— Дами и господа, започват Седемдесет и петите Игри на глада! — Гласът на Клодиъс Темпълсмит, водещия на Игрите, кънти в ушите ми. Имам по-малко от минута да се съвзема. После ще прозвучи гонгът, трибутите могат да слязат от металните платформи и да тръгнат… Само че… накъде?
Не мога да мисля ясно. В съзнанието си виждам само Цина, пребит и окървавен. Къде ли е сега? Какво правят с него? Дали го измъчват? Дали го убиват? Дали го превръщат в авокс? Очевидно арестуването му е изчислено да ме изкара от релси също като появата на Дарий. И то наистина ме изкара от релси. Имам желание да се свлека върху металната плоча. Но едва ли мога да го направя след онова, което току-що видях. Трябва да бъда силна. Дължа го на Цина, който рискува всичко, като се изправи срещу президента Сноу и превърна копринената ми сватбена рокля в сойка-присмехулка. Дължа го и на бунтовниците, които, окуражени от примера на Цина, може би точно в този момент се борят да свалят властта на Капитола. Отказът ми да играя по правилата на Капитола ще бъде последният ми акт на бунт. Затова стискам зъби и с усилие на волята се заставям да бъда играч.
Къде си? Все още не мога да проумея къде се намирам. Къде си? Мъча се да си отговоря и светът бавно идва на фокус. Синя вода. Розово небе. Нажежено до бяло прежурящо слънце. Добре, ето го Рогът на изобилието, блестящият златен рог, на около четирийсет метра от мен. Отначало ми се струва, че е разположен върху кръгъл остров. Но когато се вглеждам по-внимателно, виждам тънки ивици суша, които излизат от кръга като спици на колело. Сигурно са десет-дванайсет и като че ли са разположени на равно разстояние помежду си. Всичко друго е вода. Вода и двама трибути.
Аха, значи такава била работата. Дванайсет ивици суша и на всяка има по двама трибути, застанали на металните платформи. Другият трибут в моя участък е старият Ууф от Окръг 8. Той е вдясно от мен, горе-долу на същото разстояние, колкото ивицата суша от лявата ми страна. Отвъд водата, накъдето и да погледнеш, има тесен бряг, а после — гъста зелена растителност. Оглеждам кръга от трибути, търсейки Пийта, но сигурно Рогът на изобилието го скрива от погледа ми.
Загребвам шепа вода от следващата вълна и я помирисвам. После близвам мокрия си пръст. Както и подозирах, тя е солена. Също като вълните, които двамата с Пийта видяхме при кратката си разходка на плажа в Окръг 4. Но поне изглежда чиста.
Няма лодки, нито въжета, нито плаващи дънери. Да стигна до Рога на изобилието има само един начин. Чувам гонга и без колебание се хвърлям във водата. Разстоянието е по-дълго, отколкото съм свикнала, и да се справям с вълните е по-трудно, отколкото плуването в спокойното езеро в Окръг 12, но усещам особена лекота и без усилие се движа напред. Може би е от солта. Излизам мокра на брега и тичам по пясъчната ивица към Рога на изобилието. От моята страна не се приближава никой друг, макар че златният рог закрива доста голяма част от погледа ми. Не позволявам на мисълта за евентуални противници да ме забави. Сега разсъждавам като професионален трибут и първото, което искам, е да се добера до някакво оръжие.
Миналата година припасите бяха разпръснати на голямо разстояние около Рога на изобилието, като най-ценните бяха най-близо до него. Но тази година, изглежда, плячката е струпана при отвора му, който е на седем метра височина. Погледът ми мигновено се заковава върху златен лък — той е точно пред мен и аз го измъквам от купчината.
Усещам, че зад гърба ми има някой. Предупреждават ме — и аз не знам точно какво — може би тихите стъпки по пясъка или раздвижването на въздуха. Измъквам една стрела от колчана, който е все още заклещен в купчината, вдигам лъка и в същото време се обръщам.
Финик, блестящ и великолепен, е застанал на няколко метра от мен, с готов за атака тризъбец. В другата си ръка държи мрежа. Усмихва се леко, но мускулите му са готови за действие.
— Можеш и да плуваш — отбелязва той. — Къде си се научила в Окръг 12?
— Имаме голяма вана — отговарям аз.
— Сигурно — казва той. — Харесва ли ти арената?
— Не особено. Но ти сигурно я харесваш. Трябва да са я построили специално за теб — казвам с нотка на горчивина. Поне така изглежда, при толкова много вода, а съм сигурна, че малко от нас могат да плуват. В Тренировъчния център нямаше басейн, нямаше шанс да се научиш. Или пристигаш тук като плувец, или трябва бързо да се научиш. Дори участието в първоначалната кървава баня зависи от умението да преплуваш двайсет метра вода. Това дава на Окръг 4 огромно предимство.
Известно време не помръдваме и се измерваме с поглед — преценяваме оръжията си, уменията си. После Финик изведнъж се ухилва:
— Голям късмет е, че сме съюзници. Нали?
Усещам някаква клопка и се готвя да пусна стрелата с надеждата, че ще го улучи в сърцето, преди той да ме прониже с тризъбеца, когато Финик разклаща ръка и нещо на китката му блясва на слънчевата светлина. Златна гривна, украсена с пламъци. Същата, която си спомням, че видях на китката на Хеймич сутринта, когато започнаха тренировките. За кратко обмислям възможността Финик да я е откраднал, за да ме измами, но по някакъв начин знам, че не е така. Хеймич му я е дал. Като знак за мен. Всъщност като заповед. Да се доверя на Финик.
Чувам приближаващи се стъпки. Трябва веднага да взема решение.
— Добре! — процеждам аз. Ядосана съм, въпреки че Хеймич е мой ментор и го прави заради мен. Защо не ми каза по-рано, че е направил тази уговорка? Вероятно защото двамата с Пийта отхвърлихме варианта да се съюзим с някого. Хеймич е решил самостоятелно да ни избере съюзник.
— Залегни! — нарежда Финик с властен глас, съвсем различен от обичайното му прелъстително мъркане, и аз залягам. Тризъбецът му прелита със свистене над главата ми и се разнася отвратителен звук от удар, когато намира целта си. Мъжът от Окръг 5, пияницата, който повърна на лентата за фехтовка, рухва на колене, докато Финик измъква тризъбеца от гърдите му. — Не се доверявай на никой от Първи и Втори окръг — казва Финик.
Няма време да оспорвам думите му. Издърпвам колчана със стрели.
— Ти тръгваш на едната, аз на другата страна? — предлагам аз. Той кимва и се разделяме. На около четири ивици суша от мен Енобария и Глос тъкмо стигат до брега. Или не могат да плуват бързо, или си мислят, че във водата дебнат и други опасности, за което може и да са прави. Понякога не е хубаво да обмисляш прекалено много сценарии. Но те вече стъпват на брега и ще са тук след броени секунди.
— Нещо полезно? — чувам да вика Финик.
Бързо оглеждам купчината от моята страна — боздугани, саби, лъкове и стрели, тризъбци, ножове, копия, брадви, непознати за мен метални предмети… и нищо друго.
— Оръжия! — провиквам се в отговор. — Нищо друго, освен оръжия!
— И тук е същото — потвърждава той. — Грабвай каквото искаш и да вървим!
Изстрелвам една стрела по Енобария, която е стигнала прекалено близо до мен, за да се чувствам спокойна, но тя я очаква и се гмурва навреме. Глос не е толкова бърз и забивам една стрела в прасеца му, преди да се хвърли обратно във водата. Премятам през рамо още един лък и резервен колчан стрели, пъхам два дълги ножа и едно бойно шило в колана си, и се срещаме с Финик пред купчината.
— Ще направиш ли нещо по въпроса, ако обичаш? — казва той. Виждам Брут да се задава бързо към нас. Коланът му е разкопчан и той го държи изпънат между ръцете си като щит. Стрелям, но той успява да посрещне стрелата с колана си, преди тя да прониже черния му дроб. Когато пробива колана, от него избликва червена течност, която изпръсква лицето му. Докато слагам нова стрела, Брут заляга плътно на земята, търкаля се до водата и се гмурва. Зад мен се разнася метален звук.
— Да изчезваме оттук — казвам на Финик.
Схватката с Брут е дала на Енобария и Глос време да стигнат до Рога на изобилието. Брут е в обсега на стрелите ми, а сигурно и Кашмир е наблизо. И четиримата са типични професионални трибути и несъмнено са се съюзили. Ако трябваше да мисля само за себе си, може би щях да ги нападна заедно с Финик. Но онзи, за когото мисля, е Пийта. Най-после го виждам — стои върху металната плоча и не смее да помръдне. Тръгвам и Финик тръгва след мен, без да задава въпроси, сякаш знае, че това ще е следващият ми ход. Стигам колкото мога по-близо до него, започвам да вадя ножовете от колана си и се приготвям да стигна с плуване до Пийта и по някакъв начин да го доведа при нас.
Финик слага ръка на рамото ми:
— Аз ще го доведа.
В мен припламва подозрение. Възможно ли е всичко това да е маневра за заблуда на противника? Първо Финик спечелва доверието ми, а после стига с плуване до Пийта и го удавя?
— Мога и аз.
Но Финик е пуснал всичките си оръжия на земята.
— По-добре не се напрягай. Особено в твоето състояние — казва той, посяга надолу и потупва корема ми.
О, вярно, нали съм бременна, сещам се аз. Обмислям какво означава това и как би трябвало да се държа — например да повърна или нещо подобно, — а през това време Финик вече е до водата.
— Прикривай ме — казва той и изчезва с безупречно гмуркане.
Вдигам лъка си, за да попреча на нападателите си да стигнат до Рога на изобилието, но като че ли никой няма желание да ни преследва. Глос, Кашмир, Енобария и Брут вече са се събрали, сформирали са глутница и преглеждат внимателно оръжията. Хвърлям бърз поглед на останалата част от арената и виждам, че повечето трибути все още стоят неподвижно върху платформите. Я чакай, не, някой стои на ивицата суша от лявата ми страна, точно срещу Пийта. Това е Магс. Но тя нито се отправя към Рога на изобилието, нито се опитва да бяга. Вместо това се хвърля с плясък във водата и се насочва към мен. Посивялата й глава се поклаща над вълните. Виждам, че макар и стара, след осемдесет години живот в Окръг 4, умее да се държи над водата.
Финик вече е стигнал до Пийта и го тегли към брега — с една ръка го държи през гърдите, а с другата плува с леки и бързи движения. Пийта не оказва съпротива. Не знам как Финик го е убедил да повери живота си в ръцете му — може би му е показал гривната. Или е видял, че го чакам. Двамата стигат до пясъка и помагам да измъкнем Пийта на брега.
— Привет, отново — казва той и ме целува. — Имаме съюзници.
— Да. Точно както искаше Хеймич — отговарям.
— Припомни ми, споразумяхме ли се с някой друг?
— Само с Магс. — Кимвам към старата жена, която упорито плува към нас.
— Е, не мога да изоставя Магс — казва Финик. — Тя е сред малкото хора, които наистина ме обичат.
— Нямам нищо против Магс — казвам аз. — Особено в тази обстановка. Риболовните й кукички са може би най-добрият ни шанс да се сдобием с нещо за ядене.
— Катнис я искаше за съюзник още от първия ден — казва Пийта.
— Катнис има забележително добра преценка — казва Финик. Той протяга ръка и измъква Магс от водата така, сякаш тежи не повече от едно малко кученце. Тя казва нещо и ми се струва, че долавям думата „пояс“, после потупва колана си.
— Хей, тя е права. Някой вече се е сетил. — Финик посочва към Бийти. Той пляска с ръце във вълните, но успява да задържи главата си над водата.
— Какво? — питам аз.
— Коланите. Това са нещо като спасителни пояси — казва Финик. — Пак трябва да се изтласкваш, но не може да се удавиш.
За малко да помоля Финик да почакаме, докато Бийти и Уайърс стигнат до брега и да ги вземем с нас, но Бийти е доста далече, а Уайърс още не се вижда. Пък и не знам дали Финик няма да ги убие със същата бързина, с която уби трибута от Окръг 5, и вместо това предлагам да продължим. Подавам на Пийта лък, колчан стрели и един нож, като запазвам останалото за себе си. Но Магс ме дърпа за ръкава и мърмори нещо, което не мога да разбера, докато накрая й давам бойното шило. Тя остава доволна, захапва дръжката с беззъбите си венци и протяга ръце към Финик. Той мята мрежата през рамо, настанява Магс върху нея, хваща тризъбеца със свободната си ръка и побягваме от Рога на изобилието.
Там, където свършва пясъкът, изведнъж започва гора. Но не истинска гора. Поне не от вида, който познавам. Джунгла. Сещам се тази чужда, почти забравена дума. Чувала съм я в други Игри на глада или съм я научила от баща си. Повечето дървета са непознати, с гладки стволове и малко клони. Земята под краката ми е много черна, рохкава и на места не се вижда от преплетените лиани с пъстри цветчета. Слънцето е ярко и силно, а въздухът е топъл и много влажен. Изпитвам чувството, че на това място винаги ще съм мокра. Гащеризонът бързо е изсъхнал от морската вода, но тънката синя тъкан вече лепне по тялото ми от потта.
Пийта върви начело и си проправя път през гъстата растителност с дългия нож. Пускам Финик след него, защото макар да е най-силен, ръцете му са заети с Магс. Освен това, колкото и да е ловък, тризъбецът е по-неподходящ за джунглата, отколкото моите стрели. Заради стръмния склон и жегата след малко започваме да се задъхваме. Все пак двамата с Пийта имаме зад гърба си усилените тренировки, а Финик притежава удивителна физика, и въпреки че носи Магс на рамо, изминаваме бързо почти километър и половина, преди той да помоли за почивка. Според мен го прави повече заради Магс, отколкото заради себе си.
Растителността е скрила Рога на изобилието от погледите ни, затова се покатервам на едно дърво с плъзгави клони, за да получа по-добра видимост. И веднага съжалявам за това.
Около Рога на изобилието земята сякаш кърви: по водата личат червени петна. Навсякъде е осеяно с трупове, а някои се носят в морето, но тъй като е далеко и всички са облечени еднакво, не мога да кажа кой е жив и кой е мъртъв. Виждам единствено, че няколко фигурки, облечени в синьо, още се бият. Е, какво съм си мислила? Че веригата от сключени ръце снощи ще доведе до някакво всеобщо примирие на арената? Не, никога не съм вярвала в това. Но сигурно се надявах, че хората ще покажат известна… какво? Сдържаност? Или поне нежелание. Преди да превключат в режим „Убий другия“. А всички се познавахте, мисля си аз. Държахте се като приятели.
Тук имам само един истински приятел. И той не е от Окръг 4.
Лекият бриз разхлажда лицето ми и се мъча да взема решение. Въпреки гривната, би трябвало да се реша и да застрелям Финик. В този съюз няма бъдеще. Финик е прекалено опасен, за да го пусна да си тръгне. Сега, докато между нас съществува това крехко доверие, може би е единственият ми шанс да го убия. Лесно мога да го застрелям в гръб, докато вървим. Това е грозна постъпка, разбира се, но няма ли да стане още по-грозно, ако изчакам? Ако го опозная по-добре? Ако му дължа още нещо? Не, сега е моментът. Хвърлям един последен поглед към биещите си фигури и към кървавата земя, за да затвърдя решителността си, а после се плъзвам надолу по ствола.
Но когато стъпвам на земята, Финик вече е разбрал какво съм намислила. Сякаш знае какво съм видяла и как ми е подействало. Вдигнал е един от тризъбците си в небрежно отбранителна позиция.
— Какво става там, Катнис? Да не би всички да се държат за ръце? И да са дали клетва, че няма да си служат с насилие? Да са захвърлили оръжията в морето в знак на неподчинение срещу Капитола? — пита Финик.
— Не — казвам аз.
— Не — повтаря Финик. — Защото каквото и да се е случило в миналото, то е минало. А никой на тази арена не е станал победител случайно. — За миг той измерва с поглед Пийта. — Освен може би Пийта.
Значи Финик знае същото, което знаем и ние с Хеймич. За Пийта. Че дълбоко в себе си е по-добър от всички нас. Финик уби трибута от Окръг 5, без да му мигне окото. А колко време ми трябваше на мен, за да се настроя да убивам? Когато се прицелих в Енобария, Глос и Брут, стрелях на месо. Пийта поне би опитал първо да преговаря. Да види дали не е възможен някакъв по-широк съюз. Но с каква цел? Финик е прав. Аз съм права. Хората на тази арена не са станали победители заради своята състрадателност.
Гледаме се в очите, докато преценявам неговата бързина срещу моята. Времето, което ще ми трябва да пронижа със стрела мозъка му, срещу времето, за което тризъбецът ще стигне до тялото ми. Виждам, че ме чака да направя първия ход. Пресмята дали трябва първо да отклони стрелата или да се хвърли директно в атака. Усещам, че и двамата почти сме взели решение, когато Пийта умишлено застава между нас.
— Е, колко души са мъртви? — пита той.
Отмести се, идиот такъв, мисля си аз. Но той остава между нас и не помръдва от мястото си.
— Трудно е да се каже — отговарям аз. — Поне шестима. И още се бият.
— Да продължим напред — предлага Пийта. — Трябва да намерим вода.
Досега няма и следа от сладководен поток или езеро, а солената вода не става за пиене. Пак си спомням за миналите Игри, когато едва не загинах от обезводняване.
— Няма да е зле — казва Финик. — Трябва да се скрием, преди са тръгнали след нас и да започнат да ни преследват.
Ние. Нас. Да ни преследват. Добре, може би ще е малко преждевременно да убивам Финик. Засега ни помага. И Хеймич му е дал гривната си. А кой знае какво ни чака тази нощ? Ако се случи най-лошото, винаги мога да го убия, докато спи. Затова оставям момента да отмине. Същото прави и Финик.
Не намираме вода и изпитвам все по-силна жажда. Оглеждам пътеката от двете страни, но без успех. След още един-два километра виждам, че дърветата свършват и предполагам, че сме близо до върха.
— Може би ще имаме по-голям късмет от другата страна. Може би ще намерим поток или нещо подобно.
Но няма друга страна. Разбирам това преди всички останали, въпреки че вървя последна. Погледът ми попада върху странен квадрат, по който пробягват вълнички — прилича на криво стъкло, което виси във въздуха. Първо си казвам, че е отражение от слънцето или е топлият въздух, който се издига нагоре. Но квадратът виси неподвижно във въздуха и не променя мястото си. И в този момент се сещам за Уайърс и Бийти в Тренировъчния център и разбирам какво има пред нас. Точно се каня да ги предупредя, когато Пийта замахва с ножа си да среже лианите.
Чува се оглушителен звук. За миг дърветата изчезват и виждам открито пространство над ивица гола земя. После силовото поле отхвърля Пийта назад и събаря Финик и Магс на земята.
Втурвам се към мястото, където лежи, неподвижен и омотан в мрежа от лиани.
— Пийта? — Носи се слаб мирис на опърлена коса. Пак повтарям името му и леко го разтърсвам, но той не реагира. Поставям ръка на устните му, но не усещам топъл дъх, макар че само преди миг се задъхваше. Притискам ухо към гърдите му, към мястото, където винаги облягам глава, където знам, че ще чуя силното и равномерно биене на сърцето му.
Посреща ме тишина.
— Пийта! — крещя аз. Разтърсвам го по-силно, дори му удрям шамари, но няма полза. Сърцето му е спряло. Удрям само празно пространство. — Пийта!
Финик подпира Магс на едно дърво и ме избутва настрана.
— Остави на мен. — Пръстите му докосват различни точки по врата на Пийта, пробягват по костите на ребрата и гръбнака му. После той стисва носа на Пийта.
— Не! — крещя аз, като се хвърлям към Финик, защото той със сигурност иска да се увери, че Пийта е мъртъв, да сложи край и на най-слабата надежда за живот. Финик вдига ръка и ме удря толкова силно, толкова точно в гърдите, че политам назад и се блъсвам в ствола на едно дърво. Болката ме зашеметява, мъча се да си поема дъх и в същото време виждам как Финик пак стиска носа на Пийта. От мястото, където седя, издърпвам една стрела, слагам я в лъка и точно се каня да я пусна, когато виждам как Финик целува Пийта. Това е толкова необичайно, дори за Финик, че възпирам ръката си. Не, не го целува. Запушил е носа му, но му е отворил устата и вдъхва въздух в дробовете му. Виждам това и дори виждам как гърдите на Пийта се повдигат и отпускат. После Финик отваря ципа на горната част от гащеризона на Пийта и започва да масажира мястото над сърцето с ръце. Вече съм се съвзела от шока и разбирам какво се мъчи да направи.
Много рядко съм виждала и майка ми да прави нещо подобно. Ако в Окръг 12 ти спре сърцето, близките ти едва ли ще успеят да те доведат навреме при майка ми. Пациентите й обикновено са обгорени, ранени или болни. Или умиращи от глад, разбира се.
Но Финик идва от друг свят. Каквото и да прави, правил го е и преди. В движенията му има много точен ритъм и методичност. Гледам отчаяна за някакъв признак на успех и виждам, че връхчето на стрелата се е забило в земята. Минават мъчителни минути и надеждите ми отслабват. Горе-долу когато вече решавам, че е твърде късно, че Пийта е мъртъв, че е продължил нататък, недостижим завинаги, той се закашля леко и Финик се дръпва назад.
Оставям оръжията си на земята и се хвърлям върху него.
— Пийта? — казвам тихо. Отмятам влажните руси кичури от челото му и усещам как сърцето му тупти силно под пръстите ми.
Клепачите му потрепват и се отварят и той ме поглежда в очите.
— Внимавайте — изрича немощно той. — Там има силово поле.
Засмивам се, но по бузите ми се стичат сълзи.
— Трябва да е много по-силно от онова на покрива на Тренировъчния център — казва той. — Но ми няма нищо. Само малко се поразтресох.
— Ти беше мъртъв! Спря ти сърцето! — избухвам аз, преди да помисля дали е добре да му говоря такива неща. Плясвам се с ръка през устата, защото започвам да издавам ужасни задавени звуци — случва се, когато наистина плача.
— Е, сега като че ли работи — казва той. — Всичко е наред, Катнис. — Кимвам, но звуците не спират. — Катнис? — Сега Пийта е разтревожен за мен, което допълва безумието на цялата ситуация.
— Всичко е наред. Това е от хормоните — казва Финик. — От бебето. — Вдигам очи и виждам, че Финик се е отпуснал на колене, но все още диша тежко от катеренето, от горещината и от усилието да съживи Пийта.
— Не. Не е… — успявам да изрека аз и избухвам в още по-истерични ридания, което явно само потвърждава думите на Финик за бебето. Погледите ни се срещат и аз го гледам яростно през сълзи. Знам, глупаво е, че усилията му така ме дразнят. Исках единствено да спася Пийта и не успях, а Финик успя, и би трябвало да съм му благодарна. И съм му благодарна. Но освен това съм бясна, защото това означава, че завинаги ще съм задължена на Финик Одеър. Завинаги. Следователно как мога да го убия, докато спи?
Очаквам да видя на лицето му самодоволство или сарказъм, но изражението му ме озадачава. Той поглежда ту към Пийта, ту към мен, като че ли се мъчи да разбере нещо, после леко разтърсва глава, сякаш за да я проясни.
— Как си? — обръща се той към Пийта. — Мислиш ли, че можеш да продължиш нататък?
— Не, той трябва да си почине — казвам. Носът ми тече с всичка сила, а нямам нищо, което да използвам за кърпичка. Магс откъсва шепа мъх, провиснал от едно дърво, и ми го подава. Съсипана съм и го приемам безропотно. Шумно си издухвам носа и попивам сълзите от лицето си. Мъхът е приятен. Попива и е невероятно мек.
На гърдите на Пийта проблясва нещо златно. Протягам ръка и опипвам диска, който виси на верижка на шията му. Върху него е гравирана моята сойка-присмехулка.
— Това талисман ли е? — питам.
— Да. Имаш ли нещо против, че съм използвал твоята сойка-присмехулка? Исках да са еднакви — отговаря той.
— Не, разбира се, че нямам нищо против. — Насилвам се да се усмихна. Обстоятелството, че Пийта се появява на арената, като носи талисман със сойка-присмехулка, е едновременно благословия и проклятие. От една страна, това би трябвало да повдигне духа на бунтовниците в окръзите. От друга, трудно е да си представя, че президентът Сноу ще пренебрегне този факт, и това още повече затруднява задачата ми да спася живота на Пийта.
— Значи искате да се настаним на лагер тук, така ли? — пита Финик.
— Според мен е лошо — казва Пийта. — Без вода. Без прикритие. Наистина съм добре. Само ако може да вървим бавно.
— По-добре бавно, отколкото никак. — Финик помага на Пийта да се изправи. Аз се мъча да се успокоя. Сутринта започна с това, че гледах как премазват Цина от бой, после пристигнах на тази непозната арена и видях как Пийта умира. Все пак съм доволна, че Финик продължава да разиграва картата с бременността вместо мен, защото по отношение на спонсорите не се справям с нещата особено добре.
Проверявам оръжията си макар да знам, че са в идеално състояние, защото така се чувствам по-уверена.
— Аз ще тръгна начело.
Пийта се кани да възрази, но Финик го прекъсва.
— Не, нека върви напред. — Той ме поглежда намръщено. — Ти знаеше, че има силово поле, нали? Веднага разбра? Искаше да ни предупредиш. — Кимвам. — Откъде знаеше?
Поколебавам се. Да разкрия, че знам тайната на Бийти и Уайърс за разпознаване на силовите полета, може да се окаже опасно. Възможно е гейм-мейкърите да са пропуснали онзи момент по време на тренировките, когато Бийти и Уайърс ми го показаха. Така или иначе, разполагам с много ценна информация. А ако знаят, че я имам, може да направят нещо и да променят силовото поле, за да стане неоткриваемо. Затова лъжа:
— Не знам как стана. Като че ли го чух. Слушайте. — Всички притихваме. Чува се звукът на насекоми, птици, ветрецът в листата.
— Не чувам нищо — казва Пийта.
— Чува се — настоявам аз, — същото е, както когато електричеството в оградата около Окръг 12 е включено, само че много, много по-тихо. — Всички отново се заслушват напрегнато. Аз също, макар че няма нищо за чуване. — Ето! — възкликвам. — Не го ли чувате? Идва точно оттам, където токът удари Пийта.
— И аз не чувам нищо — казва Финик. — Но щом ти го чуваш, непременно тръгни начело.
Решавам да извлека всичко възможно от тази игра:
— Чудно нещо — казвам аз. Въртя глава ту на една страна, ту на друга, сякаш съм озадачена. — Чувам го само с лявото ухо.
— Онова, което докторите възстановиха? — казва Пийта.
— Да — казвам аз и после свивам рамене. — Може би са свършили по-добра работа, отколкото предполагат. Знаете ли, понякога чувам странни неща отляво. Неща, които човек обикновено не чува. Например звука от крилете на насекомите. Или как пада снегът. — Идеално. Сега цялото внимание ще се насочи към хирурзите, които излекуваха глухото ми ухо след Игрите миналата година, и ще им се наложи да обяснят защо слухът ми е остър като на прилеп.
— Ти — казва Магс, като ме избутва напред, и тръгвам начело. Тъй като ще се движим бавно, Магс предпочита да ходи сама с помощта на един клон, от който Финик й направи бастун. Той дава един клон и на Пийта, което е хубаво, защото въпреки протестите му според мен единственото му желание е да легне. Финик върви последен, така че поне един бдителен човек ще ни пази гърба.
Тръгвам и се старая силовото поле да е отляво, защото от тази страна е уж свръхчовешкото ми ухо. Но тъй като всичко това е измислица, отрязвам шепа твърди орехи, които висят на гроздове от едно дърво, и в движение ги хвърлям напред. И добре, че го правя, защото имам чувството, че често пропускам трепкащите квадратчета, които показват наличието на силово поле. Щом орехът се удари в силовото поле, се издига облаче дим, и после се връща овъглен и с напукана черупка на земята в краката ми.
След няколко минути долавям някакво мляскане зад гърба си и когато се обръщам, виждам как Магс бели един орех и го пъха във вече пълната си уста.
— Магс! — изкрещявам. — Изплюй го. Може да е отровно.
Тя промърморва нещо и не ми обръща внимание, като се облизва с видимо удоволствие. Поглеждам към Финик за помощ, но той само се засмива:
— Ако са отровни, ще разберем — казва той.
Тръгвам напред, учудена от поведението на Финик, който спаси старата Магс, а сега я оставя да яде непознати орехи. Същият Финик, одобрен от Хеймич. Същият Финик, който върна Пийта от мъртвите. Защо не го остави да умре? Нямаше да носи никаква вина. Нямаше да знам, че е можел да го съживи. Защо искаше да спаси Пийта? И защо беше твърдо решен да станем съюзници? Както и че е готов да ме убие, ако се стигне до там. Но все пак остави на мен да избера дали да се бием.
Продължавам напред, като подхвърлям орехи, и понякога забелязвам силовото поле. Държа курс наляво, за да намеря място, откъдето можем да излезем навън, да се отдалечим от Рога на изобилието и, надявам се, да намерим вода. Но след около час осъзнавам, че няма смисъл. Изобщо не напредваме наляво. Изглежда силовото поле ни принуждава да се движим в кръг. Спирам и поглеждам назад към куцащия силует на Магс, към тънкия слой пот по лицето на Пийта.
— Да направим почивка — казвам. — Искам пак да погледна отгоре.
Избирам дърво, което изглежда по-високо от другите. Катеря се по извитите клони, като се придържам възможно най-близо до ствола. Не мога да определя колко лесно ще се прекършат тези гъвкави клони. И все пак се изкачвам по-високо, отколкото е благоразумно, защото има нещо, което трябва да видя. Стигам почти до върха, където стволът е не по-широк от млада фиданка и се полюшва напред-назад във влажния бриз. Тук подозренията ми се потвърждават. Има причина, поради която не можем да свърнем наляво, и никога няма да можем. От тази опасна наблюдателна точка виждам за пръв път формата на цялата арена. Правилен кръг. В центъра, където е Рогът на изобилието, има също толкова правилен кръг. Небето над джунглата е в равен розов цвят. Струва ми се, че различавам един-два от онези вълнисти квадрати — Уайърс и Бийти ги нарекоха процепи в бронята, защото показват нещо, което трябва да е скрито, и следователно представляват слабо място. За да съм абсолютно сигурна, изстрелвам една стрела в празното пространство над дърветата. Проблясва светлина, за миг виждам истинското синьо небе и полето отхвърля стрелата обратно в джунглата. Слизам да съобщя лошата новина на останалите.
— Силовото поле ни затваря в кръг, като в капан. Купол, всъщност. Не знам колко нависоко се издига. В средата е Рогът на изобилието, около него има море, а после джунгла, която ни заобикаля отвсякъде. Много точно. Много симетрично. И не много обширно — казвам аз.
— Видя ли вода? — пита Финик.
— Само солената вода, откъдето започнахме Игрите.
— Трябва да има някакъв друг източник — казва намръщено Пийта. — Или всички до няколко дни ще сме мъртви.
— Е, растителността е гъста. Сигурно някъде има езеро или поток — казвам със съмнение. Инстинктивно чувствам, че Капитолът може би иска тези непопулярни Игри да свършат възможно най-скоро. Плутарх Хевънсбий може вече да е дал заповеди да ни избият. — Във всеки случай няма смисъл да се опитваме да открием какво има от другата страна на този хълм, защото отговорът е: няма нищо.
— Все някъде между силовото поле и Рога на изобилието трябва да има вода за пиене — настоява Пийта. Всички знаем какво означава нова. Да се върнем назад. Да се върнем при професионалните трибути и кръвопролитието. При положение, че Магс едва ходи, а Пийта е прекалено слаб, за да се бие.
Решаваме да слезем неколкостотин метра надолу по склона и да продължим да се движим в кръг. Да проверим дали на това ниво няма вода. Оставам начело, като от време на време хвърлям по един орех наляво, но вече сме излезли извън обсега на силовото поле. Слънцето ни изгаря, въздухът пари и си прави шеги със зрението ни. Някъде към средата на следобеда става ясно, че Пийта и Магс не могат да продължат.
Финик избира място за лагеруване на десетина метра под силовото поле, като казва, че можем да го използваме като оръжие и ако ни нападнат, да насочим враговете си към него. Двамата с Магс отрязват стръкове от високата над метър жилава трева, която расте наоколо, и започват да плетат рогозки. Тъй като, изглежда, орехите нямат лоши последствия върху Магс, Пийта събира цял куп и ги препича, като ги хвърля върху силовото поле. Методично бели черупките и отделя ядките. Аз стоя на пост — нервна съм, горещо ми е и съм изтощена от емоциите през деня.
И съм жадна. Много жадна. Накрая не издържам.
— Финик, защо не застанеш на пост, а аз ще потърся вода.
Никой не е във възторг от идеята да тръгна сама, но заплахата от обезводняване е сериозна.
— Не се тревожи, няма да се отдалечавам — обещавам на Пийта.
— И аз ще дойда — казва той.
— Недей, искам да потърся някакъв дивеч — казвам аз, без да добавя: „А ти не можеш да дойдеш, защото вдигаш много шум“. Но намеквам за това. Хем ще изплаши дивеча, хем ще ме изложи на опасност с тежката си походка. — Няма да се бавя.
Промъквам се крадешком през дърветата и с удоволствие установявам, че теренът позволява да се движа безшумно. Проправям си път надолу по диагонал, но не намирам нищо, освен още гъста, зелена растителност.
Чувам оръдието и спирам. Първоначалната кървава баня при Рога на изобилието трябва да е приключила. Списъкът на загиналите трибути е готов. Броя изстрелите, всеки от които означава един мъртъв победител. Осем. Не са толкова много като миналата година. Но ми се струват повече, защото знам имената на почти всички.
Чувствам умора, облягам се на едно дърво да си почина и усещам как горещината попива влагата от тялото ми като гъба. Трудно преглъщам и бавно започва да ме обзема изтощение. Поглаждам с ръка корема си, с надеждата, че някоя обзета от съчувствие бременна жена ще ми стане спонсор и Хеймич ще ми изпрати вода. Никакъв резултат. Свличам се на земята.
Лежа неподвижно и разглеждам животните: непознати птици с бляскаво оперение, дървесни гущери с потрепващи сини езици и някакво животинче, което прилича на кръстоска между плъх и опосум, вкопчено в клоните най-близо до ствола. Свалям го с една стрела, за да го огледам по-отблизо.
Грозно е, спор няма: едър гризач с мъхната петниста сива козина и два зловещи предни зъба, които стърчат над горната устна. Докато го изкормям и дера, забелязвам и още нещо. Муцуната му е мокра. Като на животно, което е пило вода от поток. Развълнувана от това откритие, тръгвам от дървото, на което живее, и се движа бавно в спирала. Водата едва ли е далече.
Нищо. Не намирам нищо. Нито дори капчица роса. Накрая, тъй като знам, че Пийта ще се тревожи за мен, се отправям обратно към лагера. Сега ми е още по-горещо и съм преизпълнена с безсилен гняв.
Когато се връщам, останалите са преобразили мястото. Магс и Финик са направили нещо като колиба от тревните рогозки — отпред е отворена, но има три стени, под и покрив. Магс е изплела и кошници, които Пийта е напълнил с печени орехи. Те с надежда обръщат лица към мен, но само поклащам глава.
— Не. Не намерих вода. Но там някъде има. Той знаеше къде е — казвам аз и вдигам одрания гризач да го видят всички. — Свалих го със стрела от едно дърво, видях, че преди малко е пил, но не намерих водата. Огледах всеки сантиметър в радиус от трийсет метра.
— Става ли за ядене? — поглежда ме Пийта.
— Не съм сигурна. Месото му прилича на катерица. Трябва да го изпечем… — Колебая се, защото се налага да запаля огън с голи ръце. Дори да успея, димът представлява опасност. Всички сме много близо един до друг на тази арена и едва ли ще успеем да го прикрием.
Пийта има друга идея. Той взема парче от месото на гризача, набожда го на върха на заострена пръчка и го пуска в силовото поле. Разнася се остро цвърчене и пръчката долита обратно. Отвън месото е овъглено, но отвътре е добре изпечено. Всички му ръкопляскаме, но после си спомняме къде се намираме и бързо спираме.
Бялото слънце залязва в розовото небе. Събираме се в колибата. Все още съм подозрителна към орехите, но Финик казва, че Магс ги е разпознала от други Игри. По време на обучението не се задържах дълго на пункта за ядивни растения, защото миналата година ми беше много лесно. Сега съжалявам. Защото там със сигурност е имало някои от непознатите растения, които ме заобикалят. И може би щях да науча нещо повече за това, което ми предстоеше. Но Магс изглежда добре, а яде тези орехи вече от часове. Затова вземам един орех и отхапвам малко. Има мек, леко сладникав вкус — прилича на кестен. Решавам, че няма опасност. Гризачът е жилав и със силна миризма на дивеч, но учудващо сочен. Всъщност не е лошо ядене за първата ни вечеря на арената. Само да имаше нещо за пиене.
Решаваме да наречем животното „дървесен плъх“ и Финик ме разпитва подробно за него. Колко високо е бил, колко време съм го дебнала, преди да стрелям, какво е правел? Не си спомням да е правил нищо особено. Оглеждаше се за насекоми, или нещо подобно.
Ужасявам се от нощта. Добре, че укритието ни от плътно сплетена трева предлага известна защита от пълзящите по земята животинки. Малко преди слънцето да се скрие зад хоризонта, изгрява бледата луна — на светлината й виждаме само силуети. Разговорът ни заглъхва, защото знаем какво предстои. Подреждаме се в редица пред входа на колибата й Пийта ме хваща за ръка.
Небето изсветлява, когато горе се появява гербът на Капитола и сякаш се носи в пространството. Слушам звуците на химна и си мисля: За Финик и Магс ще е по-трудно. Но се оказва много трудно и за мен — да видя лицата на осемте мъртви победители, показани в небето.
Пръв се появява мъжът от Окръг 5, онзи, когото Финик уби с тризъбеца си. Това означава, че всички трибути от окръг 1, 2, 3 и 4 са живи — четиримата професионалисти, Бийти и Уайърс, и, разбира се, Магс и Финик. След мъжа от Окръг 5 виждаме в небето лицето на морфлинга от Окръг 6, Сесилия и Ууф от 8, двамата от 9, жената от 10 и Сийдър от 11. Гербът на Капитола се появява отново, прозвучава краят на музиката, небето потъмнява и остава само луната.
Никой не казва нищо. Не познавах добре никой от загиналите. Но си мисля за трите деца, които се бяха вкопчили в Сесилия, когато я отвеждаха. За това, колко мила беше Сийдър към мен, когато се срещнахме. Дори при мисълта за морфлинга с изцъкления поглед, който рисуваше по бузите ми жълти цветя, потръпвам от болка. Всички са мъртви. Всички тях вече ги няма.
Не знам колко дълго щяхме да седим така, ако не е пристигането на сребърния парашут — той се спуска плавно през листата и се приземява пред нас. Никой не посяга към него.
— За кого е, как мислите? — питам след малко.
— Не се знае — казва Финик. — Защо не предположим, че е за Пийта, тъй като той умря днес?
Пийта развързва връзката и разгъва кръглото парче коприна. Вътре има малък метален предмет. Не се сещам за какво служи.
— Какво е това? — питам аз. Никой не знае. Подаваме си го от ръка на ръка и всички го оглеждаме. Кух метален цилиндър, леко скосен в единия край. Другият край е извит надолу. Предметът ми е смътно познат. Прилича на част, която може да е изпаднала от велосипед, от корниз, всъщност от какво ли не.
Пийта духва от единия край да провери дали предметът издава звук. Не. Финик пъхва кутрето си в него, за да го изпробва като оръжие. Безполезно.
— Може ли да се лови риба с него, Магс? — питам. Магс, която може да лови риба с почти всичко, поклаща глава и изсумтява.
Вземам предмета и го въртя между дланите си. Тъй като сме съюзници, Хеймич сигурно действа заедно с менторите от Окръг 4. Имал е пръст в избирането на този подарък. Това означава, че подаръкът е ценен. Дори животоспасяващ. Спомените ми се връщат към миналата година, когато толкова отчаяно се нуждаех от вода, но той не я изпращаше, защото знаеше, че мога да я намеря, ако се опитам. Подаръците на Хеймич, или липсата на такива, носят важни послания. Почти мога да го чуя как ръмжи: Размърдай си мозъка, ако имаш такъв. Какво е това?
Избърсвам потта от челото си и вдигам подаръка към лунната светлина. Накланям го насам-натам, за да го разгледам от всички страни, покривам части от него и после ги откривам пак. Мъча се да го накарам да ми разкрие предназначението си. Най-сетне, в пристъп на безсилен гняв, забивам единия край на предмета в пръстта.
— Предавам се. Може би ако се съюзим с Бийти или Уайърс, те ще се сетят за какво служи.
Протягам се, притискам горещата си буза в тревната рогозка и се взирам ядосано в предмета. Пийта разтрива едно схванато място между раменете ми и се поотпускам. Чудя се защо все още не захладява, след като слънцето залезе. Чудя се какво ли става вкъщи.
Прим. Майка ми. Гейл. Мадж. Мисля си как ме гледат от къщи. Поне се надявам, че са си вкъщи. А не са арестувани от Тред. Че не ги наказват както Цина. Както Дарий. Наказани заради мен. Всички.
Мъчно ми е за тях, за моя окръг, за моята гора. Истинска гора със здрави, твърди дървета, изобилна храна, дивеч, който не те изпълва с ужас. Буйни потоци. Разхлаждащ ветрец. Не, още по-хубаво — студени ветрове, които да отвеят тази задушаваща горещина. Представям си как излиза точно такъв вятър, от който бузите ми замръзват, а пръстите ми изтръпват, и изведнъж се сещам как се казва парчето метал, полузаровено в черната пръст.
— Канелка! — възкликвам аз и бързо ставам.
— Какво? — пита Финик.
Измъквам предмета от земята и го изчиствам. Обгръщам с длан скосения край, така че да не се вижда, и разглеждам другия, който е извит надолу. Да, виждала съм и преди това приспособление. Отдавна, в един студен, ветровит ден, когато бяхме с баща ми в гората. Баща ми проби дупка в ствола на един клен и го пъхна вътре. През него сокът се стичаше в кофата ни. Кленовият сок превръща дори нашия безвкусен хляб в лакомство. Не знам какво стана с няколкото канелки, които имаше баща ми, след смъртта му. Сигурно ги е скрил някъде в гората. И така никой не ги е намерил.
— Това е канелка. Нещо като кранче. Забиваш я в някое дърво и по нея изтича сок. — Поглеждам жилавите зелени дървета наоколо. — Е, стига дървото да е подходящо.
— Сок? — пита Финик. Край морето също няма подходящи дървета.
— За извличане на сок от дървото — казва Пийта. — Но тези дървета не са кленове.
Изведнъж всички скачаме на крака. Мъчи ни жажда. Липсват потоци. Спомням си острите предни зъби и мократа муцуна на дървесния плъх. В тези дървета може да се крие само едно ценно нещо. Финик се кани да забие канелката в зелената кора на едно масивно дърво с камък, но го спирам:
— Чакай. Ще я счупиш. Първо трябва да пробием дупка — казвам аз.
Единственият ни инструмент е шилото на Магс. Пийта го забива в кората и то потъва на около три сантиметра. Двамата с Финик се редуват да разширяват отвора с шилото и с ножовете си, докато накрая канелката може да влезе вътре. Поставям я внимателно и всички се отдръпваме назад в очакване. Отначало не се случва нищо. После една капка вода се стича по извития край и пада в дланта на Магс. Тя я облизва и протяга ръка за още.
Наместваме канелката по-добре и успяваме да изкараме една тънка струйка. Редуваме се да подлагаме уста под тръбичката, за да разквасим пресъхналите си уста. Магс донася една кошница — оплетена е толкова стегнато, че може да задържи вода. Пълним кошницата и си я подаваме, като отпиваме големи глътки, а после си позволяваме лукса да наплискаме и лицата си. Като всичко останало, и водата е топла, но сега не е моментът да сме капризни.
Утоляваме жаждата си и изведнъж усещаме колко сме изтощени. Подготвяме се за нощта. Миналата година винаги държах нещата си готови, в случай че се наложи бързо да бягам. Тази година нямам раница. Само оръжията, които и без друго няма да изпусна от ръцете си. После се сещам за канелката и я измъквам от дървото. Откъсвам жилаво клонче, махам листата, прокарвам го през канелката и здраво я привързвам към колана си.
Финик предлага да поеме първата смяна и аз приемам — знам, че трябва да е някой от нас двамата, докато Пийта събере сили. Лягам до Пийта в колибата и казвам на Финик да ме събуди, щом се измори. Няколко часа по-късно ме стряска нещо, което прилича на камбанен звън. Дан! Дан! Не е точно като камбаната, която бият в Сградата на справедливостта на Нова година, но доста прилича на нея. Пийта и Магс не се будят, но по лицето на Финик е изписано същото напрежение, което изпитвам и аз. Камбаната млъква.
— Преброих дванайсет удара — казва той.
Кимвам. Дванайсет. Какво означава това? Един удар за всеки окръг? Може би. Но защо?
— Как мислиш — дали означава нещо?
— Нямам представа — казва той.
Чакаме по-нататъшни указания, може би съобщение от Клодиъс Темпълсмит. Покана за пиршество. Случва се само едно по-забележително нещо. В далечината ослепителна светкавица удря високо като кула дърво, а после се разразява гръмотевична буря. Предполагам, че ще последва дъжд, източник на вода за онези, които нямат такива умни ментори като Хеймич.
— Върви да спиш, Финик. И без друго е мой ред да застана на пост — казвам аз.
Финик се колебае, но никой не може да остане вечно буден. Той се настанява близо до входа на колибата, стиска в ръка тризъбеца и се унася в неспокоен сън.
Седя със зареден лък и наблюдавам джунглата — на лунната светлина всичко има призрачно зелен цвят. След около час светкавиците спират. Чувам как дъждът приближава и потропва в листата на неколкостотин метра от мен. Чакам да стигне до нас, но това така и не става.
Стряска ме гърмежът на оръдието, но спящите ми спътници не го чуват. Няма смисъл да ги будя за това. Още един мъртъв победител. Насилвам се да не мисля кой е.
Странният дъжд секва внезапно, също като бурята миналата година на арената.
Минути след като спира, виждам как мъглата бавно се промъква откъм посоката на току-що изсипалия се порой. Нормално явление. Студен дъжд върху нагорещена земя, мисля си аз. Мъглата продължава да настъпва. Протяга пипала напред, свива ги като пръсти и сякаш придърпва зад себе си още мъгла. Гледам я и усещам как косъмчетата по врата ми настръхват. Нещо не е наред с тази мъгла. Приближаването на предния фронт е прекалено равномерно, за да е естествено. А ако не е естествено…
Усещам в ноздрите си отвратителна сладникава миризма и крещя на другите да се събудят.
Трябват ми няколко секунди, докато ги събудя, и през това време започвам да се покривам с мехури.
Малки, парещи иглички. Навсякъде, където капчиците мокра мъгла докосват кожата ми.
— Бягайте! — изкрещявам на останалите. — Бягайте!
Финик веднага се буди и се надига да посрещне предполагаемия враг. Но щом вижда стената от мъгла, мята все още спящата Магс на гърба си и потегля. Пийта е на крака, но не се е разсънил напълно. Сграбчвам го за ръката и го повличам напред през джунглата след Финик.
— Какво има? Какво има? — пита той объркано.
— Някаква мъгла. Отровен газ. Бързо, Пийта! — подканвам го аз. Виждам, че колкото и упорито да го отричаше през деня, последиците от допира със силовото поле са сериозни. Движи се бавно, много по-бавно от обикновено. От време на време и аз губя равновесие в плетеницата от лиани и храсталаци, но той се препъва на всяка крачка.
Поглеждам назад към стената от мъгла, която се простира в права линия, докъдето стига погледът и в двете посоки. За секунда ме обхваща ужасяващ импулс — да побягна, да изоставя Пийта и да се спасявам. Ще бъде толкова просто — да побягна с всички сили, може би дори да се покатеря на някое дърво над мъглата, която, изглежда, се издига на десетина метра. Спомням си как направих точно това, когато мутантите се появиха в миналите Игри. Хукнах да бягам и се сетих за Пийта едва когато стигнах до Рога на изобилието. Но този път се боря с ужаса си, сподавям го и оставам до Пийта. Този път целта е не да оцелея аз, а да оцелее Пийта. Мисля си как всички са прилепили поглед в екрана, за да видят дали ще побягна, както иска Капитолът, или няма да се огъна.
Здраво преплитам пръсти в неговите и казвам:
— Гледай къде стъпвам. Помъчи се да стъпваш, където стъпвам аз. — Това помага. Изглежда започваме да се движим малко по-бързо, но не и толкова, че да си позволим почивка. Мъглата е по петите ни. От облака изскачат капчици, които изгарят кожата, но не като огън. Усещането е не толкова за топлина, колкото за силна болка. Когато химическите вещества попадат върху кожата, те полепват по нея и проникват дълбоко навътре. Гащеризоните изобщо не ни предпазват. Все едно, че сме облечени с книжни салфетки.
Финик, който отначало набра преднина, разбира, че имаме проблеми и спира. Но мъглата не е нещо, с което можеш да се бориш — може само да й се изплъзваш. Той ни насърчава с викове да го настигнем — няма голяма полза, но поне ни насочва с гласа си.
Пийта заплита изкуствения си крак в лианите и преди да успея да го задържа, пада напред. Помагам му да стане и забелязвам нещо по-страшно от мехурите, по-тревожно от изгарянията. Лявата страна на лицето му е увиснала, сякаш всеки мускул в нея е мъртъв. Клепачът е паднал и почти скрива окото. Устата му е изкривена под странен ъгъл.
— Пийта… — започвам аз. И в същия момент усещам как спазмите плъзват нагоре по ръката ми.
Какъвто и да е химикалът, с който е пропита мъглата, той причинява нещо повече от изгаряне — поразява нервите. Пронизва ме съвсем нов вид страх и рязко дръпвам Пийта напред, при което той пак се препъва. Изправям го на крака, но сега и двете ми ръце са обхванати от неконтролируеми конвулсии. Мъглата се е приближила към нас, плътната й маса е вече на по-малко от метър от нас. Пийта е зле с краката — мъчи се да пристъпва, но те не го слушат.
Усещам го как залита напред и разбирам, че Финик се е върнал за нас и сега тегли Пийта след себе си. Изглежда още мога да контролирам едното си рамо, поставям го под ръката на Пийта и полагам всички усилия да не изоставам от бързото темпо на Финик. Отдалечаваме се на десетина метра от мъглата и Финик спира.
— Така не става. Налага се да го нося. Можеш ли да вземеш Магс? — пита ме той.
— Да — казвам аз решително, макар че сърцето ми се свива. Вярно е, че Магс едва ли тежи повече от четирийсетина килограма, но и аз не съм много по-едра. Знам, че преди съм носила и по-тежки товари. Само да можех да спра треперенето в ръцете си. Навеждам се и тя се настанява на рамото ми, както я носи Финик. Изправям се бавно — ако допирам колене, мога да я вдигна. Финик вече е метнал Пийта на гръб и продължаваме напред. Финик води, а аз го следвам по пътеката, която той проправя между лианите.
Мъглата настъпва безмълвно, неотклонно и равномерно, като протяга пипала към нас. Инстинктът ми казва да бягам напред, но забелязвам, че Финик се движи по диагонал надолу по хълма. Така се държим на разстояние от мъглата, и в същото време се приближаваме към водата около Рога на изобилието. Да, вода, мисля си аз, докато киселинните капчици проникват все по-дълбоко в кожата ми. Сега съм благодарна, че не убих Финик, защото как щях да измъкна Пийта оттук жив? Благодарна съм, че имам някого до себе си, макар да е само временно.
Почвам често да падам, но вината не е само на Магс. Тя прави всичко възможно да я нося по-лесно, но истината е, че не мога да се справя с тежестта й. Особено сега, когато десният ми крак май започва да се схваща. При първите две падания успявам да се изправя, но третия път краката ми не се подчиняват. Докато се мъча да стана, губя равновесие и Магс се търкулва на земята пред мен. Размахвам ръце, като търся опора в лианите и дърветата.
Финик пак се връща при мен; Пийта виси на рамото му.
— Безполезно е — казвам. — Можеш ли да носиш и двамата? Продължавайте, аз ще ви настигна. — Това е малко съмнително, но влагам в тези думи колкото мога по-голяма увереност.
На лунната светлина виждам зелените очи на Финик. Виждам ги ясно като посред бял ден. Блестят особено — като котешки. Може би защото са пълни със сълзи.
— Не — казва той. — Не мога да нося и двамата. Ръцете ми отказват. — Вярно е. Ръцете му са обхванати от неконтролируеми конвулсии. Ръцете му са празни. От трите му тризъбеца е останал само един — дал го е на Пийта. — Съжалявам, Магс. Не мога.
После се случва нещо толкова бързо, толкова безсмислено, че не мога дори да помръдна, за да я спра. Магс се изправя с усилие, целува Финик по устните и с куцане се промъква право в мъглата. Тялото й веднага е обхванато от буйни гърчове и тя пада на земята в някакъв ужасен танц.
Искам да изпищя, но гърлото ми гори. Правя една безполезна стъпка в нейната посока, когато чувам гърмежа на оръдието и разбирам, че сърцето й е спряло, че е мъртва.
— Финик — извиквам дрезгаво аз, но той вече е загърбил сцената и бяга, за да се отдалечи от мъглата. Като влача единия си крак, тръгвам със залитане след него, защото не знам какво друго да направя.
Губя представа за пространство и време, а мъглата сякаш нахлува в мозъка ми, размътва мислите ми, прави всичко нереално. Някакво дълбоко вкоренено животинско желание да оцелея ме подтиква да се препъвам след Финик и Пийта, да продължа да се движа, макар че вероятно вече съм мъртва. Части от мен са мъртви или явно умират. И Магс е мъртва. Това е нещо, което знам, или може би си мисля, че знам, защото изобщо не мога да го проумея.
Виждам как лунната светлина проблясва в бронзовата коса на Финик, усещам капчиците, които ми причиняват изгаряща болка и продължавам да влача парализирания си крак. Следвам Финик, докато той рухва на земята, все още с Пийта на гърба си. Неспособна да спра, продължавам механично напред и се препъвам в проснатите им тела — още едно тяло върху купчината. Именно тук, така и сега ще умрем всички, минава ми през ума. Но тази мисъл е абстрактна и далеч не толкова тревожна, колкото физическото страдание. Чувам как Финик изпъшква и успявам да се дръпна назад. Сега виждам, че стената от мъгла е станала перлено бяла. Възможно е да е зрителна измама или да се дължи на лунната светлина, но мъглата се променя. Да, сгъстява се, сякаш е притисната към стъклен прозорец и е принудена да се кондензира. Присвивам по-силно очи и виждам, че тя вече не протяга призрачни пръсти към нас. Всъщност изобщо не се движи напред. Също като другите ужаси, които съм виждала на арената, тя е достигнала границата на своята територия. Това е едната възможност. Другата е, че гейм-мейкърите са решили още да не ни убиват.
— Спря — мъча се да кажа аз, но от подутите ми устни излиза само ужасен грачещ звук. — Спря — повтарям аз и този път сигурно го казвам по-ясно, защото Пийта и Финик обръщат глави към мъглата. Сега тя започва да се издига нагоре, сякаш бавно я изсмукват с прахосмукачка в небето. Гледаме как изчезва напълно и не оставя и най-малка струйка след себе си.
Пийта се изтърколва от Финик. Финик ляга по гръб. И тримата лежим, като се мъчим да поемем дъх, ръцете и краката ни треперят, отровата е проникнала дълбоко в нас. Минават няколко минути и Пийта посочва неопределено нагоре:
— Маа-муни.
Поглеждам натам и забелязвам две животни, които сигурно са маймуни. Никога не съм виждала маймуни на живо — в нашата гора няма нищо подобно. Но сигурно съм ги виждала на картина или в Игрите, защото при вида на тези същества на ум ми идва същата дума. Като че ли имат оранжева козина, макар че е трудно да се определи, и на ръст са два пъти по-малки от човек. Приемам маймуните за добър знак. Едва ли щяха да останат тук, ако въздухът беше смъртоносен. Известно време мълчаливо се гледаме — маймуни и хора. После Пийта с усилие застава на четири крака и запълзява надолу по склона. Всички пълзим, защото в момента ходенето ни изглежда също като летенето — непостижим подвиг; пълзим, докато джунглата отстъпва и преминава в тясна ивица пясъчен бряг и топлата вода около Рога на изобилието започва да се плиска в лицата ни. Рязко отскачам назад, сякаш съм докоснала открит пламък.
Да посипеш сол в раната. За пръв път разбирам значението на този израз, защото солената вода ми причинява толкова заслепяваща болка, че едва не припадам. Но усещам и нещо друго, нещо като компрес. Експериментирам, като потапям предпазливо ръката си във водата. Отначало наистина боли, но после болката намалява. А през синия слой вода виждам как от раните върху кожата ми се процежда някаква млечна субстанция. Заедно с нея изчезва и болката. Разкопчавам колана си и смъквам гащеризона, който почти се е превърнал в изпокъсан парцал. Обувките и бельото ми са необяснимо незасегнати. Потапям малко по малко краката и ръцете си и отровата се изцежда от раните ми. Пийта прави същото. Но Финик се отдръпва от водата още при първото докосване и сега лежи по лице на пясъка: или не желае, или не е в състояние да се пречисти.
Накрая, след като минава най-лошото — отварям очи във водата, поемам я през носа и я изхвърлям през устата, и дори няколко пъти си правя гаргара, за да промия гърлото си — вече съм в състояние да помогна на Финик. Почвам да усещам крака си, но по ръцете ми все още пробягват спазми. Не мога да завлека Финик във водата, а освен това болката може да го убие. Затова загребвам вода с треперещи шепи и я изливам върху ръцете му. Тъй като не е под водата, отровата излиза от раните му точно така, както е влязла — на малки струйки мъгла, и внимавам да не ме засегне. Пийта се съвзема достатъчно, за да ми помогне. Срязва гащеризона на Финик, за да го свали. После намира две мидени черупки, които вършат много по-добра работа от ръцете ни. Първата ни задача е да намокрим ръцете на Финик, тъй като са най-пострадали — от тях излиза много от бялото вещество, но той не усеща нищо. Лежи със затворени очи и от време на време простенва.
Оглеждам се, като все по-ясно осъзнавам, че сме в много опасна позиция. Да, нощ е, но луната свети прекалено ярко и не можем да се скрием. Имаме късмет, че все още никой не ни е нападнал. Ще можем да ги забележим, но ако четирима професионалисти ни атакуват едновременно, ще ни победят. Дори още да не са ни видели, стоновете на Финик скоро ще ни издадат.
— Трябва да го вкараме във водата — прошепвам аз. Но не можем да го потопим по лице, не и докато е в това състояние. Пийта кимва към краката на Финик. Всеки хваща по един крак, завъртаме Финик на сто и осемдесет градуса и започваме да го потапяме в солената вода. Малко по малко. Глезените. Изчакваме няколко минути. Потапяме го до средата на прасците. Изчакваме. Коленете. От краката му излизат бели облаци и той издава стон. Продължаваме предпазливо да извличаме отровата от него. Установявам, че колкото по-дълго седя във водата, толкова по-добре се чувствам. Подобрява се не само състоянието на кожата ми, но и съзнанието и контролът над мускулите. Виждам, че лицето на Пийта започва да се връща към нормалното си състояние, клепачът му се отваря, замръзналата гримаса изчезва от устата му.
Финик бавно започва да се съвзема. Той отваря очи, фокусира ги върху нас и разбира, че му помагаме. Слагам главата му на скута си и го оставяме да кисне десетина минути, напълно потопен във водата от врата надолу. Финик повдига ръце над солената вода и с Пийта си разменяме усмивка.
— Остана само главата ти, Финик. Ще боли най-много, но после ще се почувстваш много по-добре, ако можеш да го изтърпиш — казва Пийта. Помагаме на Финик да седна във водата и го държим здраво за ръце, докато пречиства очите, носа и устата си. Не може да говори, защото гърлото му все още е възпалено и го боли.
— Ще се опитам да изкарам вода от някое дърво — казвам аз и опипвам колана си. Канелката виси на същото място, вързана на клонката от лиана.
— Нека първо да издълбая дупка — казва Пийта. — Ти стой при него. Ти си лечителката.
Шегува се, мисля си аз. Но не го изричам на глас, тъй като Финик си има достатъчно проблеми. Не знам защо, но той пострада най-много от мъглата. Може би защото е най-едър или може би защото хвърли най-много усилия. А да не забравяме и Магс. Все още не разбирам какво се случи. Защо той я изостави, за да носи Пийта? Защо тя не само не възрази, а се втурна право към смъртта си без миг колебание? Дали защото беше толкова стара, че все едно й оставаха броени дни? Дали са мислили, че Финик ще има по-добър шанс да спечели, ако двамата с Пийта сме му съюзници? Измъченото изражение на Финик ми подсказва, че сега не е моментът да питам.
Вместо това се мъча да се взема отново в ръце. Свалям брошката със сойката-присмехулка от съсипания си гащеризон и я забождам върху презрамката на фланелката си. Плавателният пояс сигурно е устойчив на киселина, тъй като изглежда като нов. Мога да плувам и той всъщност не ми е необходим, но Брут спря стрелата ми със своя, затова го закопчавам отново с мисълта, че може да ми послужи за защита. Разпускам косата си, разресвам я с пръсти и тя пада на цели кичури — пострадала е от отровната мъгла. После сплитам остатъка.
Пийта е намерил подходящо дърво на десетина метра от тясната плажна ивица. Не го виждам, но кристално ясно чувам как дълбае дупка в ствола. Чудя се какво ли е станало с шилото. Магс трябва или да го е изпуснала, или да го е взела със себе си в мъглата. Във всеки случай вече го няма.
Влизам малко по-навътре във водата и плувам ту по корем, ту по гръб. Ако морската вода излекува Пийта и мен, тя сякаш напълно преобразява Финик. Той бавно се поразмърдва, колкото да изпробва крайниците си, и постепенно започва да плува. Но това не е като моето плуване — с ритмични удари и равномерно темпо. Все едно, че гледам как някакво непознато морско животно се връща към живота. Той се гмурка и изплува на повърхността, като хвърля пръски от устата си, а тялото му се върти спираловидно и ми се вие свят само като го гледам. А после остава под водата много дълго и вече съм сигурна, че се е удавил, но изведнъж главата му се появява точно до мен и се стряскам.
— Не прави това — казвам.
— Кое? Да изскачам отгоре или да оставам под водата? — казва той.
— И двете. Нито едно от двете. Което и да е. Кисни си там във водата и се дръж прилично — казвам аз. — Или щом се чувстваш толкова добре, хайде да отидем да помогнем на Пийта.
Да стигнем до мястото, където почва джунглата, ни трябва съвсем малко време, но усещам, че има някаква промяна. Отдайте го на дългите години, прекарани в лов, или на това, че чувам с излекуваното ухо малко по-добре, отколкото някой е възнамерявал. Но усещам, че над нас са надвиснали много топли тела. Не е нужно да бърборят или да пищят. Усещам ги само по дишането.
Докосвам ръката на Финик и той проследява погледа ми нагоре. Не знам как са се приближили толкова тихо. А може би през цялото време са били тук. Бяхме погълнати от задачата да се възстановим. Сигурно са се събрали през това време. Не пет или десет, а десетки маймуни са увиснали по клоните на дърветата в джунглата. Първите две, които забелязахме, когато избягахме от мъглата, бяха безобидни посрещачи. Това сборище изглежда зловещо.
Слагам две стрели в лъка, а Финик приготвя тризъбеца в ръката си.
— Пийта — казвам аз, колкото мога по-спокойно. — Трябва да ми помогнеш за нещо.
— Добре, само минутка. Мисля, че почти успях — казва той, все още зает с дървото. — Да, готово. В теб ли е канелката?
— Да. Но намерихме нещо, което искаме да видиш — продължавам аз със спокоен глас. — Приближи се тихо към нас, за да не го изплашиш. — По някаква причина не искам да забележи маймуните, нито дори да поглежда в тази посока. Има създания, които тълкуват дори зрителния контакт като агресия.
Пийта се обръща към нас, задъхан от работата си по дървото. Молбата ми звучи толкова странно, че го предупреждава за нещо необичайно.
— Добре — казва спокойно той и тръгва през джунглата към нас. Знам, че полага усилия да се движи тихо, но това никога не било една от силните му страни, дори когато имаше два здрави крака. Но засега не се случва нищо, той идва към нас, а маймуните остават по местата си. Той ги усеща, когато е само на пет метра от пясъчната ивица. Очите му се стрелват нагоре за миг, но все едно, че задейства бомба. Маймуните се превръщат в пронизително пищяща лавина от оранжева козина и вкупом се устремяват към него.
Не съм виждала други животни, които се движат по-бързо. Те се плъзгат надолу по лианите, сякаш са намазани с масло. Скачат на невероятно разстояние от дърво на дърво. С оголени зъби, с настръхнала козина, с нокти като остриета на автоматични ножове. Може и да не съм запозната с маймуните, но животните в природата не се държат така.
— Мутове! — успявам само да кажа аз и двамата с Финик се хвърляме в храстите.
Знам, че всяка стрела трябва да достигне целта си, и те наистина я достигат. В зловещия полумрак на джунглата повалям маймуна след маймуна, като се целя в очите, сърцето и гърлото, и всяко попадение бележи една смърт. Но пак не бих убила достатъчно, ако не бяха Финик и Пийта. Финик ги пронизва като риби и ги мята настрани, а Пийта ги съсича с ножа си. Усещам как в крака ми се впиват нокти и после някой от двамата се справя с нападателя. Във въздуха се носи миризма на стъпкани растения, на кръв и на плесен, която идва от маймуните. Разполагаме се в триъгълник на разстояние няколко метра и с гръб един към друг. Със свито сърце издърпвам последната стрела. После си спомням, че и Пийта има колчан със стрели. А той не стреля, само сече като луд с ножа. И аз изваждам ножа си, но маймуните са по-бързи от мен. Те нападат и отскачат назад с такава скорост, че е почти невъзможно да реагираш.
— Пийта! — изкрещявам. — Стрелите!
Пийта се обръща към мен и точно смъква колчана, когато една маймуна се хвърля от дървото към гърдите му. Нямам стрела, няма с какво да стрелям. Чувам глухия звук, когато тризъбецът на Финик улучва поредната цел, и разбирам, че неговото оръжие е заето. Пийта не може да използва ръката, с която държи ножа, защото се мъчи да освободи колчана със стрелите. Хвърлям ножа си срещу настъпващия мут, но съществото се премята презглава, избягва острието и продължава атаката.
Сега съм обезоръжена и беззащитна и се сещам само за едно нещо. Хуквам към Пийта, за да го поваля на земята, да предпазя тялото му със своето, но знам, че няма да стигна навреме.
Но някой друг вече е там. Материализира се сякаш от нищото и застава олюляваща се пред Пийта. Цялата е окървавена, устата й е отворена в пронизителен писък, а зениците са толкова уголемени, че очите й приличат на черни дупки.
Побърканото момиче-морфлинг от Окръг 6 вдига кльощавите си като на скелет ръце, сякаш за да прегърне маймуната, и тя забива зъби в гърдите й.
Пийта пуска колчана и нанася удари с ножа в гърба на маймуната, като я пробожда отново и отново, докато тя разхлабва челюсти. Той изритва мута и се подготвя да посрещне следващите. Сега стрелите са в мен, лъкът ми е зареден, а Финик е зад гърба ми и диша тежко, но в момента няма нападатели.
— Хайде елате! Хайде! — крещи Пийта, задъхан от ярост. Но с маймуните се случва нещо. Те се оттеглят, отстъпват назад към дърветата, изчезват в джунглата, сякаш някакъв нечут глас им нарежда да се изтеглят. Глас на гейм-мейкър, който им казва, че това е достатъчно.
— Вземи я — казвам на Пийта. — Ние ще те прикриваме.
Пийта внимателно вдига момичето-морфлинг и го пренася до пясъчната ивица, докато двамата с Финик държим оръжията си в готовност. Но маймуните вече ги няма — останали са само оранжевите трупове по земята. Пийта полага момичето-морфлинг върху пясъка. Срязвам гащеризона на гърдите й и отдолу виждам четири дълбоки прободни рани. От тях бавно се процежда кръв и не изглеждат толкова смъртоносни. Истинските поражения са вътре. Разглеждам мястото и съм сигурна, че маймуната е разкъсала някой жизненоважен орган — бял дроб, може би дори сърцето.
Момичето лежи на пясъка и се задъхва като риба на сухо. Кожата му е провиснала и има нездрав зеленикав цвят, а ребрата стърчат като на дете, сполетяно от гладна смърт. Със сигурност е имала пари за храна, но вместо това е прибягнала към морфлинга, точно както Хеймич е прибягнал към алкохола. Всичко в нея говори за разруха — тялото й, животът й, празният поглед в очите й. Хващам треперещата й ръка и не съм сигурна дали треперенето се дължи на отровата, която порази нервите ни, на шока от нападението или на абстиненцията поради липсата на наркотика, който я е поддържал. Не можем да направим нищо. Нищо, освен да останем с нея, докато умре.
— Ще наблюдавам дърветата — казва Финик и се отдалечава. И аз изпитвам желание да си тръгна, но тя стиска ръката ми толкова здраво, че ще трябва да откопча пръстите й със сила, а не съм способна на подобна жестокост. Спомням си за Ру и си мисля, че може би бих могла да й изпея нещо. Но нито знам името на момичето-морфлинг, нито дали обича песни. Знам единствено, че умира.
Пийта прикляка от другата й страна и я гали по косата. Когато започва да говори с тих глас, това, което казва, изглежда почти лишено от смисъл, но думите му не са предназначени за мен.
— С моята кутия бои вкъщи мога да нарисувам всеки цвят на света. Розово. Цвета на бебешка кожа. Тъмнозелено като ревен. Зелено като пролетна трева. Синьо, което блести като лед върху вода.
Момичето-морфлинг се взира в очите на Пийта и не изпуска нито дума.
— Веднъж цели три дни смесвах бои, докато намеря подходящия нюанс за блясъка на слънчевата светлина върху бяла козина. Разбираш ли, все си мислех, че ще е жълто, но се оказа много повече. Пластове от най-различни цветове. Един върху друг — казва Пийта.
Момичето почва да диша учестено. Свободната й ръка се потапя в кръвта на гърдите й и прави леки въртеливи движения, сякаш рисува нещо.
— Още не съм успял да нарисувам дъга. Появяват се изведнъж и изчезват толкова бързо. Все нямам достатъчно време да ги уловя. Малко синьо тук, малко червено там. И после избледняват. Разтварят се във въздуха — продължава Пийта.
Момичето-морфлинг е хипнотизирано от думите на Пийта. Сякаш е в транс. Тя вдига трепереща ръка и рисува върху бузата на Пийта нещо, което ми прилича на цвете.
— Благодаря ти — прошепва той. — Много е красиво.
За миг лицето на момичето грейва в усмивка и тя издава леко писукане. После отпуска кървавата си ръка на гърдите, издишва за последен път и оръдието гръмва. Усещам как отпуска ръката ми.
Пийта я занася до водата и я пуска. Връща се и сяда при мен. Известно време момичето-морфлинг се носи към Рога на изобилието, а после се появява ховъркрафтът. От него се спуска метална лапа с четири пръста, хваща я, издига я в нощното небе и тя изчезва.
Финик се връща при нас — събрал е стрелите ми, все още мокри от маймунска кръв. Оставя ги до мен на пясъка.
— Помислих си, че може да ти потрябват.
— Благодаря — казвам аз. Нагазвам във водата и отмивам кръвта от оръжията и от раните си. Връщам се в джунглата да събера мъх, за да ги изсуша, и виждам, че всички маймунски трупове са изчезнали.
— Къде отидоха? — питам.
— Не знаем точно. В един момент лианите се раздвижиха и после труповете изчезнаха — казва Финик.
Взираме се към джунглата, вцепенени и изтощени. В тишината забелязвам, че местата, където капчиците мъгла са попаднали върху кожата ми, са хванали коричка. Престанали са да ме болят и започват да ме сърбят. Приемам го като добър знак. Че вече заздравяват. Хвърлям поглед към Пийта и към Финик, и виждам, че и двамата се чешат по лицето. Да, тази нощ е пострадала дори красотата на Финик.
— Не се чешете — казвам им аз, въпреки че съм обзета от неистово желание да се чеша. Но знам, че майка ми би им дала точно такъв съвет. — Ще предизвикате инфекция. Дали е безопасно пак да отидем за вода?
Връщаме се при дървото, където Пийта правеше дупка за канелката. Двамата с Финик заставаме с насочени оръжия, а Пийта вкарва канелката. Засега няма опасност. Пийта е намерил добра жила и водата започва да блика от канелката. Утоляваме жаждата си и подлагаме сърбящите ни тела под струята. Пълним няколко черупки с вода за пиене и се връщаме на брега.
Още е нощ, до изгрева едва ли остават много часове. Освен ако гейм-мейкърите не пожелаят друго.
— Защо вие двамата не си починете малко? — предлагам аз. — Ще остана на пост.
— Не, Катнис, по-добре аз — казва Финик. Поглеждам го в очите, в лицето, и разбирам, че едва сдържа сълзите си. Магс. Нека го оставя насаме, за да си поплаче за нея.
— Добре, Финик, благодаря.
Двамата с Пийта лягаме на пясъка и той веднага се унася. Взирам се в тъмното и си мисля колко неща се случиха за един ден. Как вчера сутринта Финик беше в списъка на хората, които искам да убия, а сега съм готова да заспя, докато той е на пост. Финик спаси Пийта, а кой знае защо остави Магс да умре. Знам единствено, че завинаги ще му бъда длъжник. Единственото, което мога да направя в момента, е да заспя и да го оставя да скърби на спокойствие. Заспивам.
Когато отново отварям очи, сигурно е девет часът. До мен Пийта все още спи. Над нас е опъната изплетена от трева рогозка, която предпазва лицата ни от слънцето. Сядам и виждам, че Финик не е бездействал. Изплел е две купи, които са пълни с прясна вода. Третата е пълна с миди.
Финик седи на пясъка и ги чупи с камък, за да ги отвори.
— Пресни са по-хубави — казва той, като откъсва мидата от черупката и я пъха в устата си. Очите му са подпухнали, но се правя, че не забелязвам.
При миризмата на храна стомахът ми започва да къркори и посягам да взема една. Виждам, че ноктите ми са покрити с кръв и се спирам. В съня си съм разчесала кожата си до кръв.
— Нали знаеш, ако се чешеш, ще предизвикаш инфекция — казва Финик.
— Така съм чувала — казвам аз. Влизам в солената вода и отмивам кръвта, като се мъча да реша кое мразя повече — болката или сърбежа. Излизам обратно на пясъка, поглеждам нагоре и се провиквам сърдито: — Хей, Хеймич, ако не си много пиян, прати ни нещо да се намажем.
Парашутът се появява над мен почти в същия миг. Протягам ръка и тубичката пада право в нея.
— Крайно време беше — казвам все така сърдито аз, но без да искам се усмихвам. Хеймич. Какво ли не бих дала да поговоря с него пет минути.
Тръсвам се на пясъка до Финик и отварям капачката. В тубичката има гъст, тъмен мехлем с остра миризма, нещо средно между катран и борови иглички. Бърча нос, изстисквам малко и почвам да си мажа крака. Мехлемът премахва сърбежа и въздъхвам от облекчение. Освен това придава на покритата ми със струпеи кожа отвратителен сиво-зелен цвят. Започвам да мажа и другия си крак, като преди това подхвърлям тубичката на Финик, който ме гледа подозрително.
— Сякаш се разлагаш — казва Финик. Но сигурно сърбежът надделява, защото след малко и Финик почва да се маже. Съчетанието от струпеите и мехлема наистина изглежда отблъскващо. При съкрушения му вид не мога да се стърпя и казвам злорадо:
— Горкичкият Финик. Сигурно за пръв път в живота си не изглеждаш красив?
— Сигурно. Непознато чувство за мен. Ти как се справяше с него през всичките тези години? — пита той.
— Избягвай огледала. И ще забравиш — казвам аз.
— Не и ако ти си пред очите ми — казва той.
Намазваме се от глава до пети и после всеки намазва гърба на другия.
— Ще събудя Пийта.
— Не, чакай — казва Финик. — Да го събудим заедно. Да се наведем двамата над него.
Е, в живота ми има толкова малко възможности за шеги, че приемам. Заставаме от двете страни на Пийта, навеждаме се, докато лицата ни са на сантиметри от носа му, и го разтърсваме.
— Пийта, Пийта, събуди се — приканвам го аз с мек, напевен глас.
Клепачите му потрепват, той отваря очи и после скача, сякаш сме го намушкали с нож.
— А-а!
Двамата с Финик се търкаляме в пясъка и се заливаме от смях. При всеки опит да спрем, виждаме как Пийта се мъчи да запази презрителното си изражение, и пак избухваме в смях. Когато се съвземаме, вече си мисля, че може би Финик Одеър е симпатичен. Поне не е толкова суетен или надут, колкото си мислех. Всъщност, изобщо не е неприятен. И точно когато стигам до това заключение, до нас се приземява парашут с един пресен хляб. Спомням си, че миналата година Хеймич подбираше момента за всеки подарък така, че да ми съобщи нещо с него, и мислено отбелязвам: Бъди приятел с Финик. Ще получиш храна.
Финик върти хляба в ръце и оглежда кората. С малко прекалено собственическо изражение. Не е нужно. Хлябът има зелен оттенък на водорасли и е ясно, че е изпратен от Окръг 4. Всички знаем, че е негов. Може би осъзнава колко е ценен, както и че може никога вече да не види друг хляб. Може би с кората е свързан някакъв спомен за Магс. Но той казва само:
— Ще върви добре с мидите.
Помагам на Пийта да се намаже с мехлема, а Финик сръчно почиства мидите. Нареждаме се около тях и ядем нежното сладко месо със соления хляб от Окръг 4.
Всички изглеждаме чудовищно — от мехлема коричките на раните започват да се белят, — но се радвам, че сме получили лекарството. То не само облекчава сърбежа, но и ни предпазва от нажеженото до бяло слънце в розовото небе. По положението на слънцето пресмятам, че сигурно минава десет часът и че сме на арената от един ден. Единайсет от нас са мъртви. Тринайсет — живи. Някъде в джунглата се крият останалите десет. Професионалните трибути са трима или четирима. Нямам желание да си припомня кои са другите.
Лично за мен джунглата бързо се превърна от сигурно място в зловещ капан. Знам, че в някакъв момент ще сме принудени да навлезем отново в дълбините й, било за да ловуваме или ние самите да се превърнем в обект на лов, но засега имам намерение да остана на нашия малък плаж. Пийта и Финик не възразяват. Известно време джунглата изглежда замряла — от нея се носи неясен шум, нещо проблясва, но няма видими опасности. После в далечината се разнасят писъци. Един отрязък от джунглата точно срещу нас започва да вибрира. Високо над хълма се издига огромна вълна, която покрива дърветата и се спуска с рев надолу по склона. После се разбива в морето с такава сила, че макар да сме далече от нея, водата ни залива до колене и всичко, което имаме, плува на повърхността. Тримата успяваме да съберем нещата си, преди течението да ги е отнесло, с изключение на напоените с химикали гащеризони, които са толкова разядени, че не ни е грижа дали ще ги загубим.
Гръмва оръдие. Виждаме как ховъркрафтът се появява над мястото, откъдето тръгна вълната, и измъква едно тяло от дърветата. Дванайсет, казвам си аз.
Огромната вълна е изчезнала и водата бавно се успокоява. Пак подреждаме нещата си на мокрия пясък и се готвим да седнем, когато ги виждам. Три фигури, на около две ивици суша от нас, които излизат с препъване на брега.
— Ето там! — казвам тихо и соча с кимване. Пийта и Финик проследяват погледа ми. Сякаш вече сме се наговорили, всички изчезваме обратно в сенките на джунглата.
Тримата са в лоша форма — вижда се веднага. Единият почти влачи другия, а третият се върти в кръг като побъркан. Телата им са керемиденочервени, сякаш някой ги е потопил в боя и ги е оставил да изсъхнат.
— Кои са тези? — казва Пийта. — Или какво са? Мутанти?
Издърпвам една стрела и се подготвям за нападение. Но единственото, което се случва, е, че онзи, когото влачат, рухва на брега. Другият, който го влачеше, почва да тропа ядосано с крак и явно в пристъп на гняв се обръща и поваля на земята човека, който обикаля като побъркан.
Лицето на Финик грейва.
— Джоана! — провиква се той и се затичва към червените същества.
— Финик! — чувам гласа на Джоана.
Споглеждаме се с Пийта.
— Сега какво? — питам.
— Няма как да изоставим Финик — казва той.
— Сигурно си прав. Хайде тогава — казвам сърдито, защото дори да имах списък със съюзници, Джоана Мейсън определено нямаше да е в него. Двамата се насочваме към мястото, където Финик и Джоана в този момент се срещат. Когато се приближаваме, виждам спътниците й, и ме обзема объркване. Човекът, който лежи по гръб, е Бийти, а до него е Уайърс, която отново е успяла да се изправи на крака и продължава да обикаля в кръг.
— С нея са Уайърс и Бийти.
— Нътс и Волтс? — казва Пийта, също толкова озадачен.
Как ли е станало така?
Когато стигаме до тях, Джоана сочи към джунглата и разказва много бързо на Финик.
— Помислихме, че е дъжд, нали разбираш, заради светкавиците, а и всички бяхме много жадни. Но когато заваля, се оказа, че е кръв. Гъста, гореща кръв. Не може да виждаш, не може да говориш, без да ти влезе в устата. Лутахме се насам-натам и се мъчехме да се измъкнем. И точно тогава Блайт попадна на силовото поле.
— Съжалявам, Джоана — казва Финик. Трябва ми един миг да се сетя кой е Блайт. Трябва да е мъжът от Окръг 7, окръга на Джоана, но почти не си спомням да съм го виждала. Като се замисля сега, май не се е появявал дори и на тренировките.
— Е, той не беше кой знае какво, но все пак бяхме от един окръг — отговаря тя. — И ме остави сама с тези двамата. — Тя побутва с обувката си Бийти, който е почти в безсъзнание. — Намушкаха го с нож в гърба при Рога на изобилието. А тя…
Всички поглеждаме към Уайърс, която обикаля в кръг, покрита със засъхнала кръв, и мърмори:
— Тик-так. Тик-так.
— Да, знаем. Тик-так. Нътс е изпаднала в шок — казва Джоана. Гласът й изглежда привлича Уайърс и тя се устремява към Джоана, която грубо я блъсва към брега. — Хайде лягай долу.
— Не я закачай — обаждам се аз.
Джоана присвива кафявите си очи и ме поглежда с омраза.
— Да не я закачам ли? — изсъсква тя. Пристъпва напред, преди да успея да реагирам, и ми удря толкова силен шамар, че виждам звезди. — Кой, мислиш, ги измъкна от проклетата джунгла заради теб? Ти… — Финик мята през рамо гърчещото й се тяло, отнася я във водата и я потапя няколко пъти, докато тя ми крещи безброй ужасно обидни неща. Но аз не стрелям. Защото е с Финик, и защото твърди, че ги е довела заради мен.
— Какво иска да каже? Как така ги е довела заради мен? — обръщам се аз към Пийта.
— Не знам. Нали отначало ги искаше за съюзници — напомня ми той.
— Да, исках ги. Отначало. — Но това не отговаря на нито един въпрос. Поглеждам надолу към неподвижното тяло на Бийти. — Но няма да ги имам за дълго, ако не направим нещо.
Пийта вдига Бийти на ръце, а аз хващам Уайърс за ръката и се връщаме в малкия си лагер на брега. Слагам Уайърс да седне на плиткото, за да се поизмие, но тя продължава да седи със сключени пред гърдите ръце и от време на време промърморва: „Тик-так“. Разкопчавам колана на Бийти и намирам тежък метален цилиндър, завързан към него с лиани. Не знам за какво служи, но щом е сметнал, че си струва да го мъкне, няма да съм аз тази, която ще го изхвърли. Оставям го на пясъка. Дрехите на Бийти са залепнали към тялото му от кръвта, затова Пийта го придържа във водата, а аз го събличам. Отнема ни доста време да свалим гащеризона, а после виждаме, че и бельото му е напоено с кръв. Не ни остава нищо друго освен да го съблечем гол, за да го почистим, но трябва да кажа, че това вече не ми прави особено впечатление. Тази година върху кухненската ни маса имаше толкова много голи мъже, че след известно време някак свикваш с това.
Постиламе рогозката на Финик и слагаме Бийти да легне по корем, за да прегледаме гърба му. Има голяма рана, дълга около петнайсет сантиметра, която тръгва от ключицата и стига под ребрата. За щастие не е дълбока, но все пак е изгубил много кръв — това става ясно от бледността на кожата му — и тя все още сълзи от раната.
Сядам на колене и се мъча да мисля. С какво разполагам? Морска вода? Чувствам се като майка ми, когато й се налагаше да лекува всичко със сняг. Поглеждам към джунглата. Вътре в нея сигурно има цяла аптека, стига да знаех как да я използвам. Но не познавам тези растения. После се сещам за мъха, който Магс ми даде да си издухам носа. „Връщам се веднага“, казвам на Пийта. За щастие този мъх се среща доста често в джунглата. Събирам мъх от близките дървета и го отнасям обратно на брега. Правя дебел тампон, слагам го върху раната на Бийти и го привързвам с лиани. Даваме му да пийне вода, а после го издърпваме на сянка в края на джунглата.
— Не можем да направим нищо повече — казвам аз.
— Това е достатъчно. Бива те като лечител — отговаря Пийта. — В кръвта ти е.
— Не — поклащам аз глава. — Имам кръвта на баща си. — И добавям на ум: „И тя се раздвижва по време на лов, не по време на епидемия“. — Ще отида да видя Уайърс.
Вземам шепа мъх, за да го използвам като кърпа, и отивам при Уайърс във водата. Тя не се съпротивлява, докато свалям дрехите й и изтърквам кръвта от кожата й. Но очите й са се разширили от страх, и когато й говоря, не реагира, а повтаря все по-настойчиво: „Тик-так“. Като че ли се мъчи да ми каже нещо, но тъй като Бийти не е тук да ми обяснява мислите й, не разбирам нищо.
— Да, тик-так. Тик-так — казвам аз. Изглежда това я поуспокоява. Изпирам гащеризона й, докато по него вече почти не личат следи от кръв, и й помагам да се пъхне обратно в него. Той не е повреден като нашите. Коланът й е здрав, затова пристягам и него. После затискам бельото й, заедно с това на Бийти, под няколко камъка и го оставям да кисне.
Докато изплаквам гащеризона на Бийти, към нас вече са се присъединили грейналата от чистота Джоана и Финик, чиято кожа започва да се бели. Известно време Джоана отпива големи глътки вода и се тъпче с миди, докато аз се опитвам да прилъжа Уайърс да хапне нещо. Финик разказва за мъглата и за маймуните с безстрастен, почти напълно лишен от емоции глас, като избягва най-важния детайл от историята.
Всички предлагат да останат на пост, докато другите си почиват, но накрая оставаме двете с Джоана. Аз — защото наистина съм си отпочинала, тя — просто защото отказва да легне. Двете седим мълчаливо на брега, докато останалите си лягат.
Джоана хвърля поглед през рамо към Финик, за да се увери, че е заспал, после се обръща към мен:
— Как загубихте Магс?
— В мъглата. Финик носеше Пийта. Известно време аз носех Магс. После в един момент вече не можех да я вдигна. Финик каза, че не може да носи и двамата. Тя го целуна и влезе право в отровата — казвам.
— Нали знаеш, тя е била ментор на Финик — казва обвинително Джоана.
— Не, не знаех — отговарям аз.
— Тя беше половината му семейство — добавя тя след няколко минути мълчание, но в думите й вече няма толкова злоба.
Гледаме как водата се плиска върху бельото.
— Е, а ти какво правеше с Нътс и Волтс? — питам аз.
— Вече ти казах — доведох ги заради теб. Хеймич каза, че ако ще сме съюзници, трябва да ти ги доведа — казва Джоана. — Казала си му точно така, нали?
Не, мисля си аз. Но кимвам в знак на съгласие.
— Благодаря. Оценявам го.
— Надявам се. — Тя ми отправя изпълнен с ненавист поглед, сякаш съм възможно най-голямата пречка в живота й. Питам се дали такова е усещането да имаш по-голяма сестра, която наистина те мрази.
— Тик-так — чувам зад гърба си. Обръщам се и виждам, че Уайърс се е промъкнала при нас. Погледът й е прикован върху джунглата.
— О, божичко, тя се върна. Добре, аз отивам да спя. Вие с Нътс може да останете заедно на пост — казва Джоана. Отдалечава се и се хвърля на земята до Финик.
— Тик-так — прошепва Уайърс. Карам я да легне и галя ръката й, за да я успокоя. Тя се унася, като се мята неспокойно, и от време на време изпуска тихо като въздишка: — Тик-так.
— Тик-так — съгласявам се тихо. — Време е за сън. Тик-так. Заспивай.
Слънцето се издига в небето и застава точно над нас. Трябва да е обяд, мисля си разсеяно. Не че има значение. От другата страна на водата, далече вдясно, виждам ярка светлина — светкавицата удря едно дърво и гръмотевичната буря се разразява отново. Точно в същия участък като снощи. Някой трябва да е навлязъл в обсега й и да е предизвикал бурята. Известно време седя и наблюдавам светкавиците, като в същото време успокоявам Уайърс, която временно е притихнала от приспивното плискане на водата. Спомням си как снощи светкавиците започнаха точно след като би камбаната. Дванайсет удара.
— Тик-так — казва Уайърс, като за миг идва в съзнание и после пак се унася.
Дванайсет удара снощи. Точно в полунощ. После светкавици. Сега слънцето е над нас. Точно на обяд. И пак светкавици.
Бавно се изправям и оглеждам арената. Там са светкавиците. В следващия отрязък вали кървавият дъжд, който е застигнал Джоана, Уайърс и Бийти. Ние сигурно сме били в съседния трети участък, когато попаднахме в мъглата. А веднага щом я изсмукаха, в четвъртия отрязък започнаха да се събират маймуните. Тик-так. Рязко обръщам глава на другата страна. Преди два часа, около десет, вълната се стовари от втория участък, вляво от мястото, където сега проблясват светкавиците. На обяд. В полунощ. На обяд. В полунощ.
— Тик-так — прошепва Уайърс в съня си. Когато светкавиците спират и точно вдясно от тях започва да вали кървав дъжд, думите й внезапно придобиват смисъл.
— О-о… — казвам си аз. — Тик-так. — Обхождам с поглед пълния кръг на арената и виждам, че тя е права. — Тик-так. Това е часовник.
Часовник. Почти мога да видя стрелките, които тиктакат по разделения на дванайсет сектора циферблат на арената. Всеки час носи нов ужас, ново оръжие, измислено от някой гейм-мейкър, и прекратява предишния. Светкавици, кървав дъжд, мъгла, маймуни — това са първите четири часа на часовника. А в десет — вълната. Не знам какво става в другите седем, но знам, че Уайърс е права.
В момента вали кървавият дъжд и сме на брега под отрязъка с маймуните, малко прекалено близо до мъглата, за да съм доволна. Дали различните атаки се ограничават до пределите на джунглата? Не непременно. С вълната не беше така. Ако мъглата пак тръгне от джунглата или маймуните се върнат…
— Ставайте — нареждам аз, като разтърсвам Пийта, Финик и Джоана, за да се събудят. — Ставайте — трябва да се размърдаме. — Все пак има достатъчно време да им обясня теорията за часовника. За тиктакането на Уайърс и как движението на невидимите стрелки задейства смъртоносна сила във всеки отрязък.
Струва ми се, че успявам да убедя всички, които са в съзнание, с изключение на Джоана — тя има естествена склонност да не харесва нищо, което предлагам. Но дори тя се съгласява, че е по-добре да вземем мерки, отколкото после да съжаляваме.
Докато останалите събират малкото ни вещи и обличат Бийти отново в гащеризона му, аз побутвам Уайърс. Тя се събужда с едно паникьосано „тик-так“.
— Да, тик-так, арената е часовник. Това е часовник, Уайърс, ти беше права — казвам й аз. — Беше права.
На лицето й се изписва облекчение — сигурно защото някой най-после е разбрал онова, което тя вероятно е знаела още от първия звън на камбаните.
— Полунощ.
— Започва в полунощ — потвърждавам аз.
Някакъв спомен се мъчи да изплува в ума ми. Виждам часовник. Ръчен часовник, отпуснат в дланта на Плутарх Хевънсбий. Започва в полунощ, каза Плутарх. А после моята сойка-присмехулка просветна за малко и изчезна. Сещам се за това и си мисля, че той ми е подсказвал нещо за арената. Но защо би го сторил? В онзи момент не знаех, че пак ще бъда трибут. Може би е смятал, че това ще ми помогне в ролята ми на ментор. Или може би планът е бил такъв през цялото време.
Уайърс кимва към кървавия дъжд.
— Един и трийсет — казва тя.
— Точно така. Един и трийсет. А в два ето там започва ужасна отровна мъгла — казвам, като соча към близката джунгла. — Затова сега трябва да се преместим някъде на безопасно място. — Тя се усмихва и послушно се изправя. — Жадна ли си? — Подавам й плетената купа и тя изпива почти литър. Финик й дава последното парче хляб и тя започва да го дъвче. След като е преодоляла неспособността да общува, тя отново се съживява.
Проверявам оръжията си. Завързвам канелката и тубичката с лекарството в парашута и го закрепвам на колана си с лиана.
Бийти още е доста замаян, но когато Пийта се опитва да го повдигне, той се съпротивлява.
— Жица — казва той.
— Ето я там — казва му Пийта. — Уайърс е добре. И тя ще дойде.
Но Бийти продължава да се бори.
— Жица — настоява той.
— О, знам какво иска — казва нетърпеливо Джоана. Отива до брега и вдига цилиндъра, който свалихме от колана на Бийти, докато го къпехме. Покрит е с дебел слой съсирена кръв. — Това безполезно нещо. Някаква жица или нещо от този род. Заради това нещо го раниха. Докато тичаше към Рога на изобилието да го вземе. Не знам що за оръжие е. Предполагам, ако издърпаш част от жицата, може да я използваш като гарота или нещо такова. Само че представяте ли си Бийти да удуши някого с гарота?
— Спечелил е Игрите, в които е участвал, с жица. Като е измислил електрически капан — казва Пийта. — За него това е най-доброто оръжие.
Има нещо странно във факта, че Джоана не се е сетила за това. Нещо, което не ми звучи правдоподобно. Има нещо подозрително.
— Ти трябваше да се сетиш — казвам аз. — След като ти му измисли прякора Волтс и така нататък.
Джоана опасно присвива очи към мен.
— Да, беше наистина глупаво от моя страна, нали? — казва тя. — Сигурно съм се разсеяла от усилията да спася приятелчетата ти. Докато ти… я да си спомня какво правеше ти? Причини смъртта на Магс?
Пръстите ми се стягат върху дръжката на ножа.
— Хайде, давай. Опитай. Не ми пука дали си бременна, ще ти прегриза гърлото — казва Джоана.
Знам, че не мога да я убия точно сега. Но е само въпрос на време преди двете с Джоана да се сблъскаме смъртоносно. Преди едната от нас да убие другата.
— Може би е по-добре всички да внимаваме къде стъпваме — казва Финик, като ме стрелва с поглед. Той взема макарата и я слага на гърдите на Бийти. — Ето я твоята жица, Волтс. Внимавай къде ще я включиш.
Пийта вдига Бийти, който вече не се съпротивлява:
— Накъде?
— Иска ми се да отидем до Рога на изобилието и да наблюдаваме оттам. За да сме сигурни, че сме прави за часовника — казва Финик. Този план изглежда толкова добър, колкото и всеки друг. А и нямам нищо против да прегледам отново оръжията. Сега сме шестима. Дори ако изключим Бийти и Уайърс, разполагаме с четирима добри бойци. Толкова е различно от положението, в което бях миналата година на този етап, когато правех всичко сама. Да, страхотно е да имаш съюзници, стига да се пребориш с мисълта, че ще трябва да ги убиеш.
Бийти и Уайърс вероятно сами ще намерят начин да умрат. Ако се наложи да бягаме от нещо, колко далече ще стигнат? Честно казано, лесно бих могла да убия Джоана, ако се наложи да защитя Пийта. Или може би просто за да й затворя устата. Това, което наистина ми е нужно, е някой да убие Финик вместо мен, тъй като едва ли ще мога да го извърша лично. Не и след всичко, което направи за Пийта. Дали не мога да го подтикна да се сблъска с професионалните трибути? Знам, че е жестоко от моя страна. Но какъв друг избор имам? Сега, когато знаем за часовника, той вероятно няма да умре в джунглата, така че някой ще трябва да го убие в битка.
Тъй като тази мисъл е толкова отблъскваща, умът ми трескаво се мъчи да смени темата. Но единственото, което може да ме разсее от положението ми в момента, е да си фантазирам как убивам президента Сноу. Не особено красиви блянове за едно седемнайсетгодишно момиче, но затова пък много приятни.
Вървим по най-близката пясъчна ивица и се приближаваме предпазливо към Рога на изобилието, в случай че професионалистите се крият там. Едва ли е така, защото сме на брега от часове и няма признаци на живот. Тук няма никой, както и очаквах. Останали са само големият златен рог и разхвърляната купчина оръжия.
Когато Пийта полага Бийти в малкото сянка, която Рогът на изобилието предоставя, той вика Уайърс. Тя прикляка до него и той слага навитата жица в ръцете й.
— Ще я почистиш ли? — моли я той.
Уайърс кимва и изтичва до ръба на водата, където потапя макарата във водата. Започва тихо да напява някаква странна песничка за мишка, която тича по часовник. Детска песничка, но изглежда й достави удоволствие.
— О, само не тази песен — казва Джоана, като прави гримаса. — Това продължи с часове, преди да започне да тиктака.
Внезапно Уайърс застава много изправена и посочва към джунглата.
— Два — казва тя.
Проследявам пръста й до мястото, където мъглата току-що е започнала да се разстила по брега.
— Да, погледнете, Уайърс е права. Два часът е и мъглата започна.
— Като по часовник — казва Пийта. — Беше много умно от твоя страна да се сетиш за това, Уайърс.
Уайърс се усмихва и отново започва да пее и да мие макарата.
— О, тя не е само умна — казва Бийти. — Тя има интуиция. — Всички се обръщаме да погледнем Бийти, който, изглежда, се връща към живота. — Тя умее да усеща тези неща преди всички останали. Като канарче в някоя от вашите въглищни мини.
— Какво е това? — пита ме Финик.
— Това е птица, която спускаме в мините, за да ни предупреди дали въздухът е отровен — казвам.
— Какво прави, умира ли? — пита Джоана.
— Първо спира да пее. Това е моментът, в който трябва да излезеш. Но ако въздухът е много отровен, канарчето умира, да. Заедно с теб. — Не искам да говоря за умиращи пойни птици. Те извикват спомени за смъртта на баща ми, за смъртта на Ру, за смъртта на Мейзилий Донър и как майка ми е наследила пойната й птичка. О, страхотно, а сега се сещам и за Гейл, дълбоко долу в онази ужасна мина, докато над главата му е надвиснала заплахата на президента Сноу. Толкова лесно е да го направят така, че да изглежда като злополука там долу. Едно замлъкнало канарче, една искра и нищо повече.
Пак си представям как убивам президента.
Въпреки раздразнението си от Уайърс, Джоана е толкова щастлива, колкото не съм я виждала досега на арената. Докато допълвам запаса си от стрели, тя рови из купчината и накрая се сдобива с две смъртоносно изглеждащи брадви. Този избор ми се струва странен, докато не я виждам как мята едната с такава сила, че тя се забива в омекналото от слънцето злато на Рога на изобилието. Разбира се. Джоана Мейсън. Окръг 7. Дървен материал. Обзалагам се, че мята брадви, откакто е проходила. Също като Финик с неговия тризъбец. Или Бийти с неговата жица. Ру с познанията си за растенията. Осъзнавам, че това е просто поредното неблагоприятно обстоятелство, с което трибутите от Окръг 12 се сблъскват през годините. Слизаме в мините едва когато станем на осемнайсет. А повечето трибути отрано научават нещо за поминъка на своя окръг. Някои неща, които се вършат в една мина, могат да ти бъдат полезни в Игрите. Да си служиш с кирка. Да взривяваш разни неща. Получаваш предимство. Както ловните ми умения ми дадоха предимство. Но ние научаваме тези неща твърде късно.
Докато се занимавам с оръжията, Пийта е приклекнал на земята и рисува нещо с връхчето на ножа си върху голямо, гладко листо, което е донесъл от джунглата. Поглеждам над рамото му и виждам, че прави карта на арената. В центъра е Рогът на изобилието, върху пясъчния кръг с дванайсетте ивици, които излизат от него. Прилича на баница, разрязана на дванайсет еднакви парчета. Има още един кръг, който представлява водната линия, и друг, малко по-голям, който показва края на джунглата.
— Погледни как е разположен Рогът на изобилието.
Оглеждам Рога и разбирам какво има предвид.
— Опашката сочи дванайсет часа.
— Правилно, значи това е горната част на нашия часовник — казва Пийта и бързо надрасква числата от едно до дванайсет около циферблата на часовника. — От дванайсет до един е зоната на светкавиците. — Той пише светкавица с дребни букви в съответния отрязък, после се движи по посока на часовниковата стрелка, като добавя кръв, мъгла и маймуни в следващите отрязъци.
— А от десет до единайсет е вълната — казвам аз и той я добавя. В този момент към нас се присъединяват Финик и Джоана, въоръжени до зъби с тризъбци, брадви и ножове.
— Забелязахте ли нещо необичайно в другите сектори? — питам Джоана и Бийти. Но те са видели само много кръв. — Предполагам, че там може да има всичко.
— Ще отбележа секторите, за които знаем, че оръжието на гейм-мейкърите ни следва покрай джунглата, за да стоим далече от тях — казва Пийта, като начертава диагонални линии върху точките с мъглата и вълната. После се изправя. — Е, сега поне знаем много повече, отколкото знаехме тази сутрин.
Всички кимаме в знак на съгласие и точно тогава я забелязвам. Тишината. Нашето канарче е спряло да пее.
Не чакам. Слагам стрела в лъка, като в същото време се обръщам и виждам как мокрият до кости Глос пуска Уайърс да се смъкне на земята, с гърло, прерязано открай докрай, така че прилича на яркочервена усмивка. Върхът на стрелата ми изчезва в дясното му слепоочие — трябва ми само секунда, за да заредя нова, но в това време Джоана вече е забила острието на брадвата си дълбоко в гърдите на Кашмир. Финик отблъсква копието, което Брут хвърля към Пийта, а ножът на Енобария го улучва в бедрото. Ако не беше Рогът на изобилието, зад който да се скрият, и двамата трибути от Окръг 2 щяха да са мъртви. Хвърлям се след тях. Бум! Бум! Бум! Оръдието потвърждава, че няма начин да помогна на Уайърс, няма нужда да довършвам Глос или Кашмир. Заобикаляме Рога на изобилието и се впускаме след Брут и Енобария, които тичат по пясъчната ивица към джунглата.
Изведнъж земята се разтърсва под краката ми и ме отхвърля на пясъка. Кръгът от земя, върху който се намира Рогът на изобилието, започва да се върти бързо, много бързо, и виждам как джунглата преминава покрай мен в размазано петно. Усещам как центробежната сила ме тласка към водата и забивам ръце и крака в пясъка, като се мъча да намеря някаква опора върху нестабилния терен. Заради летящия пясък и замайването се налага да стисна здраво очи. Не мога да направя абсолютно нищо, освен да се държа, докато пак така внезапно спираме.
Кашлям, повдига ми се, бавно сядам и виждам, че спътниците ми са в същото състояние. Финик, Джоана и Пийта са успели да се задържат. Центробежната сила е запратила трите мъртви тела в морската вода.
Цялото нещо от момента, в който осъзнах, че не чувам песента на Уайърс до сега, едва ли е отнело повече от една-две минути. Дишаме тежко и се мъчим да изплюем пясъка от устата си.
— Къде е Волтс? — пита Джоана. Изправяме се. Обикалям с несигурни крачки Рога на изобилието и се убеждавам, че е изчезнал. Финик го забелязва на двайсетина метра навътре във водата, където едва се държи на повърхността, и тръгва да го извади.
Точно тогава си спомням жицата и колко важна беше тя за него. Оглеждам се трескаво наоколо. Къде е? Къде е? И после я виждам: Уайърс все още я стиска здраво в ръце. Стомахът ми се присвива при мисълта какво трябва да направя в следващия момент.
— Прикривайте ме — викам на останалите.
Хвърлям оръжията си и тичам по пясъчната ивица, докато съм най-близо до тялото на Уайърс. Без да забавям скоростта, се гмурвам във водата и плувам към нея. С крайчеца на окото си виждам как ховъркрафтът се появява над нас и металната лапа започва да се спуска, за да я отнесе. Но не спирам. Плувам с всички сили и накрая се блъсвам в тялото й. Поемам си дъх, като се мъча да не гълтам кървавата вода, която тече от зейналата на врата й рана. Тя се носи по повърхността, където я държат плавателният пояс и смъртта, вперила невиждащ поглед в безмилостното слънце. Изправям се във водата и се налага да изтръгна макарата от пръстите й със сила, защото в предсмъртната си хватка я е стиснала невероятно здраво. После няма какво друго да направя, освен да затворя клепачите й, да се сбогувам шепнешком с нея и да отплувам. Когато хвърлям кълбото жица на пясъка и излизам от водата, тялото й вече го няма. Но още усещам вкуса на кръвта й, смесена с морската сол.
Връщам се при Рога на изобилието. Финик е успял да измъкне Бийти от водата жив, макар и малко да се е понагълтал с вода. Имал е благоразумието да не си загуби очилата, така че сега поне може да вижда. Слагам макарата на скута му. Тя искри от чистота, по нея не е останала никаква кръв. Той размотава парче жица и го прокарва през пръстите си. Сега я виждам за пръв път и тя не прилича на никоя позната ми жица. Бледозлатиста, фина и тънка като косъм. Чудя се колко ли е дълга. Сигурно цели километри, за да запълни такава голяма макара. Но не питам, защото знам, че той си мисли за Уайърс.
Поглеждам към мрачните лица на останалите. Сега всички — Финик, Джоана и Бийти — са изгубили партньорите си от своите окръзи. Приближавам се до Пийта, обвивам ръце около него и известно време всички мълчим.
— Да се махаме от този проклет остров — казва Джоана накрая. Сега остава само въпросът за оръжията, които в голяма степен сме успели да задържим. За щастие лианите тук са здрави и канелката и тубичката с мехлема, увити в парашута, все още са вързани на колана ми. Финик смъква фланелката си и превързва с нея раната, която ножът на Енобария е нанесъл в бедрото му: не е дълбока. Бийти смята, че вече може да ходи, ако вървим бавно, затова му помагам да стане. Решаваме да се насочим към точката, където е дванайсет часът. Така ще спечелим цели часове спокойствие и ще сме по-далече от отровната мъгла. А после Пийта, Джоана и Финик поглеждат в три различни посоки.
— В дванайсет часа, нали? — казва Пийта. Опашката сочи към дванайсет.
— Преди да ни завъртят — казва Финик, — се ориентирах слънцето.
— Ако се ориентираш по слънцето, сега е към четири часът, Финик — казвам аз.
— Според мен Катнис иска да каже, че да знаеш колко е часът, не означава, че знаеш къде е четири часът според часовника на гейм-мейкърите. Може да имаш най-обща представа за посоката. Но е възможно да са изместили и външния кръг на джунглата — казва Бийти.
Не, Катнис искаше да каже нещо много по-просто. Бийти е съчинил теория, простираща се далеч отвъд моята забележка за слънцето. Но само кимвам, сякаш наистина имам предвид точно това.
— Да, така че всяка от тези пътеки може да води до дванайсет часа — казвам аз.
Обикаляме в кръг около Рога на изобилието и се взираме в джунглата. Тя изглежда озадачаващо еднакво. Спомням си високото дърво, което беше поразено от първата мълния в дванайсет часа, но изглежда във всеки отрязък има подобно дърво. Джоана предлага да тръгнем по следите на Енобария и Брут, но те са били заличени от вятъра или отмити от водата. Няма начин да определим местоположението на нищо.
— Не трябваше да споменавам часовника — казвам горчиво. — Сега те ни отнеха и това предимство.
— Само временно — казва Бийти. — В десет ще видим отново вълната и пак ще добием представа за времето.
— Да, не могат да преобразят цялата арена — казва Пийта.
— Няма значение — казва Джоана нетърпеливо. — Трябваше да ни кажеш, нали иначе нямаше да преместим лагера си, безмозъчно същество такова. — Колкото и да е иронично, този логичен, макар и унизителен отговор, ме успокоява. Да, трябваше да им кажа, за да ги накарам да се раздвижат. — Хайде, пие ми се вода. Кой има най-силна интуиция?
Избираме наслуки една пътека и тръгваме по нея, без да имаме представа къде ще ни отведе. Стигаме в началото на джунглата и се взираме навътре, за да отгатнем какво ни чака там.
— Е, трябва да е часът за маймуните. Но не ги виждам никъде — казва Пийта. — Ще се опитам да сложа канелката и да изкарам вода от някое дърво.
— Не, мой ред е — казва Финик.
— Поне ще ти пазя гърба — казва Пийта.
— Това може да го направи Катнис — казва Джоана. — Ти трябва да ни нарисуваш нова карта. Старата изчезна във водата. — Тя откъсва голямо листо от едно дърво и му го подава.
За миг изпитвам подозрение, че се опитват да ни разделят и убият. Но това не звучи логично. Аз ще имам предимство пред Финик, докато се занимава с дървото, а Пийта е много по-едър от Джоана. Затова тръгвам след Финик, влизаме на петнайсетина метра навътре в джунглата, той намира подходящо дърво и почва да дълбае дупка с ножа си.
Стоя с готов за стрелба лък и не мога да се освободя от тревожното чувство, че нещо става и че сигурно е свързано с Пийта. Мислено се връщам назад — започвам от момента, в който прозвуча гонгът, като търся източника на тревогата си. Финик издърпва Пийта от металната плоча. Финик съживява Пийта, след като сърцето му спря при сблъсъка със силовото поле. Магс се втурва в мъглата, така че Финик да може да носи Пийта. Момичето-морфлинг се хвърля пред него, за да парира атаката на маймуната. Битката с професионалистите се разви много бързо, но Финик все пак отклони копието на Брут, преди то да уцели Пийта, макар че това означаваше Енобария да му нанесе удар с нож в крака? А ето, че дори Джоана го кара да чертае карта върху някакво листо, вместо да рискува да го пусне в джунглата…
Няма съмнение по въпроса. По напълно неразбираеми за мен причини всички се мъчат да го запазят жив, дори това да означава да пожертват себе си.
Потресена съм. Първо, това е моя работа. Второ, няма логика. Само един от нас може да се измъкне. Тогава защо са решили да закрилят Пийта? Какво може да им е казал Хеймич, каква сделка е сключил с тях, за да ги накара да поставят живота на Пийта над своя?
Знам защо аз искам да спася Пийта. Той е мой приятел и за мен това е единственият начин да се опълча срещу Капитола, да проваля тези ужасни Игри. Но ако между нас нямаше истинска връзка, какво би ме подтикнало да искам да го спася, да избера него пред себе си? Той определено е смел, но всички сме били достатъчно смели, за да оцелеем в Игрите. Той наистина притежава и доброта, която е трудно да пренебрегнеш, но все пак… и после се сещам за нещо, което Пийта умее да прави много по-добре от нас, останалите. Той умее да си служи с думите. Той засенчи останалите участници и на двете интервюта. И може би именно заради тази вътрешна доброта е в състояние да разчувства тълпата — и дори цялата страна — и да я спечели за своята кауза само с едно просто изречение.
Спомням си как си мислех, че именно това е дарбата, която водачът на нашата революция би трябвало да притежава. Дали Хеймич е убедил останалите в това? Че в битката с Капитола езикът на Пийта ще се окаже далече по-могъщ, отколкото всякаква физическа сила, която останалите от нас могат да покажат? Не знам. Вижда ми се фантастично, поне що се отнася до някои трибути. Например Джоана Мейсън. Но какво друго обяснение може да има за решителните им усилия да го спасят?
— Катнис, в теб ли е канелката? — пита Финик и ме връща към действителността. Срязвам лианата, с която съм вързала канелката за колана си и му я подавам.
Точно в този миг чувам писъка. Толкова изпълнен с болка и страх, че вледенява кръвта ми. И толкова познат. Изпускам канелката, забравям къде се намирам и какво има пред мен — единствената ми мисъл е, че трябва да стигна до нея, да я защитя. Хуквам като обезумяла в посоката на гласа, без да обръщам внимание на опасността, като се провирам през лиани и клони, през всичко, което ми пречи да стигна до нея.
Да стигна до малката си сестра.
Къде е тя? Какво й правят?
— Прим! — крещя аз. — Прим! — Отговаря ми само нов измъчен писък. Как е попаднала тук? Защо е в Игрите? — Прим!
В лицето и ръцете ми се врязват лиани, спъвам се в корени. Но вече съм по-близо до нея. По-близо. Още по-близо. По лицето ми се стича пот и зарастващите рани от мъглата започват да ме щипят. Задъхвам се — в топлия, влажен въздух сякаш няма кислород. Прим издава звук — такъв измъчен, безнадежден звук, че дори не мога да си представя какво са й направили, за да го предизвикат.
— Прим! — Провирам се през стена от зелени растения, излизам на малка поляна и звукът се повтаря точно над мен. Над мен? Рязко отмятам глава назад. Горе в дърветата ли са я качили? Отчаяно обхождам с поглед клоните, но не виждам нищо. — Прим? — изричам умолително. Чувам я, но не мога да я видя. Следващият й вопъл отеква ясен като камбана и няма как да сбъркам източника му. Издава го малка качулата черна птица, кацнала на един клон на три-четири метра над главата ми. И тогава разбирам.
Това е сойка-бъбрица.
За пръв път виждам такава птица — мислех, че вече не съществуват. Облягам се на ствола на дървото, притискам гърдите си, където усещам остри бодежи, и известно време я разглеждам. Мутантът, предшественикът, бащата. Мислено си представям присмехулник, сравнявам го със сойката-бъбрица и, да, мога да видя как са се съешили, за да създадат моята сойка-присмехулка. В птицата няма нищо, което да намеква, че е мут. Нищо освен звуците, които се леят от устата й и ужасно точно имитират гласа на Прим. Карам я да замлъкне, като изстрелвам стрела в гърлото й. Птицата пада на земята. Измъквам стрелата и извивам врата на птицата за по-сигурно. После запращам отвратителното създание в джунглата. Няма толкова силен глад, който да ме изкуши да я изям.
Не беше истинско, казвам си аз. Точно както вълците-мутанти миналата година не бяха наистина мъртвите трибути. Това е само някакъв садистичен трик на гейм-мейкърите.
Финик пристига с трясък на поляната и вижда как почиствам стрелата си с шепа мъх.
— Катнис?
— Всичко е наред. Добре съм — казвам му аз, макар че изобщо не се чувствам добре. — Стори ми се, че чух сестра си, но… — Прекъсва ме пронизителен писък. Друг глас, не този на Прим, може би на млада жена. Не го разпознавам. Но ефектът върху Финик е мигновен. Той изведнъж пребледнява и виждам как зениците му се разширяват от страх. — Финик, чакай! — казвам аз и посягам да го успокоя, но той е изхвърчал като светкавица. Хукнал е в търсене на жертвата, също толкова безразсъдно, колкото аз тичах след Прим. — Финик! — викам аз, но знам, че няма да се върне и да ме чака да му дам разумно обяснение. Затова единственото, което мога да направя, е да го последвам.
Движи се много бързо, но не ми е трудно да го следвам, защото оставя след себе си ясна, отъпкана пътека. Но птицата е поне на триста метра от нас, някъде нагоре по хълма и когато го настигам, вече съм останала без дъх. Той обикаля под огромно дърво. Стволът е дебел метър и половина, а клоните започват чак на шест метра височина. Писъците на жената идват някъде от листата, но сойката-бъбрица е скрита. Сега и Финик крещи — повтаря едно и също име. „Ани! Ани!“ Изпаднал е в паника и изобщо не ме чува. Правя това, което и без друго се канех да направя. Покатервам се на съседното дърво, откривам сойката-бъбрица и я свалям с една стрела. Тя пада право надолу и се приземява точно в краката на Финик. Той я вдига, бавно прави връзката, но когато се плъзвам надолу по ствола, изглежда по-отчаян от всякога.
— Всичко е наред, Финик. Това е само сойка-бъбрица. Играят ни номер. Не е истина. Това не е твоята… Ани.
— Не, не е Ани. Но гласът беше нейният. Сойките-бъбрици имитират онова, което чуват. Откъде са чули тези писъци, Катнис? — казва той.
Когато разбирам какво ме пита, и аз пребледнявам.
— О, Финик, нали не мислиш, че те…
— Да, мисля. Точно това мисля — отговаря той.
Представям си Прим в бяла стая, завързана за някаква маса, и фигури с маски и мантии, които изтръгват тези звуци от нея. Някъде я измъчват, или са я измъчвали, за да предизвикат тези звуци. Коленете ми омекват и рухвам на земята. Финик се мъчи да ми каже нещо, но не го чувам. Това, което най-после чувам, е как някъде горе от лявата ми страна запищява друга птица. И този път гласът е на Гейл.
Финик ме хваща за ръката, преди да хукна натам.
— Не, това не е той. — Започва да ме дърпа надолу, към брега. — Да се махаме оттук! — Но гласът на Гейл е изпълнен с толкова болка, че искам да се изтръгна от Финик. — Това не е той, Катнис! Това е мут! — крещи Финик. — Хайде! — Той ме дърпа, като ту ме тегли, ту ме носи, докато успея да схвана какво казва. Прав е, това пак е сойка-бъбрица. Няма да помогна на Гейл, ако тръгна да я гоня. Но това не променя факта, че гласът е на Гейл, и някъде, в някакъв момент, някой го е накарал да издаде този звук.
Спирам да се боря с Финик и както онази нощ в мъглата побягвам от онова, с което не мога да се боря. От онова, което може само да ми навреди. Само че този път се разпада сърцето, а не тялото ми. Това трябва да е поредното оръжие на часовника. Четири часът, предполагам. Когато стрелките с тиктакане достигнат четири часа, маймуните се прибират и идва ред на сойките-бъбрици. Финик е прав — единственото, което трябва да направим, е да се махнем оттук. Само че този път Хеймич не може да ни прати с парашут лекарство, за да излекуваме раните, които са ни нанесли птиците.
Зървам Пийта и Джоана, застанали при дърветата, и изпитвам смесица от облекчение и гняв. Защо Пийта не дойде да ми помогне? Защо никой не ни последва? Дори в този момент остава на мястото си, вдига ръце, сочи към нас, устните му се движат, но думите му не стигат до нас. Защо?
Стената е толкова прозрачна, че двамата с Финик се блъскаме в нея и падаме на тревата. Имам късмет. Рамото ми е поело най-силната част от удара, докато Финик се е ударил право в лицето и сега от носа му тече кръв. Ето защо Пийта, Джоана и дори Бийти, когото виждам тъжно да клати глава зад тях, не ни се притекоха на помощ. Пред нас има невидима стена. Не е силово поле. Докосвам твърдата, гладка повърхност. Но ножът на Пийта и брадвата на Джоана не оставят дори драскотина върху нея. Изминавам няколко метра покрай нея и разбирам, че стената обхваща целия отрязък от четири до пет часа. И докато този час не свърши, ние сме хванати като мишки в капан.
Пийта притиска ръка към повърхността и аз поставям моята срещу него, сякаш мога да почувствам докосването му през стената. Виждам, че устните му се движат, но не го чувам — чувам единствено звуците от нашата страна. Опитвам се да отгатна какво казва, но не мога да се съсредоточа и затова само се взирам в лицето му и с всички сили се мъча да запазя разсъдъка си.
После започват да пристигат птиците. Една по една. Кацат по клоните наоколо. И от устата им се излива грижливо оркестриран хор на ужаса. Финик се предава веднага, пада на колене и притиска ушите си с ръце, сякаш иска да смаже черепа си. Известно време правя опит да се съпротивлявам. Изпразвам целия колчан стрели в омразните птици. Но всеки път, щом някоя падне мъртва, друга бързо заема мястото й. Накрая и аз се предавам и се свивам до Финик, като се мъча да не чувам болезнените писъци на Прим, Гейл, майка ми, Мадж, Рори, Вик и дори Поузи, безпомощната малка Поузи…
Разбирам, че всичко е свършило, когато усещам ръцете на Пийта, усещам как ме повдига от земята и ме изнася от джунглата. Но продължавам да стискам очи, да държа ръце на ушите си, а мускулите ми са сковани от напрягане. Пийта ме държи в скута си, говори ми успокояващи думи и леко ме люлее. Минава много време, преди да започна да отпускам желязната хватка върху тялото си. И веднага се разтрепервам.
— Всичко е наред, Катнис — прошепва той.
— Ти не ги чу — отговарям.
— Чух Прим. В самото начало. Но не беше тя — казва той. — Беше сойка-бъбрица.
— Беше Прим. Някъде. Птицата е записала гласа.
— Не, те така искат да мислиш. Точно както аз се чудех дали онзи мут миналата година беше с очите на Глимър. Но това не бяха очите на Глимър. И това не беше гласът на Прим. Или ако е нейният глас, сигурно са го взели от някое интервю или нещо подобно и са изкривили звука. За да звучи така, както искат — казва той.
— Не, изтезаваха я — казвам. — Вероятно е мъртва.
— Катнис, Прим не е мъртва. Как могат да я убият? Останали сме само осем души. Какво следва? — казва Пийта.
— Да умрат още седем — казвам отчаяно.
— Не, вкъщи. Какво следва, когато в Игрите останат осем трибути? — Той повдига брадичката ми и вперва поглед в мен. Принуждава ме да го погледна в очите. — Какво следва? Когато останат само осем?
Знам, че се опитва да ми помогне, затова се заставям да мисля.
— Когато останат само осем… — повтарям аз. — Интервюират семейството и приятелите ти.
— Точно така. Интервюират семейството и приятелите ти. А могат ли да го направят, ако са ги избили всичките?
— Не — казвам, все още неуверена.
— Не. Ето откъде знаем, че Прим е жива. Тя ще е първата, която ще интервюират, нали? — пита той.
Иска ми се да му повярвам. Отчаяно. Но… тези гласове…
— Първо Прим. После майка ти. Братовчед ти Гейл. Мадж — продължава той. — Това беше номер, Катнис. Ужасен. И единствените жертви сме ние. Ние сме тези, които участват в Игрите. Не те.
— Убеден ли си? — питам.
— Убеден съм — казва Пийта. Колебая се, защото знам как Пийта може да накара всеки да повярва всичко. Поглеждам към Финик за потвърждение и виждам, че слуша напрегнато Пийта.
— Ти вярваш ли, Финик?
— Може и да е така. Не знам — отговаря той. — Възможно ли е това, Бийти? Да вземат нормален глас и да го направят…
— О, да. Изобщо не е трудно, Финик. Нашите деца изучават подобна техника в училище — казва Бийти.
— Разбира се, че Пийта е прав. Цялата страна обожава сестричката на Катнис. Ако наистина са я убили по този начин, хората ще се разбунтуват — намесва се Джоана. — А те не искат това, нали? — Тя отмята глава назад и изкрещява: — Бунт в цялата страна? Едва ли искат подобно нещо!
Отварям уста от учудване. Никой, никога, не говори такива неща по време на Игрите. Сигурно камерата веднага се е отдръпнала от Джоана и в момента изрязват думите й. Но аз я чух и завинаги промених мнението си за нея. Тя никога няма да спечели награда за любезност, но определено е смела. Или луда. Джоана събира няколко мидени черупки и се отправя към джунглата.
— Отивам да донеса вода — казва тя.
Не успявам да се сдържа и я хващам за ръката, когато минава покрай мен.
— Не ходи там. Птиците… — Спомням си, че птиците трябва да са отлетели, но въпреки това не искам никой да влиза там вътре. Дори Джоана.
— Не могат да ми направят нищо. Аз не съм като вас. Не е останал човек, когото обичам — казва Джоана и нетърпеливо освобождава ръката си. След малко ми носи мидена черупка, пълна с вода, и аз кимам в знак на благодарност, но не казвам нищо, защото знам колко неприятно ще й бъде съжалението в гласа ми.
Джоана налива още вода и събира стрелите ми, Бийти се занимава с жицата, а Финик отива да се измие. И аз трябва да направя същото, но оставам в прегръдките на Пийта, все още прекалено разстроена, за да помръдна.
— Кого използваха срещу Финик? — пита той.
— Някоя си Ани.
— Трябва да е Ани Креста — казва той.
— Коя? — питам.
— Ани Креста. Момичето, чието място Магс зае доброволно. Спечели Игрите преди пет години — казва Пийта.
Това трябва да е било лятото след смъртта на баща ми, когато се наложи да изхранвам семейството си и бях изцяло погълната от битката с гладната смърт.
— Не си спомням добре онези Игри — казвам аз. — Това годината със земетресението ли беше?
— Да. Ани полудя, когато обезглавиха трибута от нейния окръг. Избяга сама и се скри. Тогава на арената имаше язовир, земетресението разруши стената и всичко се наводни. Тя спечели, защото плуваше най-добре — разказва ми Пийта.
— Оправи ли се след Игрите? — питам аз. — Сега нормална ли е?
— Не знам. Не помня някога да съм я виждал след онези Игри. Но тази година по време на Жътвата не изглеждаше много уравновесена — казва Пийта.
Значи това е момичето, което Финик обича, мисля си аз. Не върволицата от лъскави любовници в Капитола, а едно нещастно, побъркано момиче от неговия окръг.
Гърмежът на оръдието събира всички ни на брега. От зоната между шест и седем часа се появява ховъркрафт. Наблюдаваме как металната лапа се спуска пет пъти, за да прибере останките от нечие разкъсано тяло. Невъзможно е да познаем кой е. Каквото и да се случва в шест часа, нямам никакво желание да го науча.
Пийта чертае нова карта върху едно листо, като добавя СБ — това означава сойки-бъбрици — в сектора между четири и пет часа, а в сектора, където видяхме да събират разпиляното на парчета тяло на неизвестния трибут, пише думата звяр. Вече добре знаем какво ни чака в седем от часовете. Ако в нападението на сойките-бъбрици има нещо хубаво, то е, че отново разбираме в коя част от циферблата на часовника се намираме.
Финик изплита рибарска мрежа и още една кошница за вода. Влизам да поплувам и после се намазвам с мехлем. Сядам край водата да чистя рибата, която Финик е уловил, и гледам как слънцето изчезва зад хоризонта. Ярката луна вече изгрява и изпълва арената с особен полумрак. Каним се да вечеряме със сурова риба, когато започва химнът. А после лицата…
Кашмир. Глос. Уайърс. Магс. Жената от окръг 5. Момичето-морфлинг, което пожертва живота си за Пийта. Блайт. Мъжът от Окръг 10.
Осем мъртви. Плюс осем от първата нощ. Две трети от нас са загинали за ден и половина. Това трябва да е нещо като рекорд.
— Този път ни изтребват бързо — отбелязва Джоана.
— Кой остана? Освен нас петимата и онези от Окръг 2? — пита Финик.
— Чаф — казва Пийта, без да се замисля. Може би го държи под око заради Хеймич.
Спуска се парашут с миниатюрни квадратни хлебчета.
— Тези са от твоя окръг, нали, Бийти? — казва Пийта.
— Да, от Окръг 3 — казва той. — Колко са?
Финик почва да ги брои едно по едно и ги подрежда в спретната купчинка. Не знам как стоят нещата с Финик и хляба, но той изглежда като омагьосан, когато се занимава с него.
— Двайсет и четири — казва той.
— Значи точно две дузини? — пита Бийти.
— Точно двайсет и четири — повтаря Финик. — Как да ги разделим?
— Нека всеки да вземе по три, а тези, които са още живи на закуска, ще гласуват как да си разделят останалите — казва Джоана. Не знам защо, но се засмивам. Сигурно защото е вярно. Джоана ме поглежда с одобрение. Не, не с одобрение. Но може би с известно задоволство.
Посрещаме огромната вълна от сектора между десет и единайсет часа, изчакваме нивото на водата да спадне и после си правим лагер на брега. На теория би трябвало цели дванайсет часа нищо да не ни заплашва от джунглата. От отрязъка между единайсет и дванайсет часа се носи неприятно щракане, вероятно от някакви ужасни насекоми. Но каквито и да са съществата, които издават тези звуци, те си остават в пределите на джунглата, а ние избягваме този участък, в случай че те само чакат да направим една погрешна стъпка, за да излетят на рояк оттам.
Не знам как Джоана още се държи на крака. От началото на Игрите е спала около час. Двамата с Пийта доброволно предлагаме да поемем първата смяна на пост, защото сме по-отпочинали, а и защото искаме да прекараме малко време насаме. Всички веднага заспиват, но сънят на Финик е неспокоен. От време на време го чувам да промърморва името на Ани.
Сядаме на мокрия пясък с гръб един към друг и аз се притискам към него. Той наблюдава джунглата, а аз гледам към водата, което е по-добре за мен. В съзнанието ми още се носят гласовете на сойките-бъбрици и за съжаление насекомите не могат да ги заглушат. След малко облягам глава на рамото му. Усещам как гали косата ми.
— Катнис — казва той нежно, — няма смисъл да се преструваме, че никой от нас не знае какво се опитва да направи другият. — Не, предполагам, че няма, но и не е забавно да го обсъждаме. Е, не и за нас, във всеки случай. Зрителите в Капитола сигурно са се залепили за телевизорите си, за да не пропуснат нито дума. — Не знам каква сделка си мислиш, че си сключила с Хеймич, но трябва да знаеш, че и аз му обещах някои неща. — Разбира се, че знам. Казал е на Пийта да се грижи за мен, за да не събуди подозренията му. — Затова можем да допуснем, че Хеймич е излъгал един от нас.
Става ми интересно. Двойна сделка. Двойно обещание. И само Хеймич знае кое е истинското. Вдигам глава и поглеждам Пийта в очите:
— Защо ми го казваш чак сега?
— Защото не искам да забравяш в колко различно положение се намираме. Ако ти умреш, а аз остана жив, за мен изобщо няма да има живот, когато се върна в Окръг 12. Ти си целият ми живот — казва той. — Никога няма да бъда щастлив. — Искам да възразя, но той поставя пръст на устните ми. — За теб е различно. Не казвам, че няма да ти е тежко. Но има други хора, заради които си заслужава да живееш.
Пийта смъква от врата си верижката със златния диск. Вдига я към лунната светлина, за да видя ясно сойката-присмехулка. После натиска закопчалката, която не съм забелязала досега, и дискът се отваря. Не е плътен, както си мислех, а е медальон. И в медальона има снимки. От дясната страна — усмихнатите лица на майка ми и Прим. А от лявата — Гейл. Почти усмихнат.
На света няма нищо, което може да ме пречупи по-лесно в този момент, от тези три лица. След всичко, което чух днес… това е съвършеното оръжие.
— Семейството ти има нужда от теб, Катнис — казва Пийта.
Семейството ми. Майка ми. Сестра ми. И мнимият ми братовчед Гейл. Но намерението на Пийта е ясно. Че Гейл наистина е моето семейство, или ще бъде някой ден, ако остана жива. Да се омъжа за него. Значи Пийта ми дава едновременно живота си и Гейл. За да не изпитвам никакви съмнения. Всичко. Ето какво иска Пийта да взема от него.
Чакам го да спомене бебето, да играе пред камерите, но той не го прави. И именно така разбирам, че това не е част от Игрите. Че ми казва истината за онова, което изпитва.
— Никой няма нужда от мен — казва той и в гласа му не звучи самосъжаление. Вярно е, че семейството му не се нуждае от него. Те ще скърбят, както и няколко приятели. Но ще продължат напред. Дори Хеймич, с помощта на обилно количество алкохол, ще продължи напред. Осъзнавам, че само един човек ще бъде непоправимо съкрушен, ако Пийта умре. Аз.
— Аз — казвам. — Аз се нуждая от теб. — Той изглежда разстроен, поема дълбоко дъх, сякаш се кани да подхване дълъг спор, а това не е хубаво, изобщо не е хубаво, защото ще започне да говори за Прим и за майка ми, и за всичко останало, и само ще се объркам. Затова, преди да успее да проговори, го спирам с целувка.
Пак изпитвам онова чувство. Чувството, което съм изпитвала само веднъж. В пещерата миналата година, когато се опитвах да накарам Хеймич да ни изпрати храна. По време на онези Игри, а и след това сигурно съм целувала Пийта поне хиляда пъти. Но имаше само една целувка, от която дълбоко в мен се раздвижи нещо. Само една, която ме накара да искам още. Но тогава раната на главата ми започна да кърви и той ме накара да си легна.
Този път няма какво да ни прекъсне, освен ние самите. След няколко опита Пийта се отказва да говори. Усещането вътре в мен става по-топло и се разнася от гърдите ми надолу из тялото ми, по ръцете и краката, обхваща ме цялата. Вместо да ми донесат удовлетворение, целувките имат обратен ефект — искам още. Мислех, че съм нещо като експерт по глада, но този е от съвсем нов вид.
Идваме на себе си, когато чуваме първата светкавица — тази, която удря дървото в полунощ. Тя събужда и Финик. Той извиква нещо и се надига. Виждам как забива пръсти в пясъка, за да се увери, че кошмарът, който му се е присънил, не е истински.
— Не мога да спя повече — казва той. — Нека един от вас да си почине. — Изглежда едва тогава забелязва израженията ни, начинът, по който сме се увили един около друг. — Или и двамата. Мога да стоя сам на пост.
Пийта обаче не му позволява.
— Опасно е — казва той. — Не съм уморен. Ти си легни, Катнис. — Не възразявам, защото наистина трябва да се наспя, ако искам да допринеса с нещо за спасяването на живота му. Изпраща ме до мястото, където спят другите. После окачва верижката с медальона на врата ми и слага ръка там, където би трябвало да е нашето бебе. — От теб ще излезе страхотна майка — казва той. Целува ме за последен път и се връща при Финик.
Споменаването на бебето е знак, че временната почивка, която си взехме от Игрите, е свършила. Публиката сигурно вече се пита защо не е използвал най-убедителния аргумент в арсенала си, и той го знае. Знае също, че спонсорите трябва да бъдат манипулирани.
Лягам на пясъка и се чудя: дали не иска да ми каже и нещо друго? Да ми напомни, че един ден все пак може да имам деца с Гейл? Е, ако е така, греши. Защото, първо, това никога не е влизало в плановете ми. И второ, ако само един от нас може да бъде родител, за всички е ясно, че това трябва да е Пийта.
Унасям се и се мъча да си представя един свят, някъде в бъдещето, без Игри, без Капитол. Място като поляната в песента, която изпях на Ру, докато умираше. Където детето на Пийта може да живее спокойно.
Събуждам се и за миг ме обзема прекрасно чувство на щастие, което по някакъв начин е свързано с Пийта. Разбира се, в този момент щастието е нещо напълно абсурдно, тъй като при темпото, с което вървят нещата, ще бъда мъртва само след ден. И това е сценарият в най-добрия случай, ако успея да елиминирам останалите участници, в това число и себе си, и да направя така, че Пийта да бъде увенчан като победител в Юбилейните игри. Но чувството е толкова неочаквано и сладко, че се вкопчвам в него, макар и само за няколко мига. Преди едрият пясък, горещото слънце и сърбящата кожа да ме върнат към действителността.
Всички вече са станали и гледат как един парашут се спуска към брега. Отивам при тях и пристига нова пратка с хляб. Същият като онзи, който получихме предишната вечер. Двайсет и четири хлебчета от Окръг 3. По този начин имаме общо трийсет и три. Всеки взема по пет и оставяме осем в запас. Никой не го казва на глас, но осем ще се разделят идеално след следващата смърт. Кой знае защо, на дневна светлина шегата за това кой ще е жив, за да изяде хлебчетата, вече не е особено забавна.
Колко дълго можем да поддържаме този съюз? Никой не е очаквал броят на трибутите да намалее толкова бързо. Ами ако греша в предположението, че другите предпазват Пийта? Ако е просто съвпадение или всичко е било стратегия да спечелят доверието ни, за да се превърнем в лесна плячка? Може би не разбирам какво всъщност става? Момент така, тук няма „ако“. Аз не разбирам какво става. А щом не разбирам, значи е време двамата с Пийта да изчезваме оттук.
Сядам до него на пясъка да си изям хлебчетата. По някаква причина ми е трудно да го погледна. Може би заради всички тези целувки снощи, макар че те не са нещо ново за нас. Възможно е да не е усетил никаква разлика. Може би е, защото знаем колко малко време ни остава. И защото двамата действаме в напълно противоположни посоки по отношение на това кой трябва да оцелее в тези Игри.
Изяждаме хлебчетата, хващам го за ръка и го дърпам към водата.
— Ела. Ще те науча да плуваш. — Трябва да го отведа по-далече от останалите, за да обсъдим как да се отделим. Ще е трудно, защото след като разберат, че слагаме край на съюза, веднага ще се превърнем в мишени.
Ако наистина го учех да плува, щях да го накарам да свали пояса, защото той го държи над водата, но какво значение има сега? Показвам му основните движения и го оставям да се упражнява напред-назад — тук водата му стига до кръста. Забелязвам, че отначало Джоана ни държи внимателно под око, но накрая губи интерес и отива да подремне. Финик плете нова мрежа от лиани, а Бийти си играе с жицата. Разбирам, че моментът е настъпил.
Докато Пийта плува, аз правя откритие. Коричките от раните се белят. Разтривам внимателно ръката си с шепа пясък, свалям остатъка от люспите и отдолу се показва чисто нова кожа. Прекъсвам упражненията на Пийта, за да му покажа как да се отърве от сърбящите корички и докато се търкаме с пясък, повдигам въпроса за бягството ни.
— Виж, останахме само осем. Според мен е време да изчезваме — шепна аз, въпреки че едва ли някой ще ме чуе.
Пийта кимва и виждам, че обмисля предложението ми. И преценява шансовете ни.
— Ето какво ще направим — казва той. — Ще останем тук, докато Брут и Енобария загинат. Струва ми се, че в момента Бийти се опитва да измисли някакъв капан за тях. Обещавам, че после ще си тръгнем.
Не съм напълно убедена. Но ако си тръгнем сега, ще ни преследват две групи. Може би три, защото кой знае какво е намислил Чаф? Освен това трябва да се справяме и с часовника. А трябва да помислим и за Бийти. Джоана го доведе само заради мен, и ако си тръгнем, със сигурност ще го убие. После си спомням. Не мога да спася и Бийти. Може да има само един победител и това трябва да е Пийта. Трябва да приема това. Всички решения трябва да свързани с неговото оцеляване.
— Добре. Ще останем, докато професионалистите загинат. Но след това — край. — Обръщам се и махвам на Финик. — Хей, Финик, ела във водата! Измислихме как да те направим отново красив!
Тримата почистваме всички корички от телата си, като си помагаме взаимно за гърбовете, и излизаме розови като небето. Пак се мажем с мехлема, защото кожата изглежда много нежна и ще изгори на слънцето, а и това ще е добра маскировка в джунглата.
Бийти ни вика и се оказва, че през всичките тези часове, в които се е занимавал с жицата, наистина е измислил план.
— Мисля, всички ще се съгласим, че следващата ни работа е да убием Брут и Енобария — казва той меко. — Съмнявам се, че пак ще ни нападнат открито, сега, когато имаме такова числено превъзходство над тях. Предполагам, че бихме могли да ги проследим и открием, но това е опасна и изтощителна работа.
— Мислиш ли, че са разбрали за часовника? — питам аз.
— Ако не са, ще го разберат съвсем скоро. Може би не толкова точно като нас. Но сигурно вече знаят, че поне някои от зоните са програмирани за атаки и че се повтарят в циклична последователност. А и едва ли са пропуснали факта, че последната ни битка беше прекъсната чрез намеса на гейм-мейкърите. Ние знаем, че това беше опит да ни объркат, но те сигурно се питат защо са го направили и оттук може да се досетят, че арената е часовник — казва Бийти. — Затова мисля, че най-сигурният ни начин за действие ще бъде самите ние да заложим капан.
— Чакайте, нека да събудя Джоана — казва Финик. — Ще побеснее, като разбере, че е пропуснала нещо толкова важно.
— Тя и без това си е бясна — промърморвам аз, но не го спирам, защото и аз бих се ядосала, ако в този момент другите ме изключат от плана си.
Тя идва при нас и Бийти ни кара да се отдръпнем малко назад, за да освободим място на пясъка. Бързо начертава кръг и го разделя на дванайсет отрязъка. Това е арената, но изобразена не с точните щрихи на Пийта, а нахвърляна най-общо от човек, чийто ум е зает с други, далеч по-сложни неща.
— Ако сте на мястото на Брут и Енобария и знаете всичко това за джунглата, къде щяхте да се чувствате в най-голяма безопасност? — пита Бийти. В гласа му няма и намек за снизходителност, но все пак ми прилича на учител, който подготвя децата да възприемат по-лесно урока. Може би се дължи на разликата във възрастта, а може би на факта, че Бийти вероятно е милион пъти по-умен от нас, останалите.
— Там, където сме сега. На брега — казва Пийта. — Това е най-безопасното място.
— Тогава защо те не са на брега? — пита Бийти.
— Защото ние сме тук — казва Джоана нетърпеливо.
— Точно така. Ние сме тук, настанили сме се на брега. Къде другаде бихте отишли? — пита Бийти.
Джунглата е смъртоносна, брегът е зает, мисля си аз.
— Щях да се скрия точно в края на джунглата. За да мога да избягам в случай на атака. И за да мога да шпионирам.
— А също и за да ядеш — казва Финик. — Джунглата е пълна с непознати същества и растения. Но ако ни наблюдават, ще се сетят, че морската храна е безопасна.
Бийти ни се усмихва, сякаш сме надминали очакванията му.
— Да, добре. Наистина разбирате. Ето какво предлагам: да атакуваме точката на дванайсет часа. Какво се случва точно по обяд и в полунощ?
— Мълнията удря дървото — казвам аз.
— Да. Следователно моето предложение е, след като мълнията удари по обяд, но преди да удари в полунощ, да опънем жицата от това дърво чак до солената вода, която, разбира се, има висока проводимост. Когато мълнията удари, електричеството ще протече по жицата и ще проникне не само във водата, но също и на пясъчния бряг наоколо, който все още ще е мокър от вълната в десет часа. Всеки, който е в контакт с тези повърхности в този момент, ще бъде убит от електричеството — казва Бийти.
Настъпва продължителна пауза, докато всички размишляваме върху плана на Бийти. На мен ми се струва доста фантастичен, дори невъзможен. Но защо? Залагала съм хиляди примки. Пак става дума за примка, но по-голяма и с по-научен елемент? Възможно ли е да успее? Как можем дори да се съмняваме в това, ние, трибутите, обучени единствено да събираме риба, дървен материал и въглища? Какво знаем ние за обуздаването на небесната енергия?
Пийта търси слабо място:
— Дали тази жица ще издържи на толкова силна енергия, Бийти? Изглежда много крехка, струва ми се, че ще изгори.
— О, тя ще изгори. Но едва след като токът премине през нея. Всъщност ще изиграе ролята на бушон. Но чак след като токът мине по нея — казва Бийти.
— Откъде знаеш? — пита Джоана, която явно изпитва съмнения.
— Знам, защото е мое изобретение — казва Бийти, сякаш е малко изненадан. — Това всъщност не е обикновена жица. Нито мълнията е истинска мълния, нито дървото — истинско дърво. Джоана, ти познаваш дърветата по-добре от всички нас. Досега това дърво щеше да е унищожено, нали така?
— Да — отговаря тя мрачно.
— Не се тревожете за жицата — тя ще направи точно това, което ви казвам — уверява ни Бийти.
— А ние къде ще бъдем в това време? — пита Финик.
— Достатъчно далече в джунглата, за да сме в безопасност — отговаря Бийти.
— Тогава професионалистите също ще са в безопасност, освен ако не са близо до водата — отбелязвам аз.
— Точно така — казва Бийти.
— Но всички миди и раци ще се изпекат — казва Пийта.
— Не просто ще се изпекат — казва Бийти. — Най-вероятно ще унищожим завинаги това място като източник на храна. Но ти откри други годни за ядене неща в джунглата, нали, Катнис?
— Да. Плъхове и ядки — казвам аз. — И имаме спонсори.
— Добре. Едва ли ще е проблем — казва Бийти. — Но тъй като сме съюзници и са нужни усилията на всички ни, решението дали да опитаме да го направим, или не, зависи от вас четиримата.
Наистина приличаме на ученици. Напълно неспособни да оборим теорията му с други доводи, освен най-елементарни тревоги. Повечето от които нямат нищо общо с неговия план. Поглеждам обърканите лица на останалите.
— Защо не? — казвам аз. — Ако планът се провали, нищо лошо не е станало. Ако успее, има доста добър шанс да ги убием. А дори и да се провали и да убием само морските животни, Брут и Енобария също ги губят като източник на храна.
— Предлагам да опитаме — казва Пийта. — Катнис е права.
Финик поглежда Джоана и повдига вежди. Няма да се съгласи без нея.
— Хубаво — казва тя накрая. — Във всеки случай е по-добре, отколкото да ги преследваме в джунглата. А и се съмнявам, че ще се досетят за плана ни, тъй като самите ние едва го разбираме.
Бийти иска да огледа дървото на мълнията, преди да свърже жицата към него. Ако се съди по слънцето, сега е около девет сутринта. Във всеки случай скоро трябва да напуснем нашия плаж. Разваляме лагера, стигаме по брега до участъка на мълнията и се насочваме навътре в джунглата. Бийти все още няма сили да се изкачи сам по склона, затова Финик и Пийта се редуват да го носят. Оставям Джоана да води, защото пътят до дървото следва почти права линия и преценявам, че не може да ни отведе в погрешна посока. Освен това, мога да нанеса малко повече поражения със стрели, отколкото тя — с две брадви, затова е най-добре именно аз да вървя отзад.
Въздухът е тежък и се носи мирис на плесен. Измъчва ни още от самото начало. Ще ми се Хеймич да престане да ни праща хляб от Окръг 3 и да ни намери нещо от Окръг 4, защото през последните два дена от мен буквално се лее пот. Въпреки че ядох риба, копнея за сол. Едно парче лед също няма да е лоша идея. Или глътка студена вода. Благодарна съм за онова, което тече от дърветата, но то е със същата температура като морската вода и въздуха, като другите трибути и мен. Все едно, че живеем в тенджера.
Когато наближаваме дървото, Финик предлага аз да водя.
— Катнис може да чува силовото поле — обяснява той на Бийти и Джоана.
— Да го чува ли? — пита Бийти.
— Само с ухото, което ми излекуваха в Капитола — казвам аз. Познайте кого не мога да заблудя с тази история? Бийти. Защото той със сигурност си спомня как ме научи да откривам силовите полета, а и във всеки случай, вероятно силовите полета не издават звук. Но кой знае защо той не оспорва твърдението ми.
— Тогава нека Катнис да върви първа — казва той, като спира за миг да избърше замъглените си очила. — Със силовите полета шега не бива.
Не можем да сбъркаме дървото на мълнията, тъй като се извисява високо над другите. Събирам шепа орехи, казвам на всички да чакат, а аз се изкачвам бавно по склона и подхвърлям орехите пред себе си. Но виждам силовото поле почти веднага, още преди да го уцели някой орех, защото то е само на петнайсетина метра разстояние. Обхождам с поглед зелената растителност пред мен и виждам квадрата с вълничките високо горе от дясната ми страна. Хвърлям един орех натам и го чувам как изцвърчава в потвърждение.
— Стойте под дървото на мълнията — казвам на останалите.
Разпределяме си задачите. Финик пази Бийти, докато той оглежда дървото. Джоана залага канелката да извлече вода, Пийта събира орехи, а аз отивам на лов. Изглежда дървесните плъхове не изпитват никакъв страх от хора, затова с лекота убивам три. Шумът на вълната в десет часа ми напомня, че трябва да тръгвам обратно. Връщам се при другите и почиствам улова си. После начертавам линия на земята на няколко метра от силовото поле, за да ни подсеща да не се приближаваме много, и двамата с Пийта се залавяме да печем орехи и да нанизваме месото на плъховете на шишчета.
Бийти още се върти около дървото, правейки неизвестно какво — измервания или нещо подобно. Обелва парче кора от дървото, идва при нас и го хвърля към силовото поле. То отскача, проблясва и пада на земята. След няколко мига възвръща първоначалния си цвят.
— Е, това обяснява много неща — казва Бийти. Поглеждам Пийта, не успявам да се сдържа и прехапвам устни, за да не се разсмея, тъй като това не обяснява абсолютно нищо на никого, освен на Бийти.
Някъде по това време чуваме прищракването от съседния сектор, което означава, че е единайсет часът. Тук звукът се чува много по-силно. Всички се вслушваме напрегнато.
— Не е механичен звук — казва категорично Бийти.
— Сигурно са насекоми — казвам аз. — Някакви бръмбари.
— Нещо с щипци — добавя Финик.
Звукът се усилва, сякаш усеща, че наблизо има жива плът. Каквото и същество да издава този звук, обзалагам се, че може да смъкне плътта от костите ни за секунди.
— И без това трябва да се махаме оттук — казва Джоана. — Остава по-малко от час, преди да започнат мълниите.
Но не отиваме много далече. Стигаме до същото дърво в участъка с кървавия дъжд. Устройваме си нещо като пикник — сядаме, ядем храната от джунглата и чакаме светкавицата, която означава, че е обяд. Щракането сега е по-слабо и Бийти ме моли да се покатеря на дървото и да видя какво става. Когато мълнията удря, тя е ослепителна, дори оттук, дори на силното слънце. Тя обгръща изцяло далечното дърво, то проблясва в гореща синьо-бяла светлина и във въздуха пращи електричество. Слизам и съобщавам откритията си на Бийти, който изглежда доволен, макар да не си служа с много научни термини.
По заобиколен път се връщаме на пясъчната ивица в участъка на десет часа. Пясъкът е гладък и влажен, почистен от наскоро преминалата вълна. Общо взето, Бийти ни дава свободен следобед, докато подготвя жицата си. Тъй като тя е неговото оръжие и разчитаме изцяло на неговите познания, имаме странното чувство, че са ни пуснали по-рано от училище. Първо се редуваме да спим в сенчестия край на джунглата, но късно следобед всички са будни и неспокойни. Тъй като това може да е последният ни шанс да хапнем морска храна, решаваме да си устроим пиршество. Под ръководството на Финик ловим риба с импровизирани харпуни и събираме миди, дори се гмуркаме за стриди. Последната част ми харесва най-много, но не защото особено обичам стриди. Опитвала съм ги само веднъж, в Капитола, и ми се сториха лигави. Но тук, дълбоко под водата, е прекрасно, все едно съм в друг свят. Водата е много бистра, преминават пасажи от яркоцветни риби, а пясъчното дъно е украсено със странни морски цветя.
Джоана стои на пост, докато Финик, Пийта и аз почистваме и подреждаме морската храна. Пийта току-що е разтворил с усилие една стрида, когато го чувам как се разсмива:
— Хей, погледнете това! — Той вдига блестяща, съвършено оформена перла, голяма колкото грахово зърно. — Знаеш ли, че ако приложиш достатъчно налягане върху въглищата, те се превръщат в перли — обяснява той сериозно на Финик.
— Не, не се превръщат — отговаря Финик пренебрежително. Но аз се разсмивам, като си спомням, че именно с тези думи Ефи Тринкет ни представи на хората от Капитола миналата година, преди някой изобщо да ни познава. Като въглища, превърнати в перли от тежестта на съществуването си. Красота, родена от болката.
Пийта изплаква перлата във водата и ми я подава.
— За теб е.
Поставям я на дланта си и гледам на слънчевата светлина преливащата се във всички цветове на дъгата повърхност. Да, ще я запазя. През няколкото часа живот, които ми оставят, ще я залазя близо до себе си. Ще приема този последен подарък от Пийта. Единственият, който мога наистина да приема. Може би той ще ми даде сили в последните мигове.
— Благодаря — казвам и я стискам в ръка. Вглеждам се хладно в сините очи на човека, който сега е най-големият ми противник, човека, който е готов да пожертва собствения си живот за мен. И си обещавам, че ще проваля плана му.
Смехът изчезва от сините очи и те се взират толкова напрегнато в моите, че сякаш могат да прочетат мислите ми.
— Медальонът не подейства, така ли? — казва Пийта, въпреки че е до Финик. Въпреки че всички го чуват. — Катнис?
— Подейства — отговарям аз.
— Но не така, както исках — казва той и отклонява погледа си. След това не поглежда нищо друго, освен стридите.
Точно почваме да се храним, когато се появява парашут и носи две добавки към храната ни. Бурканче с пикантен червен сос и нова пратка хлебчета от Окръг 3. Финик, разбира се, веднага ги преброява.
— Пак са двайсет и четири — казва той.
Значи, трийсет и две хлебчета. Всеки от нас взима по пет и остават седем, които не могат да се разделят по равно. Това е хляб само за един човек.
Соленото месо на рибата, сочните миди. Дори стридите изглеждат апетитни, сосът силно подобрява вкуса им. Тъпчем се, докато накрая не можем да сложим в устата си нито хапка повече, и пак остава храна. Но тя ще се развали и я хвърляме във водата, за да не я намерят професионалните трибути, когато си тръгнем. Никой не се притеснява за черупките. Водата ще ги отнесе.
Не ни остава нищо друго, освен да чакаме. Двамата с Пийта седим до водата, хванати за ръце, безмълвни. Той каза каквото имаше за казване снощи, и то не ме накара да променя решението си, а и нищо, което аз кажа, няма да промени неговото. Времето за подаръци с цел убеждаване свърши.
Но аз пазя перлата — сложила съм я заедно с канелката и мехлема в парашутчето, завързано на кръста ми. Надявам се да стигне обратно до Окръг 12.
Майка ми и Прим няма да забравят да я върнат на Пийта, преди да ме погребат.
Химнът започва, но тази вечер в небето няма лица. Публиката е жадна за кръв и сигурно се е изнервила. Но капанът на Бийти явно изглежда достатъчно обещаващ, след като гейм-мейкърите не са предприели нови атаки. Може би просто са любопитни да видят какво ще стане.
Когато според нас с Финик наближава девет часът, тръгваме от осеяния с мидени черупки лагер, стигаме по брега до участъка на дванайсетия час и на лунната светлина тихо се насочваме към дървото. Преяли сме и за разлика от сутринта изкачването е по-трудно и се задъхваме. Започвам да съжалявам, че съм изяла последните десетина стриди.
Бийти си избира Финик за помощник, а ние, останалите, стоим на пост. Бийти размотава много жица и не бърза да я свърже към дървото. Казва на Финик да закрепи единия край за един счупен клон и да пусне другия на земята. После Бийти и Финик застават от двете страни на дървото, подават си макарата един на друг и омотават жицата около ствола. Отначало ми се струва, че я омотават произволно, но после виждам как откъм страната, където е застанал Бийти, на лунната светлина се появява нещо като сложен лабиринт от нишки. Чудя се дали начинът, по който полагат жицата, има някакво значение, или целта е да накарат публиката да се замисли. Обзалагам се, че повечето спонсори знаят за електричеството толкова, колкото и аз.
Работата по ствола на дървото приключва точно когато чуваме, че се задава вълната. Тя тръгва винаги от участъка на десетия час, но така и не определих точно в кой момент. Сигурно първо насочват водата натам, после се явява самата вълна и следва наводнението. Но небето ми казва, че е десет и трийсет.
Сега Бийти разкрива останалата част от плана. Тъй като двете с Джоана сме най-бързи, той иска да тръгнем надолу през джунглата и по пътя да размотаваме жицата след нас. Да я положим по брега в участъка на дванайсет часа и да пуснем металната макара, заедно с остатъка от жицата, дълбоко във водата. Да проверим дали е потънала на дъното и да тичаме обратно към джунглата. Ако тръгнем веднага, ще успеем да се върнем на безопасно място.
— Искам да отида с тях, за да ги пазя — бързо казва Пийта. Знам, че след историята с перлата не иска да ме изпусне от поглед.
— Много си бавен. А и ми трябваш тук. Катнис ще се пази — казва Бийти. — Няма време да спорим. Съжалявам. Ако искаме момичетата да се върнат живи и здрави, трябва да тръгнат сега. — Той подава макарата на Джоана.
И на мен този план не ми харесва особено. Мога ли да защитавам Пийта от разстояние? Но Бийти е прав. С този крак Пийта е много бавен и няма да слезе по склона навреме. Двете с Джоана сме най-бързите и се придвижваме най-уверено в джунглата. Не се сещам за друга възможност. Като се изключи Пийта, единственият, на когото имам доверие, е Бийти.
— Няма страшно — казвам на Пийта. — Оставяме макарата долу и веднага се връщаме.
— Но не в участъка на мълнията — напомня ми Бийти. — Тръгнете към дървото в сектора между един и два часа. Ако видите, че нямате време, придвижете се към следващия сектор. Но в никакъв случай не се връщайте на брега, преди да преценя пораженията.
Обгръщам с ръце лицето на Пийта:
— Не се тревожи. Ще се видим в полунощ. — Целувам го и преди да успее да възрази още нещо, го пускам и се обръщам към Джоана: — Готова ли си?
— Защо не? — казва Джоана, като свива рамене. И на нея не й е приятно да сме в един отбор. Но сега всички сме хванати в капана на Бийти. — Ти пази, аз ще размотавам. После ще се сменим.
Без повече обсъждане тръгваме надолу по склона. Всъщност почти не разговаряме. Действаме в доста добър синхрон — едната размотава макарата, другата пази. Изминали сме половината разстояние, когато чуваме как щракането се усилва — това означава, че минава единайсет.
— По-добре да побързаме — казва Джоана. — Искам да се отдалечим достатъчно от водата, преди да удари мълнията. За всеки случай — ако Волтс е сбъркал с изчисленията.
— Дай ми макарата за малко — казвам аз. Да размотаваш жицата е по-трудно, отколкото да пазиш, а и тя го прави вече от доста дълго.
— Заповядай — казва Джоана и ми подава макарата.
Все още и двете държим металния цилиндър, когато усещаме лека вибрация. Изведнъж тънката златна жица, която виси отгоре, се връща и се увива около китките ни. После отрязаният край пропълзява като змия в краката ни.
Трябва ни само секунда, за да схванем този бърз обрат на събитията. Двете се споглеждаме, но не е нужно да го казваме на глас. Някой, не много далече зад нас, е прерязал жицата. И ще ни връхлети всеки момент.
Освобождавам ръката си от жицата и вече съм издърпала една стрела, когато металният цилиндър се стоварва странично върху главата ми. Следващото, за което си давам сметка, е, че лежа по гръб в лианите, с ужасна болка в лявото слепоочие. Нещо не е наред с очите ми. Виждам всичко размазано и нещата ту се появяват на фокус, ту изчезват, докато се напрягам да събера двете луни, носещи се по небето, в една. Не мога да дишам и осъзнавам, че Джоана е седнала на гърдите ми и с колене притиска раменете ми към земята.
Усещам пробождане в горната част на лявата си ръка. Мъча се да се освободя, но нямам сили. Джоана забива нещо — сигурно острието на ножа си — в плътта ми и го завърта. Усещам ужасна болка и разкъсване — по китката ми потича нещо топло и се събира в дланта ми. Тя рязко натиска ръката ми и половината ми лице се покрива със собствената ми кръв.
— Лягай долу! — изсъсква тя. Тежестта й се вдига от тялото ми и оставам сама.
Лягай долу?, чудя се аз. Какво? Какво става? Затварям очи, за да не виждам необяснимата сцена, докато се опитвам да проумея ситуацията.
В главата ми се върти само картината, в която Джоана блъска Уайърс на брега. Лягай долу? Но тя не нападна Уайърс. Не и по този начин. Все едно — аз не съм Уайърс. Не съм Нътс. Думите й продължават да отекват в ума ми: Лягай долу!
Приближаващи стъпки. Двама са. Стъпват тежко, не се крият.
Гласът на Брут:
— Можеш да я считаш за мъртва! Хайде, Енобария! — Стъпките се отдалечават в нощта.
Мъртва ли съм? Ту идвам в съзнание, ту се унасям отново, докато търся отговор. Наистина ли ме считат за мъртва? Не съм в позиция да оспорвам това. Всъщност рационалното мислене е истинско усилие. Поне това знам. Джоана ме нападна. Стовари онзи цилиндър върху главата ми. Сряза ръката ми и вероятно нанесе непоправими увреждания на вените и артериите ми. После, преди да има време да ме довърши, се появиха Брут и Енобария.
Съюзът приключи. Финик и Джоана сигурно са се споразумели да ни нападнат тази вечер. Права бях, че трябваше да тръгнем сутринта. Не знам на чия страна е Бийти, но и той, като мен, е лесна плячка.
Пийта! Изпадам в паника и веднага отварям очи. Пийта ме чака горе до дървото, неподозиращ нищо и напълно неподготвен. Може би Финик вече го е убил. „Не“, прошепвам аз. Брут и Енобария се намираха близо до нас, когато прерязаха жицата. Финик, Бийти и Пийта няма как да знаят какво става тук долу. Може би само се чудят какво се е случило, защо жицата се е отпуснала, а може би дори е отскочила обратно към дървото. Това едва ли е било сигнал за Финик да убие Пийта? Сигурно Джоана самостоятелно е решила, че е дошло време да скъса с нас. Да ме убие. Да избяга от професионалистите. И да се върне колкото може по-бързо при Финик.
Не знам. Не знам. Знам само, че трябва да се върна при Пийта и да пазя живота му. Нужен ми е всеки грам воля, първо за да седна и после да се изправя на крака, като се облягам на едно дърво. Истински късмет е, че намирам опора, защото джунглата се люлее под краката ми. Изведнъж залитам напред и повръщам цялото пиршество от морска храна. Разтърсвам се от напъни и накрая в мен едва ли е останала и една стрида. Треперя, потя се и преценявам физическото си състояние.
Вдигам пострадалата ръка, тя опръсква лицето ми с кръв и светът отново се люшва тревожно. Стисвам очи и се вкопчвам в дървото, докато нещата се поуспокоят. После правя няколко предпазливи крачки до съседното дърво, отскубвам малко мъх и без да погледна втори път раната, стегнато превързвам ръката си. Така е по-добре. Определено е по-добре да не я виждам. После предпазливо докосвам раната на главата си. Има голяма цицина, но не много кръв. Очевидно има някакво вътрешно увреждане, но няма да умра от загуба на кръв. Поне не от тази рана.
Избърсвам ръцете си с мъх и несигурно хващам лъка с ранената си ръка. Прикрепвам стрела към тетивата. Заставям краката си да потеглят нагоре по склона.
Пийта. Моето предсмъртно желание. Моето обещание. Да го спася. Надеждата ми леко се усилва, когато осъзнавам, че трябва да е жив, защото не съм чула оръдеен гръм. Може би Джоана е действала сама, знаейки, че Финик ще застане на нейна страна, щом намеренията й му станат ясни. Не мога да разбера точно в какви отношения са те двамата. Спомням си как той се обърна към нея за потвърждение, преди да се съгласи да участва в плана на Бийти. Между тях има някакъв по-дълбок съюз, основан на дългогодишно приятелство и кой знае още какво. Следователно, ако Джоана се е настроила срещу мен, повече не бива да се доверявам на Финик.
Стигам до това заключение само секунди преди да чуя как някой тича надолу по склона към мен. Нито Пийта, нито Бийти могат да се движат с такова темпо. Залягам зад завесата от лиани точно навреме. Финик прелита покрай мен. Кожата му е тъмна от мехлема и скача през шубраците като елен. Той стига до мястото, където бях нападната, и сигурно вижда кръвта.
— Джоана! Катнис! — провиква се той. Не помръдвам и след малко той тръгва в посоката, в която поеха Джоана и професионалистите.
Движа се толкова бързо, колкото мога, без да ми се завие свят. Пулсът ми е ускорен и го усещам в слепоочията си. Пощракването на насекомите, вероятно възбудени от миризмата на кръв, става все по-силно и накрая се превръща в непрекъснато бучене в ушите ми. Не, чакай. Може би пищенето в ушите ми се дължи на удара. Няма да разбера, докато насекомите не замлъкнат. Но когато те замлъкнат, ще започнат мълниите. Трябва да се движа по-бързо. Трябва да стигна до Пийта.
Прекъсва ме оръдейният гръм. Някой е загинал. Знам, че точно сега, когато всички тичат наоколо въоръжени и уплашени, това може да е всеки. Но който и да е той, смъртта му ще предизвика всеобща битка през тази нощ. Всеки ще е готов първо да убие другия, а после да мисли какви са били мотивите му. Заставям краката си да тичат.
Нещо ме спъва и ме просва на земята. Усещам как се обвива около мен и се оплитам в острите му нишки. Мрежа! Трябва да е някоя от хитроумните мрежи на Финик, разположена така, че да попадна в нея, а той сигурно чака наблизо с тризъбец в ръка. Известно време се мятам насам-натам, като само затягам мрежата още по-силно около себе си, а после я зървам на лунната светлина. Недоумяващо вдигам ръка и виждам, че е оплетена в лъскави златни нишки. Това изобщо не е някоя от мрежите на Финик, а жицата на Бийти. Внимателно се изправям на крака и откривам, че съм се оплела в част от нея, която се е закачила за ствола на едно дърво. Бавно се освобождавам от жицата и продължавам нагоре.
Хубавото е, че съм на прав път и не съм дотолкова дезориентирана от раната на главата, че да изгубя чувството си за посока. Лошото е, че жицата ми е напомнила за задаващата се гръмотевична буря. Още чувам насекомите, но дали не започват да утихват?
Тичам нагоре, като използвам развитата жица вляво от мен за ориентир, но много внимавам да не я докосвам. Щом насекомите утихват и първата светкавица всеки момент ще удари дървото, цялото електричество ще потече надолу по жицата и който я докосне, ще умре.
Дървото изплува пред погледа ми — стволът му е окичен със златни гирлянди. Забавям ход и се мъча да се прикрия, но имам късмет, че изобщо мога да се задържа на краката си. Оглеждам се за някаква следа от останалите. Никой. Тук няма никой.
— Пийта? — викам го тихо. — Пийта?
Отговаря ми тих стон, обръщам се рязко и виждам, че малко по-нагоре някой лежи на земята.
— Бийти! — възкликвам аз, приближавам се и се навеждам към него. Стенанието трябва да е било неволно. Той не е в съзнание, но не виждам рана, освен дълга тясна резка под сгъвката на лакътя му. Откъсвам шепа мъх, несръчно превързвам раната и се опитвам да го събудя.
— Бийти! Бийти, какво става! Кой те рани? Бийти! — Разтърсвам го така, както никога не бива да се разтърсва ранен човек, но не знам какво друго да направя. Той простенва отново и вдига ръка, за да ме отблъсне.
Тогава забелязвам, че държи нож — мисля, че е ножът на Пийта — който е хлабаво омотан в жица. Изправям се озадачена и повдигам жицата — виждам, че другият край е прикрепен към дървото. Спомням си, че преди да почне да омотава дървото, Бийти закачи друго, много по-късо парче жица за един клон и остави другия му край на земята. Тогава си помислих, че има някакво значение за електричеството и я оставя така сигурно за да я използва по някакъв начин по-късно. Но явно не му е останало време за нея, защото на земята има поне двайсет-двайсет и пет метра жица.
Взирам се нагоре с присвити очи и осъзнавам, че сме само на няколко крачки от силовото поле. Ето го издайническият квадрат, високо горе вдясно, точно там, където беше тази сутрин. Какво е направил Бийти? Дали не се е опитал да забие ножа в силовото поле, както по-рано неволно направи Пийта? И за какво е тази жица? Дали това не е резервният му план? Дали не се е канил да изпрати енергията от мълнията в силовото поле, ако основният план се провали? И какво би постигнал така? Нищо? Много? Да ни изпържи всичките? Силовото поле също представлява главно енергия. Онова в Тренировъчния център беше невидимо. Това отразява джунглата като огледало. Но го видях как потрепва, когато ножът на Пийта се удари в него и когато го обстрелвах със стрелите си. Истинският свят се намира точно зад него.
Ушите ми вече не звънтят. Значи в крайна сметка са били насекомите. Вече съм сигурна, защото те бързо замират и не чувам нищо друго, освен звуците на джунглата. Бийти е безполезен. Не мога да го събудя. Не мога да го спася. Не знам какво се е опитвал да направи с ножа и жицата, а и той не е в състояние да ми обясни. Превръзката от мъх на ръката ми е мокра и няма смисъл да се залъгвам. Вие ми се свят и след минути ще припадна. Трябва да се отдалеча от това дърво и…
— Катнис! — чувам гласа му някъде отдалече. Но какво прави? Досега Пийта трябва да е разбрал, че всички ни преследват. — Катнис!
Не мога да го защитя. Не мога да се движа бързо или да стигна далече и никак не съм уверена в способността си да стрелям. Правя единственото, което мога, за да отвлека вниманието на нападателите от него и да го привлека към себе си.
— Пийта! — крещя аз. — Пийта! Тук съм! Пийта! — Да, ще ги привлека тук, всички, които са близо до мен, ще ги накарам да се откажат от Пийта и да се приближат към мен и дървото, върху което след малко ще падне светкавицата — то скоро ще се превърне в оръжие. — Тук съм! Тук съм! — Той няма да успее. Не и с този крак в тъмното. Никога няма да стигне навреме. — Пийта!
Виковете ми са подействали. Чувам ги как идват. Двама са. Пробиват си път през джунглата. Коленете ми започват да се подгъват и сядам до Бийти. Вдигам лъка и стрелата, готова да стрелям. Дали ако успея да ги убия, Пийта ще се справи с останалите?
Енобария и Финик стигат до дървото, където ще удари светкавицата. Не ме виждат, защото са с гръб към мен, а и кожата ми е намазана с мехлем. Прицелвам се във врата на Енобария. Ако имам късмет, когато я убия, Финик ще се скрие зад дървото, точно когато удари светкавицата. А това ще стане всеки миг. Насекомите вече са почти притихнали. Мога да ги убия и двамата.
Още един оръдеен гръм.
— Катнис! — Това е гласът на Пийта, но този път не отговарям. Бийти още диша слабо до мен. Двамата с него скоро ще умрем. Финик и Енобария ще умрат. Пийта е жив. Прозвучаха два оръдейни гърмежа. Брут, Джоана, Чаф. Двама от тях са вече мъртви. Така на Пийта ще му остане да убие само един трибут. И това е възможно най-доброто, което мога да направя. Един враг.
Враг. Враг. Мъча се да си припомня нещо, свързано с тази дума. Нещо, което чух наскоро. Изражението на Хеймич. Катнис, когато си на арената… Намръщената гримаса, лошото предчувствие. Какво?, чувам собствения си глас, който се изостря, за да посрещне неизреченото обвинение. Просто помни кой е врагът, казва Хеймич. Това е всичко.
Последният съвет на Хеймич към мен. Защо трябваше да ми напомня? Винаги съм знаела кой е врагът. Който ни уморява от глад, който ни измъчва, който ни убива на арената. Който скоро ще убие всички, които обичам.
Отпускам лъка, когато осъзнавам какво е искал да каже. Да, знам кой е врагът. И това не е Енобария.
Най-после разбирам защо Бийти държи ножа. С треперещи ръце изхлузвам жицата от дръжката, увивам я около стрелата точно над перата и я прикрепвам с възел, научен в Тренировъчния център.
Изправям се, обръщам се към силовото поле и сега всеки може да ме види, но вече не ме интересува. Интересува ме само къде да насоча върха на стрелата си — къде би забил Бийти ножа, ако беше в състояние да избира. Вдигам лъка към потрепващия квадрат, към слабото място, към… как го нарече той тогава? Процепът в бронята. Пускам стрелата да излети, виждам как попада в целта и изчезва, като дърпа златната нишка след себе си.
Косата ми настръхва и мълнията удря дървото.
По жицата пробягва бял отблясък и за миг куполът избухва в ослепителна синя светлина. Експлозията ме хвърля на земята — тялото ми вече е безполезно и парализирано, очите — широко отворени и върху мен се посипват искри. Не мога да стигна до Пийта. Не мога да стигна дори до перлата си. Напрягам очи, за да уловя един последен красив образ, който да отнеса със себе си.
Точно преди да започнат експлозиите, виждам една звезда.
Всичко изригва изведнъж. Земята експлодира и се посипва дъжд от пръст и растения. Дърветата избухват в пламъци. Дори небето се изпълва с пъстри цветя от светлина. Не мога да проумея защо бомбардират небето, докато не осъзнавам, че там горе гейм-мейкърите изстрелват фойерверки, докато истинското унищожение се осъществява на земята. За всеки случай — ако гледката от унищожаването на арената и всички трибути не се окаже достатъчно забавна. Или може би като празнична заря за кървавата ни смърт.
Ще оставят ли някого да оцелее? Ще има ли победител в седемдесет и петите Игри на глада. Може би не. В края на краищата, какво са Юбилейните игри, освен… какво прочете президентът Сноу от картичката?
„… напомняне към бунтовниците, че дори най-силните сред тях не могат да победят властта на Капитола…“
Дори най-силните сред силните няма да възтържествуват. Може би изобщо не са имали намерение да излъчат победител в тези Игри. Или може би последният ми бунтарски акт ги е принудил да действат така.
Извинявай, Пийта, мисля си аз. Извинявай, че не можах да те спася. Да го спася ли? С унищожаването на силовото поле най-вероятно отнех и последния му шанс да се спаси и го обрекох на смърт. Може би, ако всички бяхме играли по правилата, щяха да го оставят жив.
Ховъркрафтът се материализира над мен без предупреждение. Ако беше тихо и наблизо кацнеше сойка-присмехулка, щях да чуя как джунглата притихва, а после — и писъка на птицата, който предшества появата на ховъркрафта. Но при този обстрел никога не бих доловила нежния писък.
Лапата се спуска и увисва точно над мен. Металните нокти се плъзват под тялото ми. Искам да изкрещя, да побягна, да се измъкна със сила, но не мога да помръдна, безпомощна съм и се надявам единствено, че ще умра, преди да стигна до неясните фигури, които ме очакват там горе. Не са пощадили живота ми, за да ме увенчаят като победител, а за да направят смъртта ми колкото е възможно по-бавна и по-публична.
Най-лошите ми страхове се потвърждават, когато лицето, което ме посреща в ховъркрафта, е на Плутарх Хевънсбий, главния гейм-мейкър. Как съсипах прекрасната му идея за Игри, в които арената е тиктакащ часовник, а участниците са бивши победители. Той ще пострада заради този провал, вероятно ще бъде екзекутиран, но не и преди да ми отмъсти. Протяга ръка към мен и си мисля, че се кани да ме удари, но той прави нещо по-лошо. Затваря с два пръста клепачите ми и се чувствам беззащитна. Всичко потъва в мрак. Сега могат да правят с мен каквото желаят, без да го видя.
Сърцето ми бие толкова силно, че от раната на ръката ми пак почва да блика кръв. Мислите ми се замъгляват. Възможно е все пак да умра от загуба на кръв, преди да успеят да ме свестят. Преди да изгубя съзнание, прошепвам благодарност към Джоана Мейсън за отличната рана, която ми нанесе.
Когато отново изплувам в полусъзнание, усещам, че лежа на болнично легло и в лявата ми ръка са забити тръби. Опитват се да ме поддържат жива, защото, ако умра тихо и неусетно, това ще бъде победа. Все още съм неспособна да помръдна, да отворя очи, да повдигна глава. Но като че ли мога да раздвижа дясната си ръка. Вдигам я и тя пада върху гърдите ми, сякаш е перка на риба — не, нещо по-неодушевено, — сякаш е клон. Не мога да координирам движенията си, не знам дали изобщо още имам пръсти на ръцете. И все пак успявам да извъртя ръка и да изтръгна тръбите. Разнася се продължителен пиукащ звук, но не мога да остана будна, за да разбера кой ще се отзове на него.
Когато пак идвам на себе си, ръцете ми са вързани за леглото, а тръбите са отново в ръката ми. Успявам да отворя очи и да понадигна глава. Намирам се в голяма стая с ниски тавани и сребриста светлина. Има две редици легла. Чувам дишането на, както предполагам, други победители. Срещу мен лежи Бийти. Към тялото му са свързани най-малко десет различни машини. Оставете ни да умрем спокойно! — изкрещявам мислено. Отпускам глава и отново изпадам в несвяст.
Когато най-после се събуждам, ремъците, с които бях вързана, ги няма. Вдигам ръка и установявам, че имам пръсти, които отново мога да движа по своя воля. Надигам се, сядам и се държа за леглото, докато стаята идва на фокус. На лявата ми ръка има превръзка, но тръбите са прибрани на стойката до леглото.
Сама съм, ако не броя Бийти, който още лежи срещу мен, все така прикован към цял арсенал от машини. Къде са останалите? Пийта, Финик, Енобария и… и… още един, нали? Един от тримата — Джоана, Чаф или Брут — беше още жив, когато започнаха да падат бомбите. Сигурна съм, че ще искат да накажат всички ни за назидание на другите. Къде ли са ги отвели? Дали са ги преместили от болницата в затвора?
— Пийта… — прошепвам аз. Толкова исках да го спася. Още съм решена да го направя. След като не успях да го спася на арената, трябва да го намеря и да го убия сега, преди Капитолът да му отреди някаква мъчителна смърт. Спускам крака от леглото и се оглеждам наоколо за оръжие. На масичката близо до Бийти виждам спринцовки в стерилни пластмасови опаковки. Идеално. Трябва ми само въздух и точно попадение в някоя вена.
Спирам за миг и обмислям дали да не убия Бийти. Но ако го направя, мониторите ще започнат да пиукат и ще ме хванат, преди да стигна до Пийта. Безмълвно обещавам да се върна и да го довърша, ако мога.
Гола съм, като се изключи тънката нощница, затова пъхам спринцовката под превръзката, която покрива раната на ръката ми. На вратата няма пазачи. Сигурно се намирам на километри под Тренировъчния център или в някоя крепост на Капитола, и няма възможност за бягство. Все едно. Не бягам, а само довършвам започнатата работа.
Промъквам се по тесния коридор и стигам до метална врата, която е леко открехната. Зад нея има някой. Изваждам спринцовката и я стисвам в ръка. Прилепвам се плътно към стената и се вслушвам в гласовете.
— Съобщенията са прекъснати в Седми, Десети и Дванайсети окръг. Но сега Единайсети контролира транспорта, така че има поне някаква надежда да успеят да изнесат храна.
Струва ми се, че е Плутарх Хевънсбий. Макар всъщност да съм разговаряла с него само веднъж. Някакъв дрезгав глас пита нещо.
— Не, съжалявам. Няма начин да стигнеш в Четвърти окръг. Но съм дал специални заповеди да я изведат оттам, ако е възможно. Друго не мога да направя, Финик.
Финик. Боря се да осмисля този разговор и факта, че той се води между Плутарх Хевънсбий и Финик. Толкова ли е близък и скъп на Капитола, че да бъде оправдан за престъпленията си? Или наистина не е имал представа какво се кани да прави Бийти? Той казва още нещо с дрезгав глас. Глас, пълен с отчаяние.
— Не ставай глупав. Това е най-лошото, което можеш да направиш. Така със сигурност ще причиниш смъртта й. Докато си жив ти, ще държат и нея жива като примамка — казва Хеймич.
Казва Хеймич! Натискам вратата и влизам с препъване в стаята. Хеймич, Плутарх и напълно съсипаният Финик седят около маса, отрупана с храна, която никой не яде. От кръглите прозорци струи дневна светлина, а в далечината виждам върховете на гора. Летим.
— Свърши ли със самоунищожението, скъпа? — казва Хеймич: в гласа му ясно долавям раздразнение. Но когато залитам напред, той идва и ме хваща за китките, за да ме задържи. Поглежда ръката ми. — Значи така — ти и една спринцовка срещу Капитола? Виждаш ли, ето защо никой не те оставя ти да правиш плановете. — Взирам се неразбиращо в него. — Пусни я. — Усещам как натискът върху дясната ми китка се усилва, докато накрая разтварям ръка и пускам спринцовката. Той ме настанява на един стол до Финик.
Плутарх слага пред мен купа бульон. Едно хлебче. Пъхва лъжица в ръката ми.
— Яж — казва той с много по-мил тон от Хеймич.
Хеймич сяда точно пред мен.
— Катнис, ще ти обясня какво се случи. Не искам да задаваш никакви въпроси, докато не свърша. Ясно ли е?
Кимвам сковано. И той ми разказва следното:
Имало план да ни измъкнат от арената още от мига, в който били обявени Юбилейните игри. Трибутите-победители от окръг 3, 4, 6, 7, 8 и 11 били посветени в плана до различна степен. От няколко години Плутарх Хевънсбий бил част от нелегална група, поставила си за цел да събори властта на Капитола. Погрижил се жицата да е сред оръжията. Бийти имал задачата да унищожи силовото поле. Хлябът, който получихме на арената, бил код, посочващ времето на избавлението. Окръгът, от който бил хлябът, означавал деня. Третият ден. Броят на хлебчетата — часът. Двайсет и четири. Ховъркрафтът принадлежи на Окръг 13. Бони и Туил, жените от Окръг 8, които срещнах в гората, бяха прави за съществуването и отбранителните му способности. В момента пътуваме по много заобиколен път към Окръг 13. Междувременно в повечето окръзи на Панем има истински бунт.
Хеймич спира, за да разбере дали следвам мисълта му. Или може би е приключил за момента.
Това е ужасно много, за да го възприема — този сложен план, в който съм била пионка, точно както бях определена да бъда пионка в Игрите на глада. Използвана без съгласие, без да знам нищо. Поне в Игрите на глада знаех, че си играят с мен.
Предполагаемите ми приятели се оказват много по-потайни.
— Не ми казахте. — Гласът ми е също толкова дрезгав, като този на Финик.
— Не казахме нито на теб, нито на Пийта. Не можехме да рискуваме. Дори се тревожех, че по време на Игрите може да споменеш непредпазливата ми постъпка с часовника. — Плутарх измъква джобния си часовник и прокарва палец по кристала, като осветява сойката-присмехулка. — Разбира се, когато ти го показах, исках да ти съобщя нещо за арената. Очаквах, че ще бъдеш ментор. Мислех си, че това ще е първата стъпка да спечеля доверието ти. Не ми е хрумвало, че пак ще бъдеш трибут.
— Все още не разбирам защо Пийта и аз не бяхме посветени в плана — казвам.
— Защото щом силовото поле избухнеше, щяха да се опитат да заловят първо вас, и колкото по-малко знаехте, толкова по-добре — казва Хеймич.
— Първо нас ли? Защо? — казвам, като се опитвам да следя мисълта му.
— По същата причина, по която ние, останалите, приехме да умрем, за да ви спасим — казва Финик.
— Не, Джоана се опита да ме убие — казвам аз.
— Джоана те повали, за да извади проследяващото устройство от ръката ти и да отклони Брут и Енобария от теб — обяснява ми Хеймич.
— Какво? — Главата ужасно ме боли и искам да престанат да говорят със заобикалки. — Не разбирам за какво говорите…
— Трябваше да те спасим, защото ти си сойката-присмехулка, Катнис — казва Плутарх. — Докато ти си жива, ще живее и революцията.
Птицата, брошката, песента, къпините, часовникът, бисквитата, роклята, която избухна в пламъци. Аз съм сойката-присмехулка. Птицата, която е оцеляла въпреки плановете на Капитола. Символът на бунта.
Когато намерих Бони и Туил в гората, заподозрях нещо подобно, но не допусках, че е приело такива размери. А и никой не е искал да разбера тези неща. Спомням си как Хеймич се присмя на плановете ми да избягам от Окръг 12, да започна собствен бунт, дори на предположението, че Окръг 13 съществува. Извъртания и заблуди. А щом е успял да остане скрит зад маската на сарказма и алкохола толкова дълго и толкова убедително, за какво още ме е лъгал? Сещам се.
— Пийта — прошепвам аз и сърцето ми се свива.
— Останалите пазехме живота на Пийта, защото знаехме, че ако той умре, няма начин да те накараме да бъдеш съюзник с тях — казва Хеймич. — А не можехме да рискуваме да те оставим незащитена. — Думите му са сухи, изражението — непроменено, но не може да скрие сивия оттенък, който придобива лицето му.
— Къде е Пийта? — изсъсквам аз.
— Капитолът го залови заедно с Джоана и Енобария — казва Хеймич. И най-после има приличието да сведе очи.
От техническа гледна точка, аз съм невъоръжена. Но никой не бива при никакви обстоятелства да подценява пораженията, които могат да нанесат ноктите, особено ако набелязаната жертва е неподготвена. Хвърлям се през масата и забивам своите в лицето на Хеймич, при което бликва кръв и наранявам едното му око. После и двамата започваме да си крещим ужасни обиди и знам, че Хеймич едва се сдържа да не ме разкъса, но аз съм сойката-присмехулка. Аз съм сойката-присмехулка и дори при сегашното положение е твърде трудно да ме спасят.
Някой друг помага на Финик и пак се озовавам на леглото — тялото ми е стегнато с ремъци, китките ми са вързани отстрани, затова мога единствено разярено да удрям глава в леглото. Усещам пробождане от игла в ръката си, а главата ме боли толкова силно, че спирам да се съпротивлявам и просто надавам ужасни, жални вопли като умиращо животно, докато накрая оставам без глас.
Лекарството ме успокоява, но не ме приспива и изпадам в някакво замаяно състояние на тъпа болка в продължение на цяла вечност. Отново слагат тръбите и ми говорят с успокоителни гласове, които изобщо не стигат до мен. Мисля си единствено за Пийта, който лежи някъде на подобна маса, докато се опитват да изтръгнат от него информация, която той изобщо не притежава.
— Катнис. Катнис, извинявай. — Гласът на Финик прониква в съзнанието ми. Може би защото изпитваме една и съща болка. — Исках да се върна за него и Джоана, но не можех да помръдна.
Не отговарям. Добрите намерения на Финик Одеър ни най-малко не ме интересуват.
— Той е в по-добро положение от Джоана. Много бързо ще разберат, че не знае нищо. И няма да го убият, защото мислят, че могат да го използват срещу теб.
— Като примамка ли? — казвам аз, загледана в тавана. — По същия начин, както биха използвали Ани, така ли, Финик?
Чувам, че плаче, но не ме е грижа. Сигурно няма да си направят труда да я разпитват, толкова е побъркана. Потънала е в бездната на лудостта още преди години по време на своите Игри. Има голяма вероятност и аз да съм тръгнала натам. Може би вече полудявам и никой не смее да ми го каже. Чувствам се достатъчно обезумяла.
— По-хубаво щеше да е мъртва — казва той. — По-хубаво щеше да е всички да сме мъртви, и ние двамата. Щеше да е най-добре.
Е, сега няма какво да кажа. Едва ли мога да го оспорвам, нали самата аз тръгнах да убия Пийта със спринцовка. Наистина ли искам смъртта му? Това, което искам… това, което искам, е да си го върна обратно. Но сега вече никога няма да си го върна. Дори бунтовническите сили да успеят по някакъв начин да свалят властта на Капитола, може да сте сигурни, че президентът Сноу няма да пропусне накрая да пререже гърлото на Пийта. Не. Никога няма да си го върна. Тогава по-хубаво щеше да е мъртъв.
Но дали и Пийта мисли така, или ще продължи да се бори? Той е толкова силен и е толкова добър лъжец. Дали си мисли, че има шанс да оцелее? Или това изобщо не го интересува? То все едно не влизаше в плановете му. Вече се беше отказал от живота. Може би, ако знае, че съм спасена, дори е щастлив. Смята, че е изпълнил мисията си да запази живота ми.
Мисля, че го мразя дори повече, отколкото Хеймич.
Предавам се. Спирам да говоря, да реагирам, отказвам храна и вода. Могат да вкарват със системи в ръката ми каквото искат, но това не е достатъчно да поддържаш жив човек, който е изгубил волята си за живот. Минава ми и откачената мисъл, че ако наистина умра, може би ще оставят Пийта да живее. Не като свободен човек, но като авокс или нещо подобно, прислужник на бъдещите трибути от Окръг 12. Тогава може би ще намери начин да избяга. Моята смърт може да го спаси.
Но ако не може, няма значение. Достатъчно е да умра за отмъщение. Да накажа Хеймич, който превърна нас двамата с Пийта в пионки в своите Игри. Аз му се доверих. Оставих в ръцете му всичко, което обичах. А той ме предаде.
Виждаш ли, ето защо никой не те оставя ти да правиш плановете, каза той.
Вярно е. Никой човек с ума си не би ме оставил да правя плановете. Защото очевидно не мога да различа приятел от враг.
Много хора идват да ме видят, но думите им звучат като прищракването на насекомите в джунглата. Безсмислени и далечни. Опасни, но само ако се приближиш до тях. Щом усетя, че думите стават отчетливи, започвам да стена, докато ми дадат още обезболяващи, и вече не ги чувам.
Но идва момент, когато отварям очи и виждам, че ме гледа човек, който не мога да изключа от съзнанието си. Човек, който няма да ме моли, да ми обяснява или да ме убеждава да променя намеренията си, защото единствено той ме познава.
— Гейл — прошепвам аз.
— Здрасти, Катнип. — Той посяга надолу и отмята кичур коса от очите ми. На бузата му има пресен белег от изгаряне. Ръката му е в превръзка през рамото, виждам бинтове и под миньорската риза. Какво му се е случило? Как е дошъл тук? Сигурно вкъщи е станало нещо много лошо.
Въпросът не е толкова в това да забравя Пийта, колкото да си спомня останалите. Достатъчно е само да погледна Гейл, и лицата им нахлуват в настоящето и настояват да получат внимание.
— Прим?
— Жива е. Майка ти също. Успях да ги измъкна навреме — казва той.
— Значи не са в Окръг 12? — питам аз.
— След Игрите изпратиха самолети. Пуснаха запалителни бомби. — Той се поколебава. — Е, знаеш какво стана с „Таласъма“.
Наистина знам. Видях го как хвръкна във въздуха. Онзи стар склад, покрит с въглищен прах. Целият окръг е покрит с този прах. Представям си как запалителните бомби се сипят върху Пласта и ме обзема непознат до този момент ужас.
— Значи не са в Окръг 12? — повтарям аз. Сякаш с този въпрос ще отложа истината.
— Катнис — казва тихо Гейл.
Разпознавам този тон. Това е същият тон, с който говори на раненото животно, преди да нанесе смъртоносния удар. Инстинктивно вдигам ръка да възпра думите му, но той я улавя и я стисва здраво.
— Недей — прошепвам аз.
Но Гейл никога не крие нищо от мен.
— Катнис, няма вече Окръг 12.