Бандитите не изглеждаха като тези, с които Уаксилий бе привикнал да си има работа. Не криеха лицата си с кърпи, не носеха наметала и широкополи шапки. Повечето бяха с жилетки и бомбета по градска мода, прави панталони и широки ризи с навити до лактите ръкави. Не бяха лъскаво издокарани като гостите. И се различаваха по още нещо.
Бяха въоръжени. Мнозина бяха опрели на раменете си пушки, други стискаха в ръце пистолети. Хората в залата ги забелязаха веднага, чуха се ругатни и метален звън на прибори. Имаше поне двайсетина бандити, може би дори трийсет. Уаксилий с неудоволствие забеляза, че отдясно идват още — вероятно през вратите за кухнята. Това означаваше, че са оставили там свои хора, за да наглеждат персонала.
— Страхотен момент си избрал да не вземеш оръжие — измърмори Уейн, отмести стола встрани, приклекна зад масата и извади фехтоваческите си бастунчета.
— Прибери ги — нареди тихо Уаксилий, докато броеше бандитите. Трийсет и пет души при първо преброяване. Повечето се бяха скупчили в двата края на правоъгълната зала, точно пред и зад Уаксилий, който беше в самия център.
— Какво? — попита рязко Уейн.
— Прибери бастунчетата, Уейн.
— Да не искаш да…
— Огледай се! — изсъска Уаксилий. — Колко гости има? Поне триста-четиристотин! Какво ще стане, ако започне пукотевица?
— Ще ги накараме да залегнат. Да се прикрият.
— Прекалено е рисковано. Досега при нито един от обирите не е имало стрелба. Не ми се ще да предизвикваме кървава баня.
— Не съм длъжен да те слушам — заяви мрачно Уейн. — Ти вече не ми заповядваш, Уакс.
Уаксилий го изгледа твърдо. Из помещението ечаха изплашени викове. Уейн се отпусна неохотно на стола. Не остави бастунчетата, но скри ръцете си под масата.
Мараси гледаше бандитите с ококорени очи и зяпнала уста. После възкликна:
— Олеле! — И извади с разтреперани ръце бележник.
— Какво правите? — попита Уаксилий.
— Ще запиша какво съм видяла — рече тя. — Знаете ли, че статистически само един на двеста свидетели е в състояние да даде точно описание на престъпниците, които са го нападнали? По-лошо, седем от десет души показват погрешен човек при очна ставка дори когато нападателят е в редицата. В подобни моменти с лекота грешиш в преценката си за ръста на престъпника и често го описваш като някой от история, която наскоро си чел. Важно е, когато присъстваш на престъпление, да обръщаш внимание на всички детайли. Ама и аз ги приказвам едни, а?
И макар лицето й да бе изкривено от страх, започна да пише с разтреперана ръка.
— Никога не са ни били нужни такива неща — заяви Уейн, докато оглеждаше бандитите. — Ако случайно се озовем на мястото на престъплението, типовете, забъркали кашата, обикновено приключват житейския си път почти веднага. — И погледна ядно Уаксилий.
Неколцина бандити изведоха готвачите и сервитьорите от кухнята и ги накараха да се присъединят към гостите.
— Моля за внимание! — провикна се един от въоръжените с пушки нападатели. — Всички да седнат! Запазете спокойствие! И не вдигайте шум! — Имаше лек дивоземски акцент и яко мускулесто тяло. Лицето му бе сивкаво, с прави черти, сякаш бе изваяно от гранит.
„Потомък на колос — помисли си Уаксилий. — Опасен тип“.
Хората се умълчаха, тук-там се чуваше хлипане. Майката на булката, изглежда, бе припаднала, младоженецът се оглеждаше ядосано, прегърнал закрилнически жена си през рамо.
До първия Изчезвач се изправи и втори. Този, за разлика от другите, носеше маска — везана кърпа, вързана на лицето, и нахлупена над челото широкопола шапка.
— Така е по-добре — заяви той твърдо. Нещо в гласа му накара Уаксилий да трепне.
— Ако бъдете разумни, ще свършим бързо — продължи маскираният и закрачи между масите, докато останалите бандити вадеха изпод дрехите си торби. — Искаме само бижутата ви. Никой няма да пострада. Ще е наистина жалко да развалим едно толкова хубаво празненство с кръвопролитие. Бижутата едва ли струват колкото живота ви.
Уаксилий погледна към лорд Хармс — той стоеше до бара и бършеше лицето си с кърпа. Мъжете с торбите щъкаха между масите, събираха огърлици, пръстени, обици, портфейли и часовници. Едни предаваха богатствата си веднага, други се колебаеха.
— Уакс… — каза Уейн напрегнато.
Мараси продължаваше да пише, сложила бележника на коляно.
— Трябва да се измъкнем живи — отвърна тихо Уаксилий. — И никой да не пострада. После ще предадем докладите си на констаблите.
— Но…
— Уейн, няма да бъда причина за смъртта на невинни. — Този път Уаксилий се тросна с малко по-висок глас.
Кръв върху тухлена стена. Тяло с кожена куртка, което се свлича на пода. Ухиленото лице на мъж, издъхнал с куршум в челото. Смеещо се дори в смъртта.
Не пак. Никога вече.
Уаксилий затвори очи.
Никога вече.
— Как смеете?! — провикна се някой. Уаксилий извърна глава. На съседната маса възрастен мъж се бе изправил и буташе встрани ръката на жената, която се опитваше да го задържи. Имаше гъста посивяла брада и старомоден костюм — краищата на черния му фрак се спускаха почти до глезените му.
— Няма да си мълча, Марти! Аз съм констабъл на Осми участък! Няма да седя тук и да не правя нищо!
Това привлече вниманието на маскирания бандитски главатар и той тръгна към него, все така небрежно опрял пушката на рамо.
— А! — възкликна той. — Лорд Петерус, ако не се лъжа? — Махна успокоително на двама бандити, които бяха дотичали с насочени пушки. — Пенсионираният началник на Осми участък. Бъдете така добър да ни предадете оръжието си.
— Как смеете да обирате хора на брачното им празненство? — гневеше се Петерус. — Това е нечувано! Трябва да се засрамите!
— Да се засрамим? — попита главатарят, докато помощниците му претърсваха лорда и извадиха пистолет — „Грейнджър 28“ с удебелена дръжка — от кобура под фрака. — Да се засрамим? Докато обираме тези хора? След всичко, което направихте на Дивите земи през годините? Вие трябва да се срамувате. Смятайте го за разплата.
„Има нещо в този глас — мислеше Уаксилий и потропваше нервно с пръсти по масата. — Нещо познато. Кротувай, Петерус. Не ги предизвиквай!“
— В името на закона, ще се погрижа да бъдете заловени и обесени за това! — извика Петерус.
Главатарят го зашлеви и го повали на земята.
— Какво знаеш ти за закона? — изръмжа свирепо. — И внимавай, когато заплашваш хората, че ще ги обесиш! Така не им оставяш друга възможност, освен да приемат крайни мерки. Поквара и Гибел, гади ми се от такива като теб!
И махна на помощниците си да продължат с прибирането на плячката. Майката на булката най-сетне се свести и започна да плаче, което не попречи на бандитите да приберат от семейството й всичко, включително сватбената огърлица.
— Тези бандити наистина се интересуват от пари и скъпоценности — прошепна Уаксилий. — Виждате ли? Карат хората край масите да говорят, за да проверят дали не държат бижута в устата си. Изправят всеки и го претършуват основно. Търсят и под столовете и масите.
— Разбира се, че ще се интересуват от пари и скъпоценности — отвърна шепнешком Мараси. — В края на краищата нали това е предполагаемият мотив на обира.
— Само че истинският са заложниците — рече Уаксилий. — Сигурен съм в това. Подайте ми бележника си.
Тя го погледна.
— Веднага — каза той, изсипа стоманен прах в чашата си и протегна ръка под масата. Тя неохотно му подаде бележника тъкмо когато един бандит се доближи до тяхната маса. Беше сивокожият юначага с дебелия врат.
— Уейн — каза Уаксилий. — Прилеп на стената.
Уейн кимна едва забележимо и му подаде бастун четата. Уаксилий изпи виното и притисна бележника с металните закопчалки и фехтоваческите бастунчета откъм своята страна на правоъгълната маса. Извади от ръкава си метална пръчка, нагласи я под бастунчетата и разпали стомана.
Пред очите му изникнаха линии. Една сочеше към пръчката, друга към закопчалките на бележника. Той ги Тласна леко, после намали натиска. Бастунчетата и бележникът останаха залепени за масата, скрити под покривката. Трябваше да внимава да Натисне съвсем леко, инак можеше да вдигне масата във въздуха.
Бандитът застана до тях и отвори торбата. Мараси бе принудена да свали перлената си огърлица — единственото украшение, което имаше. Бръкна с разтреперани ръце в джобовете си, за да провери за пари, но бандитът дръпна огърлицата и я пусна в торбата.
— Моля ви — заговори Уаксилий с привидно разтреперан глас. — Моля ви, не ни наранявайте! — Извади часовника си и го хвърли уплашено в торбата. След него метна и портфейла, после припряно обърна джобовете си, за да покаже, че там няма нищо. Започна да се тупа и по джобовете на сакото.
— Това стига, друже — успокои го ухилено колосокръвният.
— Не ме бийте, моля ви!
— Сядай, нещастнико! — скара му се бандитът и отново погледна Мараси. Ухили се, потупа я по бузата и я накара да зяпне, за да провери дали няма нещо в устата. Момичето се изчерви още повече, когато ръката му я погали по шията.
Окото на Уаксилий започна да потрепва нервно.
— Нямаш повече, а? — изсумтя бандитът. — Ох, защо все на мен се падат масите на бедняците! А ти? — Той погледна Уейн.
Зад тях друг бандит откри сервитьорския костюм на Уейн под съседната маса и го вдигна объркано.
Бандитът изсумтя и пребърка джобовете на Уейн. Не намери нищо, наведе се под масата, после ги накара да станат. Накрая ги наруга отново, задето са „толкова бедни“, и дръпна шапката на Уейн. Хвърли своята — под нея носеше плетена шапчица, под която прозираше алуминиев шлем — и се отдалечи, докато нахлузваше шапката на Уейн.
Тримата седнаха.
— Уакс, той ми взе късметлийската шапка — изръмжа Уейн.
— Спокойно — каза Уаксилий и подаде на Мараси бележника, за да продължи да пише.
— Защо не скрихте портфейла си при бележника? — попита го тя.
— Някои от банкнотите в него са белязани — отвърна Уаксилий, без да сваля поглед от главатаря, който поглеждаше нещо в ръката си. Приличаше на смачкан лист. — Това ще позволи на констаблите да проверят къде и от кого са били похарчени.
— Белязани!? — възкликна тихо Мараси. — Значи наистина сте знаели, че ще ни оберат!
— Какво? Разбира се, че не.
— Но…
— Уакс винаги носи белязани банкноти — обясни Уейн, втренчил навъсен поглед в главатаря. — За всеки случай.
— Това е… доста необичайно.
— Ами, госпожице, просто Уакс е параноичен по свой собствен начин. Този тип дали не прави това, което си мисля?
— Да — потвърди Уаксилий.
— Какво? — попита Мараси.
— Сравнява лица с рисунки върху листа — обясни Уаксилий. — Търси лицето, което трябва да вземе за заложник. Вижте, тръгна между масите и се вглежда в лицата на жените. И още няколко го правят.
Замълчаха, докато главатарят минаваше покрай тях.
— Казвам ти — говореше му неговият помощник. — Момчетата почнаха да се изнервят. Не можеш да им дадеш оръжия и да им забраниш да стрелят.
Маскираният главатар мълчеше. Огледа хората около масата на Уакс, поколеба се за миг, после продължи нататък.
— Шефе, разбери, трябва да им дадеш да се поразвихрят малко — продължи да настоява мъжът. — Мисля, че… — Двамата се отдалечиха и Уаксилий не можа да чуе края.
Петерус — бившият констабъл — се бе отпуснал изнурено на стола. Жена му притискаше с кърпа кървящата рана на челото му.
„Така е най-добре — каза си Уаксилий. — Видях им лицата. Ще мога да ги проследя, когато започнат да харчат парите. Ще ги намеря и ще се справя с тях по мой начин. Ще мога…“
Но не. Нали се бе отказал от това, бе решил да го остави на констаблите. Нали все си го повтаряше.
Внезапна суматоха в другия край на залата привлече вниманието му. Неколцина бандити водеха две жени. Едната беше Стерис. Изглежда, бяха нахълтали в тоалетните. Останалите продължаваха да събират накити. Бяха доста и скоро щяха да привършат, въпреки огромния брой посетители.
— Е, добре — провикна се главатарят. — Вземете един заложник.
„Твърде високо“ — помисли си Уаксилий.
— Кого да изберем? — отвърна също с вик един от бандитите.
„Разиграват представление“.
— Който и да е. — Главатарят сви рамене уж небрежно.
„Иска да повярваме, че ще изберат някого напосоки“.
— Всеки ще свърши работа. Ето, например… тази. — Той махна към Стерис.
Стерис! Братовчедка й бе сред предишните заложници. Разбира се. Тя бе от същия род.
Окото му запотрепва по-силно.
— Всъщност — продължи главатарят — този път ще вземем двама. — И прати колосокръвния си помощник да обикаля между масите. — Никой да не ни следва, инак ще има пострадали. Помнете: лъскавите камъчета не струват колкото живота ви. Ще освободим заложниците веднага щом се уверим, че не ни преследват.
„Лъже. За какво ли са му притрябвали? Защо…“
Колосокръвният, който бе взел шапката на Уейн, спря при тяхната маса, сграбчи Мараси за ръката и изръмжа:
— Ти ще свършиш работа. Идваш с нас, хубавице.
Тя подскочи, когато я докосна, и изпусна бележника.
— Я чакай — обади се друг бандит. — Какво е това? — Наведе се, взе го и го прелисти. — Тук пише нещо, Тарсън.
— Глупак — рече колосокръвният, когато бяха нарекли Тарсън. — А бе ти неграмотен ли си? — Намръщи се и взе бележника. — Я да видим… Хей, мен ли си описала тук?
— Аз… — Мараси млъкна. — Исках да ви запомня, заради вестника, в който работя.
— Не се и съмнявам — Тарсън пъхна бележника в джоба си. В ръката му се появи пистолет и той го опря в челото й.
Уаксилий се надигна, разпалил стоманата. Миг по-късно пистолетът на втория бандит се насочи към неговата глава.
— Дамичката ти ще е добре с нас, приятелче — успокои го Тарсън с усмивка на сивкавите си устни. — Тръгваме. — Вдигна Мараси, завъртя я пред себе си и я побутна към северния изход.
Уаксилий се взираше в дулото на револвера на другия бандит. С един метален Тласък би могъл да запрати оръжието в лицето на притежателя му, да му разбие носа.
Бандитът го гледаше така, сякаш търсеше и най-малкия повод да дръпне спусъка. Беше развълнуван, надъхан от обира. Уаксилий познаваше този тип хора. Опасни хора.
Бандитът се поколеба, погледна към другарите си, после се обърна и побягна към изхода. Друг тикаше Стерис към вратата.
— Уакс! — изсъска Уейн.
Как може един човек на честта да гледа безучастно нещо подобно? Всяка фибра в тялото му настояваше да направи нещо. Да се бие.
— Уакс — тихо каза Уейн. — Стават грешки. Не си виновен за смъртта на Леси.
— Аз…
Уейн измъкна бастунчетата.
— Е, аз пък ще действам.
— Не, Уейн — каза Уаксилий, докато се отърсваше от вцепенението си. — Не бива да допуснем да има жертви. Трябва да…
— Как смеете! — викна лорд Петерус, бившият констабъл, и се изправи решително. — Страхливци! Вземете мен за заложник, щом ви трябва някой!
Бандитите не му обърнаха внимание. Повечето тичаха към вратата, размахваха оръжия и се наслаждаваха на страха, който всяваха сред гостите.
— Страхливци! — изрева Петерус. — Всички до един! Ще се погрижа да ви обесят, кълна се! Вземете мен вместо тези момичета, инак ще ви сполети точно това. Кълна се в самия Оцелял! — Запрепъва се по пътеката след отстъпващия главатар, покрай знатните дами и господа — повечето от които се бяха снишили зад масите.
„Ето го единствения храбър човек в залата — помисли си Уаксилий, преизпълнен с непреодолим срам. — Той и Уейн“.
Стерис бе почти при вратата. Мараси и похитителят й вече застигаха главатаря.
„Не бива да позволя да се случи това. Не бива…“
— Страхливец!!!
Маскираният главатар внезапно се обърна и в помещението отекна изстрел. Всичко се случи за миг.
Петерус рухна. От дулото на пистолета на бандита се вдигаше дим.
— Ох… — изпъшка тихо Уейн. — Току-що допусна много голяма грешка, приятелче. Ужасна грешка.
Главатарят обърна гръб на трупа и прибра пистолета.
— Е, добре — извика към вратата. — Можете да се позабавлявате, момчета. Аз ще…
Светът застина. Хората замряха по местата си. Дори виещият се дим увисна неподвижно във въздуха. Изчезнаха гласовете. Утихна хлипането. Въздухът около масата на Уаксилий потрепваше в широк кръг.
Уейн стоеше в цял ръст, стиснал бастунчетата, и оглеждаше залата. Уаксилий знаеше какво прави. Запомняше точното място на всеки бандит. Преценяваше разстоянието, подготвяше се.
— Веднага щом разтворя сферата — каза Уейн — тази зала ще изригне като магазин за муниции във вулкан.
Уаксилий бръкна бавно под сакото си и извади скрития там револвер. Постави го на масата. Окото му вече не трепкаше.
— Е? — попита Уейн.
— Ужасно сравнение. Откъде ще се вземе магазин за муниции насред вулкан?
— Нямам представа. Виж, ще се биеш ли, или не?
— Опитах се да бъда търпелив — обясни Уаксилий. — Да им дам шанс да се измъкнат. Да не се замесвам.
— Добре го изигра, Уакс — рече навъсено Уейн. — Твърде добре.
Уаксилий взе револвера и вдигна дулото до слепоочието си.
— Така да бъде. — С другата си ръка изсипа цялата кесийка със стоманен прашец в чашата и я гаврътна.
Уейн се ухили.
— Между другото, дължиш ми едно питие, задето ме излъга.
— Излъгал съм те?
— Каза, че не носиш оръжие.
— Не нося едно оръжие — натърти Уаксилий и извади от колана на гърба си втори револвер. — С колко хроносплав разполагаш?
— Не толкова, колкото бих искал. Това нещо е ужасно скъпо тук в града. Имам за около пет минути. Металоемите ми обаче са почти пълни. След като си тръгна, прекарах две седмици болен на легло.
Това щеше да е достатъчно да излекува дори сериозно нараняване, в случай че Уейн пострада.
Уаксилий си пое дълбоко дъх. Ледът в него бързо се топеше, превръщаше се в пламък, а разпалената стомана пускаше синкави линии към всички метални предмети в помещението.
Ако се вцепенеше отново…
„Няма да го допусна — рече си той. — Не мога да го допусна“.
— Аз ще взема момичетата. Ти дръж бандитите настрана. И се постарай никой от гостите да не пострада.
— С удоволствие.
— Трийсет и седем въоръжени бандити, Уейн. И цяла зала пълна с невинни. Това е доста трудна задача. Не губи концентрация. Ще се опитам да разчистя място за действие в началото. А ти гледай да не изоставаш от гонитбата.
— Безупречен като самото Съхранение — каза Уейн и го потупа по рамото. — Знаеш ли защо всъщност дойдох да те търся?
— Защо?
— Представях си колко ще си щастлив в меко легло, придремващ безгрижно, как прекарваш живота си да посръбваш чай и да четеш вестници, докато ти поднасят вкусна храна, а прислугата ти масажира петичките и прочее.
— И?
— Не можех да те изоставя на подобна участ. — Уейн потрепери. — Твърде добър приятел съм, за да зарежа другаря си да издъхне в подобни ужасни условия.
— Заради удобствата ли?
— Не — поклати глава Уейн. — Заради скуката.
Уаксилий се ухили, вдигна палци и запъна ударниците. Когато беше млад и тръгна по широкия свят, откри Дивите земи и реши, че там му е мястото. Какво пък, може би се случваше отново.
— Да започваме! — каза той и наведе револверите.