В тясна долчинка на десетина километра оттам тършуваща групичка елфи се натъкна на млади зайчета, които заедно с близкия мравуняк им осигуриха кратко забавление.
Дори смирените, слепите и безгласните имат свои богове.
Херне Подгонения, богът на преследваните, пълзеше между храстите и трескаво си мечтаеше и боговете да имат свои богове.
Елфите стояха гърбом към него, увлечени от зрелището.
Херне се промуши под туфа папрат, напрегна се и скочи.
Така впи зъби в прасеца на единия елф, че се срещнаха в плътта. Съществото изпищя и го запрати надалеч.
Херне тупна на земята и хукна.
Ей в това му беше проблемът. Не бе създаден битки, в него нямаше и намек за хищник. Нападни и избягай. Толкова.
А елфите тичаха по-бързо от него.
Той прескачаше паднали дънери, хлъзгаше се по отрупани листа и макар зрението му да се замъгляваше от преумора, виждаше как елфите го застигат от двете страни, изравняват крачките си с него и чакат да…
Листата се разхвърчаха като от взрив. Малкият бог за миг зърна някаква зъбата форма с жадуващи мъст дълги ръце. Зад нея се показаха и двама раздърпани и разрошени човеци. Единият въртеше железен прът над главата си.
Херне не изчака да види какво ще се случи. Гмурна се под краката на неочакваното видение и продължи тичешком, но в дългите му клепнали уши се заби бойният вик на Ковчежника:
— Ей сега ще ти съдера мидата от гърба! И как ще го постигнем? Ами с обем!
Леля Ог и Казанунда се върнаха смълчани през пещерата към стълбата. Едва когато вдишаха въздуха отвън, джуджето отрони:
— А стига, бе…
— Чак тук се надушва — съгласи се вещицата. — Мъжкарско леговище.
— Не, друго ме сащиса — той е страхотно…
— Той е по-умен от нея. Или по-мързелив Ще изчака.
— Но той беше…
— Могат да бъдат каквито си щат в очите ни обясни Леля. — Виждаме облика, който сами сме им дали.
Тя пусна скалата да се намести и си изтупа ръцете.
— Но защо си мислите, че ще поиска да я спре?
— Е, той й е съпруг в края на краищата. Не може да я понася. Модерни отношения, тъй да се каже.
— И какво изчаква според вас? — попита Казанунда, озъртайки се за още елфи наоколо.
— Сигурно сам се сещаш — махна с ръка Леля. — Чака да надживее всичкото желязо, книги, механизми, университети, четене и останалото. Нали разбираш — той си мисли, че е преходно. И все някой ден ще свърши, а хората ще вдигнат очи към хълма по залез и ще видят него.
Казанунда се усети, че неволно поглежда към въображаемия залез и си представи огромната фигура на фона на пламтящото небе.
— Някой ден ще се върне — тихо промълви Леля. — Когато дори желязото в главата ръждяса.
Казанунда наклони глава на една страна. Не може да прекараш почти целия си живот сред представителите на друг разумен вид, без да вникнеш в безмълвния език на телата им, особено ако е толкова изразителен.
— Няма да съжалявате прекалено, нали?
— Кой, аз ли? Хич не искам да се връщат! Те са лукави, жестоки и нагли паразити, никому за нищо не са потребни.
— Да се хванем ли на бас за половин долар?
Леля Ог изведнъж се подразни.
— Я не ме зяпай тъй! Есме е права. Разбира се че е права. Не бива отново да пускаме елфите.
Логично е.
— Есме е нисичката, така ли?
— Ха не. Есме е високата с особения нос. Познаваш я.
— Вярно си е.
— Нисичката е Маграт. Тя е добра душица, ама пада малко мекушава. Вплита цветя в косата си и вярва в песните. Като си помисля, сигурно мигом се е отнесла да танцува с елфите.
Нови съмнения се вмъкваха в живота на Маграт. Например за арбалета. Той е много практично и полезно оръжие. Измислен е, за да осигури бързина, удобство и смъртоносна сила на неопитните бойци. Предназначен е обаче да стреля веднъж в ръцете на човек, който после ще се прикрие някъде, за да го презареди. Иначе арбалетът се превръща в парчета метал и дърво, стъкмени с малко тетива.
Чудеше се и за меча. Колкото и скептично да бе настроен Шон, Маграт поне на теория знаеше как се използва меч. Опитваш се да го натикаш с енергично движение на ръката в тялото на неприятеля, който пък се старае да ти попречи. За по-нататък не беше особено уверена. Надяваше се, че поне дават право на втори опит.
Двоумеше се и за бронята си. Шлемът и нагръдникът и вдъхваха увереност, но останалото беше плетено от метални брънки. А както знаеше и Шон Ог, от гледната точка на стрелец с лък плетената броня е само множество хлабаво свързани дупки.
Гневът не гаснеше у нея, чистата ярост още разгаряше в душата й. Но не можеше да пренебрегне факта, че тази душа е насред Маграт Чеснова, старата мома на околията, каквато май щеше да си остане и занапред.
Не се мяркаха елфи из града, затова пък личеше къде са се отбивали. Врати висяха накриво Сякаш оттук бе минал Чингиз Коен.
Пое към камъните. Пътеката й се стори много по-широка отпреди. Копитата и колелата я бяха поразровили на отиване, а на връщане бягащите хора я бяха превърнали в тресавище.
Знаеше, че я наблюдават. Почти й олекна, когато трима елфи излязоха изпод клоните на дърветата още преди замъкът да се е скрил от погледа й.
Онзи по средата се ухили.
— Добър вечер, момиче. Името ми е лорд Ланкин и преди да ми говориш, ще направиш реверанс.
Тонът му подсказваше, че не съществува никаква възможност тя да се възпротиви. И мускулите й вече се подчиняваха.
Но Инци не би го послушала…
— Впрочем аз съм почти кралица тук — отбеляза тя.
За пръв път гледаше елф в лицето при обстоятелства, които й позволяваха да забелязва подробности. В момента този имаше високи скули и носеше косата си вързана на опашка. Бе покрил тялото си с всякакви парченца плат, дантели и кожа, явно подтикнат от убеждението, че на елфа всичко му приляга.
Той леко смръщи съвършения си нос.
— Има само една Кралица в Ланкър. Не си ти, това е ясно.
Маграт направи опит да се съсредоточи.
— И къде е тя в такъв случай?
Другите двама опънаха лъковете си и се прицелиха в нея.
— Търсиш Кралицата ли? Тогава ще те заведем при нея — заяви Ланкин. — Ако ти, госпожице, се каниш да използваш гнусния си железен лък, да те осведомя, че имаме още стрелци по дърветата.
От едната страна на пътеката нещо наистина прошумоля в листака, нопоследва тежко тупване.
Елфите видимо се посмутиха.
— Махнете се от пътя ми — нареди Маграт.
— Струва ми се, че се заблуждаваш жестоко — усмихна се още по-озъбено елфът, но тутакси посърна, щом негов съратник пльосна на земята от другата страна на пътеката.
— Видяхме теоще когато тръгна насам — продължи той. — Смелата девойка потегли да спаси любимия си! О колко романтично! Хванете я.
Сянка се надигна зад двамата елфи с лъковете, сграбчи главите им и ги блъсна една в друга.
После прекрачи над телата и когато Ланкин се обърна, му заби такова круше, че го запрати в дънера на близкото дърво.
Маграт извади меча си от ножницата.
Каквото и да беше това същество, изглеждаше по страшно от елфите. Беше кално и космато, приличаше на трол по телосложение, а ръката, с която посегна към оглавника на коня, сякаш се проточи от безкрая. Тя вдигна меча…
— Ууук?
— Свалете меча, госпожице, моля ви!
Гласът прозвуча някъде зад гърба й, но беше човешки и тревожен. Елфите никога не говореха неспокойно.
— Вие кои сте? — попита тя, без да се обърне Чудовището пред нея се ухили и жълтите му зъби лъснаха.
— Ъ-ъ, аз съм Пондър Стибънс. Магьосник. И той е магьосник.
— Не носи никакви дрехи!
— Ако желаете, ще го убедя да се изкъпе забърбори Пондър с намек за истерия в гласа. — След това винаги облича стар зелен халат.
Маграт се поотпусна. Човек, който говореше така, не можеше да бъде заплаха за никого, освен за себе си.
— И на чия страна сте, господин Магьоснико?
— Колцина от тях са тук?
— Ууук?
— Когато сляза от коня — предупреди Маграт, — той ще препусне. Бихте ли помолил своя… приятел да пусне оглавника? Иначе ще пострада.
— Ууук?
— Хъм… Не ми се струва много вероятно. Маграт се плъзна от седлото. Щом на коня му олекна от липсата на желязо, мигом препусна. Измина около два метра.
— Ууук.
Жребецът се мъчеше да стане. Маграт примига.
— Ъ-ъ… Той е малко ядосан в момента-обясни Пондър. — Един от… елфите… заби стрела в него.
— Но те веднага подчиняват хората по този начин!
— Ъ-ъ… Той не е човек.
— Ууук!
Исках да кажа в генетичния смисъл. Маграт бе срещала магьосници и преди. Случваше се някой от тях да посети Ланкър, но не се застояваше. Нещо в присъствието на Баба Вихронрав ги подтикваше да продължат по пътя си.
Не изглеждаха като Пондър Стибънс. Бе загубил по-голямата част от робата си, а от шапката бе останала само периферията. На оплесканото с кал лице изпъкваше пъстър оток над едното око.
— Те ли ви сториха това?
— Е, калта и скъсаните дрехи са заради… нали се сещате, гората. И се натъкнахме на…
— Ууук.
— …и прегазихме елфи няколко пъти. А иначе Библиотекарят ме фрасна.
— Ууук.
— И добре, че го направи — добави Пондър. — Просна ме в несвяст. Иначе щях да бъда като другите.
Лошо предчувствие за продължението на този разговор обзе Маграт.
— Кои други? — троснато попита тя.
— Вие сама ли сте тук?
— Кои други?
— Имате ли представа какво се случи? Маграт си спомни замъка и града.
— Бих се осмелила да предположа. Пондър врътна глава.
— Още по-лошо е, отколкото си мислите.
— Кои други? — настоя тя.
— Според мен несъмнено имаше пробив между континуумите и съм сигурен, че се наблюдава разлика между енергийните им равнища.
— Но кои други? — натърти Маграт.
Пондър Стибънс се озърташе нервно към рата наоколо.
— Да се махнем от пътеката. Наблизо има много елфи.
Той изчезна в шубраците. Маграт го последва и стигна до още един магьосник, подпрян на дърво както се опира стълба. Огромна усмивка набръчкваше лицето му.
— Ковчежникът — представи го Пондър. — Струва ми се, че прекалихме с хапчетата от сушени жаби. — Повиши глас. — Как… сте… господине?
— О, ще хапна още мъничко от печената невестулка, ако нямате нищо против — отвърна Ковчежникът, хилейки се весело на въздуха.
— Защо е толкова вдървен? — учуди се Маграт.
— Смятаме, че това е някакво странично въздействие.
— Не можете ли да му помогнете?
— И да нямаме по какво да минаваме над поточетата?
— Ела и утре, пекарю, но го донеси по-хрускав! — обади се Ковчежникът.
— Освен това изглежда напълно щастлив — отбеляза Пондър.
— Вие воин ли сте, госпожице?
— Моля?
— Е, питам заради бронята и останалото… Маграт сведе поглед. Още стискаше дръжката на меча. Шлемът все се смъкваше напред върху очите й, но тя го бе подплатила с парцал от сватбената рокля.
— Аз… ъ-ъ… да. Именно. Такава съм. Несъмнено. Да.
— Тук сте за сватбата, предполагам. Като нас.
— Правилно. Определено съм тук за сватбата. Вярно. — Тя хвана по-удобно меча. — Сега ми разкажете какво се случи. И отделете повече внимание на участта на другите.
— Ами… — Пондър разсеяно хвана края на разкъсаната си роба и започна да го усуква. — Всички отидохме да гледаме Представлението. Пиеса. Сещате се, нали? Актьорска игра. И беше много смешно. Имаше едни селяндури с огромни ботуши и сламени перуки. Суетяха се и играеха господари и господарки, но всичко объркваха. Наистина много смешно. Ковчежникът им се смя до насита. Е трябва да призная, че той се смее и ако види скали и дървета. Но всички се забавляваха. И тогава… тогава…
— Искам да знам всичко — подкани го Маграт.
— Е… Ами… Имаше нещо, което май не си спомням добре. Стори ми се, че е заради играта на онези хора. Тоест, изведнъж… изведнъж всичко започна да ми изглежда истинско. Разбирате ли за какво говоря?
— Не.
— Имаше един тип с червен нос и криви крака, той играеше Кралицата на Приказния народ или подобна особа и макар пак да си беше същият, внезапно… всичко ми се стори… всичко около мен изчезна, останаха само актьорите… и го имаше онзи хълм… Тоест, сигурно са били много способни, защото наистина повярвах… Май помня как по едно време някой ни помоли да ръкопляскаме… И всичко беше много странно, чуваше се пеене, беше прекрасно и… и…
— Ууук.
— После Библиотекарят ме фрасна — простодушно завърши Пондър.
— Защо?
— Най-добре е самият той да ви обясни.
— Ууук уук ийк. Ууук! Ууук!
— Кашляй, Джулия! Край на гуляя! — възкликна Ковчежникът.
— Не разбрах какво каза Библиотекарят — заяви Маграт.
— Ъ-ъ… Всички сме присъствали на проби между различните измерения — зае се да превежда Пондър. — Причинен от вярата. Представлението било последната дреболия, която отворила прохода. Наблизо сигурно е имало много крехка област на неустойчивост. Трудно е да се опише, но ако имате гумен лист и оловни тежести, бих могъл да ви покажа…
— Опитвате се да ми внушите, че онези… твари съществуват, защото хората вярват в тях?
— О, не. Допускам, че те и без това си съществуват. Но са тук, защото хората вярват в тях тук.
— Ууук.
— Библиотекарят побягнал и ни отнесъл. А те пуснали стрела по него.
— Иийк.
— Само го засърбяло.
— Ууук.
— Обикновено е кротък като агънце. Наистина!
— Ууук.
— Но не понася елфи. Миризмата им е сбъркана.
Ноздрите на Библиотекаря се разшириха.
Маграт не знаеше почти нищо за джунглите, но си представи човекоподобните по дърветата, които са надушили вонята на тигър. Не би им хрумнало да се възхищават на гладката козина или блестящите очи, защото твърде ясно виждат зъбите в устата.
— Да, би трябвало да е така. Джуджетата и троловете също ги мразят. Но не вярвам, че ги ненавиждат по-силно от мен.
— Не можете да се биете с всички — увери я Пондър. — Дойдоха на тълпи. Има и летящи. Биботекарят каза, че накарали хората да отнесат паднали дървета и разни други неща на хълма, за да повалят онези камъни. Нали ги знаете? Искали махнат камъните. Не знам с какво им пречат. — Видяхте ли вещици на Представлението? — попита Маграт.
— Вещици, вещици… — замънка Пондър.
— Непременно щяхте да ги забележите — добави Маграт. — Би трябвало да е имало една кльощава, която пронизва с поглед всички наоколо, и една ниска и пълна, която шумно чупи орехи и често се кикоти. И би трябвало да си говорят гръмогласно. Двете носят високи островърхи шапки.
— Не ми се вярва да съм ги виждал.
— Значи не са били там — отсъди Маграт. — Най-важното за вещицата е да се забелязва. — Замалко да добави, че никога не я е бивало в това, но се въздържа. — Аз отивам там.
— Имате нужда от цяла армия, госпожице. Всъщност още сега щяхте да загазите, ако Библиотекарят не се беше покатерил на дърветата.
— Но аз не разполагам с армия. Значи се налага да опитам сама, нали?
Този път Маграт успя да пришпори коня в галоп. Пондър я изпрати с поглед.
— Право да ти кажа, за всичко са виновни народните песни — сподели той с нощта.
— Ууук.
— Ще я убият, и още как.
— Ууук.
— Здрасти, господин Саксия, искам две халби змиорки, ако обичаш.
— Разбира се, може би такава е съдбата й или както там се наричаше.
— Ууук.
— Хилядолетна лапа и скариди. Пондър Стибънс придоби засрамен вид.
— Някой иска ли да тръгнем с нея?
— Ууук.
— Ау, гледай го какво направи с големия си часовник.
— Това „да“ ли беше?
— Ууук.
— Не питам теб, а него.
— Скок-подскок, ето го и нашето желе.
— Май може да се смята за „да“ — неохотно прецени Пондър.
— Ууук?
— Имам си чудесно ново елече.
— Само да не забравяме — подхвана Пондър, — че гробищата са претъпкани с хора, които са се втурвали напред храбро, но неразумно.
— Ууук.
— Какво каза той? — попита Ковчежникът, минаващ в момента през действителността на път за някое друго място.
— Според мен каза: „Бездруго гробищата се претъпкват рано или късно.“ Ох, да му се не види. Да вървим.
— О, да, о, да — подкрепи го Ковчежникът. — Пъхни пръстчета в ръкавичките, господин боцман!
— Уф, би ли млъкнал!
Маграт скочи от седлото и пусна коня.
Знаеше, че е близо до Танцьорите. В небето играеше пъстро сияние.
Как и се искаше да се прибере у дома…
Тук въздухът беше студен, прекалено студен лятна нощ. Маграт крачеше напред, а около нея снежинките се въртяха с ветреца и се стапяха в дъждовни капки.