Из кралство Ланкър не се намират много места, където да пуснеш топка, без тя да се търкулне. Заемат го почти изцяло стръмни склонове с ливади и гори, а останалото са назъбени планини, където дори троловете не припарват, и толкова дълбоки долини, че се налага да им напомпват слънчевата светлина от другаде.
Пътеката нагоре към баирчето с Танцьорите беше обрасла, макар то да се намираше само на няколко километра от града. Понякога и ловците дебнеха дивеч там, но само случайно. Не че ловът по тези места вървеше зле, само че… …ги имаше и камъните.
Каменни кръгове не липсваха в тези планини.
Друидите ги бяха издигнали като компютри за метеорологични прогнози и понеже винаги е по-евтино да си построиш нов 33 — мегалитен кръг отколкото да пилееш време и сили за надграждането на стария, наоколо имаше, общо взето, немалко древни каменни градежи.
Нито един друид обаче не се бе мяркал близо до Танцьорите.
Не бяха одялани. Дори в подредбата им не се забелязваше особен замисъл. Нямаше измишльотини, като, да речем, слънцето да изгрее точно над избран камък в определен ден. Някой просто бе довлякъл осем червеникави скални къса, за да оформи от тях грубоват кръг.
Но времето тук се различаваше. Казваха, че ако завали, в кръга капките започвали да падат няколко секунди по-късно, сякаш дъждът там идвал отдалеч. А когато облаци затулваха слънцето, минаваха миг-два, преди и светлината в кръга да посивее.
Уилям Скроуп ще умре след броени минути. Длъжни сме да споменем, че той не биваше да лови елени тъкмо в забранения сезон, особено този прекрасен мъжкар, още повече пък екземпляр от алената овнерожка порода. Тя е официално обявена за застрашен от изчезване вид, макар и не толкова застрашен, колкото е Уилям Скроуп в момента.
Еленът си пробиваше път в храсталака с такъв шум, че и слепец би го проследил.
Скроуп го гонеше.
Около камъните още се стелеше мъгла — не като пелена, а на дълги парцаливи ивици.
Еленът стигна до кръга и спря. Пристъпи насам-натам и се озърна към Скроуп.
Ловецът вдигна арбалета си.
Еленът се обърна и скочи между камъните.
Последваха много объркани впечатления. Първото беше за… …разстояние. Кръгът имаше диаметър десетина метра, не беше редно изведнъж да се окаже, че побира чак такава далечина.
Следващото беше за… …бързина. Нещо налиташе откъм кръга — бяла точка, която се уголемяваше.
Уилям знаеше, че успя да се прицели. Но арбалетът бе избит от ръцете му, когато нещото го връхлетя, и изведнъж остана само усещането за… …покой.
И мимолетен спомен за болка.
Уилям Скроуп умря.
Видя през ръцете си смачканата папрат. Бе я притиснало собственото му проснато тяло.
Безплътните очи на скоропостижно спомина-лия се огледаха околността.
Мъртвите не се заблуждават. Смъртта е като събуждане след особено приятен купон. Имаш две-три секунди невинна свобода, преди да си спомниш всичките си щуротии снощи, които са ти изглеждали толкова логични и забавни. После обаче се сещаш за наистина изумителното нещо, което направи с абажура и двата балона. Всички изпопа-даха от кикот. След това осъзнаваш, че днес ще трябва да гледаш в очите доста хора, но и ти, и те сте трезви, а всичко си спомняте.
— Ох… — промълви Уилям.
Пейзажът някак течеше около камъните. Вече се виждаше ясно, както бе застанал отвън…
Абсолютно очевидно. Няма стени, но има врати. Няма ръбове, но има ъгли…
— УИЛЯМ СКРОУП?
— Да?
— АКО ОБИЧАШ, МИНИ ОТТУК.
— Ти ловец ли си?
— ПРЕДПОЧИТАМ ДА СЕ СМЯТАМ ЗА СЬБИРАЧ НА ЗАБРАВЕНИ ДРЕБОЛИИ.
Смърт се ухили с надежда. Безтелесното чело на Скроуп се набръчка.
— Какво? Значи… дробчета и бъбречета, останали след гощавката, а?
Смърт въздъхна. Хората просто не бяха способни да оценят хубавата метафора. Понякога му се струваше, че никой не се отнася сериозно към него.
— ИСКАХ ДА КАЖА, ЧЕ ПРИБИРАМ ЖИВОТА НА ХОРАТА — обясни раздразнено.
— И къде го слагаш?
— ТЪКМО ТОВА ЩЕ ТРЯБВА ДА ВИДИМ С ТЕБ, НАЛИ?
Уилям Скроуп вече избледняваше в мъглата.
— Ама оная твар, дето ме довърши…
— КАКВО?
— Нали уж са изчезнали!
— НЕ. САМО СЕ ПРЕМЕСТИХА.
— Къде?
Смърт протегна костелив показалец.
— ЕЙ ТАМ.
Маграт не бе и помисляла да се пресели в двореца преди сватбата, защото щяха да тръгнат клюки. Вярно, обитаваха го още десетина души, пък и стаите бяха едва ли не безброй, но пак щеше да бъде под един покрив с краля.
Така беше преди. А сега кръвта й кипеше. Нека си приказват. Ясно си представяше и кой ще приказва. Да измислят каквото им харесва.
Стана рано и си събра вещите, доколкото ги имаше. Не беше съвсем точно да се каже, че това е нейният дом, а и почти цялото обзавеждане си вървеше с къщата. Вещиците идваха и си отиваха по реда, но къщите им траеха вечно, обикновено с все същия сламен покрив.
Но тя все пак притежаваше комплекта магически ножове, мистичните цветни нишки, разните чашки и тигли, както и цяла кутия пръстени, огърлици и гривни, обсипани с окултните символи на поне една дузина религии. Изсипа ги в чувала.
Позамисли се за книгите. Гуди Уемпър бе нещо като книжен червей сред вещиците. Книгите бяха почти дузина. Маграт се поколеба и накрая ги остави на лавицата.
Задължителната островърха шапка. И без това не я харесваше, съзнателно отбягваше да я носи. В чувала.
Огледа се трескаво, докато не зърна малкото котле в нишата до огнището. И то щеше да свърши работа. В чувала, който върза с връвчица.
По пътя към замъка мина по моста над Ланкърското ждрело и хвърли чувала в реката.
Той се поклатушка в силното течение и потъна.
Маграт се бе надявала тайничко на пъстри мехурчета или поне съскане. Но чувалът просто потъна. Все едно в него нямаше нищо важно.
Друг свят, друг замък…
Елфът мина в галоп над замръзналия ров, а от черния кон и животното, метнато на седлото, се кълбеше пара.
Копитата изчаткаха по стъпалата и в самата зала, където Кралицата седеше сред мечтите си.
— Какво има, милорд Ланкин?
— Елен!
Още беше жив. Елфите умееха да запазват живота на разни твари, често в продължение на много седмици.
— Влезе в кръга ли?
— Да, господарке!
— Ето че отслабва. Нали ти казах?
— Колко остава? Колко?
— Малко. А какво премина отвъд? Елфът се постара да не срещне погледа й.
— Вашият… любимец, господарке.
— Няма да се отдалечи прекалено — разсмя се Кралицата. — И не се съмнявам, че ще се позабавлява…
На разсъмване поръси дъждец.
Няма нищо по-гнусно от ходенето във висока до раменете мокра папрат. Е, има. Можем да измислим неограничено количество по-гнусни неща, особено ако са високи до раменете. Но в момента Леля Ог трудно се сещаше за повече от едно-две.
Дори птиците предпочитаха да заобиколят, вместо да прелетят над Танцьорите. И скитащите паяци, реещи се цял километър над земята с невидимите си нишки, минаваха отстрани. И облаците се цепеха на две.
Около камъните лепнеше мъгла.
Леля замахна небрежно със сърпа към папратите.
— Есме, тук ли си? — промърмори обезсърчена.
Главата на Баба Вихронрав щръкна над гъсталак от папрат само на няколко стъпки от нея.
— Ставали са разни неща наоколо — сподели хладно и съсредоточено.
— И какви са те?
— Цялата папрат и бурените около камъните са стъпкани. Като гледам, някой е танцувал.
Леля ОГ обмисли новината с настроението на ядрен физик, комуто току-що са съобщили, че някой трие две субкритични маси уран, за да си сгрее ръцете.
— А стига, бе… — промърмори след малко.
— Точно тъй си е. Има и друго…
Не беше лесно да й хрумне нещо още по-лошо, но Леля Ог все пак смънка:
— Казвай…
— Убили са някого тук.
— О, не! — изпъшка Леля. — Само не в кръга!
— Хайде без тъпотии. Отвън са го очистили. Висок мъж. Единият му крак е бил по-дълъг. Пускал си е брада. Сигурно е бил ловец.
— Ама как позна всичко това?
— Ей сега го настъпих.
Слънцето се надигна от мъглата.
На около хиляда километра оттам утринните слънчеви лъчи вече галеха древните зидове на Невидимия университет, най-изтъкнатото учебно заведение по магия.
Но малцина магьосници посрещнаха утрото.
За повечето от тях обядът беше първото хранене. Общо взето, не си падаха по закуските. Архиканцлерът и Библиотекарят единствени знаеха от личен опит как изглежда изгревът и няколко часа през деня имаха на разположение целия район на Университета.
Библиотекарят винаги ставаше рано, защото беше орангутан, макар че той не си правеше труда да нададе гръмовен рев, за да прогони другите мъжкари от територията си. Само отключваше Библиотеката и хранеше книгите.
А Муструм Ридкъли, сегашният Архиканцлер, обичаше да се разхожда между сънените сгради, да кима на прислугата и да оставя кратки бележки на подчинените си. Обикновено посланията му нямаха друга цел, освен да внушат абсолютно ясно, че той се е вдигнал от леглото и се е заел с неотложните задачи, докато другите още сънуват.5
Но днес нещо друго му тежеше на ума. Почти буквално.
Беше кръгло и обрасло отвсякъде. Бе готов да се закълне, че вчера го нямаше.
Въртеше глава насам-натам, примижаваше към отражението на другото огледало, което държеше над главата си.
След Ридкъли и Библиотекаря се събуждаше Ковчежникът, но не защото така му допадаше. Около десет сутринта оскъдният запас от търпение у Архиканцлера се изчерпваше, той заставаше под стълбата и изреваваше:
— Ковчежнико-о-о!
И така, докато повиканият се появи.
Всъщност това се случваше толкова редовно, че Ковчежникът, предназначен от природата да живее, като си яде нервите, честичко ставаше и си навличаше дрехите насън, преди да чуе гръмовния глас. Днес беше прав, напълно облечен и почти стигнал до вратата, когато очите му се отвориха рязко.
Ридкъли не беше любител на празните приказки. Не губеше време за любезни поздрави.
— Да, Архиканцлер? — унило промълви Ковчежникът.
Ридкъли си свали шапката.
— Какво ще кажеш за това? — попита настойчиво.
— Ъ, ъ, ъ… за кое?
— Ей това, човече! Ей това!
На косъм от паниката, Ковчежникът огледа отчаяно темето на Архиканцлера.
— Кое, кое? А… Плешивината ли?
— Аз не оплешивявам!
— Ами тогава…
— Опитвам се да ти обясня, че вчера го нямаше!
— Аха. Ъ-ъ. М-да. — В определен момент нещо се пречупваше в психиката на Ковчежника и той ставаше неудържим. — Е, случват се такива неща, но дядо ми беше голям привърженик на сместа от мед и конски фъшкии, втриваше я всеки ден…
— Казвам ти — аз не оплешивявам!
Нервен тик се заразхожда по лицето на Ковчежника. Думите се лееха самостоятелно, наглед без никаква намеса на мозъка му. — …после се сдоби с онова устройство, дето има стъклена пръчица, и го триеше с копринена кърпичка, а пък…
— Но това е нелепо! В моя род няма плешивци, ако не броим една от лелите ми! — …и… и… накрая взе да събира утринна роса, за да си мие с нея главата, и… и…
Ридкъли се укроти. Всъщност не беше коравосърдечен човек.
— Ти какво гълташ напоследък? — промърмори съчувствено.
— Сушени, сушени, сушени, сушени… — зацикли Ковчежникът.
— А, добрите стари хапчета от сушени жаби, нали?
— Д… д… д…
— В левия ти джоб ли са? — Д…Д…Д…
— Ясно… Така… Преглътни…
Позяпаха се известно време. Раменете на Ковчежника се превиха от въздишката.
— М-м-много по-добре съм, Архиканцлер, благодаря.
— Нещо става. И с червата си го усещам.
— Щом казвате…
— Ковчежнико?
— Да?
— Ти нали не си член на тайна секта или нещо подобно?
— Аз ли?! Не, Архиканцлер.
— Ами тогава на твое място бих свалил по-бързичко тия гащи от главата си.
— Кой ли е тоя? — попита Баба Вихронрав. Леля Ог познаваше всекиго в Ланкър, дори окаяните останки върху смачканата папрат.
— Уилям Скроуп, живееше отвъд Резена. Бяха трима братя. Ожени се за онова момиче от Палиърд, не помниш ли? Оная с редките зъби.
— Дано горката жена има прилични черни дрехи.
— Като гледам, намушкали са го.
Леля Ог обърна тялото внимателно, но решително. Труповете не я притесняваха. Вещиците обикновено не само вадят хората на бял свят, но и ги полагат в гроба. В Ланкър бяха живели мнозина, за които лицето на Леля Ог е било първата и последната гледка. И поради това вероятно всичко останало им се е сторило не чак толкова интересно.
— От край до край — забеляза тя. — Брей! Кой би го наръгал тъй?
И двете вещици се обърнаха да погледнат камъните.
— Не знам какво го е намушкало — процеди Баба Вихронрав, — ама се сещам откъде е изскочило.
И Леля Ог вече виждаше, че папратите навсякъде около кръга са изпотъпкани и кафяви.
— Ще я разнищя аз тая работа — закани се Баба.
— Най-добре недей да влизаш в…
— Добре си знам къде да отида, много благодаря.
От осемте Танцьора три имаха собствени имена. Баба обиколи кръга и застана пред онзи с прозвище Гайдаря.
Извади една от многото игли, които приковаваха шапката й към кока, и я доближи на една педя от камъка. Пусна я, за да види какво ще стане.
После се върна при Леля.
— Още има сила в тях. Не е останала много, но кръгът се крепи засега.
— Ама кой е толкоз тъп, че да дойде тук и да подскача около камъните? — зачуди се Леля Ог. Коварна мисъл се мярна в главата й. — Маграт беше с нас през цялото време.
— Налага се да открием — усмихна се мрачно Баба. — Сега ми помогни с тоя нещастник.
Леля Ог се наведе.
— Тежичък е. Нямаше да е зле, ако и младата Маграт беше тук.
— Не, вятърничава е. Лесно й се замайва главата.
— Да де, ама е добро момиче.
— Но е лигла. Въобразява си, че може да живее, все едно приказките се сбъдват и в народните песни се казва истината. Не ме разбирай накриво — желая й щастие.
— Дано се чувства добре като кралица — пожела Леля Ог.
— Научихме я на всичко, което знае — натърти Баба Вихронрав.
— Ъхъ — потвърди Леля, докато нагазваха в гьс-тата папрат. — А бе… дали не трябваше…
— Какво?
— Според теб не трябваше ли да я научим на всичко, което ние знаем?
— Много щеше да се проточи. — И туй си е вярно.
Това се случва неизменно навсякъде из мултивселената, дори на вледенени планети, покрити с течен метан. Никой не знае причината, но във всяка случайно подбрана група служители единственият ранобудник по природа неизменно е мениджърът, който винаги оставя кратки укорни бележки (или гравирани хелиеви кристали според конкретните обстоятелства) по бюрата на подчинените си. Всъщност единственото място, където това се случва по-рядко, е светът Зайрикс. И то защото в небето му светят осемнадесет слънца. Там е възможно да станеш рано само веднъж на 1789,6 години. Но дори в тези редки моменти сякаш в отговор на странен вселенски зов дребнави началници пропълзяват в офиса, понесли в пипалата си предварително приготвени малки, укорно резбовани раковини от фримпти.