— Тоест не знаем със сигурност какво е станало — заяви Уаксилий. Седеше на пода до дългия списък с имена. — В Словата на Основателите се споменават още два метала и техните сплави. Но древните са вярвали, че металите са шестнайсет, и Законът на шестнайсетте се потвърждава от толкова много фактори в природата, че не е лесно да бъде отхвърлен. Или Хармония е променил начина, по който действа аломантията, или никога няма да започнем да я разбираме.
— Хъм. — Мараси също седеше на пода, извила колене на една страна. — Не очаквах това от вас, лорд Уаксилий. Правист — това да. Металург — може би. Но философ?
— Съществува връзка между прависта и философа — усмихна се Уаксилий. Често бе разсъждавал над това. — Правото и философията са дисциплини, които се опитват да отговарят на въпроси. Бях привлечен от закона заради нуждата да намирам отговори, които друг не може, да залавям хора, които се смятаха за неуловими. Философията е много сходна. Въпроси, тайни, главоблъсканици. Човешкият ум и природата на вселената — двете големи загадки на времето.
Тя кимна замислено.
— Ами ти? — попита Уаксилий. — Рядко се среща жена, която да изучава право.
— Причините при мен са… по-дълбоки, отколкото изглеждат на пръв поглед. Но нямаше да постигна нищо без помощта на лорд Хармс.
— И все пак?
— Истории — каза тя и се усмихна. — Истории за добро и зло. Хората, с които съм се срещала, често са смесица от двете.
— Не е така. — Уаксилий се намръщи. — Хората по правило са по-скоро добри.
— Е, така е прието да се смята. Но като че ли са добри по инерция. Поведението им е в пряка зависимост от средата. Представям си света… като място, озарено от сумрачна светлина. Еднаква навсякъде и неизменна във времето. Ако в този свят някой успее да възпроизведе по-ярък отблясък, веднага ще бъде забелязан. По същия начин, както ако някой създаде мрачно място. В известен смисъл всичко е въпрос на осветеност.
— Фактът, че хората са по природа добри, не прави добротата им по-малко ценна за обществото.
— Да, да — съгласи се тя и лицето й пламна. — Не казвам, че искам добрите да са по-малко. Но… тези ярки светлини и тъмните места ме запленяват, лорд Уаксилий. Особено след като се отличават от всичко останало. Защо например има хора — израсли в добро семейство, заобиколени от добри приятели, с хубава работа и стабилно положение, — които изведнъж започват да душат жени и да хвърлят телата им в каналите? Или пък да вземем за пример хората, които отиват в Дивите земи заради относителната свобода там. Някои от тях обаче се опитват да вземат със себе си и късче от цивилизацията. Въпреки това местните като че ли са по-склонни да следват онези, които отхвърлят закона и се придържат към свои правила. И никой не смее да им възразява.
— Въобще не е толкова героично, колкото ти се струва — посочи Уаксилий.
— Сигурна съм, че на вас не ви изглежда така.
— Чувала ли си някога историята за първия мъж, когото арестувах?
Тя се изчерви.
— Аз… да. Да кажем, че съм я чувала. Черния Перет. Изнасилвач и аломант, Пютриумен юмрук, ако не се лъжа. Отишли сте в един блюстителски участък и сте откъснали рисунката му от стената. След три дни сте го докарали на седлото пред вас. От всички мъже на стената сте избрали най-опасния.
— Заслужаваше си парите.
Мараси се намръщи.
— Погледнах онези типове на стената — обясни Уаксилий — и си рекох: „Какво пък, всеки от тези може да ми види сметката. Ако ще го правя, най-добре да избера най-ценния“. Парите ми трябваха. Не бях ял нищо от няколко дни. А после дойде Тарако.
— Един от най-великите бандити на нашата епоха.
— Реших, че с негова помощ ще мога да си купя нови ботуши. Беше обрал един бижутер само преди три дни.
— Аз пък смятах, че сте го заловили, защото е застрелял блюстител във Фарадам предната седмица.
Уаксилий поклати глава.
— Дори не бях чул за това, преди да го предам.
— Ах! — Тя се засмя свенливо. — А Харисел Непоклатимия?
— Обзаложих се с Уейн. Изглеждаш малко разочарована.
— Напротив. Просто виждам как са били нещата в действителност. — Очите й блещукаха хищно. — Трябва да запиша всичко това. — Посегна към чантата си и извади бележник и молив.
— Това ли те разпалва? — попита Уаксилий, докато я гледаше как пише. — Историите за истински герои?
— Просто искам да знам повече за тях.
— Само толкова? Или мечтаеш да завършиш право, да отидеш в Дивите земи и да живееш като в тези истории? Това, че си жена, не би трябвало да ти попречи там. Е, няма да носиш хубави рокли, нито ще ухаеш на парфюм. Ще препашеш револвери и сама ще налагаш правилата. Не забравяй, Издигащия се воин също е бил жена.
Тя се наведе напред.
— Мога ли да ви призная нещо, лорд Уаксилий?
— Само ако е лично, вълнуващо и малко срамно.
Тя се усмихна.
— Харесвам хубавите рокли и уханието на парфюм. Харесвам да живея в града, където мога да се възползвам от удобствата. И мога да поръчам териска храна по всяко време на денонощието, представяте ли си?
— Невероятно. — Но наистина беше така. Досега не бе обръщал внимание на тези неща.
— И колкото и да ми харесва да чета за Дивите земи, съмнявам се, че бих могла да живея там. Не ми допадат прахолякът, мръсотията и лошата хигиена. — Тя се наведе още малко. — И, ако трябва да съм съвсем искрена, нямам нищо против да оставя на мъже като вас да препашат револверите и да стрелят по престъпници. Това прави ли ме предателка на моя пол?
— Не мисля. Доста си добра в стрелбата, ако питаш мен.
— Лесно е да се стреля по мишени. Но по хора? — Тя потрепери. — Зная, че Издигащия се воин е модел за подражание за енергичната жена. Изучавали сме я в университета, наследството й е залегнало в правната система. Но не бих искала да обувам панталони и да ставам като нея. Понякога се чувствам като страхливка, че мисля така.
— В това няма нищо лошо — успокои я той. — Трябва да си такава, каквато си. Все пак не разбрах защо си избрала да учиш право.
— О, аз искам да променя града — заяви ентусиазирано тя. — Но според мен преследването на престъпници и пробиването на дупки в телата им не е най-ефикасният начин.
— Но пък е най-забавният.
— Нека ви покажа нещо. — Тя порови в чантата си и извади няколко сгънати листа. — Споменах ви за това как хората реагират според обстановката. Помните ли разговора ни за Дивите земи и за това, че там има повече блюстители на глава от населението? И въпреки това престъпността е повсеместна. Това е резултат от средата. Погледнете тук. — Тя му подаде листовете. — Това е доклад, който пиша в момента. Става дума за връзката между престъпността и средата. Вижте, тук се споменават главните фактори, водещи до намаляване на престъпността в някои райони на града. Наемането на повече констабли, обесването на повече престъпници, такива неща. Но те имат слаб ефект.
— Какво е това долу? — попита Уаксилий.
— Обновяване — обясни тя с усмивка. — Един богаташ, всъщност става дума за самия лорд Йошин, закупува няколко парцела земя в непривлекателен квартал. Започва да ги обновява и почиства. И престъпността намалява. Хората не се променят, само средата. Сега този район е сигурен квартал с добра репутация. Наричаме го „теория на счупените прозорци“. Ако човек види счупен прозорец на някоя къща, най-вероятно ще се опита да влезе, за да открадне нещо, понеже решава, че никой не го интересува. Ако всички прозорци са здрави, улиците чисти и фасадите измити, престъпността намалява. Също както горещините повишават раздразнителността у хората, изглежда, занемарените квартали ги превръщат в престъпници.
— Интересно — промърмори Уаксилий.
— Разбира се, това е само едно от обясненията. Винаги ще има хора, които не реагират на средата. Споменавам го, защото ме интересува. Както и да е. Да се почистят улиците може би ще е по-евтино, отколкото да се наемат допълнителни констабли. Но дали ще помогне за снижаване на престъпността като цяло?
Уаксилий прочете доклада и я погледна. Страните на Мараси пламтяха. Той се замисли, после извади джобния си часовник.
— Ох — възкликна тя, като погледна циферблата. — Увлякохме се. Не бива да говорим за подобни неща. Не и когато бедната Стерис е заложница неизвестно къде.
— Няма какво друго да правим, докато не се върне Уейн. Всъщност той трябваше вече да е тук.
— Тук е — чу се глас откъм коридора.
Мараси скочи и едва не извика.
Уаксилий въздъхна, после попита:
— От колко време се спотайваш отвън?
Уейн подаде глава през вратата. Носеше констабълска шапка.
— А, не много. Оставих ви да се надпреварвате по остроумие. Не исках да ви преча.
— Много мъдро от твоя страна. Глупостта ти може да се окаже прилепчива.
— Приятелю, не използвай в мое присъствие толкова сложни думички. — Уейн влезе. Макар че носеше констабълска шапка, беше облечен с обичайните си дрехи и затъкнал в пояса си бастунчета.
— Успя ли? — попита Уаксилий, докато се надигаше и помагаше на Мараси да стане.
— Разбира се. Дори донесох пресни питки. — Уейн се ухили. — За които платиха гадните копои.
— Уейн?
— Да?
— Ние сме гадни копои.
— Вече не — заяви Уейн гордо. — Ние сме независими граждани, решени да изпълнят дълга си. И готови да изядат пресните питки на гадните копои.
Мараси се намръщи.
— Не ми се струват особено апетитни, описани по този начин.
— О, много са вкусни. — Уейн бръкна в джоба на наметалото си. — Ето, опитай. Малко се смачкаха в джоба ми.
— Май не искам — отвърна тя и се дръпна.
Уейн не й обърна внимание, извади един лист и го размаха.
— Вече знаем къде е скривалището на Изчезвачите. Както и името на този, който ги наема.
— Наистина? — попита Мараси и посегна към листа. — Как успя?
— С уиски и магия — отвърна Уейн.
— С други думи — обясни Уаксилий, — с много празни приказки.
— Трябва да тръгваме веднага — заяви възбудено Мараси. — Да идем да измъкнем Стерис…
— Те няма да са там — спря я Уаксилий и взе листа. — Не и след като са пленени неколцина от техните. Уейн, успя ли да го измъкнеш, без констаблите да те чуят?
Уейн го погледна обидено.
— Ти как мислиш?
Уаксилий се почеса по брадичката.
— Все пак трябва да идем там. Преди следата да е изстинала.
— Но… — Мараси го погледна. — Констаблите…
— След като огледаме мястото, ще им пратим анонимна бележка — обеща Уаксилий.
— Няма да е нужно — обади се Уейн. — Оставих бомба със закъснител.
— За кога?
— За тази вечер.
— Чудесно.
— Можеш да изкажеш благодарността си с голям самороден къс от скъп метал.
— На бюрото — рече Уаксилий, докато сгъваше листа и го прибираше в джоба си.
Уейн доближи бюрото и огледа апарата.
— Друже, не съм сигурен, че искам да докосвам това. Доста съм привързан към пръстите си.
— Няма да избухне, Уейн.
— Но ти каза, че…
— Случи се само веднъж…
— Уакс, имаш ли представа колко е трудно да ти израстат нови пръсти?
— Сигурно ще е и много досадно, ако през цялото време се вайкаш.
— Само казвах — тросна се Уейн, огледа бюрото и откри шишенцето с разтвор, съдържащ хроносплав. Грабна го и бързо отстъпи. — Край теб дори най-невинните предмети могат да избухнат. Човек трябва да внимава. — Разклати шишенцето. — Не е кой знае колко.
— Не бъди капризен — скастри го Уаксилий. — Доста повече е, отколкото бих могъл да ти набавя в Дивите земи за толкова кратък срок. Вземи свали тази тъпа шапка. Да идем да огледаме ковачницата, дето се споменава в бележките ти.
— Можем да използваме моята карета, ако искате — предложи Мараси.
В този момент се появи и Тилоум, с кошница в едната ръка и поднос с чай в другата. Остави кошницата до вратата, намести подноса на бюрото и почна да налива чай.
— И ти ли искаш да дойдеш? — попита Уаксилий. — Нали преди малко каза, че предпочиташ да оставиш действието на хора като мен?
— Но нали смятате, че те вече няма да са там — възрази Мараси. — И че няма опасност.
— Те все още те търсят — отбеляза Уейн. — Опитаха се да те отвлекат на вечерята. Опасността не е изчезнала.
— И най-вероятно ще гръмнат някой от вас, без да им мигне окото — отвърна тя. — Тъй че не виждам защо за вас да е по-малко опасно.
— Не съм казал, че ще е — съгласи се Уейн.
Тилоум поднесе чай на Уаксилий върху малък поднос. Уейн се пресегна и взе чашката, макар че Тилоум се опита да дръпне подноса.
— Колко приятно — рече Уейн. — Уакс, защо така и не доведе някой от тези добри хорица в Сушаво? — Икономът го изгледа намръщено, върна се при големия поднос и почна да налива нова чаша.
Уаксилий не сваляше поглед от Мараси. Имаше нещо, което пропускаше — нещо важно. Нещо, което бе казал Уейн…
— Защо всъщност се опитаха да те отвлекат? — попита той. — На вечерята имаше много по-приемливи кандидатури. Жени, по-близки на родствената линия, която ги интересува.
— Нали каза, че може да е била примамка — за да прикрият истинските си намерения — обади се Уейн. Преля шишето с хроносплав в чая и го изпи на един дъх.
— Да — потвърди Уаксилий. Не откъсваше поглед от очите й. Стори му се, че вижда нещо там. Тя извърна глава. — Но ако беше така, щяха да изберат някой, който няма родствени връзки с отвлечените — а не братовчедка на Стерис. — Прехапа устна. — А, разбирам. Ти си незаконородена, нали? Сестра на Стерис от лорд Хармс. Познах ли?
Тя се изчерви.
— Да.
Уейн подсвирна.
— Страхотно представление, Уакс. Обикновено избягвам да наричам жените копелдачки преди втората среща. — Огледа Мараси. — Третата, ако са хубавички.
— Аз… — Уаксилий се изчерви. — Не исках да…
— Няма нищо — рече тя тихо.
Всичко си заставаше на мястото. Мараси и лорд Хармс се бяха смутили, когато Стерис заговори за любовници. А и в договора на тази тема се отреждаше специална клауза. Стерис очевидно бе привикнала с идеята за неверността на мъжете. Това обясняваше и защо лорд Хармс плаща образованието на тази „братовчедка“.
— Лейди Мараси — каза Уаксилий и хвана ръката й. — Изглежда, годините, прекарани в Дивите земи, са ме променили повече, отколкото допусках. Беше време, когато мислех какво ще кажа, преди да отворя уста. Простете ми.
— Аз съм такава, каквато съм, лорд Уаксилий — отвърна тя. — И съм свикнала с това.
— Въпреки това беше твърде грубо от моя страна.
— Не е нужно да ми се извинявате.
— Ха! — възкликна Уейн. — Чаят е отровен!
И рухна на пода.
Мараси извика уплашено и се наведе над него. Уаксилий се извърна и погледна Тилоум. Икономът бе преустановил привидните си занимания с чая и бе насочил към него пистолет.
Нямаше време за колебание. Уаксилий разпали стомана — винаги държеше по малко в себе си, когато смяташе, че е в опасност — и Тласна третото копче на жилетката си. По правило то бе изработено от стомана, за да се използва за възстановяване на резервите му или като скрито оръжие.
Копчето изхвърча от жилетката, профуча през стаята и удари Тилоум в гърдите тъкмо когато той натискаше спусъка. Куршумът отлетя встрани. Нито той, нито оръжието на Тилоум се регистрираха като метал за аломантичните сетива на Уаксилий. Отново алуминий.
Тилоум се олюля, подпря се на лавицата и пристъпи към вратата в опит да избяга. Остави след себе си кървава диря, преди да рухне на прага.
Уаксилий коленичи до Уейн. Мараси гледаше ококорено поваления иконом.
— Уейн? — Уаксилий повдигна главата на приятеля си.
Уейн отвори едва-едва очи.
— Отрова. Мразя отровата. По-лошо е, отколкото да изгубиш пръст, казвам ти.
— Лорд Уаксилий! — провикна се разтревожено Мараси.
— Уейн ще се оправи — отвърна той. — Щом може да говори и разполага с ферохимични резерви, може да преживее всичко.
— Не говоря за него. Икономът!
Уаксилий изненадано се обърна и видя, че умиращият Тилоум е протегнал окървавена ръка към кошницата при вратата и вади нещо от нея.
— Уейн! — провикна се Уаксилий. — Сферата. Бързо!
Тилоум падна по гръб. Кошницата изригна в ослепителна огнена топка.
А после всичко застина.
— Уф, по дяволите — изруга Уейн, загледан в замръзналата картина на експлозията. — Предупреждавах те. Нали ти казах, че край теб все избухват разни неща.
— Отказвам да поема отговорност в този случай.
— Той е твой иконом — заяви Уейн. — Проклет да съм! Дори чаят му не струваше!
— Разширява се! — извика Мараси и посочи експлозията.
Огненото кълбо бе погълнало кошницата, преди Уейн да разпъне сферата. Сега ударната вълна бавно се разширяваше и изгаряше килима, рамката на вратата и лавицата. Самият иконом вече не се виждаше.
— Поквара — промърмори Уейн. — Доста е голяма.
— Вероятно са искали да изглежда като инцидент, свързан с опитите ми в лабораторията — каза Уаксилий. — Да изгори всичко и да прикрие убийството.
— Да се измъкнем ли през прозореца?
— Едва ли ще успеем да надбягаме взрива — каза Уаксилий.
— Можеш да го направиш. Достатъчно е да Тласнеш по-силно.
— Да Тласна какво, Уейн? Не виждам подходящи котви в тази посока. Освен това, ако ни изстрелям назад толкова бързо, стъклото на прозореца ще ни нареже на парчета.
— Господа — каза Мараси с глас, в който се прокрадваше паника, — става все по-голямо.
— Уейн не може да спре времето — обясни й Уаксилий. — Може само да го забави. И не може да мести сферата, която създава.
— Виж какво — заяви Уейн. — Искам само да взривиш стената. Тласни пироните в рамката на прозореца и разбий сградата от тази страна. После можеш да ни изстреляш нататък, без да се ударим в нищо.
— Ти изобщо мислиш ли, когато приказваш? — викна ядосано Уаксилий. — Това е тухла и камък. Ако Тласна прекалено силно, ще полетя в обратна посока.
— Приближава се. Много се приближава! — извика Мараси.
— Ами увеличи си теглото — посъветва го Уейн.
— Толкова, че да мога да преместя цяла стена? Да разруша сградата?
— Да.
— Подът няма да ме издържи. Ще се нацепи и…
И млъкна.
И двамата погледнаха надолу.
Уаксилий се пресегна със светкавично движение, дръпна Мараси и се претърколи по гръб, като я притискаше към себе си.
Експлозията поглъщаше стаята. Раздуваше се и се приближаваше, светеше с гневна жълта светлина.
— Какво… — почна Мараси.
— Дръж се! — извика Уаксилий.
И увеличи теглото си.
Ферохимията не действа като аломантията. Тези две категории сили често се приравняват, но в много отношения всъщност си противоречат. При аломантията силата произхожда от самия метал и съществува ограничение за това колко от нея може да се прилага в даден момент. Уейн не можеше да сгъстява времето отвъд определена граница, нито Уаксилий да Тласка до безкрай парче метал.
Ферохимията се подхранва от процес, описван от някои като „канибализъм“, защото консумираш част от тялото си за по-късна употреба. Намаляваш теглото си наполовина в продължение на десетина дни и после можеш да си два пъти по-тежък за почти същото време. Или още по-тежък — за много по-кратък период.
Ужасно тежък за съвсем малко.
Уаксилий почерпи в себе си тежина, която бе натрупвал в металоемите си през дните, преживени с три четвърти от теглото му. Стана тежък като канара, сетне като здание — дори по-тежък. И цялото това тегло се съсредоточи върху един малък участък от пода.
Дървото се разцепи, пропука се и пропадна. Уаксилий изпадна от сферата на Уейн и попадна в реално време.
В първите секунди всичко му бе размазано. Чу отгоре ужасния звук на експлозия — миг по-късно го застигна и ударната вълна. Уаксилий освободи металоема и Тласна пироните в пода под тях, опитвайки се да забави падането си с Мараси.
Нямаше обаче достатъчно време да изпълни замисъла си докрай, така че се стовариха с трясък на пода и върху тях падна нещо тежко и му изкара въздуха. Заслепи го ярка светлина и горещо дихание.
После всичко свърши.
Уаксилий лежеше замаян, ушите му пищяха. Осъзна, че Мараси се притиска разтреперана към него. Задържа я в прегръдката си и се огледа. Дали все още бяха в опасност? Какво бе паднало върху тях?
„Уейн“ — сети се той. Размърда се, обърна се на една страна и намести Мараси до себе си. Подът под тях бе покрит с мазилка, главичките на пироните се бяха смазали на големи кръгли дискове. Вероятно бе започнал да Тласка още докато тялото му бе с увеличено тегло.
Върху тях се сипеше прахоляк. Огромна дупка зееше в тавана, натрошените греди димяха, сипеше се пепел.
Уакс потрепери и извърна глава към Уейн. Приятелят му бе паднал върху тях и ги бе закрил с тялото си от експлозията. Наметалото му бе разкъсано, под него се виждаше голият му обгорен гръб, целият в кръв.
Мараси вдигна ръка към устата си. Трепереше неудържимо, очите й бяха разширени от ужас, русите й къдрици бяха разчорлени.
„Не — помисли Уаксилий. Не смееше да обърне приятеля си по гръб. — Моля те, не“. Уейн бе използвал голяма част от съхраненото здраве, за да се възстанови от отровата. А снощи едва имаше сили да се поправи от огнестрелната рана…
Потърси пулс на шията му. Усещаше се, макар и съвсем слабо. Уаксилий затвори очи и облекчено си пое дъх. Когато ги отвори, раните на гърба на Уейн бяха започнали да се затварят. Този път процесът беше бавен. Кръвотворен, използващ ферохимично изцеляване, е ограничен в скоростта, с която прилага тази сила — бързото възстановяване изчерпва и по-бързо натрупаното здраве. Ако запасите на Уейн бяха ограничени, значи трябваше да действа с много бавни темпове.
Уаксилий реши да не се намесва. Уейн сигурно изпитваше ужасна болка, но той не можеше да му помогне с нищо. Вместо това стисна ръката на Мараси и се опита да я успокои.
— Всичко е наред. — Едва чуваше гласа си, вероятно заради експлозията. — Уейн вече се оправя. Ти ранена ли си?
— Аз… — Тя се огледа замаяно. — Двама от трима получили сериозни травми в първия момент не могат да определят дали и колко са пострадали заради силния стрес и опитите на тялото да се пребори с болката…
— Боли ли те някъде? — спря пороя от думи той и започна да опипва китките й, после ръцете и раменете. Притисна внимателно гръдния й кош за строшени ребра, макар че не усещаше кой знае какво през дрехите.
Тя бавно изплува от мъглата, погледна го, после изведнъж го придърпа и се притисна към него. Той се поколеба, после на свой ред я прегърна. Дишането й бавно започна да се успокоява.
Зад тях Уейн се закашля, размърда се, изстена и отново застина неподвижно, та изцеляващата сила да си свърши работата.
Бяха пропаднали във всекидневната. Къщата гореше, но пожарът не изглеждаше силен. Вероятно констаблите скоро щяха да дойдат.
„Интересно, никой от прислугата още не се е появил — помисли Уейн. — Всичко ли е наред с тях?“
Или всички бяха част от това? Умът му все още се опитваше да свикне с мисълта, че Тилоум — човекът, когото познаваше от десетилетия като верен слуга на чичо си — се бе опитал да го убие. На два пъти.
Мараси го пусна и се отдръпна.
— Мисля, че… вече се успокоих. Благодаря ти.
Той кимна, извади кърпичка и й я подаде, после коленичи до Уейн. Гърбът на приятеля му бе покрит със засъхнала кръв и обгоряла кожа, но раните се бяха затворили и върху тях се образуваше розова тъкан.
— Зле ли е? — попита Уейн, без да отваря очи.
— Ще прескочиш трапа.
— Питах за наметалото.
— О! Ами… този път ще ти трябва доста голяма кръпка.
Уейн изсумтя, напъна се и бавно седна. Присви лице от болка, потрепери и накрая отвори очи. По бузите му се стичаха сълзи.
— Казах ти, Уакс. Около теб избухват дори най-обикновени неща.
— Е, този път поне си запази пръстите.
— Да бе. За да мога да те удуша.
Уаксилий се усмихна и положи ръка върху неговата.
— Благодаря.
Уейн кимна и каза:
— Извинявай, че паднах върху вас.
— Извинен си, предвид обстоятелствата. — Уаксилий погледна Мараси. Тя седеше обгърнала раменете си с ръце, втренчила поглед напред, с пребледняло лице. Видя го, че я гледа, и побърза да изправи гръб, дори понечи да стане.
— Не бързай — спря я той. — Събери сили.
— Добре съм — увери го тя, макар че очевидно все още й бе трудно да говори. — Само дето… не съм свикнала да се опитват да ме убият.
— С тези неща никога не се свиква — обади се Уейн. — Повярвай ми. — Въздъхна, огледа останките от наметалото си, после обърна гърба си към Уаксилий. — Нали нямаш нищо против?
— Мараси, по-добре не гледай — подхвърли Уаксилий.
Тя се намръщи, но не отклони поглед. Уаксилий улови изгорялата коричка на раменете на Уейн и с едно рязко движение я дръпна и смъкна кожата. Отдели се почти като един цял обгорен слой. Уаксилий я захвърли настрана.
— О, всепрощаващи Хармония! — възкликна Мараси и вдигна ръка към устата си. — Май ще повърна.
— Предупредих те — каза Уаксилий.
— Мислех, че имаш предвид обгорените места. Не знаех, че ще му обелиш целия гръб.
— Сега се чувствам много по-добре. — Уейн размърда доволно рамене. Беше слаб и мускулест, на предмишниците си носеше металоемни гривни. Панталоните му бяха само леко обгорени. Той поразрови прахоляка и измъкна едно фехтоваческо бастунче. Другото все още бе затъкнато в колана му. — Дължат ми шапка и ново наметало. Къде всъщност е прислугата?
— И аз се питах същото — отвърна Уаксилий. — Ще ида да проверя дали някой не е пострадал. Ти изведи Мараси отзад. Излезте през градинската врата — ще ви намеря там.
— Да ме изведе? — попита Мараси.
— Този, който е наел нещастния иконом да ни види сметката — обясни Уейн, — очаква след тази експлозия да сме се изправили пред Железните очи.
— Така е — потвърди Уаксилий. — Имаме един час, най-много два, докато претърсят къщата и разпознаят тялото на Тилоум — ако е останало нещо за разпознаване. През това време ще ни смятат за убити.
— Тъкмо ще можем да обсъдим нещата — каза Уейн. — Хайде. Трябва да действаме бързо.
И поведе Мараси надолу по стълбите. Ушите на Уаксилий все още бяха заглъхнали от взрива. Предполагаше, че и тримата са разговаряли на висок глас. Уейн беше прав. Никога не се свиква с опитите да те премахнат.
Уаксилий тръгна да обикаля къщата, като същевременно се зае да попълва металоемите си. Тялото му стана по-леко, после съвсем леко. Още малко и щеше да му е трудно дори да върви под непосилната тежест на дрехите и оръжието. Но пък имаше достатъчен опит в това.
Откри Лими и госпожица Граймс в безсъзнание, но живи. Един поглед през прозореца му бе достатъчен да види Крент, кочияша, който стърчеше насред двора, стиснал главата си с ръце и облещил очи към горящата къща. Но от останалите прислужници и готвача нямаше и следа.
Можеше да са били по-близо до експлозията, но Уаксилий се съмняваше. Вероятно Тилоум — който командваше прислугата — бе отпратил някои, а останалите бе упоил или затворил някъде. Това поне показваше, че не е искал всички да пострадат. С изключение на Уаксилий и гостите му, разбира се.
Отнесе двете упоени жени в градината, като внимаваше да не го видят. Предполагаше, че скоро ще ги открият Крент и констаблите. След това взе два револвера от килера на първия етаж — стълбището бе повредено от взрива — и чиста риза и сако за Уейн от пералнята. Искаше му се да потърси сандъка и да извади от него стерионите, но нямаше време.
Измъкна се незабелязано през задната врата и тръгна през градината. С всеки момент го изпълваше все по-голяма тревога. Тук ставаше нещо много по-голямо, отколкото бе предполагал. От първия му ден в града Тилоум се бе опитвал да отклонява намеренията му да се занимава с престъпност. В нощта преди сватбената вечеря пък се бе постарал да разсее интереса му към грабежите.
Който и да стоеше зад това, от известно време икономът бе работил за него. А това означаваше, че е следял Уаксилий денем и нощем.