Маграт се издърпа над перваза и се свлече задъхана на пода. Домъкна се до вратата, в която нямаше ключ. Затова пък я залости с двете дебели дървени резета.
Имаше и дървен кепенец на прозореца.
Втори път не биха й позволили да се изплъзне. Очакваше да я пронижат със стрела, но…не, толкова прост край не би ги развеселил достатъчно. Вторачи се свирепо в тъмата. И така… Ето я насред стаята. Дори не знаеше точно в кое помещение на замъка се озова. Намери свещник и кибрит. Опипом запали една клечка. До леглото бяха струпани сандъци и кутии. Ясно. Някоя от стаите за гости.
Мислите капеха една след друга в притихналия й мозък.
Питаше се дали ще и попеят и дали ще издържи Може би щом знаеше какво да очаква…
Някой почука кротко на вратата.
— Госпожице, хванахме твоите приятели долу. Ела да танцуваш с мен.
Маграт се заозърта отчаяно. Безлична стая като всяка гостна. Кана и леген на поставка, вездесъщият ужасен вътрешен клозет, поприкрит със завеска, легло със захвърлени на него чанти, очукано кресло с олющен лак и малко квадратно килимче, посивяло от старост и набит в тъканта прах.
Вратата се разтресе.
— Пусни ме, мила госпожице.
Този път прозорецът не беше изход. Можеше да се скрие под леглото… за около две секунди.
Някаква страшна магия сякаш насочваше неумолимо погледа й към клозета, притаил се зад завеската.
Маграт вдигна капака на седалката. Широчината на шахтата несъмнено позволяваше падането на тяло. Клозетите дори бяха печално известни с това си свойство. Всъщност неколцина крале бяха срещнали края си в шахтите, подпомогнати от убийци с добри умения на катерачи, с копия и с безцеремонен подход към политическите проблеми.
Нещо се блъсна тежко във вратата.
— Госпожице, да ти попея ли?
Маграт направи избора си.
Накрая поддадоха пантите — ръждивите винтове изскочиха от дупките в камъка.
Завесата на нишата се полюшваше от течението Елфът се усмихна и я дръпна докрай. Дъбовият капак беше вдигнат. Елфът се наведе да погледне надолу.
Маграт се издигна зад него като бял призрак и стовари с все сила по врата му стол, който се пръсна на парчета.
Елфът се помъчи хем да се обърне, хем да запази равновесие, но остатъкът от стола в ръцете на Маграт й послужи за нов отчаян замах. Елфът падна гърбом в дупката, ноктите му се плъзнаха по капака, но само колкото да го затворят с трясък. Маграт чу трополене и яростен вой, стихващи надолу в смрадната тъма. Не се увлече в надеждата си, че падането ще убие съществото. В края на краищата му предстоеше да падне на меко.
Криенето под леглото можеше да продължи не повече от две секунди, но понякога и те са достатъчни.
Пусна стола на пода. Цялата трепереше. И все пак още беше жива, от което се почувства добре. Това му е хубавото да си жив. Можеш да се радваш на факта.
Надникна в коридора.
Трябваше да се махне. Стисна в ръка един от отчупените крака на стола, макар да не беше голяма утеха, и се престраши да излезе от стаята.
Откъм Голямата зала пак долетя писък.
Маграт се втурна в обратната посока — към Дългатата галерия. Все трябваше да има някакъв изход, врата, удобен прозорец…
Някой от по-предприемчивите монарси бе остъклил прозорците. Лунната светлина проникваше на големи сребристи правоъгълници, редуващи се с квадрати от плътна сянка.
Маграт тичаше от светло в тъмно, от светло в тъмно по безкрайно проточилата се галерия. Владетел след владетел се мяркаха край нея като в ускорен кадър. Крал подир крал, всички с бакенбарди, корони и бради. Кралица подир кралица, всички с корсажи, кученца, тлъстоглави плашльовци и…
Някаква форма, игра на светлината или изражение на нарисуваното лице прониза ужаса и прикова вниманието й.
Не бе виждала портрета. За пръв път идваше толкова навътре в галерията. Вялият идиотизъм на изобразените тук кралици я потискаше. Но тази…
Тази я привлече с нещо.
Маграт спря.
Не вярваше портретът да е рисуван от натура. По времето на тази кралица единствената известна в подвластните й земи боя е била разновидност на синьото, нанасяно по тялото. Но преди няколко поколения крал бил Лули I, който романтично се увличал по историята. Проучил каквото намерил за ранните епохи на Ланкър. Ако липсвали достоверни свидетелства, в най-добрите традиции на запаления историк-етнограф той правел умозаключения от очевидни неоспорими истини28 и ползвал сведения от други авторитети по въпроса29.
Накрая поръчал портрета на кралица Инци Сприхавата, една от основателките на кралството.
Носеше шлем с крилца и шип, а черната и коса бе сплетена и оформена със запечена кръв вместо гел. Навсякъде по лицето и тялото й се виждаха синьо-кървавите шарки и спирали, предпочитани от варварската козметика. По внушителния и брониран нагръдник и нараменниците също стърчаха шипове. Както по наколенниците и сандалите. Къ-сичката й пола се отличаваше с модния тогава десен „каре и кръв“. Едната й ръка се подпираше нехайно върху дръжката на двуостра брадва със задължителния шип накрая, другата галеше китката на пленен вражески воин. Останалите части на пленения вражески воин висяха от няколко ели и борове на заден план. Не бе пропуснат и Шипчо, любимото й бойно пони от вече изчезналата ланкърска планинска порода. Животните имали и външността, и нрава на буре с барут, чийто фитил догаря. Бойната колесница също допълваше необходимия брой шипове в картината. А с остриетата, стърчащи от осите на колелата, всеки мъж би могъл да се обръсне без проблеми.
Маграт зяпаше унесено.
Никой не й бе споменал това.
Говореха й за гоблени и бродиране, за кринолини и размяна на приветствия с лордове. Никой не продума за шиповете.
От края на галерията, където тя беше преди малко, долетя звук. Маграт награби полата на роклята си и побягна. Зад нея се разнасяха стъпки и смях. Надолу към покрития коридор около двора, по тъмния проход над кухнята и покрай… Нещо шавна в сенките. Блеснаха зъби. Маграт замахна с парчето дърво, но се смръзна, преди да удари — Грибо?!
Котаракът на Леля Ог се заумилква в краката и. — Козината му лепнеше по тялото. Маграт се омърлуши още повече. Та това беше Грибо, неоспоримият властелин на котешкото население в Ланкър и баща на почти всички негови представители! Вълците го заобикаляха отдалеч, а мечките веднага се покатерваха на някое дърво. Но и той се страхуваше…
— Ела тук, проклет кретен!
Награби го за осеяния с белези врат и хукна. Грибо благодарно заби нокти в ръката й чак до костта30 и се покатери на рамото й.
Маграт предположи, че е някъде около кухнята, защото там беше територията на Грибо. Непозната и сенчеста област, същински terror incog-nita за нея. Тук свършваше плътта от килими и гипсови колони, оголваха се каменните кости на замъка.
Беше сигурна, че чува зад себе си много бързи и леки стъпки.
Ако побърза да свърне зад ъгъла…
Грибо се напрегна като свита пружина в ръцете й. И Маграт спря.
Да, зад ъгъла…
Без да се замисли, ръката й сама вдигна отчупения крак от стола. Пристъпи към ъгъла и мушна свирепо. Тържествуващото съскане премина в чегъртащ крясък, когато назъбеният край на дървото одра шията на дебнещия елф. Той се олюля и отстъпи. Маграт се хвърли, хленчеща от паника към най-близката врата и докопа дръжката. Нахлу вътре, трясна вратата, заопипва отчаяно в мрака след миг резетата изтропаха в гнездата си и Маг-рат се свлече на колене.
Нещо се блъсна с цялата си тежест във вратата След малко Маграт отвори очи и се почуди да ли наистина го е сторила, защото всичко наоколо си остана тъмно. Но усещаше празно пространство пред себе си. В замъка имаше какво ли не — стари забравени стаи… би могла да хлътне в яма, да се натъкне на всякакви чудесии. Напипа рамката на вратата, изправи се и предпазливо протегна ръка към стената.
Лавица. Свещ. И кибрит.
Ето, убеждаваше се тя, за да надвика мислено ускорения си пулс, някой е влизал наскоро. Повечето хора в Ланкър още използваха огниво. Само кралят можеше да си позволи кибрит, доставен чак от Анкх-Морпорк. Баба Вихронрав и Леля Ог също имаха кибрит, но не защото си го купуваха, Даваха им го. Лесно е да ти дават разни неща, щом си вещица.
Маграт запали угарката от свещ и се обърна да види къде се е шмугнала.
О, не…
— Брей, брей — подхвърли Ридкъли. — Туй дърво ми е познато.
— Млъкни. — Доколкото си спомням някои каза, че просто трябвало да вървим нагоре по склона. — Млъкни.
— И друго помня. Веднъж бяхме в тази гора и ти ми позволи…
— Млъкни. — Баба Вихронрав седна на един — Забълбукват ни. Някой ни върти номера. — Навремето чух приказка — две деца се изгубили в гората и долетели много птици, за да ги покрият с листа.
В гласа му се прокрадна надежда подобно на палец, подал се изпод кринолин.
— Ами да, може ли на птицата да й скимне друго освен тъпотия — сопна се Баба и си разтри челото. — Тя го прави. Елфическа гадост е да отклоняваш хората от пътя им. Обърква ми главата. Истинската ми глава, де. О, много я бива! Кара ни да отидем там, където на нея й се иска. Кара ни да обикаляме в кръг. На мен ще го прави тя!
— Може пък други неща да са ти в ума сега — вметна Ридкъли, който още не се отказваше от надеждите си.
— Че как няма да мисля за друго, като ти само се препъваш и плещиш глупости? Ако господин Сръчният магьосник не се бе задълбал в неща, дето поначало ги е нямало, аз нямаше да съм тук, а в разгара на събитията, и щях да знам какво става.
Пръстите й се свиха в юмруци.
— Е, не е задължително — възрази Ридкъли. — Нощта е чудесна. Защо не поседнем тук и…
— И ти се хващаш на въдичката — сряза го Баба.
— Мечти и лиготии, погледи се срещат в претъпканата зала и тям подобни. Хич не проумявам как си опазваш мястото като началник на магьосни-ците.
— Предимно като проверявам няма ли нещо сложено в леглото ми, пък и някой винаги хапва пръв от всичко, което слагам в устата си — обясни Ридкъли с обезоръжаваща откровеност. — Не е чак толкова непосилно. Налага ми се да подписвам разни неща и да крещя повечко… — Той се предаде. — Впрочем ти доста се изненада, когато ме зърна Чак пребледня.
— Всеки ще пребледнее, като види отдавна по-раснал мъж да зяпа като овца, дето ей сега ще се задави.
— Не се даваш, а? — поклати глава Ридкъли. — Изумително. И сантиметър няма да отстъпиш.
Още едно листо падна до тях. Ридкъли изобщо не се озърна.
— Знаеш ли — подхвана с равен глас, — или по тия краища есента настъпва раничко, или тукашните птици са досущ като ония в приказката, или пък има някой в клоните над нас.
— Знам.
— Знаеш ли?
— Да, щото внимавам, докато ти си отпратил нейде из далечните спомени. Поне петима са, и то точно над нас. Как са твоите магьоснически пръстчета, а?
— Май ще успея да метна едно огнено кълбо.
— Няма полза от него. Можеш ли да пренесеш и двама ни по-надалеч оттук?
— Не и двама ни.
— А само себе си?
— Вероятно, но няма да те изоставя. Баба изви очи от досада.
Вярно било, значи. Мъжете са или прасета, или перковци. Хайде, разкарай се, мекушав стар мухльо. Те не се канят да ме убият. Поне няма да е веднага Ама не вярвам да знаят нещичко за магьосниците и ще те затрият, без да им мигне окото.
— Е, сега кой се държи мекушаво?
— Не ща да те видя мъртъв, като можеш да свършиш нещо по-полезно.
— Че какво полезно има в бягството?
— Доста повече, отколкото да останеш тук.
— Никога няма да си простя, ако офейкам.
— Аз пък никога няма да ти простя, ако още се размотаваш и съм доста по-неотстъпчива в туй от тебе. Когато тая история свърши, намери Гита Ог. Кажи й да отвори старата ми кутия. Тя ще знае какво да прави. А ти ако не се махнеш тутакси…
В дънера до Ридкъли се заби стрела.
— Мръсниците стрелят по мен! — изрева той. — Ах, само да беше тук арбалетът ми…
— Върви си го вземи тогаз — поощри го Баба.
— Правилно! Ей сега се връщам!
Ридкъли изчезна. Миг по-късно няколко буци зидария от замъка тупнаха на мястото, което бе заемал.
— Е, поне от него се отървах — заключи Баба. Стана и огледа дърветата. — Добре, ето ме. Не бягам. Елате да ме хванете. Ето ме, цялата.
Маграт се поуспокои. Разбира се, че я имаше. Във всеки замък ги имаше. Беше съвсем естествено, че и тукашната се използва. В прахоляка по пода бе проправена пътечка към разплитащите се Ръждиви ризници, окачени до копията.
Шон вероятно влизаше тук всеки ден.
Бе попаднала в оръжейната.
Грибо скочи от раменете й и защъка по осеяните с паяжини проходи в своето неуморно търсе-не на нещо дребно и пискливо.
Маграт го последва като насън.
Кралете на Ланкър никога нищо не изхвър-ляха. Особено неща, с които биха могли да погубят някого.
Имаше брони за мъже. И брони за коне. И за бойни кучета. Имаше дори брони за гарвани, ма-кар че въздушните изтребителни части на крал Гурнт Тъпака тъй и не се отлепили от земята Имаше безброй копия, обикновени и двуръчни мечове, саби, рапири, шпаги, цепове и млатила боздугани и грамадни сопи с шипове. Бяха струпани на купчини и където покривът бе протекъл, ръждата ги слепваше в буци. Имаше дълги лъкове, малки лъкове, големи арбалети и арбалетчета с ръкохватки, нахвърляни като цепеници със същото нехайство. Виждаха се купове от безразборно объркани части на брони, почервенели от ръжда. Всъщност ръжда имаше навсякъде. В огромното помещение властваше смъртта на желязото.
Маграт крачеше напред като играчка с пружинка, която не променя посоката си, докато не се натъкне на препятствие.
Пламъчето на свещта се отразяваше мътно в шлемове и нагръдници. Особено я ужасяваха конските брони на прогнилите си дървени рамки. Приличаха на външни скелети и по същия начин подтикваха ума към размисли за тленността. Празни очни кухини зяпаха сляпо дребната фигурка със свещ в ръката.
— Госпожице?
Говорещият беше зад вратата, далеч от Маграт. Но гласът заехтя около нея, отскачайки от вековните слоеве овехтели оръжия.
„Не могат да влязат — ободряваше се тя. — Желязото е твърде много за тях. Тук съм в безопасност“ — Ако госпожицата иска да си поиграем, ще поведем нейните приятели.
Маграт се обърна и забеляза проблясък. Дръпна настрани великански щит.
— Госпожице?
Тя се пресегна.
— Госпожице?
Ръцете й докоснаха ръждясал шлем с крилца.
— Госпожице, ела да потанцуваш на сватбата.
Пръстите й се впиха в нагръдник за надарена жена, също осеян с шипове.
Грибо, който тършуваше за мишки в просната на пода броня, подаде глава от железния крачол.
У Маграт настъпваше промяна. Личеше по дишането й. Досега се задъхваше от страх и изтощение. Няколко секунди забрави да си поема дъх. Накрая задиша отново. Бавно. Дълбоко. Равномерно.
Грибо видя как Маграт, която, общо взето, винаги бе смятал за човешкото подобие на мишка, вдигна шапката с крилца и я постави на главата си.
Тя знаеше всичко за мощта на шапките. И мислено чу трополенето на бойни колесници.
— Госпожице? Ще доведем твоите приятели да ти попеят.
Тя се озърна към вратата. И пламъкът на свещта заискри в очите й.
Грибо се прибра на по-сигурно място в бронята. Спомняше си добре как веднъж понечи да нападне женска лисица. Обикновено се разправяше с лисиците, без дори да се препоти, но тази бе родила наскоро, както се оказа. Установи факта едва когато я последва в дупката й. Загуби част от едното си ухо и немалко козина, преди да се измъкне.
Лисицата имаше същото изражение като Маграт в момента.
— Грибо, ела тук!
Котаракът се завря чак в нагръдника. Започваше да се съмнява, че ще изкара до края на нощта макар и брониран.
Елфите обикаляха из градините на замъка. По едно време изтребиха рибките в декоративното езерце.
Господин Брукс се бе качил на кухненски стол и обработваше пролука в стената на конюшнята.
Забелязваше някакво вълнение наоколо, но то засягаше само човеците, значи нямаше особено значение. Долови обаче незабавно промяната в звуците на кошерите и чу пращенето на дъски.
Вече бяха прекатурили първия кошер. Облак от разярени пчели се трупаше около трите фигури, чиито крака газеха пити, мед и яйца.
Смехът стихна, когато фигура в бяло се надигна зад живия плет и насочи дълга метална тръба.
Никой не знаеше каква смес слага господин Брукс в пръскачката си. В нея имаше стар тютюн, сварени корени, стърготини от дървесна кора, също и билки, за които дори Маграт не бе чувала Пръскачката изплю лъскава струя над плета и улучи единия елф между очите. Течността оплиска и Господин Брукс ги погледа безстрастно, докато гърчовете им не секнаха. — Оси… — изрече той. Отиде да си вземе кутията, запали фенер и се а поправя грижливо и търпеливо питите, без да обръща внимание на ужилванията.
Шон вече почти не усещаше ръката си, освен тъпата топлина, която подсказваше за поне една счупена кост, пък и два от пръстите му не би трябвало да стърчат толкова накриво. Препотяваше се макар да остана само по фланела и гащи. Не биваше да сваля ризницата, но е трудно да откажеш, когато елф се е прицелил с лък в теб. Шон знаеше нещо, което мнозина други късметлии нямат повод да научат — плетената ризница не пази твърде добре от стрели. Особено когато стрелата ще се забие между очите ти.
Завлякоха го по коридорите към оръжейната. Елфите бяха поне четирима, но не успяваше да види ясно лицата им. Шон отиде да види чудото, когато шоуто „Вълшебният фенер“ мина и през Ланкър. Бе зяпал омаян различните картинки, прожектирани върху един от чаршафите на Леля Ог. Лицата на елфите му напомниха за тях. Някъде по средата се виждаха очи и уста, но всичко друго май беше временно — чертите се плъзгаха по лицата както картинките по екрана.
Не продумваха често, но пък непрекъснато се смееха. Оказаха се веселяци, особено когато про-веряваха докъде могат да ти извият ръката зад гърба.
Казаха си нещо на своя език. Един от тях погледна Шон и посочи вратата на оръжейната — Искаме госпожицата да излезе. Ти трябва да й кажеш, че ако не излезе, ще си поиграем още малко с теб.
— А какво ще направите, като излезе?
— О, пак ще си поиграем с теб — отвърна елфът. — Затова е толкова забавно. Но тя трябва да има надежда, нали? Хайде, поговори с нея.
Бутнаха го към вратата. Той се постара да по чука почтително.
— Ъ-ъ… Госпожице кралице…
— Какво има? — обади се Маграт глухо.
— Аз съм — Шон.
— Знам.
— Отвън съм. Ъ-ъ… Те май раниха зле госпожица Токли. Ъ-ъ… И казват, че щели да ме мъчат още, ако не излезете. Ама вие не бива да излизате, щото те не смеят да влязат заради желязото. На ваше място нямаше да ги послушам.
Нещо издрънча, после друго нещо избръмча.
— Госпожице Маграт…
— Попитай я — намеси се елфът — дали вътре има храна и вода.
— Госпожице, те искат…
Някой от елфите го дръпна грубо. Други двама се долепиха до стената встрани от вратата, а последният притисна заострено ухо до дебелите дъски.
После приклекна и надникна през ключалката, като внимаваше да не докосне желязото.
Чу се прищракване. Елфът остана неподвижен още миг-два, сетне се катурна полека на гръб, без да издаде звук.
Шон примига.
От едното око на елфа стърчеше крайчецът на на стрела. Перата й бяха остъргани от преминаването през ключалката.
— Оолеле… — промълви той.
Вратата на оръжейната зейна, откривайки само мрака вътре.
Някой от елфите се разсмя.
— Свършено е с него. Ама че глупак… Госпожице, искаш ли да чуеш своя воин?
Сграбчи счупената ръка на Шон и я изви.
Шон се помъчи да не вие. Алени петна припламваха в очите му. Чудеше се какво ли ще направят с него, ако падне в несвяст.
Искаше му се неговото мамче да е тук.
— Госпожице — подхвана пак елфът, — ако ти не…
— Добре — изрече Маграт от тъмата. — Ще изляза. А ти ще обещаеш да не ми сториш зло.
— О, обещавам, госпожице.
— Ще пуснете ли Шон? — Да.
Елфите от двете страни на врата си кимнаха.
— Нали обещавате? — примоли се Маграт. — Да.
Шон изстена. Ако тук бяха неговото мамче или госпожа Вихронрав, щяха да се бият до смърт. Неговото мамче имаше право — Маграт беше добричка лигла… …която току-що пусна стрела през ключалката.
Някакво не шесто, ами седмо или осмо чувство го подтикна да прехвърли тежестта си върху другия крак. Ако елфът го пуснеше само за секундичка, Шон беше готов да се повлече настрана.
Маграт застана в рамката на вратата. Носеше прастара кутия с надпис „Свещи“ върху олюще-ната боя.
Шон се озърташе с надежда към пустия коридор.
А Маграт се усмихна лъчезарно на най-близкия елф.
— Това е за теб — връчи му кутията и елфът я пое неволно. — Но не бива да я отваряш. И не забравяйте, че обещахте да не ми сторите зло.
Елфите се скупчиха около нея. Един замахна с каменен нож.
— Госпожице… — отрони елфът, в чиито ръце кутията се тресеше.
— Да? — кротко изписука Маграт.
— Излъгах те.
Ножът се стрелна към гърба й.
И се натроши на парченца.
Елфът с кутията се вторачи в невинните очи на Маграт и вдигна капака.
Грибо бе прекарал две вбесяващи минути вътре, формално погледнато, един затворен в кутия котарак може да е жив, а може и да е мъртъв. Не знаете, преди да надникнете. В действителност самото действие по отварянето на кутията определя състоянието на котарака, макар че в конкретния случай имаше не две, а три възможности — жив, мъртъв или разярен до полуда.
Шон отскочи, когато Грибо избухна като мина.
— Не се тревожи — замечтано промълви Маграт, докато елфът се бранеше от освирепелия котарак. — Той е един голям пухчо.
Извади нож изпод гънките на роклята си, завъртя се и намушка стоящия зад нея елф. Не удари точно където се целеше, но беше все едно, щом стоманеното острие го докосна.
Довърши си работата, като свенливо вдигна полата на роклята си и ритна третия елф по коляното.
Преди кракът да се прибере под роклята, Шон отново зърна блясъка на стомана.
Тя тласна крещящия елф назад, влезе за миг в оръжейната и излезе с арбалет в ръцете си. — Шон, кой от тях те измъчваше?
— Всички — отвърна той отпаднало. — Но оня, дето се бие с Грибо, наръга Диаманда.
Елфът тъкмо успя да смъкне животното от лицето си, по което от десетина рани струеше синьо-зеленикава кръв. Заудря Грибо в стената, но котаракът не се откопчваше от ръката му.
— Престани — нареди Маграт.
Елфът погледна арбалета и се вцепени.
— Няма да моля за милост.
— Чудесно — одобри тя и натисна спусъка. Така остана последният елф, който се търкаляше по каменните плочи, стиснал коляното си.
Маграт пристъпи изящно над един от труповете, пак изчезна в оръжейната замалко и се върна с брадва.
Елфът замръзна и съсредоточи цялото си внимание в нея.
— Виж какво — подхвана разговорчиво Маграт, — няма да те лъжа, че имаш някакъв шанс, защото нямаш. Ще ти задам няколко въпроса. Но първо искам да съм сигурна, че ме чуваш.
Елфът очакваше движението и се претърколи, а брадвата сцепи плочата, на която бе лежал.
— Госпожице… — слабичко се обади Шон, преди тя да замахне отново.
— Кажи.
— Мойто мамче казва, че те не усещали болка.
— Тъй ли? Затова пък можем да им причиним сериозни неудобства. — Маграт опря брадвата в пода. — Например разполагаме с брони. Защо да не пъхнем този в цяла кована броня? — Ей, какво ще кажеш?
— Не!
Елфът се мъчеше да пълзи.
— Защо пък не? Не е ли за предпочитане пред брадвата?
— Не!
— И защо?
— Същото е, както да ме погребете жив — изсъска елфът. — Без очи, без уши, без уста!
— Добре, нека да е ризница — смили се Маграт.
— Не!
— Къде е кралят? Къде са всички останали?
— Няма да ти кажа!
— Добре.
Маграт се шмугна за пореден път в оръжейната и извлече по пода пълен комплект плетена броня.
Елфът пак се помъчи да избяга пълзешком.
— Няма да ви даде да му я сложите — подсказа Шон също от пода. — Как ще му я нахлузите на ръцете?…
Маграт посегна към брадвата.
— Недейте, госпожице! — стресна се Шон.
— Никога няма да си го върнеш — троснато рече елфът. — Сега е при нея.
— Ще видим. Е, да бъде както кажеш, Шон. Какво да го правим този?
Накрая го затътриха в килер до тъмницата и го оковаха за решетката на прозореца. Елфът още скимтеше от допира на желязото, когато Маграт затръшна вратата.
Шон внимаваше да не я доближава заради упоритата й усмивка. — Сега да се погрижим за ръката ти — реши Маграт — Нищо ми няма, ама те наръгаха Диаманда в кухнята.
— Нея ли чух да пищи?
— Ъ-ъ… И нея. Ъ-ъ…
Шон се вторачи изцъклено в мъртвите елфи, които Маграт пак прекрачи.
— Вие ги убихте.
— Да не го сторих неправилно?
— А, не — предпазливо отрече Шон. — Напротив… съвсем правилно наистина.
— Има и един в ямата — спомни си Маграт. — Нали се сещаш… онази яма. Кой ден сме днес?
— Вторник.
— Ти кога я изтребваш?
— Всяка сряда. Ама миналата пропуснах, щото имах да…
— Значи едва ли е нужно да се безпокоим за него. Имаше ли и други наоколо?
— Ами… Не ми се вярва. Ъ-ъ… Госпожице кралице?
— Кажи, Шон.
— Може ли да свалите брадвата, моля? Доста по-добре ще ми стане, ако я свалите. Брадвата, госпожице кралице. Все я въртите насам-натам. Току-виж, се отплесне.
— Каква брадва?
— Ами тая, дето ви е в ръцете.
— О, тази ли… — Маграт като че я забеляза чак сега. — Ръката ти изглежда зле. Я да слезем в кухнята, за да ти сложа шини. И пръстите ти не са добре. Те убиха ли Диаманда?
— Не знам. И не разбрах защо… Ами нали им помагаше?
— Да… Почакай. — Маграт за пореден път влезе в оръжейната и изнесе някакъв пълен чувал. Да вървим. Грибо!
Котаракът я изгледа лукаво и престана да се ближе.
— Да ти кажа ли нещо смешно за Ланкър? подхвърли Маграт, докато слизаха бавно по стълбата.
— Какво е то, госпожице?
— Никога нищо не изхвърляме. А другото знаеш ли?
— Не, госпожице.
— Не може да са я рисували от натура, разбира се. Тоест хората изобщо не са рисували портрети по нейно време. Но бронята… Ха! Можели са да я гледат колкото си искат. Да ти кажа ли още нещо?
Шон внезапно се уплаши. Страхуваше се и досега, но от пряката заплаха за живота си. А Маграт, каквато беше в момента, го стряскаше далеч повече от елфите. Сякаш виждаше настървена овца.
— Какво, госпожице?
— Никой не ми спомена за нея. Мислех си, че всичко е гоблени и размотаване по дълги рокли!
— Моля, госпожице?
Маграт посочи изразително стените.
— Всичко това!
— Госпожице! — възкликна Шон някъде около коленете й.
Маграт сведе поглед.
— Какво има?
— Моля ви, оставете я тая брадва най-сетне!
— О… Извинявай.
Съчинявал си
Изчел купища измишльотини на автори, които също си съчинявали.
„Той ми е един голям пухчо“ — гласи цитат от „Мисли за котака“ на Леля Ог.