Къщата, в която живееха Заркови, беше малка двуетажна паянтова постройка с голям, стръмен и островръх покрив. По всичко личеше, че е била строена с оскъдни средства и материали. Прозорците й бяха еднокрили, вратите — прости, шперплатови, а под големия източен прозорец на горния етаж явно се чувствуваше липсата на балкон, но там стърчаха две изгнили и почернели от годините греди. Приземният етаж се състоеше от две малки стаи, вестибюлче и кухня, в които живееше многолюдното семейство на бай Мано Войводов — тихи, трудолюбиви хора. От малкото полутъмно вестибюлче нагоре извиваше стръмна дървена стълба за таванския етаж, където пирамидообразният покрив бе позволил да се построи само една стая с антренце, килер и малък тесен коридор, на източната стена на който се намираше прозорецът с неосъществения балкон. Тук живееха Заркови.
За разлика от къщичката дворът представляваше нещо по-солидно и внушително. Широк, правоъгълен, ограден от всички страни с жив плет от декоративни храсти, той беше като малък парк. Преди години трудолюбивата баба Руска и дъщеря й Зинка бяха вложили тук много любов и градинарско изкуство. Западната част беше овощна градинка с подбрани сортове ябълки, сини сливи, круши и вишни. Предната бе отредена за цветя. От дървената пътна вратичка до входа на къщата водеше посипана с едър пясък пътека. Отдясно на пътечката имаше направена с изкопани от полето чимове красиви фигури за цветя. До чешмата, която служеше за поливане на цялата градина, извишаваше стройна снага бяла брезичка, а край самия вход на къщата, сякаш застанал на стража, стоеше млад кипарис.
Още от малък Зарко бе привикнал да пази дръвчетата и цветята, а когато поотрасна, започна и да се грижи за тях. Поливаше, копаеше, почистваше от плевели, посаждаше нови цветя и дръвчета. А когато постъпи в първи клас на прогимназията, се научи и да облагородява на пъпка. Брезичката до чешмата той бе посадил още като дете, когато за пръв път тръгна на училище.
Връщайки се от болницата, Зарко не влезе с майка си в къщи. Той застана до пътната врата и с жаден поглед обгърна цялата градина. Сърцето му лудо биеше. Сега той не се стараеше нито да скрие, нито да преглътне сълзите си. Неговата градина, неговият кипарис, неговите цветя! Колко дълго бе очаквал този миг!
Зарко отвори с крак пътната вратичка и бавно тръгна по пътечката. Пясъкът заскърца под краката му. Всичко тук му беше така мило, така родно! Колко много радости той бе преживял в тази градина! Тук се раждаха най-хубавите му мечти, тук под разцъфналата ябълка с Гриша учеха уроците си или играеха на шах. Тук в работа около цветята и дръвчетата намираше успокоение, когато някой го наскърбеше. Оттук набираше и първите цветя за майка си. Радост и само радост му носеше този мил роден кът. И за тази радост той бе мечтал през тежките часове в болницата. Към нея той бе бързал до задъхване през целия път. Но жестока мъка го обхвана изведнъж. Нямаше я радостта. Като че ли и тук, както в душата му, всичко беше разбито, ограбено, опустошено. През неговото отсъствие никой не се бе грижил за двора.
В задната част от оградата недобросъвестни хора бяха направили прелез и направо през градината имаше отъпкана пътека, която водеше към пътната вратичка. Кората на много от младите дръвчета беше огризана от кози или други животни. Клоните на голямата вишна до прозореца бяха провиснали и изпочупени. По тях вероятно са се катерили да се люлеят деца. Кранът на чешмата липсваше, а подаващата се от циментовата колонка тръба беше затъкната с дървена запушалка.
Той седна на един търкулнат до цветната градинка ябълков дънер и тъжно поклати глава. Всичко наоколо беше потънало в избуяли плевели, в довлечени от ветровете сухи листа, слама, хартии и всякаква смет. Кой щеше да почисти всичко това? Кой щеше да заздрави раните на дръвчетата, да подреди цветните лехи, да прекопае?…
Отнякъде наблизо долиташе приятен дъх на момина сълза. Той я потърси с очи. Току до краката си, между високо избуяла трева и дългоперест жиловляк, видя да се подава крехко стъбълце. Белите нежни звънчета тъжно бяха клюмнали надолу, сякаш молеха за помощ. Той се наведе, протегна неволно ръка към жиловляка, но така си и остана наведен — нямаше как и с какво да го отскубне.
Изведнъж откъм улицата се зачуха стъпки. Зарко вдигна глава. Иззад ненапълно раззеленилия се още жив плет се мярна пъстра рокля и миг след това пътната вратичка изскърца.
— Зарко! — прокънтя тънък женски глас.
Зарко веднага го позна. Това беше гласът на Лена. Той не се обади, а мълчаливо се притули зад един храст, сякаш беше някакъв крадец, заловен на местопрестъпление в чужда градина. Но момичето го бе забелязало и вече тичаше към него. Той едва успя да напъха в джебовете на винтягата си своите обезобразени и бинтовани ръце.
— Здравей, Зарко! Добре дошъл! — развълнувана подаде тя и двете си ръце.
— Здравей! — глухо и мрачно каза той, като не направи никакъв жест да отговори на нейната радост.
Лена се смути, изчерви се, но веднага разбра грешката си и като наведе уж да оправи чорапа си, с привидно спокойствие каза:
— През боровата гора минахте, нали?
— Да.
— Видях ви отдалече, но не можех да повярвам. Едва когато се отбихте по пътечката през градините, разбрах, че сте вие. Е, върна се вече, а? — Тя го загледа с ласкав, откровен поглед. — Знаеш ли, ти никак не си се променил. Само дето мъничко си поотслабнал.
Той вдигна очи, погледна нейното мургаво, загоряло от пролетното слънце лице, живите й зеленикави, с дълги мигли очи и искаше му се да й каже нещо приятно ласкаво, но от гърдите му се изтръгна само въздишка.
— Сърдиш ли се? — изтълкува тя неправилно това. — Но ние идвахме! Няколко пъти идвахме в болницата. Там един грамаден, страшен дядо на вратата все не ни пущаше да влезем. А последния път така го ядосахме, че щеше да ни набие.
— Той не е лош човек — защити Зарко дядо Димо.
— А защо не пуща?
— Така му е заповядано.
— Кога ще дойдеш на училище? — промени тя разговора, но тутакси разбра, че пак сбърка: — Не бързай, гледай да оздравееш, да се засилиш…
Настъпи неловко мълчание. Лена неволно навиваше на показалеца си коланчето на пъстрата си басмена рокля и не знаеше какъв друг разговор да подхване, а Зарко бе устремил тъжен поглед в хилавото стръкче момина сълза и стоеше замислен.
— Ох, да си вървя, че Илко ще плаче! Довиждане! — каза най-после тя и тръгна към вратичката.
— Довиждане! — отвърна той съкрушено. После изведнъж се досети за нещо и извика след нея: — Лена!
— Да, Зарко! — спря се момичето.
— Лена, не казвай на другите, че съм се върнал!
— Добре! — Тя прехапа устни и като се извърна бързо, за да не види той насълзените й очи, тичешком излезе на улицата.
От съседния двор се показа баба Гуна Сингерката. — Тя тръгна към оградата, но Зарко се престори, че не я забелязва, и с бързи стъпки се отправи към къщи.
Вестта за Зарковото завръщане обходи бързо целия квартал. Не след много дворът се изпълни с деца, които идваха на тълпи от близкото училище.
Но Зарко се заключи в къщи и не пусна при себе си дори и Гриша.
Захапал ревера на сакото си, той нервно крачеше от ъгъл до ъгъл на малката стаичка. Отвън долитаха възбудени детски гласове. Непреодолимо желание да запуши ушите си го накара да повдигне ръце, но това не само че не премахна мъчителния шум, а още повече засили болката от съзнанието за безпомощност.
Зарко не беше вече малък. В своето страдание той бе надраснал другарите си. И той знаеше сега: вън те шумят, едни любопитстват, други искрено му съчувстват, но веднага след като излязат от пътната врата, те ще забравят и съчувствието, и болката си за другаря.
— Не му е добре нещо; елате след — два-три дни! — помоли ги майката.
В болницата Зарко мечтаеше за тишината и спокойствието, което очакваше да намери в къщи, а сега, когато вече беше тук, в душата му нахлу тъга и разочарование. Нямаше го Данилич, нямаше го Джура. Нямаше ги лекарите, сестрите, санитарките и целия онзи разнообразен и интересен живот, който кипи на такива места, където са се събрали много и най-различни хора. Малката таванска стаичка, в която се бе родил и отраснал, сега му се стори тясна и задушна като затворническа килия. Всичко в нея му навяваше мъка и страдание: и масичката, на която може би никога вече няма да седне да пише или рисува, и печката, която никога не ще може да запали сам, и прозорецът към градината, който не ще може да отвори, за да се полюбува на цъфналите дървета. А тук той трябваше да прекара целия си живот. Тук трябваше да крие от хората своя тежък, с нищо непоправим недъг.
Отново го обхвана предишното отчаяние, отново се върнаха мрачните мисли, желанието да умре, да свърши със себе си.
Надвечер у тях дойде секретарят на кварталната партийна организация Първан Векилов. Той беше около четиридесетгодишен, висок и снажен човек, с възрусо енергично лице, от което лъхаше бодрост и дружелюбие. В лявата си ръка носеше мушамена пазарска чанта, от която се подаваше крайчецът на един бял хляб.
— Научих, че сте се върнали и рекох да ви видя! — каза той с онази простоватост и непринуденост, която е присъща на трудовите хора. Ръкува се с Магда: — Добре дошли!
— Благодаря ви! — подаде му тя стол.
Векилов седна, остави чантата на кревата и се обърна към Зарко, който лежеше на другото легло:
— А ти, юнак, как се чувствуваш? — и без да дочака отговор, заприказва с майката, сякаш продължаваше някакъв отдавна започнат, но прекъснат разговор: — И така, значи, работата с купоните е доста трудна. Сега в края на месеца в комисарството е просто лудница! Километрични опашки!
— А аз мисля утре сутринта да отида! — каза уплашено майката.
— Не! Няма да отидете — каза секретарят, — дайте ми домакинската си книжка, ще видя, дано се нареди нещо.
— Но, другарю Векилов…
— Моля, без възражения! — прекъсна я малко шеговито той и се обърна пак към Зарко:
А това момче слуша ли, храни ли се добре?
— Нека той сам ви каже! — с нотка на негодувание каза тя — Обещаваше да се храни, а сега не иска…
— Ой, ой! — възкликна Векилов. — Значи, обещание е дал, а не го изпълнява. Виж, това никак не е хубаво. Добрите момчета, истинските комсомолци, не правят така.
«Аз не съм комсомолец — искаше да възрази Зарко, но си замълча и помисли: — На кого ли ми прилича този човек?»
— В болницата ти си се държал не съвсем по мъжки — продължи секретарят. — Плакал си много, отказвал си да ядеш. Искал си да умреш, измъчвал си майка си. Е, това, брат, е много, ама много глупаво! Ти като че ли този живот си го намерил на пътя и пак там искаш да го захвърлиш! Не мислиш за майка си!
Векилов постоя доста и говореше тихо, спокойно, но строго, като се стараеше да внуши на Зарко, че той не го счита за малък и че с него може да се говори вече като с възрастен. Само от време на време допущаше по някоя лека безобидна шега, при която в сините му изразителни очи блясваше усмивка.
— Сега да вървя, че ще ме чакат — стана той и взе от масата домакинската книжка, която Магда бе извадила от чекмеджето. До вратата секретарят се спря и мимоходом, без да отдава особено значение на думите си, каза: — Направихме постъпки Зарко да получи военноинвалидна пенсия. Надявам се скоро да се уреди този въпрос.
— Пенсия?! — трепна майката, която и ден, и нощ досега се бе измъчвала от страшната мисъл за бъдещето на своя син, за това, как той ще живее някога, след нейната смърт.
— Да, пенсия.
— Но той не е войник, не е чиновник…
— Той е гражданин на нашата нова държава, другарко Белева — за пръв път неволно повиши тон секретарят. — Той е пострадал през време на война, от военно бойно средство.
— Благодаря ви, другарю Векилов! — грабна тя развълнувано ръката му.
— Не! Не на мен трябва да благодарите! — отстрани се той. — Довиждане!
— Довиждане! — отговори машинално Магда и остана като зашеметена до вратата. Изведнъж погледът й падна върху оставената на кревата чанта. Тя се сепна, изтича до прозореца на коридорчето, отвори го и извика: — Другарю Векилов, чантата си забравихте!
Той се поспря, затваряйки пътната вратичка:
— Не съм я забравил, другарко Белева. Забравих само да ви кажа, че продуктите и хлябът са за вас, докато получите новите купони, а чантата ще ми върнете утре или вдругиден.
— Какъв човек! — каза Зарко, когато майка му влезе. — Не е идвал в болницата, а всичко знае за мене. И какви интересни очи има! Чисти, хубави — и строги и ласкави. През всичкото време, докато ми се караше, исках да му се разсърдя, но не можах… Знаеш ли на кого ми прилича?
— Кой? — попита майката, унесена в мисли за това, което бе чула от Векилов.
— Ами че този, който беше тука. По гласа и по очите много ми прилича на Данилич. Добър човек.
— Да, добър! Много добър! Комунист! — хвърли тя поглед към чантата, от която се подаваше хлябът, и от очите й се отрониха сълзи на умиление и благодарност.
Сутринта, когато Зарко се събуди, майка му вече бе станала и разтребила из къщи. На електрическото котлонче чайникът изпущаше пара с аромат на липов цвят.
— Ставай, моето момче, да те нахраня, че трябва да излизам — каза Магда. — Имам работа в града, трябва да направя някои покупки. Ще ти донеса и някоя хубава книга за четене.
Той стана, разкърши снага с няколко леки упражнения, поразходи се, докато май са му прибираше леглото, после тя го облече, нахрани го и се приготви да излиза:
— Аз няма да се бавя. Ти се поразходи из двора, вратата ще оставя отворена, днес времето е много хубаво.
— Не искам на двора! — смръщи лице Зарко. — Ти върви! Затвори вратата, заключи ме даже отвън. Не искам тук хора да зяпат в мене като на панаир…
Майката постоя, поколеба се дали да отложи излизането си, а после тъжно поклати глава и тръгна. Бравата на вратата изскърца.
— Ключа оставям на прозореца — обади се тя отвън.
— Добре.
Останал сам, той дълго стоя с поглед, устремен в заключената врата, а после отиде до прозореца. Зад оградата на овощната градина се простираше широка зелена поляна. Там няколко малки деца се боричкаха, търкаляха се по тревата, а около тях пасеше бяло агънце с панделка и звънче на шията.
Едно момченце, пет-шестгодишен червенобузест шишко, не спазваше никакви правила при борбата. То хващаше децата за косите, за ушите, биеше, дращеше с нокти. Скоро малчуганите се разплакаха и един по един хукнаха да бягат. Но побойникът ги настигаше, поваляше ги на земята и започваше жестоко да ги налага по главата.
Когато под ударите му попадна едно мъничко слабичко момченце, Зарко се уплаши да не му извади око и извика:
— Ехей! Ах, ти, разбойник! — и неволно посегна да отвори прозореца, но тутакси изохка и се отдръпна — ръката му пламна като от огън.
Той дълго се разхожда от единия ъгъл на стаята до другия, люлеейки във въздуха наранената си ръка, а после легна на кревата и лежа докато болките се уталожиха.
На малката масичка до прозореца будилникът тракаше глухо и монотонно. Малката му стрелка показваше осем, а голямата я нямаше. Тя бе паднала долу, между циферблата и стъклото. Колко пъти бе разглобявал Зарко този стар, разхлопан будилник, колко пъти бе прикрепвал тази черна, остра като игла стреличка на стърчащата в центъра ос! И всичко беше така лесно, така интересно! Развинтваш двете му крачета и звънеца, махваш отзад ключовете и тенекиения капак и издърпваш цялата машинка навън. С часове се е занимавал той с него да го разглобява, да го почиства, да го поправя. Но сега не може дори да го навие и той може би след няколко минути щеше да спре.
«Какво ли правят сега в болницата? — спомни си Зарко. — Закуската отдавна е минала и болните чакат вече лекарската визитация. Дядо Вачо лежи по корем, охка и непрестанно мърмори, упражнявайки се за предстоящата си обвинителна реч пред лекарите: „Безобразие, другари! Чаят беше студен, хлябът беше корав, сестрите се разхождат без работа, никой не ми обръща внимание!“ Смешен е тоя дядо Вачо. Иска постоянно да има при него човек. А Зарко нарочно бяга от хората, не иска никой да има при него, с никого не разговаря. Вчера той така наскърби Лена, че тя си отиде разплакана. После пред другаря Векилов също не пророни нито дума. Какво ще си помислят те, как ще изтълкуват неговото мълчание? А изпъди най-грубо и другарите си, които дойдоха да го видят и поздравят със завръщането. Нима е лошо, че дойдоха?»
— Опак човек! Дядо Рачо! — каза той гласно на себе си и стана.
Времето минаваше убийствено бавно. Майка му щеше да се върне най-рано след час и половина, два. Какво да прави дотогава? Да спи — не му се спи. Да се разхожда — няма къде. А все пак трябва да се върши нещо. Но какво?
На пода в единия ъгъл на стаята Зарко видя купчина стари книги, между които беше и «Робинзон Крузо». Тази книга той бе чел още когато беше във второ или трето отделение. Обхвана го любопитство да я прочете, пак и да види какво бе правил Робинзон в часовете на самотност и скука. Но как да извади книгата, как да я вдигне на масата и разгърне?
Оказа се, че работата не е толкова трудна. Той събори с крак книги от купчината: внимателно прихвана с двете си бинтовани ръце книгата от двете страни и я понесе към масата. Но сега вече той не бързаше да чете. Самият факт, че бе успял да я занесе сам, го зарадва и развълнува. Помъчи се да я вземе отново, но не успя. Пречеше повърхността на масата. Ръцете му бяха дебели, а книгата — тънка и постоянно се изплъзваше. Тогава той я изтласка към ръба, така че половината да стърчи навън, подложи едната си ръка отдолу, а с другата я притисна отгоре и я понесе из стаята. Като пръв опит това беше огромен успех и Зарко го повтори много пъти, като оставяше и вземаше книгата от различни места.
Най-после я постави на масата и седна да чете. Лесно бе да разгърне корицата. Ами сега страниците? Той дълго се мъчи да обърне първия лист, но винаги подхващаше не един, а няколко. Ядоса се. Стана, поразходи се, помисли й отново седна. Реши да си послужи с уста. Той изплези език, близна страницата, повдигна я и като си помогна с дясната ръка, успя да я отгърне. После опита с втората, с третата… Победа! След няколко минути той се научи да разгръща книгата на която страница пожелаеше.
— При това с бинтовани ръце! — каза той гордо с глас. — А когато съвсем заздравеят и се махнат бинтовете, ще бъде още по-лесно.
Навън дървената стълба изскърца. Някой идваше бързо, като вземаше стъпалата по две, и скоро се озова при вратата. Почука.
— Кой е? — обади се Зарко, като изтласка с лакът книгата на пода.
Вместо отговор дръжката на вратата се размърда.
— Кой е? — повтори Зарко.
— Аз съм Зарич, отвори!
— Гриша! — извика зарадван Зарко и замълча.
— Отвори де, глупчо!
— Ключът е зад тебе, на прозореца, отвори си.
Чу се иззвънтяване, сигурно Гриша в бързината си бе изпуснал ключа на пода. После ключалката щракна и миг след това Гриша се хвърли и прегърна своя приятел, като не държеше сметка, че може да му причини болка.
— Зарич! Ах, ти Зарич!…
Те седнаха на кревата прегърнати и Гриша, като помълча малко, избърсвайки с юмрук радостните си сълзи, каза:
— Ама грубиянин си ти Зарич! Вчера ме изпъди! Признай си!
— Не ми се сърди, Гриша.
— Как да не се сърдя? — скочи войнствено Гриша. — От болницата ме пъдеше портиерът, а сега ти! — Той показа юмрук: — Ще ме пъдиш ли пак?
Зарко се усмихна през сълзи.
— Казвай или ще ти разбия носа!
— Няма!
— Ха, така те искам!… Ей, Зарич, рекох «носа», че се сетих за Жоро Кърлежа. Миналата вечер го пердаших, та го скъсах от бой! Чушката му здравата пострада…
— Значи, продължаваш да се биеш? — запита Зарко.
— Ама псува бе, Зарич! — заоправдава се Гриша, като се стараеше да не гледа обезобразените ръце на приятеля си. — Постоянно ми се заканва и псува. Отдавна ме мрази. Заради Маргарита! Дрънка разни глупости пред момичетата. Веднъж му казах, два пъти му казах да не се закача, па миналата вечер на волейболното игрище се счепкахме. — Гриша бе застанал посред стаята и показваше нагледно как двамата с Жоро се боричкали: — Аз държа — и той държи! Аз го ударих — и той ме удари! Ех, леле майчице, че като се ядосах! Един като му светнах под брадата и го съборих на земята. Па бой, па бой! То добре, че дойдоха Пешо и Мангето да го отърват, инак не знам какво щеше да стане!…
— А Маргарита какво каза за това?
— Маргарита ли? — почеса се Гриша по главата. — Остави я ти Маргарита! Тя знае само ябълки яде!…
— Защо, скарани ли сте?
Гриша направи тъжна физиономия, от което чипият му нос и черните му вежди смешно се набръчкаха, почеса се пак зад ухото и каза:
— Не сме… Ама знаеш ли каква е работата? Аз й нося ябълки, тя яде, а един пътя забелязах, че и на Кърлежа дава…
— На Кърлежа?! — възмути се и Зарко.
— Ами че да! Аз с очите си видях, когато той ядеше.
— Не вярвам, Маргарита не е такава. Кърлежа сигурно от другаде е взел ябълка и е решил да те дразни.
— Я не ме прави на глупав! — ядоса се Гриша. — Познавам си аз нашите ябълки. Кюстендилки! Ей такива големи. Татко в слама ги беше поставил в мазето, а аз една по една ги измъкнах… Ех, пък като усети, че ги няма!… Но я остави тая работа — махна той с ръка. — Кажи какво прави онова, хърватчето Джура?
— Изписа се преди мене.
— Къде отиде, за Югославия ли си замина?
— Не, в Банкя, в сиропиталище го взеха.
— В Банкя? Виж ти късмет! Имам там един приятел, Райчо се казва. Запознахме се веднъж на един мач. Работи в кухнята на това де… как го каза, сиракопиталище… Ще му кажа да дава на Джура по-големи порции… Ами оня, руснакът, и той ли си отиде?
— И той. На неговото легло е сега един дядко. Казва се дядо Вачо, но ние му викахме дядо Рачо. Страшно опак и смешен дядо. — И Зарко му разказа всичко за дядо Вачо. Той разказваше така интересно, така го украсяваше с измислици, че Гриша се хвана за корема от смях.
— Ай, ай! Часът е единадесет! — уплашено каза Гриша. — А мама ми каза да отида на фурната за хляб. Ето купоните! — Той тръгна към вратата.
— Нали пак ще дойдеш?
— Сега не знам. Кой знае каква ли грамадна опашка се е натупала. Ще дойда довечера след училище.
— Ще те чакам!
— Добре!
Гриша изхвръкна като стрела навън.
Зарко отново остана сам. Но сега не му беше така тъжно и скучно като преди.
Когато майка му се върна, тя остана много изненадана. Тя бе очаквала да намери сина си измъчен от това, че се бе забавила, а сега го виждаше весел и със странно блестящи очи.
— Какво се е случило? — запита тя.
— Нищо — каза Зарко усмихнат, — Гриша беше тука, ей сегичка си отиде. Приказвахме за разни работи.
Майката разбра. Гриша се бе държал със Зарко като с напълно здрав човек.
До обед Гриша не дойде. Навярно се бе забавил много на фурната за хляб и сега нямаше време, защото трябваше да приготви уроците си за следобедните занятия. Но Зарко беше сигурен, че веднага след училище ще дойде тук.
— Добро момче е Гриша — каза майката, като прибираше масата, — гледай само да не го наскърбиш, да не го обидиш нещо. Той ще идва тук, ще разговаряте, ще се занимавате и никак няма да ти бъде скучно. А може и да поизлизате на разходка.
— Не ми трябват разходки! — сопна се Зарко. — Веднага ще тръгнат след мене децата като подир мечка!
— Но ти няма вечно да стоиш тук като затворник.
— Вечно ще стоя! — отговори той все така троснато и легна на кревата.
Хубавото му настроение изведнъж бе изчезнало. Високото му открито чело се бе набраздило от две големи бръчки и това придаваше на лицето му тъжен и измъчен вид. Докато майка му го хранеше, Зарко си бе спомнил как само преди няколко месеца и той като Гриша и като другите деца ходеше на училище, как бързаше да не закъснее, с какво нетърпение очакваше да го вдигнат на урок. Всичко това сега вече беше безвъзвратно загубено за него. Никога той нямаше да отиде на училище, да седне на своето място на третия чин в средната редица и да слуша в захлас своите любими учители.
— Забравих да ти кажа нещо — прекъсна мислите му майката, — скоро ще имаме радио. Днес ходих при един радиотехник. Обеща да намери и смени лампата на нашето апаратче.
— Сериозно? — оживи се той.
— Съвсем сериозно! Описах му апарата, дадох му документа от пощата и той каза, че може да се намери такава лампа.
Тази новина възвърна настроението на Зарко. Той се поразвесели, поободри се. Освен майка си и Гриша той щеше да има още един добър другар.
— Искаш ли да ти почета малко от новата книга? — каза майката.
— Дай, аз мога и сам.
— Сам?! — учуди се тя.
Без да отговори, той взе от ръцете й книгата, постави я на масата, седна и я запрелиства с език.
— Не, не! — ужаси се майката. — По-добре аз да ти чета… Или поне да ти прелиствам страниците.
— Не искам! Ти не гледай, че е некрасиво… Като се махнат бинтовете, ще бъде много по-лесно.
Майката не отговори веднага. Почувствува как по цялото й тяло полазиха студени тръпки, събраха се сякаш на купчина в гърдите и стиснаха в ледена прегръдка сърцето и. Тя захапа до кръв горната си устна, за да задуши напиращия й вик, и с мъка преглътна сълзите си:
— Да, по-лесно ще бъде!…
Към пет часа на поляната зад дворната ограда дойдоха много деца. Те бяха с чантите си, с книгите си, значи, учебните занятия бяха свършили. След малко трябваше да дойде Гриша. Но той все не идваше и не идваше. Зарко застана на прозореца и се вгледа в пъстрата тълпа на поляната. Няколко момчета се бяха събрали на купчина и оживено спореха за нещо. После едно от тях подхвърли нагоре монета, всички се струпаха да видят «тура» или «ези» се бе паднало и тутакси с крясъци се разделиха на две групи. В двата края на поляната отмериха по десет крачки, натрупаха на отбелязаните места училищните чанти и дрехите. Започваше футболен мач. Наоколо идваха и сядаха малчугани.
Ето, значи, кой бе направил прелеза на дворната ограда! Ето кой бе изпочупил клоните на вишната!
Играчите се съблякоха по гащета, заеха местата си и очакваха само сигнала на рефера, за да започнат играта. Тук всички бяха познати на Зарко. Ето го Ицо Ранков, ето Пешо, Мутето, Мангето, Васката, Колето, Жоро Кърлежа и…
Сякаш изведнъж някой бе плеснал в лицето на Зарко плесница. До южната врата на игрището той видя Гриша. Той се отдръпна от прозореца, хвърли се на леглото и зарови лице във възглавницата.
— Приятел! И това ми било приятел!
Майката бе слязла за нещо долу из двора и беше спокойна, че синът й чете, че може вече сам да се занимава.
Мачът все още не почваше. От поляната се вдигаше страшна врява и крясъци. Зарко не изтрая и стана да види защо беше това. Той се помъчи да види къде е Гриша и какъв ще играе, но не можа да го открие никъде. Изведнъж навън по стълбата се чу тропот. След малко вратата се отвори и в стаята влезе запъхтян Гриша:
— Здравей, Зарич!
Зарко не отговори.
— Сърдиш ли ми се? — дойде при него Гриша. — Позакъснях, ама обещанието си не съм забравил.
— Не ти се сърдя! Защо да ти се сърдя? — каза Зарко и мъката му изведнъж се стопи.
— Нашите обявили мач на IIIб. Никой не ме е питал, никой не ми е казал вчера. А днеска: «Ще играеш център-нападател!» Вот тебе здрасти! «Не мога, казвам им, работа си имам!» «Не, казват нашите, ще играеш, инак ще ни бият, та за смях и резил ще станем!» Нека станат, щом като не са ми казали предварително.
— Как така «нека станат»? — засегна се Зарко. — Ти не държиш ли за честта на IIIа?
— Държа! — отговори несмело Гриша и седна на кревата.
— Е, тогава?
— Слушай, Зарич, няма да играя, защото знам, че ще ти е мъчно, като гледаш оттука.
— Гриша! — извика задъхан от радостно вълнение Зарко и го прегърна със своите къси забинтовани ръце.
Отвън се чуха тъпи удари на футболна топка. Мачът бе започнал и без Гриша.
Двамата приятели се изправила до прозореца. Още от първата минута проличаваше, че IIIа клас ще загуби мача. IIIб имаше добра отбрана и отличен център-нападател, а отбраната на IIIа също не беше лоша, но за център-нападател бяха сложили Жоро Кърлежа, който досега бе играл само дясно крило и по стар навик се движеше все из дясната половина на игрището. Противникът веднага схвана това и започна да атакува устремно отляво. При едно опасно положение Ицо, вратарят на отбора, направи смъртоносен плонжон и спаси сигурен гол. Само на вратаря обаче не можеше да се разчита.
— Ще ни бият, Гриша, отивай! — каза уплашен Зарко.
— Никъде няма да вървя! — отговори тихо Гриша.
— Отивай веднага бе, дивчо! — извика разпалено Зарко.
— Добре, ще отида, но обещай ми, че няма да ти е мъчно…
— Какво ти мъчно бе! Бягай скоро там, че ще ни начукат сума ти голове.
Гриша изхвръкна навън като вятър, изтупуртя по дървените стълби и миг след това Зарко го видя да тича през градината, сваляйки из пътя горните си дрехи. Като стигна до игрището, той набързо смъкна и панталоните си, остана по гащета, отиде при рефера, взе разрешение да влезе в играта и малко след това неговата червена фланелка вече се мяркаше ту в десния, ту в левия фланг на противниковата зона.
Зае мястото си и Кърлежа. Сега той не правеше грешки и неговата стара, изпитана тактика на незадържане топката и мълниеносно подаване пак влезе в действие. Отбраната също не задържаше, а веднага чистеше със силен шут към другата половина на игрището. И ето, Колето подава на Пешо, Пешо подава на Мангето, Мангето подава на Кърлежа, Кърлежа подава на Гриша. Гриша се готви да стреля във вратата, но в този миг Ваньо Чумбаза, реферът, свири засада. А беше сигурен гол.
— Ей, че гумена глава! — ядоса се Зарко, който се бе превърнал целият на слух и зрение.
Топката отново полетя из игрището. Сега инициативата беше в ръцете на IIIб. Всички минаха в настъпление, но за щастие у тях нямаше тази организираност, както у IIIа. Играеха повече индивидуално и напразно си крещяха един на друг: «Дай тука», «Подавай бе, Шило», «Ех, муле».
Когато обаче топката попадна у Тошо Бълхата, пред вратата на IIIа нямаше нито един от отбраната. А Бълхата е опасен нападател. Може да се каже, че на него се крепи целият отбор на IIIб. Той измами Пешо, препъна Мутето и още малко може би щеше да забие гол, но в това време дотича Кърлежа. Стана сборичкване. Бълхата удари топката с ръка.
— Фаул! — извика Зарко, колкото сили имаше.
— Фаул! Фаул! — викаха и зрителите на игрището.
Но играта не прекъсна. Явно, реферът беше на страната на IIIб.
IIIа не губеше кураж. Пак започна устремно нападение. Топката попадна у Кърлежа. Гриша застана малко вляво от противниковата врата. Кърлежа подаде на Пешо, Пешо върна на Кърлежа.
— Гоол! — извика Зарко така силно, че майка му чак от двора го чу и уплашено дотича.
Какво има, какво ти стана?
— Нищо! Един на нула в полза на нас — каза той, без да се обръща, като с напрежение следеше играта. Той се местеше ту към единия край на прозореца, ту към другия и десният му крак току от само себе си се повдигаше да ритне топката, но риташе стената.
— Е, внимавай де! — скара се майка му. — Виж, изровил си мазилката.
— Нищо й няма!
Мачът завърши с четири на един в полза на IIIа клас. Трите гола бяха отбелязани от Гриша, а единият — от Жоро Кърлежа. В края на играта двамата герои си стиснаха ръцете, макар че сините петна от побоя по носа и лицето на Кърлежа още си стояха.
Учениците от IIIа клас грабнаха на ръце двамата и дълго ги носиха из игрището с радостни викове. А играчите и публиката от IIIб клас тихичко се измъкнаха един по един, умърлушени и печални.
След малко, все още зачервен и запотен, в стаята се втурна Гриша.
— Браво, Гриша, браво! — посрещна го възторжено Зарко. — Здравата ги пердашихме! Четири на един!
— И шест на нула можеше да бъде, ама…
— Зная, зная, видях! Реферът беше на тяхна страна. Четири безспорни фаула и две техни дузпи не свири, престори се, че уж не ги вижда. А нашата веднага забеляза.
— Та то не беше и дузпа, топката се удари в бузата на Пешо, а не в ръката му.
— Дурак! Кой го измисли пък тоя Чумбаз за рефер?
— Предложили го ония и нашите приели! — Гриша избърса с кърпичка гърдите си и каза: — А знаеш ли, Зарич? Вървя сега и си мисля: «Какъв добър рефер може да стане от тебе!»
— А мислиш, че не мога ли?
— Та нали тъкмо това ти казвам бе, глупчо! Пък и не само рефер, ами и футбол можеш да играеш…
Зарко се замисли и унило клюмна глава.
— Кой ще ме приеме мене там такъв!
— Ти си… — скочи Гриша ядосан — ти си, знаеш ли какво? Дядо Рачо!…
Двамата весело и непринудено се разсмяха.
Когато беше здрав, Зарко никога не пропущаше по-важен мач. Заедно с Гриша, който умееше майсторски да се сприятелява с пазачите около игрището «Юнак» и да измисля хиляди хитрости за промъкване вътре, те бяха гледали мачове между силни градски отбори, мачове за национално първенство и международни мачове. Правилата на футбола познаваше отлично. И затова сега подхвърлената от Гриша мисъл, че може да стане рефер, залегна дълбоко в душата му. Да играе футбол не му минаваше и през ум, защото там неминуемо има и блъскане един о друг, и случайно удряне, и падане, и търкаляне по земята, при което не можеш да не се опреш на ръцете си, да не ги натъртиш. Виж, да си рефер, това е съвсем друга работа. За него не се изискват никакви ръце. Нужни са само свирка в устата, здрави крака за тичане из игрището и умна глава, за да отсъжда правилно.
Главата безспорно беше налице. Свирка можеше да си намери във всеки магазин за детски играчки. Но Зарко със съжаление разбра, че краката му не отговаряха на никакви спортни изисквания. Те бяха отънели, отслабнали и едва ли можеха да го държат прав повече от един час, а камо ли и да тича с тях. Трябваше, значи да се погрижи за общото укрепване на тялото си.
А условия за това вече не липсваха. Секретарят на кварталната партийна организация Векилов го бе снабдил с увеличена дажба хляб и хранителни продукти. Десетина дни след излизането си от болницата той бе извикан да се яви пред лекарска военноинвалидна комисия, която му определи месечна пенсия. Сега заедно с учителската заплата на майка му парите бяха достатъчни и двамата можеха да си позволят по-обилна храна.
Той усилено започна да се занимава с физкултура. Ставаше сутрин много рано, докато по улиците още не се виждаха никакви хора, и тичаше, прескачаше препятствия, правеше физкултурни упражнения точно по указанията в една книга, която майка му бе купила от един магазин за спортни принадлежности. Използваше редовно и сутринните предавания по радио — физкултура — радиоапаратчето вече бе поправено.
Но това беше само сутрин. А през деня започваха тежките и безкрайно дълги часове на самотност и скука, когато отново се връщаха черните мисли, когато отново обземаха душата му мъката и отчаянието. Тогава той ставаше раздразнителен и груб, наскърбяваше майка си, а после дълбоко се разкайваше и дълго със сълзи на очи я молеше да му прости. Към Гриша се отнасяше внимателно и сдържано — беше му признателен за неговата привързаност и готовност за всякакви услуги. Но той се измъчваше от мисълта, че Гриша прави това само защото го съжалява, защото има добра душа. А такава помощ, такова приятелство му се струваше недостойно, нечестно и обидно.
Той с нетърпение очакваше да заздравеят напълно раните му, да махне бинтовете от ръцете си и да започне да си служи с тях поне за някои най-леки и прости неща.
И този ден най-после дойде. Една сутрин, след като няколко дни поред не му бяха правили нови превръзки, майка му разви бинтовете от двете му ръце. Раните вече заздравяваха. На лявата ръка все още сълзеше незатворена раничка и тя трябваше да се превърже. Но дясната беше в отлично състояние. Добре обтегнатата и правилно зашита от хирурга мускулна епидермална тъкан плътно се съединяваше точно по средата на поизпъкналите кости на совалката. По ръба се бе образувала твърда кафява коричка, от двете страни на която едва забележимо се белееха бодовете от иглата. Кожата отгоре и отстрани беше розова, нежна и прозрачна като целофан.
— Готово! — подскочи зарадван Зарко. — Ще видиш сега какво мога без бинт!
Той отиде до масата, на която имаше купчина книги, и грабна с две ръце най-горната. Но тутакси изохка и я захвърли. Кожата на разбинтованата му ръка беше още твърде тънка и чувствителна за такива остри неща, каквито бяха ръбовете на книгата.
За щастие нараняване не се получи. Болката само пламна и веднага угасна.
— Нищо, нищо! — каза той, като погледна ръката си. — Ще загрубее, ще заякне и ще стане твърда като длан.
Той отново взе книгата, но този път бавно, внимателно. Постави я на масата, отгърна твърдата корица, наплюнчи страничния край на ръката си и подхвана първия лист. Страницата послушно се огъна и миг след това се обърна върху отворената корица.
— Ураа! — извика той. — Победа! — Страниците една подир друга се запрелистваха, сякаш ги обръщаше човек, който има пръсти.
Сега вече Зарко не се стесняваше да чете пред майка си, не се дразнеше от бавене при прелистването на книгите. Той започна да чете жадно и ненаситно всичко, каквото му попадне. Гриша не смогваше да мъкне от училищната библиотека, от читалището, от приятели купища книги и списания.
— Гълташ бе! Като ламя ги гълташ! — не на шега се ядоса веднъж Гриша. — Смеят ми се вече момчетата. Кой където ме срещне с книги под мишницата, все ще ме закачи: «Здравей, другарю професор! Не е ли това доста множко за твоята проста глава?» Пък то поне една да съм прочел, ами даже не съм ги и разлистил…
— А кой ти пречи да четеш? Ето седни и чети!
— Нямам време бе, Зарич! Нашите пак са обявили мач!
Тук Зарко с мъка сподави въздишката си, а после с усилие се усмихна:
— Е, добре, ти играй, пък аз ще чета! Донеси, донеси ми, моля ти се, още книги!
Гриша си отиде, а Зарко седна до масата и целия следобед прекара над книгите. Едва привечер обърна глава към часовника. Голямата стрелка си лежеше някъде между циферблата и стъклото, а малката настойчиво сочеше шест. На Зарко му се стори, че някой до него прошушна, както някога в клас: «айде, байчо, раздрънкай старото дрънкало!» Долната му устна леко потрепна и спазма стисна гърлото му. «за тебе никой вече няма да раздрънка стария звънец!» — като че ли отново прошушна гласът.
Зарко разтърси глава.
— Ехей, Захари, ти като че ли се каниш да заплачеш? — каза той на глас. — Може би завиждаш? А дали и Серьожа е плакал от завист, че умира, а другарите му остават да живеят?
Той замълча, попреглътна веднъж-дваж, а после стана и отиде до прозореца. Звънецът ей сега ще удари. Момчетата с блъскане, на тълпи ще изскочат от класните стаи и шумно ще дотичат на поляната. «Но те са здрави, на тях им е весело, какво ще ги гледаш, махни се!» — упорито го преследваше гласът.
Зарко се обърна, колебливо пристъпи към масичката с книгата, но се сепна, сякаш уловил се в престъпление: «Ех, Зарко, Зарко! Каква дребна душица имаш ти! А защо трябва и те да скърбят? Или може би ще поискаш и светът да престане да съществува? Егоист си ти, момче, егоист!»
Той се върна до прозореца и насочи цялото си внимание в поляната. Боеше се, че гласът отново ще му зашепти. Помъчи се да мисли за други неща. «Момчетата ей сегичка ще долетят. Там долу ще бъде едната врата, а в горния — другата. Коя ли първом ще се падне на нашите. Вятърът духа от север. По-удобна е горната. Ицо там по-лесно ще отбива ударите. А по посока на вятъра топката ще лети като куршум…» Зарко придвижи поглед от дясно към ляво на игрището, като че ли топката, ловко ударена от Ицо или Гриша, действително летеше право в противниковата врата. Но погледът му не достигна края. Грабна го пламналият в красив залез купен на Витоша. На пътя на слънцето бе застанал облак. Неговите краища горяха като разтопено злато и сякаш сипеха по хребета на планината огнена лава. Доплува от запад и друг облак — по-тъмен, по-мрачен. Само тук-там краищата му се обагриха със злато. Притъмня. Изчезна огънят, изчезна лавата. Червеният отблясък се превърна в тъмновиолетов и на Зарко се стори, че планината въздъхна. Но двата облака отминаха и на тяхно място дойде друг, още по-интересен, още по-странен. И отново огън, отново жарава! Зарко стоеше като омагьосан. Не смееше дори да диша.
Момчетата бяха пристигнали, но той не забеляза как Гриша му махаше с ръка, кога хвърлиха «ези или тура», не чуваше и ударите на топката. До слуха му не достигаше нито «фаул», нито «дузпа», нито «гол».
Пожарът над планината се разгаряше. Върховете на дърветата и покривите на къщите долу в далечината придобиваха някакъв вълшебен блясък с чудни багри и оттенъци. В душата на Зарко беше празник. Тържествен химн звучеше в нея. Той живееше с неповторимото. Ръката му неволно се привдигна и със стари, привични движения зашари във въздуха. Той бързаше да увековечи на платното туй, което след малко вече нямаше да го има. Но само миг — и всичко изчезна. Тръпка премина по цялото му тяло. С незаздравялата си още ръка случайно бе докоснал стъклото на прозореца и Зарко се върна към действителността. Пред него нямаше нито статив, нито четки, нито бои…
Слънцето залязваше. А на поляната момчетата крещяха, спореха за нещо.
Когато снеха и другия бинт, Зарко реши да започне тренировка и на ръцете си. От дългото бездействие те бяха слаби, хилави, с меки и отпуснати мускули. След утринната гимнастика той караше майка си да ги масажира с крем. А при хубаво време по цял ден им правеше слънчеви бани на едно затулено от хорските погледи място в градинката зад къщата. Кожата почерня, олющи се веднъж, дваж, няколко пъти, придоби красив кафяв оттенък и не беше вече така болезнено чувствителна. Мускулите позаякнаха, втвърдиха се.
Сега трябваше да се помисли и за краищата. Изпъкналите под кожата кости на совалката боляха и при най-леко натискане. Там трябваше да се развие мускул.
Една сутрин Зарко бе седнал на тревата в цветната градинка в двора и почиваше от утринната гимнастика. Погледът му неочаквано попадна на ябълковия дънер, който беше изместен от някого посред алейката и пречеше за свободно минаване. «Ето този дънер пречи, ще спъва тук хора, а той е некадърен да го отстрани. Защо ли му е такъв нещастен и мизерен живот!» Зарко стана и решително отиде при дънера. Подхвана го с двете си ръце, наблегна, но тежкото дърво едва-едва помръдна. Той се изправи, постоя в нерешителност и изведнъж пак се залови с всички сили. Напуканата и грапава кора на дънера се забиваше в ръцете му, причиняваше му нетърпими болки, но той не отстъпваше. Пред очите му беше Серьожа Крилцов, който със зъби възпламенява бомбата, а кръвта от ръцете му тече. Нека и неговата кръв изтече, но да знае поне, че и той е извършил нещо полезно! И ето дънерът помръдна, разклати се напред-назад и изведнъж, изскочи от гнездото си в земята. Да се търкаля нататък беше вече по-лесно. Пътят за минаване беше свободен!
Зарко не чувствуваше болките в ръцете си, не виждаше, че на лявата му ръка има кръв. Беше доволен, че бе извършил за първи път, макар и дребна, но все пак полезна работа.
А малко по-късно същият този ябълков дънер се превърна в своеобразен физкултурен уред — Зарко го търкаляше вече съвсем свободно из целия двор и закаляваше по този начин ръцете си.
Учениците бяха в лятна ваканция и сега вече Гриша почти не излизаше от Заркови. Двамата играеха на «дама», четяха заедно интересни книги, разговаряха понякога, спореха доста ожесточено по разни въпроси, но никога не се караха. Започнаха и да излизат из града, да ходят на кино там, където не можеха да ги срещнат познати. Зарко ходеше винаги с ръце, пъхнати в специално направените на винтягата му дълбоки джебове и никой не можеше да допусне, че той е без длани и без пръсти.
Един следобед към средата на месец юни те тъкмо се бяха върнали от посрещането на последните български войници от фронта, когато пред вратичката на двора спря зелен «джип». От него слязоха един съветски офицер и едно около дванадесетгодишно чернооко, пълничко момче в красива синя униформа.
Зарко погледна от прозореца на коридора и извика изумен:
— Джура! Чичо Николай! — и едва не се преби от бързане надолу по стълбата.
Изскочиха навън и майка му, и Гриша.
Зарко се хвърли първо към Данилич и увисна на шията му. Старият воин го прегърна с единствената си ръка и притисна устни към челото му.
А после се прегърнаха и с хърватчето:
— Джура! Лакомчо! Я виж, какъв си се издокарал! Генерал!
Джура беше в син дочен костюм с колан на кръста и с войнишко кепе на главата от същия плат. На краката си имаше нови юфтени обувки с езичета отпред. Такава беше униформата на сиропиталището. А Данилич беше в красива офицерска лятна униформа с жълти пагони на раменете. На лявото джебче на рубашката му пъстрееше в разни цветове дълга орденска лента, а над нея искреше с ослепителен блясък златната петолъчка на «Герой на Съветския съюз».
Когато всички се качиха горе в стаята, за да не събират около себе си любопитни, Зарко, все още невярващ на очите си, попита:
— А как се срещнахте? Къде се намерихте?
— Много лесно! — каза Джура. — Пуснаха ме да дойда при тебе. Минах покрай госпитала. А там, на двора — той разхожда се и пуши…
— Казвах ти аз да отидем! Обърна се Гриша към Зарко. — Ама ти: «Няма да ни пуснат! Нищо няма да излезе!» Видиш ли, че щеше да излезе?
— Ну, как поживаете? — каза Данилич и сините му усмихнати очи обходиха стаята.
Майката тъжно поклати глава и въздъхна. А Зарко тутакси грабна от масата първата попаднала му книга, сложи я на коленете си, разгърна я ловко и си даде вид, че чете:
— Ето как поживяваме! — каза той уж също по руски.
— А! — зяпна учуден Джура, който никак не бе и предполагал, че с такива ръце може да се разгърне и прелиства книга.
— Вот и молодец! — каза също учуден и зарадван Данилич.
— Окуражен от похвалата, Зарко реши да покаже всичко, каквото можеше. Той остави книгата, взе от печката кутийката с кибрит, подхвърли я нагоре, хвана я до гърдите си и пак я остави; взе каната с вода, наля в чашата до нея, остави каната, взе чашата, пийна една глътка от нея и я остави. После вземаше, разместваше подхвърляше всичко, каквото му попаднеше пред погледа, и при всяко движение казваше: «Ето как поживяваме!»
Джура и Данилич го гледаха с любопитство и възхищение.
— Кой те научи? — попита накрая наивно Джура.
Зарко го погледна насмешливо, после-погледна Данилич и каза:
— Някои работи сам се научих, а на някой ме научи Серьожа Крилцов…
— Кой, кой? — попита повторно Джура, които отдавна бе забравил името на младия съветски доброволец — герой.
— Вот и хорошо! — каза Данилич и съзаклятнически намигна на Зарко, който след малко допълни:
— Имам си и аз един добър приятел, Сергей се казва…
Гриша, който вече знаеше от Зарко за случая със, Серьожа, не издържа и изведнъж гръмко се засмя. Засмяха се всички.
— Ну, хорошо, хорошо, Захарий! — повтаряше възторжено, Данилич. — И още много неща ще можеш.
— Колко си добър, чичо Николай! Как винаги искаш да ме утешиш! — каза с въздишка Зарко.
— Ти не си вече малък, за да те утешават, Захарий! — отвърна с укор Данилич. — Който иска и упорства, може всичко!
— Всичко. Да, може би всичко!… — Долната устна на момчето потрепна, а в гласа му се промъкна нотка на плач. Едно само вече никога няма да мога…
— Какво? — попита Джура.
— Никога вече не ще мога да рисувам!…
— Ех, и ти, Зарич!… — прекъсна го Гриша.
Майката нервно стана от стола си. Думите на Зарко я завариха неподготвена. В грижите си около неговото здраве тя бе забравила за голямата му страст към рисуването. А когато по-късно си спомняше, успокояваше се с надеждата, че Зарко и не мисли вече за рисуване. И ето сега — той не само че не бе забравил и не се бе примирил с това, но и тайно бе страдал, без да открие дори и на нея мъката си.
Майката отново седна и изпитателно се вгледа в очите на сина си. Дали той бе мълчал само от жалост към нея, или бе започнала да се появява между двама им някаква отчужденост?
Но сега Зарко я гледаше пак така спокойно и ласкаво. Тя си отдъхна.
После поведоха разговори за разни неща, спомняха си за интересни хора и случки в болницата, посмяха се доста с дядо Рачо, когото Зарко умееше майсторски да имитира.
А времето минаваше и шофьорът отвън започна да надава тревожни сигнали с клаксона.
— Минуточка, Прохор Иванич, минуточка! — обади се Данилич от прозореца и като се върна, каза: — Аз трябва да вървя. Измолих колата само за един час, и то дадоха ми я по случай заминаването ми за дома.
— Заминаваш вече? — скочи Зарко. — Кога?
— След два дни.
— И аз скоро заминавам! — обади се Джура. — Намерих чика Драгиша. Писа ми. Ще дойде да ме вземе.
— Слушай, Джура! — сети се изведнъж Гриша. — Има ли там при вас един Райчо… такъв един… е, Райчо де, Райчо се казва.
— Има. Мие чиниите и помага в кухнята.
— Кажи му, че си ми приятел. Ще ти дава повече манджа.
През това време Данилич незабелязано извади от джеба си няколко таблетки шоколад, постави ги на масата и ги покри с една от книгите. Видя го само Магда.
— Не биваше, другарю Данилич! — каза тя, малко засрамена от това, че нямаше с какво да почерпи гостите.
— Шшт! — сложи той показалец до носа си. — Добро и умно момче имате вие. Моля ви, пишете ми за него. — И той, като извади от джеба си едно малко моливче, написа върху книжната покривка на масата адреса си. (Данилич се бе научил да пише с лявата ръка.)
Отвън отново се чу сирената. Гостите побързаха да излязат.
На двора те се сбогуваха. Данилич и Зарко се целунаха. Това беше може би последното им виждане. В очите на двамата блестяха сълзи.
Когато се качиха в колата и моторът вече забръмча, старият воин извика.
— Захарий, помни винаги: пред смелостта и твърдостта рухват всякакви трудности.
Изгубил търпение, шофьорът подкара машината с луда бързина. Той бе обещал да се върне в болницата след един час, а ето бяха изминали близо два. При това трябваше да откара Джура на гарата и чак тогава да се прибере.
Цялото лято Зарко прекара в четене, физкултура, слънчеви бани и упражнения на ръцете. Той понапълня, укрепна и изглеждаше сега по-едър, по-възмъжал. От всекидневното тичане и скачане сутрин мускулите на краката му така бяха заякнали и втвърдени, че когато Гриша на шега го удряше с юмрук по бедрото, с учудване и възхищение казваше:
— Ама че и мускули! Ръката ми отскача като от автомобилна гума! Кога ще дойдеш да ни бъдеш рефер!
Но Зарко само поклащаше глава. Желанието му да бъде рефер беше лесноосъществимо. Сега го занимаваше друга мисъл.
Раните на ръцете окончателно заздравяха и на техните места сега имаше само по едно тъмночервено къдраво ръбче. Зарко можеше вече да върши много работи съвсем сам: вземаше или пренасяше от едно място на друго и по-едри, и по-тежки предмети, като ги стискаше между двете си ръце като с маша; можеше да яде сам без ничия помощ ябълка, круша, парче или филия хляб със сирене или кашкавал.
Но имаше още две много важни неща, които той трябваше да овладее, за да се чувствува самостоятелен и почти независим от другите. При ядене не можеше да си служи с лъжица или вилица — тънките им дръжки се врязваха в кожата и причиняваха болки. С обличането той отдавна се бе справил — не беше никак трудно да пъхне двете си ръце в страничните джебове на панталона и да го намъкне на себе си или да наметне и облече палтото си, но не можеше да се закопчава. Тази така проста и незначителна за всеки здрав човек работа за него беше сега най-трудното нещо на света.
А училищната ваканция бе изминала. Бе свършил и отпускът на майка му. Тя вече ходеше на работа. Зарко оставаше в къщи съвсем сам и беше принуден понякога да лежи в леглото до завръщането й или да се разхожда из къщи по пижама, необлечен.
— Нима не ще мога да се закопчавам! — говореше той сам на себе си. — Нима цял живот ще трябва да има около мене човек, който да ме облича и съблича като малко дете? Не, не!… Толкова трудно и невъзможно ли е да се намери начин?
И цялата му мисъл сега беше съсредоточена в това, как да се научи да се закопчава.
Един ден, когато майка му беше в училище, той взе от закачалката балтона и като го сложи на скута си, дълго разглежда и опипва с ръце неговите големи бакелитови копчета. Така му изглеждаше съвсем лесно да ги пропъхне в дупките и да ги закопчае. Опита се. И наистина, не беше много трудно. Ето, хваща копчето с двете си ръце, натиска го в илика, докато то се провре до половината. После придържа и натиска с едната ръка, а с другата го изчовърква над плата и готово!
— А сега — на себе си! — каза той и облече балтона.
Запретна ръкавите, за да не му пречат. Започна. Трябваше да се притворят двете крила на дрехата така, че копчетата да дойдат под илиците. Добре. Това не беше трудно. А сега как да се подхване това проклето копче и да се напъха в илика, когато нямаше нито палец, нито показалец?
Той дълго стоя и мисли. Опита се да подхване горната част на балтона и просто да го закачи на копчето. Нищо не се получи. Ако това не беше копче, а кука, може би щеше да успее да го закачи. Дали да поиска от майка си да му зашие телени копчета? Не, не! Това не е никакво разрешение на въпроса! Опита се обратно — с копчето да закачи илика. Така пък беше не само невъзможно, а дори и глупаво да се мисли за някакъв успех.
След два часа безполезни опити, цял изпотен от мъка и напрежение. Зарко се хвърли по очи на леглото и се разплака. Трябваше да се откаже от своето неосъществимо желание.
Но мисълта да се облича и закопчава сам никак не излизаше от главата му. Тя го преследваше навсякъде: и когато майка му го хранеше и обличаше, и когато той се разхождаше, и когато седеше наведен над някоя книга. Лягаше си вечер с тази мисъл и ставаше сутрин пак с нея: «Как!?»
Гриша сега идваше по-рядко. Той вече беше гимназист и изминаваше пеш голямо разстояние от къщи до гимназията, а трябваше да отделя и повече време за уроците си. Освен това неговите отношения с Маргарита бяха стигнали дотам, че твърде често се случваше той да е тук, в стаята, а главата му — съвсем другаде. В такива случаи нищо разумно или весело не можеше да се чуе от него: той гледаше замислен все в една точка на стената или вратата, мълчеше, въздишаше тежко и се заканваше на някого с юмрук. А ако заговореше нещо, то непременно беше все около Маргарита, все около хитростта и неверността на момичетата.
Зарко и без друго нямаше намерение да го посвещава в своите опити, защото Гриша сигурно би го сметнал за луд, но се измъчваше и страдаше от това, че нямаше с кого да разговаря.
Не можеше вече и да чете с увлечение, както преди. Ще седне, ще разгърне книгата, но още след първите прочетени редове мисълта му отскача другаде. Пред очите му върху страницата на книгата изпъква голямо черно копче с остър наоколо ръб и четири дупки в средата. Той мисли, разсъждава по какъв начин може да го подхване, как да го прокара във въображаем илик, а после веднага, става и започва да проверява на практика. Но резултатът беше все един и същ — неуспех!
Копчета започнаха да се мяркат пред очите му не само по страниците на книгите, а и по масата, по леглото, по възглавниците — навсякъде. Започна и да ги сънува. Една нощ особено много се измъчи. Наскоро бе прочел една книга за експедицията на Папанин на Северния полюс. И ето, сънува той, че се намира на Северния полюс сам-самичък и облечен в тънки летни дрехи, а около него — сняг и високи ледени планини, които блестят като стъкло. Изведнъж слънцето се скрива зад облак, небето потъмнява, започва да вали сняг на едри парцали. Зарко се вглежда в една снежинка и с учудване открива, че това не е сняг, а голямо бяло копче с остър като бръснач ръб. Копчета има и навред по земята. Той върви по тях, а те хрустят под краката му и острите им ръбове се забиват като игли в стъпалата му. Внезапно започва буря. Вятърът грабва от земята облаци копчета и го бие с тях по лицето, по гърдите, по цялото тяло. Неочаквано един леден блок от близката скала се откъртва, образува се голяма врата и от нея с викове излизат някакви странни хора, облечени с кожуси от бели мечешки кожи и закопчани от горе до долу с черни бакелитови копчета. Един бързо дотичва до Зарко, наметва на плещите му също такъв бял кожух и крещи на ухото му, за да надвие воя на вятъра: «Закопчай се веднага, защото ще замръзнеш, ще се превърнеш в парче лед!» И Зарко започва да се закопчава, но това не му се удава. Бурята развява краищата на кожуха като крила и той никак не може да ги прикрепи един до друг, не може да хване поне едно от копчетата и да го пропъхне през тесния илик. Внезапно по лицето го плисна студен дъжд и той се събуди.
Майка му натисна бутончето на нощната лампичка и уплашено се привдигна на леглото си:
— Зарко, защо не спиш? Защо охкаш и пъшкаш толкова? Да не ти е нещо лошо?
— Не! Бях на Северния полюс. Там беше много студено и валеше дъжд…
Тя го погледна, погледна към прозореца и се разсмя:
— Че как няма да пътуваш толкова надалече, когато, я виж — юрганът ти се е смъкнал долу и краката ти са съвсем голи, а прозорецът се е отворил от вятъра и върху главата ти пръска дъжд?
Навън виеше вятър и валеше първият есенен дъжд.
Майката стана, затвори добре прозореца, оправи юргана и зави грижливо Зарко, а след това си легна и угаси лампата. Тя се обърна няколко пъти насам-натам, после утихна и равномерното й дишане показваше, че вече спи.
А Зарко до края на нощта не можа да затвори очи. Непрестанно мислеше какво да направи, как да постъпи, за да закопчае поне едно-единствено копче на палтото си.
Сутрин, след като излезеше майка му, той веднага се залавяше за тази трудна работа. Очите го заболяваха от взиране, виеше му се свят от мислене, краищата на ръцете му се набиваха и нараняваха до кръв от острите ръбове на копчето, в очите му се появяваха сълзи от болка и от мъка, но той не преставаше, не се отказваше. Цели два месеца бяха изминали от първите опити, а резултат нямаше никакъв.
Най-после през един септемврийски ден, когато майка му се върна от училище, намери го необикновено весел и щастлив. Той пееше и танцуваше из стаята.
— Какво става с тебе, каква е тази радост?
— Познай! Не забелязваш ли нещо по мен?
— Не!
— А това копче?
Тя дълго гледа закопчаното копче на палтото му, но нищо интересно, нищо необикновено не можа да намери в него.
— А тази сутрин ти ли ме закопча?
— Нима?… — от учудване майката седна на стола и го загледа с широко отворени, смаяни очи.
— Разбира се! Ей сега ще видиш! — само с две движения на ръцете той успя да откопчае голямото черно копче и се зае отново да го закопчава. Гледай сега добре! Ето така — той мъничко се понаведе, подхвана с двете си ръце двете крила на палтото и ги нагласи така, че копчетата да дойдат малко по-надолу от дупките. Постави върха на дясната ръка под първото копче, а лявата — отгоре, върху дупката. — А сега внимавай! — Той натисна с дясната копчето отдолу и то послушно се промъкна повече от половината над илика, където лявата ръка го притисна, за да не избяга. После дясната продължи натиска нагоре, а лявата отпретна долната част на илика надолу и — готово! Копчето беше закопчано. Същото се повтори и с другите две. Това сега му се струваше толкова лесно, толкова естествено, че сам Зарко се чудеше как бе изгубил повече от два месеца, за да го измисли и осъществи.
Неудържима радост обхвана сега и майката. Тя прегърна сина си, целуна го и по страните й се търкулнаха сълзи на щастие.
— С големите копчета е лесно… — каза след малко тя.
— И с малките ще се справя! — прекъсна я той. — Важното беше да се намери начинът!
Но когато Зарко се опита да закопчае копчетата на горната си риза, малките седефени кръгчета упорито отказваха да се подчинят на неговата воля. Те жестоко се впиваха в тъпите, заоблени краища на ръцете му и те тутакси почервеняваха от кръв.
— Трябва още да заякне кожата — каза той. — Ще се обърна за помощ към моя добър приятел — доктор дънер.
След продължителните и проливни дъждове през септември и октомври небето се изчисти, засия като измито и времето се задържа слънчево и топло. Клоните на дърветата отдавна бяха оголели, но тревата по полето, по дворовете, крайпътните канавки се зеленееше като през пролет.
На поляната, където сега вече футболното игрище имаше истински врати от греди, следобед продължаваха да се събират децата и младежите от целия квартал. И кой знае дали защото искаха да се наиграят и за предстоящите зимни месеци, или пък защото през лятото бяха добре отпочинали и укрепнали, но сега на Зарко му се струваше, че те играят много по-буйно, по-лудо, а виковете и крясъците им са по-силни, по-жизнерадостни.
Тези предвечерни часове бяха най-тежкото и мъчително време за него. Той не завиждаше. Не! Зарко не беше завистлив. Но се измъчваше, че не може да бъде и той там — да играе, да крещи до насита. Би отишъл при тях — никой не би го изпъдил. Но не искаше да събира върху себе си любопитните погледи на малките деца и да слуша тихи възклицания на съжаление от по-възрастните. А по това време Гриша по-рядко идваше — напоследък той винаги беше зает. Не можеше и да чете, защото трябваше да бъде от дърво или камък, за да издържи над книгата, когато целият квартал ехти: «Гоол!»
Затова всеки следобед Зарко излизаше надолу към града, като се стараеше да минава по места, където нямаше хора.
Един ден той беше седнал на една усамотена скамейка в Парка на свободата и се бе отдал както всякога на своите нерадостни мисли, когато зад гърба му се разнесе звънлив женски глас:
— А, ето къде си бил! Здравей!
Докато той се обърне, пред него застана Лена с ученическата си чанта в ръце, заморена, задъхана, сякаш бе тичала.
Срещата беше толкова ненадейна, че Зарко дори не направи опит да скрие ръцете си, а само гледаше момичето с учудване и негодувание: «Ти пък откъде изникна сега тук?»
— Здравей, казах! — повтори приветливо тя.
— Здравей!
Лена не обърна внимание на неговия сух, недружелюбен поздрав, а седна на скамейката, все още дишайки уморено, и притисна чантата до гърдите си:
— Ох, убих се да те търся!
— Мене?
— Че тебе, ами кого?… Връщам се от училище — имахме спявка… Тъкмо завивам от шосето по пътечката нагоре, гледам те — ти бързаш надолу по другата пътека. Върнах се, заобиколих ония там трите къщи. Когато погледнах по пътеката, тебе вече те нямаше. Па тук търси, там търси — и ето най-после, намерих те.
— А защо съм ти потрябвал? — попита тихо и мрачно Зарко.
— Ако не ме искаш, мога и да си отида! — изправи се тя.
Той бавно вдигна глава и погледът му срещна нейните големи ясни очи, които го гледаха тъжно и с укор.
— Не казах нищо лошо! — отвърна той по-меко и като сложи ръцете си в джебовете, продължи да я гледа мълчаливо и с любопитство.
От глупавата и неприятна среща в двора след завръщането му от болницата той я виждаше сега за пръв път. Лятната ваканция Лена заедно с братчето си Илко и сестра си Бойка бе прекарала при баба си на село, някъде в полите на Източните Родопи. Там тя изглежда бе работила полска работа, защото лицето й беше загоряло, изпечено, а горният слой на кестенявата й къдрава коса бе силно изрусял от слънцето и сега над високото й поизпъкнало чело се спущаха красиви вълни от тъмни и пшеничено жълтеникави къдрици. В тия няколко месеца Лена бе станала просто неузнаваема — бе пораснала, напълняла и в самия израз на лицето й имаше нещо, което я правеше да изглежда по-умна, по-възрастна.
— Защо ми се сърдиш, защо ме мразиш толкова много, Захарий? — каза тя.
— Кой? Аз да те мразя?
— Ти! Спомни си само какъв особен и сърдит беше, когато се върна от болницата и когато дойдох у вас в градината. Спомни си как си казал после да ни изпъдят… и че мене… мене просто не си искал вече и да ме видиш…
— Лъжа! — възмути се искрено Зарко. — Кой ти е казал това?
— Цяло лято ми беше мъчно! И колкото пъти си спомнях, все ми се плачеше — не отговори тя на въпроса и продължи: — В болницата идвах и сама, и с другите няколко пъти. Но не ме пуснаха…
— Кой ти каза, че не съм искал да те видя? — повтори Зарко.
— То беше много ясно — отклони и сега отговора Лена. — Ето и онзи ден, преди две седмици… Минахте с Гриша покрай нас. Аз бях до дивия кестен, а ти не ме поздрави дори…
— Не съм те видял! Честна дума! — изправи се той. — Но ти отговори, кой ти е казал, че съм те мразел и не съм искал да те видя?
Лена замълча и стоеше в нерешителност.
— Кой? Кажи най-после, моля ти се!
— Жоро Кърлежа.
— Аха! Ето, значи, кой бил!… Разни глупости и подлости измисля, за да скарва хората!…
— Значи, не е вярно? — зарадва се Лена и големите и зеленикави очи засияха:
— Ами че не, разбира се! Той мрази Гриша, а на мене иска да си отмъщава… — Зарко отново седна.
— Ах, тоя Кърлеж! — Лена се замисли, постоя, а после седна на скамейката и съвсем чистосърдечно попита: — А защо вече не искаш да дружим? — Тя беше уверена, че Зарко само нея отбягва.
Той се върна, погледна я дали тя не се подиграва:
— Ти си гимназистка… Там в търговското училище имаш толкова много другари…
— Всички са глупави и грубияни! Тая година в нашия клас са се събрали едни!… — тя тръсна яката на синьото си ученическо палто.
Зарко нищо не отговори. Замълча и Лена. Тя си играеше с металическата бравичка на чантата си.
— Закъснях! Ако се е върнала мама, ще ми се кара! — стана изведнъж тя и тутакси добави: — Хайде да си ходим заедно!
— Аз ще постоя още. Мама е на събрание. Не ми се седи в къщи…
— Но нали вече не ми се сърдиш?
— Аз никога не съм ти се сърдил!
— Ще дойдем някой ден с Маргарита у вас. Ще си поприказваме за много работи…
Зарко мръдна рамене, беше готов да откаже, не искаше да я наскърбява отново и каза:
— Елате…
— Е, довиждане сега!
Тя с бързи крачки тръгна по извиващата нагоре пътека, а той дълго гледа как нейната дребничка, но стройна и недетска вече фигурка се мяркаше между дърветата. Овладя го изведнъж някакво странно, непознато досега чувство на радост и тъга.
Падна първият сняг. Поляната опустя, заглъхна за дълго. Не можеше да излиза навън и Зарко. От студа ръцете започнаха силно да го болят. Сега по цял ден той прекарваше в къщи и очакваше с нетърпение дървената стълба да изскърца, да се върне майка му от работа. Единствена тя беше най-добрият му и най-верен другар, само тя истински можеше да разбере неговата мъка, неговите страдания, така рядко нарушавани от споходили го дребни радости.
Гриша почти престана да идва. Той бе получил една след друга две двойки и сега усилено четеше — така поне той се оправдаваше. А не минаваше неделя да не отиде на Витоша на ски. Впрочем това беше съвсем лесно обяснимо — скиорка бе станала и Маргарита.
От време на време идваше баба Гуна Сингерката. Тази услужлива, но груба и необикновено бъбрива жена Зарко не обичаше. Тя идваше тук не за друго, а защото смяташе, че с това прави благодеяние. Баба Гуна хазяйничеше в къщи като у дома си — оглеждаше навсякъде: в долапа, в тенджерите, в килера, под креватите, помиташе с метлата около печката, слагаше да ври някакво ядене и непрекъснато бъбреше. Когато Зарко се противопоставяше за нещо, тя грубо го прекъсваше:
— Ти сега ще си стоиш там, ще гледаш и ще мълчиш! Та за лошо ли се мъча, бре? Ех, де да имаше и у дома някой така да ми ошета!
А след като излезеше оттука, баба Гуна тръгваше из квартала да се хвали каква работа е свършила.
Затова Зарко, щом я усетеше, че идва, заключваше вратата и на чукането й не се обаждаше.
Лена наистина изпълни обещанието си и дойде няколко пъти. Първия път донесе две книги. Тогава тя постоя съвсем малко, защото бързаше за спявка в училищния хор. Втория път дойдоха с Маргарита, а след тях изтрополя по стълбите и Гриша. Поседяха, поговориха за различни неща, но разговорът беше хладен, неинтересен, почти като между чужди. Този тон бе внесла Маргарита, която може би заради Гриша се държеше малко гордо и с някакво чувство на превъзходство над всички. Тя седеше съвсем сериозна, сякаш насила я бяха довели тук.
А когато двете си отидоха, Зарко и Гриша едва ли не се скараха:
— Не разбирам какво толкова ти харесва тая надута пуйка! — рече Зарко.
— Не е надута! Така ти се е сторило.
— Не ми се е сторило!… Руса такава една, с остри присмехулни очи и дълга, дълга като върлина…
— Слушай — разсърди се Гриша и скочи, — вземи си върлината назад! Аз съм я мерил! Тя е само с два пръста по-висока от мене.
Зарко виновно замълча. Той разбра, че бе засегнал Гриша на най-болното място — беше му намекнал за неговия нисък ръст.
Оттогава Лена бе наминала само два-три пъти и то пак набързо. Но след всяко нейно идване Зарко дълго се мъчеше да си спомни подробно разговорите, които бяха водили, какво беше казала тя, какво бе отговорил той, как се бе усмихнала или намръщила тя. Сега Зарко никак не искаше Лена да си отива огорчена, обидена или дори съвсем мъничко засегната от него.
А вечер, докато заспи, нейните големи хубави очи дълго го гледаха от тъмния ъгъл на стаята и му се усмихваха доверчиво, мило. Защо беше всичко това, той не можеше напълно да си обясни. Но чувствуваше, че пред него се надига някаква нова опасност. Несъзнателно се боеше, че тази добродушна, откровена и наивничка Лена неволно ще му причини някаква нова болка, по-страшна от болката на осакатените му ръце. Той дори понякога беше доволен, че тя не идва. Мъчеше се да не мисли за нея — нарочно насочваше цялото си внимание към най-трудните, най-болезнените упражнения на ръцете си. Стотици пъти на ден закопчаваше и разкопчаваше най-малките копчета на дрехите си. Ръцете му се разраняваха, реверите на ризите му се обагряха с кървави петна, но той не спираше. И все пак образът на Лена отново се появяваше пред очите му, мил, усмихнат, непостижим.
По-често започна да отсъствува от къщи и майка му. Сутрин тя беше в училище, а на обед се връщаше не за много, обядваше, разтребваше, приготвяше нещо за закуска и отново излизаше.
— Ти вече можеш и сам да се обслужваш — казваше тя. — Почети, позанимавай се, а аз трябва да отида в клуба на заседание. Избори наближават, а реакцията не подбира средства, вилнее…
Отначало Зарко се сърдеше на майка си, упрекваше я дори, че тя не го обича достатъчно. Но после, когато започна да попрочита вестници, разбра, че тя правеше това тъкмо защото го обича.
Зарко бе научил от Гриша, че водач на опозиционерите в квартала е Бано Кърлежа, бащата на Жоро. Ненапразно хората бяха нарекли този богат и угоен човек Кърлежа. Той имаше фабрика за платове, в която работеха стотици работници и работнички. В миналото им плащаше толкова, колкото да не умрат от глад. Глобяваше и уволняваше, когото поиска, фашистките управници го закриляха. Натрупал беше несметни богатства. Неговата къща беше най-голяма в квартала, а имаше и други три в центъра на града, които даваше под наем. Разправяха, че имал много милиони в чуждестранни банки.
Същият този Кърлеж сега ходеше от къща в къща из квартала и говореше против комунистите. Но той не спираше дотук, а подкупваше и бедни хора, които да агитират против народната власт.
Зарко започна редовно да чете вестници и от ден на ден все по-ясни му ставаха много неща. И колкото повече разбираше, толкова по-голяма ставаше мъката му. Ето всички честни хора са се заловили да строят новия живот. Не минава ден по радиото и по вестниците да не съобщят за някой ударник или рационализатор, за някой заслужил за родината човек. А с какво може да заслужи той, какво може да направи за родината, за хората, за майка си с тия две отрязани ръце? Жив труп, безполезен човек, тежест за обществото и майка си — ето какво е той!
Нима цял живот ще бъде така? Не, не! Тогава по-добре да не живее, за да не измъчва и другите около себе си…
Но имаше моменти, когато мрачните мисли напущаха Зарко и тогава той дори се упрекваше как е могъл да бъде толкова слаб, малодушен и без никаква вяра в себе си. Това се случваше обикновено, когато при него идваше Първан Векилов.
Този строг, но приветлив човек бе завладял всецяло душата на Зарко. Макар че беше извънредно много зает с някакви работи из квартала, той винаги намираше време поне веднъж седмично да намине при него.
— Здравей! Как сме? — казваше още от вратата Векилов, като се навеждаше, за да не чукне главата си в горния праг.
— Благодаря! Добре.
Той сядаше с нарочно подчертана тържественост на стола до масата, така както сядат инспекторите, когато отиват на ревизия при някого, и казваше:
— Я да видим какво си научил досега?
И без да се стеснява, Зарко започваше да му показва как вече се храни с лъжица или вилица, как се обува и завързва сам връзките на обущата си, как хваща метлата и мете, как оправя леглото си и как върши вече почти всичко най-необходимо за човека. Разбира се, всичко той извършваше не така, както хората с ръце, а по-особено, с повече движения и труд, но резултатът беше пак същият.
— Браво! Чудесно! Великолепно! — казваше след всяко негово действие Векилов.
— Почакай, ти още най-важното не си видял! — каза веднъж Зарко и като разтвори двете крила на сакото си, посочи с глава малките седефени копчета на ризата си: — Как мислиш ти, чичо Първане, дали ще мога да ги разкопчая и закопчая?
— Е, ти не съжалявай за такава дребна работа! — каза Векилов. — Тия копченца даже и аз трудно ги закопчавам — пръстите ми са дебели.
Но той не можа да довърши успокоителното си слово, защото през това време Зарко ловко разкопча цялата редица бели лъскави копченца и започна едно по едно бързо и сръчно да ги закопчава.
— Я гледай ти! — каза Векилов изненадан и смаян.
— Е, мога ли, или не мога? — погледна го Зарко, закопчавайки последното копче.
— Безспорно можеш! — Векилов не каза нито «браво», нито «чудесно» или «великолепно», защото намираше, че нито една от тези думи не би изразила точно възхищението му от това, което бе видял. Като помълча малко, той каза: — Просто невероятно.
— Трябваше да се хванем на бас.
— Да, интересно щеше да бъде! Сигурно щях да заложа главата си, че не можеш.
— На мен глава не ми трябва пошегува се Зарко. — Виж, да речем, ръце…
— Чакай, точно затова дойдох днес, да видя дали не е време вече да ти поръчаме протези…
Лицето на Зарко изведнъж помръкна:
— Не искам аз изкуствени ръце; те са само за украшение! Нека не съм красив, но да мога да върша нещо, да работя…
— Правилно! — стана Векилов. — Няма никакво значение какво щели да кажат някои глупци. Важното е да можеш! А ти можеш! — Той постави ръка на рамото му. — И още много неща ще можеш, защото ти имаш воля! И като помълча, добави: — Да, комсомолска воля!
Зарко го погледна. Дали не се шегува? Не, очите на Векилов бяха сериозни. В тях сега нямаше дори и обикновената му усмивка. А такава похвала от устата на такъв човек не е дребно нещо!
— Бъди все така твърд и упорит! И ще успееш! Довиждане! — каза Векилов, но хващайки дръжката на вратата, се обърна, погледна мълчаливо своя млад приятел и повтори: — Да, непременно ще успееш!
От този ден Зарко стана по-самоуверен. Вярата му в живота укрепна. У него се породи неудържимо желание да преодолее и най-големите трудности, но да стане полезен човек.
Дните и месеците минаваха бавно и монотонно.
През една есенна вечер на 1947 година Зарко пак бе останал съвсем сам в къщи и отново го бяха връхлетели черните и тъжни мисли. Той дълго се бе мъчил да съсредоточи вниманието си в книгата, която бе взел да чете, но това не му се удаваше.
На масата имаше купчина тетрадки, които майка му бе донесла за преглеждане. Той си спомни за своите ученически тетрадки, наведе се и измъкна изпод кревата сандъчето, в което бяха прибрани всичките му книги. Взе една от тетрадките, разгърна я и сърцето му замря от вълнение и болка. Цялата тетрадка беше изписана с необикновено красив, равен дребен почерк. Тук имаше свободни съчинения, диктовки и преразказване на уроци. Под всеки от тях стоеше бележка с червено мастило: «отличен» (6) и подписът на учителката по български.
После той разгърна тетрадките си по история, по физика, по геометрия. Навсякъде — грижливо и с любов направени рисунки, чертежи и навсякъде все същият този дребен и красив почерк, за който така много му завиждаха някои от момчетата и особено Жоро Кърлежа.
«А дали не ще мога и сега» — помисли Зарко и трескаво затърси из сандъчето молив. Той намери един и изведнъж го грабна с двете си ръце, но миг след това го захвърли, сякаш бе пипнал разпален въглен. Захлупи лице върху купчината тетрадки на масата и горчиво заплака. Заплака не от това, че ръбестият молив му беше причинил болка. Не! А плачеше от болката в душата си, която беше много по-силна от физическото страдание. Та как можеше да пише той сега с тия две осакатени, обезобразени ръце? Как — без пръсти, без опората на дланта? Та това е глупост, мечта на ненормален човек!
И все пак от този момент мисълта да се научи да пише вече не го напущаше ни денем, ни нощем. С часове той седеше на едно и също място, без да помръдне, унесен в размишления и мечти. В началото почти винаги идваше до тъжното заключение, че това е неосъществимо, че това е една натраплива глупост, за която не бива дори и да се мисли. Но после сякаш напук на здравия разум въображението му все по-често започна да взема връх и тогава той ясно виждаше как държи с две ръце молива и как по бялата хартия пред него една след друга се ниже красива върволица от букви. А след това неусетно се озоваваше пред черната дъска в просторната класна стая, където решаваше сложна аритметична задача. Той дори чуваше собствения си глас как звъни в притихналата стая и виждаше доволно усмихнатото лице на учителя по математика.
Но ако Зарко се научи да пише, той непременно ще може и отново да рисува. Ами че разбира се, и да рисува!… Ех, веднъж само да се научи да пише!… А ще се научи. Трябва да се научи.
Кураж му даваше това, че той вече бе преодолял такива действия, като храненето с лъжица, обличането, обуването и завързването на връзките и особено закопчаването, тази така трудна и мъчителна в началото работа, за която Векилов бе казал: «Просто невероятно!»
Но все пак нито една от тези работи не можеше да се сравни с писането. Това беше много по-сложен процес, който започваше още с начина на държане молива. Колко пъти го бе наказвала и чукала по ръцете майка му някога, когато той беше в първо отделение и когато неволно хващаше молива неправилно между пръстите си! А сега нямаше пръсти. Нямаше и помен от длан. Само с една ръка моливът не можеше да се държи, трябваше с двете. Но как?
Зарко реши, че трябва да се научи да пише. Необходимо беше само повече да помисли.
Своите намерения той държеше в дълбока тайна. Не казваше нито на Гриша, нито на майка си, защото те сигурно щяха само да го погледнат със съжаление и тъжно да поклатят глава. А Зарко най-много от всичко мразеше да го съжаляват.
На другия ден той с нетърпение дочака майка му да привърши къщната работа, да се приготви и да излезе за училище. Едва заглъхнали нейните стъпки надолу по стълбите, той извади една недописана тетрадка, намери молива и се залови за работа.
От първия опит нищо не излезе. Той бе хванал молива с двете си ръце, така както някакво мече или друго животно би уловило с лапите си клечка. И, разбира се, върху белия лист на тетрадката се получиха криви, безсмислени йероглифи от черти и колелца вместо желаните букви и думи. Неуспехът се дължеше не само на липсата на пръсти, а най-вече на това, че нямаш опора, нямаше длан.
Зарко се замисли. Моливът се изплъзна от ръцете му и падна. Върху тетрадката капнаха две едри сълзи. Те не се разляха, а останаха върху лъскавата гланцирана хартия като две кристални зрънца. А колко много такива зрънца бяха изтекли от неговите очи!
— Не! — каза той решително. — Не сълзи са нужни тук, а воля. — Пред очите му изведнъж изпъкна бледият измъчен образ на Серьожа Крилцов, бликащата като фонтан кръв, бомбата, която той възпламенява със зъби.
Зарко се изправи. Разтърси глава, избърса сълзите си и се залови отново за работа. Е добре, длан за опора няма. Но дали за опора не може да послужи лакътят? Той взе отново молива, постави лакътя на дясната си ръка върху тетрадката, а с лявата запритиска острието на молива към листа. Сега беше по друго — чертичките не излизаха така безобразно разкривени. Но все пак и така беше невъзможно да се пише. Запотеният от напрежение лакът се впиваше, залепваше в листа, а моливът стоеше между двете ръце неподвижен, също като закован. Трябваше движение, поне някакво съвсем мъничко движение на мускулите, които го притискаха. А колкото до плъзгането на лакътя, това е лесно — и с талк може да се посипе, и хартия може да му се залепи…
Зарко остави молива и започна да разглежда напрегнато ръцете си, сякаш сега за пръв път ги виждаше. На дясната, между поизпъкналите две кости на прерязаната совалка, имаше малка седловинка. За голямо свое учудване той забеляза, че по някакъв необясним за него начин тя можеше да се свива и разпуща с около два-три милиметра. Костите на совалката можеха да се приближават и отдалечават. Дали тази седловинка не можеше да се използува за писане? Опита. Нищо не се получи. Обхвана го страшна мъка и разочарование. Да бе почакал, да бе потраял, за да поживее поне малко повече с надеждата, че ще успее, а то!… Той се хвърли в леглото, зарови лице във възглавницата и остана така неподвижен; ако дойдеше някой, би помислил, че спи.
Изведнъж Зарко се обърна, привдигна се на лакти. Бе си спомнил нещо много важно: когато беше в болницата още с вързани очи, той не знаеше, че са ампутирали ръцете му. Болките в началото бяха общи, а после започнаха да се чувствуват по-силно или по-слабо ту на едно място, ту на друго и той беше напълно уверен, че има пръсти и длани, че те го болят или сърбят. Същото това лъжливо усещане съществуваше у него и сега. Дали не може да му послужи за нещо?
Той стана, отиде на светло при масата и се залови с подробно изследване на своите ръце. Заопипва с дясната си ръка ръба на масата. Ето тук, най-открая, е палецът, малко по-нататък — показалецът, а тук, точно над седловинката, където се бе запазил и поразвил по-дебел мускул, се чувствуваха в безредие останалите три пръста. Разбира се, всъщност това не бяха никакви пръсти, а само осезателните им нерви. Той стисна ръката си, както би я стиснал като здрава в юмрук, и за голяма своя изненада видя, че седловинката и мускулите около нея едва забележимо се размърдаха и свиха. Значи, и двигателните нерви съществуваха! И не само съществуваха, а се и подчиняваха на волята му. Това беше голямо и извънредно важно откритие. То трябваше на всяка цена да се използува…
Но тъкмо в този момент отвън се чуха стъпки. Вратата шумно се отвори и в стаята влезе Гриша.
— Здравей, Зарич! Страшно голяма новина ти нося…
— Здравей! — каза, като се мъчеше да преодолее възбуждението си, Зарко. — Седни, отпочини си…
— Няма какво да сядам… Голяма новина!… — задъхан, заморен, тежко дишаше Гриша. — Кърлежа… фюит! Не е вече Кърлеж!… — клъцна той с два пръста шията си.
— Как не е? Заклал ли го е някой?
— А бе, не е, ама все едно, че е заклан…
— Как така; хем заклан, хем незаклан! — губеше вече търпение Зарко.
— Богатството му бе! Нали Кърлежа беше богат?… Е, не е вече богат… Национализираха фабриката му.
— Аз пък помислих, че Жоро Кърлежа някой е…
— Ами че и Жоро, разбира се… — прекъсна го Гриша. — Щом като баща му, все едно е, че и Жоро. Няма вече да ми се перчи все с нови дрехи, все с нови чанти… всичко ново. Пък и знаеш ли, Зарич, че Жоро Кърлежа подарявал на момичетата шоколад, купувал им гривни и обеци… Знаем ги ние такива! А нека сега пак да купува! Да видим откъде ще има пари! Всичко им взема държавата: и милионите, и къщите, и фабриката, и всичко…
Гриша, макар че беше син на родители работници и комунисти, в момента не можеше да види дълбокия смисъл на това, което се бе случило с Кърлежа и въобще с кърлежите всред народа. Той се радваше само за това, че неговият смъртен враг Жоро е изгубил едно от надмощията си над него, че не ще може вече да подлъгва Маргарита с шоколад и скъпи подаръци.
Най-после Гриша се поуспокои, подпря се с ръка на масата и стана съвсем сериозен. Зарко разбра, че той има да съобщава и нещо друго още по-важно.
— Знаеш ли, Зарич, днес приемам поздравления!
— По какъв случай?
— Станах член на ЕМОС, снощи ме приеха! Нямаше нито един глас против — всички вдигнаха ръка!
— Наистина заслужаваш поздравление! Честито!
— Ама знаеш ли какви славни младежи и девойки има там! — запали се пак Гриша.
— Ти гледай само да не сбъркаш нещо, да не те изключат — охлади го изведнъж Зарко.
— Защо? Как така ще ме изключат?
— Много просто! Ще се сбиеш някой ден с някого и ще ти кажат оттам: «Обирай си крушите, такива не ни трябват!»
— Няма, Зарич! Честна дума! Няма вече да се бия!
— Ще видим!
Гриша тръгна да си върви, но след малко се върна:
— Ей, как щях да забравя! Довечера ще има мач с «Вихър» по случай закриването на сезона. Ти ще си рефер. От ръководството на младежкото дружество ми казаха да ти кажа. Съгласен ли си?
Зарко вдигна рамене. Беше зает със своите опити.
— Не се дърпай де! Уважават те хората, а ти…
— Не, Гриша, моля ти се, рано е още…
Гриша замълча. Въпреки че му беше трудно, той се мъчеше да разбере другаря си. На Зарко му беше нужно още време, за да свикне с новото си положение.
По природа Зарко беше много нетърпелив. Намислеше ли да направи нещо, веднага пристъпваше към действие. И през всичкото време на работата беше неспокоен, напрегнат, сърцето му сякаш щеше да изхвръкне: «Кога ще свърша, кога ще бъде готово това!» И все пак това бързане почти никак не му пречеше, никога не го довеждаше до големи грешки и неуспехи. Но… тогава имаше две здрави, извънредно сръчни ръце с точни, сигурни и ловки движения на пръстите.
А сега? Сега и за най-незначителната работа беше необходимо дълго и обстойно обмисляне. Нужна беше трезва предварителна преценка на всички възможности, за да се избере най-простият, най-лекият начин на действие. А за това беше нужно преди всичко търпение.
Но откъде можеше да се вземе това търпение за нетърпеливия? Наготово то не можеше да се получи, не! Трябваше да се наложи с усилията на волята. А имаше ли у Зарко воля? Имаше. Това той вече бе доказал пред себе си неведнъж; и при първото разгръщане на прочитната книга, и при отместването на ябълковия дънер в градината, и при закопчаването на копчетата, и при самостоятелното вече хранене с лъжица, и при всичко…
Ала писането беше съвсем друго нещо — извънредно важно, съдбоносно дори, но заедно с това толкова сложно и трудно. За него беше необходимо многократно по-голямо търпение.
Първите два дни Зарко непрестанно правеше опити в коя част на дясната ръка моливът би стоял така, че при подкрепа с лявата да се използуват най-добре и едва забележимите движения на крайните мускули. В началото му се стори, че това място е там, където усещаше нерва на палеца и нерва на показалеца. Но после реши, че по-хубаво и по-устойчиво е мястото на седловинката между двете кости на совалката с подкрепа от долната част на лявата ръка. Спря се окончателно на това. Сега пък трябваше да преодолява друга трудност. От първите опити бе придобил навика да търси опора в мястото на въображаемия палец. С това лъжливо чувство трябваше да се воюва. И Зарко още три дни употреби само за него. Най-после моливът вече стоеше правилно, с необходимия наклон малко назад.
Сега вече можеше да пристъпи и към писане. Но не букви, не! Зарко беше още твърде далече от буквите! Той много добре знаеше какво може да му донесе едно ново избързване — мъка, разочарование, неуспех. Започна с чертички. Прави, отвесни чертички колкото ширината на реда. След два часа упорит труд той успя да изпълни цели четири реда с тънки, отвесни и доста прави чертички. Сигурно би написал и още два реда, но навън се чуха стъпки и той набързо скри тетрадката и молива. Върна се майка му от училище.
— Защо си така зачервен, каква е тази пот по лицето ти? Да не сте се борили с Гриша? — учуди се тя и затърси с очи из стаята къде може да се е скрил Гриша.
— Нищо… аз такова… физически упражнения… гимнастика правих!… — обърка се, но бързо успя да намери оправдание Зарко.
— Гимнастика! — каза майката с недоволство. — Така ли се прави гимнастика, с всичките дрехи на гърба? Я виж, целият си плувнал в пот. Ще простинеш. Друг път сваляй поне палтото.
— Добре, мамо.
На другия ден той се опита да напише бастунче, но това много трудно му се удаде. Върна се отново към чертичките — прави, полегати наляво, полегати надясно. Към бастунче можа да премине едва на четвъртия ден.
Зарко всецяло се отдаде на своите писмени занимания, всичко друго сега изостави на по-заден план. Веднага след излизането на майка му сутрин за училище той се залавяше за работа. За щастие в чекмеджето на масата и в сандъчето, където бяха неговите книги, се намираха още четири подострени молива. С тях той можа да овладее писането на прави и обърнати бастунчета. Но когато към осемнадесетия ден реши да започне да пише ченгелчета, оказа се, че всички моливи вече бяха изхабени. Трябваше да се подострят. Ето сега нова трудност. Не дори и трудност, а истинска беда! Да помоли Гриша, майка си или някой друг? Но нали ще го запитат защо му са моливи, нали е решил да пази всичко в най-дълбока тайна?
Той реши да подостри моливите сам. Намери нож, събра всички моливи на масата… и безпомощно се тръшна на стола. Очите му неволно се напълниха със сълзи. Та как, с коя ръка ще държи молива, за да го подостри? Клюмна глава, замисли се.
Изведнъж си спомни думите на Векилов: «Просто невероятно!» А после в ушите му прозвуча топлият баритон на Данилич: «Пред смелостта и твърдостта рухват всички трудности!»
Той стана. Погледна се неволно във висящото на стената огледало и видя насълзените си, натъжени очи. Стана му обидно и срамно. Та това ли е той, същият Зарко, който бе преодолял досега толкова много трудности? Та нали той може да държи ножа с двете си ръце? Може! Тогава? Тогава остава само да закрепи някъде неподвижно молива и да го подостри. Но къде и как? Ето върху какво трябва да се помисли, а той така бързо клюмна и беше готов да се отчая.
Зарко огледа поред всичко в стаята, което би могло да се пригоди за целта, но нищо не откри. Въздъхна: «Ех, да има сега тук на масата едно дърводелско или железарско менгеме! Поставяш на него молива, завинтваш с дръжката и веднага започваш да подостряш!»
Опита се да държи молива между коленете си. Не може, изкривява се. Опита се да го притисне с някаква тежест — пак същата история. Подпря главата си на масата, помисли и изведнъж подскочи зарадван: «Чекмеджето на масата! Ами, че, разбира се — чекмеджето!» Той запретна картонената покривка, издърпа малко навън чекмеджето, пъхна в единия ъгъл на тясната пролука молива, притисна чекмеджето с гърдите си и готово! Само след две-три минути първият молив бе вече подострен.
А не много след това той откри и друг начин, още по-лесен, още по-прост, постави молива върху едно дърво до печката, притисна го с крак и започна да го подостря така, както се подостря обикновено колче.
Когато всички моливи бяха готови, Зарко се залови с още по-голямо желание за работа. И може би това бе причина с ченгелчетата той да се справи само за една седмица.
Сега започваше най-трудното — писането на колелца. Тук беше нужно не просто изместване напред или назад лакътя, който му служеше за опора вместо длан, а кръгообразно движение на молива с помощта на оскъдните крайни мускули. Дали тия мускули щяха да го слушат, дали щяха да изпълняват неговата воля? От това зависеше ще продължи ли мъчителните си занимания, или ще захвърли веднъж завинаги молива и никога вече няма да помисли за него.
А те решително отказваха да се подчиняват. Колелцата излизаха изпод молива криви, уродливи, отчайващо лоши.
Зарко захвърли молива и безпомощно отпусна рамене: «Какво да правя… Да имаше поне кому да разкаже мъката си!… На Гриша! Гриша мисли само за Маргарита и за футбол! На мама? Че малко ли й е на нея, та още скръб да й добавям? Ех, ако имах сега баща! Да седна до него и всичко, всичко да му разкажа! Сигурно нямаше да ми бъде така тежко!» Изведнъж той се сепна: «Работи, Захарий! Намерил си за какво да тъгуваш!… Ако баща ти беше свободен, сега той сигурно нямаше да бъде при тебе, а щеше да пие в някоя кръчма и да измъчва после майка ти и тебе! Работи!»
Зарко взе молива и започна отново. Но не! И сега не излизаше нищо.
И още десетки пъти на ден той захвърляше молива, тръшкаше се на леглото и плачеше с глас, но после пак ставаше и с последни усилия на волята успяваше да напише няколко криви, с лъкатушни и прекъсващи се линии кръгчета.
На единадесетия ден, когато вече чувствуваше, че и последните му сили са изчерпани, че не ще може да издържи ни минута повече на този нечовешки труд и мъчения, Зарко успя да напише първото правилно колелце. Опита се да напише още едно, но не можа.
На какво се дължеше това? Той дълго мисли, прави най-различни опити и най-после откри причината. Лявата ръка много силно притискаше молива в седловинката на дясната и не позволяваше на околовръстните, мускули да развиват свободно и тази малка възможност за движение, която те имаха. Премести малко по-надолу лявата ръка, намали натиска и веднага успя да напише още едно съвсем правилно колелце. А после — още едно и още едно, и още… цял ред! Победа! Тежка, но голяма победа!
Зарко се хвърли на пружиненото легло, преметна се като акробат и замря отмалял от умора, опиянен от щастие.
Ключът за по-нататъшния успех бе намерен!
А след малко той само за половин час успя да напише четири пъти думичката мама.
Оставаха два дни до Нова година. Четвъртата свободна Нова година.
Навън тихо, спокойно валеше сняг на едри парцали.
През побелялата и смълчана поляна, където самотно стърчаха вратите на футболното игрище, вървеше попрегърбен старец, преметнал на рамото си елхичка. Той бързаше да зарадва малките си внучета. Зарко си спомни с каква радост, с какво нетърпение бе чакал някога, когато беше още съвсем малък, новогодишните празници. Сутринта на първи януари винаги намираше изправена на масата красива елха, цялата отрупана с памук вместо сняг и безброй лъскави разноцветни стъклени и книжни украшения, свещички, станиолови ленти, бенгалио. А до стъблото, там, където то бе забито в дъсчената кръстачка, непременно имаше кутия с бонбони и пакети с други подаръци. Тогава той много, много се радваше на всичко и не забелязваше дори, че край елхата са само двама с майка си и не можеше да почувствува, че заедно с целувките, с които тя го отрупваше, по лицето му оставаха следи от нейните сълзи.
После неговите новогодишни вечери станаха по-други — и радостни, и тъжни. Той пак с такова нетърпение ги очакваше и пак така с голямо любопитство разтваряше пакетите с подаръци от елхата, но се боеше да погледне очите на майка си. Наистина, в тях не напираха сълзи, но те бяха някак особени — големи, искрящи, сякаш чужди. И тя пак се въртеше с него около елхата, пееше песничката за непослушното зайче, смееше се, но гласът й и смехът й бяха други — не тези, с които се смееше или разговаряше в обикновените дни.
А още по-късно той вече почти не се радваше. Развиваше пакетчетата и се мъчеше да се усмихва. Така много му се искаше да бъде радостен, за да се радва с него и майка му! Сега вече не тя, а той пръв я хващаше за ръка, обикаляха веднъж-дваж около блестящата в разноцветни светлини елха, но и двамата чувствуваха, че са сами, че всичко е не тъй, както би трябвало да бъде. Тогава той сядаше на своето столче и казваше:
— Да почетем нещичко, мамо!…
— Колко умничък си ми ти! — казваше майката с облекчителна въздишка: — Да почетем!…
И четяха до късно. Четяха, докато топовните гърмежи навън в далечината възвестяваха настъпването на Новата година. Тогава те си разменяха по една-единствена целувка, пожелаваха си щастие и радост през новите дни и бързаха да си легнат.
И на сутринта новата година започваше. Започваше тя с трясък и звън на счупени стъкла от външната врата, с тропот от несигурни стъпки по дървените стълби и с мириса на спирт, изпълнил стаичката, от завърналия се след празненството пиян баща.
Колко малко радост бе имала майка му в тия дни, когато хората най-много се веселят! И как искаше той сега да я зарадва! Така да я зарадва, че тя да забрави всички, всички по-раншни мъки и страдания! Но как? С какво? Да й купи някакъв хубав подарък? Но нали той не може сам да направи това? Нищо! Ще помоли Гриша. Но какво, какво да й купи?
Той отвори чекмеджето и извади оттам кожената си кесийка. Дълго бе събирал лев по лев, за да си купи самобръсначка — златистият мъх по брадата и по горната му устна вече бе започнал да почернява. Изсипа парите върху масата и се замисли. Сумата беше твърде малка. С нея не можеше да си купи нещо хубаво, изненадващо.
Сега, отивайки на училище, Гриша пак се отбиваше у Заркови да си поговорят. Този път Зарко с нетърпение го дочака. Двамата дълго обсъждаха какъв подарък най-много би зарадвал майка му.
— Аз все пак мисля, че по-добре е нещо такова, трайно, предмет някакъв, та да остане за спомен — казваше Зарко.
— А аз смятам… нещо за ядене — държеше Гриша. — Бонбони, локум, или пък нещо такова…
— Добре, оставям това на тебе. Мини на връщане из магазините и избери, каквото сам намериш за добре. Донеси го утре сутринта, когато мама я няма.
— Бъди спокоен!
И Зарко наистина беше спокоен. Майка му излезе да направи някакви покупки за предстоящия празник, а той седна до масата и се залови да пише.
След около един час упорит труд той успя да напише: «Мила мамо, честита Нова година! Бъди щастлива!» Откъсна листа от тетрадката, сгъна го на четири и го постави в чекмеджето на масата, за да бъде готов за утре.
Ала всичко излезе не така, както бе замислено. Гриша дойде още същия ден. Разпуснали ги бяха за ваканция. Той влезе мълчаливо и се отпусна уморено на стола.
— Какво стана, не успя ли? — попита Зарко с тревога.
Гриша само поклати глава и изсипа парите на масата.
Зарко седна до него:
— Да беше потърсил още, а?
— Няма бе, Зарич! Нищичко подходящо няма! — виновно отговори Гриша. — Да знаеш само колко много съм ходил!
— Но ти потърси пак, имаме още време, може пък да намериш нещо!
— Няма да намеря. Зарко, обиколих целия град. Ако някъде има нещо — парите не стигат, ако пък парите са достатъчно — купони нямам!…
— Ами ти за сладки някакви казваше?…
— Хм, остави! Какви ти сладки сега? Хората захар за чай нямат!…
— Какво да правим тогава?
— Не знам!…
Двамата замълчаха и се замислиха.
Зарко издърпа чекмеджето бавно, извади грижливо написаното листче и като го придържаше между двете си ръце, с разочарование го сложи на масата. По всичко изглеждаше, че то нямаше да му потрябва.
Изведнъж Гриша скочи зарадван:
— Знаеш ли какво, Зарич? Искаш ли да ти дам от нашите ябълки?
— Че колко ябълки имате вие! — каза с тих, но все пак оживен глас Зарко.
— Има бе, има! — разпали се Гриша. — Намерих аз. Татко скрил на друго място в мазето двадесетина. В слама са, червени, ей такива едри — най-хубавите!…
— Остави, Гриша!
— Стават бе, честна дума, стават за подарък!
— Че кой ще ти ги даде?…
— Та аз пък да не тръгна да питам?…
— Не, Гриша, не искам аз такъв подарък…
— Ама няма нищо бе, Зарич, нали знаеш, аз и друг път…
— Остави!… — почти извика Зарко. — Ако мама разбере, много ще се огорчи. Друго нещо трябва!…
И двамата отново се замислиха.
В този момент вратата се отвори. Върна се майката. Зарко и не направи опит да скрие листчето. Беше му вече безразлично. Новогодишният подарък бе пропаднал.
Магда още от вратата разбра, че тук се е случило нещо.
— Защо сте се умърлушили? Скарали ли сте се за нещо?
— Не, лельо Магдо, аз такова… — започна Гриша, но Зарко му смигна и той замълча.
Тя отиде до масата:
— Какви са тези пари?
— За подарък!… — изтърва се Гриша.
— За подарък! — Тя взе от масата написаното от Зарко листче: «Мила мамо, честита Нова година! Бъди щастлива!» — Прочете го веднъж, прочете го два пъти, после смаяно, цяла трепереща от вълнение, невярваща на очите си, попита:
— Ти сам ли написа това?
— Сам!
— Мамина рожбо!… — прегърна го тя. — Как можа, как успя!…
— Не съм успял още напълно — каза Зарко и издърпа с крак сандъчето изпод кревата, — уча се!…
Едва сега Гриша разбра защо бе радостта на майката. Той взе една от тетрадките, разгърна я и остана смаян:
— Ама, Зарич… Ти ли това?… — дръпна го той за яката.
Зарко дяволито вдигна рамене: «Не знам!»
— И нищичко да не кажеш досега!?… Ах, тии!… — Гриша го хвана през кръста, вдигна го и го събори върху кревата. — Дядо Рачо!… Ей сега ще ти разбия носа…
Майката постоя, погледна двамата приятели с умиление, а после разтвори своята пазарска чанта:
— Разбира се то, че нашата Нова година този път дойде два дни по-рано, ами чакай и аз да ви дам подаръците… — Тя извади две съвсем еднакви дървени кутии, красиво пирографирани с орнаменти в народно български стил, и им ги подаде:
— Честита ви Нова година! Нека тя ви донесе много радост, много щастие!
И наистина, кутиите им донесоха голяма радост, защото в тях имаше тъкмо това, което вече най-много им трябваше: самобръсначки, ножчета, сапун и четки за бръснене.
Цялата зима Зарко прекара в усилени писмени занимания. Веднага след утринната гимнастика той сядаше до масата и започваше своите упражнения. В сандъчето се бе натрупала вече цяла грамада тетрадки от по двадесет страници. Всяка една от тях си имаше номер, дата на започването и дата на свършването. В минути на почивка той бе свикнал да се рови в тях, да сравнява работата си в първите с тая в последните и тогава го обземаше радост. Успехът беше очевиден. Но колко мъки, колко страдания му бе коствал той! Ето първата тетрадка с чертичките и бастунчетата — измачкана, изцапана също като тетрадката на първолаче. Това беше от честото отваряне и затваряне, от неспокойните нервни движения на ръцете, от бързането и страха да не го завари, да не го види някой, че се занимава с непосилен за него труд. Две тетрадки бяха изпълнени с прави и наклонени чертички, четири — с байрачета, бастунчета и ченгелчета, а седем — само с колелца. Ах, тия проклети колелца, как го измъчиха те! Страниците с началните упражнения бяха мръсни, зацапани от запотения лакът, с криви, невъзможно лоши подобия на кръгчета. Целите те бяха в бледожълтеникави изпъкнали петна, в които гланцът на хартията липсваше. Това бяха петна от Зарковите сълзи, от потта, която на струйки се стичаше от челото и страните му. А на една страница имаше и ръждивокафяви следи от кръв. Те бяха останали там в един особено труден и мъчителен ден, когато Зарко бе стигнал до отчаяние. Цели три часа се бе мъчил да напише едно-единствено колелце, но не успя. Тогава в пристъп на необуздан гняв грабна с две ръце всичко, каквото имаше на масата, с желание да го разкъса, да го раздроби на най-малки късчета, но острието на един молив се заби в ръката му. Колко пъти той бе изпадал в такава ярост! Колко пъти мъката и отчаянието го бяха довеждали до полуда. Тогава той блъскаше главата си в стената, сдъвкваше със зъби някой недобре подострен молив или се хвърляше в леглото, риташе с крака и завираше уста във възглавницата, за да не чуват хората нечовешките му викове!
Но това вече беше минало и за тези тежки дни никой нищичко не знаеше. Неми свидетели на всичко бяха само четири стени на стаята и купчината тетрадки. Сега Зарко се мъчеше да придобие по-голяма бързина при писането, по-красив почерк и по-голяма издръжливост. От стискането на молива с две ръце, той бързо се уморяваше, заболяваха го крайните мускули. Трябваше да ги привикне, да ги закали. Преписваше уроци от стари читанки и христоматии, разкази и стихотворения от случайно попаднали му вестници и списания. Старият будилник, вече поправен, сега вършеше отлична работа. С него Зарко измерваше силата на волята си. В началото преписваше само по пет минути непрекъснато, после увеличи на осем, на десет, на дванадесет и с всеки изминат ден увеличаваше с по две минути, докато стигна до четиридесет. Но това постижение беше твърде непостоянно. Имаше дни, когато го изпълняваше без особен труд, а имаше дни, когато още на тридесетата минута капваше от умора и често-често поглеждаше към голямата стрелка на часовника, която никак не бързаше и сякаш стоеше като закована на едно и също място. От силното напрежение кръвта нахлуваше в главата му, ръцете долу посиняваха и се подуваха, плещите отмаляваха, очите се премрежваха от сълзи, но той пишеше и пишеше — до последната минута. А после захвърляше молива, отпущаше се на стола и дълго седеше неподвижен, притворил очи, вслушвайки се в лудешките удари на сърцето си.
На майка си никога за нищо не се оплакваше. Пред нея отбягваше да се занимава продължително, защото това я разстройваше, караше я да страда повече и от самия него. Своите начални упражнения за всяка работа старателно криеше и от Гриша, и от нея. Показваше им чак когато добиеше сигурен успех, когато начинът на действията му станеше такъв, че да не буди у никого съжаление.
… В характера на Магда бе настъпила дълбока промяна. Съдбата на сина й се бе отразила върху нея по особен начин. Страданията, които бе преживяла, мисълта за бъдещето, която никога не я напускаше, трудностите и несгодите в живота, с който трябваше сама да се справя — всичко това непрестанно действуваше за тази промяна. Тя бе станала нервна, чувствителна и предпазлива до болезненост. Измъчваха я неоснователни предчувствия за някакво ново, непредвидено нещастие, което можеше да връхлети върху нейния син. «А малко ли неща могат да се случат с един безпомощен, безрък човек? Ето, въглен от печката ще падне на пода и ще предизвика пожар. Как ще го угаси! С ножа може да си пререже някакъв кръвоносен съд, когато иска да си отреже хляб. Как ще спре кръвта?» Затова, когато тръгваше за училище, винаги избухваше скарване:
— Внимавай, моля те — казваше тя, — не отваряй печката, не си играй с нож. Когато се върна, аз ще ти направя, каквото поискаш.
— А биберонче в устата защо не ми сложиш?
— Не се шегувай, сериозно ти говоря! По стълбите внимателно слизай!…
— Ще престанеш ли най-после?
— Добре, свършвам. Но все пак запомни какво ти казвам! Не пий студена вода! Не отваряй прозореца, да не настинеш! И стига, моля ти се, с тоя ябълков дънер — ще си нараниш ръцете!
— Ох! — хапеше той устни. — Престани, моля ти се, ще полудея!
— Че какво има сега, за лошо ли ти казвам?
— За ло-шо! — изкрещяваше в лицето й Зарко, цял треперещ от раздразнение. — Ти ме смяташ за бебе, ти не вярваш в мене, ти… ти… — От мъка и озлобление той искаше да й каже нещо много обидно, но в крайния момент успяваше да се въздържи.
Когато тя най-после излизаше, той дълго още не можеше да се успокои, разхождаше се от ъгъл до ъгъл и разхвърляше всичко, каквото му попаднеше пред очите.
В своя страх да не се случи нещастие, Магда бе скрила дори и самобръсначката, която му бе купила за Нова година и с която Зарко вече бе свикнал да се бръсне. Един ден той обърна всичко в стаята наопаки, за да я намери, но не успя.
— Ще се порежеш — каза тя, когато се върна. — Ето ти пари, иди на бръснар.
— Не искам на бръснар!
— Добре, тогава седни аз да те обръсна!
— Ти?…
И отново избухна свада. Този път Зарко не можа да се въздържи и каза на майка си тежки думи, които много я наскърбиха. Тя се разплака.
Седнал до масата, Зарко я гледаше с негодувание. Но малко по малко раздразнението му мина. Той си спомни думите на Данилич: «Ти си жестоко момче! Ти така убиваш своята майка!» Тая мисъл го ужаси. Нима такъв неблагодарник е той? Нима така трябва да постъпва един син, който истински обича майка си?… Той отиде при нея, обгърна шията й с късите си ръце и двамата горчиво се разридаха с глас — тя заради неговия тежък и нещастен живот, а той заради мъката, която й бе причинил, и заради това, че тя не искаше или не можеше да го разбере.
И все пак Зарко не отиде на бръснар. На другия ден помоли един от съседите да му услужи с бръснач. Със свойствената си упоритост и търпеливост той цели два часа се упражнява как най-удобно да държи бръснача. Първом опита с обикновена плоска тресчица, после с тъпата страна на бръснача и най-после реши да премине към действително бръснене.
Той намери четката и сапуна — тях майка му не бе скрила, — насапуниса се добре пред огледалото и започна. Работата тръгна добре. По лицето му нямаше никакви пъпки или грапавини и там, откъдето минеше бръсначът, оставаше гладка, свежа, розова следа, върху която сега ярко изпъкваха сините точици. За около десетина минути той избръсна дясната си страна и весело подсвирквайки си с уста, започна лявата.
Неочаквано навън се чуха бързи стъпки. Зарко беше сигурен, че това е Гриша, и реши да не престава, а нарочно да не му обръща внимание, за да го изненада, че може да се бръсне вече дори и с бръснач. Но вратата се отвори и в стаята влезе не Гриша, а майка му. Обърнат гърбом към нея, той не я забеляза веднага. Тя видя бръснача в ръцете му, постоя един миг онемяла от изненада и страх, а после диво изпищя. Той трепна и по бузата му тутакси плъзна струичка кръв. При вида на това майката не успя повторно да извика, а само се олюля, краката и се подкосиха и тя се строполи на пода.
Зарко захвърли бръснача, притисна с лявата ръка бузата си и се спусна към майка си. Но като видя, че тя лежи безчувствена, забрави и за кръвта, и за болките, грабна с две ръце каната от масата и плисна вода върху лицето й.
Майката отвори очи, видя изцапаното му с кръв лице и кой знае откъде намерила сили в себе си, сама скочи на крака. Олюлявайки се като пияна, тя отиде до нощното шкафче и трескаво затърси из него:
— Легни веднага! — Гласът й сега звучеше сурово, повелително.
— Поодрасках се малко, не се тревожи…
— Легни, ти казвам!
Той се подчини. Не искаше да я дразни повече. В страха си от ново нещастие тя бе готова и в най-малката дреболия да вижда голяма трагедия.
Магда проми порязаната буза, притисна я с пръст, за да спре кръвта, постави натопена в риванол марля и бързо, с опитността на истински лекар, грижливо омота цялата му глава с дълъг бинт. Останаха само очите му да светят.
— Като не слушаш, така ти се пада! — Тя се отпусна на стола и едва сега почувствува колко изморена и изнемощяла беше от преживяния ужас.
Зарко не отговори нищо, макар че не беше виновен за случилото се. Той разбра: това не е вече предишната тиха, спокойна и добродушна майка, която бързо и лесно прощава дребните му прегрешения. При все че го обичаше безгранично, сега тя бе способна и да го напляска. Страхът от неизвестността, страхът от някакво ново нещастие на сина й никога не я напущаше. Макар и да се радваше на неговите постижения, тя не вярваше, че той може да стане самостоятелен, пълноценен човек.
Този именно страх я бе накарал да притича през голямото междучасие до вкъщи и този именно страх бе станал причина за преживяната тревога сега.
— Часа си изгубих! — скочи Магда, като погледна часовника на прозореца. — Аз отивам, а ти да не си посмял да ставаш! Ще лежиш, докато се върна!
Зарко не отговори.
На вратата тя се поспря:
— Ако огладнееш, ето ти на нощното шкафче филия хляб и масло.
Зарко почака, докато стъпките й заглъхнат надолу по стълбището, а после скочи от леглото и нервно започна да се разхожда, блъскайки и събаряйки столовете из стаята. С това глупаво порязване пропадаше целият му ден. Не можеше да се занимава, както всякога, не можеше и да излезе такъв, увит като пашкул. А с Гриша за днес се бяха условили да поговорят върху няколко книги, които се разглеждаха в пети клас на гимназията. Щяха да дойдат и Лена, и Маргарита.
Маргарита имаше особен характер и това беше причина за твърде чести караници между нея и Гриша. Дъщеря на заможно семейство, тя живееше със самочувствието за превъзходство над другите. От майка си бе придобила навика да разговаря малко и не с всекиго, да гледа на хората с полупрезрителна усмивка и да се облича изискано. Това я обграждаше с някаква тайнственост и недостъпност, която караше момчетата да се обръщат към нея с боязън, да не говорят глупости, които биха предизвикали у нея насмешка.
А тъкмо противоположен характер имаше Гриша. Той обичаше много да говори, да се шегува, да се закача и да върши необмислени неща, с което я дразнеше. И работата винаги свършваше с кавга:
— Ти, ти си невъзможен гамен!… Ти си цирков палячо!…
— А ти си княгиня… горделива принцеса! Надута пуйка си ти, ето какво! И затова никой не те обича…
— Аха, тъй ли? Добре! Край на приятелството ни!
На другия ден двамата старателно отбягваха да се видят или срещнат на път за училище, в клас се гледаха изпод вежди, с истинска омраза.
В такива случаи Маргарита ставаше просто неузнаваема. С всички момчета беше необикновено любезна, разговаряше, смееше се, правеше им всевъзможни услуги и тайничко поглеждаше към Гриша, който седеше мрачен, унил на чина си и хвърляше свирепи, мълниеносни погледи към Жоро.
Жоро имаше една изумителна способност да познава веднага кога двамата са скарани и тутакси започваше да се увърта около Маргарита, да й прави разни услуги.
Жоро Банов, или както според прякора на баща му всички го наричаха Кърлежа, наистина беше сериозен съперник. Той беше високо, стройно момче, с големи черни очи и червендалесто възрусо лице. Единственото нещо, което можеше да не се харесва у него, беше големият му месест нос, който в горната си част имаше дълбока седловина. Жоро ходеше много спретнато облечен, с идеално изгладен панталон. От него винаги лъхаше на някакъв особен скъп сапун или парфюм, който караше някои от момичетата в класа да въздишат:
— Ах, какъв божествен аромат!
Скарванията с Маргарита непременно донасяха на Гриша големи неприятности. Разяждан от мъка, от ревност и от разкаяние, в час той не внимаваше, не вземаше никакво участие и ако се случеше да го вдигнат на урок, не продумваше нито дума, не отговаряше нито на един въпрос, макар и да се е готвил за това изпитване от цяла седмица. А на връщане от училище с голям труд се въздържаше да не се сбие с Жоро. Спираше го само страхът, че ще го изключат от младежкото дружество.
Гриша беше от онзи тип хора, които не могат дълго да се сърдят. Той можеше да се скара с някого, да го нагруби, да се бие до кръв, но после бързо му минаваше и забравяше дори защо и как се е случил скандалът. А на Маргарита не можеше да се сърди истински повече от три дни. Склонен беше да й прощава почти веднага, да й се извинява. Но тогава тя ставаше още по-горделива и упорита, поради което той трябваше да прибягва до разни хитрости или до помощта на Лена.
Напоследък Лена все по-неохотно играеше ролята на помирителка между двамата. Макар че бяха приятелки с Маргарита, дълбоко в душата си тя чувствуваше, че не я обича. Но все пак съвсем честно се заемаше с помиряването, защото ценеше твърде много Гриша като приятел и не можеше да откаже на молбата му.
Маргарита обичаше да й правят подаръци, да я хвалят за всичко и да дружи само с тия, от които би извлякла някаква полза, някаква лична облага. Тази именно нейна слабост бе използувала Лена и сега, за да ги сдобри с Гриша.
Учителят им по литература беше млад и доста симпатичен на вид човек, но извънредно строг и взискателен. Той никога не се задоволяваше само с това, което пишеше в учебника, а искаше от учениците сами да разсъждават, сами да търсят в прочетените книги основния замисъл на автора, да правят разбори на произведенията, подробни характеристики на главните герои, да извличат поука. А за да се постигне това, трябваше да се чете внимателно, да се вниква добре в съдържанието, да се препрочитат книгите по два и по три пъти. И все пак оставаха неразбрани неща, неправилно изтълкувани постъпки или характери. Нужна беше помощта на по-силните ученици или на хора, които имаха по-висока култура.
Отличен помощник в това отношение беше Зарко. Благодарение на него Гриша неведнъж бе изкарвал високи бележки, дори и без да бе препрочел някои книги. Затова сега Маргарита се бе съгласила с предложението на Лена да се съберат у Заркови да побеседват по някои важни въпроси.
Когато Гриша влезе в стаята, без да чука, Зарко бе легнал на кревата и се чудеше какво да прави. В този жалък вид не искаше да се показва пред момичетата.
— Ама чакай бе, ти какво пак такъв?… — приближи се към него изплашен и объркан Гриша. — Какво се е случило? Кой те опакова така?
— Мама. Порязах се с бръснач.
— Много ли?
— Не е малко.
— Е, значи всичко пропада?
— Както виждаш…
— Ех, ти!… — ядоса се Гриша. — Признай, че нарочно си направил това, защото не искаш да гледаш Маргарита…
— Не е вярно! — подпря се Зарко на лакти. — Та нали тя няма да е сама, нали и… — Той замлъкна, защото в желанието си да се оправдае, без малко щеше да издаде чувствата си към Лена, и тутакси започна да разказва как не успял да намери самобръсначката си, как поискал от съседа им бръснача и как майка му станала причина за порязването.
— А много ли трудно ти беше да дойдеш у нас?
Зарко не отговори.
— Ставай! — дръпна го Гриша за яката.
— Защо? Идват ли вече? Заключи вратата, кажи им, че ме няма!
— А, виж, само това няма да го бъде!… Ставай да развием тая турска чалма. Нещо такова… дето се лепят рани, нямаш ли?
— Лейкопласт? Имам! — скочи веднага Зарко и затършува в нощното шкафче, което беше пълно с всякакви медикаменти. — Ето намерих го.
Гриша бързо разви дългия бинт от главата му, изряза с ножицата в кръгче залепналата върху раничката марля, а после я закрепи с две кръстосани ивички лейкопласт.
— Чудесно стана! Сега вече си за пред хора. А то, както те бяха издокарали, ужас! Щеше да рече човек, че цялата ти глава е като строшено гърне…
Той набързо го дообръсна и се канеше да го умие, но в този момент отвън се чуха стъпки и двамата едва успяха да напъхат всичко непотребно кое в шкафчето, кое под кревата и да изправят прекатурените из стаята столове.
На вратата се почука.
— Влез!
Но случи се сега това, което Зарко и Гриша никак не бяха очаквали. Маргарита отвори, понечи да влезе, но като видя Гриша, изведнъж се намръщи, направи презрителна гримаса и малките й сиви очи се впиха изпитателно в смутеното лице на Лена:
— А ти ми казваше, че този няма да бъде тук!
— Така мислех… Е, нищо де, какво от това?…
— Ясно ми е всичко, но тия пред мен не минават! — И докато другите разберат какво става, Маргарита ядосано се обърна кръгом и бързо изтича надолу по стълбата.
— Марге! Маргарита, чакай! — извика след нея Лена, но тя не се обади и скоро отвън се чу как силно затръшна след себе си дворната вратичка.
— Избяга! Не ще да се сдобрим вече! — изстена съкрушен Гриша и се отпусна на стола до масата.
Влезе Лена. В големите й зеленикави очи гореше някакъв странен пламък на съжаление, злоба и радост. Това не можа да убегне от погледа на Зарко. Тя седна, без да каже нищо, и в малката стаичка надвисна неловко мълчание.
— Глупак си ти, Гриша! — наруши тишината Зарко. — Аз да съм на твое място, никак няма да съжалявам. Просто ще плюя и ще си отмина. Та това не е човек, не е истински другар!…
— Стига бе! — озъби се зло Гриша.
— Няма «стига», а признай, че е така! Видя ли я как се намръщи? Сякаш лимон бе сдъвкала!…
— Майка й не позволявала да дружи с такива като нас! — намеси се и Лена. — Казвала, че воним на чесън.
— Добре! Воним! — скочи изведнъж Гриша. Ние миришем на чесън, а те… те вонят на мърша! Затова не могат без разни там миризливи сапуни и одеколони!… Но отсега нататък — край! Заплюйте ме, ако проговоря с нея!
— Ще се отметнеш! — каза някак особено, с нескривана радост Лена, от което Зарко неволно потръпна.
— Няма да се отметна! Заклевам се!
Разбира се, за училищните въпроси дори и дума не стана. Нямаше време. Гриша си отиде, а малко след него си тръгна и Лена. Тя не искаше да остане насаме със Зарко, защото може би предчувствуваше, че между двама им ще се поведе тъжен и неприятен разговор.
Че Лена не бе равнодушна към Гриша, това Зарко доста отдавна подозираше. Прекалено много се възхищаваше и радваше тя на неговите успехи във футболната игра, прекалено много страдаше, когато той получаваше двойка или някакво наказание. Но това Зарко отдаваше на нейния характер, склонен беше да се самозаблуждава, че тя го прави само от чисто другарско чувство, от желание да угоди и на него, защото той и Гриша бяха приятели.
След скарването на Гриша с Маргарита Лена много се измени. Тя съвсем престана да идва, не изпращаше вече никакви книги по братчето си Илко или сестра си Бонка. Само от Гриша научаваше, че двамата заедно отиват на училище и винаги заедно се връщат, уж за да дразнят с това Маргарита.
Много неща сега изведнъж станаха ясни. Зарко си спомни срещата с Лена в Парка на свободата. Тогава тя сама предложи да дружат, както някога, а дълго след това не идваше и не се интересуваше от него. После започна да идва, но само когато знаеше, че и Гриша ще бъде там. Един-единствен път бяха оставали по-продължително насаме и то кой знае как се бе случило. Тогава Лена беше много нежна, много внимателна, недвусмислено заявяваше, че се гордеела с неговото приятелство, че извънредно много ценяла неговите способности, неговата воля и упоритост. Зарко беше много щастлив и едва ли не й разкри чувствата си. Спря го само една случайност — върна се майка му. И добре, че стана така, защото непременно би се изложил. Лена сигурно щеше да го погледне със съжаление и щеше да се разкайва за своята щедрост в похвали и изблик на великодушие.
А сега всичко изведнъж рухна. Нямаше вече никакво съмнение, че Лена обичаше Гриша. Със своята наивност тя и не умееше да крие това. Мернеше ли се някъде из улицата с тетрадка в ръка, Зарко знаеше, че отива при Гриша, за да пишат заедно домашното, тръгнеше ли Гриша за училище или за нещо друго към града — веднага подир него се появяваше отнякъде и Лена.
Зарко изгуби спокойния си сън. По цели нощи се мяташе в леглото и въздишаше. Напразно майка му се опитваше да узнае какво става с него и дали не е нещо болен. Но това беше мъка, която на никого не можеше да се повери, с никого не можеше да се сподели.
Веднъж му хрумна да поговори с Гриша, да му открие всичко, но тутакси се отказа. Та в какво беше тук виновен Гриша, с какво можеше да му помогне? Наистина. Гриша беше незаменим другар и честен човек — той би отблъснал приятелството на Лена, би я наругал дори. Но каква полза от това? Все едно — нейните чувства не могат да се променят. Най-много с това да предизвика омразата и презрението й. Тя може би нищичко нямаше да каже, но щеше да го смята за нечестен и подъл. Не, не! Как можеше и да се помисли такова нещо? Как той с тия отрязани, обезобразени ръце можеше да се надява, че някога някой ще го обича така, както се обича здрав човек?
Но точка! Тази тежка мъка, тези рухнали мечти той трябва да погребе дълбоко в душата си, за да изтлеят те там, да се изпепелят — от никого невиждани, от никого неподозирани!
Имаше още много неща, които Зарко трябваше да преодолява. Сега той с отчаяно настървение обръщаше земята с права лопата — дръжката прикрепваше с двете ръце и дясната мишница, а натискаше с левия крак. Научи се да сече дърва с брадва, дръжката на която беше по-дълга, като я стискаше пак под мишницата. Научи се да рисува с молив и с четка.
Едва поотдъхнал от работата с лопатата из градината, започваше да пренася с кофата вода от чешмата, да полива по-отдалечените дръвчета, да помага на майка си в изтупването на одеялата или чергите. Не оставаше нито минута без някаква работа. Плещите му отмаляваха, ръцете му посиняваха, цялото си тяло чувствуваше като разглобено. И все пак за него това бяха приятни, облекчителни страдания — те заглушаваха болката в разранената му душа.
Но най-много време Зарко продължаваше да отделя за своите писмени занимания. В началото на пролетта той вече бе постигнал завидна техника при писането и реши да напише на Данилич писмо.
«Скъпи чичо Николай!» — започна той с молив и се замисли. Не, не! Не бива с молив! От майка си бе чувал някога, че писмо, написано с молив, означава нехайство и неуважение към този, до когото то е адресирано. Не! Не бива с молив! Зарко намери перодръжка, намери мастило и се опита да пише, но… острият връх на перото се забиваше в листа и вместо букви там оставаха големи мастилени капки и пръски. Трябваше да отложи намерението си, трябваше да се научи да пише с мастило. А наближаваше девети май, четвъртата годишнина от победата на Червената армия над хитлеризма, и той искаше да поздрави своя приятел с големия празник.
След две седмици упорит труд и упражнения Зарко отново се залови за писмото.
«Скъпи чичо Николай!» — започна той, но пак спря и замислено загриза края на перодръжката. Това «чичо Николай» сега никак не му харесваше. Звучеше му някак несериозно, съвсем по детски, трябваше да се намери някакво друго обръщение. Той си спомни, че в болницата руските войници, пък и другите руснаци, които бе срещал досега, винаги се обръщаха един към друг на име и презиме: Михаил Карпович, Иван Иванич, Александър Петрович… И това според тях изразяваше интимност, близко приятелство.
Зачеркна първото обръщение и написа: «Скъпи Николай Данилич!» Нататък мислите му рукнаха като проливен дъжд и той се чудеше с какво най-напред да започне. Много страдания бе преживял през тия години, много мъка се бе натрупала в сърцето му, но все пак беше доволен от живота, от майка си, от хората, от себе си. Той не е вече жив труп, жалък и безпомощен инвалид, както в началото мислеше, че ще остане завинаги, а почти здрав човек, който може да работи, да се труди като всички хора по света. И за всичко това до голяма степен бе причина Николай Данилич.
Три дни Зарко непрестанно работи. Неведнъж и не дваж зачеркваше, късаше листове и отново започваше. Най-после писмото бе готово:
Скъпи Николай Данилич!
Ида с настоящото си писмо да те поздравя с празника на победата девети май и да те попитам как си със здравето.
Ако питаш за нас, ние с мама сме добре и никога няма да те забравим. Излезе много вярно това, което казвате в болницата, че човек не бива никога да се отчайва. «Да умреш всякога можеш — и днес, и утре, и след двайсет години, — но да се родиш пак ей, братко, не можеш!» Тая твои думи аз бях казал на мама и тя ги бе записала с големи букви в една тетрадка. Прочитах ги всеки път, когато ми беше много мъчно и когато ми се искаше да умра.
Не забравям също и за геройството на Серьожа Крилцов. Винаги, когато върша нещо много трудно, той е като че ли пред очите ми и ми дава кураж.
Скъпи Николай Данилич, аз вече мога да правя сам много неща: храня се, обличам се, закопчавам си копчетата, копая в градината, помагам на мама във всичко. Но най-много се радвам, че се научих да пиша и рисувам. Молива и писалката държа с двете си ръце, защото нямам пръсти. (Аз всичко върша с двете си ръце.) Отначало ми беше страшно трудно, но после започнах да свиквам и сега вече ми е по-лесно.
Искам още много неща да ти пиша, но не зная дали писмото ми ще те намери.
Джура си замина малко подир тебе и не можахме да се видим пак. От едно момче, на име Райчо, научих, че дошел чичо му Драгиша и го прибрал при себе си. Той не ми се е обадил, а жалко, че и аз нямам адреса му, за да му пиша.
А ти как си, чичо Николай? Къде работиш и как живееш сега? Пиши ми подробно за себе си.
Накрая приеми сърдечни поздрави от мен, от мама и от моя приятел Гриша, който също много те обича.
Очаквам отговора ти с нетърпение.
Той даде писмото на майка си да провери дали няма някакви правописни или други грешки. Имаше само две, но те лесно се поправиха и не стана нужда от ново преписване. После надписа, плика, запечата писмото и изтича до близкия пощенски клон, за да го предаде препоръчано.
До празника имаше още осем дни и може би то щеше да стигне навреме.
Измина целият месец май, настъпи юни, а от Данилич нямаше отговор. Напразно Зарко всеки ден причакваше до пътната вратичка раздавача бай Станчо, напразно няколко пъти ходи до началника на пощенския клон да пита може ли да се изгуби препоръчано писмо. Не, писмото оттук бе тръгнало напълно редовно, а да се изгуби някъде из пощенските станции в Съветския съюз, това е немислимо! Писмото непременно е доставено, инак то досега би се върнало на изпращача.
Тогава? Какво ли се бе случило с Данилич? Дали не е пак нещо болен? Дали не е забравил своя млад приятел? Не, не! Николай Данилич не е такъв човек. Не може той да забрави така лесно и болницата, и Зарко, и Джура, пък дори и Гриша, за когото такива хубави и възторжени думи бе казал. Имаше тук нещо, не беше без причина това мълчание!
И когато Зарко бе изгубил вече всякаква надежда да получи отговор, една сутрин отвън се чу силен мъжки глас:
— По-ощаа! Захари Белев!
Той не усети кога и как се намери на двора. А като видя клеймото с буквите СССР и пощенските марки, развълнувано притисна писмото до сърцето си.
Старият раздавач постоя, погледа го с умиление, а после бащински му се скара:
— Е, кажи поне едно благодаря де!
— Благодаря, чичо Станчо! Много ти благодаря! Извинявай, че няма с какво да те почерпя. А, не, чакай, чакай! — сети се за нещо момчето. — Ето вземи! — той посочи с глава към дясното джобче на винтягата си, откъдето се подаваше крайчецът на една банкнота.
Бай Станчо посегна уж да вземе парите, но неочаквано го щипна с два пръста по брадата и си тръгна доволен и весел.
В друг случай Зарко би се разсърдил и дори би изругал, защото не е малка обида за него, седемнадесетгодишния мъж, който вече всяка седмица се бръсне, да го щипят като хлапе, но сега само се понамръщи и великодушно му прости. Пък и добряк беше тоя чичо Станчо — как да му се сърдиш!
Данилич се обаждаше от Сталинград. В началото той се извиняваше за закъснението. Отсъствувал от града. Бил в командировка из Урал и Алтайските планини.
Данилич се учудваше на Зарковите успехи и се радваше от все сърце. На три места той го наричаше «молодец», сравняваше го със съветските комсомолци.
Сега, щом като Зарко вече можеше да върши толкова много неща сам и когато се е научил да пише така хубаво, той трябва да помисли за по-нататъшното си образование. Не бива в никакъв случай да се помирява. Трябва да чете, да се развива, за да стане истински комсомолец.
А колкото до него, до Данилич, то той си е пак на същата работа — шлосер в Сталинградския тракторен завод, който бе разрушен през войната и сега все още се възстановява. Липсата на дясната ръка съвсем не е пречка, за да работи както всички, а дори и повече. «Обичаш ли горещо работата си — пишеше Данилич, — нищо на света не е в състояние да те спре, да те отчае. Начини за работа ще се намерят най-различни. Та нали и затова е дадена на човека глава, да разсъждава, да измисля?»
Ето той, Данилич, е измислил нов начин за скоростно рязане на метал. Измислил е и разни приспособления в своя цех, които вече са внедрени като твърде уместни рационализации. Хората го обичат, уважават го и затова са го изпратили в Алтайските металургични заводи — и там да внедри рационализациите си. Всичко това Данилич пише на своя млад приятел не за да се хвали, не! А само да му докаже, че макар и с една ръка, когато човек поиска, може да работи не по-зле от другите, а в някои случаи дори да ги надмине.
А що се отнася до образованието, до усъвършенствуването, той пак повтаря — това е много важно нещо! Ето, те с Михаил Карпович, с когото пак заедно работят, както преди войната, макар че са вече възрастни хора, ходят на курсове за усъвършенствуване. Там им преподават разни професори и инженери. А посещават и вечерен партиен университет. Непростимо би било и особено ако той е млад, да не се учи постоянно.
Джура все още не бе му се обадил…
За своето образование Зарко неведнъж бе мислил. И неведнъж бе сънувал как отново с Лена и Гриша отиват на училище, как ту един, ту друг учител го изпитва на урок пред черната дъска. Но това бяха само сънища и мечти, и то толкова непостижими и глупави, че за тях не смееше дори да загатне пред майка си.
Но сега писмото ма Данилич разтърси душата му и от нея като паразити изпадаха всички колебания. «Обичаш ли горещо работата си, нищо на света не е в състояние да те спре, да те отчае!» Това бяха думи на съветски човек, на комунист и те звъняха и ушите му настойчиво — призивно. Да, нищо на света не е в състояние да отнеме жаждата му за повече знания. Никой не може да убие в него изкуството. Ето с всеки изминат ден все по-здраво стои четката между двете му ръце, все по-уверени стават линиите на рисунките му с молив… Чакай, а защо пък един ден да не постъпи в художествената гимназия? Това някога беше желание и на учителя му по рисуване Петрашев. Дали да отиде и поговори с него, да се посъветва! Не, не! Виж ти каква глупост му хрумна в главата. Още прогимназия не е завършил, а и за гимназия замечта. Ще научат по някакъв начин за това такива като Жоро Кърлежа и после не можеш се показа пред хората от срам. Най-напред трябва да се помисли за трети прогимназиален клас, за матурата, а после за другото…
Да, най-напред за матурата, а после за другото!…
Но времето беше сега такова, че Зарко за нищо не можеше да мисли. Нито за изпити, нито за матура, нито дори за ядене или за сън.
Кварталът осъмваше с песни и замръкваше пак с песни. Младежите живееха с нещо ново, непознато досега. До късна вечер те изпълваха улиците, площадите, градинките и спореха, обсъждаха, убеждаваха се един друг.
— Не! Само Хаинбоаз и никъде другаде! — казваше решително някой.
— Ехе, къде по-интересно и весело ще бъде на линията Перник — Волуяк? — отговаряше запалено друг.
— Защо пък Перник — Волуяк? Там все едно, че си тук…
— Стига бе! Какво разбираш ти? И това е строеж за народа, за родината.
— Какъв си глупак! — сърди се не на шега някаква девойка. — Та ние да не строим прохода само за твое здраве?
Споровете не стихваха. Младежите шумяха вълнуваха се, дори понякога се нагрубяваха, но всеки един от тях гореше от едно и също желание — да даде труда си за родината.
— Ела с нас на Хаинбоаз! — пресрещнаха една вечер Лена група младежи.
— Не! Ние отиваме в Димитровград! — извика като от земята Гриша. — Славно ще бъде в Димитровград!
— В Димитровград! — тържествуваше Лена. — В града на младостта, на радостта, на песента!…
— Напред, другари, към Димитровград! — викаш и размахваше ръце Гриша от една скамейка.
— Димитровград? — появи се отнякъде Жоро Кърлежа. — Ще видите вие един Димитровград, като ви поникнат мазоли по ръчичките, като ви застърже стомахът от гола чорба! Ей тъй, на четири крака, ще избягате насам!…
— Ех, че достоен син на баща си! — извика някакво тънко гласче на девойка. — А вие още стоите и слушате! Баби!
— Позор! Да му платим, другари! — обади се друг.
— Дръжте го, момчета?
Жоро Кърлежа гузно се обърна насам-натам и хукна да бяга, но не успя да направи и десетина крачки и младежите го заобиколиха от всички страни. Отвсякъде се посипаха по него ритници. После момчетата нарочно отвориха кръга и му дадоха възможност да избяга. Сподирен от викове, дюдюкания и присмехи, Жоро тичаше, без да се обръща, и се вмъкна в първата попаднала му пред очите врата.
А младежките групи ставаха още по-шумни, още по-весели. Споровете се разгаряха, възторгът и мечтите за бъдещето нямаха граници. Пред очите на младежите израстваха язовири и шосета, проходи и железопътни линии, заводи и градове.
— Елате с нас! Елате при нас! — се носеше отвсякъде.
Зарко обикновено стоеше притулен зад някое дърво в края на градината. Душата му се стремеше към този шум, към тези гласно изказани мечти, но той не смееше да направи нито крачка към тях. Стоеше там самотен и забравен. Него никой не го канеше, никой не го викаше. Кому бе нужен той със своите осакатени ръце?
В края на месеца младежите заминаха с втората бригадирска смяна. Ицо, Пешо и Мутето заминаха за прохода на младежта Хаинбоаз, Колето и Васката — за Перник — Волуяк, а Мангето, Гриша и Лена и още няколко момчета — за Димитровград. Останаха само такива като Жоро Кърлежа и Маргарита, които не обичаха народната власт, и като Зарко.
Но и след това кварталът не стихна, не замря. Хората заживяха с новините от бригадите, с мечтите на децата си. Ту бабичка някаква ще закрета от двор на двор: «От внука е. Знаменосец го направили!» Ту дете някое ще закрещи из улиците със светнали очички: «Ура! Кака станала ударничка.» Ту случайно срещнали се жени ще заспорят, та дори и ще се поскарат: «Нашите „чайки“ никой не може да ги надмине!» А другата: «Ами! „Младогвардейците“ къде-къде са по-напред!…»
А бащите сутрин на път за фабриките разговаряха:
— Е, прочете ли вчера за нашите! Разбиват планината, брей, нищо ги не спира!
— Да, хора ще се върнат.
— Така и трябва. На тях се надяваме. Нас, нали знаеш, животът ни посмачка. Не можем вече много да дадем.
— Ех, да съм сега на техните години!
И нерядко нечия загрубяла ръка уж случайно докосваше окото, за да избърше неволно бликнала сълза.
А в неделните и празнични дни още в тъмно из улиците забръмчаваха камиони. Шумът на моторите се смесваше с весела гълчава и викове. Утринната дрезгавина сякаш плахо отстъпваше пред тези жадуващи за труд хора. Градът отиваше на помощ на селото.
Е, как може да се мисли в такова време за физика, за математика, за учение въобще? Сякаш някой с нажежен гвоздей бодеше сърцето на Зарко и постоянно повтаряше: «Негоден си ти, ненужен си. Негоден си ти, ненужен си!»
В такова потиснато състояние на духа той седна и написа на Данилич дълго писмо. Разказа му за всичко, което ставаше в душата му. Изплака му цялата си мъка. Не се поколеба да му опише дори и своята нещастна първа любов, за която никой нищичко не знаеше досега. Съкрушително бе подействувало върху него заминаването на Лена заедно с Гриша за бригадата в Димитровград. Този път той нито обмисля какво трябва да пише, нито се стремеше да пише красиво, нито пък се стараеше да не прави правописни грешки. Пусна писмото, без да го препише.
И на път за в къщи от пощата, където бе отишъл да предаде писмото си препоръчано, Зарко си спомни възторга и неподправената радост на Данилич за успехите, които бе постигнал досега, трикратното «молодец», с което го наричаше в писмото си. Стана му обидно и срамно до болка от това, че бе изпратил такова глупаво писмо, от всеки ред на което звучеше хленч и отчаяние.
— «Молодец!» — спря се той. — Ама че и молодец ще види сега Данилич в мене!
Той направи още една-две крачки, а после изведнъж се обърна кръгом и с всички сили хукна към пощенския клон. Изправи се пред гишето и дишайки тежко от тичането, заговори на пресекулки:
— Другарко, писмото… писмото, което ви дадох… е с погрешен адрес. Може ли… може ли някак си…
— Не може, другарю! — отсече с негодувание чиновничката. — Трябваше предварително да си отваряте очите. Пощата замина.
— Значи, не може? — каза той съкрушен.
— Не се тревожете! — съжали го чиновничката. — Ако адресантът не се намери, писмото ви ще се върне обратно. Тя, съветската поща, е…
Но Зарко не дочака да чуе каква е съветската поща, защото бе излъгал за погрешния адрес и знаеше, че писмото му няма да се върне обратно.
Цели три дни беше като болен. А на четвъртия бай Станчо, раздавачът, сякаш нарочно се бе пъхнал чак в антрето до стълбището, извика:
— Поо-ща! Зарко Белев!
Зарко само дето не полетя с главата надолу по стълбите. Кой знае защо, си мислеше, че раздавачът ей сега ще му подаде неговото писмо. Но още отдалече видя в ръката му син, съвсем друг плик. Приближи се и го взе с неудоволствие, като че ли не сам той, а раздавачът бе виновен за разочарованието му.
Бай Станчо го погледна учудено и си тръгна малко обиден. Той беше сигурен, че Зарко пак ще се зарадва като преди, а излезе тъкмо обратно.
Писмото беше от Гриша. С големи подробности Гриша разказваше за живота в младежката бригада, за работата на младежите и девойките, за шегите и закачките през време на почивките, за лагерните огньове и забавите, които почти всяка вечер си устройвали. Отрядът на момчетата се наричал «Млада гвардия», а на момичетата — «Чайка».
«А знаеш ли, Зарич — пишеше той на едно място, — тук има много хубави момичета. В сравнение с тях Маргарита е една кръгла нула. Честна дума ти казвам! Аз вече се запознах с три „чайки“. Всяка вечер танцуваме. При тях е и Лена, но тя напоследък е станала много особена. Често я виждам да плаче, види се, тъгува за майка си. Все се мъча да я утеша и не мога.»
— Ах, ти, глупчо глупав! — въздъхна Зарко.
Накрая Гриша заявяваше, че ако там продължава да бъде все така приятно и весело, той непременно щял да остане и за другата смяна.
Но това писмо сега не разтревожи и не огорчи така много Зарко. Той и без него можеше да си представи какъв е животът в една бригада, където има толкова много младежи и девойки. Безразлично му беше сега как те там живеят и работят. Безразлично му беше дори и това, че Лена ревнуваше и плачеше за Гриша. Интересуваше го само едно — какво ли ще каже за него Данилич! Колко ли много ще се разочарова той от неговото глупаво писмо и дали няма завинаги да замълчи?
Не, Николай Данилич не замълча. Отговорът му този път дойде необикновено бързо. И в него нямаше това, което очакваше и от което се боеше Зарко. Данилич не се бе разсърдил, не се бе разочаровал от своя млад приятел. Наистина, упрекваше го за проявеното малодушие, но това той правеше така леко, така безобидно, че Зарко дори възнегодува: «Жали ме! Не иска да ми се скара, да ме наругае. А аз не заслужавам това!»
«Ти сигурно вече съжаляваш за това писмо — пишеше Данилич, — сигурно се срамуваш от себе си. Защото човек, който толкова много е изстрадал, който толкова много трудности е преодолял, не може да не се срамува, когато се отчайва или пада духом от най-обикновени неща. Това е все едно да си победил мечка, а да се боиш от мишка!…»
Чуден човек е този Данилич! Сякаш бе погледнал в душата му и бе видял всичко, което ставаше там.
Между двамата се завърза редовна кореспонденция. Данилич беше много акуратен. И все по-нови надежди, и все по-нови сили вливаха неговите писма в душата на Зарко.
За есенната изпитна сесия Зарко не можа да се подготви — твърде малко беше времето за такъв важен и сериозен изпит. Но все пак не току-тъй мина цялото лято. Прочете веднъж всички учебници за трети прогимназиален клас. А по-голямата част от времето прекара в рисуване. Сега вече не така трудно му се удаваха и по-сложни модели. От постоянните упражнения краищата на ръцете му се бяха развили и втвърдили като своеобразни длани. Те не боляха, не посиняваха така бързо при напрегната работа и водеха молива или четката по грапавата рисувателна хартия уверено, както ръката на опитен художник. Сандъчето под кревата бе изпразнено от книгите, от тетрадките по писане и то отново постъпи на някогашната си служба. В него сега се съхраняваха десетки рисунки и скици на всевъзможни предмети, на животни, на птици, на насекоми и само няколко на хора. Хора той не искаше да рисува от натура — прекалено любопитни и нахално нетактични са те към недъгавите художници, а тази отвратителна черта липсва у животните и затова той предпочиташе да рисува само тях.
Учениците се завърнаха от младежките бригади и поляната отново загърмя от неудържимите викове: «Гоол!» Но сега там неотменно беше и Зарко. Заедно с всички викаше, заедно с всички играеше. И не криеше ръцете си. А защо да ги крие? С тях той вече вършеше всичко, което можеха да вършат другарите му със здрави ръце. И нещо повече дори — той можеше да рисува, а те не всички можеха.
Учениците започнаха учебни занятия. Но и Зарко започна! Разликата беше само, че те отиваха на училище, където им преподаваха учители, а той отиваше само до своята писмена маса и… си преподаваше сам. Помагаше му понякога само майка му. А вместо училищен звънец старият ветеран — будилник с трогателна добросъвестност отмерваше и оповестяваше Зарковите учебни часове.
Така изминаха дни, седмици, месеци.
Зад южния край на футболното игрище, където минаваше улица, недалече от колониалното магазинче на Евстрати, се намираше ниска продълговата сграда със зелени дървени щори на прозорците. Тук някога беше кръчмата на Дебелия шаран — едно ниско, дебело като бъчва човече, истинското име на което малцина от квартала знаеха. Тази кръчма беше свърталище на пияниците от целия «Южен редут» и почти всяка нощ зад спуснатите щори се чуваха животински викове, ругатни и трясък от чупене на шишета, столове и маси. Тук идваха на цели стада германците от лагеруващата в дъсчените бараки зад Парка хитлеристка моторизирана дивизия. Тук пропиваха оскъдните си заплати и не малко работници и дребни чиновници. А в една от вътрешните стаички до кръчмата, където живееше Дебелия шаран с бездетната си съпруга Нона, полицаите и тайните агенти се съвещаваха с услужливия съдържател. Там решаваха кой комунист или прогресивен човек от квартала трябва да бъде арестуван и кой трябва «безследно да изчезне». Навярно в тази стаичка бе решена съдбата и на бабината Рускина дъщеря Зинка.
Народният съд осъди Дебелия шаран на смърт, а имотите и кръчмата му бяха конфискувани в полза на държавата. Нона се отърва с «условна» присъда, може би само за това, че бе напуснала предварително мъжа си. Но все пак тя се надяваше, че като законна наследница ще си възвърне постройката и кръчмата.
Сега тази сграда беше предоставена на кварталното младежко дружество на СНМ. Тя бе ремонтирана, стените и таваните бяха измазани с вар, столовете и масите, поправени или заменени с нови, а на мястото на някогашния кръчмарски тезгях се издигаше малка естрада. Тук ставаха събранията, тук се събираха младежите и девойките от целия квартал и си устройваха вечеринки и забави, декламираха пламенни стихове за новия живот, изнасяха къси пиески и танцуваха под звуците на акордеон.
Понякога в безлунни нощи отиваше към клуба и Зарко. Но той не смееше да влезе вътре, а крадешком се промъкваше през съборената ограда на малкия мрачен и пуст двор, притаяваше се до стената и гледаше през прозореца. Наистина, там, в клуба, всички младежи го познаваха, но сред тях имаше и девойки, които още не бяха го виждали без ръце. Достатъчно беше само една от тях да го погледне със съжаление или страх, и настроението му би се развалило за цял месец. Случило му се бе такова нещо веднъж в трамвая. При един завой Зарко изгуби равновесие и неволно извади от джебовете ръцете си, за да се залови за отвесното желязо до мястото на ватмана. Една млада жена, като видя отрязаните му, обезобразени ръце, диво изпищя и избяга като от прокажен. Оттогава изпитваше страх и неудобство дори когато трябваше да мине покрай непознати жени или девойки.
А как искаше да бъде и той там, в клуба, сред тези буйни весели хора! Не да се весели заедно с тях, не! А само така — да гледа и да се радва на тяхното веселие. Омръзнала му бе вече самотата. Но той не беше член на дружеството и кой знае дали не би го изпъдил някой, дали не би го оскърбил, ако влезе дори за малко в клуба! А да подаде заявление за членство, не смееше и да помисли. Сигурен беше, че няма да го приемат: «Там са все здрави, изпечени в труда младежи, бивши ремсисти и земсисти, младежи, които от нищо не се боят — защо им е нужен той, нима за да се плашат от него девойките?»
Но един декемврийски ден при него в къщи дойдоха Гриша и секретарят на младежкото дружество Бойко — висок и малко прегърбен младеж с бодро, енергично лице.
— Ето го нашия «един монах тъмен, непознат и бледен…» — издекламира от вратата Гриша, като показваше към седналия до масата Зарко.
— Здравей! — поздрави приветливо Бойко.
— Здравейте и добре дошли! Заповядайте!
Тримата седнаха, поговориха за обикновени и незначителни неща, а после Бойко изведнъж запита:
— А ти, Зарко, защо досега не си член на СНМ?
Изненадата на Зарко беше толкова голяма, че той дори подскочи от стола си и устреми недружелюбен поглед в очите на младежа:
— Защо се подиграваш с мен?
— Съвсем не се подигравам!
— Видиш ли го какъв е? — скочи Гриша ядосан. — А аз като му разправях да влезе, и на мене казваше, че се подигравам! А бе хей, човече, — обърна се той към Зарко, — хайде да речем, че на мен не вярваш, защото нямам авторитет и прочее, ама това е секретар! Знаеш ли ти какво значи секретар?…
— Я седни! — дръпна го Бойко за шинела.
— Няма нужда от реклами! — А после към Зарко: — Защо мислиш, че мога да се подигравам, нима имам вид на гамен?…
— Не, не искам да кажа това… — смути се Зарко. — Но… защо ви съм такъв?… — От дълго време той не бе плакал, но сега долната му устна затрепера.
— Слушай, да се разберем! — сложи Бойко другарски ръка на рамото му. — Аз всичко зная за тебе. Говорил съм и с майка ти, говорил съм и с другаря Векилов, говорил съм…
— … И с мене! — не изтрая Гриша.
Да, говорил съм и с Гриша, твоя най-добър другар. А виждам също и с очите си, че ти всичко можеш и с нищо не се различаваш от другите. Защо не дойдеш при нас в СНМ?
Зарко мълчеше. От очите му бавно се изтърколиха две сълзи и капнаха върху дясната му ръка.
— Напразно се боиш, че няма да те приемат другарите. Познават те вече всички и всички до един ще гласуват за тебе.
— Мислиш ли? — трепна обнадежден той.
— Не само мисля, а съм уверен. Ето ти заявление образец, попълни го и го подпиши. Намери двама души поръчители. Третият ще бъда аз. Напиши и съвсем кратка автобиография. Ако не искаш сам да ги донесеш в комитета, изпрати ги по Гриша, или пък кажи аз да дойда да ги взема. Събрание ще имаме в неделя.
Гриша и Бойко излязоха, а Зарко дълго се разхожда из стаята и мисли дали да подаде заявление, или да не подава. Ами ако в събранието не се получи болшинство? Секретарят е едно, а събранието, членската маса — съвсем друго.
Най-после той реши: ще подаде заявлението, пък каквото излезе!
Да! Секретарят е едно, а събранието, членската маса — съвсем друго!
Зарко седеше в левия най-отдалечен ъгъл на клуба и със свито сърце очакваше да започне събранието. До него Гриша весело разговаряше с Мангето и му припомняше някакви смешни случки в младежката бригада през лятото. Вратата минута след минута се отваряше и в салона по един, по двама и на групи влизаха младежи девойки, отупвайки при входа снега от шапките, от дрехите си и духайки в премръзналите си ръце. Лицата на всички бяха бодри, заруменели. Весело и шумно те сядаха по свободните столове, поздравяваха се, подхвърляха си шеги и после с любопитен поглед обхождаха салона, за да видят кои са новите кандидати. А новите си проличаваха отведнъж. Обградени от своите поръчители, те седяха някак особено приведени и не смееха да мръднат, не смееха да разговарят високо.
Салонът се напълни. Край стените се трупаха правостоящи. Сега Зарко беше незабележим отдалече и той по-смело се зае иззад рамото на съседа си да разгледа всичко. На малката естрада бе поставена маса с червена покривка и отпред срещу публиката висеше бял рисувателен лист, на който с червени разкривени букви бе написан лозунг: «Бъди достоен член на СНМ!» Лоши и неугледни бяха и другите лозунги по стените, бездарно нарисувани бяха и портретите на Ленин, Сталин и Димитров, които гледаха от отсрещната стена към салона със смръщени очи. «Та толкова ли е трудно да се нарисуват или намерят от книжарниците по-хубави портрети?» — ядосваше се Зарко.
Един по един зад масата заеха местата си и членовете от бюрото. Дойде там и един слабичък, с мургаво продълговато лице младеж, когото Зарко никога не бе виждал. При неговото появяване от предните редици изръкопляскаха, а после изведнъж целият салон гръмна от ръкопляскане и скандиране: «Ча-пай, Ча-пай, Ча-пай!»
— Кой е този? — запита тихо Зарко, като се поумириха.
— Чапай! — отговори Гриша. — Бивш политзатворник с три смъртни присъди. Избягал от затвора и станал командир на партизански отряд. Сега е секретар на градския комитет на СНМ. Славен другар! Идва през лятото и при нас, в бригадата.
Запалената ламаринена печка беше доста далече, отнякъде нахлуваше студен въздух, но Зарко почувствува, че му става нетърпимо горещо. Дали този Чапай щеше да остане до края на събранието и дали нямаше да каже: «А този пък без ръцете защо сте го пуснали тук?»
Секретарят Бойко откри събранието и веднага даде думата на Чапай.
Чапай говори само десетина минути, но всяка негова дума беше отмерена, точно на място и за това късо време успя да каже много неща. Той говори за ония, които не се върнаха от фронта и чиито деца сега се нуждаеха от хляб и от обич. Благодари на ония, които, едва съблекли войнишките шинели, обличаха работническите ватенки и заставаха до машините, хвърляха се в нова, трудова атака. Не забрави и тези, които гладни, боси, измъчени, месеци и години бяха бродили по козите пътеки из балкана. Но най-много говори Чапай за новия живот, който започваше, и за тия, които го създаваха.
— Тази вечер ще приемем нови членове в нашите редици — каза накрая Чапай. — Ала преди да вдигнете ръка за тях, другари, помислете си добре кои са те, какви са и заслужават ли да бъдат членове на Съюза!
Зарко си помисли дали тия думи не се отнасяха за него и горчиво съжаляваше, че бе подал заявление.
Започна най-после и приемането. Чапай не си отиде, а седна на мястото си, извади бележник и се приготви нещо да пише. Бойко разтвори папката пред себе си, извади първото поред заявление. Зарко изтръпна — помисли, че е неговото.
— Маргарита Станчева Баташка! — прозвуча гласът на председателя.
Изведнъж се вдигна невъобразим шум. Всички заговориха, всички негодуваха от нещо, но не можеше да се разбере от какво.
— Тук ли е другарката Баташка? — надвика всички гласът на Бойко.
— Няма я! — извика някой откъм вратата. — Но каква е тя другарка, тая Баташка, че бюрото я предлага за приемане?
Шумът в салона изведнъж стихна. А същият глас от вратата продължи:
— Това е една «зоза», другари, една надута мамина щерка, която бяга от труд, както дяволът от тамян. Пет пъти я канихме да дойде с нас в бригадата — тя петнайсет пъти обеща, че ще дойде, а не дойде. А после разбрахме каква е работата — майка й е стара «аристократка», фашистка, и тя не я пуска…
— Долуу! — завикаха младежите. — Такива не ни трябват!
Смутен и ядосан, Бойко разговаряше с члена от бюрото Владо Йончев и по всичко личеше, че го пита кой е поставил това заявление в тази папка, защото Владо гузно вдигаше рамене, а лицето му ставаше ту бледо, ту червено.
Приемането на нови членове започна лошо. Не дори и лошо, а странно. Макар че не можеше по нищо да се сравнява с Маргарита, Зарко се бе свил в своя ъгъл и не смееше да подаде глава над рамото на съседа си: «Секретарят е едно, а събранието, членската маса — съвсем друго!» — мина му пак през ума. Искаше му се да излезе, да си отиде и никога вече да не помисли за идване тук, но пътеките бяха задръстени от младежи и той само посбута с лакът Гриша. Гриша не се помръдна. Той бе навел глава, бе скръстил ръце като да го болеше корем, и по челото, по горната му устна бяха избили ситни капчици пот. Яд го беше, срамуваше се от себе си, че бе дружил доскоро със същата тая Маргарита, която сега отхвърляха като ненужна вещ.
Бойко обясни, че е станала някаква грешка, че заявлението на Маргарита не е разглеждано от пълния състав на бюрото, а неправилно е попаднало при другарите, и извади второто заявление:
— Коста Ванев Бакалов!
— Тук! — обади се нисичък, набит, но с необикновен басов глас младеж, изправен на три крачки от Зарко до стената.
— Бакето! Бакето! — понесе се между редиците и от различни страни на салона се чуха одобрителни възгласи и ръкопляскане.
— «Роден съм през хиляда деветстотин двадесет и пета година… — започна да чете автобиографията му Бойко. — Син съм на бедно работническо семейство…»
И отново яд и разкаяние обзе Зарко, загдето бе дошъл сега тук. Коста Ванев, или както всички го наричаха — Бакето, беше личност, известна не само сред тия младежи и девойки, а и в цялата страна. Като работник във фабрика за фурнир, той бе измислил някаква рационализация и бе преизпълнил плана си със сто и осемдесет процента. Всички вестници бяха писали за него възторжени похвали и бяха напечатали портрета му на първите страници. През лятото и той беше бригадир и три пъти бе награждаван като ударник. А Зарко какво? Откъде се взе тая смелост у него да става член на Съюза редом с такива герои!
Бакето бе приет с пълно единодушие.
Приеха още трима души, но те здравата се изпотиха. От всички страни им задаваха въпроси, от всички страни им напомняха за някогашни лоши прояви, за недругарско отношение. Предупреждаваха ги, че ако не се поправят, няма и месец да останат в Съюза.
Най-после дойде редът и на Зарко. Той позна бледорозовите листове на своята автобиография в ръцете на Бойко. Бойко се наведе към ухото на Чапай и му зашепна нещо, а той само клатеше глава, но не можеше да се разбере одобрява ли това, което му говореха, или не одобрява. И тази минута или минута и половина се стори на Зарко цяла вечност. Той от все сърце желаеше да не одобри Чапай неговата кандидатура, да не го предлагат за приемане от това страшно и неумолимо събрание.
— Захари Нинов Белев! — прозвуча гласът на Бойко.
— Тук! — изправи се Зарко и сам не можеше да познае гласа си.
Десетки чифта очи се устремиха към него и за миг той почувствува, че няма да издържи, че краката му ще се подгънат и ще рухне на пода. А трябваше дълго да стои прав, докато се чете автобиографията му, за да го виждат всички.
— Не трепери такъв! Успокой се! — скара му се Гриша.
Зарко се приближи към него, притисна лакътя си към рамото му и изведнъж усети прилив на сила, прилив на смелост. О, ако сега той имаше поне едната си ръка, би стиснал до болка ръката на своя верен приятел и тогава от нищо не би се боял…
Бойко зачете автобиографията му бавно, с прочувствен глас. Отначало, докато четеше за семейството на Зарко, за пиянството и порочния живот на баща му, тук-таме из редиците се чуваше мърморене и шепнене. Но когато стигна до нещастието, до адските страдания, които бе преживял Зарко, целият салон занемя и в него сякаш нямаше жив човек. Никой не смееше дори да покашля.
С малки изключения почти всички тук бяха виждали или срещали Зарко из квартала, почти всички знаеха, че той е отличен футболен рефер, добър футболист, че той е най-добър бегач на късо и дълго разстояние, че може да прескача най-високи препятствия, но почти никой освен Гриша и Бойко не знаеше, че той може да се храни, да се облича сам, да пише, да рисува и да върши почти всякаква работа, каквато би извършил един здрав човек. На мнозина не им се вярваше, струваше им се, че всичко това е някаква лошо скроена лъжа.
Бойко изглежда разбра съмнението и като прекъсна за момент четенето, вдигна листовете с автобиографията високо и каза:
— Ето, всичко това е написано лично от другаря Захари Белев, сам аз съм го виждал как пише с две ръце и познавам почерка му. — А после пак продължи да чете.
Зарко не бе забравил да пише накратко за неизмеримата и всеотдайна любов на майка си, за смелостта и жаждата за живот, която му бе вдъхнал Николай Данилич, за трогателната вярност на своя добър другар Гриша, за помощта, която му бе оказал Векилов.
Когато Бойко свърши, в салона още доста дълго остана да тегне тишина. Зарко вдигна глава и неволно срещна погледа на Чапай. Сега очите на този мургав строг младеж някак странно блестяха, а устните му се бяха разтеглили в едва доловима усмивка.
«Съжаляваме, иронично се усмихва!» — помисли си Зарко и отново наведе глава.
Сега беше ред да се изкажат поръчителите, но Бойко, кой знае дали сбърка, или нарочно направи това, се обърна към цялото събрание:
— Другари, имате думата за въпроси и изказвания!
Мълчание. Тук-таме само се чуваше шепнене, а някой недалече от ъгъла тихо каза:
— А бе какво има тук за приказване?
Това Зарко изтълкува посвоему и от мъртвешки бледо лицето му изведнъж пламна в червенина. Искаше му се да се продъни подът под него и да потъне от срам.
— Ако няма въпроси и изказвания, другари, да преминем към гласуване! — извиши глас Бойко.
— Гласувай! Гласувай! — извикаха няколко души.
Зарко притвори очи и с примряло сърце зачака присъдата си.
— Който е за приемането на другаря Зарко Нинов Белев в редиците на Съюза на народната младеж, да вдигне ръка!
Изведнъж сякаш тресна мълния и в малкото салонче се изви страхотна буря! Зарко вдигна глава. Погледна. Всички до един ръкопляскаха и викаха: «Браво!» Ръкопляскаше и Чапай.
— Благодаря ви, другари! — едва можа да каже Зарко и от очите му рукнаха неудържими сълзи.
Гриша прегърна приятеля си, целуна го пред всички, а после с шеговита грубост го отблъсна, стовари му един доста осезателен оперкут в гърдите и каза:
— Виждаш ли бе, глупчо? А ти се боеше!…
Когато тръгнаха да си отиват, беше вече полунощ. Времето бе омекнало и над поляната, над къщите се сипеше едър пухкав сняг. Към игрището, към Евстратиевото дюкянче младежи се замерваха със снежни топки, чуваше се пръхтене, шум от боричкане, весели, закачливи крясъци на девойки, а в далечината бавно заглъхваше мелодична бригадирска песен на два гласа.