Диаманда изкачи хълмчето.
Поспря. Дъртата Вихронрав като нищо би я проследила дотук. Когато вървеше през гората, струваше й се, че някой я дебне.
Не видя никого наоколо. И се обърна.
— Добър ти вечер, госпожице.
— Ти?! Значи наистина си ме проследила! Баба се надигна от сянката под Гайдаря, която я бе скривала напълно досега.
— От татко си го научих. Той все повтаряше, че нескопосаният ловец подгонвал дивеча, а умелият го причаквал.
— Тъй ли било? Значи си излязла на лов за мен, а?
— Не. Просто те почаках. Знаех, че ще се качиш тук. Нямаш къде другаде да отидеш. Дошла си да я призовеш, нали? Я да ти видя ръчичките.
Не беше молба, а заповед. Диаманда видя как ръцете й се подчиниха сами. Преди да ги свие към тялото си, старицата ги стисна. Нейната кожа на допир беше като зебло.
— И един-едничък ден не си вършила черна работа, нали? — осведоми се Баба любезно. — Не си прибирала попарени от слана зелки, не си копала гроб, не си доила крава, не си мила мъртвец…
— Не е задължително да вършиш всичко това, за да си вещица! — озъби се Диаманда.
— Че аз казах ли друго? Я сега да ти обясня нещо. За прекрасните жени в червени одежди и със звезди в косите. Може и с луни. И за гласовете, които ти шептят насън в главата. И за силата, с която се сдобиваш, щом дойдеш тук. Сигурно ти е предложила страхотна сила. Колкото си поискаш. Без нищо в замяна.
Диаманда мълчеше.
— И преди се е случвало. Винаги се намира някоя, дето ще се заслуша. — Очите на Баба Вихронрав се премрежиха за миг. — Когато си сама, а хората наоколо ти се струват твърде тъпи да размените поне по някоя дума и светът е претъпкан с тайни, дето никой не ще да ти разкрие…
— Ти да не четеш мислите ми?!
— Твоите ли? — Гласът на Баба отново зазвуча отсечено. — Ха! Цветенца и други щуротии. Танци по без нищо. Глупотевини с карти и прежда. Предполагам, че си успявала. Дала ти е сила, но до време. О, как се е кикотила! После силата намалява, а цената се качва. След това вече няма сила, обаче плащаш всеки ден. Те винаги вземат повече, отколкото дават. Онова пък, което дават, е по-лошо и от боклук. Накрая отнемат всичко. Харесва им да получават от нас нашия страх. Още повече жадуват нашата вяра. Ако ги призовеш, ще дойдат. Повикаш ли ги тук във времето на кръговете, когато светът е изтънял достатъчно, за да те чуят, ти им даваш проход. Танцьорите поначало са отслабнали. Аз няма да допусна да се върнат… Господарите и Господарките. Диаманда отвори уста.
— Не съм свършила! — сряза я Баба. — Ти си схватливо момиче. Можеш да се захванеш с какво ли не. Защо да избираш вещерството? С него не се живее леко.
— Смахната дъртофелница! Нищичко не си разбрала. Елфите изобщо не са такива…
— Не казвай думата! Не я изричай. Те идват, ако ги призовеш.
— Ами добре! Елф, елф, елф! Елф…
Баба я цапардоса безмилостно по лицето.
— Дори ти знаеш, че вършиш детинска глупост. Сега ме чуй. Ако останеш тук, повече да ги нямаме такива. А можеш и да заминеш някъде, да си уредиш бъдещето, да станеш голяма дама — умът ти стига за туй. Току-виж, ще се върнеш след десетина лета, отрупана с накити и други глезотии, ще се пъчиш пред нас, дето сме си стояли у дома, и всичко ще е наред. Но ако останеш и още се опитваш да повикаш… Господарите и Господарките, пак ще си имаш разправии с мен. Без повече празноглави игрички посред бял ден, а с истинско вещерство. Не глупотевини с луни и кръгове, а същинското, което извира от кръвта, костта и главата. Ти нищичко не знаеш за него. Права ли съм? То няма милост.
Диаманда отметна глава. Бузата й червенееше от удара.
— Да замина, значи?
Баба закъсня с една секунда. Диаманда се шмугна между камъните.
— Слабоумно хлапе! Не натам! фигурата вече се смаляваше, макар че би трябвало да е само на няколко крачки.
— Ох, че проклетия!
Баба се хвърли подире й и чу пращенето на закачил се джоб. Машата се откъсна от връвта, издрънча и прилепна към един от Танцьорите.
Нещо дърпаше краката й — всички налчета се изскубнаха от подметките на ботушите й и изсвис-тяха към камъните.
Никакво желязо не можеше да мине в кръга.
Баба вече препускаше по тревата, преди да осъзнае какво я чака. Все едно. Вече бе направила избора си.
Почувства някакво разместване — посоките танцуваха и се въртяха около нея. После под краката й се появи сняг. Беше бял. Тоест… трябваше да е бял, защото беше сняг. Но по него играеха всякакви шарки от буйството на вечното сияние в небето.
Диаманда едва се влачеше. Обувчиците й несъмнено бяха подходящи за летния сезон в града, но още по-несъмнено не бяха на мястото си в дълбок цяла стъпка сняг. А ботушите на Баба дори без налчетата си щяха да останат невредими и при разходка по поток лава.
Само че мускулите, които ги местеха напред, бяха вървели твърде дълги години. Диаманда я надбягваше.
От нощното небе падаха още снежинки. Ездачи чакаха недалеч от камъните. Кралицата излезе по-напред. Всяка вещица би я разпознала мигновено.
Диаманда се препъна, пльосна по лице, но успя да се надигне на колене.
Баба спря.
Конят на Кралицата изцвили.
— Ей, ти, падни на колене пред своята Кралица — изрече повелителната на елфите.
Носеше червени одежди и имаше медна корона на главата си.
— Няма да дочакаш — увери я Баба.
— Ти си в моето кралство, жено — напомни Кралицата. — Не можеш нито да дойдеш, нито да си тръгнеш без моето благоволение. Коленичи!
— Идвам и си отивам без ничие благоволение — заяви Баба Вихронрав. — Другояче не е било досега, нито ще се промени тепърва. — Тя докосна рамото на Диаманда. — Ето ги твоите елфи. Хубавки са, а?
Воините май бяха по-високи от два метра. Носеха не толкова дрехи, колкото съшити разнообразни парчета — късове кожа с козина, бронзови плочки, ивици от ярки пера. Където нищо не покриваше телата им, се виждаха сини и зелени татуировки. Неколцина бяха опънали лъковете си, а върховете на стрелите следваха всяко движение на Баба Вихронрав.
Косите им се събираха около главите като ореоли и лъщяха от лой. И макар че Диаманда наистина не бе виждала по-прекрасни лица, в ума й се промъкваше впечатлението, че има нещо сбъркано в тях, намек за странно неподходяща гримаса.
— Още сме живи — подметна Баба зад нея, — само защото тъй им е по-забавно.
— Знаеш, че не бива да слушаш тази свадлива бабичка — изрече Кралицата. — Какво може да ти даде тя?
— Повечко от сняг през лятото — сопна се Баба.
— Вгледай се в очите им. Вгледай се!
Кралицата слезе от коня.
— Дете, хвани ме за ръката. Диаманда нерешително й подаде ръка.
Да, имаше нещо в очите им. Не в цвета или формата. Не личеше и да ги присвиват злобно. Но се натрапваше… …погледът. Такъв поглед би могла да срещне бактерията, ако успее да надникне нагоре през микроскопа. „Ти си нищо. Несъвършена, лишена от ценност. Ти си животно. Можеш да ни бъдеш домашен любимец или плячка, но изборът не е твой.“ Тя се помъчи да отдръпне ръката си.
— Излез от ума й, дърта злобарке! Лицето на Баба се обливаше в пот.
— Не съм в ума й, елфче. Само не те пускам да проникнеш.
Кралицата се усмихна. Диаманда за пръв път виждаше такава прекрасна усмивка.
— Да, имаш сила. Изумително. Изобщо не ми се вярваше да постигнеш нещо, Есмерелда Вихронрав. Но тук силата ти е безполезна. Убийте и двете, но не наведнъж. Нека едната да гледа как умира другата.
Тя се метна на седлото, завъртя коня и препусна.
Двама елфи скочиха на снега и извадиха тънки бронзови кинжали от ножниците си.
— Е, май туй беше — отбеляза Баба и когато воините ги доближиха, сниши глас. — Като усетиш сгодния момент — бягай!
— Какъв момент?
— Ще го усетиш и още как. Баба се свлече на колене.
— Ох, горкичката аз, пощадете ме, нещастна старица съм, че и кльощава! Смилете се, млади господине! Олеле, божке…
Сви се на кълбо и захлипа. Диаманда се опули към нея. Изуми я и фактът, че някой би се надявал да се спаси по този начин.
Елфите отдавна нямаха никакъв досег с хората. Първият воин сграбчи Баба за рамото и я вдигна. Тутакси получи удар с два събрани костеливи юмрука в място, чиято слабост Баба Вихронрав познаваше, макар че Леля Ог би имала сериозни основания да се усъмни в това.
Диаманда вече тичаше. Лакътят на Баба се заби в гръдния кош на втория воин, после и тя хукна.
Чуваше зад себе си веселия смях на елфите.
Диаманда се изненада, че Баба Вихронрав започна да се държи като плачлива старица, но се смая далеч по-силно, когато вещицата я настигна след няколко мига. Баба по-ясно съзнаваше, че има от какво да бяга.
— Те са на коне!
Вещицата кимна безмълвно. Вярно е — конете са по-бързи от хората. Но не за всекиго е очевидно, че това важи само за по-дълги разстояния. На късите дистанции освирепял човек с лекота надбягва кон, защото има да управлява двойно по-малко крака.
Баба сграбчи Диаманда за ръката.
— Тичай право към пролуката между Гайдаря и Тъпанджията!
— Кои от камъните са те?
— И туй ли не знаеш?!
Да, човек може да се надпреварва с кон. Баба Вихронрав обаче умуваше в движение над факта, че никой не е избягал от стрела.
Нещо звънна край ухото й.
А каменният кръг и се струваше все така далечен.
Няма да стане. Не би трябвало да е възможно. Бе опитвала подобни неща, само когато бе легнала или поне имаше къде да се облегне.
Но опитваше и сега…
Преследваха ги четирима елфи. Изобщо не й хрумна да влезе в техните съзнания. Конете… виж, с конете е друго…
Тези твари се оказаха хищници и със съзнания, устремени към една цел като връх на стрела.
Правилата на Заемането гласяха: „Не вреди, а само гостувай в главите им, не намесвай носителя си по никакъв начин…“ Е, не бяха чак правила, по-скоро общи напътствия.
Стрела с каменен връх прониза шапката й.
Дори не можеше да се каже, че има някакви напътствия.
Всъщност дори…
„Ох, да му се не види!“ Тя се гмурна в главата на най-предния кон през слоевете едва сдържано безумие, което присъства и в мозъка на съвсем обикновените ездитни животни. Зърна през кръвясалите му очи себе си как се препъва в снега. За миг се опита да управлява шест крака, два от тях в отделно тяло.
В сравнение със степента на трудност в това начинание да свириш една мелодия на музикален инструмент и да пееш друга17 беше като разходка за удоволствие.
Знаеше, че ще минат броени секунди, преди непреодолимата бъркотия да обхване нейното съзна ние и тяло. Тя обаче имаше нужда само от една секунда. Позволи на мисловния хаос да се надигне стовари го изцяло в главата на коня и се отдръпна рязко. Пое контрола над тялото си, преди то да падне.
За коня настъпи същински ужас.
Не знаеше какво представлява и как се е озовал на това място. Още по-важно беше, че не успяваше да си преброи краката. Дали бяха два, четири или дори шест? Избра компромисния вариант — спря на три.
Баба го чу как изцвили и се стовари шумно, събаряйки поне още два коня.
— Ха!
Рискува да обърне глава към Диаманда. И не я видя.
Бе паднала малко по-назад и немощно се надигаше. Лицето й белееше като снега. От едното й рамо стърчеше стрела.
Баба се метна обратно при нея и я подкрепи да стане.
— Хайде, де! Почти стигнахме!
— Н’мо’а д’ти’ам… Студ…
Диаманда клюмна напред. Баба не позволи тялото да се свлече, а го метна на рамо, пъшкайки от усилието.
Още няколко крачки и само трябва да се хвърли напред…
Ръка с дълги нокти докопа роклята й…
Тримата се претърколиха на кълбо в летните папрати.
Елфът скочи пръв, озъртайки се със замаяно ликуване. Вече стискаше дълъг бронзов кинжал.
Погледът му се спря на Баба, която бе тупнала по гръб. Тя надуши вонята, когато съществото вдигна острието над нея, и отчаяно потърси начин да проникне в главата му…
Нещо профуча до нея.
Парче въже се уви около шията на елфа и се стегна, когато тънкият метален прът в края му прониза въздуха. Съществото се кокореше от ужас, а ръженът избръмча на две-три стъпки от главата му и се завъртя — все по-наблизо и по-бързо. Накрая цапна тежко елфа по тила, като дори го подхвърли малко нагоре и го повали в безсъзнание на тревата.
Леля Ог се появи пред погледа на Баба Вихронрав.
— Гнус… Тяхната смрад си я бива, нали? От цял километър можеш да надушиш елф.
Баба побърза да се изправи.
В каменния кръг имаше само зеленина. Нито сняг, нито други елфи.
И двете се обърнаха към Диаманда. Момичето лежеше в несвяст.
— Простреляха я елфите.
— Ох, че гадост!
— И острието още е в нея. Леля се почеса по темето.
— Сигурно ще успея да го извадя. Не е туй лошото, ама за отровата не знам… Що да не стегнем около раненото място…
— Ха! Най-добре около врата.
Баба седна и опря брадичка в коленете си. Боляха я раменете.
— Трябва да си поема дъх.
Виденията изплуваха на преден план в съзнанието й. Ето, пак се почна… Тя знаеше, че съществуват алтернативни варианти на бъдещето — в края на краищата тъкмо такова беше точното значение на думата бъдеще. Но не бе чувала за алтернативно минало. Щом се съсредоточеше, спомняше си, че току-що мина през каменния кръг. Помнеше обаче и други неща. Например как е в собственото си легло, в собствения си дом — именно дом, а не къщата й на вещица. Въпреки това си оставаше самата тя, това бяха нейни спомени… Тормозеше я представата, че в момента би трябвало да е заспала спокойно…
Замаяно се помъчи да фокусира вниманието си върху Леля Ог. Имаше нещо успокояващо устойчиво в Гита Ог.
А тя бе извадила джобно ножче.
— Какво, по дяволите, правиш?!
— Есме, мисля да го избавя от мъките му.
— Хич не виждам да се мъчи точно сега. Очите на Леля блеснаха в размисъл.
— И туй мога да му уредя веднага, Есме.
— Гита, недей да го изтезаваш, защото е в несвяст.
— Изобщо няма да го чакам, докато се освести.
— Гита…
— Да, ама те са били крадци на деца. Няма да търпя туй да се почне отново. Като си помисля, че някой може да отмъкне нашия Пюзи…
— Дори елфите не ще да са толкоз тъпи. По-лепкаво хлапе не съм виждала през живота си. — Баба леко подръпна единия клепач на Диаманда. — Съвсем се е отнесла. Отишла е да си играе с приказния народ. — За втори път метна момичето на рамо. — Хайде. Аз ще нося нея, ти ще мъкнеш тоя тиквеник.
— Ти постъпи много храбро, като я понесе, пък елфите пускаха стрели по вас… — одобри Леля.
— Тъй едва ли щяха да улучат и мен — натърти Баба.
Леля Ог се втресе.
— Какво?! Нали не си го помисли наистина, а?
— Е, тя вече беше ранена. Ако забиеха някоя стрела и в мен, никоя от нас нямаше да се измъкне жива — простичко обясни Баба.
— Ама… Есме, туй ми звучи някак безсърдечно.
— Може да съм безсърдечна, но не и безглава. Нивгаш не съм казвала, че съм мил човек, само здравомислещ. И недей да ме ядеш с поглед. Идваш ли или цял ден ще стърчиш там с увиснало чене?
Леля си затвори устата, но веднага я отвори, за да попита:
— Какво ще правиш?
— Какво ли… Ти знаеш ли как да я изцелиш?
— Аз ли? Не!
— Ха така! И аз не знам. Сещам се обаче за една, която сигурно знае. А тоя засега ще го хвърлим в тъмницата. Там не липсват железни решетки. Затуй ще си кротува.
— Как успя да се промъкне?
— Вкопчи се в мен. Не знам точно как става. Може тая… сила в камъните да пропуска хората или нещо подобно. Друго не ме интересува, стига неговите приятелчета да си останат от другата страна.
Леля нарами отпуснатия елф почти без усилие.18
— Смърди по-гадно от козя постелка-отбеляза тя. — Щом се прибера вкъщи, почва се банята.
— Ау, ужас — подхвърли Баба. — Става все по-зле, а?
Що е магия?
Има и отговор на вещиците. Той също е в два варианта според възрастта им. По-старите почти не си правят труда да го облекат в думи. Но може би подозират дълбоко в душите си, че Вселената всъщност си няма представа какво, по дяволите, става. Тя се състои от трилиони милиарди квадрилиони възможности, всяка от които би могла да се осъществи, стига някое подготвено съзнание, непреклонно в своята квантова убеденост, да се вмъкне в пукнатината и да се завърти там. Искаш ли нечия шапка да се пръсне на парчета, необходимо е само да кривнеш нещата към онази Вселена, където огромен брой молекули от шапката решават едновременно да се разхвърчат във всички посоки.
На свой ред по-младите вещици бърборят по въпроса неспирно и вярват, че са намесени кристали, мистични сили и танци по без нищо.
Всеки може да е прав, и то едновременно. Това му е чудатото на кванта.
Беше ранно утро. Шон Ог стоеше на стража върху крепостната стена на Ланкърския замък — единствена преграда между обитателите му и ордите от варварски нашественици, които може би се навъртаха наблизо.
Харесваше му животът на военен. Понякога му се искаше някоя малка ордичка да нападне, за па има той шанс да стане герой на деня. Сънуваше с отворени очи как повежда армия в битката и си мечтаеше кралят все някога да се сдобие с въпросната армия.
Кратък писък подсказа, че Дървеняааау храни питомците си със задължителния сутрешен пръст.
Шон не обърна внимание на звука. Беше част от нормалния фонов шум. В момента запълваше времето си с тест колко дълго ще успее да задържи дишането си.
Разполагаше с разнообразни начини да си запълва времето, защото май това беше основното задължение на стражата в Ланкърския замък. Сериозното прочистване на ноздрите не беше за изхвърляне. Биваше си го и Мелодичното попръц-кване. Както и Стоенето на един крак. До Задържане на дишането и Броене прибягваше в случаите, когато не измисляше нищо ново или храната му не беше прекалено наситена с въглеводороди.
Далеч под него чукалото на портата заскрибуца гръмко. Устройството бе толкова ръждясало, че единственият начин да изтръгнеш някакъв звук от него оставаше повдигането, предизвикващо пронизително скърцане, и мощното спускане надолу — повторно скърцане и при късмет глух тропот.
Шон вдиша с пълни гърди и надзърна.
— Стой! Кой идва? — изрева той. Отвърна му звънък глас.
— Аз съм, Шон, твойто мамче.
— О, здрасти, мамо. Здрасти, госпожо Вихронрав.
— Хайде, бъди добро момче и ни пусни вътре.
— Приятел или враг?
— К’во?
— Така се казва, мамо. Официално. Ти пък отговаряш „Приятел“.
— Ама аз съм майка ти.
— Трябва да се спазват правилата — обясни Шон с унилия глас на човек, който е обречен да загуби спора, — иначе какъв е смисълът?
— Момчето ми, след минутка отговорът ще е „Враг“.
— Мо-о-оля ти се, ма мамо!
— Ох, добре де. Значи приятел.
— Да, ама може да казваш тъй, за да ме под…
— Я ни пусни веднага, Шон Ог.
Той отдаде чест, като леко се зашемети с дръжката на копието.
— Тутакси, госпожо Вихронрав.
Кръглото честно лице се скри от погледите им. След минута заскрибуца подвижната решетка.
— Как го постигна? — попита Леля Ог.
— Лесно — отвърна Баба. — Той знае, че ти няма да му пръснеш кухата глава.
— Аз пък знам, че и ти няма да го сториш.
— Няма как да знаеш. Само ти е известно, че досега не съм го направила.
Леля Ог винаги го постигаше, само че неволно
Както отбелязахме по-рано в нашите летописи за Света на Диска, цели аграрни икономики са били крепени от тежкотоварната мощ на дребни възрастни женици в черни дрехи.