Леля Ог опита друг начин, които нямаше много допирни точки с вещерството, но пък беше типичен за принадлежността й към рода Ог.
Поседя в безукорно спретнатата си кухня — посръбваше ром, подръпваше от гнусния дим на лулата си и разглеждаше рисунките на стената. Всички бяха сътворени от най-малките й внуци в десетина различни оттенъци на калносивото. Повечето представляваха балонести фигурки с ръчички и крачета като клечки, под които бе изписано БАБКЪ с балонести кални букви.
Пред нея котаракът Грибо се радваше на завръщането у дома и лежеше по гръб, вирнал всичките си четири лапи във въздуха и заел любимата си поза „току-що ме намериха в канавката“.
Накрая Леля стана и се запъти умислена към ковачницата на Джейсън Ог.
Ковачницата винаги е важно място в селата — изпълнява функциите на канцелария, сборище и пункт за размяна на клюки. И в момента неколцина мъже седяха лениво вътре. Запълваха си времето между обичайните за Ланкър мъжки занимания — бракониерството и зяпането как жените вършат работата.
— Джейсън Ог, сега с тебе ще си поприказваме.
Ковачницата опустя като след заклинание. Вероятно подейства някаква нотка в гласа на Леля.
Тя обаче се пресегна и сграбчи за ръката едного който се промъкваше край нея с леко тьтрещо се приклякане.
— А, колко се радвам, че налетях тъкмо на тебе господин Куорни. Я не припирай толкоз да се изнижеш. В бакалията ти върви добре, нали?
Единственият магазинер в Ланкър я погледа както трикрако мишле зяпа мускулеста котка. Все пак не се предаде лесно.
— Ох, ужас, госпожо Ог, страшно сме зле на-последък.
— Значи всичко е наред, а? Изражението на господин Куорни стана умоляващо. Знаеше, че няма да му се размине просто така, само жадуваше да узнае какво се иска от него.
— Чуй ме сега — подхвана Леля. — Нали я знаеш вдовицата Скроуп, дето живее горе в Резена?
Ченето му увисна.
— Ама тя не е вдовица. Нали тя…
— Хващаш ли се на бас за половин долар? — сряза го Леля.
Устата му си остана отворена, а лицето около нея се вдърви в зашеметен ужас.
— Значи ще й даваш разни неща на вересия — продължи Леля в тишината, — нъл тъй, докато си стъпи на краката и завърти фермата както се полага. — Куорни закима онемял. — Туй важи и за вас, дето слухтите край вратата — повиши глас Леля. — Няма да сбъркате, ако оставяте по малко месо на прага й всяка седмица, ясно ли е? И май ще има нужда от помощници, като наближи жътвата. Знам си, че мога да разчитам на вас. Хайде, вървете си…
Всички хукнаха по-надалеч от тържествуващата Леля Ог, застанала на вратата. И Джейсън Ог се пулеше безпомощно към нея — стокилограмов мъжага, внезапно превърнал се отново в четиригодишно момченце.
— Джейсън?
Ама трябва да поправя мангалчето на стария…
— И тъй — пренебрегна увъртанията му Леля, — какво ставаше по тия краища, момчето ми, докато ние бяхме из чужбината?
Джейсън разсеяно разръчка огъня с един железен прът и го остави в пламъците.
— Ами таквоз… имахме си страхотна вихрушка на Прасоколеда, пък една от квачките на старата Грахова измъти все същото яйце дор до три пъти, после кравата на дъртия Запъртъкски роди седем-глава змия… А, накъм Резена валяха жаби…
— Значи всичко е нормално — отбеляза Леля и си натъпка лулата нехайно, но многозначително.
— Да, мирно и тихо е — съгласи се синът й. Извади пръта, сложи го на наковалнята и вдигна чука.
— Нали знаеш, че рано или късно ще надуша какво става? — напомни майка му.
Джейсън не се обърна, но чукът замря във въздуха.
— Всичко разнищвам — натърти Леля Ог. Желязото изстина от сламеножълто до яркочервено.
— Пък и на теб ти олеква, като си излееш душата пред старото си мамче — добави тя.
Прътът се охлади до черно, макар че плюнка все още би зацвърчала върху него. А Джейсън, свикнал с жегата на ковачницата, май изведнъж се сгорещи неприятно.
— Да го беше изковал, преди да се изстуди съвсем — напомни Леля.
— Не е моя вината, мамо! К’во можех да сторя та да им попреча?
Тя се настани удобно на столчето и го дари с щастлива усмивка.
— За кого приказваш, синко?
— Ами за младата Диаманда и оная Пердита, и онуй червенокосото момиче от Скапан Гъз, и всичките други. Казах им аз, че ще има к’во да чуят от твойта уста, кат се върнеш. Казах им, че госпожа Вихронрав ще пощу… да, де, ще има много да им се смее, щом научи. Пък те ми се подхилват. Разправят, че сами щели да изучат вещерството.
Леля кимна. Всъщност имаха право. Човек може да изучи сам вещерството. Но това не отмени изискването и учителят, и ученикът да са подходящи за Занаята.
— Диаманда ли? — проточи тя. — Не помня таквоз име.
— А, тя си е Люси Токли — обясни Джейсън. — Но Диаманда било… по-вещерско.
— Аха. Оная, дето носи широка провиснала филцова шапка?
— Да, мамо.
— И си боядисва ноктите в черно?
— Същата, мамо.
— Старият Токли я прати да учи някъде, нали?
— Вярно, мамо. Прибра се, докато те нямаше.
— Да-а.
Леля Ог си запали лулата с въгленче от огнището. Широкопола шапка, черен маникюр, образование… Леле-мале!
— И колко са тия момичета?
Ами към половин дузина. И си ги бива, мамо.
— Брей?
— Пък и не личи да правят нещо лошо.
Леля Ог се вторачи замислено в пламтящото огнище.
Нейното мълчание беше някак бездънно. И съдържаше несъмнена насоченост. На Джейсън му беше съвсем ясно, че сега е прицелено в него.
Винаги се хващаше в капана. Мъчеше се да запълни тишината.
— Диаманда добре се е образовала — започна той. — Знае разни хубави думички.
Мълчание.
— А ти все разправяш, че не достигали момичета, дето искат да се изучат за вещици.
Джейсън удари няколко пъти пръта, колкото да се намира на работа.
Още мълчание се стовари върху него.
— И всяко пълнолуние ходят да танцуват в планината.
Леля Ог извади лулата от устата си и огледа придирчиво чашката й.
— Пусна се мълва — сниши глас Джейсън, — че го правели без нищо.
— Без кое нищо? — уточни тя.
— Ами танцуват по без нищо, мамо.
— Да му се не знае! Друго да те питам… Някой знае ли къде ходят?
— А, не. Тъкачев, майсторът на сламени покриви, всеки път ги губел от поглед. — Джейсън…
— Кажи, мамо.
— Танцували са около камъните. Той си улучи палеца.
В планините и горите на Ланкър се срещат разни богове. Познаваха един от тях като Херне Подгонения. Беше бог на преследването и лова Поне в известен смисъл.
Вярата и надеждата създават и подхранват по вечето богове. Ловците, облечени в животински кожи, сътворяват с танците си богове на гонитбата, които обикновено са жизнени и буйни, а и тактични колкото приливна вълна. Но те не са единствените богове на лова. И гласът на жертва-та има свой отзвук в окултното, когато сърцето бясно тласка кръвта, а хрътките отзад лаят в зах-лас. Херне беше бог на преследваните и подгонените, на всички дребни животинки, чиято участ е да свършат като кратък бълбукащ писък.
Беше висок три стъпки, имаше заешки уши и мънички рогца. Отличаваше се обаче с великолепен спринт и в момента се носеше лудешки през гората.
— Те идват! Те идват! Всички те се завръщат!
— Кои? — попита Джейсън Ог.
Топеше си палеца в коритото със студена вода Леля въздъхна.
— Ами Те. Сещаш се, де… Те. Не че сме сигурни ама…
— Кои са Те?
Тя се поколеба. Някои неща просто не ги каз-ваш на обикновените хора. От друга страна, като ковач Джейсън хич не се вписваше сред обикнове-ните хора. Ковачите си имат свои тайни. Пък и беше от семейството. Леля Ог преживя изпълнена с приключения младост и не я биваше много в е броенето обаче почти не се съмняваше, че Джейсън е неин син.
Виж сега… — Махна неопределено с ръка. — Ония камъни… Танцьорите, де… Ами в старите времена… А бе, някога…
Тя спря и се помъчи отново да обясни приро-дата на действителността, която в същността си е фрактална — Таквоз… Има места, дето са по-тънки от другите — където са били старите входове… Е, не точно врати, самата аз никога не съм го разбирала докрай. Не точно врати. По-скоро места, където светът изтънява… Все едно, важното е, че Танцьорите… са нещо като ограда… И ние… Като казвам ние, да знаеш, че е ставало преди хиляди години… Не са прости камъни, ами нещо като гръмотевич-но желязо, но… Има едни приливи, само че не от вода, ами когато световете се доближават и почти можеш да прекрачиш от един в друг… Както и да е, ако хората се навъртат около камъните и си играят на щуротийки… тогаз Те ще се върнат, щом не внимаваме.
— За кого приказваш?
— Ей туй е лошото — унило промълви Леля. — Ако ти река, всичко ще разбереш накриво. Те живеят от другата страна на Танцьорите.
Синът й я зяпна. После по лицето му плъзна сянка на осмислена усмивка.
— А, знам го туй. Чувал съм, че магьосниците долу в Анкх все разкъсвали дупки в оная ми ти тъкан на действителността, дето си я кътат там, и от Тъмничните измерения изскачали разни страшилища. Грамадни гадове с десетина очища и повече крачища, отколкото има на хорото в неделя.
— Той стисна дръжката на чук номер 5. — Не бери грижа, мамо. Ако вземат да ни се изтърсят тука ние ще ги.
— Не става така — сряза го Леля Ог. — Ония грозотилища живеят отвън. А Те просто са… наблизо.
Джейсън съвсем се оплете. И Леля вдигна рамене. Рано или късно трябваше да сподели с някого.
— Господарите и Господарките — обясни тя.
— Че кои са пък те?
Леля Ог се озърна. Все пак стояха в ковачница На това място бе имало наковалня, преди да има замък, дори преди да има кралство. Навсякъде висяха подкови. Желязото се бе просмукало дори в стените. Тук не само беше пълно с желязо, тук желязото умираше и се прераждаше. Ако не можеше да изрече думите на това място, значи не биваше да ги произнася никъде.
Въпреки това не й се искаше.
— Нали се сещаш… — смънка. — Прекрасни народ. Благородните. Сияйните. Звездооките. Сещаш се…
— К’во?!
За всеки случай Леля докосна наковалнята и каза думата.
Бръчките по челото на Джейсън се изгладиха горе-долу със скоростта на изгряващо слънце.
— Те ли? Че нали са били приветливи и…
— Видя ли? — ядоса се Леля. — Казах ти, че ще го разбереш накриво!
— Колко?! — възкликна Ридкъли. — Ако щете — вдигна рамене кочияшът. — Ваша си работа.
— Извинявайте, сър — смънка Пондър. — Няма друга кола в онази посока.
По петдесет долара на човек си е пладнешки обир — Не е търпеливо отрече кочияшът. — Пладшки обир е — продължи с авторитетния тон на богатия опит, — когато някой се изпречи на пътя с арбалет в ръце, после другарчетата му скачат от дърветата и камънаците и ни взимат всичките пари и вещи. Среднощният обир е като пладнешкия, обаче палят и колата, та да виждат какво правят. А пък полуздрачният обир… ами той е, когато…
— Нима искате да кажете — прекъсна го Ридкъли — че обирът е включен в цената?
— Заради Гилдията на бандитите — обясни кочияшът. — По четиридесет долара на човек. Твърда цена.
— И какво ще стане, ако не платим?
— Накрая вие ще се втвърдите. Магьосниците се скупчиха да обсъдят положението.
— Имаме сто и петдесет долара — съобщи Архиканцлерът. — И няма как да извадим още пари от сейфа, защото Ковчежникът глътна ключа вчера.
— Сър, може ли аз да опитам нещо? — предложи Пондър.
— Бива.
Пондър се усмихна лъчезарно на кочияша.
— Домашните любимци не пътуват ли безплатно.
— Ууук?!
Метлата на Леля Ог фучеше няколко стъпки над горските пътеки и завиваше толкова рязко, че ботушите на вещицата ритаха листака. Тя скочи припряно до къщата на Баба Вихронрав и дори забрави да изключи метлата, която заседна в клолозета.
Вратата беше отворена.
— Ехо-о-о?
Леля надникна в килера и затрополи нагоре по Тясната стълба.
Баба се бе изпънала сковано на леглото си. Лицето й сивееше, кожата й беше студена.
Неведнъж я бяха намирали в това състояние и всеки път имаше недоразумения. Затова Баба вече успокояваше посетителите, но пък изкушаваше съдбата с малкото ръкописно картонче в ръцете си: „НИ СЪМ УМРЕЛА“.
Отвореният прозорец беше подпрян с парче дърво.
— Аха — промълви Леля по-скоро на себе си, — виждам, че не си тука. Аз… аз… аз ще взема да туря чайничето на огъня, та да почакам, докато се прибереш, бива ли?
Уменията на Есме в Заемането я притесняваха. Хубаво си е да влизаш в съзнанията на разни животинки и прочие твари, но прекалено много вещици не се бяха завърнали. Леля няколко години изнасяше бучки лой и отрезки от бекон за една невестулка, защото не се съмняваше, че това е старата Баба Посталют, която един ден се впусна в Заемане и не се върна. Ако изобщо е възможно една вещица да смята нещо за смразяващо кръвчицата, Леля Ог се отнасяше така към Заемането.
Слезе долу и напълни ведрото от кладенеца.
Не забрави да махне поповите лъжички, преди да сипе вода в чайника.
После се загледа към градината. След малко над нея прелетя малък силует и се гмурна в отворения прозорец.
Леля направи чай. Внимателно загреба с една лъжичка от захарницата, изсипа останалото в своята чаша, сложи двете чаши на поднос и отново се качи горе.
Баба Вихронрав седеше на леглото. Леля се озърна. Голям прилеп висеше с главата надолу от една греда под тавана.
Баба си разтри ушите.
— Гита — смънка тя, — ще бутнеш ли гърнето под него? Много си падат по цапането.
Леля измъкна най-скритата нощна принадлежност изпод леглото и я побутна с крак по чергата.
— Донесох ти чаша чай.
— Добре си се сетила. Устата ми все едно е пълна с мушици.
— Ти не предпочиташе ли совите нощем? — сети се Леля.
— Тъй си беше, ама с тях дни наред ми се ще да си завъртя главата към гърба. Прилепите поне гледат все напред. Първо опитах със зайците, ама знаеш колко могат да помнят. Пък и всеизвестно е за какво си мислят през цялото време. Прочути са с туй.
— За трева.
— Вярно.
— Откри ли нещо? — не се стърпя Леля.
— Петима-шестима са се качвали при камъните всяко пълнолуние! — натърти Баба. — Момичета, доколкото видях. Като си в главата на прилеп, виждаш само силуети. — Добре си се справила — благоразумно я похвали Леля. — Тукашни ли са момичетата, как мислиш?
— Няма как да не са. Не летят с метли.
Леля въздъхна.
— Едната е Агнес Нит, дъщерята на стария Трите Гроша. И момичето на Токли е от тях. Има още няколко.
Баба Вихронрав я зяпна.
— Попитах нашия Джейсън — обясни Леля. — Извинявай.
Прилепът се оригна и Баба учтиво закри устата си с длан.
— Аз съм една изкуфяла дъртофелница, нали? — промълви тя след малко.
— Не, не — побърза да отрече Леля. — Заемането си е голям майсторлък, пък ти го владееш на истина.
— Преливам от горделивост, ей туй е истина. Преди време щях да се сетя първо да поразпитам хората, вместо да си губя времето с прилепи.
— Ама нашият Джейсън нищичко нямаше да ти каже. И пред мен изплю камъчето само щото щях да му направя животеца същински ад, ако си беше мълчал. Иначе за какво са майките?
— Губя си усета, знам. Остарявам, Гита.
— Винаги съм казвала, че си толкоз стара, колкото се чувстваш.
— За същото ти говоря.
Леля Ог започваше да се тревожи.
— Ами ако Маграт беше тука? — продължи Баба. — Щеше да ме види как се занимавам с тъпотии.
— Е, тя е на сигурно място в замъка-напомни Леля. — Учи занаята на кралица.
— На нейния занаят хубавото му е, че никой не забелязва, като сбъркаш. Непременно е права, щото тя го върши.
— А бе, кралската работа е смехория — отбеляза Леля. — Досущ като магьосничеството. Взимаш, значи, някое момиче със задник като две прасенца в чувал и вятърничава главица, омъжваш я за някой крал или принц, или друго величество и изведнъж тя става същинско слънчице, безукорната принцеса. В много смахнат свят живеем.
— Няма да й се кланям, да знаеш — вметна Баба Вихронрав.
— Че ти никому не се кланяш — търпеливо напомни Леля. — И на предишния крал не се кланяше. Рядко се сещаш да кимнеш и на младия Верънс. Не съм те виждала да се кланяш.
— Ами да! — потвърди Баба. — И туй е част от вещерството.
На Леля малко й олекна. Баба да се държи като старица… Това я безпокоеше. Далеч по-приемливо й се струваше нейното обичайно състояние на едва сдържан гняв.
Баба се изправи.
— Казваш, че момичето на стария Токли е от тях, тъй ли?
— Вярно.
— Майка й не беше ли от рода Кийбъл? Чудесна жена, доколкото си спомням.
— Ъхъ, само че когато тя се спомина, старецът прати щерка си на училище в Сто Лат.
— Не ги понасям тия училища — обяви Баба Вихронрав. — Пречат на образованието. Само книги. Каква полза има от книгите? Твърде много се чете напоследък. Като млади нямахме време за четене, помня добре.
— Щото бяхме много заети да се забавляваме.
— Именно. Хайде, че нямаме време.
— Как тъй?
— Не са само момичетата. Има още нещо наоколо. Някакво съзнание се е разщъкало.
Баба потрепери. Долавяше присъствието му, както един изкусен ловец забелязва друг, докато се прокрадва из хълмовете — по тишината там, където трябва да има шум, по настъпеното стръкче, по гнева на пчелите.
Леля Ог изобщо не си падаше по Заемането, Маграт направо отказваше дори да опита. Старите вещици от другата страна на хребета бяха прекалено заети с неприятните преживявания в собствените си тела, за да си търсят белята, като ги напускат. Затова Баба бе свикнала да се шири сама в психическото измерение.
А сега някакво съзнание бродеше из кралството, но Баба Вихронрав не успяваше да го проумее.
Тя се впускаше в Заемане. Налагаше се да внимава. Беше като опиат. Можеше да се носи в съзнанията на зверове и птици — макар и не на пчели, — да ги насочва полека, да вижда с очите им. Баба Вихронрав бе тършувала неведнъж из психическите честоти наоколо. За нея това беше част от сърцевината на вещерството. Да се взира през… …очите на мушици, да съзре бавните шарки на времето в трескавата подредба на един-единствен ден, а мъничките им съзнания да шарят светкавично… …да се вслушва с тялото на бръмбар и светът да е триизмерна картина от трептения… …да наблюдава с носа на куче и миризмите да са като цветове…
Имаше си цена. Никой не настоява да я платиш, но самата липса на принуда поражда морално задължение. Сдържаш се, вместо да смачкаш буболечката. Забиваш лопатата предпазливо. Храниш кучетата. Плащаш си. Грижиш се — не защото така е добре, а защото е редно. Не оставяш нищо освен спомени и не взимаш друго освен преживявания.
Но онова, скитащото… Нахълтваше в чуждите съзнания като трион и грабеше, прибираше, отнемаше. Тя напипваше хищната му форма — само жестокост и хладнокръвно бездушие. Съзнание, наситено с остър ум, което използваше другите живи твари и ги нараняваше, защото намираше развлечение в това.
Баба знаеше как да нарече такова съзнание.
Елф.
Над тях клоните на дърветата се превиваха. Баба и Леля крачеха през гората. Поне Баба Вихронрав крачеше. Леля Ог подтичваше.
— Господарите и Господарките се мъчат да намерят път — говореше Баба. — Има и друго. Нещо вече е проникнало. Някакво животно от другата страна. Еленът, подгонен от Скроуп, е скочил в кръга, а оная твар трябва да е била наблизо вътре. Нали все ни втълпяваха, че нещо може да премине отсам, ако друго нещо влезе…
— Какво нещо?
— Е, знаеш как виждат прилепите. Само схванах, че е едро. То е убило Скроуп. И сега е някъде наоколо. Но не е… някой от Господарите и Господарките. Животно от ел… от онуй място.
Леля огледа сенките, но нощем в гората сенките изобилстват.
— Не те ли е страх?
Баба изпука със ставите на пръстите си.
— Не, ама се надявам то да се бои.
— О-о, вярно казват хората. Горделива си, Есме Вихронрав.
— Че кой го казва?
— Ами ти. Преди малко.
— Не съм била добре.
Някой друг сигурно би се оправдал: „Не бях на себе си.“ На Баба Вихронрав не би й хрумнала такава глупост.
Двете вещици бързаха в бурята.
А иззад трънлив гъсталак наблизо еднорогът се взираше в тях.