— Като ще е на летния празник, трябва да е нещо по-така — заяви Джейсън Ог.
Вратата на ковачницата беше залостена. Вътре се бяха събрали осмината членове на Ланкърската танцова трупа, шесткратни8 победители в Откритото първенство по танца „морис“ на Петнадесетте планини.9
Сега се опитваха да осмислят нова форма на изкуството.
— А бе, много ми е тъпо — сподели Зверюго Коларов, единственият пекар в Ланкър. — Да навлека рокля! Дано жена ми не види, иначе…
— Тука пише — ломотеше Джейсън Ог и огромният му показалец се плъзгаше неуверено по редовете, — че било пре-лест-на история за любовта на Самодивската кралица… туй си ти, Зверюго… — …А, много ти благодаря… — …към един смъртен. И още — ху-мо-рис-тич-на ин-тер-лю-дия с Комични еснафи.
— Тия пък какви са? — намеси се Тъкачев, майсторът на покриви.
— Де да знам — почеса се Джейсън по темето. — Може да е някакъв вид кенеф, к’вито ги копаят из равнините.
— И к’во им е комичното?
— Ами сигурно хората падат в дупките и става смешно.
— И що не може да си изиграем един „морис“, както си му е редът? — попита Обидия Дърводелски, шивачът.10
— Щото „морис“ е за всеки ден, пък трябва да направим нещо културно — обясни Джейсън. — Туй ни го изпратиха чак от Анкх-Морпорк.
— Може да изиграем пак Танца с тоягите и кофите — подсказа Пекарев, тъкачът.
— Никой нивгаш няма да играе Танца с тоягите и кофите — отсече Джейсън. — Дъртият господин Дрънчо още куца, пък оттогаз минаха три месеца.
Тъкачев примижа към своето копие от текста.
— Кой е тоя скапаняк Exeunt Omnes?11 — И що трябва да има лъв? — заяде се Пекарев.
— Щото е пиеса! — скастри го Джейсън. — Кой ще иска да я гледа, ако има… магаре. Представям си как всички ще се струпат на представлението като чуят, че има магаре. Ха, може ли един истински драмописец да вмъкне магаре в пиесата? Тука е добавил, че много му се искало да научи как се справяме! И я всички да млъкнете най-сетне!
— Хич не се виждам като Самодивската кралица! — изстена Зверюго Коларов.12 — Ще ти хареса полека-лека — увери го Тъкачев.
— Пепел ти на езика.
— И трябва да репетираме — натърти Джейсън.
— Тука няма място — изтъкна коларят Покриварски.
— Няма да стане, ако ще ме зяпат хората — заинати се Зверюго. — И да се напъхаме в гората, ще ни види някой. Леле-мале — аз в рокля!
— Няма да те познаят, като си гримиран — утеши го Тъкачев.
— Гримиран ли?! — Ами да, също и с перука на главата — добави кошничарят Шивашки.
— Прав е, да знаете — замисли се Тъкачев. — Като ще се правим на глупаци, поне да не ни тлеят докато не се изпедепцаме в глупостите.
— Значи някъде на закътано място — заключи Покриварски.
— По-затънтено — уточни Калайджийски, който си беше калайджия.
— Дето никой не ходи — обобщи Коларов.
Джейсън се почеса по брадичката, която приличаше на къса телена четка. Налагаше се да измисли нещо.
— Кой ще играе Exeunt Omnes? — сети се Тъкачев. — Май не му се пада да каже и една думичка.
Каретата трополеше през неразличимите едно от друго полета. Земята между Анкх-Морпорк и Овнерог беше плодородна, грижливо обработвана и скучна до побъркване. Пътуването разширява кръгозора. А такъв пейзаж го разширява толкова, че чак потича от ушите. В подобна местност видиш ли далечна фигура, заета с рязане на зелки, ще се взираш в човечеца, докато се скрие от погледа ти, просто защото очите ти нямат друго занимание.
— Виждам, виждам с мойто оченце — подхвана Ковчежникът, — нещо с буквичката… X.
— Ууук.
— Не позна.
— Хоризонт — промърмори Пондър.
— Ама ти налучка!
— Разбира се, че налучках. Нали в това е смисълът на играта? Вече имахме Н за небе, 3 за зеле, У за… за „ууук“. Не остана друго.
— Щом налучкваш, повече няма да играя. Ковчежникът нахлупи шапката си на ушите и направи опит да се свие на кълбо върху твърдата седалка.
— Има какво да се види в Ланкър — изрече Архиканцлерът. — Там единственото парче равна земя е зад витрина в музей.
Пондър си замълча.
— Някога прекарвах там цялото лято — продължи Ридкъли и въздъхна. — Знаеш ли… животът ми можеше да тръгне в съвсем различна посока.
Той огледа спътниците си. Ако ще споделяш интимни подробности от миналото си, иска ти се да те чуят.
Библиотекарят наблюдаваше подрусващата се равнина зад прозореца и се вкисваше. Може би причината беше най-вече в новия светлосин нашийник с надпис „ПОНГО“. Някой щеше да плати прескъпо за тази гадост.
Ковчежникът се стараеше да уподоби шапката си на мидена черупка, в която да се скрие.
— Там срещнах онова момиче… Жестоката съдба избра Пондър Стибънс за единствен слушател. Той се изненада. Съзнаваше, че поне на теория и Архиканцлерът някога е бил млад. В края на краищата беше въпрос само на времева гледна точка. Здравият разум подсказваше, че магьосниците не се появяват изневиделица седемдесетгодишни и натрупали над сто килограма плът. Все пак налагаше се и здравият разум да бъде сръчкан, за да се обади.
Почувства, че е редно да каже нещо.
— Сигурно беше хубавица, сър?
— Не. Привлекателна. Това е най-подходящата дума. Висока. И с толкова руса коса, че изглеждаше почти бяла. А очите й бяха като бургии, повярвай. Пондър се поддаде на смътно недоумение. — Не съм виждал досега…
— Исках да кажа, че тя винаги сякаш надникваше до дъното на душата — изрече Ридкъли малко по-троснато, отколкото бе възнамерявал. — А как тичаше… — Пак потъна в мълчание и превъртя още малко лентата на спомените. — Щях да се оженя за нея, честно казано.
Пондър си траеше. Когато са ти отредили ролята на тапичка, носена от нечий поток на съзнанието, можеш само да подскачаш по бързеите и да се клатушкаш във водовъртежите.
— Ех, че лято беше! — мърмореше си Ридкъли.
— Досущ като тази година. Навсякъде житни кръгове, все едно валяха от небето. И… Ами измъчваха ме съмнения. Струваше ми се, че магията не е достатъчна. Бях малко… ошеметен. Бих зарязал всичко заради нея. Всеки гнусен октограм и заклинание. Без да ми мигне окото. Нали си чувал изрази от рода на „смехът й беше като планински ручей“?
— Лично аз нямам подобен опит — натърти Пондър, но съм чел стихове, в които…
— Празноглави дрънканици, туй е то поезията — осведоми го Архиканцлерът. — Слушал съм планински ручеи. Текат си и бълбукат. Пък и в тях има едни дребни твари, разни буболечки с малки… Както и да е. Исках само да изтъкна, че звукът изобщо не прилича на смях. Поетите все се оплес-кват. „Тя има устни като вишни.“ Значи малки, кръгли и с костилка по средата? Ха!
Той затвори очи. След малко Пондър попита:
— Сър, а после какво стана?
— Какво?
— Питам за онова момиче.
— Кое момиче?
— За което ми разказвахте.
— А, онова момиче… Ами тя ме заряза. Каза ми, че искала да се занимава с разни неща. Щели сме да имаме време за всичко.
Пак се смълчаха.
— И после какво се случи? — подкани Пондър.
— После ли? Че какво ли можеше да се случи? Върнах се да продължа учението. Писах й не знам колко пъти, но тя и веднъж не ми отговори. Може и нито едно писмо да не е получила. Откъде да знам дали не ядат пощата из онези краища? На другата година учих цяло лято и изобщо нямах време да отида при нея. Никога не отидох. Изпити и още какво ли не… Сигурно е умряла или вече е дебела престаряла баба с десетина пораснали деца. Щях да се оженя за нея като едното нищо. — Ридкъли се почеса по главата. — Хъ… как ми се иска да си спомня името й… — Изпружи крака и ги метна върху Ковчежника. — Брей, че смехория. Дори не й помня името. Ха! Тя можеше и кон да надбяга…
— На колене и да ви видя кесиите! Каретата спря с дрънчене. Ридкъли отвори едното си око.
— Това пък какво беше?
Пондър се отърси от дрямката, в която му се привиждаха устни като планински ручеи, и надникна.
— Струва ми се, че си имаме работа с един твърде нисичък разбойник.
Кочияшът огледа от капрата фигурата на пътя. Отгоре трудно се виждаше нещо заради широкополата шапка, скрила късичкото тяло. Все едно се взираше в добре облечена гъба с перце.
— Моля да ме извините — изрече ниският разбойник, — но отдавна съм забелязал, че съм ощетен откъм ръст.
Кочияшът въздъхна и отпусна поводите. Засадите, уредени по правилата от Гилдията на бандитите, бяха друго нещо. Проклет да е, ако се остави да го заплашва разбойник, който му стига до кръста и дори няма арбалет.
— Ах, ти, дребно копеленце — изсъска, — ей сега ще ти смачкам главичката. — Вторачи се. — Туй на гърба ти какво е? И гърбица ли имаш, а?
— Ето, най-сетне видяхте подвижната стълбичка. Ей сега ще ви покажа как я използвам…
— Какво става? — попита Ридкъли в каретата.
— Ами… Едно джудже току-що се покатери по малка стълбичка и изрита кочияша чак на пътя — съобщи Пондър.
— Това не се случва всеки ден — щастливо отбеляза Архиканцлерът.
Досега пътуването не се отличаваше с интересни събития.
— Вече идва към нас.
— О, чудесно.
Разбойникът прекрачи охкащия кочияш и закрачи напето към вратата на каретата, влачейки стълбичката.
Отвори и каза:
— Парите или — за съжаление — жив… Октаринов пламък отнесе шапката му. Джуджето дори не мигна.
— Питам се дали не бихте ми позволили да формулирам по друг начин исканията си…
Ридкъли изгледа елегантно пременения непознат отгоре додолу… или по-скоро отдолу до по-надолу.
— Не ми приличаш на джудже, ако не броим ръста ти.
— Тъй ли?
— Набива се на очи например липсата на шлем и железни ботуши.
Джуджето се поклони и извади едно картонче от мърлявия, но украсен с дантели ръкав на куртката си.
— Визитката ми.
Джиамо Казанунда
Вторият най-голям любовник в света
Превъзходен сабльор.
Войник на късмета.
Възмутителен лъжец
Ремонт на подвижни стълби
Пондър се зачете над рамото на Ридкъли.
— Вие наистина ли сте възмутителен лъжец?
— Не.
— А защо се опитвате да грабите карети?
— Уви, бях издебнат по пътя от бандити.
— Но тук пише — напомни Ридкъли, — че си превъзходен сабльор.
— А те ме превъзхождаха по численост.
— И колцина бяха?
— Три милиона.
— Скачай вътре — покани го Архиканцлерът. Казанунда мушна стълбичката в каретата и надникна в сумрака.
— Там наистина ли има задрямало човекопо-добно?
— Да.
В този миг клепачите на Библиотекаря се понадигнаха.
— Ами миризмата?
— Сигурен съм, че той няма да възрази.
— Не е ли уместно да се извините на кочияша? — подхвърли Пондър.
— Няма. Но ако му е харесало, мога да го сритам и по-силно.
— Това е Ковчежникът — посочи Ридкъли към експонат Б, унесен в забравата на почти смъртоносна доза хапчета от сушени жаби. — Ей, Ковчежнико! Ковчежнико-о-о! Не, като талпа е. Просто го пъхни под седалката. Играеш ли на Сакатия Лукчо?
— Е, не съм от най-добрите играчи…
— Великолепно!
След половин час Архиканцлерът дължеше на джуджето 8000 анкх-морпоркски долара.
— Написано е на визитката ми — вдигна рамене Казанунда. — Възмутителен лъжец.
— Вярно, обаче си помислих, че е лъжа!
Ридкъли въздъхна и изуми Пондър, като извади изпод робата си торбичка с монети. Бяха големи и имаха подозрително правдоподобния блясък на златото.
Макар Казанунда да беше по професия любвеобилен войник на късмета, по произход си оставаше джудже и беше наясно с някои неща.
— Хъм… А на вашата визитка написано ли е „възмутителен лъжец“?
— Не! — разпалено възкликна Ридкъли.
— Все тая. Веднага разпознавам шоколадовите монетки в станиол.
— Между другото — обади се Пондър, когато каретата се задруса по тясно дефиле — това ми напомня за всеизвестната логическа задача.
— Каква задача? — учуди се Архиканцлерът.
— Ами — подхвана Пондър, доволен от вниманието — имало един човек, който трябвало да избира в коя от двете врати да влезе. Стражът пред едната винаги казвал истината, стражът пред другата винаги лъжел. Проблемът бил, че зад едната от двете врати го чакала сигурна смърт, а зад другата — свободата. Човекът не знаел кой от стражите лъже и имал право да им зададе само един въпрос. Е, какво ги попитал?
Каретата се раздруса в голяма дупка. Библиотекарят се обърна на другия хълбок.
— Такива номера е погаждал смахнатият лорд Харгон от Куирм — спомни си Ридкъли след малко.
— Самата истина — потвърди Казанунда. — Много си е падал по гадни шегички. „Колко ученици могат да се напъхат в една Желязна дева“ и тям подобни.
— Значи е станало в неговата тъмница, така ли? — уточни Ридкъли.
— Моля? — сепна се Пондър. — Не знам…
— Как тъй? Запознат си най-подробно с историята.
— Не е никаква история, а логическа задача.
— Я почакай — проточи Казанунда. — Май се сетих. Само един въпрос, нали?
— Да — отдъхна си Пондър.
— И мога да попитам когото и да е от стражите?
— Да.
— Значи е лесно. Изпречвам се пред по-хилавия страж и му казвам: „Бързо ми посочи коя врата води към свободата, за да не видиш какъв цвят имат бъбреците ти. Впрочем аз ще вървя зад теб и ако си намислил да ми хитрееш, спомни си кой ще прекрачи пръв прага.“ — Не, не, не така!
— Звучи ми логично — възрази Ридкъли. — Пъргава мисъл!
— Но вие нямате оръжие!
— Как да нямам?! Измъкнал съм го от стража, докато умува над въпроса — заяви Казанунда.
— Хитро — одобри Ридкъли. — Господин Стибънс, ето ти логично мислене. Можеш много да научиш от този човек…
— …джудже…
— …извинявай. Джудже. Той поне не плямпа през цялото време за разни паразитни вселени.
— Паралелни! — озъби се Пондър.
У него се затвърждаваше силното подозрение, че Ридкъли бърка нарочно.
— А кои бяха паразитните?
— Няма такива!13
Тоест… няма такива, Архиканцлер. Говорил съм ви само за паралелни вселени, в които събитията не протичат както в… — Пондър се поколеба. — Нали помните онова момиче?
— Кое момиче?
— Момичето, за което сте искал да се ожените.
— Ти пък откъде научи?
— Говорихте ми за нея преди малко.
— Тъй ли? Сторил съм глупост. Е, и?
— Ами… в известен смисъл вие все пак сте се оженил за нея.
Ридкъли завъртя глава.
— Няма такова нещо. Абсолютно сигурен съм Не бих могъл да забравя.
— Е, да, но се е случило не в нашата Вселена… Библиотекарят поотвори очи.
— Да не намекваш, че съм отскочил до друга Вселена, за да се оженя? — заяде се Ридкъли.
— Не! Тоест… Оженил сте се в онази Вселена, но не и в тази.
— Тъй ли? Какви ги приказваш? С всичките му церемонии и останалото?
— Да!
— Хъм… — Ридкъли си приглади брадата. — Убеден ли си?
— Напълно, Архиканцлер.
— А стига, бе! Дори не подозирах. Пондър се обнадежди, че напредват.
— Да, ама… — подхвана Ридкъли. — Защо не помня това все пак?
Пондър се бе подготвил за въпроса.
— Защото вашият Аз в другата Вселена не съвпада с вашия Аз в тази Вселена. Онзи се е оженил. Вероятно вече е прадядо.
— Нито редче не ми е написал досега — оплака се Ридкъли. — И на мръсника изобщо не му хрумна да ме покани на сватбата.
— За кого говорите?
— За него.
— Но това пак сте вие!
— Нима? Хъ! Би трябвало аз да поканя поне себе си, как мислиш? Нали ти казвам — мръсник!
— Ха! Парламент!
Поредната идея на Верънс. Опита се да приложи в Ланкър демокрацията на ефебианците. Даде право на глас всекиму… тоест всекиму, „който е с име неопетнено, с пол мъжеский, четиридесет лета е прехвърлил и притежава къща14, за която дават цена поне три кози и половина“.
Имаше ли смисъл да постъпва глупаво, като даде право на глас на хора, които са бедни, престъпно настроени, смахнати или жени? Биха злоупотребили с правото си. Общо взето, начинанието имаше успех, макар че парламентаристите се вясваха на заседания, когато им скимнеше, нищо не си записваха, пък и не възразяваха срещу нито едно от предложенията на Верънс, тъй като беше крал. Каква полза от краля, ако трябва сами да се управляват? Никой не го кара да слага нова слама на покривите или да дои кравите, нали?
— Скучно ми е, Мили. Скучно, скучно, скучно! Ще се разходя.
— Да кажа ли на Шон да дойде с тръбата?
— Не смей, ако ти е мил животът!
Не всички градини бяха разкопани за земеделски експерименти. Имаше например билкова градина. Опитният поглед на Маграт прецени, че е доста оскъдна, защото съдържаше само растения, с които подправяха гозбите. Пък и репертоарът на госпожа Скорбик се изчерпваше с джоджен и градински чай. Нямаше нито стрък върбинка, бял равнец или дядови гащи.
Но наблизо беше прочутият лабиринт. Е, все някога щеше да се прочуе. Верънс бе чул от някого, че величествените замъци имали лабиринти Всички смятаха, че когато храстите израснат над сегашната си височина от една стъпка, лабиринтът наистина ще стане известен надлъж и нашир, а хората ще се губят, без да се мъкнат в него приклекнали и зажумели.
Маграт пристъпяше обезсърчено по посипаната с дребен чакъл пътека, а нейната огромна рокля заравняваше следите й.
От другата страна на живия плет отекна писък. Веднага позна гласа. Бе научила за някои традиции в Ланкърския замък.
— Добро утро, Дървеняааау — обади се тя. Соколарят на замъка се показа иззад ъгъла, попивайки нещо по лицето си с кърпичка. На другата му китка се мъдреше птица, стиснала нокти като инструмент за изтезания. Зли червени очи се вторачиха в Маграт над острата като бръснач човка.
— Имам нов ястреб — гордо се похвали Дървеняааау. — Ланкърски грачещ ястреб. Никой не ги е опитомявал досега. Но аз започнах. Вече го научих да не ме кълве пооооох…
Бясно заудря птицата в стената, докато тя не пусна носа му.
Налага се да уточним, че Дървеняааау не беше рожденото му име. От друга страна, истинското име е онова, с което човекът ти се представя. Така че той си беше Дървеняааау.
Причината се криеше във факта, че ястребите и соколите в Ланкърския замък бяха местни птици. Затова се отличаваха с несъмнено независим дух от рода на „ей, ти що не си…“. Усърдието на Дървеняааау в отглеждането и опитомяването вече им придаде способността да вадят ноктите си от китката на соколаря. Сега се опитваше да ги отучи от свирепите атаки срещу човека, който току-що ги е държал, тоест самия Дървеняааау. Въпреки всичко си оставаше забележителен оптимист и добряк. Живееше заради деня, в който неговите птици ще бъдат признати за най-прекрасните в света. Ястребите живееха заради деня, в който ще успеят да изкълват и другото му ухо.
— Виждам, че се справяш добре — отбеляза Маграт. — Но… не мислиш ли, че с повечко жестокост биха станали по-покорни?
— О, не, госпожице! — възкликна Дървеняааау.
— Трябва да сме благи с тях, да укрепим връзката. За да ни се доверяааау!…
— Е, тогава те оставям да прилагаш подхода си — подметна Маграт, а във въздуха се разхвърчаха пера.
Унинието й изобщо не се разсея, когато научи, че и в соколарството има строго разделение по съсловие и пол. Верънс поради кралското си достойнство имаше право на планински сокол, каквото и да представляваше въпросната летяща проклетия. Ако в околността се завъдеха маркграфове, те биха ловували със сокол-скитник, докато на жреците им бяха позволени ястреби-врабчари. Простолюдието можеше само да мята пръчки по пернатия дивеч.15 Маграт неволно се зачуди какво ли би се паднало на Леля Ог. Вероятно пиленце на пружинка.
За вещиците нямаше подбран крилат хищник но ланкърските правила отреждаха за кралиците окаяния ястреб, наричан още тлъстоглав плашльо Птицата беше дребна, късогледа и предпочиташе да ходи непохватно по земята. Припадаше, щом зърнеше кръв. Двайсетина окаяни ястреби вероятно биха успели да убият гълъб, но само ако е смъртно болен. Веднъж Маграт прекара цял час с такова чудо на китката си. Птицата хъркаше астматично в лицето й и накрая задряма с главата надолу.
Но поне Дървеняааау имаше занимание. Замъкът беше пълен със заети хора. Всички вършеха нещо полезно, само не и Маграт. От нея се искаше единствено да присъства. Разбира се, всеки беше готов да разговаря с Маграт, стига тя да го заприказва първа. Всеки път обаче се оказваше, че прекъсва нещо важно. Нямаше какво да прави, освен да продължи кралската династия. Верънс вече бе поръчал книга по въпроса, но…
— Ей, момиче, я стой настрана — спря я нечий глас. — Хич не ти трябва да идваш по-наблизо.
Маграт се наежи.
— Момиче ли? Нашата особа е с почти кралска кръв по брак!
— Може и тъй да е, ама пчелите не знаят. Тя не продължи нататък.
Бе излязла извън градините от кралска гледна точка и се намираше в мястото, което всички други смятаха за градина. Напусна света на равни живи плетове и подрязани храстчета, за да се озове в света на вехти бараки, купчини саксии и тор, а точно тук — пчелни кошери.
Капакът на единия беше свален. До него сред кафяв облак стоеше господин Брукс и пушеше специална пчеларска лула.
— А, вие ли сте, господин Брукс… формално той имаше задълженията на кралски пчелар. Но отношенията бяха малко по-деликатни. Към почти всички прислужници в замъка се обръщаха само на фамилно име, но Брукс също като иконома имаше привилегията да бъде господин. Защото пчеларят владееше тайни сили. Знаеше всичко за меда и размножаването в кошерите. Познаваше роевете, умееше да унищожава гнездата на осите. И му оказваха почитта, отредена за вещиците и ковачите — онези, чиито задължения не се вместват напълно в света на сивото всекидневие, онези, които знаят неща, неизвестни и неразбираеми за останалите. Обикновено го виждаха улисан в чудновати действия при кошерите или крачещ из кралството в търсене на някой рой, или пушещ лулата си в загадъчната барака, пропита с миризмите на мед и отрова за оси. Никой не смееше да засегне господин Брукс, за да не завари разсърден рой в клозета си, докато пчеларят се подхилва тайничко.
Той внимателно нагласи капака върху кошера и се дръпна. Няколко пчели излетяха през зеещите дупки в предпазната мрежа на шапката му.
— Е, добър ви ден, ваше благородие — снизходително призна пчеларят положението на Маграт.
— Здравейте, господин Брукс. Какво правехте? Той отвори вратата на потайната барака и порови вътре.
— Късно почнаха да се роят — сподели пчеларят. — Проверявах ги. Ти искаш ли чаша чай, момиче?
Никой не би накарал господин Брукс да спазва условностите. Отнасяше се с всекиго като с равен… е, най-често като с малко по-низшестоящ Вероятно се дължеше на обстоятелството, че той всеки ден се разпореждаше със съдбата на хиляди Но Маграт поне можеше да си поприказва с него. Открай време долавяше, че господин Брукс е толкова сроден по дух с вещиците, колкото е възможно за един мъж.
Бараката беше претъпкана с части от кошери, страшнички инструменти за извличане на мед, стари гърненца и печица, на която малък опушен чайник къкреше до грамадна тенджера.
Пчеларят прие мълчанието й за съгласие и напълни две чаши.
— Билков ли е чаят? — нерешително попита Маграт.
— Да пукна, ако знам. Пускам във водата кафяви листенца от една кутийка.
Маграт се загледа в чашата, потъмняла от убийствената концентрация на танин. Събра смелост. Знаеше, че от кралицата се очаква да предразполага простолюдието. Затова се помъчи да измисли по-предразполагащ въпрос.
— Сигурно пчеларството е много интересно занятие.
— Ами да, такова си е.
— Нашата особа често се е питала…
— Какво?
— Всъщност как доите пчелното млечице?
Три пъти с директно класиране, веднъж след единадесет часа допълнително надиграване и два пъти поради офейкване на останалите финалисти.
Мъжкият танц „морис“ се смята от почитателите му за весело забавление. Изпълняват го в по-особени костюми със звънчета и други шумни принадлежности. Фактът, че обичаят се е запазил от средновековието досега, е още едно печално свидетелство за човешката природа. Бел. прев.
Който освен това беше широк специалист в бракониерството, чистач на помийни ями и — донякъде — дърводелец, изповядващ принципа: „А бе, ковни му два-три пирона и ще се крепи.“
„Всички излизат“ на приблизителен латински. Бел. прев.
Ами случи се горе-долу така… Коларови бяха кротко и почтено семейство от Ланкър. Само че малко се объркваха, опреше ли до избора на имена за децата им. Отначало им се родиха четири дъщери — Надежда, Целомъдра, Разсъдливка и Щедра. В края на краищата прастара традиция повелява да дадеш на момичетата подтикващи към добродетелност имена. После обаче се роди първият им син и някаква заблуда относно традициите ги подтикна да го нарекат Гневен. Последваха го Ревнив, Зверюго и Алчен. Но животът е пълен с обрати, затова Надежда стана депресивна маниачка, Целомъдра се чувстваше чудесно в Анкх-Морпорк като една от жриците на спазарената нежност, Разсъдливка имаше тринадесет рожби, а Щедра се мъчеше да получи цял долар ресто, когато даваше седемдесет пенса. Затова пък момчетата израснаха като приветливи мъже с благ нрав. Зверюго Коларов например се отличаваше с милозливост към разни животинки.
Пондър се заблуждаваше по въпроса.
Верънс явно имаше някои общи недостатъци с Маграт.
И то не особено дълги и тежки.