Стискам манерката в ръце, макар че топлината на чая отдавна е излетяла в ледения въздух. Стягам здраво мускули, за да посрещна студа. Ако точно в този миг се появи глутница диви кучета, шансовете да се покатеря на някое дърво, преди да ме нападнат, не са на моя страна. Би трябвало да стана и да се поразтъпча, защото ръцете и краката ми са изтръпнали. Но вместо това седя неподвижна като камъка под мен и гледам как над гората бавно изгрява зора. Не мога да се боря със слънцето. Мога само да наблюдавам безпомощно как то ме въвлича в един ден, който от месеци ме изпълва с ужас.
Към обяд те ще са тук, в Градчето на победителите. Репортерите, снимачните екипи и дори старата ми придружителка Ефи Тринкет, ще са пристигнали от Капитола в Окръг 12. Питам се дали Ефи все още ще е с онази глупава розова перука или ще се е издокарала с някакъв друг неестествен цвят специално за Турнето на победата. Ще ме чакат и други. Персонал, който да се грижи за всяка моя нужда по време на дългото пътуване с влак. Подготвителен екип, който да ме разкрасява за публичните ми изяви. Моят стилист и приятел, Цина, дизайнерът на великолепните дрехи, които накараха публиката да ме забележи в началото на Игрите.
Ако зависеше от мен, щях да се помъча напълно да забравя Игрите на глада. Никога да не говоря за тях. Да се преструвам, че не са нищо друго, освен лош сън. Но Турнето на победата прави това невъзможно. То е стратегически планирано така, че да се падне по средата между ежегодните Игри и по този начин Капитолът поддържа ужаса близък и свеж. Ние, жителите на окръзите, сме не само принудени да си спомняме всяка година желязната хватка, в която ни държи властта на Капитола, но и сме длъжни да я честваме. А тази година аз съм една от звездите на шоуто. Ще трябва да пътувам от окръг на окръг, да се изправям пред ликуващите тълпи, които тайно ме ненавиждат, да гледам в лицето хората, чиито деца съм убила…
Слънцето упорито държи да изгрее, затова се заставям да се изправя. Всичките ми стави проскърцват недоволно, а левият ми крак е бил неподвижен толкова дълго, че минават няколко минути, докато пак започна да го усещам. В гората съм от три часа, но тъй като не съм правила истински опит за ловуване, нямам какво да покажа като доказателство за това. За майка ми и малката ми сестра Прим това вече няма значение. Те могат да си купуват месо от месарницата в града, макар че всички предпочитаме пресния дивеч. Но най-добрият ми приятел Гейл Хотърн и семейството му ще разчитат на днешния улов и не мога да ги разочаровам. Тръгвам да обиколя заложените капани, което ще ми отнеме час и половина. Когато ходехме на училище, следобед проверявахме капаните, ловувахме, беряхме растения и пак ни оставаше време да се върнем в града и да ги изтъргуваме. Но сега, когато Гейл работи във въглищните мини — а аз по цял ден нямам какво да правя, — тази задача се пада изцяло на мен.
Гейл сигурно вече е отишъл на работа, спуснал се е в дълбините на земята с ужасния асансьор, от който ти се обръща стомахът, и разбива някой въглищен пласт. Знам какво е там долу. В училище всяка година ни водеха на обиколка в мините като част от обучението ни. Когато бях малка, беше просто неприятно. Тесните, клаустрофобични тунели, мръсният въздух, задушаващата тъмнина от всички страни. Но след като баща ми и още няколко миньори загинаха при експлозия, не можех да понеса мисълта да вляза в асансьора. Ежегодните посещения ми причиняваха огромни страдания. В два случая се почувствах толкова зле преди предстоящата обиколка, че майка ми ме задържа вкъщи, защото реши, че съм се разболяла от грип.
Мисля си за Гейл, който се чувства жив единствено в гората, с нейния свеж въздух, слънчева светлина и потоци, в които блика бистра вода. Не знам как го понася. Е… да, всъщност знам. Понася го, защото няма друг начин да изхранва майка си, двамата си по-малки братя и сестра си. А ето ме мен, сега имам купища пари, много повече от достатъчно, за да изхранвам семействата и на двама ни, но той не иска да вземе нито стотинка. Трудно приема дори да нося у тях месо, макар че той със сигурност щеше да се погрижи майка ми и Прим да имат достатъчно храна, ако бях загинала в Игрите. Казвам му, че ми прави услуга, че полудявам, като бездействам по цял ден. Въпреки това никога не се отбивам да оставя дивеча, когато си е вкъщи. Което не е проблем, защото той работи по дванайсет часа на ден.
Сега успявам да се видя с Гейл единствено в неделя, когато се срещаме в гората и тръгваме на лов. Това все още е най-хубавият ден от седмицата, но не е както преди, когато можехме да си кажем всичко един на друг. Игрите развалиха дори и това. Продължавам да се надявам, че с течение на времето ще си върнем непринудеността между нас, но част от мен знае, че тази надежда е напразна. Няма връщане назад.
В капаните се е хванала добра плячка — осем заека, две катерици и един бобър, който се мята в теленото устройство, конструирано от самия Гейл. Той е голям майстор в правенето на примки. Огъва жилава клонка, закача примката и когато финият спусък се задейства, плячката увисва във въздуха извън обсега на хищниците. Умее да плете и кошници за риболов, от които рибата не може да избяга. Докато вървя и внимателно проверявам капаните, ми идва наум, че никога няма напълно да постигна неговия усет за баланс, неговия инстинкт за точното място, откъдето ще мине плячката. Става дума за нещо повече от опитност. Това е природна дарба. Също както аз мога да стрелям по някое животно в почти пълна тъмнина и да го сваля с една стрела.
Когато се връщам до оградата, заобикаляща Окръг 12, слънцето вече се е издигнало доста високо в небето. Както винаги, за миг се ослушвам за онова жужене, което показва, че по верижната ограда тече електрически ток. Почти никога няма такова, макар да се предполага, че токът трябва да е включен през цялото време. Промушвам се през пролуката в долния край и излизам на Ливадата, на няколко крачки от къщи. От стария ми дом. Все още го държим, тъй като официално това е мястото, където би трябвало да живеят майка ми и сестра ми. В мига, в който падна и умра, те ще трябва да се върнат там. Но засега и двете щастливо обитават новата къща в Градчето на победителите, и единствено аз ходя в схлупената къщичка, където съм израснала. Тя е моят истински дом.
Сега отивам там да се преоблека. Да сменя старото кожено яке на баща ми с палто от фина вълна, което все ми се струва прекалено тясно в раменете. Да оставя меките си, износени ловни ботуши и да обуя чифт скъпи, фабрично изработени обувки, които според майка ми са по-подходящи за човек с моето положение. Вече съм скрила лъка и стрелите си в един кух дънер в гората. Макар че времето лети, си позволявам да поседна за няколко минути в кухнята. Тя изглежда изоставена без огън в огнището, без покривка на масата. Мъчно ми е за предишния ни живот тук. Едва свързвахме двата края, но знаех къде се вписвам, знаех къде е мястото ми в строго подреденото ежедневие, което беше нашият живот. Иска ми се да можех да се върна към него, защото, когато си го припомням, той ми изглежда много по-сигурен в сравнение със сега, когато съм толкова богата, толкова известна и толкова мразена от властите в Капитола.
От задната врата се чува настойчиво мяукане. Отварям и виждам Жълтурчето, мърлявия стар котарак на Прим. Той изпитва към новата къща почти толкова силна неприязън, колкото и аз, и винаги бяга оттам, когато сестра ми е на училище. Никога не сме се обичали особено, но сега между нас съществува тази нова връзка. Пускам го вътре, давам му да хапне парче боброва мас и дори известно време го чеша между ушите. „Знаеш, че си ужасен, нали?“, питам го аз. Жълтурчето бута муцуна в ръката ми, за да го милвам още, но трябва да вървим. „Хайде, идвай“. Вдигам го и го прегръщам с една ръка, грабвам ловната чанта с другата и ги извличам на улицата. Котаракът се освобождава със скок и изчезва под един храст.
Обувките ми стискат на пръстите и скърцат, докато вървя по покритата със сгурия улица. Промъквам се по странични пътеки, минавам през задни дворове и бързо стигам до къщата на Гейл. Майка му Хейзъл, наведена над кухненската мивка, ме вижда от прозореца. Избърсва ръце в престилката си и изчезва, а след миг се появява да ме посрещне на вратата.
Харесвам Хейзъл. Уважавам я. Експлозията, при която загина баща ми, отне живота и на нейния съпруг. Тя остана с три момчета и бебе, което трябваше да се роди всеки момент. По-малко от седмица след раждането тя вече обикаляше улиците да си търси работа. Мините не бяха вариант, като се има предвид бебето, но успя да намери работа като перачка на някои търговци в града. Когато навърши четиринайсет години, Гейл, най-големият син, пое голяма част от издръжката на семейството. Вече можеше да взема тесери срещу подпис, което им осигуряваше скромно количество зърно и олио, като в замяна името му се включваше допълнителен брой пъти в жребия за избиране на трибути. А и той още тогава умееше много добре да залага капани. Но това не беше достатъчно за издръжката на петчленно семейство, без Хейзъл да си претрива пръстите от работа на дъската за пране. През зимата ръцете й така почервеняваха и се напукваха, че започваха да кървят при най-леко натискане. Още щяха да кървят, ако не беше един успокояващ мехлем, който майка ми й приготви. Но те, Хейзъл и Гейл, са твърдо решени останалите деца — дванайсетгодишният Рори, десетгодишният Вик и най-малката, четиригодишната Поузи, — никога да не вземат тесери срещу подпис.
Хейзъл вижда дивеча и се усмихва. Хваща бобъра за опашката, за да пробва колко тежи.
— Ще стане хубава яхния. — За разлика от Гейл, тя не се притеснява от моите доставки на месо.
— И кожата е хубава — отбелязвам аз. Хейзъл ми действа успокояващо. Както обикновено, обсъждаме качествата на дивеча. Тя ми налива чаша билков чай, около която аз с благодарност обвивам премръзналите си пръсти. — Знаеш ли, мислех си, че след като се върна от турнето, мога понякога да взимам Рори с мен. След училище. Да го науча да стреля.
Хейзъл кимва:
— Това ще е хубаво. И Гейл иска, но е свободен само в неделите, а мисля, че предпочита тях да ги пази за теб.
Без да искам, се изчервявам. Глупаво е, разбира се. Едва ли някой ме познава по-добре от Хейзъл и знае колко дълбоко съм свързана с Гейл. Сигурно много хора са предполагали, че накрая двамата ще се оженим, макар самата аз да не съм се замисляла по въпроса. Но това беше преди Игрите. Преди другият трибут от моя окръг, Пийта Меларк, да обяви, че е лудо влюбен в мен. Нашият романс се превърна в ключова стратегия за оцеляването ни на арената. Оказа се, че това за Пийта не беше само стратегия. Не знам какво точно беше за мен. Знам обаче, че за Гейл то е било много болезнено. Гърдите ми се стягат, като си помисля, че докато трае Турнето на победата, с Пийта отново ще трябва да се представяме за влюбени.
Чаят е горещ, но го допивам набързо и ставам от масата:
— По-добре да тръгвам. Да се приведа в представителен вид за пред камерите.
Хейзъл ме прегръща:
— Поне ще си хапнеш вкусни неща.
— Абсолютно — казвам аз.
Следващата ми спирка е „Таласъма“, където по традиция се извършват повечето размени. Преди години там е имало склад за въглища, но когато го изоставили, се превърнал в сборно място за нелегална търговия, а после разцъфтял в постоянно действащ черен пазар. Тъй като наоколо се навъртат донякъде криминални елементи, сигурно тук ми е мястото. Ловът в горите около Окръг 12 нарушава най-малко десет закона и се наказва със смърт.
Макар те никога да не го споменават, аз съм задължена на хората, които често посещават „Таласъма“. Гейл ми разказа, че Мазната Сае, старицата, която продава супа, започнала да събира дарения, за да спонсорират Пийта и мен по време на Игрите. Първоначално в това участвали само хората от „Таласъма“, но идеята се разчула и много други се включили в кампанията. Не знам точно колко пари са събрали, но знам, че за всеки подарък на арената се плаща фантастична сума. И знам, че най-вероятно тези подаръци ми спасиха живота.
Все още изпитвам странно чувство, когато прекрачвам прага и в чантата ми няма дивеч за търговия, а вместо това джобовете ми са натежали от монети. Опитвам се да спра пред възможно най-много сергии и от всяка да купя по нещо — кафе, хлебчета, яйца, прежда и олио. После се сещам и купувам три бутилки силен концентрат от Рипър — тя е пострадала при злополука в мината и има само една ръка, но се е оказала достатъчно умна да намери начин да преживява.
Алкохолът не е за семейството ми, а за Хеймич, който беше ментор на Пийта и мен в Игрите. Той е вечно намръщен, сприхав и през повечето време пиян. Но си свърши добре работата — дори повече от добре, — защото за пръв път в историята на Игрите разрешиха да има двама победители. Така че какъвто и да е Хеймич, аз съм му задължена. И този дълг е завинаги. Купувам силния концентрат, защото преди няколко седмици алкохолът навсякъде свърши и Хеймич остана без пиене, изпадна в абстиненция, трепереше и крещеше на някакви ужасяващи същества, които единствено той виждаше. Изплаши Прим до смърт и, честно казано, на мен също не ми беше особено забавно да го гледам такъв. Оттогава се запасявам с алкохол, за да бъда готова, ако пак изчезне от пазара.
Крей, нашият главен Миротворец, ме вижда с бутилките и се намръщва. Той е възрастен мъж с яркочервено лице и оредяла сребриста коса, която сресва настрани.
— Това нещо е много силно за теб, момиче. — Той би трябвало да знае. Като изключим Хеймич, не познавам друг човек, който да пие повече.
— О, майка ми го използва за приготвяне на лекарства — казвам с безразличие.
— Е, да, с него може да убиеш кажи-речи всичко — казва Крей и хвърля монета колкото за една бутилка.
Стигам до сергията на Мазната Сае, сядам и си поръчвам супа, която, изглежда, е някаква смесица от тиква и боб. Докато се храня, идва един миротворец на име Дарий и също си поръчва супа. Сред пазителите на закона той е един от любимците ми. Никога не важничи ненужно и обикновено можеш да се шегуваш с него. Вероятно е на двайсет и няколко години, но не изглежда много по-възрастен от мен. Нещо в усмивката му, в червената му коса, която стърчи във всички посоки, му придава момчешко излъчване.
— Мислех, че вече ще си във влака? — пита ме той.
— Ще ме вземат на обяд — отговарям.
— Не се ли очаква да изглеждаш по-добре? — пита той с висок шепот. Въпреки мрачното си настроение, не успявам да сдържа усмивката си. — Може би една панделка в косата или нещо подобно? — Той докосва плитката ми, а аз отблъсвам ръката му.
— Не се тревожи. Когато ме нагласят, няма да ме познаеш.
— Хубаво — казва той. — Крайно време е да изпитаме поне малко гордост от това, че сме родени в този окръг, а, госпожице Евърдийн? — Той поклаща глава към Мазната Сае с престорено неодобрение и се отдалечава, за да отиде при приятелите си.
— Ще си искам обратно купичката — провиква се Мазната Сае след него, но тъй като се смее, не звучи особено строго. — Гейл ще дойде ли да те изпрати? — пита ме тя.
— Не, той не беше в списъка — казвам. — Обаче го видях в неделя.
— Според мен трябва да го включат. Щом ти е братовчед, и тъй нататък — казва тя иронично.
Това е пак част от лъжата, която разпространи Капитолът. Когато двамата с Пийта стигнахме до финалната осмица в Игрите на глада, изпратиха репортери да опишат личния ни живот. Те разпитвали за приятелите ми и всички ги насочили към Гейл. Но като се има предвид романсът, който разигравах на арената, беше неприемливо той да бъде най-добрият ми приятел. Гейл е твърде красив, твърде мъжествен, и няма ни най-малко желание да се усмихва и да се прави на сладък за камерите. Все пак ние наистина си приличаме, и то доста. Имаме характерната за Пласта външност. Тъмна права коса, смугла кожа, сиви очи. Затова някой гений решил, че той ще ми е братовчед. Разбрах за това едва когато пристигнахме у дома, на перона на гарата, и майка ми каза: „Братовчедите ти нямат търпение да те видят!“ Тогава се обърнах и видях Гейл и Хейзъл и всички деца да ме чакат, така че какво можех да направя, освен да приема тази история и да се придържам към нея?
Мазната Сае знае, че не сме роднини, но дори някои хора, които ни познават от години, изглежда, са забравили.
— Просто нямам търпение цялото това нещо да свърши — прошепвам.
— Знам — казва Мазната Сае. — Но трябва да го изтърпиш и да стигнеш до края. Гледай да не закъснееш.
По пътя към Градчето на победителите завалява слаб сняг. От площада до центъра на Градчето пеш е по-малко от километър, но влизаш в съвсем друг свят. Тук навсякъде виждаш красива трева и цъфнали храсти. В него има дванайсет къщи и във всяка могат да се вместят десет като онази, в която израснах. Девет са необитавани, както е било винаги. Останалите три принадлежат на Хеймич, Пийта и мен.
От къщите на моето семейство и на Пийта се излъчва топла светлина и домашен уют. Осветени прозорци, дим от комините, венци от ярко оцветена царевица над входните врати като украса за предстоящия Празник на плодородието. Къщата на Хеймич обаче, въпреки грижите на градинаря, изглежда занемарена и изоставена. На входа събирам сили, защото знам, че ще ме посрещне ужасна миризма, после влизам решително.
Носът ми моментално се сбърчва от отвращение. Хеймич не дава на никой да чисти, а и самият той не се старае много. През годините миризмите на алкохол и повръщано, варено зеле и прегоряло месо, непрани дрехи и миши изпражнения са се смесили във воня, от която ми се насълзяват очите. Прескачам пръснатите по пода опаковки, счупени стъкла и кости и отивам в кухнята, където знам, че ще намеря Хеймич. Той седи на масата с опънати напред ръце, с лице, забито в локва от алкохол, и хърка силно.
Побутвам го по рамото:
— Ставай! — викам аз, защото от опит знам, че не мога да го събудя с нежности. Хъркането му спира за миг, въпросително, а после започва пак. Побутвам го по-силно. — Ставай, Хеймич. Днес започва турнето! — Отварям прозореца и вдишвам дълбоко чистия въздух отвън. Разравям с крак боклука по пода, намирам тенекиен кафеник и го пълня на мивката. Печката не е съвсем изгаснала и успявам да разпаля няколкото живи въглена. Изсипвам в кафеника голяма доза смляно кафе, за да съм сигурна, че получената течност ще бъде вкусна и силна, и го слагам на печката да заври.
Хеймич все още е напълно безчувствен и не помръдва. Тъй като нищо друго не е подействало, пълня един леген с леденостудена вода, изсипвам му го на главата и отскачам, за да не се напръскам. От гърлото му излиза животинско ръмжене. Той скача, изритва стола си на три метра зад гърба си и размахва нож. Забравих, че винаги спи с нож в ръка. Трябваше да го измъкна от ръката му, но бях заета с други неща. Той започва да бълва ругатни и преди да се опомни известно време размахва ножа във въздуха. Избърсва лице с ръкава на ризата си и се обръща към перваза, където съм седнала за всеки случай, ако ми се наложи да изчезна бързо.
— Какво правиш? — промърморва той.
— Каза ми да те събудя един час преди да пристигнат камерите — отговарям аз.
— Какво? — пита той.
— Ти така искаше — обяснявам аз.
Той, изглежда, си спомня:
— Защо съм целият мокър?
— Разтърсвах те, но не можах да те събудя по друг начин. Виж, ако искаше да те глезят като бебе, трябваше да помолиш Пийта.
— За какво да ме помоли? — казва в този момент Пийта.
Само като чувам гласа му, стомахът ми се стяга във възел от неприятни емоции — вина, тъга, страх. И копнеж. Няма защо да крия, че има и частица копнеж. Но се състезава с толкова други чувства, че няма как да надделее.
Гледам как Пийта прекосява стаята и отива до масата, а слънчевата светлина от прозореца играе в снежинките по русата му коса. Изглежда силен и здрав, съвсем различен от болното, умиращо от глад момче, което познавах на арената, и сега куцането му е почти незабележимо. Той слага един току-що изпечен хляб на масата и подава ръка на Хеймич.
— Да те помоля да ме събудиш, без да ми докараш пневмония — обяснява Хеймич, като му подава ножа. Сваля мръсната си риза, под която се показва също толкова мръсна фланелка, и избърсва тялото си със сухата част.
Пийта се усмихва и потапя ножа на Хеймич в безцветен концентрат от една бутилка на пода. Избърсва острието в края на ризата си и нарязва хляба на филии. Пийта осигурява на всички ни постоянен запас от пресни хлебни изделия. Аз ловувам. Той пече. Хеймич пие. Всеки от нас си има свой начин да е постоянно зает, да държи на разстояние мислите за времето, което прекарахме като състезатели в Игрите на глада. Пийта подава на Хеймич крайшника и чак тогава ме поглежда за пръв път:
— Искаш ли едно парче?
— Не, ядох в „Таласъма“ — казвам аз. — Но ти благодаря. — Гласът ми е толкова официален, че сякаш не е мой. Както става при всичките ми разговори с Пийта, откакто камерите приключиха със заснемането на щастливото ни прибиране вкъщи и се върнахме към истинския живот.
— Няма защо — отговаря сковано той.
Хеймич мята ризата си някъде на пода:
— Бррр. Не е зле вие двамата да си позатоплите отношенията, преди да дойде време за представлението.
Прав е, разбира се. Публиката очаква да види двете влюбени гълъбчета, които спечелиха Игрите на глада. А не двама души, които нямат сили да се гледат в очите. Но казвам само:
— Изкъпи се, Хеймич. — После се мятам през прозореца, скачам на земята и се отправям през тревата към къщата си.
По земята вече се е натрупал сняг и оставям пътека от стъпки след себе си. На входната врата спирам, за да изтупам снега от обувките си, преди да вляза. Майка ми работи денонощно, за да направи всичко съвършено за пред камерите, затова сега не е моментът да оставям следи по излъскания под. Още не съм прекрачила прага, когато тя се появява и ме хваща за ръката, сякаш за да ме спре.
— Не се тревожи, ще се събуя тук — казвам й аз и оставям обувките си на изтривалката.
Майка ми издава странен, глух смях и сваля от рамото ми пълната с продукти чанта.
— Това е само сняг. Хубава ли беше разходката?
— Разходката ли? — Тя знае, че съм била в гората през половината нощ. Тогава виждам мъжа, застанал зад нея на прага на кухнята. Само с един поглед към ушития му по поръчка костюм и хирургично усъвършенстваните черти на лицето разбирам, че е от Капитола. Нещо не е наред. — Приличаше повече на пързаляне с кънки. Навън е много хлъзгаво.
— Дошъл е някой да те види — казва майка ми. Лицето й е прекалено бледо и долавям тревогата, която се опитва да скрие.
— Мислех, че ще дойдат чак по обяд. — Преструвам се, че не забелязвам погледа й. — Да не би Цина да е пристигнал по-рано, за да ми помогне да се приготвя?
— Не, Катнис, това е… — започва майка ми.
— Насам, ако обичате, госпожице Евърдийн — казва мъжът и сочи към коридора. Да ми показват пътя в собствената ми къща ми се вижда особено, но знам, че е неразумно да го коментирам.
Тръгвам, като се опитвам да окуража майка си с усмивка.
— Вероятно още указания за турнето. — Непрекъснато ми изпращат всевъзможни материали за маршрута и протокола, който се изисква във всеки окръг. Но докато вървя към вратата на кабинета — врата, която до този момент никога не съм виждала затворена — усещам как умът ми започва да препуска. Кой е тук? Какво искат? Защо майка ми е толкова бледа?
— Влизайте направо — казва човекът от Капитола, който върви след мен по коридора.
Завъртам излъсканата месингова дръжка на вратата и пристъпвам вътре. Носът ми долавя несъвместимите една с друга миризми на рози и кръв. Дребен, белокос мъж, който ми изглежда смътно познат, чете книга. Вдига пръст, сякаш за да каже: „Почакайте за момент“. После се обръща и сърцето ми за миг спира.
Взирам се в змийските очи на президента Сноу.
В представите ми президентът Сноу трябва да стои пред мраморни колони, от които висят огромни знамена. Изтръпвам, като го виждам сред добре познатата обстановка в стаята. Все едно да вдигнеш капака на тенджерата и вместо яхния да видиш вътре пепелянка с отровни зъби.
Защо е дошъл тук? Бързо си припомням началните дни в други турнета на победата. Спомням си, че съм виждала трибутите-победители с техните ментори и стилисти. Понякога са се явявали и висши държавни чиновници. Но никога не съм виждала президента Сноу. Той присъства на честванията в Капитола. Това е всичко.
Решението му да предприеме пътуване от столицата до тук може да означава само едно. Аз съм в сериозна беда. А ако аз съм в беда, значи същото важи и за семейството ми. По тялото ми преминава тръпка, когато осъзнавам колко близо са майка ми и сестра ми до този човек, който ме ненавижда. И винаги ще ме ненавижда. Защото аз надхитрих неговите садистични Игри на глада, поставих Капитола в глупаво положение и съответно подкопах властта му.
Единствената ми цел беше двамата с Пийта да останем живи. Всякакъв акт на бунтарство беше чиста случайност. Но ако Капитолът е наредил, че може да оцелее само един трибут, а ти имаш дързостта да се опълчиш срещу нареждането, това само по себе си е бунт. Единствената ми защита беше да се преструвам, че безумните ми постъпки са били продиктувани от страстна любов към Пийта. Те затова допуснаха и двамата да оживеем. Да бъдем увенчани като победители. Да се приберем у дома, да празнуваме, да помахаме за сбогом към камерите и да бъдем оставени на мира. Досега.
Може би защото къщата за мен все пак е нова или поради шока от това, че го виждам тук, а може би защото и двамата знаем, че той всеки миг може да нареди да ме убият, аз самата почвам да се чувствам като натрапница. Сякаш това е неговият дом, а аз съм неканеният гост. Затова не го поздравявам с „добре дошъл“, нито му предлагам стол. Не казвам нищо. Всъщност държа се с него така, сякаш е истинска змия, и то отровна. Стоя неподвижно, с приковани върху него очи, и обмислям планове за отстъпление.
— Според мен ще опростим много цялата тази ситуация, ако се договорим да не се лъжем взаимно — казва той. — Ти какво мислиш?
Мисля, че езикът ми е замръзнал и не съм способна да произнеса нито дума, затова сама се изненадвам, като отговарям с овладян глас:
— Да, и аз мисля, че това ще ни спести време.
Президентът Сноу се усмихва и забелязвам устните му за първи път. Очаквам устни като на змия, тоест, никакви. Но неговите са особено дебели, а кожата е прекалено опъната. Чудя се дали са променили устата му с операция, за да го направят по-привлекателен. Ако е така, само са си загубили времето и парите, защото той ни най-малко не е привлекателен.
— Моите съветници се безпокояха, че може да ни създадеш трудности, но ти не се каниш да ни създаваш трудности, нали? — пита той.
— Не — отговарям.
— Точно това им казах. Казах им, че едно момиче, което е готово да стигне до такива крайности, за да спаси живота си, сега няма да реши да го захвърли с лека ръка. А трябва да мисли и за семейството си. За майка си, за сестра си и за всички онези… братовчеди. — От начина, по който се забави, преди да изрече думата „братовчеди“, разбирам, че знае, че двамата с Гейл не принадлежим към едно и също родословно дърво.
Е, сега картите са открити. Може би така е по-добре. С двусмислените заплахи се справям по-трудно. Много повече предпочитам да знам как стоят нещата.
— Да седнем. — Президентът Сноу се настанява зад голямото бюро от полирано дърво, където Прим си пише домашните, а майка ми преглежда сметките. Това бюро, както и целият ни дом, е място, където той няма право — но в крайна сметка има пълно право — да бъде. Сядам срещу него на един от украсените с резба столове с прави облегалки. Той е направен за по-високи хора, затова само пръстите на краката ми стигат до земята.
— Имам проблем, госпожице Евърдийн — казва президентът Сноу. — Проблем, който започна в мига, когато извади онези отровни къпини на арената.
Това беше моментът, в който предположих, че ако гейм-мейкърите трябва да избират между това да гледат как двамата с Пийта се самоубиваме — което би означавало да няма победител — или да оставят и двама ни да живеем, те ще предпочетат последното.
— Ако главният гейм-мейкър, Сенека Крейн, имаше капка мозък в главата, щеше да ви взриви и да ви превърне в прах още тогава. Но за съжаление той страда от излишна сантименталност. Ето как стоят нещата. Сещаш ли се къде е сега той?
Кимвам, защото от начина, по който го казва, е ясно, че Сенека Крейн е екзекутиран. Сега, когато между нас е само бюрото, миризмата на рози и кръв се засилва. В ревера на президента Сноу има роза, което обяснява откъде идва ароматът на цветя, но сигурно е генетично подсилен, защото никоя истинска роза не мирише толкова силно. Колкото до кръвта… не знам.
— При това положение нямахме друг избор, освен да позволим да изиграеш малкия си сценарий. А и беше много добра в ролята си на полудялата от любов ученичка. Напълно убеди хората в Капитола. За съжаление не всички повярваха на представлението ти — казва той.
По лицето ми сигурно се изписва недоумение и той го забелязва.
— Това, разбира се, не ти е известно. Ти нямаш достъп до информация за настроението в другите окръзи. В някои от тях хората възприеха малката ти хитрина с къпините като бунтарски, а не като любовен жест. А щом едно момиче не откъде да е, а точно от Окръг 12, може да отправи предизвикателство към Капитола и да му се размине безнаказано, какво ще им попречи и на тях да направят същото? — казва той. — Какво ще предотврати, да кажем, един бунт?
За момент се замислям върху последните думи. После осъзнавам цялото им значение:
— Имало е бунтове? — питам аз. Тази перспектива ме изпълва едновременно и с ужас, и с възторг.
— Още не. Но ще последват, ако не променим хода на събитията. А известно е, че бунтовете водят до революция. — Президентът Сноу разтрива едно място над лявата си вежда, точно същото място, където и аз получавам главоболие. — Имаш ли представа какво би означавало това? Колко хора ще умрат? В какви условия ще живеят останалите? Независимо какви проблеми може да има човек с Капитола, повярвай ми, като казвам, че ако той отпусне хватката си върху окръзите дори за малко, цялата система ще рухне.
Поразена съм от прямотата и дори искреността на тази реч. Сякаш главната му грижа е благоденствието на гражданите на Панем, когато всъщност едва ли нещо може да е по-далеч от истината. Не знам как дръзвам да изрека следващите думи, но ги изричам:
— Трябва да е много крехка и несигурна, щом шепа къпини могат да я сринат.
Настъпва продължителна пауза, докато той ме оглежда изпитателно. После казва само:
— Крехка е, но не в смисъла, в който ти предполагаш.
На вратата се чука и служителят от Капитола подава глава през вратата:
— Майка й пита дали искате чай.
— Да. Бих пил чай — казва президентът. Вратата се отваря по-широко и там стои майка ми, държаща поднос с порцеланов сервиз за чай, който донесла на Пласта, когато се омъжила. — Оставете го тук, ако обичате. — Той отмества книгата си в ъгъла на бюрото и почуква с пръсти в средата.
Майка ми слага подноса на бюрото. Върху него има порцеланов чайник, чаши, сметана, захар и чиния със сладки. Сладките са покрити с красива глазура от цветя в меки тонове. Само Пийта би могъл да направи такава.
— Каква приятна гледка. Знаете ли, странно е колко често хората забравят, че и президентите трябва да ядат — казва любезно президентът Сноу. Е, ако не друго, това явно поуспокоява майка ми.
— Искате ли да ви донеса нещо друго? Мога да приготвя нещо по-питателно, ако сте гладен — предлага тя.
— Не, това е достатъчно. Благодаря ви — казва той, с което явно я отпраща. Майка ми кимва, стрелва ме с бърз поглед и излиза. Президентът Сноу налива чай за двама ни и сипва в своя сметана и захар, после го бърка продължително. Усещам, че е казал каквото е искал да каже, и очаква да реагирам.
— Нямам намерение да правя бунт — казвам аз.
— Вярвам ти. Няма значение. Твоят стилист се оказа истински пророк в избора на тоалетите. Катнис Евърдийн, момичето, което гореше, ти запали искра и тази искра, ако не й обърнем внимание, може да прерасне в огнен ад, който ще унищожи Панем — казва той.
— Защо не ме убиете още сега? — изтърсвам аз, без да мисля.
— Публично? — пита той. — Това само ще налее масло в огъня.
— Измислете някакъв нещастен случай.
— Кой ще се хване на това? Не и ти, ако беше зрител.
— Тогава просто ми кажете какво искате да направя. И ще го направя — отговарям аз.
— Де да беше толкова просто. — Той вдига една от украсените с цветя сладки и я оглежда. — Прекрасно. Майка ти ли ги направи?
— Пийта. — И за пръв път усещам, че не мога да издържа на погледа му. Посягам към чая си, но го оставям отново, когато чувам, че чашата потраква върху чинийката. За да замажа положението, бързо вземам една сладка.
— Пийта. Как е любовта на живота ти? — пита той.
— Добре — отговарям аз.
— Той кога разбра до каква степен си безразлична към него? — пита президентът, като топва бисквитата си в чая.
— Не съм безразлична — отговарям аз.
— Но може би не си толкова запленена от този младеж, колкото се опита да внушиш на цялата страна — казва той.
— Кой казва, че не съм? — питам аз.
— Аз — казва президентът. — И нямаше да съм тук, ако бях единственият, който изпитва съмнения. Как е красивият братовчед?
— Не знам. Аз не… — Отвращението ми от този разговор, от факта, че обсъждам с президента Сноу чувствата си към двама от най-близките си хора, ме обезсърчава.
— Говори, Катнис Евърдийн. Него мога лесно да ликвидирам, ако не стигнем до благоприятно решение — казва той. — Не му правиш услуга, като го водиш в гората всяка неделя.
Ако знае това, какво друго знае? И откъде го знае? Много хора биха могли да му кажат, че двамата с Гейл всяка неделя ходим на лов. Нали в неделя вечер винаги се появяваме, натоварени с дивеч. Нали го правим от години? Истинският въпрос е какво според него става в гората отвъд Окръг 12. Със сигурност не са ни проследили чак дотам? Или са? Дали са ни следили? Изглежда ми невъзможно. Поне не и от човек. Камери? До този момент това изобщо не ми е минавало през ум. Гората винаги е била мястото, където сме се чувствали в безопасност, нашето място отвъд обсега на Капитола, където сме свободни да казваме онова, което чувстваме, да бъдем такива, каквито сме. Поне така беше преди Игрите. Ако са ни следили оттогава насам, какво са видели? Двама души, които се занимават с лов и говорят предателски неща против Капитола, да. Но не двама влюбени, за което, изглежда, намеква президентът Сноу. Невинни сме по това обвинение. Освен ако… освен ако…
Случи се само веднъж. Беше бързо и неочаквано, но наистина се случи.
Когато Игрите приключиха и двамата с Пийта се върнахме вкъщи, минаха няколко седмици, преди да се видим с Гейл насаме. Първо трябваше да свършат задължителните празненства. Банкет за победителите, на който бяха поканени само най-високопоставените особи. Почивен ден за целия окръг с безплатна храна и представления на артисти от Капитола. Празник на колетите, първият от дванайсет такива, в който всички жители получават пакети с храна. Това най-много ме зарадва. Да гледам как всички гладни деца от Пласта тичат наоколо и размахват кутии с ябълков сок, консерви с месо, дори бонбони. Всички получиха чували със зърно и тенекии с олио. Да знам, че веднъж месечно в продължение на година всички те ще получават нов колет. Това беше един от малкото моменти, в които наистина се радвах, че съм спечелила Игрите.
Така че поради церемониите, празниците и репортерите, които документираха всяко мое движение, докато държах речи, изказвах благодарности и целувах Пийта за пред публиката, нямах никакво време за себе си. След няколко седмици нещата най-после се уталожиха. Снимачните екипи и репортерите си събраха багажа и си заминаха. Отношенията ни с Пийта охладняха и си остават такива. Нанесохме се в къщата в Градчето на победителите. Всекидневният живот в Окръг 12 — работниците в мините, децата в училище — се върна в обичайното си русло. Изчаках, докато сметнах, че хоризонтът наистина е чист, и после една неделя, без да кажа на никого, станах часове преди разсъмване и се отправих към гората.
Времето още беше достатъчно топло, за да не ми трябва яке. Напълних една чанта с деликатеси, студено пиле, сирене, хляб от пекарницата и портокали. Отбих се в старата къща и си обух ловните ботуши. Както обикновено, електричеството в оградата не беше включено и беше съвсем лесно да се промъкна в гората и да извадя лъка и стрелите от скривалището им. Отидох на нашето място — моето и на Гейл, — където двамата закусихме сутринта в деня на Жътвата, която предопредели участието ми в Игрите.
Минаха най-малко два часа. Помислих си, че се е отказал да ме чака през изминалите седмици. Или че вече не се интересува от мен. Че дори ме мрази. И мисълта да го загубя завинаги — него, моя най-добър приятел, единствения човек, на когото съм поверявала тайните си — беше толкова мъчителна, че не можех да я понеса. Не и като капак на всичко друго, което се беше случило. Почувствах как очите ми се насълзяват, а гърлото ми започва да се свива, както става, когато съм разстроена.
После вдигнах очи — той беше там, на три метра от мен, и ме гледаше. Без дори да се замисля, скочих и обвих ръце около него, издавайки странен звук, който беше едновременно смях, давене и плач. Той ме прегръщаше толкова силно, че не виждах лицето му, но мина наистина много време, а после му се наложи да ме пусне, защото се разхълцах и трябваше да пийна нещо.
През онзи ден правихме онова, което винаги сме правили. Закусихме. Ходихме на лов, ловихме риба и набрахме растения. Говорехме за различни хора от града. Но не и за нас, за новия му живот в мините, за времето, което аз прекарах на арената. Само за други неща. Мисля, че когато стигнахме до пролуката в оградата, която е най-близо до „Таласъма“, вече наистина вярвах, че нещата могат да бъдат същите. Че можем да продължим като преди. Дадох целия дивеч на Гейл да го размени срещу продукти, тъй като сега ние вкъщи имахме толкова много храна. Казах му, че колкото и да ми се иска, няма да го придружа до „Таласъма“, защото майка ми и сестра ми не знаят, че съм отишла в гората и ще се тревожат. После изведнъж, докато предлагах да поема всекидневното залагане на примките, той взе лицето ми в ръцете си и ме целуна.
Бях напълно неподготвена. Бихте си помислили, че след всичките часове, които прекарах с Гейл — докато го гледах как говори, как се смее и се мръщи — устните му ще са ми напълно познати. Но не си бях представяла колко топли ще са те, когато ги притисне към моите. Или как тези ръце, които умееха да залагат най-сложни примки, така лесно ще ме уловят в капан. Мисля, че от дъното на гърлото ми се изтръгна някакъв звук и смътно си спомням как пръстите ми, плътно прибрани, се облегнаха на гърдите му. Тогава той ме пусна и каза: „Трябваше да направя това. Поне веднъж“. И си отиде.
Слънцето вече залязваше и семейството ми щеше да се тревожи, но аз седнах на едно дърво до оградата. Опитах се да реша как се чувствам заради целувката, дали ми беше харесала или ми беше неприятно, но всичко, което всъщност си спомнях, беше натискът на устните на Гейл върху моите и миризмата на портокали, която още се усещаше по кожата му. Беше безсмислено да я сравнявам с многобройните целувки, които си бях разменила с Пийта. Още не бях решила дали някоя от тях се брои. Накрая се прибрах вкъщи.
През онази седмица се занимавах с примките и се отбивах да оставя месото на Хейзъл. Но се видях с Гейл чак в неделя. Бях си подготвила цялата тази реч, за това как не искам интимен приятел и как никога не съм планирала да се омъжвам, но в крайна сметка тя не ми потрябва. Гейл се държеше, сякаш целувката никога не се е случвала. Може би чакаше аз да кажа нещо. Или да го целуна в отговор. Вместо това аз също се преструвах, че нищо не се е случило. Но то се беше случило. Гейл беше разрушил някаква невидима бариера между нас и, заедно с нея, всяка надежда да подновим старото си, нормално приятелство. Колкото и да се преструвах, никога не можех да гледам устните му по съвсем същия начин.
Всичко това преминава светкавично през ума ми, когато, непосредствено след заплахата му да убие Гейл, президентът Сноу приковава поглед в мен. Колко глупава съм била да мисля, че щом се прибера у дома, Капитолът вече няма да се занимава с мен! Наистина не знаех за потенциалните бунтове. Но знаех, че са ми ядосани. И вместо да действам с изключителното внимание, което изискваше ситуацията, какво направих аз? От гледна точка на президента, бях пренебрегнала Пийта и бях показала на целия окръг, че предпочитам да съм с Гейл. С поведението си бях дала ясно доказателство, че се подигравам с Капитола. С лекомислието си бях изложила на опасност Гейл и семейството му, моето семейство и Пийта.
— Моля ви, не правете нищо на Гейл — прошепвам аз. — Той ми е само приятел. Приятел ми е от години. Между нас няма нищо друго. Освен това, сега всички мислят, че сме братовчеди.
— Интересува ме единствено как това се отразява на връзката ти с Пийта, а оттам и как се отразява на настроението в окръзите — казва той.
— По време на турнето ще е същото. Ще бъда влюбена в него, точно както бях…
— Точно както си — поправя ме президентът Сноу.
— Точно както съм — потвърждавам аз.
— Само че ще трябва да се представиш още по-добре, ако искаме да предотвратим бунтовете — казва той. — Това турне ще бъде единственият ти шанс да обърнеш хода на нещата.
— Знам. Ще го направя. Ще убедя всички в окръзите, че не съм предизвиквала Капитола, че съм била лудо влюбена — казвам.
Президентът Сноу се надига и попива пухкавите си устни със салфетка.
— Вдигни мерника по-високо, за да не пропуснеш целта.
— Какво искате да кажете? Как мога да се целя по-високо? — питам аз.
— Убеди мен — казва той. Пуска салфетката и взема книгата си. Не гледам към него, докато се отправя към вратата, затова трепвам, когато прошепва в ухото ми: — Между другото, знам за целувката. — После вратата хлопва зад гърба му.
Мирисът на кръв… беше в дъха му.
Как ли го прави? — питам се аз. Пие ли я? Представям си го как я отпива от чаена чаша. Как потапя бисквита и я изважда със стичащи се по нея червени капки.
Отвън се чува как заработва двигател на кола, плавно и тихо като мъркане на котка, а после заглъхва в далечината. Колата потегля и изчезва така, както е пристигнала — незабелязано.
Стаята сякаш се върти в бавни, неправилни кръгове, и се чудя дали няма да припадна. Навеждам се напред и се хващам за бюрото с една ръка. С другата още държа красивата бисквита на Пийта. Мисля, че върху нея имаше тигрова лилия, но сега се е раздробила на трохи в юмрука ми. Дори не съзнавам, че съм я смачкала, но сигурно е трябвало да се вкопча в нещо, докато светът около мен се люлееше.
Посещение от президента Сноу. Окръзи на ръба на бунтове. Пряка смъртна заплаха за Гейл, след която ще последват и други. Всички, които обичам, са обречени. И кой знае кой още ще плати за действията ми? Освен ако не променя нещата по време на турнето. Освен ако не уталожа недоволството и не успокоя ума на президента. И как? Като докажа на страната отвъд всяка сянка на съмнение, че обичам Пийта Меларк.
Няма да успея, казвам си аз. Нямам чак такива способности. Пийта умее това, той е мил и привлекателен. Той може да накара хората да повярват на всичко. А аз млъквам, облягам се назад и оставям на него да говори. Но не Пийта е този, който трябва да доказва чувствата си. А аз.
Чувам бързите леки стъпки на майка ми в коридора. Тя не трябва да научи, е първата ми мисъл. За нищо от този разговор. Протягам ръце над подноса и бързо отърсвам трохите от дланите и пръстите си. Вдигам чашата с трепереща ръка и отпивам глътка.
— Наред ли е всичко, Катнис? — пита тя.
— Всичко е чудесно — казвам бодро. — Президентът винаги посещава победителите преди турнето, за да им пожелае късмет, но не го показват по телевизията.
По лицето на майка ми се изписва облекчение:
— Ох, помислих си, че има някакви неприятности.
— Не, няма нищо — казвам. — Неприятностите ще започнат, когато подготвителният екип види как съм занемарила веждите си. — Майка ми се разсмива, а аз си мисля, че няма връщане назад, откакто на единайсетгодишна възраст бях поела грижите за семейството. Че винаги ще трябва да я закрилям.
— Защо не влезеш да се изкъпеш? — предлага тя.
— Страхотно — казвам аз и виждам колко е доволна от отговора ми.
Откакто се прибрах у дома, много се старая да поправя отношенията си с нея. Моля я да прави разни неща за мен, вместо да отблъсквам всяко предложение за помощ, както правех от гняв в продължение на години. Оставям я да управлява парите, които спечелих. Отвръщам на прегръдките й, вместо просто да ги търпя. Времето, което прекарах на арената, ме накара да осъзная, че трябва да престана да я наказвам за нещо, за което тя не е виновна, за смазващата депресия, в която изпадна след смъртта на баща ми. Защото понякога на хората им се случват разни неща и те не са подготвени да се справят с тях.
Като на мен, например. Точно в момента.
Освен това, когато с Пийта се върнахме в окръга, тя направи нещо много хубаво. На гарата, след като ни посрещнаха роднините и приятелите, позволиха на репортерите да им зададат няколко въпроса. Някой попита майка ми какво мисли за новия ми приятел и тя каза, че Пийта е наистина пример за прекрасен младеж, но аз все още не съм достатъчно голяма, за да си имам приятел. След това изгледа строго Пийта. От страна на пресата последва много смях и коментари от рода на: „Някой е загазил“, а Пийта пусна ръката ми и се дръпна встрани. Това не продължи дълго — натискът беше твърде голям и не можеше да се държим другояче, но ни даде оправдание да бъдем малко по-сдържани, отколкото бяхме в Капитола. И освен това можеше да послужи като обяснение, че ме виждат толкова рядко в компанията на Пийта, откакто камерите си заминаха.
Качвам се горе в банята, където от ваната се дига пара. Майка ми е поставила торбичка изсушени цветя, която ароматизира въздуха. Луксът с едно завъртане на кранчето да разполагаме с неограничено количество топла вода е нов за нас. В дома си на Пласта имахме само студена вода и трябваше да я топлим на печката, ако искахме да вземем вана. Събличам се и се отпускам в меката като коприна вода — майка ми е сипала вътре и някакво масло — и се опитвам да обмисля положението.
Първият въпрос е: на кого да кажа, ако изобщо трябва да казвам на някого. Не и на майка ми и Прим, очевидно: те само ще се побъркат от тревога. Не и на Гейл. Дори и да имаше как да му съобщя. И без това, какво можеше да направи той с тази информация? Ако беше сам, щях да го убеждавам да избяга. Със сигурност може да оцелее в гората. Но той не е сам и никога няма да изостави семейството си. Нито мен. Когато се прибера, ще трябва да му дам някакво обяснение защо нашите недели трябва да останат в миналото, но сега не мога да мисля за това, мога да мисля само за следващия си ход. Освен това Гейл изпитва огромен гняв и ярост към Капитола и понякога се страхувам, че и сам може да организира бунт. В никакъв случай не трябва да му се дава още един повод. Не, не мога да споделя с никой от хората, които оставям в Окръг 12.
Все пак има трима души, на които бих могла да се доверя — първият е Цина, моят стилист. Но допускам, че Цина вече и без това е изложен на риск и не искам да го въвличам в повече неприятности, като установявам по-близка връзка с него. Другият е Пийта, който ще бъде мой партньор в измамата, но как да започна такъв разговор? Хей, Пийта, помниш ли как ти казах, че малко се преструвам на влюбена в теб? Е, сега наистина ми е нужно да забравиш за това и да се преструваш, че си страшно влюбен в мен, иначе президентът ще убие Гейл. Не мога да го направя. Освен това, Пийта ще се представи добре независимо дали знае какво е заложено на карта, или не. Значи ми остава Хеймич. Пияният, раздразнителен, агресивен Хеймич, върху когото току-що изсипах леген с леденостудена вода. Като мой ментор в Игрите беше негов дълг да ми спаси живота. Дано още да може да свърши тази работа.
Потапям се дълбоко във ваната, за да заглуша околния шум. Иска ми се ваната да се разтегне, за да мога да плувам, както правех някога през горещите летни недели в гората заедно с баща ми. Онези дни бяха специално удоволствие. Тръгвахме рано сутрин и навлизахме много навътре в гората, до едно езерце, което той беше открил по време на лов. Не помня да съм се учила да плувам — толкова малка съм била, когато ме е научил. Помня как се гмурках, как се премятах презглава и шляпах из водата. Калното дъно на езерото под пръстите на краката ми. Ароматът на цветята и зеленината. Как се отпусках по гръб, както сега, взирайки се в синьото небе, а водата заглушаваше непрестанното тихо шумолене на гората. Той прибираше в ловната си чанта водните птици, които гнездяха около брега, аз тършувах из високите треви и събирах яйцата им, после двамата ровехме в плитчините за корените на водния шип, растението, на което ме е кръстил. Вечер, когато се прибирахме у дома, майка ми се преструваше, че не може да ме познае, защото съм толкова чиста. После приготвяше страхотна вечеря от печена патица и печени грудки от воден шип със сос.
Никога не съм водила Гейл на езерото. Можех да го заведа. Пътят дотам е доста дълъг, но водните птици са такава лесна плячка, че можеш да наваксаш за изгубеното време. Това обаче е място, което никога не съм искала да деля с никого, място, което принадлежеше само на баща ми и на мен. Откакто се върнах от Игрите, когато нямаше какво друго да правя, ходих там няколко пъти. Все още ми е приятно да плувам, но общо взето тези посещения ме потискаха. През последните пет години езерото си е останало съвсем същото, а аз съм се променила до неузнаваемост.
Дори под водата чувам оживени звуци. Свирят автомобилни клаксони, подвикват се поздрави, затръшват се врати. Това може да означава единствено, че антуражът ми е пристигнал. Преди да успея да се избърша с една кърпа и да се пъхна в хавлията, подготвителният екип е нахълтал в банята. Не може и дума да става за лично пространство. Що се отнася до тялото ми, между мен и тези трима души няма тайни.
— Катнис, веждите ти! — изпищява веднага Вения, и въпреки надвисналия над мен черен облак, едва се сдържам да не избухна в смях. Косата й, боядисана в ярък синьо-зелен цвят, е фризирана така, че стърчи на остри шипове по цялата й глава, а златните татуировки, които преди покриваха само мястото над веждите, сега са изрисувани в полукръгове под очите и допринасят за впечатлението, че буквално съм я шокирала.
Показва се Октавия и успокоително потупва Вения по гърба: приятно закръглената й фигура изглежда още по-пълна до слабото, ъгловато тяло на Вения.
— Хайде, хайде. Ще ги оправиш за нула време. Но какво ще правя аз с тези нокти? — Тя сграбчва ръцете ми и ги притиска плътно между своите, които са оцветени в грахово зелено. Не, сега кожата й не е точно грахово зелена. Повече напомня бледозеления цвят на иглолистно растение. Промяната в нюанса несъмнено е опит да бъде в крак с капризните модни тенденции в Капитола. — Хубава работа, Катнис! Можеше да ми оставиш някакъв материал за работа! — проплаква тя.
Вярно е. През последните два месеца съм изгризала ноктите си почти до дъно. Имах намерение да се отуча от този навик, но не можах да измисля достатъчно основателна причина за това.
— Съжалявам — промърморвам аз. Истината е, че не бях прекарала много време в тревоги за проблемите на подготвителния ми екип.
Флавий повдига няколко кичура от мократа ми, оплетена коса. Клати неодобрително глава, при което оранжевите му масури подскачат.
— Някой пипал ли е това, откакто се видя за последен път с нас? — пита строго той. — Помниш ли, че специално те помолихме да не си подстригваш косата.
— Да! — казвам, благодарна за възможността да покажа, че не съм ги пренебрегнала изцяло. — Искам да кажа, не, никой не я е подстригвал. Това го запомних. — Не, не съм се подстригвала. Причината по-скоро е, че нямаше нужда. Откакто се прибрах вкъщи, не правя нищо друго с косата си, освен да я сплитам на плитка.
Това явно ги умилостивява и всички ме целуват, настаняват ме на един стол в моята стая и както винаги започват да говорят неспирно, без да се интересуват дали ги слушам. Докато Вения оформя отново веждите ми, Октавия ми слага изкуствени нокти, а Флавий втрива помада в косата ми, научавам всички новини от Капитола. Какъв хит са били Игрите, колко скучно е оттогава насам, как всички чакат с нетърпение двамата с Пийта да им отидем на гости в края на турнето. После няма да мине много време и Капитолът ще започне да се готви за Юбилейните игри.
— Не е ли вълнуващо?
— Не се ли чувстваш страхотна късметлийка?
— Още в първата си година като победител ще бъдеш ментор в Юбилейните игри!
Възгласите им се сливат в неразбираемо кресчендо.
— О, да — казвам с неутрален тон. Това е максималното, което мога да направя. Да бъдеш ментор на трибутите е кошмарно и в обикновена година. Не мога да мина покрай училището, без да се запитам кое дете ще се наложи да обучавам. Но за още по-голямо нещастие тази година ще се проведат седемдесет и петите Игри на глада, което означава, че е също и годишнината от потушаването на бунта, довел до създаването им. Такива юбилеи има на всеки двайсет и пет години. Те отбелязват годишнината от поражението на окръзите с помпозни празненства и, за да е още по-забавно, поставят и някое допълнително ужасно изискване към трибутите. Аз, разбира се, никога не съм гледала на живо такъв юбилей, разбира се, но помня как в училище учихме, че за Вторите юбилейни игри от Капитола поискали за арената да бъдат осигурени двоен брой трибути. Учителите не навлязоха в твърде големи подробности, което е учудващо, защото именно това беше годината, в която нашият Хеймич Абърнети от Окръг 12 е спечелил короната.
— Хеймич трябва да знае, че ще бъде обект на внимание! — изписква Октавия.
Хеймич никога не е споделял личните си преживявания на арената. А и аз никога не съм го питала. Ако са показвали по телевизията повторение на спечелените от него Игри, сигурно съм била много малка и не си спомням. Тази година обаче Капитолът ще му ги припомни. В известен смисъл е добре, че и двамата с Пийта ще бъдем на разположение като ментори по време на Юбилейните игри, защото съм сигурна, че Хеймич няма да може да свърши никаква работа.
След като са изчерпали темата за Юбилейните игри, членовете на моя подготвителен екип се впускат в безкрайни разкази за невероятно глупавия си живот. Кой какво казал на някого, за когото през живота си не съм чувала, какви обувки са си купили напоследък, а Октавия дълго разказва каква грешка направила, като поискала всички да си сложат пера за партито по случай рождения й ден.
Не след дълго оскубаните вежди ме смъдят, косата ми е гладка и мека като коприна, а ноктите ми са готови за лакиране. Очевидно са ги инструктирали да подготвят само ръцете и лицето ми, вероятно защото в това студено време останалото няма да се вижда. На Флавий ужасно му се иска да ми сложи пурпурното червило, което е негова запазена марка, но се примирява с розово, когато започват да оцветяват лицето и ноктите ми. По тоновете на палитрата с гримове, които Цина им е дал, разбирам, че идеята е да изглеждам невинно, а не секси. Хубаво. Със сигурност няма да убедя никого в каквото и да било, ако се опитвам да бъда предизвикателна. Хеймич ясно ми даде да разбера това, когато ме подготвяше за интервюто преди Игрите.
Влиза майка ми, малко свенливо, и казва, че Цина я е помолил да покаже на екипа как ми е направила косата в деня на Жътвата. Те реагират ентусиазирано, а после гледат като хипнотизирани сложния процес, по който се сплита прическата. В огледалото виждам как сериозните им лица следят всяко нейно движение, нетърпението им, когато идва техният ред да пробват някоя стъпка. Всъщност и тримата веднага започват да се държат толкова почтително и мило с майка ми, че ме обхващат угризения за чувството на превъзходство, което постоянно изпитвам към тях. Кой знае каква щях да бъда и за какво щях да говоря, ако се бях родила в Капитола? Може би и моето най-голямо притеснение щеше да бъде, че на рождения си ден съм накарала гостите да си сложат костюми с пера.
Когато косата ми е готова, намирам Цина долу в дневната, и дори само видът му ми вдъхва повече надежда. Изглежда по същия начин, както винаги — семпли дрехи, къса кафява коса, съвсем лека златиста линия под очите. Прегръщаме се и едва се сдържам да не му разкажа на един дъх целия епизод с президента Сноу. Но не, решила съм да кажа първо на Хеймич. Той ще знае най-добре на кого да съобщи. Все пак ми е толкова лесно да общувам с Цина. Напоследък си говорим често по телефона, който получихме заедно с къщата. Това е малко смешно, защото почти никой от познатите ни няма телефон. Освен Пийта, но очевидно на него не му се обаждам. Хеймич изтръгна своя от контакта преди години. Приятелката ми Мадж, дъщерята на кмета, има телефон вкъщи, но ако искаме да си говорим, го правим лично. Отначало почти не използвахме телефона. После Цина започна да ми се обажда, за да развиваме таланта ми.
Предполага се, че всеки победител притежава такъв. Това е заниманието, което си намираш, когато вече не ти се налага да ходиш на училище или да работиш в традиционната за своя окръг индустрия. Талантът може да бъде всичко — по-точно всичко, за което могат да те интервюират. Оказва се, че Пийта наистина има талант и това е рисуването. Той от години украсява с глазури тортите и сладките в семейната пекарница. Но сега, когато е богат, може да си позволи да рисува с истински бои върху платно. Аз нямам талант, ако не броите нелегалния лов, а няма как да го броите. Или може би пеенето, но не бих пяла за Капитола дори и след милион години. Майка ми се опита да ме заинтригува с многобройни подходящи варианти от един списък, който й изпрати Ефи Тринкет. Готвене, аранжиране на цветя, свирене на флейта. Никое от тях не ми допадна, макар че Прим се справяше умело и с трите. Накрая се намеси Цина и предложи да ми помогне да развия увлечението си към модния дизайн, което наистина имаше нужда от развиване, тъй като не съществуваше. Но аз се съгласих, защото това означаваше, че често ще разговарям с него, а той обеща, че ще върши всичко вместо мен.
Сега Цина нарежда разни неща из хола: дрехи, тъкани и скицници с модели, които е нарисувал. Вземам един скицник и разглеждам някаква рокля, която се предполага, че съм сътворила.
— Знаеш ли, мисля, че имам голям талант — казвам.
— Обличай се, безполезно същество такова — казва той и ми мята един вързоп с дрехи.
Може и да не проявявам интерес към модния дизайн, но наистина обожавам дрехите, които Цина прави за мен. Като тези. Широки черни панталони, ушити от плътна, топла материя. Удобна бяла риза. Пуловер, изплетен от зелени, сини и сиви вълнени нишки, мек като козината на коте. Кожени ботуши с връзки, които не ми стягат в пръстите.
— Аз ли съм измислила тоалета си? — питам.
— Не, твоят стремеж е да създаваш собствени модели и да станеш като мен, твоя моден герой — казва Цина. Подава ми едно тесте картончета. — Ще четеш тези зад камера, докато показват дрехите. Помъчи се да звучиш така, сякаш те интересува.
Точно тогава пристига Ефи Тринкет с оранжева като тиква перука, за да припомни на всички: „Имаме програма!“ Целува ме по двете бузи, докато маха на снимачния екип да дойде, после ми нарежда да заема позиция. Само благодарение на Ефи успяваме да стигнем навреме за събитията, организирани в Капитола, затова се опитвам да й угаждам. Започвам да се покланям на всички страни като марионетка, показвам различни тоалети пред камерите и изричам безсмислици от рода на: „Не го ли намирате за прекрасен?“ Озвучаващият екип ме записва как чета от картончетата с жизнерадостен глас, за да го монтират по-късно, после ме изхвърлят от стаята, за да могат спокойно да заснемат на лента изработените от мен/Цина модели.
Прим е излязла по-рано от училище заради събитието. Сега е в кухнята, където я интервюира друг екип. Изглежда прекрасно в небесносинята си рокля, която подчертава очите й. Русата й коса е опъната назад и вързана с панделка в тон с роклята. Обута е в лъскави бели ботуши и се е повдигнала леко на пръсти така, сякаш се готви да полети, като…
Бам! Имам чувството, че някой ме е ударил в гърдите. Никой не ме е ударил, разбира се, но болката е толкова истинска, че отстъпвам крачка назад. Стисвам очи и виждам не Прим, а Ру, дванайсетгодишното момиче от Окръг 11, което беше моя съюзница на арената. Тя можеше да лети като птица, от дърво на дърво, като се улавяше за най-тънките клони. Ру, която не спасих. Която оставих да умре. Виждам я как лежи на земята, а копието все още е забито в стомаха й…
Кого още няма да успея да спася от лапите на Капитола? Кой още ще умре, ако президентът Сноу е недоволен от мен?
Осъзнавам, че Цина се опитва да ми облече някакво палто, затова вдигам ръце. Усещам как ме обгръща пухкава кожа, отвътре и отвън. От непознато за мен животно.
— Хермелин — казва ми той, когато погалвам белия ръкав. Кожени ръкавици. Яркочервен шал. Нещо пухкаво покрива ушите ми. — Ще върнеш наушниците на мода.
Мразя наушници, мисля си аз. С тях чувам трудно, а откакто на арената оглушах с едното ухо при една експлозия, са ми още по-неприятни. След като спечелих, в Капитола ми излекуваха ухото, но все още се улавям, че проверявам дали чувам с него.
Майка ми се приближава бързо, като държи нещо в свитата си шепа.
— За късмет — казва тя.
Това е брошката, която Мадж ми подари, преди да замина за Игрите. Сойка-присмехулка, разперила криле в златен диск. Опитах се да я подаря на Ру, но тя не я взе. Каза, че именно заради брошката решила да ми се довери. Цина я закрепва върху възела на шала.
Ефи Тринкет е наблизо и пляска с ръце:
— Внимание, всички! Сега ще заснемем първия външен кадър, в който победителите се поздравяват взаимно в началото на чудесното пътуване. Хайде, Катнис, покажи една голяма усмивка, много си развълнувана, нали? — Няма да е преувеличено, ако кажа, че тя направо ме изблъсква навън.
За миг съм заслепена от снега, който вече вали силно. После различавам Пийта, който се задава от входа на къщата си. В главата ми звучи заповедта на президента Сноу: „Убеди мен“. И знам, че трябва да успея.
Лицето ми разцъфва в широка усмивка и тръгвам към Пийта. После, сякаш не издържам и миг повече, започвам да тичам. Той ме улавя и ме завърта, а след това се подхлъзва — още не е овладял изцяло изкуствения си крак — и падаме в снега, аз върху него, и именно там си разменяме първата от месеци целувка. Тя е пълна с козина, снежинки и червило, но под тях усещам стабилността, която Пийта придава на всичко. И знам, че не съм сама. Независимо колко силно съм го обидила, той няма да ме изложи пред камерите. Няма да ме накаже с неубедителна целувка. Той все още се грижи за мен. Точно както на арената. Тази мисъл ми действа така, че всеки момент ще се разрева. Вместо това го вдигам на крака, хващам го под ръка и весело го дръпвам да вървим.
По-нататък всичко ми е като в мъгла, отиваме на гарата, сбогуваме се с всички, влакът потегля със стария екип — ние с Пийта, Ефи, Хеймич, Цина и Порша, стилистката на Пийта, после вечеряме с нещо невероятно вкусно, не помня какво. А след това си обличам пижама и широк халат, седя в тапицираното с плюш купе и чакам останалите да заспят. Знам, че Хеймич ще е буден с часове. Той не обича да спи, когато навън е тъмно.
Щом влакът утихва, аз си обувам чехлите и тихо отивам до вратата му. Налага се да почукам няколко пъти, преди той да отвори, намръщен, сякаш е сигурен, че нося лоши новини.
— Какво искаш? — пита той, като едва не ме зашеметява с облак винени пари.
— Трябва да говоря с теб — прошепвам.
— Сега ли? — пита той. Кимвам. — Надявам се, че е нещо важно. — Той чака, но аз съм сигурна, че всяка дума, която изричаме във влака на Капитола, се записва. — Хайде казвай! — излайва той.
Влакът намалява скорост и ми хрумва, че президентът Сноу ме следи и вероятно е недоволен, че се доверявам на Хеймич, затова е решил да действа бързо и да ме убие още сега. Но се оказва, че спираме, за да заредим с гориво.
— Във влака е толкова задушно — казвам аз.
Изречението е безобидно, но виждам как Хеймич разбиращо присвива очи.
— Знам какво ти трябва. — Избутва ме настрани и тръгва със залитане по коридора към една врата. Когато я отваря със сила, снежният вятър ни удря в лицата. Хеймич скача на земята.
Една от служителките на Капитола се втурва да помогне, но Хеймич я отпраща с добродушно махване на ръка и, залитайки, тръгва напред:
— Имам нужда от малко свеж въздух. Ще се забавя само минутка.
— Съжалявам. Пиян е — казвам извинително. — Аз ще го прибера. — Подскачам и се препъвам в снега след него с мокри чехли, докато се отдалечим достатъчно от края на влака, където няма да могат да ни подслушват. После той изревава:
— Какво има?
Разказвам му всичко. За посещението на президента, за Гейл, за това как всички ще умрем, ако се проваля.
Лицето му изтрезнява и сякаш изведнъж се състарява на светлината на червените стопове на влака.
— Значи трябва да успееш.
— Само ако ми помогнеш да изкарам турнето…
— Не, Катнис, не е само това турне — казва той.
— А какво? — питам.
— Дори и да се справиш успешно, те ще се върнат след няколко месеца да отведат всички ни на Игрите. Сега вие с Пийта ще бъдете ментори всяка година оттук нататък. И всяка година те ще съживяват романса, ще излъчват подробностите от личния ви живот и никога, абсолютно никога, няма да можеш да правиш друго, освен да живееш щастливо с това момче до края на дните си.
Изведнъж осъзнавам пълното значение на думите му. Никога няма да имам съвместен живот с Гейл, дори и да искам. Никога няма да ми позволят да живея сама. Ще трябва завинаги да бъда влюбена в Пийта. Капитолът ще настоява за това. Тъй като все още съм само на шестнайсет, може би ще ми позволят да остана още няколко години при мама и Прим. А после… после…
— Разбираш ли какво ти казвам? — пита ме той настойчиво.
Кимвам. Казва ми, че за мен има само едно бъдеще, ако искам да запазя живота на тези, които обичам, и самата аз да остана жива. Ще трябва да се омъжа за Пийта.
Мълчаливо се връщаме във влака. В коридора пред моята врата Хеймич ме потупва по рамото и казва: „Нали знаеш, можеше и да е много по-зле“. Тръгва към своето купе и отнася миризмата на вино със себе си.
В купето събувам подгизналите чехли, събличам мокрия халат и пижамата. В чекмеджетата има други, но се вмъквам в леглото си по бельо. Взирам се в тъмнината и мисля за разговора с Хеймич. Всичко, което каза, беше вярно — за очакванията на Капитола, за бъдещето ми с Пийта, дори последният му коментар. Разбира се, че можеше и да е много по-зле от това да се омъжа за Пийта. Обаче всъщност не е там въпросът, нали? Една от малкото свободи, които имаме в Окръг 12, е правото да се женим за когото искаме или изобщо да не се женим. А сега ми е отнето дори това право. Питам се дали президентът Сноу ще настоява да имаме деца. Ако имаме, те ще трябва да участват в Жътвата всяка година. А няма ли да е наистина невероятно да видите на арената детето не на един, а на двама победители? И преди се е случвало в Игрите да участват деца на победители, което винаги предизвиква вълнение и коментари, че на това семейство не му върви. Но се повтаря прекалено често, за да е проста случайност. Гейл е убеден, че Капитолът го прави нарочно — фалшифицира тегленето на жребия, за да добави допълнителен драматизъм. Като се имат предвид всички неприятности, които предизвиках, вероятно съм гарантирала на всяко от децата си място в Игрите.
Мисля си за Хеймич: неженен, без семейство, вечно пиян до забрава. Той можеше да си избере всяка жена в окръга. А е избрал самотата. Не самотата — това звучи прекалено спокойно. По-скоро строг тъмничен затвор. Дали защото, след като е бил на арената, е разбрал, че това е по-добрата алтернатива? Аз усетих вкуса на другата алтернатива, когато в деня на Жътвата извикаха името на Прим и я видях как тръгва към смъртта си. Но като нейна сестра имах право да я заместя — майка ми нямаше такова право.
Умът ми трескаво търси изход. Няма да позволя на президента Сноу да ме обрече на такава съдба. Дори това да означава да посегна на живота си. Първо обаче ще се опитам да избягам. Какво ли биха направили, ако просто се изпаря? Ако изчезна в гората и никога не се върна? Възможно ли е дори да успея да взема със себе си всички, които обичам, да започна нов живот дълбоко в пущинаците? Слабо вероятно, но не и невъзможно.
Разтърсвам глава, за да я проясня. Сега не е моментът да правя безумни планове за бягство. Трябва да се съсредоточа върху Турнето на победата. Съдбата на твърде много хора зависи от доброто ми представяне.
Зората идва преди съня и ето че Ефи чука на вратата. Навличам дрехите, които са най-отгоре в чекмеджето, и тръгвам към вагон-ресторанта. Не разбирам какво значение има кога ще стана, тъй като днес е ден за пътуване, но после се оказва, че вчерашното разкрасяване е било само за да стигна до гарата. Днес подготвителният екип ще започне истинската работа върху мен.
— Защо? Прекалено студено е, за да показваме каквото и да било — възроптавам аз.
— Не и в Окръг 11 — казва Ефи.
Окръг 11. Първата ни спирка. Бих искала да е всеки друг окръг, но не и този, защото е родният край на Ру. Но Турнето на победата има строг ред. По принцип започва от Окръг 12 и продължава из окръзите в низходящ ред до Първи, последван от Капитола. Окръгът на победителя се пропуска и се оставя за накрая. Тъй като Окръг 12 организира най-безинтересните чествания — обикновено само вечеря за трибутите и митинг на площада в чест на победата, където никой няма вид, че се забавлява особено — вероятно бързат да приключат с него колкото може по-бързо. Тази година, за пръв път след победата на Хеймич, Окръг 12 ще бъде последната спирка от обиколката и Капитолът очаква с нетърпение да се включи в празненствата.
Опитвам се да си хапвам вкусни неща, както ме посъветва Хейзъл. Готвачите очевидно искат да ми доставят удоволствие. Освен останалите деликатеси, са приготвили и любимото ми ядене, агнешко задушено със сушени сини сливи. На мястото ми на масата ме очакват портокалов сок и димяща чаша горещ шоколад. Затова ям много, а храната е безупречно приготвена, но не мога да кажа, че ми е вкусно. Освен това съм подразнена, че не се е появил никой освен Ефи и мен.
— Къде са всички останали? — питам.
— О, нямам представа къде е Хеймич — казва Ефи. Всъщност аз не питах за Хеймич, защото той вероятно в този момент си ляга. — Цина стоя буден до късно, за да организира вагона с тоалетите ти. Сигурно ти е приготвил най-малко сто тоалета. Вечерните ти дрехи са великолепни. А подготвителният екип на Пийта вероятно още спи.
— Той няма ли нужда от подготовка? — питам.
— Не колкото теб — отвръща Ефи.
Какво означава това? Означава, че на мен цяла сутрин ще ми скубят космите от тялото, а Пийта ще може да спи до късно. Не се бях замисляла по въпроса, но сега се сещам, че на арената поне някои момчета имаха косми по тялото, но не и момичетата. Спомням си космите на Пийта, когато го къпех край потока. Много руси на слънчевата светлина, след като отмих калта и кръвта. Само лицето му си оставаше съвсем гладко. Нито едно от момчетата нямаше брада, въпреки че някои бяха достатъчно големи, за да имат. Чудя се какво ли са им направили.
Ако аз съм изтощена, то хората от подготвителния ми екип изглеждат още по-зле, докато се наливат с кафе и си разменят малки ярко оцветени таблетки. Доколкото схващам, те никога не стават преди обяд, освен ако няма някакъв спешен въпрос от национално значение, като например космите на краката ми. А бях безкрайно щастлива, когато те пораснаха отново. Сякаш това беше знак, че ще мога да заживея нормално. Прокарвам пръсти по мекия, къдрав пух по краката си и се предавам в ръцете на екипа. Никой от тях не е в настроение за обичайното бъбрене, затова чувам изтръгването на всеки косъм от корена му. Налага се да кисна във вана, пълна с гъста, неприятно миришеща смес, докато лицето и косата ми са наплескани с крем. Следват още две вани в други, не толкова неприятни, разтвори. Скубят ме, пърлят ме, масажират ме и ме мажат, докато кожата на тялото ми се възпалява.
Флавий повдига брадичката ми и въздиша:
— Жалко, че Цина ни забрани да те променяме.
— Да, можехме да те превърнем в нещо наистина специално — казва Октавия.
— Нека да порасне — казва Вения с почти мрачен тон. — Тогава той ще е принуден да ни разреши.
Да направят какво? Да напомпат устните ми като на президента Сноу? Да ми татуират гърдите? Да боядисат кожата ми в пурпурно червено и да имплантират скъпоценни камъни в нея? Да изрежат декоративни изображения в лицето ми? Да ми направят извити като на орел нокти? Или котешки мустаци? Видях в Капитола хора, които са си направили тези неща, и дори повече. Имат ли наистина представа колко откачено изглеждат на нас, останалите?
Перспективата да изтърпя модните експерименти на подготвителния екип само допълва нещастията, които вече са ме сполетели — измъченото ми тяло, безсънието, принудителната женитба и ужасът, че няма да изпълня условията на президента Сноу. Когато най-после отивам на обяд, Ефи, Цина, Порша, Хеймич и Пийта са започнали без мен, а аз съм прекалено потисната, за да говоря. Те ентусиазирано обсъждат храната и колко хубаво се спи във влак. Всички са въодушевени от предстоящото турне. Е, всички без Хеймич. Той се мъчи да се пребори с махмурлука си и гризе едно кексче. Аз също не съм кой знае колко гладна, може би защото сутринта преядох, а може би защото съм много нещастна. Разбърквам купата с бульон, но накрая изяждам само една-две лъжици. Не мога дори да погледна Пийта — предопределеният ми бъдещ съпруг — макар да знам, че няма вина за нищо от случващото се.
Другите на масата забелязват, опитват се да ме въвлекат в разговора, но аз просто не им обръщам внимание. В един момент влакът спира. Сервитьорът съобщава, че спирането не е само за зареждане с гориво — някаква част се е повредила и трябва да се смени. Ще чакаме най-малко час. От това Ефи изпада в истерия. Тя изважда програмата си и започва да изчислява как забавянето ще се отрази на всяко мероприятие до края на живота ни. Накрая усещам, че повече не мога да я слушам.
— На никой не му пука, Ефи! — крещя ядосано аз. Всички на масата ме зяпват, дори Хеймич — човек би си казал, че поне той ще е на моя страна, тъй като Ефи го влудява. Веднага преминавам в отбрана. — Да, така е! — Ставам и излизам от вагон-ресторанта.
Изведнъж във влака ми се струва задушно и сега определено ми се повдига. Намирам изхода, отварям вратата със сила — при което задействам някаква аларма, но не й обръщам внимание. Скачам на земята, като очаквам да се приземя в сняг. Но допирът на въздуха до кожата ми е топъл и лек като балсам. Листата по дърветата са зелени. Колко на юг сме дошли за един ден? Тръгвам покрай релсите, примигвам на яркото слънце и вече съжалявам, че се държах така с Ефи. Едва ли мога да я виня за нещастията си. Би трябвало да се върна и да се извиня. Но вървя покрай релсите, стигам до края на влака, отминавам влака и продължавам нататък. Един час закъснение. Мога да вървя поне двайсет минути в едната посока и пак ще се върна навреме. Вместо това, след около двеста метра, сядам на земята и се заглеждам в далечината. Дали ако имах лък и стрели, щях да продължа напред?
След известно време чувам стъпки зад гърба си. Сигурно е Хеймич, дошъл да ме наругае. Не че не си го заслужавам, но въпреки това не искам да го слушам.
— Не съм в настроение за лекции — предупреждавам стръкчетата трева до обувките си.
— Ще се опитам да бъда кратък. — Пийта сяда до мен.
— Помислих те за Хеймич — казвам аз.
— Не, той още се бори с онова кексче. — Гледам как Пийта настанява удобно изкуствения си крак. — Не си в настроение, а?
— Нищо ми няма — казвам аз.
Той си поема дълбоко въздух.
— Виж, Катнис, исках да говоря с теб за начина, по който се държах във влака. Говоря за предишния влак. С който се прибрахме у дома. Знаех, че между вас с Гейл има нещо. Ревнувах те от него още преди да се запознаем официално. И не беше честно да искам от теб да се съобразяваш със случилото се по време на Игрите. Съжалявам.
Извинението му ме изненадва. Вярно е, че Пийта започна да се държи хладно след признанието, че любовта ми към него по време на Игрите е била донякъде престорена. Но не го обвинявам за това. На арената играех на влюбена с всички сили. Но все пак имаше моменти, когато не знаех какво точно изпитвам към него. Всъщност още не знам.
— И аз съжалявам — казвам. Не съм сигурна за какво точно. Може би защото има истинска опасност да стана причина за смъртта му.
— Няма за какво да съжаляваш. Ти се стараеше да спасиш живота на двама ни. Но не искам да продължаваме така, да си обръщаме гръб в реалния живот и да се хвърляме в снега всеки път, когато наблизо има камера. Затова си помислих, че ако престана да си давам вид на толкова, нали се сещаш, оскърбен, можем да опитаме просто да бъдем приятели — казва той.
Вероятно всичките ми приятели в крайна сметка ще загинат, но няма да спася Пийта, като го отблъсна.
— Добре — казвам аз. Предложението му наистина ме кара да се чувствам по-добре. Някак си не толкова двулична. Щеше да е хубаво, ако се беше обърнал към мен с това предложение по-рано, преди да разбера, че президентът Сноу има други планове и че вариантът да бъдем просто приятели вече не съществува. Но така или иначе, радвам се, че отново си говорим.
— Е, какво има? — пита той.
Не мога да му кажа. Подръпвам стръкчетата трева.
— Да започнем с нещо по-основно. Например знам, че би рискувала живота си, за да спасиш моя… но не знам кой е любимият ти цвят, това не е ли странно? — казва той.
По устните ми се прокрадва усмивка:
— Зелен. Кой е твоят?
— Оранжевият — казва той.
— Оранжевият? Като косата на Ефи ли?
— Малко по-приглушен — отвръща той. — По-скоро като… залеза.
Залез. Представям си го веднага: слънцето се спуска зад хоризонта, а небето е изпъстрено с ивици с мек оранжев оттенък. Прекрасно. Спомням си бисквитата с тигровата лилия и сега, когато Пийта отново говори с мен, едва се сдържам да не му разкажа цялата история с президента Сноу. Но знам, че Хеймич не желае това. По-добре да се придържам към безобидни теми.
— Знаеш ли, всички непрекъснато говорят с възторг за картините ти. Чувствам се неудобно, че не съм ги виждала — казвам.
— Е, Взел съм цял вагон с картини. — Той се изправя и ми подава ръка. — Ела.
Хубаво е да почувствам как пръстите му отново се преплитат с моите, не за пред публиката, а в знак на истинско приятелство. Тръгваме обратно към влака, хванати за ръце. На вратата си спомням:
— Първо трябва да се извиня на Ефи.
— Гледай да се покажеш по-разкаяна, отколкото си в действителност — казва ми Пийта.
Така че когато се връщаме във вагон-ресторанта, където останалите още обядват, поднасям на Ефи извинение, което според мен е доста пресилено, но според нея вероятно едва успява да компенсира моето погазване на етикета. Трябва да й се признае, че го приема великодушно. Казва, че съзнава на какво напрежение съм подложена. А коментарите й за това, че е необходимо някой да се грижи за спазването на разписанието, продължават само около пет минути. Наистина ми се разминава леко.
Когато Ефи свършва, Пийта ме отвежда няколко вагона по-надолу да видя картините му. Не знам какво очаквах. По-големи варианти на бисквитите, украсени с цветя, може би. Но те са нещо съвсем различно. Пийта е нарисувал Игрите.
Не бихте се сетили какво представляват някои, ако сами не сте били с него на арената. Водата, капеща през пукнатините в нашата пещера. Коритото на пресъхналото езеро. Две ръце, неговите, които ровят за корени. Други са разбираеми за всеки. Златният рог, наречен Рог на изобилието. Клоув, която подрежда ножовете във вътрешния джоб на якето си. Един от мутовете, несъмнено онзи с русата козина и зелените очи, който трябваше да е Глимър, насочила се към нас озъбената си муцуна. И аз. Аз съм навсякъде. Високо в клоните на едно дърво. Пера ризата му в камъните на потока. Просната в безсъзнание сред локва кръв. И една, за която не се сещам какво изобразява — може би така съм му изглеждала, когато изгаряше от треска — аз, изникваща от сребристосива мъгла с цвета на очите ми.
— Какво мислиш? — пита той.
— Ужасни са — казвам. Почти усещам мириса на кръвта, на пръстта, неестественият дъх на мута. — През цялото време се мъча да забравя арената, а ти си я съживил. Как си спомняш с такава точност тези неща?
— Виждам ги всяка нощ — казва той.
Знам за какво говори. Кошмарите — които не бяха нещо непознато за мен и преди Игрите — сега започват да ме мъчат винаги, щом заспя. Но старият повтарящ се кошмар, онзи, в който виждам как баща ми се пръсва на парчета в мината, ми се явява рядко. Вместо това изживявам отново случките на арената. Безуспешният ми опит да спася Ру. Пийта, умиращ от загуба на кръв. Подпухналото тяло на Глимър, разпадащо се в ръцете ми. Ужасяващият край на Катон, разкъсан от мутовете. Тези ме навестяват най-често.
— Аз също. Това помага ли ти? Да ги нарисуваш?
— Не знам. Мисля, че така по-малко се страхувам да си лягам вечер, или поне така си казвам — отговаря той. — Но те не са изчезнали.
— Може би няма и да изчезнат. Кошмарите на Хеймич не са. — Хеймич не го признава, но съм сигурна, че именно заради тях не обича да спи на тъмно.
— Не. Но за мен е по-добре да се събудя с четка за рисуване, отколкото с нож в ръка — казва той. — Значи мислиш, че са ужасни?
— Да. Но са изключителни. Наистина — отговарям аз. И те действително са изключителни. Но не искам да ги гледам повече. — Да ти покажа ли моя талант? Цина много ми помогна да го развия.
Пийта се разсмива:
— По-късно. — Влакът увеличава скоростта и през прозореца виждам как пейзажът бързо се сменя. — Хайде, ела, почти стигнахме Окръг 11. Да идем да погледнем.
Отиваме в последния вагон. Там има столове и канапета за сядане, но прекрасното е, че задните прозорци се прибират нагоре в тавана, така че пътувате на открито, на свеж въздух, и се разкрива прекрасна гледка. Огромни открити поля с пасящи в тях стада от дойни крави. Толкова различно от нашия гъсто обрасъл с гори роден окръг. Влакът леко забавя ход и си мисля, че може би ни предстои ново спиране, когато пред нас изниква ограда. Висока е най-малко десет метра и завършва със зловещи кълба от бодлива тел. В сравнение с нея нашата в Окръг 12 изглежда детска играчка. Бързо оглеждам основата — от двете страни са поставени огромни метални плочи. Няма начин да изкопаеш дупка под тях, няма как да се измъкнеш и да отидеш на лов. После виждам наблюдателните кули, разположени на равно разстояние една от друга, и въоръжените гардове, толкова неуместни сред полята с диви цветя.
— Това е друго нещо — казва Пийта.
От разказите на Ру бях останала с впечатление, че законите в Окръг 11 се прилагат по-сурово. Но никога не съм си представяла нещо подобно.
После започват посевите, които се простират, докъдето стига погледът. Мъже, жени и деца, със сламени шапки, за да се предпазят от слънцето, се изправят, обръщат се в нашата посока и за миг се протягат, докато гледат преминаващия влак. В далечината виждам овощни насаждения и се питам дали именно там е работила Ру, дали там е беряла плодовете от най-тънките клони на дърветата. Малки групи от къщички — в сравнение с тях къщите на Пласта са луксозни — изникват тук-там, но всички са празни. Сигурно всички са на полето, за да прибират реколтата.
Пейзажът продължава безкрайно. Невероятно е колко голям е Окръг 11.
— Колко души мислиш, че живеят тук? — обръща се Пийта към мен. Поклащам глава. В училище се учи само, че окръгът е голям, и толкова. Не се споменават истински цифри за броя на населението. Но децата, събрани на площада в очакване на жребия, които всяка година показват по телевизията в деня на Жътвата, определено са малка част от децата в окръга. Как ли го правят? Дали теглят предварителен жребий? Избират трибутите предварително и имат грижата те да са сред тълпата? Как точно Ру се е озовала на сцената, без никой не предложи да заеме мястото й?
Започвам да се уморявам от този простор, от безкрайността на това място. Когато Ефи идва да ни каже, че е време да се обличаме, не възразявам. Отивам в купето си и оставям подготвителния екип да се погрижи за косата и грима ми. Пристига Цина и носи красива оранжева рокля с шарки на есенни листа. Мисля си колко много ще хареса Пийта този цвят.
Ефи ни вика и двамата с Пийта отиваме да преговорим още веднъж програмата за деня. В някои окръзи победителите обикалят града, докато жителите възторжено ги приветстват. Но в Единайсети — може би защото тук всичко се простира на голяма площ и всъщност няма истински град, а може би защото не искат да отделят толкова много хора, докато върви прибирането на реколтата — появяването пред публика става само на площада. Провежда се пред тяхната Сграда на справедливостта — огромна мраморна постройка. Някога сградата сигурно е била красива, но времето си е казало думата. Дори по телевизията се вижда, че рушащата се фасада е обрасла с бръшлян, а покривът е хлътнал. Около самия площад се виждат западнали магазини, повечето от тях — изоставени. Където и да живеят заможните хора в Окръг 11, не е тук.
Цялото ни представяне пред публика ще се състои на нещо, което Ефи нарича „верандата“ — настланото с плочки широко пространство между главния вход и стълбите, над което има покрив с колони. Първо ще ни представят на публиката, после кметът на Окръг 11 ще произнесе реч в наша чест, а в отговор ние ще изкажем благодарности, предварително подготвени по сценарий на Капитола. Ако някой победител е имал специални съюзници сред мъртвите трибути, се смята за проява на добър тон да добави и няколко лични коментара. Аз също би трябвало да кажа нещо за Ру и Треш, но всеки опит да напиша няколко думи завършваше само с празния лист пред мен. Трудно ми е да говоря за тях, без да се развълнувам. За щастие Пийта е подготвил кратък текст, и с някои леки промени, може да го използваме и двамата. В края на церемонията ще ни връчат някаква гравирана възпоменателна плочка, а после ще се оттеглим в Сградата на справедливостта, където ще бъде сервирана специална вечеря.
Докато влакът влиза в гарата на Окръг 11, Цина довършва последните детайли по тоалета ми, сменя оранжевата панделка в косата ми с друга, в метален златист цвят, и прикрепва върху роклята ми брошката със сойката-присмехулка, която носех на арената. На перона няма официални посрещачи, само отряд от осем миротворци, които ни насочват към задната врата на бронирана кола. Ефи изсумтява, когато вратата се затваря зад нас с метален звук.
— Човек може да си помисли, че всички сме престъпници — казва тя.
Не всички, Ефи. Само аз.
Бронираната кола ни оставя зад Сградата на справедливостта. Набързо ни натикват вътре. Усещам аромата на готвещо се прекрасно ядене, но той не успява да прикрие неприятния лъх на плесен и гнило. Не ни оставят време да се огледаме. Когато се отправяме към предния вход, чувам как отвън на площада започва химнът. Някой ми закачва микрофон. Пийта ме хваща за лявата ръка. Масивните врати се разтварят със силно скърцане и кметът ни представя.
— Широки усмивки! — възкликва Ефи и ни смушква. Краката ни започват да се движат напред.
Сега. Сега е моментът, в който трябва да убедя всички колко съм влюбена в Пийта — мисля си аз. Тържествената церемония има доста строго установен ред, затова не съм сигурна как да го направя. Моментът не е подходящ за целувки, но може би ще успея да вмъкна една.
Чува се силно ръкопляскане, но нищо от другите реакции, които получихме в Капитола — ликуване, подвикване и подсвирквания. Прекосяваме закритата веранда, докато покривът свършва и заставаме под яркото слънце на площадката на голямо мраморно стълбище. Когато очите ми свикват със светлината, виждам, че по сградите на площада са окачени знамена, които донякъде прикриват занемарения им вид. Претъпкано е с хора, но сигурно само нищожна част от жителите.
Както обикновено, в долния край на сцената е построена специална платформа за семействата на мъртвите трибути. От страна на Треш има само прегърбена старица и високо, мускулесто момиче, което сигурно е сестра му. От страна на Ру… Нямам сили да гледам семейството на Ру. Родителите й, по чиито лица се чете скръбта от скорошната загуба. Петте й братчета и сестрички, които толкова много приличат на нея. Слабите телца, блестящите кафяви очи. Сякаш са ято тъмни птички.
Аплодисментите заглъхват и кметът произнася речта си в наша чест. Две момиченца излизат и ни поднасят огромни букети цветя. Пийта изпълнява своята част от предвидения по сценарий отговор и после установявам, че устните ми се движат, и изричам останалото. За щастие мама и Прим са ме тренирали добре, така че мога да го направя и насън.
Пийта е написал личните си коментари на картонче, но не го изважда. Вместо това говори по своя прост, обаятелен начин как Треш и Ру са стигнали до финалната осмица, как и двамата са спасили живота ми — и по този начин са спасили и неговия — и как никога няма да можем да върнем този дълг. А след това се поколебава, преди да добави нещо, което не беше написано на картончето. Може би защото е предположил, че Ефи ще го накара да го махне.
— Това не може по никакъв начин да компенсира загубата ви, но в знак на благодарност бихме искали до края на живота ни всяко от семействата на трибутите от Окръг 11 всяка година да получава равностойността на едномесечните ни печалби.
В отговор тълпата няма как да не ахне и да не се разнесе шепот. Постъпката на Пийта няма прецедент. Дори не знам дали е законно. Вероятно той също не знае и не е попитал, за да не му забранят. Колкото до семействата, те само се взират потресено в нас. Смъртта на Треш и Ру е променила техния живот завинаги, но този подарък означава много за тях. С едномесечните печалби на трибут едно семейство може да изкара и цяла година. Докато сме живи ние, те няма да гладуват.
Поглеждам Пийта и той ми отправя тъжна усмивка. Чувам гласа на Хеймич: Нали знаеш, можеше и да е много по-зле. В този момент си мисля, че не би могло да бъде по-добре. Подаръкът… превъзходно измислено. Затова, когато се надигам на пръсти и го целувам, в този жест няма нищо неискрено.
Кметът излиза напред и връчва на всеки от нас гравирана плочка, която е толкова голяма, че трябва да оставя букета си, за да я поема. Церемонията вече всеки момент ще приключи, когато забелязвам, че една от сестрите на Ру се взира в мен. Сигурно е на около девет години и е почти точно копие на Ру, дори в начина, по който стои с леко разперени ръце. Въпреки добрата новина за печалбата, тя не е доволна. Всъщност, изражението й е укорително. Дали е защото не спасих Ру?
Не. А защото още не съм й благодарила.
Облива ме вълна от срам. Момичето е право. Как мога да стоя тук, безучастна и няма, и да оставям Пийта да каже каквото трябва? Ако беше спечелила, Ру никога нямаше да позволи смъртта ми да остане невъзпята. Спомням си как на арената се погрижих да я покрия с цветя, да се уверя, че смъртта й няма да отмине незабелязано. Но този жест ще е безсмислен, ако не го подкрепя сега.
— Чакайте! — Несигурно пристъпвам напред, притиснала гравираната плочка към гърдите си. Отреденото ми време за говорене отдавна е изтекло, но трябва да кажа нещо. Дължа твърде много. И дори да бях обещала на семействата цялата сума от наградата си, това нямаше да извини мълчанието ми днес. — Чакайте, моля ви. — В първия момент не знам как да започна, но после думите се изливат така, сякаш отдавна съм ги намислила.
— Искам да изкажа благодарността си на трибутите от Окръг 11. — Поглеждам двете жени, дошли от страна на Треш.
— Говорих с Треш само веднъж. Но достатъчно, за да пощади живота ми. Не го познавах, но винаги съм го уважавала. Заради силата му. Заради отказа му да играе Игрите по нечии други правила, освен своите. Професионалните трибути искаха да се съюзи с тях още в самото начало, но той отказа. Уважавам го за това.
За първи път прегърбената старица — може би бабата на Треш? — повдига глава и по устните й заиграва едва доловима усмивка.
Сега тълпата е замлъкнала, станала е толкова тиха, че се питам как успяват. Сигурно всички са затаили дъх.
Обръщам се към семейството на Ру.
— Но вярвам, че наистина познавах Ру, и тя винаги ще бъде с мен. Всичко красиво ми напомня за нея. Виждам я в жълтите цветя, които растат в ливадата край къщата ми. Виждам я в сойките-присмехулки, които пеят в дърветата. Но най-вече я виждам в сестра си Прим. — Гласът ми е несигурен, но няма значение, аз вече свършвам. — Благодаря ви за вашите деца. — Повдигам брадичка, за да се обърна към тълпата. — И ви благодаря на всички за хляба.
Стоя там, чувствайки се сломена и дребна, хиляди очи са приковани върху мен. Настъпва дълго мълчание. После някъде от тълпата прозвучава простата мелодия на сойката-присмехулка, която ми свиреше Ру. Онази, която оповестява края на работния ден в овощните градини. Онази, която на арената означаваше безопасност. Към края на мелодията вече съм открила кой свири — побелял стар мъж в избеляла червена риза и работни дрехи. Погледите ни се срещат.
Това, което става после, не е случайност. Твърде добре изпълнено е, за да е спонтанно, защото се случва в пълен унисон. Всички в тълпата притискат трите средни пръсти на лявата ръка към устните си и ги протягат към мен. Това е нашият знак от Окръг 12, последното ми сбогуване с Ру на арената.
Ако не бях говорила с президента Сноу, този жест щеше да ме разчувства до сълзи. Но сега, когато в ушите ми още отекват неотдавнашните му заповеди да успокоя окръзите, съм изпълнена с ужас. Как ще изтълкува той този толкова публичен поздрав към момичето, опълчило се срещу Капитола?
Изведнъж осъзнавам пълното въздействие на постъпката си. Не беше преднамерено — исках само да изкажа благодарността си, — но съм предизвикала нещо опасно. Протест на жителите от Окръг 11. Точно това, което трябваше да предотвратя!
Опитвам се да измисля какво да кажа, за да омаловажа току-що случилото се, да го отрека, но чувам лекото пращене, което показва, че микрофонът ми е изключен и кметът е поел нещата в свои ръце. Двамата с Пийта приемаме една последна вълна от аплодисменти. Той ме повежда към изхода, без да си дава сметка, че всичко се е объркало.
Чувствам се странно и се налага да спра за момент. Късчета ярка слънчева светлина танцуват пред очите ми.
— Добре ли си? — обръща се Пийта към мен.
— Просто съм замаяна. Слънцето беше толкова силно. — Виждам букета в ръцете му и промърморвам: — Забравих си цветята.
— Аз ще ги взема — казва той.
— Мога и аз — отговарям.
Досега вече щяхме да сме на сигурно място в Сградата на справедливостта, ако не бях спряла, ако не си бях забравила цветята. Вместо това, от плътните сенки на верандата виждаме цялата сцена.
Как двама миротворци завличат стареца, който свиреше, до най-горния край на стълбите. Как го принуждават да застане на колене пред тълпата. И го застрелват с куршум в главата.
Преди още старецът да се свлече на земята, стена от миротворци в бели униформи препречва погледа ни. Няколко войници държат на гърдите си автомати и ни изтласкват обратно към вратата.
— Тръгваме! — казва Пийта и изблъсква миротвореца, който ме притиска. — Ясно, разбрахме. Хайде, Катнис. — Обгръща ме с ръка и ме повежда навътре към Сградата на справедливостта. Миротворците вървят на една-две крачки зад нас. В мига, в който влизаме вътре, вратите се затръшват и чуваме тропота от ботушите на миротворците, които се отправят обратно към тълпата.
Хеймич, Ефи, Порша и Цина чакат под екран, монтиран на стената, с изопнати от притеснение лица. Сега на екрана има само сняг. Ефи тича към нас и пита:
— Какво стана? Предаването прекъсна точно след прекрасната реч на Катнис, а после Хеймич каза, че май чул стрелба, а пък аз казах, че е невъзможно, но кой знае? Навсякъде е пълно с побъркани типове!
— Нищо не се е случило, Ефи. Гърмеше ауспухът на някакъв стар камион — казва Пийта с равен тон.
Още два изстрела. Вратата не заглушава звука им особено добре. Кого застреляха? Бабата на Треш? Някоя от сестричките на Ру?
— Вие двамата. Вървете след мен — казва Хеймич. Пийта и аз тръгваме след него. Миротворците, поставени на пост около Сградата на справедливостта, не се интересуват особено от движенията ни, след като сме на сигурно място вътре. Изкачваме се по величествената мраморна стълба. Влизаме в дълъг коридор, покрит с изтъркан килим. Двойните врати на първата зала, до която стигаме, са отворени. Таванът сигурно е висок шест метра. По корниза има релефни изображения на плодове и цветя, а от всеки ъгъл ни гледат малки дебели дечица с криле. Вазите с цъфтящи цветя излъчват тежък аромат, от който ме засмъдяват очите. Вечерните ни дрехи са окачени на метални закачалки по стената. Тази стая е подготвена, за да я използваме ние, но се задържаме там само секунда, колкото да си оставим подаръците. После Хеймич рязко дръпва микрофоните от гърдите ни, напъхва ги под възглавницата на едно канапе и ни махва с ръка да го последваме.
Доколкото знам, Хеймич е бил тук само веднъж — на своето Турне на победата преди двайсет години. Но сигурно има забележителна памет или надеждни инстинкти, защото ни повежда през лабиринт от виещи се стълби и все по-тесни коридори. Понякога се налага да спре и да насили някоя врата. По жалното скърцане на пантите става ясно, че отдавна не е отваряна. Накрая се качваме по метална стълба до капак в тавана, Хеймич го отмества и се озоваваме в купола на Сградата на справедливостта. Представлява огромно помещение, пълно с изпочупени мебели, купчини книги и папки, ръждясали оръжия. Всичко е покрито с дебел слой прах, който очевидно от години никой не е чистил. През четирите мръсни квадратни прозореца, вградени в стените на купола, се процежда слаба светлина. Хеймич затваря капака на пода с ритник и се нахвърля върху нас.
— Какво стана? — пита той.
Пийта му разказва всичко, което се случи на площада. Изсвирването, поздравът, забавянето ни на верандата, убийството на стареца.
— Какво става, Хеймич?
— По-добре ще е ти да му кажеш — обръща се Хеймич към мен.
Не съм съгласна. Мисля, че ще е сто пъти по-зле, ако го кажа аз. Но възможно най-спокойно разказвам на Пийта всичко. За президента Сноу, за вълненията в окръзите. Не пропускам дори целувката с Гейл. Обяснявам как всички сме в опасност, как цялата страна е в опасност заради моя трик с къпините.
— От мен се очакваше по време на тази обиколка да оправя нещата. Да накарам всички, които са се съмнявали, да повярват, че действията ми са били продиктувани от любов. Да успокоя положението. Но очевидно днес успях единствено да предизвикам убийството на трима души, а сега всички на площада ще бъдат наказани. — Чувствам се толкова зле, че трябва да седна на една кушетка, като не обръщам внимание на изхвръкналите пружини и разкъсаната тапицерия.
— Тогава аз също съм влошил положението. Като дарих парите — казва Пийта. Внезапно замахва към една лампа, която се крепи несигурно върху някакъв сандък, и я запраща през стаята — тя се удря в пода и се разбива. — Това трябва да спре. Веднага. Тази — тази — игра, която играете вие двамата, в която си споделяте тайни, но ги криете от мен, сякаш съм прекалено незначителен, глупав или слаб, за да ги възприема.
— Не е така, Пийта… — започвам аз.
— Точно така е! — изкрещява ми той. — Катнис, и аз имам близки хора! Роднини и приятели в Окръг 12, които ще бъдат също толкова мъртви като твоите, ако не се справим успешно с положението. След всичко, което преживяхме на арената, не заслужавам ли поне да чуя от теб истината?
— Ти винаги се представяш толкова добре, Пийта — казва Хеймич. — Такъв усет имаш как да се държиш пред камера. Не исках да разваля това.
— Е, надценил си ме. Защото днес наистина се провалих. Какво мислиш, че ще стане със семействата на Ру и Треш? Мислиш ли, че ще получат дела си от нашата награда? Мислиш ли, че им осигурих светло бъдеще? Защото аз мисля, че ще имат късмет, ако доживеят до края на деня! — Пийта запраща към стената нещо друго, някаква статуя. Никога не съм го виждала такъв.
— Той е прав, Хеймич — казвам. — Сгрешихме, че не му казахме. Още в Капитола.
— Дори на арената вие двамата бяхте разработили някаква система, нали? — казва Пийта. Сега гласът му е по-тих. — От която аз бях изключен.
— Не. Не и официално. Просто по онова, което Хеймич ми изпращаше — или не ми изпращаше — разбирах какво иска да направя — казвам аз.
— Е, аз нямах тази възможност. Защото той не ми изпрати нищо, преди да се появиш ти — казва Пийта.
Не се бях сетила за това. Как са изглеждали нещата от гледна точка на Пийта, когато се появих на арената с лекарство против изгаряне и хляб, а той, който беше на прага на смъртта, не беше получил нищо. Все едно, че Хеймич ме е поддържал жива за негова сметка.
— Виж, момче… — подхваща Хеймич.
— Няма нужда от обяснения, Хеймич. Знам, че трябваше да избереш един от нас. И аз щях да искам да избереш нея. Но сега става въпрос за нещо различно. Там убиха хора. Ще последват още, освен ако не се представим много добре. Всички знаем, че пред камерите аз съм по-добър от Катнис. Не е нужно никой да ме обучава какво да кажа. Но трябва да съм посветен в плана — казва Пийта.
— Отсега нататък ще бъдеш напълно осведомен — казва Хеймич.
— Не би било зле — казва Пийта и си тръгва, без дори да ме удостои с поглед.
Прахът, който е вдигнал, кръжи във въздуха и търси нови места, където да се приземи. В косата ми, в очите ми, по лъскавата ми златна брошка.
— Мен ли избра, Хеймич? — питам аз.
— Да — казва той.
— Защо? Той ти е по-симпатичен.
— Вярно е. Но нали си спомняш, че преди да променят правилата, можех да се надявам да измъкна жив само един от вас — казва той. — Мислех си, че след като е твърдо решен да те закриля, е, може би ние тримата с общи усилия ще успеем да те спасим.
— О-о… — Това е всичко, което ми хрумва да кажа.
— Ще видиш и ти пред какви дилеми ще се изправиш. Ако оцелеем след това турне — казва Хеймич, — ще разбереш.
Е, днес разбрах едно. Това място не е просто по-мащабен вариант на Окръг 12. Нашата ограда не се охранява и рядко пускат електричество по нея. Никой не обича миротворците, но нашите не са така брутални. Несгодите, които понасяме, предизвикват по-скоро изтощение, отколкото гняв. Тук в Единайсети окръг хората страдат по-жестоко и са по-отчаяни. Президентът Сноу е прав. Една искра може да е достатъчна, за да ги възпламени.
Всичко се случва прекалено бързо и ми трябва време да го осмисля. Предупреждението, разстрелите, съзнанието, че може би съм задвижила нещо, което ще има сериозни последици. Цялата история беше невероятна. Щеше да е различно, ако умишлено бях разпалила духовете, но при тези обстоятелства… как успях да предизвикам толкова много неприятности?
— Ела — казва Хеймич. — Трябва да присъстваме на официалната вечеря.
Оставам под душа толкова дълго, колкото ми позволяват, преди да се наложи да изляза, за да ме подготвят. Екипът изглежда в пълно неведение за събитията от деня. Всички се вълнуват заради вечерята. В окръзите хората от екипа са достатъчно важни, за да присъстват, докато в Капитола почти никога не успяват да се доберат до покани за важни празненства. Докато те се опитват да предскажат какви ястия ще се сервират, аз непрекъснато си представям как изстрелът пръсна главата на онзи старец. Дори не обръщам внимание какво правят с мен, докато не става време да тръгвам и се виждам в огледалото. Бледорозовата рокля без презрамки леко докосва обувките ми. Косата ми е прибрана с фиби така, че открива лицето ми и се спуска по гърба ми във водопад от букли.
Цина се приближава зад мен, намята ме с блестяща сребриста пелерина и улавя погледа ми в огледалото:
— Харесва ли ти?
— Прекрасно е. Както винаги — казвам.
— Да видим как изглежда с усмивка — казва той мило. Това е начинът му да ми напомни, че след минута отново ще има камери. Успявам да повдигна ъгълчетата на устните си. — Ето.
Когато всички се събираме, за да слезем на вечеря, виждам, че Ефи не е в настроение. Да не би Хеймич да й е казал за случилото се на площада? Не бих се изненадала, ако Цина и Пийта знаят, но, изглежда, съществува негласно споразумение да не се съобщават на Ефи лошите новини. Скоро обаче проблемът на Ефи се изяснява.
Тя преговаря набързо програмата за вечерта, после я хвърля настрани.
— А после всички можем да се качим на влака и да се махнем оттук — казва тя.
— Нещо не е наред ли, Ефи? — пита Цина.
— Не ми харесва как се държат към нас тук. Тъпчат ни в камиони, не ни пускат на платформата. После, преди около час, реших да се поразходя около Сградата на справедливостта. Нали знаете, аз съм нещо като експерт по архитектурен дизайн — казва тя.
— О, да, чувал съм за това — казва Пийта, като услужливо запълва настъпилата пауза.
— И тръгвам да се поразходя, защото тази година руините на окръзите ще бъдат ужасно на мода, когато двама миротворци — мъж и жена — идват и ми нареждат да се върна там, където са ни настанили. Жената дори ме мушна с пушката си! — казва Ефи.
Не мога да не си помисля, че това е прекият резултат от изчезването ни — на Хеймич, Пийта и моето — по-рано през деня. Все пак донякъде се успокоявам, защото Хеймич може и да е бил прав — едва ли някой се е сетил да постави камери в прашния купол, където разговаряхме. Но съм сигурна, че вече са поставили.
Ефи изглежда толкова разстроена, че спонтанно я прегръщам.
— Това е ужасно, Ефи. Може би изобщо не бива да ходим на вечерята. Поне докато не се извинят. — Знам, че тя никога няма да се съгласи, но се ободрява значително при това потвърждение, че има право да се оплаква.
— Не, няма проблем. Част от работата ми е да се справям с проблемите. И не можем да позволим вие двамата да пропуснете вечерята — казва тя. — Но ти благодаря за предложението, Катнис.
Ефи ни подрежда за влизането. Първо подготвителните екипи, после тя, след това стилистите. Пийта и аз, разбира се, вървим последни.
Някъде отдолу засвирват музиканти. Когато първата двойка от малката ни процесия тръгва надолу по стълбите, Пийта и аз се хващаме за ръце.
— Хеймич казва, че съм сгрешил, като съм ти се развикал. Ти само си действала по негови инструкции — казва Пийта. — А не мога да претендирам, че и аз не съм крил разни неща от теб в миналото.
Спомням си шока, когато чух Пийта да признава любовта си към мен пред цял Панем. Хеймич е знаел за това, а не ми беше казал.
— Мисля, че и самата аз счупих някои неща след онова интервю.
— Само една ваза — казва той.
— И ръцете ти. Обаче вече няма смисъл, нали? Да не бъдем откровени един с друг? — казвам аз.
— Няма смисъл — казва Пийта. Заставаме най-горе на стълбите, за да дадем на Хеймич петнайсет стъпала преднина, както ни нареди Ефи. — Това наистина ли беше единственият път, когато си целувала Гейл?
Толкова съм зашеметена, че отговарям:
— Да. — След всичко, което се случи днес, наистина ли този въпрос го измъчва толкова?
— Станаха петнайсет. Да тръгваме — казва той.
Блясва светкавица и докарвам възможно най-ослепителната си усмивка.
Слизаме по стълбите и сме въвлечени в сякаш безкрайна поредица от вечери, церемонии и пътувания с влак. Всеки ден е едно и също. Събуждаме се. Обличаме се. Минаваме сред ликуващи тълпи. Слушаме речи в наша чест. В отговор произнасяме благодарствена реч, но само подготвена за нас от Капитола — сега вече няма никакви лични допълнения. Понякога има кратки разходки — в един окръг видяхме морето, в други високи планини, грозни фабрики, пшеничени ниви, вонящи рафинерии. Преобличане във вечерни дрехи. Официални вечери. Влак.
По време на церемониите сме сериозни и почтителни, но винаги се държим за ръце или сме се хванали под ръка. По време на вечеря сме почти обезумели от любов един към друг. Целуваме се, танцуваме, хващат ни как се измъкваме тайно, за да бъдем сами. Във влака страдаме мълчаливо и се мъчим да преценим дали сме направили добро впечатление.
Дори и без да предизвикваме смут с личните си речи — излишно е да споменавам, че онези, които произнесохме в Окръг 11, бяха орязани, преди събитието да бъде излъчено — във въздуха се носи особено настроение. Все едно, че тенджерата ври и всеки момент ще кипне. Не навсякъде. Някои тълпи имат излъчването на уморен добитък, което ми е познато от Окръг 12 по време на церемониите в чест на победителите. Но в други — особено 8, 4 и 3 — при вида ни по лицата на хората се чете искрено въодушевление, а под въодушевлението — ярост. Когато скандират името ми, това е повече като зов за отмъщение, отколкото ликуване. Когато миротворците си пробиват път, за да усмирят неуправляемата тълпа, тя напира, вместо да отстъпва. И знам, че не мога да направя нищо, за да променя това. Никаква демонстрация на любов, колкото и правдоподобна да е, няма да промени нещата. Ако това, че извадих онези къпини, е било акт на временно безумие, значи и тези хора искат да се включат в безумието.
Цина започва да стеснява дрехите ми около талията. Подготвителният екип се тревожи за кръговете под очите ми. Ефи започва да ми дава хапчета, за да спя, но те не действат. Не достатъчно добре. Унасям се, само за да потъна в кошмари, които сега зачестяват и са по-страшни. Пийта, който през голяма част от нощта скита из влака, ме чува как пищя и се боря да се изтръгна от наркотичния унес, който само удължава ужасните сънища. Той успява да ме събуди и да ме успокои. После се вмъква в леглото и ме прегръща, докато заспя отново. След това отказвам хапчетата. Но всяка нощ го пускам в леглото си. Справяме се с тъмнината, както правехме на арената — обвиваме ръце един около друг и се пазим от опасностите, които могат да ни връхлетят всеки миг. Не се случва нищо друго, но поведението ни бързо се превръща в тема за клюки във влака.
Когато Ефи споменава това пред мен, аз си казвам: Хубаво. Може би слухът ще стигне до президента Сноу. Обещавам й, че ще се постараем да бъдем по-дискретни, но не го правим.
Двете последователни появявания в окръзите 2 и 1 са ужасни по особен начин. И двамата трибути от Окръг 2, Катон и Клоув, може би щяха да успеят да се приберат у дома, ако не се бяхме прибрали ние с Пийта. Аз лично убих момичето, Глимър, и момчето от Окръг 1. Докато се опитвам да не гледам към семейството му, научавам, че името му е било Марвъл. Как никога не съм разбрала това? Предполагам, че преди Игрите не съм обърнала внимание, а след това не исках да знам.
Когато стигаме до Капитола, вече сме отчаяни. Появяваме се безброй пъти пред обожаващи ни тълпи. Няма опасност от бунт тук сред привилегированите, сред онези, чиито имена никога не влизат в стъклените сфери с жребия за Жътвата, чиито деца никога не умират заради предполагаемите престъпления, извършени преди цели поколения. Не е нужно да убеждаваме в любовта си никого в Капитола, а да се придържаме към крехката надежда, че все пак можем да достигнем някои от онези, които не успяхме да убедим в окръзите. Каквото и да правим, изглежда твърде малко, твърде късно.
Когато се връщаме в старите си квартири в Тренировъчния център, именно аз давам идеята за публичното предложение за брак. Пийта се съгласява да го направи, но след това изчезва за дълго в стаята си. Хеймич ми казва да не го закачам.
— Мислех, че той и без друго го иска — казвам.
— Не по този начин — отговаря Хеймич. — Той искаше да е истинско.
Връщам се в стаята си и лягам под завивките, като се опитвам да не мисля за Гейл, а всъщност не мисля за нищо друго.
Вечерта на сцената пред Тренировъчния център отговаряме на списъка с въпроси с престорен ентусиазъм. Цезар Фликърман, в проблясващия си костюм с цвета на полунощното небе, с клепачи, устни и коса, все още боядисани в сиво-синьо, безпогрешно ни превежда през интервюто. Когато ни пита за бъдещето, Пийта коленичи пред мен, обяснява ми се в любов и ме моли да се омъжа за него. Аз, разбира се, приемам. Цезар не е на себе си, публиката в Капитола изпада в истерия, на кадрите с тълпите из цял Панем се вижда страна, опиянена от щастие.
Лично президентът Сноу прави изненадващо посещение, за да ни честити. Стиска ръката на Пийта и го потупва одобрително по рамото. Прегръща ме, обвивайки ме в миризмата на кръв и рози и с пухкавите си устни залепва една целувка на бузата ми. После се отдръпва, като продължава да стиска силно ръцете ми и да ми се усмихва, а аз се осмелявам да повдигна вежди. Те задават въпроса, който устните ми не могат да изрекат: Справих ли се? Достатъчно ли беше? Достатъчно ли беше да ви покажа, че се предавам, че ще играя по правилата, че обещавам да се омъжа за Пийта?
В отговор той едва забележимо поклаща глава.
В това единствено леко движение виждам края на надеждата и началото на унищожението на всичко, което ми е скъпо на този свят. Не знам каква форма ще приеме наказанието ми, колко надалече ще бъде хвърлена мрежата, но когато свърши, най-вероятно няма да е останало нищо. Следователно бихте си помислили, че в този момент ще съм изпаднала в пълно отчаяние. Но ето кое е странното. Изпитвам преди всичко облекчение. Че мога да изоставя тази игра. Че въпросът дали ще успея в това начинание, вече получи отговор, макар този отговор да е категорично „не“. Че ако отчаяните времена изискват отчаяни мерки, вече съм свободна да действам толкова отчаяно, колкото пожелая.
Само че не тук, все още не. Най-важното е да се върна в Окръг 12, защото главната част от всеки план ще включва мама и сестра ми, Гейл и семейството му. И Пийта, ако успея да го убедя да дойде с нас. Добавям и Хеймич към списъка. Това са хората, които трябва да взема със себе си, когато избягам в гората. Как ще ги убедя, къде ще отидем посред зима, какво ще направим, за да не ни заловят, засега са въпроси без отговор. Но поне сега знам какво трябва да направя.
Така че вместо да се хвърля на земята и да заплача, изправям рамене и изпитвам увереност, каквато не съм изпитвала от седмици. Усмивката ми, макар и донякъде безумна, не е насилена. А когато президентът Сноу прави знак на публиката да замлъкне и казва: „Какво мислите да направим сватбата тук, в Капитола?“, без никаква трудност си давам вид на зашеметено от радост момиче.
Цезар Фликърман пита дали президентът има предвид определена дата.
— О, преди да определим дата, трябва да вземем разрешение от майката на Катнис — казва президентът. Публиката се разсмива шумно и президентът обвива ръка около мен. — Може би ако цялата страна си постави за цел, ще я убедим да се омъжиш, преди да си навършила трийсет.
— Вероятно ще трябва да прокарате нов закон — казвам аз и се заливам в смях.
— Ако за целта се налага — отговаря президентът със заговорнически тон.
О, как само се забавляваме ние двамата.
Празненството, проведено в банкетната зала на президентската резиденция, няма равно на себе си. Високият дванайсет метра таван изобразява нощното небе, а звездите изглеждат точно както в Окръг 12. Предполагам, че и от Капитола изглеждат същите, но кой знае? Тук винаги има твърде много светлина от града, за да се виждат звездите. Някъде по средата между пода и тавана във въздуха се носят музиканти на нещо, което прилича на пухкави бели облаци, но не мога да разбера на какво се държат. Традиционните маси за хранене са заместени с безброй дивани и кресла, някои — разположени до камини, други — до ароматни цветни градини или езерца, пълни с екзотични риби, така че хората могат да ядат, да пият и да правят каквото пожелаят сред изключителни удобства. В центъра на помещението има просторен настлан с плочки участък, който служи за всичко — дансинг, сцена за различни представления, място, където да се смесиш с крещящо облечените гости.
Но истинската забележителност на вечерта е храната. Покрай стените са подредени маси, отрупани с деликатеси. На тях има всичко, за което може да се сетите, и неща, за които не сте и сънували. Цели печени крави, прасета и кози, които още се въртят на шишове. Огромни подноси с птици, пълнени с вкусни плодове и ядки. Морски дарове в пикантни сосове с най-различни подправки. Безброй видове сирене, хляб, зеленчуци, сладкиши, водопади от вино и потоци от спиртни напитки, в които играят пламъци.
Апетитът ми се е върнал заедно с желанието да се боря. След дълги седмици, прекарани в тревоги, сега умирам от глад.
— Искам да опитам всичко — казвам на Пийта.
Виждам, че се мъчи да разтълкува изражението ми, да разбере на какво се дължи промяната. Тъй като не знае за присъдата на президента Сноу, може единствено да предполага, че според мен сме успели. Може би си мисли, че съм наистина щастлива от годежа. В погледа му проличава, че е объркан, но само за малко, защото камерата ни снима.
— Значи трябва да пазиш силите си — казва той.
— Да, само по една хапка от всяко блюдо, не повече — казвам. Решителността ми почти веднага е сломена още на първата маса, където има двайсетина вида супи. Попадам на тиквена крем супа, поръсена със ситно счукани ядки и някакви черни семенца. — Мога да ям тази супа цяла вечер! — казвам възторжено аз, но не го правя. В следващия момент се размеквам пред бистра зелена супа, която мога да опиша единствено с думите „с вкус на пролет“, а после изпадам във възторг от гъста розова супа, в която плуват малини.
Изникват лица, чувам имена, правят се снимки, разменят се бързи целувки по бузите. Очевидно моята брошка със сойката-присмехулка се е превърнала в модна сензация, защото няколко души се приближават да ми покажат аксесоарите си. Моята птица е възпроизведена на катарами, избродирана на копринените ревери, дори татуирана на интимни места. Всеки иска да носи отличителния знак на победителя. Представям си как президентът Сноу се побърква от всичко това. Но какво може да направи той? В Капитола Игрите бяха голям хит и къпините символизираха само едно отчаяно момиче, което се мъчи да спаси любимия си.
Двамата с Пийта не полагаме усилия да си намерим компания, но сме постоянно търсени. Ние сме онази част от празненството, която никой не иска да пропусне. Придавам си възторжен вид, но не храня и капчица интерес към тези хора от Капитола. Те само ме разсейват и отклоняват вниманието ми от храната.
На всяка маса се сблъсквам с нови изкушения и дори при ограничението от по една хапка, което съм си наложила, бързо започвам да преяждам. Вземам малка печена птица, отхапвам и устата ми се напълва с портокалов сос. Вкусно. Но давам на Пийта да изяде останалото, защото искам да продължа да опитвам други неща, а мисълта да изхвърля храна, както виждам толкова много хора да правят съвсем небрежно, ме отвращава. След десетина маси вече съм преяла, а сме пробвали съвсем малко от поднесените блюда.
Точно тогава подготвителният ми екип връхлита върху нас. Заради изпития алкохол и екстаза им от факта, че присъстват на такова величествено събитие, не им се разбира почти нищо.
— Защо не ядеш? — пита Октавия.
— Ядох, но не мога да побера нито хапка повече — отговарям аз. Всички избухват в смях, сякаш не са чували по-глупаво нещо.
— Тук това не е пречка за никого! — заявява Флавий. Отвеждат ни до една маса, на която са подредени малки винени чаши, пълни с прозрачна течност. — Изпийте това!
Пийта взема една чаша, за да отпие, и те обезумяват.
— Не тук! — изпищява Октавия.
— Трябва да я изпиеш там вътре — казва Вения и сочи вратите, водещи към тоалетните. — Иначе ще оплескаш целия под!
Пийта поглежда отново чашата и най-после схваща.
— Искате да кажете, че това ще ме накара да повърна?
Подготвителният ми екип се разсмива истерично:
— Разбира се, за да можеш да продължиш да ядеш — казва Октавия. — Аз влизах вътре вече два пъти. Всеки го прави — как иначе ще се забавляваш на едно празненство?
Безмълвно се взирам в красивите малки чашки и всичко, което олицетворяват. Пийта оставя своята обратно на масата така внимателно, сякаш би могла да избухне.
— Хайде, ела, Катнис. Да танцуваме.
Докато се отдалечаваме от екипа и тръгваме към дансинга, от облаците се разнася музика. Знаем само няколко танца, от онези, които се изпълняват под съпровод на музика от цигулка или флейта и за които е нужно доста голямо пространство. Но Ефи ни показа други, които са популярни в Капитола. Музиката е бавна и романтична, Пийта ме прегръща и се движим в кръг, почти без никакви специални стъпки. Този танц може да се изпълнява дори на тава за баница. Известно време мълчим. После Пийта проговаря с напрегнат глас:
— В първия момент си готов да приемеш тези хора, като си казваш, че може би не са толкова лоши, а после изведнъж… — Той млъква насред изречението.
Пред очите ми са измършавелите детски тела върху кухненската ни маса, докато майка ми предписва онова, което родителите не могат да им дадат. Повече храна. Сега, когато сме богати, тя обикновено им дава храна за вкъщи. Но по-рано често нямаше какво да им дадем, а детето и без друго вече не можеше да бъде спасено. Докато тук в Капитола хората повръщат заради удоволствието да пълнят търбусите си отново и отново. Не заради някаква болест на тялото или ума, не от развалена храна. Това е нещо, което всички правят по време на празненство. Нещо прието. Част от забавлението.
Един ден, когато се отбих да оставя дивеча на Хейзъл, Вик си беше вкъщи, защото имаше тежка кашлица. Тъй като е брат на Гейл, това хлапе сигурно се храни по-добре, отколкото деветдесет процента от останалото население на Окръг 12. И въпреки това в продължение на петнайсет минути той ми разказва как отворили консерва царевичен сироп от Деня на колетите и всеки получил по една лъжица върху парче хляб и може би щели да им дадат пак към края на седмицата. Как Хейзъл била казала, че може да му сложи малко в чашата с чай, за да облекчи кашлицата, но според него няма да е честно, ако не даде и на другите по малко. Ако в дома на Гейл е така, то какво ли е в другите къщи?
— Пийта, те ни водят тук да се бием до смърт за тяхно забавление — казвам аз. — В сравнение с това другото с храната е нищо.
— Знам. Така е. Просто понякога вече не мога да издържам. Дотолкова, че… не съм сигурен какво ще направя. — Той прави пауза, после прошепва: — Може би сгрешихме, Катнис.
— За кое? — питам аз.
— За това, че се опитахме да успокоим положението в окръзите — казва той.
Бързо обръщам глава на една страна, после на друга, но изглежда никой не ни е чул. Снимачният екип се е отклонил към една маса с миди, раци и стриди, а двойките, които танцуват около нас, са или прекалено пияни, или прекалено заети със себе си, за да ни забележат.
— Съжалявам — казва той. Редно е да съжалява. Тук не е мястото да изричаш подобни мисли на глас.
— Ще ми кажеш като се приберем вкъщи — казвам му.
Точно в този момент се появява Порша заедно с едър мъж, който ми изглежда смътно познат. Представя го като Плутарх Хевънсбий, новия главен гейм-мейкър. Плутарх иска разрешение от Пийта да ме покани на един танц. Пийта отново е възприел изражението си за пред камерите и добродушно ме отстъпва, като го предупреждава да не се привързва прекалено към мен.
Не искам да танцувам с Плутарх Хевънсбий. Не искам да усещам допира на ръцете му, едната — отпусната върху моята, а другата — на бедрото ми. Не съм свикнала да ме докосват, освен от Пийта или семейството си, а в класацията на съществата, които искам да се допират до кожата ми, гейм-мейкърите се нареждат някъде под гъсениците. Но той изглежда усеща това и ме държи почти на една ръка разстояние, докато се въртим по дансинга.
Приказваме си за празненството, за забавленията, за храната, а след това той се разсмива и казва, че от обучението насам вече избягва пунша. Не схващам веднага, после се сещам, че той е човекът, който се спъна и падна назад в купата с пунш, когато изстрелях една стрела по гейм-мейкърите по време на обучението. Е, не точно. Прицелих се и избих със стрела ябълката от устата на печеното им прасе. Но доста ги стреснах.
— О, вие сте онзи, който… — разсмивам се аз, като си спомням как цопна в купата с пунш.
— Да. И ще си доволна да разбереш, че така и не се съвзех — казва Плутарх.
Иска ми се да отбележа, че двайсет и двама мъртви трибути също никога няма да се съвземат от Игрите, за чието създаване е допринесъл. Но казвам само:
— Хубаво. Значи вие сте главен гейм-мейкър тази година? Това трябва да е голяма чест.
— Между нас казано, нямаше много желаещи за работата — казва той. — Много е голяма отговорността за доброто протичане на Игрите.
Да, последният, изпълнявал тази длъжност, е мъртъв, мисля си аз. Той сигурно знае за Сенека Крейн, но не изглежда ни най-малко разтревожен.
— Планирате ли вече Юбилейните игри? — питам.
— О, да. Разбира се, плановете за тях се разработват вече от години. Арените не се строят за един ден. Но сега се определя, как да кажа, вкусът на Игрите. Ако искаш, вярвай, но тази вечер имаме съвещание относно стратегията — казва той.
Плутарх отстъпва назад и изважда от джоба на жилетката си златен часовник с ланец. С щракване отваря капачето, поглежда колко е часът и се намръщва:
— Скоро ще трябва да тръгвам. — Обръща часовника така, че да мога да видя циферблата. — Започва в полунощ.
— Струва ми се късно за… — Не довършвам изречението, защото нещо отвлича вниманието ми. Плутарх прокарва пръст по кристалния циферблат на часовника и само за миг се появява образ, който просветва, сякаш осветен от пламъка на свещ. Това отново е сойка-присмехулка. Точно като брошката върху роклята ми. Само че тази изчезва. Той затваря с рязко щракване капачето на часовника.
— Много е красив — казвам аз.
— О, той е нещо повече от красив. Единствен по рода си е — отговаря той. — Ако някой пита за мен, кажи, че съм се прибрал вкъщи да спя. Изисква се съвещанията да се пазят в тайна. Но реших, че ще е безопасно да кажа на теб.
— Да. Със сигурност мога да пазя тайна — казвам аз.
Докато се ръкуваме, той прави лек поклон — обичаен жест тук в Капитола.
— Е, Катнис, ще се видим по време на Игрите другото лято. Най-добри пожелания по случай годежа и късмет с майка ти.
— Ще ми трябва — казвам аз.
Плутарх изчезва и аз се разхождам из тълпата, търсейки Пийта, докато разни непознати ме поздравяват. За годежа ми, за победата в Игрите, за избора ми на червило. Отговарям, но всъщност си мисля за начина, по който Плутарх ми се похвали с красивия си, единствен по рода си часовник. В него имаше нещо странно. Почти потайно. Но защо? Може би си мисли, че някой друг ще му открадне идеята да сложи изчезваща сойка-присмехулка върху циферблата на часовник. Да, сигурно е платил за него цяло състояние и сега не може да го покаже на никого, защото се страхува, че ще му откраднат идеята и ще пуснат на пазара евтини копия на оригинала. Това е то Капитолът.
Откривам Пийта, който разглежда с възхищение една маса със сложно украсени торти. Пекарите са дошли от кухнята специално да говорят с него за глазурата и се надпреварват да отговарят на въпросите му. По негова молба събират най-различни малки кейкове, които да вземе със себе си в Окръг 12, за да разгледа работата им на спокойствие.
— Ефи каза, че трябва да се качим на влака в един. Чудя се колко е часът — казва той, като хвърля поглед наоколо.
— Почти полунощ — отговарям аз, откъсвам с пръсти шоколадово цветче от една торта и започвам да го гриза, напълно изоставила добрите маниери.
— Време е да благодарим и да се сбогуваме! — пропява Ефи до лакътя ми. Това е един от онези моменти, в които обожавам досадната й точност. Викаме Цина и Порша, обикаляме наоколо да си вземем довиждане с важните особи, после Ефи ни повежда към изхода.
— Не е ли редно да благодарим на президента Сноу? — казва Пийта. — Това е неговата къща.
— О, той не си пада много по празненствата. Прекалено е зает — казва Ефи. — Вече уредих какви подаръци да му бъдат изпратени утре със съответните картички. Ето го и него! — Ефи махва с ръка на двама служители от Капитола, които крепят помежду си пияния Хеймич.
Качваме се на кола със затъмнени прозорци и пътуваме из улиците на Капитола. Зад нас в друга кола се возят подготвителните екипи. Празничната тълпа е толкова гъста, че се движим съвсем бавно. Но Ефи е разработила графика с научна прецизност. Точно в един отново сме във влака и той потегля.
Замъкваме Хеймич до леглото му. Цина поръчва чай и всички сядаме около масата, докато Ефи шумоли с листовете на програмата и ни напомня, че все още сме на турне.
— Трябва да помислим за Празника на плодородието в Окръг 12. Затова предлагам да си изпием чая и направо да вървим да си лягаме. — Никой не възразява.
Когато отварям очи, е ранен следобед. Главата ми е отпусната върху ръката на Пийта. Не знам кога е влязъл през нощта. Обръщам се внимателно, за да не го събудя, но той вече е буден.
— Никакви кошмари — казва той.
— Какво?
— Тази нощ не сънува никакви кошмари — казва той.
Прав е. За първи път от цяла вечност спах непробудно.
— Все пак сънувах нещо — казвам, като се връщам мислено назад. — Следвах една сойка-присмехулка през гората. Дълго. Всъщност беше Ру. Искам да кажа, когато запя, имаше нейния глас.
— Къде те отведе? — пита той и отмята косата от челото ми.
— Не знам. Така и не пристигнахме — казвам аз. — Но се чувствах щастлива.
— Е, докато спеше, имаше щастлив вид.
— Пийта, как така аз никога не разбирам, когато сънуваш кошмар?
— Не знам. Сигурно не крещя, не се мятам или нещо подобно. Просто идвам на себе си, парализиран от ужас — отговаря той.
— Трябва да ме будиш — казвам, като осъзнавам, че в тежка нощ прекъсвам съня му поне два-три пъти. И че минава много време, докато ме успокои.
— Не е необходимо. Кошмарите ми обикновено са за това как те губя — казва той. — Съвземам се веднага щом разбера, че си тук.
Ох. Пийта прави подобни коментари без всякаква претенция, но аз се чувствам така, сякаш някой ме е ритнал в корема. Той просто отговаря честно на въпроса ми. Не иска да му отвърна със същото, да направя любовно признание. Но въпреки това се чувствам отвратително, сякаш го използвам по някакъв ужасен начин. Така ли е? Не знам. Но за пръв път имам усещането, че постъпвам неморално, като спя в едно легло с него. В което има ирония, защото сега сме официално сгодени.
— Ще бъде по-лошо, когато върнем вкъщи и пак трябва да спя сам — казва той.
Точно така, почти сме си вкъщи.
Програмата за Окръг 12 включва вечеря в къщата на кмета Ъндърси днес и митинг в чест на победата по време на Празника на плодородието утре. Този празник винаги съвпада с последния ден от Турнето на победата, но обикновено се празнува с вечеря вкъщи или с няколко приятели, ако можете да си го позволите. Тази година честването ще бъде публично събитие и тъй като е организирано от Капитола, всички хора в окръга ще бъдат нахранени.
По-голямата част от подготовката ни ще се проведе в къщата на кмета, тъй като отново трябва да облечем кожените палта за явяването ни на открито. Оставаме на гарата съвсем за малко, колкото да се усмихнем и да помахаме, после ни натъпкват в една кола. Дори няма да видим семействата си чак до вечерята.
Радвам се, че ще бъде в къщата на кмета, а не в Сградата на справедливостта, където се проведе траурната церемония при смъртта на баща ми и където ме отведоха след Жътвата за мъчителното сбогуване с близките ми. Сградата на справедливостта ми навява прекалено тъжни чувства.
Но къщата на кмета Ъндърси ми харесва, особено сега, когато с дъщеря му, Мадж, сме приятелки. В известен смисъл винаги сме били. Приятелството ни се потвърди официално, когато тя дойде да се сбогува с мен, преди да замина за Игрите. Когато ми подари за късмет брошката със сойката-присмехулка. След завръщането си започнахме да прекарваме доста време заедно. Оказва се, че Мадж също има много празни часове за запълване. Отначало се чувствахме малко неловко, защото не знаехме какво да правим. Чувала съм другите момичета на нашите години да си говорят за момчета, за други момичета или за дрехи. Ние с Мадж не обичаме да клюкарстваме, а мен дрехите ме отегчават до сълзи. Но след няколко неуспешни опита в началото разбрах, че много й се иска да отиде в гората, затова я взех със себе си няколко пъти и й показах как да стреля. Тя се опитва да ми преподава пиано, но предпочитам да слушам как тя свири. Понякога си ходим на гости. Мадж харесва нашата къща повече от своята. Нейните родители изглеждат симпатични, но мисля, че не ги вижда особено често. Баща й е зает с управлението на Окръг 12, а майка й получава пристъпи на ужасно главоболие, които я принуждават да лежи по цели дни.
— Може би трябва да я заведете в Капитола — казах по време на един от тези пристъпи. Във въпросния ден не свирехме на пиано, защото дори през два етажа шумът причиняваше болка на майка й. — Обзалагам се, че могат да я излекуват.
— Да. Но можеш да отидеш в Капитола само ако те поканят — каза тъжно Мадж. Дори привилегиите на кмета са ограничени.
Когато стигаме до къщата на кмета, имам време само да прегърна набързо Мадж, а после Ефи ме завлича на третия етаж да ме подготвят. След като ме разкрасяват и ме обличат в дълга до глезените сребриста рокля, имам на разположение още цял час преди вечерята, затова се измъквам и тръгвам да я търся.
Спалнята на Мадж е на втория етаж заедно с няколко стаи за гости и кабинета на баща й. Надниквам в кабинета да поздравя кмета, но той е празен. От телевизора се носи монотонен глас и спирам да погледам — показват кадри от снощното тържество в Капитола. Гледам как двамата с Пийта танцуваме, как се храним и как се целуваме. Сигурно точно в момента това върви по екраните на всяко семейство в Панем. На публиката трябва да й е втръснало до смърт от обречените влюбени от Окръг 12. На мен със сигурност ми втръсна.
Вече излизам от стаята, когато телевизорът издава особен звук. Обръщам се назад и виждам как екранът почернява. После върху него започват да проблясват думите „ПОСЛЕДНИ НОВИНИ ОТ ОКРЪГ 8“. Инстинктивно разбирам, че това е нещо, което не бива да виждам — нещо, което е предназначено само за кмета. Би трябвало да си тръгна. Бързо. Но вместо това пристъпвам по-близо до телевизора.
Появява се говорителка, която ми е непозната. Това е жена с посивяваща коса и дрезгав, властен глас. Тя предупреждава, че положението се влошава и е обявено трето ниво на тревога. В Окръг 8 се изпращат допълнителни сили, а производството на текстил е напълно преустановено.
После показват главния площад в Окръг 8. Разпознавам го, защото само преди седмица бях там. От покривите още се веят знамена с моето лице. Под тях се разкрива сцена на масови безредици. Площадът е претъпкан с крещящи хора, със скрити зад кърпи и саморъчно направени маски лица, които хвърлят тухли. Горят сгради. Миротворците стрелят в тълпата и убиват безразборно.
За пръв път виждам подобно нещо, но е очевидно, че може да става въпрос само за едно. За това, което президентът Сноу нарича бунт.
Кожена чанта, пълна с храна, и манерка с горещ чай. Чифт подплатени с пухкава кожа ръкавици, които Цина забрави. Три вейки, откъртени от голите дървета, подредени в снега така, че да сочат посоката, в която ще поема. Това оставям за Гейл на обичайното място в първата неделя след Празника на плодородието.
Продължавам нататък през студената, мъглива гора и прокарвам през снега пътеката, която ще е непозната за Гейл, но аз уверено чувствам под краката си. Тя води към езерото. Вече знам, че на старото място за срещи може да ни следят, а днес това ми е абсолютно необходимо, за да мога да разкажа всичко на Гейл. Но дали той изобщо ще дойде? Ако не дойде, няма да имам друг избор, освен да рискувам и да отида у тях посред нощ. Има неща, които той трябва да знае… неща, които трябва да ми помогне да реша…
Веднага щом осъзнах какво виждам на телевизионния екран при кмета Ъндърси, излязох от стаята и бързо тръгнах по коридора. Точно навреме, защото секунди по-късно кметът се качваше по стълбите. Махнах му с ръка.
— Мадж ли търсиш? — попита дружелюбно той.
— Да, искам да й покажа роклята си — казах аз.
— Е, знаеш къде да я намериш. — Точно тогава от кабинета му се разнесе нова поредица от писукащи звуци. Лицето му стана мрачно. — Извини ме — каза той. Влезе в кабинета и затвори плътно вратата.
Постоях в коридора, докато се съвзема. Повтарях си, че трябва да се държа естествено. После намерих Мадж в стаята й. Седеше пред тоалетката и решеше с четка дългата си къдрава руса коса. Носеше същата красива бяла рокля, с която беше облечена в деня на Жътвата. Видя ме в огледалото и се усмихна:
— О, виж колко си страхотна. Направо от модния свят на Капитола.
Пристъпих по-близо. Пръстите ми докоснаха сойката-присмехулка.
— Сега дори и брошката ми е прочута. Благодарение на теб сойките-присмехулки са последният вик на модата в Капитола. Сигурна ли си, че не си я искаш обратно? — попитах.
— Не ставай глупава, тя ти е подарък — каза Мадж. Върза косата си отзад с празнична златиста панделка.
— Откъде я намери, все пак? — попитах.
— Беше на леля ми — каза тя. — Но мисля, че отдавна я имаме в семейството си.
— Странен избор — сойка-присмехулка. Като се имат предвид събитията по време на бунта. Провалът на Капитола със сойките-бъбрици и всичко друго.
Сойките-бъбрици били мутанти, генетично променени мъжки птици, създадени от Капитола като оръжие за шпиониране на бунтовниците в окръзите. Те можели да запомнят и да повтарят дълги пасажи човешка реч, затова ги изпращали в области с бунтовници, за да улавят думите им и да ги съобщават на Капитола. Бунтовниците се досетили за това и ги насочили срещу Капитола, като говорели пред тях само лъжи. Когато това се разкрило, Капитолът се отказал от сойките-бъбрици и ги оставил да измрат. След няколко години те изчезнали, но преди това успели да се съешат с женски присмехулници и така възникнал съвсем нов биологичен вид.
— Но сойките-присмехулки никога не са били оръжие — каза Мадж. — Те са просто пойни птици. Нали така?
— Да, сигурно е така — казах аз. Но това не е вярно. Присмехулникът наистина е просто пойна птица. За разлика от него сойката-присмехулка е създание, което се е появило без намесата на Капитола. Капитолът едва ли е предвиждал, че напълно контролираното от него оръжие — сойката-бъбрица — ще се окаже достатъчно умна, за да оцелее в дивата природа, да предаде генетичния си код и да процъфтява в тази нова форма. Не бяха предвидили волята й за живот.
Сега, докато си пробивам път през снега, виждам как сойките-присмехулки скачат из клоните, чувам ги как подхващат песните на други птици, повтарят ги, а след това ги превръщат в нова мелодия. Както винаги, те ми напомнят за Ру. Сещам се за съня си от последната нощ във влака, в който я следвах, преобразена в сойка-присмехулка. Жалко, че се бях събудила малко по-рано и не можах да разбера къде се опитваше да ме заведе.
Езерото е много далече, няма спор по въпроса. Ако изобщо реши да ме последва, Гейл ще изразходва много енергия, която иначе би използвал за лов. Показателно беше, че го нямаше на вечерята в дома на кмета, макар че останалите от семейството му дойдоха. Хейзъл каза, че си е останал вкъщи, защото е болен, което беше очевидна лъжа. Нямаше го и на Празника на плодородието. Вик ми каза, че е излязъл на лов. Това сигурно беше вярно.
След два часа стигам до стара къща, близо до края на езерото. Може би „къща“ е твърде силно казано. Състои се само от една малка стая. Според баща ми преди много време тук е имало много такива къщи — все още се виждат част от основите им — и хората са идвали да се забавляват и да ловят риба на езерото. Тази къща е надживяла останалите, защото е построена от бетон. Подът, покривът, таванът — всичко е от бетон. Само един от прозорците е със здраво стъкло. Няма вода и електричество, но огнището още действа, а в ъгъла има купчина дърва, които баща ми и аз събрахме преди години. Запалвам малък огън, като разчитам, че мъглата ще скрие издайническия дим. Докато огънят се разгаря, измитам натрупания сняг под изтърбушените прозорци с метлата от клони, която баща ми направи, когато бях на около осем години и си играех тук на семейство. После сядам върху малката бетонна плоча на огнището, за да се разтопи снега от дрехите ми, и чакам Гейл.
Той се появява след учудващо кратко време. През рамо е преметнал лък, на колана му виси мъртва дива пуйка, на която сигурно е попаднал по пътя. Застава на прага, сякаш се опитва да реши дали да влезе или не. Държи неотворената кожена чанта с храна, манерката и ръкавиците на Цина — подаръци, които отказва да приеме, защото ми е ядосан. Знам точно как се чувства. Нима аз не постъпвах по същия начин с майка си?
Поглеждам го в очите. Сдържаността му не може да прикрие болката и чувството за измяна, което изпитва заради годежа ми с Пийта. Тази среща днес е последният ми шанс да не изгубя Гейл завинаги. Може да се опитвам да му обяснявам с часове, и той пак да ме отблъсне. Затова минавам направо към същността на защитата си.
— Президентът Сноу лично заплаши, че ще нареди да те убият — казвам.
Гейл леко повдига вежди, но не показва истински страх или учудване.
— И кой друг?
— Е, не ми даде точния списък. Но е логично да се предположи, че в него са включени и семействата ни — казвам аз.
Това е достатъчно, за да го накара да се приближи до огъня. Свива се пред огнището и се грее.
— Освен ако какво?
— Освен ако… все още нищо, за момента — казвам аз. Очевидно това изисква още обяснения, но нямам представа откъде да започна, затова просто седя там, загледана мрачно в огъня.
Прекарваме така около минута, после Гейл нарушава мълчанието:
— Е, благодаря за предупреждението.
Обръщам се към него, готова да се озъбя, но долавям проблясването в очите му. Мразя се за това, че се усмихвам. Моментът не е смешен, но предполагам, че е доста тежко да стовариш тази информация върху някого. Всички ще бъдем унищожени, каквото и да стане.
— Все пак трябва да знаеш, че имам план.
— Да, бас държа, че е изумителен — казва Гейл. Мята ръкавиците на скута ми. — Дръж. Не искам старите ръкавици на годеника ти.
— Той не ми е годеник. Това беше само част от преструвката. А тези ръкавици не са негови. На Цина са.
— Дай ми ги тогава — казва той. Нахлузва ръкавиците, разкършва пръсти и кимва одобрително. — Поне ще умра в комфорт.
— Това звучи оптимистично. Разбира се, ти не знаеш какво стана — казвам аз.
— Да чуем — казва той.
Решавам да започна с нощта, когато двамата с Пийта бяхме увенчани като победители в Игрите на глада, а Хеймич ме предупреди, че съм си навлякла гнева на Капитола. Разказвам му за тревогата, която ме измъчва дори след като се прибрах вкъщи, за посещението на президента Сноу, за убийствата в Окръг 11, за напрежението сред тълпите, за последното отчаяно усилие, каквото беше годежът, за знака на президента, че това не е било достатъчно, за убеждението ми, че ще ме накарат да платя за всичко.
Гейл изобщо не ме прекъсва. Докато говоря, пъхва ръкавиците в джоба си и се заема да приготви ядене за двама ни от храната в кожената чанта. Препича хляб и сирене, нарязва ябълки, слага кестени да се пекат на огъня. Гледам ръцете му, красивите му, умели пръсти. Осеяни с белези, каквито бяха и моите, преди Капитолът да заличи всички следи от кожата ми, но силни и сръчни. Ръце, достатъчно здрави да копаят въглища в мината, но достатъчно прецизни да заложат фина примка. Ръце, на които имам доверие.
Спирам за миг, за да отпия глътка чай от термоса, преди да му разкажа за прибирането си у дома.
— Е, наистина много си се заплела — казва той.
— Още не съм свършила — отвръщам му аз.
— Чух достатъчно за момента. Да прескочим напред към този твой план — казва той.
Поемам си дълбоко дъх:
— Ще избягаме.
— Какво? — пита той. Това наистина е неочаквано за него.
— Ще избягаме в гората и ще се опитаме да се спасим. — Изражението му е неразгадаемо. Дали ще ми се присмее и ще отхвърли предложението ми като глупаво? Възбудено скачам на крака и се готвя за спор. — Ти сам каза, че според теб можем да го направим! Онази сутрин в деня на Жътвата. Каза…
Гейл пристъпва към мен и усещам как ме повдига от земята. Стаята се завърта и трябва да се хвана с ръце за врата му, за да се задържа. Той се смее, щастлив е.
— Хей! — протестирам аз, но също се смея.
Гейл ме пуска на земята, но продължава да ме прегръща.
— Добре, хайде да избягаме — казва той.
— Наистина ли? Значи не мислиш, че съм луда? Ще тръгнеш с мен? — Някаква част от смазващата тежест започва да се вдига и се прехвърля върху плещите на Гейл.
— Да, мисля, че си луда, и да, ще тръгна с теб — казва той. Наистина го мисли. Не само го мисли, но и го приема на драго сърце. — Можем да го направим. Знам, че можем. Да се махнем оттук и никога да не се връщаме!
— Сигурен ли си? — казвам. — Защото ще бъде трудно, с децата и така нататък. Не искам да навляза на пет километра навътре в гората и ти да ми…
— Сигурен съм. Напълно, изцяло, сто процента сигурен. — Той навежда чело, допира го към моето и ме притегля към себе си. Кожата му, цялото му същество излъчва топлина от това, че е толкова близо до огъня, и аз затварям очи, като попивам в себе си топлината му. Вдъхвам мириса на навлажнена от снега кожа, дим и ябълки, миризмата на всички онези зимни дни, които прекарвахме заедно преди Игрите. Не се опитвам да се отдръпна. Така или иначе, защо би трябвало да го правя? Гласът му се снижава до шепот: — Обичам те.
Ето защо.
Никога не мога да предвидя тези неща. Случват се прекалено бързо. Аз предлагам план за бягство, а в следващия момент… от мен се очаква да реагирам на нещо такова. Изтърсвам възможно най-неподходящия отговор:
— Знам.
Прозвучава ужасно. Сякаш знам, че той ме обича, но не отвръщам на чувствата му. Гейл понечва да се отдръпне, но аз го сграбчвам:
— Знам! А ти… ти знаеш какво означаваш за мен. — Не е достатъчно. Той се освобождава от хватката ми. — Гейл, сега не мога да мисля за никого по този начин. Всеки ден, всяка минута, през която съм будна, откакто при Жътвата изтеглиха името на Прим, мисля само за едно — колко ме е страх. И не остава място за нищо друго. Ако се махнем, ако отидем някъде, където ще сме в безопасност, може би всичко ще е различно. Не знам.
Виждам го как преглъща разочарованието си.
— Значи, ще тръгнем. И ще разберем. — Той поглежда към огъня, където кестените започват да прегарят. Изважда ги и ги подхвърля върху плочата на огнището. — Няма да е лесно да убедим майка ми.
Сигурно все още е готов да тръгне. Но щастието е изчезнало и на негово място е останало до болка познатото ми напрежение.
— Моята също. Ще трябва да я убедя, че друг изход няма. Ще я изведа на една дълга разходка. Ще се погрижа да разбере, че алтернативата е да умрем.
— Тя ще разбере. Гледах голяма част от Игрите с нея и Прим. Няма да ти откаже — казва Гейл.
— Надявам се, че няма. — Температурата в къщата сякаш за секунди е спаднала с двайсет градуса. — Истинското предизвикателство ще бъде Хеймич.
— Хеймич? — Гейл зарязва кестените. — Няма да поканиш и него да дойде с нас, нали?
— Трябва, Гейл. Не мога да изоставя него и Пийта, защото те ще… — Намръщената му гримаса ме кара да млъкна насред изречението. — Какво?
— Съжалявам. Не си давах сметка колко голяма е групата ни.
— Ще ги измъчват до смърт, за да разберат къде съм — казвам му аз.
— Ами семейството на Пийта? Те никога няма да дойдат. Всъщност вероятно изгарят от нетърпение да ни издадат. Сигурен съм, че той е достатъчно умен и си дава сметка за това. Ами ако реши да остане?
Опитвам се да си придам безразличен вид, но гласът ми потреперва:
— Тогава ще остане.
— Готова си да го зарежеш? — пита Гейл.
— За да спася Прим и мама — да — отговарям аз. — Искам да кажа, не! Ще го накарам да дойде.
— А мен би ли ме изоставила? — Сега погледът на Гейл е твърд като камък. — Например ако не успея да убедя майка си да повлече три малки деца в гората посред зима.
— Хейзъл няма да откаже. Ще разбере, че е разумно — казвам аз.
— Да предположим, че не разбере, Катнис. Тогава какво? — настоява той.
— Тогава ще трябва да я принудиш, Гейл. Да не смяташ, че си измислям тези неща? — Аз също гневно повишавам глас.
— Не. Не знам. Може би президентът просто те манипулира. Нали той уреди сватбата ти. Ти видя как реагира тълпата в Капитола. Не мисля, че може да си позволи да те убие. Или да убие Пийта. Как ще се измъкне от това? — казва Гейл.
— Е, съмнявам се дали при положение, че в Окръг 8 има бунт, той прекарва много време да ми избира сватбена торта!
Още докато изричам тези думи, искам да си ги взема обратно. Въздействието им върху Гейл е незабавно — лицето му почервенява, от очите му излизат искри.
— В Осми има бунт? — прошепва той.
Опитвам се да се отметна от думите си, да го успокоя, както се опитах да успокоя напрежението в окръзите.
— Не знам дали наистина е бунт. Има вълнение. Хора по улиците… — казвам.
Гейл ме сграбчва за раменете:
— Какво видя?
— Нищо! Не лично. Просто чух нещо. — Както обикновено, думите ми са закъснели и недостатъчни. Предавам се и му разказвам. — Видях нещо на телевизора на кмета. Не беше предназначено за мен. Имаше тълпа и пожари, а миротворците стреляха и убиваха хора, но те се съпротивляваха… — Прехапвам устни и се мъча да продължа с описанието на сцената. Вместо това изричам на глас думите, които ме разяждат отвътре: — И вината за това е моя, Гейл. Заради онова, което направих на арената. Ако просто се бях самоубила с онези къпини, нищо от това нямаше да се случи. Пийта можеше да се прибере у дома жив, а всички останали също щяха да са в безопасност.
— В безопасност, за да правят какво? — казва той с по-кротък тон. — Да умират от глад? Да работят като роби? Да изпращат децата си на заколение? Ти не си причинила зло на тези хора — дала си им шанс. Те просто трябва да бъдат достатъчно смели, за да се възползват от него. В мините вече се говори. Има хора, които искат да се бият. Нима не виждаш? Вече се случва! Най-после се случва! Ако в Окръг 8 има бунт, защо не и тук? Защо не и навсякъде? Може би е настъпил моментът, моментът, който ние…
— Спри! Не знаеш какво говориш. Миротворците извън Окръг 12… те не са като Дарий, не са дори като Крей! За тях животът на хората в окръзите не означава абсолютно нищо, означава по-малко от нищо! — казвам аз.
— Ето защо трябва да се включим в борбата! — отвръща рязко той.
— Не! Трябва да се махнем оттук, преди да ни убият, и много други хора заедно с нас! — Пак крещя, но не мога да разбера защо го прави. Защо не иска да проумее нещо, което е толкова неоспоримо?
Гейл ме отблъсква грубо от себе си:
— Заминавай тогава. Аз няма да избягам, дори и след милион години.
— Преди доста ентусиазирано прие предложението. Не разбирам как един бунт в Окръг 8 може да ти повлияе, освен още повече да те убеди, че трябва да се махнем. Ти просто си ядосан заради… — Не, не мога да му натяквам за Пийта. — Ами семейството ти?
— Ами другите семейства, Катнис? Онези, които не могат да избягат? Не разбираш ли? Вече не става въпрос за нашето спасение. Щом бунтът е започнал! — Гейл поклаща глава, без да крие отвращението си от мен. — Можеш да направиш толкова много. — Той хвърля ръкавиците на Цина в краката ми. — Размислих. Не искам нищо, което е изработено в Капитола. — И си отива.
Поглеждам надолу към ръкавиците. Нищо, което е изработено в Капитола? Към мен ли беше насочено това? Дали сега за него съм само поредният продукт на Капитола и следователно нещо, до което не желае да се докосва? Несправедливостта на всичко това ме изпълва с гняв. Но гневът е примесен със страх, че той всеки момент може да извърши нещо безумно.
Отпускам се до огъня и отчаяно обмислям следващия си ход. Успокоявам се с мисълта, че бунтове не се правят за един ден. Гейл може да говори с миньорите едва утре. Ако успея да стигна до Хейзъл преди това, тя сигурно ще го вразуми. Но не мога да отида сега. Ако е там, той няма да ме пусне да вляза. Може би довечера, след като всички останали са заспали… Хейзъл често работи до късно вечер, за да привърши с прането. Мога да отида тогава, да почукам на прозореца и да й разкажа какво е положението, за да попречи на Гейл да извърши някоя глупост.
Припомням си разговора с президента Сноу:
— Моите съветници се безпокояха, че може да създадеш трудности, но ти не възнамеряваш да създаваш трудности, нали?
— Не.
— Точно това им казах. Казах, че никое момиче, което е готово да стигне до такива крайности, за да спаси живота си, не би го захвърлило с лека ръка.
Мисля си какви усилия е положила Хейзъл, за да спаси семейството си. Естествено тя ще бъде на моя страна. А може би няма?
Сигурно вече наближава обяд, а дните са толкова къси. Не е хубаво да си в гората след здрачаване, ако не се налага. Стъпквам догарящия огън, разчиствам остатъците от храна и затъквам ръкавиците на Цина в колана си. Решавам да ги задържа още известно време. В случай, че Гейл размисли. Спомням си изражението на лицето му, когато ги хвърли на земята. Колко отвратен беше от тях, от мен…
Тръгвам с мъка през гората и стигам до старата си къща, докато още е светло. Въпреки очевидния неуспех на разговора с Гейл, не се отказвам от плана си да избягаме от Окръг 12. Решавам като следващ ход да намеря Пийта. Може да е странно, но тъй като и той видя част от нещата, които видях аз по време на турнето, има шанс да го убедя по-лесно от Гейл. Срещам го, когато излиза от Градчето на победителите.
— На лов ли беше? — пита той. Личи си, че не смята това за добра идея.
— Не съвсем. В града ли отиваш? — питам аз.
— Да. Вкъщи ме чакат за вечеря — казва той.
— Е, нека да те изпратя дотам. — Пътят от Градчето на победителите до площада е почти безлюден. Мястото е достатъчно безопасно за разговори. Изглежда обаче, че не мога да накарам думите да излязат от устата ми. Беше такава катастрофа, когато го предложих на Гейл. Дъвча напуканите си устни. С всяка стъпка площадът е все по-близо. Може скоро да не ми се отдаде друга възможност. Поемам си дълбоко дъх и бързо изричам: — Пийта, ако те помоля да избягаш от окръга заедно с мен, би ли го направил?
Пийта хваща ръката ми и ме принуждава да спра. Не е нужно да поглежда лицето ми, за да види дали говоря сериозно.
— Зависи защо ме молиш.
— Не успях да убедя президента Сноу. В Окръг 8 има бунт. Трябва да се махаме — казвам.
— Под „ние“ само себе си и мен ли имаш предвид? Не. Кой още ще участва? — пита той.
— Моето семейство. Твоето, ако пожелае да дойде. Може би Хеймич — казвам.
— А Гейл? — пита той.
— Не знам. Възможно е той да има други планове.
Пийта поклаща глава и ми се усмихва печално:
— Обзалагам се, че е така. Разбира се, Катнис, ще дойда.
Усещам как в мен леко потрепва надежда:
— Наистина ли?
— Да. Но и за миг не мисля, че ти ще го направиш — казва той.
Рязко издърпвам ръката си:
— В такъв случай не ме познаваш. Бъди готов. Може да е всеки момент. — Тръгвам, а той ме следва на една-две крачки.
— Катнис… — казва Пийта. Не забавям ход. Ако мисли, че идеята е лоша, не искам да знам, защото нямам друга. — Катнис, чакай. — Ритам една мръсна, замръзнала буца сняг от пътеката и го оставям да ме настигне. От въглищния прах всичко изглежда особено грозно. — Наистина ще дойда, ако така искаш. Но мисля, че е по-добре да го обсъдим с Хеймич. Да се уверим, че няма да влошим положението за всички. — Той вдига глава. — Какво е това?
Ослушвам се. Толкова съм погълната от собствените си тревоги, че не съм дочула странния шум, идващ от площада. Свистене, звук от стоварващ се удар, тълпа, която дружно си поема дъх.
— Ела — казва Пийта. Изражението му изведнъж става сериозно. Не знам защо. Не мога да определя какъв е този звук, не се сещам какво се е случило. Но за него това означава нещо лошо.
Когато стигаме до площада, е ясно, че нещо става, но тълпата е твърде гъста, за да видим. Пийта стъпва на един сандък пред сладкарницата, подава ми ръка да се кача при него и оглежда площада. Почти съм се качила, когато той изведнъж ме бута надолу.
— Слизай. Махай се оттук! — Той шепне, но гласът му е остър и настойчив.
— Какво? — Опитвам се със сила да се изкатеря отново.
— Прибери се вкъщи, Катнис! Ще дойда при теб след малко, обещавам! — казва той.
Каквото и да става, то е ужасно. Изтръгвам се от ръката му и започвам да си пробивам път през тълпата. Хората ме виждат, разпознават лицето ми, а след това по лицата им се изписва паника. Нечии ръце ме блъскат назад. Гласове съскат:
— Махни се оттук, момиче.
— Само ще влошиш нещата.
— Какво искаш да направиш? Да го убият заради теб?
Но в този момент сърцето ми така бясно забива, че почти не ги чувам. Само знам, че каквото и да става на площада, то е предназначено за мен. Когато най-после си пробивам път през тълпата до разчистеното пространство, виждам, че съм права. И че Пийта е бил прав. И онези гласове също са били прави.
Китките на Гейл са завързани за дървен стълб. Дивата пуйка, която застреля по-рано, виси над него, прикована с гвоздей в шията. Якето му е захвърлено настрани на земята, ризата му е разкъсана и смъкната от гърба. Проснат е на колене в безсъзнание и виси на въжетата, с които са вързани китките му. Това, което някога беше гърбът му, сега е сурово, кърваво парче месо.
Зад него стои мъж, когото никога не съм виждала, но разпознавам униформата му. Такава носи нашият главен миротворец. Това обаче не е старият Крей, а висок, мускулест мъж с добре изгладени панталони.
Схващам напълно картината чак когато ръката му вдига камшика.
— Не! — изпищявам аз и хуквам напред. Твърде късно е да попреча на ръката да се стовари и инстинктивно знам, че няма да имам сила да я възпра. Вместо това се хвърлям право между камшика и Гейл. Разтварям широко ръце, за да защитя възможно най-голяма част от пребитото му тяло, затова няма нищо, което да отклони удара на камшика. Поемам го с пълна сила напряко през лявата си буза.
Болката е мигновена и заслепяваща. Назъбени светкавици изскачат пред очите ми и падам на колене. С една ръка обгръщам бузата си, докато с другата се задържам да не падна. Вече усещам как раната се подува и окото ми почва да се затваря. Камъните под мен са мокри от кръвта на Гейл, въздухът е натежал от миризмата й.
— Спрете! Ще го убиете! — крещя аз.
Зървам за миг лицето на нападателя си. Сурово, с дълбоки бръчки, с жестока уста. Сива коса, подстригана почти до черепа, толкова черни очи, че сякаш имат само зеници, дълъг, прав нос, зачервен от мразовития въздух. Силната ръка се вдига отново, прицелил се е в мен. Ръката ми полита към рамото, копнееща да измъкне стрела, но, разбира се, оръжията ми са скрити в гората. Стисвам зъби в очакване на следващия удар на камшика.
— Стой! — излайва един глас. Появява се Хеймич и се препъва в един миротворец, който лежи на земята. Това е Дарий. През червената коса на челото му се подава огромна пурпурна цицина. Повален е в безсъзнание, но още диша. Какво е станало? Дали се е опитал да се притече на помощ на Гейл, преди да дойда тук?
Без да му обръща внимание, Хеймич грубо ме изправя на крака.
— О, чудесно. — Хваща ме здраво с ръка под брадичката и я повдига. — Другата седмица й предстои фотосесия, на която ще показва сватбени рокли. Сега какво ще кажа на стилиста й?
Виждам как погледът на мъжа с камшика потрепва — разпознал ме е. Дебело навлечена заради студа, без грим на лицето, с плитка, небрежно пъхната под палтото, едва ли е лесно да разпознаят в мое лице победителката от последните Игри на глада. Особено когато половината ми лице е започнало да подпухва. Но Хеймич се показва по телевизията от години и е трудно човек да го забрави.
Мъжът отпуска камшика върху хълбока си:
— Тя прекъсна наказанието на доказан престъпник.
Всичко в този човек — властният му глас, странният му акцент — предупреждава за непозната и опасна заплаха. Откъде е дошъл? От Окръг 11? От Трети? Направо от Капитола?
— Не ме интересува, ако ще да е взривила и Сградата на справедливостта! Погледнете й бузата! Мислите ли, че ще е готова да застане пред камерите след седмица? — озъбва се Хеймич.
Гласът на мъжа все още е студен, но долавям лека нотка на съмнение.
— Това не е мой проблем.
— Не е, така ли? Е, скоро ще стане, приятелю. Първият телефонен разговор, който ще проведа, щом се върна вкъщи, ще бъде с Капитола — казва Хеймич. — Ще разбера кой ви е упълномощил да обезобразите хубавото личице на моята победителка!
— Той бракониерстваше. Така или иначе, на нея това какво й влиза в работата? — казва мъжът.
— Той й е братовчед. — Сега Пийта ме хваща за другата ръка, но внимателно. — А тя е моя годеница. Така че ако искате да стигнете до него, ще ви се наложи да минете и през двама ни.
Може би ние сме подходящите хора. Единствените трима души в окръга, които могат да окажат подобна съпротива. Макар че със сигурност ще бъде временно. Ще има реакция. Но в момента единственото, което ме интересува, е да спася Гейл. Новият Главен миротворец хвърля поглед към придружаващия го отряд. С облекчение виждам, че са познати лица, стари приятели от „Таласъма“. От израженията им е ясно, че не се наслаждават на зрелището.
Една от тях, жена на име Пурния, която се храни редовно при Мазната Сае, сковано пристъпва напред.
— Сър, мисля, че беше изпълнен изискваният от закона брой удари за първо провинение. Освен ако не издадете смъртна присъда, която ще изпълним чрез наказателен взвод.
— Това ли е стандартният протокол тук? — пита Главният миротворец.
— Да, сър — казва Пурния, а другите кимат в знак на съгласие. Сигурна съм, че всъщност никой от тях не знае, защото в „Таласъма“ стандартният протокол, когато някой се появи с дива пуйка, е всички да наддават за бутчетата.
— Много добре. Тогава измъкни братовчед си оттук, момиче. И ако се свести, напомни му, че следващия път, когато бракониерства из земите на Капитола, аз лично ще ръководя разстрела му. — Главният миротворец прокарва ръка по дължината на камшика, за да го изчисти, при което ни опръсква с кръв. После го навива стегнато около дръжката и се отдалечава.
Повечето миротворци тръгват под строй след него. Една малка група остава при Дарий, вдигат го за ръцете и краката и го отнасят. Улавям погледа на Пурния и беззвучно изговарям: „Благодаря“, преди да е тръгнала. Тя не реагира, но съм сигурна, че е разбрала.
— Гейл. — Обръщам се и се мъча да развържа възлите, пристягащи ръцете му. Някой подава нож и Пийта прерязва въжетата. Гейл рухва на земята.
— Най-добре да го занесем при майка ти — казва Хеймич.
Няма носилка, но старата жена на сергията за дрехи ни продава дъската, която й служи за тезгях.
— Само не казвайте откъде сте я взели — казва тя, докато бързо опакова остатъка от стоката си. По-голямата част от площада се е опразнила, страхът е надделял над състраданието. Но след случилото се не мога да обвинявам никого.
Когато полагаме Гейл с лице надолу върху дъската, вече са останали само няколко души, които ще го носят. Хеймич, Пийта и двама миньори, които работят в една и съща група с Гейл, го вдигат.
Лийви, едно момиче, което живее през няколко къщи от старата ни къща на Пласта, ме хваща под ръка. Миналата година майка ми спаси малкото й братче, когато то се разболя от дребна шарка.
— Имаш ли нужда от помощ, за да се прибереш? — В сивите й очи виждам страх, но и решителност.
— Не, но можеш ли да доведеш Хейзъл? Да й кажеш да дойде? — питам аз.
— Да — казва Лийви и се завърта кръгом.
— Лийви! — казвам. — Кажи й да не води децата.
— Не. Аз ще остана при децата — казва тя.
— Благодаря. — Грабвам якето на Гейл и тичам да настигна останалите.
— Сложи си сняг — нарежда Хеймич през рамо. Загребвам шепа сняг и го притискам към бузата си, което леко притъпява болката. Сега лявото ми око сълзи обилно и в здрача това е всичко, което мога да направя, за да следвам ботушите пред мен.
Докато вървим, чувам как Бристел и Том, колегите на Гейл, сглобяват историята на случилото се. Гейл трябва да е отишъл до къщата на Крей, както е правил стотици пъти, защото Крей винаги плаща добре за дива пуйка. Вместо Крей обаче заварил там новия Главен миротворец, мъж, когото чули някой да нарича Ромул Тред. Никой не знае какво е станало с Крей. Сутринта в „Таласъма“ си купувал алкохол и очевидно все още отговарял за окръга, но после изчезнал. Тред незабавно арестувал Гейл и, разбира се, тъй като стоял там и държал убитата пуйка, Гейл не можел да каже много в своя защита. Новината се разнесла бързо. Довели го на площада, принудили го да се признае за виновен в престъплението и го осъдили на бичуване, което трябвало да се изпълни незабавно. Когато се появих, вече му били нанесли най-малко четирийсет удара. Припаднал някъде към трийсетия.
— Истински късмет е, че у него е била само пуйката — каза Бристел. — Ако носеше обичайния си улов, щеше да бъде много по-лошо.
— Казал на Тред, че намерил пуйката да се скита из Пласта. Казал, че тя прескочила оградата и той я намушкал с пръчка. Пак си е престъпление. Но ако знаеха, че е бил в гората с оръжие, със сигурност щяха да го убият — казва Том.
— Ами Дарий? — казва Пийта.
— Някъде след двайсетина удара той се намеси и каза, че е достатъчно. Само че не го направи хитро и официално като Пурния. Хвана Тред за ръката, а Тред го удари по главата с дръжката на камшика. Нищо хубаво не го чака — казва Бристел.
— Май всички не ни чака нищо хубаво — казва Хеймич.
Започва да вали сняг, гъст и мокър, който затруднява видимостта още повече. Вървя след останалите по пътеката към къщи, направлявана повече от слуха, отколкото от зрението си. Вратата се отваря и златна светлина озарява снега. Майка ми, която сигурно цял ден се е тревожила поради необяснимото ми отсъствие, обхваща с поглед сцената.
— Новият главен миротворец — казва Хеймич, а тя леко кимва, сякаш не е необходимо друго обяснение.
Изпълвам се със страхопочитание, както винаги, когато гледам как жената, която не може да убие паяк, а вика мен, се преобразява и не изпитва никакъв страх. Когато доведат при нея болен или умиращ човек… мисля, че единствено тогава майка ми знае коя е. За секунди дългата кухненска маса се разчиства, постилат отгоре стерилен бял чаршаф и слагат Гейл върху него. Майка ми налива вода от чайника в един леген и в същото време казва на Прим какво да извади от шкафа с лекарствата. Сушени билки, тинктури и купени от аптеката шишенца. Следя движението на ръцете й, докато дългите й, тънки пръсти прибавят различни прахове и течности в легена. Гледам как накисва кърпа в горещата течност, докато дава на Прим инструкции да свари втора отвара.
Майка ми поглежда към мен:
— Окото ти пострада ли?
— Не, само се поду и се затвори — казвам.
— Сложи му още сняг — нарежда тя. Но очевидно не съм първата й грижа.
— Можеш ли да го спасиш? — питам я. Тя не казва нищо, докато изстисква кърпата и я задържа във въздуха, за да поизстине.
— Не се тревожи — казва Хеймич. — Преди времето на Крей бичуваха доста хора. Винаги при нея ги водехме.
Не си спомням времето преди Крей, време, когато е имало друг Главен миротворец и той не е жалел камшика. Но майка ми сигурно е била приблизително на моята възраст и все още е работела в аптеката с родителите си. Сигурно още тогава е имала ръце на лечителка.
Съвсем леко и внимателно тя започва да почиства обезобразената плът по гърба на Гейл. Повръща ми се, лошо ми е, чувствам се безполезна, от ръкавицата ми капе разтопен сняг и прави локва на пода. Пийта ме настанява на един стол и притиска към бузата ми кърпа, пълна с пресен сняг.
Хеймич казва на Бристел и Том да се прибират вкъщи и виждам как на вратата пъха монети в ръцете им.
— Не се знае какво ще стане с вашата група — казва той. Те кимат и приемат парите.
Хейзъл пристига, задъхана, пламнала и зачервена, с пресен сняг в косата. Безмълвно сяда на ниско столче до масата, хваща ръката на Гейл и я притиска към устните си. Майка ми не показва, че е забелязала дори нея. Навлязла е в онази специална зона, която включва само нея и пациента и понякога — Прим. Останалите можем да почакаме.
При всичките й умения, дори и на нея й отнема много време да почисти раните, да подреди онази част от разкъсаната кожа, която може да бъде спасена, да нанесе мехлем и да сложи лека превръзка. Когато кръвта е почистена, виждам къде точно се е стоварил всеки удар на камшика и чувам как отеква в онази една-единствена резка на лицето ми. Умножавам собствената си болка веднъж, два пъти, четирийсет пъти и мога само да се надявам Гейл да остане в безсъзнание. Естествено надеждите ми са разбити. Докато поставят последните превръзки, от устните му се откъсва стон. Хейзъл го гали по косата и шепне нещо, докато майка ми и Прим преглеждат нищожния си запас от обезболяващи лекарства, от онези, до които обикновено имат достъп само лекарите. Те се намират трудно, скъпи са и все не достигат. Майка ми трябва да пази най-силните за най-жестоката болка, но коя е тази най-жестока болка? За мен това винаги е болката в момента. Ако аз отговарях за лекарствения запас, тези обезболяващи щяха да свършат за един ден, защото съм почти неспособна да гледам как някой се мъчи. Майка ми се опитва да ги пази за умиращите, за да им помогне по-леко да напуснат този свят.
Тъй като Гейл се връща в съзнание, те избират билкова отвара, която се дава през устата.
— Това няма да е достатъчно — казвам аз. Те ме поглеждат втренчено. — Няма да е достатъчно, знам какво е усещането. От това няма да ти мине дори главоболие.
— Ще го съчетаем със сънотворен сироп, Катнис, и той ще издържи. Билките са по-скоро за възпалението… — започва майка ми със спокоен тон.
— Дай му лекарството! — крещя аз. — Дай му го! И без това, коя си ти, че да решаваш колко болка може да понесе!
Щом чува гласа ми, Гейл се размърдва и се опитва да протегне ръка към мен. От движението по превръзките му избива прясна кръв, а от устата му излиза измъчен стон.
— Изведете я — казва майка ми. Хеймич и Пийта буквално ме изнасят от стаята, докато аз й крещя грубости. Слагат ме на леглото и ме държат, докато преставам да се съпротивлявам.
Докато лежа и хълцам, а сълзите с труд се процеждат през затвореното ми око, чувам как Пийта шепнешком разказва на Хеймич за президента Сноу и за бунта в Окръг 8.
— Тя иска всички да избягаме — казва той. Ако има мнение по въпроса, Хеймич не го споделя.
След известно време майка ми влиза и се погрижва за лицето ми. После ме хваща за ръката и ме гали, докато Хеймич й разказва подробно какво се е случило с Гейл.
— Значи се започва отново? — казва тя. — Както преди?
— Така изглежда — отговаря той. — Кой би си помислил, че ще съжаляваме за стария Крей?
Хората и без това щяха да изпитват неприязън към Крей заради униформата, която носеше. Но навикът му да примамва гладуващи млади жени в леглото си за пари го беше превърнал в обект на ненавист за целия окръг. В тежки времена най-гладните се събираха късно вечер пред вратата му и се състезаваха за шанса да спечелят няколко монети, за да нахранят семействата си, като продават телата си. Ако бях по-голяма, когато баща ми умря, можеше да съм сред тях. Вместо това се научих да ловувам.
Не знам точно какво има предвид майка ми, като казва, че всичко започва отново, но съм толкова разгневена и толкова силно ме боли, че нямам сили да попитам. Но идеята, че лошите времена се връщат, ми се изяснява, когато на вратата се позвънява и аз се изстрелвам от леглото. Кой може да е в този час на нощта? Има само един отговор. Миротворци.
— Не могат да го вземат — казвам аз.
— Може би идват за теб — напомня ми Хеймич.
— Или за теб — отвръщам аз.
— Това не е моята къща — изтъква Хеймич. — Но ще отворя вратата.
— Не, аз ще отворя — казва тихо майка ми.
Въпреки това всички тръгваме след нея по коридора към входната врата, на която настойчиво се звъни. Майка ми отваря, но навън не стои взвод от миротворци, а самотна, покрита със сняг фигура. Мадж. Тя ми подава малка мокра картонена кутия.
— За приятеля ти — казва тя. Отварям капака на кутията и виждам шест ампули с безцветна течност. — На майка ми са. Тя ми ги даде. Вземи ги, моля те. — И хуква обратно в бурята, преди да успеем да я спрем.
— Откачено момиче — промърморва Хеймич, докато влизаме след майка ми в кухнята.
Каквото и да е дала майка ми на Гейл, аз съм права: не е достатъчно. Той стиска зъби, а тялото му лъщи от пот. Майка ми отваря една ампула, пълни спринцовката с безцветна течност и я забива в ръката му. Почти веднага лицето му започва да се отпуска.
— Какво е това нещо? — казва Пийта.
— От Капитола е. Казва се морфлинг — отговаря майка ми.
— Нямах представа, че Мадж познава Гейл — казва Пийта.
— Едно време й продавахме ягоди — казвам почти ядосано. За какво съм ядосана обаче? Със сигурност не за това, че е донесла лекарството.
— Сигурно много ги обича — казва Хеймич.
Ето това ме раздразва — намекът, че между Гейл и Мадж има нещо. И не ми е приятно.
— Тя ми е приятелка!
Сега, когато Гейл се е унесъл от обезболяващото, всички усещаме умора. Прим ни дава да хапнем яхния и хляб. Предлагаме на Хейзъл да остане при нас, но тя иска да се прибере вкъщи заради другите деца. И Хеймич, и Пийта са готови да останат, но майка ми изпраща и тях вкъщи да спят. Знае, че е безсмислено да опитва същото с мен и ме оставя да се грижа за Гейл, докато те двете с Прим си починат.
Оставам сама в кухнята с Гейл, сядам на столчето на Хейзъл и държа ръката му. След малко пръстите ми намират лицето му. Докосвам части от него, които никога не е имало повод да докосна. Гъстите му, тъмни вежди, извивката на бузата му, очертанията на носа му, вдлъбнатината в основата на шията му. Проследявам очертанията на наболата брада по челюстта му и накрая стигам до устните му. Меки и пълни, леко напукани. Дъхът му стопля премръзналата ми кожа.
Дали всички изглеждат по-млади, когато спят? Защото точно сега той сякаш е момчето, на което се натъкнах в гората преди години, същото, което ме обвини, че крада от капаните му. Каква двойка бяхме само — деца без бащи, изплашени, но също и отчаяно посветени на задачата да нахраним семействата си. Отчаяни, и все пак вече не бяхме сами след онзи ден, когато се намерихме. Спомням си стотици моменти в гората, лениви следобеди, в които ловяхме риба, деня, в който го научих да плува, деня, в който си навехнах коляното и той ме отнесе вкъщи. Спомням си как разчитахме един на друг, как взаимно си пазехме гърбовете, как се насърчавахме да бъдем смели.
За първи път си представям обратната ситуация. Представям си как наблюдавам Гейл, докато се явява като доброволец, за да спаси Рори по време на Жътвата, представям си как бива изтръгнат от живота ми, как става любим на някакво непознато момиче, за да остане жив, а след това се връща вкъщи с нея. Живее в съседство с нея. Обещава й да се ожени за нея.
Омразата, която изпитвам към него, към това измислено момиче, към всичко, е толкова истинска и непосредствена, че ме задавя. Гейл е мой. Аз съм негова. Всичко друго е немислимо. Защо трябваше да го пребият до смърт с камшик, за да разбера това?
Защото съм егоистка. Страхливка. Онзи тип момиче, което, когато наистина може да бъде полезно, е готово да избяга, за да оцелее, и да остави хората, които не могат да го последват, да страдат и да умрат. Това е момичето, което Гейл срещна днес в гората.
Нищо чудно, че спечелих Игрите. Никога не ги печели свестен човек.
Ти спаси Пийта, минава ми през ума.
Но сега и в това се съмнявам. Знаех много добре, че животът ми в Окръг 12 ще бъде невъзможен, ако оставя това момче да умре.
Опирам глава на масата, обзета от ненавист към себе си. И ми се иска да бях загинала на арената. Иска ми се Сенека Крейн да ме беше взривил, както според президента Сноу е трябвало да направи, когато извадих къпините.
Къпините. Осъзнавам, че отговорът на въпроса коя съм се крие в онази шепа отровни плодове. Ако съм ги извадила да спася Пийта, защото знаех, че всички ще ме презират, когато се върна без него, тогава съм жалко същество. Ако съм ги извадила, защото го обичам, пак съм егоцентрична, макар че може да ми се прости. Но ако съм ги извадила, за да се опълча срещу Капитола, аз съм достоен човек. Проблемът е, че не знам точно какво ставаше в мен в онзи момент.
Възможно ли е хората в окръзите да са прави? Че това е било акт на бунт, макар и несъзнателен? Защото някъде дълбоко в себе си знам, че не е достатъчно да се спася себе си, семейството и приятелите си, като избягам. Дори и да можех. Това не би поправило нищо. Не би попречило хората да бъдат измъчвани, както Гейл днес.
Животът в Окръг 12 всъщност не е толкова различен от живота на арената. В определен момент трябва да престанеш да бягаш, да се обърнеш и да се изправиш срещу онзи, който иска да те убие. Трудното е да намериш смелост за това. Е, за Гейл не е трудно. Той е бунтовник по рождение. А аз съм тази, която крои планове за бягство.
— Толкова съжалявам — прошепвам аз. Навеждам се и го целувам.
Миглите му потрепват и той ме поглежда със замъглен от опиатите поглед:
— Здрасти, Катнип.
— Здрасти, Гейл — казвам аз.
— Мислех, че досега вече ще си заминала — казва той.
Възможностите ми за избор са прости. Мога да умра като плячка в гората или да умра тук, до Гейл.
— Никъде няма да ходя. Ще остана и ще предизвикам всевъзможни неприятности.
— И аз — казва Гейл. Едва успява да се усмихне, преди лекарствата да го потопят отново в безсъзнание.
Някой разтърсва рамото ми и се изправям. Заспала съм с лице върху масата. Бялата покривка е оставила резки върху здравата ми буза. Другата, онази, която пое удара от камшика на Тред, пулсира болезнено. Гейл спи непробудно, но пръстите му са сключени около моите. Усещам миризма на пресен хляб и когато обръщам схванатия си врат, виждам Пийта, който ме гледа с много тъжно изражение. Имам чувството, че ни наблюдава от известно време.
— Хайде, отиди да поспиш, Катнис. Аз ще го наглеждам — казва той.
— Пийта. За онова, което казах вчера, за бягството… — започвам аз.
— Знам — казва той. — Няма защо да ми обясняваш.
През прозореца се процежда светлината на снежната сутрин. Виждам хлябовете, подредени на масата. Сините сенки под очите му. Питам се дали изобщо е спал. Едва ли е било за дълго. Спомням си как се съгласи да тръгне с мен вчера, как застана до мен да защити Гейл, как е готов да свърже съдбата си с моята, когато аз му давам толкова малко в замяна. Каквото и да направя, все обиждам някого:
— Пийта…
— Само си легни, моля те — казва той.
Тръгвам по стълбите към спалнята, вмъквам се под завивките и веднага заспивам. В някакъв момент Клоув, момичето от Окръг 2, влиза в съня ми. Тя ме гони, хваща ме, притиска ме към земята, измъква нож и замахва към лицето ми. Ножът се врязва дълбоко в бузата ми и прави дълбока рана. После Клоув започва да се преобразява, лицето й се удължава и се превръща в муцуна, от кожата й изниква тъмна козина, ноктите на ръцете й израстват и се превръщат в дълги хищни животински нокти, но очите й остават непроменени. Тя се превръща в мутирала форма на самата себе си, в едно от онези подобни на вълци същества, създадени от Капитола, които ни изпълваха с ужас през последната нощ на арената. Клоув отмята глава назад и надава продължителен, зловещ вой. Подемат го и другите мутове. Тя започва да лочи кръвта, която тече от раната ми, и при всяко близване нова вълна от болка пронизва лицето ми. Изкрещявам задавено, после рязко се събуждам, обляна в пот, и цялата треперя. Обхващам с ръка ранената си буза и си напомням, че тази рана ми беше нанесена не от Клоув, а от Тред. Искам Пийта да е тук и да ме прегърне, но си спомням, че вече нямам право на това. Аз избрах Гейл и бунта, докато бъдещето с Пийта е планът на Капитола, а не моят.
Подутината около окото ми е спаднала и мога да го отворя малко. Дръпвам завесите и виждам, че вятърът се е усилил и навън вилнее истинска снежна буря. Няма нищо друго, освен белотата и виещият вятър, който забележително напомня воя на мутовете.
Приемам на драго сърце бурята, с нейните яростни ветрове и дълбокия сняг. Това може известно време да задържи истинските вълци, известни още като миротворци, далече от къщата ми. Ще ми предостави няколко дни да помисля. Да съставя план. Докато всички — Гейл, Пийта и Хеймич — са наблизо. Тази буря е истински дар.
Преди да сляза, за да се изправя пред този нов живот обаче, си давам известно време, за да се помъча да осъзная какво ще означава той. Преди по-малко от ден бях готова да се отправя в гората заедно с любимия си посред зима с ясното съзнание, че Капитолът най-вероятно ще ни преследва. Несигурно начинание, в най-добрия случай. Но сега се обвързвам с нещо още по-рисковано. Опълчването срещу Капитола със сигурност ще доведе до бърз ответен удар от тяхна страна. Трябва да приема, че всеки момент могат да ме арестуват. На вратата ще се почука, като онова почукване снощи, и отряд миротворци ще ме извлече навън. Може би ще ме измъчват. Ще ме обезобразят. Ще пронижат черепа ми с куршум на градския площад, ако имам късмет да умра толкова бързо. Капитолът разполага с безброй изобретателни начини да убива хората. Представям си всичко това и ме обзема ужас, но нека погледнем нещата в очите: тези мисли отдавна се въртят в главата ми. Бях трибут в Игрите. Получих заплаха от президента. Удариха ме с камшик през лицето. Вече съм мишена.
Сега идва по-трудната част. Трябва да приема факта, че може би семейството и приятелите ми ще споделят тази участ. Прим. Само като си помисля за Прим, цялата ми решителност се изпарява. Моя работа е да я закрилям. Издърпвам одеялото над главата си и дишам толкова учестено, че изразходвам целия кислород и започвам да се задъхвам от недостиг на въздух. Не мога да позволя на Капитола да направи нещо на Прим.
А после изведнъж осъзнавам. Те вече са го направили. Убиха баща й в онези ужасни мини. Гледаха безучастно, докато тя едва не умря от глад. Избраха я за трибут, после я принудиха да гледа как сестра й се бие до смърт в Игрите. Тя понесе далеч по-тежки удари, отколкото аз на дванайсет години. А дори това бледнее в сравнение с живота на Ру.
Избутвам одеялото и вдишвам студения въздух, който полъхва от прозорците.
Прим… Ру… не са ли те истинската причина, поради която трябва да опитам да се боря? Защото онова, което им бе причинено, е толкова лошо, толкова неоправдано, толкова отвратително, че не съществува избор? Защото никой няма право да се отнася по този начин към тях?
Да. Точно това трябва да помня, когато има опасност да се парализирам от страх. Каквото и да се каня да направя, каквото и да е принуден някой от нас да понася, то е заради тях. На Ру вече никой не може да помогне, но може би не е твърде късно за онези пет детски лица, които гледаха с надежда към мен от площада в Окръг 11. Не е твърде късно за Рори, Вик и Поузи. Не е твърде късно за Прим.
Гейл е прав. Ако хората имат нужната смелост, може би сега е моментът. Прав е също и че щом съм задействала нещата, съм длъжна да направя нещо. Макар да нямам представа какво точно е то. Но решението да не бягам е изключително важна първа стъпка.
Вземам си душ и тази сутрин не съставям мислено списъци със запаси за оцеляване сред пустошта, а се опитвам да проумея как са организирали бунта в Окръг 8. Толкова много хора така открито на бунт срещу Капитола. Дали изобщо е било планирано, или просто е изригнало от години на омраза и ненавист? Какво можем да направим тук? Дали хората от Окръг 12 ще участват или ще заключат вратите си? Вчера площадът се опразни много бързо след бичуването на Гейл. Но не е ли причината в това, че всички се чувстваме безсилни и нямаме представа какво да направим? Имаме нужда някой да ни поведе и да ни покаже, че това е възможно. Струва ми се, че този човек едва ли съм аз. Може и да съм послужила като катализатор на бунта, но един водач би трябвало да е дълбоко убеден човек, а самата аз чак сега почвам да мисля по този начин. Трябва да е някой с несломим дух, а аз все още полагам огромни усилия дори само за да намеря кураж в себе си. Някой, който си служи ясно и убедително с думите, а на мен толкова лесно ми се връзва езикът.
Думи. Мисля си за думите и това ме подсеща за Пийта. Как хората приемат с готовност всичко, което казва. Обзалагам се, че ако реши, може да подтикне всяка тълпа към действие. Може да намери какво да каже. Но съм сигурна, че тази идея никога не му е минавала през ума.
Долу намирам майка ми и Прим да се грижат за упоения Гейл. Ако се съди по изражението му, ефектът на лекарството вече отминава. Подготвям се за нов скандал, но се мъча да говоря спокойно:
— Не можеш ли да му сложиш още една инжекция?
— Ще му сложа, ако е необходимо. Мислехме първо да опитаме със снежен компрес — казва майка ми. Свалила му е превръзките. Гърбът му излъчва почти видима топлина. Тя слага чиста превръзка върху възпалените рани и кимва на Прим.
Прим се приближава, като разбърква нещо, което прилича на голяма купа със сняг. Снегът обаче има бледозеленикав оттенък и излъчва приятен, чист аромат. Снежен компрес. Тя внимателно започва да изсипва с лъжица сместа върху превръзката. Почти чувам съскането върху измъчената кожа на Гейл при контакта със снежната смес. Миглите му потрепват и той отваря озадачено очи, а после въздиша с облекчение.
— Голям късмет е, че има сняг — казва майка ми.
Мисля си какво ли е да се възстановяваш от бичуване посред лято, когато е ужасно горещо, а от крана тече само топла вода.
— Какво правиш през горещите месеци? — питам я аз.
Тя се намръщва и между веждите й се появява дълбока бръчка:
— Гоня мухите.
При тази мисъл ми се обръща стомахът. Тя пълни една носна кърпа със сместа за снежния компрес и аз я притискам към отока на бузата си. Болката веднага намалява. Причината е в студенината на снега, да, но и сместа от билки, която майка ми е добавила, също помага.
— Ох. Прекрасно. Защо не му сложи този компрес снощи?
— Нужно беше раната първо да се успокои — казва тя.
Не знам точно какво означава това, но щом помага, коя съм аз, че да поставям под въпрос действията й? Майка ми знае какво прави. Усещам как ме пробожда угризение заради вчера, заради ужасните неща, които й крещях, докато Пийта и Хеймич ме извлякоха от кухнята.
— Извинявай. Задето ти се разкрещях вчера.
— И по-лоши неща съм чувала — казва тя. — Виждала си как реагират хората, когато техен любим човек се мъчи.
Любим човек. При тези думи езикът ми става безчувствен, сякаш е обвит със снежен компрес. Разбира се, аз обичам Гейл. Но каква обич има предвид тя? Какво имам предвид аз, когато казвам, че обичам Гейл? Не знам. Наистина го целунах снощи, в момент, когато емоциите ми бяха доста буйни. Но съм сигурна, че той не го помни. Или помни? Надявам се, че не. Ако помни, всичко само ще се усложни още повече, а аз наистина не мога да мисля за целувки, когато ми предстои да организирам бунт. Леко разтърсвам глава, за да я проясня.
— Къде е Пийта?
— Прибра се вкъщи, когато те чу да се размърдваш. Заради бурята искаше да нагледа къщата си — отговаря майка ми.
— Дали се е прибрал благополучно? — питам аз. В снежната буря може да се изгубиш на метри от дома си и да поемеш по съвсем друг път.
— Защо не му се обадиш и не провериш? — казва тя.
Влизам в кабинета — стая, която до голяма степен избягвам след срещата с президента Сноу — и набирам номера на Пийта. След няколко позвънявания той отговаря.
— Хей. Просто исках да се уверя, че си се прибрал — казвам аз.
— Катнис, живея през три къщи от теб.
— Знам, но в това време и всичко останало…
— Е, добре съм. Благодаря, че провери. — Настъпва продължителна пауза. — Как е Гейл?
— Добре. В момента майка ми и Прим му слагат снежен компрес.
— А лицето ти? — пита той.
— И аз си сложих компрес. Днес виждал ли си Хеймич?
— Отбих се да проверя как е. Мъртвопиян. Но запалих камината и му оставих хляб.
— Исках да говоря с… и с двама ви. — Не смея да добавя нещо повече по телефона, който със сигурност се подслушва.
— Вероятно ще трябва да почакаш, докато времето се оправи — казва той. — И без друго преди това няма да се случи нищо особено.
— Не, няма — съгласявам се аз.
На бурята й трябват два дни да изчерпи силите си, като ни оставя със снежни преспи, толкова високи, че стигат над главата ми. Минава още един ден, преди да разчистят пътеката от Градчето на победителите до площада. През това време помагам в лечението на Гейл, налагам бузата си със снежни компреси и се мъча да си припомня всичко, което знам за бунта в Окръг 8, защото може да ни е полезно. Отокът на лицето ми спада, но оставам със сърбяща, зарастваща рана и много насинено око. Все пак при първата попаднала ми възможност се обаждам на Пийта, за да проверя дали иска да дойде с мен в града.
Събуждаме Хеймич и го завличаме заедно с нас. Той роптае, но по-малко от обикновено. Всички знаем, че трябва да обсъдим случилото се и най-опасно е да го правим в домовете си. Проговаряме едва след като сме се отдалечили достатъчно от Градчето. Оглеждам подозрително триметровите снежни стени, издигащи се от двете страни на разчистената тясната пътека и се чудя дали ще рухнат върху нас.
Най-после Хеймич нарушава мълчанието:
— Значи всички се отправяме в голямата неизвестност, така ли? — пита ме той.
— Не — казвам аз. — Вече не.
— Значи откри грешките в плана си, а, скъпа? — пита той. — Някакви нови идеи?
— Искам да организирам бунт — казвам аз.
Хеймич се изсмива. Смехът му не е презрителен, което е още по-тревожно. Значи той дори не ме приема сериозно.
— Е, аз пък искам да пия едно. Все пак дръж ме в течение как се развива планът ти — казва той.
— А какъв е твоят план? — питам ядосано аз.
— Моят план е да се погрижа всичко да бъде перфектно за сватбата ти — казва Хеймич. — Обадих се и промених датата за фотосесията, без да се впускам в твърде големи подробности.
— Ти даже нямаш телефон — отбелязвам аз.
— Ефи уреди този въпрос — казва той. — Знаеш ли, че тя ме попита дали искам аз да те заведа до олтара? Отговорих й, че колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Хеймич… — казвам умолително.
— Катнис… — имитира той тона ми. — Няма да се получи.
Млъкваме, защото край нас минава група работници с лопати и тръгва към Градчето на победителите. Може би ще разчистват онези триметрови преспи. А когато вече са се отдалечили и не могат да ни чуят, площадът е твърде близо. Излизаме на него и всички едновременно се заковаваме на място.
Нищо особено няма да се случи по време на бурята. По този въпрос двамата с Пийта бяхме единодушни. Но сме сгрешили ужасно. Площадът е преобразен. От покрива на Сградата на справедливостта виси огромен флаг с герба на Панем. Миротворци в чисто нови бели униформи маршируват по преметения калдъръм. По покривите са разположени картечни гнезда. Най-стряскаща е една редица от нови съоръжения — официален стълб за бичуване, няколко позорни стълба и бесилка, — издигнати в центъра на площада.
— Тред не си губи времето — казва Хеймич.
През няколко улици от площада гори пожар. Излишно е да го казваме на глас. Това може да е само „Таласъма“, който изтлява сред облаци дим. Сещам се за Мазната Сае, за Рипър, за всичките ми приятели, които си изкарват хляба там.
— Хеймич, дали според теб там е имало хора, когато… — Не мога да довърша изречението.
— Не, те имат достатъчно ум в главите. И ти щеше да имаш, ако се беше родила по-отдавна — казва той. — Е, аз ще отида да видя колко спирт за разтривки може да ми отдели аптекарят.
Той се помъква през площада, а аз поглеждам Пийта:
— За какво му е спирт? — После се сещам. — Не можем да му позволим да го пие. Ще се убие или в най-добрия случай ще ослепее. Заделила съм малко концентрат вкъщи.
— Аз също. Може би ще му стигне, докато Рипър намери начин да възстанови бизнеса — казва Пийта. — Трябва да проверя как е семейството ми.
— Аз трябва да видя Хейзъл. — Тревожа се. Мислех си, че тя ще се появи у нас в момента, в който спре снегът. Но няма и следа от нея.
— И аз ще дойда. Ще се отбия в хлебарницата на път за вкъщи — казва той.
— Благодаря. — Изведнъж ме обзема силен страх при мисълта какво може да заваря там.
Улиците са почти пусти, което нямаше да е толкова необичайно по това време на деня, ако всички бяха на работа в мините, а децата — на училище. Но те не са. Виждам как хората надничат зад вратите и през пролуките в капаците на прозорците.
Бунт, мисля си аз. Каква глупачка съм. В плана още от самото начало има грешка, но двамата с Гейл бяхме прекалено заслепени, за да я видим. Всеки бунт изисква да нарушиш закона, да се изправиш срещу властта. Ние сме правили това цял живот, както и семействата ни. Бракониерство, търговия на черно, подигравателни коментари по адрес на Капитола в гората. Но за повечето хора в Окръг 12 дори самото отиване до „Таласъма“, за да купят нещо, е много рисковано начинание. А аз очаквам от тях да се съберат на площада с камъни и факли? Дори само като ни видят двамата с Пийта, хората дърпат децата си далече от прозорците и пускат плътно пердетата.
Хейзъл си е вкъщи, а Поузи е много болна. Разпознавам обривите на дребната шарка.
— Не можех да я оставя — казва тя. — Пък и знаех, че Гейл е във възможно най-добри ръце.
— Разбира се — отговарям аз. — Той е много по-добре. Майка ми казва, че ще се върне в мините след две седмици.
— Може и да не ги отворят дотогава — казва Хейзъл. — Говори се, че са затворени до второ нареждане. — Тя нервно хвърля поглед към празното си корито за пране.
— И ти ли спря работа? — питам.
— Не официално — казва Хейзъл. — Но сега всички се страхуват да използват услугите ми.
— Може би е заради снега — казва Пийта.
— Не, Рори направи една бърза обиколка тази сутрин. Изглежда няма нищо за пране — казва тя.
Рори обвива ръце около Хейзъл:
— Ще се оправим.
Изваждам от джоба си шепа пари и ги оставям на масата:
— Майка ми ще изпрати нещо за Поузи.
Когато вече сме навън, се обръщам към Пийта:
— Ти се прибирай. Аз искам да се отбия до „Таласъма“.
— Ще дойда с теб — казва той.
— Не. Създадох ти достатъчно неприятности.
— И като избягвам да се разхождам покрай „Таласъма“… всичките ми проблеми ще се уредят? — Той се усмихва и ме хваща за ръка. Двамата заедно тръгваме по криволичещите улички на Пласта и стигаме до горящата сграда. Дори не са си направили труда да оставят миротворци на пост около нея. Знаят, че никой няма да се опита да гаси пожара.
Горещината от пламъците разтапя снега наоколо и по обувките ми се стича черна струя.
— Заради целия този въглищен прах от едно време е — казвам аз. Наслоил се е във всеки ъгъл и всяка пролука. Набил се е в дъските на пода. Чудното е, че това място не е хвръкнало във въздуха по-рано. — Искам да проверя как е Мазната Сае.
— Не днес, Катнис. Не мисля, че ще помогнем на някого с появяването си — казва той.
Връщаме се на площада. Купувам няколко кексчета от бащата на Пийта, докато те двамата си говорят за времето. Никой не споменава отвратителните инструменти за мъчения само на метри от входната врата. Последното, което забелязвам, докато си тръгваме от площада, е, че не разпознавам нито едно от лицата на миротворците.
Минават дни и положението все повече се влошава. Мините остават затворени в продължение на две седмици, а дотогава половината Окръг 12 вече гладува. Броят на децата, които вземат тесери срещу подпис, се повишава рязко, но те често не получават дажбите, което им се полагат. Започва недостиг на храна и дори онези, които имат пари, излизат от магазините с празни ръце. Когато мините отварят отново, надниците са намалени, работното време — удължено, а миньорите биват изпращани на скандално опасни работни места. Очакваната с нетърпение храна, обещана за Деня на колетите, пристига развалена и проядена от мишки. Съоръженията на площада се използват активно, влачат хората там и ги наказват за нарушения, на които толкова дълго никой не е обръщал внимание, че сме забравили, че са незаконни.
Гейл се прибира вкъщи без повече разговори за бунт между нас. Не се съмнявам обаче, че всичко, което ще види, само ще засили решимостта му да отвърне на удара. Трудностите в мините, измъчените тела на площада, гладът върху лицата на близките му. Рори е започнал да взема тесери срещу подпис — нещо, за което Гейл дори не говори, — но това пак не е достатъчно при постоянната оскъдица и непрекъснато покачващата се цена на храната.
Единственият светъл лъч е, че убеждавам Хеймич да наеме Хейзъл като икономка, резултатът от което е известна допълнителна сума пари за нея и сериозно подобрение в стандарта на живот на Хеймич. Странно е да вляза в къщата му и да я намеря свежа и чиста, докато на печката се топли ядене. Той почти не забелязва, защото води съвсем различна битка. Пийта и аз се помъчихме да му даваме на части концентрата, който имахме, но той почти свърши, а последния път, когато видях Рипър, тя беше окована на позорния стълб.
Чувствам се като парий, когато вървя по улиците. Сега на публични места всички ме избягват. Но вкъщи не ми липсва компания. Непрекъснато водят болни и ранени в нашата кухня при майка ми, която отдавна е престанала да взема пари за услугите си. Запасът й от лекарства обаче така намалява, че скоро снегът ще е единственото, с което ще разполага, за да лекува пациентите си.
Гората, разбира се, е забранена територия. Абсолютно. Категорично. Сега дори Гейл не оспорва това. Но една сутрин аз го правя. И не пълната с болни и умиращи хора къща, разкървавените гърбове, децата с изпити лица, маршируващите ботуши или вездесъщата мизерия ме подтикват да се промъкна под оградата. А пристигането на сандък със сватбени рокли една вечер с бележка от Ефи, която гласи, че президентът Сноу лично ги е одобрил.
Сватбата. Той наистина ли планира да доведе тази история докрай? Каква ли цел преследва с това извратеният му мозък? Дали е заради населението на Капитола? Беше обещана сватба, значи ще има сватба. А после ще ни убие? Като назидание за окръзите? Не знам. Не мога да схвана логиката на поведението му. Мятам се и се въртя в леглото, докато вече не мога да издържам. Трябва да се махна оттук. Поне за няколко часа.
Ровя из гардероба и накрая намирам подплатения зимен екип, който Цина ми направи за свободното време през Турнето на победата. Непромокаеми ботуши, скиорски костюм, който ме покрива от горе до долу, термални ръкавици. Обичам старите си ловни дрехи, но това високотехнологично облекло е по-подходящо за прехода, който планирам за днес. Слизам на пръсти долу, пълня ловната чанта с храна и се измъквам безшумно от къщата. Прокрадвам се по странични улици и задни алеи, и стигам до слабото място в оградата, най-близко до магазина на месарката Руба. Тъй като много работници пресичат оттук, за да стигнат до мините, снегът е осеян със следи от стъпки. Моите ще останат незабелязани. При всички усилия за повишаване на сигурността, които положи, Тред не е обърнал голямо внимание на оградата, може би защото е смятал, че лошото време и дивите животни са достатъчни да накарат хората да си стоят на сигурно място вътре. За всеки случай, веднага щом се промъквам под оградата, заличавам следите си, а по-нататък дърветата ги скриват вместо мен.
Вече се зазорява, когато измъквам от скривалището лък и стрели и започвам да си проправям с мъка път през снежните преспи в гората. Кой знае защо съм твърдо решена да стигна до езерото. Може би за да се сбогувам с това място, с баща ми и с щастливите мигове, които прекарахме там, защото знам, че сигурно никога повече няма да дойда тук. Може би само така мога отново да си поема напълно дъх. Част от мен всъщност не се тревожи истински дали ще ме хванат, щом мога да видя това място още веднъж.
Пътят дотам ми отнема два пъти повече време от обикновено. Дрехите, изработени от Цина, задържат топлината много добре и пристигам потънала в пот под скиорския екип, но лицето ми е премръзнало. Зимното слънце, което хвърля гневни отблясъци върху снега, е направило нещо със зрението ми, и съм толкова изтощена и погълната от собствените си безнадеждни мисли, че не забелязвам знаците. Тънката струйка дим от комина, пресните следи от стъпки, ароматът на запарени борови иглички. Намирам се буквално на няколко метра от вратата на бетонната къща, когато спирам на място. И не заради дима, следите от стъпки или миризмата. А заради един звук, който не мога да сбъркам — изщракване на оръжие зад гърба ми.
Втора природа. Инстинкт. Обръщам се и опъвам лъка, макар вече да знам, че шансовете не са в моя полза. Виждам бялата униформа, каквато носят миротворците, светлокафявия ирис на окото, където ще се забие стрелата ми. Но оръжието пада на земята, а невъоръжената жена протяга към мен нещо, което държи в ръкавицата си.
— Спри! — вика тя.
Поколебавам се, неспособна да проумея този обрат на събитията. Може би имат заповеди да ме заловят жива и да ме изтезават, докато улича в престъпление всеки, когото някога съм познавала. Хайде да видим дали ще успеете, казвам си аз. Пръстите ми почти са решили да пуснат стрелата, когато виждам какво държи в ръкавицата. Малко кръгло хлебче. По-скоро бисквита. Посивяло и подгизнало по краищата. Но в средата ясно се вижда изображение.
Това е моята сойка-присмехулка.