Беше един от ония мразовити февруарски дни на 1945 година, през които дърветата и телефонните жици осъмваха обкичени с тежки гирлянди от скреж. Работническият квартал «Южен редут» — един от най-отдалечените квартали на София — като че все още не се бе събудил. Из улиците не се мяркаха никакви хора. Не се чуваха бодрите гласове на работниците, отиващи към фабриките, не отекваха по замръзналата земя техните тежки, уверени стъпки. Бедняшките къщички, издраскани и изровени от ноктите на времето, сякаш се притискаха една към друга, за да се запазят от студа, и гледаха тъпо, безжизнено със закнижените си или запушени с възглавници прозорци към белия купен на Витоша. Само тънките струйки дим, които се издигаха над някои от тях, говореха за живот. Кварталът живееше. Живееше той своя мъчителен живот на студ, оскъдица и недояждане.
През заключената с катинар бакалница на Евстрати се бе натрупала тълпа. Късно вечерта някой бе пуснал слух, че днес ще се раздава по сто и петдесет грама сирене, двеста грама захар и по един калъп сапун за пране, и сега хората с нетърпение очакваха да се появи отнякъде Евстрати. Загърнати в износени, закърпени палта и кожуси, те подскачаха от крак на крак, тропаха по замръзналата като бетон земя и нервно разговаряха, закривайки лицата си с яките и шаловете.
Подухна северняк — остър, бръснещ, пронизващ до костите. Тълпата потръпна, сви се. След малко дойде нов пристъп, по-силен, по-студен, и дърветата сякаш звъннаха: от клоните им се посипа скреж. Започваше буря. Жените попридърпваха шалчетата около главите си, майките духаха в премръзналите ръчички на децата си и ги притискаха плътно до себе си, а старите проклинаха и времето, и войната, и Евстрати, примигваха с насълзените си от студа очи и търсеха наоколо завет. Но такова прикрито място никъде нямаше. Хората се събраха накуп и дадоха гръб на засилващия се вятър.
Зарко Белев неочаквано се намери в средата на тази група. Блъскаха го и го притискаха от всички страни. Беше така тясно, не, не можеше дори ръката си да извади, за да оправи ученическата си фуражка, която едва се държеше над дясното му ухо. Той чувствуваше някаква противна миризма на човешка плът, на овчи кожуси, на чесън, но тук нямаше вятър, не беше така студено, както на открито. При това до вратата на бакалницата имаше не повече от две-три крачки. Момчето беше сигурно, че този път няма да се върне в къщи с празни ръце — стига само Евстрати да отвори…
Внезапно в края на опашката се вдига скандал. Закрещяха едновременно няколко жени. Пискливите им гласове се сливаха в някаква неразбираема гълчава, сред която ясно се открояваше грубият бас на баба Гуна Сингерката:
— Не те ли е срам, мари, не те ли е грях да избутваш детето от реда му?
— Не ме е срам! Оти да ме е срам? — надвикваше всички плътен алт. — И я душа нося, и на менека ми се сиренце яде…
— Да те гарваните изядат тебе, чумо проклета! — кълнеше баба Гуна.
— Я да не кълнеш, дъртачке!
— Ти ли ще ми забраниш мари, кучко?
— Вещица!
— Германска подметка!…
Чу се писък, последван от ругатни — сигурно двете жени се бяха счепкали за косите.
Зарко се приповдигна на пръсти, за да види какво става там, но възрастните наоколо бяха по-любопитни от него и той не можа да види нищо. Скоро скандалът затихна, навярно някой бе разтървал жените.
Изведнъж сред воя на вятъра се извиси плач на момиче — тънък и провлечен. Зарко веднага го позна. Беше Лена Панкова, от техния клас, дъщерята на Венка чистачката. Умна и старателна, Лена беше първа по успех в IIIа клас.[1] Баща й неотдавна бе загинал в Отечествената война срещу хитлерофашистите и бе оставил в къщи три сирачета — Илко, Бонка и Лена. Най-голяма беше Лена, а най-малък — Илко. Докато майката чистеше и миеше прозорци някъде в другия край на града, четири годишният Илко покорно лежеше по цял ден в къщи под окърпения юрган, защото нямаше нито обувки, нито палтенце. Сестрите му се редуваха да ходят на училище през ден, защото двете имаха само едно палто и чифт окъсани галоши, подарък от някаква милостива жена.
Зарко трепна. Та тъкмо Лена ли намериха да изместят сега? Той неспокойно се размърда, помоли да му направят място да излезе, но като видя, че това е невъзможно, напрегна сили, измести стареца, който го притискаше отдясно, поогледа се насам-натам, съобразявайки откъде може да си пробие път, и като направи последни усилия, промъкна се през групичката на няколко жени.
Бурята метеше от земята ледени песъчинки, ръсеше от покривите на къщите и клоните на дърветата скреж, щипеше лицето, хапеше безмилостно по незащитените места.
Лена стоеше в края на опашката. Лицето, устните, ръцете й бяха посинели от студа, а вятърът развяваше късата й памучна пола и я шибаше по голите колене. Напразно баба Гуна стоеше зад нея и се мъчеше да й направи завет.
— Лена — приближи се той, — изместиха ли те? Кой?
Момичето само го погледна, като продължаваше да хълца.
— Кажи — повтори той. — Кой те измести?
— Бре! Я го гледай ти, кавалер! Ще ме биеш ли? — издаде се сама Нона — ниска, пълна, симпатична на вид жена, облечена в скъпо кожено палто.
— Ти ли пак? — пристъпи заплашително към нея Зарко. Едър за своите четиринадесет години, широкоплещест и с големи ръце, които сега в кожените ръкавици изглеждаха като мечешки лапи, той цял се тресеше от гняв и възмущение. — Ти и мене веднъж така…
— Ха удри де, удри! — стъписа се уплашено и заканително Нона, но тутакси изпищя и се наведе, защото неочаквано изотзад върху главата й се стовари юмрукът на баба Гуна.
— На! На ти, никаквице! — налагаше старицата. — На ти сирене, на ти захар, на ти и сапун!…
— Марш! Махай се оттука! — намесиха се и други. Иди да ти дадат сирене и сапун германците!
Смутена и изплашена, Нона напусна опашката и тръгна да си върви, като кълнеше и ругаеше с най-неприлични думи и баба Гуна, и Лена, и Зарко.
Но в това време от дворната вратичка излезе Евстрати и хората сякаш за миг забравиха случилото се. Вдигна се общ шум, започна блъсканица, всеки искаше да бъде поне една стъпка по-напред.
Лена въздъхна с отчаяние и отново се разплака:
— А аз искам мъничко… поне мъничко захар… Илко е болен… От два дни нищичко не е хапвал… Чай трябва да му направя…
Зарко постоя, помисли малко, а после решително хвана момичето за ръка:
— Не плачи, ела, ще получиш захар за Илко! Отстъпвам ти моето място.
Обнадеждена, Лена се усмихна през сълзи и тръгна, но още при втората крачка се спря и поиска да се върне.
— Не! Ами вие? Майка ти ще ти се кара!…
— Няма да се кара. Върви! У нас няма болен! — и той почти насила я задърпа нататък, където бе застанал преди няколко минути.
Хората се поразстъпиха, направиха малък проход и Лена, като хвърли пълен с благодарност и признателност поглед към своя приятел, изчезна между тълпата. А Зарко вдигна яката на шинела си, нахлупи фуражката, си над ушите, за да се залази от студа и скромно застана в края на редицата.
— Добро дете! — наведе се към баба Гуна една висока попрегърбена жена. — Познавате ли го?
— На учителката Магда е син, живеят на втората пресечка зад училището. Наистина, добро дете, но… — Тук баба Гуна махна с ръка на непознатата да се наведе по-близо до нея и започна да й разказва нещо, като често-често въздишаше, клатеше печално глава и крадешком поглеждаше към Зарко.
Зарко нищо не чуваше, но по лицето на баба Гуна, по устните и ръкомаханията й разбра, че тя говори за баща му: «Пияница», «побойник», «нехранимайко»…
— О, горкичките! — възкликна високо непознатата.
Ако някой бе шибнал Зарко с камшик по лицето, той едва ли би почувствувал такава болка и обида, каквато изпита от тази единствена думичка: «горкичките». Лицето му пламна, очите му се напълниха със сълзи. Той се извърна, за да се прикрие, а после бавно тръгна към дома си.
«Горкичките» — с яд и злоба мислеше той. — Хората съжаляват повече мене и майка ми, отколкото Лена и болното й братче.
За щастие, в къщи нямаше никой. Майка му бе отишла в училище, а баща му още от по-миналата вечер не се бе връщал. Той се тръшна не разсъблечен върху леглото, зарови лице във възглавницата и цялото му тяло се разтърси от неудържимо ридание.
Първите пристъпи на душевна болка и обида попреминаха, но Зарко дълго остана да лежи така, тъжен и замислен. Пред очите му бялата стена на стаята оживя. Като на кинематографен екран той отново виждаше онова, което се бе случило преди няколко дни. Ето отвън в коридорчето се чуват стъпки, а след малко в рамката на вратата се появява набитата фигура на баща му. Той е гологлав, разчорлен, каскетът му се подава от джеба на балтона, където блести със станиоловата си обвивка бутилка ракия. Очите му гледат мрачно, а мускулът на лявата буза конвулсивно се свива и разпуща, откривайки два странични жълти и прогнили зъба.
— Е? Не ме очаквахте днес, нали? — политва той и изведнъж стаята се изпълва с противна миризма на спирт, на тютюн. Целият той е кален, мръсен, с полепнали по дрехите му бодили.
Зарко е до масичката си с книга в ръце, а майка му до него преглежда ученически тетрадки. Двамата мълчаливо се поглеждат и не знаят какво да отговорят. Ако кажат, че наистина не са го очаквали, Нино Белев, както всякога, ще удари с юмрук по масата и ще изреве: «Знаех си аз! Охолно и весело ви е без мене! Иска ви се някъде по улиците или в затвора да умра. Ама няма да ви огрее! Няма!…» Ако пък кажат, че отдавна с нетърпение го очакват, че дори са ходили да го търсят из няколко кръчми, той пак ще удари с юмрук: «Защо съм ви потрябвал, муцуни такива! И кой ви дава право да ме търсите из кръчмите, името ми да компрометирате!» Не може да му се угоди, по-добре е да мълчат. Но и това го дразни.
— Мълчите?… Ах, вие, муцуни такива! Значи, виновни сте. Веднага на колене — за прошка! — сочи той с показалец пода.
— Нино! — става майката, трепереща от гняв, но веднага съобразява, че с лошо нищо няма да постигне, и започва да го моли, да го увещава да седне, да се успокои, да си легне.
— Н-не! Муцуна такава! На колене, за прошка! — удря я той силно по рамото с лявата ръка, а с дясната грабва от поличката кухненския нож. С писък тя се хвърля и изтръгва ножа от ръцете му и застава пред него бледа, задъхана, страшна.
— Е?!
— Нищо! Пошегувах се само, муцуна такава!… Слагай да ям! — сякаш изведнъж изтрезнял, сяда той на стола. Но като вижда, че никой не му обръща внимание, измъква от вътрешния джеб на балтона си парче колбас и започва да дъвче с животинско настървение. Не се интересува той, че този ден фурната не извади хляб и че тази вечер жена му и детето му щяха да си легнат гладни.
— И все пак виновни сте, дявол да ви вземе! — ръмжи Нино с пълна уста. — Ако бяхте ме помолили, щях да ви простя…
… Неусетно спомените върнаха момчето половин година назад. Ето в ъгъла до печката седи и дреме баба Руска, стопанката на тази къщичка. Тя е кротка, наивна бабичка и даже в съня си се усмихва на някого — може би вижда отдавна починалия си дядо или безследно изчезналата си дъщеря. Лицето й е набраздено с безброй бръчки, беззъбата й челюст бавно премлясква и едва ли се допира до закривения й нос, главата й трепери от старост. Обещаваше й Нино Белев да я гледа до края на живота й, защото уж я уважавал и обичал като родна майка. Трогната, добродушната бабичка каза, че щом като е така, тя пък не му иска никакъв наем за квартирата. А малко по-късно с нотариален акт му прехвърли и правата си върху цялата къща. «Ами че тъй де, защо ми е на мене къща, та няма в гроба си да я нося утре?» Но ето влиза сега новият собственик на къщата пиян, разтърсва за рамото задрямалата бабичка и реве:
— Кога ще мреш, муцуно такава?
— Какво кайш, сине? — сепва се старицата и поставя ръка на ухото си, за да чуе по-добре.
— Стигат ти, казвам, седемдесет години!
— Ех, стигат, стигат, сине, ама, види се, господ още не ме е…
Почина баба Руска през ноември 1944 година от мъка, че така я бе излъгал този неблагодарен човек. В последните си дни тя нищичко не искаше да хапне. Умря, може да се каже, от глад. А когато да я погребват, оказа се, че няма в какво да я облекат. Нино Белев тайно бе продал и пропил всичките й дрехи.
И отново Зарко си спомни сцената пред бакалницата на Евстрати…
Сякаш за да отпъди неприятните спомени, той скочи от леглото. Будилникът на нощното шкафче показваше единадесет. В стаята беше студено, стъклата на прозорците бяха покрити с ледени цветя. Трябваше да се запали печката, да се сложи да заври вода, та като си дойде майка му, да попари юфка. Нищичко друга нямаха за обед.
Той нацепи няколко тресчици от един стар сандък, запали печката и скоро ледът по стъклата на прозорците започна да се топи. После съблече шинела си, сложи вода в алуминиевата тенджерка да ври и седна до масичката. Трябваше да прегледа уроците си. Разлисти историята — нямаха нов урок. По география бе запомнил урока още в клас и не намери за нужно да го чете. Набързо реши в тетрадката си задачите по аритметика, които имаше за домашно, и извади от сандъчето блокчето си за рисуване.
Зарко обичаше да рисува. Единствено в рисуването намираше истинска радост и утеха. Нямаше друг в класа, а и в цялото училище, който така бързо и умело да рисува всякакви предмети, пейзажи, животни и лозунги. Но най-много обичаше да рисува скици и портрети на хора. Верен поглед имаше и ловка, точна ръка. Всички му предричаха бъдеще на художник. А учителят по рисуване, Петрашев, бе обещал да го подготви и запише в Художествената академия.
Щом Зарко взе блока и молива в ръце, лицето му изведнъж се проясни. По крайчеца на пълничките му сочни устни заигра усмивка. От мъката и обидата не остана и следа. В главата му бе възникнала чудесна идея: да нарисува това, което бе видял и почувствувал днес.
Скоро върху белия лист се появиха фигурите на две жени. Макар и ненапълно завършени, всеки можеше да познае в лицето на едната баба Гуна Сингерката, а в другата — високата попрегърбена жена. Баба Гуна е поставила ръка на устата си, извила е малките си подпухнали очички настрана и шепне нещо тайно, поверително. А другата внимателно слуша и лицето й изразява смесено чувство на любопитство и престорено състрадание.
Като прибави още няколко щрихи на скицата, Зарко написа под нея: «Клюкарки». Той постоя, помисли, изтри с гумичката си написаното и, на негово място написа: «О, горкичките!» И наистина, това заглавие беше по-сполучливо. От скицата и без друго беше ясно, че това са клюкарки, но кои са «горкичките» дали тия, за които говорят, или пък самите те двете, — нека зрителят сам определи.
Той закрепи рисунката на стената, погледа я няколко минути, а после се зае да прережда натрупаните в сандъчето блокове и джебни бележници. Тук имаше скици и портрети на ученици, учители, бабички, старци, фигури на цигани и циганки, селянки на пазар, девойки и младежи физкултурници и скици на Лена Панкова. Най-много скици имаше обаче на майка му. Той бе изучил чертите на лицето й и я рисуваше без модел, по памет, всякога, където намереше празно местенце по блокове, тетрадки, бележници.
Неотдавна Зарко бе нарисувал на голям лист с акварелни бои цялото свое семейство. За модел му бе послужила една снимка отпреди десетина години, когато е бил около четиригодишен. Снимката беше твърде мила и трогателна. На нея Зарко беше в лятна рубашка, в дълъг панталон и с дървена пушка на рамо. Стоеше мирно, като войник, на един обикновен стол. Майка му го държеше за ръка, за да не падне, а баща му го подпираше и се усмихваше.
За тази снимка Магда Белева, майката на Зарко, винаги разказваше със смях и умиление. Тъкмо когато фотографът трябвало да щракне апарата, столът под краката на детето се разклатил и малкият войник едва ли не се намерил на земята. Но все пак снимката бе станала хубава и интересна.
Тази снимка сега Зарко бе прерисувал и увеличил с помощта на начертани върху нея квадратчета. Повече от две седмици работи над нея, но успя да предаде сполучливо и изненадата в лицето на майка си, и онзи детски наивен страх в очите на героя с пушката, и снизходителната усмивка на баща си, който сякаш искаше да каже: «Ех, ти, страхливко, много трепериш!»
Зарко извади рисунката, загледа се в нея продължително и в душата му отново нахлу тъга. Значи, имало е и щастливи дни за тяхното семейство. Тогава баща му не е пиел, не е бил така груб и несправедлив, не се е отнасял с такова презрение и бездушие към близките си.
По извитата дървена стълба се чуха стъпки. Зарко пъхна сандъчето под кревата, грабна книгата, която му попадна пред очите, и си даде вид на задълбочен в четене.
Влезе баща му. Този път той не беше пиян.
Нино Белев беше около четиридесет и пет годишен, малко по-нисък от среден на ръст човек, широкоплещест и с дълги лапести ръце. Това го правеше да изглежда късокрак, с дълго туловище, макар че всъщност беше нормално развит. Недодялаността на тялото му се подсилваше от прекомерно широкия му сив панталон с къси, оръфани долу крачоли. Лицето му беше продълговато, с високо, артистично чело, на което винаги висеше къдрав кичур коса. Под гъстите му, красиво чупнати и почти сключени вежди светеха с остър метален блясък малки очи. На дясната му буза имаше белег от рана.
Като син на богат селянин, той бе имал възможност да завърши гимназия и дори да се запише да следва медицина в Софийския държавен университет. Съвсем скоро обаче бе принуден да напусне следването. Баща му внезапно почина от апоплектичен удар и братята и сестрите му налетяха като ястреби върху имота. Нино се върна в село, поиска съдебна делба. Продаде падналите му се тридесетина декара земя, но като разбра, че получените пари няма да му стигнат, потърси да се настани на някаква чиновническа служба. Назначиха го учител в едно затънтено селце към южната граница. Там се запозна с младата учителка Магда Горбанова.
Красива, жизнерадостна и весела, Магда изведнъж му се хареса. Но с него тя се отнасяше боязливо и сдържано. Плашеше я неговият настойчив и пронизващ поглед, едрите му месести ръце, самонадеяният му и наперен вид.
Скоро Нино замина войник и оттам започна да изпраща дълги поетични писма, в които заявяваше, че без Магда животът му бил «пуст и мрачен като нощ», че «нейният мил образ навсякъде го преследвал» и че ако тя не се съгласи да му стане жена, сам не знаел какво ще направи със себе си…
Добродушната и неопитна девойка го съжали. След цели две години упорство тя му отговори само с няколко думи, но и от тях бе ясно, че най-после Нино е «превзел крепостта». Той веднага си издействува отпуск и пристигна в село.
Кой знае защо, сега вече девойката не се плашеше от него. Стегнат в спретната униформа на фелдфебел — школник, Нино изглеждаше висок, строен и красив. И тя, без много да мисли, даде съгласието си за годеж.
Шест месеца по-късно отпразнуваха сватбата и се преместиха да живеят в София. Той остана на служба в царската войска, а Магда получи учителско място в едно квартално училище. След една година се роди Зарко — здраво и хубаво дете.
Няколко години животът на младото семейство беше безупречен. Често обаче Нино се връщаше вечер от казармата ядосан и разстроен. Оплакваше се, че войниците били глупави и тъпи и че те само с ритници и плесници можели да се оправят. Но изглежда, че и войниците, от своя страна, мислеха за него така, защото една вечер той се върна в къщи със забинтована глава. Оттогава му остана белегът на дясната буза.
От казармата Нино бе привикнал да мисли, че на този свят има само два вида хора — командуващи и командувани. Себе си той поставяше в числото на първите, а жена си причисли към тия, които трябваше само да слушат и да се подчиняват. Всяко своеволие или неизпълнение на заповед, според него, трябваше най-строго да се наказва.
Но с този казармен режим Магда не можеше за нищо на света да се съгласи. Още в ученическите си години тя бе разбрала, че всички хора по начало са равни и че човек, който и да е той, какъвто и да е, трябва да се уважава, да се зачита.
И скандалите се заредиха най-напред по един или два седмично, а после зачестиха всеки ден.
Магда се мъчеше да му отстъпва, да не го дразни. Оправдаваше нервността му със службата.
— Ти, Нино — каза тя при един удобен случай, — струва ми се, трябва да напуснеш казармата. Твърде много нерви и сили хабиш там. Напусни, стани отново учител, или пък си намери някаква чиновническа работа.
Той не отговори нищо, а само многозначително се усмихна. Тази мисъл изглежда отдавна бе занимавала и него.
Няколко дни по-късно, една вечер, той се върна в къщи цивилен. Магда с ужас разбра, че е постъпил на служба в полицията.
От този ден между двамата израсна стени. Заедно живееха, но тя гледаше на него с някогашната боязън, като на чужд човек, в душата на когото не знаеше какво става и какви мисли го занимават.
— Сама искаше да напусна казармата, а сега си недоволна! — каза веднъж той в добро настроение.
— Исках, но не и да станеш полицай! — наблегна тя на последната дума.
— Защо? Та нима учителската професия е по-благородна от полицейската?
Магда трепна, сякаш някой внезапно запрати в лицето й кал.
— Ами че така де — продължи цинично той, — в училището деца възпитаваш, а тук — възрастни. Не върви ли някой по царския път, обича ли да чете забранени книжки — за ушенцето и в затвора, докато му дойде умът в главата! Комунистите, уважаема госпожо, напоследък се въдят у нас като бълхи. Наш патриотичен дълг е с тях никак да не се церемоним.
Магда беше безпартийна. Когато в учителската стая се разгаряше спор по политически въпроси, тя с досада казваше:
— Пак започнахте! Та малко ли са педагогическите въпроси, че се заловихте отново за политика?
Тя беше религиозна жена и редовно ходеше на черква. Единствено там намираше утеха. В изпитите измъчени образи на иконите тя срещаше състраданието и любовта, за които така много жадуваше, но които никой не можеше да й даде. От евангелските притчи и молитви се учеше на рабско примирение и търпение. От аромата на тамяна и от тъжните мелодични акорди на черковния хор тя чувствуваше някаква чудна лекота на душата си, някакво откъсване от всичко реално, всичко земно. Тя никога не си задаваше въпроса, дали това не е измамно.
Но веднъж в ръцете й попадна повестта «Майка» от Максим Горки. Прочете я на един дъх. После я препрочете отново и дълго мисли над нея. В лицето на майката тя бе видяла свои черти. И Ниловна имаше пиян мъж, и Ниловна бе останала после само със своя син, и Ниловна… Но чакай, изглежда, че приликата бе само дотук. Къде по-силна, по-горда, по-героична бе тази Ниловна! Къде може да се сравнява Магда с нея!
Дни и нощи поред прочетеното не й даваше покой. Тя отново и отново разтваряше книгата, препрочиташе отделни пасажи и страници, съпоставяше ги със случки из своя живот и все повече се убеждаваше в безсмислието на това, в което бе вярвала досега. Ходеше из квартала, влизаше и в най-бедните къщички, разговаряше с майките на своите ученици и се учудваше как тези прости и неуки жени бяха разбрали много по-рано от нея, че не бог, а господарят потисник си играе със съдбата на бедняците.
Магда заживя в треска. Пред нея се откриваше един съвсем нов свят, невиждан, не разбиран досега. Тя престана да ходи на черква. Започна да чете вестници. На масата, на перваза, на прозореца, на нощното шкафче и навсякъде се появиха купчини книги. В свободното си време Магда непрестанно четеше. Тя бързаше, защото едва сега виждаше какво и колко много бе изгубила през младините си. Четеше с жажда и всяка нова книга й разкриваше нови хоризонти, нови тайни на живота. Престана да й бъде скучно, когато в учителската стая говореха за политика. Сега вече й беше срамно и обидно не само затуй, че мъжът й беше пияница и полицай, но и за това, че безропотно бе търпяла толкова години униженията, на които я бе подлагал той.
Сега тя почти всеки ден виждаше по нещо ново, черно и мръсно в живота и с всеки нов ден се затвърдяваше у нея мисълта, че то трябва да бъде премахнато. Тази именно мисъл я бе сближила с младия и ентусиазиран учител Петър Василев, който не само знаеше откъде иде злото, но и знаеше как то може да се премахне.
— Внимавай, Петре! — казваше му тя, когато той идваше у тях, за да й донесе някаква книга и да се позабавлява със Зарко. — Тук си в леговището на вълка. Не говори пред детето опасни неща.
Все пак младият учител не можа да убегне от зоркото око на Белев, В дирекцията на полицията той отдавна вече имаше досие. Но когато след едно тайно събрание полицията потърси да го арестува, той изведнъж изчезна, сякаш потъна в земята.
Цели два месеца Петър Василев живя необезпокояван в зимника на Нино Белев. За укриването и прехраната му се грижеше Магда. Та кой би могъл да допусне, че политически престъпник ще намери убежище в къщата на полицай?
Кой знае дали поради случайност, или пък защото беше хитър и предвидлив, но Нино Велев успя да се спаси от народното възмездие. Само няколко дни преди Девети септември той замина за малкото далечно селце, където някога бяха учителствували с Магда. Там хората имаха хубави спомени за жена му, а край нея уважаваха и него. След един месец той се върна в София с удостоверение, че е взел участие в установяване на народната власт и че е държал пламенна реч при посрещането на първите съветски войници в селото.
Петър Василев бе заминал за фронта, а другите, на които Белев бе пакостил, или не го познаваха, или се бяха пръснали из разни краища на страната.
Скоро след това той се настани на работа в Министерството на народната отбрана.
Мина доста време. Една вечер Нино Белев се върна в къщи пиян, изкалян, с измачкани дрехи, със зачервени, кървясали очи. Той влезе, пеейки циничната германска песен «Лили Марлен», и като се спря разкрачен сред стаята, за да не падне, изгледа свирепо жена си и сбръчка като някога дясната си буза.
— Така, значи? Моята къща — болшевишко скривалище.
— Нино!… — извика Магда.
— Млък, болшевишка муцуно! Аз тебе за това… — и той вдигна юмрук да я удари, но тя ловко отскочи настрана.
Той залитна, тръшна се на най-близкия стол, гледайки изпод вежди жена си. После сякаш в мозъка му проблесна искрица на здрав разум и го укроти. Стана и мълчаливо започна да се съблича, за да си легне.
На сутринта Магда предпазливо му подхвърли:
— Ти снощи май си бе въобразил, че пак си полицай?
Той не отговори. По мрачното му лице не можеше да се разбере съжалява ли за снощната си постъпка, или се срамува, загдето се бе напил.
А Магда не знаеше, че нейният мъж отново бе попаднал в средата на старите си приятели. В разните министерства и ведомства се бяха промъкнали офицери и фелдфебели от царската армия, някогашни явни и тайни агенти на фашистката полиция, разни съмнителни хора. Те с животинска ярост мразеха новата власт и особено комунистите, но ловко се преструваха на верни съюзници, а всъщност усилено работеха и подмолно подготвяха държавен преврат.
Все по-често Нино Белев започна да се връща в къщи пиян и все по често ругаеше жена си, че не е сготвила ядене, че имало купонна система.
— Комунистите са виновни за всичко! — казваше той и поглеждаше свирепо жена си, с което искаше да й напомни, че и тя е от тях.
Не комунистите, а германците ограбиха страната ни!… — не изтрая веднъж Зарко. — Това и бебетата го знаят…
— Аха-а! — изръмжа бащата. — Ето, значи, още един болшевик! Аз тебе…
— Не смей да биеш! — хвана Магда ръката му.
Зарко много се зарадва, защото напоследък рядко виждаше баща си трезвен. Той остави учебника си на масата, пъргаво скочи и се зае да подклажда печката с останалите няколко тресчици.
— Гладен ли си, тате?
— Остави!
— Мама скоро ще си дойде, часът е вече дванадесет.
Вместо отговор бащата мълчаливо отиде до гардероба и трескаво затърси нещо из джебовете на едно свое старо сако.
— Ти пипал ли си нещо тук? — посочи той сакото.
— Кой, аз ли? Не-е! — каза малко смутено и неуверено момчето.
— А къде са оттук книжата ми? Ето в този джеб ги бях забравил.
— В зелено тефтерче ли?
— В зелено. Виждаш ли как знаеш?
— Тук някъде ги гледах вчера. Онзи ден мама взе да пришие копчета на сакото и книжата паднаха…
— Намери ги веднага! — В гласа на бащата имаше суровост и заплаха.
Зарко порови в чекмеджето на шкафчето, погледна зад него, а после вдигна възглавницата на кревата и зарадвано извика:
— Ето ги!
Бащата ги грабна, прегледа ги внимателно, с треперещи ръце и като се увери, че нищо от тях не липсва, поуспокоен запита:
— Разглежда ли ги майка ти?
— Не… не зная… Тия дни тя беше много заета с ученически тетрадки…
— А ти?
— И аз.
— Лъжеш, признай си, че си ги преглеждал!
— Честна дума, татко! Погледнах случайно само когато бяха паднали, пръснати по земята, но…
— Точка! Ако ти или майка ти изпуснете дори само една думичка… мислете му!…
— Но, татко… — заекна изплашено момчето и очите му се напълниха със сълзи.
— Кажи това и на майка си, когато се върне! — И като пъхна внимателно книжата в задния джеб на панталона си, откъдето проблесна сиво-синкавото дуло на голям пистолет, той бързо излезе.
Когато след около половин час се върна от училище Магда, Зарко през сълзи й разказа за това, което се бе случило.
Тя разбра. Мъжът й бе забравил в старото си сако тайни и опасни за него и приятелите му документи.
Магда никога не любопитствуваше за работите на мъжа си и нямаше навик да бърка в джобовете му. Смяташе това за недостойно. Но сега искрено съжаляваше, че не бе надникнала поне веднъж в тия документи. Може би с това щеше да се предотврати нещо лошо, нещо страшно, което се подготвяше.
Тя уморено седна и се облакъти на масата.
Зарко все още не можеше да разбере добре какво се бе случило. Та какво всъщност лошо имаше в това, че документите не били в сакото, а под възглавницата на леглото? Съвсем случайно той бе прочел едно смешно, чуждестранно име — Джон Н. Никълсън, — навярно английско или американско.
Беше четвъртък. Магда както обикновено отиде рано в училище, а Зарко, който имаше учебни занятия следобед, остана сам и дълго лежа в леглото, защото в стаята беше студено. Като прочете уроците си, той скочи, облече се набързо и се зае да подреди стаята. На масата майка му бе оставила бележка: «Закуската ти е в нощното шкафче, постарай се от нея да не остане нито троха! Иди у леля си Мариола и занеси купоните. Целува те: мама».
Зарко отвори шкафчето и се ядоса: за да се нахрани той, майка му бе отишла на работа гладна. Парчето хляб и малко сирене, които бяха останали от вечерта, стояха непокътнати.
— Няма да ям! Така да знаеш! — каза сърдито той, сякаш майка му беше пред него. — Аз не съм вече хлапе, да ме глезиш.
Той случайно видя нацупеното си лице в огледалото на стената, стана му и смешно, и срамно.
— Я виж ти какъв съм бил, когато съм сърдит! Намръщено прасе! — облещи се той в огледалото и започна да оправя леглото.
После премете стаята, слезе в зимника, донесе въглища, приготви подпалки, за да не се мъчи майка му, когато се върне, облече шинела и тръгна да излиза, но до вратата се сети за нещо и се върна. Измъкна чекмеджето и взе завитата във вестник рисунка. Реши, ако му остане време, да намине и към баща си в министерството. Може би ще му се удаде да поговори с него от сърце. Баща му идва в къщи почти винаги пиян, но на работа в министерството навярно не ще посмее да се яви нетрезвен — там има началства, няма да му позволят.
Той реши, че по пътеката през боровата гора на Парка е по-близо, и като вдигна яката на шинела си, тръгна с широки и бързи крачки.
Над боровата гора се кълбеше мъгла. Тя се промъкваше между стъблата и клоните на дърветата и оставяше по тях бели сребристи следи. Обронили тъжно корони, боровете стояха печално замислени и с безразличие гледаха надолу, където се чернееха оголени шипкови храсти и тръне.
Зарко вървеше по застланата с борови игли пътека и си подсвиркваше весела училищна песничка. Изведнъж той се спря изненадан. Встрани от пътечката между сухите листа около един шипков храст се подаваше крайчецът на някакъв, изпъстрен едва ли не с всички цветове на небесната дъга, цилиндричен предмет. Наведе се, огледа го. Беше красива детска играчка е големина на водна чаша. Може би целулоидна бебешка дрънкалка или тенекиен пумпал свирец. Дали не бе паднал от джеба на човека, който вървеше напред? Зарко изтича, свирна пронизително с уста, извика колкото сили имаше, но човекът беше вече далеч. Той се върна, взе внимателно интересния предмет, полюбува му се, а после го пъхна в джоба си и тръгна с ускорени крачки.
У лелини си Зарко не се бави никак. Напразно старата жена го кани да поседне, да изпие чаша липов чай и да й разкаже нещо за родителите си.
— Бързам, лельо, друг път ще дойда. Имам работа сега — и той изхвръкна навън.
Пред бялата каменна сграда на министерството имаше много хора, които чакаха да настъпи приемният час. Портиерът познаваше Зарко и го пусна да влезе без пропуск. Момчето тичешком изкачи постланите с широка пътека стълби, вземайки стъпалата по две и по три наведнъж, и скоро се озова пред стаята на баща си. Почука и влезе.
Тук Зарко бе идвал няколко пъти още в началото, когато баща му постъпи на работа. Обстановката в стаята беше съвсем проста: обикновено, доста употребявано бюро, два прости дървен и стола и по средата — висока, дълга маса, а зад нея шкаф с различни по големина и форма шишета, стъкленици, епруветки и апарати. Приличаше на химическа лаборатория.
При баща му имаше някакъв военен с ъгловата плешива глава, който бе станал вече да си върви, но все още бъбреше нещо недоволно й сърдито. Зарко постоя в нерешителност до вратата, преценявайки дали трябва да остане, или да излезе, но в този момент плешивият тръгна и той, за да му направи място, пъргаво се отмести зад високата маса до шкафа.
— Какво има, за какво си дошъл? — запита бащата, без да го погледне. — Кога най-после ще ме оставите на мира?
Сега Зарко искрено съжаляваше, загдето бе дошъл. Какви хубави думи бе намислил из пътя да му каже! И за успеха си в училище, и за портрета, който бе прерисувал, и за много още неща. Той смутено бръкна в левия джеб на шинела, извади свитъка с рисунките, но изведнъж си спомни за играчката, която намери, и я измъкна от другия джеб.
— Виж, тате, какво намерих…
— Глупости! — смръщи вежди Нино Белев и показа страничните си зъби. — Заповядано ви беше с майка ти тази седмица никъде да не излизате, с никого да не се срещате.
При последното идване на баща му в къщи наистина бе ставало дума за това, но той мислеше, че е обикновена прищявка на пийнал човек.
Момчето пребледня, долната му устна виновно затрепера.
Бащата стана и направи крачка към него. Ето сега ще започне да ругае, а може дори да го напляска.
Зарко се подпря на масата, краката му сякаш се подкосиха. С треперещи ръце поиска да остави предмета, който глухо изтрака няколко пъти по повърхността на масата. Миг след това светна жълта ослепителна мълния, тресна оглушителен гръм. Всичко в стаята сякаш се завъртя, потъна в непрогледна тъмнина. Зарко изгуби съзнание и се свлече на пода.
Когато той дойде на себе си, пред очите му сякаш имаше непроницаема кадифена завеса, по която припламваха и угасваха ярки звезди. Слухът му се бе възвърнал и той чуваше около себе си тропот на ботуши, нечии възклицания на ужас, охкане, смесен шум от говор на много хора и над всичко това отчетливо и ясно ехтеше повелителен басов глас:
— Марля!… Дайте бинт!… Линейката да бъде готова!… Стегнете здраво, за да спре кръвта!…
Изведнъж той почувствува страшни, непоносими болки в двете си ръце, сякаш някой бе налял в шепите му разтопено желязо. Изпищя и отново изгуби съзнание.
После като насън почувствува, че земята под него се тресе. Чуваше някакви неясни гласове, затръшване на врата, настойчиво и провлечено свистене на автомобилна сирена и бавно започна да потъва в някаква бездънна пропаст, където сякаш го люлееше лодка върху вълните на разбушувано море. Пред него настъпи непрогледен мрак и тишина…
А в стаята с високата маса по средата стояха разпилени по пода рисунките на Зарко, с които той — искаше да зарадва баща си. Свитъкът се бе развил, листовете се бяха пръснали. На един от тях една майка държеше за ръка красиво четиригодишно момченце и гледаше с разширени от ужас очи.
Пред пътната врата спря военен джип. Магда не се изненада, защото мъжът й, когато се напиеше, често си идваше с кола. Но този път слезе и се отправи към къщата не мъжът й, а съвсем непознат човек във военна униформа. Той някак мудно и колебливо пристъпяше по пясъчната настилка на двора, а лицето му беше посърнало и угрижено.
Тя отвори прозореца и го загледа учудено.
— Другарката Магда Белева? — запита военният.
— Аз съм. Какво обичате?
— Извинете… Ида при вас с неприятно известие… — Той замълча, защото търсеше най-мекия израз, най-невинната дума, с която най-леко би засегнал чувствителното майчино сърце. Но външният му вид го издаваше.
— Какво се е случило? — извика тя уплашено и бързо изтича надолу по стълбите.
— Нищо особено, другарко. Не се тревожете — сега вече по-смело каза офицерът. — Моля ви елате да отидем с колата до болницата.
— Болницата? — извика майката — Какво се е случило? Кажете по-скоро, другарю, моля ви.
— Казах, нищо особено, другарко Белева. Вашият син малко пострада…
— Детето ми!… Детето ми! — задъхана извика тя, а после пронизително изпищя и остана като вцепенена.
Когато след малко се посъвзе, тя гледаше мълчаливо пред себе си и с безучастие се остави да я отведат в колата.
Колата тръгна. Студената въздушна струя, която шибаше Магда в лицето, сякаш я върна към действителността. Без сълзи, с внезапно пресипнал, глас тя се обърна към седящия до нея офицер:
— Бъдете така добър… кажете ми всичко…
— Нищо лошо, другарко! Само малка контузия… — обърна се той настрана, за да не го издадат очите му.
Колата летеше с пределна скорост по безлюдното шосе и пред погледа крайпътните дървета се сливаха в една обща плътна лента, а километражните камъни се мяркаха и изчезваха само в миг, но на майката се струваше, че колата се движи бавно. Лицето й беше напрегнато, очите вперени в далечината, не мигваха, а устните й — бледи, разтегнати и треперещи — се бяха изведнъж напукали и по тях като рубини светеха капчици кръв.
Навлязоха в града и шофьорът, като намали ход, започна да криволичи от една улица в друга, надавайки със сирената непрестанен тревожен сигнал. Но хората, движещи се в бавен поток, гледаха с безразличие пред себе си и не се безпокояха от сигналите. Някои сякаш нарочно дочакваха колата да стигне на две-три крачки от тях и в последния миг като пружини отскачаха на тротоара, разтърсваха заканително юмруци.
На четири или пет места трябваше да спират, за да дадат път на трамваи и тежко натоварени коли. Безконечно дълъг и ужасно мъчителен беше за майката пътят до болницата.
Най-после пристигнаха. Магда едва дочака колата да спре, скочи и се втурна нагоре по стълбите.
В коридора до вратата, на която пишеше «Операционна зала», стоеше мъжът й и разговаряше с една медицинска сестра. Нино Белев се бе отървал съвсем леко: само на челото имаше малка драскотина, а дясната му буза беше синя и подута. При експлозията едната ръка на сина му, сякаш за възмездие, го бе плеснала силно по лицето и го бе повалила на пода.
— Какво се е случило със Зарко?
Сестрата тръгна, без да каже нито дума, а Белев с досада се обърна настрана.
Тя го хвана за раменете и го разтърси: — Какво се е случило с детето, защо мълчиш?
— Намерил детска играчка! — намръщи се той, сякаш недоволен от самата нея за нещо.
Магда прехапа устни и се подпря на близкия прозорец. Сега вече всичко й стана ясно. Зарко бе намерил една от ония избухливи играчки, които американските гангстери хвърляха със самолети над страната. Тя с ужас си спомни как преди една година три деца от едно близко училище бяха пострадали от също такива играчки. Едното бе намерило красива автоматична писалка, която бе избухнала и бе откъснала пръстите на едната му ръка. Другото бе намерило играчка, която бе осакатила краката му. А третото въобще не бе останало живо. Но това беше доста отдавна, хитлеристите още бяха тук и американски самолети всеки ден летяха над страната. А сега фронтът беше далече… Майката не искаше да повярва, че и с детето й се бе случило същото страшно нещастие.
В този момент двукрилата врата на операционната зала се отвори и от нея се показа бяло, високо, подвижно легло, върху което лежеше човек с изцяло забинтована глава, покрит с одеяло. Очите му също бяха превързани. От дясната страна на слепоочието върху бинта бе избило жълто петно от риванол.
Майката гледаше с премаляло сърце и сега целият израз на лицето й, цялото нейно същество говореше: «Господи, дано не е той!» Но тя видя да се подава над бинта кичурче коса. Неговата коса! О, не от кичурче, а дори само по едно-единствено косъмче майката би познала своята рожба! Тя се хвърли като обезумяла, прегърна леглото и безутешно зарида.
— Мама! — едва чуто промълви момчето, навярно още в бълнуване, и направи опит да повдигне глава.
— Жив? — изправи се изведнъж тя. — Детето ми живо? — И върху лицето й се появи онази щастлива усмивка през плач, която прави хората да изглеждат безумни.
От операционната излезе един от лекарите в бял халат. Тя го посрещна и искаше да падне пред него на колене, да целува ръцете му от благодарност.
— Не, другарко! Моля ви! Бъдете по-твърда!… — И като погледна към леглото, а после към майката, той тъжно поклати глава и с бързи стъпки се отдалечи по дългия коридор.
Медицинската сестра подкара болния, а майката се улови за леглото и нежно, внимателно, с трепет пазеше да не тръсне то някъде по неравно място, да не се удари о стена или врата.
Нино Велев погледа тъпо след тях, докато се закриха зад ъгъла на коридора, а после, като видя, че от операционната излезе друг лекар, побърза да го посрещне.
— Как мислите, докторе, има ли някаква надежда?
— Може би ще остане живо момчето, но без ръце и без зрение…
— Тогава има ли смисъл да живее, да се мъчи цял живот? Според мене, по-добре… — Той замлъкна, но ясно беше какво искаше да каже.
— Ние тук сме лекари, а не убийци! — каза сърдито хирургът и като хвърли към него пълен с презрение поглед, отмина.
Нино Белев постоя, огледа се гузно наоколо и тръгна да си върви.
Войната на запад бушуваше. Влаковете всеки ден докарваха ранени войници. Болницата на Червен кръст беше препълнена.
В стая номер четиринадесети имаше двадесет и двама ранени и леглата бяха толкова нагъсто, че през време на визитациите лекарите трябваше да чакат, докато санитарките извадят временно две-три легла в коридора, за да се отвори място за минаване.
Все пак през деня не беше толкова лошо, защото вратата постоянно се отваряше и затваряше, та ставаше проветряване. Стояха отворени и два от горните малки прозореца. Но нощем в стаята ставаше непоносимо топло и задушно, а напоеният с миризма на лекарства и изпарения въздух едва се дишаше. От всички страни се чуваше охкане, пъшкане, хъркане, бълнуване.
Магда получи разрешение да остане при сина си като болногледачка. Една медицинска сестра бе намерила отнякъде стар окъсан дюшек и й бе приготвила долу на пода, почти под леглото на Зарко, тясно местенце за почивка. Но майката сякаш не го и забелязваше. Четвърто денонощие поред тя не бе сложила троха хляб в устата си, не бе прислонила дори за минута главата си на възглавница.
На два пъти през тия четири денонощия Магда бе видяла тук страшната и неумолима смърт, която простираше костеливата си ръка над белите болнични легла. На два пъти тя бе чула тихия и безстрастен шепот на санитарките:
— Легло номер седем е вече свободно!
— На легло номер три да се сменят чаршафите!
Тя като че ли претръпна. Отчаянието и душевната болка у нея сякаш се замениха с някакво смесено чувство на страх и едва блещукаща надежда. Магда бе разбрала, че освен сполетялото я страшно нещастие имаше и друго, още по-страшно — смъртта, която дебнеше рожбата й от всеки ъгъл на болничната стая. Сега вече тя се беше примирила с всичко: нека детето й да бъде без ръце, нека дори да бъде и без очи, но да бъде живо, да го вижда, че диша, да чува как сърцето му тупти.
Магда с часове седеше на крайчеца на желязното легло и не откъсваше поглед от мъртвешки бледите устни на детето си. От всяко негово потрепване, от всяка негова въздишка или стон сърцето й болезнено се свиваше: «Дали това не е краят? Дали това не е последният му дъх?»
През четвъртата нощ умората и безсънието надделяха. Майката притвори очи, отпусна натежалата си глава върху желязната рамка на леглото… Все по-тихи и по-далечни ставаха охканията на болните, все по-плътно я обгръщаше сиво-синкавата мъгла на съня…
И ето, тя отново е в своята малка мансардна стаичка, където се бе родил и отраснал нейният Зарко. Навън е пролет. През отворения прозорец надничат клончета от разцъфналата вишни. В раззеленилото се и потънало в цветя дворче играят деца. Те пеят, смеят се, чуруликат като ято врабчета. Но над този весел шум изведнъж се извисява някакъв тревожен, раздиращ сърцето и глас: «Ма-амоо!» Тя бързо изтичва навън. Пред нея е застанал Зарко. Той е в красиво бяло моряшко костюмче. Синята му матроска трепти от вятъра като пеперуда. Очите му са разплакани.
— Аз не исках!… — залива се момченцето в сълзи и подава своята розова пухкава ръчичка, на дланта на която безпомощно лежи мъничка буболечка. — Исках само да видя предното й краченце, а то се откъсна и сега сигурно много я боли.
— Не плачи, момчето ми! Ти, без да искаш… — успокоява го тя и се навежда да го целуне, но в този момент вижда на земята откъснатото краче на буболечката. То неочаквано започва да набъбва, да расте. Ето, на него се появяват пръсти, очертават се кръгли розови нокти, оформя се малка детска ръка, ръката на нейния Зарко. Магда се навежда да я вземе, но загубва равновесие, политва да падне и се събужда…
Магда постоя известно време изправена. С последни усилия се помъчи да надвие съня, но главата й отново клюмна. И ето я пак в своя дом. Седнала до малката маса, старателно поправя детски тетрадки. Тихият пролетен ветрец ту леко си играе с пъстрото басмено перденце на прозореца, ту ненадейно се втурва в стаята и гальовно разпилява косата й. Тя отмята назад глава, вперила поглед в сияещата синя далечина, отдала душата си на сладки мечти. Ето, през един такъв пролетен ден Зарко ще застане пред прозореца, млад, красив, ще обгърне с лъчезарен поглед разцъфтялото поле, пробуждащата се за нов живот земя и с бързи движения на своята ловка ръка ще увековечи върху платното пролетта на живота. А тя, радостна, замаяна от щастие, с трепет ще следи всяко движение на четката.
Изведнъж силно хлопване на вратата прогонва мечтите й. Пред нея, олюляващ се, с подпухнали от пиянство очи, застава мъжът й. А миг след това по нея се посипват удари — по гърба, по гърдите, по главата. И тя безчувствено се свлича на пода, не усеща тежките удари с подкованите ботуши, не чува безспирния поток от ругатни. В душата й е пусто и мрачно. Унизена, смазана, защо да живее? Та това е всеки ден, всяка нощ. Не! Час по-скоро трябва да свърши! Тя бавно посяга и ръката и докосва хладното желязо на револвер. Но в този миг две топли детски ръчички обгръщат шията й.
— Мамо! Майчице моя! — нежно, като музика погалва душата й.
Магда бавно, уморено отваря очи и погледът й пада върху безкръвното лице на детето.
— Мамо! Майчице моя! — едва чуто мълвят неговите устни.
Тя мигновено скочи, разтърси глава, отмахна от челото си появилия се през тези кошмарни нощи бял кичур коса и коленичи до леглото:
— Как можах!… Как можах дори и насън да помисля това? Ти ще живееш! Ще живеем двамата!…
Колко време майката стоя така, тя не знаеше. Но когато привдигна лице, Магда видя, че двама от ранените войници се бяха приближили до леглото и в безмълвно съчувствие стояха с наведени глави.
— Ну, мамаша, он будет жить? — чу до себе си тя топъл мъжки глас и тутакси усети на рамото си корава другарска ръка. — Он будет жить! — повтори твърдо и уверено гласът.
Магда се изправи. Пред нея стоеше снажен, около четиридесетгодишен мъж. Войната бе направила лицето му грубо, израза — суров, но сините му очи говореха за детинска чистота и неподправено добродушие. Тя видя в тях да се прокрадват две сълзи и изведнъж почувствува, че не е сама, че хората й съчувствуват, че тези сурови, калени в огъня на войната мъже и възвръщат убитата от мъката вяра в живота.
— Вода! — все така тихо прошепна момчето.
Майката взе от масичката чаша с вода и като привдигна с лявата си ръка главата му, с другата я поднесе към пресъхналите му устни. Зарко усети приятната хладина на живителната течност и жадно отпи няколко глътки, а после извърна леко глава и попита:
— Мамо, защо е така тъмно у нас? Моля те, запали лампата! — От толкова дни и нощи насам той за първи път идваше в пълно съзнание, но все още не можеше да разбере добре какво се бе случило с него и къде се намираше сега.
Магда притисна устните си до неговата студена буза и не отговори.
Дванадесет дни и дванадесет нощи Зарко беше между живота и смъртта.
Според твърденията на лекарите, операцията бе минала благополучно, ако въобще можеше да се нарече благополучно това, че Зарко бе останал без двете си ръце, които хирургът изряза над китките, и че не можеше да вижда. Поради голямата загуба на кръв сърцето му бе отслабнало и едва-едва пулсираше, това бе наложило ампутацията да се извърши само с местна упойка. И сега момчето все още беше под страшните впечатления на доловените като в кошмарен сън думи: «режи», «спри кръвта», «заший». Макар че болките вече не бяха така остри и непоносими, той често изпадаше в безсъзнание, викаше насън, бълнуваше и се мяташе в леглото.
Изтощен до крайност, организмът не беше в състояние да приема никаква храна. Подхранваха го чрез преливане на кръв й гликоза. От двете страни на леглото стояха високи триножници с прикрепени горе стъкленици, от които по каучукови тръбички с тънки металически цеви на края капка по капка се вливаше във вените му живот.
Всяка сутрин майката сама откарваше с подвижното легло момчето в превързочната за промивки и превързване. Отначало това беше за нея тежка и мъчителна работа. Когато лекарят развиваше дългите, напоени с кръв бинтове, тя пребледняваше, виеше й се свят и прехапваше силно устни, сякаш превързваха собственото и разранено сърце. Но после постепенно привикна и започна да помага на лекаря, като се стараеше да пипа крайно внимателно, леко и нежно, за да не причинява болки и страдания на детето си. И винаги, когато се връщаше с него в стаята, тя беше цялата в пот й имаше вид на човек, който току-що е извършил тежка физическа работа.
Бавно и равномерно падаха капките през контролната стъкленичка на кръвопреливния апарат. Бавно и равномерно отброяваше часовете камбаната на далечен квартален часовник. И заедно с тях в тялото на момчето се възвръщаше животът. Устните и страните му започнаха да поруменяват, температурата спадна, нервите се поуспокоиха, сънят стана по-здрав и укрепителен.
А една сутрин, това беше на осемнадесетия ден от постъпването в болницата, при редовната визитация старият хирург доктор Боев каза:
— Сега вече опасност за живота му няма. Ще се помъчим да възвърнем и зрението.
Цял ден майката не можеше да си намери място от радост. Тя прегръщаше момчето, целуваше го по парещите устни, говореше му непрестанно нежности и от очите й капеха едри, щастливи сълзи.
— Ну, мамаша — казваше от съседното легло раненият червеноармеец и сините му детски очи сияеха, — я вам говорил, что он будет жить!
И за пръв път след толкова дни Магда легна спокойна върху постелята на пода и цяла нощ спа, без да се пробуди.
Раните по лицето и главата започнаха да зарастват. Те бяха не толкова от късчетата на мината, колкото от обгаряния. Очите бяха засегнати само от силната светлина и пръските на експлозията. Лекарите имаха надежда, че зрението ще се възстанови, но рано беше още за сваляне на превръзката.
С всеки изминат ден Зарко ставаше по-бодър и разговорлив. А когато майка му го хранеше с лъжичка, той се шегуваше:
— Ех, какво съм бебе! Остава само биберон да ми пъхнеш в устата.
Той не знаеше, че ръцете му са отрязани. Пред него никой нищо не говореше за това. Отначало болката беше остра, режеща и обща. Успокояваха я само силно упояващи лекарства. Но малко по малко тя затихна, притъпя и най-после започна да се чувствува поотделно. Зарко чувствуваше да го боли ту палецът на едната ръка, ту показалецът или кутрето на другата, усещаше нетърпим сърбеж между пръстите и изпитваше непреодолимо желание да ги чеше, да ги свива и изправя.
Това измамно усещане беше съвсем лесно обяснимо. Наистина дланите и пръстите не съществуваха вече, но техните осезателни и двигателни нерви, макар и прерязани, бяха здрави. Те продължаваха да действуват, както при нормално състояние.
Отляво съсед по легло на Зарко беше едно дванадесетгодишно хърватче на име Джура Симич, което бе изгубило през време на една бомбардировка родителите си. Българските санитари го бяха намерили в развалините с пречупени крака, изранено, гладно, едва дишащо от изтощение, и го бяха докарали тук с ранените войници. А отдясно лежеше възрастният червеноармеец със сините детски очи — Николай Данилич Шумилов, на когото куршум «дум-дум» бе откъснал дясната ръка от рамото. Той страдаше не толкова от раната си, колкото от това, че не можеше заедно с другарите си да влезе победоносно в Берлин. Между тримата се бе завързало мило приятелство.
— Чичо Николай — обърна се веднъж Зарко към руснака, — ти знаеш ли да свириш на балалайка?
— Ну, конечно! — отговори Данилич.
— Ти остави това «конечно» или «неконечно» а отговори знаеш ли?
— Ну, знаю!
— А като оздравея, ще научиш ли и мене?
Николай Данилич не отговори, защото не искаше да дава празни обещания. Той обмисляше как да промени разговора, каква друга насока да му даде.
— Аз страшно много обичам балалайка! — продължаваше Зарко. — Запознах се неотдавна с един младши лейтенант — Василий Смородин се казваше. Вълшебно свиреше на балалайка! А ние в училище имаме оркестър — цигулки, мандолини, китари и четири акордеона. Ех, мисля си, да има сега тук и балалайки! Оттогава съм решил рано или късно да се науча да свиря като Василий.
Николай все още не можеше да намери друга подходяща тема за разговор.
— Чичо. Николай — извика Зарко, като попривдигна глава, тук ли си, защо мълчиш?
— Тук, тук! — обади се руснакът.
— Трудно ли е да се научи човек да свири на балалайка?
— Не очень… но все таки трудно!
— Ти, Зарко, вече за балалайка не мисли… — намеси се на развален български език хърватчето, което вече от три месеца беше между българи в болницата.
— Защо? — обърна се учудено към него Зарко.
— Така! Защото…
— Не, не! — поривисто се изправи Николай Данилич, като строго и заканително махна на хърватчето с показалеца на единствената си ръка.
— Защото не е лесно… — досети се Джура и гузно замлъкна.
В този момент на вратата се показа майката, която бе излязла на двора. Бяха я извикали група момчета и момичета от Зарковия клас. Децата почти веднага бяха научили за нещастието на своя другар и вече няколко пъти идваха да го навестят и окуражат, но лекарят по настояване на Магда в никакъв случай не разрешаваше да влязат при него. Те не знаеха какво точно се бе случило със Зарко, но предполагаха, че нараняването е леко и че той скоро ще се върне в училище.
— Поща-а! — извика с престорен глас майката. — Кой тук от вас е Зарко Белев?
— Аз! — обади се Зарко и тутакси разбра шегата на майка си.
— За тебе има писмо и цял куп подаръци! — каза радостно тя.
— Ето пакетче бонбони, шоколад, кутия локум и два едри жълти лимона. Откъде ли са намерили сега всичко това?!
— Лимоните зная от кого са! — почти извика Зарко. — Това е работа на Ицо Ранков, те имат в мазето си голямо лимоново дърво в грамадна саксия. А другите неща… другите — не зная. Чети, чети по-скоро писмото!
Тя остави нещата до възглавницата му, отвори развълнувана големия син плик, седна и зачете:
«Мили наш другарю Зарко.
Пишем ти това колективно писмо ние, учениците и ученичките от IIIа клас.
Зарко, баба Гуна Сингерката разправяла на едно място, че с теб се случило голямо нещастие и уж че… (тук бяха зачеркнати с наплюнчван химически молив няколко думи), но ние не й вярваме. Пък онзи ден, като изпратихме Лена Панкова в болницата да провери, тя не могла да разбере нищо.
Зарко, в нашия клас има много новини. Другарят Стилянов отиде доброволец на фронта и сега имаме нов учител по алгебра — Павел Железаров се казва. Много е строг и никой вече не може да преписва задачите, когато имаме класно. Гриша пръв загази. Хвана го тъкмо когато вземаше листчето с решените задачи от Маргарита Станчева. Гриша веднага получи единица, а Маргарита се разрева и успя да се спаси от двойка…»
— Ах, че шмекер, ех, че диване! — врътна укорително глава Зарко. — Колко пъти съм му казвал да не прави такива работи! — А после — като се обърна натам, където смяташе, че се намира Николай Данилич, каза: — Знаеш ли, чичо Николай, Гриша Радоев е най-добрият ми приятел. То е такова едно нисичко, дребничко, ще речеш — никакво момче, ама е силен и пъргав като дива котка, никой не може да го надвие. А на волейбол няма по-добър играч от него в цялото училище. Ти, Джура, знаеш ли да играеш волейбол? — обърна се той към хърватчето.
— Слушай, слушай нататък! — побърза да прекъсне разговора майката, като махна с ръка на Джура да мълчи.
— Добре! Чети! Слушам…
— «Ние всички много се радваме — продължи да чете тя, — че нашите войски заедно с братушките тупат здравата хитлеристите. Ние също помагаме на войниците — обърна изписания с красив дребен почерк лист майката. — Цялото училище събра подаръци. А нашият клас изпрати на фронта десет чифта ръкавици, осем чифта чорапи, три вълнени шалчета и много други работи. Изплетоха ги нашите момичета и майките ни.»
— Виждаш ли, чичо Николай, какви славни момчета и момичета има в нашия клас? — не скри възторга си Зарко.
— Вижу, вйжу! — каза одобрително Данилич.
— Чети, чети нататък!
— «Стената на училищния салон, дето беше съборена от бомбардировката, е вече поправена. Ние всички помагахме, като носихме тухли, вар и разни други работи. Сега играем гимнастика в салона.
За много още неща има да ти пишем, но се страхуваме, че писмото ни ще стане много дълго и няма да го прочетеш. Е, хайде сега да съкращаваме! Ти, Зарко, слушай там добре докторите и гледай по-бързо да оздравееш и да се върнеш при нас, защото няма кой друг да редактира стенвестника, няма кой да пише лозунги. Карикатурите за вестника сега ги прави Пенчо Ракаров, но той, нали си го знаеш, уж рисува заек, а излиза дългоухо прасе…»
— Ех, че художник са си намерили! — засмя се незлобиво, от все сърце Зарко. — Сега той всички ще изнарисува като прасета…
Майката престана да чете, замисли се. Устните й затрепераха, лицето й помръкна, от очите й рукнаха неудържими сълзи. Тя знаеше, че нейният син никога вече не ще може да играе като тия здрави и весели деца, че той никога няма да отиде в училище, не ще може да пише, да рисува, да работи като тях. В своето въображение тя изведнъж го видя възрастен мъж — мършав, облечен в дрипи, брадясал, е бледо изпито лице… Седнал до някакъв ъгъл на многолюдна улица, той простира умолително обезобразените си ръце. А пред него — олющена емайлова чинийка с няколко дребни монети в нея.
— Не, не! Аз няма да позволя!… — каза тя гласно, сякаш това, което бе си помислила за миг, е вече действителност.
— Какво не позволяващ, мамо? — учуди се Зарко от нейния треперещ и някак съвсем особен глас. — Свърши ли писмото?
— Нищо, нищо, момчето ми! Аз само така!… Впрочем ето и края: «А сега, Зарко, приеми горещи поздрави от целия IIIа клас и от първолачетата от Iб отделение. Те много те обичат, защото веднъж си им рисувал на черната дъска зайчета, мечки и гълъби.» Подпис: «Твоите другари от IIIа клас.»
— Е, Джура, чичо Николай! — с пламтящо от щастие лице каза Зарко. — Виждате ли какво се вика другари?
— Ну, добрие… много добрие у тебя товарищи! — отговори Данилич.
Майката не можа повече да издържи, мъка и сълзи я задушаваха. Тя бързо излезе навън, за да се наплаче на воля.
В болницата на Българския червен кръст старши лейтенант Николай Данилич Шумилов лежеше временно. За ранените съветски войници и офицери имаше в града болница със съветски медицински персонал, но там сега се правеше някакво преустройство и това бе наложило една част от по-леко ранените и оздравяващи вече болни да се преместят за известно време тук.
В стая номер четиринадесет отначало бяха настанени петима червеноармейци, но в продължение на няколко дни тримата последователно бяха преместени в съседната стая номер дванадесет, която беше много по-малка и събираше не повече от шест легла. Управлението на болницата правеше това за удобство на червеноармейците, да се чувствуват те в своя, родна среда.
Когато на другия ден медицинската сестра покани Николай Данилич да се премести при своите, той се усмихна със сините си детски очи и запита:
— А това заповед?
— О, не! Съвсем не е заповед, но там, в номер дванадесети, ще бъдат само ваши…
— Как наши! — учуди се Данилич и усмивката му изведнъж угасна. — А тук не наши?
— Не зная! — смути се сестрата. Заповядано ми е да ви кажа.
— Разрешете тогава да остана тук! — каза той на своя мек и приятен език. А после, като се обърна към съседа си вдясно, додаде: — Вот и Михаил Карпович остается.
Болният лежеше с гръб към Данилич, но като чу името си, изведнъж се обърна, схвана за какво става дума и русото му с почти бели вежди младежко лице засия:
— Ну, конечно, конечно! Тук… болгари очень хубави… товарищи — каза той, като търсеше в паметта си български думи.
Николай Шумилов, сякаш за да оправдае името си, беше твърде весел, жизнерадостен и шумен човек, на леглото си рядко се задържаше. Постоянно сновеше между болните в стаята, разговаряше, разпитваше ги кой в каква военна част служи, кога и как е получил раните си, какво мисли да прави след оздравяването си, има ли майка, баща, братя, сестри, кой вид спорт най-много обича. За късо време той така се сприятели с всички, че когато сутрин отиваше на превръзка и се забавяше повече, момчетата тревожно поглеждаха към вратата и питаха медицинската сестра Рибарова:
— Сестро, братушката се нещо забави, я виж да не се е преместил!
— В чакалнята е — отговаряше обикновено сестрата, — заобиколили са го цяла тълпа деца и възрастни, разказва им нещо, забавлява ги. Доктор Балабанов три пъти вече ме пита какъв е този панаир там, не може да работи. Ей сега ще отида да ги разгоня.
На Данилич сестрите говореха с обич, с насмешлив укор и закана, които уж все се готвеха да изпълнят, но никога не изпълняваха:
— Николай Данилич, ти пак не спазваш режимния час! Кога ще спиш, кога ще почиваш! Ще те лиша от закуска!
— Будь покойна, сестренка, будь покойна!
— Николай Данилич, нали знаеш, че ти е забранено да пушиш? Не бива, ненада! Ще доложа на доктор Попов!…
— Будь покойна, сестренка! — казваше неизменно Данилич и сините му очи се смееха, но, кой знае защо, от гърдите му се откъсваше тиха, едва доловима въздишка.
Данилич никога нищо не говореше за себе си. Когато го запитваха за домашните му, той само поклащаше глава:
— Убити! — Тази единствена дума той произнасяше по някакъв особен начин — с присвити вежди, помрачняло лице, през стиснати зъби — и с нея казваше всичко, нямаше нужда от повече думи.
А когато го запитваха как са го ранили, той се усмихваше:
— Ну вот, ранили и толкоз!
Но работата беше не съвсем така проста, както искаше да я представи Николай Данилич. Един ден, когато той пак се беше забавил някъде в превързочната стая или в болничната градинка, Михаил Карпович успя набързо да разкаже нещичко за него.
Данилич по професия бил шлосер. Работили в един и същ цех на големия тракторен завод в Сталинград. Нямало там човек, който да не познавал Данилич — портретът му просто не слизал от цеховия стенвестник, от заводската многотиражка, от областните и други вестници. Бил той постоянен ударник и рационализатор. Обичали го другарите му, уважавали го за неговото трудолюбие и упоритост в работата, за добродушието и другарските му обноски. Не един младеж, не един работник в завода получавал от него съвети, напътствия, насърчения в работата си, не на един той помагал и в личния живот. Винаги весел, жизнерадостен и отзивчив, от лицето му никога не изчезвала добродушната детска усмивка.
— Но тази усмивка, която сега виждате на лицето му — каза Михаил, — не е някогашната!
Имал той чудно хубаво семейство: стара, също като него синеока и винаги усмихната майка, красива и предана другарка — Маруся, две мили, умни дечица — Наташка, осемгодишна, и Федя, дванадесетгодишен. Но всички те загинали в една-единствена нощ след страшни мъчения и изтезания от озверели есесовци. Намерил ги Данилич в къщи труп до труп, съсечени, обезобразени, със следи от най-безчовечни гаври и мъчения. Едва ли не полудял тогава от мъка, от скръб и ярост. Другарите му се погрижили в тези тежки дни да не остава сам. Оттогава се сприятелил с него Михаил Карпович. Той неотстъпно бил с него и го обикнал с цялата си душа като свой роден по-възрастен брат.
За военновременното производство на машини били необходими добри и сръчни работници. Данилич трябвало да замине за Урал, където била евакуирана част от неговия завод. Но след страшната гибел на семейството му той за нищо на света не искал да отиде в дълбокия тил. Със сълзи на очи молил да го изпратят на фронта. Най-после изпълнили желанието му.
Там Данилич проявил чудеса от героизъм и храброст. Веднъж заедно с един свой другар цели единадесет часа водили сражение срещу осемдесет или сто хитлеристи, като местели единствената си картечница ту на едно, ту на друго място, създавайки впечатление у врага, че не са двама, а цял взвод. Когато дошло подкрепление и нападателите били прогонени, в диаметър двеста-триста метра от разрушената къща, която им служела за укрепление, били намерени четиридесет и трима убити хитлеристи.
Три пъти Николай Данилич бил награждаван с ордени за храброст. А веднъж лично командуващият Трети украински фронт, маршал Толбухин, окичил гърдите му със златна звезда на Герой на Съветския съюз.
Но последният му подвиг беше най-голям и съдбоносен. За да спаси ранения си другар от плен, под град от куршуми Данилич пропълзял до изоставените окопи и повече от три часа педя по педя го влачил върху шинела си. Когато вече оставало само двадесетина метра от спасителното прикритие, немците го забелязали. И тъкмо тогава се случило това, което го довело до военнополевия лазарет, а оттам — в болницата. Куршум «дум-дум» разкъсал дясната му ръка над лакътя. Лекарите се помъчили да заздравят костта с гипсова превръзка, но се появила гангрена и за да спасят живота му, трябвало да отрежат ръката до самото рамо.
— Миша — прекъсна го тук един от българските войници, — признай си, че този, другият, който заедно с Данилич се сражавал с фрицовете, си бил ти?
— Не зная — каза Михаил, но и усмивката, и изразът на лицето му говореха, че това е така.
Михаил Карпович беше не повече от двадесет и осем годишен младеж с едро скулесто лице и руси като лен коси и вежди. Отрязано му беше стъпалото на левия крак, но и той като Данилич все още се надяваше, че когато оздравее, ще го пуснат, макар и с патерици или протеза, отново да воюва срещу «фрицовете», както той обичаше да нарича немците.
Изведнъж вратата е трясък се отвори и в стаята се втурна Данилич с вестник в ръка. Беше «Работническо дело» от 23 февруари 1945 година.
— Гледай, Миша, и Познан вече е превзет. Червената армия е на деветдесет километра от Берлин! — извика той на един дъх и макар че очите му, както винаги, се смееха, по лицето и интонацията на гласа му имаше тревога и негодувание.
Михаил Карпович не отговори.
— А ти какво, не искаш ли да превземем Берлин? — намеси се учудено Зарко, като извърна към него превързаната си глава.
— Остави! — махна Данилич с вестника и като се тръшна на леглото си, бързо и неспокойно заговори на руски.
Неспирно и неясно се лееха думите от устата на Данилич, но околните все пак можаха да разберат отде бе дошла тревогата му. През всичкото време на лекуването си Данилич бе живял с надеждата, че ще може един ден заедно с всички свои другари да влезе победоносно в Берлин. Но ето че Червената армия е вече само на деветдесет километра от Берлин, а те с Миша все още продължават «да се излежават по меките легла и да се угояват», както Данилич с негодувание и презрение към самия себе си казваше.
И колкото повече войските напредваха, толкова повече растеше у него тревогата.
Проклети рани, не заздравяват бързо!
Кой знае дали затова, че положението на Зарко беше твърде тежко и напомняше на Данилич за страшните мъки на неговия Федка в предсмъртните му часове, или пък само затова, че имаше широката и любвеобилна душа на руския човек, но той с цялото си сърце обикна своя малък съсед по легло. Николай бе преместил нощното си шкафче от другата страна и бе приближил леглото си до неговото. През нощите, когато го нападаше безсъние, а това се случваше доста често, с часове седеше, подпрял главата си с ръка, и загледан в бледите, потрепващи в съня устни на момчето, мислеше за своя Федка, за своята Наташка. Колко безсънни нощи бяха прекарали двамата с Маруся над техните легла! Колко радостни сълзи бяха пролели, когато виждаха, че децата им се възвръщат отново към живота! Щастие, неизмеримо щастие бяха те за тях! А ето че ги няма вече нито Федка, нито Наташка. Не пожали поне тях кървавият палач. А и тук такъв изверг бе посегнал върху живота на невинни деца. Навсякъде, където е стъпил фашистки крак, земята е обагрена с кървави следи.
Привързал се бе и Зарко към него. Невидял досега истинска бащинска ласка, не почувствувал закрила и подкрепа от своя баща, той бе обикнал Данилич с всичката сила на своята зажадняла за мъжко съчувствие детска душа. Сутрин, когато се събуждаше, първата му работа бе да извърне глава и да попита:
— Чичо Николай, тук ли си?
— Тук! — отговаряше Николай Данилич и като се наместваше по-удобно на леглото, започваше да му разказва някоя от ония приказки или случки, които си бе припомнил през дългата безсънна нощ. Разказваше му той за Кашчей Безсмертний, който победил страшното чудовище в планината, разказваше за приказните руски богатири в далечни времена, за героизма и себеотрицанието на съветските войници при Сталинград, при Керч, Севастопол — навсякъде. Но най-много обичаше да разказва за подвизите на комсомолците и пионерите през тази война.
Тогава Зарко за първи път научи как Александър Матросов с гърдите си затворил огнедишащата амбразура на немския бункер и с това спасил живота на десетки свои другари и осигурил победата над врага, за младата и безстрашна комсомолка Зоя Космодемянска, за пилота Гастело, за младежите и девойките от Донбас, организирани в «Млада гвардия».
— Чичо Николай — запита веднъж Зарко, — трудно ли е у вас човек да стане комсомолец?
— Не, не особено! Но трудно е, както виждаш, да бъдеш комсомолец като Зоя, Шура, Матросов, Гастело.
— Ако аз някога стана комсомолец, искам да бъда като тях! — каза тихо и мечтателно Зарко.
— Ти трябва да се стремиш да приличаш на тях, преди още да си станал комсомолец. Колко много още безпартийни и никому неизвестни младежи станаха герои!
Зарко трепна, обърна невиждащите си очи към него. Искаше да каже нещо, но само въздъхна и поклати глава.
Данилич сякаш отгатна мисълта му и продължи:
— Някои мислят, че героизъм може да се прояви само през време на война. А това съвсем не е така. Героизъм може да се прояви всякога и всякъде, във военни и в мирни дни, та ако щеш дори и тук, в тази стая, на това болнично легло.
— Как? — От изненада Зарко повдигна глава от възглавницата и няколко секунди стоя така в очакване.
— Аз ще ти разкажа за Николай Островски… Ти чувал ли си за този съветски писател? Автор е на чудесната книга «Как се каляваше стоманата».
— Не, такава книга не съм срещал.
— Забележителна книга! Авторът разказва за своя живот. Тежък и мъчителен, но героичен живот. Парализиран, превърнал се в жив труп от ревматизъм, разяждан от туберкулоза, прикован завинаги към легло.
Тук Динилич неочаквано прекъсна разказа си, защото трябваше да каже, че при всичко това Островски е бил и сляп. Имаше опасност Зарко да разбере, че това е някаква подготовка за нещо, което неминуемо ще се случи и с него. А никой още не знаеше дали той ще остане завинаги сляп, или съдбата ще му спести поне това нещастие.
— Закуската носят, а аз още не съм се измил! — каза Данилич и скочи от леглото. Така се изтръгна от неудобното положение, в което бе изпаднал. — А за Островски непременно ще ти разкажа, само че друг път…
Джура Симич имаше завиден апетит. Храната никога не му стигаше. Още едва започнал със супата, той се провикваше с пълна уста:
— Приемам подаръци! Има ли някой да се отказва от нещо!
В претъпканата с ранени войници стая винаги се намираха поне двама или трима, които не можеха да изядат храната си. И на обед хърватчето, като спущаше от кревата гипсираните си крака, грабваше лъжицата и започваше да сърба и лапа от наредените по нощното му шкафче и дори по леглото му чинии. Не гледаше дали пред него е супа, готвено или десерт — унищожаваше всичко наред.
— Какво значение има това, че най-напред ще изсърбаш компота, а после ще излапаш гювеч — зарзават или мусака с картофи? — казваше Джура. Та нали и тъй, и инак всичко пак ще се смеси в стомаха?
За него беше важно стомахът му да бъде постоянно пълен, а какво по-напред или по-после ще влезе там, това беше второстепенен въпрос. Но затова пък хърватчето пращеше от здраве и бузите му се бяха зачервили като ябълки. Рентгеновият преглед бе установил, че двете му пищялни кости са вече зараснали. Нуждаеха се само от заякване чрез постепенни упражнения.
Далеч по-друго беше положението на Зарко. Макар и не съвсем като в началото, но неговият апетит все още не беше задоволителен. Той трудно се задържаше седнал на леглото си, виеше му се свят от слабост.
С особена упоритост и постоянство Николай Данилич се зае да го привикне да яде.
— Апетитът идва с яденето! — често повтаряше той старата народна мъдрост.
Когато Зарко започваше да се мръщи, да свива устни или отблъсва с език лъжицата, с която майка му го хранеше, Данилич се ядосваше и непрекъснато мърмореше:
— Ну, дурачок, ешь, ешь! Чуваш?… Ако не ядеш, ще ти се разсърдя… Да, да, обезателно ще се разсърдя! Та това вече, моля ти се, на какво прилича? Супата не си доял, от готвеното само няколко пъти хапна, десертът ти е още почти неначенат… Ще се ядосам някой ден и ще избягам в другата стая!
Тази заплаха обикновено постигаше целта.
Но случваше се понякога момчето да не може да погълне дори и три лъжици от някакво разводнено и блудкаво произведение на болничния готвач. Тогава на Данилич се отваряше тежка и уморителна работа. Той се впущаше в дълги речи за ролята и значението на супите в човешкия живот или за хранителната стойност и калоричност на консервираните зеленчуци, които, откровено казано, и сам не обичаше и които с удоволствие предлагаше на Джура. Ако все пак никакви речи и беседи, никакви заплахи не можеха да помогнат, Данилич млъкваше, преструваше се на страшно сърдит. А после излизаше нанякъде и скоро се връщаше с парче сланина, кашкавал или плешка от варена кокошка. Той си бе създал широки връзки с хората от кухнята и с болните, които бе забелязал, че получават по-често колети и подаръци от близки.
Всички тия усилия не отидоха напразно.
Един ден на обед за голямо неудоволствие на Джура Симич Зарко се надигна от леглото и извика:
— Внимание, внимание! Приемам подаръци! Има ли някой да се отказва от нещо?
— Подарявам неначената супа с кюфтенца! — обади се някой от единия край на стаята.
— Подарявам тлъсто свинско с ориз! — извика друг от другия край.
— Мамо, донеси ги, моля ти се — каза Зарко и устните му се разтегнаха в доволна усмивка.
— Вот и молодец! Браво! — радостно развълнуван възкликна Данилич и без да обявява своя подарък, сложи на нощното му шкафче десерта си — мляко с ориз.
От този ден Зарко престана да се различава много по апетит от Джура. На всяка закуска, на всеки обед или вечеря и около него започнаха да се трупат «подаръци». Единствената разлика между двамата беше тази, че докато Джура лапаше без ред кое както му дойде подръка, Зарко строго се придържаше към установената традиция: започваше с бульон или супа, след това изяждаше една-две порции готвено и завършваше с десерта.
За по-малко от седмица той така укрепна, че можеше вече с помощта на майка си да става и да се разхожда из стаята.
През определените за посещения дни в стая номер четиринадесет се събираха много хора, толкова много, че нямаше къде да се поберат дори и прави. Наистина ходещите болни излизаха за свиждане с близките си в коридора и при топло време — в градинката, но все пак се наложи в четвъртък и неделя няколко от леглата да се изнасят временно навън, за да се отвори повече място.
Като гледаше как при другите болни идват близки, в очите на които всеки можеше да прочете обич и загриженост, страх и надежда за оздравяването на тези, които лежаха тук, Магда чувствуваше двойно по-голямо нещастието си. При Зарко и при нея никой не идваше. Само понякога се отбиваше случаен познат, дошъл тук при друг болен, осведомяваше се повече от любопитство, отколкото от съчувствие за здравето на детето, казваше няколко утешителни думи, в които и сам не вярваше, и си отиваше.
Магдините родители отдавна бяха починали. Роднините й на село сякаш бяха я забравили. Близките на мъжа й заради неговата грубост и лош характер не обичаха и нея.
В този огромен и сега сякаш чужд за нея град тя имаше само едно близко същество — сестра си Мариола, вдовица от Първата световна война. Измъчена, изтормозена, грохнала от слугуване при богати господари, Мариола имаше болно, разнебитено сърце. Тя не би могла да издържи, не би могла да понесе една среща със Зарко… Магда изтръпваше от страх при мисълта, че сестра й може да научи по някакъв начин за случилото се и да дойде в болницата.
Един неделен ден, когато стаята пак беше пълна с посетители и майката, за да надвие мъката си, четеше на детето някаква весела книжка, при нея се приближи дежурната сестра Филипова:
— Другарко Белева, при вас искат да дойдат три жени. Чакат долу на вратата. Портиерът не иска да ги пусне.
— Кои са тия жени? — скочи майката уплашена. — Дали едната от тях не е сестра ми?
— Не, не е сестра ви. Казаха, че са делегация някаква.
— Нека заповядат! — каза Магда и по женска привичка без нужда заразтребва наоколо като за гости. Но изведнъж тя се сепна, догони сестрата в коридора, и я помоли да предупреди посетителките да бъдат внимателни и да не говорят пред Зарко нищо за ръцете му.
Не след много в рамката на вратата се появи ниската и грубовата фигура на баба Гуна Сингерката. Тя носеше обемист пакет, завит във вестник. Зад нея се показа и откритото и миловидно лице на Зарковата класна ръководителка Серафимова, а след тях вървеше председателката на кварталното женско дружество Вера Кайтазова.
Магда се задъхваше от вълнение: «Милите! Ето че не са ме забравили!»
Тя не можа да ги дочака, а поривисто се хвърли към тях, прегърна баба Гуна, сложи чело на рамото й и се разрида.
Преживяла не малко злини и нещастия на този свят, старата жена я остави да си поплаче, после отстрани внимателно главата й и каза:
— Е, стига сега! Те, лошотиите, са за човеците, дойдат ли ти до главата, трябва да се изтърпят.
Магда се изправи, избърса сълзите си и вече по-твърдо се ръкува с другите две жени:
— Заповядайте! Благодаря ви, че дойдохте! — Мъката отново се надигна в гърдите й, но тя успя да я задуши.
— Ние идем не само от свое име — каза Кайтазова, като бавно пристъпваше към Зарковото легло. — Носим ви поздравите на целия квартал.
Между това баба Гуна бързо отиде при момчето и бодро каза:
— Здрасти, баби! Какво правиш?
— Ти ли си, бабо Гуне? — позна я изведнъж по гласа Зарко.
— Аз съм, баби, дойдохме да те видим, да ти донесем туй-онуй, пък и да ти кажа да ставаш вече! Какво е то туй да се излежаваш по меките кревати? — не се стърпя пак тя да не влезе в своя грубовато — шеговит тон.
— Ами че аз ставам вече — заоправдава се Зарко, който добре познаваше нрава на старицата. — Ей така, хоп! — и той се надигна да й покаже, но майка му го спря:
— Не ставай сега, не е време за ставане!
— Здравей, Зарко! — приближи се и учителката.
— Здравейте! Вие ли сте, другарко Серафимова? — позна и нея той по гласа.
— Аз съм, Зарко! Нарочно те поздравяват твоите другари. Те ми казаха, че са ти изпратили писмо.
— Да, получих го. Много им благодаря! Не можах да им отговоря, защото ръцете още ме болят, пък и очите ми са превързани.
— Нищо, нищо, ти не се тревожи. Скоро ще оздравееш и ще се върнеш при тях.
— И аз така мисля — подхвана Зарко. — Страхувам се само дали не съм си повредил пак нещо лявата ръка. Онзи ден, знаете ли, взех, че паднах. Тъкмо бяха започнали да заздравяват. А сега лявата ръка… много ме боли, особено палецът и показалецът. Изглежда, здравата съм ги навехнал при падането.
Гостенките в недоумение се спогледаха. Изглежда, сестрата не им бе обяснила добре в какво се състои работата и те сега сигурно си бяха помислили, че момчето бълнува, или пък от силните преживявания през тия тридесет — тридесет и пет дни умът му се е помрачил.
С мимики и ръкомахания Магда успя да им каже, че Зарко още не знае, че ръцете му са отрязани и поне засега трябва да се мълчи по този въпрос.
Гостенките неловко замълчаха, не знаейки какъв разговор да поведат.
— Другарко Серафимова, участвува ха ли някои от нашите в скиорските състезания в Боровец? — попита Зарко.
— Само Гриша Радоев — с готовност отговори младата учителка. — Не успя обаче да се класира.
— Ех, Гриша, Гриша! — ядоса се Зарко. — Изложи училището ни!
— Не е виновен той — помъчи се да го оправдае Серафимова, — сериозни конкуренти имаше срещу себе си. Самоковци…
— А той, като не е сериозен, по-добре да не се залавя — прекъсна я Зарко.
— Гриша не е лош скиор, има вече добра техника, но случило се така, че паднал едва ли не пред финиша — застъпи се пак учителката, която сама беше скиорка и живо се интересуваше от този спорт. През хубавите дни на януари тя всяка неделя водеше на Люлин или на Витоша група ученици скиори, които тренираше за състезанията. Между тях най-редовни и най-добри бяха Зарко Белев и Гриша Радоев.
— Пак самоковци ли взеха първенството?
— Самоковци. Те са отлични скиори, наблюдавала съм ги как се тренират…
— Отлични! — малко сърдито каза Зарко. Всеки може да бъде отличен. Ех, само по-бързо да ми оздравеят очите и ръцете, па те тогава ще видят…
Майката отново с мимики и движения каза, че не бива да се говори по този въпрос. Настъпи мълчание.
— Моля ви, говорете, другарко Серафимова — наруши мълчанието Зарко. — Как са другарите в училище, има ли трудни уроци? Пишат ми, че дошъл нов учител, Гриша много се изложил пред него.
— Това беше доста отдавна — каза някак плахо учителката, като поглеждаше към майката и се стараеше да не сбърка пак. — Гриша се опитал да препише задачите на класно. Но той се поправи. Сега другарят Железаров се хвали, че Гриша е най-добрият му ученик по алгебра и геометрия. А колкото за уроците ти не се тревожи, никак не са трудни.
— Аз мисля да се подготвям — каза Зарко, — ще накарам мама да ми донесе учебниците и всеки ден да ми прочита по някой урок.
— Ти за уроци сега не се тревожи — намеси се баба Гуна. — Гледай само да оздравееш, па то учението е колай работа.
— Ами че аз съм вече почти здрав. Тия дни вече ще ми свалят превръзката от очите.
За Зарко нямаше никакво съмнение, че това, което говори, е самата истина. Тялото си чувствуваше здраво и силно. Болки в очите още имаше, но те бяха не дълбоко някъде навътре, а по клепачите, веждите и челото. Струваше му се, че ако ей сега махнат превръзката и промият заздравяващите ранички, той веднага ще прогледне. А колкото за ръцете, това е дребна работа — ще го поболят известно време пръстите, ще го посърбят, па ще оздравеят.
Трите жени стояха до края на приемното време. Те поразговаряха насаме с Магда и разбраха колко тежко и трагично беше нейното положение. От жал и от мъка майката отлагаше да каже страшната истина на детето си. Не намираше и сили да го подготви за онзи момент, който неминуемо щеше да дойде…
— Тежка, много тежка беда те е връхлетяла, Магда, не си дете да те лъжа — поклати загрижено глава баба Гуна. — Ама дошло ли е веднъж злото, отърваване няма. Стори си сабур, Магде, втвърди си сърцето и не се отчайвай. Ние пак ще дойдем, няма да ви забравим. То нали знаеш, сега не е като преди, и ние ще помогнем, и държавата ще, помогне, па нататък вече — добър е господ.
Когато гостите си отидоха, Магда разтвори пакетите, които бяха донесли. В тях имаше домашно приготвени сладкиши, прочитни книги и по един комплект бельо за двамата. Ясно бе, че тези подаръци бяха не от един или от двама. Сълзи на радост и умиление се отрониха от очите й. Сега Магда не се чувствуваше самотна, ненужна, отритната от всички на света.
Не по-малко беше развълнуван от посещението и Зарко. Той обърна забинтованото си лице към посоката, откъдето идваше шумът от хартия, и весел забъбра:
— Ето че и баба Гуна дойде, и леля Кайтазова дойде, и другарката Серафимова… и другарите ми не са ме забравили! — Тук той замълча и като въздъхна, съвсем тихо додаде: — Само татко не идва!…
Шумът от хартията престана за миг и пакетчето, което майката държеше, се изплъзна от ръцете й. Но тропотът от неговото падане не направи впечатление на Зарко.
— Дали няма да дойде, мамо? — попита той с тъга. И като не получи отговор, отново въздъхна: — Защо е такъв!…
Майката приседна на леглото и помилва с ръка главата му:
— Не зная, момчето ми!… Моля те, ако ме обичаш, никога не ме питай за това… Някога ти сам ще разбереш.
Замълчаха и двамата.
Когато беше здрав, свободното си време Зарко прекарваше в три любими занятия: рисуване, четене и спортуване. Веднъж неговият най-добър приятел Гриша Радоев го попита:
— Слушай, Зарич, представи си такова нещо: дойде, да речем, сега някакъв зъл вълшебник и каже: «Вие, момчета, отсега нататък нямате право на повече от едно занимание. Избирайте: или само рисуване, или само четене на книги, или само спорт!» Ти какво ще избереш.
— Глупости! — каза Зарко. — Преди всичко такива вълшебници няма и не може да има.
— Е добре де, няма. Казвам ли ти аз, че има? Но представи си, че има. И дойде, да речем, такъв един черен, опашат дявол с кози рога, с голям корем и заповяда: «Избирай!» Ти какво ще кажеш?
— Ще кажа: «Слушай, господин дяволе, я да се махаш от главата ми, докато не съм те халосал с нещо по темето!»
— Несериозен човек си ти Зарич, и туйто! — даде си вид Гриша на ядосан, а после, като помълча, добави: Аз например в такъв случай, без да му мисля много, бих казал: «Избирам спорта!»
— Е? И после цял живот само футбол или волейбол ще играеш. Даже и на осемнадесет години като станеш? Ха-ха-ха! — засмя се от сърце Зарко. — Кльощав и прегърбен дядко! Ех, че център-нападател ще ми бъдеш тогава!
— Стига си се кикотил бе! Сериозно те питам, какво ще избереш ти?
— Е, па рисуването! — отговори най-после Зарко.
— Така си и знаех! — каза предизвикателно Гриша. — Ти ще станеш Рафаело или как там го казваха?… Микеланджело…
— Я не дрънкай глупости! — засегна се Зарко. — Знаеш ли ти какво значи да си Рафаело или Микеланджело? Най-много хиляда фурни хляб трябва да изядеш, за да стигнеш поне до пояса им…
— А ти не се отчайвай — не спираше Гриша, който този ден беше в особено настроение. — Ти вече двадесетина фурни си изял, остават ти още деветстотин и осемдесетина…
— Гриша, млъкни, ще се скараме!
— Нямам такова намерение засега!… Ех, ти, Микеланджело! — Гриша хвана изотзад приятеля си през кръста и го понесе като чувал из двора. Зарко риташе с крака, махаше смешно с ръце, но не можеше да се откопчи от набития и здрав като млад мечок Гриша.
Като се измори, Гриша го занесе на предишното му място до статива, където Зарко бе започнал да рисува пейзаж, и с комичен реверанс се извини:
— Прощавай, Зарич, ама много ми е весело днес! Маргарита казала на едно място, че най-много на света обичала спортистите, защото били силни…
— Съмнявам се дали ще обича такива мутри като твоята! — каза престорено сърдит Зарко, като размиваше зелена акварелна боя за пейзажа си.
— Ама чакай, защо мислиш така? — засегна се Гриша и като извади от джеба си огледалце, старателно започна да приглажда с плюнка щръкналата си, неотдавна подстригвана коса. — После тя, Маргарита, казва, че много обичала ябълки. А ние, нали знаеш, имаме в двора ей такива «кюстендилки». Утре ще избера и ще й занеса в училище най-голямата…
Зарко се изправи, изгледа от краката до главата своя влюбен приятел, напуши го смях от неговата пъпчива чипоноса муцунка, но успя да запази сериозния си вид и каза:
— И все пак тя няма да те хареса!
— Защо? — облещи големите си черни очи Гриша.
— Защото нямаш мустачки! — И докато Гриша разбере какво става, Зарко му мацна с четката под носа едни тънки зелени мустаци.
Гриша се погледна в огледалото и се разсърди не на шега:
— Ех, ти, Микеланджело! В друго може и да не успееш, ама мустаци непременно ще се научиш да рисуваш!
От този ден Гриша започна шеговито и безобидно да го нарича Микеланджело.
В началото Зарко се сърдеше, молеше го да забрави тази шега, но после някак си неусетно свикна и престана да се дразни.
Всичко това бе не много отдавна — през есента, когато току-що бяха започналиучилище. Но сега, ако някой отново би задал на Зарко същия въпрос — кое единствено от трите си най-любими занятия би предпочел, — той не можеше да избере нищо друго освен четенето. Та дори и това той не можеше да върши сам — трябваше някой друг да му чете.
Сутрин, след като минеше лекарската визитация и след като се върнеха от превързочната, Зарко лягаше удобно на леглото, като внимаваше да не докосне случайно нещо с ръцете си. Майка му сядаше на стола до него и започваше да чете с тих, но прочувствен глас. Той слушаше и забравил всичко на света, се пренасяше в чудни далечни страни, където обикновени прости хора, надарени с необикновена воля, се бореха и побеждаваха много по-силни врагове, където невръстни деца изпадаха в страшни беди, но накрая все пак доброто вземаше връх над злото.
В болницата имаше голяма библиотека и Магда дълго се ровеше из нея, за да намери нещо подходящо за сина си. А това в книгите, което можеше да разстрои или отчае момчето, майката ловко прескачаше при четенето, или пък вместо него съчиняваше друго.
Не оставаше безучастен в тази работа и Данилич. Той слушаше внимателно и като прекъсваше често майката, започваше с жар да разказва някаква твърде интересна, уж действителна случка, в която непременно участвуваха безръки или безноги момчета, които благодарение на силната си воля постигаха удивителна сръчност и майсторство.
Зарко искрено съчувствуваше на нещастните недъгави и страдаше заедно с тях, а накрая от все сърце се радваше, когато те по някакъв начин отново ставаха щастливи.
Но той никак не можеше да си представи какво би правил, ако сам нямаше ръце. Наистина, своите ръце Зарко чувствуваше странно олекнали, но дори и през ум не му минаваше за това, което всъщност бе станало с тях. Колкото повече заздравяваха раните, толкова по-ясно той чувствуваше болките поотделно: боляха го палците, показалците, всеки пръст, всеки нокът, усещаше понякога нетърпим сърбеж по дланите. Но веднага, щом като влизаха в действие двигателните нерви и някой от «пръстите» помръдваше, целите ръце пламваха в непоносими болки. Затова той се стараеше да не ги «движи», да не докосва с тях нищо.
И все пак рано или късно Зарко трябваше да разбере страшната истина.
Един хубав ден в началото на април Зарко, както обикновено прикрепван леко от майка си, отиваше на превръзка в очната клиника. Пролетното слънце щедро разливаше топлина, галеше с лъчите си разпъпилите се вече фиданки в градината, старите липи, цветята, райграсовите чимове на остроумно направените градински фигури и лехи. Из въздуха се носеше ухание на зюмбюл, на зелена трева, на прясно разкопана земя. Прехвърчаха с весело бръмчене пчелички, караха се припряно из клоните на дърветата врабчета, подвикваха някъде в далечината играещи деца.
— Няма ли къде тук някъде да поседнем? — попита Зарко.
— Да поседнем! — съгласи се майката. — И без друго в клиниката ще трябва да чакаме ред. Ще отида само да ти взема номер.
Тя го настани на една от скамейките в градинката, загърна го с наметнатия на раменете му болничен халат, за да не гледат любопитните минувачи ръцете му, и почти тичешком се отдалечи по посока на ниската неугледна постройка в дъното на двора.
Зарко седеше неподвижно, страхувайки се да не докосне до нещо ръцете си. Слънцето препичаше. От стария износен халат, от памучната пижама, от болничните чехли започнаха да се отделят изпарения на отдавна просмукани лекарства и тяхната миризма надви уханията на пролетта. Но това не можеше да развали веселото настроение на момчето. Гърдите му жадно поглъщаха свежия въздух, сърцето му лудо туптеше от необяснима радост и то с мъка се сдържаше да не стане и подскочи веднаж, колкото сили има.
Неочаквано Зарко се натъкна на едно интересно явление. Както си седеше на скамейката с попривдигнато към небето лице, той почувствува, че пред очите му не е така тъмно, както преди в болничната стая. Наведе глава към гърдите — не забеляза разлика. Не, не? Като че ли имаше разлика! Вдигна наново лицето си, но този път така, че да почувствува лъчите на слънцето. И чудно нещо! Пред очите му изплува мътно, едва забележимо, но не така кадифеночерно, а пурпурночервено петно. Дали не беше това някаква измама? Той пак наведе надолу лицето си, постоя няколко минути и отново го насочи към слънцето. Не, не беше измама! Пак се появи пурпурното петно. Може би силните слънчеви лъчи проникваха през леката превръзка и предизвикваха това странно червено петно? Не, не! Не може да бъде! Та нали лъчите дори и да проникват през бинта и марлите, клепачите му са затворени, защото по тях има болезнени заструпени ранички?
Зарко се замисли. Спомни си той, че някога имаше един неприятен недостатък — не можеше да спи на светло. Колкото и дълбоко да е заспал, достатъчно беше някой да запали електрическата лампа и той веднага се събуждаше. Колко пъти е имал разправии с майка си, която трябваше нощем да поправя ученически тетрадки, а той се сърдеше и искаше тя да загаси лампата, защото светлината му пречеше да спи.
— Може ли да бъде такова нещо! — прошепна той сам на себе си. Но като повтори още няколко пъти същия опит, все още колебливо и неуверено, сам си отговори: — Излиза, че може!
Когато майка му се върна, намери го зачервен, запотен и необикновено развълнуван.
— Какво ти е? Да не ти прилоша от слънцето? — попита тя с нескривана тревога.
— Не. Никога не ми е било така добре и радостно, както сега!
— Тогава защо си такъв? Защо така тежко дишаш, сякаш си тичал?
Зарко не смееше да й каже, защото сам още не вярваше.
— Я виж, добре ли стои на очите ми превръзката? — обърна той лицето си към нея.
— Разхлабена е, дето си се търкал в леглото! Охо — каза тя, — изместил се бинтът чак на челото ти, а на очите е останала само една тънка марля.
— Махни и нея!
— Не говори глупости!
— Махни я, моля ти се, веднага! — В гласа му сега имаше нещо особено, нещо повелително и нетърпящо възражение.
Майката внимателно хвана с два пръста парченцето марля, помъчи се да го вдигне нагоре, но то, изглежда отдавна отлепнало от раничките и изсъхнало, остана в ръката й.
Сега червеното петно пред очите на Зарко стана още по-светло. Той напрегна всички сили на волята си, преодоля режещата болка от слепналите мигли и отвори клепача на лявото си око.
— Виждам! — извика изведнъж той. — Мамо, аз виждам! Чуваш ли, виждам! Ето — тревата пред нас, ето — цветята, скамейките…
Майката не можеше да повярва. Уплашена и развълнувана от необикновеното състояние на детето си, тя стоеше като окаменяла и не знаеше какво да прави, какво да каже.
— Ето и тебе виждам! — обърна се той към нея, но изведнъж млъкна, спря полуотвореното си с мътна зеница око на нея и после с колеблив, несигурен глас попита: — Но това ти ли си, мамо?
Пред него стоеше дребна, слаба, измъчена побеляла жена. А само преди два месеца тя беше пълна, здрава и бодра, с черни като смола коси. Не! Това не беше неговата майка, а някаква чужда, непозната жена.
— Но ти… ти като че ли наистина виждаш? — каза тя през сълзи и задъхана от щастие, сложи ръката на сърцето си, сякаш за да го обуздае да не изхвръкне.
Разбрали, че тук става нещо необикновено и интересно, от другите скамейки в градината към тях тръгнаха болни, които бяха излезли на въздух и слънце.
— И надалече виждам! — изправи се Зарко. — Ето насам идват хора: един, двама, трима… започна да ги брои той, като инстинктивно посочваше към тях с дясната си ръка.
Но ненадейно, по-скоро почувствувал, отколкото разбрал, той забеляза нещо странно, нещо нередно в себе си. Спря поглед на протегнатата си напред ръка и дълго, мълчаливо разглежда забинтования отрязък. С един замах той отметна с лакти халата от раменете си. Подаде напред и другата ръка.
Онемяла от ужас, майката го гледаше с широко отворени очи и не смееше да помръдне.
— Ръцете ми! — изведнъж диво извика момчето. — Къде ми са ръцете?
Майката не издържа и задавено изхлипа.
Той разбра: ненапразно са били досега тези адски болки.
— Ръцете ми!… Дайте ми ръцете! — завика отново Зарко и хукна през лехите и цветята към отворената врата на болничната сграда. — Ръцете ми! Защо сте ми взели ръцете!…
— Полудя, горкото! — каза някой тихо.
Тези думи шибнаха майката като с камшик. Тя изохка и се стрелна да го догони.
Но Зарко не успя да отиде далече. Неукрепнал още, отвикнал от резки и уморителни движения, неговият организъм не можеше да издържи на такъв буен порив. Той престана да тича, повървя, олюля се като пиян и се спря до ниската циментова сграда на градинката. Зави му се свят, краката му се подкосиха. Той бавно се свлече върху рохкавата разкопана земя й изгуби съзнание.
Дотичаха бързо двама санитари, положиха го внимателно на носилка и го пренесоха на леглото му в стаята.
В болницата настъпи тревога. Сестрите и санитарките се разтичаха да търсят доктор Бабалов. След няколко минути пристигна главният лекар доктор Боев.
Все още не можейки да дойде на себе си, заморена, запъхтяна, майката несвързано разказа какво се бе случило.
Приготвяйки спринцовката си за кардиозолова инжекция, доктор Боев я смъмри:
— Лошо сте направили, другарко Белева, много лошо! В никакъв случай не биваше да сваляте превръзката!
— Но той… той много настояваше…
— А не ви ли мина през ума, че такова едно проглеждане за първи път на силна светлина може да се окаже фатално за него?
Магда изтръпна. Това никак не бе предвидила.
— Но нали не се е случило нищо лошо?… Нали, другарю доктор? — умолително, през плач, попита тя.
— Да се надяваме, че не! — каза по-меко и окуражително лекарят, виждайки нейната голяма майчина мъка.
Пристигна след малко и специалистът по очни болести доктор Бабалов. Той направи на момчето лека превръзка.
Когато Зарко дойде на себе си и почувствува, че пред очите му пак е тъмно, както преди, поуспокоен попита:
— Чичо Николай, тук ли си?
— Тук, тук! — обади се Данилич.
— Ах, да знаеш само какъв страшен сън сънувах!… — Той замълча, видимо мъчейки се да си спомни нещо, а после избухна в неутешими ридания: — Не, не! Това не беше сън!… Ръцете ми!… Дайте ми ръцете!…
Портиерът на хирургическото отделение бай Димо беше много особен човек. Грамаден на ръст и попрегърбен, с широко скулесто лице, с едър месест нос и ниско чело, изпод което светеха две малки хитри очи, той приличаше на горила. Така го и наричаха болните помежду си — Горилата, но не толкова заради външността му, колкото за упорития му, суров и неотстъпчив характер. Ходещите болни той пущаше навън само с разрешение на лекарите или най-малко — на дежурните медицински сестри. А да влезе без разрешение в болницата чужд човек — това беше немислимо. Никакви молби, никакви човешки страдания не можеха да го трогнат. През дългогодишната си служба на болничен портиер той бе присъствал на безброй сърцераздирателни сцени, тук, пред тази врата, и сега вече нищо не беше в състояние да го развълнува, да предизвика в душата му съчувствие, състрадание.
Този коравосърдечен и неумолим човек стоеше сега като канара и на пътя на Зарковите другари. През първите три седмици след нещастието Гриша, Маргарита, Лена и още няколко момичета и момчета идваха тук всеки приемен ден. Молеха му се, настояваха, плакаха пред него, но той си знаеше само едно:
— Не може! Забранено е да се пущат деца в болницата!
— Какви ти деца бе, дядо? Четиринадесетгодишни сме! — помъчи се веднъж да го убеди Маргарита!
— Дядо ли? — изръмжа с дебелия си глас бай Димо. — Махайте се от главата ми, докато не съм грабнал метлата!
Отде можеха да знаят децата, че шестдесетгодишният бай Димо ще се смята още за съвсем млад! Но грешката си е грешка. Обиди се той, или пък може би с хитрост го правеше, но от този ден никое от децата вече не допусна дори да се приближи до вратата. Те идваха още няколко пъти, а после се отчаяха. Решиха да напишат на Зарко писмо.
Не се отчая само Гриша. Той много страдаше за другаря си. Искаше поне веднъж да го види, да поговори с него, да го окуражи в тия трудни часове. Гриша няколко пъти прави опит да се промъкне вътре заедно с възрастните посетители. Но бдителното око на Горилата веднага го забелязваше и той трябваше да се връща още от широкото стълбище, където имаше достатъчно място за бягане и гоненица. Помъчи се после да спечели приятелството и благоволението му с подаръци. Донесе му два пъти по една от най-хубавите ябълки, които пазеше за подарък на Маргарита. Но бай Димо ги скътваше грижливо в чекмеджето на своята маса, навярно за някое свое дете или внуче, а после потриваше доволен ръце, усмихваше се с малките си хитри очи и казваше:
— И днес не мога да те пусна, още не е разрешено! Ела друг път… ще видим…
Следващия път портиерът пак не го пусна. Тогава Гриша реши, че все пак приятелството му с него е доста напреднало и че ако някак си успее да се вмъкне вътре, той няма да го изпъди вече, или пък и да го изпъди, това ще стане някак по-безобидно, без пръчка, без метла или издърпване на уши. Затова, като го издебна, че отива на отсрещния тротоар да си запали цигарата от един пушач, Гриша изведнъж се шмугна край една излизаща санитарка и с всички сили хукна нагоре по белите мраморни стълби. Ала той още не бе успял да види дори и номера на стаята, в която се намираше неговият приятел, когато мечешката лапа на Горилата го пипна изотзад за яката и той увисна във въздуха.
— Ти от дума не разбираш ли, бе! — каза бай Димо и го понесе навън, както ловец носи жив заек.
Гриша размахваше във въздуха юмруци, крещеше, караше се, но не можеше нищо да направи — краката му едва-едва се докосваха до пода. И добре, че навън нямаше нито един негов познат, да го види в това смешно и унизително положение — инак би потънал в земята от срам.
От баба Гуна Сингерката, която бе ходила вече няколко пъти в болницата, Гриша разбра, че Зарко наистина е останал без ръце, но че сега е по-добре и скоро щели да му свалят превръзката от очите. Това много го зарадва, но го и разтревожи, защото знаеше каква страшна трагедия щеше да преживее неговият най-добър другар. Той искаше поне сега, в този тъй тъжен момент, да бъде при него.
В неделя по пътя за болницата Гриша прехвърли в главата си всички възможни планове и комбинации, с които би могъл да надхитри бай Димо. Но нищо свястно и сигурно не можа да измисли. Той искрено се ядосваше, загдето природата го бе създала такъв дребен на ръст: инак би се опитал да излъже, че е по-възрастен.
Напразни бяха обаче всички ядове. Когато момчето стигна пред входа на хирургическото отделение на болницата, там намери председателката на женското дружество Вера Кайтазова. Тя разговаряше нещо с бай Димо, а после му остави някакъв пакет и тръгна да върви.
— При Зарко ли ходихте? — попита я Гриша.
— При него идвах — каза тя, — но днес не позволяват при него посещения.
— Даже и на възрастни?
— И на възрастни. Случило се е, изглежда, нещо, но не зная какво. Сам Зарко казал, че не иска никой да го посещава.
Това загрижи и озадачи Гриша. Какво се бе случило? Сигурно някой от посетителите е огорчил Зарко и затова сега той не иска никой да дохожда при него. Сигурно е така! «Инак не може да бъде!» — мислеше си момчето. Ех, да знаеше само кой е наскърбил приятеля му! Така би му платил, така би му отмъстил, че никога вече да не го забрави…
Той отиде в градинката да си отпочине, преди да тръгне обратно за в къщи. Намери свободно място на една скамейка, на която седяха само двама души — стара бабичка и някакво малко, бузесто момче в болнична пижама и болничен халат, което държеше между коленете си две дървени патерици. Гриша беше сигурен, че това са баба и внук, но се излъга. Те седяха като чужди един на друг и не си продумаха нито дума. А после бабата стана и си отиде.
Гриша се премести по към средата на скамейката. Искаше му се да се запознае с това момче, да поговори с него — може би то щеше да знае нещо за Зарко.
— Ти от хирургията ли си? — приятелски се обърна той към него.
— Да — каза просто и с готовност момчето.
— Чакаш ли тук някого?
— Не.
— Отдавна ли си в болницата?
— Да.
Гриша се ядоса от това само «да» и «не» и още малко щеше да избухне с някакви обидни думи, но се въздържа:
Искаш ли да се запознаем?
— Очен!
— Аха, значи не си българин? — досети се Гриша. — Как се казваш?
— Джура Симич, хърватин.
— А аз се казвам Гриша Радоев.
— Аз тебе май че те познавам! — каза хърватчето на сравнително не лош български език.
— Познаваш?! — учуди се Гриша. — Че отде ще ме познаваш.
— Нали ти изпращаше ей такива големи ябълки?
— Чакай, чакай! Какви ябълки съм изпращал, на кого съм ги изпращал? — заинтригува се Гриша.
— На Зарко от нашата стая.
Гриша подскочи от изненада.
— Ама ти истина ли говориш? Значи, със Зарко сте в една стая?
— В една!
— Лъжеш! Аз никакви ябълки не съм му изпращал.
— Може пък дядо Димо, портиерът, да е сгрешил… — съгласи се хърватчето.
— Чакай, чакай… — хвана се за главата Гриша. — Така, значи, ябълки е получил Зарко от мене?
— Да. Две, ей такива големи. И аз ядох от тях.
— Хм!… Виж ти какъв бил тоя дядо Горила — учуди се Гриша, а после седна при Джура. — Разказвай, разправяй по-скоро за Зарко!
Хърватчето помълча, помисли, а после въздъхна и започна бавно и развълнувано:
— Вчера прогледна. Много му е мъчно за ръцете. Снощи цяла нощ плака. И сега още плаче. Никого не ще при себе си. — Джура замлъкна.
Не зададе друг въпрос и Гриша. Той опря лакти на колената си и се замисли. От очите му закапаха едри сълзи. Той си спомни колко хубаво рисуваше Зарко, как пъргаво и ловко играеше волейбол, как караше ски и как майсторски умееше да изреже от борова кора статуйка, да направи всякаква играчка. С какво и как вече той ще върши това? А как ще се храни, как ще се облича без ръце? Наистина, страшно е дори само да си помислиш!
— А какъв другар е само да знаеш? — тихо каза Гриша през сълзи. — За приятеля си е готов и в огъня да влезе?… — Той помълча, подсмръкна с нос, избърса с опакото на ръката си сълзите и додаде: — Той ме спаси от смърт.
— От смърт? — с любопитство запита Джура.
— Ами че да! Без малко не се удавих! — потвърди Гриша и започна да разказва: — През време на бомбардировките ние бяхме евакуирани в едно малко градче край река Панега. Там беше и Зарко с майка си. Ние с него още от малки другарувахме, но там се сприятелихме още повече и си дадохме клетва за приятелство и вярност до смърт. Един ден през миналото лято двамата излязохме на разходка. Вървяхме самички все нагоре покрай брега на Панега. По едно време гледам долу — малък вир.
«Хайде — викам, — Зарко, да се окъпем тук.»
«Дълбоко е — казва, — ще се удавим! И двамата не знаем да плуваме добре. Пък и хора не се виждат насам, няма кой да ни спасява, ако стане нужда.»
Ама такъв съм си аз, твърдоглав! Кой знае какъв инат ме хвана тогава и му викам:
«Не е дълбоко, най-много — до кръста. Аз ще се окъпя, а пък ти, ако щеш.»
Той седна на един камък край брега да ме почака, а аз се съблякох и за да му покажа, че не съм страхлив като него — бух, изведнъж и с двата крака във вира. А то, братко мой, наистина било дълбоко! Ха сега да стигна дъното, ха след малко — няма и няма дъно! Усещам по едно време, че водата ме издига нагоре. Започнах да греба с ръце, да ритам с крака. Ама и сега пак същото: ха да стигна горе, ха след малко — няма и няма! А задушавам се вече без въздух! Изскачам най-после над водата, разтърсвам глава, отварям уста да поема въздух, но току ме завъртя нещо изведнъж, дръпна ме надолу и хоп — глътнах вода! Въртоп! Страшно нещо!… «Е, свърши се, Гриша!» — викам си и повече нищо не запомних.
Когато се свестих, гледам — лежа на пясъка до самата вода, а над мене — Зарко, Размахва ми ръцете, краката, натиска ми корема. А целият той — мокър. От бързане не успял да се съблече, смъкнал само куртката си и едната обувка, а другата се изхлузила във водата, не можахме да я намерим.
Питам го после:
«Защо бе, Зарич, си направил това, та нали и сам щеше да се удавиш?»
«По-добре — казва — и двамата да се удавим, отколкото да стоя и да гледам как ти загиваш. Аз — казва — клетва за вярност съм дал.»
Прегърнахме се тогава, целунахме се. И двамата плакахме от радост.
— Ето такъв другар е той, моят Зарич.
Джура бе подпрял глава на патериците си и в очите му блестяха сълзи.
— А колко ли много страда сега! — въздъхна Гриша.
— Не иска да живее без ръце! — каза хърватчето.
— Ако можеше, веднага бих му дал едната си ръка! — скочи развълнуван Гриша. — Ето, те и без друго нямаше да ми трябват сега, ако не беше ме спасил — простря той напред двете си ръце.
— Вот и молодец! — разнесе се зад тях плътен мъжки глас.
Джура и Гриша се обърнаха. Зад тях седеше! Николай Данилич. Увлечени в интересния разговор, двете момчета не бяха чули кога той се бе приближил.
— Ела, Седни при нас, чичо Николай — покани го Джура. — Това е Гриша.
— А-а! Гриша? — радостно възкликна Данилич. — Здравей, Гриша! Слушал съм вече за тебе. — Той му подаде своята единствена ръка, стисна неговата и дълго го гледа със своите ласкави, по детски усмихнати сини очи, а после пак каза: — Вот и молодец!
Тримата до късно седяха на скамейката и разговаряха за разни неща, но най-много за своя общ приятел Зарко.
Приемното време отдавна бе свършило и из двора вече не се виждаха никакви болни. Джура се заприготовлява да си ходи.
— Хайде, чичо Николай! Ще си имаме разправии с Горилата — погледна той боязливо към вратата, където портиерът вече се канеше да му извика, да му се скара, но, види се, не се решаваше от уважение към руснака.
Гриша помогна на хърватчето да стане, намести под мишницата му двете грубовато издялани патерици и тръгна редом с него.
— Какво ти е на краката? — запита го той.
— Нищо. Счупени бяха, ама зараснаха. Скоро ми махнаха гипса.
При изхода на градинката тримата отново се спряха и поговориха още как да помогнат, как да утешат поне малко Зарко. Данилич повече мълчеше, а само от време на време подхвърляше по някоя дума. Силното другарско чувство на Гриша, неговата готовност за всякаква жертва за щастието на другаря му го бяха трогнали и сега той с цялата си душа обичаше това дребничко на ръст и не особено красиво, но симпатично момче.
— Знаеш ли какво? — каза накрай Джура, като подаваше ръка за прощаване. — Ти идвай по-често. Ние всеки ден излизаме в градинката.
— Ще идвам — обеща Гриша.
Преди да си тръгне, той се отби при стария портиер.
— Извинявай, дядо Димо — каза Гриша. — Аз мислех, че си лош човек…
— А сега не мислиш ли? — запита някак нехайно, но видимо доволен и зарадван старецът.
— Не, не мисля! Ти си добър! — и тичешком се отправи към изхода.
За щастие опасенията на доктор Бабалов не се сбъднаха. Кой знае дали от това, че при първото проглеждане Зарко не бе отворил лявото си око напълно, или пък защото от многото опити срещу слънцето очният нерв бе попривикнал на светлината, но атрофия не се получи. Когато след два дни окончателно махнаха превръзката, момчето прогледна и с другото око. Взривът не бе нанесъл големи поражения на лицето. Обгорени бяха само веждите и горната част на челото. Ранички бяха останали по клепачите, но и те вече завехнали, покрити с кафяви корички — заздравяваха. Цялото му лице беше обсипано с дребни сини точици от рода на онези татуировки, които някои младежи и моряци правят по ръцете или гърдите си е подпален барут. Все пак външният му вид не бе пострадал. Позагрозяваха го само обгорелите места на двете му вежди, но там вече кожата се възстановяваше и върху нея се подаваха редки космички.
— Чудесно, великолепно! — каза радостен доктор Бабалов. — С изключение на точиците, никакви други белези по лицето няма да останат. Красавец, красавец ще бъдеш! — ободрително потупваше той по рамото момчето.
Но нищо не беше в състояние да утеши Зарко. През целия ден той непрестанно плачеше, викаше, проклинаше съдбата си. Не можеха вече с нищо да го заблудят. Той бе видял — ръцете му ги нямаше. През цялата нощ не можа да заспи. Майка му се уплаши, че той наистина може да полудее. На разсъмване тя помоли дежурния лекар да му даде нещо успокоително. Доктор Попов му постави морфинова инжекция. Зарко се успокои, заспа, но даже и в съня си от лицето му не изчезваше отпечатъкът на ужаса.
На другия ден той отказа да приеме каквато и да било храна. Напразно майка му го молеше да хапне поне няколко лъжички мляко, за да не се изтощава организмът му, напразно лекарите и сестрите го заплашваха, че ако продължава да плаче, ще се повредят очите му. На него всичко му беше безразлично.
За три дни той отслабна толкова много, че не бе в състояние и да става от леглото, бузите му хлътнаха, очите потънаха дълбоко в орбитите, носът изтъня и се заостри, устните избледняха като на мъртвец. Не му останаха вече сили и да плаче. По цели дни и нощи лежеше с поглед устремен в двете безпомощно прострени на гърдите му бинтовани ръце и само въздишаше дълбоко, провлечено.
Сега тревогите и безпокойствата на майката бяха още по-големи. С тая своя упоритост той можеше сериозно да заболее от друга някаква болест. До късно след полунощ тя стоеше над него, молеше го, увещаваше го и най-после, грохнала от умора и безсъние, се свиваше да подремне няколко минути на своята мизерна постеля на пода. И все пак тя скачаше веднага при всеки негов стон, при всяко проплакване с надеждата, че ей сега той ще поиска да яде. А самата тя също не ядеше и за тия няколко дни бе заприличала на сянка.
— Ти си жестоко момче и аз не те обичам! — каза един ден Николай Данилич и само от леко потрепващите му устни личеше, че не казва истината.
Зарко бавно обърна глава и спря на него тъжен поглед, с който сякаш питаше: «И това ли трябваше сега?»
— Да, да! — натърти Данилич. Ти постъпваш жестоко и глупаво. Ти убиваш своята майка!
Ако Данилич му бе ударил плесница, Зарко едва ли би се изненадал и наскърбил толкова много, както го шибнаха последните думи. Той гледаше руснака с широко отворени, уплашени очи: «Значи, ти така мислиш за мене?»
— Тя вече едва се държи на краката си от слабост — продължи неумолимо Данилич. — И всичко това само заради тебе — от скръб, от грижи, от безсъние, от тревоги. Цели два месеца тя не е спала нито една нощ както трябва, не е сложила сладък залък в устата си. И ако ти продължаваш все така, никак не се знае кой от двама ви пръв ще умре — дали ти, или тя.
Зарко извърна глава надясно, където предполагаше, че ще види майка си, но нея я нямаше там — тя навярно бе излязла навън да си поплаче. Той си спомни колко пълна, здрава жена беше неговата майка преди нещастието и как той се изненада онзи ден, когато след толкова време я видя за пръв път. В душата му нахлу тревога, която сякаш измете предишната му мъка и страдания. Та той наистина никога досега не бе помислял за своята майка.
— Е да, понякога се налага на човек да умре — не спираше Данилич. — Но и когато умираш трябва да знаеш, че умираш в името на нещо голямо, велико, благородно. Ето сега е война. На фронта всеки ден умират хиляди войници. Но те умират, за да живеят другите — техните деца, техните родители, братя, сестри и близки. — Той седна по-близко до момчето, помълча известно време и продължи: — Никога, докато съм жив, няма да забравя това, което ми се случи да видя миналата година при Харков. Имаше в нашата рота едно съвсем младо момче. Сергей Иванович Крилцов, шестнадесетгодишен, доброволец. Как ли не го молихме да се върне при своите зад Урал, как ли не се мъчихме да го уплашим, да го прогоним от първата линия на фронта! Не и не! Не и не! Остана Серьожа при нас.
Беше светла лунна нощ. Престрелки наблизо не се чуваха, но всички бойци бяха нащрек и в пълна боева готовност. Трима души трябваше да заминат с важно поръчение до щаба на полка, който се намираше на не повече от два километра, в едно малко селце. В групата беше и Крилцов.
И ето, вървят нашите момчета през една рядка, камениста горичка напълно спокойни, че няма никаква опасност. Но по едно време изведнъж: «Халт!» — «Стой!» значи. А немец никъде не се вижда — крият се, дяволите проклети, зад дърветата и скалите. Залягат нашите веднага и откриват огън напосоки. Но гръмва граната, трясва още една и — край! Загиват двамата, а Серьожа — в предсмъртна агония: двете му ръце откъснати над лактите. Постояли немците наоколо, почакали и като разбрали, че няма вече кой да стреля по тях, тръгнали да видят резултата от своята работа. А Серьожа лежи върху трупа на своя другар и кръвта от ръцете му изтича. Умира. За малко съзнанието му се възвръща и той гледа: идат. Един, двама, пет, осем немци. Какво е помислил той, милият, в този момент — дали за своята майка, дали за родината, дали за своите другари или за всички изведнъж, аз не зная, но все таки нещо му е дало сили да поживее още само минута-две. Серьожа дочакал немците да дойдат, да се струпат над него и тогава той със зъби възпламенил една от гранатите в колана на своя мъртъв другар.
— Когато пристигнахме в горичката — продължи той, — ние видяхме страшна картина. Нашите момчета бяха загинали, но и немците си бяха здраво изпатили. От осем души бе оцелял само един, и то само защото случайно забелязал какво прави Серьожа и успял да легне на време. Беше тежко ранен. Разпитахме го после. Той сам ни разказа как се е случило всичко. Немците идвали с намерение да унищожат една от нашите огневи точки.
Джура, който през всичкото време на разказа седеше на леглото и със затаен дъх следеше всяка дума, въздъхна:
— Ех, това е то истинско геройство!
Зарко лежеше като окаменял и все още не смееше да помръдне.
— А ти какво? — изгледа го строго Данилич. — Искаш да умреш, за да се отървеш от временни страдания. И никак не мислиш, че с това убиваш още един живот. Е, прощавай, брат, но тука прекаляваш. Това е, ако искаш да знаеш, нечестно и подло.
Данилич замлъкна. Мълчеше и Зарко. През целия разказ той не пророни нито дума, но по очите, по израза на лицето и по-тежко дишащите му гърди беше ясно, че всичко това го бе развълнувало много.
Зная, тежко ти е — подхвана отново Данилич. — Впрочем, да умреш, ти всякога можеш — и днес, и утре, и след двадесет години… Никой не може да ти попречи. Но да се родиш пак, ей, братко, не можеш!… Глупаво е, според мен, да умреш като стогодишна баба: «Ела, господи, прибери ми душата!» Ти не си малък и трябва сам да разбереш. Няма господ, няма друг свят — има само дълбок трап и… червеи. Ну, ти попробвай, поживей, макар и така, доколкото силите ти стигнат. А може би пък животът не е така страшен, както ти си го представяш. Има сега кой да се грижи за тебе и за всички като тебе — вашата нова държава. И ти има за кого да живееш: за майка си, за обществото, за другаря си… Ах, каква добра майка и какъв другар имаш ти, брат! В неделя случайно се запознах с Гриша.
— С Гриша? — промълви тихо Зарко, увлечен всецяло от думите на Данилич и забравил всичко на света.
— Разкажи, Джура, какво каза онзи ден Гриша в градинката? — обърна се Данилич към хърватчето.
«Аз с радост бих му дал едната си ръка!» — звънко издекламира Джура.
— Виждаш ли какъв човек, виждаш ли какъв славен другар? Даже само за него заслужава да живееш. Такъв никога няма да те остави в беда!…
Вратата се отвори и в стаята влезе Магда. Очите й бяха зачервени и подпухнали от плач. След нея се показа санитарката леля Трендафилка, добродушна, едра и червендалеста жена, която с едната си ръка дърпаше сервитьорката количка с обеда, а другата весело размахваше напред:
— Варда-а! Лапаницата пристига! Разпущай народе, коланите, тоя път велико ядене ще падне!
Джура със светнали очи гледаше изкусно наредените на количката порцеланови чинии, от които се вдигаше апетитна пара, и бързо-бързо преглъщаше слюнките си. А Данилич се премести на своето легло и се зае да разчисти нощното си шкафче, което му служеше за масичка.
Майката бавно се приближи до обикновеното си място и се отпусна уморено на стола. За нея идваше пак един от ония мъчителни моменти, когато трябваше напразно да моли и увещава сяна си да яде.
Зарко дълго гледа нейните бели коси, потъмнялото й измъчено лице и най-после каза:
— Мамо, искам да ям!
Тя се стресна, сякаш не вярваше на ушите си.
— Искам да ям! — повтори Зарко.
— Вот и молодец! — извърна се зарадван Данилич. — Така, виж, заслужаваш пак да те обичам!
Една сутрин, когато Зарко се връщаше от превързочната сам — майка му го бе оставила за малко и бе излязла за някои дребни покупки, — пред входа на болничната сграда видя многоместна военна кола. Около нея се суетяха съветски войници. Едни разговаряха високо и оживено с наизлезлите болни, други си стискаха ръце с тях, трети се прегръщаха, отправяха си благопожелания, разменяха си адреси.
Зарко се спря на няколко крачки от колата, гледаше с любопитство и се чудеше какви са тия войници и защо са дошли тук. Но изведнъж между тях той зърна един необикновено рус, с патерици войник.
— Бате Миша! Михаил Карпович! Извика Зарко и се завтече към него: — Ти къде? Защо си облечен така?
Отивам си, Захарий!
— Как, отиваш си? Изписват ли те вече?
— Не! Преместват ни в съветския госпитал.
— Преместват ви? Тебе и кого друг?
— Всички!
Зарко се огледа наоколо и едва сега видя, че това бяха съветските войници от стая номер дванадесет.
— А чичо Николай? И той ли идва с вас?
— Да! И Николай Данилич!
— А къде е той?
— Тук някъде…
Зарко постоя миг-два като зашеметен, а после, без да каже повече нито дума, изтича, колкото му стигаха силите, нагоре по стълбите. Несвикнал още с бързи и резки движения, той скоро се измори и в коридора забави крачки пред вратата на стаята се спря, за да си отдъхне, после се отдръпна, за да натисне с лакът дръжката, но тутакси се отпусна: не му достигаха сили. Отвътре се чуваше как Данилич се сбогуваше с болните:
— Прощавайте, другари! Желая ви бързо оздравяване!
— На добър час, Данилич! Бъди здрав!
— Ще ни бъде мъчно без тебе, Николай! Свикнахме като братя!
— И на мен ще ми бъде мъчно!… Добри другари сте вие!… А тук, на това легло, аз много, много изживях!… Привързах се към Захарий! Обикнах го! Като че ли моят Федка лежеше до мен!… — тук гласът на Данилич трепна и затихна, не можеше да се чуе повече.
Гореща вълна плисна лицето на Зарко. Той чувствуваше, че още малко и ще се разридае с глас. И вместо да влезе в стаята, с бавни крачки тръгна назад. При изхода, където имаше скамейка, той седна, прислони чело до хладната стена и остана така неподвижен. За него сега не съществуваше нищо. Не виждаше как болни минават, заглеждат го с любопитство и отминават, не чувстваше как някои го питат какво му е и не се ли нуждае от помощ.
Отвън нетърпеливо и настойчиво шофьорът сигнализираше с клаксона, че е време за тръгване, и тези звуци жестоко както с нокти дращеха душата на момчето:
«Чичо Николай си отива!»
От стая номер четиринадесет излезе голяма група от болни, които изпращаха Данилич, но той не видя и тях. Не го забелязваха още и те зад големия стъклен шкаф в коридора.
— Съжалявам, много съжалявам, че не можах да видя Захарий! А другарите изгубиха търпение, не чакат! — чуваше се гласът на Данилич.
Зарко се откъсна от стената, поривисто се хвърли към своя приятел, прегърна го с късите си забинтовани ръце и прилепи мокрото си лице към гърдите му. Опита се да каже нещо, но от устните му се изтръгна само стон.
Изненадан и развълнуван, Данилич го притисна със своята единствена ръка до себе си, искаше да му каже нещо мило, ободрително, но сякаш солена буца бе засъхнала на гърлото му и той чувствуваше, че не ще може да произнесе нито дума. А толкова много искаше да му говори в тези последни минути, толкова хубави и напътствени думи искаше да му каже!
Хората наоколо стояха мълчаливо, с наведени глави. Тежко беше да се гледа как снажният съветски офицер с искряща на гърдите му златна звезда често-често преглъща и се мъчи да задържи сълзите си, притискайки до себе си слабичкото тяло на момчето в болничен халат.
Отвън отново нахлу гласът на клаксона, а заедно с него дотича и Джура:
— Чичо Николай, хайде! Моторът е запален. Само тебе чакат!
Данилич тежко въздъхна:
— Довиждане, Захарий!… — Той долепи устни до косата на момчето, остана така дълго, а после отново въздъхна: — Прощавай, сине! — и като се откъсна с мъка от него, с бързи крачки се отправи към изхода.
— Чичо Николай! — сподавено извика Зарко, направи крачка-две и се спря с протегнати напред ръце.
Изтича навън Джура, а след него побързаха и другите.
— На добър час!
— Бъдете здрави!
— Не ни забравяйте! — чуваха се гласове отвън.
Шумът на мотора се усили, а после бързо-бързо започна да заглъхва в далечината.
Зарко си отиде в стаята, легна на леглото, покри се през глава с одеялото и даде воля на сълзите си.
Върна се след малко и Джура. Той разказваше как тържествено изпратили руснаците, как болните ги отрупали с цветя и как той тичал чак до външната врата след колата, а Данилич крещял:
— Поздрави Захарий! Кажи му да бъде твърд! Преди да замина за Съветския съюз, аз непременно ще го посетя, зная му адреса.
Но Зарко мълчеше, сякаш нищо не чуваше.
На освободеното легло сестра Филипова настани нов болен. Това беше едно дребно, плешиво, сбръчкано от годините, извънредно капризно старче, което страдаше от обикновени циреи по седалищните части и което непрестанно са оплакваше, че не му обръщат достатъчно внимание:
— Ох, много боли! Ох, ще умра! Ох, сестро, къде пак се запиля? Викайте я бе, хора, кажете й, че дядо й Вачо умира! Оох, лош народ, брей! Та нали затова й плащат, нали за това държавни пари яде, тука, при болните, да седи, а тя, — бог я знае къде се разхожда!
Каквото и вкусно ядене да му донасяха, дядо Вачо все намираше нещо да не му хареса: ту че е безсолно, ту студено или много горещо, ту пък изведнъж си въобразяваше, че му е, загорчало в устата и че това е видите ли, отрова, която някой нарочно е сипал в яденето му, за да го отрови и да се отърват от него, старият и уж ненужен вече човек. Още от първия ден на постъпването му болните започнаха да го наричат вместо дядо Вачо дядо Рачо. Измисли му този прякор Джура. И наистина, старчето напълно оправда новото си име. Всичко у него беше рачешко: и дългите му щръкнали мустаци, и костеливите му възловати ръце, и плешивата му лъскава глава, и самият му характер на сприхав, твърдоглав и опак човек.
В началото Зарко много се дразнеше от неговите постоянни оплаквания и мърморене, но после свикна. Беше му дори забавно и весело да го слуша.
Дядо Вачо лежеше по корем, защото циреите не му позволяваха да се обърне по гръб. Главата му се опираше на съвсем ниска възглавница и поради това той нямаше възможност да гледа нищо друго в стаята освен нощното си шкафче, малка част от голата стена и висящото на шнур бутонче на електрическия звънец. Може би това го предразполагаше да мисли само за едни и същи неща, само за болестта си, и той беше уверен, че непременно ще умре. А само при мисълта за това той изпадаше в панически ужас и единственото си спасение виждаше в електрическия бутон. Той пресягаше с костеливата си, прошарена с изпъкнали сини жилки ръка, хващаше го и натискаше бялото копче дотогава, докато в болницата се вдигнеше истинска тревога. Тичаха санитарките, тичаха сестрите, тичаха лекарите, а нерядко дотичваше и бай Димо, изплашен, че някъде може да е избухнал пожар. А когато всички се съберяха около леглото му и с трепет очакваха да видят нещо страшно и съдбоносно, дядо Вачо започваше една от своите безконечни обвинителни речи:
— Това е безобразие, другари! Хората тук умират, а вие нула внимание не обръщате; разхождате се насам-нататък без работа…
— А кой умира, къде умира? — запитваше някой.
— Виж ти въпрос! — ядосваше се дядо Вачо.
— Че знам ли аз кой умира? Това е ваша работа, да знаете. Да речем например, че самият аз умирам. Ето, душата ми ще изскочи от болки…
— Нищо ти няма, не се безпокой, дядо.
— «Нищо ти няма!» Лесно е да се каже: «Нищо ти няма!» Но я излекувайте ме де! Махнете ми циреите от това проклето място. Не мога да седна, не мога да легна като хората, не мога да мръдна от тях. Ето, и коремът ме заболя от лежане. Не искам вече да лежа. Пуснете ме да си вървя.
— Я гледай ти — не изтрайваше някоя от сестрите, — като че ли ние насила сме го докарали тук. Ами че върви си, щом като искаш.
— Видиш ли докторе, пъдят ме! — залавяше се сега пък за това опакият старец. — Тая мома иска да си ида оттука, че да умра. Тя сигурно е приятелка с моята снаха Гица или с моята баба. Те всички искат аз да умра, че да се отърват от мене. Разбрах аз каква е работата. Затова вчера ми донесоха горчива манджа, пък днес в супата ми плуваше ей такава муха…
За никого не бе трудно да разбере, че дядо Вачо лъжеше. Всъщност не муха, а дори и майски бръмбар той не би забелязал в супата си, защото не можеше да гледа без очила. А очилата си бе изгубил някъде по пътя за болницата.
През първите три дни дядо Вачо четири пъти вдигна такива тревоги. Най-после хората се ядосаха и престанаха да му обръщат внимание. Щом като звънецът в коридора започваше упорито и непрекъснато да звъни, санитарките казваха:
— Онова старче пак пощръкля! — И те все пак идваха да видят какво му е нужно, но никак не се задържаха при него, защото трябваше да слушат безконечните му глупости.
Зарко мълчаливо наблюдаваше и слушаше. Много неща у дядо Вачо не му харесваха. Ето тази сприхавост и капризничене например, постоянното недоволство от храната, от сестрите, от лекарите. Та това е наистина ужасно неприятно и досадно за околните. Но дали и сам Зарко не е изпадал в такова смешно положение?
Но у дядо Вачо имаше и нещо, което заслужаваше подражание. Това беше неговата безкрайна жажда за живот.
— Ех, да е такъв господ, още поне десетина годинки живот да ми подари! — въздишаше старецът. — Блазе ви на вас младите! И фабрики големи ще видите, и на аероплан ще се возите, и нов живот, хубав, ще живеете… А аз, ето на, проклетите циреи ще ме уморят и без време ще ме вкарат в гроба… Ох, боли-и! Сестро, донеси ми компрес!
И смешно, и тъжно му беше на Зарко от тези думи на стареца, но в тях имаше голяма истина. Заслужаваше да се помисли върху нея.
— Видиш ли, Джура — обърна се той една сутрин към хърватчето, — тъкмо седемдесет и осем годишен е тоя дядо Рачо и все още не му се мре, а аз… каква глупост ми беше влязла в главата!…
Раните на Зарко бързо започнаха да заздравяват. С всеки изминат ден болките в ръцете все повече намаляваха. Той понапълня, укрепна и в превързочната ходеше вече сам.
След толкова дълго време майка му за първи път излезе и отиде в къщи, за да види какво става там, да почисти, да подреди, защото скоро вече щяха да изпишат Зарко от болницата. Неотдавна доктор Попов й бе казал, че момчето ще може да идва само за преглед като приходящ, а през другото време тя сама да го превързва.
Магда се върна късно следобед, изморена от къщната работа, но весела и окуражена. Тя бе намерила време да отиде и в училище, където децата и колегите й я посрещнаха с много топлота и съчувствие. Директорът на училището Константин Стоманяров, възрастен, улегнал човек, с бели като сняг коси и добродушно усмихнато, широко лице, бе уредил всички формалности за нейния дългосрочен отпуск. Той се бе погрижил и за редовното требване на заплатата й и сега тя нямаше основание да се тревожи, че може да остане без пари. Отнесли се бяха с внимание към нея и комунистите от кварталната партийна организация, и безпартийните хора, и жените от женското дружество. Всички й предлагаха услугите си, всички бяха готови да й помогнат кой с каквото може.
Само едно хвърляше мрачна сянка върху доброто настроение на Магда през този ден: щом станеше дума за мъжа й, и директорът Стоманяров, и секретарят Векилов, и Кайтазова, та дори и баба Гуна Сингерката бързаха да променят разговора, сякаш криеха нещо или им беше неудобно да говорят за него. Това Магда тълкуваше посвоему. «Съчувствуват ми хората, не искат да ми припомнят за него» — мислеше тя с благодарност.
Джура се чувствуваше вече напълно здрав. Неговите счупени кости бяха окончателно зараснали и той ходеше свободно без патерици, подпирайки се само на едно дряново бастунче, което му бе подарил портиерът бай Димо.
Зарко и Джура сега рядко се задържаха в стаята. Наметнати с болничните си халати, те с часове седяха на скамейките в градинката или се разхождаха из двора и разговаряха за най-различни неща. Но напоследък пред тях все по-настойчиво изпъкваше един важен и труден въпрос. Ето, след изписването Зарко ще си отиде у дома. Ами Джура? Той няма тук нито роднини, нито някакви близки. Къде ще отиде, как ще живее?
— Знаеш ли какво, Джура? — каза веднъж Зарко. — Ела да живееш у нас. Мама много те обича. Аз ще поговоря с нея. Тя няма да откаже.
— Не! — тъжно поклати глава хърватчето. — Трудно ще й бъде. Вие и без това сте толкова бедни!…
— Глупости!
— Не е глупости!… Аз тук се научих много да ям…
— Тогава къде ще отидеш?
— Не знам!… — очите на Джура се напълниха със сълзи.
Но тревогите на двете момчета се оказаха напразни. Не много след този разговор в болницата пристигнаха с лека кола един мъж и една жена от Централния комитет на Българската помощна организация. Доведе ги при Джура сам управителят на болницата доктор Боев.
— Здравейте, другарю Симич! — каза с приветлива усмивка жената.
— Здравейте! — смутено и поуплашено отговори Джура и колебливо посегна към подадената му ръка.
— Как си, оздравяха ли вече краката? — ръкува се с него и мъжът, като назова името си — Огнянов.
— Оздравяха! — все още учудено каза момчето.
— Ние научихме, че ти си бил тук много мирен и послушен — подхвана пак жената. — Затова дойдохме да те видим и да ти предадем поздравите на двама твои приятели.
— Кои са те? — оживи се Джура. — Откъде са?
— От фронта — каза мъжът и като извади от вътрешния джеб на сакото си измачкано войнишко писмо, допълни: — Пишат до нас, до Централния комитет на помощната организация, ония двама наши войници, които са те спасили и изпратили тук. Интересуват се за здравето ти и молят да се погрижим ние за тебе.
— Искаш ли да дойдеш с нас? — попита жената. — Ще те заведем на едно място, където има много такива момченца и момиченца без родители. Пострадали са също като тебе от фашизма и войната. Ще имаш там квартира, облекло — всичко необходимо. Ще ходиш и на училище. Искаш ли?
Джура мълчеше. Той погледна жената, погледна Зарко, който през всичкото време седеше на леглото си и внимателно слушаше, и изведнъж се разплака:
— Искам и аз у дома! Искам да отида при леля Дарина!…
— Е, е! Виж, това не очаквах от тебе! — намеси се с ласкав укор Огнянов. — Има ли сега нещо за плач. Няма. Ще постоиш известно време в пансиона, ще почакаш, а ние ще се погрижим да намерим леля ти Дарина или друг твой близък. Ще им пишем да дойдат да те вземат.
— Наистина ли? — трепна Джура.
— Разбира се! Това е най-лесното нещо, ти само ни кажи адреса на твоята леля.
— Ще ви кажа! И на чика Драгиша ще ви кажа! Той веднага ще дойде! — скочи зарадван Джура.
— Добре! Ето че се разбрахме. Хайде сега приготви се и да вървим.
Джура припна към коридора, намери там леля Трендафилка, която вече бе извадила от гардероба неговите стари парцаливи дрехи, преоблече се набързо и накуцвайки, дотича в стаята без бастун.
— Готов съм! Тръгваме! — извика той, но изведнъж се досети за нещо, постоя, помисли, затършува в нощното си шкафче, където се намираше цялото му имущество. Там имаше три стъклени топчета, няколко винта и бурмички, които бе намерил около гаража в двора, парче автомобилна гума и един дървен «непослушко», който му бе подарила една непозната жена посетителка. Дървения непослушко той подари за спомен на Зарко, а всичко друго напъха в джобовете си и започна да се прощава с всички в стаята. Със Зарко се прегърнаха и дълго не можеха да се разделят:
— Обаждай се! Не ме забравяй!
— Няма! Но и ти недей да мълчиш. За всичко пиши.
— Ще пиша.
— Ай! — извика изведнъж Зарко. — Адреса на Данилич забравих! Нали щеше да ми го препишеш.
Но оказа се, че адресът бе останал в джоба на Джуровата пижама. Доста време трябваше да я търсят в болничните дрехи, които бяха изпратени веднага за пране.
Джура се сбогува със санитарките, със сестрите, с лекарите, които бяха свободни, поблагодари им за грижите, които бяха положили за него, и тръгна.
На другия ден бе изписан от болницата и Зарко.
Сега VII клас — бел.ред.