Да се стреля по Майлс беше, разбира се, безполезно. Този човек можеше да издържи експлозия на динамит, та какво оставаше за сачми, та макар и едри.
Но изстрелите подплашиха Монетомета и го принудиха да се Тласне встрани. Уаксилий увеличи теглото си и Тласна, макар че не беше никак лесно да се опира на сачмите. Всеки метал, пронизващ човешкото тяло или докоснат от човешка кръв, почти не се повлияваше от аломантични въздействия.
За щастие Майлс реагира рефлексивно и тялото му изхвърли сачмите само. Миг преди те да тупнат на пода Тласъкът на Уаксилий най-сетне намери котви и той запокити Майлс през помещението към отсрещната стена. Монетометът падна в другия край на подземието. Уаксилий се хвърли напред, с развята мъглопелерина. Колко беше хубаво да я носи отново. Той скочи до Мараси, прикри се зад вагона и презареди пушките.
— За малко да се разправя с него — каза Мараси.
— Уаксилий! — изрева Майлс от другия край на помещението. — Само забавяш нещата. Чуй какво ще ти кажа. Моите хора отидоха да убият жената, която си дошъл да спасяваш. Ако искаш да оживее, предай се. Ние…
И внезапно спря. Уаксилий се намръщи озадачено, но в следващия миг забеляза нещо да се движи зад Мараси. Насочи едната пушка натам, но се оказа, че е Уейн.
— Ей — подвикна той. — Много хубава пушка.
— Благодаря. — Уаксилий вдигна пушката на рамо, забелязал мержелеенето на сферата около тях. Значи това бе заглушило гласа на Майлс. — Как ти е ръката?
Уейн погледна окървавената превръзка на лявата си ръка.
— Не е добре. Свърших изцеляващите резерви, а губя доста кръв. Ставам все по-бавен, Уакс. Твърде бавен. Но и ти не си цвете за мирисане, като те гледам.
— Ще оцелея — рече Уакс. Лицето му бе окървавено, но се чувстваше изненадващо добре. Винаги се чувстваше така в мъглите.
— Как мислите, този негодник дали казва истината? — попита Мараси.
— Възможно е — отвърна Уейн. — Одеве видях, че праща някакви типове навътре в тунела.
— Да, Майлс им нареди нещо — потвърди Мараси.
— Проклятие — изруга Уаксилий и надзърна иззад ръба на вагона. Майлс можеше да блъфира… но кой би могъл да знае? Уаксилий не беше готов да рискува точно с това. — Монетометът доста затруднява нещата. Трябва да го премахнем.
— Какво стана с револвера на Ранет? — попита Уейн.
— Изгубих го някъде — отвърна навъсено Уаксилий.
— Брей. Ще ти изтръгне сърцето за това, друже.
— Ще прехвърля вината на теб — отвърна Уаксилий, без да сваля поглед от Монетомета. — Ужасно е добър. И опасен. Никога няма да се справим с Майлс, ако не му видим сметката.
— Но нали имаш от специалните куршуми? — попита Мараси.
— Само един — отвърна Уаксилий и извади патрона за Монетомети. — Не може обаче да се изстреля от обикновен револвер и…
Изведнъж млъкна и погледна Мараси. Тя бе повдигнала многозначително вежди.
— Точно така — каза Уаксилий. — Ще можете ли да задържите Майлс?
— Няма проблем — обеща Уейн.
— Да се захващаме тогава. — Уаксилий си пое дълбоко дъх. — Един последен опит.
Уейн срещна погледа му и кимна. И двамата бяха окървавени, изтощени, с почти изчерпани резерви от метали.
Но го бяха правили и преди. Бяха се покривали със слава.
В мига, когато забързващата сфера се разтвори, Уаксилий изскочи иззад вагона, хвърли патрона и го Тласна с цялата си сила. Монетометът вдигна ръка с познатото вече нехайно движение, за да го Тласне обратно към Уаксилий.
Гилзата и тялото на куршума наистина полетяха назад, но керамичната глава продължи по своята траектория. И уцели Монетомета право в окото.
„Благословена да си, Ранет“ — помисли Уаксилий, скочи и се Тласна от монетите в джоба на поваления Изчезвач. Тласъкът го изхвърли нагоре и встрани — към тунела. Тук на земята бяха положени релси, сякаш някой възнамеряваше да пуска влак.
Уаксилий ги изгледа озадачено, но се Тласна от тях и продължи да се носи стремглаво в мрака. Скоро стигна стълби, водещи нагоре. Таванът беше дървен, над тунела имаше някаква постройка. Той излетя нагоре по стълбите и се озова в дървена къщичка — барака или спално помещение.
Огледа се и спря. Почти не усещаше болка. Чу стъпки над себе си. Очакваха го. Бяха му устроили клопка, разбира се.
Това не го обезпокои. Той извади двете пушки, Тласна се от пироните в дъските на стълбата и излетя. Подмина първия етаж и продължи към втория — щеше да ги провери отгоре надолу. Ако Стерис бе тук, вероятно я държаха горе.
„Уф, как само се разгоря“ — помисли си той, усетил пламтежа на метала в тялото си. Блъсна с рамо вратата в горния край на стълбището, разби я и нахлу в коридора на втория етаж. По стълбището зад него изтрополиха нечии стъпки, от близката стая изскочиха мъже с оръжия и много метал по себе си.
Уаксилий се ухили и наведе двете пушки. „Е, добре. Да свършваме тук“.
Тласна силно пироните в дъските под краката на хората, насочили оръжия към него, подът се разтресе и им попречи да се прицелят. Той отскочи надясно, завъртя се и отново насочи оръжията.
Изчезвачите се бяха скупчили в коридора зад него. Ръцете му се разтресоха, когато натисна и двата спусъка. Тласна да запокити мъжете назад и същевременно полетя и се блъсна в прозореца. Къщата се оказа стар паянтов склад, прозорците бяха без стъкла, само завеси и дървени щори, които се разхвърчаха на трески.
На тъмната улица отвън, малко вдясно, имаше стълб за фенер. Уакс се Тласна от него, като същевременно снижи теглото си почти до нула. Тласъкът го изпрати покрай стената на къщурката, Уакс стъпи на земята и затича в същата посока.
Щом стигна следващата стая, се Тласна от друг стълб и се заби с краката напред в прозореца, разхвърляйки отломки. Приземи се на пода и се извърна към стената на стаята, от която бе излязъл преди малко.
Прибра пушките в кобурите, кръстоса ръце и измъкна револверите. Стериони, най-добрите оръжия, които бе притежавал някога. Вдигна ги, увеличи теглото си и Тласна рязко пироните в стената пред себе си.
Полуизгнилите дъски се разпаднаха, стената се превърна в порой от трески и отломки, пироните бяха смъртоносни като куршуми, докато се забиваха в телата на мъжете в помещението. Уаксилий откри огън и повали онези, които пироните подминаваха, сред буря от трески, стомана и олово.
Изщракване вляво. Уаксилий се извъртя и видя, че дръжката на вратата се извива надолу. Не изчака да види кой стои зад нея. Тласна бравата, откъсна я от вратата и я заби в тялото на Изчезвача от другата страна. Вратата се отвори, нещастният бандит полетя към отсрещната стена, разби я и изчезна в мрака на нощта.
Уаксилий прибра празните вече стериони, извади пушките, презареди, претърколи се в коридора и приклекна. Насочи пушките в двете посоки. Няколко замаяни Изчезвачи се качваха по стълбите вдясно, друга група обръщаше оръжията си към него отляво.
Натисна спусъците и обсипа противниците със сачми.
Подът вдясно от него избухна.
Уакс изруга и се хвърли вляво. Отдолу продължиха да стрелят през дъските. Вече се бяха окопитили и започваха да действат по-координирано. Уакс се обърна и хукна по коридора, прескачаше телата на убитите. Отзад отново откриха стрелба, откъм долния етаж долитаха викове.
Уаксилий блъсна вратата в дъното на коридора. Беше заключена. Проблемът се реши с бързо увеличаване на теглото и нов удар с рамо. Вратата рухна и той се озова в малка стая без прозорци и други врати.
Нисък гологлав мъж се бе присвил в ъгъла. Жена със златисти коси и смачкана бална рокля седеше на пейка в дъното на стаичката. Очите й бяха зачервени от плач. Стерис. Вдигна слисано глава, когато Уаксилий нахлу в стаята с развята мъглопелерина, и попита невярващо:
— Лорд Уаксилий?
— Почти целият — отвърна той. — Може да съм оставил някой пръст в коридора. — Погледна мъжа в ъгъла. — Ти кой си?
— Ноксил.
— А, оръжейникът. — Уаксилий му подхвърли едната пушка.
— Не ме бива особено в стрелбата. — Мъжът трепереше от страх.
В пода зад тях се забиха няколко куршума. Изчезвачите най-сетне бяха осъзнали, че са били измамени. Вече знаеха къде да търсят.
— Няма значение дали те бива. — Уаксилий замахна с невъоръжена ръка към задната стена и я разби с един подсилен с увеличена тежест Тласък. — По-важното е дали можеш да плуваш.
— Какво? Разбира се, че мога. Но защо…
— Дръж се здраво — викна Уаксилий, докато огънят отзад се усилваше, Тласна пушката в ръцете на оръжейника, изстреля го през отвора в стената и го отпрати на трийсетина стъпки по-нататък — право над канала.
Обърна се, улови Стерис за ръката и попита:
— Къде са другите жени?
— Не съм виждала други — отвърна тя. — Изчезвачите споменаха, че са ги откарали някъде.
„Проклятие“ — помисли си той. Е, поне имаше късмет да намери Стерис. Тласна лекичко пироните в пода и двамата бавно се издигнаха към тавана. Докато го доближаваха, Уакс си припомни, че няма значение колко е тежък един предмет, когато дойде време да пада. Всички обекти падат с еднаква скорост. Това означаваше, че колкото и да увеличи теглото си, това няма да повлияе на движението.
Вдигна пушката, стреля и се Тласна рязко от сачмите. Увеличеното му тегло попречи на Тласъка да ги забави, също както когато бе по-лек Тласъкът оказваше по-голямо въздействие.
В резултат продължиха бавно да набират височина, но пък Тласъкът проби дупка в тавана. Уакс рязко намали теглото си и Тласна по-силно пироните в пода. Двамата изхвърчаха през дупката, която бе направил, и се извисиха на четирийсет или петдесет стъпки във въздуха. Уакс се завъртя бавно сред мъглите, с развята мъглопелерина и димяща пушка в едната ръка; с другата стискаше Стерис. Отдолу проехтяха изстрели и куршумите оставиха тъмни дири в мъглите около тях.
Стерис извика уплашено и се вкопчи в него. Уаксилий събра цялата натрупана в металоемите тежест — достатъчна, за да разтроши и павета, ако се разходи върху тях. По странна прищявка на ферохимията с увеличаване на теглото тялото му не ставаше по-плътно — куршумите щяха да преминават през него със същата лекота. Но пък с нарастване на тежината способността му да Тласка се увеличаваше неимоверно.
Той използва увеличеното тегло да Тласне надолу с всичко, което му оставаше. Множество синкави линии сочеха към земята. Пирони. Брави. Оръжия. Лични вещи.
Сградата се разтресе, а после се разпадна — всички пирони и скоби, придържащи дъските, се забиха в земята. Последва оглушителен трясък.
Миг по-късно теглото му се върна към нормалното, ала металоемите му бяха изпразнени напълно. Уаксилий се остави на гравитацията и се спусна през мъглите, притиснал Стерис към себе си. Приземиха се сред останките на къщата. Върху пода на тунела бяха разхвърляни трески и парчета от греди.
Трима Изчезвачи стояха в началото на тунела и се озъртаха, зяпнали от почуда. Уаксилий вдигна пушката, запъна я аломантично и ги повали с три изстрела. Това бяха последните, които още можеха да се държат на крака. Останалите бяха смазани на дъното на тунела.
Слаб огън се разгоря в ъгъла, където бе паднал един фенер. На светлината му той огледа Стерис. Мъглата се спускаше през отвора и изпълваше тунела.
— О, Оцелели от Мъглите! — промълви Стерис задъхано и се притисна към него. Не изглеждаше уплашена. По-скоро сякаш беше възбудена.
„Интересна жена си ти, Стерис“ — помисли си Уаксилий.
— Уакс, не разбираш ли, че си призван за друго? — провикна се един глас от сумрачния тунел. Беше Майлс. — Ти си истински човек-армия! Прахосваш живота си по този начин.
— Вземи — тихо каза Уаксилий и подаде пушката на Стерис, като преди това я запъна. Беше останал един последен патрон. — Дръж я здраво. Искам да побегнеш към участъка. Той е на Петнадесета и Рюман. Ако Изчезвачите те последват, стреляй.
— Но…
— Не очаквам да ги уцелиш — прекъсна я Уаксилий. — Ще се ослушвам за изстрел.
Тя се опита да възрази, но Уаксилий се приведе, за да премести центъра на тежестта си под нея, после внимателно Тласна пушката до гърдите й — използва я, за да издигне Стерис над отвора. Тя стъпи горе, вече в относителна безопасност, поколеба се за миг, после побягна в мъглите.
Уаксилий притича встрани, като внимаваше да е далеч от трепкащата светлина на огъня, измъкна единия стерион, извади празните гилзи и го зареди.
— Уаксилий? — повика го Майлс от вътрешността на тунела. — Ако ти омръзнаха игричките, защо не дойдеш да уредим нещата?
Уаксилий се прокрадна до началото на тунела и пристъпи вътре. Мъглите вече го бяха изпълнили, затруднявайки ориентацията — което беше в ущърб и на Майлс. Уакс продължи предпазливо навътре и след малко видя светлините от работилницата, където все още горяха пожари.
На тяхното сияние различи силует, спрял в началото на тунела и опрял револвер в главата на жена. Мараси.
Уаксилий застина, сърцето му заблъска. Но не, нали това беше част от плана. Всичко се нареждаше идеално. Само дето…
— Зная, че си там — продължи Майлс. Появи се още една фигура и метна няколко импровизирани факли в мрака.
Завладян от внезапен ужас, Уаксилий осъзна, че човекът, който държи Мараси, не е Майлс. Той стоеше малко по-назад. Мараси беше в ръцете на Тарсън, колосокръвния Пютриумен юмрук.
На светлината на факлите Уакс видя уплашеното й лице. Потните му ръце стискаха хлъзгавата дръжка на алуминиевия револвер. Пютриумният юмрук се стараеше да държи Мараси между себе си и Уаксилий, опрял дуло в главата й. Беше плещест и набит, но не много висок. Сигурно бе към двайсетгодишен — като всички колосокръвни щеше да продължава да расте през целия си живот.
Както и да е, по-важното бе, че Уаксилий не можеше да се прицели добре в него. „О, Хармония — помисли си. — Ето, че се случва пак“.
Нещо изшумоля в мрака наблизо. Той подскочи и едва не стреля, но в последния миг позна Уейн.
— Извинявай — прошепна Уейн. — Когато я сграбчиха, помислих, че е Майлс. И…
— Няма нищо — прекъсна го Уаксилий.
— Какво ще правим?
— Не зная.
— Винаги знаеш.
Уаксилий не отговори.
— Чувам ви да си шепнете! — извика Майлс, пристъпи напред и хвърли още няколко факли.
„Само още няколко крачки“ — помисли Уаксилий.
Майлс спря и огледа подозрително прокрадващите се към него мъгли. Мараси изхлипа, после се опита да се отпусне, както бе направила на вечерята.
— Никакви такива — изръмжа Тарсън, притисна я по-силно към себе си, стреля пред лицето й и опря дулото в челото й. Тя замръзна.
Уаксилий вдигна револвера.
„Не мога да го направя. Не мога да съм безпомощен свидетел на още една смърт. Не и от моята ръка“.
— Е, добре — извика Майлс. — Чудесно. Искаш да ме изпиташ ли, Уакс? Ще броя до три. Когато стигна „три“, Тарсън ще стреля — без повече предупреждения. Едно…
„Той ще го направи — осъзна Уаксилий. Чувстваше се безпомощен, объркан, виновен. — Наистина ще го направи“. Майлс не се нуждаеше от заложници. Ако не успееше да примами Уаксилий с Мараси, просто щеше да я премахне.
— Две!
Кръв по тухлена стена. Усмихнато лице.
— Уакс? — прошепна обезпокоено Уейн.
„О, Хармония. Ако някога съм имал нужда от теб…“
Мъглите се завихриха около краката му.
— Тр…
— Уейн! — извика Уаксилий и се изправи.
Забързващата сфера се разпъна. Тарсън щеше да стреля след частица от секундата. Майлс стоеше зад него, вдигнал ядосано пръст. Пламъците на факлите застинаха неподвижно. Сякаш отново наблюдаваха бавното разрастване на експлозията. Уаксилий насочи стериона и с изненада установи, че е невероятно спокоен.
„Бях спокоен и в онзи ден, когато застрелях Леси“.
Когато я застреля със същия този револвер.
Плувнал в пот, борещ се с ужасяващите картини в съзнанието си, той се опита да намери непокрито място по тялото на Тарсън. Но нямаше такова. Би могъл да го уцели, но не някъде, където да го повали с един изстрел. А ако не успееше, колосокръвният щеше да застреля рефлексивно Мараси.
Главата бе най-подходящото място да бъде спрян един Пютриумен юмрук. Но Уаксилий не виждаше и милиметър от нея. Дали да не стреля в револвера? Лицето на Мараси се мержелееше отзад. В коленете? Може би щеше да уцели капачката. Не. Това не бе достатъчно за Пютриумния юмрук — ако раната не беше смъртоносна, той щеше да остане на крака и да довърши започнатото.
Трябваше да уцели главата.
Уаксилий затаи дъх. „Това е най-точният револвер, с който съм стрелял някога — помисли си. — Не мога да остана тук вечно. Трябва да действам.
Трябва да направя нещо“.
По брадичката му се стичаше пот. Той вдигна ръка, после извърна стериона встрани от Мараси и Тарсън и стреля.
Куршумът мина през мержелеещата преграда и попадна отвън — в по-бавното време. И както всичко, което преминаваше през сферата и излизаше навън, смени посоката си. Уаксилий го проследи с поглед, преценявайки новата траектория. Куршумът се носеше плавно и се въртеше лениво около оста си.
Уаксилий присви очи и се прицели внимателно. После разпали стомана.
— Ще я спуснеш по мой знак — прошепна той.
Уейн кимна.
— Сега!
Уаксилий стреля и Тласна.
Сферата се разтвори.
— … ии! — извика Майлс.
Малко облаче искри обозначи мястото, където вторият куршум на Уаксилий, ускорен многократно от неговия Стоманен тласък, се сблъска във въздуха с първия и промени траекторията му. Зад Мараси, към главата на Тарсън.
Пютриумният юмрук рухна с изцъклени към тавана очи, оръжието му тупна в прахта. Майлс се облещи. Мараси премигна, обърна се и вдигна ръце към гърдите си.
— Уф, проклятие — изстена Уейн. — Трябваше ли да го удряш в главата? Съсипа ми късметлийската шапка!
Майлс възвърна самообладанието си и насочи револвера си към Уаксилий. Уакс се обърна и стреля пръв, удари го в ръката и той изпусна оръжието. Уакс стреля в револвера и го запрати надалеч по пода.
— Престани! — изкрещя Майлс. — Ти, копе…
Уаксилий го простреля в устата и той отстъпи назад. Във въздуха се разхвърчаха парчета зъби.
— Някой трябваше да го направи много отдавна — прошепна Уейн.
— Няма да е задълго — изръмжа Уакс и отново стреля в лицето на Майлс, та поне да поддържа объркването му. — Време е да изчезваш, Уейн. Резервният план все още е в действие.
— Сигурен ли си, че си се погрижил за всичките, друже?
— Тарсън беше последният.
„Освен ако не греша…“
— Вземи ми шапката, ако ти се удаде случай — рече Уейн и побягна назад, а Уаксилий отново простреля Майлс в лицето. Това обаче почти не му направи впечатление и той се хвърли напред. Към Мараси. Беше невъоръжен, но на лицето му бе изписана жажда да убива.
Уаксилий запокити празния револвер по Майлс, измъкна от джоба си шепа патрони и ги Тласна към бившия блюстител. Един го одраска по ръката, друг премина през корема и излезе откъм гърба, но нито един не се заби в плътта, за да успее Майлс да го Тласне назад.
Уаксилий скочи и блъсна Майлс миг преди той да стигне до Мараси. Двамата паднаха вкопчени един в друг на прашната земя, под мъглите, които се стелеха над тях.
Уаксилий стисна Майлс за рамото и започна да го удря. „Важното… е… да… не му давам… покой…“
Майлс сякаш посрещаше всичко това с лека насмешка. Уакс усети, че ръката му се разкървавява. Можеше да блъска бившия блюстител, докато си изпотроши кокалчетата, но на Майлс нямаше да му стане нищо.
— Знаех, че ще тръгнеш към момичето — изпъшка Уаксилий, за да отклони вниманието на Майлс. — Говориш помпозно за справедливост, но в края на краищата си оставаш дребен престъпник.
Майлс изсумтя и го изрита. Уакс отхвърча назад, пронизан от рязка болка в гърдите, претърколи се и пльосна в една кална локва.
Майлс се изправи, изтри кръвта от устните си и затвори раните си.
— Уакс, знаеш ли кое е най-тъжното? Аз те разбирам. Чувствам се като теб, мислил съм, както ти мислиш. Но вътре в себе си винаги съм изпитвал една неудовлетвореност. Набъбваше в душата ми като буря на хоризонта.
Уаксилий се изправи и заби юмрук в бъбреците на Майлс. Той обаче дори не изстена, а го сграбчи и го завъртя. Уаксилий изохка от острата болка в рамото. Майлс го изрита в гърба и този път болката бе почти парализираща.
Уаксилий се помъчи да се измъкне, но Майлс го улови за ризата, вдигна го и го удари с юмрук в лицето. Мараси извика уплашено, но не помръдна — бяха й наредили да стои настрана. Беше изиграла своята роля.
Ударът събори Уаксилий на земята и той усети в устата си соления вкус на кръвта. Поквара и Гибел… щеше да е късметлия, ако челюстта му не е строшена. Освен това имаше чувството, че в рамото му нещо се е скъсало.
Изведнъж болките от раните му сякаш се удесеториха. Не знаеше дали е заради мъглите, или по прищявка на Хармония, или пък просто досега адреналинът му бе помагал да ги пренебрегва. Но раните не бяха оздравели. Болеше го хълбокът на мястото, където го бяха простреляли, ръката и кракът му бяха обгорени при експлозията. Имаше драскотини от куршуми на бедрото и рамото. А сега и юмруците на Майлс…
Всичко това се стовари върху него, притисна го и той едва успяваше да не изгуби съзнание. Майлс го удари отново и Уаксилий успя да отвърне на удара. Но не постигна нищо. Как да се биеш с някой, който не обръща внимание на ударите ти?
Нов удар запокити Уаксилий на земята, със звънтяща глава и блещукащи пред очите искри.
Майлс се наведе и заговори в ухото му:
— Въпросът, Уакс, е, че ти също го чувстваш. Частица от теб осъзнава, че си бил използван, че никой не го е грижа за нещастниците. Ти си само една марионетка. В този град всеки ден убиват хора. Поне по един на ден. Знаеш ли го?
— Аз… — „Поддържай разговора“. Той се претърколи по гръб и погледна Майлс в очите.
— Убиват по някого всеки ден — повтори Майлс. — И какво те накара да се „върнеш“ на служба? Това, че застрелях един стар подмазвач в главата. Ще престанеш ли някога да мислиш за всички тези нещастници, които губят живота си на улицата? За просяците, проститутките, за сираците? Измрели или от глад, или защото са попаднали на неподходящото място, или защото са направили нещо глупаво и необмислено.
— Струва ми се, че се опитваш да играеш ролята на Оцелелия — прошепна Уаксилий. — Но няма да се получи, Майлс. Това не е Последната империя от легендата. Никой богаташ не може да убие бедняк само защото му е сгода. По-добри сме от онези хора.
— Ба! — възкликна Майлс. — Само защото те се преструват на такива.
— Не — възрази Уаксилий. — Имат добри намерения и създават закони, за да спрат злото — но законите все още не са съвършени. А това не е същото.
Майлс го изрита в хълбока, за да не му позволи да стане.
— Пукната пара не давам за Оцелелия и делото му. Открих нещо по-добро. Но за теб това няма значение. Ти си само инструмент, оръжие, което насочват накъдето им хрумне. Това те разкъсва, защото не успяваш да спреш всички злини, както мечтаеш. Така ли е?
Погледите им се срещнаха. И колкото и да бе странно, Уаксилий установи, че кимва. Че му вярва. Че наистина мисли така. Тъкмо затова се ужасяваше от промяната, настъпила в Майлс.
— Е, някой трябва да направи нещо по въпроса — рече Майлс.
„Хармония — помисли си Уаксилий. — Ако Майлс се бе родил в онези времена, щеше да е герой“.
— Ще се опитам да им помогна, Майлс — рече той. — Обещавам ти.
Майлс поклати глава.
— Няма да живееш толкова дълго, Уакс. Съжалявам. — И го изрита отново. И отново. И отново.
Уаксилий се сви на земята, прикрил лицето си с ръце. Не можеше да се съпротивлява. Трябваше просто да издържи. Но болката се увеличаваше. Беше ужасна.
— Престани! — чу гласа на Мараси. — Спри веднага, чудовище!
Ритниците спряха. Уаксилий усети, че тя е коленичила до него, почувства ръката й на рамото си.
„Глупава жена. Стой настрани. Такъв беше планът“.
Майлс изпука с кокалчета.
— Предполагам, че трябва да те отведа при мистър Бяла якичка, момиче. Има те в списъка му и ще можеш да замениш онази, която Уаксилий отпрати. Вероятно сега ще се наложи да я проследя.
— Защо в живота става така? — попита разгневено Мараси. — Негодниците убиват тези, които са по-велики от тях?
— По-велик от мен? — попита Майлс. — Този? Той не е велик, дете.
— И най-великите хора могат да се препънат в дреболия. Заблуден куршум може да сложи край и на най-могъщия, най-способния и най-охранявания човек.
— Не и на мен — възрази Майлс. — Куршумите не могат да ми направят нищо.
— Така е — потвърди тя. — Защото теб ще те повали нещо по-семпло.
— И то е? — попита той и в гласа му се долови интерес.
— Аз — отвърна Мараси.
Майлс се разсмя.
— Бих искал да видя как… — И млъкна.
Уаксилий извъртя очи и погледна навътре в тунела, към мястото, където бе рухнал таванът под дървената постройка. През отвора нахлуваше светлина. И ставаше все по-ярка.
— Кого сте довели? — попита Майлс все тъй безгрижно. — Който и да е, няма да стигне навреме. — И пак млъкна. Уаксилий го погледна и видя, че лицето му се е разкривило от ужас. Най-сетне я беше видял: трепкащата стена наблизо, едва забележимата преграда във въздуха. Като мараня, предизвикана от струяща от уличната настилка жега.
Забавяща сфера.
Майлс се извърна към Мараси. После се втурна към границата, далече от светлината. Опита се да избяга.
Светлината в тунела стана ослепителна и заедно с нея през отвора нахлуха размътени петна, толкова бързо, че беше невъзможно да се установи какво ги предизвиква.
Мараси разтвори сферата. Светлината на настъпилия ден нахлу през отвора в тавана и изпълни тунела — зад границата, очертана допреди миг от сферата, се бяха строили поне стотина констабли. Отпред стоеше Уейн, ухилен, с констабълска униформа и шапка и с фалшиви мустаци.
— Ваш е, момчета! — извика той и посочи.
Мъжете се нахвърлиха с палки в ръце — дори не си направиха труда да посегнат към оръжията. Майлс изрева от гняв, опита се да избегне първите неколцина, после размаха юмруци срещу тези, които го уловиха. Но не беше достатъчно бърз, а те бяха твърде много. След минута го затиснаха на земята и почнаха да го връзват.
Уаксилий бавно се надигна. Едното му око бе затворено, от устните му се стичаше кръв. Мараси изплашено коленичи до него.
— Не трябваше да го предизвикваш — укори я Уаксилий, докато облизваше кръвта. — Ако те беше ударил, това щеше да е краят на всичко.
— О, стига — сгълча го тя. — Ти не си единственият, на когото е позволено да поема рискове.
Макар и рискован, резервният им план бе сравнително прост. Започна с елиминиране на помощниците на Майлс. Ако дори само един от тях бе останал жив, можеше да разпознае забавящата сфера и да простреля Уаксилий и Мараси отвън. Не биха могли да направят нищо, за да му попречат.
Но без помощници и ако можеха да отвлекат вниманието на Майлс достатъчно дълго, та Мараси да разпъне сферата, Уейн щеше да повика подкрепление, за да обкръжат, Майлс и да го надвият с числеността си. Майлс никога не би позволил това да се случи, ако беше заподозрял нещо. Виж, докато беше вътре в сферата…
— Не! — изкрещя Майлс. — Развържете ме. Проклинам вашето насилие!
— Ти си глупак — каза Уаксилий и застана над него. — Позволи да бъдеш изолиран, подмамен. Забрави първото правило на Дивите земи.
Майлс изкрещя. Един от констаблите извади кърпа и му запуши устата.
— Колкото си по-самотен — тихо каза Уаксилий, — толкова е по-важно да намериш човек, на когото да можеш да разчиташ.