Ридкъли се материализира в замъка и се вкопчи в една колона, докато си поеме дъх. След трансмиграцията пред очите му винаги подскачаха сини петънца.
Никой не му обърна внимание. В замъка цареше бъркотия.
Не всички се бяха разбягали по къщите си. През последните хилядолетия неведнъж армии бяха нахлували в Ланкър и представата за дебелите сигурни стени на замъка направо се бе вдълбала в народната памет. „Тичай в замъка.“ Затова в момента побираше почти цялото население на малката страна.
Ридкъли примига. Наоколо се щураха хора, на които пламенно говореше нисък младеж в хлабаво увиснала ризница и с ръка в превръзка през врата. Май само той се опитваше да овладее положението.
Щом се увери, че ще се задържи на краката си, Ридкъли го доближи.
— Какво става, млади… — Запъна се тъкмо когато Шон Ог го погледна. — Ах, тая лукава дяволица! — възкликна Ридкъли. — „Върви го вземи“, а? И аз налапах кукичката! Дори ако мога пак да направя номера, не знам къде бяхме!
— Господине? — учудено се обади Шон. Ридкъли тръсна глава.
— Та какво става все пак?
— Не знам! — завайка се Шон и аха да се раз плаче. — Като гледам, нападнаха ни елфи! Ама каквото и да чувам, не схващам! Някак са се промъкнали, докато е траело Представлението! Или е било иначе…
Ридкъли огледа уплашените суетящи се хора.
— А госпожица Маграт тръгна да се бие с тях сама!
— Коя е госпожица Маграт? — озадачи се Ридкъли.
— Тя ще става кралица! Младоженката! Не знаете ли? Маграт Чеснова!
Умът на Архиканцлера смилаше фактите само един по един.
— И защо е отпрашила?
— Те са пленили краля!
— А знаеш ли, че хванаха и Есме Вихронрав?
— Какво, и Баба Вихронрав ли?!
— Върнах се тук, за да я спася — обясни Ридкъли и проумя, че думите му прозвучаха или идиотски, или страхливо.
Шон обаче беше прекалено разстроен, за да забележи.
— Дано не са се захванали да съберат всички вещици. Щото трябва да спипат и мойто мамче, за да си попълнят колекцията.
— А, още не са ме сгащили — вметна Леля Ог зад гърба му.
— Мамо? Ти как влезе?
— На метла. Я изкарай хора с лъкове на покрива. Щом аз влязох оттам, може и други да ни навестят.
— Мамо, какво ще правим?
— Навсякъде се шматкат цели банди елфи — промърмори Леля, — а над Танцьорите се е разгоряло едно сияние…
— Трябва да ги нападнем! — развика се Казанунда — Да опитат хладната стомана!
— Ей, симпатяга е туй джудже! — похвали го Ридкъли. — Така те искам! Отивам да си взема арбалета!
— Твърде много са — сопна им се Леля.
— Мамо, Баба и госпожица Маграт са там — осведоми я Шон. — Госпожица Маграт май превъртя, навлече броня и отиде да се бие с всички тях!
— Но из хълмовете гъмжи от елфи — промълви Леля. — Двойна порция ад с десерт от още дяволи. Сигурна смърт.
— Смъртта поначало си е сигурна — напомни Ридкъли. — Поне туй не може да му се отрече на Смърт — можеш да разчиташ на него.
— Нямаме никакъв шанс — възрази Леля.
— Всъщност имаме поне един шанс — заинати се Ридкъли. — Не ги проумявам тия щуротии за континунунуумите, но от приказките на младия Стибънс излиза, че всичко трябва да се случи все някъде. Е, ясно ви е, че би могло да се случи и тук. Ако ще и шансът да е едно на милион, госпожо.
— А, бива — одобри Леля, — ама както аз го разбирам, на всеки Ридкъли, оцелял в бъркотията тая нощ, ще се паднат 999 999 умрели, нали?
— Вярно е, но хич не ми пука за всички ония скапаняци. Нека сами се погрижат за себе си. Така им се пада, като не ме канят на сватбите си.
— Какво?!
— А, нищо, нищо.
Шон направо подскачаше от крак на крак.
— Мамо, длъжни сме да се бием с тях!
— Я ги виж хората! — сряза го Леля Ог. — Вла-чат се като пребити кучета, подгизнали са знаят какво става! Туй не ти е армия!
— Мамо, мамо, мамо!
— Какво има пък сега?
— Ще ги надъхам, мамо! Тъй се прави, преди войските да влязат в битката! Чел съм книги! Изправяш се пред най-жалката сган, дръпващ им подходяща реч, надъхваш ги и се превръщат в страховита бойна сила!
— Да, като ги гледам, страх ме хваща, истина е.
— Не, ма мамо, те освирепяват!
Леля Ог отново огледа стотината ланкърски поданици. Хич не ги виждаше как ще се сбият с когото и да било.
— Шон, ти сериозно ли си проучил как се правят тия неща?
— Мамо, от пет години събирам всички броеве на „Лъкове и амуниции“ — укори я той.
— Е, опитай, щом се надяваш да успееш. Разтреперан от вълнение, Шон се качи на една маса. Извади меча си със здравата ръка и заудря с него по дъските, докато тълпата се смълча.
И той произнесе вдъхновяващо слово.
Съобщи, че техният крал е бил пленен, а евентуалната им кралица е тръгнала да го спасява. Напомни задълженията им като верноподаници. Изтъкна, че на други хора, които не присъстват, а се крият под леглата си вкъщи, след величавата победа ще им се прииска и те да са били тук, вместо под горепосочените легла… да, де, под леглата, дето ей сега ги спомена. Всъщност дори е по-добре, че са се събрали малцина, защото така ще се падне по-голям процент от славата на оцеляла глава, и, че в идните времена хората ще си спомнят този ден… каква ли дата сме днес… и гордо ще показват белезите си… Е, поне оцелелите гордо показват белезите си и вероятно ще бъдат черпени. Посъветва всички да подражават на ланкърската възвратно-постъпателна лисица, както и да стегнат сухожилията си, но оставяйки ги достатъчно гъвкави, за да движат ръцете и краката си. Всъщност сигурно е по-добре сега да ги поотпуснат, а да ги стегнат подходящо, когато му дойде времето. Натърти, че Ланкър очаква от всеки да изпълни дълга си. И… ъ-ъ… И… хъм… Моля ви… Леля Ог наруши спусналото се мълчание.
— Шон, те май обмислят словото ти. Защо не придружиш господин Магьосника и да му помогнеш с арбалета?
Тя кимна многозначително към стълбата.
Шон се поколеба, но не задълго. Забеляза искриците в очите на майка си.
Когато той излезе, Леля Ог се качи на същата маса.
— Чуйте сега какво е положението. Ако излезете навън, може и да ви се изпречат елфи. Но останете ли, непременно ще ви се изпреча аз. Признавам, елфите са по-страшнички от мен. Ама аз съм упорита.
Тъкачев нерешително вдигна ръка.
— Госпожо Ог…
— Кажи, Тъкачев.
— А по какво трябва да наподобяваме възвратно-постъпателната лисица?
Леля се почеса по ухото.
— Май си спомням. Задните й крака правят тъй, а в същото време предните правят ей тъй.
— Не, не, не! — възрази бакалинът Куорни. — Опашката й прави тъй, а краката — ей тъй.
— Туй не е възвратно-постъпателно движение а само обиколно — скастри го някой. — Ти май я бъркаш с кръглоопашатия оцелот.
Леля кимна.
— Е, значи се разбрахме.
— Чакайте, хич не съм убеден, че…
— Кажи, господин Куорни.
— Ох… Ами…
— Добре, много добре — обобщи Леля, щом зърна върналия се Шон. — Те тъкмо казваха, мойто момче, че словото ти ги е вдъхновило. Страхотно са се надъхали.
— Леле!
— И предполагам, че са готови да те последват чак отвъд портите адови.
Някой вдигна ръка.
— Госпожо Ог, и вие ли ще дойдете с нас?
— Ще се поразходя зад вас.
— О, тъй ли… Тогаз ще стигнем поне до портите адови.
— Изумително — подхвърли Казанунда на Леля, когато тълпата неохотно се запъти към оръжейната.
— Трябва само да знаеш как да подхванеш хората.
— Значи ще тръгнат, накъдето ги поведе някой Ог?
— Не е точно тъй — възрази Леля, — но ако не си търсят белята, ще вървят, накъдето ги следва някой Ог.
Маграт подмина последните дървета и планинската ливада се ширна пред нея.
Истинска вихрушка от облаци се въртеше над Танцьорите или поне над мястото, където стърча доскоро. В мъждукащата светлина успя да различи един-два камъка — проснати на хълма или търкулнати надолу.
А самото възвишение сияеше. И нещо се объркваше с околността. Извиваше се там, където не би трябвало. Разстоянията не бяха наред. Маграт си спомни една гравюра, пъхната вместо отбелязка в стара книга от онези в къщата й. Показваше лицето на стара грозница, но при по-втренчен поглед се откриваше и главата на млада жена — нос се превръщаше в шия, вежда в огърлица. Виждаше се ту единият образ, ту другият. Подобно на всеки друг, Маграт си кривеше очите до пълно оглупяване в желанието си да види и двата наведнъж.
Сега местността пред нея се държеше по абсолютно същия начин. Хълмът едновременно беше и ширнала се заснежена пустош. Ланкър и земята на елфите се мъчеха да заемат едно и също място.
Нахлуващата страна не се справяше особено добре. Ланкър се съпротивляваше.
На границата между двете воюващи земи имаше кръг от шатри, подобно на преден пост върху нападнат вражески бряг. Бяха пъстри и ярки. Всичко у елфите е прекрасно, докато образът не се смени изведнъж и не погледнеш от другата страна…
Нещо се мътеше. Неколцина елфи седяха на конете си, други извеждаха ездитните си животни измежду палатките.
Май се канеха да потеглят.
Кралицата седеше на импровизиран трон в шатрата си. Подпираше единия си лакът на об-легалката, а пръстите поглаждаха замислено уст ните й.
И други елфи седяха в полукръг наоколо, ма кар „седяха“ да не е най-точната дума. Те се изтягаха. Елфите успяваха да се настанят удобно и вър ху опънато въже. Тук имаше повече дантели и кадифе, а по-малко пера, макар това да не означаваше, че в шатрата е събрана аристокрацията. Елфите като че носеха всичко, което им харесваше в момента, защото не се съмняваха, че изглеждат зашеметяващо.35
Всички се взираха в Кралицата и отразяваха огледално настроенията й. Повтаряха усмивките й, а когато тя кажеше нещо смешно — според самата нея, — те се засмиваха.
В момента вниманието й беше насочено към Баба Вихронрав.
— Какво става, стара жено?
— Не е лесно, а? — отвърна Баба. — Ама ти си мислеше, че ще е лесно, нали?
— Направила си малко магии, така ли? Нещо се бори срещу нас.
— Няма магии — отрече Баба. — Никакви. Само че твърде дълго ви нямаше. Нещата се променят. Земята вече принадлежи на хората.
— Не е възможно — заяви Кралицата. — Хората вземат. Те орат с желязо. Опустошават земята.
— Някои вършат и туй, права си. А други връщат повече, отколкото са взели. Връщат обич. Пръстта се е просмукала в костите им. Те казват на земята каква е. Затуй са хората. Без тях Ланкър щеше да е само парче почва с малко зелени израстъци, дето нямаше да знаят, че са дървета. Събрани сме се в едно, госпожо — ние и земята. И тя вече не е само земя, ами страна. Досущ като укротен и подкован кон, като дресирано куче. Всеки път, когато хората забиваха плуг в земята или пускаха семе в нея, те я отдалечаваха от вас. Нещата се променят.
Верънс седеше до Кралицата. Зениците му се бяха свили до точици. Слабата замръзнала усмивка го уподобяваше на Ковчежника.
— Аха. Но когато се оженим — изрече Кралицата, — земята ще бъде принудена да ме приеме. Знам как сте си наредили живота. Да бъдеш крал не означава само да носиш корона. Кралят и страната са едно цяло. Кралят и кралицата — също. А аз ще бъда кралица.
Тя се усмихна на Баба. От двете страни на вещицата имаше по един елф. Баба знаеше, че още един стои зад гърба й. Само да шавнеше без разрешение и щеше да умре.
— Но какво ще бъдеш ти, тепърва ми предстои да реша — отрони Кралицата.
Вдигна своята изящно тънка ръка и сви палеца и показалеца в кръг пред очите си.
— А сега насам идва някоя в броня, която не й — по мярка, с меч, който не умее да върти, и брадва която едва успява да отлепи от земята. Защото е много романтично, нали? Как се казва?
— Маграт Чеснова.
— Тя е могъща заклинателка, предполагам?
— Познава билките. Кралицата се разсмя.
— Бих могла да я убия и оттук.
— Да — призна Баба, — но няма да е забавно а? Разковничето е в унижението.
Кралицата кимна.
— Знаеш ли, мислиш почти като елф.
— Скоро ще съмне — вметна Баба. — Ще бъде хубав ден. С ярка светлина.
— Но няма да се съмне навреме. Кралицата се изправи. Озърна се за миг към крал Верънс и се промени. От червена роклята й стана сребриста, събра светлината на факлите като люспи на риба. Косата й се разпусна и придоби друга форма, потъмня до цвета на зряла пшеница. И сякаш лека вълничка плисна по лицето й, преди да изрече:
— Е, какво ще кажеш?
Изглеждаше като Маграт. Или както Маграт си мечтаеше да изглежда, а може би такава я виждаше Верънс. Баба кимна. Като майсторка на безцеремонното гаднеене тутакси разпозна равна на себе си в Кралицата.
— Значи такава ще й се представиш.
— Непременно. Но накрая. Недей да я съжаляваш. Тя просто ще умре. А ти искаш ли да видиш каква можеше да бъдеш?
— Не.
— Толкова е лесно. Има и други времена в други светове. Бих могла да ти покажа истинската баба Вихронрав.
— Не.
— Сигурно е ужасно да знаеш, че нямаш приятели И никой няма да се натъжи, когато умреш, И никога не си докоснала ничие сърце.
— Да.
— Убедена съм, че си мислиш за това… в онези дълги вечери, когато никой не е около теб, но часовникът тиктака, а стаята е студена и тогава ти отваряш кутията, за да прочетеш…
Кралицата махна успокояващо с ръка, когато Баба понечи да се изтръгне от пазачите си.
— Не я убивайте. Тя е много по-забавна жива.
Маграт заби меча в калта и хвана в ръце бойната брадва.
От двете й страни гората сякаш напираше към пътеката. Елфите трябваше да минат оттук. Както изглеждаше, бяха стотици, а пък имаше една-единствена Маграт Чеснова.
Тя знаеше, че хората са измислили героичното съотношение на силите. Песните, баладите, сказанията и поемите просто гъмжаха от истории как сам човек се изправя срещу огромен брой врагове и ги побеждава.
Но сега започваше да проумява същината на проблема — наричаха ги песни, балади, сказания и поеми именно защото, направо казано, бяха далеч от истината.
Като се замислеше, не успяваше да си припомни дори един подобен случай, съхранен в историята.
В гората наблизо един елф вдигна лъка си, опъна тетивата и се прицели старателно.
Зад него изпращя съчка и той се обърна. Ковчежникът засия насреща му.
— Йо-хо-хо, вехто панталонче, протече ми човката.
Елфът завъртя лъка към него.
Два крака с хватателни пръсти се спуснаха о листака, сграбчиха го за раменете и се свиха рязко нагоре. Главата на елфа срещна с трясък дебел клон.
— Ууук.
— Все напред!
От другата страна на пътеката още един елф се прицели. И в този миг светът му се изплъзна.
Ето какво е съзнанието на елфите:
Има ги нормалните пет сетива, но всички са подчинени на шестото. В Света на Диска не са измислили отделна дума за тази сила, защото е прекалено слаба и на нея се натъкват само по-наблюдателните ковачи, като я наричат Любовта на желязото. И морските щурмани биха могли да я открият, само че е далеч по-сигурно да определят посоките по постоянното магическо поле на Диска. Все пак пчелите я усещат, но нали те усещат всичко? Гълъбите се ориентират по нея. И навсякъде из мултивселената елфите я използват, за да знаят точно къде се намират.
На хората очевидно им е трудно вечно да се мотаят в неудобната география. Хората винаги са леко залутани. Това им е основно свойство. И то обяснява почти всичко за тях.
Елфите никога не се лутат. Това им е основно свойство. И то обяснява почти всичко за тях.
Елфите винаги заемат абсолютно определено място. Потоците от сребриста сила смътно очертават околността. Различните твари също излъчват по малко от тази сила и така се открояват. Мускулите им преливат от силата, тя жужи в съзнанията им. И онези, които я опознаят, могат дори четат мисли по миниатюрните изменения в потоците.
За елфа светът е нещо, към което трябва да се пресегне, за да го сграбчи. Само да не беше ужасният метал, който засмуква силата и разкривява Вселената, състояща се от потоците й, подобно на тежест върху гумен лист. От метала елфите ослепяват и оглушават, той ги прави по-безпомощни и самотни, отколкото повечето хора изобщо могат да си представят…
Елфът падна възнак.
Пондър Стибънс отпусна върха на меча към земята.
Почти всеки друг би загърбил случката веднага. Но окаяната участ на Пондър бе да търси смисъл в този равнодушен свят.
— Та аз едва го одрасках… — промърмори той на себе си.
Монасите от Ордена на свежарите, чийто малък, но изключителен манастир се е сгушил в наистина свежарска и закътана долина до подножието на Овнерог, подлагат новия послушник на изпитание. Въвеждат го в зала, пълна с всевъзможни дрехи, и му задават въпроса: „Синко, коя от тях е най-изискана?“ Правилният отговор гласи: „Която си избера.“