11659.fb2 Господари и господарки - читать онлайн бесплатно полную версию книги . Страница 12

Господари и господарки - читать онлайн бесплатно полную версию книги . Страница 12

Маграт се бе заблуждавала, че е само шега, но се оказа истина. В Голямата зала на замъка имаше една дълга, много дълга маса. Тя и Верънс седяха в двата й края.

Така повеляваше етикетът.

Кралят трябва да седи начело на масата. Очевидно е. Но ако Маграт седнеше до него, двамата щяха да се чувстват неловко, защото постоянно биха се обръщали, за да си приказват. Настаняването в двата края и викането през масата беше единственият изход.

Имаха затруднения и с достъпа до бюфета, подреден край стената. Отново беше немислимо да прибягнат до лесния вариант — да стават и да се обслужват сами. Ако кралете почнат лично да си слагат хапките в чинията, цялата система на монархията би рухнала безвъзвратно.

За съжаление това означаваше, че трябва да разчитат на иконома господин Спригинс със слабата памет, сакатото коляно и нервния тик, както и на средновековно подобие на асансьор, свързващ залата с кухнята и издаващ грохота на каруца по калдъръм. Шахтата пък беше същински топлооб-менник. Горещите гозби стигаха догоре изстудени, студените — ледени. Никой не знаеше какво би сполетяло сладоледа, но вероятно щеше да се наложи да пренапишат законите на термодинамиката.

Освен това готвачката отказваше да проумее що е то вегетарианство. Традиционната кулинария в замъка наблягаше на запушващи артериите ястия, толкова претъпкани с наситени мазнини, че се процеждаха навън на големи потреперващи топченца. Зеленчуците имаха участта да служат за обиране на соса и обикновено бяха сварени до еднообразен жълтеникав цвят. Маграт се опита веднъж да обясни някои азбучни истини на готвачката госпожа Скорбик. Но трите брадички на жената се разтресоха толкова заплашително при думи като „витамини“, че Маграт си намери повод Да се махне по-бързичко от кухнята.

В момента се задоволяваше с една ябълка. Готвачката не пренебрегваше ябълките. Превръщаше ги в големи печени с брашно половинки, издълбани и напълнени със стафиди и сметана. Затова Маграт прибягна до кражба от склада. Замисляше и да открие къде държат морковите.

Верънс се виждаше неясно зад сребърните свещници и купчината счетоводни книги.

Понякога се споглеждаха усмихнати. Е, изражението му поне приличаше на усмивка, но тя не беше напълно уверена заради разстоянието.

Той май й каза нещо. Маграт сви длани около устата си.

— Моля?

— Имаме нужда от…

— Извинявай, но…

— Какво? — Какво?

Накрая Маграт стана и изчака Спригинс да премести стола й до Верънс, като лицето му помо-равя от усилието. Би могла да го премести сама, но нима така постъпват кралиците?

— Би трябвало да имаме и придворен поет — обясни пак Верънс, след като отбеляза докъде е стигнал в книгата. — Задължително е за всяко кралство. Пишат стихове по тържествени поводи.

— Е, и?

— Сетих се за госпожа Ог… Чух, че пеела много забавни куплети.

Маграт се постара лицето й да не трепне.

— Аз… ъ-ъ… смятам, че тя наистина умее да римува определени думи.

— Доколкото разбирам, текущата тарифа е четири пенса годишно и чувал с припаси. — Верънс пак се взря в страницата. — Или май е само чувал за припаси… — В какво по-точно ще се състоят задълженията й? — настойчиво попита Маграт. — Тук е отбелязано, че ролята на придворния поет е да рецитира стихотворения на държавни празници.

Маграт бе присъствала на няколко хумористични рецитации на Леля Ог, почти винаги придружени със съответните жестове. Тя кимна намръщено.

— Само при условие — и искам да съм абсолютно сигурна, че си ме разбрал — тя да заеме поста след сватбата.

— О-о… Нима?

— След сватбата.

— Аха…

— Довери ми се.

— Да, разбира се, щом така ще си доволна… Пред двойната врата се вдигна някаква олелия и двете крила се отвориха рязко. Нахлуха Леля Ог и Баба Вихронрав, а Шон напразно се опитваше да ги изпревари.

— Стига де-е-е, мамо! Трябваше да вляза пръв, за да оповестя кой идва!

— Ние ще им кажем кои сме — успокои го Леля. — Как е, как е, ваши величества?

— Благословен да е този замък — обади се и Баба. — Маграт, отвори се работа за лечителка. Ето, виж.

С драматичен жест тя помете свещник и малко съдове на пода и сложи Диаманда на масата. Всъщност имаше няколко декара свободна площ, но какъв е смисълът да нахълташ, ако няма да причиняваш бъркотия?

— Но аз си мислех, че тя се опитваше да те победи вчера! — напомни Маграт.

— Няма значение — сопна се Баба. — Добрутро, ваше величество.

Крал Верънс кимна. В такъв момент други крале биха се развикали да дойде стражата, но Верънс не постъпи така. Първо, беше благоразумен човек, второ, имаше насреща си Баба Вихронрав, трето, единственият наличен страж беше Шон Ог, който в момента се опитваше да оправи изкривената си тръба.

Леля Ог се присламчи към бюфета до стената. Не че беше безчувствена, но през последните няколко часа преживя немалко сътресения, а никой друг като че не се интересуваше от обилната закуска.

— Какво й се е случило? — попита Маграт, докато старателно преглеждаше момичето.

Баба се озърна. В залата имаше доспехи, на стените висяха щитове, ръждясали стари мечове копия… значи предостатъчно желязо…

— Простреля я елф…

— Но… — едновременно започнаха Маграт и Верънс.

— Сега не ме разпитвайте, нямаме време. Простреля я елф и толкоз. С ония техни гадни стрели. Карат съзнанието да се залута. Тъй… Можеш ли да сториш нещо за нея?

Въпреки добродушието на Маграт у нея пламна искрата на праведния гняв.

— Я гледай, изведнъж пак станах вещица, щомти притр…

Баба Вихронрав въздъхна.

— И за туй нямаме време. Само те моля. Кажеш ли не, ще я отнеса и повече няма да ти дотягам.

Кротостта в гласа й беше толкова изненадваща, че Маграт, образно казано, се спъна в собствения си гняв и се опита да запази равновесие.

— Не съм казвала, че не искам, просто…

— Добре тогаз.

До стената Леля Ог вдигаше с дрънчене капак след капак.

— Ей, те си имат три вида яйца!

— Ами няма треска — отбеляза Маграт. — Пулсът е рядък. Очите не са фокусирани. Шон…

— Да, госпожице кралице?

— Сварени, бъркани и на очи. Ей на туй му викам аз разкошотия!

— Изтичай до моята къща и вземи всички книги, които намериш. Бабо, сигурна съм, че четох нещо за такива рани. Шон…

Той спря на половината път към вратата.

— Да, госпожице кралице?

— Мини през кухните и ги помоли да кипнат много вода. Бездруго трябва да започнем с почистване на раната. И все пак — елфи…

— Значи засега ще те оставя да се погрижиш за нея — извърна се Баба. — Ваше величество, може ли да разменим две-три приказки? Долу има нещо, което искам да ви покажа.

— Ще имам нужда от помощ — отсече Маграт.

— Леля ще ти помогне.

— Тъй ами — изфъфли Леля, пръскайки трохи. — Какво ядеш?

— Сандвич с пържени яйца и кетчуп-щастливо сподели Леля.

— Дали готвачката да не кипне и теб? — разсеяно подхвърли Маграт, навивайки ръкавите си.

— Върви при нея и виж дали има мухлясал хляб… — добави, вторачена в раната.

Основната организационна единица на магьосничеството е орденът, колегията или — разбира се — университетът.

Основна единица във вещерството е самата вещица, но основната трайна единица, както вече отбелязахме, е къщата на вещицата.

Такава къща е извънредно особено архитектурно явление. Тя не е построена в най-точния смисъл на думата, по-скоро стъкмявана от ремонт на ремонт досущ като чорап, състоящ се накрая само от кърпени части. Коминът се вие подобно на тирбушон. Сламата на покрива е толкова древна, че в нея растат малки, но отрупани с листа дървета. Подовете са като серпантини, а нощем в къщата се чува скърцането на опънал всички платна клипер насред ураган. Ако поне две стени не са подпрени с талпи, значи изобщо си нямаме работа с истинска къща на вещица, а виждаме дома на оглупяла стара гарга, която чете бъдещето по чаени листенца и си приказва с котката.

Всяка къща като че привлича един и същ тип вещици. Естествено! Защото всяка вещица подготвя една-две млади заместнички през живота си и тъй като животът е преходен, след време къщата се опразва и е най-разумно следовницата да се нанесе.

Къщата на Маграт по традиция се обитаваше от склонни към размисъл вещици, които забелязваха разни нещица и ги записваха. Например кои билки са най-добри при главоболие, откъси от стари предания, разни случки и така нататък.

Тук имаше цяла дузина книги, изпълнени с дребни ръкописни редове и мънички рисунки, както и с по някое интересно цвете или необичайна жаба, притиснати грижливо между листовете.

Беше къща на любознателни вещици-изследователки. Окото на какъв тритон? Кой вид клиноглава акула? Всеки може да измисли отвара от цвят на ленива обич, но за кое от тридесет и седемте растения с това име, срещащи се из континента, става дума?

Причината Баба Вихронрав да е по-способна вещица от Маграт се състоеше във факта, че знаеше добре — във вещерството хич не е важно какво растение ще вземеш или дори дали изобщо ще е зелено стръкче.

Причината Маграт да е по-способна лечителка от Баба се състоеше във факта, че според нея имаше значение.

Каретата забави и спря пред барикадата на пътя.

Бандитският главатар намести превръзката на окото си. С него виждаше не по-зле, отколкото с другото, но хората уважават външността, съответстваща на традицията. Закрачи към каретата.

— Добрутро, Джим. Какви ни се паднаха днес?

— Ъ-ъ… Ще е по-трудничко тоя път — сподели кочияшът. — Ъ-ъ, има малко магьосници. И джудже. И човекоподобно. — Потърка си главата и трепна от болка. — Да, определено е човекоподобно. А не — искам да сме наясно — някакъв друг вид космата твар с приблизително човешки вид.

— Ей, Джим, ти добре ли си?

— Чак от Анкх-Морпорк карам тая сбирщина. И хич не ща да слушам за хапчета от сушени жаби!

Веждите на главатаря подскочиха на челото.

— Бива. Думичка няма да спомена за тях. — Почука на вратата и прозорецът се плъзна надолу. — Не бих желал да смятате това за грабеж. Предпочитам да го разглеждате като интересна история която с удоволствие ще разказвате на внуците си.

— Този е! — обади се някой отвътре. — Той ми открадна коня!

От каретата се подаде топчестият край на магьоснически жезъл.

— Е, хайде сега — любезно изрече главатарят. — Знам правилата. На магьосниците не им е позволено да използват магия срещу цивилни лица освен при непосредствена заплаха за жив…

Прекъсна го проблясък на октариново сияние.

— Всъщност не е правило — поправи го Ридкъли. — По-скоро е нещо като принцип. — Обърна се към Пондър Стибънс. — Надявам се, че забеляза интересното приложение на морфичния резонанс на Стаклейди.

Пондър надникна.

Главатарят се бе превърнал в тиква, макар в съответствие с вселенските норми на хумора шапката му да си стърчеше върху него.

— А сега — подхвана Ридкъли — ще съм ви много задължен, приятелчета, които се криете зад скалите и шубраците, ако излезете на открито. Чудесно. Господин Стибънс, ти и Библиотекарят минете при всеки с шапката, моля те.

— Ама туй е обир, бе! — разкрещя се кочияшът. — Пък ти го превърна в някакъв плод!

— Зеленчук — поправи го Архиканцлерът. — Освен това ефектът изчезва след два-три часа.

— Дължат ми един кон — напомни Казанунда. Бандитите се изръсиха — неохотно даваха пари на Пондър и също толкова неохотно, но много припряно даваха пари на Библиотекаря.

— Сър, събраха се почти триста долара — обобщи Пондър.

— И кон, не забравяйте! Всъщност бяха два коня. Току-що си спомних за втория.

— Превъзходно! На печалба сме от пътуването. Тъй че ако тези господа махнат преградата от пътя, ще продължим.

— О, имаше и трети кон, ей сега се сетих!

— Не е редно да вършите такива неща! — крещеше кочияшът. — Редно е да бъдете ограбени!

Ридкъли го изблъска от капрата.

— Ние сме във ваканция и се забавляваме. Каретата затрополи по пътя. Отдалеч долетя вик „И четири коня!“, преди да се скрие зад първия завой.

Тиквата се сдоби с уста.

— Махнаха ли се?

— Да, шефе.

— Я ме пренесете на сянка. И да не споменаваме повече тая случка. Някой има ли хапчета от сушени жаби?

Верънс II уважаваше вещиците. Те го поставиха на престола. Изобщо не се съмняваше в това, макар и да не проумяваше докрай как се случи. А към Баба Вихронрав изпитваше страхопочитание.

Последва я покорно надолу към тъмницата. Подтичваше, за да навакса дългите й крачки.

— Какво става, госпожо Вихронрав?

— Трябва да ти покажа нещо.

— Споменахте елфи.

— Тъй си е.

— Мислех, че са само герои от сказанията.

— Е, и?

— Тоест… нали се сещате… бабини деветини.

— И какво от туй?

Баба Вихронрав сякаш излъчваше подобие на жироскопно поле — загубиш ли опора под краката си, то не ти позволява да възстановиш равновесието.

Верънс опита отначало.

— Исках да кажа, че уж не съществуват.

Баба спря пред една врата. Състоеше се предимно от почернял с годините дъб, но имаше и голяма желязна решетка с дебели пръти.

— Вътре е. Верънс надзърна.

— Божичко!

— Накарах Шон да ми отключи килията. Не ми се вярва друг да ни е видял. Не казвай никому. Ако джуджетата и троловете дочуят, ще съборят стените, за да докопат оня, дето е вътре.

— Защо? За да го убият ли?

— Разбира се. Паметта им не е къса като човешката.

— А от мен какво очаквате да сторя?

— Просто го дръж под ключ. Де да знам. Трябва да помисля!

Верънс пак се взря в елфа, който лежеше свит на средата.

— Това ли е елф? Но той е… кльощав дългуч с физиономия на тарикат. Нищо особено. Нали уж били прекрасни?

— А, такива са, когато са будни — махна неопределено с ръка Баба. — Излъчват онуй… онуй… А бе, когато хората ги гледат, виждат красота, виждат нещо, на което искат да угодят. Могат да имат такава външност, каквато ти копнееш да имат. Вика му се обаяние. Веднага личи, ако наоколо има елфи. Хората почват да се държат нелепо. Престават да мислят. Ама ти нищо ли не знаеш?

— Мислех, че… елфите са само измислица… като феята на зъбчетата…

— Нищо забавно няма около феята на зъбчетата — сгълча го Баба. — Жената се скъсва от работа. Хич не си представям как мъкне оная подвижна стълба. Не… Елфите са си истински. Ох, че гнус! Слушай сега… — Обърна се и изпружи показалец към него. — феодална система, ясно ли е?

— Какво? — феодална система! Внимавай, де. Кралят най-отгоре, под него бароните и разни други, долу са всички останали… пък вещиците са малко встрани — дипломатично вметна Баба и събра пръстите на двете си ръце. — феодална система. Като ония островърхи градежи, в които погребват разни езически владетели. Проумя ли?

— Да.

— Добре. И елфите тъй виждат положението, не схващаш ли? Когато се промъкнат в някой свят, всички останали са на дъното. Роби. По-зле и от роби. Дори по-зле и от животни. Ония вземат каквото си щат. А искат всичко. Най-лошото обаче е… че ти влизат в главата. Четат ти мислите и за да се опазиш, мислиш каквото на тях им е изгодно. Обаяние. И се почва — залостени прозорци нощем, изнасяне на храна за приказния народ, завъртане три пъти на място, преди да изтървеш и думичка за тях, подкови над вратите…

— Вижте, аз смятах — усмихна се бледо кралят, — че всичко това е фолклор.

— Разбира се, че е фолклор, тъпако!

— Все пак аз съм кралят — укори я Верънс.

— Значи си тъп крал, ваше величество.

— Благодаря.

— Туй не значи, че не е вярно! Може малко да се размъти с годините, хората забравят дреболиите, забравят защо са вършили всичко. Например окачането на подкови.

— Помня, че баба ми имаше подкова над вратата.

— Видя ли? Не е заради формата й. Ако живеещ в схлупена къщурка и си беден, подковата май е парчето желязо с дупки в него, което първо ще ти попадне под ръка.

— Аха.

— Проклетията на елфите е, че нямат… Ех, как беше, май започваше с „м“…

Баба щракна с пръсти раздразнено.

— Морал ли?

— Ха, прав си, ама не е същото!

— Мускули? Майтапи?

— Не, не, не! Означава… да разбереш как другият гледа на нещата.

— Емпатия ли?

— А така. Никаква я нямат. Дори добрият ловец знае как се чувства дивечът. Затуй има успех в лова. Елфите не са такива. Жестокостта ги забавлява, не разбират що е туй милост. И не подозират, че някой друг освен тях може да има чувства. Много се смеят, особено ако са хванали някой човек, трол или джудже. Троловете може да са от камъни, ваше величество, ама те уверявам, че ако ги сравниш с елфите, са ти като родни братя. Поне в главата.

— Но защо не съм чувал това досега?

— Заради обаянието. Елфите са прекрасни. Имат стил — изплю думата Баба. — Красота. Изящество. И само туй се натрапва. Ако котките приличаха на жабите, щяхме веднага да схванем що а гадни и жестоки малки мръсници са те. Стил… Туй помнят хората. Помнят обаянието. Всичко останало, цялата истина се превръща в… бабини деветини.

— Маграт никога не ми е споменавала за тях. Баба се подвоуми.

— Маграт не знае много за елфите. Ха… Тя още не е младоженка, камо ли да обръща внимание на бабините деветини. Пък и напоследък не се говори често за елфите. Щото не е на добро. По-сигурно е всички да ги забравят. Те… идват, когато ги призовеш. Ама не с викове „ехо-о-о“. Когато хората ги призоват в главите си. Стига и ако на хората им се иска елфите да са тук.

Верънс разпери ръце.

— Още изучавам монархията. Това пък не го разбирам изобщо.

— Не е нужно да разбираш. Ти си крал. Я да те питам нещо… Знаеш ли за слабите места в света? Там, където опира в други светове?

— Не.

— Има едно горе на хълма. Затуй Танцьорите са побити около него. Те са нещо като стена.

— Аха.

— Понякога преградите отслабват, схвана ли? Все едно има приливи и отливи. Тъй е по времето на кръговете.

— Аха.

— И ако хората се държат глупашки в таквоз време, дори Танцьорите няма да удържат портала затворен. Щото ако светът е изтънял, дори и злощастна мисъл може да прокара връзката.

— Аха.

Верънс долови, че разговорът пак минава през територия, в която и той може да допринесе нещо — Глупашки ли? — смънка кралят.

— Като ги призоват. Като ги привлекат.

— Аха. Аз какво да правя?

— Продължавай да си царуваш. Мисля, че сме в безопасност. Не могат да проникнат. Вразумих момичетата, тъй че повече няма да отварят проходи. Ти дръж тая твар под ключ и не казвай на Маграт. Няма смисъл да я тревожим, нали? Е, някакво същество прескочи при нас, но аз го държа под око. — Баба потри ръце с мрачно задоволство. — Май оправих нещата. — Тя примига и стисна носа си с два пръста. — Какво казах преди малко?

— Ъ-ъ… Казахте, че според вас сте оправила нещата.

Баба Вихронрав примига отново.

— Вярно си е. Казах го. Да. В замъка съм, нали?

— Да.

— Добре ли сте, госпожо Вихронрав?

В гласа на краля изведнъж звънна безпокойство.

— А, много съм си добре. Даже отлично. В замъка. И децата са добре, нали?

— Моля?

Тя примига за трети път.

— Какво?

— Не ми изглеждате особено добре… Баба изкриви лице и тръсна глава.

— Да. Замъка. Аз съм аз, ти си ти, Леля е горе с Маграт. Тъй си е. — фокусира погледа си в краля. — Само малко съм… преуморена. Нищо стряскащо. Изобщо няма за какво да се тревожиш.

Леля Ог наблюдаваше скептично приготовленията на Маграт.

— Компресът с мухлясал хляб хич не ми се вижда магически — отбеляза тя.

— Гуди Уемпър се кълнеше, че бил лечебен. Но не знам какво да сторим с тази дълбока кома.

Маграт обръщаше с надежда пукащите древни листове. Предшественичките й бяха записвали каквото им хрумне в момента, затова твърде важните заклинания и заключения се редуваха с оплаквания колко ги болят краката.

— Тук е написано: „Мънечките дялани камичета, дето се намират понякогаш, са познати като елфически остриета, щото са останали от старовремски елфически стрели.“ Друго не намерих. Има и рисунка. Виждала съм наоколо такива камъчета.

— Има ги много — съгласи се Леля, която превързваше рамото на Диаманда. — Честичко ги изравям, като си копая градината.

— Но елфите не стрелят по хора! Елфите са добри.

— Ясно, значи са пускали на шега стрелите по Есме и момичето, а?

— Но…

— Виж сега, мила, ти ще бъдеш кралица. Имаш важна работа. Грижи се за краля, остави на мен и Есме да се погрижим за… другото.

— Ще бъда кралица ли? Значи само да бродирам гоблени и да се размотавам с неудобни дрехи? Познавам Баба. Тя не харесва нищо, което… което има стил и изящество. Толкова е вкисната!

— Осмелявам се да кажа, че си има причините за туй — добродушно вметна Леля. — Е, позакърпихме момичето. Какво да я правим нататък?

— Имаме десетки свободни спални — отвърна Маграт — и до една са приготвени за гостите. Ще я настаним в някоя стая. Хъм… Лельо…

— Кажи.

— Искаш ли да ми бъдеш шаферка?

— А, не, мила. Малко съм попрехвърлила го-динките. — Леля се поколеба. — Но ти не искаш ли да ме поразпиташ за туй-онуй?

— За какво по-точно?

— Ами майчето ти е покойница, нямаш и близки роднини жени…

Маграт продължаваше да я зяпа озадачено.

— Намеквам за след сватбата — добави Леля.

— О, това ли било? С почти всичко се е заел организаторът на празненства. Тукашната готвачка не е много изкусна в студените закуски и другите глезотии.

Леля деликатно се загледа в тавана.

— Ами след туй, ако схващаш накъде бия?

— Уговорих се с доста момичета за почистването. Моля те, не се притеснявай. За всичко съм помислила. Ще ми се ти и Баба да не се държите с мен така, сякаш нищо не знам.

Леля се покашля.

— Твоят човек май доста е обикалял света, нали? Сигурно е излизал с много момичета?

— Това пък защо го подхвана? Не ми се вярва да е живял така. Шутовете нямат време за личен живот, а откакто е крал, разбира се, винаги е прекалено зает. Той е малко свенлив с момичетата.

Леля се примири.

— Ох, добре. Вярвам, че всичко ще се нареди от само себе си, когато вие…

Баба и кралят се върнаха.

— Как е момичето? — попита Баба.

— Поне извадихме острието и почистихме раната — осведоми я Маграт. — Но не се опомня. По-добре да остане тук.

— Сигурна ли си? Налага се да бъде наглеждана И аз имам свободна стая в къщата.

— Не бива да я местим — по-троснато изрече Маграт.

— Те я белязаха — напомни Баба. — Убедена ли си, че знаеш какво да правиш?

— Знам, че раната й е лоша — сопна се Маграт.

— Не точно заради раната й съм угрижена. Исках да кажа, че те вече имат връзка с нея. Тя е…

— Не се съмнявам, че знам как да се грижа за болен — прекъсна я Маграт. — Ще ми се да разбереш, че не съм безнадеждно тъпа.

— Не бива да остава сама — настоя Баба.

— Ще има много хора наоколо — обади се Верънс. — От утре започват да пристигат гостите.

— Да си сам не е същото като да няма хора наоколо.

— Бабо, това тук е замък.

— Вярно. Е, тогаз да не ви губим времето — промълви Баба. — Хайде, Гита.

Леля Ог измъкна изпод поредния сребърен капак котлет от овца на преклонна възраст и помаха с него на кралската двойка.

— Забавлявайте се, доколкото можете.

— Гита!

— Идвам, де.