През един горещ юлски ден на 1949 година пред дирекцията на гимназията за художествена керамика и стъкларство в София чакаха двама посетители — майка и син. Майката, ниска, пълничка, със смугло, угрижено лице жена, беше облечена в скромна рокля от памучна тафта, която все пак й придаваше официален, празничен вид. А синът й, високо, стройно, облолико и красиво момче на около осемнадесет години, беше в резедав дочен костюм, сакото на който беше наметнато на раменете му. Трудно би се досетил някой, че то е без ръце. Изглежда, те идваха тук не за пръв път, защото не им правеха никакво впечатление огромните стъклени шкафове в коридора на училището, където бяха изложени стотици керамични предмети: художествено изработени и декорирани вази, стомни, блюда, бъклици и всевъзможни дребни предмети за украшение от глина, порцелан и стъкло.
Най-после вратата на дирекцията се отвори и оттам излязоха един елегантно облечен възрастен мъж с рогови очила и едно слабо червенокосо момче. В дъното на стаята се мярна дребната набита фигура на директора. От неговото лице все още не беше изчезнал онзи израз на любезност и угодничество, с който дългогодишните чиновници посрещат и изпращат по-силните от себе си.
Жената обнадеждено кимна, с което искаше да каже: «Слава богу, в добро настроение ще го сварим!» Тя смело почука на вратата и като отвори, изтика пред себе си момчето.
— Добър ден, другарю директор!
— Добър ден, какво има? — Гласът на директора звучеше остро, с метален оттенък, а на лицето му не беше останала и следа от любезност.
Майката веднага съобрази, че с молба от този човек нищо не може да се получи, и затова реши да действува по-иначе:
— Дойдох пак да поговорим относно неговото приемане — посочи тя към момчето.
— Говорихме вече, другарко Белева, и казах ви, че не можем да го приемем. Всички места са заети, числото на учениците е попълнено.
— Навярно с този, който току-що излезе оттук?…
— Е!… — намръщи се директорът, с което искаше да каже: «Това не е ваша работа!»
— Другарю Хрулев — каза сдържано майката. — Аз доста дълго чаках да ме приемете, бъдете така любезен… поканете ме да седна!…
— Моля, заповядайте! — смути се той от неочаквания удар и посочи близкото до бюрото му кресло, а после вместо извинение измърмори: — Мисля, че въпросът е изчерпан!
— Аз съм на друго мнение! На същото мнение са и другарите в Министерството на просветата…
— Ходили сте в министерството? И сигурно сте пропуснали да кажете, че момчето е без ръце? — думата «пропуснали» директорът произнесе с нескрита ирония.
— Нямам навика да пропущам това най-важно обстоятелство, другарю Хрулев — също с ирония отговори майката.
— Е, и какво ви казаха там?
— Някои като вас не вярват. А други, другарят Арабаджиев например, като видя отличната диплома, като поизпита набързо момчето, каза, че няма нищо невъзможно…
— Но това е… това е… — заекна директорът?
— … Лудост, искате да кажете? — помогна му майката.
— Да, именно, лудост! — скочи ядосан от креслото си той. — Една диплома с пълно отличие в случая още нищо не значи. Все още у нас се намират учители, които пишат бележки по милост, по приятелство, по търговски… съображения.
— Не намирате ли, че прекалявате, другарю Хрулев, че хвърляте кал в лицето на учителите, които са изпитвали сина ми? — каза сдържано, с хладнокръвие майката.
— Не намирам!… — отговори по-меко директорът и седна. — Но как вие можете и да помислете дори, че вашето безръко момче ще влезе тук, в това училище, където на всяка крачка, на всяка стъпка са нужни ръце? И то не какви да са ръце, а здрави, ловки, сръчни ръце, с длани, с пръсти, с нокти… Знаете ли вие какво значи фина керамика? Не дори и фина, а само керамика?
— Зная, другарю директор!… — отговори вместо майка си Зарко. — Аз, преди да поискам тук… дълго проучвах всичко… — Той не се доизказа, защото мъка стиска гърлото му и очите му се напълниха, със сълзи.
— А вие навярно сте чували за Алексей Мересев, героя на Съветския съюз? — мина в решително настъпление майката.
— Да, да, да! — побърза да я прекъсне Хрулев. — Този, авиаторът… от филма, с отрязаните крака… Зная, зная!
Но «Повест за истинския човек» той едва ли бе прочел и за да не изпадне в неловко положение, заговори бързо и без прекъсване:
— Да, разбирам ви, другарко Белева. Но, видите ли, работата с този… авиатор, тоест летец, е съвсем друга. На него му липсват краката. А тук случаят е съвсем друг — липсват важните, най-необходимите органи — ръцете. Съгласете се, моля ви се, че при такава една работа като в нашето училище, той няма да се справи, немислимо е да се справи…
— Така са мислили някои и за Мересев, а ето че той се справи, овладя самолета и отново отиде да воюва срещу врага. Но в Съветския съюз хората не са като нас. Там за човека се полагат грижи, там никога не оставят човека в беда…
— Да, да! В Съветския съюз в това отношение е съвсем друго! — угодливо каза Хрулев. — Но, съгласете се, моля ви, че ние не сме Съветския съюз, а България…
Безполезно беше да се говори повече с този човек. Ясно бе, че нищо положително не можеше да се очаква от него. Трябваше да се действува пак чрез министерството.
— Може ли да си услужа за малко с телефона! — попита Магда.
— Моля, заповядайте! — отзова се веднага Хрулев, който смяташе, че разговорът е вече приключен и че скоро ще се отърве от неприятните си посетители.
Магда бързо набра номера на министерството, поиска да я свържат с референта по професионалните училища Арабаджиев. Когато в мембраната се чу неговият глас, тя се сепна, помълча две-три секунди в размисъл, а после каза:
— Моля, говорете! — и неочаквано пъхна слушалката в ръцете на директора.
Изненадан и объркан в първия момент, Хрулев не знаеше какво да прави и посегна да остави слушалката върху вилката на телефона, но се разколеба и я приближи до ухото си. Лицето му почервеня, малките му сиви очички смешно се вторачиха в телефонния апарат, сякаш ей сега оттам щеше да се появи образът на началника му.
— Ало! Ало! — разнесе се баритонът от мембраната.
— Да, да! — обади се най-после Хрулев, като се изправи почтително. — Тук е директорът на керамичната гимназия Пантелей Хрулев.
— А-а! Здравейте, здравейте, другарю Хрулев! — чуваха съвсем ясно и двамата посетители. Аз ви търсих вече два пъти.
— Здравейте, другарю Арабаджиев! Може би сте звънели вчера? Да, да, вчера имахме малка конференция с учителите.
По високото му, без нито една бръчка чело избиха ситни капчици пот. И докато той се чудеше какво да говори и как да започне, гласът в слушалката загърмя:
— Ето какво, другарю Хрулев, търсих ви по една важна работа. Въпросът се касае за онова момче без ръцете, което е идвало при вас с майка си. Това е един особен случай, разбирате ли? В началото и аз не можех да повярвам. Смятах, че това са някакви глупави или ненормални хора и просто от любопитство накарах момчето да ми покаже какво може. Но когато с очите си видях как пише, как сръчно и умело рисува, останах поразен. Да, да — поразен! Такава силна воля, такъв твърд характер, за да се постигне всичко това!… Трябва да го насърчим, трябва по някакъв начин да помогнем на това момче. Инак би било голяма грешка, бих казал, дори престъпление от наша страна…
— Да, да! И аз точно така мисля! — в миг забрави Хрулев какво бе мислил само преди няколко минути. — Но моля, другарю Арабаджиев, позволете да ви напомня, че при нас работата е някак си… да, да, по-особена и…
— Не се безпокойте за това. Аз твърдо вярвам, че ще се справи. Пък и защо да не го подложите на изпит? Ако не успее, значи, сам ще разбере, че мястото му не е при вас. Но в такъв случай поне няма да си отиде огорчен от нас, а от себе си.
— Да, да, да! — оживи се директорът. — На изпит! Нищо не ни струва да го подложим на изпит пред комисия!
— Ето че се разбрахме! — избръмча весело в слушалката гласът на Арабаджиев. — Действувайте! И веднага ми докладвайте за резултатите. Довиждане, другарю Хрулев!
Директорът остави слушалката и на лицето му отново цъфна онази сладникава, фалшива усмивка, с която той мислеше, че има вид на действително любезен човек:
— Струва ми се, че разбрахте, другарко Велева? Ние с другаря референт решихме да подложим вашия син на малък приемен, тоест проверочен изпит. Имате ли нещо против?
— Нямаме! — отговори вместо майка си Зарко.
— Добре! Моля, отбележете си тогава програмата? — Той услужливо предложи на Магда лист и молив. — Днес е събота. Значи, в понеделник — писмен изпит по български език и алгебра върху материала за трети прогимназиален клас; вторник — геология и минералогия; сряда — по рисуване и декорация.
Магда искаше да направи някои възражения, искаше да помоли изпита по геология и минералогия да бъдат най-после, защото знаеше, че по тях Зарко твърде малко бе чел, но нищо не каза. За нея беше ясно, че Хрулев нарочно подлагаше сина й на такъв тежък изпит.
И за да ги подсети за своите намерения, той каза:
— Знаете ли какво, другарко Велева? Щом като синът ви толкова много желае да следва керамика, съветвам ви да го настаните в заводско училище. Тази година към завод «Венера» в село Пелинково се открива училище за трудови резерви. Там, вярвам, ще го приемат без изпит.
— Благодаря за съвета! — с усилие сдържайки гнева си, отговори Магда. — Засега той ще се яви на изпит при вас! Довиждане!
Когато двамата излязоха, директорът нервно тупна юмрук по бюрото си:
— Побъркани хора! — Той беше повече от сигурен, че Зарко няма да издържи изпита, но се боеше, че Арабаджиев все пак ще му наложи да го приеме. А Хрулев смяташе, че такъв един безрък ученик ще бъде истински позор за него и за неговото училище.
Зарко беше отчаян. Не така си бе представял той всичко, преди да дойде за пръв път в това училище. Съвсем иначе бе си мислил и за хората в Министерството на народната просвета. Но и там се бяха натъкнали не на един, на много такива хрулевци, които виждаха в молбата им налудничавост и бързаха да се отърват от тях, като ги препращаха от кабинет в кабинет, от едно началство към по-горно началство. Навсякъде ги посрещаха с едно и също безразличие, с едно и също бездушие. Единствен референтът Арабаджиев се бе отнесъл към тях с топло, човешко съчувствие и готовност да помогне, но ето че Хрулев се канеше да унищожи и тази последна възможност за следване. Той даже и не криеше това.
— Гадина! — процеди през зъби Магда. — Кой знае по какъв път е станал директор!
— Нали го чу? — подхвана Зарко. — «Съгласете се, моля, че ние не сме Съветския съюз, а България!…» Нов човек! Такива са те новите хора, като него! Ех, да знае другарят Димитров!… И помен не би останал от него там!
Магда бе угрижена, замислена и не чуваше това, което говореше синът й.
— Знаеш ли какво? — поспря се Зарко. — Ще пиша на другаря Димитров! Щом оздравее и се завърне от Москва, ще седна и ще му напиша едно дълго писмо. И за този Хрулев ще му кажа, и за ония в министерството, всичко, всичко ще му пиша! Ти как мислиш, бива ли?
— Какво казваш? — излезе от своя унес майката. — Ах, да! На другаря Димитров. Пиши му…
Двамата вървяха бавно и мълчаливо из безлюдните квартални улички. Излязоха на булеварда, но не се спряха пред близката трамвайна спирка, а продължиха пеш надолу към центъра.
Откъм северозапад се закълби тъмен облак. Подгонен от невидима небесна стихия, той се понесе като огромна медуза на юг и заопипва с безформените си космати пипала слънцето. То се опита да го надвие, да го разпръсне, но скоро се умори, показа се веднъж-дваж, сякаш зовейки за помощ, и потъна, удави се някъде на запад. Над града припадна мрак.
— Ще вали! Да се прибираме! — каза майката и ускори крачки към следващата трамвайна спирка.
— Ти си иди, а аз ще остана. Ще отида на кино, да се поразсея.
— Иди! — тя извади от чантата си няколко монети и ги пъхна в предното джебче на сакото му.
Замислени, невесели бяха този ден хората в трамвая. Нямаше ги обикновените бодри подвиквания, шеги и смях между младите, връщащи се от работа чиновници и работници.
На площад «Ленин» Магда и Зарко се разделиха. По каменния паваж затупаха първите капки — едри и тежки. Зарко побърза да се подслони под един голям балкон, където вече се бяха спрели няколко жени и мъже. И тук — същото мълчание, същите загрижени питащи погледи. Столицата бе затаила дъх в тревожно очакване.
Дъждът се усилваше. Дотича измокрена, с разплакани очи девойка:
— Другарят Димитров починал! — каза тя на своя позната.
Зарко изтръпна, окаменя. «Не е ли това някаква нелепа шега? Не е ли злорада измислица на врага?»
И сякаш за потвърждение на жестоката вест небето още повече помръкна и над смълчаната столица рукна пороен дъжд.
Облакът отмина. Из улиците на групи от по двама или трима бавно се движеха хора с тъжни, угрижени лица.
Кога и как Зарко се озова в градината пред Министерския съвет, никак не можеше да си даде сметка. Той седна на една все още мокра от дъжда скамейка и впери поглед в отсрещния балкон. Ето там пред микрофона Зарко бе видял няколко пъти другаря Димитров. И сега той сякаш беше там. Едър, снажен, с развявана от вятъра коса, с възторжени усмихнати очи, с високо вдигната ръка, сочеща в безкрайните далечини. Зарко чуваше гласа му — този могъщ и топъл бащински глас, който като гръм се носеше над площада и отекваше в душите и на стари, и на млади.
— За десет-петнадесет години ние ще построим толкова, колкото други са построили за столетия!
Народът на площада се люшва, безброй юмруци се издигат нагоре, червените знамена като огнени езици пламтят в синия фон на безоблачното небе, сякаш раздухвани от бурята на стихийното «ура».
Та това беше едва ли не вчера! Нима Димитров е мъртъв? Нима този, който неведнъж победи смъртта и накара да потреперят човеконенавистниците в Лайпциг и в целия свят, няма да бъде вече между живите? Дано е лъжа! На Министерския съвет все още нямаше траурен знак.
Някъде в клоните на дърветата се обади гугутка. С весела врява из алеите на градината изтичаха деца.
Но ето че на балкона се появи човек в тъмен костюм. След него излязоха още трима. Те провесиха над входа траурно знаме и горе поставиха портрета на Димитров, обвит в черен креп. Свършено! Това, което сърцето не искаше да вярва, беше неумолима истина. Зарко бавно, олюлявайки се, стана да си върви, но краката не се подчиняваха на волята му. Той се подпря на близкото дърво и даде воля на сълзите си.
Един по един минувачите на площада трепваха и застиваха на място пред вида на траурното знаме. С шапка в ръце стар селянин бе обронил тъжно глава и мълчеше, а до него дъщеря му — навярно ученичка — бе сложила ръце на лицето си и плачеше тъй, както плачат селските деца. Младеж и девойка бързаха към Народния театър, но изведнъж се спряха, спогледаха се и останаха там като онемели. По улицата префуча автомобил. Минавайки пред траурното знаме, спирачките му остро изскърцаха и той се закова на място.
За няколко минути цялото движение на площада спря.
Тишина! Гробна тишина!
Гугутка в клоните изпърха с криле и отлетя на някъде.
Откъм улица «Вячеслав Молотов»[2] се зададе войнишка колона с бойка маршова песен. Стройният хор от младежки гласове звучеше някак странно, дори кощунствено в притихналия площад. Песента изведнъж секна. Още само няколко такта в маршировка и колоната спря, разгъна се в две прави редици.
— Мир-но! — прозвуча гласът на офицера. — Глави на ляво. — А сам той, застанал пред своите другари, вдигна ръка и взе «за почест».
След малко войниците продължиха своя марш. Ехото от техните стъпки бавно заглъхна по улица «Московска».
Зарко се върна в къщи сломен. Майка му го посрещна мълчалива, с овлажнели очи. Той седна до масичката и превъртя с двете си обезобразени ръце ключа на радиоапарата. В малката стаичка се разнесе тъжна, раздираща душата траурна музика.
Поради всенародния траур изпитът на Зарко бе отложен.
След осем дни тримата учители, определени от директора за изпитна комисия, го посрещнаха с преднамерена любезност и снизходителна усмивка. Те бяха сигурни, че от всичко това нищо няма да излезе, но все пак бяха любопитни да видят на какво се надява това момче и какви фокуси ще им сервира.
Зарко седна на третия чин от средната редица в голямата празна класна стая. На такова място бе сядал някога в последните дни на своя ученически живот. Зачака. Сърцето му лудо туптеше и той чувствуваше, че сякаш някои облива лицето и гърдите му ту с гореща, ту с леденостудена вода.
Тримата учители се съветваха нещо. Най-после математикът отиде при Зарко, сложи на чина няколко бели листа хартия и един добре подострен молив.
— А сега, момче — каза той, — искам да ми решиш ей тези три, отбелязани с кръстчета, задачи: седемнадесета, тридесет и втора и четиридесет и шеста. — Той постави на чина сборника със задачи и допълни: — Имаш на разположение цели два часа.
Зарко си отдъхна и се усмихна. Сърцето му тутакси се успокои, заудря нормално. Пред него стоеше разгърнат същият сборник със задачи по алгебра, по който се бе готвил за прогимназиалната матура и в който за него нямаше нито една трудна задача.
Тримата се отдръпнаха настрана, но не скриваха любопитството си по-скоро да видят как момчето ще подхване молива, как ще пише без ръце. Обаче само след няколко минути разбраха, че у Зарко няма никакви намерения за фокусничество. Той само съблече сакото си, за да не му пречат ръкавите, извади от джебчето червената си самописка, която му бе подарила преди няколко дни майка му, махна капачето й със зъби, хвана я ловко и удобно между двете си ръце и спокойно започна да преписва условията на задачите.
Тримата учители се спогледаха с учудване и възхищение. Жълтото перо се плъзгаше леко и непринудено по хартията, а по лицето на момчето нямаше никаква следа от физическо напрежение.
След малко дойде и Хрулев. Той се спря пред първия чин, постоя, погледа с учудено нацупени устни, кимна многозначително на комисията и излезе.
Зарко преписа от сборника и реши задачите с мастило за по-малко от четиридесет и пет минути. Не му бе нужна никаква черновка, никакво преписване наново. Той спокойно и самоуверено прибра перодръжката си, сгъна изписаните листове надве, стана и ги остави на масата в ъгъла на учебната стая. Мълчаливо се отправи към вратата.
— Почакай! — спря го учителят по български Влахов, рус, висок и с обветрено, загоряло от слънцето лице момък. — Не е нужно да излизаш навън. Ние ей сега ще проверим какво си направил.
Тримата с интерес се заеха да преглеждат изпитната работа. В нея нямаше нито едно зачеркване, нито едно петънце. С червен молив в ръка математикът Павлов — възрастен мъж с прошарени коси, надвиснали над очите вежди и с обръснати мустаци — внимателно се взираше да открие поне една грешка или някакъв пропуск. Моливът му обаче не успя да докосне нито веднъж красиво изписаните страници. Най-после той с размах и с видимо удоволствие написа на празното поле на края: «Отличен (6)» и завъртя своя заплетен, трудноразбираем подпис. Подписаха с готовност и другите двама.
— Откровено казано, Белев, ние никак не очаквахме от вас такъв блестящ резултат! — каза литераторът, като нарочно наблегна на думите «блестящ» и «вас». — А сега, ако не се чувствувате много изморен, да започнем писмения по български език. — Той говореше на «ви» и тонът му беше ласкав, приятелски.
Зарко нищо не отговори, а само кимна в знак на съгласие и седна на предишното си място. Сега той се надяваше, че поне този рус, изпечен младеж ще го разбере и ще се застъпи за него пред директора и пред своите колеги.
— Пишете… заглавие — каза Влахов. — «Защо искам да стана керамик?» А под него в скобички: «Свободно съчинение». Сигурно ви е ясно какво искам от вас и не е нужно да ви обяснявам. Пишете бавно, спокойно, без да се тревожите, че времето няма да ви стигне.
Зарко постоя няколко минути, помисли откъде и как да започне. И започна с това, как бе изгубил ръцете си, как бе страдал, как бе се измъчвал не толкова от страшните и непоносими болки, колкото от мисълта, че цял живот ще бъде недъгав, безпомощен човек, тежко, ненужно бреме за майка си и за обществото. Той пишеше как много обичал да рисува, как искал отново да стане пълноценен човек, да работи, да участвува заедно с всички в строителството, в изграждането на новия живот у нас.
Това всъщност не беше съчинение, не беше плод на въображение или фантазия, а една колкото тъжна, толкова и светла, възторжена автобиография, отломка от действителния живот и едновременно с това — повик за живот.
Определените два часа неусетно изминаха, а Зарко все още продължаваше да пише.
— Достатъчно, Белев! — приближи се до чина Влахов и започна да прибира изписаните листове.
— Но аз не съм свършил! — смутен и поизплашен каза Зарко.
— Нищо! Не е нужно повече! — усмихна се учителят, сложи ръка на рамото му и искаше да му каже нещо ласкаво, одобрително, но само кимна с глава. — За днес сте свободен, можете да си отидете.
Учителите бяха не само изненадани, но и изумени от изпитната работа на безръкото момче.
— Как красиво пише — възхищаваше се откровено Павлов. — Истински калиграф! Та така и не всеки със здрави ръце може да пише!
— С правописа не е много добре! — каза Влахов. — Но погледнете само какъв стил има, каква здрава логика, каква култура! Това момче е прочело всички нови книги, които са излезли у нас досега, ето от самите цитати личи… — заразгръща той листовете.
— Те такива много четат! — съгласи се и третият член на комисията, художникът Диков. От започването на изпита досега той за пръв път се обаждаше. Диков беше от онзи тип хора, които нямат собствено мнение дори и при очевидни истини и които винаги поддържат това, което казват другите.
— Със спокойна съвест можем да поставим оценка «отличен» — каза Влахов. — Има ли някой нещо против?
Не, никой нямаше нищо против.
И само след няколко минути директорът Хрулев вече докладваше по телефона в министерството:
— Да, да, другарю Арабаджиев, и по двата предмета с пълно отличен. Но все пак… ето какво… ще се съгласите навярно, моля ви…
— Рано е още да се съгласявам, другарю директор! — сряза го Арабаджиев. — Докладвайте утре и за другите изпити! — и затвори телефона.
Сега вече Хрулев беше не само огорчен, а и озлобен.
Но на другия ден все пак трябваше да докладва, че и изпитите по геология и минералогия Зарко бе издържал с отличие.
Оставаше сега най-трудното — изпитът по рисуване и декорация.
В сряда сутринта Зарко пристигна в училището с половин час закъснение. Поради неочаквано спиране на електрическия ток трамваите бяха спрели и той трябваше да върви пеш. Неговото неявяване в определения час директорът бе изтълкувал като доброволно отказване от изпита и дори се канеше вече да докладва на Арабаджиев. Но тъкмо вече бе взел телефонната слушалка, видя през прозореца, че Зарко идва тичешком. Той се ядоса, остави слушалката и излезе в коридора.
— В колко часа трябваше да бъдеш тук? — посрещна го той, като посочи с пръст към часовника в коридора.
— Но трамваите… другарю директор, трамваите спряха… — заоправдава се, едва дишайки от умора, момчето.
— Върви в рисувателния салон! — кимна той към близката врата.
Зарко влезе, без да чука. Това беше голяма правоъгълна зала, край стените на която имаше стъклени шкафове като тия в коридора на училището. В тях бяха подредени най-различни керамични предмети, препарирани птици и животни. В дъното на салона около една голяма маса бяха насядали десетина девойки в сини работни манти и учителят Диков, също в синя дълга манта, им обясняваше нещо.
Като видя влязлото момче, Диков остави девойките, отправи се към него и мълчаливо му посочи с ръка да седне до една малка масичка. После той извади от едно чекмедже рисувателен блок и молив, сложи ги пред него и все така мълчаливо, сякаш свещенодействуваше, се спря пред един от шкафовете с препарирани птици. Дълго мисли и най-после извади една сврака върху плоска дървена подставка.
Зарко беше смутен и уплашен. В присъствието на всички тия непознати девойки ли трябва да рисува? А нямаше ги другите членове от комисията, инак той би помолил младия и симпатичен литератор Влахов да отстрани тия момичета или поне изпитът да се проведе в друга стая. Той се срамуваше да погледне към дъното на салона, но чувствуваше върху себе си любопитните погледи на девойките.
Диков прикрепи свраката върху висока стойка така, че откъм Зарко на пръв план изпъкваше опашката, а главата, наведена в кълвящо положение, едва се виждаше откъм тиловата част.
— Нарисувай ми тази гарга! — каза той и отново отиде при групата девойки.
Първата мисъл, която мина през главата на Зарко, беше да стане и да избяга. Та нима този суров, винаги мълчалив и намръщен учител не можеше да съобрази, че един млад човек като Зарко ще се стеснява и ще се бои от чуждите погледи? Не, не, може би всичко това беше нарочно нагласено така от Хрулев. Но нека!
Като се поколеба малко, Зарко решително отвори празния блок, взе молива, огледа добре модела пред себе си и започна да рисува. Стараеше се да не обръща внимание на тези, които го гледаха, мъчеше се да си представи, че е съвсем сам в своята стаичка и че рисува не за изпит, а просто за свое удоволствие.
Неведнъж Зарко бе рисувал свраки от натура. Тия нахални и грабливи птици често навестяваха вишната под неговия прозорец в къщи. Две дори бе уловил някога с примка от конски косми на царевичен кочан. И сега той още от първите няколко щрихи разбра, че е на правилен път, че рисунката му ще бъде сполучлива. Това му даде смелост и той наистина се откъсна от действителността, наистина престана да мисли за тия, които го гледаха със съжаление или иронична усмивка.
След около час рисунката бе готова. Диков все така мълчаливо се приближи, постоя, погледа с примижали очи, после откъсна листа от блока и направи знак с ръка на девойките да дойдат. Изгарящи от любопитство, те това и чакаха — с шум и врява дотичаха и заобиколиха двамата в плътен кръг.
— Ах, колко е хубава! — каза една девойка.
— Сякаш е жива и ще хвръкне! — обади се друга.
— Ако не бях видяла с очите си, нямаше никога да повярвам, че тази сврака е нарисувана от човек без ръце! — каза едно русо, с големи сини очи девойче и със съжаление погледна в своя блок, където имаше някакво странно и несъществуващо в света животно.
— Колко да му пишем? — наруши най-после мълчанието си Диков.
— Отличен! Отличен! — закрещяха девойките.
Но Диков не бързаше да постави своята оценка. Не знаеше мнението на директора. Той даде на ученичките почивка. Постави пред Зарко две порцеланови кани за вода. Едната беше декорирана с красиви стилизирани макове и полски синчец, а другата — само изсушена до бисквитно състояние и съвършено бяла. Донесе три панички с размити синя, зелена и червена боя и извади от джеба на мантата си оскубана четка за акварел:
— Декорирай! — каза лаконично той и като взе рисунката, излезе нанякъде.
Какво всъщност значеше тази единствена дума «декорирай», Зарко имаше съвсем смътна представа, защото при такава обстановка я чуваше за първи път в живота си. Под декориране той разбираше да се направят декорации на театрална сцена или да се украси с разноцветна хартия, плат или цветя някакъв салон. А тук изведнъж — декорирай кана за вода! Не му обясня художникът Диков как трябва да се направи това. А и Зарко не пожела да го попита, защото смяташе, че ще унижи човешкото си достойнство. И отново го овладя мисълта да избяга, да си отиде от тия коравосърдечни хора, които явно искаха да осуетят оставането му в това училище.
Но трябваше ли сега, накрая, след толкова труд и надежди изведнъж да се признае за победен, да се откаже от борбата! Не, не! Не знаят те кого имат пред себе си!
Зарко взе четката с две ръце, потопи я в синята боя и като гледаше от готовата кана, внимателно започна да рисува върху бялата първото стръкче синчец. Първият резултат беше насърчителен и той с увлечение се зае с второто.
Но тъкмо в този момент се случи нещо съвсем неочаквано. Отвън се чу тропот и шум от много гласове, а след малко вратата с трясък се отвори и в салона нахлуха цяла тълпа момчета и момичета. Те се спряха отстрана и с детинско любопитство започнаха да го разглеждат и да се учудват с глас, сякаш виждаха някакво чудо.
Зарко за миг се смути, изпусна четката и се помъчи да скрие обезобразените си ръце, но после реши, че по-добре е да не им обръща внимание, и отново продължи да рисува. Само леко пребледнялото му лице и едва потреперващите устни издаваха това, което ставаше в душата му.
— Ай, ай! — изписука някой с тънък момчешки глас. — Кой го пусна тука да ни хаби боите?
Зарко се сепна, сякаш му бяха ударили плесница, той вдигна очи и видя същото онова червенокосо момче, което бе видял преди десетина дни да излиза с баща си от стаята на директора. Той остави четката, изправи се и устреми пронизващ поглед в безцветните му, дълбоко хлътнали в орбитите очи. Блед като мъртвец, задъхващ се от мъка и злоба, той с усилие се сдържаше да не грабне и запрати каната върху главата му.
— Какво, ще ме биеш ли? — изпъчи гърди червенокосият и се ухили, откривайки вместо зъби горния си изпъкнал венец.
— Не! С подлеци не се бия! — процеди през зъби Зарко.
— Кой е подлец бе?… — сви юмруци и пристъпи заплашително напред червенокосият.
— Ти! — препречи му неочаквано пътя една русокоса девойка. — Какво искаш от момчето?
— Подлец, а? Подлец? Ще те смажа! — закрещя червенокосият и грубо отстрани девойката.
— Слушай! — застана сега пред него едър, силен младеж. — Още само една дума и с мен ще се разправяш.
Червенокосият изведнъж утихна и гузно отстъпи назад, а Зарко наметна палтото си и с бързи крачки се отправи към вратата. Учениците се разстъпиха от пътя му.
В коридора го срещна Диков:
— Чакай! Къде? Свърши ли вече?
Зарко не отговори, а ускори крачки, тичешком взе стълбите надолу и с всички сили хукна към улицата, сякаш някой го гонеше. «Далече! По-скоро далече от това училище, където имаше учители с твърди, порцеланови сърца и ученици, които не се отличаваха по нищо от най-обикновените улични гамени!»
Отново се върнаха тежките и безрадостни дни. Отново дойдоха мъчителните нощи на безсъние и кошмари. Зарко се чувствуваше убит, смазан, захвърлен като никому ненужна вещ.
А нямаше го и Гриша. Нямаше почти никой от добрите младежи в квартала. Всички бяха заминали на строителните обекти на младежките бригади. На кого да разкаже, с кого да сподели мъката си?
Зарко се отдръпна от хората, затвори се в себе си и не искаше никого да види, с никого да разговаря. Струваше му се, че целият свят е населен само с подлеци и мерзавци и че едва ли някъде ще се намери истински добър човек. Напразно майка му го утешаваше, напразно се мъчеше да му внуши, че все пак той ще победи, все пак ще успее да се настани и да свърши някакво училище. Тя бе подала заявление с документите му до заводското керамично училище в Пелинково и отново бе ходила при Арабаджиев и Министерството на народната просвета. Но Зарко вече в нищо и в никого не вярваше. Овладяло го бе отчаяние и безразличие към всичко. Ходеше като сомнамбул, хранеше се насила.
Така изминаха месеците юли и август.
Един септемврийски ден, когато учениците се готвеха за тържественото започване на новата учебна година и когато Зарко беше съвсем сломен от мъка, в двора се разнесе познатият глас на пощенския раздавач бай Станчо:
— Поща-а! Захари Нинов Белев!
Зарко беше сигурен, че писмото е от Данилич, но сега той не очакваше от него нищо ново, нищо такова, което би стопило парливата мъка в гърдите му. И затова заслиза по стълбите бавно.
— По-живо, момче, по-живо! И други ме чакат! — обади се раздавачът, а после додаде: — Ти днеска май че ще черпиш!
Зарко пое писмото мълчаливо и с равнодушие, но като зърна пощенското клеймо, изведнъж се сепна. То идваше от Пелинково. За по-скоро той помоли раздавача да го разпечата, а след малко четеше, препрочиташе написаните с пишеща машина редове и не можеше да повярва на очите си. Пишеха му от заводското училище при керамичния завод «Венера», че молбата му да бъде приет за ученик в заводското училище за трудови резерви е удовлетворена. Канеха го да се яви на 14 октомври в училището на редовни учебни занятия.
Смаян и объркан, Зарко загледа раздавача недоверчиво: «Не е ли това някаква грешка? Не е ли някаква жестока шега.» Но не, писмото не приличаше на фалшиво. Ето надписа на бланката — «Заводско училище за трудови резерви по керамика „Венера“, с. Пелинково». Ето изходящият номер и датата, подписът на директора и печата — съвсем истински.
— Не си ли сбъркал нещо адреса, чичо Станчо? — каза най-после Зарко и изпитателно се вгледа в слабичкото набръчкано лице на раздавача. Зарко не знаеше, че майка му бе изпратила заявление в училището. Тя бе мълчала досега, за да му спести новата мъка, в случай че откажат и там.
— Ти мене за какъв ме смяташ! — ядоса се бай Станчо не на шега. — Ето тук ясно като две и две четири е написано: Захари Нинов Белев…
— Не се сърди, моля ти се! Питам само…
— Питаш само, а не знаеш как се пита! — тръгна си бай Станчо. За него беше смъртна обида да му кажат, че е доставил писмо на погрешен адрес.
— Чакай, не те пускам! — препречи му пътя Зарко. — Ти днеска наистина заслужаваш да те почерпя. Мамо! — извика той, колкото сили имаше! — Нали имаме вишновка? Дай тука цялото шише! Приет съм за ученик в заводското училище.
След големи молби бай Станчо се съгласи да изпие две чашки вишновка, но при условие че друг път няма да се изказват такива обидни съмнения за неговата работа.
— Зарко сякаш се възроди. Той с нетърпение зачака деня, когато трябваше да отиде на училище.
Времето беше мрачно и студено. По небето пълзяха сиви облаци. Скоро заваля и сняг. Тази година зимата започна още през октомври.
Зарко бе седнал до прозореца на третокласното купе и бе отправил невиждащ поглед навън, където един след друг се мяркаха телеграфните стълбове, а снежинките като рояци бели мухи играеха вихрен танц зад стъклото. В душата му неочаквано и за самия него бе настъпил страшен смут. Той за първи път се отделяше за продължително време от майка си. За първи път напущаше града, квартала, където бе оставил Гриша, Лена, Бойко, младежкия клуб и всичко онова, което му беше скъпо и любимо. Какви ли ще бъдат учителите и учениците в Пелинково? Как ли ще го посрещнат те и дали няма да го огорчи и наскърби някой още от първия ден? След всяка измината гара сърцето му се свиваше болезнено, обземаше го неопределим страх от неизвестността.
Най-после влакът спря на гара Пелинково. Зарко слезе, пъхна ръце в джебовете на полушубката си, която майка му бе направила от стария му ученически шинел и тръгна да търси училището. Духаше остър, студен вятър и набиваше снега в лицето, под яката, под реверите на полушубката му. Скоро стигна до някакви огромни здания с големи фабрични комини. Нямаше съмнение, че това е заводът. Значи, точно на противоположната страна, както му бяха обяснили, отвън линията, се намира училището.
Той прекоси железопътния прелез и с отмалели от вълнение крака тръгна на север. Изведнъж в далечината през гъстата мрежа на снежинките забеляза дълга редица от хора, които вървяха бавно по бялото, затрупано тук-таме с малки преспи сняг шосе. Ускори крачки и ги настигна. Бяха учениците от заводското училище, които навярно се връщаха от утринната си закуска в стола. И момчетата, и момичетата бяха в нови тъмносини шинели, препасани с широки кожени колани, с кафяви туристически обувки и фуражки. Имаше нещо трогателно мило в тях. Несвикнали още с униформата, те вървяха някак сковано, с видимо усилие и когато разговаряха помежду си, смешно извръща ха само очите си един към друг, защото новите корави яки на куртките им още не позволяваха свободно движение.
Зарко се изравни с последните двама — едно ниско, пълнобузесто момче, другото по-високо, русо и слабичко, — които едва кретаха с тежките си твърди обувки.
— От кое училище сте? — реши той да провери дали не е сбъркал посоката.
— Ей от това! — посочи вляво с ръка бузестото.
— От заводското ли?
— Ъхъ! — помъчиха се да врътнат глави и двамата, но това не им се удаде напълно.
«Селянчета!» — помисли си Зарко и остана назад, за да почака, докато учениците се приберат в помещенията на пансиона.
След няколко минути той вече стоеше изправен мирно в скромничко, но уютно подредения кабинет на директора и с разтуптяно сърце чакаше той да довърши телефонния си разговор с някакъв инженер от завода.
Константин Ралев изведнъж му се понрави. Това беше слаб, около шестдесетгодишен мъж, с бели като сняг коси, вежди и мустаци, с високо открито чело и големи кафяви очи, които гледаха изпод очила в рогови рамки топло, откровено, без никакъв признак на двуличие. Той говореше бавно, сякаш обмисляше всяка дума, а в гласа му имаше нещо родно, близко, като у човек, който може и да ти се скара, да те наругае, но все пак не можеш да му се разсърдиш.
— Кажи сега, момче, какво има? — каза директорът, като остави телефонната слушалка на вилката.
— Аз съм Захари Белев.
— А! Пристигна ли вече? Зная за тебе. Говорихме с другаря Арабаджиев. — Директорът хвърли поглед към празните долу ръкави на момчето и за да не се изкушава от ново любопитство, безцелно започна да подрежда книжата по бюрото си.
В стаята настъпи тишина, която се нарушаваше само от шумоленето на книжата. Зарко стоеше в напрегнато очакване.
— Сега ето какво — заговори отново Ралев, — ние решихме да те приемем. Но… искам да ме разбереш добре и да не се огорчаваш: приемаме те, така да се каже, пробно, до края на първия срок, тоест — до Нова година. Ако с учението и с работата си ти докажеш, че си способен и можеш да вършиш всичко, както другите, ще останеш до края на курса. А ако не успееш, ти сам ще разбереш, че…
— Съгласен съм и много ви благодаря, другарю директор — пламна целият Зарко.
— Добре! Считай се засега като редовен ученик при нас. Ще получиш униформа, храна, легло в пансиона, учебници и всичко, каквото получават другите.
— Благодаря, другарю директор! — повтори Зарко и едва задържа радостните си сълзи.
— Директорът натисна бутончето на електрическия звънец на бюрото си. Влезе училищният прислужник, висок, попрегърбен, но държелив старец, с тъмносиня като на ученик куртка.
— Бай Стайко, кажи на дежурния учител да събере децата в голямата учебна стая, имам нещо да им говоря.
«Да събере децата!» — отекна гальовно в сърцето на Зарко. Директорът чувствуваше всички тия дошли от разни краища на страната момчета и момичетата като свои родни синове и дъщери.
След малко те вече бяха в голямата учебна стая и директорът, като избърсваше с кърпичка запотените си очила, заговори бавно, търсейки най-подходящи думи:
— Деца, сред вас идва още един ученик. Казва се Захари Белев. — Той помълча, намести очилата на носа си и продължи: — Захари е пострадал от една мина…
Чак сега погледите на всички се отправиха към отпуснатите ръкави на Зарко, от които не се виждаха никакви ръце, и в стаята премина тих шум на изненада и учудване.
— През неотдавна завършилата Втора световна война английските и американските империалисти не подбираха средства за воюване. Те хвърлиха от самолети над неприятелските им страни детски играчки, моливи, писалки и други предмети с красив, съблазнителен външен вид. Но вземеш ли такава писалка или играчка, опиташ ли се да си послужиш с нея, тя избухва със страшна сила и ти откъсва ръцете или те убива на място…
— Ах, мамичко! — изхлипа уплашено едно момиче от предните чинове.
— От такава подлост на империалистите е пострадал и този ваш другар. Но макар и без ръце, той се е научил да пише, да рисува, да върши почти всичко, каквото можете да вършите и вие. Приемете го като добър другар във вашата среда. Той е с една или две години по-възрастен от вас. Обичайте го и го уважавайте като ваш по-голям брат. А сега сте свободни!
Директорът си отиде, но в стаята още дълго време остана да цари пълна тишина и никой не се решаваше да заговори със Зарко, който стоеше смутен и зачервен, с наведена глава.
Най-после откъм задните редици се чу някакво шепнене, като че ли увещаваха някого за нещо, а после изведнъж се разнесе дружно от няколко гласа:
— Добре дошъл при нас!
Зарко вдигна очи. Към него идваше високо, снажно момче със смолисточерна и къдрава коса, която се виеше на пухкави пръстенчета над челото, над ъгловатите му вежди, изпод които блестяха приятелски усмихнати две черни очи.
— Аз се казвам Пройчо — представи се то — и искам да станем приятели.
— И аз искам, само че не само с един, а с всички… — каза смело и с висок глас Зарко.
— С всички, с всички! — обадиха се двама-трима от момчетата.
— Ами че с всички, разбира се — съгласи се веднага Пройчо и тутакси продължи: — А ти не се срамувай от нас, ние тука всички сме си свои. Повечето сме от селата, има само трима от град, с тебе стават четирима. Ама те са от малките градчета, а ти си от столицата.
Пройчо беше добре осведомен за всичко в училището и Зарко веднага разбра, че той е някакъв отговорник тук.
Момчетата и момичетата се поотпуснаха, заразговаряха помежду си, наставаха от чиновете, заобиколиха двамата.
— Пройчо — обади се уж тихо едно дребничко луничаво момче, но всички го чуха, — кажи му да дойде в нашата спалня! — Знаеш ли какво, Захари — каза Пройчо, — ще дойдеш ли да живееш при нас, в малката спалня?
Зарко още не знаеше какви спални имаше тук и коя беше малка, коя — голяма, но това къдрокосо отворено момче решително му хареса и той веднага се съгласи.
Пройчо го поведе през двора към двуетажния корпус на зданието, а подир тях тръгна цяла тълпа от момчета. Те се изкачиха по едни стръмни дървени стълби в дълъг тесен коридор, в който бяха наредени дъсчени гардеробни долапчета, и влязоха в обширната светла стая, в която имаше двадесетина легла като в казарма, а по средата голяма маса и столове.
— Ето това легло до печката е свободно — каза Пройчо. — Ей сега ще поискаме от домакина чаршафи и калъфки за възглавниците. Тичай, Стефко, да намериш другаря Коев! — обърна се той към едно от момчетата. — Помоли го да отвори вещевия склад.
Стефко, едно живо, пъргаво селянче с широко скулесто лице и остра брадичка, изглежда, знаейки от опит какво трябва да прави, не дочака да чуе всичко, а веднага припна навън. След него хукнаха няколко момчета. Но още от коридора те се върнаха, защото домакинът сам идваше да потърси новия ученик, за да го заведе в склада.
След около половин час Зарко се върна в спалнята пременен: с куртка, панталони, обуща, шинел, колан, фуражка — всичко ново-новеничко и миришещо на нафталин. Подир него важно и тържествено пристъпяха трима души, носейки одеяла, чаршафи, калъфки за възглавниците. Те веднага се заеха да приготвят леглото на новия си другар, а другите изтичаха в коридора да му намерят по-близък и по-удобен гардероб.
Зарко изведнъж почувствува, че е попаднал между добри и чистосърдечни другари. Отпусна се. Мъката и страхът в душата му започнаха да се топят. Той съблече шинела, сне фуражката си и ги занесе в гардероба, а после се върна и седна на леглото си. Насядаха до него и около него момчетата. Поведоха весели и непринудени разговори.
Колко много, колко интересни неща имаше да им разказва Зарко!
Учебните занятия започваха след два дни. Зарко реши да използува това време за една важна работа.
— Знаете ли какво — каза той, след като се върнаха от обеда в заводския стол, тук ние ще живеем не ден, не седмици, а цели две години. Няма да е лошо, ако помислим какво да направим, че да ни е удобно и приятно. — Той огледа празните стени на стаята.
— Вярно! Вярно! — обадиха се няколко души.
— Да украсим стаята!
— Да пазим чистота!
— Е-хей! Чакайте бе! Какво се разкрякахте всички изведнъж като жаби в блато? — извика сърдито Пройчо. Та ако всички вземат да крещят така, къде ще му излезе краят? Я да изберем един председател, който да ръководи съвещанието!
— Тебе избираме! — обади се някой.
— Пройчо! Пройчо! — завикаха и други.
— Добре, съгласен съм, ама ще има да си патите! — закани се къдрокосият и като направи сериозна муцунка, повелително махна с показалец: — Всичко живо да седне, кой където намери! Едно, две, три! Готово ли е? Готово! Давам думата на другаря Зарко!
Зарко не очакваше, че работата ще вземе такъв обрат, и се посмути, помълча, за да подреди мислите си в главата.
— Аз мисля, другари — започна той, — че тук при нас чистотата, тишината, добрият ред въобще ще бъде най-важното нещо. Трябва някак си този въпрос да го уредим още сега. Инак всеки ще започне да прави каквото си иска и когато си иска.
— Вярно е! — обади се Стефко. — Едни вече лягат по леглата с обувки, други пеят, когато им скимне…
— Чакай бе, кой ти даде думата, че започна? — сети се Пройчо, че е председател.
Стефко млъкна сконфузен.
— Карай, Зарко, нататък!
— Трябва да си изберем един отговорник по реда и чистотата в спалнята.
— Дадено! — наруши сам дисциплината председателят. — Казвайте кого да изберем? И хубавичко си отваряйте зъркелите, защото сетне да няма «тъй беше или инак беше»! Щом изберем отговорника, всеки е длъжен да му се подчинява.
— Аз викам да изберем Зарко, че е по-голям и повече знае! — каза Стефко.
— И я мисля същото! — изписука с тънък глас някой откъм вратата.
— Добре, и аз съм за Зарко — съгласи се Пройчо. — Има ли някой да иска друг отговорник?
— Няма, няма! — завикаха всички.
— Чакай! Какво пак гракнахте? Тя тая работа не става с грачене. Който иска Зарко да ни стане отговорник по реда и чистотата в стаята, да вдигне ръка!
Всички, с изключение на Зарко, вдигнаха ръце.
— Готово! — провъзгласи Пройчо избора.
— Ама чакайте бе, другари!… — искаше нещо да възрази Зарко през смях, но Пройчо го прекъсна:
— Свършено! Няма «чакай», няма «не чакай» избран си! Карай нататък!
«Бре, че огън момче! — помисли си Зарко. — Тъкмо за председател на младежко дружество!» — А после продължи: — Добре, съгласен съм. Благодаря ви за доверието. Сега да видим за украсата. Аз мисля да направим нашата спалня най-хубавата от всички спални.
— Даже и от женската? — обади се пак Стефко.
— И от женската! — Той нямаше и представа каква е и как е украсена спалнята на девойките, но беше сигурен, че това, което бе намислил да направи, не можеше да го направи никой друг. — Ама ще трябват малко пари за бои, за четки…
— Пари ли? Дадено! Ще съберем кой колкото може да даде и — готово! Ама там е работата, че няма кой да рисува. Тука всички сме все такива едни, кой чобанин, кой говедар в село…
— Ти затова не се грижи, има кой да рисува. Аз ще рисувам.
— А!? — усъмни се за миг Пройчо, но тутакси се поправи: — Вярно бе, нали и другарят директор каза, че Зарко може да рисува? Хайде, бъркайте се в джебовете! Сега всеки има по някой лев, не е като да няма. Стефко, вземи една тетрадка и пиши кой колко дава.
За няколко минути се събраха толкова пари, колкото бяха нужни да се украсят не една, а всичките три спални в пансиона.
— Нека останат малко пари и в запас, ще потрябват по-нататък и нещо друго да купим — мъдро разреши въпроса Пройчо. — А сега кой ще отиде да купи материалите? Трябва комисия. Единият вече ще бъде Зарко, а другите?
— Аз!
— Аз!
— Аз! — закрещяха от всички страни.
— Ама че сте!… — председателят запуши ушите си, а после тупна с юмрук по масата: — Тихо бе! Единият вече ще бъде Зарко. Другият — Стефко! Третият… третият — нека бъде Петко!
Петко Пенков беше свито, мълчаливо момче от Старозагорско, с нежно матово, сякаш прозрачно, обло лице и с големи влажни очи, от крайните ъгълчета на които сякаш ей сега ще закапят сълзи. Него още не го познаваха добре и всички мислеха, че то тъжи за майка си, за в къщи и че рано или късно ще избяга от училището.
Тримата получиха разрешение от директора да излязат и скоро техните черни, спретнати фигури изчезнаха зад бялата завеса на усилващия се сняг.
От всички двадесет и две момчета в първата спалня, или както я наричаха — малката спалня, само Пройчо беше от Пелинково. Някои си мислеха, че това е единствената причина, загдето той се държеше така свободно, весело, сякаш независим от никого.
— Хазяин! — бе казал веднъж Стефко. — Лесно му е на него! Докривее ли му нещо тука, ще си офейка в къщи и толкоз.
Но никой още не знаеше, че Пройчо няма родители и няма къде да отиде. Баща му, работник в същия този завод, бе изчезнал безследно след една стачка през хиляда деветстотин тридесет и седма година, когато Пройчо е бил едва на четири години. А две години по-късно от мъка, от скръб и мизерия се разболяла тежко и починала и майка му. Той останал да живее при леля си Николина, добра, милозлива и будна жена, но много нещастна. Мъжът й, селски кръчмар, пияница и развратник, всеки ден вдигал скандали в къщи с причина и без причина. А когато дошло и сирачето, той съвсем озверял — ругаел, биел жена си, искал да прогони детето. С голяма мъка лелята отгледала Пройчо. От залъка си отделяла, за да го изпраща на училище, да му купува дрехи, обуща, учебници. Все пак умно било момчето и завършило успешно трети прогимназиален клас. Настанила го леля му чирак при един местен дърводелец. Но меракът на Пройчо бил съвсем друг. Обичал той да се занимава с машини, мотори, с електрически прибори — въобще, влечало го към механика и електротехниката. Едни ден напуснал дърводелеца, качил се без билет в един празен товарен вагон на влака и заминал за София. Тук доста помизерувал и погладувал. Отначало спял по скамейките в парка или някоя градина, а когато времето застудяло — по трамвайните чакални, по новостроящите се здания, в чакалнята на гарата. Работел, каквото му попадне. Пренасял куфари, пренасял въглища, докато най-после се настанил в един автомобилен гараж — да мие колите.
Цяла година Пройчо прекарал в големия град и самата борба за съществуване го бе научила на много неща. Оттам беше неговото свободно държане, неговият привидно весел и независим вид.
Един ден Пройчо съвсем случайно научил от някакъв шофьор, че в родното му село се открива училище за трудови резерви към завода, в които бе работил някога баща му, и побързал да се върне. Той бил първият ученик, който се записал в училището, и веднага се заел да помага на директора, на домакина, на прислужника, за да се постави всичко в ред до пристигането на очакваните ученици. Пройчо беше добър, услужлив, винаги весел, но малко самонадеян и когато имаше пред себе си по-малки или по-прости момчета, обичаше да се държи с тях като по-възрастен, като човек, който е «видял и патил».
Със Зарко обаче работата стоеше малко по-иначе. Сутринта, когато той го видя за първи път, обзе го мъка и съжаление. Но после, като побеседваха, като го поопозна, разбра, че Зарко съвсем не е така нещастен и безпомощен, както изглеждаше на пръв поглед. Зарко бе преживял много повече от него и знаеше много повече, а освен това беше и по-голям. С него Пройчо не можеше да се държи покровителствено или пренебрежително, както с другите.
След около един час тримата се върнаха. Петко носеше огромно руло дебела хартия за покривка на масата, рисувателни листове и една обикновена глинена вазичка за цветя. Стефко се бе натоварил с две саксии мушкато, които с голяма мъка бе успял да купи от една селянка, на чиито прозорци още на отиване бе видял много цветя. Зарко като че ли нищо не носеше, но когато сне шинела си, оказа се, че джебовете му са пълни с бои, четки, разноцветни моливи, две шишенца туш, едно лепило, няколко вида пера за рисуване и още цял куп други неща. Разбира се, от събраните пари не бе останал нито лев за предвиждания запас. В книжарницата бяха намерили портрети на Ленин и Сталин, но портретът на Димитров бе изчерпан и Зарко бе решил да го нарисува на обикновен рисувателен лист с въглен. Той веднага се залови за работа.
Няколко души се заеха да направят стенни подставки за саксиите. Разтичаха се момчетата и намериха дъски, трион, чукче, гвоздеи. Скоро стаята заприлича на дърводелница.
Петко наряза червената хартия, залепи отделните парчета в дълга ивица и с плоска четка започна да пише лозунг: «Да превърнем живота в мечта, а мечтата в действителност!» Това свито, мълчаливо момче се оказа истински художник. Изпод ловката му ръка буквите излизаха красиви, правилни, като излети.
Какви ли още дарования, какви ли изненади се криеха в тези простички, недодялани селски момчета?!
Но камбанката удари за вечеря и работата трябваше за днес да се преустанови. Всички се хвърлиха да въведат в стаята порядък. Само за няколко минути треските и изрезките бяха прибрани, подът пометен, всичко поставено на мястото му.
Когато момчетата от първа спалня се строяваха на двора, за да отидат на вечеря, очите им горяха с особен блясък — с онзи блясък, които предателски издава човека, че е решил да направи нещо интересно и хубаво.
В новооткритото заводско училище имаше двадесет момичета и шестдесет момчета. Разделиха ги в две паралелки — IVа и IVб клас — и още от първия учебен ден започнаха сериозни занятия.
С първия учебен ден дойдоха и първите трудности, първите неприятности.
Директорът Константин Ралев беше стар комунист, умен, енергичен и делови човек. През цялото лято той не бе почивал нито ден. Обзавеждането и откриването на ново училище в следвоенната обстановка не беше лесна работа. Чиновете се оказаха недостатъчно и учениците трябваше да седят по трима, по четирима на чин. Много учебни пособия и помагала нямаше откъде да се доставят. За икономия на средства директорът на завода Михаил Панчугов — един страхлив и ограничен човек — категорично бе отказал да се построи баня — пералня и да се назначи перачка. Чаршафите от леглата и бельото на момчетата перяха девойките. А за изкъпване или поне за измиване с топла вода трябваше да се чака… лятото. Възпитателка бе назначена, но вече бяха изминали повече от двадесет дни, а тя, кой знае защо, все още не идваше.
Зарко добре виждаше всичко това и никак не му бе трудно да разбере докъде то ще доведе, ако не се вземат своевременно мерки. Трябваше да се помогне на директора, трябваше да се помогне на учителите, на учениците. Впрочем учениците трябваше сами да помогнат на всички, а с това сами на себе си. Но как? Ако това беше стар колектив, ако тук имаше младежко дружество като това в квартал «Южен редут», всичко би било по-лесно. Но дружество нямаше.
През свободното от учебните занятия време Зарко рисуваше или чертаеше нагледни скици и схеми върху преподадения материал, обясняваше на другарите си по-трудните уроци или заедно с Пройчо и Стефко майсторяха от дъска пергел, транспортир, линия или друго някое пособие. Момчетата и момичетата престанаха да виждат в него немощен безрък другар. Свикнаха, обикнаха го като по-голям свой брат, при когото можеш и мъката си да изплачеш, и разумен съвет да получиш, и много нови интересни неща да научиш. Между тях той беше най-възрастен, най-културен и с най-голям житейски опит.
Една вечер, когато всички бяха си легнали и на стената играеше огнено зайче от вратичката на печката, съседното на Зарковото легло се размърда и оттам се обади шепнешком Павел Денков, или както го наричаха всички — Павката.
— Зарко, спиш ли?
— Не. Защо.
— Искам да ти кажа нещо.
— Казвай.
Знаеш ли какво, ще взема и ще избягам оттука…
От изненада и учудване Зарко подскочи в леглото и се повдигна на лакти. Наистина, от другите спални вече бяха избягали три момчета и едно момиче, но те още от първия ден си личаха, че няма да устоят. А Павката се очертаваше като едно от най-добрите и примерни момчета, скромно, добродушно, сърдечно, а сега изведнъж — «ще избягам».
— Защо? Не ти ли харесва тук?
— Не знам… — въздъхна Павката. — Аз не исках да дойда тук, ама татьо ме доведе. Пък знаеш ли, в село имам гълъби. Седем чифта. Двата са «тъкладжии». Знаеш ли какво е «тъкладжии»? Хвърчат, хвърчат, па изведнъж започват да се премятат презглава. Много интересно!
— Та те и без тебе там ще си хвърчат.
— Не се знае. Кафезите ми са под стряхата. До нея расте една круша. Пък съседите имат един голям котарак, Мърчо се вика.
— А ти защо не ги премести? Или защо не взе да окастриш клоните на крушата?
— Нямаше къде. А виж, това за клоните хич не ми дойде на ума. — Павката замълча. В тишината се чуваше само как той усилено се чеше с нокти ту по гърдите, ту по шията или главата, а после каза: — Знаеш ли какво, май че съм завъдил въшки. Вчера си хванах една.
— И аз си хванах! — обади се полугласно от ъгъла Тошо Данчев. — Не знам само какво беше — таквоз едно с много крака и точица на гърба…
— Кой бърбори там бе? Защо още не спите? — избоботи басовия глас на Пройчо от другия край.
— Павката иска да бяга! — наивно и чистосърдечно провъзгласи Тошо.
Леглата тутакси остро заскърцаха, момчетата наставаха, вдигна се шум. Никой още не беше заспал.
В тъмнината сред стаята израсна високата едра фигура на Пройчо в гимнастическа фланелка и спортни гащета:
— Къде ще бяга и защо ще бяга?
— Че малко ли има защо да се бяга? — обади се от дъното нечий глас. — Това не е училище, а мъчилище.
— Какво му е лошото бе, какво му е мъчното?
— Майка му стара, тъпчем се по четири души на чин, не можеш нищо да си запишеш, а учителите изпитват ли, изпитват и двойки пишат.
— Аха, това ли било, Трифоне? — позна Пройчо гласа на Трифон Милев, едно едро дългоносо, намръщено момче от Бургас, което имаше вид на вечно недоволен и сърдит на целия свят човек.
— А защо не си потърсил училище, където учителите не изпитват и където за всяка псувня пишат отличен?
Всички се засмяха, защото знаеха, че Трифон беше мълчалив, но заговореше ли за нещо, първата му дума винаги беше псувня.
— Аз само на шега рекох бе, Пройчо? — обади се Павката. — Че какво му е лошото тука? И дрехи дават, и манджа дават, и всичко без пари дават…
— Дават, майка му стара, всичко дават! — със злобна заядливост каза Трифон. — И манджа дават, ама и двойки дават, па и въшки дават… И аз смятам да бягам оттука.
— Много здраве и добър ти път! Бягай! Ама по-напред кажи кой е виновен за въшките, кой ти ги даде?
— Па знам ли? Аз ако знам…
— Видиш ли? Не знаеш. А пък аз зная. Сами сме си виновни, ние ги донесохме. А може и самият ти да си донесъл.
— Кой? Аз ли бе? — изпсува Трифон и скочи от леглото. — Ти знаеш ли ме кой съм аз и какъв съм? Аз с параход чак до Турция съм ходил и пак въшки не съм видял, а сега тука. Неговата едра набита фигура заплашително се движеше към средата на стаята.
Положението ставаше сериозно. Трифон и Пройчо можеха да се сбият. Момчетата едно по едно бавно се приближаваха към тях. Зарко скочи бързо от леглото и застана между двамата:
— Е, сега пък и вие! За глупости се карате!
Стефко врътна електрическия ключ на лампата и в стаята плисна силна светлина. Всички запримигаха и затъркаха очи.
— Дежурният иде, бягайте! — извика някой и лампата в миг угасна.
Момчетата се хвърлиха по местата си, някои се сблъскаха в тъмнината, друг се спъна и падна. Само след няколко секунди всички бяха в леглата си и замряха покрити, като отдавна заспали.
Но навън не се чуваха никакви стъпки и вратата не се отвори. Всички учители бяха на квартири из селото. Нощното дежурство в пансиона те смятаха за излишно тежко бреме и стояха само до биенето на звънеца за лягане. Рядко оставаше някой до по-късно. Нощното дежурство всъщност беше работа на възпитателите, а тях ги нямаше.
Зарко притвори очи и се замисли: «Какво да се прави?»
Положението наистина ставаше тежко. Той не че се боеше от трудностите, не. Много и далеч по-големи трудности бе срещал и преодолявал Зарко досега. Но това тук беше нещо съвсем друго. Ако бяха само двама-трима или дори десетина, би било лесно. Ще поговориш с един, ще убедиш друг — все ще се уреди някак. А те — осемдесет души. И всички от различни места, всички с най-различни характери и навици. Наистина, и в младежкото дружество бяха много и разни хора, но там е организация — има ръководство, актив, секретар…
Ех, да можеше сега да поговори с Бойко! Той сигурно би помогнал. Бойко е така умен, така сърдечен, пък и голям опит има в тая работа.
А какво ли би го посъветвала майка му? Цели дванадесет години тя работи с деца — и в село, и в града. И там са различни характери, и там сигурно е имало такива неща. Но тя се е справяла. «Мамо, мамо! Колко си ми нужна сега — въздъхна Зарко, но тутакси в главата му проблесна друга идея: — Ще отида при директора! Та нали и той е учител, педагог? Ще поговоря с него, ще му обясня всичко! Инак всички ученици ще се разбягат. Училището ще се опразни. А може и да го закрият!»
С тази мисъл той заспа.
Сутринта. Зарко нямаше време, а и неудобно беше да отиде при директора веднага — кой знае как щяха да изтълкуват това другарите му. Но след учебните часове, когато камбанката удари за обед, той реши да се лиши от храна и се престори на болен.
Легна в леглото и зачака учениците да заминат за стола.
Но тъкмо вече се канеше да излиза, вратата на стаята се отвори без предупреждение и вътре влезе непозната девойка. Слабичка, стройна, почти колкото него на ръст, тя беше облечена в тъмносиньо палто, черна престилка и зелено пуловерче. Пшениченорусата й съвсем права коса се спущаше до самите рамене и това придаваше още по-продълговат вид на и бездруго слабичкото й матово личице. Зарко я взе за някаква нова ученичка.
— Кой ви разреши да влизате в мъжките спални? — посрещна я той не много дружелюбно.
— Не се сърди, Зарко, аз имам разрешение! — каза тя и червените й пълнички устни се разтегнаха в усмивка, откривайки два реда хубави бели зъби, а кестенявите й игриви очи ту се спираха върху смутеното и изненадано лице на Зарко, ту шареха навред из стаята.
— Откъде знаете, че се казвам Зарко?
— Зная. Казаха ми. Аз съм новата възпитателка…
— Извинете! Помислих ви…
— Няма нищо! Случва се! — прекъсна го бързо девойката. — Но да оставим всичко това. Дойдох да се запознаем, да поговорим. Казвам се Надя Танушева. Може ли да поседнем, няма ли да закъснееш за храна?
— Не, заповядайте! Аз и без това нямаше да ходя.
Двамата седнаха до масата и поведоха дълъг разговор. Танушева питаше подробно за всичко. Тя вече бе научила много неща от директора, от учителите, от секретарката, знаеше по имена няколко от учениците и ученичките. Но това, което й разказа Зарко, тя отникъде не би могла да научи и затова беше много доволна. Той не забрави да спомене и за избягалите ученици, за случката между Пройчо и Трифон.
— Трябва да се действува бързо и енергично, другарко Танушева — завърши Зарко. — Нужни са тук не само учителите и възпитателите, а нужен е и здрав другарски колектив. Трябва ни младежко дружество.
— А нима не е идвал никой от околийския комитет на СНМ.
— Не, не е идвал… А може би е идвал, но не зная.
— Ясно-о! — проточи замислено Танушева и помълча, барабанейки с пръсти по масата, а после изведнъж каза: — Аз те познавам доста отдавна, говорил ми е за тебе другарят Чапай.
— Чапай! — подскочи Зарко от изненада. — Вие се познавате с другаря Чапай?
— Че какво чудно има в това? Бяхме заедно в младежка бригада. А после бях за малко и организационен работник, преди да завърша курсовете за възпитатели.
В началото младостта и външният вид на девойката не вдъхваха никакво доверие и авторитет на Зарко. Но когато тя каза, че е била бригадирка, че е завършила курсове и че лично се познава с Чапай, същият този Чапай, който е бил командир на партизански отред, той я загледа с надежда и с блеснали от радост очи:
— Ще се оправим, значи?
— Надявам се. Но ми трябват само няколко здрави, сигурни, добри момчета и момичета. Има ли тука такива?
— Има, другарко Танушева. Тук всички до един са добри, та даже и този Трифон, за който ви казах, макар че обича малко да псува.
— Имаш ли предвид някой за председател на дружеството? По-силен, по-авторитетен, когото всички обичат?
— Пройчо! — отговори Зарко, без да се замисли. — Това е момче със силен характер, честен е по душа и доста е препатил. Обича малко да се налага, но с другарска критика и съвети ще се оправи.
Откъм железопътния прелез по шосето се зададе колоната на учениците, които се връщаха от стола. Надя Танушева стана:
— Благодаря ти, Зарко! Надявам се, че ще станем добри приятели и ще си помагаме един на друг.
— Не знам, другарко Танушева — наведе поласкан глава Зарко. — Аз с всички сили ще се мъча да ви помагам…
— Добре! — каза девойката, излизайки. — А колкото за дружеството, ти имаш пълно право. Ще трябва незабавно да го учредим.
От този ден положението в училището започна да се променя. Тази слабичка девойка, скромна, като обикновена ученичка, се оказа човек с необикновена воля и замах. Веднага след учебните часове тя свика общо събрание и изнесе беседа за необходимостта от организиран живот, от младежко дружество в училището. После поговори с този, с онзи от учениците и ученичките. А след два дни дружеството вече съществуваше. В него засега влизаха само осем души — пет момчета и три момичета, които бяха доказали с документи, че са дошли тук като редовни членове на Съюза. Имаше и други седем души, които Зарко нарече «резервни» и които веднага трябваше да пишат на село за картите или документите си.
Рано сутринта на третия ден ръководството на дружеството стоеше пред вратата на дирекцията и чакаше директорът да се освободи от някакъв твърде разговорлив посетител, който повече от половин час вече стоеше вътре. Тук бяха председателят Пройчо, секретарката Влада Друмникова и културнопросветникът Зарко.
Водеше ги възпитателката Надя Танушева. Тя трябваше да ги представи на директора като новоизбрано ръководство на дружеството, а край това и да спасява положението, ако случайно някой се забърка и започне да говори нередни неща.
Най-после посетителят излезе, но тъкмо Пройчо се канеше да почука на вратата, зад гърба му се разнесе познат глас:
— И аз ще дойда с вас, майка му стара!
Беше Трифон. Пройчо се отдръпна от вратата, погледна го и се намръщи: «Ще изтърсиш пред директора някое „майка му стара“ и ще развалиш цялата работа!» Но Влада, която вече добре познаваше характера на Трифон и знаеше, че тук може да стане скандал, побърза да каже:
— Е, нека дойде, няма да пречи! Ще бъде един вид представител на широките маси…
Представителят на «широките маси» великодушно одобри тая защита и подари на Влада една от своите редки усмивки, а след това отправи умоляващ поглед към възпитателката.
— Нека дойде — каза и Танушева. — Само че, Трифоне, гледай да не изпуснеш пред другаря директор някоя… нали ме разбираш?
— Бъди спокойна другарко Танушева, аз чак в Истанбул съм ходил и пак… Майка му стара!…
— Добре, добре! Хайде, Пройчо, че скоро ще бие камбанката за закуска.
Петимата влязоха и когато Константин Ралев разбра, че това са не какви да е хора, а ръководство и представители, остана приятно изненадан:
— Заповядайте, другари, седнете! Ще поговорим какво може да се направи.
Оказа се, че Константин Ралев знаеше всичко, за което бяха дошли да му разкажат петимата. Този стар педагог комунист, който вече бе навършил години за пенсия, но все още не можеше да се откъсне от професията си, със своя дългогодишен опит, със своето набито око отдавна бе видял, че работите в училището вървят зле. И това се бе отразило на здравето му. От тичане, от разправии, от нерви той бе изгубил съня си и спеше само три-четири часа на денонощие. Но това никой не знаеше. В училището нямаше партийна организация. Между учителите нямаше нито един партиен член, с когото би могъл да се посъветва, да обсъдят положението. И затова сега той се радваше на тия млади хора, които бяха дошли с искреното желание да му помогнат.
— Сега ето какво, другари — каза Ралев, след като търпеливо изслуша малко нестройния, но обективен и точен доклад на Пройчо, — това, което казвате, е така. Децата имат пълно право да недоволствуват. На какво прилича това — да няма къде да се изкъпеш, да се изпереш, да нямаш учебник, да нямаш пантофки или чехли, с които да замениш калните си обувки, когато влизаш в спалнята, да нямаш най-елементарни учебни помагала и удобства?…
Всички с внимание и интерес слушаха, а Трифон бе сбърчил в недоволна гримаса дългоносото си лице и беше готов да каже: «Ей, майка му стара, ами че като е така, защо не вземете мерки?» Но възпитателката овреме го забеляза и като се премести уж случайно към него, настъпи го по крака, за да му припомни обещанието.
— Виждам всичко, другари — продължи бавно директорът, сякаш обмисляше всяка своя дума, — но с празни ръце нищо не мога да направя. Заводът не отпуща предвидените средства. — Тук той замълча, а после добави: — И не всъщност заводът, а един-единствен човек пречи…
— Аз го знам кой е — не се стърпя Трифон, — директорът Панчугов? Ама…
Какво ще кажете, другарю директор — побърза да прекъсне Трифон Пройчо, — ако отидем и при другаря Панчугов?
— Идете. Само че не знам как ще ви посрещне! — Ралев въздъхна и не каза повече нито дума, но лицето му ясно говореше: «Труден човек е той, няма да ви разбере, големи разправии съм имал с него!»
— Ще отидем, пък даже и да ни изпъди! — обади се Танушева и стана. Станаха и другите. — Довиждане, другарю директор! Много ви благодарим за любезния прием.
— Довиждане! Идвайте пак! Ще поговорим, ще помислим заедно. «Два клинеца по-здраво стягат» — казва народът.
До сигнала за закуска имаше още време.
— Да вървим, другари! — каза Танушева и на мургавото й леко изпъкнало чело се вряза бръчка.
— Да вървим! Веднага! — каза Пройчо. — Макар че може да закъснеем за закуска!
— За общото благо може веднъж и да не ядем! — обади се Влада.
Пред кабинета на Панчугов те дълго спориха с една необикновено руса, с оксиженирани коси и кървавочервени устни секретарка, която не искаше да ги пусне дори в чакалнята.
— Другарят директор е зает и никого не приема.
— Вие му кажете, че е дошла делегация от заводското училище и че иска да говори с него по важна и сериозна работа! — каза Танушева.
— Казах ви, другарят директор е зает. Подписва документи и писма. Елате друг път! — обърна се секретарката и с високомерна презрителна гримаса се скри в стаята си.
— След мен! Изкомандува Пройчо и докато оксиженираната усети какво става и му попречи, той почука на вратата с порцеланова табелка «Директор» и почти веднага след това отвори.
След него един по един влязоха вътре и другите.
Зад масивно дъбово бюро, на което имаше три телефона и лампа с красив абажур, седеше около четиридесетгодишен мъж, върху плешивото теме на когото бяха зачесани редки коси, идващи откъм лявото ухо. Той закусваше с мляко и бисквити. От неочакваното посещение директорът едва ли не разля млякото върху тъмнокафявия си, съвсем нов костюм и учудено устреми поглед в Пройчо:
— Какво има, кой ви пусна тук?
— Те сами, другарю директор…-появи се отнякъде оксиженираната секретарка. — Аз не ги пущах, казах им, че сте зает…
— Идваме по важна работа и не можем да чакаме! — намеси се Надя Танушева. — А и оказа се, че не сте много зает.
Панчугов се изправи. В очите му светнаха гневни пламъчета. Той не беше свикнал да му се говори с такъв тон.
— Ние сме от ръководството на младежкото дружество при заводското училище — уведоми го Пройчо.
— Е? И какво има?
— Лошо е при нас, другарю директор! — намеси се смело Танушева. — Липсват най-елементарни условия за живеене и учение. Учениците ще се разбягат, въшки са ги налегнали…
— Баня ли сте дошли да искате? — прекъсна я почти с крясък Панчугов. — А в къщи на село все с бани и удобства ли сте живели досега?
Танушева помълча, за да не избухне. Тя огледа комфортно уредения кабинет на Панчугов с кожени меки кресла, със скъп персийски килим, в който краката потъваха като в гъста трева, и задъхана, едва сдържайки гнева си, каза неочаквано меко и за самата себе си:
— Не, другарю директор, не сме живели… Но туй не е вече лукс, а необходимост.
— Не е лукс, не е лукс! По-добре от вас знам аз какво е лукс и какво не е — каза заядливо Панчугов. — Но я ми кажете кой ви изпрати тука, Ралев ли?
— Не! Никой не ни е изпратил — заговориха изведнъж всички. — Ние сами…
— Та ние не сме вече малки, другарю директор! — каза Влада, подръпвайки Трифон изотзад да мълчи.
— Не сте малки, а не знаете как да се държите! — устреми Панчугов ядно святкащи очи към Зарко. — Ето, този там си позволява нахалството да стои пред мен, пред директора на завода, с ръце в джобовете! На какво прилича това?
Младежите неловко се спогледаха, без да отговорят. А Зарко така силно се изчерви, че сякаш от лицето му щеше да капне кръв. Той машинално пъхна ръцете си още по-дълбоко в джебовете, но размисли малко и изведнъж ги извади навън. Панчугов се сепна изненадан, направи крачка-две, а след това попита:
— А ти какъв си там, в училището?
— Ученик! — отговори вместо Зарко Трифон, който сега вече явно искаше да направи тук скандал.
Панчугов намръщен и с пренебрежение продължаваше да гледа Зарко, а после отиде зад бюрото си:
— Така! Значи такива ги подбира там Ралев?… Нищо не заслужава той, нищо не заслужавате вие!…
— Добре! — направи крачка към него Танушева и продълговатото й лице пребледня, а бръчката между очите й стана още по-дълбока. — Ние не сме дошли тука да хленчим, да ви се молим!… Довиждане, господин Панчугов! — Тя нарочно не каза «другарю директор», а на думата «господин» особено силно наблегна и с бързи стъпки се отправи към вратата, последвана от другарите си. Най-назад остана Влада, която с усилие сдържаше Трифон да не каже нещо необмислено.
Пред вратата на стола петимата се спряха. Времето за утринна закуска още не бе минало, но сега никому не бе до ядене.
— Гад! — процеди през зъби Пройчо. — Никак не можех и да си помисля, че е такъв!
— Ти, Зарко, не се огорчавай! — каза Влада. — Това не е човек! Кой знае по каква случайност е станал директор…
Но Зарко не я чу. Бащинското отношение на директора Ралев, добродушието и привързаността на другарите му, доверието, което му бе оказала Танушева — всичко това го бе накарало да забрави през тия дни за своя недъг. И сега думите на Панчугов по-силно и по-жестоко от всеки друг път нараниха душата му.
«Ако у него няма справедливост, ако няма чувство за отговорност, няма ли поне жалост! — мислеше си Зарко, но изведнъж се усмихна горчиво: — Жалост! Собственият ми баща няма към мене жалост и ме захвърли, а аз у чуждите я търся!» И той неусетно за самия себе си каза:
— У такива по̀ бива да се търси човечност, другари! Не трябва да ги молим! С тях трябва да воюваме…
— А бе, ех, майка му стара, защо не ме оставихте барем две думички да му кажа аз на него — запали се Трифон. — «Ти, другарю Панчугов, щях да му река, погрешно си дошъл тука. Мястото ти сигурно е празно пред Народния съд, там, дето съдят сега разни вредители…»
— Стига, другари! — охлади огъня им Танушева. — Хайде да си вървим! Имам една хубава идея, трябва да я осъществим.
… След два дни в заводския стол, където се хранеха на смени повече от шестстотин работници и работнички, се появи интересен стенвестник, посветен почти изцяло на директора Панчугов. Централната карикатура представяше директора, заобиколен от едри като овчарски кучета породисти въшки, от устата на които излизаше написано с букви по едно «бау-бау». Панчугов сочеше с ръка към няколко бягащи в далечината заводски ученици с куфари в ръцете и насъскваше въшките: «Дръж, Белке! Хапи, Сивчо! Не ми трябват трудови резерви!» Зарко с удивителна точност бе предал голямата ъгловата глава на директора със зачесаните върху плешивината редки коси. Даже и без никакъв надпис или обяснение всеки би познал, че това е Панчугов.
А малко преди да тръгнат учениците за вечеря, пред входа на училището спря лъскава лека кола и от нея, пъхтейки и мърморейки нещо, излезе Панчугов, облечен в светлокафяв велурен кожух. Някой му бе казал за карикатурата и затова именно сега той за пръв път удостояваше с присъствието си заводското училище. От това, разбира се, не можеше да се очаква нищо добро.
Но в скромничкия кабинет на Константин Ралев вече имаше други гости — партийният комитет при завода в пълния си състав.
Наистина — неприятна среща за Панчугов!
През първите дни, когато Пройчо си позволяваше да се поскарва или да дава съвети на някое от по-буйните и палави момчета, почти винаги избухваше скандал:
А ти какъв си тук, чорбаджия някакъв или помощник-директор? — намесваха се няколко души изведнъж.
Но сега всички го слушаха, защото той не беше просто само Пройчо, а «другарят председател на СНМ Пройчо Дудуков». Подчиняваха му се дори и такива вироглавци като Трифон, на които само трябваше да каже:
— Но, моля ти се, не съм го измислил сам, бюрото така реши!
— Е, виж, това е друга работа — омекваха веднага те. — Щом като бюрото е решило, значи, нямаме нищо против!
Младежкото дружество и неговото ръководство се ползуваха вече с голям авторитет. Зер не беше дребно нещо това, да се принуди един Панчугов да напусне топлия си комфортен кабинет и да дойде чак в училището. А той не само че дойде, но и получи добър урок от заводския партиен комитет, който беше сериозно разтревожен от нередностите, изнесени в стенвестника. Колкото и да му беше неприятно, Панчугов не можеше да се обяви против решението на комитета. Още на другия ден той отпусна средства за учебници, за помагала и перачка. Нареди изоставената, полуразрушена заводска баня да се възстанови и да се ползува от работниците и учениците.
В училището започна нов живот. За бягане вече никой не споменаваше.
— Бюрото реши да си образуваме училищен хор! — каза един ден Пройчо.
Веднага образуваха хор. В него влязоха двадесет и осем момчета и четиринадесет момичета.
Диригент им беше възпитателката Надя Танушева. Тази двадесет и една годишна девойка се оказа не само умен, добър другар и организатор, но и човек с голяма музикална култура. Тя пееше хубаво, свиреше на акордеон и умееше да направи едногласните песни на два и три гласа. В училището се откриха неподозирано много дарования. Почти всички момичета пееха добре, но имаше между тях две, които изпълняваха народни песни с голямо майсторство. Не останаха назад и момчетата. Трифон свиреше на ръчна хармоника и веднага писа да му я изпратят от Бургас. Стефко беше гайдарджия, Тошо — кавалджия, Йонко Върбанов имаше чудесен тенор. А Павката, този сантиментален и любвеобилен Павка, който с часове можеше да разправя за гълъби, за разни породи зайци и който при разговор с момиче се изчервяваше като варен рак, се оказа поет. Той декламираше стихове на Ботев и Вапцаров така вдъхновено, че изтръгваше от очите на другарите си сълзи.
— Другари и другарки — каза веднъж Пройчо, — бюрото реши да си направим самодеен колектив!
Този път той излъга. Бюрото нищо не бе решило. Това си беше лично негово хрумване. Но все пак само след няколко дни самодейният колектив вече съществуваше. Определени бяха съставите на хора, на оркестъра, на тия, които щяха да изпълняват народните хора и ръченици.
Веднага след учебните занятия групите се оттеглиха в отделни стаи и започваха репетиции. Времето взе да не стига. Все по-често започваха да се явяват в час ученици без домашни упражнения, с ненаучени уроци. Намесиха се учителите, намеси се директорът — определиха програма и за извънучебните занимания. Така работата тръгна добре.
Зарко с нетърпение очакваше деня, когато щяха да започнат практическите занимания в завода. Предстоеше му ново, тежко изпитание. Как ли щяха да го посрещнат там работниците, майсторите? Дали няма някой да го нагруби, да го изпъди? Дали пък нямаше някой нарочно да го постави на такава трудна работа, че сам да се отчае от себе си и да напусне училището?
Най-после и този съдбоносен ден дойде. Класният ръководител на IVа клас Янаки Горанов извика Зарко насаме.
— Слушай, Белев — започна той, като извади цигара и търсеше из джебовете си кибрит, — няма защо да крия, ти си добро, прилежно, волево момче. Обичат те, уважават те другарите ти. Обичат те и ценят правилно твоя труд и учителите. От все сърце ти желаем успех. — Най-после той намери кибрит, запали цигарата си и като смукна развълнувано два-три пъти поред, продължи: — С теорията, според мнението на всички, ти се справяш отлично. Практиката обаче за тебе ще бъде нещо, което…
— Което може да ме обезкуражи, искате да кажете?
— Да, точно така! Но ти не бива да се отчайваш. Днес в завода няма да работим, а само ще разглеждаме всичко подробно. Истинска практика ще започнем вдругиден. И винаги ще бъде така: единия ден — теория, другия — практика. Разглеждай днес много внимателно и сам прецени къде, в кой от цеховете ти най-добре би могъл да се справяш с работата. А другото остави на мен!…
Зарко разбра. Това, което тревожеше него, не по-малко безпокоеше и класния му ръководител.
Ще гледам! Благодаря ви, другарю Горанов! — каза той, развълнуван от неговата грижа и готовност да му помогне.
… В завода Зарко идваше за втори път. Веднъж вече ги бяха водили още в самото начало на учебните занимания. Но тогава той разглеждаше всичко само от просто любопитство и бе останал с едно общо нерадостно впечатление: стар завод, големи, мрачни и неприветливи помещения, разхвърляни навсякъде бракувани материали, безредие, нечистотии, хаос, в който гърмят огромни чудновати машини, сноват насам-натам работници и работнички, но кой какво работи — иди, че го разбери. В училището тогава той се върна смутен и дори изплашен. Сега обаче Зарко имаше що-годе познания за отделните цехове, за работата, която се извършваше в тях, и любопитството му беше по-друго, почти професионално. Привидният някога хаос сега за него беше съвсем естествен и дори необходим. Не можеше да не гърмят грамадните, въртящи се стоманени барабани, в които се приготовляваше основната производствена маса и в която имаше «мелещи тела» — кварцови топки. Не можеше да не издават шум глиномесът с мембранните помпи и другите по-малки машини и съоръжения. А и не можеха в този адски трясък да не викат, да не ръкомахат работниците, защото инак не можеха да се разберат кой какво иска да каже.
Горанов, заобиколен от своите ученици, се спираше при всяка машина и обясняваше нейното устройство и как тя работи. Устните му мърдаха като на артист във филм, звуковият апарат на който е престанал да работи. Но все пак Зарко разбираше всичко, защото предварително бе чел в учебниците и бе слушал в клас.
— Този барабан обясняваше учителят — има шест тона вместимост. В него се поставят съответните пропорции каолин, калиев или калциев фелдшпат, кварц, плевенска глина и вода. Всичко това в барабана се смесва, стрива се от мелещите тела, превръща се в рядка фина каша, която после с помощта на филтър пресата се обезводнява до необходимия процент…
Зарко престана да слуша, скучни и безинтересни му бяха обясненията на ръководителя. Не за машините бе дошъл сега той тук, а за хората, които работеха при тях. Искаше да види как те изглеждат, как се отнасят един към друг.
Мъчеше се да прочете характерите по лицата им, да проникне дълбоко в душите им и да разбере кои са добри и кои лоши.
— Хей, Паяк! — кресна до него и повика някого с ръка един млад, висок и слаб работник в синя ватенка.
Иззад мембранната помпа се показа ниско на ръст момче в син, целия изцапан в глина комбинезон и тръгна към него. Гърбаво, с късо, обезформено туловище, поради което ръцете и краката му изглеждаха прекалено дълги, то наистина приличаше на паяк. Работникът го посрещна към вратата малко по-далече от шума на барабаните. Двамата съвсем приятелски заразговаряха за нещо интересно и весело, защото гърбавият дяволито се почесваше зад ухото и се смееше, а другият го потупваше по рамото.
Но тази обикновена и съвсем незначителна на вид случка обезсърчи и разстрои Зарко. «Паяк!» Защо този млад, висок и строен момък трябваше да вика на гърбавия «паяк»? Та нали това е обидно, унизително, недругарско? И все пак гърбавият не се обиди, не даде никакъв вид на засегнат, оскърбен човек. Свикнал е с този прякор. А какво ли име ще измислят в завода на Зарко? Не, не! Той по никакъв начин не би се помирил с подобно обидно и недостойно отношение.
Във формовъчния цех Горанов разпалено с увлечение започна да обяснява как става формуването на порцелановите предмети чрез отливане, чрез полусухо пресоване и чрез фрикционните преси. Всичко беше така леко, така интересно и увлекателно, че учениците слушаха със затаен дъх. Но макар че тук нямаше никакъв шум от машини, Зарко нищо не чуваше. В ушите му звучеше една-единствена дума «паяк!» Тя не го напусна и в пещния цех, и в камениновия, и във фаянсовия, и в огнеупорния.
В училището той се върна мрачен, унил, отчаян. Искаше му се веднага да захвърли ученическата униформа, да облече в склада своите посипани с нафталин цивилни дрехи и да тича към гарата, където пътниците вече чакаха вечерния влак за София.
Той дори отиде до вратата и хвана дръжката. Изведнъж му се стори, че вече се намира пред прага на тяхната мансардна стаичка. Ето вратата се отваря и срещу него застава майка му — мила тъжна, питаща. Какво ще й отговори? Това, че някой нарекъл някого си «паяк»? Не, не!
Зарко пусна дръжката на вратата, бавно отиде до леглото си и седна: «Колко жесток и неблагодарен съм към тебе, майко! Сякаш не стига това, което си изживяла за мен!»
В този момент в спалнята влезе Янаки Горанов. На долната му устна висеше залепнала изгаснала цигара.
Той кимна на няколко момчета в спалнята да излязат, после седна на един стол до масата, покани Зарко да седне при него и дълго търси мълчаливо из джебовете си кибрит. Като не намери никъде нито една клечка кибрит, той запали цигарата си от печката, облегна се на масата и изпущайки дим през устата си, каза:
— Ти днес никак не ми харесваш!
Зарко трепна.
— Да! — продължи Горанов. — Аз имах малко по-друго мнение за тебе. Мислех те за по-силен и по-твърд.
— Но, другарю Горанов…
— Не ме прекъсвай! Сега аз говоря. Ще говориш след малко и ти.
— Извинете!
— Не са нужни извинения. Дошъл съм при тебе не като учител, а като твой по-възрастен другар и приятел. Твоето настроение днес се развали още когато бяхме в барабанния цех. От дребни факти ти си склонен да правиш «велики» заключения. — Думата «велики» той произнесе с подчертана ирония. — А това е погрешно, неправилно и което е най-важно — вредно е за самия тебе. Мога ли аз например да съдя по един-единствен ученик какви са всичките ученици в нашето училище? Погрешно, неправилно ще бъде! Ами че аз мога случайно да попадна на най-добрия ученик, или пък на най-лошия.
— Да! — отговори неволно Зарко.
— А защо ти тогава правиш преценка за работниците от цял един завод само по впечатленията си от един-единствен човек?
Зарко мълчеше. Укорът на Горанов беше справедлив. Този мургав млад човек, който, преди да стане тук учител, е бил няколко години майстор в керамичен завод, знаеше не само как се палят огромните кръгли пещи, за да изпекат най-добре порцелановите изделия, а умееше да надзърне и в човешката душа, да палне в нея огъня на надеждата и самоувереността.
— Днес, като ходехме из завода, през цялото време си мислех за тебе. — Той извади нова цигара, запали я от догарящата и продължи: — Ти чудесно би се справил с работата в барабанния цех… Там главният майстор бай Ченко е много добър човек, ще ти помага.
— А мислите ли, че не бих се справил и с работата във формовъчния цех? — попита неочаквано Зарко.
Горанов не отговори веднага, а се престори, че на устната му е полепнал тютюн и се зае старателно да го изтрива с кърпичката си. Но по лицето и големите му тъмни очи явно личеше, че той обмисля отговора си.
— А защо пък да не се справиш? — каза най-после той. — Това само от тебе зависи. Как можеш да пишеш и рисуваш, а да не можеш да направиш един нищо и никакъв си там изолатор от глина?
— Мога! — почти проплака Зарко с блеснали очи, в които имаше и решителност, и отчаяние. — Не само изолатори, а и много други работи ще мога да правя, но… ех!… — Той тупна с ръка върху масата и скри очи в свивката на лакътя си.
— Не, не бива така! — докосна развълнуван с длан черната му разрошена коса учителят. — Това е слабост, това е малодушие!
Зарко се изправи. Макар че в очите му имаше сълзи, не искаше да го смятат за слаб и малодушен.
— Знаете ли какво, другарю Горанов? — каза той. — Видях и прецених днес, че ще мога да се справя с работата и в барабанния цех, и във формовъчния, и в моделния, и в отливния, и на пресите в щанцовия, и на много други места…
Горанов мълчеше и неспокойно смучеше дима от цигарата си без прекъсване. При споменаването на всеки цех черните му гъсти и малко чупнати отгоре вежди все повече и повече се повдигаха към челото, а очите му гледаха момчето с учудване и недоверие. Не бе ли отишъл той твърде далече със своите съвети и насърчения? Ами че това е човек без ръце. Как може да се справи той там, във формовъчния цех например, където работата е толкова сложна и многообразна?
И сякаш нарочно, за да го обърка съвсем, Зарко продължи:
— Аз ви моля да ме настаните във формовъчния отдел на механичните колела, там, където се правят електрически изолатори.
Горанов прокара два-три пъти ръка по бухналата си коса и каза:
— Щом като искаш, добре! — Той се надяваше, че Зарко в последния момент ще размисли и ще се откаже, но се излъга.
— Благодаря ви, другарю Горанов! — каза момчето. — Ще се помъча да не ви посрамя…
Учителят стана. В очите му се четеше и изненада, и съжаление, но и решимост да изпълни обещанието си. Предварителната благодарност на Зарко вече го задължаваше да направи това.
Беше още рано до сигнала за вечерна проверка, но Зарко легна, зави се презглава с одеялото и не отговаряше на нито една от закачките и шегите на другарите си. Даваше си вид на отдавна заспал. Една мъчителна мисъл като с длето дълбаеше душата му: да избяга ли завинаги оттук, или да отиде на другия ден в завода, където го очакваха нови изпитания, огорчения и разочарования? Късно след полунощ той реши: «Ще остана!» И веднага заспа.
Но сънят му беше неспокоен, кошмарен. Сънува, че се намира ма някакъв голям панаир, където сред шума и гълчавата се извиваше гласът на същия онзи слабичък и висок работник от барабанния цех, който викаше: «Ей-ей! Паяк, паяк! Тичай, народе, да видиш чудото на природата — човека — паяк!» Той забърза в обратна посока, но изведнъж пред него се изпречи баща му: «Чакай, защо бързаш?» Зарко се спря, понечи да сложи натежалата си глава на бащините си гърди и да му изплаче мъката си. Внезапно го лъхна миризма на спирт, тютюн и пот. Погледна в лицето му, но не можа да го види — то се губеше зад някакъв тъмен воал. И отново до ушите му сега още по-силно достигна гласът: «Паяк, паяк! Тичай, народе!» Зарко хукна да бяга. «При мама! По-скоро при мама!» — мина му през ум.
— Ти вече си голям, Зарко! — застана майка му неочаквано пред него — Та аз няма вечно да съм жива. Научи се да живееш, да се защитаваш сам! Не забравяй, животът не е лек. Успяват само силните! — После тя го прегърна, както го прегръщаше някога в детските му години, и той забрави всичко.
Преди 9 септември 1944 година, когато завод «Венера» още беше частно капиталистическо, предприятие, произвеждаше само порцеланови домакински съдове. Сега народната власт бе решила в най-късо време да електрифицира и индустриализира страната и затова се чувствуваше остър недостиг на електроматериали. Заводът произвеждаше повече от двеста вида артикули и предимно «дюрферунги» за електроцентралите, юзините и далекопроводите, изолатори от различни форми и големини, корабни, тролейни и трамвайни обтегачи, ключове, бушони, розетки, контролни табла и всичко онова, което бе необходимо за електропромишлеността. Нужна беше работна ръка, нови кадри, майстори и ръководители. Тази именно нужда трябваше да запълнят един ден учениците от заводското училище.
Рано сутринта в определения ден, когато над стихналото заснежено село се изви дрезгавият и проточен вой на заводската сирена, заедно с работниците в завода влезе и колоната ученици. Те бяха облечени в сини, съвсем нови работни ватенки. Със списък в ръка отпред вървеше Горанов и още от първата врата учениците започнаха да намаляват. Като разпредели всички по цехове и ги изпрати да вървят по местата си, учителят каза на Зарко да го почака за малко и бързо изчезна по посока на формовъчния цех. След няколко минути той се показа на вратата и го извика с ръка.
При механичните грънчарски колела, където се изработваха няколко вида електрически изолатори, вече имаше трима от Зарковите другари. Тук бяха Пройчо, Павката и Трифон. Всеки от тях стоеше отстрани до своя майстор и с интерес наблюдаваше работата.
— Тук! — посочи с ръка Горанов. — Засега ще бъдеш при бай Васил, а после ще видим… — и той забърза към другите цехове, да види дали всички ученици правилно са се настанили.
Този, когото учителят нарече бай Васил, се обърна само за миг, погледна под простичките си телени очила момчето и пак продължи работата си при колелото, върху шайбата на което се въртеше почти готов вече изолатор. Той заглади с метално шаблонче краищата му, мина по него с мокра гъба и се зае да го сваля от шайбата.
Зарко гледаше не толкова работата, колкото майстора. «Трябва да е около петдесетгодишен. Веселяк или присмехулко» — преценяваше той, като се взираше в широкото му скулесто лице с високо чело и бадемовидни очи, от краищата на които се пръскаха лъчеобразно множество ситни бръчици.
Тук шумът от барабанния цех не достигаше и в помещението беше тихо. Само от време на време припляскваха каишите на трансмисиите.
— На работа вече, а? — каза бай Васил, като с едната ръка изваждаше кутия цигари от предния джеб на овехтялата си, изцапана с глина ватенка, а другата избърсваше о бедрото си.
— Да, практика! — отговори Зарко.
— Не е лошо, не е лошо! То нали знаеш, едно е да го четеш на книга, а друго е да го правиш ей тука, на чарка. Но ти не се бой. Поискаш ли — ще го направиш! Няма нищо невъзможно на тоя свят!…
«Подготвил го е другарят Горанов!» — заключи Зарко с благодарност.
Бай Васил пъхна цигарата си в дълго дървено цигаре, запали я и каза:
— А сега, Зарко, ние с тебе ще се учим да режем изолатори ей като тия, е два нареза, казват се «Делта двадесет». Първо, то се знае, ще трябва да погледаш, а после ще се опиташ и сам.
Зарко се приближи към него, но все още не смееше да извади ръцете си от джебовете на ватенката.
Бай Васил взе един пресован недообработен изолатор, постави го на шилото на колелото и започна да обрязва с шаблонния нож.
— А сега внимавай добре! — каза той с цигара между зъбите и като взе друг, по-малък нож, сръчно го заби в полусухия недооформен изолатор. Само за няколко секунди под главата се очерта шийка. — Тук сега е по-трудно! — обърна се той към Зарко. — Нарезът е по-дълбок и ножът трябва внимателно да се натиска. Ето така! — той натисна и скоро под шийката се образува сплеснат конусообразен прешлен с остър ръб. — А сега по-долу — другият. Така! Какво остава още?
— Основата.
— Да, основата. Тя е по-лесна. Ето! А сега — лекичко отгоре с мокрия сюнгер! Това е за гланц. Казва се ретуш. Готово! — той шеговито се закани на изящно направения като кукличка с пола «рококо» изолатор и му изкомандува: — Марш при братчетата си! — После го постави внимателно на дъската при другите и се обърна към Зарко: — Ще направя още един. Ти само гледай!
Зарко гледаше с напрегнато внимание, но мисълта му беше заета всецяло с това, как да застане при колелото и как да държи ножа, за да не се изплъзне от ръцете му. А ножът беше отчайващо малък и с твърде тънка дръжка.
— Разбра вече, нали? — каза бай Васил, като сне от шилото и втория изолатор. — Сега опитай сам! — Той постави нов изолатор и се отдръпна настрана, жадно смучейки цигарето с догарящата си цигара.
Зарко застана на колелото, опъна напред двете си ръце, за да се привдигнат по-нагоре запретнатите му предварително ръкави, взе по-големия нож и боязливо се огледа наоколо дали няма някой друг освен майстора. Нямаше.
На съседното колело работеше младият формовчик Асен Бочев, но сега той беше зает с обучаването на Пройчо. А освен това Бочев и не подозираше още, че само на три-четири крачки от него едно момче съвсем без ръце ще се опитва да реже изолатори.
От дъното на цеха се зададе Горанов и още отдалече, разбрал смущението на момчето, окуражително му закима с глава: «Почвай, почвай, не се бой!»
Зарко започна. Формуването на главичката и шийката на изолатора му се удаде лесно. Не представляваше трудност и заглаждането с по-големия нож. Но когато взе малкия, неволно се обърна назад и видя, че при Горанов стоеше и го гледаше началникът на цеха Иван Ризов. Кога и откъде бе дошъл той, Зарко никак не видя. Сега вече към него гледаха и другите работници. Той се смути, изчерви се и се отдръпна от колелото, но Горанов пак му кимна окуражително: «Продължавай! Нали виждаш, аз съм при тебе, няма да те оставя да се провалиш!»
— Карай, карай! Много хубаво започна! — каза бай Васил, като си даваше вид, че обезобразените ръце на момчето не му правят абсолютно никакво впечатление.
Зарко стоеше като статуя. Червенината на лицето му се бе сменила с мъртвешка бледност. В душата му беше страшен хаос от мисли и чувства. Той цял се тресеше от нервно напрежение и краката му едва го държаха да не рухне на пода. А тъкмо това не трябваше да става сега. Сега повече от всеки друг път му бяха нужни спокойствие, хладнокръвие и точни, сигурни движения на ръцете.
«И все пак ще го направя!» — реши Зарко и с твърди стъпки се върна при въртящото се колело. Той намести по-добре ножчето между двете си ръце и се зае с първия нарез, стараейки се с върховни усилия на волята да мисли, че тук е съвсем сам, че никой не го гледа.
— Така, така! Много добре! — окуражително каза бай Васил.
Зарко трепна. Думите на майстора го върнаха към действителността. Той неволно натисна по-силно. Ножът загреба повече глина, не устоя в ръцете му и изхвръкна на земята. Зарко се наведе, взе го и с ожесточение продължи да работи. Но тъкмо в това беше неговата грешка. Ръцете му силно трепереха и за втори път изпусна ножа. А третия път глината така силно дръпна ножа, че момчето се олюля, блъсна с ръка изолатора и той падна на земята.
Учителят не издържа и направи крачка напред, за да му помогне, но бай Васил го отстрани:
— Вървете си бе! Какво сте зяпнали тук? — Гласът му беше властен и пълен с негодувание. — Ще минем и без вас!
Двамата покорно се отдалечиха, без да кажат нито дума, а майсторът се приближи до Зарко, сложи бащински ръка на рамото му и ласкаво каза:
— Можеш! Аз видях, че можеш, но не си спокоен и затова не успя. Та това може да се случи с всекиго!
Зарко вдигна глава и го погледна с насълзени очи, в които имаше и отчаяние, и молба.
— Хайде, успокой се! — потупа го бай Васил. — Сега вече никой не ни гледа. Ще опитаме пак. — Той постави нов изолатор.
Уморен, отпаднал от силното преживяване, Зарко с безразличие отиде до колелото, взе ножа и започна да реже.
— Така, така! — одобрително клатеше глава старият майстор. — А сега стой! Почини си. Първият нарез е най-труден. Хайде заедно да го направим! — Той хвана двете ръце на Зарко, насочи ножа в глината по-правилно и след малко нарезът бе готов. — Направи сега ти втория!
За голяма изненада и на самия Зарко вторият нарез послушно, сякаш сам по себе си, стана като първия. Основата не представляваше трудност. Изолаторът беше не по-лош от другите. Бай Васил го ретушира, постави го на дъската отделно от своите и се обърна, цял сияещ от радост и задоволство:
— Видя ли как можеш? Хайде сега — всичко съвсем сам — и докато Зарко вземаше и поставяше нов изолатор на колелото, той продължаваше да бъбри весело, нагласявайки цигара в дългото си дървено цигаре: — Аз още от първия път, като те видях, разбрах, че от тебе ще стане майстор. Е, то се знае, иска се тук малко търпение и постоянство, ама лека-полека ще свикнеш. Ти мене гледай и от нищо не се бой; прах няма да дам да падне върху тебе! Бай ти Васил от нищо и от никого не се бои! Видя ли как и началникът си подви опашката, като му се скарах? — Той млъкна, види се, съобрази, че е попрекалил, а после додаде: — Ванката, началникът де, не е лошо момче. На времето аз съм го учил тука в тоя завод. Ама имаше си той образование, отиде, та свърши техникум и сега ми е началник. Нека! Та лошо ли е това? Не е лошо!
Зарко се увлече в работата си и почти напълно се успокои. Вторият изолатор стана още по-лесно и по-бързо. А след него — и трети, и четвърти. Когато след осмия изолатор се обърна назад, бай Васил го нямаше там. Той го видя в дъното на цеха да разговаря оживено с класния ръководител и началника Ризов. Около тях се бяха струпали почти всички работници, а до механичните колела бяха останали само Пройчо, Павката и Трифон. Погледите на всички бяха обърнати към него. Той почувствува, че се изчервява, но този път не от срам, а от гордост и удовлетворено честолюбие. На душата му беше радостно и светло, в ушите му звънеше топъл мъжки глас: «Ну, молодец! Очень хорошо!» Сякаш Данилич беше при него.
От предишните съмнения и тревоги у Зарко не остана и следа. Работниците от формовъчния цех бързо го обикнаха и негласно поеха шефство над него. Когато той им разказа за случая с гърбавото момче, което бе чул да наричат Паяк, грамадният, но пъргав като тигър Асен Бочев сви мечешката си лапа в юмрук и се закани:
— Ако някой тук те обиди ей толкова — то й показа върха на нокътя си, — ти само ела и ми кажи.
Но от закрилата на шефовете не стана никаква нужда. По-добри закрилници от тях се оказаха трудолюбието, упоритостта и добрите обноски на Зарко. С тях той спечели любовта и уважението на всички работници в завода. Навсякъде го посрещаха с дружелюбна усмивка, навсякъде го смятаха за свой, за близък човек. И шефството на формовъчния цех се превърна в шефство на целия завод.
Изработването на изолатори за високо напрежение «Делта двадесет» беше една от най-трудните работи в завода. Горанов много добре знаеше това, но той познаваше много добре и стария опитен майстор и затова на него повери за първи път своя необикновен ученик. Когато момчето успя да се справи с «Делта двадесет», радостта на Горанов беше голяма. Един ден той го извика настрана и чистосърдечно му призна:
— Ако не бе успял да се справиш с «Делта двадесет», ако беше се отчаял завинаги, единствен виновник за всичко щях да бъда само аз и това като камък щеше да ми тежи на съвестта. Но сега съм доволен. Щом като ти от тия трудности не се изплаши, значи, ще можеш да работиш навсякъде…
— И аз така мисля, другарю Горанов — каза самонадеяно Зарко. — Бих ви помолил да ме преместите в моделния цех. Там работата е по-творческа и по-интересна.
— В моделния? — почти извика изненадан учителят. — Ти знаеш ли какво значи моделен цех?
— Зная — с усмивка на самоувереност отговори Зарко. — Там се изготвят от гипс моделите на всички артикули, които после се отливат, пресоват или изработват на чарковете. Моля ви, другарю Горанов…
— Не, не! — махна с ръка учителят и нервно затърси из джебовете си цигари и кибрит. — Ще вървим вече по правилния път — от по-лекото към по-трудното, а не обратното! — Той запали цигара, поуспокои се и додаде: — Виж, в отливния цех може, но сега — никакъв моделен!
— Добре, нека тогава в отливния!…
На другия ден Зарко се яви при бай Васил в обикновеното време, но работата му нещо не вървеше. Беше замислен, разсеян и на два пъти повреди готови вече изолатори.
— Неспокоен ми се виждаш днеска! Мъчи те нещо отвътре! — каза старият майстор.
— А, не! — смути се Зарко. — Какво може да ме измъчва?
— Ти бай си Васила не мож излъга! Нали те гледам — въздишаш, пъшкаш, очите ти ту насам, ту нататък играят. Казвай какво има!
— Виж, бай Василе… Аз много съм ти благодарен… — започна Зарко и замлъкна в нерешителност.
— Е, казвай де, казвай! Не обичам да ми усукват!
— Това е! Много съм ти благодарен за всичко!… Сега искам да поработя и в отливния цех!…
— Ами че тъй кажи бе, момчето ми! «Искам — речи — да отида другаде и точка!» А ти: туй било, онуй било и прочие. Щом като искаш, ще идеш. Та бай ти Васил ли няма да те пусне?…
— Страх ме беше да не си помислиш, че…
— Нищо няма да си помисля! Та къде, казваш, искаше да идеш?
— В отливния.
— Може! В отливния цех може, само че началникът Ценко е един нервен и дръпнат… — Бай Васил изведнъж се плесна по устата, сякаш бе го щракнал болен зъб, а после без нужда се зачеса с показалец зад ухото: «Не биваше така! Все таки Ценко е началство — авторитетът му трябва да се пази!» — Добре, добре! — извъртя той. — Хубаво си намислил! Не е лош човек Ценко. Само дето е сприхав и кибритлия, ама инак е голям майстор, от калта злато прави, дето се вика. Ами Яначко, учителят ти де, пуска ли те?
— Той е съгласен, вчера говорих с него.
— Добре! Ти тогава си гледай работата, пък аз ей сега ще се върна. — И той с бързи стъпки се отдалечи по посока на отливния цех. Сигурно бе решил да поговори предварително с Ценко и с Горанов.
Когато след около половин час Зарко тръгваше да отиде на новото си работно място, около него се събраха всички работници от формовъчния цех и започнаха да му дават съвети:
— С Ценко за нищо недей да спориш — не обича да му се опъват — каза Райчин Груев, който работеше в съседство с бай Васил. — Каквото ти каже, изпълнявай точ в точ!
— Ама че го рече! — намеси се Асен. — Зарко да не е нещо автомат? Ти не слушай Райчина, прави, както намериш за по-добре, пък Ценко, като види, че е хубаво, няма къде да мърда. Ако нещо те обиди, ти ела ми кажи!
— Стига! — махна с ръка бай Васил, като че ли отпъждаше врабци. — Ти върви сега там, пък ако нещо не ти хареса, ела си пак при нас.
В отливния цех Зарко отиде със страх и твърде противоречиви мисли. Той наистина бе решил, ако там го посрещнат и с най-малко недоверие, веднага да се върне. Но подготвен предварително, началникът на цеха Ценко Байданов беше много внимателен и тактичен към него. Внимателни бяха и работниците.
В отливния цех се произвеждаха предимно дюрферунги и щуцери за електрическите далекопроводи. Това бяха ония прешленести лъскави изолатори, които Зарко веднъж бе виждал в Илиенската електроцентрала. Няколко жени и мъже в дъното на салона се занимаваха с производството на кани за вода, чаши и други домакински съдове.
В къщи Зарко имаше една порцеланова кана, която представляваше огромно червено лале, листенцата на което в краищата бяха присвити така, че от тях можеше да се пие вода. Неведнъж през своето детство той си бе задавал въпроса, как е направена тя, дали на обикновено грънчарско колело, или по друг някакъв начин и как майсторът е успял да постигне идеално еднаква дебелина на цялата черупка и да отрази дори и жилчиците на листата. Тази тайна се разбулваше сега пред очите му. Каните и другите кухи порцеланови предмети се правеха не на грънчарско колело, а се отливаха от рядка като малцова боза глина, която работниците наричаха «шликер».
Главна роля тук играеше едно важно свойство на гипса — неговата хигроскопичност. В големи, сглобяеми от няколко части гипсови калъпи работничките наливаха шликер. И ето сега тайната: гипсът изсмуква водата от най-близкия до него слой шликер и по стените на калъпа се образува тънка, по-плътна корица, която става толкова по-дебела, колкото по-продължително време калъпът стои пълен с шликер. Когато работничката види, че корицата е вече достатъчно дебела — два или три милиметра, — излива шликера и оставя калъпа заедно с бъдещата кана да съхне. След няколко часа гипсът изсмуква и последната част от водата на втвърдилата се корица и може вече да се пристъпи към освобождаването на каната от калъпа. Внимателно, предпазливо работничката отмахва първото парче от гипса, после втората част, третата и на чистия равен тезгях остава бледосинкава, красива, но още съвсем нежна кана. Сега тя трябва да доизсъхне, после да се изпече на осем-деветстотин градуса, за да дойде до състояние на «бисквит», а след това да се декорира или глазира и да се изпече в огромната кръгла пещ, където ще се превърне в изящно порцеланово изделие.
Същата бе процедурата и за дюрферунгите с тази само разлика, че те стоят много по-продължително време в калъпите, защото техните стени трябва да станат по-дебели.
Тук нямаше нищо, което сериозно би затруднило Зарко. След около месец той работеше вече не по-зле от другите. У него дори настъпи известно разочарование. Онова, което някога смяташе за трудно постижимо и много интересно, сега се оказа съвсем не по-сложно от изработването на изолатори «Делта двадесет». Работата се свеждаше само до придобиване на сръчност и привичка за извършване една и съща работа стотици пъти на ден. И отново с още по-голяма сила го обзе мисълта да отиде в моделния цех, където работата беше разнообразна и от работника се изискваше майсторство, изобретателност, художествен вкус и истинско изкуство. Но Горанов все още не даваше и дума да се продума за това:
— Рано е за моделния цех! Ти гледай да овладееш работата в другите цехове, а за моделния има още доста време…
«Не вярва, че ще се справя!» — е тъга си мислеше Зарко и отбягваше да говори за преместване. Сега той хвърли всичките си сили към една цел: да работи колкото може по-добре и повече от всеки свой съученик. Той трябваше да израсне още повече в очите на работниците, на майсторите, на учителите, трябваше да им докаже, че макар и без ръце, той е пълноценен работник, че не се нуждае от никаква странична помощ, от никакви отстъпки при оценка на работата му. А това беше крайно необходимо, защото безръкият Зарко Белев пито за минутка досега не бе забравял думите на директора Константин Ралев: «Ето какво… ние решихме да те приемем… Но — не искам да се огорчаваш — приемаме те, така да се каже, пробно, до края на първия срок… Ако с учението и работата си успееш да докажеш, че си способен, че можеш да вършиш всичко, както другите, ще останеш до края на курса. А ако не успееш, ти сам ще разбереш, че мястото ти не е тук…»
Сега Зарко сам за себе си беше твърдо убеден, че мястото му е именно тук, че бе доказал своите способности и пред другите. Той дори предвкусваше щастието на близкия ден, когато директорът Ралев ще го извика при себе си в дирекцията и ще му каже: «Слушай, Белев, вае видяхме твоите усилия и твоите постижения. Учителският съвет реши да те утвърди като редовен ученик!»
Сега вече Зарко влизаше в завода спокойно, самоуверено. И в най-дребната работа намираше удоволствие. Всяка преодоляна трудност за него беше истински празник. Другарите му все по-често го чуваха да си подсвирква с уста, все по-често да се смее и да се шегува. А и честичко го изгубваха от погледа си. Случваше се по цял час да го търсят и в спалнята, и в класните стаи, и в цеховете на завода, но да не могат да го намерят. А през това време той седеше в някое тихо, самотно кътче, където никой друг не би се сетил да надзърне, и мислено се пренасяше в къщи, при майка си, при Гриша. Представяше си как, още не затворил пътната врата, майка му изтичва надолу по стълбите и вместо поздрав го пита: «Е, как е? Справи ли се? Оставаш ли там?» А той спира на нея сериозен, недоволен поглед: «А ти какво, нима си се съмнявала, нима си се бояла за това?» После тя ще го прегърне и ще го разцелува. Сигурно ще бъде много, много щастлива! И докато те разговарят, докато той й разказва за живота в училището, в завода, ще дотича Гриша. А може би ще дойде и Лена. Не! Лена едва ли ще дойде!… Че защо пък не? Нали все пак са добри приятели? И после Лена не знае, че тя за него е била не само приятел… Не, не! По-добре е да не идва!…
Зарко несъзнателно ставаше и се отправяше към спалнята, без да може да реши трябва ли Лена да дойде, или не трябва?
Но до края на първия срок оставаха още само няколко дни, а никой не го извикваше да му каже така жадуваната радостна вест, никой от учителите дори и не заговаряше за това. Мълчеше и класният ръководител Янаки Горанов. Какво всъщност мислеха те? Дали смятаха, че е излишно да се говори за един вече разрешен от самата действителност въпрос, или пък бяха решили, че макар и да се справя, Зарко все пак е неудобен и негоден за такава работа?
А само два дни преди да ги разпуснат за зимната ваканция, на Зарко се случи беда, която пропъди всичките му мечти и го хвърли в голяма тревога. В петък следобед, като си работеше по обикновеному върху един дюрферунг, неочаквано чу зад себе си познат глас:
— Ама този безръкият още ли е тук?
Зарко се обърна и изтръпна. Зад него бяха директорът на завода Панчугов и началникът на цеха Ценко Байданов.
— Но той много добре се справя с работата си, другарю директор! — защити го искрено началникът.
В момента Зарко наливаше в калъпа шликер и ръцете му неволно затрепераха. Той искаше да прекъсне работата си, докато началствата отминат и се успокои, но закриването като орлова човка устие на кофата се закачи за гърлото на гипсовия калъп и силно го разклати. За да предотврати нещастието, Зарко захвърли кофата с шликера, но не успя да удържи тридесеткилограмовия калъп и той с трясък се разби на парчета върху циментовия под.
— Да, виждам! Отлично се справя! — измърмори с ирония Панчугов и тръгна към изхода, не желаейки дори и да слуша началника, който се мъчеше да го увери, че това за първи път се случва и че никога досега Зарко не е похабявал нито един калъп или изработен предмет.
Зарко беше съкрушен, отчаян. Вечерта в обширния салон на заводския стол дружеството на СНМ изнесе интересна и твърде весела забава. Взе участие като хорист в нея и той, но вместо песен от гърдите му се изтръгваше ридание и мъка.
А на другия ден всички заминаха във ваканция по родните си места. Замина си и Зарко. Макар че ученическата му книжка беше пълна само с петици и шестици, той нямаше никаква надежда, че след ваканцията отново ще бъде в това училище.
Този предпоследен ден от старата година беше слънчев и необичайно топъл. Снегът по покривите на къщите се топеше и от водосточните тръби водата шуртеше като от чешми, а пътеката, по която вървеше Зарко, беше така разкаляна, че той трябваше да стъпва внимателно, за да не падне.
Пред клуба на СНМ в квартал «Южен редут» имаше голяма група младежи и девойки. Те се замерваха със снежни топки, боричкаха се и огласяха цялата поляна с весела гълчава и викове. Зарко беше в лошо настроение и реши да свие зад училищната сграда, за да ги отбегне. Но едва стигнал на няколко крачки до пътната вратичка на своя дом, изневиделица пред него изскочи Гриша, изморен, запъхтян от тичане:
— Зарич! Ах, ти, муле такова! — хвърли се той и го прегърна, а после го пусна и му стовари един юмрук в гърдите: — Бягаш, а? Мислиш, че хората са слепи! Още като се зададе от ъгъла, и те познах: «Морков да стана, ако това не е Зарич» — викам си и — през поляната, през градините, през дворищата, та тук. Е, кажи да видим с какво ще се похвалиш! Как върви училището, какви ти са другарите, учителите? Разправяй де! — Но още не получил отговор на един въпрос, той задаваше друг и не позволяваше на приятеля си да говори: — А защо замълча напоследък, защо не пишеше? Строги ли са вашите учители, пишат ли много двойки?
Вместо отговор Зарко разкопча горните копчета на шинела си, запретна ревера и посочи към вътрешния си джеб, от който се подаваше крайчецът на ученическата му книжка: — На, вземи я и виж! Гриша извади бележника, разтвори го и изведнъж се укроти:
— Ай, ай, ай! Отличен, отличен, много добър… и нито една четворка поне!…
— А ти как си с бележките за този срок?
— Остави се! — каза умърлушен Гриша. — От всичко ми се намира по малко; отличен имам само по гимнастика, а всичко друго — тройки и четворки…
— Е, пак си добре, като нямаш двойки!
— Там е работата, че и от тази стока имам две парчета. Пък и поведението ми изхвърча с две единици.
— Какво, бил ли си се пак с някого?
— Префасонирах мутрата на Кърлежа…
— Ех, Гриша, Гриша!
— Ама не се трае бе, Зарич! Лена закача, разни глупости дрънка и като го видя, ей тука под лъжичката нещо започва да ми подскача и да ме тегли към бой… Изкъртих му два предни зъба, сега щял да си прави златни… Имаше учителски съвет, още малко щяха да ме изключат.
— А от младежкото дружество не те ли изпъдиха?
— Тц! — цъкна с език Гриша. — Те, друг гарите, много добре знаят какъв негодяй е тоя Кърлеж. Слушай, аз отивам, че в клуба ме чакат! Ти се обади на майка си и веднага ела. Правим новогодишна украса. Утре вечер ще посрещаме Новата година заедно, ще има танци до зори. — Той тръгна, но направи няколко крачки и се спря: — Ти непременно ела още сега, имам много работи да ти разправям за Лена, за Маргарита, за Бойко…
— Добре, добре, ще гледам да дойда — обеща Зарко и забърза към къщи.
Майка му го посрещна радостно развълнувана, но от това, че тя не го попита веднага какви бележки и носи, той разбра, че неотдавна тук се е случило нещо.
— С обедния влак ли пристигна? — попита тя безцелно и без да дочака отговора, додаде: — А защо не ми телеграфира да те чакам на гарата?
— Не е нужно, не нося никакъв багаж. — Той бе бързал да си дойде, да разкаже какво му се бе случило и да сподели мъката си с нея, но разбра, че сега не е удобен момент, и я попита: — Изглеждаш някак особена, струва ми се, че си плакала?
— Плакала? — избърса тя без нужда очите си. — Отдавна вече съм отвикнала да плача, — и за да отклони разговора, веднага каза: — Имаш писмо от Данилич. Щях да ти го изпратя, но бих сигурна, че днес или утре ще си дойдеш.
Писмото беше много кратко. Данилич честитеше не своя млад приятел новата 1950 година, пожелаваше му нови успехи и се извиняваше за дългото си мълчание. Във вечерния университет налетял на лекции с трудни немски наименования на машинни части и това му наложило да посещава курсове по немски език. Освен това Данилич работел върху нова рационализация и не му оставало никакво свободно време. «Ако успея с настоящата си рационализация — пишеше той накрая, — никак не ще е чудно да ме командироват за внедряването й и в България.»
Зарко се поразвесели. Мрачните и тъжни чувства, с които бе пристигнал тук, сякаш в миг изчезнаха и отстъпиха място на приятни мисли и мечти. А Зарко умееше да мечтае. Като, ще дойде един ден тук Данилич и той ще му разкаже всичко, което бе преживял през тия няколко години. Двамата заедно ще обмислят какво трябва да се прави нататък. А виж, че Данилич се ядоса и рече: «Ну, брат, щом като тук не умеят да те разберат, я ела ти с мен в Сталинград и…», разбира се, Зарко веднага ще тръгне. Та малко щастие ли е това да си в Съветския съюз, в Москва, в Сталинград, и при това с такъв славен човек като Данилич?
Зарко похапна набързо и тръгна да излезе към клуба, но майка му го спря на вратата:
— Обещай ми, че ще изпълниш, каквото те помоля!
— Зависи от молбата! — погледна я изненадан и учуден той.
— Обещай! Ти знаеш, че никога през живота си не съм искала да направиш нещо лошо и недостойно. Обещай!
— Добре, обещавам! Но кажи най-после, каква е тази загадка? «Обещай, та обещай!»
— Ако срещнеш баща си, моля те, не разговаряй с него! Той не заслужава… — Майката не можа да продължи, защото мъка бе стиснала гърлото й и от очите и рукнаха сълзи.
Зарко вече бе прекрачил прага, но изведнъж се върна и затвори вратата:
— Избягал от затвора?
— Не, пуснали го вече. Но какъвто си беше, такъв си е останал. Никаква съвест, никакво разкаяние! Малко преди тебе той беше тук и наговори куп глупости… — Магда се задъхваше от яд и възмущение, сълзите й сякаш изведнъж пресъхнаха: — Мръсен, кален, слаб, дрехите му на парцали висят и все пак беше пиян «Аз, казва, ви прощавам всичко, хайде отново да се съберем и да живеем по човешки!»
— Прощавал? — извика с отвращение Зарко. — Какво има той да ни прощава? И да бие, да ругае, да псува — това ли той нарича човешки живот?
— А и каква гадост измислил!… — Магда изведнъж замлъкна и потрепери от погнуса.
— Какво друго?
— Това… — смути се тя — че той има смелостта и наглостта да търси тук подслон и лек живот.
Всъщност друго, много по-страшно и отвратително предложение на пияния Нино Белев бе потресло майката:
«Добри пари ще печелим — бе казал той, — ако изпратим Зарко в някой европейски цирк.»
И сега тя все още се чудеше как се бе въздържала да не го убие, да не го удуши, а се задоволи само с това, да го изблъска с юмруци навън.
— Ти бъди спокойна! — каза Зарко. — Нямам нужда аз от такъв баща. Ако го срещна, ще го отмина като чужд, непознат човек! — И той забърза към клуба, където го чакаха Гриша, Бойко, неговите приятели и другари от дружеството на СНМ.
— Много бавно и мъчително минаваха дните на тази ваканция! Почти всяка вечер младежите и девойките от квартала си устройваха танцови забави в клуба на СНМ, но Зарко отбягваше да ходи там. Тъга и мъка му навяваше това младежко безгрижие. Гриша както преди си беше мил, внимателен и по детски откровен към него, разказваше му всички подробности в отношенията си с Лена. Но сега Зарко го слушаше разсеяно сякаш никога не е обичал зеленоокото мургаво момиче, не се бе измъчвал по цели нощи, не бе жадувал месеци наред да чуе поне думичка от нея. Други мисли сега го занимаваха и друга мъка тегнеше на душата му.
— Дали ще ме оставят като редовен ученик, или ще ме отстранят завинаги от училището? — питаше всеки ден майка си. И нито можеше да се храни, както трябва, нито пък да спи спокойно.
Не по-малко се измъчваше от същата мисъл и Магда, но се стараеше да не издава това.
— Ти там имаш добри и човечни учители — каза тя веднъж. — Директорът Ралев, класният ти ръководител Горанов, възпитателката Надя… Струва ми се, че не ще е зле да напиша едно писмо на директора…
— Не! — подскочи Зарко. — Аз не съм просяк и милостиня от никого не искам!…
— Добре де, няма! Но моля ти се, не се ядосвай?…
Зарко не изтрая до края на ваканцията и замина за Пелинково три дни по-рано. На гарата го посрещнаха Надя Танушева, Пройчо и още две подранили като него девойки. Още едва стъпил на перона, те се стрелнаха към него и закрещяха весело:
Добре дошъл! Добре дошъл и честито!
Да го приветствуват с «добре дошъл» беше според него съвсем естествено и редно, но какво ново му честитяха, той не можеше да се досети: «Сигурно мислят, че шинелът ми е нов!»
— Приет си за редовен ученик! — каза Пройчо.
Зарко постоя един миг като онемял, не знаейки какво да каже, а после прегърна Пройчо, разцелува го и пак недоверчиво го погледна в очите:
— Не се ли шегувате?
— Не се шегуваме, Зарко — намеси се Танушева. — Наистина си приет за редовен ученик. Вчера се получи утвърждение от министерството. Решението на учителския съвет отдавна бе изпратено там.
— А, ето значи защо било това мълчание досега! А аз вече се бях отчаял и идвах само да предам униформата и да се простя завинаги с училището и с вас.
— Чакай, и друга новина има — каза Пройчо из пътя. — Директорът на завода Панчугов е уволнен заради несправяне с работата и за разни не знаем какво… Щели да го съдят.
Зарко чувствуваше, че сърцето му сякаш ще изхвръкне от радост. Той забави крачки, спря се и каза:
— Вие вървете, а аз ей сегичка ще си дойда! — И с всички сили затича към телеграфо-пощенската станция да сподели с майка си своето щастие.
До късна нощ през тия дни Зарко и Пройчо чакаха на гарата влаковете, за да посрещат своите другари. Завърнаха се всички ученици. Те носеха в торбичките и куфарите си вкусни свински луканки, курабии, варени пилета, домашни баници и коледни краваи. И няколко дни поред в заводския стол местата на трудовите резерви останаха празни, а главният готвач бай Темко сърдито размахваше от своето «гише» алуминиевия черпак и се заканваше на десетината ученички в ъгъла:
— Ще ви науча аз! Гладни ще ви накарам да изпукате един ден! Цяла тенджера манджа ми остана пак!…
Вторият конгрес на Съюза на народната младеж прибави пред инициалите СНМ буквата Д, която означаваше «Димитровски». Това беше дума с огромно съдържание и могъща сила. Когато учениците и ученичките се върнаха от ваканцията, между тях нямаше нито един с нередовни членски документи. Дружеството изведнъж порасна на петдесет и трима души. А по-малките, които тепърва трябваше да бъдат приети, развиваха усилена агитационна дейност за себе си и търсеха поръчители.
— Чакай да се разберем бе! — казваше Павката на Пройчо. — Отде-накъде Стефко ще е димитровец, пък аз да не съм! Не е право това, не е честно!
— Подай заявление! — отговаряше Пройчо. Ще го разгледаме, ще си помислим…
— Ама поръчители нямам бе, другарю председател, никой не ще да става!
— Е, там вече не знам! Сигурно другарите те смятат за фашист — пошегува се Пройчо.
— Кой? Аз фашист? — не разбра Павката шегата и си отиде смъртно обиден и огорчен.
Свидетели на цялата тая сцена бяха Трифон, Тошо, Йонко и две-три момичета. Трифон им намигна дяволито, пришепна им нещо и тичешком настигна Павката:
— Слушай, Павка, аз ще те направя димитровец! Ти тая работа от мене я искай!
— Ще ми станеш поръчител? — зарадва се той.
— Като нищо!
— Ама ще трябва още един.
— И това остави на мене!… Само че за него… за втория поръчител де, ще трябва да извадиш от куфарчето малко от… ония луканки.
Павката помълча, погледна го подозрително, но като видя, че Трифон е напълно сериозен, врътна глава:
— Може! Стига работа да се върши!
— Чакай! — не се задоволи с това Трифон. — А на мене искам да обещаеш един чифт гълъби от ония, дето се премятат.
Павката съобрази, че гълъбите му са далече оттука и че от такова обещание нищо няма да изгуби, и се съгласи.
След малко Трифон черпеше наляво и надясно със свинска луканка и дяволито намигвайки, подканваше:
— На, хапнете си за Павково здраве!
А вечерта на събранието Павката не бе приет за член на ДСНМ по простата причина, че заявлението му беше подписано само от един поръчител — Трифон.
— Рушвет дава луканка и гълъби! — изложи го пред всички Тошко Данчев. — Значи, работата му не е чиста.
Цяла нощ Павката плака и при всяко изсвирване на влак ставаше да бяга, но го връщаха. Тоя позор той не можеше да претърпи. Най-после Трифон го върза с едно въженце за леглото и той заспя. На сутринта момчетата от цялата спалня се струпаха да го утешават, че всичко е било шега:
— Ще те приемем бе, глупчо! Хич може ли тебе да не приемем! Само че никак не е честно това, сам да си дъвчеш луканките, а другарите ти да гледат и да се облизват. Запомни това!
— Няма вече! — обеща Павката и на всичко се сложи край.
Инак Павката беше много добро, честно и трудолюбиво момче. На другото организационно събрание той единодушно бе приет за член на ДСНМ.
Новото име на младежкия съюз обаче най-много задължаваше ръководството на дружеството. Все по-често и по-често се носеха в училището, в занималнята, в завода двете важни и авторитетни думи: «Бюрото реши»!
— Бюрото реши да се стегне дисциплината в клас и в завода! — казваше Пройчо и дисциплината наистина ставаше по-здрава, по-стегната. След звънеца за учебни занятия или практика никой ме се шляеше, никой не се боричкаше или занимаваше с ненужни неща. В клас или по работните места учениците внимаваха и твърде рядко се случваше някой да предизвика недоволството или негодуванието на другите. На такива ръководството търпеливо и другарски разясняваше за какво са дошли тук. А ако това не можеше да помогне, налагаше организационни наказания, заплашваше с изключване от ДСНМ.
— Бюрото реши: за срока — нито една двойка!
— Е, виж тая работа вече с решения не става! — обадиха се двама-трима. Но същите тия после първи се явиха в курса на изоставащите, който се ръководеше от Зарко и Танушева.
Младежите и девойките полагаха искрени усилия да изпълнят решението. По-силните помагаха на по-слабите. При особено трудни въпроси бюрото измолваше учителя да повтори лекцията си или поне да обясни по-подробно някои неща.
Сега Зарко не оставаше нито минутка свободен. Това «бюрото реши» задължаваше най-много него, защото главен подбудител за всички решения беше самият той. А винаги се случваше така, че друг, по-подходящ от него отговорник за изпълнението все не можеше да се намери. В тричленното бюро всеки си имаше свои принципи и навици, с които не така лесно можеше да се раздели: председателят Пройчо обичаше да командува и да се налага. Влада Друмникова обичаше много да говори за «общото благо» и майсторски да се изплъзва от работа, а единствен Зарко обичаше думите веднага да се превръщат в дела и затова доброволно поемаше тяхното осъществяване. Все пак дружествените работи вървяха много добре и това ме остана незабелязано от околийския комитет на ДСНМ. На три пъти идва оттам специален пратеник и поднася на бюрото награди за отлична организационна и просветна дейност. На гърдите на Зарко блестеше почетна значка на ЦК на ДСНМ.
Бюрото реши и по-нататъшната съдба на Зарко. Всъщност главна роля тук изигра не бюрото, а само Пройчо. Той знаеше мечтата на своя приятел да работи в моделния цех и предприе решителна атака:
— Моля ви, преместете го, другарю Горанов, бюрото реши!
Първия път Янаки Горанов най-безцеремонно изгони младежкия председател и му даде да разбере, че не бива да се меси там, където не му е работата. Но после се заредиха като «делегати» Влада, Трифон, Павката, Надя Танушева и той капитулира:
А бе, рано е още, но хайде — от мене да мине!
… Моделният цех беше основата на целия завод. Нямаше ли добри модели и калъпи — нямаше и добро производство. Главен майстор и началник тук беше бай Михо Чудото. Някой за него бе казал: «От глина прави чудеса, а от вино чудесии!» И оттогава му бе останало това име бай Михо Чудото. Сега вече той не пиеше, но не се сърдеше, когато вместо бай Михо му казваха бай Чудо.
Кандидати за моделния цех имаше само трима Зарко, Йонко Върбанов и Петко Ненков.
— Ха така! Паднахте ли ми сега в ръчичките? — посрещна ги сутринта сериозен и намръщен Чудото. — Кой от вас тримата нарисува оная карикатура с въшките моя сватанак Панчугов?
— Не съм аз! — дръпна се Петко изплашен. — Аз само букви рисувам.
— Е, тъй де, тъй! Друг нарисува карикатурата, а ти написа буквите!
Петко сконфузено мълчеше, а бай Михо не да изтрае и гръмогласно се засмя. Засмяха се и момчетата.
— Ех, вие, герои! Уж майстори ще ставате, а за две пари кураж нямате! — каза Чудото и като посочи на Йонко и Петко към съседните механични колела, подвикна: — Хей, Павле, Коста, вземете ги тия двамата генерали за чираци, а другият ще остане при мене!
Бай Михо беше весел, остроумен добряк и към никого не питаеше злоба или лоши чувства. Работниците го обичаха, уважаваха го и не се сърдеха на неговите понякога доста хапливи шеги. Но когато някой сбъркаше някакъв модел или пък допущаше и най-малък дефект в калъп, Чудото крещеше, караше се, заплашваше с глоба и уволнение, а после сам поправяше грешката и отново ставаше весел и приветлив като дете.
Към Зарко той бе решил да приложи специален подход — да бъде внимателен и снизходителен. В първите дни пред него не си позволявате никакви шеги. Това, че Зарко работеше по-бавно от другите, че техническите процеси му се удаваха много по-трудно — не го дразнеше. Той не се сърдеше дори и тогава, когато неговият ученик на три или четири пъти повреди готови вече модели. Не се ядоса, не се развика и когато един ден го видя смутен и изплашен да събира от земята парчетата на един нов модел, над който сам бе работил цели пет дни и който всички в завода очакваха с нетърпение. За него бе по-важно това, че у Зарко той бе открил душа на художник. «Техническата работа — един по-бързо, друг по-бавно — всеки ще овладее. Но истински майстор, истински творец не всеки може да стане!» — мислеше старият керамик.
С всеки нов ден Зарко придобиваше все по-голяма и по-голяма сръчност. И заедно с това бай Михо все по-често забравяше «специалния си подход», докато най-после стигна дотам, че към него стана по-строг и по-взискателен, отколкото към другите.
— Не виждаш ли сега, че тая работа тъй не върви? — скарваше му се той. — Не ще тук бързане, а малко повечко ум и разсъдък! Внимавай, докато не съм кипнал!…
От това Зарко не само че не се наскърбяваше, а се чувствуваше щастлив: «Ето и мене кастри като другите, не ме смята за недъгав и некадърен!»
Да се направи нов производствен модел — това беше дълъг, сложен и труден процес. Тук обикновеното занаятчийство и заучените автоматически движения нищо не помагаха. За моделчика бяха необходими преди всичко художествен усет, голямо търпение и сръчност. Още от първата седмица бай Михо разбра, че тия качества у Зарко не липсват и че макар и без ръце, момчето си е посвоему сръчно за онова, което то не можеше да направи по обикновения начин, измисляше друг, съвсем свой начин, който на здрав човек и през ум не би минал, но все пак крайният резултат беше един — успех.
Към края на четвъртия месец бай Михо извади от чекмеджето на своя тезгях един голям цветен албум с рисунки на всевъзможни порцеланови изделия и като извика при себе си тримата ученици, забоде пълничкия си, облепнал с гипс показалец на една съвсем простичка кълбовидна кана:
— Ей туй нещо искам да ми направите! За два дни, значи — самия модел и калъпа от гипс! Аз отивам по работа в града. Започвайте!
Йонко и Петко уплашено се спогледаха: «Загазихме сега!» Те взеха листа с каната и тръгнаха да се посъветват със своите майстори, но Чудото им кресна:
— Чакай, чакай! Тя тая тъй не става! Ако сте си отваряли зъркелите, и сами ще я направите! Павле, Коста — извика той на работниците, — оставете ги сами на чарковете! Вървете да помагате на Лицо в калъпите!
Двамата майстори с видимо неудоволствие напуснаха работните си места: «Виж ти, какво намислил Чудото! Един вид изпит ще произвежда!» Това засягаше не само учениците, а и самите тях, защото от резултата щеше да проличи кой как е предавал своя опит.
— А ти бе! Защо още стоиш? — обърна се строго Чудото към Зарко. — Да не чакаш каната от небето да ти падне?
— Мисля!
— Добре, мисли си тогава, ама хубавичко запомни — не ми ли направиш кана, от другиден не те искам при мене!
Зарко учудено загледа майстора си. «Какво му стана пък на тоя, дали не си е пийнал!» А после взе от сандъка гипс и се залови да прави модела.
Чудото тръгна да си отива, но до вратата го срещна бай Васил.
— Какво си се развикал бе, Михо, не слушат ли децата?
— Готовановци! — извика Чудото, за да го чуят всички, а после тихо додаде: — А бе, добри са децата, ама нали знаеш — «кучето скача според тоягата»! Искам да ги сплаша.
— Не правиш хубаво, Михо! — намръщи се бай Васил. — Така се деца не учат… — И той го издърпа навън, навярно за да му се кара насаме.
Зарко неволно чу разговора им и се усмихна: Я виж го ти, хитрец — «според тоягата»!
Когато на другия ден бай Михо се върна, със задоволство видя, че Йонко и Петко вече привършваха своите модели.
— Така, така! — потупа ги той по гърба. — А сега калъпчето и — готово!
Двамата ученици гордо и самодоволно се спогледаха.
Но когато майсторът се приближи към своя ученик, той с ужас забеляза, че на механичното колело се върти не това, което очакваше да види, а нещо продълговато: издуто в долния край, а в горния — разперено като звънец.
— Какво правиш ти бе? Какви са тия играчки от тебе? — ядоса се сега не на шега Чудото. — Ушите ти ще скъсам, тъй да знаеш! За срам ли пред хората искаш да ме правиш?
Зарко спокойно и невъзмутимо дооглади долния издут край на модела и натисна с лоста каиша на свободна шайба. Колелото бавно започна да губи инерция и когато спря, бай Михо замръзна от изненада и възхищение. Пред него стоеше изящен модел на кана с форма на разцъфнало лале, листенцата на което бяха майсторски очертани върху целия корпус.
— Ей тук горе крайчетата трябва да се извият, за да може от тях да се пие вода — каза Зарко. — Само че не знам как да ги направя.
— Ще ги изправим, ти не бери грижа! — излезе бай Михо от изненадата си. — Ами я ми кажи ти, откъде си гледал, че го направи? Туй нещо и албума го няма.
— Имаме такава една у дома. Само че и тая трябва да стане като нея, червена като същинско лале, с извита дръжка и с тънки жилички по листата…
— Ще ги направим, непременно ще ги направим! — бъбреше радостен майсторът. — То туй, знаеш ли, ще да е някакъв стар модел, я ти вземи, че ми го донеси да го видя!
— Няма да си ходя скоро, но ще пиша на мама да я изпрати.
— Сакън, недей! Тая работа по поща не бива! Ще я бутнат там в някоя мукавена кутия и ще я спепелосат из влака.
Зарко и бай Михо довършиха модела и гипсовия калъп заедно. После изляха няколко екземпляра, изсушиха ги до бисквит. Някои от тях изпекоха с червена глазура, а други с жълта и на бай Миховия тезгях сякаш разцъфтя цяла леха лалета. Взеха си по едно всички майстори и началници, а другите се заеха сами да си отлеят и изпекат, докато още не бе започнало масово производство.
Когато разпуснаха учениците в лятна ваканция, един ден бай Михо Чудото получи по пощата колет в дървено сандъче. Като го разтвори, той намери увита в слама красива червена кана във форма на разцъфнало лале. Тя съвсем малко се различаваше от тази, която бяха направили заедно със Зарко.
— Рекох си аз, някаква антика ще е това, и тъй излезе! — говореше Чудото на бай Васил. — Ето видиш ли, на дъното пише «1876 — Одесса». Одеса с две «с», значи — руски майсторлък.
По-голямата част от ваканцията си Зарко прекара на морския плаж в Созопол. Когато през септември се върна в училище, той беше черен като негър, с изрусели от слънцето коса и вежди. Не по-малко черни бяха и другите момчета и момичета, които здраво бяха поработили през лятото из блоковете на трудовокооперативните земеделски стопанства.
И сега, когато Зарко отново срещна Влада Друмникова в коридора на училището, изтръпна. Тя тъй много му напомняше Лена. Очите й, също както очите на Лена, при срещата им в Парка я правеха някак си по-умна, по-възрастна. Пшеничено жълто кичурче коса се спускаше над челото й, както у Лена. Нямаше го вече това, което караше момчетата да гледат на нея едва ли не като на момче. Когато тя весело, но с някаква нова, сдържана и същевременно дръзка усмивка му каза: «Здравей, Зарко! Ще дружим ли и тази година?» — той разбра.
Влада бе вече истинска девойка. Ах, тия моми чета, колко много си приличат!
Променен бе, както у всички, външният вид и на Надя Танушева. Почерняла, загоряла от морското слънце, освежена и понапълняла, тя бе станала по-възрастна, по-солидна. Но още с първата усмивка, при първата дума всички виждаха в нея не възпитателката, не младежкия организатор, а добрия другар, верния приятел. Най-черен и най-интересен от всички обаче беше Пройчо. От предишния спретнат, красив и внушителен председател на ДСНМ не бе останало нищо. През лятото Пройчо поскитал и поработил на различни места, докато най-после се задържал повечко в една каменна кариера. От чука и лопатата ръцете му бяха загрубели като гьон. Косата му, неподстригвана с месеци, беше избуяла като на папуас и се спущаше на дълги къдри над челото, над ушите, над измачканата и закирливяла яка на избелялата му ученическа куртка.
— Няма ли да го махнеш това овче руно? — каза Трифон, като мръщеше дългия си нос.
— Ще го махна утре, ти само намери и стегни машинката!
А вечерта в първа мъжка спалня се състоя «гала представление» с участието на най-изтъкнатите мъжки артистични сили при училището. Входът за момичета и «новаци първокурсници» беше забранен. На един грубо скован от стари дъски трон седеше с дълга тояга в ръка негово черно величество царят на негрите Пройчо първи и последни. Той беше само по гащета, наметнат тържествено с бял спален чаршаф вместо плащеница. На носа и ушите му висяха картонени пръстени и обеци, а от шията се спущаше на гърдите му тежка огърлица от всевъзможни кокали, мъниста, мидени черупки и охлюви. От двете му страни чинно стояха няколко полуголи роби с чалми от пешкири и му вееха с книжни ветрила.
Черното величество имаше да изпълнява голям церемониал. Той се изправи с намерение да държи дълга реч и размаха чепатия си жезъл, за да въдвори тишина. Но точно в този момент се случи нещо непредвидено. Някой бе оставил вратата отключена и в стаята се промъкна един ококорен малчуган от новите. Той се спря като втрещен от необикновеното и страшно зрелище, а после изведнъж изпищя и търти навън, огласяйки цялото училище с панически рев. Черното величество набързо смъкна всичките си царски атрибути, напъха ги под креватите и се хвърли в леглото си. Същото направиха и другите. А гостите от другата спалня тихичко се измъкнаха през коридора. И когато в стаята дотича Танушева, тя не можа да открие нищо друго освен спокойно лежащи в леглата си и дори заспали хора…
— Кой изплаши бряговчето?
— Никой, другарко Танушева! — обади се съвсем сериозно Павката. — Те, нали ги знаете, новаци и малчугани, от всичко се плашат привиждат им се вечер разни страшни работи. И аз миналата година бях като бряговчето…
— Знам ви аз вас! — врътна глава Танушева. — Но друг път това да не се случва! — и излезе.
— Ама че глупак, ей! — надигна се от леглото си Тошко. — Квичи като прасе и на целия свят разправя!
— Я стига бе, дрънкало! — скастри го Трифон. — Чунким не си и ти като него.
Тошко мълчаливо се отпусна на възглавницата си.
Скоро в спалнята настъпи тишина, нарушавана само от хъркане и тънко подсвиркване с нос.
Втори курс започна отрано да се готви за матура. Сега учителите бяха почти двойно повече, защото имаше две паралелки първокурсници и две второкурсници. През лятото към западното крило на училището бяха пристроили две нови класни стаи и обширен салон. Учебници и учебни пособия бяха набавени вече в достатъчно количество. Въобще имаше всички добри условия за редовни учебни занимания.
Сега председател на дружеството на ДСНМ беше Трифон, а секретар — Зарко. В ръководството имаше и други трима: един, който трябваше да се занимава с организационната работа по училищния хор и самодейността, един — домакин и представител на «малчуганите», трети — Пройчо Дудуков, който официално фигурираше като културно-просветник, но неофициално работата му, както миналата година, се изпълняваше от Зарко. Всяка паралелка си имаше класово ръководство с председател, секретар и отговорници, които при особено важни за цялото училище въпроси образуваха нещо като пленум на общото ръководство.
— Тук работа ще пада, няма да си играем на шикалки! — обичаше да казва Трифон. Той отдавна бе отвикнал от псуването и бе станал по-разговорлив, по-общителен, но към първокурсниците се държеше «на положение». Говореше им с явно покровителствен тон. За по-голям авторитет и внушителност сега той носеше на гърдите си наредени три бригадирски значки — едната своя, а другите две кои знае от кого взети назаем — и всяка вечер слагаше избелелия си протрит на коленете панталон да се глади под дюшека на леглото. Трифон се бе опитал дори да си остави мустачки, но под дългия му, малко закривен нос поникна такава една странна растителност от остри косми и жълтеникав мъх, че не се поддаваше на никаква обработка и той трябваше да я обръсне, за да не става за смях.
Значителни промени имаше и в завода. Началникът на формовъчния цех Иван Ризов бе станал учител, а на негово място сега работеше бай Васил. Нервният и сприхав Ценко Байданов, който нагрубяваше безпричинно работниците, беше понижен като обикновен майстор, а неговото място заемаше младият и буен, но способен и справедлив майстор Асен Бочев. Бай Михо си беше на същата работа. Отпадъците и бракуваните материали вече ги нямаше, помещенията навсякъде бяха чисти, подредени. Във формовъчния и моделния цех имаше инсталирани няколко нови механични колела за обучение и практика на новите трудови резерви.
Зарко не бе отрупан така много с организационна работа и имаше време да подготвя още по-добре уроците и лекциите си за кръжоците, да чете научни и художествени книги от заводската библиотека.
— Новият, истинският майстор трябва да бъде не прост, обикновен занаятчия, а всестранно образован, културен човек. Той трябва да познава добре живота, да познава душата на работника, на другаря си като собствената си душа! — бе говорил неведнъж директорът Константин Ралев.
След първия учебен срок старият педагог започна твърде често да посещава внезапно младите учители. Почука на вратата, влезе, поздрави учениците и седне на някой от най-крайните чинове. Ако работата на учителя му харесваше, той не седеше до края на часа: отиваше си доволен и усмихнат, като се ръкуваше с преподавателя, макар и само преди един час да са били заедно. Ако пък откриеше някаква грешка, оставаше до края и нервно пишеше нещо в джебния си бележник. А през междучасието учителят непременно отиваше при него в дирекцията. Какво ставаше там, никой от учениците или другите учители не знаеше. Но втори път такъв преподавател не смееше да се яви в час с неподготвена лекция.
Често започна да ходи Ралев и в завода. С часове наблюдаваше как работят учениците, дали полагат усилия да овладяват работата си и после дълго разговаряше със своите стари приятели бай Васил и бай Михо. Разпитваше ги поотделно за всеки ученик, спореше насаме за някои техни неправилни похвати. Не одобряваше и се ядосваше от еснафските хитрости на Чудото.
— Голям майстор и художник си ти, Михо — казваше той, — ама хитрините и шмекериите ти не обичам. Не искам аз да учиш децата ми на твоите навици!
— Е, че аз за добро бе, Коста… — оправдаваше се Чудото.
— Според тебе, добро е едно, а според мене — друго! Прави, значи, каквото ти казвам и — точка!
Това беше причината напоследък бай Михо да стане с учениците съвсем сериозен и въздържан. Привикнали на предишната му веселост, някои започнаха дори да се плашат от него и да го наричат. «професор бай Михо».
… В учение, в работа, в забава — неусетно измина зимата и настъпи пролетта. Директорът лично раздаде на второкурсниците конспектите за зрелостните изпити и каза:
— Работете неуморно, деца, трудете се, защото скоро ще дойде денят, когато ще защищавате себе си и честта на училището.
И този решителен ден дойде.
През тия две години напрегнат труд и учение Зарко нямаше нито една бележка по-долу от петица и затова бе напълно освободен от матура. Трябваше да държи изпит само по керамична технология, от която никой не се освобождаваше, и по практика. Но за него и само тия изпити бяха достатъчни, за да изгуби напълно спокойствието и съня си. От успеха му по практика зависеше в кой от трите разреда ще бъде класиран от комисията: дали в пети разред — отличен работник, дали в трети — добре усвоил работата, или във втори, в която попадаха всички начинаещи или посредствени работници.
През времето, когато другарите му държаха устните и писмените изпити, всяка вечер до късно след полунощ той беше в общата занималия. Заедно с Надя Танушева разказваха уроци, решаваха задачи, рисуваха, чертаеха — подготвяха учениците и ученичките за всеки отделен изпит. И крайният резултат беше много добър. Общата оценка на IIа курс беше пълна петица, а на IIб курс не достигна само две десети да го догони.
Започваше сега най-опасният изпит — практика! Тук вече никой на никого не можеше да помогне. Успехът зависеше само от това, какво и как си работил през изминалите две учебни години и какво ще ти се падне да изработиш.
Формовчиците, леярите и пекарите бяха сравнително спокойни, защото знаеха, че ще им се падне работа, която постоянно са работили и в която са добили опит, ловкост, рутина.
Моделчиците обаче бяха в голяма тревога. На тях можеше да се падне да правят модели на най-прост изолатор «КТ — 95», но и — най-сложен, като например плитка къдрава чиния, английски тип, или нещо там дявол знае какво друго.
Сега в моделния цех специализираха Зарко, Йонко, Петко и Влада Друмникова, която само три месеца преди изпита се бе прехвърлила тук от леярния цех, защото не можела да понася задевките на някакъв млад работник.
— Е, Друмче, май че ще станем невинни жертви за «общото благо»? — пошегува се с нея Зарко на път за завода.
— Ох, кой ли ме дявол караше да се прехвърлям при вас! — чукна се девойката по главата и едва ли не заплака от яд.
— запя Йонко с приятния си звънлив тенор. Цялата група ученици и ученички подхванаха отпев:
— Пейте сега, пейте си! — закани се Влада. — Ще ви видя довечера как ще ревете!
— Кураж, Друмче! — обади се Павката, който винаги се бе смущавал и изчервявал и от най-обикновен разговор с чернооката и хубава девойка, но сега кой знае откъде бе придобил смелост. — Аз, ако се падна някъде наблизо, непременно ще ти помогна!
— Благодаря ти, Павка! — каза с признателност Влада.
Павката изведнъж се изчерви и почувствува, че земята под краката му се клати.
Още от двора учениците се разделиха на групички и всяка се отправи към своя цех.
— Павка, стискай палци! — подвикна с отчаяние Влада от вратата.
Павката веднага стисна палци, но тутакси се разколеба:
— Сега стискам, ама после няма да може, защото инак… ще ме скъсат!… — И все пак за Влада Друмникова той геройски би стоял и три дни със стиснати палци, но не беше твърде сигурен дали с това ще й помогне нещо.
Изпитната комисия беше голяма. В нея влизаха директорът на училището Константин Ралев, директорът на завода Тихомир Витанов, двамата класни ръководители, майсторите и началниците на основните цехове в завода. Предвождани от Ралев, те минаха по цеховете да проверят дали всичко е в ред за изпита и дали нещо не липсва.
— Ой, страшно! — трепереше Влада. Но не по-спокойни бяха и другите трима абитуриенти от моделния цех.
Комисията се върна и спря при четиримата. Директорът Ралев извади от джеба си няколко билетчета от плътна бяла хартия, разбърка ги и ги постави на тезгяха:
— Теглете!
Макар и най-страхлива, първа опита щастието си Влада Друмникова. (Това треперене от неизвестността най-после й бе дотегнало.) Тя издърпа билетчето и тутакси изкрещя радостно:
— «Ер-ем-ка-две!»
— «Делта двадесет!» — извика след нея Йонко.
— «Дюрферунг!» — сепнато обяви Петко.
Само Зарко нищо не извика, нищо не продума. Билетчето не успя да се задържи между двете му треперещи ръце и падна на пода. Бай Михо се наведе, вдигна го и прочете: «Плитка чиния — къдрава, английски тип № 18!»
През цялото си двегодишно стоене в училището и завода Зарко бе гледал, но никога не бе правил сам такава чиния.
— Горе главата! Не се отчайвай! — пошушна му бай Михо. — Нали помниш червеното лале?…
«Но тогава го правихме двамата, а нямаше и комисия!» — искаше да каже момчето, но замълча.
— Ако смятате, че е трудно за него, нека тегли втори билет! — каза Витанов.
— Не! — извика сега Зарко. — Ще работя чиния!
Комисията се отдалечи. Абитуриентите се заловиха за работа. Бай Михо изостана малко назад, почака другите да се скрият зад съседната врата и каза:
— Не се плашете, деца! Работете спокойно, както съм ви учил. Ако обичате бай си Михо, няма да го посрамите!
Зарко се замисли. «Ще дойде денят, когато ще защищавате себе си и честта на училището!» — спомни си той думите на директора. А после, кой знае как, пред очите му изпъкна болничната стая, в която бе лежал някога, меката приповдигната възглавница, кръвопреливният апарат, контролната стъкленичка на който отброяваше капка, след капка, майка му, надвесена над него — слаба, измъчена и бледа. Спомни си Николай Данилич — този едър, снажен съветски воин с детски усмихнати сини очи, който говори с мекия си гръден баритон: «Ну Захарий, геройство навсякъде и всякога може да се прояви — та ако щеш, даже и тук, в тази стая, на това болнично легло!»
А сега Зарко не лежеше бинтован и безпомощен в болнично легло, не чакаше на чужди ръце. Зад него бе останал дълъг и криволичещ път, осеян със страшни трудности и големи победи.
Той решително отметна падналия на челото му кичур коса и се залови за работа.
В цеха беше тихо. Чуваше се само лекото стъргане на ножовете в крехкия гипс и припляскването на каишите по трансмисиите. От комисията тук бяха останали само бай Михо, бай Васил и други двама майстори, които мълчаливо се разхождаха в дъното на огромното помещение и наблюдаваха някой да не разговаря с абитуриентите, да не им помага.
Зарко направи с гипс първата отливка и започна да дълбае с ножа чинията. Четири часа той упорито и напрегнато работи, без да се изправи, без да повдигне глава от шеметно въртящото се колело. Пот на струйки се стичаше от челото, от лицето му, капеше върху модела и се попиваше мигновено от ненаситно жадния гипс.
Най-после чинията беше готова. Той я изглади грижливо и отля върху нея гипс, за да й направи калъп. Всичко вървеше много добре. Зарко дори се поразвесели и беззвучно започна да си подсвирква с уста. Оставаше само да се заглади горната част на калъпа.
Но точно в този момент вратата се отвори. Влязоха двамата директори. Зарко ги зърна само с крайчеца на лявото си око. Ръцете му потрепериха и неволно забиха ножа по-силно в затвърделия гипс. Калъпът се откърти от модела, изхвръкна от колелото и с трясък се разби на пода.
— Какво стана? — дотича изплашен бай Михо.
Бледен, убит, Зарко стоеше като онемял.
— Нищо! — каза бай Михо. — Та то само калъпът е паднал, колко му е да се направи нов!
Чак сега момчето се съвзе. Наистина, моделът беше здрав. Иначе трябваше отново да дълбае, а определеното време за изпита бе вече към края си.
Зарко с удвоени сили и внимание се зае да отлива нов калъп. След четиридесет и пет минути той беше готов. Зарко го оглади, после направи и работния пръстен, остави всичко на тезгяха и уморено се отпусна върху сандъка, който служеше за стол. Вместо за осем часа той бе свършил работата си за шест часа и двадесет минути.
Когато комисията дойде, специалистите дълго оглеждаха работата на Зарко. Те говореха шепнешком, съветваха се нещо помежду си и накрая контрольорът по качеството Симеон Киров каза:
— Отлично! Пети разред! Има ли някой нещо против?
— Пети разред! — отговориха като ехо и другите.
Бай Михо Чудото се спусна, сграбчи своя ученик и като се повдигна на пръсти, за да достигне лицето му, просълзен го целуна по бузата.
— Браво мойто момче, не ме засрами!
Не бяха го засрамили и другите трима.
Този юнски неделен ден се случи и слънчев, и прохладен — духаше лек северен ветрец. Още от рано сутринта, та дори и от вечерта, с влакове, с каруци или коне запристигаха гости. Учениците от първия випуск на училището за трудови резерви «Венера» бяха поканили родителите и близките си да присъствуват на тържествения годишен акт.
Тържеството трябваше да започне в десет часа. Училищният салон вече бе препълнен и нямаше откъде да се минава. На първия ред в средата седеше директорът на завода Тихомир Витанов, а от двете му страни — ударниците и рационализаторите от завода със святкащи на гърдите им ордени и трудови отличия. На втория ред бяха началниците, майсторите и специалистите, а зад тях — работници, работнички, родители, селяни от Пелинково. В един край се бяха събрали голяма група първокурсници, но те — едно, че трябваше да освободят столовете за гостите, и друго, че седнали, не можеха да виждат добре към сцената — бяха се изправили в ъгъла до стената и с нетърпение очакваха да започне тържеството.
Най-после червената завеса помръдна, а после изведнъж сякаш се разцепи на две, надипли се към страничните стълбове и сцената се откри. Там, подредени в три концентрични полукръга, беше училищният хор. И младежите, и девойките бяха облечени в синя дочена униформа с монограмчета по яките на куртките, с широки кожени колани на кръста. Над тях от стената бащински сериозно гледаше ликът на Димитров.
Появи се иззад кулисите Надя Танушева в ученическа униформа.
Стройно и величествено гръмна националният химн. Публиката стана на крака. С гордост и благоговение родителите слушаха и не откъсваха погледи от своите стройни, напети чеда, които днес получаваха пътния си лист за живота. Едва стихнали последните акорди на химна, Танушева даде нов тон и хорът запя «Интернационалът». Бай Михо и бай Васил, които стояха в първата редица от края, се спогледаха с блеснали очи и започнаха тихичко да пригласят, а после отпуснаха гласове. Подеха постепенно песента и другите работници и скоро целият салон се превърна в един огромен и могъщ работнически хор. Когато песента свърши, най-силно от всички ръкопляскаха двамата майстори. Те се гледаха с щастливо светнали лица и всичко у тях говореше: «Хубавичко си попяхме, а? Какво ще кажеш? Също като едно време!»
Самодейците изпълниха най-хубавите песни, стихотворения и танци, които бяха подготвили през последните две години, и завесата се спусна.
Зрелостниците се оттеглиха долу, до сцената, в очакване на най-важния момент — раздаване на дипломите. Кое от секретарката, кое от училищния прислужник дядо Стайко те вече знаеха, че всички са издържали изпита и че по устен има само двама с по един поправителен за есен, но все пак се тревожеха и вълнуваха.
— Дядо Стайко е стар и недовижда — говореше Стефко. — А секретарката може и да не казва истината, тя няма право…
— Ох, какви ли тройки са ми нанизали! — казваше с явна неискреност Влада, която се очертаваше като първенец между девойките.
— Стига пък ти ма! — ядоса се Тошко. — Ако на тебе са нанизали тройки, на нас трябва да нанижат нули колкото големи гевреци!
Зрелостниците говореха шепнешком, споделяха мнения и предложения кому колко са писали учителите по машинознание, чертане, по технология или друг някой предмет, спореха, хващаха се на бас, мъчеха се да отгатнат кои ще бъдат наградени.
Мълчеше само Зарко. Той бе устремил тъжен поглед към своите другари и мислеше. Ето че дойде денят на раздялата. Ще се пръснат тия мили момчета и момичета из всички краища на страната и никога вече няма да се съберат заедно, както през тия изминали две години. А какъв живот, какви игри, какви весели и тъжни моменти са преживели заедно! Какъв колектив се разрушава днес! А само като си помислиш какво беше в началото! Седем души избягаха…
Хората от предните редици в салона се размърдаха. Няколко души един по един бързо изчезнаха в страничната врата. Когато завесата отново се разтвори, на сцената зад голямата учебна маса, донесена от общата занималия и покрита с червена покривка, седяха всички учители и главните майстори. Сред тях на централно място бяха директорът Константин Ралев и директорът на завода Тихомир Витанов. Учениците и работниците ги посрещаха с неудържима радост. Те ръкопляскаха, скандираха за всеки ръководител и учител поотделно «да живее!», а после целият салон ехтеше от «ура».
Дядо Стайко дотътри на сцената една училищна катедра и сложи на нея чаша вода. Някой щеше да говори.
— Ех, дано не е много дълго! — прошепна Павката.
Константин Ралев стана и се отправи към катедрата. Облечен в черен костюм и бяла риза, върху която тежко падаше тъмна копринена вратовръзка, той имаше строг и внушителен вид. Но устремиш ли поглед в белите му като сняг коси и мустаци, в откритото му високо чело и черните очи с надвиснали над тях бели вежди, изведнъж ти става близък и мил. За тези две години старият педагог бе значително отслабнал и лицето му се бе набраздило с нови бръчки. Ходеше забележимо прегърбен, понакуцвайки от ревматизма в левия си крак. При катедрата той дълго стоя, бършейки с кърпичка очилата си, докато престанат възторжените викове и ръкопляскания, а после започна тихо и развълнувано:
— Мили деца, скъпи другари! Днес е щастлив ден, голям празник за вас и за нас — учителите и ръководителите на завода. Днес ние сме се събрали тук да приберем урожая на нашия двегодишен труд. А този урожай е богат! От днес нашата родна керамична индустрия има нови седемдесет и двама млади, енергични, готови за трудови подвизи майстори керамици.
Директорът говори кратко, но всяка негова дума беше добре обмислена, преценена и отекваше в душите на младите хора като призивен звук на бойна тръба:
— Влейте своите сили за изграждането на социалистическото ни отечество! Дайте, ако трябва, и живота си за благото на народа!
Могъщо «ура» като пред решителна атака избухва след последните му думи.
Секретарката донесе на катедрата папката е дипломите и директорът започна лично да ги раздава. За всекиго той намираше да каже по няколко мъдри, напътствени думи, на всекиго стискаше сърдечно ръка и го изпращаше с бащинско «Добър път в живота!»
Зарковата диплома заедно с тия другите отличници той бе оставил накрая. И когато най-после извика Захари Нинов Белев и пред него се изправи безръкият момък, на когото също трябваше да стисне ръка, старият учител развълнувано сне очилата си, избърса ги с кърпичката си и заговори:
— Другари и другарки, драги гости! За този ученик аз трябва да говоря много. Той е, може да се каже, най-добрият ни ученик и с най-голям актив в ДСНМ при фабрично-заводското училище, младеж с огромни физически и морални качества, с желязна воля. Той съумя да се справи с всички трудности тук. Успя да ги победи и да докаже, че макар и без ръце, човек може да бъде полезен на обществото, стига само да желае това.
В салона бе необикновено тихо и гласът на директора ехтеше:
— Шепа безумци на Запада желаят нова война. Ние видяхме вече как те воюват с детски играчки, с бактериологични бомби, с напалм в Китай, Корея, Виетнам и навсякъде. От реките човешка кръв и нещастието на милионите хора по света те искат да градят своето лично щастие. Но комунистическата партия, работническата класа в целия свят отглеждат грижливо в своите недра хора умни, неустрашими и твърди като гранит!
Старият комунист се увлече и разпалено заговори за мира, за единството и братството между народите. А накрая, като завършваше своите напътствени думи и благопожелания към Зарко, той неволно понечи да му стисне ръка, но изведнъж разбра, че е сбъркал, и бащински го прегърна.
Публиката неудържимо ръкопляскаше. Мнозина бяха просълзени.
Изведнъж няколко от застаналите до стената момчета и момичета се обърнаха и заръкопляскаха към една седяща близо до тях скромно облечена жена.
— Майката на Зарко! — прошепна някой.
— Майката! Майката! — понесе се из салона.
Един по един хората заизвръщаха към нея глави, ставаха на крака, за да я видят по-добре, да я поздравят.
Трогната, развълнувана до сълзи, тя се изправи и им поблагодари. Но погледът й сега бе устремен там, където стоеше нейният син. Аплодисментите и възгласите се сливаха в съзнанието й в един общ възторжен вик: «Той победи!»
Когато най-после салонът затихна, зад катедрата застана директорът на завода Тихомир Витанов — млад, строен, с широко добродушно лице човек. На ревера на сакото му се червенееше партизанска значка. Той направи знак е ръка на Зарко да остане, а после извика и другите отличници на випуска. Излязоха на сцената Пройчо, Влада, Петко и Трифон.
Витанов произнесе съвсем кратко слово. Той поблагодари на учителите и майсторите от завода за грижите, които са положили за младите трудови резерви, и накрая съобщи:
— А тези другари, отличници в училището и в производството — той посочи петимата, — дирекционният съвет реши да бъдат изпратени на държавни разноски да завършат гимназията за художествена керамика и стъкларство. От все сърце им пожелавам нови успехи!
Салонът отново гръмна от неудържими ръкопляскания и «браво».
Зарко стоеше като зашеметен. От очите му бликаха сълзи.
Сега «Софийска комуна» — бел.ред.