— „И я целунах в храстите, когато славейчето…“ Пейте, бе, копелета! Две, три!
Не знаеха къде са, нито къде са били. Не преливаха и от увереност кои са. Ланкърската трупа обаче изпадна в състояние, когато е по-лесно да продължиш, отколкото да спреш. Песните привличаха елфите, но ги и омайваха…
Танцьорите се въртяха и подскачаха по пътеките. Щурееха из усамотени махали и елфите оставяха на мира онези, които изтезаваха в заревото на подпалените къщурки, за да се скупчат към песента…
— „И тра-ла-ла…“ ПРАС! „И тра-ла-ла!…“ Шестте тояги си свършиха работата в пълно съответствие с ритъма на танца.
— Джейсън, къде отиваме?
— Като гледам, слязохме по Хлъзгавата падина и доближаваме града от другата страна — предположи Джейсън, подминавайки със скок Пекарев — Не спирай, Коларов!
— Джейсън, акордеонът се пълни с вода!
— Хич да не ти пука! Те няма да усетят разликата! Пак си го бива за народна музика!
— Джейсън, последния път май си строших тоягата!
— Играй, Калайджийски! Ей, момци… Да изкараме ли „Га брахме граха“? Тъй и тъй сме тука, що да не порепетираме?
— Ей там отпред има някакви — осведоми го Шивачев при следващия подскок. — Зърнах факли.
— Хора… две, три… или елфи?
— Де да знам!
Джейсън се завъртя и отстъпи.
— Ей, нашичкият Джейсън, ти ли си?
Той прихна, когато гласът отекна между мокрите дървета.
— Туй е мойто мамче! Ей го и нашичкия Шон. И… още доста хора! Отървахме се, момци!
— Джейсън… — смънка Коларов.
— К’во има?
— Ами не знам мога ли да спра!
Кралицата прецени отражението си в малкото огледало, прикрепено към пръта на шатрата.
— Защо се гледаш? — попита Баба. — И какво виждаш ти?
— Каквото пожелая — отвърна Кралицата. — Това ти е известно. А сега… Да потегляме към замъка. Вържете й ръцете, но оставете краката й свободни.
Пак заръмя, но около камъните дъждът се превръщаше в лапавица. Водата се стичаше по косата на Маграт и поне временно приглаждаше сплъстените кичури.
Мъгла се кълбеше между дърветата, където се сражаваха лятото и зимата.
Маграт наблюдаваше приготовленията на елфическия кралски двор. Различи фигурата на Верънс, който пристъпяше като кукла на конци. А Баба Вихронрав беше вързана с дълго въже за коня на Кралицата.
Копитата зажвакаха в калта. По хамутите на конете пееха десетки сребърни звънчета.
Елфите в замъка, нощта на видения и сенки бяха само стегнат възел в паметта и. Но дрънченето на тези звънчета сякаш стържеше с пила по зъбите й.
Кралицата спря шествието на няколко крачки от нея.
— А, смелата девойка. Значи си дошла сам-самичка да спасиш годеника си? Колко мило. Някой да я убие.
Един елф пришпори коня си и вдигна меча за удар. Маграт стисна по-здраво бойната брадва.
Някъде зад нея тетива се удари глухо в дърво. Елфът подскочи в седлото. Следващият — също. Стрелата продължи нататък, но кривна над един от повалените Танцьори.
В следващия миг събраната от кол и въже армия на Шон Ог се втурна напред откъм гората. С изключение на Ридкъли, който трескаво опъваше тетивата на арбалета си.
Кралицата не се изненада.
— Само стотина… Какво ще кажеш, Есме Вихронрав? Доблестна последна битка. Прекрасно е нали? Просто обожавам мисленето на хората. Винаги подражават на песните.
— Я слез от тоя кон и ми ела! — кресна Маграт Кралицата й се усмихна.
Шон го почувства. И Ридкъли. И Пондър. Очарованието се разстла над тях.
Елфите се страхуват от желязото, но не е задължително да го доближават.
Не можеш да се сражаваш срещу елфи, защото пред тях си нищожество. И е правилно да си толкова нищожен. А те са прекрасни. Но ти не си. Образно казано, в сравнение с тях ти си онова хлапе, което никой не иска в отбора си и предпочита пред него дори дебелака с вечно запушената ноздра. Ти си онзи, на когото не обясняват правилата, докато не се окаже, че си загубил играта, после пък не ти обясняват и новите правила. Ти си онзи, комуто е добре известно, че интересните неща се случват само на другите. В очарованието на елфите са събрани накуп всички тези изгарящи отвътре преживявания. Не можеш да се биеш с елф. Щом си безполезен, щом си тъп, щом си човек, няма да победиш. Не е предвидено в устройството на Вселената…
Ловците разказват, че понякога се случва животно да излезе от храстите и да си стои в очакване на острото копие…
Маграт успя да вдигне брадвата почти до раменете си, но ръцете й се отпуснаха вяло. Единственото благопристойно състояние на човек пред елф беше срамът. Тя крещя толкова грубо на това прекрасно същество…
Кралицата слезе от коня и прекрачи към нея.
— Не я пипай — обади се Баба.
— Да, ти ми се опълчваш — кимна Кралицата.
— Не разбираш ли, че няма значение? Ще превземем Ланкър без бой. И ти нищо не можеш да сториш. Я погледни тази храбра армийка — стоят като овце. Колко лесно се въодушевяват хората…
Баба заби поглед в ботушите си.
— Няма да властваш, докато съм жива.
— Този път никакви хитрини — отсече Кралицата. — Няма да ти помогне онази глупава дебелана с кесията бонбони.
— И туй забеляза, а? — поклати глава Баба. — Е, Гита го направи за добро, изкуфялата дъртофелница. Имаш ли нещо против да поседна?
— Седни, разбира се — смили се Кралицата. — Все пак вече си стара жена.
Тя кимна на стоящите наоколо елфи. Баба, чиито китки бяха стегнати зад гърба, се отпусна с облекчение на един ръбат камък.
— И туй го има във вещерството — отбеляза тя.
— Не че ти запазва младостта, ама ти удължава старостта. Естествено вие не остарявате — добави.
— Така е наистина.
— Но подозирам, че е възможно да бъдете смалени.
Усмивката на Кралицата не се стопи, затова пък се смръзна. Случва се, когато смеещият се не е особено сигурен какво е чул току-що и не знае какво да каже.
— Ти се набърка в пиеса — продължи Баба. — Досещам се, че не знаеш какво направи. Пиесите и книгите… трябва да ги държиш под око тия гадорийки. Подвеждат. И ще се постарая тъкмо туй да те сполети. — Тя кимна на един елф, покрит със сини шарки и лошо ощавени кожи. — Не е ли тъй Грахов Цвят?
Веждите на Кралицата се събраха.
— Това не е името му.
Баба обърна сияйната си усмивка към нея.
— Ще видим. Напоследък хората се размножиха, повечко от тях живеят в градовете и, кажи-речи, нищичко не знаят за елфите. И имат желязо в главите си.
Закъсняхте.
— Не — възрази Кралицата. — Хората винаги ще имат нужда от нас.
— Не сте им потребни. Е, понякога ви искат. Туй е друго. Ама вие можете да им дадете само злато, дето се изпарява сутринта.
— Някои биха казали, че им стига и злато за една нощ.
— Не стига.
— По-добро е от желязото, плиткоумна бабичко, глупаво дете, което само остаря, но не постигна нищо.
— Не е по-добро. Само е меко и блестящо. Приятно е за гледане, ама е адски безполезно. — Гласът на Баба оставаше спокоен и равен. — Тук обаче е истински свят, госпожо. Ей туй ми се наложи да проумея. И го обитават истински хора. Нямате право да им се месите. И без теб им е тежичко да са хора. Хич не им трябвате и вие, да им се размотавате наоколо с лъскавите си коси, искрящи очи и блестящо злато. Да се промъквате обиколно през живота, да си оставате вечно млади, само да пеете и на нищичко да не се научавате.
— Невинаги си мислила така.
— Беше отдавна. И може да съм дърта, госпожо, ама не съм изкуфяла. Ти не си никаква богиня. Не че имам нещо против боговете и богините, стига да си знаят мястото. Само че трябва да са такива, каквито ние си ги измислим. И когато вече не са ни потребни, ще си ги разпарчетосваме, та да ползваме частите, ясно? И ако елфите са далеч, далеч оттук в приказната страна… Е, може би хората имат нужда и от тях, за да преживеят времето на желязото. Но няма да търпя елфи тук. Карате ни да жадуваме каквото не можем да имаме, а онуй, което ни давате, нищо не струва, обаче вземате всичко. Остават ни само студеният хълм, празнотата и смехът на елфите. — Вещицата си пое дъх. — Тъй че грабвайте си дупетата под мишница и да ви няма!
— Накарай ни да си отидем, бабичко.
— Тъкмо туй очаквах да ми речеш.
— Ние не искаме целия свят. Ще се задоволим и с това малко кралство. Ще го вземем, ако ще и да не ни иска.
— Само през трупа ми, госпожо.
— Щом това е задължителното условие… Кралицата удари мислено като котка. Баба Вихронрав се отметна назад за миг.
— Госпожо…
— Слушам те.
— Няма правила, нали?
— Правила? Какво означава тази дума? — учуди се Кралицата.
— Тъй си и мислех… — поклати глава Баба.
— Гита Ог!
Леля си наложи да завърти главата си към нея — Кажи, Есме.
— Мойта кутия. Знаеш я. Ти ще се сетиш какво да правиш.
Баба Вихронрав се усмихна. И главата на Кралицата се изви рязко, сякаш някой я зашлеви.
— Научила си се, значи…
— О, да. Знаеш, че никога не пристъпих в твоя кръг. Виждах накъде ще ме поведе. Затуй бях принудена да се уча сама. През целия си живот. По трудния начин. Труден е, ама не колкото лесния. Учех се — от троловете, от джуджетата, от хората. Дори от камъчетата.
Кралицата заговори по-тихо.
— Няма да бъдеш убита. Обещавам ти. Ще те оставя жива, за да бълнуваш и да се лигавиш, да мърсуваш в дрехите си и да се влачиш от праг на праг, та да ти подхвърлят огризки. И всички ще те сочат: „Ето я лудата бабичка.“
— И сега го казват — вметна Баба. — Когато си мислят, че не ги чувам.
— Но вътре ще запазя — продължи Кралицата, без да я слуша — мъничка частица от теб, за да гледа през очите ти и да знае в какво се е превърнала. И не ще има кой да ти помогне. — Кралицата пристъпи по-наблизо и очите й се свиха до точици от омраза. — Никакво милосърдие към лудата бабичка. Не можеш да си представиш какво ще почнеш да ядеш, за да оцелееш. А ние ще бъдем винаги с теб в главата ти, за да ти напомняме. Ти можеше да бъдеш велика, можеше да постигнеш какво ли не. И ти ще знаеш това, ще се молиш през дългата тъмна нощ за мълчанието на елфите.
Кралицата изобщо не очакваше, че ръката на Баба ще се стрелне, изтръсквайки парчета от въжето, и ще я цапардоса през лицето.
— С туй ли ще ме плашиш, а? Мен, която остарявам?
Ръката на Кралицата бавно се вдигна да докосне синкавия отпечатък на бузата й. Другите елфи опънаха лъковете си и очакваха заповедта.
— Вървете си — натърти Баба. — Ти се смяташ за нещо като богиня, госпожо, ама нищичко не си разбрала. Каквото не умира, не може да живее. Каквото не живее, не може да се промени. Каквото не се променя, не може да се поучи. И най-мъничката твар, дето умира в тревата, знае повече от теб. Права си. Вече съм по-стара. Живяла си по-дълго от мен, ама аз съм по-стара от теб. И по-добра. Е, туй не е много трудно, госпожо.
Кралицата удари диво. Отразената сила на мисления замах събори Леля Ог на колене. А Баба Вихронрав примига.
— Бива си те — изграчи тя. — Но още стоя и не коленича. И още имам сила…
Един елф се свлече на земята. Този път Кралицата се олюля.
— О, нямам време за това — изфуча тя и щракна с пръсти.
Почака и се огледа към своите елфи.
— Не могат да стрелят — осведоми я Баба. — Пък и ти не би искала, нали? Твърде простичък край!
— Не е възможно да им попречиш! Нямаш такава сила!
— Искаш ли да научиш каква сила имам, госпожо? Тук, на тревата на Ланкър?
Тя пристъпи напред и от мощта й въздухът запращя. Кралицата беше принудена да отстъпи.
— На собствената ми земя? — изрече Баба. Пак й удари шамар, едва ли не гальовно.
— Какво става, а? — попита Баба. — Нима не можеш да ми се опълчиш? Къде е сега твойта сила, госпожо? Хайде, събери силата си, госпожо!
— Ах, ти, глупава дъртофелнице!
Усетиха го всички живи твари на два километра околовръст. Малки животинки умряха. Птици падаха от небето. И елфи, и хора се строполиха на земята, стиснали с длани главите си.
А в градината на Баба Вихронрав пчелите излетяха от кошерите.
Струяха като прегрята пара, сблъскваха се. Боботещото жужене на търтеите се смесваше с трескавото бръмчене на пчелите-работнички.
Но още по-силно се чуваше пронизителният звук, издаван от цариците.
Роевете се издигнаха в спирала над поляната, обиколиха я веднъж и полетяха. С тях се сливаха други, изскочили от първобитни кошери в задни дворове, от хралупи в дърветата. Небето почерня.
След малко в грамадния облак пролича някакъв ред. Отстрани търтеите тътнеха като бомбардировачи. Хилядите телца на работничките образуваха конус. А на върха му бяха стотината царици.
Полята притихнаха, когато роят на роевете прелетя като стрела над тях.
Цветята стърчаха самотни. Нектарът се стичаше неизпит.
Пчелите се устремиха към Танцьорите.
Баба Вихронрав падна на колене стиснала главата си.
— Не…
— О, да — възрази Кралицата.
Есме Вихронрав вдигна ръце. Пръстите й се сгърчиха от усилие и болка.
Маграт откри, че може да движи очите си. Останалата част от нея се чувстваше слаба и безполезна въпреки плетената броня и нагръдника. Значи това беше краят. Хилядолетният призрак на кралица Инци й се смееше. Тя не би се предала. А Маграт не се различаваше по нищо от десетките превзети, сковано пристъпящи женички, които само са се размотавали в дългите си рокли и са осигурявали продължението на кралската династия…
От небето се изсипа пчелен облак.
Баба Вихронрав се обърна към Маграт, която чу ясно гласа в главата си.
— Е, искаш ли да си кралица? И Маграт се освободи.
Усети как немощта изчезна, а от шлема на главата й сякаш се надигна неподправеният дух на Инци.
Още пчели се спускаха и покриваха свитото тяло на старата вещица.
Кралицата се обърна и усмивката й замръзна, щом видя как Маграт се изпъчи, закрачи към нея и без да се замисли, вдигна брадвата и я стовари в широка дъга.
Кралицата се оказа по-пъргава. Пръстите й се вкопчиха в китката на Маграт.
— О, тъй ли? — ухили се тя в лицето й. — Нима? Завъртя и брадвата падна от ръката на Маграт.
— И ти си искала да бъдеш вещица! Пчелите се стелеха като кафява мъгла и скриваха елфите — бяха твърде малка цел за стрелите, не се поддаваха на очарование, затова пък ги изпълваше решимост да убиват.
Маграт усети как костите в китката й застъргаха.
— Със старата вещица е свършено — сподели Кралицата, принуждавайки Маграт да се превие. — Няма да твърдя, че нищо не умееше. Но не беше достатъчно добра. Ти пък изобщо не ставаш за нищо.
Бавно и неумолимо навеждаше лицето й към земята.
— Защо ти не опиташ с някоя магия? — подхвърли Кралицата.
Маграт я ритна. Желязото срещна с пращене коляното на Кралицата, която изкуцука назад. Маграт се метна към нея, сграбчи я през кръста и я повали на тревата.
Изуми се, че е толкова лека. И Маграт беше кльощава, но Кралицата май изобщо не тежеше в ръцете й.
— Я гледай — надвеси се над лицето й, — че ти си била едното нищо. Всичко е в съзнанието, нали? Без очарованието ти си… …почти триъгълно лице, мъничка устица, дребен нос, но очите бяха по-големи от човешките и сега се вторачиха в Маграт с вцепенен ужас.
— Желязо… — прошепна Кралицата. Пръстите й се впиха в мишниците на Маграт, но в тях нямаше сила. Силата на елфите е в способността им да убеждават другите, че са слаби.
Маграт долови как Кралицата отчаяно напира към съзнанието й, но не успява. Шлемът… …бе паднал в калта на няколко стъпки от тях.
Имаше време само да си помисли, че по-добре да не се бе сещала, когато Кралицата нападна отново, избухвайки в колебанието й като свръхнова звезда.
Маграт беше нищо. Тя нямаше никакво значение. Беше толкова нищожна и маловажна, че дори някоя абсолютно нищожна и неимоверно маловажна твар не би я удостоила с презрението си. Като посегна на Кралицата, несъмнено заслужи да прекара цяла вечност в мъки. Не можеше да владее тялото си. И не заслужаваше. Тя не заслужаваше нищо.
Пренебрежението я биеше като градушка и разкъсваше духовната й цялост на парченца.
Никога за нищо няма да е годна. Никога няма да е красива, умна или силна. Изобщо няма да бъде нещо.
Самочувствие ли? На какво отгоре?
Успяваше да види само очите на Кралицата. И единственото й желание беше да пропадне в тях…
Отмиването на всичко от главата на Маграт Чеснова продължаваше с несекващ грохот, разпарцалосваше все нови слоеве от душата й… …докато не оголи ядрото.
Тя сви пръстите си в юмрук и го стовари между очите на Кралицата.
Настъпи миг на гибелно объркване, преди Кралицата да изпищи, и Маграт се възползва от него за повторен удар.
Не може в кошера да има повече от една царица. Муш! Гриз!
Двете се претърколиха в калта. Маграт не обърна внимание на пробождащата болка в крака си. Не забелязваше и шума наоколо, обаче напипа бойната брадва, когато цопнаха в тинеста локва. Кралицата впиваше пръсти в нея, но отново нямаше сили и Маграт успя да се надигне на колене вдигна брадвата… …и чак тогава се заслуша.
Тишината се сгъстяваше над елфите на кралицата и набързо стъкмената армия на Шон Ог, а очарованието избледняваше.
Пред залязващата луна се очертаваше някаква фигура.
И ветрецът носеше миризмата й.
Дъх на клетки за лъвове и гниещи листа.
— Той се върна — промълви Леля.
Озърна се — с грейнало лице Ридкъли вдигаше арбалета към рамото си.
— Я го свали туй!
— Само погледнете какви рога…
— Свали го, казах!
— Но…
— Стрелата просто ще мине през него. Не виждаш ли дърветата зад тялото му? Всъщност той не е тук. Не може да мине през оня праг. Но пък може да изпрати мислите си.
— Аз обаче надушвам…
— Ако беше тук, отдавна да сме се натръшкали.
Елфите се отдръпваха, за да мине Кралят. Задните му крайници не бяха приспособени за ходене на два крака. Коленете се сгъваха в обратната посока, пък и копитата бяха възголемички.
Не погледна никого, а бавно доближи повалената Кралица. Маграт стана и несигурно залюля брадвата в ръцете си.
Кралицата скочи и вдигна ръце, устните й се отвориха за първите думи от някакво проклятие…
Кралят протегна ръка към нея и изрече нещо.
Само Маграт го чу.
Май беше за среща под лунните лъчи, както обясняваше по-късно.
И те се събудиха.
Слънцето се бе издигнало високо над Ръба. Хората се изправяха и се споглеждаха.
Никъде не се мяркаше елф.
Леля Ог първа си възвърна дар-словото. Общо взето, вещиците винаги се приспособяват към това, което го има, вместо да се вкопчват упорито в онова, което би трябвало да го има.
Озърна се към възвишението.
— Първата ни работа, ама първата, е да побием пак камъните.
— Втората — поправи я Маграт.
И двете сведоха поглед към неподвижното тяло на Баба Вихронрав. Няколко отплеснали се от роевете си пчели кръжаха омърлушено в тревата около главата й.
Леля намигна на Маграт.
— Добре го даваш, момиче. Не съм вярвала, че си толкоз жилава, та да преживееш такъв тормоз. Аз направо щях да си изпусна мехура.
— Имах опит — мрачно отвърна Маграт. Леля Ог поизви вежди, но си замълча. Побутна Баба Вихронрав с върха на ботуша си.
— Събуди се, Есме. Браво на теб. Победихме.
— Есме?
Ридкъли коленичи тромаво и хвана едната й ръка.
— Май се е изцедила докрай — задърдори Леля. — Освободи Маграт, пък и преди туй…
Ридкъли вдигна глава.
— Тя е мъртва.
Подпъхна двете си ръце под тялото и се изправи непохватно.
— А, няма да ни скрои такъв номер — отрече Леля, но с гласа на човек, който кара по инерция защото мозъкът му се е изключил.
— Тя не диша и не напипах пулс — сопна се магьосникът.
— Сигурно почива.
— О, да…
Високо в синьото небе кръжаха пчели.