Елфите са изумителни. Те подклаждат изумление.
Елфите са чудесни. Те внушават чудеса. Елфите са фантастични. Те творят фантазии.
Елфите са обаятелни. Те излъчват обаяние.
Елфите са чаровни. Те натрапват очарование Елфите са страхотни. Те вдъхват страх.
Една от особеностите на думите е, че значенията им се изплъзват като змии. Искате ли да намерите змийско гнездо, ще го намерите скрито зад думите, които са променили значението си.
Никой никога не е казвал, че елфите са мили Защото елфите са зли.
— Ами туй беше — заключи Леля Ог, когато минаваха по спуснатия подвижен мост на замъка. — Добре се справи, Есме.
— Още не е свършило — възрази Баба Вихронрав.
— Самата ти каза, че вече не могат да се промъкнат. Никой друг от местните няма да опитва магии около камъните.
— Да, но времето на кръговете ще се проточи още ден-два. Всичко може да се случи.
— Оная Диаманда вече няма да щурее, а ти наби малко ум в главите на дружките й. — Леля Ог хвърли оглозганата кост в сухия ров на замъка. — Знам, че друг няма да ги призове.
— Още имаме да умуваме за оня в тъмницата.
— Искаш ли да се отървем от него? — предложи Леля. — Ако си съгласна, да пратя нашия Шон при крал Айрънфаундърсън в Меден рудник. Мога и аз да скоча на метлата и да отфуча при Планинския крал. Джуджетата и троловете на секундичката ще ни го измъкнат от ръцете. И край на главоболията.
Баба не се заслуша в приказките й, а промълви:
— Има още нещо, за което не сме се сетили. Тя ще търси как да нахълта.
Вече бяха на градския площад. Баба го огледа. Разбира се, Верънс беше крал, както си е редно. Това беше негово владение, също както си е редно. Но в един по-съкровен смисъл кралството принадлежеше на нея. И на Гита Ог, разбира се. Волята на Верънс се простираше само върху човеците. Дори джуджетата и троловете не го признаваха за свой повелител, макар да изразяваха мнението си много учтиво. Опреше ли до дърветата, скалите и земята, Баба Вихронрав ги смяташе за свои. Имаше усет за настроенията на кралството.
А то още беше под нечий взор. Тя долавяше зорката бдителност. Достатъчно близкото наблюдение променя нещото, което наблюдават. В момента някой оглеждаше цялото кралство. Нападаха цялата й земя, а нейният ум се оплиташе…
— Брей, че забавно — промърмори Леля Ог уж на себе си. — Както си седях сутринта при Танцьорите и си помислих, че е смешничко…
— За какво дърдориш?
— А бе, помня от младините си едно момиче като Диаманда. Сприхаво, нетърпеливо, надарено — същински трън в задниците на старите вещици. Не знам дали и ти случайно не я помниш?
Подминаха ковачницата на Джейсън, която цялата звънеше от ударите на чука му.
— Нивгаш не съм я забравяла — тихо отвърна Баба.
— Туй е смешното — как се повтаря всичко…
— Няма таквоз нещо — отсече Баба. — Не бях като нея. Знаеш какви бяха старите вещици из нашите краища. Със закоравели навици. Сбирщина дърти баячки на брадавици. А аз не се държах грубо с тях. Само бях… твърда. И откровена. Държах на своето. И туй е част от вещерството — да държиш на своето… Ама ти се хилиш!
— Не, бе, щях да кихам.
— При нея е друго. Никой не може да каже, че не приемам новото.
— А, всеизвестна си с твойта възприемчивост към новото — потвърди Леля Ог. — Все същото твърдя: „Есме Вихронрав винаги приема новото.“
— Тъй си е. — Баба огледа гористите хълмове около града и се намръщи. — Лошото е, че днешните момичета не знаят как да мислят ясно. Тъкмо в туй е разковничето — да мислиш ясно и да не се разсейваш. Виж я Маграт — все се отплесва по нещо. Туй пречи да си свършиш работата както трябва. — Тя спря. — Гита, усещам я. Кралицата на Приказния народ. Успява да разпростре ума си и отвъд камъните. Ех, че проклето момиче!… Сега оная може да се вмъква. Навсякъде е. Където и да надникна със съзнанието си, надушвам нея.
— Всичко ще се нареди накрая — потупа я по рамото Леля. — Ще видиш.
— Тя търси път — повтори Баба.
— Добра ви среща тая заран, братя, и как започнахте тоз чуден ден? — изрече пекарят Коларов.
Другите участници в Ланкърската трупа го изгледаха.
— Ти да не гълташ някакви лекове или си пощурял? — попита Тъкачев.
— Само искам да се настроя подходящо — обясни Коларов. — Тъй приказват майсторите-грубияни.
— Че кои са майсторите-грубияни? — не разбра тъкачът Пекарев.
— Ами май са едни и същи с комичните еснафи. — Питах мойто мамче за еснафите — обади се Джейсън. — Ик’во?
— Ами ние сме.
— И майстори-грубияни ли сме? — провери тъкачът Пекарев.
— Тъй излиза.
— Ама ние не приказваме като ония скапаняци в пиесата — обиди се пекарят Коларов. — Нивгаш не съм припявал „тра-ла-ла“. И хич не им схващам майтапите.
— Не са измислени, за да ги схванеш — възрази Джейсън. — Нали затуй е пиеса.
— Не разбрах що не може да си изиграем Танца с тоягите и кофите! — мърмореше кошничарят Шивашки.
— Няма да играем Танца с тоягите и кофите! Да не чувам повече за тоя танц! Още ме прищраква коляното! Да не си го споменал друг път!
Бутаха на тласъци и приплъзвания каручката с реквизита по неравната пътека.
Джейсън признаваше поне пред себе си, че е доста по-лесно да играеш „морис“, отколкото пиеса. Поне не се струпват хора, дето зяпат и се кискат. Наоколо не стърчат дечица, които се присмиват. На Тъкачев и Покриварски малко им оставаше да се разбунтуват, започваха да си преиначават репликите. А вечерите се превръщаха в неуморно издирване на място, където да репетират.
Дори гората не се оказа достатъчно затънтена. Да се чуди човек колко случайни минувачи имаше и там.
Тъкачев престана да бута и си избърса челото.
— Как да не си помислим, че поне при Сцепе-ния дъб няма да има досадници? На цял километър е от най-близката пътека, ама да пукна, ако след пет минути изобщо можехме да се обърнем от въглищари, отшелници, трапери, смолари, ловци, тролове, птицеловци, свинари, гъбари, джуджета и подозрителни типове с дълги до земята палта. Чудя се как в гората е останало място за проклетите дървета. Сега къде ще ходим?
Бяха стигнали до кръстопът… ако заслужаваше това наименование.
— Туй място не го помня — рече бракониерът Дърводелски. — Уж познавам всички пътеки наоколо…
— Да, ама ходиш по тях само нощем — напомни Джейсън.
— Ъхъ, знае се, че ясна нощ за теб е светла радост — подхвърли коларят Покриварски.
— И да не е ясна, пак й се радва — поправи го Джейсън.
— Ей — оживи се тъкачът Пекарев, — вече много ни бива в тоя грубиянски майсторлък, а?
— Я да тръгнем надясно — предложи Джейсън.
— А, не, нататък са само изтравничета и бодили.
— Добре, тогаз наляво.
— Пътеката много криволичи — оплака се Тъкачев.
— Що не направо? — учуди се Коларов. Джейсън се загледа напред.
Имаше по-скоро животинска пътечка, която се виеше в сянката на дърветата между папратите. Вдъхваше усещане за изобилна тъмна зеленина, каквато подсказва думата гъсталак.
Усетът му на ковач изведнъж се пробуди и кресна.
— Натам не бива — настоя Джейсън.
— Айде, бе — възпротиви се Тъкачев. — К’во й е на пътеката?
— Ами стига чак до Танцьорите. Мойто мамче заръча никой да не се вясва там заради ония момичета, дето танцуват около камъните по без нищо.
— Да, ама престанаха — припомни им Покри-варски. — Старата Баба Вихронрав им тропна с крак и ги накара да си обуят гащите.
— Вече няма да ходят там — допълни Коларов. — Значи ще си имаме тишина и спокойствие за репетицията.
— Мойто мамче заръча никой да не се мярка там — малко по-неуверено настоя Джейсън.
— Ъхъ, ясно, ама тя май не иска там да стават… разни магии — отсъди Коларов. — Няма нищо магьосническо да изглупяваме при камъните по перуки и тям подобни.
— Вярно — подкрепи го Покриварски. — И ще сме сам-сами горе.
— А пък — подхвана Тъкачев — ако на някои момичета пак им щукне да отскочат дотам, за да потанцуват по без гащи, непременно ще ги сга-щим.
Настъпи нерушима тишина, изпълнена с размисъл.
— Както излиза — промълви Покриварски, давайки глас на мислите, въртящи се в главите на почти всички от трупата, — туй е наш граждански дълг.
— А бе — запъна се Джейсън, — нали мойто мамче каза…
— Тя поне да не си отваря устата — прекъсна го Тъкачев. — От татко ми съм чувал, че като млада рядко се сещала да си обуе…
— Ох, добре — предаде се Джейсън, останал в малцинство. — И аз не виждам как ще стане нещо лошо. Само играем пиеса. Всичко е… наужким. Нищо истинско не вършим. Ама никакви танци! Особено — и искам да запомните веднъж завинаги — Танца с тоягите и кофите.
— О, само ще играем пиесата — увери го Тъкачев. — И ще бдим, разбира се.
— Туй ни е граждански дълг — повтори Покри-варски.
— Щом е наужким, няма страшно — колебливо смънка Джейсън.
Дрън-звън-бам-бум…
Шумът отекваше навсякъде в Ланкър.
Здрави силни мъже, които прекопаваха градините си, захвърляха лопатите и мотиките и хукваха да търсят спасение по домовете си…
Дрън-звън-бам-бум…
Жени излизаха на праговете и крещяха отчаяно на децата си да се приберат веднага…
ТРЯС… Ех, да му… Бум-бам…
Трещяха затваряни кепенци. Някои мъже заливаха огнищата с вода и се мъчеха да натъпчат чували в димоотводите под уплашените погледи на семействата си…
Леля Ог живееше сама, защото според нея старите хора имали нужда да си пазят достойнството и независимостта. Освен това Джейсън беше в съседство, а неговата жена… уф, как й беше името… можеше да бъде събудена набързо с тропане на ботуш по стената. От другата страна живееше Шон. Леля го бе накарала да провеси дълго въже с тенекии, за да може да повика и него при нужда. Но това се случваше само в спешни случаи — например ако й се допие чай или я налегне скуката.
Бум… Гръм да го удари… Дрън…
Леля Ог не разполагаше с баня, обаче си имаше тенекиена вана, която обикновено висеше на пирон зад клозета. Сега я мъкнеше към къщата. Вече доближаваше края на градината след блъскане в разни дървета, стени и декоративни фигурки на гномове.
От три големи черни котела до огнището се вдигаше пара. До тях бяха наредени половин дузина хавлии, гъбата за търкане, парчето пемза, сапунът, вторият сапун, в случай че първият се загуби във ваната, черпакът за вадене на паяци, наполовина пълното с вода гумено пате с полуиздъх-нала свирка, стъргалото за мазоли, малката четка, голямата четка, четката с дръжка за неудобни гънки, банджото, измишльотината с тръбички и чучурчета, чието предназначение никой не знаеше, и шишенце есенция за вана „Клачиански нощи“ — една капка стигаше да набръчка боята по стените.
Бум-дрън-фрас…
Самосъхранението бе научило жителите на Ланкър да разпознават подготовката на Леля за хигиенни занимания.
— Но нали не е април! — тюхкаха се съседите, преди да дръпнат пердетата.
В къщата малко над дома на Леля Ог госпожа Скиндъл стисна ръката на съпруга си.
— Козата още е навън!
— Да не си превъртяла? Няма да изляза! Не и по това време!
— Ама знаеш какво стана миналия път! Три дни беше схваната от едната страна, човече, и едва я свалихме от покрива!
Господин Скиндъл подаде глава зад вратата Всичко беше стихнало зловещо.
— Сигурно налива водата…
— Имаш минутка-две — насърчи го съпругата му. — Излез, иначе незнайно колко седмици ще пием кисело мляко.
Господин Скиндъл взе оглавника, окачен зад вратата, и се промъкна при козата си, която беше вързана до плета. И животинката вече разпознаваше подготовката за баня, затова стоеше вцепенена.
Нямаше смисъл да я влачи. Поумува и я вдигна на ръце.
Отдалеч се чуваше приглушено, но натрапчиво плискане и почукването на парче пемза в тенекиената стена на ваната.
Господин Скиндъл затича.
Настигна го далечен акорд от настроено банджо.
Светът затаи дъх.
И тогава онова, което очакваше, го връхлетя подобно на торнадо, фучащо през прерията.
— ААааааииииий…
Три саксии до вратата изпращяха. Шрапнел избръмча край главата на господин Скиндъл. — …магьосническият жезъъъл си имааа топка накрая, топка накрая…
Той метна козата през отворената врата и се гмурна след нея. Жена му чакаше напрегнато, за да затръшне вратата.
Цялото семейство заедно с козата се свря под масата.
Не че Леля Ог пееше толкова зле. Успяваше обаче да извлече от гърлото си тонове, които след усилването в тенекиената вана, пълна до половината с вода, преставаха да бъдат звуци и се превръщаха в неумолимо повсеместно присъствие.
Имало е много певци, чиито високи регистри са чупили стъкла. Горното до на Леля Ог ги измиваше.
Ланкърската трупа седеше унило по тревата и мъжете си подаваха гледжосана кана. Репетицията не мина добре.
— Не върви, а? — подхвърли Покриварски.
— Поне знам, че не е смешно — допълни Тька-чев. — Хич не си представям, че кралят ще се скъса от кикот, като ни гледа как играем сбирщина майстори на еснафлъка, дето не ги бива за артисти.
— Просто не ставате за тая работа — отсече Джейсън.
— Тъкмо туй се иска от нас — възрази Тъкачев.
— Ъхъ, обаче не ни бива да играем хора, дето не ги бива да играят — обобщи Калайджийски. — Не знам що, ама е тъй. Как ги виждаш всички ония нафукани господари и господарки…
Ветрец повя през поляната и донесе дъх на сняг в лятото.
— …да се смеят, щото не ни бива да се правим, че не ни бива?
— Бездруго не знам к’во е смешното, когато някакви си груби еснафи се мъчат да играят пиеса — сподели Тъкачев.
Джейсън вдигна рамене.
— Тука пише, че всички благородници… Вятърът се насити още по-остро с калаения дъх на сняг.
— …в Анкх-Морпорк падали от смях седмици наред, като гледали тая пиеса. Представяли я три месеца на Широката улица.
— Коя Широка улица?
— Там са всичките театри. „Дискъ“, „Трупата на лорд Уинкин“, „Мечата яма“…
— Там се хилят на всяка щуротия — изрази мнението си Тъкачев. — Пък и смятат всички ни за дървеняци. Мислят си, че само зяпаме тъпо и пеем глупашки народни песни, и заради пиенето на шльокавица имаме всичко на всичко по три клетки в мозъка, дето са се събрали да се топлят.
— Ъхъ. Я ми подай тая кана.
— Префърцунени градски копелета.
— Не знаят к’во е да си се наврял до подмишниците в задника на крава в зимна нощ. Ха!
— И никой от тях не… Туй пък що го изтърси? Нямаш крава.
— Да, ама знам к’во е.
— Те не знаят още и к’во е да ти затъне единият чепик в гнусотията насред двора и какъв ужас настава, като няма къде да стъпиш с другия крак, щото все ще пробиеш коричката.
Течността плискаше кротко в каната, която минаваше от една несигурна ръка в друга.
— Вярно. Прав си. А ти виждал ли си ги как играят „морис“? Да му се отще на човек.
— К’во? „Морис“ в града?
— Е, поне в Сто Хелит го играят. Разни мекушави магьосници и търгаши. Цял час си прахосах да ги гледам и никой никого не срита в чатала.
— Изкилиферчени градски копелета, казвам ти. Мъкнат се тука, вземат ни работата…
— Недей да плещиш глупости, бе. Те не знаят к’во е работа.
Каната бълбукаше някак по-дълбоко и подсказваше, че доста се е опразнила.
— А те нивгаш не са се завирали до подмишни-ците в…
— Да ви река, значи… Да ви река… Значи… Ха. Ще се хилят на почтени груби еснафи, а? Глей с’а. Глей, бе. К’во става, значи? Глей с’а. Тая пиеса е за няк’ви си грубияни, дето се оплескват, кат играят пиеса за една сбирщина от господари и господарки…
Мразовит полъх, напомнящ за ледени висулки…
— Пиесата има нужда от още нещо.
— А тъй. А тъй.
— От мистичен елемент.
— Вярно. Съгласен… Да, бе, съгласен. Историй-ката да е такваз, че да си я подсвиркват, кат се прибират у дома. Туй й трябва.
— Затова е най-добре да бъде представена тук, на открито. Под небето и сред хълмовете.
Джейсън Ог сбърчи вежди. И без това веждите му почти не се разделяха, защото той трудно вникваше в сложните плетеници на света. Само с желязото винаги знаеше какво да прави. Все пак вдигна клатушкащ се пръст и се помъчи да преброи своите колеги-театрали. Това беше похвално усилие предвид факта, че в каната вече нямаше почти нищо. Общо взето, най-често стигаше до седем в броенето. Въпреки това го човъркаше смътното подозрение, че нещо не е наред.
— Значи тука ще бъде — смънка той.
— Добре се сети — похвали го Тъкачев.
— Не се ли сети ти? — учуди се Джейсън.
— Нали уж ти го каза?
— Аз пък мислех, че ти го каза.
— На кого му пука кой го каза? — спря ги Покриварски. — Хрумването си го бива. Вижда ми се… уместно.
— Какъв беше тоя лаф за мистичното?
— Кое мистично, бе?
— Ами че трябвало да го има — напомни Тъкачев, театралният експерт. — Страхотно важно било туй мистичното.
— Ей, мойто мамче нали заръча никой да не идва… — подхвана Джейсън.
— Няма да играем танци и тям подобни — възрази Коларов. — Ясно що не е хубаво тук да се мъкнат разни хора, дето правят магии. Ама няма нищо лошо, ако всички се изтърсят накуп. И кралят, и другите. И твойто мамче. Ха, тя няма да пусне никакви момичета по без гащи!
— Май не е само заради… — заинати се Джейсън.
— И другата ще дойде — напомни Тъкачев. Замислиха се за Баба Вихронрав.
— Ей, от нея тръпки ме побиват — призна си Покриварски след малко. — Като те гледа, все едно те вижда и отвътре. Думичка няма да река против нея, да сме наясно, чудесна жена си е — избълва гръмогласно и заговори по-тихо. — Само дето разправят, че шетала наоколо нощем като заек или прилеп, или друга твар. Променя си вида, ако се сещате. Не че вярвам на туй бръщолевене — пак извиси глас и зашепна: — Ама старият Хрипльо от Резена веднъж ми каза, че една вечер прострелял заек в крачето. На другия ден тя го подминала на улицата, изсъскала „Ох“ и го цапардосала по врата.
— От татко ми съм чувал — подхвана Тъкачев — как един ден подкарал старата ни крава към пазара, само че се поболяла и паднала на пътеката нейната къща. Не можел да я накара да стане. Качил се до къщата, почукал на вратата, тя отворила и преди той да си отвори устата, казала: „Кравата ти е болна, Тъкачев“… Ей тъй, направо… После му рекла…
— Ти за оная петнистата крава на татко ти ли говориш? — прекъсна го Коларов.
— Не, бе, чичо ми имаше петниста крава, дето единият й рог беше малко смачкан. Та като ви бях заразправял…
— Брей, аз пък бях готов да се закълна, че имахте петниста крава — умисли се Коларов. — Помня как моят татко я погледна веднъж през плета и рече: „Виж какви хубави петна има старата крава, такива вече не се раждат.“ Беше по времето, когато имахте една нива при Каруцарския геран.
— Нивгаш не е била наша оная нива, беше на братовчед ми — поправи го Тъкачев. — И после…
— Да не бъркаш нещо?
— И после — натърти Тъкачев — му рекла: „Я почакай, ще ти дам лек за кравата.“ Влязла в кухнята, изнесла два големи червени хапа и…
— А как й се смачка рогът? — сети се Коларов.
— …и му дала първо единия. Казала: „Чуй сега к’во ще направиш. Вдигни опашката на старата си крава и пъхни тоя хап там, дето слънцето не свети. След няма и минутка ще хукне.“ Той й благодарил и тъкмо да си тръгне, ама се сетил да попита: „Другият хап за какво ми е?“ Тя го изгледала и рекла: „Нали искаш да догониш кравата?“
— Трябва да е оная дълбока долина горе при Резена — отсъди Коларов.
Вторачиха се в него.
— Ти пък за к’во приказваш? — осведоми се Тъкачен.
— Точно под върха е — кимна мъдро Коларов — Много сенчеста. Май за нея си е мислила. Онуй място, дето слънцето не свети. Надалечко е трябвало да отнесе хапа, ама такива са си вещиците…
Тъкачев намигна на останалите.
— Сега ще ти обясня намека… Ами същото място, дето маймунката си пъхнала фъстъка.
Коларов завъртя глава.
— Никакви маймунки няма в Резена. — Лицето му грейна от бавна усмивка. — Ясно, бе! Дрънкала е глупости!
— Ония писачи на пиеси в Анкх… — обади се Пекарев. — Ей, ама много неща знаят за нас! Я ми подай каната.
Джейсън пак се заозърта. С всеки миг притеснението му се засилваше. Сърбяха го ръцете, свикнали да пипат желязо всеки ден.
— Момци, май е време да си ходим — успя да изломоти.
— Приятна нощ — възрази Пекарев, без да шавне. — Глей как блещукат звездичките.
— Ама взе да захладнява — настоя Джейсън.
— Мирише ми на сняг — съгласи се Коларов.
— Да, бе — сопна се Пекарев. — Как ли ти замириса на сняг преди летния празник. Таквиз работи стават само там, дето слънцето не свети.
— Млък, млък, млък! — избълва Джейсън.
— К’во ти става, бе?
— Не е редно! Не бива да се мотаем тук! Не усещаш ли?
— Седни, бе, човек — посъветва го Тъкачев. — Всичко си е наред. Усещам само въздуха. И има още малко шльокавица в каната.
Пекарев се облегна по-удобно.
— Помня едно старо предание за туй място. Някакъв излязъл на лов и заспал тук.
Каната избълбука в мрака.
— И к’во? — заяде се Коларов. — И аз го мога. Всяка нощ си заспивам.
— Да, ама оня човек като се събудил и си отишъл у дома, жена му била прибрала някакъв друг, пък децата му били пораснали и не го познали.
— И с мен е същото горе-долу всеки ден — мрачно вметна Тъкачев.
Пекарев подсмръкна.
— Ей, наистина мирише на сняг. Нали го знаете тоя остър дъх?
Покриварски се излегна и пъхна ръка под главата си.
— Да ви кажа правичката, ако знам, че мойта стара чанта ще се хване с някой друг, пък ония мои грамадански отрочета ще се разкарат и ще престанат да опразват килера до вечерта, тутакси се изнасям тук с едно-две одеяла. Кой скри каната?
Джейсън отпи глътка от нерви и откри, че се чувства по-добре, докато спиртът разтваря синапсите в мозъка му.
Въпреки това опита още веднъж.
— Ей, момци, още една кана се студи в коритото за вода в ковачницата. К’во ще кажете, а? Що не слезем натам, а? Момци? Ей, момци?…
Отговори му само тихо похъркване.
— Ох, момци…
Джейсън се изправи. Звездите се завъртяха.
Той се свлече полека. Каната се изплъзна от ръцете му и се търкулна в тревата.
Звездите блещукаха, ветрецът ставаше по-студен и миришеше на сняг.