Кралят се хранеше сам, тоест в единия край на масата, а Маграт му правеше компания от другия край.
Все пак успяваха да се срещнат за последна чаша вино пред камината.
И винаги се затрудняваха да намерят думи в тези моменти. Двамата не бяха свикнали да… се забавляват в присъствието на друг човек. Разговорите им клоняха към загадъчност.
И към темата за сватбата. За кралските особи не е същото както за останалите. Вече си имаш всичко. Традиционният списък с желаните подаръци, включващ пълен комплект декоративни финтифлюшки и сервиз за дванадесет персони, изглежда доста неуместен, щом вече разполагаш с замък. В него има толкова много обзаведени стаи, пустеещи толкова отдавна, че във всяка паяците са се развили в отделен вид съгласно строгите еволюционни закономерности. Няма как просто да умножиш обичайните капризи и да си поискаш армия в червено-бял мотив, за да пасва на тапетите в кухнята. Когато се женят кралски особи, те получават или дреболийки — например превъзходно изработени яйца с часовников механизъм, или едрогабаритни придобивки — например херцо-гини.
Възниква и проблемът със списъка на гостите. И на обикновена сватба е достатъчно зле с изкуфе-лите роднини, които точат лиги и псуват, с братята, които се настройват войнствено след първата чашка, с разните хора, които не си говорят с други заради онуй, дето го казаха за нашта Шарън. Кралските особи са принудени да се съобраразяват с цели държави, които се настройват войнствено след първата чашка, и с цели кралства, които късат дипломатически отношения „заради онуй, пето кронпринцът каза за нашта Шарън“. Верънс бе успял да разплете някак кълбото от главоблъсканици, но имаше затруднения с различните разумни раси. В Ланкър троловете и джуджетата се погаждаха чудесно чрез простичко средство — нямаха никакво вземане-даване помежду си. Но съберяха ли се твърде много техни представители под един покрив, особено когато пиенето се лее изобилно, и то предимно в гърлата на джуджетата, скоро нечии ръце щяха да бъдат откъснати, общо взето, „заради онуй, дето прадедите им казаха за нашта Шарън“.
Имаше и други гатанки…
— Как е момичето, което донесоха в замъка?
— Казах на Мили да я наглежда. С какво ли са се захванали онези двете?
— Не знам.
— Но нали ти си кралят?
Верънс неловко пристъпи от крак на крак.
— Те обаче са вещици. Старая се да не ги разпитвам.
— Че защо пък не?
— Току-виж, ми отговорят. И тогава закъде съм?
— Баба за какво настояваше да си приказва с теб?
— О… Ами… Разни неща…
— Не беше за… секс, нали?
Верънс доби изражението на пълководец, който се е опасявал от фронтална атака и внезапно открива, че в тила му се мътят твърде неприятни събития.
— Не! Защо питаш?
— Леля се опитваше да ми подхвърля майчински съвети. Едва сдържах смеха си. Честно казано и двете се държат, сякаш съм голямо дете.
— О, нищо подобно.
Седнаха от двете страни на огромната камина поаленели от смущение. Маграт се запъна:
— Ъ-ъ… Нали поръча онази книга? Сещаш се… с гравюрите…
— О, да. Поръчах я.
— Трябваше вече да сме я получили.
— Да, но каретата с пощата идва само веднъж седмично. Предполагам, че ще пристигне утре. Омръзна ми да тичам до площада всяка седмица, за да изпреваря Шон.
— Ти си кралят. Защо не му заповядаш да престане?
— Не бих искал. Толкова е усърден… Голяма пламтяща цепеница се разпадна на две върху решетката.
— Наистина ли можеш да поръчаш книги за… онова?
— Можеш да си поръчаш книги за каквото и да било.
Двамата се загледаха в огъня. Верънс си мислеше: „Виждам, че не й допада да бъде кралица, но нали такава трябва да стане, щом се омъжва за крал? Това твърдят във всички книги по въпроса…“ Маграт си мислеше: „Беше много по-мил, когато носеше сребърни звънчета на шапката си, а нощем спеше пред прага на господаря си. Тогава можехме да си говорим…“ Верънс потри ръце.
— Е за днес май това беше. Утре ще сме много ти с пристигането на гостите и всичко останало.
— Да, денят ще ни се стори дълъг.
— Може би най-дългият. Ха-ха.
— Да.
— Предполагам, че пак са сложили грейки в леглата ни.
— Шон научи ли се вече как да го прави?
— Дано. Не мога да си позволя тези неспирни покупки на дюшеци.
Залата беше голяма. Сенките се трупаха в ъглите, скупчваха се в двата й края.
— Доколкото знам — проточи Маграт, докато стояха пред огъня, — досега не са имали кой знае колко книги в Ланкър.
— Грамотността е чудесно нещо.
— Справяли са се някак и без тях, струва ми се.
— Да, но не по най-добрия начин. Не са особено вещи в ефективното стопанство.
Маграт си каза, че в този край не са особено вещи във всеки един смисъл.
— Все пак е най-добре да си отспим, как мислиш?
— Предполагам, че е така.
Верънс запали свещите в два сребърни свещника и подаде единия на Маграт.
— Е, лека нощ.
— Лека нощ.
Целунаха се, извърнаха се и се разотидоха по покоите си.
Чаршафите в леглото на Маграт тъкмо започваха да придобиват кафяв оттенък. Тя измъкна грейката и я пусна през прозореца.
После се вторачи свирепо във вътрешния клозет.
Тя вероятно беше единственият човек в Ланкър, който се главоболеше за биологичното разпадане на разни неща. Всички останали противно на убежденията й се надяваха нещата да траят колкото се може по-дълго, защото до болка ясно съзнаваха, че всяка проклетия бездруго се скапва и прогнива.
Вкъщи… тоест в къщата, където живееше преди, тя имаше клозет в края на градината. Одобряваше го. С редовно сипване на кофа пепел, екземпляр от миналогодишния „Алманахъ“ на пирон и гравиран грозд на вратата барачката напълно задоволяваше изискванията й. Веднъж на няколко месеца й се налагаше да изкопае нова дълбока дупка и да повика някого, за да й помогне при преместването на барачката.
Вътрешният клозет представляваше малка, прилепена до спалнята стаичка с дървена седалка над широка квадратна дупка, чието гърло се спускаше далеч долу чак до подножието на замъка. Там имаше отвор в крепостната стена и биологичното разпадане се осигуряваше веднъж седмично чрез органично-динамичен процес, въплътен в Шон Ог и неговата лопата и ръчна количка. Дотук нищо несъвпадащо със схващанията на Маграт. Всичко някак се вписваше в идеята за разликата между краля и простолюдието. Тя обаче се втри-саше от куките.
На тях трябваше да бъдат окачани дрехи за съхранение в клозета. Мили й обясни, че тук слагали по-скъпите кожени одежди. Молците бягали заради въздушното течение от шахтата и… миризмата19.
Маграт поне в това наложи волята си.
Легна и се загледа в тавана.
Разбира се, искаше да се омъжи за Верънс въпреки слабоватата му брадичка и леко сълзящите очи В нощния мрак Маграт признаваше, че не може да си позволи придирчивост, а да попадне на крал при нейното положение си беше същински късмет.
Само че го предпочиташе, какъвто го познаваше, докато още беше шут. Има нещо особено у един мъж, който звъни тихо и мелодично на всяка крачка.
Само че вече прозираше в бъдещето си, запълнено с неумело бродиране на гоблени и печално седене пред прозореца.
Само че започваше да й писва от книги за дворцовия етикет и „Справочникът на Туърп за Петнадесетте планини и равнините Сто“.
Трябваше да знае тези глупотевини, за да бъде кралица. Дългата галерия изобилстваше с подобни писмена, а Маграт още не бе стигнала до далечния й край. Какво обръщение е подходящо към третия братовчед на маркграф? Какво означават картинките на гербовете, всички онези изправени и бдящи лъвове? И не можеше да свикне с дрехите. Търпението й се изчерпа при вида на специалното покривало за глава. Изобщо не се радваше и на високата островърха шапка с висящ от нея воал. Измишльотината сигурно придаваше чудесен вид на някоя благородна дама, но щом Маграт я наденеше на главата си, изглеждаше все едно някой и бе нахлупил грамаден сладолед.
Леля Ог седеше по халат пред огнището, подръпваше от лулата и лениво си режеше ноктите на краката. Понякога се чуваше рикошет от далечен ъгъл на стаята. Разнесе се и тих звън от счупването на керамична маслена лампа.
Баба Вихронрав се бе изпружила неподвижно на леглото си. В ръцете си с изпъкнали сини вени държеше картончето „НИ СЪМ УМРЕЛА“.
Съзнанието й се носеше из гората и търсеше, търсеше…
Уви, не можеше да се пренесе там, където ничии очи не виждат и ничии уши не чуват.
Затова не забеляза празнотата до камъните, където осмина мъже спяха. И сънуваха…
Ланкър е отделен от останалите земи на хората заради Ланкърския пролом, в който тече плитката, но коварно бърза Ланкърска река, затова над пролома е построен Ланкърският мост.20
Каретата спря в далечния му край. На пътя беше спусната бариера, лошо боядисана в бяло, червено и черно.
Временният кочияш наду тромбата.
— Какво става? — провеси се през прозореца Ридкъли.
— Тролски мост.
— Охо…
След малко изпод моста се чу тътен и един се преметна тромаво през парапета. За трол беше прекалено натруфен. Освен задължителната набедрена превръзка носеше и шлем, който явно бе правен според размерите на човешка глава, затова се крепеше с помощта на връвчица.
— Какво става? — сепна се Ковчежникът.
— Има трол на моста — осведоми го Архиканцлерът, — но си е нахлупил шлем на главата. Сигурно е някакъв чиновник и ще загази сериозно, ако изяде някого.21
Няма нужда да се тревожиш.
Ковчежникът се разкикоти, защото съзнанието му в момента фучеше вихрено по серпантините на странните си пътища.
Главата на трола се показа на прозореца.
— Добър ви ден, ваши благородия. Митническа проверка.
— Не си носим никаква митница — щастливо забърбори Ковчежникът. — Помня, че като малки търкаляхме сварени яйчица от хълма…
— Не, питам дали не носите бира, спирт, концентрати, вина, халюциногенни билки или книги с развратно или покваряващо съдържание?
Ридкъли дръпна Ковчежника от прозореца.
— Не.
— Не ли?
— Не.
— Ама сигурни ли сте?
— Да.
— А искате ли аз да ви продам?
— Дори не возим с нас — обади се Ковчежникът въпреки усилията на Архиканцлера да седне върху главата му — козли.
Има и хора, които напук са готови да си засвирукат „Янки Дудъл“ насред претъпкан бар в град Атланта.
Само че и те биха сметнали за твърде невъзпитано споменаването на думата „козел“ пред един трол.
Изражението под шлема се менеше съвсем бавно, сякаш глетчер остъргваше половин планински склон.
Пондър се мъчеше да бъде незабележим под седалката.
— Значи можем да си тупуркаме нататък, нали? — продължи Ковчежникът, макар и с леко приглушен глас.
— Той не говори сериозно — припряно рече Архиканцлерът. — Подтикват го хапчетата от сушени жаби.
— Хич не ти трябва да ме ядеш — заяви Ковчежникът. — По-добре изяж брат ми, той е много мфхмф…
— Ами като гледам — започна тролът, — май ще трябва да… — И тогава забеляза Казанунда. — Охо-о… Контрабанда на джуджета, а?
— Не ставай смешен, драги — укори го Ридкъли.
— Няма забрана за контрабанда на джуджета.
— Няма ли? А туй вътре какво е?
— Аз съм великан — изпъчи се Казанунда.
— Великаните са доста по-големички.
— Да, но аз бях болен.
Тролът несъмнено се озадачи. За неговата раса подобни оплетени положения бяха равни на пина докторат. Той обаче упорито си търсеше белята. И си я намери на покрива на каретата, където Библиотекарят се препичаше на слънце.
— Какво имате в чувала горе?
— Не е чувал. Това е Библиотекарят.
Тролът мушна с пръст купчината козина.
— Уук…
— Какво? Маймуна?!
— Ууук?
След няколко минути пътниците се облягаха на парапета и гледаха замислено бързеите на реката далеч долу.
— Често се случва, нали? — предположи Казанунда.
— Напоследък все по-рядко — уточни Ридкъли. — Като при… Стибънс, каква беше оная дума? За размножаването и предаването на разни чудатости на потомството?
— Еволюция — напомни Пондър. Вълничките още се плискаха по бреговете.
— Ъхъ, тая беше. Както ако баща ми е имал фрак с бродирани по него пауни, оставя ми го и става наследствен…
— Изобщо не е… — започна Пондър, макар да бе загубил надежда, че Архиканцлерът ще го чуе поне веднъж.
— …Та както и да е, повечето хора у дома научиха разликата между човекоподобни и маймуни. Ето ти я еволюцията. Трудно е да се размножаваш, ако вечно те боли главата, щото са ти я блъскали по паважа.
Вече нямаше вълнички.
— Как мислите, троловете умеят ли да плуват? — попита Казанунда.
— Не. Потъват и излизат по дъното — обясни Ридкъли. Обърна се и опря лакти на парапета. — Ех, наистина се връщам назад в годините. Все същата Ланкърска река. Долу има пъстърви, дето могат да ти отхапят ръката.
— Не само пъстърви — вметна Пондър, който наблюдаваше подаващ се от водата шлем.
— И бистри вирове нагоре по течението — мълвеше Ридкъли. — Пълни с… ъ-ъ, с бистрота. И можеш да си плуваш в тях гол, без никой да те зяпа. И тучни ливади, пълни с… да, де, тучност, сещате се, цветенца и други подобни. — Той въздъхна. — Да знаете, на същия тоя мост тя ми каза…
— Той излезе от реката — съобщи Пондър.
Тролът обаче не бързаше, защото Библиотекарят нехайно изчовъркваше голям камък от парапета.
— И на същия тоя мост я попитах…
— Ей, ама боздуганът му е възголемичък — отбеляза Казанунда.
— Осмелявам се да кажа и че на тоя мост аз почти…
— Би ли престанал да държиш камъка толкова предизвикателно? — помоли Пондър.
— Ууук.
— Е, все пак би могъл да се поуспокои.
— Именно мостът, ако на някого изобщо му пука, където целият ми живот се…
— Защо не продължим по пътя си? — предложи Пондър. — Той трябва да изкатери стръмен склон.
— Значи има късмет — подсмихна се Казанунда. Пондър завъртя Библиотекаря към каретата и го побутна.
— Всъщност на тоя мост аз… Ридкъли се озърна.
— Идвате ли с нас? — осведоми се Казанунда, хванал юздите.
— Аз преживявах прекрасен носталгичен спомен — промърмори Архиканцлерът. — Не че някой от вас, серсеми такива, си направи труда да забележи.
Пондър му отвори вратичката.
— Е, нали знаете поговорката, Архиканцлер? Не можете да минете два пъти през една и съща река.
Ридкъли се вторачи в него.
— И защо да не мога? Има мост, не виждаш ли?
Седналият на покрива Библиотекар взе тромбата, захапа края й за всеки случай — не се знае, може да става за ядене — и я наду с такава сила, че я изправи.
В това ранно утро град Ланкър изглеждаше опустял. Стопаните бяха станали преди немалко часове, за да изпсуват, да проклетисат и да хвърлят някоя и друга кофа на кравите… или по тях, после си бяха легнали отново.
Тръбният звук отекна от къщите. Ридкъли изскочи от каретата и вдиша демостративно.
— Усещате ли, а? Ето ви го чистия планински въздух.
Той се тупна по гърдите.
— Току-що настъпих нещо природно — сподели Пондър. — Сър, къде е замъкът?
— Може да е онази черна грамада, която се извисява над града — посочи Казанунда.
Архиканцлерът застана насред площада и бавно се завъртя на място, разперил ръце.
— Виждате ли оная кръчма? Ха! Ако ми даваха пени всеки път, когато ме изхвърляха оттам, щях да съм спестил… към пет долара и тридесет и осем пенса. Ей там е старата ковачница, а ей там жи-вееше госпожа Майтапчийска, където държах стая под наем. Виждате ли оня връх? Там е Меден рудник. Катерил съм го със стария трол Въгленчо Ох, страхотни времена бяха! А виждате ли оная гора по хълма? Там тя… — Той си замънка под носа. — Брей, брей. Всичко си спомням отново. Ех, че лято беше! Вече няма такива. — Въздъхна — Да знаете, бих дал всичко, за да се разходя пак с нея в ония гори. За толкова неща все не ни стигаше… Както и да е. Да вървим.
Пондър разглеждаше Ланкър. Бе роден и израснал в Анкх-Морпорк. От негова гледна точка природата сполетяваше другите, особено онези с четири крака. Смяташе, че провинцията е като суровия хаос, предшествал зараждането на Вселената — тоест онова, което има настилка по улиците и стени, което е цивилизовано.
— Това ли е столицата им?
— Поне в известен смисъл — изсумтя Казанунда, който изпитваше подобни чувства към местата без калдъръм.
— Обзалагам се, че тук и денем със свещ не можеш да откриеш прилична закусвалня — заяде се Пондър.
— А бирата тук… — прехласваше се Ридкъли. — Бирата… Какво да ви говоря, трябва сами да я опитате! Имат и шльокавица, правят я от ябълки и… А бе, да пукна, ако знам още какво слагат в джибрите. Само съм наясно, че не бива да се сипва в метални съдове. Задължително е да пийнеш, господин Стибънс. Малко да ти се сгъстят космите на гърдите. И на твоите… — обърна се към следващия слязъл от каретата, но се оказа, че това е Библиотекарят.
— Ууук?
— Е ъ-ъ… ти пий каквото ти душа иска.
Ридкъли смъкна чувала с пощата от покрива на каретата.
— Това пък какво да го правим?
Някой протътри крака зад него. Обърна се и видя нисичък червендалест младеж с провиснала на гънки ризница, заради която приличаше на отслабнал гущер.
— Къде е кочияшът? — попита Шон Ог.
— Болен е — отвърна Архиканцлерът. — От внезапен пристъп на бандитизъм. Какво да правим с пощата?
— Аз прибирам пратките за замъка, иначе окачаме чувала на пирон пред кръчмата и хората си взимат писмата.
— Това не е ли опасно? — учуди се Пондър.
— А, не ми се вярва. Пиронът е доста здрав — разсеяно го увери Шон, който вече ровичкаше в чувала.
— Не, питам дали някой не краде писмата.
— О, не би посмял наистина. Някоя от вещиците ще се втренчи в него, ако се опита.
Шон напъха няколко пакета под мишницата си и окачи чувала на прословутия пирон.
— О, да, и туй го има тук — обади се Ридкъли. — Вещици! Сега да ви кажа за тукашните вещици…
— И мойто мамче е вещица — приветливо подхвърли Шон, който проверяваше повторно какво има в чувала.
— Трудно се срещат по-достойни жени от тях — отбеляза Ридкъли, сменяйки подхода почти мигновено. — В никакъв случай не са сбирщина жадни за власт дърти гарги, които вечно си пъхат носа в чуждите работи, каквото ще да разправят някои.
— За сватбата ли пристигнахте?
— Точно така. Аз съм Архиканцлерът на Невидимия университет, туй е господин Стибънс, магьосник, а тоя е… къде се дяна? А, ето къде си бил. Тоя е господин Казанунда.
— Граф — поправи го джуджето. — Аз съм граф.
— Нима? Не го спомена досега.
— Е, не е хубаво да се хваля, нали? Ридкъли присви очи.
— Доколкото си спомням, при джуджетата няма благороднически титли.
— Направих малка услуга на кралица Агантия от Скънд.
— Тъй ли било? Виж ти. И колко малка беше услугата?
— Не толкова малка, колкото си помислихте.
— Брей, да се не начудиш. Тоя пък е Ковчежникът, а оня — Библиотекарят.
Ридкъли се дръпна благоразумно, направи многозначителен жест и само с устни произнесе: „Не казвай маймуна!“.
— Приятно ми е да се запозная с вас — любезно промълви Шон.
Ридкъли не сдържа любопитството си.
— Библиотекарят… — натърти той.
— Да, вече казахте. — Шон кимна на орангутана. — Как сте?
— Ууук.
— Може би се питате защо изглежда така — подсказа Ридкъли.
— Не, сър.
— Не ли?
От мойто мамче знам, че никои не е виновен за външността си.
— Ззабележителна дама. Как се казва?
— Госпожа Ог, господине.
— Ог ли? Ог… Нещо ме подсети туй име. Да не е роднина на Трезвен Ог?
— Беше татко ми, господине. — Леле-мале! Значи си синче на Трезвен, а? Как е старият дявол?
— Де да знам, господине. Покойник е.
— Ох… И кога почина?
— Преди трийсетина лета, господине.
— Но вие едва ли сте на повече от двай… — даде воля на недоумението си Пондър, обаче Ридкъли грубо го сръга в ребрата.
— В провинцията сме! — изсъска в ухото му. — Тук хората го правят другояче. Май и по-често. — Пак се вторачи в честното и услужливо лице на Шон. — Гледам, че хората се поразмърдаха. — Наистина започваха да отварят кепенците. — Ще закусим в кръчмата. Помня, че там приготвяха чудесни закуски. — Отново вдиша дълбоко и засия. — Ей на туй му казвам аз чист въздух.
Шон огледа внимателно околността, да не би да е пропуснал нещо.
— Да, господине. И ние тъй му казваме.
Чу се тропот на тичащ в самозабрава човек. Шумът спря и крал Верънс II се появи иззад ъгъла. Вървеше достолепно, а лицето му пламтеше.
— Ето какъв цвят придава на хората! — зарадва се Ридкъли.
— Туй е кралят! — прошепна гръмко Шон. — Пък аз не си нося тръбата!
— Ъ-хъм… — прокашля се Верънс. — Шон, пощата пристигна ли?
— О, да, господарю! — изломоти Шон, не по малко притеснен от краля. — Всичко прибрах. Изобщо не се главоболете за туй! Ще я отворя ще ви я оставя на бюрото тутакси, господарю!
— Ъ-хъм…
— Нещо не е наред ли, господарю?
— Ъ-хъм… Може би все пак…
Шон вече късаше опаковъчната хартия.
— Ето книгата за етикета, господарю, отдавна я чакате. Тая е за породистите свине… Тая пък каква е?…
Верънс сграбчи книгата. Шон по инстинкт не пожела да я пусне. Пакетът се скъса и големият тежък том тупна на калдъръма. Вятърът го запре-листва, откривайки гравюрите.
Всички се загледаха надолу.
— Ау! — ахна Шон.
— Леле… — поклати глава Ридкъли. — Ъ-хъм…
— Ууук?
Шон вдигна книгата благоговейно и прегледа още няколко страници.
— Ей, вижте тук! Прави го с ходилата си! Не знаех, че можело и с ходилата! — Смуши Пондърс лакът. — Вижте, господине!
Архиканцлерът се озърна към краля.
— Добре ли сте, ваше величество? Верънс сгуши глава в раменете си.
— Ъ-хъм…
— А тук тия двамата го правят с тояги.
— Какво?! — възкликна Верънс.
— Ау-у… — проточи Шон. — Благодаря ви, господарю. Туй ще ми е от голяма полза, сериозно ви говоря. Е, понаучих нещичко оттук-оттам, ама…
Верънс изтръгна книгата от ръцете му и обърна титулната страница. — „Бойни изкуства“ ли? Бойни изкуства. Убеден съм, че написах любовни…
— Господарю?
Верънс преживя деликатен момент, борейки се възстанови душевното си равновесие, но накрая сречели битката.
— Аха. Да. Именно. Ъхъ. Ами да. Разбира се. Да. Нали знаеш, че добре подготвената армия е жизнено необходима за сигурността на всяко кралство. Точно така. Да. Чудесно. Двамата с Маграт сметнахме, че… Да. За теб е, Шон.
— Веднага ще започна тренировките, господарю!
— Ъ-хъм. Добре.
Такава е суровата истина. Затова хората се отдръпват почтително при минаването на кралски особи.
Жителите на Ланкър не смятат, че географията трябва да бъде претоварена с разни оригинални имена.
Троловете са силициева, а не въглеродна форма на живот и не могат да смелят човешко месо. Но винаги се намира някой, който е готов да опита.