„Ненаситно любопитство“ се спускаше все по-ниско. Фермерите от Крена се бяха струпали и го очакваха. Неочакваното пристигане на Рлинда Кет беше истинска сензация и ги накара да изоставят ежедневните си задължения.
Все още замаяна от разминаването на косъм с блуждаещите бойни кълба на хидрогите в покрайнините на системата, Рлинда изскочи от кораба и я посрещнаха с ликуване и прегръдки.
— Ханзата научи за ширещата се епидемия и ви нося лекарства! — извика тя. Очакваше да види някакъв запустял град, необработени полета и плъпнали без контрол навсякъде стада. — Но не ми изглежда много от вас да са заразени.
Един фермер се обади:
— Дяволски добре е, че крал Питър мисли за нас, госпожо, но ние вече имаме лекарства, разбирате ли. Един от нашите колонисти има свой кораб, макар че стигна обратно дотук само с ектиизпаренията, които му бяха останали. Дължим живота си на Брансън Робъртс.
Сърцето й подскочи, като чу името му, но тя запази самообладание.
— Е, значи е голям храбрец и е направил излишен хуманитарния ми жест.
Тя обходи с поглед тълпата и забеляза БиБоб. Къдравата му посивяла коса бе пораснала и му придаваше за немарен вид, а и дрехите му бяха мръсни, сякаш бе работил на полето — стана й смешно при тази мисъл!
Рлинда забеляза сълзите в очите му. Той се втурна към нея и разблъска фермерите по пътя си. Тя разпери ръце и затича насреща му. Мина й през ума, че гледката е комична — да се втурнат един срещу друг като две кинозвезди от евтин сапунен сериал.
— Аха… ще рече, вие двамата се познавате? — измърмори един от колонистите.
Рлинда и БиБоб се сграбчиха в продължителна прегръдка. След малко и двама отговориха с комично единодушие:
— Малко.
— Ако знаех, че пристигаш — каза БиБоб, — нямаше да си хабя горивото. Вместо да докарвам лекарства, можех да взема някои съоръжения, инструменти, интересни семена за посев и да спечеля повече.
Рлинда разроши с пръсти къдравата му коса и отново го прегърна.
— Довечера ще ти предоставя достатъчно време, за да се убедиш, че не съм пропътувала това огромно разстояние напразно — пошепна му съзаклятнически. — При теб или при мен? — И се изкикоти още по-силно. — Толкова си симпатичен, когато си смутен. Изглеждаш абсолютно дърво.
— Просто се опитвам да изглеждам порядъчен.
— Е, не се справяш достатъчно успешно.
И го целуна в устата.
Рлинда не му разказа за истинската си задача, тъй като не искаше да помрачи спокойната им вечеря в неговото жилище, построено някога от илдирийски колонисти. Носеше някои от любимите му лакомства, бутилка изискано вино, нови развлекателни игри и една луксозна риза, която бе сигурна, че никога няма да облече. Нарече я „колониален предразполагащ“ подарък.
— Откровено казано, не съм изненадан, че си намерила оправдание да пристигнеш тук. — БиБоб взе от рагуто, което бе приготвила в малката му кухня. — Ако не бях сигурен, че ще разчетеш шифрованото ми съобщение, не бих рискувал да го изпращам. Предполагам, че генерал Ланиан не е особено щастлив, когато някой капитан успее да се измъкне безследно.
— Първо, той няма право да те вика на задължителна военна служба, а аз никога няма да му простя, че конфискува търговския ми флот. Как е корабът ми, между другото?
Той повдигна веждата си.
— „Сляпа вяра“ е само десет процента твой. Добре е — с изключение на празната цистерна. В момента служи само за украшение на поляната.
— Вдигни го на трупчета и го остави да обрасне с бурени. Така ще станеш същински домашар.
Той отпи от тъмночервеното вино.
— Знаеш ли, тук ми е добре. Крена е приятно място с хубав климат. Трябва да чуеш как свири вятърът във флейтовите гори. Идеално място да се установи човек — по избор, а не по необходимост. Аз… не бих имал нищо против да останеш тук, Рлинда — и то не само заради това, че готвиш чудесно.
Тя се засмя от задоволство.
— Знаех си, че не идвам напразно. В тежки времена човек рядко получава похвали.
Той остави чашата си.
— Макар егото ми да би искало да си тук единствено заради мен, това не е единствената причина. Нуждаеш ли се от помощ?
Тя не се изненада от досетливостта му и му разказа всичко.
Когато Рлинда се върна един час след изгрев-слънце при кораба си, Дейвлин Лотце вече чакаше пред „Любопитство“. Бе се изправил като статуя, с празни ръце. На лявата страна на лицето му тя забеляза леки белези, сякаш някакъв хищник се бе опитал да изтръгне окото му с нокти. Беше мускулест, с интелигентно излъчване, наблюдателен и с високо самочувствие.
— Уверен съм, че председателят Венцеслас ви изпраща при мен — каза той. — И все пак доставянето на лекарствата е приятен жест.
Тя го огледа преценяващо.
— Не вярвате в простото човешко милосърдие?
— Не вярвам в простото човешко милосърдие на Базил. — Той хвърли бегъл поглед към „Любопитство“. — Изглежда добър кораб. Добре ли е запасен?
— Председателят достави всичко необходимо за нашата малка експедиция: изкопни и аналитични инструменти, комплект за временен бивак, продоволствие, водни екстрактори. Десет хиляди нерешени кръстословици в база данните.
Рлинда го въведе в кораба сред спокойствието на ранната утрин и го заведе в малката каюта за гости, ползвана от зелените жрици Нира и Отема, още преди някой да бе чувал за хидроги. Лотце докосна леглото, огледа компютърния комплект и база данните, след което кимна удовлетворен.
— Готов съм да тръгваме. Предпочитам да не събирам багажа си. Колонистите предполагат, че съм обикновен заселник с повърхностни инженерни знания. Нямат представа защо всъщност съм тук.
Рлинда се изненада.
— С никого няма да се сбогувате? Та вие сте живели години на Крена… и просто ей така ще се измъкнете на разсъмване? Само с една риза на гърба?
Изражението му остана невъзмутимо.
— Така предпочитам. Готов съм да потеглим да търсим изчезналите археолози.
Рлинда пое дълбоко дъх.
— Ще ми отнеме малко време да подготвя кораба за потегляне. Междувременно аз поне трябва да изтичам да се сбогувам с един човек.