Уейн се качи по стълбището на констабълския участък на Четвърти октант. Ушите му пареха. И защо ли копоите носеха толкова тесни шапки? Сигурно затова бяха толкова непохватни. А и професията им — да обикаляш из града и да дразниш порядъчните граждани. Макар да беше в Елъндел само от две седмици, Уейн вече имаше известна представа с какво се занимават през деня констаблите.
Отвратителна шапка. Неудобна. Съвсем естествено е човекът, който я носи, да е заядлив.
Отвори широката двукрила врата и влезе. Помещението, в което се озова, приличаше по-скоро на голяма килия. Дървена преграда, за да отделя гражданите от копоите, бюра, на които предимно се яде и се приказва за какво ли не, освен за работа.
Появата му накара неколцина униформени да се изправят, да го погледнат намръщено и дори да посегнат към револверите си.
— Кой е старшият тук? — викна Уейн строго.
Копоите го изгледаха изумено, после всички наскачаха, изпънаха униформи и побързаха да си сложат шапките. Същите като тази, която носеше той. Беше я трампил в един участък на Седми октант. Вместо нея остави доста хубава риза — напълно справедлива замяна, ако го питаха. В края на краищата ризата му беше копринена.
— Сигурно ви трябва капитан Бретин, сър! — докладва един от мъжете.
— Хубаво де, къде е той? — отново викна Уейн. Беше избрал подходящо произношение, след като бе подслушал разговора между двама копои. Хората не разбираха тънкости като „произношение“, „говор“ и „диалект“. Това са неща, които усвояваш с времето и средата, в която пребиваваш.
Хората смятаха, че Уейн имитира начини на говорене. Нищо подобно. Той буквално ги крадеше. Те бяха единственото, което все още му бе позволено да краде, като се имаше предвид праведният живот, който водеше от известно време.
Неколцина копои притеснено му посочиха една врата отстрани. Други дори козируваха. Уейн засука гъстия си фалшив мустак и тръгна към вратата.
Държеше се, сякаш се готви да я отвори със замах, но после се престори, че се колебае, и почука.
Бретин сигурно имаше по-висок чин от него. „Каква несправедливост — помисли си Уейн, докато влизаше в ролята. — От двайсет и пет години съм констабъл, а имам само три нашивки“. Би трябвало да го повишат преди цяла епоха.
Докато вдигаше ръка да почука отново, вратата се отвори и пред него се изпречи мършавото лице на Бретин.
— Какъв е този шум? Защо викате? — Изгледа Уейн. — Кой си ти?
— Капитан Гуфон Тренчант — отвърна Уейн. — Седми октант.
Бретин сведе за миг поглед към петлиците на Уейн, после пак огледа лицето му. Имаше един кратък миг на объркване, в който Уейн дори зърна в очите му паника. Питаше се дали си го спомня, или не. Градът бе голям, а и — доколкото бе чул Уейн — Бретин често бъркаше имената на хората.
— Аз… разбира се, капитане — запелтечи Бретин. — Познаваме ли се?
Уейн изпръхтя през фалшивите си мустаци.
— Миналата пролет седяхме на една маса на тържествената вечеря при председателя! — Усети, че вече е влязъл в ролята. Държеше се с увереността на богат наследник, беше нахакан като бригадир в стоманолеярна и говореше като видял и препатил капитан на констаблите.
Но вече от седмици бе в града, беше обикалял навсякъде — от кръчми до гари — и бе разговарял с много и различни хора. Имаше цял набор подходящи жаргони, които бе добавил към откраднатите досега. Дори в Дивите земи често отскачаше до града, за да си попълни колекцията. Където има хора, там е изборът.
— А, да… — Бретин закима. — Да. Тренчант. Спомних си. Доста Време мина оттогава.
— Това не е важно — отсече Уейн. — Чух, че държите тук арестувани от бандата на Изчезвачите. Благословена да е стоманата, човече! Трябваше ли да научаваме за това от вестниците?
— Но според разпоредбите… — Бретин се поколеба, забелязал, че всички ги гледат и ги слушат. — Влезте, ако обичате.
Уейн погледна през рамо. Нито един от присъстващите не се бе усъмнил в него. Дръж се като някой важен, престори се на ядосан и хората ще се отдръпват от пътя ти. Обикновен психологичен трик.
— Е, добре — рече той.
Бретин затвори вратата и заговори с тих, но авторитетен глас:
— Заловихме ги в нашия октант и престъпната им дейност бе на наша територия. Така че законът е на наша страна. Пратих на всички официално писмо.
— Официално писмо? Поквара и Гибел, човече! Знаеш ли колко такива писма получаваме на ден?
— Може би трябва да наемете някой да ги преглежда — отвърна Бретин малко сприхаво. — Аз така съм направил.
Уейн изпръхтя отново.
— Можеше поне да пратиш някой да ни информира.
— Може би следващия път. — Бретин изглеждаше доволен, че е спечелил спора и е обезоръжил разгневения си гост. — Доста сме заети с арестантите.
— Хубаво де. Кога ще ги прехвърлите на нас?
— Какво?! — Бретин се опули.
— Ние първи поискахме да ни бъдат предадени. Арестът е ваш, но следствието се води от нашия участък. Първият обир беше в нашия октант. — Информация, която знаеше от Уакс.
— Ще трябва да ни изпратите писмено искане.
— Пратихме официално писмо — отвърна Уейн.
Бретин се поколеба.
— Не го ли получихте? — попита Уейн. — Днес сутринта.
— Ъ-ъ-ъ… доста писма пристигат всяка сутрин.
— Нали каза, че си наел някой да ги преглежда.
— Отиде за закуски…
— А, така значи? Добре де, ще ми дадете ли поне един?
— От арестантите?
Уейн се наведе напред.
— Виж, Бретин, дай да приключваме с това. И двамата знаем, че можеш да ги държиш месеци, докато водим преписка за тях. Но никой от нас няма да спечели. Ти ще си имаш ядове, а ние ще изгубим възможността да спипаме приятелчетата им. Трябва да действаме бързо.
— И? — попита Бретин малко подозрително.
— Искам да разпитам поне двама-трима — отвърна Уейн. — Шефът ме прати специално. Пускаш ме при тях, оставяш ме пет минути и няма да си губим времето с молби за прехвърляне. Можеш да продължиш с тях, а ние ще потърсим главатаря им.
Гледаха се в очите. Според Уакс този, който успееше да разбие бандата на Изчезвачите, щеше да си осигури блестяща кариера. Но истинската награда щеше да е залавянето на главатаря. Успелият щеше да се радва на слава, повишение и дори прием сред каймака на обществото. Покойният лорд Петерус го бе направил, когато бе заловил Медния удушвач.
Беше доста рисковано да се допусне констабъл от съперничещо звено да разпитва задържаните. Но още по-неприятно бе да ти ги отнемат напълно.
— Колко време ще ви е нужно? — попита Бретин.
— Петнайсет минути за всеки.
Бретин присви очи.
— Десет минути с двама.
— Добре — склони Уейн. — Да го направим.
Отне им повече време, за да уредят формалностите, отколкото Уейн предполагаше. Констаблите очевидно не бързаха да свършат всяка друга работа, освен тази, която включваше горящи сгради или преследване на убийци по улиците. Ускоряваха темпото само ако беше заради някой богат и властен. Накрая все пак успяха да му осигурят стая, в която да разпитва бандитите.
Уейн позна първия. Беше този, който се бе опитал да стреля по него и той му бе строшил ръката с бастунче. Глупаво от страна на този тип. Когато срещу теб излезе човек с бастунче, най-добре да извадиш същото, или поне нож. Да стреля по него бе като да хвърли зарове при игра на карти. Накъде отиваше този свят?
— Казал ли е нещо досега? — обърна се Уейн към Бретин, докато помощниците му при вратата гледаха навъсено разчорления тантурест бандит. Ръката му бе стегната в превръзка.
— Не много — отвърна Бретин. — Същото важи и за останалите. Изглежда, тези типове се…
— Страхуват — довърши един констабъл. — Боят се от нещо — или да разговарят с нас.
— Ба! — изръмжа Уейн. — Достатъчно е да си по-грубичък с тях! Няма да ги галим с перце я!
— Дори не сме опитвали да… — почна отново констабълът, но Бретин вдигна ръка.
— Времето ви тече, капитане.
Уейн подсмръкна и огледа стаята. Беше съвсем малка, почти килер. Бандитът седеше на стол, с ръце приковани към краката, а те на свой ред за пода. Между тях имаше маса. Констаблите и Бретин излязоха в коридора.
Бандитът го гледаше с презрение. Изглежда, не го бе познал. Вероятно заради шапката.
— Значи, момче — каза Уейн. — Здравата си загазил.
Бандитът мълчеше.
— Бих могъл да те отърва. Ако си разумен, ще се разминеш с бесилото.
Бандитът го заплю.
Уейн се наведе напред и опря ръце на масата.
— Виж какво. — Гласът му рязко се промени и сега Уейн говореше нахакано. Малка доза докерски жаргон, солидна добавка кръчмарски за вкус и останалото от северните квартали и Осми октант, откъдето, изглежда, бяха повечето бандити. — Така ли се разговаря с авер, който е гътнал копой и му е гепил униформата, за да те измъкне оттук, пич?
Бандитът се ококори.
— Внимавай в картинката — предупреди го Уейн. — Още малко и ще се захилиш. Ще чатнат. Проклятие! Ще трябва пак да ме заплюеш.
Мъжът се поколеба.
— Плюй де!
Бандитът се изхрачи в лицето му.
— О, Гибел! — изрева Уейн, връщайки се към констабълския говор, и блъсна с юмрук по масата. — Момче, ако го направиш още веднъж, ще ти откъсна ушите.
Бандитът го гледаше учудено.
— Ъ-ъ, да го направя ли?
„Чудесно. Ето, че е на моя страна“.
— Как ли пък не! — изсъска Уейн. — Наистина ще взема да ти откъсна ушите. — Наведе напред и се върна към уличния жаргон.
— Копоите рекоха, че не си изпял нищо. Браво на тебе. Шефът ще е доволен.
— Ще ме измъкнеш ли?
— А ти как мислиш? Няма да те зарежа тук да им запееш. Или ще те отърва, или ще трябва да те оставя да си стиснеш ръцете с Железните очи.
— Няма да говоря — побърза да обещае мъжът. — Не ме убивай. Няма да проговоря!
— А останалите?
Мъжът се поколеба.
— Не мисля, че някой от тях ще си отвори устата. Освен може би Синдрен. Той е новак.
„Чудесно“ — помисли Уейн.
— Синдрен. Това русият с белега ли е?
— Не. Един нисичък. С големи уши. — Бандитът присви очи. — Не го ли познаваш?
— Не мога да ви помня всичките! — Уейн се надигна и премина на констабълския говор. — Хайде, стига си се опъвал. Къде ви е леговището, питам те? За кого работите? Искам отговори! — Наведе се напред. — Не ме познаваш, защото съм твърде ценен, за да ме знаят всички в бандата. Така никой не може да ме издаде. Аз работя с шефа. Тарсън.
— Тарсън? Той не е никакъв шеф. Само ни навиква.
„И това добре“.
— Имах предвид неговия шеф.
Бандитът се намръщи. Ставаше все по-подозрителен.
— Ако продължаваш така, току-виж обесили мен, приятел — рече с поомекнал тон Уейн. — Кой те нае? Искам да говоря с него.
— Кой… Менгемето наема новите. Не може да не знаеш. — И го изгледа враждебно.
„Чудесно“ — помисли си отново Уейн.
— Свърших! — извика той и се обърна. — Този няма да проговори. Костелив орех се оказа. — И се върна при вратата, зад която стояха Бретин и другите.
— Какво си шепнехте? — попита Бретин. — Нали каза, че ще можем да ви слушаме.
— Казах, че ще ме слушате, ако можете — поправи го Уейн. — Стига да чуете нещо. С тези типове трябва да се говори с нисък и заплашителен глас. Някой от тях каза ли някакви имена?
— Само прякори — отвърна недоволно Бретин.
— Да има сред тях тип на име Синдрен?
Бретин погледна хората си. Те поклатиха глави.
„Чудесно“.
— Искам да видя останалите. Ще си избера следващия, когото да разпитам.
— Не сме се уговаряли за това — рече Бретин.
— Е, винаги мога да се върна в участъка и да видя какво е станало с онова писмо…
Бретин преглътна ядосано и го поведе към другите задържани. Не беше трудно да познае Синдрен. Дребният мъж с големи уши го гледаше ококорено от дъното на една от килиите.
— Този — посочи го Уейн. — Да вървим.
Сграбчиха арестанта и го отведоха в стаята за разпити, но след като го приковаха за пода, констаблите и Бретин останаха вътре.
— Ще ми трябва малко въздух. — Уейн ги изгледа навъсено.
— Добре — съгласи се Бретин. — Но повече никакво шушукане. Искам да чуя какво го питаш. Той все още е наш затворник.
Уейн смръщи вежди. Констаблите излязоха, но оставиха вратата отворена. Бретин застана на прага, скръсти ръце на гърдите си и загледа Уейн очаквателно.
„Е, добре“ — помисли Уейн. Обърна се към арестанта и започна:
— Здрасти, Синдрен.
Дребният млад мъж подскочи.
— Откъде знаеш…
— Праща ме Менгемето — продължи Уейн тихо. — Търся начин да те измъкна. Не мърдай.
— Ама…
— Не мърдай, казах.
— Никакво шепнене! — викна Бретин. — Нали обеща…
Уейн разтвори завързващата сфера. Не можеше да я задържи дълго, разполагаше със съвсем малко хроносплав. Надяваше се да успее.
— Аз съм аломант — каза Уейн, като стоеше съвсем неподвижно. — Забързах времето за нас. Ако помръднеш, ще забележат размазано петно и ще загреят какво става. Разбра ли ме? Дори не кимай. Достатъчно е да кажеш да.
— Ъ-ъ… да.
— Добре. Та както рекох, праща ме Менгемето и съм тук да те измъкна. Изглежда, шефът се безпокои някой от вас да не проговори.
— Аз няма! — обеща пискливо младежът. Едва се сдържаше да не подскочи.
— Сигурен съм за теб — каза Уейн, като се стараеше говорът му да наподобява този на младежа. — Защото ако пропееш, Тарсън ще ти строши кокалите. Знаеш, че ги обича тия неща.
Младежът понечи да кимне, но се сепна и спря.
— Зная.
— Но ние ще те измъкнем — обеща Уейн. — Не се тревожи. — И добави: — Не те познавам. Нов ли си?
— Да.
— Менгемето ли те нае?
— Да. Преди две седмици.
— Къде ви беше леговището?
— Защо питаш? — Младежът се намръщи — Не знаеш ли?
— Имаме няколко тайни скривалища — бързо каза Уейн. — Шефът заръча на новите да се показва само едно, в случай че ги спипат. Не искаш да отведеш копоите при нас, нали?
— Това ще е ужасно — съгласи се Синдрен. — Отведе ме в старата ковачница в Лонгард. Мислех, че е само тя!
— Това е идеята — рече Уейн. — Не можем да позволим една грешка да ни попречи да се разплатим с тях.
— Ъ-ъ-ъ… да. Да.
— Не вярваш във всичко това, нали? Няма нищо. Мисля, че шефът е малко побъркан на тая тема.
— Да. Шефът все говори как нещата ще се оправят, когато той вземе властта, и как градът го е предал и прочее. Но градът предава всички. Такъв е животът. — Младежът погледна към констаблите.
— Не се тревожи — рече Уейн. — Те мислят, че съм един от тях.
— Как го направи? — попита Синдрен.
— Достатъчно е да говориш като тях и да се държиш като тях, момко. Изненадвам се колко малко хора го знаят. Сигурен ли си, че никога не са споменавали другите леговища? Трябва да зная, ако някое е изложено на опасност.
— Не са — увери го младежът. — Аз съм ходил само в ковачницата. Прекарах там доста време между нападенията.
— Да ти дам ли един съвет?
— Разбира се.
— Откажи се от този занаят. Не си за него. Ако се измъкнеш оттук, намери си честна работа.
Момчето се намръщи.
— Да си престъпник е особено занимание — продължи Уейн. — Ти не си такъв. Ами виж само как лесно те накарах да потвърдиш името на човека, който те е вербувал, и мястото на леговището.
Младежът пребледня.
— Но…
— Не се тревожи — спря го Уейн. — Аз съм на твоя страна, нали ти казах? Имаш късмет, че съм тук.
— Аха.
— Добре. — Уейн сниши глас още повече. — Не зная дали ще успея да те измъкна със сила. Съгласи се, момко, не си заслужаваш риска. Но мога да ти помогна. Искам да говориш с констаблите.
— Какво?
— Дай ми време до вечерта — продължи Уейн. — Ще ида да евакуирам ковачницата. После можеш да им изпееш всичко, което ти е известно. Не се тревожи, не знаеш нищо чак толкова важно. Имаме специален план за подобен случай. Ще кажа на шефа, че си го направил по моя поръчка, и всичко ще е наред. Но няма да признаваш нищо, докато не ти обещаят в замяна да те пуснат. Поискай адвокат, избери един тип на име Аринтол. Той е известен с честността си. — Поне така се говореше из града. — Нека ти обещаят свободата в негово присъствие. После им разкрий всичко, което знаеш. И щом те пуснат, изчезни от града. Иди в Дивите земи. Там никой няма да се интересува от миналото ти. Но каквото и да правиш, не се занимавай повече с престъпления. Защото накрая ще ти светят маслото.
— Аз… — Младежът изглеждаше облекчен. — Благодаря ти.
Уейн му намигна.
— А сега — ще отричаш всичко, което те питам. — Закашля се и разтвори сферата.
— … не чувам какво си говорите! — тъкмо казваше Бретин. — Ще прекратя разпита веднага.
— Спокойно де! — отвърна Уейн. — Момче, за кого работиш?
— Нищо няма да научиш от мен, копой!
— Говори или ще ти изтръгна ноктите! — кресна Уейн.
Двамата продължиха да се разправят още няколко минути.
Накрая Уейн изруга и напусна килията ядосан.
— Казах ти — рече му Бретин.
— Прав беше. — Уейн въздъхна обезсърчено. — Ще оставя на твоите хора да поработят върху тях.
— Нищо няма да се получи. — Бретин поклати глава. — Ще съм умрял и отдавна заровен, преди тези типове да проговорят.
— Де този късмет — каза Уейн.
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо — отвърна Уейн и подуши въздуха. — Май закуската ви пристигна. А, пресни питки! Чудесно! Поне няма да съм се разкарвал съвсем напразно.