Щом се оттегли в покоите си в двореца, където можеше да се отдаде на размисъл, далеч от натрапчивото внимание и глупавите задължения, Естара попадна на придружен с крясъци спор между съпруга си и председателя Венцеслас. Застана до вратата, заслушана в изумено безмълвие.
— Нямаш никакво право да изненадваш по този начин нито мен, нито народа — каза разгорещено Питър. — Хората изобщо не са чували за този Даниъл. Аз ще го разоблича.
— За теб също не бяха чували, Питър — отвърна Базил със смразяваща усмивка. — Всичко е под контрол. Ако погледнеш изследванията на общественото мнение и видиш новинарските емисии, ще се убедиш, че хората приемат новия принц без никакво безпокойство. Дори се чувстват по-спокойни, че има още един кандидат за крал, който чака зад кулисите… в случай че стане нещо нежелателно. — Той понижи глас. — Тъй че, ако не проявиш по-голяма готовност за сътрудничество, Ханзата разполага… с други възможности.
Питър се намръщи.
— Не ме заплашвай, Базил.
— Плаши ли те истината?
Кралят се разсмя горчиво.
— Откога истината стана фактор за решенията ти? Не можеш да ми пречиш да се появявам пред народа, защото ако ме криеш, няма да съм в състояние да изпълнявам задълженията си. А как стоят нещата с този Даниъл? И неговото семейство ли избихте?
Естара слушаше от ъгъла с широко отворени очи; опитваше се да проумее чутото. Изобщо не можеше да схване смисъла му.
— Пълен аматьор си по отношение на заплахите, Питър — отвърна невъзмутимо Базил. — Може би ще е интересно да проверим колко дълго можем да заблуждаваме публиката със стари холограми на речите ти. Така или иначе, никой не се заслушва в думите.
Питър поклати глава, сякаш знаеше неща, които председателят не бе в състояние да проумее.
— Ти сам създаде този мит, Базил, но все още не разбираш какво точно означава крал за населението.
В този момент най-после забеляза Естара и на лицето му грейна сияйна усмивка.
— Или по-точно казано — крал и кралица. Не подценявай обичта на хората към техния справедлив владетел.
Сепнатият Базил изгледа навъсено Естара.
— Провеждаме лично заседание, кралице Естара. Бихте ли ни оставили за малко, за да приключим?
Преди Естара да успее да се оттегли, Питър вдигна ръка.
— Няма нужда, Базил. Можеш да говориш пред моята кралица.
Естара бе смутена и разтревожена. Питър явно криеше нещо от нея — нещо съществено, — но тя се приближи, застана до своя съпруг и сложи ръка върху рамото му. Тази сватба й беше предложена от председателя и Сарейн и осъществена чрез брат й Рейналд. Естара бе изпълнила своето задължение и сега бе свободна да избира сама. Макар да не искаха от нея нищо повече, освен да демонстрира публична подкрепа за краля, Естара по-скоро би се доверила на Питър, чието сърце бе започнала да опознава и разбира, отколкото на председателя.
— Бих била щастлива да помогна по всеки възможен начин. Достатъчно е моят съпруг и крал да ме посъветва.
Застанала до него срещу председателя, тя отлично си даваше сметка за постъпката си, която би могла да причини доста неприятности, ако подозренията й се окажеха правилни.
Базил започна да събира документите си. Гледаше намръщено. Пооправи костюма си, огледа тапицирания в плюш апартамент и отбеляза, че едно от растенията в ъгъла е започнало да пожълтява и да съхне. После каза:
— Тук нямам повече работа.
Стражите отвориха вратата на председателя и я затвориха, след като той излезе. Застанаха на пост отвън — привидно да охраняват краля и кралицата, но по-вероятно за да не присъстват там, където не им е мястото.
Щом останаха сами, Естара погледна съсредоточено Питър. Скръсти ръце и въздъхна дълбоко.
— Налага се да ми дадеш някакво обяснение.
Той отмести поглед, видимо притеснен.
— Мисля, че е по-добре, ако… ако не чуеш останалото.
— Не желая да бъда защитавана, Питър. Мога сама да се погрижа за себе си.
След като той отново не отговори, Естара реши да действа по друг начин.
— Знаеш ли, когато брат ми Бенето замина за Гарванов пристан, обеща да се върне. Очакваше се задачата му да е спокойна. Искаше да помогне на колонистите и да се погрижи за световната гора. Много го обичах. — Лицето й стана сериозно и тя изостави преструвките. — Тъй че не разбирам защо прикриваш присъствието на брат си. Защо не съм се срещала с Даниъл? Защо той не присъстваше на кралската сватба? Много съм притеснена, че не познавам дори брата на собствения си съпруг.
— Даниъл не ми е брат — отговори Питър и това обезсмисли всичките й следващи въпроси.
— Какво искаш да кажеш? Аз започнах да се разкривам пред теб, Питър. А сега научавам, че…
— Освен това аз не съм Питър — добави той. — Това е дълга история…
По-късно лежаха голи един до друг, отпуснати удобно върху меките чаршафи в осветената от потрепващите пламъци на далечните факли стая. Естара се бе притиснала до Питър и мислеше за всичко, което й бе казал, и за загиналия Бенето.
Питър я галеше като съпруг и любовник, а не като крал. Разговаряха много дълго, щастливи, че имат с кого да споделят. Питър прокара пръст по лявата й страна, през веждите и след това до брадичката. Изпитваше отчаяна нужда да има доверие на някого сред цялата византийщина на ханзейската политика.
Естара не можеше да повярва на всичко, което й разказваше, но и не можеше да го лиши от доверието си. Слушаше прегракналия му глас, видя сълзите в очите му — изкуствено сините му очи според разказа му. Той й разкри как преди години е бил отвлечен и държан на тайно място, докато Базил го е подготвял да стане следващия крал.
— Много по-късно разбрах, че Ханзата умишлено е ликвидирала семейството ми.
Тя го гледаше с широко отворени очи.
— Мислиш ли, че сме в опасност?
Той целуна топлото й рамо.
— Да. Базил отправи завоалирана заплаха срещу теб, за да ме държи в подчинение, и директно срещу мен. Никога не съм допускал, че ще стигне дотам, но след като представи Даниъл, не съм сигурен. Може би вече съм създал твърде големи неприятности. Базил разполага с достатъчно власт, за да ни отрови или да инсценира злополука винаги, когато си пожелае.
Естара го притегли по-близо до себе си — предлагаше му силата си и усещаше топлото му тяло до своето. Може би трябваше да поговори със Сарейн за всичко това… или не.
— Значи трябва да сме нащрек.
Изпита усещането, че е нищожна мушичка, оплела се в огромна паяжина.