Оставаха броени седмици до най-дългите летни дни. Кралството Ланкър дремеше в жегата, спуснала трепкаща пелена върху гори и ливади.
В небето се появиха три точки.
И след малко станаха различими — три жени, яхнали метли. Полетът им напомняше за прословутите три гипсови патета.
Вгледайте се внимателно в тях.
Първата — нека я наречем предводителката — седи изправена като дъска и се опълчва срещу съпротивлението на въздуха. Май побеждава в този спор. Чертите на лицето й се набиват на очи и заелужават да бъдат наречени хубави. Никой обаче не би казал, че е красавица, освен ако не иска носът му да порасне с три стъпки заради лъжата.
Втората е тантуреста и кривокрака. Лицето й е като ябълка, забравена в шкафа, и носи изражение на почти смъртоносно добродушие. Тя свири на банджо и — понеже не се сещаме за по-уместна дума — пее. В текста на песента често се споменава някакъв таралеж.
За разлика от метлата, принадлежаща на първата дама, която е обременена с една-две торби, на тази й тежат нещица като плюшени червени магаренца, тирбушони във формата на пикаещи момченца, бутилки вино в плетени кошнички и други международно признати белези на културата. Сред тях е сгушен най-смрадливият и злонамерени котарак в света, който засега спи.
Третата — и несъмнено последната — ездачка на метла е и най-младата. За разлика от първите две, които с облеклото си напомнят врани, тя носи дрехи в ярки весели цветове, които не й отиват в момента и вероятно не са й подхождали дори преди десетина години. Тя се рее във въздуха някак добронамерено и обнадеждено. Има цветя в косата си, леко повехнали също като нея.
Трите вещици пресичат границата на кралство Ланкър и скоро се озовават над самия град Ланкър. Спускат се към планинските ливади отвъд и скоро кацат до побит камък, който между другото отбелязва и пределите на териториите им.
Завръщат се.
И отново всичко е наред.
За около пет минути.
В клозета имаше язовец.
Баба Вихронрав го сръга с метлата, той схвана намека и се махна тромаво. Тогава тя взе ключа от пирона до екземпляра на миналогодишни: „Алманахъ и календаръ“ и пое по пътеката към къщата си.
Цяла зима далеч оттук! Значи се е натрупала доста работа. Да си прибере козите от господин Скиндъл, да изгони паяците от комина, да извади жабите от кладенеца и изобщо да се захване отново с чуждите работи, защото не се знае какво ще им щукне на хората, ако няма наблизо вещица да ги наглежда…
Но първо можеше да поседне и да си вдигне краката нависоко за около час.
Оказа се, че в котлето има гнездо на червеношийки. Птичките се бяха вмъкнали през едно счупено стъкло на прозореца. Тя внимателно изнесе котлето и го закрепи над вратата, за да не го докопа някоя невестулка. Сгря вода в тенджерка.
После нави часовника. Вещиците нямат кой знае каква нужда от часовници, но Баба го държеше заради тиктакането. Така къщата имаше обитаем вид. Бе принадлежал на майка й, която го навиваше всеки ден.
Не се изненада, когато майка й умря, преди всичко защото Есме Вихронрав беше вещица, значи предусещаше бъдещето, но и защото вече бе натрупала опит в лечителството и разпозна признаците. Затова успя да се подготви и изобщо не плака чак до другия ден, когато часовникът спря точно насред помена. Тогава изтърва блюдото с ролца от шунка, наложи се да поседи насаме в клозета, за да не я види никой.
Вече беше време да поумува и за такива неща. Време да помисли за миналото…
Часовникът тиктакаше. Водата вреше. Баба Вихронрав извади торбичка чай от оскъдния багаж на метлата си и изплакна чайничето.
Огънят се разгоря хубаво. Полека се разнасяше влажният хлад на дома, останал пуст месеци наред. Сенките се удължаваха.
Време беше да помисли за миналото. Вещиците предусещат бъдещето. А скоро трябваше да се заеме и със собствените си дела…
В този миг тя погледна през прозореца.
Леля Ог усърдно пазеше равновесие върху табуретката, докато прокара пръст по гардероба. Внимателно погледна пръста си. Едва ли не сияеше.
— Хъмммф… — проточи тя. — Като гледам, горе-долу е чисто.
Снахите й се разтрепериха от облекчение.
— Е, дотук, де — добави Леля.
Трите млади жени пак се скупчиха в ням ужас.
Отношенията със снахите бяха единственото петно в иначе добродушния й характер. Със зетьовете беше друго — помнеше имената им, дори рождените им дни. Те се присъединяваха към семейството като пораснали пилета, притулени под крилото на квачка. А всяко внуче беше същинско съкровище. Но жената, която е проявила неблагоразумието да се омъжи за някой от синовете на Леля Ог, би трябвало да се примири с психическия тормоз и смиреното слугуване.
Леля Ог не домакинстваше. Тя беше причината други да домакинстват наоколо.
Слезе от табуретката и грейна насреща им.
— Доста спретнато сте поддържали. Браво на вас. — Усмивката й избледня. — Я, ами под леглото в стаята за гости? Още не съм гледала там, нали?
Дори инквизиторите биха я прогонили от редиците си заради навика да гаднее прекомерно.
Обърна се — още членове на семейството се вмъкваха в стаята. Лицето й се разкриви в омаяната усмивка, с която винаги посрещаше внучетата.
Джейсън Ог избута напред най-малкия си син — четиригодишния Пюзи Ог, който държеше нещо.
— Какво си имаш? — изгука Леля Ог. — Покажи на бабка. — Пюзи протегна ръце към нея. — Олеле, ама ти наистина си…
Случи се в този миг и на това място, точно пред очите й.
Стигнахме и до Маграт.
Бе отсъствала оттук осем месеца.
Сега у нея се надигаше безпокойство, формално погледнато, беше сгодена за крал Верънс II. Е… не точно сгодена в тесния смисъл на думата. Но беше почти убедена, че имат негласно споразумение, в което годежът се подразбира. Вярно, Маграт все му повтаряше, че тя е свободен дух и изобщо не иска да се обвързва по какъвто ще да е начин. Разбира се, точно така си беше… донякъде… но… …цели осем месеца я нямаше. Всичко би могло да се случи за осем месеца. Трябваше да се прибере направо от Генуа, обаче другите две се впуснаха в развлечения.
Тя избърса праха от огледалото и се разгледа придирчиво. Да, беден материал за работа… Каквото и да стореше с косата си, стигаха и три минути за да се оплете наново като градински маркуч, зарязан в бараката4. Бе си купила и нова зелена рокля, но премяната, която изглеждаше чудесно върху гипсовия манекен, приличаше на свит чадър върху нейната снага.
А Верънс царуваше от осем месеца. Разбира се Ланкър беше толкова малко кралство, че човек имаше нужда от задграничен паспорт, за да се протегне хубавичко след сън. Все пак той си беше същински крал. А същинските крале имат свойството да привличат млади жени, които търсят възможности за кариера в монархическата професия.
Направи с роклята най-доброто, на което беше способна, и отмъстително прокара четката през косата си.
После тръгна към замъка.
Със задълженията на стража в Ланкърския замък се заемаше онзи, който нямаше нищо друго за вършене. Днес пазеше Шон Ог, най-младият син на Леля Ог, нахлузил плетена ризница не по мярка. Когато Маграт го подмина със ситни стъпки, той зае стойка мирно, както си я представяше. После пусна копието и хукна подир нея.
— Госпожице, може ли мъничко по-бавно?
Изпревари я, взе на бегом стъпалата до вратата, сграбчи тръбата, окачена на връвчица, и я наду в любителски опит за фанфарно приветствие. И отново изпадна в паника.
— Почакайте ей тук, госпожице… Само пребройте до пет и почукайте.
Шмугна се през вратата и я затръшна. Маграт почака, хвана чукалото и потропа. Миг-два по-късно Шон отвори. Беше зачервен и с надяната отзад напред напудрена перука.
— Моооля? — изрече, придавайки си безуспешно вид на иконом.
— Забравил си шлема под перуката — опита се да му помогне тя.
Шон се омърлуши, а очите му се помъчиха да видят какво има на главата си.
— Всички други да не пластят сено? — сети се Маграт.
Той вдигна перуката, свали шлема, пусна перуката на главата си и разсеяно нахлупи шлема отгоре.
— Да, а господин Спригинс — икономът де — пак остана в леглото заради болежките си. Само аз съм, госпожице. Пък трябва вече да готвя вечерята, щото на госпожа Скорбик малко й е зле.
— Няма нужда да ме въвеждаш в замъка — предложи Маграт. — Добре се ориентирам вътре.
— А, всичко трябва да става както е редно — възрази Шон. — Вие само вървете бавничко, другото оставете на мен.
Втурна се напред и отвори със замах поредната двукрила врата.
— Госпоооожица Маграаааат Чесноооооова! Негооооово велииииичество кр… Да му се не знае, къде се дяна сега?
Тронната зала беше празна.
Накрая откриха Верънс II, краля на Ланкър, в конюшните.
Някои хора са родени за крале. Други се домогват до поста на крал или поне до звание от рода на „архигенералисимус и баща на народа“. А на Верънс просто му натресоха новата роля. Никой не го бе възпитал и подготвил за тези задължения. Всъщност стигна до трона поради една от онези бъркотии с бащинството и произхода, които са толкова типични за височайшите семейства.
Всъщност бе подготвен за шут — човек, чиято житейска задача е да прави маймунджилъци, да пуска шегички и да търпи изсипването на крем-карамел в крачолите си. Както можеше да се очаква това го настрои мрачновато и сериозно към живота, надари го и с начумерена решимост никога на нищо да не се засмее, особено ако наблизо има крем-карамел.
А ролята си на владетел започна с неоспоримото предимство на невежата. Никой не му бе подсказал какво означава да е крал и се наложи да учи самостоятелно. Поръча да му изпратят книги по въпроса. Верънс вярваше пламенно в ползата от знанията, събрани в книгите.
Стигна до твърде необичайното мнение, че работата на краля е да превърне кралството в място, където всеки живее по-добре.
Завариха го да разглежда сложно устройство. Отпред имаше два теглича за впрягане на кон, останалото приличаше на каруца, отрупана с малки вятърни мелници.
Озърна се с разсеяна усмивка.
— О, здрасти. Значи се върнахте живи и здрави, а?
— Ъ-ъм… — започна Маграт.
— Патентована ротационна сеялка — посочи той машината и я потупа. — Току-що я докараха от Анкх-Морпорк. Последно постижение на техниката, не се съмнявай. Напоследък се запалих по подобренията в земеделието и използването на почвите. Непременно трябва да въведем навсякъде новата система с редуването на трите вида посеви в нивите.
Маграт се озадачи.
— Че нали имаме всичко на всичко три ниви, пък и в тях не се намира много пръст…
— Много е важно да се поддържа правилно съотношение между зърнените, бобовите и кореноплодните култури — повиши глас кралят. — Сериозно се замислям и за люцерната. Много ми се иска да чуя твоите предложения!
— Ъ-ъм…
— И според мен е крайно време да направим нещо със свинете! — кресна Верънс. — Ланкърската ивичеста порода е много жилава във всяко отношение! Но бихме могли да отглеждаме и нещо с повечко месо! Чрез старателно кръстосване на породите! Да речем, с белогърбата свиня от Сто Лат! Поръчал съм нерез от… Шон, би ли престанал да надуваш тази проклета тръба!
Шон прекрати шумотевицата. — фанфарно приветствие, ваше величество.
— Да, ясно, но е грешка да го проточваш. Предостатъчни са и няколко секунди. — Кралят подуши въздуха. — А, нещо гори…
— Ох, ще пукна! Морковите… Шон отпраши нанякъде.
— Така е по-добре — отдъхна си Верънс. — Та докъде бяхме стигнали?
— До свинете, струва ми се — напомни Маграт. — Но аз всъщност дойдох да…
— Всичко опира до почвата — разгорещи се кралят. — Ако тя е наред, другото ще си дойде на мястото. Впрочем организирам сватбата на летния празник. Помислих, че така ще ти е по-приятно.
Устата й зейна в голямо О.
— Можем и да променим датата — продължи той, — но с не повече от няколко дни. Заради жътвата. Вече разпратих покани до някои от по-задължителните гости… Реших, че ще е хубаво да уредим някакъв панаир или празник преди това… Помолих „Боджи“ от Анкх-Морпорк да изпратят най-добрата си моделиерка с голям избор от материали. Една от прислужничките е горе-долу с твоите мерки и се надявам, че ще останеш много доволна от резултата… А господин Айрънфаундърсън, джуджето, слезе от планината специално за изработването на короната… Брат ми и трупата на господин Витолър не могат да пристигнат, както се оказа, защото са на турне в Клач, но техният драмописец Хуел съчини пиеса за сватбените тържества. Казва, че се е погрижил дори селяндури да не могат да я оплескат… Като гледам, всичко сме уредили — завърши кралят.
Чак сега гласът на Маграт сякаш се завърна от далечен връх, затова беше леко дрезгав.
— Не е ли редно първо да ме помолиш? — сопна се тя.
— Какво? Хъм. Всъщност не. Кралете не молят. Проверих. Аз съм кралят, ако не си забравила, а ти, без да се засягаш, си моя поданичка. Няма нужда да те моля.
Устата й се отвори за яростен писък, но най-сетне мозъкът се опомни.
„Е, да — натърти, — разбира се, можеш да му се разкрещиш и да си тръгнеш нацупена. И той вероятно ще се втурне след теб. Доста вероятно. Ъ-ъм… или не чак толкова вероятно. Защото макар той да е нисичък човечец с кротки сълзящи очи, освен това наистина е кралят и е проверявал разни неща. Все пак е доста вероятно да е донякъде вероятно. Но… Готова ли си да заложиш остатъка от живота си? Впрочем нали тъкмо това искаше? На какво се надяваше, когато дойде тук? Ако бъдем искрени, а?“ Верънс я наблюдаваше с намек за загриженост.
— Да не е заради вещерството? — обезпокои се той. — Естествено не е необходимо да го зарязваш напълно. Аз съм настроен най-почтително към вещиците. И нямам нищо против ти да си кралица-вещица, въпреки че тогава май ще трябва да носиш доста разголващи тоалети, да отглеждаш котки и да даваш на хората отровни ябълки. Прочетох нещо подобно. Проблемът е във вещерството, нали?
— Н-не — смънка Маграт, — не съвсем… ъ-ъм… Ти не спомена ли някаква корона?
— Задължително е — потвърди Верънс. — На кралиците им се полагат корони. Проверих.
Мозъкът й се намеси отново и подсказа: кралица Маграт. Вдигна пред мисления й взор огледалото на въображението…
— Да не си ми сърдита? — пак се разтревожи Верънс.
— Какво? О, не. Аз да съм сърдита? Няма такова нещо.
— Добре. Значи се разбрахме за всичко. Според мен няма друго за обмисляне, какво ще кажеш?
— Ъ-ъм…
Верънс потри ръце.
— Постигаме чудеса с бобовите култури — сподели той, сякаш не бе преподредил току-що живота на Маграт, без да се допита до нея. — фасул, грах… нали се сещаш. Те задържат азота в почвата. Не пренебрегвам обогатяването й с белопръстница и вар, разбира се. Научен подход към стопанството. Ела да видиш! — Понесе се напред въодушевено — Да знаеш, така кралството наистина може да заработи.
Маграт се повлече след него.
Значи се разбраха за всичко. Не й направи предложение, само я осведоми. Тя не знаеше точно какво трябва да се случи в такъв момент, не си го представяше ясно и в среднощните часове. Из главата й обаче се въртеше представата, че розите, залезите и пойните птички няма да са излишни. Не би се сетила за люцерна. Не смяташе, че най-важно място заема фасулът, както и останалите бобови растения, задържащи азота в почвата.
От друга страна, в дъното на душата си Маграт беше далеч по-практична, отколкото би хрумнало на повечето хора. Те не прозираха по-навътре от завеяната й усмивка и колекцията от над триста образци на окултната бижутерия, нито един от които не вършеше работа.
Значи така се омъжваш за крал. Уреждат всичко вместо теб. Без бели коне и колесници. Миналото прескача направо в бъдещето, отнасяйки те със себе си.
Може пък така да е нормално. Кралете са заети хора. И Маграт нямаше богат опит в омъжването за тях.
— Къде отиваме? — сети се да попита.
— В старата розова градина.
А… Това вече беше приказка на място.
Само че нямаше рози. Между стените бяха заличени всички алеи. Издигаха се високи до кръста растения, а по белите им цветчета с увлечение жужаха пчели.
— Боб? — сащиса се Маграт.
— Да! Опитно поле. Непрекъснато водя тук стопани да им го показвам. — Верънс въздъхна. — Кимат, мънкат си под носа и се усмихват, но се опасявам, че щом се приберат, вършат всичко, както са свикнали.
— Знам — съгласи се Маграт. — Същото се случи, когато започнах да изнасям лекции за естественото раждане.
Едната вежда на краля се поизви нагоре. Дори той леко се втресе, щом си представи как Маграт поучава за раждането плодовитите и невъзмутими като талпи жени в Ланкър.
— Нима? — промълви той. — А как се сдобиваха с деца дотогава?
— О, по най-старомодни начини — отвърна тя. Загледаха се в малката бръмчаща бобова нива.
— Разбира се — подхвана Верънс, — когато станеш кралица, не би се наложило да…
Случи се почти с кротостта на целувка, неусетно като ласка на слънчев лъч.
Не задуха вятър, само натежа неподвижност, от която ушите им изпукаха.
Стеблата се превиха и пречупиха. Полегнаха в кръг.
Пчелният рой затътна и отлетя.
Трите вещици стигнаха едновременно до побития камък.
Изобщо не се впуснаха в обяснения. Някои неща ги знаеш.
— Насред скапаните ми билки! — възкликна Баба Вихронрав.
— В градината на двореца! — додаде Маграт.
— Горкото ми буболече! Тъкмо вдигаше ръчички да ми го покаже! — поклати глава Леля Ог. Баба Вихронрав се запъна.
— Какви ги дрънкаш, Гита Ог?
— Нашият Пюзи отглеждал синап и кресон на мокър парцал за свойто бабче — търпеливо обясни Леля Ог. — Тъкмо да ми го даде, наведох се да погледна и… пльос! Житен кръг!
— Това е сериозна работа — укори я Баба Вихронрав. — От години не е било толкова зле. Всички знаем какво означава. Значи сега…
— Ъ-хъм — прокашля се Маграт. — …трябва да…
— Извинявай — прекъсна я Маграт.
Някои неща трябва първо да ги научиш, за да знаеш.
— Да?
— Аз не знам какво означава. Тоест… старата Гуди Уемпър… — …данопочивавмир… — изрекоха в дует двете по-стари вещици. — …веднъж подхвърли, че кръговете били опасни, но тъй и не се сети да спомене защо.
Баба и Леля се спогледаха.
— И не ти каза нищичко за Танцьорите? — попита Баба.
— И не ти каза нищичко за Дългуча? — попита Леля.
— Какви Танцьори? Онези вехти камъни на хълма ли?
— В момента ти стига да знаеш — отсече Баба Вихронрав, — че трябва да спрем Онези.
— Кои Онези?!
Баба беше самата невинност.
— Говоря за кръговете, разбира се.
— А, не — усъмни се Маграт. — Личи по гласа ти. Каза „Онези“, все едно проклинаш. Беше „Онези“ с главно О.
Старите вещици пак се спогледаха неловко.
— И кой е Дългуча? — упорстваше Маграт.
— Ние никога не говорим за Дългуча — вирна нос Баба.
— Ама няма да стане нищо лошо, ако поне й кажем за Танцьорите — смотолеви Леля.
— Да, но… нали се сещаш… таквоз… туй е Маграт! — избълва накрая Баба.
— Това пък какво трябваше да означава? — наежи се Маграт.
— Няма да мислиш същото като нас за Онези, ето какво означава — троснато отвърна Баба.
— Говорим за… — подхвана Леля.
— Не ги назовавай!
— Уф, вярно. Извинявай.
— Впрочем може никой кръг да не попадне на Танцьорите — оживи се Баба. — Винаги има надежда. Току-виж, всичко е случайност.
— Но ако някой вземе, че се отвори насред… — сети се Леля.
— Нарочно го правите! — озъби се Маграт. — Говорите си на таен език през цялото време! Винаги така се държите! Ама няма да ви се размине, като стана кралица!
Това накара другите две да млъкнат. Леля Ог склони глава на една страна.
— О, младият Верънс се престраши да ти предложи, значи?
— Да!
— И кога е щастливото събитие? — попита ледено Баба Вихронрав.
— След две седмици. На летния празник. — Лош избор, много лош — огорчи се Леля Ог. — Най-късата нощ в годината…
— Гита Ог!
— И вие ще бъдете мои поданички — продължи Маграт, без да ги слуша. — Ще ви се наложи да правите реверанси и каквото още се полага пред кралица.
Щом изтърси думите, осъзна колко тъпо постъпи, но гневът я понесе нататък.
А очите на Баба Вихронрав се присвиха.
— Хъм. Значи тъй ще правим, а?
— Ами да. Ако много се ежите, може да се озовете в тъмницата.
— Олеле… — промълви Баба. — Ах, горкичката аз! Хич няма да ми хареса, ама изобщо.
И трите знаеха, че тъмницата в замъка поначало не беше най-интересната му забележителност, а напоследък потъна в забрава. Верънс II беше най-сърдечният монарх в историята на Ланкър. Поданиците му изпитваха към него добродушното пренебрежение, което е отредено за хората, стараещи се да работят тихо и съвестно за общото благо. Верънс бездруго би предпочел сам да си отреже крак, вместо да хвърли вещица в тъмницата. Така би си спестил много неприятности, а и всъщност би избрал по-безболезнения вариант за себе си.
— Кралица Маграт… — Леля Ог се опитваше да успокои духовете. — Брей! Е, вехтият замък отдавна трябваше да се поразведри малко…
— Така ще се разведри, че може и да литне нанякъде — изсумтя Баба.
— Както и да е — високомерно произнесе Маграт, — не съм длъжна да търпя всичко това. Ваша си работа. Сигурно в бъдеще няма да ми стига времето.
— Убедена съм, че ще правите каквото ви щук-не, ваше бъдещо величество — отбеляза Баба.
— Ха! Точно така! — изрепчи й се Маграт. — И бих ви помо… И защо не си намерите друга вещица за Ланкър? Ясно ли е? Някоя друга лигла, която да върши черната работа, никога нищо да не й се казва и другите да я гледат отвисоко. Аз си имам по-добри занимания!
— По-добри, отколкото да си вещица? — уточни Баба.
Маграт сама скочи в бездната. — Да!
— Олеле-мале — смънка Леля.
— Охо… Е, сигурно и без това си тръгвахте. — В гласа на Баба проблясваха остриета. — Връщате се в двореца, предполагам.
— Да!
Маграт си взе метлата, но ръката на Баба се стрелна и сграбчи дръжката.
— А, няма да стане. Кралиците се размотават насам-натам в златни колесници и подобни щуротии. Всекиму своето. Метлите са за вещиците.
— Вие двете, я стига — сгълча ги Леля Ог, създадена от природата за помирител. — Бездруго тя може да си е и кралица, и вещ…
— На кого му пука? — изфуча Маграт и пусна метлата. — Вече няма нужда да се занимавам с тези досадни дреболии.
Завъртя се на пети, притисна ръце към роклята си и побягна Фигурата й се очерта на фона на залеза.
— Ей, че си изкуфяла дъртофелница, Есме — сподели мнението си Леля Ог. — И за к’во това? Само щото щяла да се омъжи.
— Знаеш какви щеше да ги ръси, ако й кажем — напомни Баба Вихронрав. — Всичко щеше да разбере накриво. И за Другия народ, и за Кръговете. Щеше да писука колко е… хубаво и мило. По-добре е за нея да стои настрана.
— Ама те не са се размърдвали от незнайно колко години — затюхка се Леля. — Ще имаме нужда от помощ. Тоест… Ти откога не си се качвала при Танцьорите?
— А бе, нали знаеш как е — оправда се Баба. — Когато всичко е мирно и тихо… хич не ти се мисли за тях.
— Ама трябваше да поддържаме чисто там.
— Вярно.
— Я по-добре още утре заран да отидем.
— Бива.
— Вземи си и сърпа.
Колкото и внимателно да е навит, винаги се размотава през нощта и връзва моторната косачка за велосипедите.