Вместо луна вече грееше обедното слънце.
Имаше доста многолюдна тълпа из онова, което в Ланкър се смяташе за градски площад. Тук бездруго не се случваше почти нищо интересно, а единоборството между вещици си струваше да се види.
Баба Вихронрав се появи четвърт час преди пладне. Леля Ог я чакаше на скамейка до кръчмата. Бе провесила хавлия на врата си, а пред краката й се мъдреше пълна кофа вода, в която плуваше гъба за баня.
— Туй пък за какво е? — попита Баба.
— За почивката между рундовете. Приготвих ти и портокалови резенчета. — Вдигна чинията и Баба изпръхтя. — Като те гледам, трябва да хапнеш нещо — настоя Леля. — Май не си слагала нищо в уста днес…
Тя сведе поглед към ботушите на Баба и зацапаната пола на дългата й черна рокля. Видя сламки и трънчета.
— Ама ти съвсем си изкуфяла! — изсъска Леля по-тихо. — Какви си ги свършила, а?
— Трябваше…
— Ходила си при камъните, нали?! Искала си да отблъснеш Благородниците.
— Разбира се — отвърна Баба.
Гласът й не звучеше немощно, тя не се олюля-ваше… но само защото тялото на Баба Вихронрав бе стегнато в хватката на духа й.
— Все някой трябва да го прави — добави тя.
— Що не дойде да ме повикаш?!
— Щеше да ме разубеждаваш.
— Есме, добре ли си? — приведе се напред Леля.
— Много съм си добре! Направо отлично! Нищо ми няма, ясно?
— Ти спа ли изобщо? — заяде се Леля.
— Е, ти пък сега…
— Не си, нали? Ама си мислиш, че просто ще се изпъчиш тука и ще стреснеш онуй момиче, а?
— Де да знам — отрони Баба Вихронрав. Леля Ог се взря изпитателно в нея.
— Не знаеш, значи… — промърмори по-кротко. — Ох, както и да е… По-добре седни, че ще се свлечеш. Сдъвчи малко портокал. Те ще дойдат след някоя и друга минутка.
— Няма — възрази Баба. — Тя ще закъснее.
— Как позна?
— Каква полза да се изтъпаниш, ако няма кой да те зяпа? Главознание…
Всъщност младото сборище закъсня с цели двадесет минути и зае позиции по стъпалата пред пазарчето на отсрещната страна.
— Виж ги само — изсумтя Баба. — Пак са целите в черно.
— Нали и ние носим черно? — разсъдливо напомни Леля.
— Щото е пристойно и практично — навъсено натърти Баба. — А не заради някаква си романтика. Ха, все едно Господарите и Господарките вече са тука…
След известно време, прекарано във взаимен оглед, Леля Ог се повлече през площада и срещна Пердита на средата. Въпреки дебелия грим личеше, че младата кандидат-вещица е смутена. Стискаше черна дантелена кърпичка и я усукваше изнервено.
— Добрутро, госпожо Ог.
— Добър ти ден, Агнес.
— Ъ-ъ… Сега какво ще стане?
Леля извади лулата си от джоба и се почеса с нея по ухото.
— Че знам ли… Май вие решавате.
— Диаманда пита защо трябва да е точно тук и сега.
— Ами за да види всеки. Нали туй е важното? Да няма скрито-покрито. Да се знае коя е по-изкусна във вещерството. Целият град ще научи. Нека гледат как едната побеждава, а другата губи. Тъй няма да има спорове после, нали?
Пердита се загледа към кръчмата. Баба Вихро-нрав бе задрямала.
— На туй му викам аз желязно спокойствие — отбеляза Леля и сплете пръсти зад гърба си.
— Ъ-ъ… А какво ще сполети победената? — попита Пердита.
— Нищо особено — вдигна рамене Леля. — Обикновено заминава някъде. Не можеш да си вещица, ако хората са те видели как губиш.
— Диаманда казва, че не искала старата дама да пострада прекалено зле. Само щяла да й даде добър урок.
— Много мило. Есме се учи бързо.
— Ъ-ъ… Госпожо Ог, ще ми се това да не бе ставало.
— Много мило.
— Госпожо Ог, Диаманда казва, че госпожа Вихронрав имала страховит поглед.
— Много мило.
— Затова изпитанието е… гледане, госпожо Ог. Леля пъхна лулата в устата си и изфъфли:
— А, като в оная стара игра „Който мигне — губи“, тъй ли?
— Ъ-ъ… Да.
— Бива. — Леля поумува и пак вдигна рамене. — Бива. Но по-добре ще е първо да очертаем магически кръг. Не искаме никой друг да пострада, нали?
— Скорхийски руни ли ще използваме или Ок-тограм на тройното призоваване? — осведоми се Пердита.
Леля наклони глава настрана.
— Драга моя, не съм ги чувала тия имена. Аз го правя ей тъй…
Отдалечи се с хълбока напред от дебелото момиче, влачейки носа на единия си ботуш в прахоляка. Очерта грубоват кръг, широк около пет метра, и бутна гърбом Пердита.
— Извинявай. Ето, готово.
— Това магически кръг ли е?
— Ами да. Иначе хората наоколо може да си изпатят. Всякаква магия фучи наоколо при единоборство на вещици.
— Но вие не произнесохте никакво заклинание. Абсолютно нищо!
— Сериозно?
— Нали трябва да има заклинание?
— Де да знам. Никога не съм го правила. — О-о…
— Ако толкоз ти се ще, да изпея някоя весела песничка — сговорчиво предложи Леля.
— Ъ-ъ, не. Ъ-ъ…
Пердита не бе чувала певческите изпълнения на Леля Ог, но мълвата за тях бе стигнала и до нея.
— Харесва ми тая твоя кърпичка — вметна Леля, без изобщо да се притесни. — На черното хич не личат сополите.
Пердита се бе втренчила в кръга като хипноти-зирана.
— Ъ-ъ… Е, ще започваме ли?
— Ами да.
Леля Ог изприпка обратно при скамейката и сръга Баба.
— Я се събуди!
Баба поотвори едното си око.
— Не спях, само исках да ми починат очите.
— Само трябва да я надминеш в гледането! — Значи знае поне колко е важен погледът. Ха!
За каква се мисли? Гледала съм хората цял живот!
— Тъкмо туй ме плаши малко… Ау… ето го момченцето на бабка!
Дойдоха и останалите от рода Ог.
Баба Вихронрав изпитваше нескрита неприязън към малкия Пюзи. Тя поначало не харесваше децата и именно затова се погаждаше толкова добре с тях. Щом видеше Пюзи, си казваше, че не е редно да щъка наоколо само по ризка, ако ще и да е на четири години. Пък и хлапето беше сополиво, някой трябваше да му даде кърпа или поне да му набие тапи в ноздрите.
Леля Ог обаче беше като глина в ръцете на всяко внуче, дори да е лепкаво като Пюзи.
— Искам бонбонче — изръмжа той с чудато дебелия глас, какъвто имат някои дечица.
— След малко, патенцето ми, първо да си поприказвам с тая жена — изчурулика Леля.
— Искам бонбонче сега.
— Разкарай се, сладурчето ми, бабка е заета. Пюзи дръпна полата й с все сила.
— Сега го искам, сега!
Баба Вихронрав се наведе и нейният внушителен нос се изравни с вечно протеклото носле на Пюзи.
— Ако не се махнеш — изрече тя сериозно, — аз ей с тия две ръце ще ти откъсна главичката и ще я напълня със змии.
— Чуй само! — засия Леля Ог. — Знаеш ли колко бедни дечица в Клач щяха да се зарадват на такава заплаха, а?
Пюзи се поколеба миг-два, после се ухили като тиква.
— Смешна баба — заяви той.
— Я слушай… — Леля потупа внучето си по главата и разсеяно изтри дланта си в роклята. — Нали ги виждаш ония момичета отсреща? Имат купища бонбончета.
Пюзи защапурка нататък.
— Туй си е война с живо оръжие, да знаеш — подхвърли Баба.
— Хайде — подкани я Леля. — Нашият Джейсън вече сложи два стола в кръга. Ти сигурна ли си, че не ти е зле?
— Ще се оправя.
Пердита Нит се домъкна отново.
— Ъ-ъ… Госпожо Ог…
— Кажи, драга.
— Ъ-ъ. Диаманда казва, че не сте разбрали правилно. Няма да се гледат една друга…
Маграт се отегчаваше. Никога не й се бе случвало, докато беше вещица. Вечно объркана и претоварена с работа — да, но не и отегчена.
Внушаваше си неуморно, че вероятно ще й олекне, когато е истинска кралица, макар и да не виждаше какво толкова ще се промени. Засега бродеше безцелно през неизброимите стаи на замъка, а шумоленето на роклята й почти не се чуваше, защото в ушите й боботеха турбините на еднообразието: „Досададосададосада…“ Цяла сутрин се бе учила усърдно да бродира гоблени, защото Мили я уверяваше, че заниманието било типично за кралиците. Първият й опит с надпис „Благословена да е тази кщъа“ бе захвърлен на креслото.
В Дългата галерия имаше огромни гоблени, изобразяващи древни битки. Явно бяха дело на предишни отегчени короновани обитателки на замъка. Струваше й се изумително, че някак са убедили бойците да позират толкова дълго. Бе разгледала много, твърде много портрети на самите кралици — всички до една красиви, всички до една чудесно облечени според модата на съответната епоха и всички до една отегчени дотам, че и последната мисъл се е изветрила от красивите им главици.
Накрая се качи в солариума — голяма стая на върха на главната кула. На теория беше изградена на припек. Така беше. Освен това я продухваха ветровете и я мокреха дъждовете. Нещо като мрежа, в която се ловеше всичко изхвърлено от небето.
Маграт подръпна въженцето на звънчето, което също на теория би трябвало да повика прислугата. Нищо не се случи. Дръпна още два-три пъти, като тайничко се радваше на дребното си занимание, и слезе в кухнята. Щеше й се да остава по-дълго там — беше топло и имаше с кого да си бъбри. Но… „благородството задлъжнява“. Кралиците живееха Горе.
В момента Долу се намираше само Шон Ог, който чистеше фурната на огромната желязна печка и се кахъреше, че това не е работа за един кадрови военен.
— Къде са се дянали всички? — възкликна тя. Шон се стресна и си удари главата във вътрешността на фурната.
— Ох! Извинете, госпожице! Ами-и… Всички ли… Всички отидоха на площада. Аз останах само защото госпожа Скорбик обеща да ми одере кожата, ако не изчистя цялата мръсотия.
— И какво става на площада?
— Разправят, госпожице, че две вещици щели да си мерят силите.
— Моля?! Нима говориш за майка си и Баба Вихронрав?
— А, не, госпожице. Имало някаква нова вещица.
— В Ланкър? Нова вещица ли?!
— Май тъй каза мойто мамче.
— Ще отида да погледна.
— Не мисля, че е уместно, госпожице — възрази Шон.
Маграт се изпъчи царствено.
— Нашата особа е кралица. Е, почти. Затова не казвай на нашата особа какво не може да прави или ще те пратим да чистиш нужниците!
— Ама аз си ги чистя — опита се да я вразуми Шон. — Дори вътрешния клозет.
— Първата ни работа е да го премахнем — потръпна Маграт. — Нашата особа видя този вътрешен клозет…
— Нищо против нямам, госпожице — съгласи се Шон, — тъкмо ще си освободя следобеда всяка сряда. Само исках да кажа, че трябва да се отбия в оръжейната да си взема тръбата за фанфарното приветствие.
— Нашата особа няма нужда от фанфари, премного благодаря.
— Задължително е да имате нужда, госпожице.
— Ако се наложи, нашата особа може сама да си надува тръбата, премного благодаря.
— Добре, госпожице.
— Госпожица каква?
— Госпожице кралице.
— Гледай да не забравяш повече.
Маграт хукна с жалкото подобие на бяг, възможно в кралската премяна. Помисли, че не би било зле да предвидят колелца за този тоалет.
Завари събрани в кръг няколкостотин души и зърна твърде угрижената Леля Ог.
— Какво става, Лельо?
Старата вещица се обърна.
— Уф, извинявай. Не чух фанфарите. Щях да направя реверанс, ама нали знаеш как са ми краката…
Маграт надникна над рамото й към двете фигури, седнали насред кръга.
— Какво са намислили?
— Състезават се в гледане.
— Но те зяпат небето.
— Вдън земя да потъне оная Диаманда! — прок-летиса Леля. — Накара Есме да се надзяпва със слънцето. Никакво извръщане, никакво мигане…
— И откога са така?
— Мина около час — мрачно съобщи Леля.
— Ужасно!
— Адски тъпо — поправи я Леля. — Не знам какво я прихваща Есме. Сякаш само силата е важна във вещерството! Тя поне е наясно — вещерството не е в силата, а в укротяването й.
От разпръскването на магията над кръга просветваше бледа златиста мараня.
— Ще бъдат принудени да се откажат след залеза — отбеляза Маграт.
— Есме няма да издаяни до залеза — врътна глава Леля. — Погледни я как се е прегърбила.
— Сигурно можеш да си послужиш с някаква магия, за да… — започна Маграт.
— Я умната! — сгълча я Леля. — Ако Есме надуши, ще ме търкаля с ритници из цялото кралство. Пък и другите ще забележат.
— Защо не направим малко облаче или нещо подобно? — сети се Маграт.
— Не! Туй е измама!
— Е, ти винаги мамиш.
— Хитрувам в своя полза. Не можеш да мамиш заради други.
Баба Вихронрав се преви още малко на стола — Защо ли не им заповядам да спрат? — подвоуми се Маграт.
— И ще си имаш враг до гроб.
— Какво ли ме кара да си мисля, че Баба и без това ми е враг до гроб?
— Щом си го мислиш, мойто момиче — вметна Леля, — значи главата ти за нищо не служи. Някой ден ще откриеш, че по-добра дружка от Есме Вихронрав не си имала.
— Но трябва да се намесим някак! Нищо ли няма да измислиш?!
Леля Ог огледа внимателно кръга. От лулата й изскачаха малки димни кълбенца.
Магическото единоборство впоследствие бе описано в книгата на Птицесвирец „Древни сказания и предания от Овнерог“. Ето как завършва разказът:
„А когато се изниза час и половина, едно малко момче неочаквано за всички се втурна през площада и стъпи в магическия кръг, поради което последваха ужасяващ писък и проблясък. Старата вещица се озърна, стана от стола си, вдигна момчето и го занесе на неговата баба, после се върна на мястото си, а през това време младата вещица не бе откъсвала поглед от Слънцето. Но другите млади вещици прекратиха единоборството с твърдението: «Вижте всички, Диаманда победи, защото Вихронрав отклони погледа си.» И тогава бабата на детето изрече гръмко: «Тъй ли било? Тоя номер да го пробутвате другаде. Туй не е състезание по празноглави момиченца, а по вещерство. Вие някога ще проумеете ли нещо? Вещица ли е онази, що се е озърнала, ако е чула дете да пищи?»
И тогава хората от града се провикнаха: «Даа-а!»“
— Беше чудесно! — възкликна госпожа Куорни, жената на бакалина. — Целият град викаше от радост. Като в легендите.
Седяха в задната стая на кръчмата. Баба Вих-ронрав лежеше на една скамейка с мокра кърпа на лицето.
— О, да, така беше — съгласи се Маграт. — Всички казват, че сега онова момиче не бивало да си вдига главата от срам.
— Да…
— Друг път ще знае да не си вири носа.
— Да…
— А малкото момченце добре ли е?
Всички се вторачиха в Пюзи, който седеше насред подозрителна локвичка в ъгъла, стискаше кесия с бонбони и имаше лепкав кръг около устата си.
— Свеж като морков — успокои ги Леля Ог. — Все едно малко се е препекъл на слънце. Бездруго крещи до забрава за всяка дреболия, жив да ми е — обясни тя гордо, сякаш хвалеше рядка дарба.
— Гита… — обади се Баба изпод кърпата.
— Кажи.
— Знаеш, че обикновено не близвам силни питиета, ама съм те чувала да споменаваш, че ракиите се използват и за лечебни цели.
— Ей сегинка.
Баба понадигна кърпата и фокусира едното си око в Маграт.
— Добър ви ден, ваше предвеличество. Дойдохте да ми съчувствате, тъй ли?
— Досетлива сте — студено отвърна Маграт. — Ле… Госпожо От, може ли нашата особа да беседва с вас насаме отвън?
— Няма проблем, ваше величайшество. Щом прекрачиха прага и се озоваха в тясната уличка, Маграт отвори уста. — Ти… Леля вдигна ръка.
— Знам какво щеше да кажеш. Нямаше нищо опасно за мойто сладко мушмороче.
— Но ти…
— Аз ли? — пак я прекъсна Леля. — Общо взето, нищо не сторих. Не знаеха, че той ще налети в кръга, нали? И двете постъпиха, както им е присъщо, нали? Тъй е честно.
— Е, донякъде, обаче…
— Никой никого не е мамил — отсече Леля Ог. Маграт преви рамене и млъкна. Другата вещица я потупа по рамото.
— Значи пред никого няма да се изтървеш, че му показах кесията с бонбоните отдалеч?
— Няма, Лельо.
— Браво на теб, бъдеща кралице.
— Лельо…
— Казвай, миличка. Маграт си пое дъх.
— Как Верънс е научил предварително кога се връщаме?
Стори й се, че Леля проточи прекалено размишленията си.
— Хич не се сещам — заяви накрая. — И кралете малко са набъркани в магията, да знаеш. Разправят, че можели да лекуват пърхот и други болежки. Може да се е събудил някоя сутрин и да е познал по особения сърбеж в кралските си атрибути.
Леля Ог винаги имаше вид на изпечена лъжкиня. Тя изповядваше прагматичния подход към истината — казваше я, когато й беше удобно и ако я мързеше да съчини нещо по-интересно.
— Горе сигурно си много заета, а? — продължи старата вещица.
— Нашата особа се справя чудесно, премного благодаря.
Маграт само се надяваше, че е произнесла думите с кралска надменност.
— И коя е особата? — озадачи се Леля.
— Как тъй коя?
— Кой се справя чудесно? — Аз!
— Тъй да беше казала отначало — отдъхна си Леля с невъзмутимостта на закоравял покерджия. — Важното е да се намираш на работа.
— Той е знаел, че се връщаме — непреклонно натърти Маграт. — Дори бе съставил списък кого да покани. Впрочем… има покана и за теб…
— Получих я тая заран — съобщи Леля. — С всичките й зъбчета по ръбовете и златните букви, и останалото. А кой е тайнственият Русоляв Пич в поканата?
Маграт отдавна бе изучила представата на Леля за света.
— RSVP означава, че трябва да ни уведомиш дали ще дойдеш.
— О, нашата особа ще дойде, как си представяш нашата особа да не купоняса? А Джейсън изпрати ли на вашата особа неговата покана? Знаех си аз. Не борави умело с перото нашият Джейсън.
— Покана за какво? — уточни Маграт, на която взе да й писва от особи.
— Верънс не каза ли на вашата особа? — учуди се Леля. — Специална пиеса, дето е написана специално за тебе.
— А, да. Представлението.
— Същото — потвърди Леля. — Точно на летния празник.