Нищо не разбирам. Моята птица, изобразена върху бисквита. За разлика от стилните варианти, които видях в Капитола, това определено не е моден аксесоар.
— Какво е това? Какво означава? — питам рязко, все още готова да убивам.
— Означава, че сме на твоя страна — казва треперлив глас зад гърба ми.
Не я видях, когато се приближих. Трябва да е била в къщата. Не свалям очи от настоящата си цел. Вероятно новодошлата е въоръжена, но се обзалагам, че няма да рискува да ме остави да чуя щракването, което ще означава, че смъртта ми е неизбежна, като знае, че на мига ще убия спътницата й.
— Излез пред мен, за да те виждам! — заповядвам аз.
— Тя не може. Тя е… — опитва се да каже жената с бисквитата.
— Излез пред мен! — изкрещявам аз.
Чува се стъпка и звук от влачещи се крака. Очевидно движението изисква усилие. Друга жена, или може би трябва да я нарека „момиче“, тъй като изглежда приблизително на моята възраст, се появява с куцукане. Облечена е с униформа на миротворец, завършваща с бялата кожена наметка, но момичето е дребно, а униформата е с няколко номера по-голяма. Не виждам да носи оръжие. Подпира се на груба патерица, направена от отчупен клон. Влачи десния си крак.
Оглеждам лицето на момичето, което е яркочервено от студа. Зъбите й са криви, а над едното от шоколадово кафявите й очи има родилен белег с форма на ягода. Това не е миротворец. Нито гражданка на Капитола.
— Кои сте вие? — питам предпазливо, но не толкова войнствено.
— Казвам се Туил — отговаря жената. По-възрастна е. Може би някъде към трийсет и пет. — А това е Бони. Бягаме от Окръг 8.
Окръг 8! Тогава сигурно знаят за бунта!
— Откъде взехте униформите? — питам.
— Откраднах ги от фабриката — казва Бони. — Ние ги правим там. Само че си мислех, че тази ще бъде за… за някой друг. Затова не й е по мярка.
— Взехме оръжието от един мъртъв миротворец — казва Туил, като проследява погледа ми.
— А тази бисквита в ръката ти? С птицата. Какво означава? — питам.
— Не знаеш ли, Катнис? — Бони изглежда искрено изненадана.
Разпознават ме. Разбира се, че ме разпознават. Лицето ми е открито и стоя тук извън Окръг 12, насочила стрела към тях. Коя друга мога да съм?
— Знам, че е същата като брошката, която носех на арената.
— Тя не знае — казва тихо Бони. — Може би нищо не знае.
Внезапно изпитвам нуждата да си придам вид, че владея положението.
— Знам, че в Осми сте имали бунт.
— Да, ето защо трябваше да се махнем — казва Туил.
— Е, сега вече сте се махнали. Какво смятате да правите? — питам.
— Тръгнали сме към Окръг 13 — отвръща Туил.
— Тринайсет ли? — казвам. — Няма Окръг 13. Беше взривен и заличен от картата.
— Преди седемдесет и пет години — казва Туил.
Бони пристъпва от крак на крак, подпряна на патерицата си, и трепва.
— Какво ти е на крака? — питам аз.
— Изкълчих си глезена. Ботушите са ми много големи — казва Бони.
Прехапвам устна. Инстинктът ми подсказва, че казват истината. А зад тази истина има много информация, до която ми се иска да се добера. Все пак пристъпвам напред и прибирам оръжието на Туил, преди да сваля лъка си. После се поколебавам за момент, като се сещам за един друг ден в тази гора, когато двамата с Гейл гледахме как един ховъркрафт се появява изневиделица и залавя двама бегълци от Капитола. Момчето беше пронизано с копие и убито. Колкото до червенокосото момиче, когато отидох в Капитола, открих, че е осакатено и превърнато в няма прислужница, в авокс.
— Някой преследва ли ви?
— Едва ли. Сигурно си мислят, че сме загинали при експлозията във фабриката — казва Туил. — Само по една щастлива случайност не загинахме.
— Добре, да влезем вътре — казвам аз и посочвам към къщата. Влизам след тях вътре, като нося оръжието.
Бони се насочва право към огнището и се отпуска върху една наметка от тези, които носят миротворците, разстлана пред него. Протяга ръце към слабия пламък, който гори в единия край на овъглен пън. Кожата й е толкова бледа, че е полупрозрачна и виждам как огънят проблясва през плътта й. Туил се опитва да нагласи наметката, която сигурно е нейна, около раменете на треперещото момиче.
Върху пепелта е сложена срязана наполовина консервена кутия — краищата са назъбени и изглеждат опасно. В нея има шепа борови иглички, които се запарват във вода.
— Чай ли си правите?
— Нещо подобно. Някой правеше чай от борови иглички в Игрите на глада преди няколко години. Поне ми се стори, че бяха борови иглички — намръщено казва Туил.
Спомням си Окръг 8 — грозен градски пейзаж, отвсякъде се издигат индустриални пушеци, хората живеят в разнебитени блокове. Не се виждаше дори стръкче трева. Никаква възможност да опознаят природата. Истинско чудо е, че тези двете са стигнали толкова далече.
— Без храна ли останахте? — питам.
Бони кимва:
— Взехме каквото можехме, но храната беше толкова малко. Свърши преди доста време.
Потрепването в гласа й слага край на подозренията ми. Тя е просто едно недохранено, ранено момиче, което бяга от Капитола.
— Е, днес извадихте късмет — казвам аз и пускам ловната си чанта на пода.
Хората из целия окръг гладуват, а ние все пак имаме повече от достатъчно. Затова разгърнах дейността си. Имам си собствени приоритети: семейството на Гейл, мазната Сае, някои търговци от „Таласъма“, които бяха принудени да се откажат от дейността си. Майка ми си има други хора, главно пациенти, на които иска да помогне. Тази сутрин нарочно препълних с храна ловната чанта, тъй като знаех, че майка ми ще види намалелите запаси в килера и ще предположи, че обикалям домовете на гладните. Всъщност си откупвах време, за да отида до езерото, без да я тревожа. Имах намерение да разнеса храната на връщане, но сега виждам, че това няма да стане.
Изваждам от чантата две пресни хлебчета с пласт запечено отгоре сирене. Откакто Пийта разбра, че са ми любимите, имаме постоянен запас от такива хлебчета. Подхвърлям едно на Туил, но ставам и слагам другото в скута на Бони, тъй като в момента координацията между ръката и очите й изглежда малко несигурна, а не искам хлебчето да падне в огъня.
— О-о… — казва Бони. — О, всичко това за мен ли е?
Нещо в мен се свива мъчително, когато си спомням един друг глас, този на Ру. На арената. Когато й дадох бутчето на дивата гъска. „О, никога не са ми давали цяло бутче“. Недоверието на хронично гладните.
— Да, изяж го цялото — казвам аз. Бони държи хлебчето, сякаш още не може да повярва, че е истинско, а после забива зъби в него отново и отново, неспособна да спре. — По-добре ще е, ако дъвчеш. — Тя кимва, като се опитва да яде по-бавно, но знам колко е трудно, когато усещаш такава празнота в стомаха. — Мисля, че чаят ви е готов. — Изваждам тенекиената кутия от огъня. Туил вади от раницата си две тенекиени чаши и аз ги пълня с чай и ги оставям на пода да изстинат. Те се притискат една към друга, ядат, духат чая и отпиват малки, горещи глътки, докато аз стъквам огъня. Изчаквам, докато започнат да облизват мазнината от пръстите си и питам:
— Е, каква е вашата история?
И те ми разказват.
Още от Игрите на глада насам, недоволството в Окръг 8 нараствало. Разбира се, там винаги е имало някакво недоволство. Но разликата този път била, че вече не им стигало само да говорят срещу Капитола, и идеята да предприемат нещо се превърнала от желание в реалност. В текстилните фабрики, които обслужват Панем, машините са ужасно шумни, а шумът позволява безопасно да размениш няколко думи — прошепваш нещо на ухо, незабелязано казваш нещо на някого. Туил преподавала в училище, Бони била една от ученичките й, и щом ударел последният звънец, двете изкарвали по една четиричасова смяна в шивашката фабрика, където произвеждат униформи за миротворците. На Бони, която проверявала готовата продукция, й трябвали месеци да осигури двете униформи — тук — ботуш, там — чифт панталони. Те били предназначени за Туил и съпруга й, защото всички разбирали, че след като бунтът започне, ще бъде изключително важно да разнесат вестта за него отвъд границите на Окръг 8, ако искат да се разпространи и да завърши успешно.
Денят, в който двамата с Пийта пристигнахме там и се появихме на площада като част от Турнето на победата, всъщност бил един вид репетиция. Хората в тълпата заели предварително планирани позиции близо до сградите, които щели да атакуват, когато избухне бунтът. Такъв бил планът: да превземат центровете на властта в града — Сградата на справедливостта, щаба на Миротворците и Комуникационния център. Както и други важни точки в окръга — железопътната линия, хранилището за зърно, електроцентралата и арсенала.
Бунтът започнал онази вечер, когато Пийта падна на колене и декларира вечната си любов към мен пред камерите в Капитола. Това било идеалното прикритие. Гледането на интервюто ни с Цезар Фликърман по случай Турнето на победата било задължително. То давало възможност на хората в Окръг 8 да излязат навън по улиците след мръкване и да се събират на площада или в различни обществени сгради из града, за да гледат. Обикновено подобна активност би била прекалено съмнителна. Но сега всички заели местата си и в уречения час, осем вечерта, маските паднали и бунтът избухнал с пълна сила.
Първоначално миротворците били изненадани и стъписани от численото превъзходство, поради което тълпата взела надмощие. Комуникационният център, хранилището за зърно и електроцентралата били превзети. Миротворците загивали, а бунтовниците взимали оръжията им. Имало някаква надежда, че това не е безумна постъпка, че по някакъв начин, ако успеят да разнесат вестта до другите окръзи, може би ще е възможно наистина да свалят правителството в Капитола.
Но после станало страшно. Започнали да пристигат хиляди миротворци. Ховъркрафтите бомбардирали укрепленията на бунтовниците и ги превърнали в пепелища. Последвал пълен хаос и на хората не им оставало нищо друго, освен да се помъчат да се скрият в домовете си. За смазването на съпротивата били нужни по-малко от четирийсет и осем часа. После, в продължение на седмица, им наложили пълна блокада. Никаква храна, никакви въглища, пълна забрана да напускат домовете си. Телевизионните предавания спрели — показали единствено обесването на обвинените в подстрекателство на площада. Накрая, една вечер, когато целият окръг бил на косъм от гладната смърт, дошла заповедта да се явят отново на работа.
За Туил и Бони това означавало да се върнат в училище. Тъй като поради бомбардировките една улица била непроходима, те закъснели за смяната си и се намирали на стотина метра от фабриката, когато тя се взривила и всички, които били вътре, загинали — включително съпругът на Туил и цялото семейство на Бони.
— Някой трябва да е съобщил в Капитола, че идеята за бунта е започнала от фабриката — казва тихо Туил.
Двете избягали обратно в дома на Туил. Взели униформите на миротворците, събрали набързо каквито провизии намерили, включително от мъртвите си съседи, и се промъкнали до железопътната гара. Преоблекли се в униформите на миротворците в някакъв склад и в този вид успели да се качат на един товарен влак, пътуващ за Окръг 6, във вагон, пълен с платове. Избягали от влака, когато спрял да зареди с гориво и продължили пеш. Криели се в гората, но използвали релсите за ориентир, и стигнали до покрайнините на Окръг 12. Там били принудени да спрат, защото Бони си изкълчила глезена.
— Разбирам защо бягате, но какво се надявате да намерите в Окръг 13? — питам аз.
Бони и Туил се споглеждат нервно:
— Не сме съвсем сигурни — казва Туил.
— В Окръг 13 няма нищо друго, освен развалини — казвам. — Всички сме виждали кадрите.
— Точно там е работата. Използват все едни и същи кадри, откакто всички в Окръг 8 се помним — казва Туил.
— Така ли? — Опитвам се да си спомня, да извикам в паметта си образите от Окръг 13, които съм виждала по телевизията.
— Нали знаеш как винаги показват Сградата на справедливостта? — продължава Туил. Кимвам. Виждала съм я хиляди пъти. — Ако се вгледаш много внимателно, ще я видиш. Горе в далечния десен ъгъл.
— Какво ще видя? — питам.
Туил отново протяга към мен бисквитата с птицата.
— Сойка-присмехулка. Мярва се съвсем набързо, докато прелита. Една и съща всеки път.
— Някои хора в нашия окръг твърдят, че продължават да използват едни и същи кадри, защото Капитолът не може да покаже какво всъщност има там сега — казва Бони.
Ахвам от учудване.
— И затова сте тръгнали към Окръг 13? Защото сте гледали няколко кадри, на които се вижда птица? Мислите, че ще намерите нов град, из който се разхождат хора? И Капитолът няма нищо против това?
— Не — сериозно отговаря Туил. — Според нас хората са се скрили под земята, когато всичко на повърхността е било разрушено. Смятаме, че са оцелели. Предполагаме също, че Капитолът ги е оставил на мира, защото преди Тъмните дни Окръг 13 се е занимавал с разработването на ядрени технологии.
— Имало е графитни мини — казвам аз, но след това се поколебавам, защото това е информация, която съм получила от Капитола.
— Имало е някои малки мини, да. Но не достатъчно, за да оправдаят население с такава численост. Това май е единственото, което знаем със сигурност — казва Туил.
Сърцето ми се разтуптява. Ами ако са прави? Възможно ли е да е вярно? Възможно ли е да има друго място, освен гората, където човек да избяга? Безопасно място? Ако в Окръг 13 съществува някаква общност, дали ще е по-добре да отида там, където може би ще успея да постигна нещо, вместо да чакам смъртта си тук? Но тогава… ако в Окръг 13 има хора, с мощни оръжия…
— Защо досега не са ни помогнали? — питам ядосано аз. — Ако е вярно, защо ни оставят да живеем така? С глада, убийствата и Игрите? — И изведнъж изпитвам омраза към този въображаем таен град в Окръг 13 и неговите жители, които седят безучастно и гледат отстрани как умираме. Те не са по-добри от Капитола.
— Не знаем — прошепва Бони. — В момента се надяваме единствено, че наистина ги има.
При тези думи идвам на себе си. Това са измислици. Окръг 13 не съществува, защото Капитолът никога не би допуснал той да съществува. Вероятно са сбъркали за кадъра. Сойките-присмехулки са навсякъде — повече от камъните. И са почти толкова издръжливи. Ако са оцелели след първоначалната бомбардировка на Окръг 13, сега вероятно процъфтяват.
Бони няма дом. Близките й са мъртви. Да се върне в Окръг 8 или да се засели в друг окръг, ще бъде невъзможно. Разбира се, че идеята за един независим, процъфтяващ Окръг 13 я привлича. Нямам сили да й кажа, че преследва една мечта, мимолетна като струйка дим. Може би двете с Туил ще успеят да се приспособят към живота в гората. Съмнявам се, но те са в толкова окаяно състояние, че трябва да се опитам да им помогна.
Първо им давам всичката храна от чантата — главно зърно и сушен боб, но има достатъчно, за да изкарат известно време, ако внимават. После извеждам Туил в гората и се опитвам да й обясня основните правила на ловуването. Тя има оръжие, което превръща слънчевата енергия в смъртоносни лъчи и може да издържи неопределено време. Когато Туил убива първата си катерица, горкото създание представлява главно овъглена каша, защото го е уцелила в тялото. Показвам й как да го одере и изчисти. С малко практика ще се научи. Отсичам нова патерица за Бони. Когато се връщаме в къщата, събувам втория чифт чорапи, които нося, и й ги давам. Казвам й да ги натъпче отпред в ботушите си, за да може да ходи, а нощем да ги обува. Накрая ги научавам как да стъкнат приличен огън.
Те ме молят за подробности относно положението в Окръг 12 и аз им разказвам за живота под управлението на Тред. Виждам, че според тях това е важна информация, която ще отнесат на онези, които управляват Окръг 13, и удовлетворявам желанието им, за да не разруша надеждите им. Небето ми дава знак, че денят върви към края си и нямам повече време за успокоителни приказки.
— Трябва да тръгвам — казвам аз.
Те ме заливат с благодарности и ме прегръщат.
От очите на Бони потичат сълзи:
— Не мога да повярвам, че наистина те срещнахме. Всички говорят само за теб, откакто…
— Знам. Знам. Откакто извадих онези къпини — казвам уморено.
Пътят на връщане минава почти неусетно, макар че започва да вали мокър сняг. Зашеметена съм от новата информация за бунта в Окръг 8 и неправдоподобната, но примамлива възможност за съществуването на Окръг 13.
Докато слушах Бони и Туил, се уверих в едно: президентът Сноу си е играл с мен. Всички целувки и ласки на света не биха могли да намалят напрежението, натрупано в Окръг 8. Да, това, че извадих къпините, се бе оказало искрата, но аз не разполагах с начин да контролирам огъня. Той сигурно е знаел това. Тогава защо дойде вкъщи, защо ми нареди да убедя тълпата в любовта си към Пийта? Очевидно това е било трик, за да отвлече вниманието ми и да ми попречи да извърша в окръзите нещо друго, което може да възпламени бунт. И за да забавлява хората в Капитола, разбира се. Предполагам, че сватбата е просто необходимо допълнение към това.
Приближавам се към оградата, когато на един клон каца сойка-присмехулка и ми запява. При вида й осъзнавам, че така и не получих пълно обяснение за птицата върху онази бисквита и значението й.
„Означава, че сме на твоя страна“. Така каза Бони. Има хора, които са на моя страна? Каква страна? Нима несъзнателно съм се превърнала в лицето на очаквания бунт? Нима сойката-присмехулка върху брошката ми се е превърнала в символ на съпротивата? Ако е така, моята страна не се справя много добре. Достатъчно е да видите какво се е случило в Окръг 8 и ще го разберете.
Скривам оръжията си в кухия дънер близо до старата ни къща на Пласта и се отправям към оградата. Коленича, навеждам се и се готвя да се провра под нея, но умът ми още е толкова зает със събитията от деня, че се опомням едва когато чувам писък на кукумявка.
Вече притъмнява и оградата изглежда безопасна, както винаги. Но онова, което ме кара рязко да отдръпна ръка, е звукът, подобен на жуженето от дърво, пълно с гнезда на хрътоси, което означава, че по оградата тече ток.
Инстинктивно отстъпвам назад и се сливам с дърветата. Покривам уста с ръкавицата си, за да разпръсна бялото облаче на дъха си в леденостудения въздух. Притокът на адреналин заличава от ума ми всички тревоги от деня и се съсредоточавам върху непосредствената заплаха пред мен. Какво става? Дали Тред е включил електричеството на оградата като допълнителна предпазна мярка? Или по някакъв начин е разбрал, че днес съм избягала от мрежата му? Дали е решил да ме остави извън Окръг 12, за да ме открие и арестува? Да ме завлече на площада, за да бъда изправена на позорния стълб, бичувана или обесена?
Спокойно, казвам си аз. И друг път се е случвало да не мога да се прибера, ако са включили тока в оградата. През годините имаше няколко такива случая, но Гейл винаги беше с мен. Двамата си избирахме удобно дърво, покатервахме се на него и чакахме, докато спрат електричеството, което накрая винаги ставаше. Дори Прим беше свикнала, ако закъснея, да отиде до ливадата и да провери дали по оградата тече ток, за да спести тревогите на мама.
Но днес никой не би се сетил, че съм в гората. Аз самата се погрижих да ги заблудя. Затова ако не се появя, ще се разтревожат ужасно. И аз се тревожа, защото не съм сигурна, че е съвпадение — да пуснат тока точно в този ден, когато пак отивам в гората. Мислех, че никой не ме е видял да се промушвам под оградата, но кой знае? Винаги се намират доносници. Някой докладва, че съм се целувала с Гейл точно тук. И все пак, това беше посред бял ден и преди да започна да се държа по-предпазливо. Възможно ли е да има охранителни камери? Чудила съм се за това и преди. Така ли е разбрал президентът Сноу за целувката? Когато се проврях под оградата, беше тъмно, а лицето ми беше загърнато с шал. Но списъкът със заподозрени, които влизат незаконно в гората, едва ли е много дълъг.
Оглеждам обстановката зад дърветата, зад оградата, към вътрешността на Ливадата. Виждам само мокър сняг, осветен тук-там от светлината на прозорците в края на Пласта. Няма миротворци, нито признаци, че някой ме преследва. Осъзнавам, че независимо дали Тред знае дали днес съм напускала окръга, или не, мога да направя само едно: да се промъкна отново незабелязано през оградата и да си давам вид, че никога не съм излизала.
Всяко съприкосновение с оградата или кълбата бодлив тел в горната й част означава токът моментално да ме убие. Едва ли ще мога да се провра под нея, а земята и без друго е здраво замръзнала. Остава ми само едно. По някакъв начин да се прехвърля през нея.
Тръгвам покрай гората и търся някое дърво с достатъчно високи и дълги клони, подходящо за целта. След около километър намирам стар клен, който може би ще свърши работа. Стволът обаче е прекалено широк и заледен, за да се изкатеря, и няма ниски клони. Качвам се на съседното дърво и правя опасен скок към клоните на клена, като едва не изпускам хлъзгавата кора. Но успявам да се задържа, бавно тръгвам нагоре и се прехвърлям на един клон, надвиснал над бодливата тел.
Поглеждам надолу и си спомням защо двамата с Гейл винаги чакахме в гората, вместо да опитваме да се прехвърлим през оградата. Да си достатъчно високо, за да не те удари токът, означава да си най-малко на седем метра от земята. Моят клон сигурно е на осем. Да скочиш от такава височина е опасно дори за човек с дългогодишен опит в катеренето по дървета. Но имам ли избор? Мога да потърся друг клон, но вече е почти тъмно. Падащият сняг ще скрие напълно луната светлина. Тук поне виждам снежна пряспа, която ще омекоти приземяването ми. Дори да намеря друг клон, което е съмнително, кой знае в какво ще скоча? Премятам празната ловна чанта през врата си, спускам се бавно и увисвам на ръце. За миг събирам смелост. После се пускам.
Политам и се приземявам с рязък удар, който усещам право в гръбнака си. Миг по-късно и задникът ми се стоварва на земята. Лежа в снега и се опитвам да преценя пораженията. Без да помръдна, по болката в лявата пета и опашната кост разбирам, че съм пострадала. Единственият въпрос е: колко лошо? Надявам се, че само съм се натъртила, но когато с усилие се изправям на крака, подозирам, че може да съм счупила нещо. Все пак мога да ходя, затова тръгвам и доколкото е възможно, се мъча да не куцам.
Не мога да кажа на мама и Прим, че съм била в гората. Трябва да измисля някакво алиби, колкото и да е неубедително. На площада има все още отворени магазини, затова влизам в един и купувам бял плат за превръзки. И без друго са на свършване. В друг купувам пликче бонбони за Прим. Пъхам един бонбон в устата си, усещам как ментата се топи върху езика ми и си давам сметка, че цял ден не съм яла. Канех се да си сготвя нещо при езерото, но след като видях в какво положение са Туил и Бони, ми се стори грехота да им отнема дори една хапка.
Когато стигам вкъщи, вече не мога да стъпвам на левия крак. Решавам да кажа на майка ми, че съм поправяла някакъв теч на покрива на старата ни къща, подхлъзнала съм се и съм паднала. Колкото до липсващата храна, просто ще отговоря неопределено, че съм я раздала. Завличам се до вратата, готова да се стоваря пред огъня. Но вместо това преживявам нов шок.
В кухнята виждам двама миротворци — мъж и жена. Жената остава невъзмутима, но в изражението на мъжа проличава изненада. Не са ме очаквали. Знаят, че съм била в гората и че сега би трябвало да съм хваната там като в капан.
— Здравейте — казвам с неутрален тон.
Майка ми се появява зад тях, но се държи на разстояние.
— Ето я, точно навреме за вечеря — казва тя с престорено бодър тон. Истината е, че съм много закъсняла за вечеря.
Обмислям дали да не си сваля ботушите, както бих направила при нормални обстоятелства, но се съмнявам дали ще успея, без да забележат, че съм пострадала. Вместо това просто смъквам мократа качулка и изтръсквам снега от косата си.
— Мога ли да съм ви полезна с нещо? — питам миротворците.
— Главният миротворец Тред ни изпрати да ви предадем съобщение — казва жената.
— Чакат те от часове — добавя майка ми.
Чакали са да не се върна. Да се уверят, че електричеството ме е убило или че съм останала зад оградата, за да могат да приберат семейството ми за разпит.
— Сигурно е нещо важно — казвам аз.
— Може ли да ви попитаме къде бяхте, госпожице Евърдийн? — пита жената.
— По-лесно е да ви кажа къде не съм била — въздъхвам аз. Прекосявам коридора и влизам в кухнята, като се насилвам да стъпвам нормално, макар че всяка крачка е мъчителна. Безпрепятствено минавам между миротворците и успявам да стигна до масата. Хвърлям чантата си върху нея и се обръщам към Прим, която стои сковано до огнището. Хеймич и Пийта също са там, седят на люлеещи се столове и играят шах. Случайно ли са били тук или са „поканени“ от миротворците? И в двата случая се радвам да ги видя.
— Е, къде не си била? — пита отегчено Хеймич.
— Ами не отидох да говоря с козаря да забремени козата на Прим, защото някой ми даде напълно неточна информация за това, къде живее той — обръщам се с укор към Прим.
— Не, не съм — казва Прим. — Казах ти точно.
— Каза ми, че живее до западния вход на мината.
— Източния вход — поправя ме Прим.
— Наистина каза „западния“, защото после те попитах: „До купчината със сгурия ли?“, и ти каза: „Да“.
— Купчината със сгурия до източния вход — повтаря търпеливо Прим.
— Не. Кога си казала това? — настоявам.
— Снощи — обажда се Хеймич.
— Определено беше източният — добавя Пийта. Той поглежда Хеймич и двамата се разсмиват. Хвърлям гневен поглед на Пийта, а той се мъчи да си придаде разкаян вид. — Съжалявам, но беше точно така. Ти просто не слушаш, когато хората ти говорят.
— Бас държа как и днес са ти казали, че той не живее там, и ти пак не си слушала — обажда се Хеймич.
— Млъквай, Хеймич — казвам аз, с което ясно показвам, че е прав.
Хеймич и Пийта избухват в смях, а Прим си позволява една усмивка.
— Хубаво. Нека тогава някой друг да се погрижи тъпата коза да надуе корема — казвам аз и при тези думи те пак се разсмиват. А аз си мисля: ето как тези двамата, Хеймич и Пийта, са успели да стигнат дотук. Нищо не може да ги смути.
Поглеждам миротворците. Мъжът се усмихва, но жената не е убедена.
— Какво има в чантата? — пита строго тя.
Знам, че се надява да намери дивеч или диви растения. Нещо, което безспорно ще ме уличи. Изтърсвам съдържанието върху масата.
— Вижте сами.
— О, добре — казва майка ми, като разглежда плата. — Превръзките ни са на свършване.
Пийта се приближава до масата и отваря плика с бонбоните.
— О, ментови бонбони — казва той и пъха един в устата си.
— Те са мои. — Посягам да дръпна плика. Той го подхвърля на Хеймич, който набутва шепа бонбони в устата си, а после предава торбичката на кикотещата се Прим. — Никой от вас не заслужава бонбони! — казвам.
— Какво, защото сме прави ли? — Пийта ме прегръща, а аз едва не изохквам от болка. Преструвам съм на възмутена, но той веднага разбира, че съм пострадала. — Добре, Прим каза „западния вход“. Аз определено чух „западния“. И всички сме глупаци. Как ти се струва това?
— По-добре — казвам аз и приемам целувката му. После поглеждам към миротворците, сякаш внезапно си спомням за присъствието им. — Имате съобщение за мен?
— От главния миротворец Тред — казва жената. — Той искаше да знаете, че сега оградата, заобикаляща Окръг 12, ще бъде електрифицирана двайсет и четири часа в денонощието.
— Не беше ли така и досега? — питам, малко прекалено невинно.
— Според него сигурно бихте искали да предадете тази информация на братовчед си — казва жената.
— Благодаря. Ще му кажа. Сигурна съм, че сега всички вече ще спим по-спокойно, след като сте се погрижили за този пропуск в сигурността. — Знам, че прекалявам, но не мога да се сдържа.
Жената стиска зъби. Плановете им са се провалили, но тя няма по-нататъшни заповеди. Кимва ми хладно и си тръгва, а мъжът излиза след нея. Майка ми заключва вратата зад тях, а аз се облягам тежко на масата.
— Какво има? — казва Пийта и ме прегръща.
— О, ударих си левия крак. Петата. И си натъртих гръбнака. — Той ми помага да отида до един от люлеещите се столове и аз се отпускам върху дебелата възглавница.
Майка ми ми събува ботушите:
— Какво стана?
— Подхлъзнах се и паднах — казвам. Четири чифта очи ме поглеждат с недоверие. — Беше заледено. — Но всички знаем, че къщата сигурно се подслушва и не е безопасно да говорим открито. Не тук, не сега.
Майка ми сваля чорапа и опипва с пръсти лявото ми стъпало. Примижавам от болка.
— Може да има счупено — казва тя. Проверява другото стъпало. — Това изглежда добре. — Преглежда и гръбнака ми и решава, че съм доста пострадала.
После изпраща Прим да ми донесе пижамата и халата. Преобличам се, майка ми приготвя снежен компрес за левия крак и го вдига на една възглавница. Изяждам три порции яхния и половин хляб, докато останалите вечерят на масата. Взирам се в огъня, мисля си за Бони и Туил и се надявам, че гъстият мокър сняг е заличил следите ми.
Прим влиза, сяда на пода до мен и обляга глава на коляното ми. Смучем ментови бонбони, а аз приглаждам меката й руса коса.
— Как мина училището? — питам.
— Добре. Учихме за вторичните продукти на въглищата — казва тя. Известно време се взираме в огъня. — Кога ще пробваш сватбените рокли?
— Не тази вечер. Сигурно утре.
— Чакай ме да се прибера, моля те?
— Разбира се. — Ако не ме арестуват преди това.
Майка ми ми дава чаша чай от лайка с доза сироп за сън, и клепачите ми веднага почват да се затварят. Тя превързва ранения ми крак, а Пийта предлага да ме заведе да си легна. Отначало се облягам на рамото му, но съм толкова нестабилна, че той ме грабва на ръце и ме занася горе. Подпъхва ми завивките в леглото и ми пожелава лека нощ, но аз го улавям за ръката и го задържам там. Един от страничните ефекти на сънотворния сироп е, че намалява задръжките, също като алкохола на Хеймич, и знам, че трябва да внимавам какво казвам. Но не искам той да си отива. Всъщност искам да си легне при мен, да е тук, когато кошмарите ме връхлетят. По някаква причина, която не мога да определя докрай, знам, че не ми е позволено да искам това.
— Не си отивай още. Чакай да заспя — казвам аз.
Пийта сяда отстрани на леглото и топли ръката ми в дланите си.
— Днес си помислих, че може би си променила решението си. Когато закъсня за вечеря.
Съзнанието ми е замъглено, но се досещам какво има предвид. Поради включената ограда, закъснението ми и появата на миротворците, той си е помислил, че съм избягала, може би с Гейл.
— Не, щях да ти кажа…
Придърпвам ръката му, облягам буза върху нея и вдишвам лекия аромат на канела и копър от хлябовете, които сигурно е пекъл днес. Искам да му разкажа за Туил и Бони, за бунта, за фантазията, че има Окръг 13, но е опасно и усещам как се унасям, затова успявам да кажа само още едно изречение:
— Остани с мен.
Докато пипалата на сънотворния сироп ме дърпат надолу, го чувам как прошепва нещо в отговор, но не разбирам какво.
Майка ми ме оставя да спя до обяд, след това ме събужда, за да прегледа петата ми. Следва нареждане една седмица да не ставам от леглото и аз не възразявам, защото се чувствам толкова отвратително. Не само петата и гръбнака. Цялото тяло ме боли от изтощение. Затова оставям майка ми да ме лекува, да ми донесе закуска в леглото и да ме завие с още един юрган. После лежа, гледам зимното небе през прозореца и си мисля какво ли ще се случи. Мисля си за Бони и Туил, за купчината сватбени рокли долу, за това дали Тред ще се досети как съм успяла да се върна и дали ще ме арестува. Странното в случая е, че би могъл да ме арестува за старите ми престъпления, но може би сега, след като съм победител в Игрите, трябва да разполага със сигурни доказателства. Чудя се дали президентът Сноу поддържа връзка с Тред. Той едва ли изобщо е знаел за съществуването на стария Крей, но дали сега, когато представлявам такъв проблем за цялата нация, президентът не му дава точни инструкции? Или Тред действа самостоятелно? Във всеки случай, сигурна съм, че и двамата са решили с тази ограда да ме задържат в границите на окръга. Дори и да измисля някакъв начин за бягство — например да завържа въже за онзи клен и да се измъкна през оградата — сега е невъзможно да избягам със семейството и приятелите си. А и вече казах на Гейл, че ще остана и ще се боря.
През следващите няколко дни подскачам при всяко почукване на вратата. Не се появяват обаче никакви миротворци, дошли да ме арестуват, и в крайна сметка започвам да се отпускам. Успокоявам се още повече, когато Пийта небрежно ми съобщава, че в някои части на оградата са изключили тока, защото са пратили екипи, които да затворят пролуките в нея. Тред сигурно смята, че все пак съм успяла да се провра под оградата въпреки смъртоносния ток. По този начин окръгът получава възможност да си отдъхне, тъй като миротворците ще свършат и нещо друго, освен да тормозят хората.
Пийта се отбива всеки ден да ми донесе хлебчета със сирене и започва да ми помага в работата по семейната книга. Тя е стара, с пергаментови страници и кожена подвързия. Някой познавач на билките от рода ни по майчина линия започнал съставянето й преди цяла вечност. Книгата съдържа направени с туш рисунки на растения с описание на употребата им в медицината. Баща ми беше добавил раздел от ядивни растения — благодарение на него оцеляхме след смъртта му. Отдавна исках да запиша в тази книга собствените си познания. Неща, които научих от опит или от Гейл, а после и информацията, която събрах, когато се обучавах за Игрите. Не го направих, защото не мога да рисувам, а е много важно изображенията да бъдат предадени с най-точни подробности. Ето тук на сцената се появява Пийта. Той вече познава някои растения, от други имаме изсушени образци, а трети се налага да описвам. Пийта ги скицира на хартия, докато се убедя, че са точни, после прави рисунките в книгата, а аз грижливо записвам всичко, което знам за растението.
Това е тиха, увлекателна работа, която ми помага да не мисля за неприятни неща. Обичам да гледам как рисува, как празната страница разцъфтява под перото му, как преди черно-бялата книга оживява в цветове. Когато се съсредоточи, лицето му странно се променя. Спокойното изражение изчезва, то става напрегнато и вглъбено по особен начин, който подсказва, че вътре в него се крие съвсем друг свят. Виждала съм това изражение да се появява за миг и преди: на арената, когато говори пред публика или онзи път, когато застана пред оръжията на миротворците в Окръг 11, за да ме предпази. Не знам как точно да го възприемам. Освен това се вглеждам в миглите му, които обикновено не се забелязват много, защото са съвсем руси. Но отблизо, на слънчевата светлина, която влиза през прозореца, те са бледозлатисти и толкова дълги, че не проумявам как не се оплитат, когато мига.
Един следобед Пийта вдига поглед от цветчето, което рисува, толкова внезапно, че се стряскам, сякаш ме е хванал да го шпионирам — което в някакъв смисъл може би е вярно. Но той само казва:
— Знаеш ли, мисля, че за пръв път правим заедно нещо нормално.
— Да — съгласявам се аз. Отношенията ни дотук винаги бяха свързани с Игрите. Нормалното никога не е било част от тях. — Хубаво е, за разнообразие.
Всеки следобед той ме носи на ръце долу, за да сменя обстановката, а аз изнервям всички, като включвам телевизора. Обикновено гледаме само когато е задължително, защото смесицата от пропаганда и демонстрация на сила от страна на Капитола — включително клиповете от седемдесет и четири годишната история на Игрите — е отвратителна. Но сега търся нещо конкретно. Сойката-присмехулка, на която Бони и Туил залагат всичките си надежди. Знам, че това сигурно са измислици, но искам да съм сигурна, че е така. И да залича завинаги от ума си представата за един процъфтяващ Окръг 13.
За пръв път я виждам в един репортаж за Тъмните дни. Показват тлеещите останки от Сградата на справедливостта в Окръг 13 и за миг зървам черно-бялата долна част от крилото на сойка-присмехулка, която прелита в горния десен ъгъл на екрана. Това не доказва нищо. Стари кадри за една стара история.
Но няколко дни по-късно нещо друго привлича вниманието ми. Главната говорителка чете новина за недостига на графит, който засяга производството на различни продукти в Окръг 3. Превключват на нещо, което уж е репортаж на живо. Репортерката е в защитен костюм и е застанала пред руините на Сградата на справедливостта в Окръг 13. През маската си тя съобщава как за съжаление точно днес според едно изследване са установили, че мините в Окръг 13 все още са твърде токсични и работата в тях не може да се възобнови. Край на историята. Но точно преди да превключат към водещата в студиото, в ъгъла на екрана преминава същата сойка-присмехулка.
Репортерката говори на фона на старите кадри. Тя изобщо не е в Окръг 13. Което поставя въпроса: Какво всъщност има там?
След това откритие ми е трудно да си лежа кротко в леглото. Иска ми се да действам, да науча нещо повече за Окръг 13, да допринеса с нещо за падането на Капитола. Вместо това седя, тъпча се с хлебчета със сирене и гледам как Пийта рисува. Хеймич се отбива от време на време да ми донесе новини от града, които винаги са лоши. Все повече хора биват изтезавани или умират от глад.
Когато майка ми преценява, че вече мога да стъпвам, зимата почти свършва. Сега трябва да правя упражнения и ми е позволено да раздвижвам крака си. Една вечер си лягам с решението на другата сутрин да отида в града, но когато се събуждам, откривам, че над мен са се надвесили Вения, Октавия и Флавий и ми се усмихват широко.
— Изненада! — крещят те. — Подранихме!
След като получих онзи удар с камшик през лицето, Хеймич отложи посещението им с няколко месеца, докато се възстановя. Очаквах ги чак след три седмици. Преструвам се на възхитена, че времето за сватбената ми фотосесия най-после е дошло. Майка ми е подредила всички рокли на закачалки, но да си призная не съм пробвала нито една.
След обичайните преувеличени вайкания за западналата ми красота те веднага се залавят за работа. Най-много ги тревожи лицето ми, въпреки че според мен майка ми се справи наистина забележително с лечението. На скулата ми е останала само една бледа розова ивица. Те най-вероятно не знаят за бичуването, затова им казвам, че съм се подхлъзнала на леда и съм се порязала. А после се сещам, че това е и обяснението ми за пострадалия крак, заради което ще ми е трудно да ходя на висок ток. Но Флавий, Октавия и Вения не са подозрителни и с тях нямам проблеми.
Тъй като трябва да съм обезкосмена само за няколко часа, а не няколко седмици, ме обръсват, вместо да ми правят кола маска. Пак трябва да кисна във вана с някакъв разтвор, но не е неприятен, и после преминаваме към прическата и грима. Хората от екипа, както обикновено, са пълни с новини, които аз обикновено се старая да не слушам. Но Октавия подхвърля нещо, което привлича вниманието ми. Всъщност споменава между другото, че не е успяла да намери скариди за някакво парти, но тези думи ме карат да се замисля.
— Защо не си могла да намериш скариди? Не им е сезонът ли? — питам аз.
— О, Катнис, от седмици не можем да намерим никакви морски дарове! — възкликва Октавия. — Нали знаеш, защото времето в Окръг 4 беше толкова лошо.
Умът ми заработва на бързи обороти. Никакви морски дарове. От седмици. От Окръг 4. Едва прикриваната ярост на тълпата по време на Турнето на победата. И изведнъж съм съвсем сигурна, че Окръг 4 се е разбунтувал.
Започвам да ги разпитвам небрежно какви други трудности им е донесла зимата. Те не са привикнали на лишения, затова всяко дребно нарушение в снабдяването им ги разстройва. Докато ме подготвят за фотосесията, слушам оплакванията им, че много трудно намират най-различни неща — като се почне от раци и се стигне до музикални чипове и панделки — и така получавам представа кои окръзи наистина може да са въстанали. Морски храни от Окръг 4. Електронни устройства от Окръг 3. И, разбира се, платове от Окръг 8. При мисълта за такъв мащабен бунт потръпвам от страх и вълнение.
Искам да ги разпитам за още неща, но пристига Цина. Той ме прегръща и проверява грима ми. Белегът на бузата ми веднага привлича вниманието му. Имам чувството, че не вярва на историята с подхлъзването на леда, но не го показва. Нанася пудра на лицето ми и малкото, което се вижда от белега, изчезва.
Всекидневната е разчистена и осветена за фотосесията. Ефи е в стихията си, докато подрежда всички и се грижи да спазваме графика. Това вероятно е добре, защото роклите са шест и към всяка вървят отделни диадеми, обувки, бижута, прическа, грим, декор и осветление. Кремава дантела, розови рози и букли. Сатен с цвят на слонова кост, златни татуировки и зеленина. Диамантена рокля, украсен със скъпоценни камъни воал и лунна светлина. Плътна бяла коприна, ръкави, които се спускат от китките ми до пода, и перли. Щом една снимка бъде одобрена, минаваме направо към подготовката за следващата. Чувствам се като тесто, което месят и оформят в различни форми отново и отново. Майка ми ми дава да хапна по нещо и да пийна чай, докато работят по мен, но когато фотосесията свършва, съм прегладняла и изтощена. Надявам се сега да прекарам известно време с Цина, но Ефи изблъсква всички навън през вратата и трябва да се задоволя с обещанието, че ще се чуем по телефона.
Вече се е свечерило и кракът ме боли от всичките тези откачени обувки, затова се отказвам да ходя в града. Вместо това се качвам в стаята си, отмивам пластовете грим, балсами и бои, а после слизам долу да си изсуша косата край огъня. Прим, която се върна от училище навреме, за да види последните две рокли, ги обсъжда с майка ми. И двете изглеждат страшно доволни от фотосесията. Когато се стоварвам в леглото, осъзнавам каква е причината — според тях това означава, че съм в безопасност. Че Капитолът си е затворил очите за намесата ми в бичуването, иначе никой не би положил такива усилия и не би влязъл в такива разноски за човек, когото и без друго планира да убие. Правилно.
В кошмара си съм облечена в копринената сватбена рокля, но тя е скъсана и кална. Тичам през гората и дългите ръкави непрекъснато се закачат по тръни и клони. Глутница мутове, които всъщност са загиналите трибути, се приближава все повече и повече, и ме настига. Усещам горещия им дъх, виждам кучешките зъби, от които капе слюнка и кръв, и се събуждам с писък.
Скоро ще се съмне, затова няма смисъл да се опитам да заспя отново. Още повече, че днес наистина трябва да се измъкна и да поговоря с някого. Гейл е в мините и няма как да го видя. Но имам нужда от Хеймич или Пийта, или някой друг, за да споделя бремето на всичко случило се, откакто отидох до езерото. Бегълци извън закона, електрифицирани огради, независим Окръг 13, недостиг на продукти в Капитола. Всичко.
Закусвам с майка ми и Прим и тръгвам да потърся някой, на когото да се доверя. Въздухът е топъл и в него се долавя обещание за пролет. Пролетта ще е добро време за бунт, мисля си аз. Щом зимата свърши, всички се чувстват по-сигурни. Пийта не си е вкъщи. Сигурно вече е отишъл в града. Изненадана съм обаче, когато виждам Хеймич да се мотае толкова рано из кухнята си. Влизам в къщата му, без да чукам. Чувам Хейзъл на горния етаж — мете подовете на сега безупречно чистата къща. Хеймич не е напълно пиян, но очевидно не е и съвсем трезвен. Изглежда слуховете, че Рипър отново е в бизнеса, са верни. Точно си мисля, че може би е най-добре да го оставя да си легне, когато той предлага да се разходим до града.
С Хеймич можем да си говорим в нещо като стенографски стил. Само след няколко минути вече съм му съобщила най-новото, а той ми е казал, че се носят слухове за бунтове също и в 7 и 11 окръг. Ако предчувствията ми са верни, това означава, че почти половината окръзи най-малко са се опитали да се разбунтуват.
— Още ли мислиш, че тук няма да се получи? — питам аз.
— Рано е. Другите окръзи са много по-големи. Дори и половината хора да се спотайват в къщите си, бунтовниците пак имат шанс. Тук, в Дванайсети, трябва да е или всеобщ бунт, или нищо — казва той.
Това не ми беше дошло на ум. Че нямаме достатъчно хора.
— Но може би в някакъв момент? — настоявам аз.
— Може би. Но ние сме малък окръг, слаб окръг, и не разработваме ядрени оръжия — казва Хеймич със саркастична нотка в гласа. Разказът ми за Окръг 13 не го развълнува много.
— Какво мислиш, че ще направят, Хеймич? С окръзите, които са се разбунтували? — питам го аз.
— Е, чула си какво са направили в Осми. Видя какво направиха тук, а то не беше провокирано от нищо — казва Хеймич. — Мисля, че ако положението наистина излезе от контрол, за тях няма да е проблем да унищожат още един окръг така, както унищожиха Тринайсети. За назидание, нали се сещаш?
— Значи мислиш, че Тринайсети наистина е унищожен? Искам да кажа, Бони и Туил бяха прави за кадъра със сойката-присмехулка? — казвам.
— Добре, но какво доказва това? В действителност — нищо. Има много причини, поради които могат да използват стар кадър. Вероятно изглежда по-впечатляващо. И е много по-просто, нали? Само натискат няколко копчета в студиото, вместо да летят чак дотам и да го заснемат? — казва той. — Дори самата идея, че Тринайсети по някакъв начин е възкръснал от развалините и Капитолът си затваря очите за този факт, звучи като слух, от онези, в които се вкопчват отчаяните хора.
— Знам. Просто се надявах — казвам аз.
— Именно. Защото си отчаяна — казва Хеймич.
Не възразявам, защото той, разбира се, е прав.
Прим се прибира от училище, преливаща от вълнение. Учителите са съобщили, че тази вечер ще се излъчва програма, която всички са длъжни да гледат.
— Според мен е твоята фотосесия!
— Не е възможно, Прим. Направиха снимките едва вчера.
— Е, така е чул някой — казва тя.
Дано да греши. Нямах време да подготвя Гейл за нищо от това. От бичуването насам го виждам само когато идва на преглед при майка ми. Често се налага да работи по седем дни седмично в мината. В малкото минути насаме, които сме имали, докато го изпращах обратно към града, успявам да разбера, че наченките на бунт в Окръг 12 са потушени със строгите мерки, предприети от Тред. Той знае, че няма да избягам. Но сигурно знае също и че ако ние в Окръг 12 не въстанем, съдбата ми е да стана съпруга на Пийта. Да ме гледа по телевизията как се разхождам във великолепни рокли… как ще понесе това?
В седем и половина се събираме пред телевизора и установявам, че Прим е права. Наистина, ето го Цезар Фликърман — първо говори пред тълпата, събрала се пред Тренировъчния център, а после интервюира мои фенове за предстоящата ми сватба. Той представя Цина, който изведнъж се превърна в звезда благодарение на костюма ми за Игрите, двамата разменят няколко думи и после Фликърман насочва вниманието на публиката към гигантския екран.
Сега разбирам как са успели да ме снимат вчера и да излъчат специалното предаване още тази вечер. Отначало Цина изработи модели за две дузини сватбени рокли. После започна процес на пресяване на моделите, ушиване на роклите и избиране на аксесоарите. Очевидно в Капитола е имало възможност да гласуваш за любимите си модели на всеки етап. Кулминацията на всичко това са кадри, които ме показват в последните шест рокли — сигурно не е било никак трудно да ги вмъкнат в предаването. Тълпата реагира бурно при всеки кадър. Хората крещят, аплодират любимите си модели и освиркват онези, които не харесват. Тъй като са гласували и вероятно са заложили на победителя, може да се каже, че хората наистина са инвестирали в сватбената ми рокля. При мисълта, че дори не си направих труда да пробвам някоя, преди да пристигнат камерите, изпитвам странно чувство. Цезар обявява, че участниците трябва да гласуват най-късно до обяд на другия ден.
— Нека да изпратим Катнис Евърдийн на сватбата й в най-стилната рокля! — провиква се той към тълпата. Каня се да изключа телевизора, но в този момент Цезар ни призовава да останем пред екраните за другото важно събитие на вечерта.
— Точно така, тази година отбелязваме седемдесет и петата годишнина от началото на Игрите, а това означава, че е време за нашия трети четвъртвековен юбилей!
— Какво смятат да правят? — пита Прим. — Дотогава има цели месеци.
Обръщаме се към майка ми, чието изражение е сериозно и далечно, сякаш си спомня нещо.
— Ще извадят плика с правилата за Юбилейните игри.
Започва химнът и гърлото ми се свива от отвращение, когато на сцената излиза президентът Сноу. Следва го момченце в бял костюм, което държи обикновена дървена кутия. Химнът свършва и президентът Сноу започва да говори, за да напомни на всички ни за Тъмните дни, довели до Игрите на глада. Когато били създадени, законите за Игрите постановявали на всеки двайсет и пет години да се провеждат юбилейни игри. Това е по-бляскава версия на Игрите, за да освежи спомена за загиналите в бунта на окръзите.
Тези думи определено са целенасочени, тъй като подозирам, че точно в момента няколко окръга се бунтуват.
По-нататък президентът Сноу ни разказва какво е станало в предишните Юбилейни игри:
— По време на двайсет и петата годишнина, като напомняне към бунтовниците, че техните деца умират заради избора им да си послужат с насилие, всеки окръг бил заставен да проведе избори и да гласува за трибутите, които да го представят.
Питам се как ли са се чувствали тези хора. Да избират с гласуване децата, които трябва да заминат. Мисля си, че е по-лошо да бъдеш предаден от собствените си съседи, отколкото да изтеглят името ти от сферата по време на Жътвата.
— На петдесетата годишнина — продължава президентът, — като напомняне, че на всеки гражданин от Капитола се падат по двама загинали бунтовници, от всеки окръг било поискано да изпрати двойно повече трибути.
Представям си как се изправям на арена с четирийсет и седем, вместо двайсет и трима трибути. По-лоши шансове, по-малка надежда и в крайна сметка повече мъртви деца. Това е била годината, през която е спечелил Хеймич…
— Имах приятелка, която замина през онази година — казва тихо майка ми. — Мейзилий Донър. Родителите й бяха собственици на сладкарницата. После ми подариха пойната й птичка. Канарче.
Двете с Прим се споглеждаме. За пръв път чуваме за Мейзилий Донър. Може би защото майка ми е знаела, че ще я разпитваме как е загинала.
— А сега честваме нашите трети Юбилейни игри — казва президентът. Момченцето в бяло пристъпва напред, подава кутията и той отваря капака. Виждаме грижливо подредени пожълтели пликове. Който и да е измислил системата на Юбилейните игри, се е подготвил за цели столетия напред. Президентът изважда плик, на който ясно е отбелязано числото 75. Отваря го и изважда квадратно листче хартия. Без колебание прочита: — На седемдесет и петата годишнина, за да напомним на бунтовниците, че дори най-силните сред тях не могат да победят властта на Капитола, момчетата и момичетата трибути ще бъдат избрани сред живите в момента победители.
Майка ми надава слаб писък, а Прим заравя лице в ръцете си, но аз се чувствам по-скоро като хората, които виждам по телевизията. Леко объркана. Какво означава това? Живите в момента победители?
После разбирам какво означава. Поне за мен. Окръг 12 може да избира само между трима живи победители. Двама мъже. Една жена…
Връщам се на арената.
Първата ми реакция е да бягам — хуквам навън, прекосявам ливадите пред Градчето на победителите и вече съм в тъмнината. Чорапите ми са мокри и усещам острия хапещ вятър, но не спирам. Къде? Къде да отида? В гората, разбира се. Вече съм пред оградата, когато чувам жуженето и си спомням, че съм хваната в капан, от който не мога да се измъкна. Отдръпвам се задъхана, обръщам се и тръгвам назад.
Следващият ми спомен е, че стоя на четири крака в мазето на една от празните къщи в Градчето на победителите. Бледите лунни лъчи проникват през прозорците над главата ми. Студено ми е, мокра съм и не ми достига въздух, но опитът за бягство по никакъв начин не е потиснал истерията, която се надига в мен. Трябва да се справя с нея, защото иначе ще се задуша. Навивам на топка предницата на ризата си, натъпквам я в устата си и започвам да пищя. Не знам колко продължава това. Но когато спирам, почти нямам глас.
Свивам се на кълбо и се взирам в светлите петна, които лунната светлина рисува върху бетонния под. Пак на арената. Пак сред кошмарите. Ето къде отивам. Признавам си, че не го очаквах. Представях си много други неща. Как публично ме унижават, измъчват и екзекутират. Как бягам през пустошта, преследвана от миротворци и ховъркрафти. Как се омъжвам за Пийта и децата ни са принудени да излязат на арената. Но никога не съм мислила, че самата аз пак ще трябва да участвам в Игрите. Защо? Защото няма прецедент за това. Победителите никога не участват в Жътвата. Това е наградата, ако победиш. До този момент.
Намирам някакво найлоново платно, от онези, които разстилат, когато боядисват. Издърпвам го върху себе си като одеяло. Някъде далече някой ме вика по име. Но в този момент не мисля дори за хората, които обичам най-много. Мисля само за себе си. И какво ме очаква.
Найлоновото платно е втвърдено, но все пак задържа топлината. Мускулите ми се отпускат, пулсът ми се успокоява. Виждам дървената кутия в ръцете на момченцето, виждам как президентът Сноу изтегля пожълтелия плик. Възможно ли е това наистина да са написаните преди седемдесет и пет години правила за Юбилейните игри? Слабо вероятно. Прекалено удобно решение на неприятностите, пред които е изправен днес Капитолът. Да се отърват от мен и да потушат бунта в окръзите по такъв елегантен и лесен начин.
Чувам в главата си гласа на президента Сноу: „На седемдесет и петата годишнина, за да напомним на бунтовниците, че дори най-силните сред тях не могат да победят властта на Капитола, момчетата и момичетата трибути ще бъдат избрани сред живите в момента победители“.
Да, победителите са най-силните сред нас. Те са хората, които са оцелели на арената и са се измъкнали от примката на бедността, за разлика от останалите. Те — или навярно би трябвало да кажа „ние“ — са живото въплъщение на надеждата, когато вече няма надежда. А сега двайсет и трима от нас ще загинат, за да покажат как дори тази надежда е била илюзия.
Радвам се, че победих миналата година. Иначе щях да познавам всички останали победители, не само защото съм ги гледала по телевизията, а и защото са гости на всички Игри. Дори и да не изпълняват ролята на ментори, както на Хеймич винаги му се налага, повечето всяка година се връщат в Капитола за събитието. Сигурно много от тях са приятели. А аз трябва да се тревожа как да убия само един от двамата си приятели — Пийта или Хеймич. Пийта или Хеймич!
Отмятам найлоновото платно и сядам. Какво ми мина току-що през ума? Няма ситуация, в която бих убила Пийта или Хеймич. Но един от тях ще бъде на арената с мен, и това е факт. Може дори да са се разбрали помежду си кой ще бъде. Когото и да изберат, другият ще има възможност доброволно да заеме мястото му. Вече знам какво ще стане. Пийта ще помоли Хеймич да излезе на арената с мен, независимо от всичко. Заради мен. За да ме защитава.
Тръгвам с препъване из мазето и търся изход. Как изобщо се озовах на това място? Пипнешком се изкачвам по стълбите до кухнята и виждам, че прозорчето на вратата е счупено. Сигурно затова ръката ми е разкървавена. Излизам навън и тръгвам право към къщата на Хеймич. Той седи сам на кухненската маса — в едната ръка стиска почти празна бутилка, а в другата нож. Мъртвопиян.
— А, ето я и нея. Напълно омаломощена. Най-после проумя, нали, скъпа? Разбра, че няма да си сама? И сега си дошла да ме молиш… за какво? — пита той.
Не отговарям. Прозорецът е широко отворен и вятърът ме прерязва, все едно че съм навън.
— Ще призная, че с момчето беше по-лесно. Дойде, преди да съм отворил бутилката. Молеше ме за още един шанс да участва в Игрите. А за какво ще ме помолиш ти? — Той имитира гласа ми: — „Участвай вместо него, Хеймич, защото общо взето предпочитам не ти, а Пийта да остане жив“.
Прехапвам устни, защото след като изрича тези думи, разбирам, че сигурно наистина искам точно това. Пийта да остане жив, дори ако това означава да умре Хеймич. Не, не го искам. Хеймич е ужасен, разбира се, но сега той е част от семейството ми. За какво дойдох? — чудя се аз. Какво търся тук?
— Дойдох за едно питие.
Хеймич избухва в смях и стоварва бутилката на масата пред мен. Избърсвам гърлото с ръкав, отпивам две глътки и се задавям. Трябват ми няколко минути да се съвзема и дори тогава очите и носът ми още текат. Но отвътре усещам паренето на алкохола и това ми харесва.
— Може би наистина трябва да си ти — казвам сериозно аз и придърпвам един стол. — И без друго мразиш живота.
— Напълно вярно — казва Хеймич. — И тъй като миналия път се опитах да те спася… изглежда, че този път съм длъжен да спася момчето.
— Точно така — кимам аз, избърсвам си носа и надигам отново бутилката.
— Доводът на Пийта е, че след като съм избрал теб, сега съм му длъжник. За всичко, което поиска. А той иска възможност да участва отново в Игрите, за да те защитава — казва Хеймич.
Знаех си. В този смисъл Пийта е лесно предсказуем. Докато се търкалях по пода на онова мазе и мислех само за себе си, той е бил тук и е мислел за мен. Срам не е достатъчно силна дума за онова, което изпитвам.
— Можеш да изживееш и сто живота, и пак няма да го заслужаваш — казва Хеймич.
— Да, да — отговарям рязко аз. — Няма спор, той е най-добрият от трима ни. Е, какво смяташ да правиш?
— Не знам — въздиша Хеймич. — Може би да се върна на арената с теб. Но ако изтеглят моето име, няма да има значение. Той просто ще предложи доброволно да заеме мястото ми.
Известно време седим мълчаливо.
— За теб ще е ужасно на арената, нали? След като познаваш всички останали? — питам.
— О, за мен ще е ужасно все едно къде съм. — Той кимва към бутилката. — Сега мога ли да си я получа обратно?
— Не — казвам аз и я обгръщам с ръце. Хеймич измъква друга бутилка изпод масата и отваря капачката. Но аз осъзнавам, че не съм дошла само за едно питие. Искам от Хеймич още нещо. — Добре, реших за какво ще те помоля — казвам. — Ако в тези Игри участваме двамата с Пийта, този път ще се опитаме да спасим него.
В кървясалите му очи за миг просветва нещо. Болка.
— Както каза, ужасно е, откъдето и да го погледнеш. И независимо какво иска Пийта, негов ред е да бъде спасен. И двамата му дължим това. — Гласът ми придобива умолителен тон. — Освен това, Капитолът ме мрази толкова много, че и сега съм почти мъртва. Той може би все пак има шанс. Моля те, Хеймич. Кажи, че ще ми помогнеш.
Хеймич се взира намръщено в бутилката и преценява думите ми.
— Добре — казва той накрая.
— Благодаря ти.
Сега би трябвало да отида да видя Пийта, но нямам желание. Главата ми е замаяна от алкохола и съм толкова съсипана, че кой знае с какво може да ме накара да се съглася? Не, сега трябва да си отида вкъщи и да се изправя очи в очи с майка ми и Прим.
Докато се препъвам нагоре по стъпалата пред къщата си, входната врата се отваря и Гейл ме грабва в прегръдките си:
— Сгреших. Трябваше да заминем, когато каза — прошепва той.
— Не — отговарям аз. Трудно ми е да фокусирам очите си, а алкохолът се излива от бутилката и се стича по гърба на якето му, но той не усеща.
— Още не е късно — казва той.
През рамото му виждам на прага майка ми и Прим, вкопчени една в друга. Ако избягаме… те ще умрат. А сега трябва да спасявам Пийта. Край на дискусията.
— Да, много късно е. — Коленете ми се подгъват и той ме задържа изправена. Алкохолът ме удря в главата и чувам как стъклената бутилка се разбива на пода. Това ми се вижда нормално, тъй като очевидно съм изгубила контрол над всичко.
Събуждам се и едва успявам да стигна до банята, преди алкохолът да излезе навън. На излизане изгарящото усещане е също толкова силно, колкото и на влизане, и има два пъти по-лош вкус. Когато спирам да повръщам, все още треперя и се потя, но поне по-голямата част от алкохола вече е извън организма ми. Но в кръвта ми е останало достатъчно количество, защото усещам пулсиращо главоболие, устата ми е пресъхнала и ми се повдига.
Пускам душа и стоя под топлата струя поне минута, преди да осъзная, че съм още по бельо. Майка ми сигурно само е смъкнала мръсните ми дрехи и ме е сложила в леглото. Хвърлям мокрото бельо в мивката и изливам шампоан върху главата си. Усещам парене в ръцете и чак сега виждам малките, равни шевове върху едната си длан и отстрани на другата ръка. Смътно си спомням как снощи счупих стъклото на вратата. Търкам се от глава до пети, като спирам само за да повърна отново направо под душа. Повърнатото е главно стомашен сок и заминава в канала заедно с благоуханните мехурчета.
Най-после съм чиста. Обличам хавлията и тръгвам пак към леглото, без да обръщам внимание, че от косата ми капе вода. Завивам се под одеялото и съм сигурна, че такова трябва да е усещането, когато си се отровил. Чувам стъпки по стълбите и пак ме обхваща паника. Не съм готова да видя майка ми и Прим. Трябва да събера сили, за да бъда спокойна и уверена, каквато бях, когато се сбогувахме в деня на последната Жътва. Трябва да бъда силна. Изправям се с усилие, отмятам мократа коса от пулсиращите си слепоочия и се подготвям за срещата. Те се появяват на прага, с чай и препечени филийки в ръце, с тревожни лица. Отварям уста, с намерението да започна с някаква шега, и избухвам в сълзи.
Дотук с намерението да бъда силна.
Майка ми сяда отстрани, а Прим пропълзява в леглото при мен и двете ме прегръщат и издават тихи утешителни звуци, докато почти преставам да плача. После Прим взема хавлиена кърпа, изсушава косата ми и разресва сплъстените кичури, а майка ми ме убеждава да пийна чай и да хапна препечена филийка. Обличат ме с топла пижама, натрупват още одеяла отгоре ми и пак се унасям.
Когато отново се събуждам, по светлината познавам, че е късно следобед. На масичката до леглото ми има чаша вода и жадно я изгълтвам. Още ме боли глава и ми се повдига, но се чувствам много по-добре. Ставам, обличам се и сплитам косата си назад. Преди да сляза, спирам за малко на площадката, леко смутена от начина, по който приех новината за Юбилейните игри. Безсмисленото бягство, пиенето с Хеймич, плачът. Предвид обстоятелствата, сигурно заслужавам да си позволя слабост поне за един ден. Все пак добре, че нямаше кой да ме снима.
Долу майка ми и Прим ме прегръщат отново, но не са прекалено емоционални. Знам, че сдържат чувствата си, за да направят нещата по-лесни за мен. Поглеждам Прим и ми е трудно да си представя, че това е същото крехко момиченце, което оставих в деня на Жътвата преди девет месеца. Съчетанието от това изпитание и всичко, което последва — насилието в окръга, върволицата от болни и ранени, които сега тя често лекува сама, когато майка ми е прекалено заета — тези неща са добавили години към възрастта й. А е и доста пораснала: сега двете сме почти еднакво високи, но не това е причината да изглежда по-възрастна.
Майка ми ми налива чаша бульон, а аз я моля за втора чаша, която да занеса на Хеймич. После прекосявам ливадата и отивам до къщата му. Той току-що се е събудил и приема чашата без коментар. Двамата седим, почти блажено отпиваме от бульона и гледаме залеза през прозореца. Чувам стъпки от горния етаж и предполагам, че е Хейзъл, но няколко минути по-късно слиза Пийта и решително хвърля на масата кашон с празни бутилки от алкохол.
— Готово, свършено — казва той.
Хеймич събира всички сили, за да фокусира поглед върху бутилките, затова се обаждам аз:
— С кое е свършено?
— Излях всичкия алкохол в канала — казва Пийта.
Тези думи изтръгват рязко Хеймич от вцепенението му и той трескаво почва да рови из кашона.
— Какво си направил?
— Излях всичко — казва Пийта.
— Той просто ще си купи още — казвам.
— Не, няма — казва Пийта. — Тази сутрин намерих Рипър и й казах, че ще я издам в мига, в който продаде алкохол на някого от двама ви. Освен това й платих всичко, което й дължи Хеймич, за всеки случай, но според мен едва ли изгаря от нетърпение миротворците пак да я задържат.
Хеймич замахва с ножа си, но Пийта отбива удара с такава лекота, че ми става мъчно за Хеймич. В мен се надига гняв.
— Не е твоя работа дали Хеймич ще пие или няма да пие!
— Изцяло моя работа е. Каквото и да стане, двама от нас отново ще излязат на арената, а другият ще им бъде ментор. Не можем да си позволим никакви пияници в този отбор. — Пийта се обръща към мен и допълва: — Това важи особено за теб, Катнис.
— Какво? — възмущавам се аз. Щеше да прозвучи по-убедително, ако махмурлукът ми не беше все още толкова силен. — Снощи беше единственият път, когато съм се напивала.
— Да, и погледни в каква форма си — казва Пийта.
Не знам какво очаквах от първата си среща с Пийта след съобщението за Игрите. Няколко прегръдки и целувки. Малко утеха може би. Не и това. Обръщам се към Хеймич:
— Не се тревожи, ще ти намеря още алкохол.
— Тогава ще ви издам и двамата. Нека да изтрезнеете на позорния стълб — казва Пийта.
— Какъв е смисълът от всичко това? — пита Хеймич.
— Смисълът е двама от нас да оцелеят. Един ментор и един победител — казва Пийта. — Ефи ще ми изпрати записи с всички живи победители. Ще гледаме Игрите, в които са участвали те, и ще научим всичко възможно за начина, по който се борят. Ще качим по някой килограм и ще заякнем. Ще тренираме като професионални трибути. И един от нас пак ще стане победител, независимо дали на вас двамата това ви харесва, или не! — Той излиза като вихър от стаята и затръшва входната врата.
Двамата с Хеймич потръпваме от трясъка.
— Не харесвам хора, които винаги се смятат за прави — казвам аз.
— Какво има да им харесваш? — отговаря Хеймич и се заема да изсмуква празните бутилки до последната капка.
— Ние двамата — казвам аз. — Според неговия план ние двамата трябва да се върнем живи и здрави вкъщи.
— Е, значи ще го разочароваме — промърморва Хеймич.
Но след няколко дни се съгласяваме да тренираме като професионални трибути, защото това е най-добрият начин да подготвим и Пийта. Всяка вечер гледаме стари повторения на Игрите. Осъзнавам, че в Турнето на победата не се запознахме с никой от предишните победители, и като се замисля, това ми се струва странно. Когато повдигам въпроса, Хеймич казва, че последното нещо, което президентът Сноу би искал, е двамата с Пийта — и особено аз — да се сприятелим с други победители от потенциално склонни към бунт окръзи. Победителите имат специален статут и ако подкрепят предизвикателството ми срещу Капитола, това би представлявало политическа опасност. Пресмятам възрастта им и осъзнавам, че някои от противниците ни сега са наистина стари, което е едновременно тъжно и успокояващо. Пийта си води подробни бележки, Хеймич ни описва характера на победителите и постепенно започваме да опознаваме съперниците си.
Всяка сутрин правим упражнения, за да укрепим телата си. Тичаме, вдигаме тежести и разтягаме мускулите си. Всеки следобед работим по бойните си умения, хвърляне на нож, ръкопашен бой; аз дори ги уча да се катерят по дървета. Предварителните тренировки официално не са разрешени, но никой не се опитва да ни спре. Дори в нормални години трибутите от окръг 1, 2 и 4 пристигат обучени в бой с меч и копие. Нашите тренировки са нищо в сравнение с техните.
След дълги години на злоупотреба тялото на Хеймич се съпротивлява на подобрението. Той все още е забележително силен, но се задъхва и от най-краткото тичане. И бихте си помислили, че човек, който спи всяка нощ с нож под възглавницата, може би наистина е в състояние да го забие в стената, но ръцете му треперят толкова силно, че минават седмици, докато постигне дори това.
Но на нас двамата с Пийта новият режим ни се отразява прекрасно. Така имаме какво да правим. Така всички имаме какво да правим, вместо да приемем поражението. Майка ми ни поставя на специална диета, за да увеличим теглото си. Прим ни масажира. Мадж тайно ни дава вестниците, които баща й получава от Капитола. Предвижданията за това, кой ще излезе победител сред победителите, показват, че ние сме сред фаворитите. Дори Гейл се появява в неделите, макар че не храни топли чувства нито към Пийта, нито към Хеймич, и ни учи на всичко, което знае за примките. Вижда ми се странно, че разговарям едновременно с него и с Пийта, но те изглежда са оставили настрана неразбирателствата си по отношение на мен.
Една вечер, докато изпращам Гейл обратно до града, той дори признава:
— Щеше да е по-хубаво, ако можех по-лесно да го намразя.
— На мен ли ми го казваш? Ако можех просто да го мразя на арената, сега нямаше всички да сме в тази каша. Той щеше да е мъртъв, а аз щях да съм една щастлива малка победителка — само аз.
— А какво щяхме да правим ние двамата, Катнис? — пита Гейл.
Млъквам, без да знам какво да кажа. Какво щеше да стане с мен и с мнимия ми братовчед, който нямаше да ми е братовчед, ако не беше Пийта? Дали пак щеше да ме целуне и дали аз щях да отвърна на целувката му, ако бях свободна да го направя? Щях ли да разкрия чувствата си пред него, успокоена от парите, храната и илюзията за безопасност, която положението на победител носи при други обстоятелства? И все пак над нас, над децата ни, щеше винаги да витае заплахата на Жътвата. Независимо от желанията ми…
— Да ходим на лов. Както всяка неделя — казвам. Знам, че не зададе въпроса в буквалния смисъл, но това е всичко, което мога да кажа искрено. Гейл знае, че избрах него пред Пийта, когато не побягнах, за да се спасявам. Струва ми се безсмислено да говорим за нещата, които биха могли да се случат. Дори да бях убила Пийта на арената, пак не бих се омъжила. Сгодих се единствено за да спася живота на някои хора и това се оказа пълен провал.
Във всеки случай се страхувам, че всеки изблик на емоции пред Гейл може да го накара да направи нещо драстично. Например да започне бунт в мините. А както казва Хеймич, Окръг 12 не е готов за това. Ако изобщо нещо се е променило, то е, че сега сме още по-малко готови, отколкото преди съобщението за Юбилейните игри, защото на другата сутрин с влака пристигнаха още сто миротворци.
Тъй като нямам намерение да се върна жива за втори път, колкото по-скоро Гейл се откаже от мен, толкова по-добре. Определено обаче имам намерение да му кажа някои неща след Жътвата, когато ни дадат един час за сбогуване. Да му покажа колко важен беше за мен през всичките тези години. Колко по-хубав стана животът, след като се запознахме. И че го обичам — толкова, колкото мога.
Но така и не получавам този шанс.
Денят на Жътвата е горещ и задушен. Жителите на Окръг 12, потни и мълчаливи, чакат на площада под дулото на картечници. Стоя сама в оградено с въже място, а Пийта и Хеймич са в подобно заграждение вдясно от мен. Жътвата отнема само минута. На Ефи, с блестяща перука в метално златисто, й липсва обичайната енергичност. Налага й се да рови известно време в сферата за жътва на момичета, където има само едно листче хартия и на него, както всички вече знаят, е написано моето име. После изважда името на Хеймич, който ме поглежда тъжно, и в същия миг Пийта става и предлага да заеме доброволно мястото му.
Веднага ни отвеждат в Сградата на справедливостта. Там ни чака главният миротворец Тред.
— Нова процедура — казва той с усмивка. Извеждат ни през задната врата, набутват ни в една кола и ни откарват до гарата. На перона няма камери, няма тълпа от изпращачи. Появяват се Ефи и Хеймич, придружавани от охрана. Миротворците бързо ни качват на влака и затръшват вратите. Влакът потегля.
А аз стоя на прозореца, гледам как Окръг 12 изчезва и на устните ми още напират всичките ми неизречени сбогувания.
Оставам на прозореца дълго след като и последните къщи от Окръг 12 изчезват от погледа ми и вече виждам само гора. Този път не храня дори най-малка надежда, че ще се върна. Преди първите си Игри обещах на Прим, че ще направя всичко по силите си, за да победя, а сега се заклех пред себе си да направя всичко по силите си, за да спася живота на Пийта. Никога няма да се върна от това пътуване.
Бях намислила какви да са последните ми думи към хората, които обичам. Как най-добре да затворя всички врати, да ги заключа и да ги оставя зад себе си тъжни, но в безопасност. А сега Капитолът ми отне и това.
Пийта застава зад мен и казва:
— Ще им пишем писма, Катнис. И без друго ще е по-добре. Така ще им остане нещо от нас. Хеймич ще им ги предаде от наше име, ако… стане нужда да бъдат предадени.
Кимвам и отивам право в стаята си. Сядам на леглото и знам, че никога няма да напиша тези писма. Те ще бъдат като речта, която се опитах да напиша, за да почета паметта на Ру и Треш в Окръг 11. Нещата изглеждаха ясни в ума ми, дори когато се изправих пред тълпата, но не можех да ги запиша на хартия. Освен това, те трябваше да бъдат придружени с прегръдки и целувки, трябваше докато ги изричам да погаля Прим по косата, да докосна лицето на Гейл, да стисна ръката на Мадж. Не можеха да бъдат предадени заедно с дървен ковчег, в който лежи изстиналият ми, вкочанен труп.
Обзема ме толкова силна тъга, че не мога да се разплача и искам само да се свия в леглото и да спя, докато пристигнем в Капитола утре сутринта. Но имам мисия. Не, нещо повече от мисия. Това е предсмъртното ми желание. Да спася Пийта. И колкото и невероятно да изглежда, че ще успея в неравната борба с Капитола, важно е да бъда в най-добрата си форма. Това няма да стане, ако се отдам на скръбта си по хора, които обичам. Не мисли за тях, казвам си аз. Кажи им „сбогом“ и ги забрави. В съзнанието ми едно след друго преминават лицата им и ги освобождавам като птици от клетките, в които ги пазя, а после заключвам вратичката, за да не могат да се върнат.
Когато Ефи чука на вратата и ме вика за вечеря, съм изпразнена от чувства. И може би така е по-добре.
Вечерята преминава унило. Толкова унило, че през повечето време цари тишина, нарушавана само от звуците при прибиране на чиниите и сервиране на нови блюда. Студена зеленчукова крем супа. Рибни крокети със сметана и лайм. Птици, пълнени с див ориз и кресон, залети с портокалов сос. Шоколадов крем с череши.
От време на време Пийта и Ефи правят опит да поведат разговор, който бързо замира.
— Много ми харесва новата ти прическа, Ефи — казва Пийта.
— Благодаря ти. Поръчах я специално, за да е в тон с брошката на Катнис. Мислех си, че ти може да носиш златна верижка на глезена, а и да намерим някаква златна гривна или нещо подобно за Хеймич, за да се вижда, че сме отбор — казва Ефи.
Очевидно Ефи не знае, че сега моята сойка-присмехулка е символ, използван от бунтовниците. Поне в Окръг 8. В Капитола сойката-присмехулка все още се разглежда като приятен спомен за едни особено вълнуващи Игри на глада. Какво друго може да бъде? Истинските бунтовници не слагат таен символ върху нещо толкова трайно като бижута. Слагат го върху коричка хляб, която може да бъде изядена в миг, ако се наложи.
— Мисля, че това е страхотна идея — казва Пийта. — Какво ще кажеш, Хеймич?
— Да, сигурно — отговаря Хеймич. Той не пие, но очевидно много му тежи да се въздържа. Ефи вижда какви усилия полага Хеймич и казва на сервитьорите да вземат чашата й с вино. Хеймич е в окаяно състояние. Ако беше трибут, нямаше да е длъжен с нищо на Пийта и можеше да пие, колкото иска. Сега трябва да направи всичко възможно да го спаси на една арена, пълна с негови стари приятели, и вероятно няма да успее.
— Може да ти сложим и на теб една перука — опитвам се да се пошегувам. Той само ме стрелва с поглед, който ми подсказва да го оставя на мира, и всички мълчаливо изяждаме шоколадовия крем.
— Ще гледаме ли записите на Жътвите? — пита Ефи, докато попива ъгълчетата на устата си с бяла ленена салфетка.
Пийта отива да вземе бележките си за останалите живи победители и се събираме пред телевизора да видим кои ще бъдат съперниците ни на арената. Всички сме по местата си, когато се разнася химнът и започва обзорното предаване за церемониите по Жътвата в дванайсетте окръга.
В историята на Игрите има седемдесет и пет победители. Петдесет и девет са още живи. Разпознавам много лица — познати са ми като трибути или ментори в предишни Игри или от записите на победителите, които наскоро проучвахме. Някои са толкова стари или състарени от болести, наркотици и алкохол, че не мога да ги позная. Както би могло да се очаква, най-много са професионалните трибути от окръг 1, 2 и 4. Но всеки окръг е успял да представи поне по един победител от двата пола.
Жътвите минават бързо. Пийта старателно поставя звездички до имената на избраните трибути в бележника си. Хеймич гледа с безизразно лице как приятелите му се качват на сцената. Ефи прави приглушени, тревожни коментари от рода на: „О, не и Сесилия“ или „Чаф винаги търси повод да се сбие“ и често въздиша.
Опитвам се да запечатам в паметта си останалите трибути, но както и миналата година, запомням много малко от тях. Това са надарените с класическа красота брат и сестра от Окръг 1, които станаха победители в две последователни години, когато бях малка. Брут, доброволец от Окръг 2, който трябва да е поне на четирийсет и очевидно няма търпение да се върне на арената. Финик, красивият младеж с бронзов цвят на косата от Окръг 4, който беше коронован като победител преди десет години на четиринайсетгодишна възраст. В Окръг 4 избират истерична млада жена с развяваща се коса, но на нейно място веднага се явява доброволка — осемдесетгодишна баба, която има нужда от бастун, за да стигне на сцената. После идва Джоана Мейсън, единствената жива победителка от Окръг 7 — преди няколко години тя спечели Игрите благодарение на това, че се преструваше на немощна. Жената от Окръг 8, която Ефи нарича Сесилия, на вид около трийсетгодишна, с усилие се отскубва от трите деца, които са се вкопчили в нея. Сред трибутите е и Чаф, мъж от Окръг 11 — за него знам, че е много близък приятел на Хеймич.
Извикват мен. После Хеймич. Пийта доброволно заема мястото му. Една от говорителките почти се просълзява, защото изглежда, че шансовете никога няма да бъдат на наша страна — на нас, обречените влюбени от Окръг 12. После се овладява и допълва, че „това сигурно ще са най-хубавите Игри досега!“.
Хеймич излиза от купето, без да каже нито дума, а Ефи прави няколко несвързани забележки за един или друг трибут, и ни пожелава лека нощ. Оставам на мястото си и гледам как Пийта откъсва страниците с победителите, които не са избрани.
— Защо не поспиш? — казва той.
Защото не мога да понеса кошмарите. Не и без теб, мисля си аз. Тази нощ те със сигурност ще бъдат ужасни. Но едва ли мога да помоля Пийта да дойде да спи при мен. Почти не сме се докосвали от онази вечер, когато бичуваха Гейл.
— Ти какво ще правиш? — питам.
— Ще прегледам бележките си още малко. За да имам ясна представа срещу какво сме изправени. Но утре ще ги видим заедно. Лягай си, Катнис.
Отивам да спя и наистина само след няколко часа се събуждам от кошмар, в който старицата от Окръг 4 се преобразява в едър гризач и разкъсва лицето ми. Сигурна съм, че пищях, но не идва никой. Нито Пийта, нито някой от служителите на Капитола. Обличам халат и се опитвам да успокоя тръпките, които полазват по тялото ми. Нямам сили да остана в купето си, затова решавам да отида и да потърся някой, който да ми приготви чай, горещ шоколад или нещо такова. Може би Хеймич е още буден. Със сигурност не спи.
Поръчвам топло мляко, най-успокояващото нещо, за което се сещам, на един от служителите. От купето с телевизора се носят гласове, влизам вътре и виждам Пийта. На канапето е поставена кутията със записи от предишни Игри на глада, която ни изпрати Ефи. Разпознавам епизода, в който победител стана Брут.
Пийта става и спира касетата.
— Не можеш да заспиш?
— Не и за дълго — отговарям аз и се загръщам по-плътно с халата при спомена за старицата, която се превръща в гризач.
— Искаш ли да ми разкажеш? — пита той. Понякога това помага, но аз само поклащам глава и ме обзема слабост — преследват ме лицата на хора, с които още не съм се борила.
Пийта протяга ръце и се хвърлям в обятията му. За пръв път, откакто обявиха Юбилейните игри, показва някаква емоция. През цялото това време приличаше повече на изключително взискателен и строг треньор, вечно ни подтикваше, вечно настояваше Хеймич и аз да тичаме по-бързо, да ядем повече, да опознаем по-добре врага си. Любов? Нямаше и помен от нея. Дори престана да се преструва, че сме приятели. Здраво обвивам ръце около шията му, преди да успее да ми нареди да правя лицеви опори или нещо подобно. Той ме притегля плътно към себе си и заравя лице в косата ми. От мястото, където устните му едва докосват врата ми, се излъчва топлина и бавно се разнася из останалата част от тялото ми. Усещането е толкова хубаво, толкова невероятно хубаво, че няма аз да съм тази, която ще се отдръпне първа.
А и защо? Вече се сбогувах с Гейл. Няма да го видя никога, това е сигурно. Нищо, което направя сега, няма да му причини страдание. Той няма да го види или ще си помисли, че играя пред камерите. Това поне едно бреме пада от плещите ми.
Служителят от Капитола носи топлото мляко и двамата с Пийта се отдръпваме един от друг. Той оставя на масата поднос с вдигаща пара керамична кана и две чаши.
— Донесох още една чаша — казва той.
— Благодаря.
— И сложих малко мед в млякото. За подслаждане. И щипка подправки — добавя той. Гледа ни, сякаш иска да каже още нещо, после леко поклаща глава и излиза заднешком от купето.
— Какво му става?
— Сигурно му е мъчно за нас — казва Пийта.
— Сигурно — повтарям аз и наливам млякото.
— Говоря сериозно. Хората в Капитола едва ли са много доволни от това, че ние, или другите победители, отново се връщаме в Игрите. Те се привързват към своите шампиони.
— Допускам, че ще превъзмогнат това чувство, щом почне да се лее кръв — невъзмутимо казвам аз. Ако нямам време за нещо, то е да се тревожа как ще се отразят Юбилейните игри върху настроението в Капитола. — Значи гледаш отново всички касети?
— Не целите. Прехвърлям ги напред-назад, за да видя кой с какви бойни техники си служи — казва Пийта.
— Коя е следващата касета?
— Избери си — казва Пийта и ми подава кутията.
Върху касетите е отбелязана годината на Игрите и името на победителя. Разравям се и изведнъж намирам една, която не сме гледали. От петдесетите игри. Това означава вторите Юбилейни. А името на победителя е Хеймич Абърнети.
— Тази не сме я гледали.
Пийта поклаща глава.
— Не. Знаех, че Хеймич не иска. Точно както и ние не искаме да гледаме нашите Игри. А тъй като и тримата сме в един и същ отбор, реших, че няма голямо значение.
— А имаш ли запис от двайсет и петите Игри? — питам аз.
— Не. Победителят, който и да е бил, сигурно отдавна е умрял, а Ефи ми изпрати само записи на победителите, срещу които може да ни се наложи да се изправим. — Пийта държи касетата с Хеймич и изглежда замислен. — Защо? Според теб трябва ли да я гледаме?
— Това са единствените Юбилейни игри, които имаме. Може да научим нещо важно за принципа им…
Притеснявам се. Струва ми се, че грубо ще нарушим личното пространство на Хеймич. Не знам защо се чувствам така, след като всичко това е публично достояние. Но се притеснявам. Признавам, че в същото време изпитвам и силно любопитство.
— Не е нужно да казваме на Хеймич, че сме гледали записа.
— Добре — съгласява се Пийта. Слага касетата във видеото, а аз се настанявам до него на кушетката с млякото, което е много вкусно с меда и подправките, и се потопявам в петдесетите Игри на глада. След химна показват как президентът Сноу изтегля плика за вторите Юбилейни игри. Изглежда по-млад, но също толкова отблъскващ. Той чете от квадратното листче със същия мрачно-тържествен глас и съобщава на Панем, че в чест на Юбилейните игри трибутите ще са двойно повече. После показват Жътвите в отделните окръзи и обявяват имената едно след друго.
Когато стигаме до Окръг 12, вече съм напълно смазана дори само от броя на децата, които отиват на сигурна смърт. Една жена съобщава имената в Окръг 12 — не е Ефи, но пак започва с: „Първо дамите!“ Тя съобщава името на едно момиче от Пласта — личи си по външността й — а после чувам и името: „Мейзилий Донър“.
— О-о! — възкликвам аз. — Приятелката на майка ми. — Камерата я намира в тълпата, вкопчена в две други момичета. Всичките руси. Всичките определено деца на търговци.
— Мисля, че едното момиче е майка ти — казва Пийта тихо. И е прав. Докато Мейзилий Донър храбро се освобождава от прегръдката и се отправя към сцената, зървам за миг мама на моята възраст и никой не е преувеличил красотата й. В ръката й се е вкопчило друго разплакано момиче, което изглежда точно като Мейзилий. Но прилича много и на още някой, когото познавам.
— Мадж — казвам.
— Майката на Мадж. Двете с Мейзилий са били близначки, или нещо от този род — казва Пийта. — Татко спомена това веднъж.
Сещам се за майката на Мадж. Съпругата на кмета Ъндърси. Която прекарва половината си живот, прикована на легло от ужасната болка, изолирана от света. Мисля си как никога не съм си давала сметка, че между двете с майка ми съществува тази връзка. Мисля си как Мадж се появи в онази снежна буря, за да донесе обезболяващото лекарство за Гейл. За брошката ми с форма на сойка-присмехулка и как тя означава нещо съвсем различно сега, когато знам, че предишната й собственичка е била лелята на Мадж, Мейзилий Донър, трибут, загинала на арената.
Последното име е Хеймич. По-шокиращо е да видя него, отколкото майка ми. Млад. Силен. Трудно ми е да го призная, но наистина е изглеждал страхотно. Има тъмна, къдрава коса, а сивите му очи, типични за Пласта, са ясни и, дори тогава, опасни.
— О, Пийта, нали не е убил Мейзилий? — изведнъж казвам аз. Кой знае защо тази мисъл е непоносима.
— При четирийсет и осем участници? Според мен вероятността е твърде малка — отговаря Пийта.
Следва обиколката с колесници — децата от Окръг 12 са облечени с ужасни миньорски дрехи — и интервютата. Камерите не се спират за дълго върху никого. Но тъй като Хеймич ще бъде победителят, показват целия разговор между него и Цезар Фликърман, който изглежда точно както винаги в тъмносиния си костюм с мигащи лампички. Различни са само боядисаните му в тъмнозелено коса, клепачи и устни.
— Е, Хеймич, какво мислиш за факта, че в Игрите има сто процента повече участници от обикновено? — пита Цезар.
Хеймич свива рамене:
— Според мен няма голяма разлика. Пак ще са стопроцентово толкова глупави, както обикновено, така че шансовете ми са приблизително същите.
Зрителите избухват в смях и Хеймич им отправя иронична усмивка. Хищна. Арогантна. Безразлична.
— Бързо се сети какво да каже — отбелязвам аз.
Ето я сутринта, в която започват Игрите. Камерата ни показва всичко през погледа на едно от момичетата трибути — то се издига през цилиндъра от Стартовото помещение и се озовава на арената. Не успявам да се сдържа и ахвам. По лицата на всички участници е изписано смайване. Дори Хеймич повдига вежди от удоволствие, макар че почти веднага пак се намръщва.
Това е най-изумителното място, което човек може да си представи. Златният Рог на изобилието е разположен сред зелена ливада, осеяна с прекрасни цветя. Небето е лазурносиньо с пухкави бели облачета. Наоколо пърхат пъстри пойни птици. Ако се съди по изражението, с което трибутите душат въздуха, сигурно мирише фантастично. На заснет отвисоко кадър се вижда, че ливадата се простира на километри. В далечината от едната страна има гора, а от другата — заснежена планина.
Красотата обърква много от участниците, защото когато прозвучава гонгът, повечето от тях имат вид, сякаш се пробуждат от някакъв сън. Не и Хеймич. Той вече е при Рога на изобилието, натоварен с оръжия и раница с всевъзможни запаси. Отправя се към гората още преди повечето трибути да са слезли от металните плочи.
Осемнайсет трибути загиват в кървавата баня първия ден. Другите започват да измират като мухи и става ясно, че почти всичко на това красиво място — сочните плодове, висящи от храстите, водата в кристално чистите потоци, дори уханието на цветята, когато се вдиша твърде директно — е смъртоносна отрова. Само дъждовната вода и храната, оставена в Рога на изобилието, са безопасни за пиене и ядене. Има и голяма, добре запасена глутница от десет професионални трибути, които обхождат планинския участък в търсене на жертви.
В гората Хеймич си има други проблеми — пухкавите златисти катерици се оказват месоядни и нападат на глутници, а ужилванията на пеперудите, макар и да не смъртоносни, са страшно болезнени. Но той упорито се придвижва напред и винаги гледа далечната планина да е зад гърба му.
Самата Мейзилий Донър се оказва доста находчива за момиче, което си тръгва от Рога на изобилието само с една малка раница. Вътре намира купичка, малко сушено говеждо и тръба за издухване на стрели, с две дузини стрели. Възползвайки се от отровите, които се срещат на всяка крачка, тя превръща тръбата в смъртоносно оръжие, като топи върховете на стрелите в тях и унищожава противниците си.
Четири дни по-късно живописната планина се превръща във вулкан и изригва, като убива още десетина играчи, включително почти цялата глутница професионални трибути — остават само петима. Тъй като планината бълва течен огън, а ливадата не предлага никакво прикритие, останалите тринайсет трибути — включително Хеймич и Мейзилий — нямат друг избор, освен да останат в гората.
Хеймич изглежда твърдо решен да продължава в същата посока, далече от превърналата се сега във вулкан планина, но лабиринтът от гъсти храсти го принуждава да направи кръг и да се върне в средата на гората. Там се натъква на трима професионални трибути и изважда ножа си. Те са много по-едри и по-силни, но Хеймич е забележително бърз и успява да убие двама, преди третият да го обезоръжи. Той вече се готви да му пререже гърлото, когато една стрела го поваля на земята.
От гората излиза Мейзилий Донър:
— Ще останем живи по-дълго, ако сме двама.
— Предполагам, че ти току-що го доказа — отговаря Хеймич, като си разтрива врата. — Съюзници? — Мейзилий кимва. И ето ги, мигновено обвързани в един от онези пактове, които ще си принуден да нарушиш, ако искаш някога да се върнеш вкъщи и да се изправиш пред хората в твоя окръг.
Точно като Пийта и мен, те се справят по-добре заедно. Почиват си повече, измислят начин да събират повече дъждовна вода, бият се като отбор и си делят храната от раниците на мъртвите трибути. Но Хеймич все още е решен да продължи напред.
— Защо? — непрекъснато пита Мейзилий, но той не й обръща внимание. Накрая тя отказва да го следва повече, ако не получи отговор.
— Защото това все някъде трябва да свърши, нали така? — обяснява Хеймич. — Арената не може да е безкрайна.
— Какво се надяваш да намериш? — пита Мейзилий.
— Не знам. Нещо, което може да ни е от полза — казва той.
Когато най-после успяват да се проврат през ужасния жив плет, служейки си с горелка, измъкната от раницата на един от мъртвите трибути, те се озовават върху равен, сух земен участък, който води към скален зъбер. Далече отдолу се виждат назъбени скали.
— Няма нищо друго, Хеймич. Хайде да се връщаме — казва Мейзилий.
— Не, аз оставам тук — казва той.
— Добре. Останахме само петима. Най-хубаво да си кажем довиждане още сега — отговаря тя. — Не искам да останем само ти и аз.
— Добре — съгласява се той. Това е всичко. Нито й подава ръка, нито дори я поглежда. И тя си тръгва.
Хеймич обхожда ръба на скалата, сякаш се мъчи да разбере нещо. Подритва едно камъче и то пада в бездната, привидно изгубено завинаги. Но минута по-късно, когато сяда да си почине, камъчето се връща при него. Хеймич се взира озадачено, а след това на лицето му се изписва странно напрегнато изражение. Той мята от скалата камък, голям колкото юмрука му, и чака. Когато камъкът долита обратно и пада право в ръката му, започва да се смее.
Точно тогава чуваме Мейзилий да пищи. Те вече не са съюзници и тя е пожелала така, затова никой не би обвинил Хеймич, ако не й обърне внимание. Но той все пак хуква към нея. Пристига точно навреме да види как последната от ято бонбонено розови птици, въоръжени с дълги, тънки клюнове, пронизва врата й. Той й държи ръката, докато умира, а аз се сещам единствено за Ру и за това как и аз закъснях да я спася.
По-късно същия ден друг трибут загива в битка, а трети е изяден от пухкавите катерици. Сега съперници за короната остават Хеймич и едно момиче от Окръг 1. Тя е по-едра от него и също толкова бърза. Настъпва неизбежният двубой, кървав и ужасяващ, в който и двамата понасят почти смъртоносни рани, но накрая Хеймич е обезоръжен. Той залита из красивата гора, придържайки изскочилите си навън вътрешности, а тя го преследва и размахва брадвата, с която се кани да му нанесе смъртоносния удар. Хеймич върви на зигзаг към своята скала и стига до нея точно когато тя мята брадвата. Той се свлича на земята, а брадвата полита в пропастта. Сега момичето е останало без оръжие и се мъчи да спре кръвта, която се лее от празната й очна кухина. Сигурно си мисли, че ще надживее Хеймич, който се гърчи в конвулсии на земята. Но има нещо, което той знае, а тя не — брадвата ще се върне. Тя долита обратно и се забива в главата на момичето. Оръдието гръмва, отнасят тялото й и се чува звук от фанфари, оповестяващи победата на Хеймич.
Пийта изключва касетата и известно време двамата седим мълчаливо.
Накрая Пийта казва:
— Енергийното поле под скалата е същото като онова на покрива на Тренировъчния център. Онова, което те отхвърля назад, ако направиш опит да скочиш от покрива и да се самоубиеш. Хеймич е намерил начин да го превърне в оръжие.
— Не само срещу другите трибути, но и срещу Капитола — допълвам аз. — Личи си, че те не са очаквали такова нещо. Не е било предвидено полето да е част от арената. Никога не са планирали някой да го използва като оръжие. Като е разбрал как действа, ги е поставил в глупаво положение. После сигурно са се измъчили доста с обясненията за публиката. Затова не помня да съм го гледала по телевизията. За Капитола това е било почти толкова неприятно, колкото нашите къпини!
Не успявам да се сдържа и се разсмивам истински, за пръв път от месеци. Пийта просто поклаща глава, сякаш съм полудяла — и може би наистина малко съм откачила.
— Почти, но не съвсем — казва Хеймич зад нас. Обръщам се рязко и ме е страх, че ще се ядоса, задето гледаме неговата касета, но той се усмихва самодоволно и отпива дълга глътка от бутилка вино. Дотук с трезвеността. Би трябвало да съм разстроена, че отново пие, но съм завладяна от друго чувство.
Прекарах всичките тези седмици, за да опозная съперниците си, без дори да помисля кои са съотборниците ми. Сега в мен се заражда нова увереност, защото, струва ми се, най-после знам кой е Хеймич. И постепенно разбирам коя съм аз. Несъмнено двама души, които са причинили на Капитола толкова неприятности, могат да измислят начин да върнат Пийта жив у дома.
Преминавала съм през процедурата за разкрасяване с Флавий, Вения и Октавия толкова пъти, че оцеляването би трябвало вече да ми е стар навик. Но не съм предвидила какво емоционално изпитание ме очаква. В някакъв момент по време на приготовленията всеки от тях се облива в сълзи поне два пъти, а Октавия не престава да хленчи през цялата сутрин. Оказва се, че наистина са се привързали към мен, и мисълта за връщането ми на арената ги е разстроила. Като прибавите към това и факта, че с моята загуба губят и поканата за всякакви важни светски събития, най-вече за сватбата ми, цялата ситуация става непоносима. Мисълта да бъдат силни заради някой друг никога не им е хрумвала. Оказвам се в положение, при което съм принудена да ги утешавам. Тъй като аз съм тази, която отива на заколение, това е леко дразнещо.
Интересно е обаче, като се сещам какво ми разказа Пийта — за служителя във влака, на когото му било криво, че победителите ще трябва пак да се бият. Че на хората в Капитола тази ситуация не им харесва. Според мен всичко това ще бъде забравено, щом прозвучи гонгът, но все пак мисълта, че онези в Капитола изобщо изпитват нещо към нас, е доста неочаквана. За тях определено не е проблем да гледат как всяка година се избиват деца. Но може би знаят твърде много за победителите, особено за онези, които са знаменитости от цяла вечност, за да забравят, че сме човешки същества. То е като да гледаш как умират приятелите ти. Като това, което са Игрите за нас, жителите на окръзите.
Когато се появява Цина, вече съм раздразнителна и изтощена да утешавам Флавий, Вения и Октавия, още повече че неспирните им сълзи ми напомнят за онези, които несъмнено се проливат у дома. Стоя в тънкия си халат, кожата ми щипе, сърцето ме боли и знам, че не мога да понеса дори само още един съчувствен поглед. Затова още с влизането на Цина, грубо казвам:
— Кълна се, че ако се разплачеш, ще те убия на място.
Цина само се усмихва:
— Май си имала влажна сутрин?
— Ако ме изстискаш, ще пусна вода.
Цина обгръща рамото ми с ръка и ме повежда на обяд.
— Не се тревожи, винаги влагам всички емоции в работата си. По този начин не правя нищо лошо на никой друг, освен на себе си.
— Втори път няма да издържа — предупреждавам го аз.
— Знам. Ще говоря с тях — казва Цина.
Обядът ме кара да се почувствам малко по-добре. Фазан с подбрани желирани сосове, искрящи като скъпоценни камъни, миниатюрни варианти на истински зеленчуци, плуващи в масло, и картофено пюре с магданоз. За десерт топим резени плодове в разтопен шоколад, и се налага Цина да поръча втора порция, защото започвам да ям шоколада с лъжица.
— Е, с какво ще сме облечени за церемониите по откриването? — питам накрая, докато обирам последните остатъци шоколад от втория съд. — Миньорски лампи или огън? — Знам, че за обиколката с колесниците двамата с Пийта ще трябва да сме облечени в нещо, свързано с въглищата.
— Нещо от този род — казва той.
Идва време да облечем костюмите си за встъпителните церемонии и подготвителният ми екип се появява, но Цина ги отпраща с думите, че сутринта са свършили прекрасна работа и няма какво друго да се прави. Те отиват да си починат и за мое облекчение ме оставят в ръцете на Цина. Първо той вдига косата ми в сплетената прическа, която му показа майка ми, а после се залавя с грима. Миналата година ми сложи съвсем лек грим, за да може публиката да ме разпознае, когато изляза на арената. Но сега лицето ми почти не се вижда от драматичните ефекти и силните сенки. Високо извити вежди, остри скули, пламтящи очи, тъмночервени устни. Отначало костюмът изглежда измамно семпъл — тесен черен гащеризон, който ме покрива от врата до глезените. Цина слага на главата ми корона с форма на полумесец като онази, с която ме увенчаха след победата, но сега короната не е златна, а от тежък черен метал. После нагласява светлината в стаята така, че да имитира здрач, и натиска едно копче, вшито в плата върху китката ми. Поглеждам надолу смаяна, защото костюмът ми бавно оживява — отначало свети с мека златна светлина, но постепенно тя се преобразява в оранжево-червения цвят на горящи въглища. Изглеждам, сякаш съм покрита с пламтящи въглени — не, сякаш самата аз съм припламващ въглен, измъкнат направо от нашето огнище. Цветовете се менят, движат се и се сливат, също като горящи въглени.
— Как го направи? — питам слисана.
— Двамата с Порша с часове се взирахме в огъня — казва Цина. — Погледни се сега.
Той ме обръща с лице към огледалото, за да възприема цялостния ефект. Това, което ме гледа отсреща, не е момиче, нито дори жена, а някакво неземно същество, като че ли излязло от вулкана, който унищожи толкова много трибути в Юбилейните игри, спечелени от Хеймич. Черната корона сега изглежда нажежена до червено и хвърля странни сенки върху драматично гримираното ми лице. Катнис, огненото момиче, е изоставила красивите пламъчета, украсените със скъпоценни камъни рокли, полите, напомнящи меката светлина на свещ. Тя е смъртоносна като самия огън.
— Мисля… че точно това ми беше нужно, за да се изправя срещу другите.
— Да, розовото червило и панделките са вече в миналото — казва Цина, а после докосва копчето на китката ми и костюмът изгасва. — Да не изтощаваме батериите. Този път, когато се качиш на колесницата, никакво махане с ръка, никакви усмивки. Искам да гледаш право напред, сякаш цялата публика е недостойна за вниманието ти.
— Най-после нещо, което ми се отдава — отговарям аз.
Цина трябва да се погрижи за още някои неща, затова решавам да сляза в приземния етаж на Центъра за преобразяване, където е сборното място за трибутите и колесниците им преди церемониите по откриването. Надявам се да заваря там Пийта и Хеймич, но тях още ги няма. За разлика от миналата година, когато всички трибути бяха едва ли не залепени за колесниците си, сцената е много оживена. Победителите, както трибутите от съответната година, така и техните ментори, са се събрали на групички и си говорят. Разбира се, всички те се познават помежду си, но аз не познавам никого, пък и не съм човек, който би тръгнал наоколо да се представя на останалите. Затова галя по шията един от конете на моята колесница и се опитвам да остана незабелязана.
Не се получава.
Чувам хрускането преди да видя, че някой е застанал до мен, и се обръщам. Прочутите морскозелени очи на Финик ме гледат от няколко сантиметра разстояние. Той пъха бучка захар в устата си и се обляга на коня ми.
— Здравей, Катнис — казва Финик така, сякаш се познаваме от години, когато всъщност никога не сме се срещали.
— Здравей, Финик — казвам също толкова небрежно, макар че близостта му ме кара да се чувствам неудобно, най-вече защото тялото му е почти голо.
— Искаш ли бучка захар? — казва той и протяга към мен пълна шепа. — Уж е за конете, но какво пък? Те дълги години ще ядат захар, докато ние двамата с теб… видим ли нещо сладко, най-добре бързо да си го хапнем.
Финик Одеър е нещо като жива легенда в Панем. Откакто спечели шейсет и петите Игри на глада едва на четиринайсет години, той си остава сред най-младите победители. Финик е от Окръг 4 и е професионален трибут, затова имаше всички шансове да спечели, но онова, което никой треньор не може да претендира, че му е дал, е изключителната му красота. Висок, атлетичен, със златиста кожа, бронзова коса и невероятни очи. Докато другите трибути от онази година едва успяваха да получат като подарък шепа зърно или няколко кибритени клечки, на Финик никога не му липсваше нищо — нито храна, нито лекарства, нито оръжия. Мина седмица, преди съперниците му да осъзнаят, че именно той е човекът, когото трябва да убият, но беше твърде късно. Той вече си служеше добре с копията и ножовете, които беше намерил в Рога на изобилието. Когато получи сребърен парашут с тризъбец — може би най-скъпият подарък, който съм виждала да изпращат на арената — битката беше предрешена. Поминъкът на Окръг 4 е риболовът. Финик беше прекарал целия си живот в морето, в лодката. Тризъбецът беше естествено, смъртоносно продължение на ръката му. Той изплиташе мрежа от някакви лиани, хващаше в нея противниците си, пронизваше ги с тризъбеца си и след броени дни короната беше негова.
Оттогава насам гражданите на Капитола го обожават.
Те обаче нямаше как да му се наслаждават през първите една-две години, защото още беше много млад. Но откакто навърши шестнайсет, той прекарва престоя си в Капитола, преследван от ревностни обожатели. Никой не запазва благоволението му за дълго. По време на ежегодното си посещение Финик влиза в четири-пет любовни авантюри. Стари или млади, прекрасни или обикновени, богати или много богати, той им прави компания и приема екстравагантните им подаръци, но никъде не се задържа, а отиде ли си веднъж, вече не се връща.
Няма спор, че Финик е един от най-зашеметяващите и сексапилни хора на планетата. Но мога честно да кажа, че за мен никога не е бил привлекателен. Може би защото е прекалено красив или прекалено лесно достъпен, а може би защото много бързо бих го загубила.
Отказвам предложението:
— Не, благодаря. Обаче с удоволствие бих взела назаем тоалета ти някой път.
Той е обвит в златна мрежа, стратегически завързана на възел при слабините му, така че технически не може да се каже, че е съвсем гол, но е възможно най-близо до това състояние. Сигурна съм, че според стилиста му колкото повече от Финик вижда публиката, толкова по-добре.
— Направо ме ужасяваш в този костюм. Какво стана с хубавите роклички като на малко момиче? — пита той. Съвсем леко навлажнява устните си с език. Вероятно това подлудява повечето хора. Но по някаква причина се сещам единствено за стария Крей, който точи лиги по някоя бедна, умираща от глад млада жена.
— Омаляха ми — казвам аз.
Финик хваща яката на костюма ми и я опипва с пръсти.
— Много е лошо това с Юбилейните игри. Можеше да преуспееш като бандит в Капитола. Бижута, пари, каквото поискаш.
— Не обичам бижута, а имам повече пари, отколкото ми трябват. Като стана дума, ти за какво харчиш твоите, Финик? — питам.
— О, от години не съм се занимавал с такова скучно нещо като парите — казва Финик.
— Тогава как ти плащат за удоволствието от компанията ти? — питам аз.
— С тайни — казва тихо той. Накланя глава към мен, така че устните му почти докосват моите. — А ти, огнено момиче? Имаш ли тайни, които да си заслужават времето ми?
По някаква глупава причина се изчервявам, но се заставям да не отстъпвам:
— Не, аз съм като отворена книга — прошепвам в отговор. — Изглежда, че всеки знае тайните ми, преди самата аз да съм ги научила.
Той се усмихва:
— За нещастие мисля, че това е вярно. — Той отмества поглед настрани. — Идва Пийта. Съжалявам, че се налага да отложите сватбата си. Знам колко съкрушително трябва да е това за теб. — Той хвърля още една бучка захар в устата си и бавно се отдалечава.
Пийта застава до мен, облечен в костюм като моя.
— Какво искаше Финик Одеър? — пита той.
Обръщам се, допирам устни до неговите и спускам клепачи, като имитирам Финик:
— Предложи ми бучка захар и поиска да научи всичките ми тайни — казвам с най-прелъстителния си глас.
Пийта се разсмива.
— Уф! Наистина ли?
— Наистина — отговарям аз. — Ще ти разкажа още, когато по кожата ми престанат да лазят тръпки.
— Мислиш ли, че и ние щяхме да свършим така, ако само един от нас беше спечелил? — пита той, като оглежда другите победители. — Да станем част от този цирк?
— Сигурно. Особено ти — казвам.
— О-о! И защо особено аз? — усмихва се той.
— Защото ти имаш слабост към красивите неща, а аз не — казвам с чувство на превъзходство. — Капитолът щеше да те оплете в мрежите си и щеше напълно да пропаднеш.
— Да умееш да забелязваш красотата не е слабост — посочва Пийта. — Освен може би когато става дума за теб. — Музиката започва, виждам как широките врати се отварят, за да пропуснат първата колесница, и чувам рева на тълпата. — Ще тръгваме ли? — Той ми подава ръка, за да ми помогне да се кача в колесницата.
Качвам се и го издърпвам след себе си.
— Не мърдай — казвам аз и му оправям короната. — Виждал ли си костюма си включен? Отново ще бъдем неотразими.
— Абсолютно. Но Порша казва, че трябва да се държим на положение. Никакво махане с ръка, нищо — казва той. — Виждаш ли ги някъде?
— Не. — Обхождам с поглед процесията от колесници. — Може би е най-добре да тръгваме и да включим светлината на костюмите си. — Правим го и когато започваме да проблясваме, виждам как хората сочат към нас и ни обсъждат. Става ясно, че пак ще се превърнем в сензацията на встъпителните церемонии. Почти на вратата сме. Оглеждам се, но никъде не виждам нито Порша, нито Цина, които миналата година бяха с нас чак до последния миг. — Трябва ли да се държим за ръце тази година? — питам.
— Предполагам, че са оставили сами да решим — казва Пийта.
Вглеждам се в тези сини очи, които никакво количество драматичен грим не може да направи истински смъртоносни, и си спомням как точно преди година бях готова да го убия. Убедена, че той се опитва да ме убие. Сега всичко е точно обратното. Твърдо решена съм да го спася, като знам, че цената за това ще бъде собственият ми живот, но онази част от мен, която не е толкова смела, колкото би ми се искало, се радва, че до мен е Пийта, а не Хеймич. Без повече приказки се хващаме за ръка. Разбира се, че ще влезем в играта като едно цяло.
Гласът на тълпата се извисява в един всеобщ крясък, когато излизаме на гаснещата вечерна светлина, но никой от двама ни не реагира. Аз приковавам очи върху някаква точка в далечината и се държа сякаш няма публика, сякаш няма истерия. Поглеждам за миг образите ни върху огромните екрани — ние сме не просто красиви, ние сме мрачни и могъщи. Не, нещо повече. Ние, обречените влюбени от Окръг 12, които страдахме толкова много и се наслаждавахме толкова малко на хубавите страни от победата си, не се стремим към благоволението на почитателите, не ги удостояваме с усмивките си, нито улавяме целувките им. Ние сме непримирими.
И на мен това ужасно ми харесва. Най-после няма да се преструвам.
Когато правим завой и излизаме на Кръглия площад, виждам, че двама от другите стилисти са се опитали да откраднат идеята на Цина и Порша и са използвали осветление в костюмите на своите трибути. Костюмите на трибутите от Окръг 3, където правят електронни устройства, са украсени със светлинки и в това има логика. Но защо трибутите от животновъдния Окръг 10, които са облечени като крави, имат пламтящи колани? Пекат се като на скара? Жалка гледка.
Пийта и аз, от друга страна, сме толкова пленителни в нашите непрестанно припламващи костюми, че повечето от останалите трибути са се втренчили в нас. Явно доста сме развълнували двойката от Окръг 6, които са отявлено пристрастени към морфлинга. И двамата са невероятно кльощави, с провиснала жълтеникава кожа. Не могат да откъснат от нас неестествено огромните си очи, дори когато президентът Сноу започва речта си от балкона си и приветства всички ни с „добре дошли“ на Юбилейните игри. Засвирва химнът и докато правим последна обиколка на площада… Дали греша? Или наистина виждам как погледът на президента също е прикован в мен?
Двамата с Пийта изчакваме вратите на Тренировъчния център да се затворят зад нас, преди да се отпуснем. Посрещат ни Цина и Порша, които са доволни от представянето ни. Тази година и Хеймич е тук, само че не е при колесницата ни, а някъде по-нататък с трибутите от Окръг 11. Виждам го как кимва към нас, а после двамата тръгват след него и идват да ни поздравят.
Познавам Чаф по физиономия, защото с години съм гледала по телевизията как двамата с Хеймич си подават бутилката един на друг. Той е тъмнокож, висок около метър и осемдесет, а едната му ръка завършва с чукан — изгубил я е в Игрите, които е спечелил преди трийсет години. Сигурна съм, че са му предложили някаква протеза, като тази на Пийта, когато се наложи да ампутират долната част на крака му, но той е отказал.
Сийдър има смугла кожа, права черна коса, прошарена със сребристо, и много прилича на жена от Пласта. Само златистокафявите й очи показват, че е от друг окръг. Трябва да е към шейсетгодишна, но все още изглежда силна, и няма признаци, че с течение на годините се е насочила към алкохола, морфлинга или някаква друга химическа форма на бягство. Преди някой от нас да успее да каже и дума, тя ме прегръща. Някак разбирам, че трябва да е заради Ру и Треш. Преди да успея да се спра, прошепвам:
— А семействата им?
— Живи са — отвръща тихо тя, преди да ме пусне.
Чаф ме обгръща със здравата си ръка и ме целува силно право в устата. Стреснато отскачам назад, докато двамата с Хеймич се хилят.
Това е в общи линии цялото време, което имаме, преди служителите от Капитола решително да ни насочат към асансьорите. Определено имам чувството, че приятелската атмосфера сред победителите не им е приятна, но на самите победители изобщо не им пука. Двамата с Пита вървим към асансьорите с преплетени пръсти и усещам как някой се приближава до мен. Момичето сваля от главата си диадема от буйно обрасли с листа клонки и я мята зад гърба си, без да си направи труда да погледне къде ще падне.
Джоана Мейсън. От Окръг 7. Производство на дървен материал и хартия, оттук и украсата. Тя беше спечелила своите Игри, като много убедително се представяше за слаба и безпомощна, за да не й обръщат внимание, после показа изключителна способност да убива. Тя разрошва щръкналите кичури на косата си и върти очи — те са кафяви и раздалечени.
— Костюмът ми не е ли ужасен? Стилистката ми е най-голямата идиотка в Капитола. От четирийсет години все издокарва нашите трибути като дървета. Как не ми се падна Цина. Изглеждаш фантастично.
Женски разговори. Нещо, в което никак не ме бива. Мнения за дрехи, прически, грим. Налага се да излъжа:
— Да, той ми помага да разработя собствена модна линия. Трябва да видиш какви чудеса може да сътвори с кадифе. — Кадифе. Единственият плат, за който се сещам в момента.
— Виждала съм. По време на обиколката ви. Онази рокля без презрамки, която носеше в Окръг 2? Тъмносинята с диамантите? Беше толкова красива, че ми се искаше да се пресегна през екрана и да я смъкна от гърба ти — казва Джоана.
Сигурно ти се е искало, мисля си аз. Заедно с няколко сантиметра месо.
Докато чакаме асансьорите, Джоана дърпа ципа на останалата част от костюма си, изобразяващ я като дърво, оставя го да се свлече на пода, а после го изритва с отвращение. С изключение на пантофите в горскозелен цвят остава съвсем гола.
— Така е по-добре.
Озоваваме се в един и същ асансьор с нея и през цялото пътуване до седмия етаж тя си приказва с Пийта за картините му, докато светлината от все още проблясващия му костюм хвърля отблясъци върху голите й гърди. Когато тя слиза, не го поглеждам, но знам, че той се хили. Блъскам ръката му настрани, когато вратите се затварят зад Чаф и Сийдър и оставаме сами, а той избухва в смях.
— Какво има? — питам аз, като се обръщам рязко към него.
— Това е заради теб, Катнис. Не разбираш ли? — казва той.
— Кое е заради мен? — питам.
— Причината всички да се държат така. Финик с неговите бучки захар, целувката на Чаф и цялата тази история с разсъбличането на Джоана. — Той безуспешно се мъчи да възприеме по-сериозен тон. — Правят си майтап с теб, защото си толкова… нали знаеш.
— Не, не знам — казвам аз. И наистина нямам представа за какво говори.
— Същото е, както когато не искаше да ме гледаш гол на арената, макар че бях полумъртъв. Ти си толкова… невинна — казва той накрая.
— Не съм! — възкликвам. — През последната година само дето не ти разкъсвам дрехите всеки път, когато наблизо има камера!
— Да, но… искам да кажа, за Капитола ти си чиста и непорочна — казва той, като явно се опитва да ме умилостиви. — За мен ти си съвършена. Те просто те дразнят.
— Не, те ми се подиграват, а също и ти! — казвам.
— Не. — Пийта поклаща глава, но все още потиска усмивката си. Сериозно преосмислям въпроса кой би трябвало да излезе жив от тези Игри, когато вратите на другия асансьор се отварят.
Към нас се присъединяват Хеймич и Ефи, които изглеждат доволни от нещо. След това изражението на Хеймич става свирепо.
Едва се сдържам да питам: Какво направих сега?, но виждам, че той се взира в нещо зад мен при входа на трапезарията.
Ефи примигва в същата посока, после казва бодро:
— Изглежда, че тази година са ви осигурили подхождаща си двойка помощници.
Обръщам се и виждам червенокосото момиче-авокс, което се грижеше за мен миналата година преди началото на Игрите. Мисля си колко хубаво е да имам приятелка тук. Забелязвам, че и младият мъж до нея, също авокс, е с червена коса. Сигурно това има предвид Ефи с „подхождаща си двойка“.
После през тялото ми преминава ледена тръпка. Защото и него го познавам. Не от Капитола, а от дългите години, през които сме водили непринудени разговори в „Таласъма“ и сме си разменяли шеги, докато ядем супата на Мазната Сае. Спомням си и кога го видях за последен път — гледах как лежи в безсъзнание на площада, докато животът изтичаше от Гейл заедно с кръвта му.
Новият ни авокс е Дарий.
Хеймич стисва китката ми, сякаш предусеща следващия ми ход, но аз съм толкова безмълвна, колкото и Дарий, след това което са му причинили инквизиторите от Капитола. Веднъж Хеймич ми каза, че правели нещо с езиците на авоксите, за да не могат никога да проговорят. Мислено чувам закачливия и бодър глас на Дарий, който подмята някаква шега към мен от другия край на „Таласъма“. Но не защото иска да ми се подиграва, както се държат сега с мен другите трибути, а защото изпитвахме искрена взаимна симпатия. Ако Гейл можеше да го види…
Знам, че всяко движение, което направя, всичко, с което покажа, че съм го разпознала, само ще му навлече наказание. Затова просто се гледаме в очите. Дарий, който сега е ням роб, и аз, която сега съм тръгнала на смърт. А и какво бихме могли да си кажем? Че на всеки от нас му е мъчно за другия? Че ни боли за болката на другия? Че е хубаво, задето сме се познавали?
Не, Дарий едва ли е много доволен от това, че ме е познавал. Ако не бях се изправила пред Тред, Дарий нямаше да излезе напред да спасява Гейл. Нямаше да е авокс. И по-точно, нямаше да е моят авокс, защото е съвсем очевидно, че президентът Сноу го е поставил там заради мен.
Извивам китката си, за да я освободя от хватката на Хеймич, тръгвам по коридора към старата си спалня, влизам и заключвам вратата. Сядам на леглото си, с лакти върху коленете, опряла чело върху юмруците си, и гледам светещия си костюм в тъмнината. Представям си, че съм в старата ни къща в Окръг 12, сгушена до огъня. Батериите се изтощават и костюмът бавно става отново черен.
Ефи чука на вратата да ме повика за вечеря, ставам и си събличам костюма, сгъвам го внимателно и го оставям на масата заедно с короната си. В банята отмивам тъмните ивици грим от лицето си. Обличам се с обикновена риза и панталони и тръгвам към трапезарията.
Не си спомням почти нищо от вечерята, освен че Дарий и червенокосото момиче ни сервират. На масата са Ефи, Хеймич, Цина, Порша и Пийта и предполагам, че говорят за церемониите по откриването. Но помня едно нещо — нарочно събарям на пода чиния с грах и преди някой да успее да ме спре, се навеждам да събера зърната. Дарий е точно до мен, когато преобръщам чинията, и за кратко двамата сме един до друг, скрити от погледа на другите, докато събираме граха. Само за миг ръцете ни се докосват. Усещам кожата му, груба под мазния сос от ястието. В силното, отчаяно стискане на пръстите ни се съдържат всички думи, които никога няма да изречем. В този момент Ефи се разкряква зад гърба ми: „Това не е твоя работа, Катнис!“, и пускаме ръцете си.
Отиваме да гледаме записа на церемониите по откриването и се намествам на канапето между Цина и Хеймич, защото не искам да съм до Пийта. Ужасната история с Дарий засяга само мен и Гейл и може би дори Хеймич, но не и Пийта. Може и да е познавал Дарий достатъчно, за да се поздравят с кимане, но Пийта не беше свързан с „Таласъма“ така, както ние, останалите. Освен това още съм му ядосана, задето ми се присмиваше заедно с другите победители, и последното, което искам от него, е съчувствие и утеха. Не съм променила решението си да го спася на арената, но не му дължа нищо повече.
Гледам процесията към Кръглия площад и си мисля какъв ужас е да ни обличат в тези костюми и да ни карат да обикаляме по улиците в колесници дори в обикновените Игри. Децата в костюми изглеждат глупаво, но се оказва, че застаряващите победители са направо жалки. По-младите сред тях, като Джоана Мейсън и Финик, или онези, които не са пълни развалини, като Сийдър и Брут, успяват да запазят известно достойнство. Но повечето, които са попаднали в лапите на алкохола или морфлинга, или са болни, изглеждат гротескно в костюмите си, изобразяващи крави, дървета и хляб. Миналата година обсъждахме всеки участник, но тази вечер само от време на време се чува някоя забележка. Не е чудно, че тълпата полудява, когато се появяваме ние с Пийта — изглеждаме млади, силни и красиви в блестящите си костюми. Така, както трябва да изглеждат трибутите.
Щом предаването свършва, ставам да благодаря на Цина и Порша за изумителната им работа и отивам да спя. Ефи ми напомня, че трябва да се срещнем рано за закуска и да разработим стратегия за тренировките, но дори нейният глас звучи глухо. Горката Ефи. Най-после имаше свястна година в Игрите с Пийта и мен, а сега всичко е пълна каша и дори тя не може да извърти нещата така, че да намери нещо оптимистично. По стандартите на Капитола това трябва да е истинска трагедия.
Лягам си и след малко на вратата ми се чука тихо, но не обръщам внимание. Тази вечер не искам Пийта. Особено когато Дарий е близо. Почти толкова ужасно е, колкото ако Гейл беше тук. Гейл. Как да не си мисля за него, когато Дарий броди като призрак из коридорите?
Кошмарите ми се въртят главно около езици. Първо гледам, застинала и безпомощна, как нечии ръце в ръкавици извършват кървавата дисекция в устата на Дарий. След това се озовавам на парти, където всички носят маски и някой с потрепващ, мокър език, за когото предполагам, че е Финик, ме преследва, но когато ме улавя и смъква маската си, се оказва, че е президентът Сноу, и от пухкавите му устни капе кървава слюнка. Накрая съм пак на арената, езикът ми е сух като шкурка, мъча се да стигна до езеро с вода, но щом се наведа да пия, водата се отдръпва.
Събуждам се, отивам с препъване в банята и се наливам с вода направо от крана, докато не мога да побера повече. Смъквам мокрите от пот дрехи и се стоварвам обратно в леглото гола. Кой знае как успявам да заспя.
На другата сутрин отлагам слизането за закуска възможно най-дълго, защото наистина не ми се обсъжда стратегията за тренировките. Какво има да се обсъжда? Всеки победител вече знае на какво са способни другите. Двамата с Пийта ще продължим да се преструваме на влюбени и толкова. Някак си просто не ми се говори за това, особено докато Дарий стои мълчаливо отстрани. Вземам си дълъг душ, обличам бавно дрехите, които Цина е оставил за тренировките, и си поръчвам закуска в стаята си. След малко се появяват наденици, яйца, картофи, хляб, сок и горещ шоколад. Тъпча се и се опитвам да разтегля минутите, оставащи до десет часа, когато трябва да слезем в Тренировъчния център. В девет и трийсет Хеймич вече блъска по вратата ми, очевидно вбесен до крайност от мен, й ми нарежда да отида в трапезарията ВЕДНАГА! Но първо си измивам зъбите, а после тръгвам бавно по коридора и така успявам да убия още пет минути.
Трапезарията е празна, с изключение на Пийта и Хеймич, чието лице е пламнало и зачервено от пиене и гняв. На китката си носи гривна от масивно злато, гравирана с огнени пламъци — сигурно се е наложило да отстъпи пред плана на Ефи да носим еднакви украшения, — която върти с нещастен вид. Гривната всъщност е много красива, но по начина, по който я движи по ръката си, прилича повече на белезници, отколкото на бижу.
— Закъсняваш — озъбва ми се той.
— Съжалявам. Успах се след кошмарите с отрязани езици, които ме държаха будна половината нощ. — Намерението ми е да прозвуча враждебно, но гласът ми секва в края на изречението.
Хеймич ми се намръщва, после омеква:
— Добре, няма значение. Днес, на тренировката, имате две задачи. Първо, да останете влюбени.
— Очевидно — казвам.
— И, второ, да се сприятелите с няколко души — казва Хеймич.
— Не — казвам. — Нямам доверие на никого, повечето не мога да ги понасям и предпочитам да действаме само двамата.
— Точно това казах и аз отначало, но… — започва Пийта.
— Но няма да е достатъчно — настоява Хеймич. — Този път ще се нуждаете от повече съюзници.
— Защо?
— Защото сте в определено неизгодна позиция. Вашите съперници се познават помежду си от години. Така че кого според теб ще си набележат за цел най-напред? — пита той.
— Нас. И каквото и да направим, няма да натежи над едно старо приятелство — казвам. — Тогава защо да си правим труда?
— Защото умеете да се биете. Популярни сте сред тълпата. Това все още може да ви превърне в желани съюзници. Но само ако дадете на останалите да разберат, че сте готови да се съюзите с тях — казва Хеймич.
— Имаш предвид, че искаш тази година да се присъединим към професионалните трибути? — питам аз, без да скривам отвращението си. По традиция трибутите от окръг 1, 2 и 4 обединяват сили, като евентуално приемат и още няколко изключително добри бойци, и преследват по-слабите състезатели.
— Такава беше стратегията ни, нали? Да тренираме като професионалисти? — парира Хеймич. — И обикновено още преди да започнат Игрите, е решено кои ще влязат в групата на професионалистите. Пийта едва успя да се присламчи към тях миналата година.
Спомням си каква злоба изпитах, когато открих, че Пийта е с професионалистите по време на миналите Игри.
— Значи трябва да опитаме да се сближим с Финик и Брут — това ли искаш да кажеш?
— Не непременно. Всички са победители. Сформирайте си ваша група, ако предпочитате. Изберете си когото искате. Аз бих предложил Чаф и Сийдър. Макар че и Финик не е за пренебрегване — казва Хеймич. — Намерете си за съюзник някой, който може да ви е полезен. Помнете, вече не сте на арена, пълна с треперещи от страх деца. Всички тези хора са опитни убийци, независимо дали изглежда, че са в добра форма, или не.
Може би е прав. Само че на кого мога да се доверя? Сийдър може би. Но дали наистина искам да сключа пакт с нея, само за да ми се наложи евентуално да я убия по-късно? Не. И въпреки това аз се споразумях с Ру при същите обстоятелства. Казвам на Хеймич, че ще опитам, но ми се струва, че няма да излезе нищо.
Ефи пристига малко по-рано да ни отведе долу, защото миналата година, макар да пристигнахме навреме, пак се оказахме последни. Но Хеймич й казва, че не иска тя да ни води долу в гимнастическия салон. Никой от другите трибути няма да се появи с „бавачка“, а тъй като сме най-младите, е много важно да изглеждаме уверени в себе си. Налага й се да се задоволи с това да ни изпрати само до асансьора, където се суети и ни оправя косите, и да натисне копчето вместо нас.
Слизането е толкова кратко, че всъщност няма време да разговаряме, но когато Пийта ме хваща за ръката, не я отдръпвам. Може и да съм го пренебрегвала снощи, когато не бяхме пред публика, но по време на тренировките трябва да изглеждаме като неразделен екип.
Тревогите на Ефи, че ще бъдем последни, се оказват излишни. В салона са само Брут и жената от Окръг 2, Енобария. Енобария изглежда на около трийсет години — за нея помня единствено, че в близък бой уби един трибут, като разкъса гърлото му със зъби. Толкова се прочу с този подвиг, че след като стана победителка, промениха козметично зъбите й — сега всичките й зъби са заострени като на хищник и са инкрустирани със злато. В Капитола не й липсват обожатели.
Към десет часа са се появили само половината от трибутите. Атала, жената, която ръководи тренировките, започва наставленията си точно навреме, без да се смути от малобройното присъствие. Може би го е очаквала. Донякъде изпитвам облекчение, защото това означава, че тук са само десетина души и не е нужно да се преструвам, че искам да се сприятеля с тях. Атала изброява пунктовете за различните дисциплини — както бойни умения, така и умения за оцеляване, — и ни пуска да тренираме.
Казвам на Пийта, че според мен най-добре ще е да се разделим, като по този начин покрием повече територия. Той отива да хвърля копие заедно с Брут и Чаф, а аз се насочвам към пункта за връзване на възли. За него почти няма желаещи. Инструкторът ми е симпатичен, а и той е останал с добри чувства към мен, може би защото прекарах известно време при него миналата година. Доволен е, когато му показвам как все още мога да заложа капана, в който противникът увисва за единия крак от някое дърво. Той явно е забелязал как залагах примки на арената миналата година и сега ме разглежда като напреднала ученичка, затова го моля да минем през всички видове възли, които могат да ми свършат работа, както и няколко, които едва ли ще ми се наложи да използвам някога. Нямам нищо против да прекарам цялата сутрин само с него, но след около час и половина някой обвива ръце около мен изотзад и пръстите му умело довършват сложния възел, над който се потя. Разбира се, това е Финик, който, изглежда, е прекарал детството си, без да прави нищо друго, освен да размахва тризъбци и да връзва въжета в сложни възли, за да плете мрежи. Наблюдавам го в продължение на минута как взема въже, прави клуп и се преструва, че се беси на него, за да ме разсмее.
Поглеждам го иронично и отивам на друг празен пункт — тук трибутите се учат да палят огън. Аз много добре знам как да стъквам огън, но за да го запаля, все още разчитам главно на кибритени клечки. Инструкторът ми показва как да си служа с кремък, стомана и овъглен плат. Много по-трудно е, отколкото изглежда, и въпреки усилията ми успявам да разпаля огън едва след час. Вдигам поглед с тържествуваща усмивка и виждам, че имам компания.
Двамата трибути от Окръг 3 са до мен и се мъчат да запалят приличен огън с кибритени клечки. Чудя се дали да не си тръгна, но ми се иска пак да пробвам кремъка, а ако трябва да кажа на Хеймич, че съм направила опит да се сприятеля с някого, тези двамата са приемлив избор. И двамата са дребни на ръст, със сивкава кожа и черни коси. Жената, Уайърс, вероятно е на годините на майка ми и говори с тих, интелигентен глас. Но веднага забелязвам, че има навика да те прекъсва насред изречението, сякаш е забравила, че си там. Бийти, мъжът, е по-възрастен и малко неспокоен. Носи очила, но през голяма част от времето гледа над тях. Двамата са малко странни, но съм съвсем сигурна, че никой от тях няма да ме постави в неудобно положение, като се съблече гол. Освен това са от Окръг 3. Може би дори ще потвърдят подозренията ми, че там има бунт.
Оглеждам Тренировъчния център. Пийта е сред група разгорещени хвърлячи на ножове. Пристрастените към морфлинга трибути от Окръг 6 са при пункта за камуфлаж и рисуват взаимно по лицата си яркорозови спирали. Трибутът от Окръг 5 повръща вино на пода при пункта за фехтовка. Финик и възрастната жена от неговия окръг са в пункта за стрелба с лък. Джоана Мейсън пак е гола и се маже с масло за урок по борба. Решавам да си остана на мястото.
Уайърс и Бийти не са лоша компания. Изглеждат дружелюбни, но не са прекалено любопитни. Говорим за талантите си: казват ми, че и двамата са изобретатели, при което предполагаемият ми интерес към модата изглежда като нещо доста повърхностно. Уайърс описва някакво шевно устройство, по което работи в момента.
— Измерва дебелината на плата и определя здравината… — започва тя, но спира по средата на изречението и насочва цялото си внимание към шепа суха слама.
— Здравината на шевовете — довършва обяснението Бийти. — Автоматично. Така се изключва човешка грешка. — После ми разказва как наскоро е успял да създаде музикален чип, който е толкова малък, че може да се вмести в пайета, но побира цели часове музика. Спомням си, че по време на сватбената фотосесия Октавия спомена нещо за музикалните чипове и виждам в това добра възможност да намекна за бунта.
— О, да. Преди няколко месеца подготвителният ми екип беше много разстроен, защото такива чипове не се намирали — подхвърлям аз. — Сигурно поръчките от Окръг 3 са се забавили.
Бийти ме поглежда над очилата си:
— Да. При вас тази година имаше ли подобно забавяне в производството на въглища? — пита той.
— Не. Е, закъсняхме с няколко седмици, защото изпратиха нови миротворци и нов шеф, но нищо сериозно — казвам. — По отношение на производството, имам предвид. Две седмици, в които да си седиш вкъщи и да не правиш нищо, за повечето хора просто означава две седмици гладуване.
Мисля, че разбират какво се опитвам да кажа. Че не сме имали бунт.
— О. Колко жалко — казва Уайърс с леко разочарован глас. — Вашият окръг ми се стори много…
— Интересен — допълва Бийти. — И на двамата.
Става ми неудобно от това, че техният окръг сигурно е пострадал много по-тежко от нашия. Търся някакво извинение.
— Е, в Дванайсети сме много малко хора — казвам. — Макар че не бихте си казали така, ако видите колко много миротворци има там сега. Но сигурно сме интересен окръг.
Преминаваме към пункта за строене на подслон, а Уайърс спира и се втренчва нагоре към трибуните, където гейм-мейкърите се разхождат, ядат и пият, и понякога хвърлят по един поглед към нас.
— Погледнете — казва тя и кимва леко в тяхната посока. Вдигам поглед и виждам Плутарх Хевънсбий във великолепна пурпурна тога с кожена яка, каквато носи само главният гейм-мейкър. Той яде пуешко бутче.
Не виждам защо това заслужава коментар, но казвам:
— Да, тази година го повишиха в главен гейм-мейкър.
— Не, не. Там до ъгъла на масата. Едва-едва се…
Бийти присвива очи и довършва изречението:
— Едва-едва се вижда.
Озадачено се взирам в тази посока. Накрая го виждам. Над ъгъла на масата има малък правоъгълник, който като че ли вибрира. Сякаш въздухът се дипли на съвсем малки, но видими вълни, които размиват острите ръбове на дървената маса и чашата с вино, която някой е оставил на нея.
— Силово поле. Поставили са силово поле между гейм-мейкърите и нас. Чудя се какво ли е причината — казва Бийти.
— Вероятно съм аз. Миналата година изстрелях една стрела по тях. — Бийти и Уайърс ме поглеждат любопитно. — Предизвикаха ме. Във всички силови полета ли има такава точка?
— Процеп… — казва неясно Уайърс.
— Нещо като процеп в бронята — довършва Бийти. — В идеалния случай трябва да не се вижда, нали така?
Искам да ги питам още неща, но обявяват, че е време за обяд. Търся с поглед Пийта, но той си е намерил компания и затова решавам да обядвам с трибутите от Окръг 3. Може би ще успея да убедя Сийдър да се присъедини към нас.
Когато стигаме до мястото за обяд, виждам, че трибутите от компанията на Пийта имат друга идея. Те събират всички малки маси и оформят една голяма, на която да се храним заедно. Този път не знам какво да направя. Дори в училище обикновено избягвах да се храня на маса с много хора. Честно казано, вероятно щях да си остана сама, ако Мадж нямаше навика да сяда при мен. Сигурно бих се хранила заедно с Гейл, но той беше два класа по-горе от мен и обядът ни никога не съвпадаше.
Вземам поднос и започвам да обикалям отрупаните с храна колички, подредени в кръг из помещението. Пийта ме настига при яхнията.
— Как върви?
— Добре. Чудесно. Победителите от Окръг 3 ми допадат — казвам. — Уайърс и Бийти.
— Наистина ли? — пита той. — Всички си правят майтап с тях.
— Защо ли това не ме изненадва? — казвам аз и се сещам как в училище Пийта винаги беше заобиколен от тълпа приятели. Всъщност чудно е, че изобщо ме е забелязал, освен може би защото съм му се сторила странна.
— Джоана им е измислила прякорите Нътс и Волтс — казва той. — Мисля, че жената е Нътс, а той е Волтс.
— И следователно от моя страна е глупаво да помисля, че може да са ни полезни. Заради нещо, което Джоана Мейсън е казала, докато си е мажела гърдите с масло, за да се подготви за борба — отвръщам рязко аз.
— Всъщност хората ги наричат така от години. Не исках да прозвучи като обида. Просто споделям информация — казва той.
— Е, Уайърс и Бийти са интелигентни. Изобретяват разни неща. От един поглед успяха да разберат, че между нас и гейм-мейкърите е поставено силово поле. И ако се налага да имаме съюзници, искам да са те. — Хвърлям черпака обратно в тенджерата с яхния и опръсквам и двама ни със сос.
— Защо си толкова ядосана? — казва Пийта, като чисти соса от ризата си. — Защото те подразних в асансьора? Извинявай. Мислех си, че ще те разсмея.
— Няма нищо — отговарям аз и поклащам глава. — Става дума за много неща.
— Дарий — казва той.
— Дарий. Игрите. Това, че Хеймич ни кара да се съюзим с други хора.
— Може да си останем само двамата, нали знаеш — казва той.
— Знам. Но може би Хеймич е прав. Не му споменавай, че съм го казала, но той обикновено е прав, когато става въпрос за Игрите.
— Е, ти имаш последната дума по въпроса за съюзниците ни. Но точно в момента клоня към Чаф и Сийдър — казва Пийта.
— Сийдър ме устройва, но не и Чаф — отговарям аз. — Поне засега.
— Ела да обядваме с него. Обещавам ти, няма да му позволя да те целува — казва Пийта.
На обяд Чаф не ми се струва толкова неприятен. Трезвен е, и макар да говори прекалено високо и да пуска гадни шеги, повечето от тях са за негова сметка. Разбирам защо би допаднал на Хеймич, който е толкова мрачна личност. Но още не съм сигурна, че съм готова да се съюзя с него.
Полагам усилия да бъда по-общителна, не само с Чаф, а и с цялата група. Обядът свършва и отивам на пункта за ядивни насекоми заедно с трибутите от Окръг 8 — Сесилия, която има три деца вкъщи, и Ууф, който е много стар, чува трудно и изглежда не знае какво става, тъй като непрекъснато се опитва да тъпче отровни насекоми в устата си. Имам желание да спомена за срещата с Туил и Бони в гората, но не знам как. Кашмир и Глос, сестрата и братът от Окръг 1, ме канят да отида при тях и известно време плетем хамаци. Те се държат любезно, но хладно, а аз през цялото време си мисля как миналата година убих и двамата трибути от техния окръг, Глимър и Марвъл — те вероятно са ги познавали и може би дори са били техни ментори. И хамакът, и усилията ми да общувам с тях, са в най-добрия случай посредствени. Присъединявам се към Енобария на пункта за бой с мечове и си разменяме няколко думи, но е ясно, че и двете нямаме желание да ставаме съюзници. Финик се появява отново, когато усвоявам някои неща за риболова, но главно за да ме запознае с Магс, старата жена, която също е от Окръг 4. Заради характерния за окръга й акцент и неясния й говор — може би е прекарала инфаркт — разбирам не повече от една на всеки четири думи. Но се кълна, че тя може да направи прилична риболовна кукичка от всичко — трън, пилешка костица, обица. След известно време преставам да слушам инструктора и просто се опитвам да копирам всичко, което прави Магс. Когато успявам да направя доста хубава кукичка от огънат гвоздей и да я закрепя за няколко кичура от косата си, тя ми отправя беззъба усмивка и неразбираем коментар, който си мисля, че може и да е похвала. Внезапно си спомням как предложи доброволно да замести младата, истерична жена в нейния окръг. Едва ли е било, защото е смятала, че има някакъв шанс да спечели. Направи го, за да спаси момичето, точно както аз излязох доброволно, за да спася Прим. И решавам, че я искам в отбора си.
Страхотно. Сега трябва да се върна и да кажа на Хеймич, че съм си избрала за съюзници една осемдесетгодишна жена и Нътс и Волтс. Той ще е във възторг.
Затова се отказвам от по-нататъшни опити за сприятеляване и отивам на пункта за стрелба с лък, за да бъда в малко по-нормална обстановка. Там е прекрасно и получавам възможност да изпробвам всички различни лъкове и стрели. Когато вижда, че неподвижните мишени не представляват трудност за мен, треньорът Такс започва да изстрелва едни смешни изкуствени птици високо във въздуха, за да се целя в тях. Отначало ми се вижда глупаво, но се оказва доста забавно. Прилича повече на истински лов. Тъй като улучвам всичко, което подхвърля, той започва да увеличава броя на птиците, които летят едновременно във въздуха. Забравям за всичко, за победителите, за това колко съм нещастна и се вглъбявам в стрелбата. Когато успявам да сваля пет птици наведнъж, осъзнавам колко тихо е станало — чувам как птиците падат една след друга на пода. Обръщам се и виждам, че повечето победители са спрели и ме гледат. На лицата им е изписано всичко — от завист до възхищение.
След тренировката двамата с Пийта излизаме навън и чакаме Хеймич и Ефи да се появят за вечеря. Когато ни викат на масата, Хеймич веднага се нахвърля върху мен:
— Сега поне половината победители са казали на менторите си да те вземат за съюзник. Знам, че едва ли е заради лъчезарния ти характер.
— Видяха я да стреля — казва Пийта с усмивка. — Всъщност и аз за пръв път я виждам да стреля истински. Самият аз се каня да кандидатствам официално.
— Толкова ли си добра? — пита ме Хеймич. — Толкова добра, че Брут те иска за съюзник?
Свивам рамене:
— Само че аз не искам Брут. Искам Магс и трибутите от Окръг 3.
— Е, щом искаш така… — Хеймич въздиша и поръчва бутилка вино. — Ще кажа на всички, че още не си решила.
След това представяне все още продължават да ме дразнят по малко, но усещам, че вече не ми се подиграват. Всъщност усещам, че съм преминала посвещаването и сега съм сред победителите. През следващите два дни прекарвам известно време с почти всички, които ще излязат на арената. Дори с морфлингите, които с помощта на Пийта ме превръщат в поляна с диви цветя. Дори с Финик, който ми отделя цял час за уроци по хвърляне на тризъбец срещу едночасов урок в стрелба с лък. И колкото повече опознавам тези хора, толкова по-лошо става. Защото, общо взето, не ги мразя. А някои са ми симпатични. Други са толкова съсипани, че естественият ми инстинкт би бил да ги защитя. Но всички те трябва да умрат, ако искам да спася Пийта.
Последният ден на обучението приключва с индивидуалните представяния. Всеки от нас разполага с петнайсет минути пред гейм-мейкърите, за да ги смае с уменията си, но не знам какво още бихме могли да им покажем. По време на обяда се чуват много шеги. Да пеем, да танцуваме, да се разсъбличаме, да разказваме вицове. Магс, която сега ми е малко по-ясна, решава, че просто ще си дремне. Аз не знам какво да покажа. Сигурно ще изстрелям няколко стрели. Хеймич каза да ги изненадаме, ако можем, но моите идеи се изчерпаха.
Като момичето от Окръг 12, по програма аз съм последна. В трапезарията става все по-тихо — трибутите излизат един по един да се представят. Когато сме повече, е по-лесно да се правим на непобедими и да се държим непочтително. Сега като гледам как другите изчезват един след друг през вратата, си мисля единствено, че им остават броени дни живот.
Най-после оставаме само двамата с Пийта. Той се пресяга през масата и хваща ръката ми.
— Реши ли вече с какво ще впечатлиш гейм-мейкърите?
Поклащам глава:
— Тази година няма да мога да ги използвам като мишени — силовото поле е включено и тъй нататък. Може би ще им покажа няколко кукички за риболов. А ти?
— Нямам представа. Имах желание да направя една торта или нещо подобно — казва той.
— Покажи им още малко камуфлаж — предлагам аз.
— Стига морфлингите да са ми оставили някакви материали за работа — казва той иронично. — От самото начало не са се отлепили от пункта за камуфлаж.
Известно време седим мълчаливо, а после изтърсвам онова, което се върти в главите и на двама ни:
— Как ще убием тези хора, Пийта?
— Не знам. — Той обляга чело върху преплетените ни ръце.
— Не искам да ни стават съюзници. Защо Хеймич ни накара да ги опознаем? — казвам аз. — Така ще ни е много по-трудно от миналия път. С изключение на Ру може би. Но аз все едно нямаше да мога да я убия. Прекалено много приличаше на Прим.
Пийта замислено ме поглежда:
— Нейната смърт беше най-ужасната, нали?
— Никой не умря особено красиво — отговарям аз, като си спомням как свършиха Глимър и Катон.
Извикват Пийта и оставам да чакам сама. Минават петнайсет минути. После половин час. Минават почти четирийсет минути, преди да ме повикат.
Когато влизам, усещам острата миризма на препарат за почистване и забелязвам, че една от рогозките е преместена в ъгъла на стаята. Настроението е много различно от онова миналата година, когато гейм-мейкърите бяха полупияни и разсеяно си похапваха на масата. Сега си шепнат и изглеждат ядосани. Какво е направил Пийта? Нещо, което ги е разстроило?
Усещам как ме пробожда тревога. Това не е добре. Не искам Пийта да привлече гнева на гейм-мейкърите. Това е част от моята работа. Да отклонявам огъня от него. Но как ги е ядосал? Защото с удоволствие бих направила същото, дори нещо повече. За да накарам тези хора, които използват мозъците си, за да изнамират забавни начини да ни убиват, да загубят самодоволното си изражение. Да ги накарам да осъзнаят, че макар да сме уязвими за жестокостите на Капитола, същото важи и за тях.
Имате ли представа колко много ви мразя? — казвам си аз. — Вас, които сте посветили способностите си на Игрите?
Опитвам се да уловя погледа на Плутарх Хевънсбий, но той умишлено ме отбягва, както през цялото време на обучението. Спомням си как ме потърси, за да танцува с мен, и с каква гордост ми показа сойката-присмехулка на часовника си. Но тук не е мястото да проявява дружелюбност. И как би могло, когато аз съм трибут, а той е главният гейм-мейкър? Толкова могъщ, толкова високопоставен, толкова защитен…
Изведнъж се сещам точно какво ще направя. Нещо, което ще разбие на пух и прах всичко, направено от Пийта. Отивам до пункта за връзване на възли и вземам въже. Започвам да правя възел, но ми е трудно, защото никога не съм опитвала точно него. Само съм гледала сръчните пръсти на Финик, а те се движеха толкова бързо. След десетина минути успявам да направя прилична примка. Премествам едно от чучелата, които служат за мишена, в средата на залата под гимнастическата висилка. Завързвам единия край на въжето за нея, а на другия обесвам чучелото. Да завържа ръцете му зад гърба би придало допълнителна красота на тази картина, но сигурно времето ми изтича. Отивам бързо до пункта за камуфлаж, където някои от другите трибути, несъмнено морфлингите, са направили колосална бъркотия. Накрая намирам кутия, пълна до половина с кървавочервен боровинков сок, който ще ми свърши работа. От тъканта с телесен цвят на чучелото става добре попиващо платно за рисуване. Внимателно изписвам с пръст думите върху тялото му, като ги крия от погледа на гейм-мейкърите. После се отдръпвам бързо, за да видя каква ще бъде реакцията на лицата им, когато прочетат името върху чучелото.
СЕНЕКА КРЕЙН
Ефектът върху гейм-мейкърите е незабавен и удовлетворяващ. Едни ахват от ужас. Други изпускат чашите си с вино, които се разбиват с мелодичен звън на земята. Двама като че ли всеки момент ще припаднат. Шокът е всеобщ.
Най-после Плутарх Хевънсбий ме удостоява с вниманието си. Взира се упорито в мен, докато сокът от прасковата, която е смачкал в ръката си, се стича през пръстите му. Накрая прочиства гърло и казва:
— Сега можете да си вървите, госпожице Евърдийн.
Кимвам почтително и се обръщам да си вървя, но в последния миг не устоявам на изкушението и запращам кутията с къпиновия сок през рамо. Чувам как съдържанието се разплисква върху чучелото и в същото време се разнася звукът от още две счупени чаши с вино. Докато вратите на асансьора се затварят зад мен, виждам, че никой не помръдва.
Това ги изненада, мисля си аз. Беше прибързано и опасно и несъмнено ще си платя десетократно. Но за момента ликувам и си позволявам да се насладя на победата си.
Искам веднага да намеря Хеймич и да му разкажа за представянето си, но наоколо няма никой. Сигурно се приготвят за вечеря и аз също решавам да отида да взема душ, тъй като ръцете ми са изцапани със сок. Докато стоя под душа, започвам да се питам доколко благоразумен беше последният ми номер. Би трябвало винаги да си задавам въпроса: „Това ще помогне ли на Пийта да оцелее?“ Вероятно не. Всичко, което става по време на обучението, е строго секретно, така че е безсмислено да предприемат действия срещу мен, след като никой няма да научи с какво съм се провинила. Всъщност миналата година бях възнаградена за дързостта си. Сега обаче престъплението е от друг характер. Ако гейм-мейкърите са ми разгневени и решат да ме накажат на арената, Пийта също може да пострада. Сигурно постъпих прекалено импулсивно. И все пак… не мога да кажа, че съжалявам, задето го направих.
Когато всички се събираме за вечеря, забелязвам, че по ръцете на Пийта личат петна с най-различни цветове, макар че косата му е още влажна от къпането. Сигурно им е показал някакъв вид камуфлаж. Сервират супата и Хеймич минава направо към въпроса, който измъчва всички:
— Хайде, казвайте как мина индивидуалното представяне.
Двамата с Пийта се споглеждаме. Не изгарям от нетърпение да опиша случилото се. В спокойната обстановка на трапезарията то ми изглежда прекалено крайно.
— Ти си пръв — казвам аз. — Трябва да е било нещо специално. Наложи се да чакам четирийсет минути, преди да вляза.
Пийта като че ли е обхванат от подобно нежелание.
— Ами, аз… аз направих онова с камуфлажа, както предложи ти, Катнис. — Той се поколебава. — Не беше точно камуфлаж. Искам да кажа, използвах бои.
— За какво? — пита Порша.
Сещам се колко смутени бяха гейм-мейкърите при влизането ми. Миризмата на почистващи препарати. Рогозката, преместена от центъра в ъгъла на салона. Дали беше, за да прикрият нещо, което не бяха успели да отмият?
— Нарисувал си нещо, нали? Картина.
— Видя ли я? — пита ме той.
— Не. Но бяха положили доста усилия да я скрият — казвам аз.
— Е, това е нормално. Не е позволено да видиш какво са направили другите трибути преди теб — казва Ефи, без да се разтревожи. — Какво нарисува, Пийта? — Изглежда леко просълзена. — Портрет на Катнис ли беше?
— За какво му е да рисува мой портрет, Ефи? — питам доста ядосано.
— За да покаже как ще направи всичко възможно, за да те защити. И без друго целият Капитол очаква именно това. Нали той доброволно предложи да участва в Игрите заедно с теб? — казва Ефи, сякаш това е най-очевидното нещо на света.
— Всъщност нарисувах Ру — казва Пийта. — Така, както изглеждаше, след като Катнис я покри с цветя.
На масата настъпва продължителна пауза, докато всички възприемат казаното.
— И какво точно се опитваше да постигнеш? — пита Хеймич с много премерен тон.
— Не съм сигурен. Исках да ги накарам да се почувстват виновни, макар и само за миг — казва Пийта. — Задето са убили това малко момиче.
— Това е ужасно. — Ефи звучи, сякаш всеки момент ще заплаче. — Този вид мислене… е забранен, Пийта. Абсолютно. Само ще навлечеш още неприятности на себе си и на Катнис.
— Трябва да се съглася с Ефи по този въпрос — казва Хеймич. Порша и Цина запазват мълчание, но лицата им са много сериозни. Разбира се, прави са. И аз съм разтревожена, но си мисля, че постъпката на Пийта е възхитителна.
— Предполагам, моментът не е подходящ да спомена, че обесих едно чучело и изписах с боя името на Сенека Крейн върху него — казвам. Това постига желания ефект. В първия миг никой не вярва на ушите си, но после всеобщото неодобрение се стоварва върху мен като цял тон тухли.
— Обесила си… Сенека Крейн? — изрича Цина.
— Да. Демонстрирах новите си умения да правя възли и накрая той — кой знае как — се озова на края на примката — обяснявам им аз.
— О, Катнис… — с приглушен глас казва Ефи. — Откъде изобщо знаеш за това?
— Тайна ли е? Президентът Сноу не се държеше така, сякаш е тайна. Всъщност, нямаше търпение да ми съобщи — отговарям аз. Ефи напуска масата, притиснала салфетка към лицето си. — Сега пък разстроих Ефи. Трябваше да излъжа и да кажа, че съм изстреляла няколко стрели.
— Човек би си помислил, че сме го планирали — казва Пийта с едва доловима усмивка.
— А не сте ли? — пита Порша. Тя притиска с пръсти клепачите си, за да ги държи затворени, сякаш е изложена на много ярка светлина.
— Не — казвам, като поглеждам Пийта с ново чувство на признателност. — Преди да влезем, и двамата не знаехме какво ще направим.
— И още нещо, Хеймич — продължава Пийта. — Решихме, че не искаме никакви съюзници на арената.
— Хубаво. Поне няма да се чувствам отговорен за това, че сте убили някого от приятелите ми поради глупостта си — казва той.
— Точно така си мислехме — казвам му аз.
Довършваме вечерята мълчаливо, но когато се изправяме, за да отидем в дневната, Цина ме обгръща с една ръка и ме притиска към себе си.
— Хайде, ела да гледаме какви са резултатите.
Събираме се около телевизора и Ефи, със зачервени очи, се присъединява отново към нас. Лицата на трибутите се появяват, окръг по окръг, а под снимките им проблясва резултата, изписан със светещи цифри. От едно до дванайсет. Предсказуемо високи резултати за Кашмир, Глос, Брут, Енобария и Финик. Ниски до средни за останалите.
— Някога давали ли са нула? — питам аз.
— Не, но за всичко си има първи път — отговаря Цина.
И се оказва, че е прав. Защото когато всеки от двама ни с Пийта постига дванайсет точки, ние пишем историята на Игрите на глада. Въпреки това обаче, на никой не му се празнува.
— Защо са направили това? — питам аз.
— Така че другите да нямат избор, освен да ви набележат като мишени — казва рязко Хеймич. — Лягайте си. Не мога да ви гледам и двамата.
Пийта ме изпраща мълчаливо до стаята ми, но преди да ми каже лека нощ, го прегръщам и отпускам глава на гърдите му. Ръцете му се плъзват нагоре по гърба ми и той обляга буза на косата ми.
— Съжалявам, ако съм влошила нещата — казвам.
— Не повече от мен. Все пак защо го направи? — пита той.
— Не знам. За да им покажа, че съм нещо повече от обикновена пионка в техните Игри?
Той се засмива леко, защото сигурно си спомня нощта преди Игрите миналата година. И двамата не можехме да заспим и се качихме на покрива. После Пийта ми каза нещо подобно, но тогава не разбрах за какво говори. Сега разбирам.
— И аз го направих по същата причина — отвръща ми той. — Не казвам, че няма да опитам. Имам предвид, да направя така, че да се върнеш вкъщи. Но ако бъда напълно честен по въпроса…
— Ако си напълно честен по въпроса, мислиш, че президентът Сноу вероятно им е дал директна заповед да се погрижат при всички положения да загинем на арената — казвам аз.
— Минавало ми е през ума — отговаря Пийта.
И на мен ми е минавало през ума. Многократно. Но макар да знам, че никога няма да изляза от арената жива, все още храня надежда, че Пийта ще оцелее. В края на краищата, не той извади къпините. Аз бях. Никой никога не се е съмнявал, че предизвикателната постъпка на Пийта е била мотивирана от любов. Затова може би президентът Сноу ще предпочете да го запази жив, сломен и с разбито сърце, като живо предупреждение към всички останали.
— Но дори да стане така, всички ще знаят, че сме се сражавали докрай, нали така? — казва Пийта.
— Всички ще знаят — отвръщам аз. И за първи път се дистанцирам от личната трагедия, която е завладяла съзнанието ми, откакто обявиха Юбилейните игри. Спомням си стареца, когото застреляха в Окръг 11, Бони и Туил, бунтовете, за които се носеха слухове. Да, всички в окръзите ще ме гледат, за да видят как приемам смъртната присъда, финалната демонстрация на власт на президента Сноу. Ще търсят знак, че битките, които са водили, не са били напразни. Ако ясно дам да се разбере, че няма да се подчиня на Капитола, чак до самия край, Капитолът ще е убил мен… но не и духа ми. Какъв по-добър начин да дам надежда на бунтовниците?
Красотата на тази идея е, че решението ми да спася Пийта с цената на собствения си живот само по себе си е предизвикателство. Отказ да играя Игрите на глада по правилата на Капитола. Личният ми план за действие съвпада напълно с този за пред хората. И ако наистина мога да спася Пийта… от гледна точка на революцията, това ще бъде идеално. Защото мъртва ще бъда по-ценна. Може би ще се превърна в нещо като мъченица за каузата и ще рисуват лицето ми върху знамената — това би допринесло повече за сплотяването на хората, отколкото всичко, което бих могла да направя, ако съм жива. Но Пийта ще е по-ценен жив — нещо като трагичен герой, който изразява болката си с думи, а думите преобразяват хората.
Пийта ще се побърка, ако разбере, че си мисля подобни неща, затова казвам само:
— Е, как ще прекараме последните си дни?
— Искам да прекарам всяка възможна минута до края на живота си с теб — отвръща Пийта.
— Хайде тогава — казвам аз и го дърпам в стаята си.
Струва ми се такъв лукс отново да спя в едно легло с Пийта. Досега не си давах сметка колко съм зажадняла за човешка близост. За това, да го усещам до себе си в тъмнината. Съжалявам, че пропилях последните две нощи, като затворих вратата и не го пуснах при мен. Потъвам в сън, обгърната в топлината му, и когато отново отварям очи, през прозорците струи дневна светлина.
— Нямаше кошмари — казва той.
— Никакви кошмари — потвърждавам. — А ти?
— Никакви. Бях забравил какво означава да се наспиш хубаво — казва той.
Известно време лежим, иска ни се да отложим започването на деня. Утре вечер ще предават интервюто с нас по телевизията, затова днес трябва да репетираме с Ефи и Хеймич. Пак високи токчета и пак саркастични коментари, мисля си аз. Но после пристига червенокосото момиче-авокс с бележка от Ефи — пише, че поради скорошното турне двамата с Хеймич са решили, че можем да се справяме задоволително пред публика. Репетициите са отменени.
— Наистина ли? — казва Пийта, като взема бележката от ръката ми и я прочита. — Знаеш ли какво означава това? Имаме цял ден на разположение.
— Много жалко, че не можем да отидем някъде — казвам с копнеж.
— Кой казва, че не можем? — пита той.
Покривът. Поръчваме си огромно количество храна, вземаме няколко одеяла и тръгваме нагоре да си направим пикник на покрива. Целодневен пикник в цветната градина, в която тихо звънтят вятърни камбанки. Ядем. Излежаваме се на слънце. Откършвам няколко лозови клонки и използвам новите си познания, придобити от обучението, за да правя възли и да плета мрежи. Пийта ме рисува. Измисляме си и игра със силовото поле, което обгражда покрива — един от нас хвърля ябълка в него, а другият трябва да я улови.
Никой не ни безпокои. В късния следобед лежа с глава върху скута на Пийта и плета венец от цветя, докато той си играе с косата ми, като твърди, че се упражнява в правене на възли. След известно време ръцете му застиват неподвижно.
— Какво? — питам аз.
— Само да можех да спра този момент, точно тук, точно сега, и да живея в него завинаги — казва той.
Обикновено подобен коментар, който намеква за безсмъртната му любов към мен, ме кара да се чувствам виновна и ужасна. Но сега ми е топло, отпуснала съм се, не изпитвам никаква тревога за едно бъдеще, каквото никога няма да имам, и от устата ми се изплъзва само една дума:
— Добре.
Усещам усмивката в гласа му:
— Значи позволяваш?
— Позволявам.
Той отново заравя пръсти в косата ми, а аз задрямвам.
Пийта ме събужда да видя залеза. Той припламва вълнуващо в жълто и оранжево зад очертанията на Капитола на фона на небето.
— Помислих си, че няма да искаш да го пропуснеш — казва той.
— Благодаря — казвам. Защото мога да пресметна на пръсти броя на залезите, които ми остават, и не искам да пропусна нито един.
Не отиваме на вечеря с другите, а и никой не ни кани.
— Радвам се. Омръзна ми да причинявам на всички около мен такива страдания — казва Пийта. — Всички да плачат. Или Хеймич… — Не е нужно да продължава.
Оставаме на покрива, докато става време за сън, а после тихо се промъкваме надолу до стаята ми, без да срещнем никого.
На другата сутрин ни разбужда подготвителният ми екип. Октавия ни заварва заспали в леглото и тази гледка й идва в повече, защото веднага се облива в сълзи.
— Спомни си какво ни каза Цина — заявява грубо Вения. Октавия кимва и излиза, като продължава да хълца.
Пийта трябва да се върне в стаята си, за да го подготвят, и аз оставам сама с Вения и Флавий. Обичайното бъбрене е преустановено. Всъщност почти не говорим, освен да ми кажат да повдигна брадичка или да коментират някоя техника за маникюр. Почти обяд е, когато усещам как нещо капва на рамото ми — обръщам се и виждам как Флавий подстригва косата ми с ножица, а по лицето му безмълвно се стичат сълзи. Вения му хвърля гневен поглед, той оставя внимателно ножицата на масата и излиза.
При мен остава само Вения. Кожата й е толкова бледа, че татуировките сякаш отскачат от нея. Почти скована от решителност, тя прави прическата ми, лакира ноктите ми и ме гримира — пръстите й летят, сигурно за да компенсира отсъствието на другите от екипа. През цялото време избягва погледа ми. Едва когато Цина се появява, за да ме одобри, и я освобождава да си върви, тя взема ръцете ми, поглежда ме право в очите и казва:
— Всички бихме искали да знаеш каква… привилегия беше за нас да ти помогнем да изглеждаш възможно най-красива. — После бързо излиза от стаята.
Моят подготвителен екип. Моите глуповати, плиткоумни, привързани към мен домашни любимци, с тяхната страст към перата и празненствата, едва не ми разбиват сърцето със своето сбогуване. Едно е сигурно от последните думи на Вения — всички знаем, че няма да се върна. Дали целият свят го знае? — чудя се аз. Поглеждам към Цина. Той със сигурност знае. Но както обеща, няма опасност да се разплаче.
— И така, какво ще нося тази вечер? — питам, като измервам с поглед чантата за дрехи, в която е роклята ми.
— Президентът Сноу лично изпрати поръчката за роклята — казва Цина, отваря ципа на чантата и отвътре се показва една от сватбените рокли, които носех за фотосесията. Плътна бяла коприна с ниско деколте, стегната талия и ръкави, които се спускат от китките ми към пода. И перли. Навсякъде перли. Едни са пришити към роклята, други са на нанизи около врата ми, трети оформят диадемата за воала. — Макар че обявиха Юбилейните игри в деня на фотосесията, хората все пак успяха да гласуват за любимата си рокля, и тази спечели. Президентът казва, че трябва да я носиш довечера. Възраженията ни бяха отхвърлени.
Разтривам коприната между пръстите си, като се мъча да разгадая логиката на президента Сноу. След като съм най-големият престъпник, болката, загубата и унижението ми трябва да са под ярката светлина на прожекторите. В тази рокля това ще проличи най-добре. Това, че президентът превръща сватбената ми рокля в мой погребален саван, е толкова варварско, че ударът попада право в целта и изпитвам тъпа болка.
— Е, жалко е да се прахоса такава хубава рокля. — Не се сещам какво да добавя.
Цина внимателно ми помага да се вмъкна в роклята. Когато тя се отпуска върху раменете ми, те неволно се свиват в знак на протест.
— Винаги ли е била толкова тежка? — питам аз. Спомням си, че някои от роклите бяха плътни, но тази сякаш тежи цял тон.
— Наложи се да направя някои леки промени заради осветлението — казва Цина. Кимам, но не разбирам какво общо има това с каквото и да било. Той довършва тоалета ми с обувките, перлените накити и воала. Оправя грима ми. Кара ме да се поразходя.
— Пленителна си — казва той. — Сега, Катнис, тъй като роклята е толкова силно вталена, не искам да вдигаш ръце над главата си. Е, във всеки случай, поне докато не се завъртиш.
— Пак ли ще се въртя? — питам, като се сещам за роклята си миналата година.
— Сигурен съм, че Цезар ще те помоли. А ако не го направи, ти сама предложи. Само че не веднага. Запази го за тържествения финал — инструктира ме Цина.
— Дай ми сигнал, за да знам кога — казвам.
— Добре. Някакви планове за интервюто? Разбрах, че Хеймич ви е оставил да се оправяте сами — казва той.
— Не, тази година направо летя. Чудното е, че изобщо не съм нервна. — И това е истина. Колкото и да ме мрази президентът Сноу, тази публика от Капитола е моя.
Срещаме се с Ефи, Хеймич, Порша и Пийта пред асансьора. Пийта е облечен с елегантен смокинг и бели ръкавици. Облеклото, което носят младоженците тук, в Капитола.
В Окръг 12 всичко е много по-просто. Жената обикновено взема под наем бяла рокля, носена стотици пъти. Мъжът облича нещо чисто, което не е миньорски работен екип. Попълват няколко формуляра в Сградата на справедливостта и им отпускат къща. Членовете на семейството и приятелите се събират за обяд или парче торта, ако могат да си го позволят. Дори и да не могат, винаги има традиционна песен, която пеем, докато новобрачната двойка пристъпва през прага на новия си дом. Имаме си и собствена малка церемония — двамата палят първия си огън, препичат малко хляб и си го разделят. Може би е старомодно, но никой в Окръг 12 не се чувства истински женен, докато не приключи ритуала с препичането на хляба.
Останалите трибути вече са се събрали зад сцената и тихо разговарят помежду си, но когато пристигаме ние с Пийта, всички замлъкват. Осъзнавам, че всички се взират кръвнишки в сватбената ми рокля. Дали ми завиждат заради красотата й? За силата, която може би има, за да манипулира тълпата?
Най-после Финик казва:
— Не мога да повярвам, че Цина те е облякъл в това нещо.
— Нямаше избор. Президентът Сноу го е накарал — защитавам го аз. Няма да позволя на никого да критикува Цина.
Кашмир отмята разветите си руси къдри назад и процежда: „Е, изглеждаш глупаво!“ Сграбчва брат си за ръка и го издърпва до себе си, за да поведат процесията към сцената. Останалите трибути също започват да се подреждат. Объркана съм, защото макар че всички са ядосани, някои ни потупват съчувствено по раменете, а Джоана Мейсън дори спира, за да оправи перлената ми огърлица.
— Накарай го да си плати за това, моля те — казва тя.
Кимвам, но не знам какво има предвид. Поне не и докато всички не сме вече насядали на сцената и Цезар Фликърман, чиито коса и лице тази година имат лавандулов нюанс, не приключва встъпителната си реч. Започват интервютата. В този момент за пръв път усещам колко дълбоко засегнати се чувстват победителите от предателството и каква ярост изпитват. Но те го показват по толкова умен, по толкова невероятно хитър начин, че вината за всичко пада върху правителството и най-вече върху президента Сноу. Е, не всички. За някои, като Брут и Енобария, това са само поредните Игри — други са прекалено смутени, дрогирани или объркани, за да се включат в атаката. Но има достатъчно победители, които все още притежават нужния ум и смелост да излязат и да се бият.
Кашмир поставя началото с реч за това, как просто не може да спре да плаче, като си помисли колко ли много страдат хората в Капитола заради това, че ще ни изгубят. Глос припомня колко любезно са приели него и сестра му. Бийти поставя под въпрос законността на Юбилейните игри по своя нервен, рязък начин, като се чуди дали напоследък този въпрос е бил подробно разглеждан от експертите. Финик рецитира поема, която е посветил на единствената си истинска любов в Капитола, и стотина души припадат, защото са сигурни, че има предвид тях. Когато се изправя, Джоана Мейсън пита дали не може да се направи нещо относно тази ситуация. Със сигурност създателите на Юбилейните игри никога не са очаквали, че ще се зароди такава обич между победителите и Капитола. Никой не би могъл да е толкова жесток, че да прекъсне такава дълбока връзка. Сийдър тихо разсъждава върху това, как в Окръг 11 всички приемат, че президентът Сноу е всемогъщ. Следователно, щом е всемогъщ, защо не промени Юбилейните игри? А Чаф, който говори веднага след нея, настоява, че президентът може да промени Юбилейните игри, ако пожелае, но сигурно мисли, че това няма особено значение за никого.
Когато идва моят ред, публиката вече е напълно съсипана. Хората плачат, припадат и дори призовават за промяна. При вида ми в бялата копринена сватбена рокля тълпата се взривява. Няма да ме има вече мен, няма да ги има обречените влюбени, няма да има сватба. Забелязвам, че дори професионализмът на Цезар започва да му изневерява, когато се опитва да укроти публиката, за да мога да говоря, а моите три минути бързо изтичат.
Най-после настъпва затишие и той подхваща:
— Е, Катнис, очевидно това е много емоционална нощ за всички. Има ли нещо, което би искала да ни кажеш?
Проговарям с разтреперан глас:
— Съжалявам единствено, че няма да присъствате на сватбата ми… но се радвам, че поне можете да ме видите в тази рокля. Не е ли… прекрасна? — Не е нужно да поглеждам към Цина за знак. Знам, че това е точният момент. Започвам да се въртя бавно, като вдигам ръкавите на тежката рокля над главата си.
Чувам писъците на тълпата и първата ми мисъл е, че сигурно изглеждам зашеметяващо. После забелязвам, че нещо се издига около мен. Дим. От огън. Не като проблясващата материя, каквато носех миналата година в колесницата, а нещо много по-истинско, което поглъща роклята ми. Димът се сгъстява и изпадам в паника. Овъглени късчета черна коприна кръжат във въздуха, а по сцената подскачат перли. Страх ме е да спра, защото ми се струва, че горя, и знам, че зад случващото се, каквото и да е то, стои Цина. Затова продължавам да се въртя. За частица от секундата се задъхвам, изцяло обгърната от странните пламъци. После изведнъж огънят угасва. Бавно спирам, като се чудя дали съм гола и защо Цина е решил да изгори сватбената ми рокля.
Но не съм гола. Облечена съм в рокля, която е съвсем същата като сватбената, само че е гарваново черна и е направена от малки перца. Учудено вдигам във въздуха дългите, надиплени ръкави, и в същия миг се виждам на екрана. Цялата в черно, с изключение на белите ивици върху ръкавите ми. Или, може би трябва да кажа, крилата ми.
Защото Цина ме е превърнал в сойка-присмехулка.
Все още леко тлея, затова Цезар протяга много предпазливо ръка да ме докосне. Бялото е изгоряло и е останал само гладък, впит черен воал, който се дипли по деколтето на роклята.
— Пера — казва Цезар. — Ти си като птица.
— Сойка-присмехулка, струва ми се — казвам, като плясвам леко с криле. — Това е птицата върху брошката, която нося като талисман.
По лицето на Цезар преминава сянка и ми е ясно: той знае, че сойката-присмехулка не е само талисман. Тя вече символизира нещо много по-голямо. И онова, което в Капитола ще възприемат като зрелищна смяна на костюма, ще отекне по съвсем различен начин във всички окръзи. Но той се измъква по възможно най-добрия начин.
— Е, сваляме шапка на стилиста ти. Никой не може да оспори, че това е най-впечатляващото нещо от цялото предаване. Цина, време е да станеш и да се поклониш! — Цезар дава знак на Цина да се изправи. Той се подчинява и прави лек, елегантен поклон. И внезапно ме обзема силен страх за него. Какво направи? Нещо ужасно опасно. Бунтовнически акт. И го направи заради мен. Спомням си думите му…
„Не се тревожи, винаги влагам всички емоции в работата си. По този начин не правя нищо лошо на никой друг, освен на себе си“.
… и ме обзема страх, че е извършил нещо непоправимо. Смисълът на моето огнено преобразяване няма да убегне на президента Сноу.
Публиката, която е замлъкнала от удивление, избухва в бурни аплодисменти. Едва чувам сигнала, който показва, че моите три минути са изтекли. Цезар ми благодари и се връщам на мястото си: сега роклята ми се струва по-лека от въздуха.
Разминаваме се с Пийта, който се е отправил за интервюто си, но той не ме поглежда в очите. Сядам на мястото си предпазливо, но с изключение на някое и друго леко облаче дим, изглежда, съм невредима, затова насочвам вниманието си към него.
Цезар и Пийта още от първата си съвместна поява преди година се разбират прекрасно. Разменят си непринудени реплики, намират точния момент да се пошегуват и после да преминат към нещо сърцераздирателно — като любовното признание на Пийта, — с което печелят огромен успех сред публиката. Те без усилие почват разговора с няколко шеги за огньове, пера и прегорели печени пилета. Но всички забелязват, че Пийта е разтревожен за нещо, затова Цезар насочва разговора направо към темата, която вълнува всички:
— Е, Пийта, как се почувства, когато след всичко преживяно научи за Юбилейните игри? — пита Цезар.
— Изпаднах в шок. Искам да кажа, точно гледам колко красива е Катнис във всички тези сватбени рокли и после изведнъж… — Гласът на Пийта заглъхва насред изречението.
— Осъзна, че никога няма да има сватба? — довършва съчувствено Цезар.
Пийта прави продължителна пауза, сякаш се колебае за нещо. Поглежда към запленената публика, после към пода, накрая отново вдига поглед към Цезар:
— Цезар, според теб дали всички наши приятели тук могат да пазят тайна?
От публиката се разнася смутен смях. Какво ли има предвид? Да пазят тайна от кого? Целият свят ни гледа.
— Напълно сигурен съм в това — кимва Цезар.
— Ние вече сме женени — казва Пийта тихо. Тълпата реагира бурно, а аз трябва да заровя лице в гънките на полата си, за да не видят объркването ми. Какво иска да постигне?
— Но… как е възможно? — пита Цезар.
— О, бракът ни не е официален. Не сме ходили в Сградата на справедливостта или нещо от този род. Но в Окръг 12 имаме един брачен ритуал. Не знам как е в другите окръзи. Ето какво правим — казва Пийта и описва накратко препичането на хляба.
— Семействата ви присъстваха ли? — пита Цезар.
— Не, не сме казали на никого. Дори на Хеймич. А и майката на Катнис никога нямаше да ни разреши. Но нали разбираш, знаехме, че ако се оженим в Капитола, няма да има препичане на хляб. А и двамата не искахме да чакаме повече. Затова един ден просто го направихме — казва Пийта. — И що се отнася до нас, ние сме повече женени, отколкото може да ни направи едно парче хартия или голямо празненство.
— Значи това беше преди да научите за Юбилейните игри? — казва Цезар.
— Разбира се, че беше преди да научим за Юбилейните игри. Иначе никога нямаше да го направим — казва Пийта, който започва да изглежда разстроен. — Но кой би могъл да го предвиди? Никой. Ние оцеляхме от Игрите, бяхме победители, всички толкова се радваха да ни видят заедно, а после изневиделица… искам да кажа, как можехме да очакваме подобно нещо?
— Не бихте могли, Пийта. — Цезар обгръща раменете му с ръка. — Както казваш, никой не го е очаквал. Но трябва да призная — радвам се, че вие двамата сте прекарали поне няколко щастливи месеца заедно.
Оглушителни аплодисменти. Сякаш окуражена, вдигам поглед от перата си и оставям публиката да види трагичната ми благодарствена усмивка. От дима очите ми са се насълзили, което в случая е много подходящо.
— Аз не се радвам — казва Пийта. — Иска ми се да бяхме изчакали, докато цялата церемония бъде извършена официално.
Това стряска дори Цезар.
— Нима дори и краткото време не е по-добре от никакво?
— Може би и аз щях да си кажа така, Цезар — отговаря с горчивина Пийта, — ако не беше бебето.
Ето. Пак го направи. Пусна бомба, която заличава усилията на всички трибути, явили се преди него. Е, може би не. Може би тази година той само подпали фитила на бомбата, заложена от всички други победители. С надеждата, че някой ще успее да я взриви. Може би са мислели, че ще съм аз, със сватбената си рокля. Без да знаят колко много разчитам на таланта на Цина, докато Пийта разчита единствено на ума си.
Когато бомбата избухва, от всички посоки се разнасят обвинения в несправедливост, варварство и жестокост. Дори най-преизпълненият с любов към Капитола, копнеещ за зрелището на Игрите, кръвожаден човек сред публиката разбира, поне за момента, колко ужасно е цялото нещо.
Аз съм бременна.
Зрителите не реагират веднага. Новината ги зашеметява и им трябват няколко секунди, докато я възприемат и чуят потвърждение от други гласове наоколо. Едва тогава започват да издават звуци като стадо ранени животни: стенат, пищят, викат за помощ. А аз? Знам, че показват лицето ми във възможно най-близък план на екрана, но не правя никакво усилие да го скрия. Защото за миг дори аз се опитвам да осмисля думите на Пийта. Нима това не е точно нещото, от което се ужасявах най-много по отношение на сватбата, по отношение на бъдещето — че децата ми ще загинат в Игрите? И това можеше да бъде вярно, нали? Ако не бях прекарала целия си живот в изграждане на защитни пластове дотолкова, че сега се присвивам от ужас дори само при споменаването на думи като брак и семейство?
Цезар не успява да укроти тълпата, дори когато прозвучава сигналът за края на предаването. Пийта се сбогува с кимване и се връща на мястото си без повече приказки. Виждам, че устните на Цезар се движат, но в залата цари пълен хаос и не чувам нито дума. Само гръмкият звук на химна, усилен до такава степен, че усещам как вибрира в костите ми, ни подсказва докъде сме с програмата. Автоматично се изправям и в същото време усещам как Пийта протяга ръка към мен. Поемам я и виждам, че по лицето му се стичат сълзи. Истински ли са? Дали това е признание, че го преследват същите страхове, които изпитвам аз? Които изпитва всеки победител? Всеки родител във всеки окръг на Панем?
Поглеждам назад към тълпата, но пред очите ми изплуват лицата на майката и бащата на Ру. Скръбта им. Загубата им. Спонтанно се обръщам към Чаф и му подавам ръка. Усещам как пръстите ми се затварят около чуканчето, с което сега завършва ръката му, и стискам здраво.
И тогава се случва. Нагоре и надолу по редицата, победителите започват да се хващат за ръце. Някои веднага, като морфлингите, или Уайърс и Бийти. Други, като Брут и Енобария, се колебаят, но се поддават на импулса на околните. Когато прозвучават последните ноти на химна, вече и двайсет и четиримата стоим в плътна редица един до друг — това сигурно е първата публична демонстрация на единство от Тъмните дни насам. И други са се сетили за това, защото екраните потъмняват. Но вече е много късно. В суматохата не са ни прекъснали навреме. Всички са видели.
На сцената също настъпва безпорядък, осветлението изгасва и тръгваме с препъване в тъмното към Тренировъчния център. Загубила съм Чаф, но Пийта ме насочва към асансьора. Финик и Джоана се опитват да влязат с нас, но един нервен Миротворец им препречва пътя и пътуваме нагоре сами.
Веднага щом излизаме от асансьора, Пийта ме сграбчва за раменете:
— Няма много време, затова ми кажи. Има ли нещо, за което трябва да се извиня?
— Нищо — казвам. Той направи нещо, за което трябваше да поиска съгласието ми, но се радвам, че не знаех и нямах време дори да се сетя. Иначе щях да се почувствам виновна пред Гейл. И това щеше да намали въздействието на постъпката му. А сега се чувствам по-силна.
Някъде, много далече, има място, наречено Окръг 12, където майка ми, сестра ми и приятелите ми ще трябва да се справят с последиците от случилото се тази вечер. Само на няколко минути път с ховъркрафт оттук се намира арената, на която утре Пийта, аз и останалите трибути ще се изправим, за да понесем собственото си наказание. Но дори всички да загинем от ужасна смърт, тази вечер на сцената стана нещо, което не може да бъде изличено. Ние, победителите, организирахме свой собствен бунт и може би все пак има някакъв шанс, че Капитолът няма да успее да се справи с него.
Чакаме останалите да се върнат, но когато вратата на асансьора се отваря, отвътре излиза само Хеймич.
— Навън е лудница. Наредиха всички да се прибират и отмениха повторението на интервютата по телевизията.
Двамата с Пийта бързо отиваме до прозореца и се мъчим да разберем какво става долу по улиците.
— Какво казват? — пита той. — Да не би да молят президента да спре Игрите?
— Според мен те самите не знаят какво искат. Цялата ситуация е безпрецедентна. Тук хората изпадат в смут само при мисълта да се противопоставят на плановете на Капитола — казва Хеймич. — Но няма начин Сноу да отмени игрите. Знаете това, нали?
Да. Сега за него е невъзможно да отстъпи. Единственият вариант, който му остава, е да отвърне на удара, и то силно.
— Другите прибраха ли се? — питам.
— Така им наредиха. Не знам как ще си проправят път през тълпата — отговаря Хеймич.
— Значи няма да видим повече Ефи — казва Пийта. Миналата година тя не дойде при нас преди началото на Игрите. — Ти ще й предадеш благодарностите ни.
— И повече. Нека да не е нещо специално. Това, в края на краищата, е Ефи — казвам аз. — Предай й колко я ценим, как тя е била най-добрата придружителка на света и й предай също… предай й, че я обичаме.
Известно време седим в мълчание и отлагаме неизбежното. После Хеймич го изрича.
— Сигурно и ние трябва да се сбогуваме тук.
— Някакви последни съвети? — казва Пийта.
— Останете живи — изръмжава Хеймич. Това вече почти се е превърнало в стара шега между нас. Той прегръща бързо всеки от двама ни, и разбирам, че не може да понесе нищо повече. — Лягайте си. Имате нужда от почивка.
Знам, че би трябвало да кажа на Хеймич цял куп неща, но не мога да се сетя за нищо, което той всъщност вече да не знае, а гърлото ми така се е свило, че се съмнявам дали ще излязат някакви думи. Затова пак оставям Пийта да говори от името на двама ни.
— Пази се, Хеймич — казва той.
Преди да излезе, Хеймич спира на вратата и казва:
— Катнис, когато си на арената… — започва той, но замълчава. Мръщи се така, сякаш вече съм го разочаровала.
— Какво? — питам отбранително.
— Просто помни кой е врагът — казва ми Хеймич. — Това е всичко. Хайде, тръгвайте. Изчезвайте оттук.
Тръгваме по коридора. Пийта иска да се отбие до стаята си да вземе душ, за да отмие грима и да дойде при мен след няколко минути, но не му позволявам. Сигурна съм, че ако между нас се затвори врата, тя ще се заключи и ще трябва да прекарам нощта без него. Освен това в стаята ми има душ. Държа здраво ръката му и не го пускам.
Дали заспиваме? Не знам. Прекарваме цялата нощ в прегръдките си някъде на границата между сънищата и будността. Без да говорим. Никой не иска да безпокои другия, за да не го лиши от няколко минути скъпоценна почивка.
Цина и Порша пристигат с изгрева и знам, че Пийта трябва да си тръгне. Трибутите излизат на арената сами.
— Доскоро — казва той и бързо ме целува.
— Доскоро — отговарям аз.
Цина, който ще ми помогне да се облека за Игрите, ме придружава до покрива. Готвя се да се кача по стълбата към ховъркрафта, когато си спомням:
— Не се сбогувах с Порша.
— Аз ще й предам — казва Цина.
Електрическото поле ме залепва към стълбата и в това време докторът инжектира проследяващото устройство в лявата ми ръка. Сега винаги ще знаят къде съм на арената. Ховъркрафтът излита. Гледам през прозорците, докато станат непрозрачни. Цина ме убеждава да ям, а когато не успява, поне да пия нещо. При мисълта за дните, прекарани без вода миналата година, когато едва не загинах, отпивам няколко глътки. А и ще ми трябват сили, за да спася Пийта.
Стигаме до Стартовото помещение към арената и вземам душ. Цина сплита косата ми на плитка отзад и ми помага да се облека: отдолу нося обикновено бельо. Облеклото на трибутите тази година представлява тесен син гащеризон, изработен от много лек прозрачен материал, който се затваря с цип отпред. Широк подплатен колан с червено пластмасово покритие. Найлонови обувки с каучукови подметки.
— Какво мислиш? — питам, като подавам гащеризона на Цина, за да го разгледа.
Той опипва тънката материя с пръсти и се мръщи.
— Не знам. Няма да те предпази много от студ или вода.
— От слънце? — питам, като си представям изгарящо слънце над гола пустиня.
— Възможно е. Ако материята е импрегнирана — казва той. — О, за малко да забравя това. — Изважда от джоба си златната сойка-присмехулка и я прикрепва към гащеризона.
— Роклята ми беше фантастична снощи — казвам. Фантастична и безразсъдна. Но Цина сигурно знае това.
— Помислих си, че може да ти хареса — казва той с напрегната усмивка.
Седим, както и миналата година, хванати за ръце, докато гласът от високоговорителя ми казва да се приготвя за излизане на арената. Цина ме отвежда до кръглата метална платформа и вдига ципа на гащеризона ми догоре.
— Помни, огнено момиче — казва той, — все още залагам на теб. — Целува ме по челото и се дръпва назад, когато стъкленият цилиндър плавно се спуска около мен.
— Благодаря — казвам аз, макар да знам, че сигурно не ме чува. Повдигам брадичка, държа главата си високо изправена, както той винаги ми е казвал, и чакам платформата да се издигне. Но тя не се издига. И продължава да не се издига.
Поглеждам Цина и повдигам въпросително вежди. Той поклаща леко глава, не по-малко озадачен от мен. Защо се бавят?
Изведнъж вратата зад него се отваря рязко и в стаята нахлуват трима миротворци. Двама извиват ръцете на Цина зад гърба и му слагат белезници, а третият го удря по слепоочието толкова силно, че го поваля на колене. Виждам как продължават да го удрят с металните си ръкавици, а по лицето и тялото му се появяват кървави рани. Пищя с всичка сила, удрям с ръце по непомръдващото стъкло и се мъча да стигна до него. Без да ми обръщат внимание, миротворците извличат навън отпуснатото и безжизнено тяло на Цина. Остават само кървавите петна по пода.
Отвратена и ужасена, усещам как платформата започва да се издига. Все още съм облегната на стъклото, когато бризът докосва косата ми и с усилие се изправям. Точно навреме, защото стъкленият цилиндър ме освобождава и вече съм на арената. Изглежда, нещо не е наред със зрението ми. Повърхността около мен е прекалено блестяща и по нея пробягват вълни. Присвивам очи и виждам, че металната платформа, на която съм стъпила, е заобиколена от сини вълни, които се плискат по ботушите ми. Бавно вдигам очи и обхващам с поглед водата, която се разпростира във всички посоки.
Успявам да формулирам само една ясна мисъл.
Това не е място за огнено момиче.