Нира и останалите черноработници крачеха от оградения разплодителен двор към островърхите хълмове. Слънчевата светлина обливаше смарагдовата й кожа, подкрепяше я, вливаше й жизнени сили.
Тя разказваше на членовете на работната група около нея как някога е тичала сред величествените дървета на Терок и е усещала успокоителното присъствие на титаничната гора, задрямалата интелигентност на едно древно същество. Никой от потомците на „Бъртън“ не бе виждал по-високо дърво от разкривените храсталаци по хълмовете. Повечето дори не можеха да си представят подобно нещо и много от тях смятаха, че зелената жрица отново си измисля.
Влизайки в симбиоза с гората, Нира бе станала част от една жива мрежа. Можеше да общува с всички зелени жреци и да прониква в необозримо обширната и разклонена база данни, натрупана от световната гора в течение на хилядолетия.
Но на Добро тя бе откъсната от световната гора.
Предпланините на изток бяха покрити с висока кафява трева. Тъмни трънливи дървета растяха на завет и Нира оглеждаше с копнеж шубраците, сякаш бяха закърнели роднини на световната гора. Но не беше същото.
Илдирийската охрана ги водеше към изкопните обекти. Представителите на тази раса бяха възпитани да работят и не можеха да допуснат, че е възможно затворници за разплод да нямат желание да се трудят за губернатора на Добро.
Замислена, Нира промълви тихичко, без да се обръща конкретно към никого:
— Някои от най-ловките младежи на Терок се обучават за дървотанцьори. Подскачат от клон на клон и правят въздушни пируети. — Тя се усмихна, припомняйки си представленията, скоковете, от които секваше дъхът й, и шеметните пируети. — Дърветата им помагат и никой никога не пада.
До нея жена на средна възраст вървеше, без ни най-малко да се впечатли. Нира въздъхна, но продължи да говори. Макар затворниците около нея да не го показваха, тя знаеше, че я слушат. А и какво друго би могло да ангажира съзнанието им?
Надзирателите ги подкараха към дълбоки изкопи, в които атмосферните условия бяха оголили древни пластове и ценни вкаменелости. Нира започна да дълбае ронливия пясъчник. Намираха се в древно гробище на усукани ракообразни, красиви молюски и вкаменени анемонии. От втвърдените опалесцентни кости и дъгоцветните скелети се изрязваха високо ценени украшения, най-популярният продукт на Добро… освен несполучливите генетични изроди.
Нира издълба от скалата прекрасна свределовидна раковина със запазените мустачета на животинчето, което бе живяло някога в нея. Почисти вкаменелостта първо с изранените си пръсти, после с груба четка. Беше красива и проблясваше на слънчевата светлина. Природните сили бяха хванали в капан странното създание, превръщайки го в камъче.
Но след милиони години Нира го бе освободила. Тя постави украшението в най-близкия сандък и се запита дали някой някога ще я освободи заедно с останалите използвани за разплод хора, както тя бе освободила това съкровище.
Когато се върнаха в лагера, ги изкъпаха с тънка като игла студена струя вода под високо налягане. Нира отстъпи встрани, мокра и гола, лишена от възможността да се скрие от изпитателните погледи на медицинския персонал, който преглеждаше през три дни способните да раждат жени.
Условностите на благоприличието бяха забравени през дългите години затворнически живот. Използваните за разплод човешки същества бяха от всевъзможни раси — с тъмна или млечнобяла кожи, или пък изпъстрена с лунички, но зелените жреци от Терок винаги привличаха най-голямо внимание. Нира не изпитваше срам от тялото си, а единствено безропотно примирение пред онова, което отново щяха да направят с него.
Под строгото разпореждане на губернатора на Добро Нира трябваше да бъде заплождана колкото е възможно по-често заради продължаващите експерименти. Никой от другите човешки пленници не се бе оказал толкова „интересен“. Един от медиците я хвана за ръката и сърцето й заблъска в гърдите й. Тя тръгна замаяна след него към медицинските помещения.
Първите няколко пъти, преди години, Нира се бореше, риташе и буйстваше, съпротивляваше се на онова, което искаха да й направят. Нахвърляше се срещу докторите, опитваше се да ги удуши или да издере очите им. Но всичко бе напразно. Охраната я укротяваше и медицинският персонал я завързваше с ремъци, за да й направят контролните прегледи. За наказание я бяха затваряли на тъмно за цяла седмица. По-късно, когато се успокои и почна да отглежда растения и храсти около лагерните бараки, разбраха, че могат да й причиняват болка, като изкореняват нейните любимци и ги стъпкват в пръстта.
Бе решила да намери други начини за съпротива.
В ярко осветеното медицинско помещение илдрийските лекари й взеха кръв, проба от плътта й и сондираха матката й. Говореха си, сякаш без да я забелязват, освен за да й заповядат нещо с груб глас. Тя вече знаеше какво да прави, независимо колко й е отвратително.
Затвори очи, докато проникваха с инструментите си. Очите й се напълниха със сълзи и усети болка в стиснатите си челюсти. Беше минало достатъчно много време след последното й раждане — едно силно и мълчаливо бебе от плещест звероподобен войник.
Единствените й надежди бяха потискащи: последното й раждане да е довело до някакви усложнения като кисти в яйчниците или възпаление на каналите, което да й попречи да има повече бебета. В такъв случай щяха да я използват само за работа — също достатъчно неприятна съдба, но за предпочитане в сравнение с преживяното досега.
Но лекарите изрекоха омразните думи:
— Годна за раждане.
Нира премигна и простена съвсем тихичко, та никой да не я чуе.
— Проверете документите и установете какво е следващото чифтосване, от което се интересува губернаторът.
Докато охраната я отвеждаше към бараките за разплод, Нира едва влачеше крака. Ако окажеше съпротива, щяха да я измъчват, без да й нанесат увреждания — поне не и на възпроизводствената й система. Но можеха да я кълцат, бодат, обгарят на други места. Щяха да я принудят да се покори, ако използваше познатите им средства.
В момента най-доброто, за което би могла да се моли, бе да забременее от първия път. Преди години й се бе наложило да се отдаде само веднъж на извършилия го с неохота адар Кори’нх и той поне бе имал благоприличието да изпитва срам.
С другите бе… много по-лошо.
Заключиха я в една светла стая и й оставиха храна и персонална хигиенна апаратура. И легло. Това беше клинично помещение, в което избрани илдирийци пристигаха да свършат определено задължение, също като изравянето на вкаменелости от утаечните скали в каньона. Тя се ослушваше да долови и най-слабия звук из коридорите — приближаващите стъпки на поредния й мъчител.
За да избяга от кошмарите си наяве, си припомни за изпълнените с възглавнички зали из Призматичния палат, където се бяха любили с Джора’х. Това бяха чувствени и романтични времена и тя се притискаше към него, галеше кожата му със своята, докосваше мускулите му, потъваше в сапфирените му очи.
Беше същият физически акт… като усещане.
Нира подпря гръб на стената и се вторачи във вратата. Секундите се точеха едва-едва. Останалите човешки същества отвън вършеха ежедневните си задължения. На много от тях също предстоеше да изпълнят ангажиментите си по разплода, след което щяха да ги върнат в общите спални бараки. Останала сама, тя се опита да запази самообладание — мислеше си за Джора’х и за своята дъщеричка Осира’х. „Моята принцеса!“
Когато вратата най-накрая се отвори и охраната въведе новоопределения й партньор, ужасът се стовари отгоре й. Този път избраникът й за разплод беше от люспестите — пустинен илдириец с кожа на влечуго, със съсухрени остри черти, изпито лице и цепнатини вместо очи. Приличаше по-малко на човек от повечето илдирийци.
— Викай, ако ти дотрябва помощ — нареди един от охраната, докато заключваше вратата.
Каза го на него, не на нея.
Влечугоподобният започна да сваля светлокафявите си дрехи. Нира нямаше къде се скрие. Той изгледа с отвращение голото й тяло, захвърли дрехите си настрана и безцеремонно й посочи леглото.
Нира знаеше, че е безсмислено да крещи. Вместо това насочи мислите си към Джора’х и се опита да извика образа му в съзнанието си. Но й се удаваше много, много трудно.