Джейсън Ог се събуди и му се прищя това да не се бе случвало.
Да сме наясно. Мнозина авторитети са се опитвали да опишат махмурлука. Често използват за целта танцуващи слонове и какво ли още не. Тези описания не вършат работа. Винаги имат подобен оттенък: „Хо-хо, момчетата пак се нацепиха, я да изкараме махмурлука мъжкарско занимание, хо-хо, ей, кръчмарю, донеси още деветнайсет халби, че снощи здравата се налюскахме, хо-хо…“ Впрочем не е възможно да се опише махмурлукът от шльокавица. Най-хубавото в него е усещането, че зъбите ти са се разтворили и са полепнали по езика ти.
По едно време ковачът се надигна и отвори очи.22
Дрехите му бяха подгизнали от утринната роса.
Главата му ехтеше от безплътен шепот.
Той се вторачи в камъните.
Каната от шльокавицата лежеше в папратта След миг-два я докопа и за всеки случай я надигна. Беше празна.
Подритна Тъкачев в ребрата.
— Събуди се, скапан дъртако. Останали сме тука цяла нощ!
Един по един мъжете от Ланкърската трупа извършиха краткото, но болезнено пътуване към пробуждането.
— Щом се прибера, Ева като размаха пръчката… — изстена Коларов.
— Може и да ти се размине — смънка Покриварски, който пълзеше да търси шапката си. — Ами ако се прибереш и тя се е омъжила за някой друг?
— Току-виж, са минали стотина годинки — обнадежди се Коларов.
— Ех, дано! — живна и Тъкачев. — Вложих седем пенса в Скъперническата банка на Охлюън. С оная тяхна сложна лихва ще съм милионер. Ще съм богат като Креозот!
— Кой е тоя Креозот? — озадачи се Покриварски.
— Прочут богат гадняр — обясни Пекарев, измъквайки единия си ботуш от торфеното мочурище. — Чужбински.
— Да не е оня, дето като пипнел нещо, го превръщал в злато? — предположи Коларов.
— А, не, оня е друг. Крал някакъв. Ей таквиз чудесии стават по чужбината. В един миг нищо ти няма, после пипнеш нещо и хоп — злато. Направо му се отровил животецът.
Коларов изпадна в недоумение.
— И как се е оправял, когато е искал да…
— Да ти е поука, млади ми Коларов — прекъсна Пекарев. — Стой си тука, щото при нас хората имат ум в главата, вместо да се размотаваш из из чужбинските земи. Там можеш ненадейно да се сдобиеш с богатство, дето няма за какво да го похарчиш.
— Спали сме тука цяла нощ — неуверено промърмори Джейсън. — Опасно си е, да знаете.
— Ей, много си прав, господин Ог — подкрепи го Коларов. — Май някаква гадинка ми се е изпикала в ухото.
— Не, бе, казвам, че разни щуротии могат да ти влязат в главата.
— Че нали и аз за същото ти говоря?
Джейсън примига. Нямаше съмнение, че бе сънувал. Помнеше, че е сънувал. Само че не можеше да си спомни самия сън. Но още долавяше в главата си гласове, които му мълвяха твърде отдалеч, за да ги различи.
— Добре, де — изсумтя и се изправи от третия път, — може нищо лошо да не е станало. Я да се приберем, че да видим кой век е сега.
— А кой век бяхме? — сепна се Покриварски.
— Не беше ли Векът на Плодния прилеп? — налучка Пекарев.
— Може вече да не е същият — с надежда подхвърли Коларов.
Оказа се, че все пак е Векът на Плодния прилеп. В Ланкър рядко използваха за измерване на времето единици, по-малки от час и по-големи от година. Хората провесваха пъстри флагове по площада, неколцина мъже издигаха увития с цветни гирлянди висок прът за танците на летния празник. Някой заковаваше на стената ужасно нескопосан портрет на Верънс и Маграт над надпис „Богувете да поживйът техни Виличества“.
Трупата се раздели безмълвно и всеки се повлече в своята посока.
Един заек подскачаше в утринната мъгла, докато стигна до древната къща, килнала се като пияна насред поляната в гората.
Спря до пън между клозета и Билките. Повечето горски животни отбягваха Билките, защото онези, които не го бяха правили през последните петдесетина години, обикновено нямаха потомство. Няколко листенца се полюшнаха на ветреца… а това си беше странно, защото ветрец нямаше.
Заекът седна на пъна.
Усети се някакво движение. Нещо излезе от заека и се понесе във въздуха към отворения прозорец на горния етаж. Беше невидимо поне за нормалното зрение.
И заекът се промени. Допреди малко в движенията му личеше устременост към незнайна цел. Сега се смъкна от пъна и се зае да приглажда ушите си с лапички.
Скоро задната врата на къщата се отвори и Баба Вихронрав излезе сковано, понесла паница мляко с надробен хляб. Остави я на стъпалото, влезе и затвори вратата, без да погледне заека.
Той подскочи по-наблизо до стъпалото.
Трудно е да се установи дали животните имат представа за задълженията и размяната. Всъщност няма значение. Затова пък тези понятия са вплетени в самата тъкан на вещерството. Ако искате да развалите сериозно настроението на някоя вещица, направете й услуга, за която не може да ви отблагодари. Неизпълненото задължение ще я „дразни като трънче в петата“.
Баба Вихронрав бе присъствала цяла нощ в знанието на заека. И му дължеше нещо. Няколдни щеше да изнася мляко и хляб зад къщата.
Трябва да се отплащаш и за доброто, и за злото Има различни задължения. Ей това хората не го проумяват, каза си тя, когато се върна в кухнята. Маграт също не го разбираше, както и новото момиче. Трябва да поддържаш равновесието. Не бива да се стараеш да бъдеш добра вещица или зла вещица. Няма да успееш, поне не задълго. Можеш само да бъдеш вещица, и то ако напрягаш силите си докрай.
Седна до студеното огнище и потисна желанието да приглади дългите си уши.
Те се бяха вмъкнали отнякъде. Долови това в дърветата, в главите на мъничките твари. Онази бе намислила нещо. И щеше да го стори скоро. Разбира се, летният празник не е особено събитие от окултна гледна точка… освен в умовете на хората. Тъкмо в тях елфите намират силата си.
Баба знаеше, че рано или късно ще се опълчи срещу Кралицата. Не Маграт, а истинската Кралица.
И ще загуби.
Цял живот бе упорствала да постигне власт над собствената си глава. Гордееше се, че е най-добрата в това.
Вече не беше вярно. Тъкмо когато трябваше Да разчита напълно на себе си, не можеше да се опре на собственото си съзнание. Усещаше как Кралицата опипва за проход. Помнеше добре онова съзнание, макар да бяха минали десетилетия.
Баба се увери, че не е загубила дарбата си в Заемането. Но как да се справи със себе си… Ако не си оставяше кратки бележки, щеше да се оплете като пате в кълчища. Да бъдеш вещица означава да знаеш точно коя си и къде си, тя обаче се объркваше. Снощи се сепна, когато вече нареждаше масата за двама. Опита се да влезе в стая, каквато липсваше в къщата. А не след дълго й предстоеше да си премери силите с Кралицата.
Ако се бориш срещу елф и загубиш… може и да умреш, стига да ти провърви.
Мили Чилъм поднесе закуската в леглото на Маграт, като се кискаше.
— Гостите вече пристигат, госпожо. Площадът е пълен със знамена и какво ли още не! А пък Шон намери каляската за шествия!
— Как е възможно да се загуби каляска?
— Ами била заключена в една стара конюшня, госпожо. Сега той я освежава със златна боя.
— Но нали ще се оженим тук — озадачи се Маграт. — Не е нужно да ходим никъде.
— Кралят каза, че двамата можело да се повозите малко. Да речем, до Скапан Гъз. А Шон Ог щял да ви бъде почетен ескорт. За да ви махат хората и да викат „ура“. После ще се върнете тук.
Маграт се наметна с халат и отиде до прозореца на кулата. Оттук виждаше над крепостната стена. Градският площад на Ланкър гъмжеше от хора. Е, поначало си беше пазарен ден, но сковаваха и скамейки за зяпачи, а прътът, около който щяха да танцуват на празника, вече стърчеше. Имаше дори неколцина тролове и джуджета, които учтиво поддържаха безопасно разстояние помежду си.
— Току-шо видях една маймуна да пресича площада — сподели Маграт.
— Ами да, целият свят се е изсипал в Ланкър! възкликна Мили, която веднъж бе пътешествала чак до Резена.
Маграт зърна общия си портрет с Верънс.
— Ех, че тъпотия… — промърмори си под носа, но Мили я чу и се сащиса.
— Какво не ви харесва, госпожо? Маграт се завъртя на пети.
— Всичко това! Защото е заради мен. Мили заотстъпва от уплаха.
— Аз съм си Маграт Чеснова! Кралете трябва да се женят за принцеси, херцогини и други подобни! За жени, които са свикнали с това! Не искам хората да крещят „ура“, защото съм минала покрай тях в каляската! Особено пък хора, които ме познават от малка! Всичко това… това… — Трескавият й жест обхвана омразния вътрешен клозет, огромното легло с балдахин и гардеробната, натъпкана с корави и скъпи дрехи. — Тази гадост… не е за мен, а заради някаква си идея! Не си ли имала от онези картонени куклички, знаеш ги, изрязваха се… после изрязваш и дрешки за тях? Същата съм и аз! Точно като при… при пчелите! Превръщат ме в кралица волю-неволю! Да, ето какво ме сполетя!
— Сигурна съм, че кралят ви купи всички тези прекрасни дрехи, защото…
— Не говоря само за дрехите. Хората ще викат „ура“, който и да седи в каляската!
— Госпожо, но нали тъкмо вие се влюбихте в краля — храбро вметна Мили.
Маграт се поколеба. Никога не бе разнищвала чувствата си. Накрая промълви:
— Не е така. Тогава не беше крал, а просто печален и мил нисък човечец. Имаше шапка със звънчета и никой не си правеше труда да го забележи!
Мили се отдръпна още малко.
— Трябва да е от нерви, госпожо — забърбори тя. — Всички били изнервени в деня на сватбата си. Да отида ли… да ви приготвя малко билков…
— Не съм нервна! И мога сама да си сваря билков чай, ако ми се припие!
— Госпожо, готвачката много се ядосва, когато някой влезе в градината.
— Видях я вече тази билкова градина! Само избуял градински чай и жълтеникав магданоз! Ако не може да я пъхне в кокоша трътка, значи не е билка! Впрочем… коя от нас е кралицата тук?
— Госпожо, нали уж не щяхте да сте кралица? — напомни Мили.
Маграт се вторачи в нея. За миг изглеждаше, че спори със самата себе си.
Мили не беше най-образованото момиче в света, но не беше никак глупава. Изскочи през вратата, преди подносът със закуската да тресне в стената.
Маграт седна на леглото и притисна главата си с длани.
Не искаше да бъде кралица. Защото това би означавало да стане актриса, а не я биваше да играе роли. Дълбоко в себе си съзнаваше, че дори не я бива особено да бъде Маграт.
Гълчавата на предпразничната шетня стигаше до ушите й. Щеше да има народни танци, разбира се… нямаше начин да ги предотврати. Вероятно щяха да стигнат и до народни песни. Очакваше също дресирани мечки, жонгльори-смешници и състезание по катерене на мазен прът, в което нез-найно защо Леля Ог винаги побеждаваше. Също и забавното бъркане наслуки в котела с трици, на-пълнен с изненади също от Леля Ог. Само храбрец би пъхнал ръка в котел с трици, подготвен от вещица с твърде всеобхватно чувство за хумор. Маграт харесваше панаирите. До днес.
Е все пак би могла да свърши нещо полезно.
За последен път облече дрехите си на жена от простолюдието, слезе по стълбата и отиде в срещуположната кула. Качи се в стаята, където бяха настанили Диаманда.
Маграт бе наредила на Шон да поддържа огъня в огнището. Завари момичето, кротко унесено в сън, от който няма събуждане.
Неволно обърна внимание на факта, че Диаманда е фантастично привлекателна, а както вече се увери, и достатъчно смела да се изрепчи на Баба Вихронрав. Маграт с нетърпение очакваше тя да оздравее, за да й завижда неуморно.
Раната май зарастваше добре, но имаше и…
Отиде в ъгъла и дръпна шнура на звънчето.
След минута-две Шон Ог нахълта задъхан. Ръцете му бяха изцапани със златна боя.
— Какви са тези неща? — сопна му се Маграт.
— Ъ-ъ, не ми се ще да ви казвам, госпожо…
— Нашата особа — натърти Маграт — е… почти кралица.
— Да, ама кралят каза… М Баба Вихронрав каза…
— По една случайност Баба Вихронрав не е владетелка на това кралство — заяви Маграт. Мразеше се, че говори така, но като че постигаше успех.
— Впрочем тя не е тук. Нашата особа обаче е тук и ако не ми кажеш какво става, ще се погрижа да вършиш цялата черна работа в замъка.
— Че аз бездруго върша цялата черна работа уточни Шон.
— Ще я направя още по-черна.
Маграт взе един от вързопите. Състоеше се от ивици плат, омотани, както се оказа, около къс желязо.
— Цялата е обградена с тях. Защо?
Шон заби поглед в ботушите си. И те бяха напръскани със златна боя.
— Ами мойто мамче каза… — Да?
— Мойто мамче каза да се погрижа около нея да има желязо. Затуй двамата с Мили взехме малко парчета от ковачницата, омотахме ги и Мили ги нареди.
— Защо?
— Да отпъждат… Господарите и Господарките, госпожо.
— Какво?! Това е само прастаро суеверие! Пък и всеки знае, че елфите са били добри, каквото ще да си мърмори Баба Вихронрав.
Зад нея Шон трепна. Тя взе увитите парчета от леглото и ги хвърли в ъгъла.
— Никакви бабини деветини в този замък, премного благодаря. Случайно да има още нещо, което никой не ми казва?
Шон врътна глава, мислейки си гузно за съществото в тъмницата.
— Хъ! Ами върви си. Верънс иска кралството да бъде съвременно и ефективно, а това означава никакви подкови и други такива наоколо. Хайде, махай се.
— Добре, госпожице кралице.
„Е, наистина мога да свърша нещо полезно — утеши се Маграт. — Да. Трябва да се държа разумно. Ще отида и ще поговоря с него.“ Тя беше запалена на привърженичка на идеята, че на практика всичко може да се уреди, стига хората повече да си приказват.
— Шон!
Той спря на вратата.
— Да, госпожице?
— Кралят слезе ли вече в Голямата зала?
— Мисля, че още се облича, госпожице кралице. Не ми звънна да взема тръбата.
Всъщност Верънс, на когото никак не допадаше навсякъде да го предшестват звуците, които Шон смяташе за фанфарно приветствие, вече бе слязъл тихомълком. А Маграт се промъкна по коридорите до неговите покои и почука на вратата.
Защо да се притеснява? От утре и тя ще живее тук, нали? Натисна дръжката, вратата се отвори й Маграт влезе почти против волята си.
Впрочем трудно беше да се каже, че стаите в замъка принадлежат някому. Бяха имали прекалено много обитатели през столетията. Самата обстановка лъхаше на стени, чиито тапети са осеяни с дупчици от кабърчета, прикрепяли плакатите на отдавна разпаднали се рокаджийски групи. Човек не можеше да остави отпечатъка си върху тези камъни, защото те си го връщаха тъпкано.
За Маграт влизането в мъжка спалня беше все едно изследовател да стъпи в територия, отбелязана на картата с „Тук май има дракони“.23
И не беше точно каквато трябваше да бъде според Маграт.
Верънс стигна до идеята за спалня на доста зрели години. Като малък спеше с цялото си се-мейство на сламата в мансардата. Като чирак в Гилдията на смешниците спеше на нар в дьлго помещение с още мнозина тъжни и потиснати младежи. Щом заслужи титлата на пълноправен Шут, традицията изискваше да спи свит на кравай пред прага на господарската спалня. На по-солидна от обичайното възраст най-неочаквано се сблъска с факта, че има и меки дюшеци.
А сега Маграт проникна в голямата му тайна.
Той не успя да свикне.
Пред нея се мъдреше Голямата спалня на Ланкър, която според мълвата можеше да побере десетина човека, макар историята да мълчеше в какви обстоятелства и защо това би било необходимо. Ложето беше огромно и изработено от дъб.
Освен това личеше, че никой не спи на него.
Маграт дръпна завивките и подуши миризмата на попрегорели чаршафи. Нямаше миризми, оставени от преспал тук мъж.
Тя се заозърта, докато погледът й не се спря на малкия натюрморт в ъгъла зад вратата. Състоеше се от сгъната нощница, свещ и малка възглавница.
Короната на главата на Верънс изглежда само бе променила възгледа му от коя страна на вратата трябва да спи.
О, богове… Винаги се бе свивал пред прага на господаря си. Сега беше крал и се свиваше пред прага на кралството си.
Очите на Маграт се напълниха със сълзи.
Как да не обича нещо толкова трогателно, та чак блудкаво?
Маграт се прехласна. Съзнаваше, че приличието изисква да не е тук, но си издуха носа и продължи да тършува. Купчината до леглото доказваше че Верънс е усвоил майсторски подреждането на дрехите, присъщо на половината човечество. Затова пък го затрудняваха сложните топологични похвати, необходими, за да не оставяш чорапите си обърнати наопаки.
Имаше миниатюрна тоалетна масичка с огледало. В рамката бе пъхнато изсъхнало и избледняло цвете. На Маграт й се стори, че е от онзи вид, който тя обичаше да вплита в косата си.
Не биваше да продължава ровичкането. По-късно често си го натякваше. В момента обаче бе загубила всякаква власт над себе си.
На тоалетната масичка бе поставена дървена купа, пълна с разни монети, шнурчета и обичайния боклук от джоба, изпразнен преди лягане.
Имаше и сгънато листче, толкова протъркано, че явно бе престояло дълго в споменатия джоб.
Тя взе листчето и го разгъна.
Ако желаете, вмъкнете тук описание от рода на „топчета, намазани с лютиво до нажежаване къри“.
В случая с „Карта на градъ Анкхъ-Морпоркъ от алфата омегата“ това е „Слънчева обител за болни дракони“ на Морфичната улица. „Моля, оставяйте дарените въглища до вратата. Помнете — драконът е приятел за цял живот, а не само за една Прасоколеда.“