Елфите бяха минали и през къщата на Леля Ог. Нямаше здрави мебели.
— Каквото не вземат, чупят го — отбеляза тя. Порови парчетиите с върха на ботуша си. Издрънча стъкло.
— Тая ваза ми беше подарък от Есме — сподели Леля с равнодушния свят. — Бездруго не ми харесваше.
— Но защо се държат така? — озадачи се Казанунда, след като се огледа.
— О, те и света биха натрошили, ако очакват шумът да им допадне.
Леля излезе и затършува под стрехата. Измъкна метлата си с тържествуващо сумтене.
— Тук я пъхам, иначе хлапетата я отмъкват и щуреят. Ти ще се возиш зад мен, макар да знам, че не е благоразумно.
Казанунда потръпна. За джуджетата е типичен страхът от височини, тъй като нямат възможност да свикнат с тях.
Леля се почеса по брадичката, изтръгвайки звук като от шкурка.
— И ще имаме нужда от лост. Ще вземем от ковачницата на Джейсън. Яхвай метлата, момчето ми.
— Не очаквах такъв обрат — оплака се Казанунда, намествайки се на метлата със затворени очи — Предвкусвах весела вечер насаме с вас.
— Пак сме си само двамцата.
— Да, но не преполагах, че ще има и метла. Издигнаха се бавно над земята. Казанунда стискаше несръчно метличината.
— Къде отиваме? — попита отпаднало.
— Знам едно местенце горе из хълмовете. Цяла вечност не съм ходила. Есме не ще да припари натам, а Маграт е твърде млада да й разправям за мястото. Аз обаче често се отбивах още като малка. Момичетата отиваха там, ако искаха да се… Ох, че гадост…
— Какво има?
— Май видях някой да прелита под луната, ама съм адски сигурна, че не беше Есме.
Казанунда се мъчеше да погледне, без да отваря очи.
— Елфите не могат да летят — смънка след малко.
— Ха, какво ли знаеш ти — промърмори Леля.
— Яздят стъбла от бял равнец.
— Стъбла от бял равнец ли?
— Ъхъ. И аз опитах навремето. Вярно, имат сила да се издигнат, ама са адски неустойчиви. Предпочитам си здравия сноп метличина. Ей — сръга тя Казанунда с лакът, — ти трябва да си като у дома си върху метлата. Маграт разправя, че и метлите били от ония сексуални метафори.33
Казанунда поотвори очи само колкото да види как се носят над някакъв покрив. Призля му.
— Разликата е — обясни Леля Ог, — че метлата задържа във въздуха по-дълго. А и можеш да си чистиш къщата с нея… Ей, ти добре ли си?
— Госпожо Ог, всичко това изобщо не ми е по вкуса.
— Господин Казанунда, само се опитвах да ти повдигна духа.
— За духа благодаря, госпожо Ог, но може ли да спестим повдигането?
— Скоро ще се спуснем.
— Това вече ми харесва.
Ботушите на Леля Ог застъргаха по утъпканата пръст в двора на ковачницата.
— Ей сегичка се връщам, няма да спирам магията — подметна през рамо.
Скочи от метлата, без да слуша жалния вопъл на джуджето, и се шмугна през задната врата.
Елфите не бяха идвали поне тук. Не понасяха такова струпване на желязо. Тя взе лост от тезгяха и изприпка навън.
— Я дръж това — връчи лоста на Казанунда и се подвоуми. — А бе, още малко късмет няма да ни е излишен.
Върна се за миг в ковачницата и излезе още по-бързо, натиквайки нещо в един от джобовете си.
— Готов ли си?
— Не съм.
— Тогаз да потегляме. И се озъртай. С отворени очи!
— За елфи ли да внимавам? — уточни Казанунда, щом метлата се издигна в лунната нощ.
— Може и те да са. Не беше Есме, а освен нас тук хвърчи само баншито господин Иксолит. Ама той нивгаш не забравя да ни пъхне бележчица под вратата, преди да се поразходи. Контрол на въз-душното движение, нали разбираш?
Почти навсякъде градът тъмнееше. Луната хвърляше килим от черни и сребристи фигури по земята. След малко Казанунда се ободри. Движението на метлата всъщност беше съвсем плавно — Мнозина ли сте носила? — осведоми се по едно време.
— Да, всеки път по девет месеца. Джуджето като че се замисли. И изрече с глас, натежал от любознателност:
— Кажете ми, някой опитвал ли се е да…
— Не. Ще паднеш и ще се пребиеш.
— Вие дори не знаете какво щях да попитам.
— Хващаш ли се на бас за половин долар? Две-три минути летяха в мълчание. Казанунда потупа Леля Ог по рамото.
— Елфи вдясно!
Леля примижа към звездите. Сенки с неравни очертания фучаха в нощта.
— Ох, да пукнат!
— Не можете ли да ги изпреварите?
— Не става. Те могат да опашат света за чети-рийсет минути.
— Не е ли много? Светът не е толкова тлъст — отбеляза Казанунда, който изпадаше в подходящо настроение за шепа хапчета от сушени жаби.
— Исках да кажа, че са бързаш. Няма да им избягаме, ако ще и да облекчим товара.
Мисля, че аз май се облекчих мъничко — призна си Казанунда, когато метлата пикира към дърветата.
Листа плющяха по ботушите на Леля Ог. За миг луната се отрази в пепелноруса коса отляво.
— Гадост, гадост, гадост!
Трима елфи летяха на известно разстояние от метлата. Както можеше да се очаква. Елфите те гонят, докато паднеш, докато кръвта във вените ти се съсири от непоносим страх. Ако някое джудже те иска мъртъв, просто ще те съсече през кръста с брадвата си, щом му се изпречиш. Така е, защото джуджетата са несравнимо по-добросърдечни от елфите.
— Настига ни! — подвикна Казанунда.
— Нали не си изпуснал лоста?
— Държа го!
— Добре…
Метлата хвърчеше на зигзаг в притихналата гора. Един от елфите извади меча си и се спусна. Накарай ги да се забият в дърветата, остави ги живи по-дълго…
Метлата превключи на заден ход. С крака и глава напред Леля Ог се държеше само на ръце, без да седи на нищо. Елфът профуча към нея засмян…
Казанунда вдигна лоста.
Чу се нещо като „дръннн“.
Метлата отново се устреми напред, запращайки Леля Ог в скута на джуджето.
— Извинявай.
— Няма за какво. Всъщност направете го отново, когато ви се прииска.
— Цапардоса го, нали?
— Направо му изкарах въздуха.
— А така. Къде са другите?
— Не ги виждам. — Казанунда се ухили налудничаво. — Стреснахме ги, а?
Нещо изсвири и се заби в шапката на Леля Ог — Вече знаят, че носим желязо. Няма да ни доближат отново. Пък и не е нужно — добави тя сърдито.
Метлата свърна край едно дърво и заора в папратите, после изскочи на обрасла пътека.
— Не ни преследват — обади се Казанунда след малко. — Уплашихме ги, нали?
— Не ние — поправи го Леля. — Шубе ги е да се навъртат близо до Дългуча. Не са добре дошли. Хъ, гледай само какво е станало с тая пътека. Ами че на нея са поникнали дървета! Когато бях момиче, не се виждаше едно стръкче трева на пътеката. — Тя се усмихна на отдавнашен спомен. — Любимо местенце в летните нощи…
Самият вид на гората се промени. Тази беше стара дори по мерките на Ланкър. Истински бради от мъх висяха под разкривените ниски клони. Древни нападали листа припукваха, когато вещицата и джуджето профучаваха между дърветата. Някакво животно ги чу и побягна през гъсталака. Съдейки по силата на пращенето, имаше рога на главата си.
Леля остави метлата да спре постепенно.
— Ето ти го и Дългуча — посочи, отмествайки пищна папрат.
Казанунда надникна под лакътя й.
— Това ли е всичко? Стара погребална могила.
— Три стари погребални могили — уточни Леля. Той се взря по-внимателно в обраслата местност.
— Аха, различих ги. Две кръгли и една продълтаговата. Е, и?
Когато ги зърнах за пръв път отгоре — сподели Леля — тъй се разкикотих, че щях да падна от скапаната метла.
Последва една от онези паузи, дължащи се на бавно загряване. Джуджето умуваше над скрития смисъл в местната топография.
После ахна:
— Гръм да ме удари! Аз пък си мислех, че строителите на погребални могили и разни други масивни градежи са били сериозни друиди, а не… хора, дето драскат клозетна живопис с помощта на двеста хиляди тона пръст, образно казано.
— Май не ти отива да се смущаваш тъкмо от тия неща.
Леля беше готова да се закълне, че джуджето се изчерви под перуката си.
— Е, все пак е въпрос на стил — подчерта Казанунда. — И на изтънченост. Не е прилично да се разкрещиш: „Ей, аз си имам грамадански грездей!“
— Малко по-сложничко е — увери го Леля, като се запровира в храсталака. — Тук самият пейзаж крещи: „Ей, аз си имам грамадански грездей!“ Туй е джуджешка дума, нали?
— Да.
— Бива си я.
Казанунда се бореше с вкопчило се в дрехите му изтравниче.
— Есме нивгаш не идва насам — обади се Леля някъде отпред. — Разправя, че бездруго й втръсвало от народни песни, побити пръти за празничните танци и тям подобни, хич не понасяла самата природа да прави намеци. Е — добави тя, като се позамисли, — тук поначало не е място за жени. Мойто прабабче казваше, че в старите времена идвали мъже да изпълняват чудати ритуали, дето нито една жена не е виждала.
— Освен вашата прабаба, която се е криела храстите — подхвърли Казанунда.
Леля Ог спря като закована.
— Ти пък откъде научи?
— Госпожо Ог, да речем, че вече стигам до някои прозрения за жените от вашия род — обясни джуджето.
Тръните бяха поразръфали куртката му.
— Разказваше ми, че си основавали разни мъжкарски ложи, вмирисвали се като подмишницата на ковач, наливали се с шльокавица, подскачали около огъня с рога на главите и препикавали дърветата, щом им се приискало. Всичко било глезотия, ама аз винаги съм казвала, че мъжът трябва да си е мъж, ако ще и да се полигави малко. Ей, какво стана с перуката ти?
— Май е на някое дърво.
— А лоста носиш ли?
— Да, госпожо Ог.
— Ето, стигнахме.
Бяха в подножието на дългата могила. Три големи камъка с неправилна форма образуваха плитка пещера. Леля Ог се напъха под напречника в спарената и лъхаща на амоняк тъмнина.
— Да, оттук може — прецени тя. — Имаш ли кибрит?
Пламна огънче с дъх на сяра и освети плоска скала с грубо издялано изображение. В улеите беше втрита охра. Очертаваха фигура на кръглоок мъж с животинска кожа и рога.
В трепкащата светлина той сякаш затанцува.
Под него имаше издълбани руни. Някой разгадал ли ги е? — събуди се любопитството на Казанунда.
Леля Ог кимна.
— Написано е на стар огски диалект. Общо взеозначава „Имам си грамадански грездей“.
— Огски ли? — учуди се джуджето.
— Моят род отдавна обитава тия краища.
— Госпожо Ог, познанството с вас ми открива истинска съкровищница от житейски опит. — Всички го казват. Просто подпъхни лоста отдолу, бива ли? Открай време си търся повод да сляза там.
— А какво е това „там“?
— Ланкърските пещери. Чувала съм, че се разклонявали накъде ли не. Дори чак до Меден рудник. Уж трябвало да има вход и от замъка, ама тъй и не успях да го намеря. Важното е, че оттук се слиза в света на елфите.
— Нали Танцьорите били вход към света на елфите?
— Туй е другият свят на елфите.
— Мислех, че имат само един.
— За тоя хич не споменават.
— И вие искате да влезете?
— Да.
— Искате да намерите елфи?
— Правилно. Тук ли ще стърчиш цяла нощ или ще натиснеш с лоста най-сетне? — Леля го побутна заговорнически. — Да знаеш, долу има и злато.
— О, много съм ви благодарен — саркастично отвърна Казанунда. — Ето, минахме и на обиди между разумните видове. Само защото съм… малко ощетен вертикално, стигнахте и до подмятания за злато, така ли? Смятате джуджетата за куп всевъзможни апетити на два крака, нали? Ха! Леля въздъхна.
— Е, стига, де. Чуй какво ще ти река… Като приберем, ще ти изпека малко свестен джуджешки хляб. Какво ще кажеш?
Той се ухили невярващо.
— Истински джуджешки хляб ли?
— Ами да. Май още пазя рецептата, пък и доста седмици минаха, откакто не съм сменяла пясъка в сандъчето на котарака.34
— Е, добре тогава…
Казанунда пъхна края на лоста под скалата и натисна с цялата си джуджешка мощ. Камъкът му се опъна не повече от миг-два и се отмести нагоре Двамата зърнаха стъпала, покрити с пръст и корени.
Леля тръгна надолу, без да се озърне, но усети, че джуджето не я последва.
— Какво има пък сега?
— Никога не съм обичал тъмните затворени пространства.
— Какво?! Ами че ти си джудже.
— Само по рождение. Изнервям се обаче дори в затворен гардероб. При моите увлечения това е сериозно неудобство.
— Не се дръж глупаво. Аз не се боя.
— Това си важи само за вас.
— Виж какво… Ще опека хляба с повечко чакъл.
— О-ох… Ама че сте съблазнителка, госпожо Ог.
— И вземи факлите, в пещерите беше сухо и топло. Казанунда под-тичваше до Леля, за да остане в светлия кръг на запаления факел.
— Да не сте идвала и преди?
— Не, но знам пътя.
Скоро на Казанунда му олекна. В пещерите все пак е по-приятно, отколкото в гардеробите. Първо, не се спъваш в обувки и, второ, не е много вероятно въоръжен със сабя съпруг внезапно да отвори вратата.
Дори се почувства щастлив.
Думите изскочиха неканени от дълбините на гените му.
— Ехо-о, ехо-о…
Леля Ог се хилеше в мрака.
Тунелът се разшири в огромна кухина. Отблясъците на факела едва стигаха до отсрещните стени.
— Тук ли е? — попита Казанунда и стисна по-силно лоста.
— Не. Туй е друго. Ние… познаваме мястото. Митично е.
— Не е ли истинско?
— О, истинско си е. Но и митично. Факелът припламна и освети по-ярко стотици прашасали каменни плочи, подредени в спирала. В средата имаше огромна камбана, увиснала на въже, което се губеше в тъмата под тавана. Точно под камбаната бяха струпани на две купчини златни и сребърни монети.
— Не пипай парите — предупреди Леля Ог Гледай сега какво ще стане. Татко ми каза за тоя номер, забавно е.
Тя протегна ръка и съвсем лекичко чукна по камбаната, изтръгвайки тих звън.
Облак прах се изсипа от най-близката плоча Онова, което Казанунда бе сметнал за изваяни се надигна сковано. Беше въоръжен воин. Щом можа да седне, значи почти сигурно беше жив но съдейки по вида му, бе преминал от живота нап-раво към трупното вкочанясване, без изобщо да се отбие през смъртта.
Хлътналите му очи се втренчиха в Леля Ог.
— Е, кое проклето време е сега?
— Още не ти е дошло времето — отвърна тя.
— Че тогаз защо ти щукна да биеш камбаната? Не знам к’во ви става, ама последните двеста години май не съм мигнал заради скапаняци, дето бият камбаната. Я си вървете!
Воинът отново полегна.
— Туй са някакъв отдавнашен крал и бойците му — зашепна Леля, докато се отдалечаваха бързо.
— Чувала съм, че било вълшебен сън. Пратил им го един древен магьосник. Те трябвало да се събудят за последната битка, когато вълк изяде слънцето.
— Тези магьосници пушат много особени треви — отбеляза Казанунда.
— Може и тъй да е. Ела насам. Винаги завивай надясно.
— В кръг ли вървим?
— По спирала. Сега сме точно под Дългуча.
— А, не ми се вярва — възрази джуджето. — Слязохме в дупката под Дългуча… чакайте, чакайте значи сме на мястото, откъдето тръгнахме, но вече друго място?
Както виждам, започваш да схващаш хитрита. Следваха извивките на спиралата, която накрая ги отведе при нещо като врата. Тук въздухът се сгорещяваше. Страничните проходи мъждукаха в червено.
Два дебели камъка бяха долепени до скална тена, а върху тях бе поставен трети. Животински кожи закриваха първобитния вход и около тях се виеха облачета пара.
— Сложили са ги по едно и също време с Танцьорите — обясни нехайно Леля. — Тук дупката е отвесна и са имали нужда само от три камъка. Най-добре остави лоста и си събуй ботушите, ако има гвоздеи в тях.
— Тези ботуши са ушити от най-изкусния обущар в Анкх-Морпорк — похвали се Казанунда. — И някой ден ще му платя.
Леля дръпна настрана кожите.
Още изпарения блъвнаха отвътре.
Зад кожите имаше мрак, гъст и горещ като кипнал захарен сироп. Миришеше на съблекалня за лисугери. Казанунда вървеше след Леля Ог и усещаше присъствието на невидими фигури в смрадта, чуваше тишината след внезапно прекъснати разговори. В един миг му се стори, че зърна купа с нажежени до червено камъни, после сенчеста ръка изсипа пълен черпак върху тях, обвивайки ги в пара.
Повтаряше си, че няма как да са в Дългуча. Онова беше земен градеж, а тук сякаш имаше дълга шатра от кожи.
Не може да е и едното, и другото.
Установи, че се облива в пот.
Рехавата мъгла се завихряше и откри два факела, които само придаваха червеникав оттенък на чернилката. Светлината обаче стигаше, за да открои огромен силует, излегнал се до друга купа с нагрети камъни.
Фигурата вдигна глава и еленови рога раздви-жиха влажната лепкава жега.
— А, госпожа Ог…
Гласът приличаше на горещ шоколад.
— Ваше благородие — кимна Леля.
— Сигурно е прекалено да се надявам, че ще коленичиш?
— Тъй си е, ваша светлост — ухили се Леля.
— Знаеш ли, госпожо Ог, начинът, по който почиташ своя бог, би накарал и един атеист да позеленее от завист.
Тъмната фигура се прозя.
— Благодарско, ваша милост.
— Никой не танцува в моя чест. Нима и това не мога да поискам?
— Вие си знаете, ваше могъщество.
— И вие, вещиците, вече не вярвате в мен.
— Пак сте прав, ваша рогатост.
— Ах, моя мъничка госпожо Ог… Щом веднъж си слязла тук, как изобщо е могло да ти хрумне, че ще излезеш някога? — попита легналият.
— Хрумна ми, защото си нося желязо — изведнъж се изостри гласът й.
— Естествено нямаш никакво желязо, мъничка госпожо Ог. В това царство не може да проникне желязо.
— Нося си желязо, което прониква навсякъде — поправи го вещицата.
Бръкна в джоба на престилката си и извади подкова.
Казанунда чу как недостъпните за очите му елфи се заблъскаха от усилие да отскочат. Пак засъска пара, този път от преобърната купа с камъни.
— Махни го!
— Ще го отнеса, когато си отида — обеща Леля. Сега ме чуй. Тя пак се развилия. Трябва да я спреш. Всичко да си върви по реда. Няма да търпим отново Старите размирици.
— Защо пък да те послушам?
— Значи искаш тя пак да се сдобие с власт? Той изсумтя.
— Никога няма да властвате отново в света — увери го Леля. — Има твърде много музика. И твърде много желязо.
— Желязото ръждясва.
— Но не и желязото в главата. Кралят изпръхтя.
— Все пак… дори и то… някой ден…
— Някой ден — кимна Леля. — Готова съм и наздравица да вдигна за туй. Някой ден. Кой знае? Всеки има нужда от „някой ден“. Ама няма да е днес. Не ти ли е ясно? Затуй излез и уравновеси нещата. Иначе… ето какво ще сторя. Ще ги накарам да разкопаят Дългуча с железни лопати и те ще си кажат: „Я, някакви си древни насипи…“ После разни пенсионирани магьосници и лентяйстващи жреци ще разровят купчините, ще надраскат скучни книги за погребални традиции и подобни глупости и туй ще е още един железен гвоздей в твоя ковчег. И на мен мъничко ще ми е жал, Щото знаещ, че винаги си ми бил слабост. Ама имам хлапета, сещаш се, и те няма да се крият под стълбите, като се подплашат от гръмотевица. Няма да изнасят мляко за елфите и няма да бързат към дома, когато притъмнее. Преди да се върнем в проклетите стари времена, ще се погрижа да ти набият пироните.
Думите сякаш цепеха въздуха.
Фигурата се изправи, докато рогата не докоснаха тавана.
Ченето на Казанунда увисна.
— Значи виждаш — продължи по-меко Леля — че няма да е днес. Ти си стой долу и търпи до Някой ден. Но няма да е днес.
— Аз… ще реша какво да сторя.
— Ами добре. Решавай. А аз ще си вървя. Рогатият мъж сведе поглед към Казанунда.
— Ей, джудже, ти пък какво си ме зяпнал?
Леля Ог сръга Казанунда.
— Хайде де, отговори на милия господин. Казанунда преглътна тежко.
— Леле… На онази картинка много са ви подценили.
Това е блудство… ох, не — заблуда.
Има немалко различни рецепти за приготвянето на ланкърския плосък и кръгъл джуджешки хляб. Обединява ги стремежът да бъде създаден хранителен запас за полеви условия, който е дълготраен, лесно се натъпква в торбата и може да изкорми врага, ако бъде запратен по него с достатъчна сила. Смилаемостта на продукта е само допълнителен лукс и въпрос на избор. Повечето рецепти са ревниво пазена тайна, но за чакъла всички знаят.