Навсякъде по обърнатите към Главината склонове на Овнерог гъмжеше от кралства. Всяка тясна долина, всяко равно местенце, където би могъл Да стъпи не само планински козел, се наричаше кралство. В Овнерог дори имаше толкова дребни кралства, че ако някой дракон започне да ги тормози, а пък млад герой убие дракона и кралят му даде половината кралство съгласно чл. 3 от Кодекса на героите, от територията не би останал нищо. Войни за завладяване на нови земи се проточваха с години, просто защото някой искаше да си построи и барака за въглищата.
Ланкър беше сред най-големите кралства. Дори можеше да си позволи редовна армия.24
Крале, кралици и всевъзможни по-низшестоящи аристократи вече прииждаха на потоци по Ланкърския мост. Зяпаше ги вкиснат мокър трол, който бе зарязал задълженията си през остатъка от този ден.
Вратите на Голямата зала бяха широко отворени. В тълпата се мотаеха жонгльори и огнегълтачи. Горе в галерията за музикантите малък оркестър свиреше на ланкърска еднострунна гъдулка и прочутите овнерожки гайди. За щастие шумът на гъмжилото почти ги заглушаваше.
Леля Ог и Баба Вихронрав се смесиха с въпросното гъмжило. За да почете празничния повод, Леля носеше вместо всекидневната черна островърха шапка друга със същата форма, но червена и с восъчни черешки по нея.
— Всички тузари са тук — отбеляза тя, взимайки си пълна чаша от най-близкия поднос. — Нашият Шон разправя, че дошли магьосници чак от Анкх-Морпорк. И единият казал, че съм се забелязвала. Цяла сутрин се чудих кой ли е той.
— При толкоз спомени не е лесно да се сетиш — отвърна Баба, но без да влага искрена заядливост, а по-скоро по навик.
Леля Ог се тревожеше, защото нейната приятелка изглеждаше някак отнесена. Някои благородници хич не ни трябват тук — изсумтя Баба. — Няма да се успокоя, докато всичко туй не свърши.
Леля Ог се премести, за да погледне над главата на един дребничък император.
— Маграт никаква не се вижда. Ей го Верънс, приказва с разни други крале, но нашта Маграт никъде я няма. Нашият Шон пък чул от Мили Чилъм, че тая сутрин Маграт била като топка от нерви.
— Множко титуловани особи ни се събраха — отбеляза Баба, взирайки се в коронованите глави наоколо. — Тук не съм си на мястото.
— Е, мен ако питаш, ние винаги сме си на мястото — отвърна Леля, докато вземаше печена пилешка кълка от бюфета и я пъхаше в ръкава си.
— Ти не прекалявай с пиенето. Гита, трябва да сме нащрек. Не забравяй какво ти казах. И не се оставяй да те разсейват…
— О, нима очите ми съзират възхитителната госпожа Ог?!
Леля се обърна. Не видя никого зад себе си.
— По-надолу — упъти я гласът.
Тя сведе поглед към широката усмивка.
— Леле, ще се пръсна…
— Това съм аз — Казанунда — напомни джуджето, още по-смалено под огромната напудрена перука. — Не ме ли помните? Танцувахме цяла нощ в Генуа.
Но не и гигантска в сравнение с някои други перуки. В историята на човешкия упадък е имало множество великански перуки, често с вградени джаджи, за да не скучаят окол — Няма таквоз нещо.
— Е, но можеше и да се случи.
— Брей, и ти ли се пръкна тук?! — немощно промълви Леля.
Нямаше как да забрави, че колкото по-силно сриташ Казанунда, толкова по-неудържимо отскача обратно, често в твърде неочаквана посока.
— Звездите ни събират — заяви джуджето. — Об-речени сме един за друг. Желая тялото ви, госпожо Ог.
— А, не, още си го ползвам.
Макар Леля Ог да подозираше, че Казанунда прилага все същия подход към всичко, което поне донякъде е от женски род, тя не отрече пред себе си, че е поласкана. На младини бе имала предостатъчно обожатели, но покрай отминалите години се сдоби с тяло, което в най-добрия случай можеше да се нарече удобно. Лицето й пък напомняше за стафида. От отдавна угасналата жарава в душата й се издигна струйка дим.
Отгоре на всичко Казанунда й беше симпатичен. Повечето мъже прибягваха до увъртания, а неговата прямота действаше освежаващо.
— Няма да стане — опита се да го убеди. — Поначало не си подхождаме. Аз съм метър и шейсет, а ти дори до метър и двайсет не си изкласил. Да не споменавам, че мога да ти бъда майка. [???] ните, зяпайки само купчините коса. Някои са побирали дресирани мишки или украшения с часовникови механизми Мадам Купидор, държанката на Лудия крал Супа II, имала перука с клетка за птички, но за тържествените случай носела друга — с вечен календар, часовник с цветя и сергия със закуски за вкъщи.
— Не е вярно. Майка ми скоро ще навърши триста години, освен това има далеч по-пищна брада от вас.
И това не можеше да се отрече — според въз-гледите на джуджетата Леля Ог още беше тийнейджърка.
— Ах, господине! — тя го тупна игриво и ушите писнаха. — Знаете вие как да завъртите главата на едно простодушно селско момиче!
Казанунда се надигна от пода и щастливо нагласи перуката си.
— Обожавам пламенните момичета! Какво ще кажете за малък тет-а-тет, когато тези церемонии свършат?
Лицето й застина. Нейният космополитен усет към езиците й изневери за миг.
— Я ме извини за минутка.
Тя остави чашата си върху главата му и се провря през тълпата, докато не попадна на наглед подходяща херцогиня. Сръга я някъде в областта на корсета.
— Ей, ваша светлост, какво е туй чудо тет-а-тет?
— Моля?
— За тет-а-тет питам. Свалят ли се дрехите или що?
— Означава интимна среща, добра ми жено.
— Само туй ли? Аха… Чао засега.
Леля Ог си проби път до вибриращото от нетърпение джудже.
— Излезе ти късметът.
— Чудя се защо да не си уредим малка вечеря насаме, само вие и аз — предложи Казанунда. — В някоя от кръчмите.
В цялата дълга история на любовните трепети преживени от Леля Ог, никой не я бе канил на интимна вечеря. Досега можеше да се похвали с ко-личеството обожатели, но не и с качеството на ухажването им.
— Ами добре — успя да смънка.
— Значи ще се изплъзнете на вашата гувернантка и ще се срещнем в шест часа?
Леля се озърна към Баба Вихронрав, която ги наблюдаваше с неодобрение.
— Тя не ми е…
Чак тогава й хрумна, че Казанунда едва ли би сметнал другата вещица за строга придружителка.
До този момент комплиментите и ласкателствата също бяха играли съвсем незначителна роля в интимните приключения на Леля Ог.
— Бива, ще го направим — съгласи се тя.
— А сега ще поговоря и с други хора, иначе ще плъзнат клюки и ще ви съсипят доброто име — изрече Казанунда, поклони се и й целуна ръка.
Ченето й увисна. За пръв път някой целуваше ръката й, пък и никой не се бе безпокоил за доброто й име, особено самата Леля Ог.
Когато вторият най-добър любовник в света отиде да любезничи с някаква графиня, прозвуча приветливият глас на Баба Вихронрав. Досега тя следеше разговора от разстоянието, което налагаше учтивостта.25
— Гита Ог, и една котка спазва приличието повече от теб.
— Хайде сега, Есме, знаеш, че не е вярно.
Хубаво, значи с котките еднакво се придържате към приличието. — Тъй звучи по-добре.
Леля Ог приглади гъстите си бели къдрици и почуди ще има ли време да отскочи до дома си, за да си сложи корсетите.
— Гита, длъжни сме да бдим.
— Да, да.
— Не бива други щуротии да ни влизат в главите.
— Не, не.
— Ти не чуваш и думичка, нали?
— Какво?
— Поне върви да научиш защо Маграт не се появява тук.
— Добре.
Леля Ог се отдалечи разсеяно.
Баба Вихронрав се обърна и… …би трябвало да засвирят цигулки. По-уместно би било гълчавата наоколо да стихне, а тълпата да се раздели уж случайно, за да отвори пътека между нея и Ридкъли.
Да, трябваше да засвирят цигулки. Поне нещо да отбележи събитието.
А не Библиотекарят да я настъпи, без да иска, на път към бюфета. Но само това се случи.
Тя обаче не забеляза.
— Есме? — промълви Ридкъли.
— Муструм? — промълви Баба Вихронрав. Леля Ог изприпка при нея.
— Есме, ей сега видях Мили Чилъм и тя ми рече…
Злобно прицеленият лакът на Баба й изкара въздуха. Леля схвана намека.
— А-а… Ами аз ще… аз ще… Ще се разкарам, де Погледите им пак се срещнаха. Библиотекарят отново мина между тях, понесъл цяло украсено блюдо с плодове.
Баба Вихронрав не му обърна внимание. Ковчежникът, който в момента преминават през умерената фаза на психическия си цикъл, тупна Ридкъли по рамото.
— Архиканцлер, от мен да знаете — пъдпъдъчите яйчица са изумително вкус…
— ДА ТЕ НЯМА! Господин Стибънс, извади хапчетата от сушени жаби и не му давай да пипа ножове, моля те.
Погледите им пак се срещнаха.
— Виж ти, виж ти… — изрече Баба след около една субективна година.
— Туй май е вълшебна вечер — откликна Ридкъли.
— Уви, тъкмо от туй се боя.
— Наистина си ти, нали?
— Наистина съм аз.
— Есме, изобщо не си се променила.
— Ти също. Останал си все същият долен лъжец, Муструм Ридкъли.
Тръгнаха един към друг. Библиотекарят се промъкна помежду им с цяла тава целувчици. А зад тях Пондър Стибънс напипваше по пода разсипаните хапчета от сушени жаби.
— Брей, брей… — мълвеше Ридкъли.
— Представи си само…
— Колко е малък светът!
— Така излиза.
— Ето те и теб, ето ме и мен. Изумително. Точно тук и сега!
— Да, но тогава си остава тогава.
Пратих ти цял куп писма — спомни си Ридкъли.
— Изобщо не съм ги получила.
В очите му се мярна особен блясък.
— Чудна работа, аз пък им налагах заклинания да стигат право до получателя. — Той я огледа преценяващо от главата до петите. — Есме, колко тежиш? Нито един излишен грам, готов съм да се обзаложа.
— Че за какво ти е да знаеш?
— Хайде, угоди на прищявката на един старец.
— Добре, де. Петдесет и пет кила.
— Хъм… Не би трябвало да е премного… Пет километра по посока на Главината… Ще ти се стори, че леко се плъзгаш наляво, няма нищо страшно…
Той светкавично стисна ръката й. Усещаше се млад и замаян. Магьосниците от Университета биха се втрещили.
— Нека те отведа от тази суета! Той щракна с пръсти.
Задължително е да има поне приблизително запазване на масата. Това е основополагащо правило в магията. Ако нещо бъде преместено от точка А в точка Б, нещо друго, което се е намирало в Б, ще се озове в А.
Не бива да се пренебрегва и инерцията. Колкото и бавно да се върти Дискът, точките с различен радиус се движат с различна скорост спрямо Главината. Магьосник, пренасящ се по посока към Ръба, трябва да е готов за опасността земята да се изплъзне изпод краката му.
Петте километра до Ланкърския мост не причиниха нищо повече от леко подръпване, но Ридкъли го очакваше, затова само се притисна до па-рапета с Есме Вихронрав в ръцете си.
А тролът митничар, който допреди частица секундата седеше там, се просна в целия си ръст насред Голямата зала, и то върху Ковчежника Баба погледна буйстващата долу вода, после изгледа Ридкъли.
— Я да ме върнеш там тутакси! Нямащ право да се държиш тъй.
— Горкичкият аз, май ми се изчерпаха силите Изобщо не го проумявам, ех, че неловко поло-жение, но пръстите ми изведнъж омекнаха. Разби-ра се, бихме могли да тръгнем натам пеша. Вечер-та е прекрасна. Тук винаги е имало прекрасни вечери.
— Всичко беше преди петдесет-шейсет години! Не можеш да се изтресеш ненадейно и да разправяш, че тези години все едно ги е нямало.
— О, знам че ги е имало, и още как! — съгласи се Ридкъли. — Вече съм началник на всички магьосници. Само да заповядам и хиляда други магьосници ще… ъ-ъ… ще почнат да се инатят, да питат „Защо?“ и да възразяват. Все пак би им се наложило да ми обърнат внимание.
— Била съм във вашия Университет няколко пъти — подхвърли Баба. — Сбирщина стари брадати дебелаци.
— Правилно! Такива са!
— И мнозина произхождат от Овнерог. Познавах няколко момчета от Ланкър, които станаха магьосници.
— Много магически край е тукашният — потвърди той. — Може да е заради нещо във въздуха Преди години един Вихронрав дори е бил Архиканцлер.
И аз тъй знам. Падаше ми се далечен братовчед. Не го познавах. Двамата се загледаха в реката. Течението влачеше клони от време на време.
— Помниш ли…
— Имам… превъзходна памет.
— Някога питала ли си се какво щеше да стане, ако бе казала „да“?
— Не съм.
— Сигурно щяхме да се укротим, да имаме деца и внуци, такива ми ти работи…
Баба вдигна рамене. Такива думи би очаквала от романтичен слабоумник. Но тази вечер май имаше нещо във въздуха…
— Ами пожарът? — сопна се тя.
— Какъв пожар?
— Дето изпепели къщата ни броени дни след сватбата. Затри и двама ни.
— Какъв пожар?! Не знам нищичко за никакъв пожар!
Баба се извъртя към него.
— Естествено! Щото не се е случвало. Важното е, че би могло. Не можеш да кажеш: „Ако туй не се бе случило, щеше да се случи онуй“, защото не знаеш всичко, което е можело да се случи. Ти си мислиш, че е щяло да бъде хубаво, а откъде знаеш, че е нямало да бъде ужасно? Не бива да дърдориш: „Ех, само ако бях…“ — тъй е лесно да си пожелаеш каквото ще да е. Ама няма да знаеш. Останало е зад гърба ти. Няма смисъл да умуваш. Затуй не си блъскам главата.
— Гащите на времето — обезсърчен смънка Рид-къли.
Взе парченце от ронещата се зидария и го пусна във водата. То издаде звука „пльок“, както би трябвало да му е присъщо.
— Какво?
— Все за това дърдорят онези от Крилото високоенергийна магия. И имат наглостта да се наричат магьосници! Само да ги чуеш какво плещят… А няма да разпознаят магически меч, ако ще да им се стовари на коленете. Ей такава днешната магьосническа младеж.
— Нима? А ти само да видиш днешните момичета, които искат да станат вещици — поклати глава Баба Вихронрав. — Кадифени шапки, черни устни, дантелени ръкавици без пръсти. И вироглави отгоре на всичко.
Стояха един до друг и гледаха реката.
— Гащите на времето… — повтори Ридкъли. Единият ти Аз тръгва по единия крачол, другият — по втория. И навсякъде кон… континунунууми. Когато бях момче, имаше една-единствена Вселена и толкоз. Тревожехме се само за тварите, които можеха да нахлуят от Тъмничните измерения, но поне имахме тази наша пуста опустяла Вселена и знаехме на какво сме стъпили. Сега се оказва, че проклетиите били милиони. Откриха гнусна котка, дето можеш да си я затвориш в кутия и хем да е жива, хем да е умряла. Или нещо подобно. Само търчат напред-назад и врещят — чудесно, великолепно, ура, ето още един квант. Помоли ги да произнесат свястно заклинание за левитация и почват да те зяпат, все едно ти падат лиги от устата. Трябва да чуеш какво дрънка младият Стибънс. Уж самият аз не съм бил поканил себе си на собствената си сватба. Аз, представяш ли си!
От издатина в отвесната стена на урвата се спусна синьо рибарче, докосна водата почти неи отскочи нагоре с нещо сребристо и гърчещо се в човката си.
— Непрестанно дрънка как всичко се случвало едвременно продължи Ридкъли начумерен. — Сякаш изобщо нямаш избор. Само решаваш в кой крачол да се шмугнеш. Той разправя, че все пак сме сеоженили, разбираш ли? Казва, че всичко възможно трябвало да се случи. Затуй хиляди мои двойници някъде там не са ставали магьосници, както има хиляди твои двойнички, които са… ами… отговаряли на писмата. Ха! За тях ние сме несбъднатият им живот. Според теб тъй ли трябва да разсъждава един младеж, а? Когато аз се захванах с магьосничеството, старият Сполд Кислоча беше Архиканцлер и ако някой младок беше споменал такава щуротия, щеше да опита жезъла му по гърба си. Ха!
Далеч долу жаба цопна от камък.
— Е, признавам, доста време се изниза оттогава.
Ридкъли осъзнаваше полека, че диалогът се е превърнал в монолог. Обърна се към Баба, която се кокореше, сякаш за пръв път виждаше вода.
— Тъпа, тъпа, тъпа… — съскаше си тя.
— Моля? Нещо не те…
— Не говорех на тебе, бе! Тъпа! Ама че тъпо се държах! Но не и малоумно! Ха! Аз пък се уплаших, че паметта ме подвежда! Е, и туй го имаше. Мотаеше се из чужд живот.
— Какво?
— Уплаших се! Аз! Не мислех ясно! Само че много ясно си мислех, и още как!
— Какво?!
— Все тая! Е, няма да отрека, че беше… приятно — подхвърли Баба. — Трябва вече да се връщам. Я направи пак тоя номер с пръстите. И по-бързичко Ридкъли се попрегърби.
— Не мога.
— Нали преди малко го направи?
— Тъкмо в туй ми е проблемът. Не се майтапех като ти казах, че не мога да го повторя. Тия прехвърляния направо изцеждат силите.
— Май си спомням, че навремето го правеше постоянно — натякна Баба и се престраши за кратка усмивка. — Рядко се случваше да стъпваме по земята.
— Бях по-млад. Сега и веднъж ми е множко. Ботушите на Баба изскърцаха, когато тя се обърна и закрачи устремно към града. Ридкъли се затътри след нея.
— Защо припираш толкоз?
— Имам си важни занимания — отвърна тя, без да се озърне. — Напоследък хич не си вършех работата.
— Някои биха казали, че и туй между нас е важно.
— Не е. Личното не е непременно важно. Хората само се заблуждават, че е същото.
— Ето, пак се държиш тъй! — Как?
— Не знам какво щеше да е другото бъдеще, но аз поне бих опитал.
Баба се подвоуми. В съзнанието й чак прескачаха искри от облекчение. Да му каже ли за онези, другите спомени? Отвори уста, но се разколеба. Не биваше. Той щеше да се размекне.
— Щях да бъда свадлива и сприхава — увери го.
— Туй се подразбира във всеки случай.
— Ха! Ами ти? Трябваше да търпя твойто пиянство и любовчийство ли?
Ридкъли се озадачи.
— Какво любовчийство?
— Нали си говорим за онуй, дето е можело да се случи?
— Но аз съм съм магьосник! Сред нас не се срещат любовчии. Има си закони. Е… По-скоро правила. Или поне принципи.
— Само че ти нямаше да си магьосник, нали?
— И почти не се случва да се напия.
— Щеше да зачестиш, ако се беше оженил за мене.
Ридкъли я настигна.
— Дори младият Пондър не стига чак дотам — заяде се той. — Решила си веднъж завинаги, че е щяло да бъде ужасно, нали?
— Да.
— И защо?
— А ти как мислиш?
— Теб питам!
— Прекалено заета съм за туй умуване — натърти Баба. — Вече ти казах — лично не е същото като важно. Хайде, господин магьоснико, опитай се да сториш нещо полезно. Знаеш, че сега е времето на кръговете, нали?
Ръката му неволно докосна шапката.
— О, да.
— Ясно ли ти е какво означава?
— Казаха ми, че стените между различните реалности отслабвали. И кръговете са… Що за думичка измисли Пондър? Аха — изорезони. Те свързвали равнищата на… уф, беше нещо смахнато… Да, подобните равнища на действителността. Адска глупотевина. Можело да прекрачиш от една Вселена в друга.
— Ти не си ли опитвал?
— Не!
— Кръгът е полупритворена врата. И малко му трябва, за да се отвори широко. Дори само вярата стига. Затуй са побили Танцьорите на хълма пред толкоз години. Ние, вещиците, сме накарали джуджетата да ги поставят. Ония камъни са от гръмотевично желязо. Има нещо особено в тях. Притежават любовта към желязото. Само не ме питай как става. Елфите го мразят още повече от обикновеното желязо. То… им разстройва усета ако не бъркам. Но съзнанието може да проникне.
— Елфите ли? Всеизвестно е, че вече ги няма Не и истинските елфи. Тоест… Има едни, които се представят за елфи, но…
— О, знам ги ония. Елфически потомци. Няма спор, елфите могат да се съешават с хората. Не че трябва да се гордеем с туй… Не се пръква нищо повече от разни кльощави типове със заострени уши, дето само се кикотят и много лесно се зачервяват на слънце. Не за тях ти приказвам. Те са безобидни. Говоря за истинските диви елфи, каквито не са се мяркали насам от…
Пътят от моста до града се виеше между високи стръмнини, гората напираше от двете страни и на места дори се сплиташе отгоре. Избуялите нагъсто папрати, подобни на зелени вълни, покриваха глинестите склонове.
Листата зашумоляха.
И еднорогът изскочи на пътя…
Тоест Шон Ог.
Тоест достатъчно голямо, за да не досаждате, но достатъчно малко, за да чуете всичко.