На следващия ден извадих късмет. Извикаха моето име. Този път беше друг доктор. Съблякох се. Той обърна към мен една гореща бяла лампа и ме разгледа. Седях на ръба на масата за прегледи.
— Хммм, хммм — каза той. — Ъ-хъ…
Аз седях и не мърдах.
— От колко време си така?
— От няколко години. Става все по-зле.
— Аха.
Той продължи да ме разглежда. После рече:
— Легни по корем ей там. Сега ще се върна.
Мина малко време и стаята изведнъж се изпълни с хора. Всичките бяха доктори. Поне приличаха на доктори и говореха като доктори. Откъде бяха дошли толкова много? Преди си мислех, че в общинската поликлиника на Лос Анджелис няма почти никакви доктори.
— Acne vulgaris. За пръв път виждам толкова тежък случай за всичките си години медицинска практика!
— Фантастично!
— Невероятно!
— Вижте му лицето!
— Вижте му врата!
— Току-що прегледах едно младо момиче с acne vulgaris. Целият й гръб беше на пъпки. Момичето се разплака. Попита ме: „Как ще се омъжа? На гърба ми завинаги ще останат белези. Ще се самоубия!“ А сега вижте този тук! Ако можеше да го види, онова момиче щеше да разбере, че изобщо няма от какво да се оплаква!
„Тъп шибаняк“ — помислих си аз. — Не се ли сещаш, че чувам всичко?
Как изобщо се ставаше доктор? От улицата ли ги събираха?
— Той спи ли?
— Защо да спи?
— Струва ми се прекалено спокоен.
— Не, не мисля, че спи. Спиш ли, момчето ми?
— Да.
Те продължиха да ме разглеждат с горещата бяла лампа.
— Обърни се.
Обърнах се.
— Вижте, има абсцеси дори вътре в устата!
— Добре де, как ще го лекуваме?
— Според мен с електрическа игла…
— Да, разбира се, с електрическа игла.
— С иглата, точно така.
Решението беше единодушно.