Хиляди вселени като въже, усукано от отделни нишки…
Непременно има и просмукване, психическият еквивалент на смесени честоти в евтин стереоприемник, заради които новини на шведски език прекъсват музиката. Особено ако цял живот си използвал съзнанието си именно като приемник. Да доловиш мислите на друг човек е извънредно трудно, защото няма две съзнания, които… хъм, работят на еднаква честота.
Но някъде там, отвъд, в точката, където се плитат паралелните вселени, има милиони съзнания досущ като твоето. Причината за този факт е просто очевадна.
Баба Вихронрав се усмихна.
Мили Чилъм, кралят и един-двама хрантутници се бяха скупчили пред стаята на Маграт, когато се появи Леля Ог.
— Какво става?
— Знам, че е вътре — съобщи Верънс. Въртеше короната си в ръце, заел прочутата поза „Ай, сеньор, мексиканските бандити ограбиха до шушка селото!“. — Изкрещяла на Мили да се махне, а аз като че я чух да хвърля нещо по вратата.
Леля кимна мъдро.
— Младоженска треска. Неизбежно е.
— Но нали всички ще отидем на Представлението? — притесняваше се Верънс. — И тя трябва да присъства на Представлението.
— Че що да трябва? — вдигна рамене Леля. — Да гледаш как нашият Джейсън и останалите щуреят със сламени перуки на тиквите… Е, знам, че го правят за добро, ама не е нещо, което едно младо… да, де, горе-долу младо момиче да гледа непременно преди брачната нощ. Помолихте ли я да отключи?
— О, дори й наредих — похвали се Верънс. — Така е най-правилно, нали? Ако и Маграт не ми се подчинява, що за крал съм аз?
— Аха… — промълви Леля, след като поумува. Май не си прекарал много време в женска компания, а? В каквато и да е?
— Е, аз…
Короната се въртеше неспирно в неспокойните пръсти на Верънс. Не стига, че бандитите нахлуха в селото, ами и Великолепната седморка отиде да играе боулинг, вместо да се намеси.
— Чуй какво ще ти река — потупа го по гърба Леля, — ти върви да седиш на почетното място на Представлението и да се големееш с другите големци. Аз ще се погрижа за Маграт, не се тревожи, Била съм булка три пъти, и то ако броим само официалните случаи.
— Да, но тя трябва да…
— Я ме чуй — спря го Леля. — Ако караш по-полека с туй „трябва“, може и да добутаме нещата до сватба. Сега всички се разкарайте.
— Най-добре е някой да остане тук — тревожеше се Верънс. — Шон е на стража, но…
— Не ми се вярва някой да ни нападне. Остави ме да оправя бъркотията.
— Ами… Ако сте сигурна, че…
— Вървете, де!
Леля Ог изчака, докато стъпките им по стълбата стихнаха. След малко трополенето на каляски и врявата подсказаха, че сватбарите потеглят, като им липсва само младоженка.
Преброи до сто на ум. И повика:
— Маграт?
— Махай се!
Знам какво ти е — заяви Леля. — И аз малко се посмутих преди сватбата. Въздържа се да добави: „Щото можеше и Джейсънчо да се пръкне сред гостите.“ — Хич не съм смутена, ами ядосана!
— Що тъй?
— Знаеш защо!
Леля си свали шапката, за да се почеше по темето.
— Брей, хвана ме натясно.
— Той знаеше. Знам, че той знаеше, и знам кой му е казал — разпали се приглушеният глас зад вратата. — Всичко сте уредили. Сигурно сте се кикотили зад гърба ми!
Леля се намръщи на безучастната врата.
— Не схванах.
— Аз пък нищо повече няма да ти кажа.
— Всички отидоха на Представлението. — Никакъв отговор. — И по някое време ще се върнат. — Явно липсваше диалог. — После ще има веселби с жонгльори и смешници, дето си пъхат невестулки в гащите. — Мълчание. — Накрая пък ще настъпи следващият ден и какво ще правиш тогава?
Мълчание.
— Е, нищо не пречи да се върнеш в предишната си къща. Още никоя не се е нанесла. Или пък ще отседнеш при мен. Ама трябва да решиш, нали разбираш, щото не можеш вечно да си стоиш заключена вътре.
Леля се облегна на стената.
— Помня как мойта баба ми разказа за кралица Амония. Е, то само тъй се казва, че била кралица, Щото продължило има-няма три часа. Заиграли се на криеница, като почнала веселбата за сватбата, пък тя се пъхнала в грамадански сандък на тавана, а капакът треснал. Седем месеца не могли да я намерят, пък дотогава, тъй да се каже, сватбената торта малко пресъхнала, ако се сещаш.
Мълчание.
— Е, щом няма да ми говориш, не мога да стърча тука цяла нощ — отбеляза Леля. — Сутринта ще ти е олекнало, ще видиш.
Мълчание.
— Що не вземеш да си легнеш рано? — пред-ложи Леля. — Нашият Шон ще ти свари нещо топло за пиене, ако му звъннеш. Тука е малко мразовито, правичката да ти кажа. Чудно, ама всички тия стари каменни градежи направо попиват студ.
Мълчание.
— Е, аз да си ходя — подхвърли Леля на нерушимата тишина. — Виждам, че от моите приказки няма голяма полза. Сигурна ли си, че не щеш да си побъбрим?
Мълчание.
— Изпъчи се пред своя бог, преклони се пред своя крал и коленичи пред своя мъж. Туй е рецептата за щастието — обясни Леля на света. — Е, аз си тръгвам. Пък утре мога да се върна раничко, ще ти помогна да си събереш нещата. Какво ще кажеш?
Мълчание.
— Добре, значи се спогодихме. Хайде, чао. Леля почака цяла минута. Според шаблоните на човешкото поведение в подобни ситуации резетата би трябвало да се дръпнат, а Маграт да наднича в коридора или дори да я повика да се върне. Но не го стори.
Леля поклати глава. Веднага се сети поне за три начина да проникне в стаята и само един от тях включваше влизане през вратата. Но за вещер-ството си има място и време. Този път щеше да е неуместно ненавременно. Леля Ог бе живяла дълго и, общо взето, щастливо, защото знаеше кога да не бъде вещица. Както сега. Слезе по стълбата и излезе от замъка. Шон пазеше главната порта и тихомълком нанасяше удари от карате по вечерния въздух. Спря и погледна засрамено, когато Леля го доближи. — Мамо, ще ми се и аз да бях на Представлението.
— Осмелявам се да предположа, че кралят ще бъде щедър при следващата ти заплата, щото си изпълнявал дълга си. Напомни ми да му напомня.
— Ти няма ли да отидеш?
— Ами аз ще… ще се поразходя из града. Есме сигурно тръгна с всички, а?
— Не знам, мамо.
— Аз пък имам да свърша туй-онуй.
Не успя да се отдалечи много, преди един глас да се обади зад гърба й:
— Приветствам те, о, месечино на моите очи.
— Казанунда, много те бива да стряскаш хората!
— Уредих да вечеряме в „Козелът и храстът“ — съобщи джуджето-граф.
— Ау, че скъпо място си избрал! Нивгаш не съм хапвала там.
— Докарали са по-специални припаси заради сватбата и всички благородници, които се събраха. И аз направих по-специална поръчка.
Това си беше истинско постижение.
Идеята за храната като афродизиак изобщо не се прихвана в Ланкър, ако не броим прочутия пирог с моркови и стриди, изобретен от Леля Ог26.
А готвачът в „Козелът и храстът“ смяташе, че единствената връзка между гозбите и секса са хумористичните жестове, обикновено с помощта на краставички. Никога не бе чувал за шоколад, бананови кори, авокадо и джинджифил, за бяла ружа и още хиляди други съставки, с които хората се мъчат да прокарат права магистрала от точка А до точка Б през криволиците на романтичните приключения Казанунда отдели десетина минути само за да обясни бегло какво да бъде включено в менюто и доста пари минаха от едни ръце в други.
Грижливо уреди романтична вечеря на свещи Казанунда вярваше непоклатимо, че съблазняването е изкуство.
Немалко високи жени из целия континент, които бяха достъпни само с помощта на подвижна стълбичка, размишляваха колко е странно, че тъкмо сред раса като джуджетата се е появил еди Казанунда. Защото за джуджетата вече споменатото изкуство на съблазняването се състоеше преди всичко в тактично установяване от кой пол е другото джудже под всичките кожени дрехи в метални ризници.
Все едно при ескимосите да има майстор по рождение в отглеждането на редки тропически растения. Затворените в бреговете си води на джуджешката сексуалност си бяха пробили път в основата на язовирната стена… и мощта на това ручейче стигаше, за да завърти цяла турбина.
Онова което събратята му по раса правеха от време на време в съгласие с природната повеля, той вършеше непрестанно, понякога в луксозна носилка с дръпнати перденца, а веднъж дори в клоните на дърво. Важно е да отбележим обаче, че влагаше в увлечението си типично джуджешко усърдие и внимание. Джуджетата са готови месеци наред да обработват скъпоценен камък, за да го превърнат в шедьовър. Горе-долу същите подбуди правеха Казанунда желан посетител в много дворци и палати. Незнайно защо почти винаги се случваше местният владетел да отсъства по това време. Джуджешката дарба да се справя с ключалки също му помагаше в някои по-напрегнати будоарни моменти.
А Леля Ог беше привлекателна жена — качество, за което красотата не е задължителна. Тя направо омайваше Казанунда. Да попаднеш в нейната компания беше изумително приятно, отчасти защото имаше толкова свободни и широки схващания по някои въпроси, че в тях биха могли да се поберат три футболни стадиона и зала за боулинг.
— Ех, да си носех арбалета! — мърмореше Ридкъли. — Окача ли такава глава на стената, нямам нужда от закачалка за шапката.
Еднорогът мяташе глава наляво-надясно и риеше с копита. От хълбоците му се вдигаше пара.
— Не знам дали щеше да ти провърви — изсумтя Баба. — Сигурен ли си, че не ти остана никакво „бум-тряс“ в пръстите?
— Мога да сътворя илюзия — предложи магьосникът. — Туй поне е лесно.
— Няма полза. Еднорогът е елфическо създание. Магията не му действа. Разпознава илюзиите. Как иначе, щом и елфите толкоз ги бива в илюзиите? Ще можеш ли да се изкатериш по склона И двамата се огледаха. Червената глина изглеждаше хлъзгава като принципите на жрец.
— Я да отстъпим заднешком — реши Баба Ама бавно.
— Не можеш ли да се вмъкнеш в главата му?
— Там вече има някой. Горкото създание и е любимец. Подчинява се само на нея.
Еднорогът закрачи след тях, като се стараеше да гледа и двамата едновременно.
— И какво ще правим, когато стигнем до моста?
— Не си се отучил да плуваш, нали?
— Доста високо над реката сме.
— Но под моста има дълбок вир. Не помни ли? Веднъж се гмурна в него. Беше лунна нощ…
— Бях млад и глупав.
— Е, и? Сега пък си стар и глупав.
— Мислех си, че еднорозите са някак… по-пухкави.
— Гледай зорко! Не се оставяй на обаянието! Виж какво има пред очите ти! Огромен кон с рог на муцуната! — разсърди се Баба.
Еднорогът продължаваше да рови с копита Ботушите на Баба стъпиха на моста.
— Попаднал е тук случайно и не може да се върне — обясни тя. — Ако не бяхме двама, досега да е нападнал. Тъй, май сме по средата на моста…
— Реката е придошла от топенето на снега — скептично отбеляза Ридкъли.
— Тъй си е — потвърди Баба. — Ще се видим при бента.
Тя изчезна.
Пред еднорога, които досега не можеше да си избере жертва, остана само Ридкъли. Животното можеше да брои до едно. И наведе глава.
Ридкъли открай време не обичаше конете, защото му се струваше, че тези животни и в найдобрия случай не са с всичкия си.
Щом еднорогьт се втурна към него, Архиканцлерът прескочи парапета и падна без никакво аеродинамично изящество в ледените води на река Ланкър.
Библиотекарят обичаше театъра. Винаги седеше на първия ред при премиерата на всяка нова постановка в който и да е анкх-морпоркски театър. Наличието на четири ръце му позволяваше да ръкопляска двойно по-гръмко или — при нужда — да мята залп от фъстъчени черупки.
В момента се чувстваше излъган. Не откри в замъка други книги освен солидни томове по придворен етикет, отглеждане на расови животни и управление на селското стопанство. Кралските особи рядко са пристрастени читатели.
Не очакваше и приятни изненади от Представлението. Бе надникнал в пространството зад парчето зебло, което заместваше гримьорната. Завари неколцина яки мъжаги да спорят разпалено. Това не предвещаваше вечер на сценично великолепие, макар да не губеше надежда, че някой от тях ще халоса друг по лицето с торта.27
Успя да запази три места на първия ред. Това нарушаваше старшинството сред присъстващите но те му угодиха с учудваща готовност. Освен това си бе намерил фъстъци. Никой не знаеше как е успял.
— Ууук?
— Не, благодаря — отказа Пондър Стибънс От тях ми се подува коремът.
— Ууук?
— С радост слушам онзи, що с радост дърдори. Ау, олеле! Стърготини и петмез! Сложи си го в херингата и го изпуши!
— Струва ми се, че и той не иска фъстъци — преведе Пондър.
Завесата се вдигна… тоест пекарят Коларов я дръпна.
Започна Представлението.
Библиотекарят гледаше и тънеше в униние Зрелището го стъписваше. Обикновено се радваше искрено на лошата актьорска игра, стига във въздуха да не липсват фучащи сладкарски изделия. Но тези хора дори не умееха да играят зле. И май никой наоколо не се канеше да хвърля нищо по тях.
— Той извади фъстък от кесията и го затъркаля между пръстите си, вторачен преценяващо в лявото ухо на кошничаря Шивашки. И усети, че настръхва. При един орангутан това състояние се забелязва лесно. Вдигна поглед към хълма над лутащите се по сцената актьори и изръмжа тихичко. — Ууук?
Пондър го сръга.
— Я по-тихо! Тъкмо започват да се вживяват… Гласът на един от мъжете със сламени перуки започна да отеква.
— Какво каза тя? — не дочу добре Пондър.
— Ууук!
— Как ли го постига? Ей, че умел грим!… Пондър млъкна. И изведнъж Библиотекарят се почувства много самотен.
Всички останали зрители се бяха вторачили в затревената сцена.
Орангутанът прокара ръка пред лицето на Пондър.
Над възвишението въздухът трептеше, а тревата по склоновете му се люшкаше така, че очите го заболяха.
— Ууук?
Между ниските камъни на хълма заваля сняг.
— Ууук?!
Понеже беше сама в стаята, Маграт разопакова сватбената рокля.
Ето още една причина да се цупи.
Трябваше поне да бъде съпричастна към тази рокля. Нали именно тя ще я… да, де, щеше да я облече. Редно беше седмици наред да избира плата, да има проби, после капризно да промени решението си, отново проби, избор на нов плат модел, още проби… …макар че, разбира се, беше свободомислеща жена и изобщо не копнееше за такива глупости …но поне беше правилно да я оставят сама да реши.
Роклята беше от бяла коприна и добавени вкус дантели. Маграт си признаваше, че не е много веща в езика на тоалетите. Знаеше кое какво е, но просто не бе научила имената. Всички тези рюшове, плисета, годета и какво ли още не.
Разгъна роклята, притисна я към тялото си ия огледа критично.
На стената имаше малко огледало.
След нелека душевна схватка Маграт се предаде и облече роклята. Не че щеше да я носи. Но ако не я премереше, щеше да се чуди дали би й отивала.
Беше й по мярка. По-точно — не й беше по мярка, но по особено ласкателен начин. Колкото и да бе платил Верънс, роклята си струваше парите. Моделиерът бе скроил много хитро дрехата, така че се стесняваше там, където на Маграт липсваха извивки, и се издуваше, където Маграт беше равна като дъска.
Върху воала бяха пришити копринени цвет-чета.
„Няма да рева пак — заповяда си Маграт. — Ще си остана ядосана. И така ще раздухам гнева си, че да се разпали в ярост, а когато те се върнат, аз ще… какво ще направя всъщност?“ Би могла да опита с ледено пренебрежение Или да ги подмине величествено… роклята много подхождаше за такава сценка… за да им натрие носовете.
А после? Не би могла да се размотава тук, щом всички ще знаят. А хората щяха да научат. За писмото. Мълвата се разнасяше из Ланкър по-бързо от терпентин в червата на разхлабено магаре. Волю-неволю щеше да замине някъде. Защо не намери място, където няма вещици, и да започне всичко отначало? Макар че поради чувствата си към вещиците в момента би предпочела практически всяка друга професия… ако изобщо имаше други професии, достъпни за бивша вещица. Маграт вирна брадичка. Жлъчта кипеше в нея като горещ минерален извор, затова беше готова дори да измисли нова професия за себе си. Която с малко късмет да няма нищо общо с мъже и старици, пъхащи си носовете навсякъде.
Щеше да запази писмото, за да й напомня.
През цялото време се бе питала как Верънс е уредил всичко около сватбата през седмиците, преди тя да се върне. Толкова било просто! Как ли са й се присмивали…
Леля Ог се замисли за миг дали не е по-необходима на друго място, но на нейните години поканите за интимни вечери на свещи не бяха всекидневие. Можеш да си позволиш моменти, когато Да не се главоболиш за останалия свят, а да се погрижиш мъничко и за себе си. Време, през което кротичко да си гледаш кефа.
— Адски свястно вино — похвали го тя, посягайки към следващата бутилка. — Как го наричат? — Взря се в етикета. — „Шато Мезон“ ли? Шат-о…
На чужбински език туй не беше ли „котешка вода“? Е, знам, че само се майтапят, не може да е истинска котешка вода. Щото тя има по-остричък вкус.
Тя наби тапата навътре с дръжката на ножа си, затисна гърлото на бутилката с палец и я разклати енергично, „за да се смесят благините“.
— Ама хич не одобрявам пиенето на вино от дамски обувки — сподели Леля. — Знам, че уж тъй се правело, ама какво му е хубавото да се приби-раш вкъщи с подгизнали патъци, а? Ей, ти не си ли гладен? Няма ли да хапнеш от оная чинийка с хрущялчетата? Аз ще ги изям, значи. Не останаха ли омари? До днеска не бях ги опитвала. И майонеза. И пълнени яйчица. Но да си кажа честно оня къпинов конфитюр понамирисваше на риба.
— Беше хайвер — смънка Казанунда. Седеше, подпрял брадичка на дланта си, и я наблюдаваше омаян.
Установи с изненада, че се весели чудесно, без да е заел хоризонтално положение.
Знаеше как би трябвало да протече такава ве-черя — едно от основните оръжия в арсенала на съблазнителя. Любимата се наслаждава на изтън-чени вина и скъпи, но леки ястия. Над масата се разменят многозначителни погледи, а под нея се сплитат крака. Има подчертано вкусване на круши, банани и подобни плодове. Така корабът на изкушението се насочва полека, но неотклонно към мечтания пристан.
Но ето че попадна на Леля Ог.
Тя се наслаждаваше на изтънченото вино по своему. На Казанунда изобщо не би му хрумнало, че някой може да си долее портвайн в чашата с бяло вино просто защото е пресушил предишната бутилка А храната… О, да, допадаше й. Казанунда за пръв път виждаше такива усърдни движения на лактите. Само покажи изобилна вечеря на Леля Ог и тя напада с нож и вилица в ръце. Не би могъл да забрави скоро как тя похапваше омари. Вероят-но щяха седмици наред да изчовъркват парченца щипци от ламперията.
А пък аспержите… Вероятно дори би се опитал да забрави как тя поглъщаше аспержите, но подозираше, че споменът пак ще се промъква в главата му.
Сигурно такива са си вещиците, предположи той. Винаги са крайно прями в желанията си. Ако изкатериш планини, преплуваш реки и се спуснеш на ски по стръмни склонове, за да донесеш кутия шоколадови бонбони на Гита Ог, тя ще опоска лешничетата и от бонбоните на долния ред, преди да свалиш железните котки от планинарските си обувки. В това е разковничето. Каквото и да прави някоя вещица, върши го стопроцентово.
Хип-хип-ура!
— Няма ли да си вземеш от тия скариди? Добре, бутни чинията към мен.
Бе опитал леко заиграване с крака, колкото да не губи инициативата, но случаен ритник на тежкия подкован ботуш на Леля го отказа.
Преживя и случката с циганина цигулар. Отначало Леля се оплака, че й скрибуцат с гъдулка на ухото, докато се съсредоточава в яденето. Но в паузата преди следващото блюдо изтръгна инструмента от ръцете на човека и хвърли лъка във ваза камелии. Пренастрои цигулката в подобие на банджо и вдъхнови Казанунда с три енергични куплета от песента, която поради чужбинския му произход нарече пред него „Il Porcupino Nil Sodor Est“. После пи още вино.
Казанунда намираше за очарователно и превръщането на лицето й в сборище от весели водо-равни бръчици при всяка усмивка. А Леля Ог смееше често.
Всъщност през леката мъглица на виното в главата си откриваше, че се забавлява искрено — Доколкото разбирам, няма господин Ог? попита по едно време.
— О, има си господин Ог. Само че го погребахме отдавна. Щото беше мъртвец.
— Не е ли труден животът на самотната жена?
— Направо страшен — отвърна Леля Ог, която не бе готвила или мела, откакто най-голямата й дъщеря порасна достатъчно, за да го върши вместо нея.
В момента за минимума от четири хапвания дневно се грижеха различните й наплашени снахи — Сигурно е особено самотно нощем — вметна Казанунда по-скоро по навик.
— Е, имам си Грибо. Топли ми краката.
— Грибо ли?
— Котарака. Как мислиш, дали имат малко пудинг в кухнята?
По-късно тя помоли да й дадат празна бутилка за да сипе в нея остатъците от питиетата, че иначе щели да идат на вятъра.
Морковите са, за да виждаш в тъмното, обясняваше тя, а стридите — за да имаш какво да гледаш.
Като човекоподобно с простички, но вкоренени пристрастия, Библиотекарят вярваше, че във всяко представление са абсолютно задължителни епизодите с мятането на торти, изливането на кофи с варов разтвор или свалянето на шапката, пълненето й с нещо лепкаво и поставянето й обратно на все така невъзмутимата глава, докато оркестърът свири „УАА… Уаа… уаа… уаааааа…“. И тъй като печеният фъстък е опасен и болезнен, ако бъде изстрелян с убийствена точност, анкх-морпоркските режисьори отдавна схванаха намека. Поради тази причина някои вълнуващи мелодрами придобиха малко необичаен вид, но преобладаваше мнението, че е по-добре да представиш „Кървавата трагедия на Лудия монах от Куирм (с мятане на торти)“, отколкото да оглушееш с едното ухо за няколко дни.