Минаваше време, докато писмата стигнат до Архиканцлера. Пощата биваше прибирана от онзи, който минаваше през портата на Университета. После я зарязваха на някой рафт, използваха я за палене на лули или за отбелязване на страници, а Библиотекарят си подновяваше постелята с нея.
Това писмо се забави само два дни и беше почти непокътнато, ако пренебрегнем две кафяви кръгчета от мокри чаши и отпечатък от изцапан с банан пръст. Сложиха го на масата при останалите, когато преподавателите наваксваха с късна закуска. Деканът го отвори с лъжица.
— Някой тук да знае къде се намира Ланкър?
— Защо? — рязко вдигна глава Ридкъли.
— Някакъв си крал щял да се жени и ни кани.
— Ау, ами сега — настръхна Лекторът по съвременни руни. — Дребно кралче решило да са жени и иска ние да го почетем?
— Ланкър е високо в планината — унесено се обади Архиканцлерът. — Чудно се лови пъстърва, доколкото си спомням. Я гледай… Ланкър. Чак не ми се вярва. Не съм се сещал за онези места от години. Знаете ли, че там има подхранвани от ледници езера, където рибата не е виждала въдица? Да-а… Ланкър…
— Прекалено е далеч — заяви Лекторът. Ридкъли изобщо не го слушаше.
— Има елени и сърни. Хиляди глави. И лосове. Навсякъде гъмжи от вълци. Не бих се учудил, ако се срещат и планински пуми. Чух, че отново са видели там снежни орли. — В очите му се разгаряше блясък. — Останали са само няколко в цял свят. Муструм Ридкъли беше съпричастен към съдбата на редките животински видове. Правеше ги още по-редки.
— Тази страна е вдън гори тилилейски — възрази Деканът. — Дори не я рисуват върху картите.
— През ваканциите отсядах там при чичо си — редеше Архиканцлерът и погледът му се премрежи. — Чудесни дни. Чудесни. Какво лято само… и небесната синева е по-бездънна… А тревата… и… — Изведнъж се завърна от света на миналото. — Значи ще отидем. Дългът ни зове. Държавен глава се бракосъчетава. Важно събитие. Непременно трябва да присъстват и неколцина магьосници. Заради приличието. Благородството задлъжнява, нали така казват?
— Е, аз няма да отида — сопна се Деканът. — Много е неестествено всичко в провинцията. Изобилие от дървета. Изобщо не ги понасям.
— На Ковчежника добре ще му се отрази един излет сред природата — подсказа Ридкъли. — От известно време ми се вижда поизнервен, де да знам защо. — Наведе се напред и огледа седящите край масата. — Ковчежнико-о-о!
Споменатият изтърва лъжицата си в овесената каша.
— Видя ли? За това ти говорех — обясни Архиканцлерът. — Направо е като топка оголени нерви. КОВЧЕЖНИКО, КАЗВАХ, ЧЕ ДОБРЕ ЩЕ ТИ СЕ ОТРАЗИ ЕДИН ИЗЛЕТ СРЕД ПРИРОДАТА! — Той сръга грубовато Декана в ребрата. — Дано не превърти съвсем нещастникът — добави с глас, който смяташе за шепот. — Твърде много се застоява между четири стени, ако схващаш за какво намеквам.
Деканът, който излизаше навън средно веднъж в месеца, само вдигна рамене.
— СИГУРНО ИСКАШ ДА СЕ ОТКЪСНЕШ ПОНЕ ЗАМАЛКО ОТ ВСЕКИДНЕВИЕТО В УНИВЕРСИТЕТА, А? — Архиканцлерът кимаше и гримасничеше като луд. — Тишина и спокойствие, а? Здравословен живот сред природата, а?
— Аз… аз… аз… Много ще ми хареса, Архиканцлер.
Надеждата се надигна в очите на Ковчежника като гъба през влажна есен.
— Браво. Разумен човек. Идваш с мен — отсече Ридкъли.
Лицето на Ковчежника се смрази.
— Не е зле да дойде още някой — прецени Архиканцлерът. — Има ли желаещи?
Магьосниците до един бяха същински градски плъхове. Наведоха се усърдно над чиниите си. Те поначало се навеждаха усърдно над чиниите си, но този път се постараха да не привличат погледа на Ридкъли.
— Какво ще кажете за Библиотекаря? — обади се Лекторът по съвременни руни, хвърляйки случайна жертва на лъвовете.
Разнесе се внезапна гълчава на облекчено съгласие.
— Сполучливо предложение — одобри Деканът. — Много е подходящо за него. Провинцията. Дървета. И… и… дървета.
— Планински въздух — добави Лекторът.
— Да, струва ми се малко измършавял — отбеляза Преподавателят по невидими писмена.
— За него ще е истински празник — въодушеви се Лекторът.
— Все едно си е у дома — вмъкна Деканът. Навсякъде дървета.
Всички се вторачиха жадно в Архиканцлера.
— Не носи дрехи — заинати се Ридкъли. — И само вряска „ууук“.
— Нали навлича онази стара зелена хавлия? — сети се Деканът.
— Само когато се е изкъпал. Архиканцлерът си поглади брадата. Всъщност Библиотекарят му беше доста симпатичен, защото никога не възразяваше и се поддържаше във форма… макар и във формата на круша. Тя беше съвсем уместна за един орангутан.
Особеното при Библиотекаря беше, че никой вече не забелязваше нищо особено във външността му. Ако някой гост на Университета споменеше факта, че е орангутан, казваха:
— О, да. Май стана заради някакъв магически инцидент. Спомням си, че имаше нещо подобно. В един миг — човек, в следващия — човекоподобно. Смешно е, но… не си спомням как изглеждаше преди. Тоест… трябва да е бил човек, предполагам. Всъщност открай време го смятам за човекоподобно. Повече му подхожда.
Наистина едно произшествие сред могъщите магически книги в Библиотеката запрати генотипа му надолу по еволюционното дърво и обратно нагоре, само че на друг клон. И със съществената разлика, че Библиотекарят вече можеше да виси от този клон на опашката си.
— Ох, добре — примири се Архиканцлерът. — Но ще трябва да облече нещо за церемонията, поне за да пощади горката младоженка.
Ковчежникът изскимтя.
Всички магьосници се обърнаха към него.
Лъжицата му изтрака глухо на пода. Беше дървена. Старшите преподаватели меко, но непреклонно лишаваха Ковчежника от правото да си служи с метални прибори след случката, станала известна като Вечерния инцидент. — А-а-а-а… — задави се той, като напразно се мъчеше да отскочи от масата.
— Хапчетата от сушени жаби — напомни Архиканцлерът. — Някой да ги извади от джоба му.
Никой не бързаше. Всичко можеш да напипаш в джоба на магьосник — грахче, неразумни твари с крачета, малки експериментални светове…
Преподавателят по невидими писмена се наведе да погледне какво лиши от самообладание колегата му.
— Я погледнете чинията…
Насред овесената каша имаше идеално кръгла вдлъбнатина.
— Олеле, пак ли скапан житен кръг! — отегчи се Деканът.
Останалите си отдъхнаха.
— Проклетиите са навсякъде тази година — изсумтя Архиканцлерът.
Не си бе свалил шапката, когато седна да се храни. Под нея имаше компрес с мед и конски фъшкии, както и мъничък, задвижван от мишле електростатичен генератор. Накара онези млади хитреци от Крилото по високоенергийна магия да му го сглобят. Сечеше им пипето, някой ден може би и той щеше да схване поне наполовина какви ги бръщолевят…
Имаше намерение да не се разделя с шапката си засега.
— И стават доста силни — добави Деканът. Вчера градинарят ми се оплака, че направо му съсипали зелето.
— Но аз си мислех — проточи Ридкъли, — че се появяват само в полето. Съвсем обикновено природно явление.
— Ако нивото на енергийния поток е достатъчно високо, натискът между континуумите вероятно е в състояние да преодолее дори висок основен коефициент на реалност — предположи Преподава телят по невидими писмена.
Разговорите секнаха. Отново всички се обърнаха, за да изгледат този най-окаян и най-младши сред старшите преподаватели.
Архиканцлерът се ядоса.
— Хич не започвай дори да обясняваш. Сигурно пак ще плещиш, че Вселената била като гума лист със сложени тук-там тежести.
— Не точно като…
— Подозирам, че думичката „квант“ пак напира към устата ти.
— Е, аз бих…
— И конти… „континунунуум“, нали? — заяде се Ридкъли.
Преподавателят по невидими писмена, млад магьосник на име Пондър Стибънс, въздъхна от все сърце.
— Не, Архиканцлер, само се канех да изтъкна че…
— О, не, не искам да слушам за никакви червееви дупки.
Стибънс се предаде. Да изречеш метафора пред Ридкъли беше като да размахаш червен парцал пред бик. Ами като да кажеш нещо дразнещо на някой много раздразнителен тип.
Никак не му беше леко да е Преподавател по невидими писмена6.
— Мисля, че ще е най-добре и ти да дойдеш — отсъди Архиканцлерът.
— Аз ли?
— Не мога да допусна да се свираш по ъглите и да изобретяваш милиони други вселени, дето са твърде малки да ги зърне някой, наред с другите щуротии за конти… континунунуума. И без това имам нужда от някой да ми носи въдиците и ар-бал… Тоест багажа — поправи се Ридкъли.
Стибънс заби поглед в чинията си. Най-съкровеното му желание беше да прекара следващите стотина години в Университета, да похапва до насита и да не шава прекалено често. Беше пълничък млад мъж с тена на някоя твар, приютила се под камък. Все му казваха, че трябва да направи нещо с живота си. Той искаше да направи от живота си легло.
— Но, Архиканцлер — престраши се Лекторът по съвременни руни, — все пак е дяволски далеч.
— Глупости — сряза го Ридкъли. — Прокарах новата платена магистрала чак до Сто Хелит. И дилижансите тръгват всяка сряда. Ковчежнико-о о! Някой да му даде най-после хапче от сушена жаба… Господин Стибънс, ти пък, ако можеш да останеш в нашата Вселена поне пет минутки, върви да уредиш билетите. Така… разбрахме се за всичко, нали?
Маграт се събуди.
И осъзна, че вече не е вещица. Установи факт; като част от нормалната инвентаризация, която всяко тяло провежда в първите секунди след изскачането от бездната на сънищата: ръце — 2 броя крака — 2 броя; страх от живота — 58%; неясна ГУМ — 94%; вещерско равнище — 0.
Уви, не помнеше някога да е била друга. От край време си беше Маграт Чеснова, третата вещица. Мекошавата.
Не се залъгваше, че я бива кой знае колко Занаята. Е, с някои заклинания се справяше доста добре, познаваше билките, но не беше вещица и в костния мозък като другите. А те се постараха да й го втълпят.
Ами явно се налагаше да усвои занаята на кралица. Поне щеше да бъде единствена в Ланкър Никой нямаше да й наднича през рамото всеки път и да подхвърля: „Не държиш тоя жезъл пра вилно“ Така…
Някой й бе откраднал дрехите през нощта.
Стана по нощница и заподскача по студените каменни плочи към вратата. Прекоси половината стая, преди вратата да се отвори сама.
Разпозна влязлото дребничко тъмнокосо момиче, макар да го скриваше купчината дрехи в ръцете му. Повечето хора в Ланкър се познаваха.
— Мили Чилъм, ти ли си? Купчината направи реверанс.
— Да, ’спожо?
Маграт повдигна горния край на купчината.
— Аз съм — Маграт. Здрасти.
— Да, ’спожо. Нов реверанс.
— Мили, какво ти става?
— Да, ’спожо. Поредният реверанс.
— Казах ти вече коя съм. Няма нужда да ме зяпаш така.
— Да, ’спожо.
Нервното приклякане продължаваше. Маграт откри, че и нейните колене започнаха да се подгъват конвулсивно от съчувствие, но не налучкваха ритъма и когато момичето се изправяше, те тъкмо се свиваха.
— Ако още веднъж ми речеш „да, ’спожо“, лошо ти се пише — обеща Маграт в мига, когато главите им се изравниха.
— Д… добре, ваше величество, ’спожо. Маграт бе осенена от смътно прозрение.
— Мили, още не съм кралица. Пък и нали се познаваме от двайсетина години? — изпъшка по пътя нагоре.
— Да, ’спожо. Ама вие ще бъдете кралица. Мойто мамче ми нареди да се държа почтително — обясни Мили, без да прекратява нескончаемите реверанси.
— А, тъй ли? Да, бе. Къде са ми дрехите?
— Нося ги, ваше предвеличество.
— Тези не са мои. И стига си подскачала нагоре-надолу. Вече ми призлява, като те гледам.
— Кралят ги поръча чак от Сто Хелит специално за вас, ’спожо.
— Я виж ти… И кога ги поръча?
— Де да знам, ’спожо.
„Знаел е, че се връщам. Но как е научил? Какво се мъти тук?“ По специално поръчаните тоалети имаше далеч повече дантели, отколкото Маграт би понесла но това се оказа най-дребният проблем. Обикновено носеше простичка рокля без почти нищо друго отдолу освен самата Маграт. Височайшите дами не можеха да пробутват такива номера. Мили дори имаше нещо като техническа диаграма за обличането, но не им помогна особено.
Разучиха я.
— Значи това са стандартните принадлежност; на една кралица?
— Не знам, ’спожо. Негово величество май им прати доста пари и поръча да ви приготвят всичко дето се полага.
Подредиха отделните елементи на пода.
— Аха, това са пантофките…
В крепостта отвън се смени стражата. По-точно стражът смени ризницата с градинарската престилка и отиде да плеви фасула. Вътре продължа ваше обсъждането на шивашките загадки.
— Ама, ’спожо, туй май го надянахте обратно И кое ли чудо ще да е кринолинът?
— Тук пише: „Вкарайте петлицата А в прорез Б.“ Изобщо не виждам прорез Б. А тези неща приличат на дисаги. За нищо на света няма да ги нося Ами това?
— Трябва да е рюш, ’спожо. Брат ми разправя че бил последният писък на модата в Сто Хелит.
— Аха, значи хората пищят, защото са принудени да го търпят. А това?
— Май е брокат.
— На пипане е като картон. Нима трябва да нося тези неща всеки ден?
— Ми не знам, ’спожо.
— Но Верънс се размотава по кожен панталон и стара куртка!
— Да, ама вие сте кралица. Не може. Всеизвестно е. На кралете им е позволено да се шматкат едва ли не по гол г…
Мили притисна длан към устата си.
— Няма нищо — успокои я Маграт. — Убедена съм, че и кралете имат… съответните части над краката като всички останали. Казвай каквото започна.
Момичето пламтеше като божур.
— Ами… ами… Кралицата трябва да е дама. Негово величество си има книги за тия работи. Етикети и тям подобни.
Маграт огледа критично отражението си.
— Много ви отива, ваше бъдещо величество — насърчи я Мили.
Маграт се въртеше на всички страни.
— Косата ми е истински ужас — отбеляза след малко.
— О, ’спожо, кралят каза, че е повикал фризьор чак от Анкх-Морпорк. За сватбата.
Маграт намести един кичур. Започваше да проумява, че да бъде кралица означава съвсем нов живот.
— Охо… И сега какво?
— Де да знам, ’спожо.
— С какво се занимава кралят?
— А, той закуси рано и се отнесе към Резена Щял да учи стария Мъкло как да си гледа свинете по книжка.
— Но аз какво да правя? Каква ми е работата? Мили се озадачи, макар това почти да не промени изражението на лицето й.
— Ми не знам, ’спожо. Май трябва да царувате Ще се размотавате в градината. Ще приемате поданици. Ще бродирате гоблени. Туй било любимо занимание на кралиците. И после… ъ-ъ… после го има и продължението на кралската династия…
— Засега — решително заяви Маграт — ще опитаме бродирането на гоблени.
Ридкъли срещна отпор от Библиотекаря.
— Между другото аз съм Архиканцлерът тук, господине!
— Ууук.
— Там ще ти хареса! Чист въздух! Дървета на камари! Повече гора, отколкото би ти се искало да видиш!
— Ууук!
— Слез тук веднага!
— Ууук!
— Нищо лошо няма да им се случи на книгите през ваканцията. Бездруго не е лесно да вкараш студент в Библиотеката…
— Ууук!
Ридкъли изгледа ядно Библиотекаря, хванал се с пръстите на краката си за най-горния рафт на раздела „Паразоология, Ба-Мн“.
— Както щеш — внезапно и коварно сниши глас. — Макар че е жалко предвид обстоятелствата. Чух, че в Ланкърския замък имат свястна библиотека.
Е те си я наричат така, макар да е само склад за стари книги. И май не знаят какво означава думата „каталог“.
— Ууук?
— Хиляди книги. Някой спомена, че там се намирали и инкунабули. Наистина е жалко, че се опъваш и няма да ги видиш — добави Архиканцлерът с глас, който би могъл да смазва скърцащи машини.
— Ууук?
— Е, виждам, че вече си решил. Аз си тръгвам. Всичко хубаво.
Ридкъли постоя пред вратата на Библиотеката. Броеше шепнешком секундите. Стигна само до „три“, когато Библиотекарят изхвърча навън, подпирайки се на юмруци. Съблазниха го инкунабулите.
— Значи да купим четири билета? — подхвърли Архиканцлерът.
Баба Вихронрав се зае да проучи какво се мъти около камъните по присъщия й особен начин.
Хората са склонни да подценяват пчелите.
Баба не беше настроена така. Имаше половин дузина кошери и знаеше например, че не съществува отделна пчела. Затова пък роят си е съвсем истинско същество, а съставните му клетки просто са малко по-подвижни от онези, да речем, в изскочила на носа пъпка. Роевете усещат и възприемат всичко наоколо, освен това помнят години наред, макар че паметта им е по-скоро външна и се състои от восък. Пчелната пита съхранява спомените на кошера — в разположението на клетките с яйца, цветен прашец, мед, в различните видове мед. Цялата тази подредба е част от паметта.
Да не забравим големите дебели търтеи. Мнозина смятат, че те само се мотаят около кошера през цялата година и чакат кратките минути през които царицата си прави труда да ги забележи. Тази заблуда обаче не обяснява факта, че търтеите имат повече антенки, отколкото се виждат по покрива на централата на ЦРУ.
Баба всъщност не отглеждаше пчели. Всяка година вземаше стар восък за свещите си, понякога и по кило мед, ако кошерите можеха да го заделят за нея, но преди всичко си осигуряваше някого, с когото да си приказва.
За пръв път, откакто се прибра у дома, тя отиде при кошерите.
И ги зяпна.
Кошерите бълваха пчели. Жуженето на крилца изпълваше въздуха в иначе спокойното местенце зад малинака. Кафеникави телца се стрелкаха като хоризонтална градушка.
Много й се искаше да узнае причината за това.
Пчелите бяха единственият й провал. Иначе в Ланкър нямаше съзнание, в което да не се вмъкне чрез Заемане. Успяваше да види света дори през очите на земните червеи.7
Но съзнанието на роя, съставено от хиляди подвижни частички, не й беше по силите. Това се оказа най-непреодолимото изпитание за нея. Опитваше отново и отново, за да зърне света едновременно през десет хиляди чифта фасетъчни очички, но постигаше само тежка мигрена и желание да се люби с цветчетата из тревата.
Стигаше обаче и да наблюдава пчелите, за да научи много неща. Заниманията им, посоката на полета, държанието на пчелите-стражи…
Сега изглеждаха извънредно обезпокоени.
Затова Баба Вихронрав отиде да си полегне, както само тя умееше да го прави.
Изучаването на невидимите писмена беше нова дисциплина, възникнала след откритието за двупосочната природа на Библиотечното пространство. Тавмично-математическият апарат на теорията е възсложничък, но се свежда преди всичко до факта, че всяка книга, където и да се намира, въздейства върху всички останали книги. Очевидно е и за непосветения — книгите вдъхновяват написването на книги в бъдещето и цитират книги от миналото. Но Общата теория# на Б-пространството предполага, че в такъв случай съдържанието на още ненаписаните книги може да бъде изведено от съществуващите. # Има и Специална теория, но никой не се занимава задълбочено с нея, защото е ясно до болка, че тя е въздух под налягане.
Преди всичко тъма.