Пондър и Библиотекарят помогнаха във влаченето на камъните нагоре по склона, като понякога използваха Ковчежника вместо лост. Той отново бе навлязъл във фазата на вдървяване.
Пондър забеляза колко необикновено твърди са камъните и личеше, че в прастари времена са се топили и охлаждали.
Джейсън Ог го завари дълбоко умислен пред един камък. Пондър държеше пирон на връвчица. Но вместо да виси, пиронът опъваше връвчицата почти водоравно, сякаш отчаяно се стремеше към камъка. Връвчицата бръмчеше. Пондър зяпаше като хипнотизиран.
Джейсън се поколеба. Рядко срещаше магьосници и изобщо не знаеше как човек трябва да се отнася с тях. Чу магьосника да мърмори:
— Засмуква го. Но защо го засмуква! Ковачът не се обади. Пондър продължи:
— Може би освен желязото има и… желязо, което обича желязото? Или мъжко желязо и женско желязо? Или просто желязо и кралско желязо? Някакво желязо, което съдържа нещо друго? Едно желязо, което създава тежест в света, и друго, което се търкаля надолу по гумения лист?
Ковчежникът и Библиотекарят дойдоха при него. Взряха се в шаващия пирон.
— По дяволите! — избълва Пондър и пусна връвчицата.
Пиронът издрънча и прилепна към камъка.
Пондър се обърна към другите с измъчената гримаса на човек, комуто предстои да разглоби цялата огромна тракаща машинария на Вселената, но разполага само с кламер.
— Как я караш, господин Слънчо? — подвикна Ковчежникът.
Чувстваше се горе-долу бодър на чист въздух и без крясъци наблизо.
— Скали! Защо ли си губя времето с някакви каменни буци? Кога са разкрили нещо някому? Да ви призная, господине, понякога си мисля, че някъде там има неогледен океан от истина, а аз само си седя на брега и си играя с… с камъчета.
Той ритна побития камък.
— Но някой ден ще измислим как да преплуваме този океан. — Пондър въздъхна. — Да вървим. Май е време да се върнем в замъка.
Библиотекарят ги погледа, докато не догониха уморените мъже, които се влачеха през долината. После дръпна пирона няколко пъти. Наблюдаваше как литва обратно към камъка.
— Ууук.
Той се взря в очите на Джейсън Ог. И го изненада, като намигна.
Понякога, ако наистина разглеждаш внимателно камъчетата, можеш да научиш нещо за океана.
Часовникът тиктакаше.
В къщата на Баба Вихронрав тегнеше мразовита мрачна утрин, когато Леля Ог отвори кутията.
Всеки в Ланкър знаеше за тайнствената кутия на Есме Вихронрав. Според различните слухове вътре имало книга със заклинания, малка лична Вселена, пенкилер за всички болежки, нотариални актове за изчезнали земи или няколко тона злато, което вече беше изсилване, защото кутията едва надвишаваше една педя на дължина. Дори Леля Ог само бе чувала за завещанието.
Изпита леко разочарование, но не и изненада, след като откри два големи плика, снопче писма и няколко обичайни дреболии на дъното.
Извади книжата. Първият плик бе адресиран до нея: „За Гитъ Огъ. Прочити туй ВЕДНАГЪ.“ Вторият плик беше по-малък и надписът гласеше: „Завещание на Есмерелда Вихронрав, умрела на летния празник“.
Писмата бяха вързани с шнурче. Бяха много стари. Парченца жълтеникава хартия паднаха от краищата им, когато Маграт ги взе.
— Всички са за нея.
— Нищо странно — отвърна Леля. — Всеки може да получава писма.
— А тези дреболии на дъното приличат на камъчета. — Маграт взе едно. — В това има от онези дребни вкаменелости, увити на спирала. А пък това… май е червеникавият камък, от който са направени и Танцьорите. Ето, една игла за шиене се е лепнала за него. Странно…
— Есме винаги се е заглеждала в дреболиите. Все се опитваше да стигне до същината.
Двете млъкнаха замалко, тишината се спусна около тях и запълни кухнята, а тихото тиктакане на часовника я режеше полека на късчета.
— Не съм си и помисляла, че ще правим това — подхвана Маграт след малко. — Не съм очаквала да четем завещанието й. Представях си, че ще продължава вечно в същия дух.
— Да, ама гледай какво стана. Времето е голям гадняр, все ни прецаква.
— Лельо…
— Кажи, миличка.
— Не разбирам. Тя ти беше приятелка, но не ми изглеждаш… ами… разстроена.
— Е, погребала съм неколцина съпрузи и едно-две дечица. Свиква се. Пък и дори да не е отишла в по-добър свят от тоя, тутакси ще се запретне да го оправи.
— Лельо…
— Кажи, миличка.
— А ти знаеше ли за писмото?
— Кое писмо?
— Писмото до Верънс.
— Нищичко не знам за никакво писмо до Верънс.
— Трябва да го е получил седмици преди да се върнем. Сигурно го е изпратила дори преди да се отбием в Анкх-Морпорк.
Доколкото Маграт можеше да прецени, Леля Ог изглеждаше искрено озадачена.
— Ох, да му се не знае… Ей за това писмо ти говоря.
Извади го изпод нагръдника на бронята.
Леля Ог се зачете.
„Драго величество, с туй те известявам, че Маграт Чесновъ ще да се прибере в Ланкър по някое време около Вторника на ракиения казан. Вер-но, тя си е Мокра кокошкъ, ама е чистницъ, пък и зъбите й са здрави. Ако още ти е текнало да си я земеш за жена, почвай да уреждаш работата без много-много да се бавиш. Щото речеш ли да й искаш ръката и тям подобни, има да те разиграва безкрай. Нема друга като Маграт, дето тъй да си пречи самичка. Хич не знае какво й се ще. Пък ти си Крал и можеш да правиш каквото ти щукне. Подреди й живота, преди да я прихване нещо.
PS. Дочух разни приказки, че и вещиците щели да плащат данъци, ама никой крал в Ланкър не е опитвал тоя номер от години, ти също се поучи от примера им. Твоя в добро здраве (засега). ПРИЯТЕЛКА (Г-ЖА).“
Тиктакането бродираше одеялото на мълчанието.
Леля Ог се обърна да погледне стрелките.
— Тя е уредила всичко! — възмути се Маграт. — Знаеш го какъв е Верънс. Тоест… Тя всъщност не се е постарала да прикрие от кого е писмото, нали? А когато се върнах, всичко беше готово…
— Ти какво щеше да направиш, ако не беше готово? — попита Леля Ог.
Маграт се стъписа за миг.
— Ами щях… Е, ако той ми беше… Аз бих…
— Пак щеше да се омъжваш днес, нали? — пожела да се увери Леля, но някак разсеяно, сякаш мислеше за друго.
— Е, зависи от…
— Нали туй искаше?
— Да, разбира се, обаче…
— Значи всичко е наред — промълви Леля с гласа си за недорасли дечица, както го определяше Маграт.
— Но тя ме изтика настрана от всичко, затвори ме в замъка и аз така се вбесих, че… — …че се изрепчи на Кралицата. И дори я хвана за гушата. Така те искам. Предишната Маграт нямаше да стори туй, нали? Есме винаги гледаше в същината. Я бъди добро момиче — отвори задната врата и погледни дървата за огрев.
— Но аз я мразех с цялата си душа, а сега тя е мъртва!
— Да, миличка. Направи туй за Леля — кажи ми колко са дървата.
Маграт отвори уста да изрече „Впрочем аз съм почти кралица“, но се отказа. Сговорчиво отвори вратата и погледна дървата.
— Доста са — съобщи, след като си издуха носа. — Май наскоро са цепени още.
— И вчера е навила часовника — промърмори Леля. — И кутийката с чая е пълна до половината, вече проверих.
— Е, и?
— Не е била сигурна. Хъм…
Леля отвори предназначения за нея плик. Беше по-плосък от онзи със завещанието и в него имаше едно-единствено картонче. Щом прочете думите, тя го пусна на масата.
— Да вървим, че няма много време!
— Какво ти става?
— Вземи захарницата!
Леля отвори вратата с трясък и хукна към метлата си.
— Хайде, де!
Маграт погледна картончето. Почеркът й беше познат. Бе виждала думите няколко пъти, когато навестяваше ненадейно Баба Вихронрав.
„НИ СЪМ УМРЕЛА.“
— Стой! Кой идва?
— А бе, Шон, ти защо стърчиш на стража с тая ръка в превръзка?
— Дългът ме зове, мамо.
— Добре. Веднага ни пусни да влезем.
— Приятел или враг си, мамо?
— Шон, нали с мен е нашта почти кралица Маграт?
— Да, ама ти трябва да…
— Веднага, казах!
— Стига, ма мамо-о…
Маграт се стараеше да не изостане от Леля, която подтичваше пъргаво през замъка.
— Магьосникът е прав. Разбери, че тя е мъртва. Не те коря, че се надяваш, но аз мога да позная кога някой е умрял.
— Не можеш. Помня как преди години дотича в къщата ми разревана и се оказа, че тя само се отнесла в Заемане. Май оттогаз започна да използва картончето.
— Но…
— Не е била сигурна какво ще се случи — добави Леля. — Туй ми е предостатъчно.
— Лельо…
— Няма как да знаеш, докато не провериш — обяви Леля Ог собствения си Принцип на неопределеността.
И срита вратата към Голямата зала.
— А бе, какво е всичкото туй? Ридкъли скочи смутен от креслото.
— Е, стори ми се, че не е редно да я оставим тук сама…
— Леле-мале — въздъхна Леля, щом обхвана с поглед мрачната картинка. — Свещи и лилии. Хващам се на бас, че сам си ги брал в градината. И сте я затворили между стени! — Ами…
— И никому не е хрумнало да остави отворен поне един скапан прозорец! Не ги ли чувате?
Леля се огледа трескаво и награби сребърен свещник.
— Не! — изтръгна го от ръката й Маграт. — Впрочем… — вметна тя и замахна — …това тук… — прицели се — …почти е моят замък.
Свещникът се превъртя във въздуха и се заби точно по средата на огромен прозорец с цветни стъкла.
Ярки слънчеви лъчи плиснаха към масата и движението им беше ясно различимо в бавното магическо поле на Диска. А с тях като топчета по улей нахлуха пчелите.
Роят накаца по главата на вещицата и образува една доста опасна перука.
— Вие какво сте… — започна Ридкъли.
— Тя ще се перчи седмици наред — прекъсна го Леля. — Досега никой не го е правил с пчели. Защото съзнанието им е навсякъде, схващаш ли? А не в една пчела. То е в целия рой.
— Но какво…
Пръстите на Баба Вихронрав трепнаха. После и клепачите.
Тя се надигна много бавно и седна. Трудничко спря погледа си върху Маграт и Леля Ог.
— Изззкам букет цветя, казззан мед и някого ззза жилене.
— Есме, донесох ти захарницата — побърза да съобщи Леля.
Баба впи гладен поглед в съдчето, но след миг се озърна към пчелите, които отлитаха от главата й подобно на изтребители от улучен самолетоносач.
— Зззложи малко вода и изззипи взззичко на мазззата, ззза да зззи хапнат. — Опари всички с победоносен поглед, когато Леля Ог се разтърча за да изпълни молбата й. — Направих го ззз пчели! Никой не може да го направи ззз пчели! Накрая умът ми щеше да зззе разззхвърчи във взззички позззоки! Трябва много да те бива, ззза да го направиш ззз пчели!
Леля Ог плисна забъркания набързо сироп върху масата. Роят се спусна върху лепкавата течност.
— Ама ти жива ли си? — успя да изграчи Рид-къли.
— Ей туй е полззата от универззитетззкото образзование — отбеляза Баба, която си разтриваше изтръпналите ръце. — Ззтига да поприказзваш пет минути и те ззе доззещат, че ззи жива.
Леля Ог й подаде чаша вода, която обаче увисна за миг във въздуха и се счупи на пода, защото Баба се опита да я хване с петия си крак.
— Иззвинявай.
— Знаех си аз, че не си била сигурна! — натърти Леля.
— Зигурна ли? Разбира зе, че бях зигурна! Изобщо не зъм зе зъмнявала нито за миг.
Маграт си спомни за завещанието.
— Ама нито за един миг ли?
Баба Вихронрав се смути достатъчно, за да отбегне погледа й. Потри ръце и попита:
— Е, какво стана тук, докато се бях отнесла?
— Ами — започна Леля — Маграт се опълчи на…
— О, туй си го знаех. Направихте ли сватбата?
— Сватбата ли?! Другите се спогледаха.
— Не сме, разбира се! — отсече Маграт. — Брат Пердоре от Скитниците от Деветия ден щеше да ни ожени, но елфите го удариха лошо, пък и хората сега са…
— Я да не си измисляме оправдания — рязко изрече Баба. — Пък и един старши магьосник може да проведе церемонията като едното нищо, нали?
— Аз… аз… предполагам, че е така — смънка Ридкъли, който малко изоставаше от ритъма на световните събития.
— Добре. Щото магьосникът е жрец, ама без бог и без потни длани — заяви Баба.
— Но половината гости се разбягаха! — възрази Маграт.
— Ще съберем нови.
— Госпожа Скорбик изобщо няма да приготви навреме новото сватбено угощение!
— Ще се наложи да й наредиш — обясни Баба.
— И шаферките ги няма!
— Ще минем някак и без тях.
— Нямам сватбена премяна!
— Ха, че туй по теб какво е?
Маграт огледа изцапаната плетена броня, засъхналата кал по кования нагръдник и няколкото влажни парцалчета бяла коприна, увиснали по раменете й като продрано наметало.
— На мен ми се вижда подходящо — отсъди Баба. — А Леля ще ти помогне с прическата.
Маграт инстинктивно посегна към главата си, свали крилатия шлем и приглади косата си. Съчки и папратови клонки се бяха оплели сред кичурите и, готови да счупят зъбите на всеки гребен. Косата й поначало нямаше никакъв вид и в най-добрите моменти, а сега направо беше лястовиче гнездо.
— Мисля, че няма да я пипам — реши Маграт. Баба кимна с одобрение.
— Тъй те искам. Не е важно какво имаш, а как го имаш. Е, май сме горе-долу готови.
Леля обаче се наведе към ухото й и зашепна.
— Какво?! Да, бе… Къде е младоженецът?
— Малко е сащисан — обясни Маграт. — Не знае какво го е сполетяло.
— Нищо чудно — поклати глава Леля — след такава ергенска вечер…
Наложи се да преодолеят известни затруднения.
— Имаме нужда от шафер.
— Ууук.
— Да, но все пак си наметни някаква дреха.
Готвачката госпожа Скорбик скръсти огромните си розови ръце.
— Не може да стане — отсече тя.
— Мислех си само за салата, огретен и някакви по-леки… — умолително подхвана Маграт.
Обраслата брадичка на готвачката се вирна напред непреклонно.
— Ония елфи са обърнали кухнята с главата надолу. Не знам колко дни ще оправям тук. Пък и всекиму е известно, че суровият зарзават е вреден. Не ща и да чувам за разни яйчени измишльотини на фурна.
Погледът на Маграт направо просеше помощта на Леля Ог. Баба Вихронрав бе отишла в градината, за да се отърве по-бързичко от желанието да си вре носа в цветята.
— Аз нямам нищо общо — подхвърли Леля. — Не съм си в мойта кухня, миличка.
— Ами да, туй е мойта кухня — сопна се госпожа Скорбик. — Готвачка съм тук от не знам колко си години и ми е ясно кое как се прави. Хич няма да търпя в мойта кухня да ми заповядва някакво си момиченце.
Маграт сведе глава. Леля я потупа по рамото.
— Май вече имаш нужда от туй — подаде й крилатия шлем.
— А кралят си е предоволен от… — не млъкваше госпожа Скорбик.
Нещо щракна. Тя се вторачи в насочения към нея арбалет, после срещна решителния поглед на Маграт.
— Огретен — кротко промълви кралицата на Ланкър, — и то по-бързичко!
Верънс седеше по нощница, опрял глава на дланите си. Не можеше да се каже, че помни нещо от изминалата нощ освен усещането за студ. И май никой не изгаряше от желание да го осведоми за скорошните събития.
Вратата се отвори с леко скърцане. Той вдигна глава.
— Радвам се, че си станал толкоз рано — заговори го Баба Вихронрав. — Дойдох да ти помогна с обличането.
— Прегледах гардероба — сподели Верънс. — Онези… елфи ли са били?… са опустошили всичко. Нямам какво да нося.
Баба огледа стаята, пристъпи към един сандък и го отвори. Звъннаха камбанки, мярнаха се чер-вено-жълти шарки.
— Предполагах, че не си ги изхвърлил — рече му тя. — Не си надебелял, тъй че още са ти по мярка. Я навличай премяната. На Маграт ще й хареса.
— А, не — възпротиви се Верънс. — Решението ми е непоколебимо. Вече съм крал. Ще бъде унизително за Маграт да се омъжи за един шут. Трябва да се държа на равнището на сана си в името на цялото кралство. Пък и имам гордост.
Баба го прониза с толкова нетрепващ поглед, че от неудобство той сгуши глава в раменете си.
— Ами да, имам гордост — смънка все пак. Баба кимна и тръгна към вратата.
— Защо си тръгвате? — изнервено се учуди Верънс.
— Не си тръгвам, ами се каня да залостя вратата.
Имаше и малко произшествие с короната.
Накрая намериха „Протокол и церемонии на кралство Ланкър“ след припряно претърсване в спалнята на Верънс. В книгата правилата за ритуала бяха недвусмислени. Кралят коронова кралицата. Това не е особено трудно за него, ако знае кой край на кралицата за какво служи. А дори най-пострадалият от кръвосмешение идиот улучва най-късно от втория път.
Но Пондър Стибънс долови леко отклонение от ритуала.
Всъщност му се стори, че преди Верънс да положи короната върху главата на младоженката, той се озърна към старата кльощава вещица. Примера му последваха почти всички, включително самата младоженка.
И старата вещица кимна едва забележимо.
Маграт беше коронясана.
Тра-ла-ла и т.н.
Младоженците стояха един до друг и донякъде зашеметено — както си му е редът в този момент — си стискаха ръцете с дългата върволица от гости.
— Убеден съм, че ще бъдете много щастливи…
— Благодаря.
— Ууук!
— Благодаря.
— Прикови го към тезгяха, лорд Фъргюсън, а сиренарите да вървят по дяволите!
— Благодаря.
— Мога ли да целуна булката?
Верънс се стресна, че празното пространство му говори. После погледна надолу.
— Извинете, но вие сте?…
— Визитката ми — поклони се Казанунда. Верънс я прочете и веждите му се качиха на челото.
— Аха. Ъ-хъм. Ъ-ъ… Брей, брей. Значи вторият най-добър, така ли?
— Затова се старая повече — похвали се Казанунда.
Верънс се озърна гузно и се наведе, като почти опря устни до ухото на джуджето.
— Може ли да си поприказваме след минутка-две?
Ланкърската трупа за танца „морис“ се събра отново за пръв път по време на приема. Не им беше лесно да си говорят. Неколцина все още подскачаха разсеяно.
— Добре — подхвана Джейсън, — някой помни ли нещо? Ама наистина.
— Помня как се почна — отвърна кошничарят Шивашки. — Няма как да го забравя. И танците в гората. Но самото Представление…
— Имаше елфи — вметна калайджията Калайджийски.
— Затуй всичко се оплеска — заяви коларят Покриварски. — И голямо викане падна.
— Май се появи и един рогат — сети се Коларов, — дето имаше грамадански…
— Всичко беше малко като насън — прекъсна го Джейсън.
— Ей, Коларов — подхвърли Тъкачев и намигна на останалите, — виждаш ли го оня маймуняк? Щеше нещо да го питаш, нали?
Коларов примига.
— Вярно, бе.
— На твое място нямаше да изпусна такъв златен шанс — насърчи го Тъкачев с весело коварство, каквото тарикатите често проявяват към баламите.
Библиотекарят си бъбреше с Пондър и Ковчежника. Обърна се, когато Коларов го побутна учтиво.
— Значи си ходил в Резена? — попита Коларов простодушно.
Библиотекарят любезно сдържа недоумението си.
— Ууук?
И Коларов се озадачи.
— Нали там си пъхнал фъстъка?
Библиотекарят го изгледа още по-смаяно и завъртя глава.
— Ууук.
— Тъкачев! — провикна се Коларов. — Маймунякът разправя, че не си е пъхал фъстъка там, дето слънцето не свети! Ама ти каза, че тъй е направил! Каза го, нали? — Обърна се към Библиотекаря. — Туй ми разправяше за теб. Ей, Тъкачев, той не го е правил. Знаех си аз, че всичко си объркал. Ама че си глуповат. В Резена открай време не е имало маймуни.
Тишината около тях плъзна в разширяващ се кръг.
Пондър Стибънс затаи дъх.
— Какво чудесно празненство — сподели Ковчежникът с едно кресло. — Как ми се иска да бях тук.
Библиотекарят взе голяма бутилка от масата. Потупа Коларов по рамото. Напълни му догоре една голяма чаша. И го погали по главата.
Пондър си отдъхна и се върна към заниманието си. Бе вързал нож на връвчица и сега го наблюдаваше унило как се върти неспирно…
Същата нощ по пътя към дома си Тъкачев бе отнесен от тайнствен нападател и хвърлен в река Ланкър. Никой не научи причината. Не се набърквай в делата на магьосниците, особено ако са човекоподобни. Те не си поплюват.