Когато на 13 август 1970 Глоумър Чалънджър напусна пристанището на Лисабон, за да предприеме сондажни работи на морското дъно при Балеарската падина, не само учените очакваха някакво осветление на загадъчните феномени, на които се бяха натъкнали през 50-те и 60-те години. Биолозите и океанографите се надяваха да си обяснят разигралия се преди около пет и половина милиона години процес, внесъл коренни промени и бележещ прехода между миоцена и плиоцена [1]. За Средиземноморската област означаваше истинска биологична революция, свързана с драстични промени в климата на Европа.
Експедицията на Глоумър Чалънджър се финансираше от Националната научна фондация и се провеждаше под надзора на Института по океанография. На 23 август следобед изследователският кораб беше закотвен електронно на сто мили южно от Барселона, където бе направен първият сондаж на две хиляди метра морска дълбочина. Последваха нови сондажи.
Резултатите потвърдиха хипотезите на Уилям И. Б. Бенсън от Националната научна фондация и на Орвил Л. Банди от университета в Южна Калифорния. Те потвърдиха и някои авантюристични предположения на висши военни от Пентагона, чийто военен проект в най-общ план бе вече готов в края на 60-те години, във връхната точка на програмата «Аполо». На пресконференциите в Париж и Ню Йорк, където се оповестиха резултатите от експедицията, част от информациите бяха предвидливо премълчани. Те се отнасяха до извадения на бял свят по време на сондажните работи материал, който отначало не можеха да идентифицират, но той явно представляваше най-важният аргумент в ръцете на привържениците на проекта. Този аргумент накара президента Никсън още в средата на февруари 1971 драстично да съкрати бюджета за космическите полети на НАСА, когато полетът на «Аполо 14» току-що бе завършил успешно, за да предостави средства за проекта, първоначално скрит под названието «Стийлаб» и подготвян съвместно от военноморските сили и НАСА.
Резултатите потвърдиха някои загадъчни подробности, събрани от тайната служба. Първата подробност, на която бе обърнато внимание, датираше от 1959г. Тя идваше от френското военно министерство и беше в най-висша степен тревожна, тъй като нямаше никакво обяснение за обстоятелствата около нея. Обозначиха я като «артефакт 1». По-нататъшните изследвания бяха възложени на командир [2] Франсис, опитен мъж от отдела за технооръжейно развитие при военноморските сили на САЩ. Едва през 1968 той се натъкна на друга сигурна подробност, която явно се свързваше с първата — беше открит «артефакт 2». Той идваше от Швейцария. През 1969 се появи и една информация, изровена от тайната служба във Ватикана. Тя бе взета под ключ като «артефакт 3». Мозайката се редеше частичка по частичка. Картината се допълваше постепенно и научната база на начинанието прие формата, която Франсис и неговите сътрудници отдавна предполагаха. За целта всички публикации в областта на теоретичната физика от цял свят вече от десетилетие насам бяха грижливо подбрани и преразгледани.
Анахронизмите трудно могат да се разпознаят. Човек трябва или да е съвременник на събитията, за да ги подреди по функция и по вид, или по-късно роден, но да знае за тях от преданията. За рано родения те биха изглеждали по-скоро като куриози или като магически или свети предмети — в зависимост от простодушието на сърцето, вярата и научното схващане.
Наистина от векове насам съществуваха предположения, че в Западния средиземноморски басейн още в праисторическо време се е разиграло събитие, което би могло да се нарече «фрактура във времето». Откривани били странни находки по крайбрежието на Южна Испания и Южна Италия, на Малта, Сардиния, Корсика и Балеарските острови, а най-вече в Сицилия, които поради свръхустойчивата си направа и загадъчност повсеместно почитали и отчасти все още почитат като реликви. По правило се касае за парчета лек метал, оцветен от мръснобяло до жълтеникаво-кафяво, приличащи на много стара слонова кост или на останки от черепи и кости, които морето и пясъкът са шлифовали в продължение на столетия и са деформирали до неузнаваемост. Особено привлекателни били те за фантазията, която вложила в тези костни фрагменти образи, историчност, дори святост, та да ги обяви за като по чудо спасени части от телата на всевъзможни светии, бродели някога по земята.
Така в Сан Лоренцо, недалеч от Реджо ди Калабрия, вече от петстотин години се почита едно двадесетсантиметрово парче от този материал като показалец на пророк Еремия. В Алхесирас пред Гибралтар се пази като реликва отломък с квадратна форма с дължина на стената около дванадесет сантиметра, което се смята за горната част от черепната кутия на Йоан Кръстител, чиято отсечена глава по чудотворен начин била изхвърлена от морето на испанските брегове. Освен това в най-малко трийсет и седем църкви на Сицилия почиват костици от пръсти на ръце и крака, горни и долни челюсти, ребра и пищяли на не по-малко от двайсет и седем светии, пророци и подобни заслужили мъже.
Най-забележителната находка впрочем почиваше доскоро в едно сребърно ковчеже в «Санта Феличита» в Палермо — най-святото нещо на св. Вит или Витус, както го наричат там. Витус, светец, между другото днес патрон на пивовари и миньори, сакати и казанджии, артисти, аптекари и винари, на когото се молят при нощно напикаване и пожарища, ухапване от змия и бяс, хорея и епилепсия, нервност и застрашено целомъдрие, произхождал от Мазара дел Вато на югозападния бряг на Сицилия и е трябвало да изтърпи, както се знае, доста ужаси от палачите на Диоклециан около 304—305. Син на заможен езичник на име Хилас, за най-голям ужас на бащата още в невинна седемгодишна възраст той постъпил в сектата на християните. За да избегне преследванията на разгневения баща, той забягнал с дойката си Кресценция и възпитателя Модестус за Лукания. Там бил разпознат, хванат и откаран в Рим, където по особено жесток начин искали да го пратят на смърт, потапяйки го в казан с врящо масло. В последния момент ангели спасили страдалеца и го отвели обратно в далечната му родина, където той не след дълго умрял.
През 583 година разделили на части тленните останки на мъченика. Докато тялото било отнесено в Долна Италия, отделеният от него фалос останал в Сицилия. Предприемчивият абат Фулрад от «Св. Денис» наредил през 756 да пренесат окастрения труп в неговия манастир. Но както изглежда, не всички негови приемници хранели голямо уважение към Вит, защото през 836 абат Хилдуин подарил трупа на манастира «Корвей на Везер». Там продължили да разчленяват трупа. През 922 херцог Венцел получил едната ръка, когато решил да построи в Прага църква в чест на Вит, точно на мястото, където днес се издига прочутата Витова катедрала в Храдчани. През 1355 император Карл IV се опитал да събере липсващите, разпилени по всички посоки на света тленни останки, но само в Павия успял да се сдобие с няколко кокалчета, в чиято автентичност божите учени никога не могли да се убедят напълно. Днес съществуват повече от сто и петдесет места в Средна и Южна Европа, които вярват, че притежават части от тялото на светията.
Най-деликатната реликва; на която Вит дължи своя патронаж над застрашеното целомъдрие, се появила през десетия век в Палермо. По документи за нея се споменава през 938 година по повод новопостроената църква в «Санта Феличита», където тя намерила сигурно убежище. На каква неизвестна съдба е била подложена през изтеклите 355 години — легендите премълчават, които иначе доста настървено се боричкат за снагата на младия мъченик.
Едно местно предание твърди, че знае нейния произход и се доближава много до истината: Смел рибар на име Росо една нощ бил изненадан от ураган и бил отнесен навътре в морето. Неизказано тежки били страданията му в продължение на цели две денонощия, докато накрая бурята стихнала и на третия ден заранта той отново съзрял родния бряг. Заел се да събира мрежата си и що да види — освен дванадесетте риби (това число, разбира се, е невероятно, защото сигурно се прави намек за дванадесетте апостоли), в мрежата имало и някакъв странен предмет — едно закривено, еластично и крехко образувание, дълго фут и половина, с диаметър половин педя, от неизвестен материал, със светлосива окраска.
Благодарен за своето чудновато спасение, рибарят предал находката на помощник-игумена на «Санта Феличита», който сложил забележителната находка под ключ, скрил я преди всичко от погледите на дамския свят, за да не дава повод за греховни помисли. Това се случило към средата на деветия век.
Като по чудо то издържало невредимо пожара през 922, превърнал старата «Санта Феличита» в прах и пепел. През 932 се започнало изграждането на новия храм, който в по-голямата си част е запазен и до наши дни.
През 1277 година Амброзии, млад и амбициозен игумен на «Санта Феличита», издействувал позволение от архиепископа на Палермо да помоли Светия отец за потвърждение на реликвата. Папа Николай III не могъл да вземе решение, но веднага изпратил две комисии от експерти за Палермо, които да я изследват на място. След това молбата дълго чакала, докато през 1296 Бонифаций VIII изпратил трета експертна комисия. Но едва през 1303 година, малко преди смъртта си, след дълга вътрешна борба Светият отец стигнал до положително решение и дал апостолската си благословия.
От тринадесетия век странната находка, утвърдена, от най-висшата инстанция на католическата църква като символ на християнска непорочност и свидетелство за учудваща сицилианска мъжественост, почива в едно изкусно гравирано и обшито с коприна сребърно ковчеже, което се отваря веднъж на всеки сто години по случай празника на Центенариума [3] на «Санта Феличита», за да види всеки с очите си чудотворно неподвластното на тленността черясло на светията.
Професор Анджело Буенокавало, преподавател, по медицина в Палермо, написал за тази реликва, наричана простонародно «срамотите на св. Вит» или понякога съвсем просташки «Il gazzo di Santa Felicitá», научен трактат, в който решително оспорва, че при споменатия предмет не би могло да се касае за човешки фалос, било то изобщо или в частност, дори той да се е променил по какъвто и да е странен начин във врящото олио, тъй като не показва ни най-малка анатомична прилика, да не говорим пък за дължината. Наистина при свинските опашки няколкократно е било установявано, че поставени във врящо олио, след известно време те набъбват и се покриват с пореста ципа, благодарение на което изглеждат по-големи и по-корави. Но при споменатия предмет не се касае за преварено месо, а по всяка вероятност за слонова кост. Явно красноречиво потвърждение за един от онези езически, изработени от слонова кост музикални инструменти, от които мюсюлманските музиканти изтръгвали своите зловещи тонове, които кралят от немската династия на Хохенщауфените много обичал при двора си.
Буенокавало не получил разрешение от факултета за отпечатването на трактата си. Завистници направили донос пред църковните власти, че по еретически начин черяслото на св. Вит било сравнявано с преварени свински опашки. Писанието било конфискувано и публично изгорено. Храброто професорче с мъка се отървало от обвинението в ерес и за две години го лишили от правото да преподава. Заминал за Падуа, където работил още три десетилетия като анатом. Славата му се разнесла далеч зад границите на избраната от него родина.
Междувременно музикалният инструмент на св. Вит почивал в сребърното си ковчеже и преживял столетия, докато почти потънал в забвение.
Когато през 1938 година по повод хилядагодишнината на «Санта Феличита» ковчежето отново било отворено и светото черясло изложено пред очите на публиката, някой си Луиджи Ризото, гимназиален учител в Таренто, заварен на същото място през Първата световна война, както и известният някога Абаелрад от Париж, много внимателно разгледал реликвата. През 1939 година в Тарентинското педагогическо списание се появила статия, в която Луиджи Ризото изразил решително съмнение относно автентичността на реликвата. Той обвинил католическата църква в чудовищно извращение, че и през двадесетия век още се осмелява да признава и да заблуждава хората да почитат някакво си парче маркуч с дължина и направа като черяслото на светец. Това било наследство от най-мрачното Средновековие и безсрамното невежество на прост вярващ народ, и то по време, когато италианската нация с велики културни традиции се готвела да стане една от най-значителните нации в света и в политическо отношение. Това бил истински позор — гневял се той.
В случая — продължил изложението си Ризото — не се касае за нищо друго освен за парче пръстеновиден маркуч от твърда и станала вече чуплива каучукова смола, вероятно свързваща част на наргиле от мавритански произход. От просветителското му усърдие и ограничена начетеност обаче убягнало, че това парче гума е споменато в документи още през десетия век, а през 1303 година тържествено е било обявено за реликва, и че мавританците са се запознали с тютюна едва през средата на шестнадесетия век. А що се отнася до наргилето — то било открито едва през 1612 година, и то от един собственик на кафене с остър търговски нюх на име Зиад Кавадри от Дамаск, който след по-продължителни разсъждения изнамерил наргилето, за да повишава настроението на посетителите в своето заведение. От Дамаск този източник на ориенталско удоволствие започнал шумното си триумфално шествие из мюсюлманските земи до Будапеща и Казабланка, до Дар-ес-Салам и Хайдерабад.
От 1961 година по указание на папа Йоан XXIII била назначена комисия от ватикански учени, за да изследва на спокойствие джунглата от реликви. На първо място трябвало да се занимае с онези недостойни за почит случаи, които били нелепи, неприятни или дори смешни. В продължение на повече от пет години комисията разгледала 3786 подобни случая, от които 1284 веднага били осъдени на забрава, други 1544 се нуждаели от по-подробен оглед и затова не били упоменати официално и накрая тихомълком оставили 958 реликви, които било удобно да се споменават открито само в изключителни случаи.
Неочакван резултат от този преглед било, че при повече от хиляда случая реликвата била от мръснобял или жълтеникавокафяв материал, който според описанието — «имал вид на много стара, напукана слонова кост».
Папската комисия измолила проби от този материал и ги предала в лабораторията по физика При Ватикана, където реликвите били изследвани с най-модерни методи, между другото и по радиовъглеродния метод. Получила се нова изненада. Много от тестовете по радиовъглеродния метод дали отрицателен резултат, а това можело да означава само едно: ако ставало дума за органична материя, т.е. кости или слонова кост, гума или даже кехлибар, то множество проби би трябвало да датират отпреди тридесет хиляди години, защото изчисленията по този метод не стигат по-далеч в миналото. Възможно било пробите да са по-стари и от сто хиляди години. И така — не е могло да се касае нито за показалеца на пророк Еремия, нито за костица от дясното стъпало на св. Геновева, или за гръдната кост на св. Павел.
Флейтата на св. Вит, както се и очаквало, била причислена към нелепите, подлежащи на забрава реликви. Тя отстъпвала по цвят и конструкция на изобилния материал, но сочела същата предбиблейска, дори не и прабиблейска възраст, когато по-късно също я инкриминирали и изследвали. Какво бил спасил рибарят Роси от морските дълбини след корабокрушението и бедите? Междувременно изведнъж интересът значително нараснал дори и за учените от папския кабинет по физика. Онова, което се появило на хоризонта като бледо потъмняване, застрашавало да се разрази буря, способна да разклати устоите на Божията история на човечеството. Ако предположенията се окажели верни, това откритие можело да доведе до страхотни последствия.
А имало изгледи да се окаже вярно.
На 2 март 1969 година в Палермо пристигнала мисия на папа Павел VI. Тя предала на палермския архиепископ послание лично от Светия отец, с което той умолявал негово преподобие, от съображения, за които имал най-настоятелна причина да премълчи, незабавно да препрати в «Свети Петър» съхранената в «Санта Феличита» реликва на св. Вит. Изпълнен със страх, той трябвало да узнае предзнаменованието, че Антихристът само с едно драсване на перото можел да зачеркне хилядолетия от Светото писание, да лиши света от неговия лелеян и изстрадан бог и постепенно да го завладее.
Сбърчил чело, разгневен на откритото недоверие на Светия отец към неговата реликва и застрашителното господство на Антихриста, от друга страна пък — загрижен от настоятелната молба, негово преподобие дал указание да отворят ковчежето в «Санта Феличита» и да връчат на мисията искания предмет, добре опакован.
След повече от хилядолетен покой флейтата на св. Вит, парчето маркуч от наргиле или езическият музикален инструмент, потеглил на път. Непризнавана в продължение на цяло хилядолетие, реликвата изведнъж предизвикала еднакво вълнение сред физици, теолози и политици.
На 5 март тя пристигнала в Рим и била незабавно предадена на Светия отец, който я огледал с нарастващ смут, виждайки потвърждение на ужасните си предчувствия, и се оттеглил за молитва.
В лабораторията по физика междувременно били изследвани нови проби и се стигнало до извода, че материята не е нито органична, нито неорганична, а синтетична. Същият резултат се потвърдил и при малко по-различния на вид материал, от който била изградена реликвата от Палермо. Освен това черяслото от «Санта Феличита» смайващо приличало на начленения маркуч на противогазова маска, каквато обикновено носят пилотите на реактивните изтребители.
Неизяснен останал без съмнение на първо място въпросът колко столетия преди откриването на пластмасите е могъл да се яви подобен материал, който при това още тогава е показвал следи от извънредно голяма възраст. Учените на Ватикана били изправени пред загадка. Не съществувала нито някаква научна теория, нито пък можели да си представят такова техническо съоръжение, което да обясни този парадокс.
Така флейтата на св. Вит потънала във Ватиканския архив, в най-голямата колекция от странни сечива, куриозни апаратури, ръкописи и произведения на изкуството, събирани в продължение на хилядолетие и половина.
При мъдрото си решение папа Павел VI обаче не съобразил, че ЦРУ се интересува по принцип от всичко и че неговите шпиони са вездесъщи. Американската тайна служба си пъха носа, така да се каже, непрекъснато и под папския престол, та във Вашингтон незабавна научили за загадъчните находки и за грижите, които те създавали на Ватикана. Не след дълго получили и пакети с фотоси, и някои проби от загадъчния материал.
Капитан Франсис вирна войнствено брадата си напред, когато разглеждаше с лупа разпръснатите по бюрото си снимки. Неочакваната пратка от Ватикана влизаше точно в предначертаните рамки, а се и свързваше с двете камъчета, датиращи от 1959 и 1968 година, взети от Алжир и Гибралтар. «Глоумър Чалънджър» трябваше да достави последните камъчета за мозайката със сондажните си работи в Балеарската падина. Приготовленията за дълбоководните сондажи по проект на Националната научна фондация щяха да започнат скоро, средствата за изследователските замисли бяха налице.
Франсис хвърли поглед на овехтелите капитански нашивки на куртката си. Беше крайно време да направи крачка напред и той усещаше доволен възходящия тласък, който добиваше проектът с пратката от Рим. Той щеше да понесе и него самия високо нагоре. И тогава нямаше да има повече пречки по пътя му към адмиралския чин.
Това му вдъхна големи надежди.
Докато австрийци и французи воювали за трона на Испанското наследство, британците взели в свое владение най-важната база на Западното Средиземноморие. В утрото на 4 август 1704 година германски наемни войници щурмували Гибралтар, завзели го в ръкопашен бой и развели знамето на Великобритания.
Джебел-ел-Тарик, скалата на Тарик, наречена така на името на прочутия арабски пълководец, укрепил се тук с войските си през 711, за да прегази Пиренейския полуостров, представлява буца варовик от юрския период, която заедно с разположената на африканския бряг, западно от Сеута, Джебел Муса образува тесен планински хребет, отделял някога Атлантика от Средиземно море. Тъй като в Средиземноморския басейн се изпарява повече вода, отколкото той получава от реките, в резултат от Атлантика в него непрекъснато се втича вода.
В продължение на милиони години водните маси изрязали пролив, дълъг повече от триста метра и широк двадесет и четири километра — Гибралтарския пролив. По южния фланг на Гибралтарската скала те са изсекли две тераси — Уиндмил Хил и Еуропа Флетс, — които се спускат към Пунта де Еуропа и стават идеално място за укрепление. През 1714 година англичаните започнали строителството на военноморска база.
В Испания никога не са липсвали гласове, които да си я искат обратно. Правени са дори няколко злополучни опита за възвръщане със сила, но те все пропадали. Но тъй като за испанците Англия често пъти бивала желан съюзник срещу Франция, както например по време на Наполеоновите войни, британските позиции си оставали неоспорими, а оттам се контролирало всяко движение на флотите между Средиземно море и Атлантика.
Когато Наполеон слязъл от историческата сцена, в страната още повече се надигнали гласове, застъпващи се за «освобождаването» на Скалата. Тези гласове наистина нямали особена тежест, а запалените глави в политиката били напълно заети с либералната революция, с френската интервенция и последвалата кървава гражданска война между карлистите и привържениците на регентката. И понеже в Испания всичко, което макар и отдалеч напомня за «РЕКОНКИСТА» [4], може да разпали националните страсти, англичаните се държали в Гибралтар предпазливо и незабележимо. Всеки сблъсък с местните жители можел да разпали ненадейно свада между европейските Велики сили, които завиждали на британците за стратегическите им позиции, всяко сбиване между моряците на английската кралска флота и испански рибари можело да се изтълкува като «освободителна борба», затова комендантът на базата решил през 1843 година да усили укрепленията над тесния пясъчен полуостров североизточно от Муриш Касъл. През есента на 1843 година започнали първите окопни работи.
Местността трябвало да се промени възможно най-незабележимо, за да се скрият намеренията от националистите и да не се стигне до неудобни въпроси в Мадрид. Ръководството на тези работи поел полковник Франк Гилмор, изпитан в строителството на укрепления офицер, някогашен съветник на Мохамед Али в Египет, преди този да се скара с Великобритания и да се подпише Лондонската конвенция срещу изменилия на Портата губернатор. Гилмор бил запален любител-археолог и присъствувал при разкопките в Нубия. Останалите офицери му прикачили шеговитото прозвище Гилмор паша.
Най-напред изсекли редкия шубрак и направили окопи. За да се поставят основите на блиндажите за предните укрепления върху здрава скала, Гилмор паша накарал да изтръгнат пъновете и коренищата и да се изнесе рохкавата земна маса — преди всичко мергел и глинена лиска. На дълбочина около осем фута се натъкнали на твърд глинен пласт. Гилмор наредил да се установи дебелината на слоя с помощта на остри копачи. Работниците едва проникнали три фута надолу, когато се показало нещо като глина, просмукана от ръжда.
Полковникът разпоредил веднага да се прекратят строителните работи, за да се изследва материалът. В действителност се оказало силно разядено желязо със следи и от други субстанции, между които и тъпи парчетии от гранулиран материал — твърде възможно от стъкло.
След това Гилмор наредил да се разкопае внимателно, цол по цол, площ с размери двадесет на двадесет фута, тъй като с право предполагал, че се е натъкнал на някакъв артефакт. На дълбочина около два фута достигнали до нови следи от ръжда, а ден по-късно в изкопа се очертали правоъгълни контури с размери около шест на дванадесет фута.
Полковник Гилмор изготвил контурна скица в съответния мащаб и заповядал да откриват пласт след пласт. След нови пет цола дълбочина контурите отново били измерени и също така отново била изработена мащабна скица, за да може накрая разрушеният от атмосферните влияния предмет да се реконструира и вертикално. На дълбочина от още един фут Гилмор бил твърдо убеден, че несъмнено се касае за артефакт: когато на два и половина фута дълбочина четириъгълните контури се изпълнили със следи от ръжда — отначало от едната страна, а след това на три и половина фута по цялата повърхност, Гилмор разбрал, че се е натъкнал на някакви останки от сандък или от кола, или най-вероятно от антична бойна колесница, затънала тук в тинята. Калта, изглежда, проникнала във вътрешността на возилото и нацяло го изпълнила отвътре, както сърцето — отливния калъп. Затова и превозното средство, така да се каже, се консервирало изправено.
Въоръжен с шпакла и четка, Гилмор паша търсил да открие фланговете на «сандъка» и съответно останки от колелата, но отначало без успех. И тъкмо да се откаже, тъй като допуснал, че желязното возило навярно е било снабдено с дървени колела, от които не е останала и следа, Когато изведнъж в предната и задната част на «сандъка» се натъкнал на странични метални надебелявания, които със сигурност говорели за колела или валяци. И така колата първоначално имала четири колела, което било съвсем необичайно за древните бойни колесници.
Когато полковник Гилмор пристъпил към вертикалното реконструиране на «колесницата» въз основа на хоризонталните скици, се оформило едно странно возило, прилично по-скоро на лека, ниска, елегантна карета, отколкото на бронираните бойни колесници, познати ни от античните изображения.
На едната страна, инстинктивно означена от Гилмор като «предна», изглежда, се е намирал по-голям метален блок, който се е извисявал до половината височина на страничната обковка над основата на шасито. Дали се е касаело за масивна платформа, на която е било мястото на водача, дали там са стояли стрелците, или пък това е било някакъв вид оръжие, нещо като таран или друго подобно — той не посмял да реши. Всеки случай возилото е имало по-скоро утежнена конструкция, явно непрактична, ненужно масивна, що се отнася до шасито и най-вече до «платформата», затова пък небрежно слабо бронирана на фланговете. Може там да се намирали дървени или кожени брони, от които нищо не е останало — си казал офицерът. Все едно — той не останал доволен от резултата, тъй като не могъл да класифицира както трябва находката си.
Гилмор естествено осведомил сър Уолтър за случая и той — вътрешно развеселен, но външно, както винаги, много уставно — му разрешил да прекъсне за известно време укрепителните работи, за да може майсторът-строител на крепости да «начеше», както той се изразил, «египетската си краста». Сър Уолтър всеки случай бил на мнение, че съмнителното «петно от ръжда» е возило на маврите, затънало в тинята, когато те завзели Джебел-ал-Тарик и оттук контролирали своя подвоз.
Полковникът не се възпротивил на мнението на коменданта, но той бил археолог дотолкова, та да разбере, че при «петното от ръжда», съдейки от структурата на подпочвата и от дълбочината на местонахождението, се касае за артефакт от времето преди Христа, най-късно от картагенския период, а твърде вероятно било находката да е значително по-стара.
Това предположение се засилило, когато Гилмор паша огледал отново мястото на находката и се натъкнал на силно разложени останки от кости, между тях на черепна кост, в която личала дупка, голяма колкото нокътя на палец. Кочияшът явно бил загинал от насилствена смърт.
Полковникът се объркал от факта, че останките от кости изглеждали далеч по-стари от три или четири хилядолетия. Гилмор бил виждал находки от скелети в Египет, които при далеч по-неблагоприятни условия се запазили в отлично състояние най-малко пет хиляди години. А глиненият пласт, където била затънала колесницата, е трябвало да консервира трупа за десет или двадесет пъти по-дълго време.
Полковник Гилмор бил безпомощен да си обясни тази загадка и помолил сър Уолтър да му разреши да изпрати още със следващия кораб съобщение до Кралското дружество в Лондон, за да могат специалистите да се запознаят с находката.
— Изключено, полковник! — отговорил категорично сър Уолтър. — И дума да не става. Не мога да поема ни най-малка отговорност, ако тук нахлуе цяла орда учени, които да ми пречат при изпълнението на военните ми задачи. И без това крепостните работи северно от Муриш Касъл се проточиха доста, защото се поддадох на египетските ви увлечения. Аз настоявам обектът да не изостава и незабавно да се довърши.
— Но с ваше позволение, сър…
— Разбира се. Но вие ще ме разберете, полковник, че не мога да си позволя да предизвикам в пресата дискусии по това, че при укрепителните работи на Гибралтар били открити археологически находки.
— При канализационните работи за резервоара, сър. Сър Уолтър му отказал нетърпеливо:
— Вярвам, че един археолог, или както щете наричайте тези хора, може да различи крепостни работи от канализационни, полковник Гилмор.
— Сър, възможно е да става дума за една от най-важните предисторически находки в Европа, и то на територията на Нейно Величество.
— На военна територия на Нейно Величество, за чиято сигурност отговарям аз, полковник Гилмор.
— Това ми е известно, сър. Но моля да разберете и моето положение. Аз не съм специалист археолог, на мен ми липсват средства и възможности за едно обстойно проучване, преди всичко за по-точно датиране. За науката би могло да се окаже незаменима загуба. Не бих искал повече да нося сам отговорността…
— Отговорността спокойно оставете на мен, полковник. Освен това аз имам впечатлението, че вие малко надценявате вашата находка. Държите се, сякаш сте открили скелета на слон от армията на Ханибал. Сигурно някой испански селяк в пияно състояние се е отклонил от пътя в тъмната нощ и се е удавил с торната си кола в блатото. Нека не раздухваме толкова това ръждиво петно. Мисля, че не е нужно да ставам още по-прям, полковник. Вие ме разбрахте.
— Тъй вярно, сър.
Нямаше смисъл. Сър Уолтър държеше на мнението си. Но все пак позволи на Гилмор да уведоми един приятел фотограф в Лондон — същият известно време бил работил като чирак при Reading Talbots тайно по техния нов метод — и да го помоли да дойде в Гибралтар, за да направи няколко снимки на находката.
След три седмици Арчибалд Уесли пристигнал на място и изщракал около четиридесет плаки, та да увековечи петното ръжда за поколенията и да го спаси за допълнителна научна преценка. Както той, така и полковник Гилмор приели като задължение да не публикуват засега още нищо за случая. Скоро укрепителните работи продължили, а остатъкът от глинения слой бил изкопан.
През 1846 година полковник Гилмор се пенсионирал и сигурно никой не би му попречил да разгласи за находката си, но е странно защо той се отказал от това си намерение. Може би вътрешната битка между интересите му на Изследовател и войнишката лоялност завършила в полза на последната. По-вероятно е обаче да е решил, че като любител нямало да убеди специалистите със своите скици и не съвсем сполучливите в техническо отношение снимки, а напротив — би се изложил на остра критика, че не е успял да убеди сър Уолтър във важността на находката и необходимостта от обстойното й научно изследване. Странно как никога след това не е достигнало до него, че две години след оттеглянето му в цивилния живот на Гибралтар била открита нова находка. При по-нататъшните крепостни работи се натъкнали на череп от праисторически човек, смятан десетилетия наред за череп на човекоподобна маймуна. Сър Уолтър Грифит не бил вече комендант на Гибралтар. Находката станала известна в кръговете на специалистите, но едва сто години по-късно, след проучванията на Лийки, тя събудила техния интерес.
Когато на 25 декември 1874 година на преклонна възраст Гилмор паша умрял в лятната си къща недалеч от Чатам до Лондон, неговите материали с данните, засягащи загадъчната колесница от Гибралтар, потънали в забвение.
Внукът му, Едуард Джордж Гилмор младши, проспериращ млад архитект и запален автомобилист, напуснал вилата на Чатам през 1898 година, за да я ремонтира и после да я продаде на някакъв богат фабрикант на текстил от Манчестър. Преди да се пренесе в лондонския Уестенд, където си построил къща, Едуард Гилмор младши си направил труда да прегледа лично част от архивните документи и писма, струпани в големия таван на лятната къща, преди да ги изгори. Тук именно се натъкнал на свитък от тридесет и две силно пожълтели фотографии, грижливо надписани на гърба с почерка на неговия дядо, от които нищо не могъл да разбере освен изписаното със замах означение на фирмата «Арчибалд Уесли», ателие «Калотайп», Чизуик, в долния десен ъгъл. Те се придружавали от добре завързана кутийка, съдържаща само някакъв сиво-кафяв прах, примесен с твърди гранулки — вероятно прах от кости, помислил си мистър Гилмор младши, преди да я захвърли нехайно, — и един пакет със скици, направени собственоръчно от неговия дядо, между тях рисунка, на която не било трудно да се различи автомобил.
На мистър Едуард Гилмор младши му секнал дъхът. Листът носел дата 12 март 1844 година. «Чакай, чакай!» — помислил си той. Дали пък старият полковник не се е занимавал тайно с изобретателство, та още през 1844 година да е бил вече на път да конструира автомобил? Доколкото му било известно, старият Гилмор се интересувал по-малко от техника, отколкото от разкопки.
Мистър Гилмор заоглеждал рисунката от всички страни с окото на познавач. Останалите скици представлявали чертежи, показващи возилото в различни разрези. Всеки случай това не можело да е карета, а по-скоро автомобил, независимо от странната си форма, без съмнение с предно задвижване, за което говорел моторният блок отпред.
Той прегледал всичко наследено от дядото, за да намери нови доказателства за изобретателската му дейност, но напразно. Твърде възможно било това да е съоръжение за извозване на пръст или пък военно превозно средство със специално предназначение или използуване при строителството на крепости.
Скоро интересът на мистър Гилмор младши изчезнал, въпреки че находката му се видяла достатъчно значима, та да я упомене в своя дневник, да запази скиците и фотографиите и да ги вземе със себе си в Лондон, когато се пренасял няколко седмици по-късно в новото си жилище в Уестенд.
Тук почивало наследството на Гилмор паша, докато един дъждовен съботен следобед през септември на 1968 година Патрик Гестън, венчан от 1966 година за Катерин Гестън, по баща Гилмор, внучка на архитекта Едуард Дж. Гилмор младши и дъщеря на предприемача-строител Артър Едуард Гилмор, в пристъп на носталгия взел в ръка дневника на дядото на жена си и се зачел в него. Така той се натъкнал на онази отметка за бойната колесница, подобна на автомобил, която неговият прадед бил скицирал вероятно през 1844 година. Под нея проспериращият архитект, привърженик на сецесиона, написал четливо с печатни букви: «Има и други чертежи (ясно очертани конструкторски планове?) и тридесет и две фотографии, за съжаление лошо фиксирани. По тях могат да се различат само петна.»
Патрик Гестън, учител по немски и английски, понякога и преводач, любител на научната фантастика и онази литература, занимаваща се с границите на науката и нещата, които лежат отвъд тези граници, се стъписал. Допил си бирата, качил се на тавана и разровил скринове и кашони, сандъци и кошове. Накрая се добрал до находката.
В плътен кафяв плик, надписан от архитекта с мастило с красиви печатни букви «Автомобилът на дядо Гилмор паша», се криел търсеният пакет. Най-отгоре се намирала рисунката на автомобила.
Гестън потръпнал като ударен от електрически ток.
Несъмнено това било джип или лендроувър [5], макар формата да не била съвсем същата. Липсвали калниците и колелата, а радиаторът се намирал по-долу, сякаш бил хлътнал.
Къде ли, за бога, старият полковник Гилмор е срещал джип през 1844 година? По време, когато дори бензиновият мотор още не е бил открит!
Гестън въздъхнал дълбоко и стиснал внимателно листовете, като че ли имало опасност да се разпаднат в ръцете му на прах. В главата му се стрелнали налудничави мисли за скокове и пътуване във времето, «Ястреб сред врабчетата» от Дийн Маклолин, излязла два месеца преди това в «Аналог», и историите за пътешествия във времето от някакъв немски автор, чието име не можел да си спомни, но които бил чел в едно любителско списание за научна фантастика.
Той слязъл в кабинета си и разпръснал с треперещи пръсти снимките върху бюрото. Дълбоко разочарование. Те били изцяло пожълтели и осеяни с кафяви петна. При по-сериозно вглеждане някои от тях издавали равномерна структура, но той така и не разбрал нищо повече от това, което изобразявали.
После подредил една след друга в хронологичен ред двадесет и осемте диета със скиците по дати, както били надписани на гърба. Веднага му станало ясно, че се касае за разрези на «джипа», и то отгоре надолу. Накрая открил и прилика между структурата на петната на някои от снимките и скиците, изобразяващи най-долните разрези. Това говорело за протокол при разкопки!
Гестън се втурнал във всекидневната и попитал запъхтян младата си жена:
— С какво се е занимавал старият Гилмор, полковник Гилмор, твоят прапрадядо?
Мисис Гестън вдигнала уплашено поглед от книгата, в която се била зачела. Проливният дъжд трополял по прозорците.
— Какво имаш предвид с това: «С какво се е занимавал?» Бил е офицер. Доколкото знам, строил е крепости или нещо такова. Какво така внезапно си се заинтересувал от него?
— А защо са го наричали «паша»? — попитал Патрик, без да обърне внимание на въпросите й.
— Боже мой, за какво ли беше? А, да — почакай малко! Като че ли е бил известно време в Египет? Май че е бил в Египет.
Египет! Това име подействувало на Патрик Гестън като магически знак. Бързо отишъл в кухнята, извадил си една бира от хладилника и я отворил с треперящи пръсти, за да отмие пясъка на целия Ориент, който изведнъж сякаш бил полепнал по лигавиците му.
— И кога е било това? — запитал той, щом се върнал.
— Нямам представа, но навярно може да се установи.
И наистина се установило. Полковник Франк Гилмор не е бил по въпросното време в Египет. През 1840 година той се бил завърнал от Александрия в Лондон, а след година прекомандирован на Гибралтар, където до пенсионирането си през 1846 година ръководел разширението на крепостните съоръжения.
Гибралтар?
Гестън бил разочарован, но не се предал. Той писал на Кралското дружество и на Националното географско дружество дали през четиридесетте години на деветнадесетия век край Гибралтар са провеждани археологически разкопки. От двете институции той узнал, че нищо не е известно за археологически разкопки край Гибралтар — нито по въпросното време, нито по-късно. Само през 1848 година при укрепителни работи са били намерени черепни кости от човекоподобна маймуна, на които напоследък се гледа по-скоро като на останки от праисторически човек.
Ентусиазмът на Гестън значително отслабнал. През 1848 година старият Франк не е бил вече на Гибралтар, а си гледал старините в Чатам. Гестън не знаел какво да предприеме по-нататък. Но познавал автор, публикувал на немски език една много нашумяла книга за загадъчни пра- и ранноисторически находки. Гестън я бил превел на английски и по този начин имал повод на няколко пъти да кореспондира с автора. Предложил му материала, като му загатнал, че е възможно да е по следите на твърде интересен случай, но че няма нито възможност, нито средства да продължи сам.
Писателят [6], който бил любител-археолог, както й самият Гилмор паша, не скрил горещия си интерес към находката и сам предложил да публикува след обстойното им проучване скиците и фотосите още в следващата си книга. Може би по този начин можело да се стигне и до нови доказателства.
Тъй като Гестън не искал да се довери на пощата, избрал по-сигурен път, за да предаде на писателя ценния материал. В немския клуб в Лондон се бил запознал с някои хора от немското посолство, между тях със служителя на посолството доктор Вернер Райхерт, който пренасял два или три пъти седмично важни и тайни документи с дипломатическия багаж между Бад Годесберг и Лондон. Доктор Райхерт се съгласил да вземе със себе си плика с материала за Германия.
Друг един чиновник от немското посолство обаче, чието задължение било да комплектова багажа на куриера, преснимал, както правел това редовно, целия предназначен за Бад Годесберг материал и препратил копията на Американската тайна служба.
Само след три дни Пентагонът узнал за странната находка при Гибралтар, съответствуваща напълно на другия загадъчен предмет, идващ от Алжир и предаден му през 1959 година от френското военно министерство.
Тъй като на фотокопията било трудно да се различи каквото и да било, капитан Франсис решил, че е нужно да се снабди с оригиналния материал, за да се изследвач самите калотипове и да се дадат на компютъра за контрастиране. Оттам нататък трябвало да се избегне всякаква публикация на материала при каквито и да е обстоятелства. А можело и да се направи така, че този автор за известно време да бъде възпрепятствуван да публикува случая. При тогавашния стадий на проекта би се оказало съдбоносно, ако противната страна усети нещо за дейностите, с които се занимавала флотата на САЩ.
На 16 октомври 1968 година пликът със скиците и снимките пристигнал в Бад Годесберг. Получателят не бил в състояние да приеме лично пратката, тъй като в момента пътувал, за да изнася сказки, затова упълномощил своето издателство да изпрати някого да вземе материала.
В понеделник, 21 октомври, една редакторка от издателството заминала за Бад Годесберг и получила пратката. Следващата седмица в петък тя била връчена в Дюселдорф на истинския получател, който отворил плика и бегло погледнал материала, тъй като времето напредвало, а той бил закъснял. Пъхнал плика в куфара си и поел с такси за гарата.
Четири часа по-късно, по пътя между Карлсруе и Базел, писателят напуснал за десетина минути купето си първа класа, където пътувал сам. Когато се върнал от тоалетната, куфарът му бил изчезнал от багажника. Веднага осведомил началника на влака, който алармирал полицията. Проверката на багажа на граничната спирка в Льорах била безуспешна, също и повторната проверка на Централната гара в Базел.
Още същата вечер, когато със закъснение се прибрал у дома, куфарът го чакал вече там. Някакъв непознат господин, използувайки неговото име, помолил един таксиметров шофьор да закара куфара му вкъщи и да го предаде на съпругата му, тъй като собственикът на куфара бил възпрепятствуван, но щял да си пристигне най-късно след един час.
Всичкият багаж бил налице — липсвал единствено пликът със снимките и скиците.
Полицията не открила уж никаква следа и скоро прекратила издирванията.
Капитан Франсис обърна поглед към сипещия се навън сняг, който от време на време прехвърчаше покрай прозорците, отвяван почти хоризонтално от силната вихрушка, но не го забелязваше. Изглеждаше по-скоро, че очите му фиксират някаква безкрайно далечна точка.
— Защо пък точно Гибралтар? — измърмори той. — Най-слабото място! — навлажни палеца и показалеца си със слюнка и потънал в мисли, заусуква с бавни движения тънките си мустаци. — Най-най-слабото място!
Зад него на бюрото бяха разпръснати скиците и снимките от 1844 година. До тях лежеше безформено, силно разядено парче метал, почти като въглен, с матов оттенък само на ония места, откъдето са били взети пробите.
То се знае, че ще има и провали, помисли си капитан Франсис. Е, дето се дяла, падат и стърготини, а там ще падне дялкане, бог знае как! На път сме да нанесем най-големия удар в световната история — в буквалния смисъл.
Капитанът се усмихна, защото, както винаги, той беше много, много самоуверен.
Аксел Тифенбахер, роден през 1934 година в Ханау до Франкфурт, бил луд по оръжията още от най-ранната си младост. Крадял или купувал огнестрелно оръжие когато и където можел да се добере до него. И то накрая станало негово проклятие.
През 1949 година трябвало да изтърпи двегодишно наказание като малолетен, тъй като при кръчмарско сбиване с окупационни войници в квартала на Франкфурт «Бокенхайм» стрелял по един сержант от американската армия и доста сериозно го ранил. При обиска в родителския му дом намерили в неизползваемото перално помещение, принадлежащо към полуразрушената от бомбите задна част на къщата, едно скривалище на оръжие, каквото полицията рядко била откривала досега. То съдържало четиридесет и два пистолета от много страни, но главно — оръжие от някогашния германски Вермахт и от американските войскови запаси, както и автоматичен пистолет от руски произход, заедно с муниции от всякакъв калибър, цевта на един стар пистолет с комплект патрони и няколко американски яйцевидни ръчни гранати.
Запитан за произхода на своя арсенал, Тифенбахер мълчал упорито. След излизането от затвора през 1951 година му тръгнало все назад. Нямал ни най-малък шанс повече, тъй като полицията го следяла и не се шегувала, щом го пипнела при някоя негова подозрителна разходка.
През 1952 година той отново излежал осем месеца за оказана съпротива на държавната власт. Полицията направила основен обиск и намерила две английски скорострелни оръжия и четиринадесет американски пистолета, части на тежка картечница от германския Вермахт и едно френско противотанково оръдие, откраднато два месеца преди това в Ращат.
Той бил заловен през лятото на 1953 година при опит за отвличане на кола в центъра на Франкфурт, след като стрелял по някакъв пешеходец и по един патрулиращ полицай. Сега вече му станало ясно, че съдиите здраво ще го притиснат. Пет години било най-малкото наказание, което го очаквало.
Още същата нощ той се прехвърлил на юг, преплувал северно от Келхайм Рейн и бил вече в Страсбург, преди още да започне сериозното му издирване. Щом привършил всичките си запаси, а те бързо се свършили, той се явил в Страсбург в бюрото за набиране на доброволци за чуждестранния легион.
След кратко обучение близо до Перпинян и край Оран той бил натоварен на кораб за Виетнам. Не минали и три месеца на фронта, когато парче от граната откъснало два пръста на дясната му ръка. По този начин му било спестено поражението при Диен Биен Фу. Прекарал в Марсилия два прекрасни гуляйджийски месеца, докато оздравее и стане отново годен за служба. За безстрашие, проявено към неприятеля — Тифенбахер се проявил във Виетнам като снайперист, — той бил отличен и повишен в капрал.
Оцелелите войскови части, участвували във Виетнамската война, били прехвърлени в Алжир, където тъкмо започвало времето, когато великата нация, позагубила нещичко от славата си, трябвало да търпи поражение след поражение и да стигне дотам нейните бити легионери да си го изкарват на цивилното население. Тифенбахер се проявил и тук. Провел няколко жестоки «умиротворителни акции» в Атласките планини и през 1956 година се издигнал до шеф-капрал.
Неговата част била откомандирована за Кварлия, където й се паднала задачата да охранява богатата на петрол област при Аси Мезаду и да придружава транспортите по източната писта през Grand Erg Oriental до местата, където се извършвали сондажните работи край Бурарахет на либийската граница.
На 18 януари 1957 година Тифенбахер и още осемнадесет души с две бронирани разузнавателни коли се връщали в Кварлия. Той и хората му придружавали тежкотоварен конвой по посока на Форт Флетърс до Хи Бел Гебур и там го предали на друга охранителна част. Малко преди смрачаване се натъкнали на засада южно от Каси Туил. Първата кола попаднала на мина. Експлозията била толкова силна, че предната ос на автомобила била откъсната и шофьорът убит на място. Когато войниците скочили от платформата, те били обстрелвани от близката дюна. Тифенбахер загубил още един от хората си, а други трима били ранени.
Въстаниците ударили на бяг със своите камили, така че било безсмислено да ги преследват в тъмното из непроходимата местност. Да върне обратно в Кварлия оцелелите, тримата ранени и оръжията, като ги натовари на неповредената кола, било невъзможно. Тифенбахер допуснал, че разбунтувалите се също знаят това и че няма да пропуснат случая да ограбят конвоя. Тъй като от Кварлия не можело да пристигне помощ по-рано от осем до десет часа, той потърсил някое по-високо място и заповядал на хората си да се окопаят на хребета на една дюна. Чрез радиовръзка докладвал на коменданта на Кварлия за нападението и помолил за помощ.
Експлозията на голямата, вероятно ръчно изработена мина била издълбала огромен кратер в рохкавата песъчлива почва. Тифенбахер наредил да изтеглят тежко повредения автомобил настрани с помощта на другата кола и огледал ямата. Тук открил някакъв тежък, силно ръждясал метален предмет, наполовина стърчащ от земята. Тифенбахер го изровил и любопитно го заразглеждал. Имал дължина около четиридесет сантиметра и явно някога представлявал цев, чиято външна обвивка от една страна била разядена от ерозията. Като специалист веднага му станало ясно, че тази странна цев няма нищо общо с мината и че случайно е излязла на бял свят при експлозията. Тифенбахер от пръв поглед разбрал, че се касаело за останки от тежко противотанково оръдие. Взел находката за отмъкнато при германския военен поход в Африка оръдие, учудил го обаче видът на силно разядения метал. От опит се знаело, че при ниския процент влажност на тукашния въздух, дори заровени в пясъка, стоманените части не загубват блясъка си повече от десетилетие, не показват нито следа от ръжда. А тази цев изглеждала така, сякаш била прекарала десетилетия в солена вода.
По нареждане на комендатурата всички оръжия и части от оръжия, намерени в района на въстанието, трябвало да се предават на управлението на град Алжир, където ги преглеждали за установяване на произхода им — от една страна, защото арабите сами поправяли пушките-кремъклийки, за да ги използуват срещу омразните колонизатори, и, от друга — защото искали да се информират за съмнителните източници, откъдето непокорните синове на пустинята набавяли своето оръжие.
Тифенбахер изтълкувал тази заповед по свой начин. Той конфискувал странната находка за частната си колекция, обвил я в едно одеяло и я скрил под седалката на шофьора. След това се изкачил на дюната, където се били окупирали неговите хора. Те тъкмо поставяли картечниците си на позиция. На запад гаснела последната жар на деня, над тях горели звездите. Настъпила студена нощ, в която преди всичко страдали ранените. От време на време се долавяло стенание и приглушени ругатни; дори мъжете, които били свободни от наряд, не мигвали. Все някоя фигура клеквала в прикритието, за да си запали цигара.
Тифенбахер седял с вкочанени от студ пръсти зад една от картечниците. Правилно бил преценил обстановката. Малко преди да се пукне зората, той дочул недалеч типичното чат-чат-чат-чат на носещи се в тръс камили. Насочил картечницата по посока на идващия звук и се ослушал. След няколко секунди опитното му ухо доловило скриптенето на бягащи нозе по пясъка.
С тих глас той дал заповед да се изстреля сигнална ракета. В същата част от секундата, в която тя избухнала с едно тъпо пуф и над дюните се разляло млечнобяло сияние, Тифенбахер открил огън. В дрезгавината му се сторило, че е видял как няколко фигури се свличат на земята, а на около стотина метра различил осем или десет камили, изправени уплашено на задните си крака, дърпащи се за поводите. Тъмни петна от отвърстията на попаденията се появили по тебеширеноизбелялата им козина, след което светлината угаснала.
Докато другата картечница продължила да сипе огън, Тифенбахер насочил цевта на оръжието си в обратната посока, за да посрещне нападение от другата страна. Но такова не последвало.
Противниците не дали нито един изстрел. Дали не са имали повече възможност за това? Със затаен дъх Тифенбахер се ослушвал в тъмнината, но не долавял нищо освен тракането на зъбите на своите хора, които мръзнели под изцъкленото звездно небе, и стенанията на ранените, щом се опитвали да променят неудобното си положение. На границата на доловимото можел да се усети тих усърден шепот — шумът на вятъра, който се триел в дюните и търпеливо пренасял песъчинка след песъчинка от Лъв към Лий в големия пясъчен часовник на времето.
Утрото сякаш не искало да настъпи. Едва най-после се показало светлото сияние на източния хоризонт. Тифенбахер запримигал напрегнато в дрезгавината. Постепенно се очертали някакви контури, но той могъл да различи само профила на дюните. Камилите, както и нощните фигури, били изчезнали като призраци. Той взел един автоматичен пистолет, измъкнал се от окопа и се приближил внимателно към обстрелваното поле. Виждали се кратерите и браздите от куршумите, но нито един убит, никаква кървава диря наоколо — единствено следи от мъже и камили.
Два часа по-късно пристигнало подкреплението от Кварлия — три коли, едната от които санитарна, и десет души. Разтоварени били два чамови ковчега, санитари дали първа помощ на ранените.
Преди да се качи, Тифенбахер проверил дали странното оръжие, което намерил в пясъка, е още под седалката му. То наистина си стояло там непокътнато.
Качил се и след няколко минути конвоят потеглил.
На следващата година през март частта на Тифенбахер била прехвърлена в Оран. Тифенбахер се наслаждавал на неочаквания живот в големия град, особено след месеците, прекарани във въшлясалите квартири в пустинята. Една вечер го издебнали стрелци от засада. Той починал под града от куршуми.
Когато в казармата отворили шкафчето на загиналия, открили цяла колекция от трофейни оръжия, достатъчна шеф-капралът да бъде изправен пред военен съд.
Между тях била и ръждясалата част от оръдието, която намерил на пистата южно от Каси Туил. С телена четка Тифенбахер я бил почистил, доколкото можал, освобождавайки я от напуканата ръжда, после я смазал и увил в парче от одеяло. Сега тя, матовочерна, приличала по-скоро на къс дървени въглища.
Арсеналът на Тифенбахер бил предоставен на специалист по оръжейните въпроси от Префектурата, който веднага идентифицирал и подредил пистолетите и автоматичните оръжия. Накрая разгледал ръждясалата трофейна част, на която отначало обърнал малко внимание. Очевидно се касаело за част от оръдие, от гранатомет или нещо подобно. Направил справка в няколко наръчника, но явно не ставало въпрос за германско оръжие от Втората световна война. Той се озадачил. Всичките му усилия обаче да го идентифицира били напразни. Така няколко седмици по-късно той изпратил частта във военнотехническия отдел на Военното министерство в Париж.
Там също така се оказали безпомощни да разрешат тази загадка, още повече щом установили, че се касае за сплав, която освен ванадий и волфрам, съдържала необикновено много титан — скъп метал по отношение на обработката, с който тук имали малко опит и който се използувал в сплави преди всичко заради устойчивостта си на корозия.
След дълго колебание Министерството решило да привлече американски специалист по оръжейните въпроси от НАТО, което по онова време се помещавало в Пале Шайо. Щом узнал резултатите от анализа на материала, експертът се оживил, тъй като му било известно, че с подобни сплави се експериментира в ракетната техника. И настоял Тифенбахеровото оръжие да прелети над Атлантика. Така през септември 1959 година то пристигнало във военнотехническата развойна база на Военноморските сили в Окленд, Калифорния, където от войната насам в района на Тихия океан се създавали най-модерни материали и се изпробвала тяхната военна приложимост.
Там невзрачното на вид парче метал предизвикало силен смут, защото приличало, — поне това, което останало от него — досущ на част от оръжие на ВМС, което тъкмо било в процес на създаване и от което съществували само четири прототипа, изпробвани неотдавна: една преносима гранатохвъргачка, с която можели да се изстрелват тактически атомни гранати.
Часът на командир Франсис настъпил. Той бил служил в Тихоокеанската флота и минавал още по времето на Корейската война за един от най-изтъкнатите експерти по оръжия от руски и китайски произход. За него се говорело, че и по летящия снаряд можел да познае от какво оръжие е бил изстрелян. Той се отличавал с невероятно хладен разсъдък, съчетан с онзи род натрапливост, дебелоглавие, техника на лактите и безчувственост, които, взети заедно, се означавали и възнаграждавали като «пробивност». Освен това бил винаги оптимист — що се отнася до кариерата, пък и до проектите, които преследвал по отношение на нея с трудолюбие и коварство.
Между 1954 и 1958 година той бил зает с изследванията, които Военноморските сили провеждали при опитите с водородни бомби на Кораловите острови Ениуиток и Бикини — на бракувани кораби в близост до огнищата на експлозиите различни материали се подлагали на силно облъчване.
Военноморските сили изпратили командир Франсис в Окленд и го запознали със загадъчното и плашещо положение на нещата. Обещали му повишение в чин капитан.
— Не е ли допустимо някакво съмнение? — попита командир Франсис и почеса с месинговата обковка на лупата гърба на носа си. Бе така сбърчил чело, че прошарената му четинеста коса почти се изправи напред. Той прекара върха на пръстите си изпитателно по силно корозиралата повърхност, сякаш искаше да напипа първоначалната форма на оръжието.
— Никакво съмнение, сър — каза инженерът и побутна нагоре очилата си от тлъстото червенобузесто лице към потното чело, така че те застанаха на сивата му коса, която избуяваше между оплешивелите лъскави ъгли на черепа на таен съветник.
— Направо е идиотско! — изсумтя инженерът и избухна без видима причина в задавен смях, който раздруса огромния му корем.
— И кое ви доведе до такова заключение, мистър Манли? — осведоми се Франсис.
— Вече четири месеца изпитваме прототипите на хвъргачката. Появиха се различни недостатъци, които вероятно ще ни накарат да приложим други материали. Седмици наред пресмятахме кое — как, коя сплав би отговаряла на всички изисквания и тъкмо намерихме идеалното решение, когато в същия момент… — мистър Манли отпусна широката си посивяла космата лапа на масата, — когато в същия момент ни сервират това нещо, и то — изградено от същата тази сплав, която ние разглеждаме като идеална, от която обаче не е произведен още нито грам.
— Хм. И така, да обобщим: касае се вероятно…
— Вероятно ли? Със сигурност, сър!
— … за оръжие от флотата на САЩ, което в момента се разработва при нас, но ако се съди по вида му, е било изложено на влиянието на въздуха и водата най-малко десет хиляди години. От него обаче в тази разработка, що се отнася до състава на материала, не е направен нито един екземпляр. Точно ли формулирах, мистър Манли?
— Абсолютно точно. Но това не е ли идиотско?
— Знаете ли, мистър Манли, Шерлок Холмс е действувал по една максима, която винаги прилагал с успех. Тя гласи: «Когато си изключил всичко невъзможно, това, което остава, дори да е съвсем недоказуемо, ще трябва да е истината.» По моему това е една прибързана максима. Аз не бих си позволил с лека ръка да изключа нещо като невъзможно.
Мистър Манли оброни бичата си глава и за момент се взря стъписано в офицера от Военноморските сили.
— Разрешете ми един въпрос, сър — каза той.
— Моля, питайте, мистър Манли.
— Четете ли научна фантастика, сър?
— Казвате го с известен упрек, мистър Манли.
— В никакъв случай, сър. Напротив.
— Понякога в задълженията ми влиза да се занимавам с неща, които не са съвсем правдоподобни.
Инженерът кимна и изведнъж се усмихна лъчезарно. Лицето на командир Франсис остана напълно неподвижно.
— Аз смятам, че засега можем да приключим, мистър Манли, или имате още въпроси?
— Н-не, сър — каза инженерът, събра материалите си и бързо излезе.
След около десет месеца, през есента на 1960 година, в САЩ беше пуснат филмът «Машината на времето» от Дж. Пал по романа на X. Дж. Уелс. Командир Франсис го гледа във Вашингтон. Той си набави една голяма рекламна снимка и я закачи на стената в кабинета си в Пентагона. Тя изобразяваше смачкана на две места пура върху седалката на един миниатюрен модел на машината на времето, зад която се въртеше изкусно изкована метална шайба, привличаща магически погледа върху себе си, сякаш за да отклони вниманието от триковете на някой фокусник.
Шокът, предизвикан от «Спутник» през 1957 година, още не бе напуснал американците, когато на 12 април 1961 година, 0707 средно европейско време, майор Гагарин на борда на «Восток I» направи за 108 минути една обиколка на Земята и уверено се приземи близо до селото Смельовка в Саратовска област. Западната преса, все още програмирана от студената война да съобщава само западните успехи, изплака, а военните от Пентагона заскърцаха със зъби. Президентът Джон Ф. Кенеди се видя принуден да сплоти около себе си победената в съревнованието за Космоса нация и обяви месец и половина по-късно, на 25 май 1961 година: «Нашата нация трябва да си постави за цел още преди края на това десетилетие да изпрати човек на Луната и да го върне невредим на Земята.»
САЩ залагаха на Луната.
В средата на ноември 1962 година в Детройт се състоя съвещание, на което учени от НАСА, технически лица от самолетната и ракетна промишленост, специалисти от армията, Военновъздушните сили и флотата на САЩ разискваха върху поведението на материалите при екстремните натоварвания. Командир Франсис също беше изпратен тук да изнесе доклад за резултатите, получени от ВМС при опитите с водородната бомба в Тихия океан. Темата му звучеше сбито: «Реакцията на повърхностите при екстремни лъчеви натоварвания».
Настроението на съвещанието беше повече от потиснато. Осемнадесет месеца след програмното изискване на Кенеди САЩ не можаха да се похвалят с нито един успех, напротив, трябваше да претърпяват удар след удар. През ноември 1961 година «Рейнджър 2» дори не влезе в траекторията си по посока на Луната, в края на януари «Рейнджър 3» прелетя на 36 000 км от Луната, в края на април «Рейнджър 4» най-после улучи Луната и се разби според програмата на нейната повърхност, но пък засякоха камерите му, а «Рейнджър 5» отново се размина с целта си, макар и само на седемстотин и двадесет км. Хората от НАСА бяха видимо потиснати; военните не прикриваха недоволството си, понякога се чуваха сърдити думи. Представителите на индустрията посочиха дори, че програмите са изпълнени твърде прибързано, но се представяха за оптимисти, защото чакаха да им се усмихне щастието да получат доходни поръчки.
След разискванията през деня по отделните специалности вечер разговорите с удоволствие се насочваха към най-общи въпроси. Въртяха се все около «овладяването на пространството».
— Кажете — запита Франсис провлачено и подчертано уж между другото физика, който седеше до него и чиято табелка на ревера му го представяше като доктор Томас Уинтър на НАСА, — смятате ли, че е възможно един ден да овладеем и времето?
Доктор Уинтър го измери снизходително над елегантните си очила без рамки, погледна изпод око табелката на ревера на Франсис и каза с лека доза надменност в гласа:
— Знаете ли, командире, историята на науката се отнася жестоко към онези, които твърде необмислено употребяват думата «невъзможно». Аз смятам пътуването във времето теоретически и практически за невероятно.
— Значи, ако правилно съм ви разбрал, докторе, тогава то не е невъзможно, а невероятно.
— Д-да, бих искал да отида и по-далеч — продължи доктор Уинтър, сви устни и засмука със синята пластмасова сламка от шишето кока-кола. После свали очилата си с многозначителен жест. — Аз го смятам просто за немислимо.
Франсис кимна.
— Виждате ли… — Уинтър отново тикна очилата на носа си и засвятка към събеседника си с разбуден интерес. — Ако откриете тази възможност, ще се получи невероятен парадокс. При всяка нова логическа крачка ще се заплитате в непреодолими противоречия. Пътуването във времето ще унищожи логиката. Самото допускане на подобна възможност е вече нелогично.
— И така, вие приемате пътуването във времето за невероятно, немислимо и нелогично. Но вие не смятате това — да кажем — за невъзможно.
Доктор Уинтър го погледна замислено, после кимна мълчаливо.
— Извинете за въпроса ми, докторе — продължи Франсис, — но вие все пак не правите това от прекален респект към една бъдеща оценка от страна на историята на науката, нали?
Доктор Уинтър се усмихна. Този човек от флотата, когото той взе първоначално за малко суетен глупак, започна да му харесва.
— Виждате ли, командире — каза той благоразположено. — Вероятностите и немислимите неща не казват по същество нищо при създаването на природонаучните теории. Те са израз на емпиричен опит и обичаен начин на мислене. А що се отнася до логиката, тя отразява при всички случаи закономерностите на човешката познавателна способност, а не тези на Вселената.
— Разбирам — каза Франсис.
— Тъкмо невъзможните неща, така да се каже, забранените правила на играта откриват на човешкия дух простор за пленителната игра на мисленето.
Франсис кимна дълбокомислено. Той реши веднага щом се върне във Вашингтон, да сформира един щаб, който начаса да прегледа цялата литература за следи от такива пленителни игри на мисленето! Кимна още веднъж механично и не чу, когато мъжът от НАСА вдигна назидателно пръст и каза:
— А какво са представлявали първоначално решителните пробиви във философията на природата? Нищо друго освен пленителни игри на мисълта.
Миоцена и плиоцен — епохи от терциера — Б.пр.
Чин от военноморските сили на САЩ — между лейтенант и капитан. — Б.пр.
От centum — сто (лат.). — Б.пр.
Отвоюване. — Б.пр.
Марка автомобил, пригоден за пътуване по труднопроходими терени. — Б.пр.
По негово желание името му не се споменава. — Заб. на ред.