Както обикновено, той включи компютъра и отиде да си налее кафе. Ненавиждаше тираничното решение на машината или на системните администратори, или на самата действителност, които го караха да чака, без да има възможност да възроптае.
Когато чу сигнала за активиране на програмата, се приближи, придвижи курсора до иконата, изобразяваща малък жълт телефон, и натисна два пъти левия бутон на мишката. После се върна в кухнята, този път под претекста да надникне в хладилника само за да се увери, че в него няма нищо съблазнително. Всъщност го направи, за да не допусне компютърът да стане свидетел на напрегнатата безпомощност, с която изчакваше свързването с интернет.
Роберто поддържаше с компютъра си същата омразна връзка, която споделяме всички сърфиращи в киберпространството. Той също изпитваше трудностите — в някои дни по-големи, в други по-малки — характерни за противоречивите отношения с любимите ни същества, когато осъзнаем, че сме зависими от техните желания, добра воля или произволни капризи.
Днес обаче компютърът му беше в добро настроение. Беше заредил отделните програми бързо, без да издава странни шумове и — което беше най-приятно — без на екрана да се появи никое от рутинните предупреждения:
„Не може да се открие файл dxc.frtyg.dll.
Желаете ли да го намерите ръчно? Да? Не?“
„Част С не съществува.
Повторете, анулирайте или закрийте.“
„Програмата е извършила невалидна операция и ще се изключи. Затворете.“
„Непоправима грешка във файл Ex_oct.Put.
Повторете или игнорирайте.“
Не се виждаше нищо такова. Днес беше чудесен ден.
Влезе в администратора на електронната си поща и написа автоматично паролата си. Екранът премигна и се появи началният прозорец на програмата.
„Здравейте, rofrago. Имате шест (6) нови съобщения.“
Rofrago бе измислено име, с което се беше регистрирал в безплатната поща към сървъра си. Искаше просто да бъде roberto@… но друг Роберто го беше изпреварил. Както и някой си Rober, един Bob, някакви Francisco, Frank и Francis. Затова комбинира първите срички на името и презимената си — Роберто Франсиско Гомес — и се регистрира като rofrago@yahoo.com.
Отпи от кафето и кликна върху папка „Входящи“. Първото съобщение беше от приятеля му Емилио от Лос Анджелис.
Прочете го с голямо удоволствие и го запази в папка „Кореспонденция“.
Второто беше от клиент, който най-после поръчваше маркетингово проучване за ново списание за кино и театър. Идеята му хареса и сложи писмото в папка „Работа“.
Следващите две съобщения бяха реклама. Незнайно кой искаше да продаде незнайно какво на някого, който би се оказал такъв идиот, че да поиска да го купи… Не се изискваше предварителен опит.
Колко го ядосваха тези непозволени нахлувания в личното му пространство! Мразеше тези имейли почти толкова, колкото и анонимните обаждания на мобилния си телефон: „Избран сте чрез жребий и спечелихте два билета до Кочиманга. Трябва да минете през офиса ни, за да попълните данните си, да подпишете формулярите и да потвърдите, че сте съгласен да получите безплатно на домашния си адрес един чудесен екземпляр от…“
Бързо изтри тези две съобщения и насочи вниманието си към следващото. Беше писмо от приятеля му Йошуа.
Прочете го внимателно и си представи изражението на Йош, докато пишеше. Толкова отдавна не се бяха виждали… Помисли си, че трябва да му напише дълго писмо. Но не беше време за това. Запази съобщението в папка „Входящи“, за да не забрави да отговори.
Последното съобщение изглеждаше интересно. Идваше от непознат адрес: carlospol@spacenet.com. Темата на изпратения текст беше „Изпращам ти“. Тъй като електронният адрес на Роберто бе посочен във визитната му картичка, той си помисли, че става дума за ново предложение за работа. „Прекрасно!“, каза си.
Отвори съобщението. Беше адресирано до някой си Фреди и съдържаше поздрави и разсъждения върху някаква си идея за двойките. Беше подписано от Лаура.
Роберто не си спомняше за никаква Лаура или Карлос, които биха могли да му пишат, а още по-малко го вълнуваше темата на писмото, затова бързо разбра, че е грешка, и го изтри от електронната си поща и от мислите си. Изключи компютъра и тръгна за работа.
През следващата седмица получи второ съобщение от carlospol@spacenet.com. Роберто не се забави повече от пет секунди, преди да натисне клавиша „Изтриване“.
Тези епизоди биха били абсолютно маловажни в живота на Роберто, ако три дни по-късно в електронната му поща не се бе появило ново писмо от Лаура, озаглавено „Изпращам ти“. Леко раздразнен, изтри съобщението, без дори да го прочете.
Следващото съобщение от Лаура пристигна след един месец. Роберто реши да го отвори с надеждата да разбере на какво се дължи недоразумението. Не искаше да продължава да изпитва дребното задоволство и възбуда, които съпровождаха пристигането на всяко ново писмо, само за да се разочарова от откритието, че не е истинският получател.
Съобщението гласеше:
„Скъпи Фреди,
Какво мислиш за това, което ти изпратих? Бихме могли да поговорим или да променим нещата, с които не си съгласен. Говори ли с Мигел? Толкова се вълнувам от идеята за книгата, че не мога да спра да пиша. Изпращам ти нещо ново.“
Следваше дълъг текст върху отношенията в двойката. Роберто разполагаше с малко време, така че го прочете набързо.
„Когато хората срещнат трудности във връзката си, са склонни да хвърлят вината върху партньора. Виждат съвсем ясно какво трябва да промени другият, за да може връзката да функционира, но им е много трудно да видят кое в тяхното собствено поведение предизвиква проблемите.
При сеансите с двойки често задавам въпроса:
— Какво става с теб?
Отговорът, който обикновено получавам, е:
— Това, което става с мен, е, че той не разбира…
Отново питам:
— Какво става с теб?
— Това, което става с мен, е, че той е много агресивен!
Продължавам да питам упорито:
— Но какво чувстваш ти? Какво се случва с теб?
Много е трудно човек да говори за това, което става с него, за нуждите или чувствата си. Всички искат винаги да говорят за другия.
Да подхождаш към конфликтите в една връзка, като разсъждаваш върху въпроса «какво става с мен?», е много различно от това да подхождаш към тях с недоволство и с убеждението, че проблемът е в това, че си с неподходящия човек.
Много двойки решават да се разделят, защото вярват, че с друг партньор ще е различно, след което отново се оказват в подобни ситуации, в които единствено се е променил събеседникът.
Ето защо, настъпят ли трудности в отношенията, първо трябва да осъзнаем, че те са неделима част от пътя към любовта. Не е възможно създаването на интимна връзка без конфликти.
Разрешението е в това да се откажем от илюзията за съвършената двойка, в която няма конфликти и партньорите са вечно влюбени.
Интересно е как хората винаги търсят това идеално положение.
«… и когато господин X осъзнава, че човекът до него не отговаря на този съвършен и приказно-романтичен идеал, той започва упорито да си повтаря, че други хора се радват на такава идилична връзка, каквато сам търси, но че на него не му е провървяло… Защото се е оженил за неподходящия човек…»
Не!
Не е така.
Не се е оженил за неподходящия човек.
Единствената грешка се крие в предварителната представа за брака, в представата за съвършената двойка. Донякъде ме успокоява мисълта, че това, което нямам, го няма никой друг, че идеалната двойка е фикция и че действителността е съвсем различна.
Мисълта, че моравата на съседа е по-зелена или че другият има това, което аз не успявам да постигна, поражда много страдание.
Възможно е осъзнаването на тези истини да освободи някои хора от зловредните чувства. Действителността става значително по-добра, когато реша да се радвам на възможното, вместо да страдам, че една илюзия или фантазия не се осъществява.
Идеята е: да направим с възможния живот… възможно най-доброто.
Да страдам заради това, че нещата не отговарят на представите ми, е не само безполезно, но и детинско.“
„Тези психолози никога няма да се научат да работят с компютър“ — помисли си Роберто, спомняйки си как приятелката му Адриана, която също беше психолог, понякога се обръщаше към него за технически съвети.
Провери внимателно получателя:
rofrago@yahoo.com
R-O-F-R-A-G-O. Нямаше съмнение! Съобщението беше адресирано до неговата пощенска кутия.
Остана неподвижен няколко минути, загледан в екрана. Искаше да намери по-задоволителен отговор на загадката с имейлите, тъй като му се струваше, че неопитността на Лаура не е достатъчна като обяснение.
Реши, че въпросният Фреди сигурно има пощенска кутия или електронен адрес, подобен на неговия. Задаването на свободните пощенски кутии се извършваше автоматично и бяха достатъчни минимални различия за приемане на новите адреси от сървъра. Сигурно Фреди (както и самият той) не е могъл да се регистрира с името си, така че е използвал фамилното си име или това на кучето си, или кой знае какво. Вероятно електронният му адрес беше rodrigo, rodrago или rofraga и Лаура го беше записала погрешно. Съобщенията не стигаха до получателя си, а тя продължаваше да изпраща материали, които той никога нямаше да получи.
Много добре. Всичко е ясно. И сега?
Щеше да реши проблема през почивните дни, когато имаше повече свободно време: щеше да уведоми Лаура за грешката, за да може тя да намери истинския адрес на Фреди Рофрага (беше решил, че това е презимето му).
Роберто загаси компютъра и тръгна за работа.
Думите от писмото на въпросната Лаура се въртяха из главата му през целия ден, а когато вечерта се обади приятелката му, подхвана — както много пъти дотогава — един от безкрайните спорове, които водеха обикновено.
Кристина се оплакваше, че той никога няма време да излизат. Когато не работеше, си почиваше от работа, а когато не правеше никое от тези две неща, седеше пред компютъра си, „свързан“ буквално и символично с виртуалната действителност.
Роберто също се оплакваше. Кристина беше прекалено взискателна. Тя трябваше да разбере, че интернет е единствената му възможност за почивка и че той имаше право на малко развлечение в свободното си време.
— Ясно! Да го прекарваш с мен не е развлечение… — беше казала Кристина.
— Е… Понякога не… — отговори Роберто в изблик (осъзна го по-късно) на излишна откровеност.
— Например кога?
— Например, когато ме обсипваш с оплаквания и упреци.
Кристина беше затворила телефона. Със слушалка в ръка Роберто си спомни за последния спор с Каролина, предишната му приятелка и усети как в главата му изплува една фраза, която беше прочел сутринта в съобщението от Лаура:
„… подобни ситуации, в които единствено се е променил събеседникът.“
Спомни си и нещо друго:
„Всички искат винаги да говорят за другия.“
Беше истина! Именно това правеха двамата с Кристина при всеки спор. И именно това бе сложило край на връзката му с Каролина. Всъщност беше се разделил с нея, защото вярваше, че с друга щеше да е различно.
Следобед си тръгна от работа малко по-рано от обикновено. Искаше да прочете отново текста за двойките.
Още щом пристигна вкъщи, захвърли сакото си върху старото сиво кресло до входната врата и включи компютъра. Този път програмите се зареждаха по-бавно от всякога, но той търпеливо изчака. Накрая отвори електронната си поща и натисна върху „Изпращам ти“.
Точно него търсеше.
Копира съобщението в текстообработващата програма, след което създаде файл „изпращам-ти.doc“ и потърси фразите, които беше запомнил. Използва жълтия маркер, за да ги подчертае, и маркира някои други.
„Да се откажем от илюзията за съвършената двойка.
Това, което нямам, го няма никой друг.
Да направим с възможния живот… възможно най-доброто.
Трудностите са неделима част от пътя към любовта.“
Обзе го странна смесица от чувства: изненада, възбуда, свян, смут. Понякога в миналото бе изпитвал странното усещане, че по мистериозен начин животът го доближава точно до това, от което имаше нужда. Спомни си деня, в който се запозна с Кристина — преди повече от година. Чувстваше се доста тъжен и някак отчаян. Заедно с болката от раздялата с Каролина като връх на айсберг се беше появила някогашната му депресия и в течение на три седмици не бе изпитал ни най-малкото желание да излезе навън. Беше се затворил вкъщи и оставяше телефона да звъни, докато телефонният секретар се заемаше с обажданията. Съобщенията се трупаха и той от време на време просто ги изтриваше, без дори да ги прослуша.
В онзи следобед, отегчен от отегчението си, бе решил да промени съобщението на секретаря си. Новото гласеше: „На път съм. Не оставяйте съобщения, няма кой да ги приеме“.
Вярваше, че след подобно героично и безапелационно извинение приятелите му щяха да изгубят надежда да им отговори. Но когато се приближи до телефонния секретар, за да запише съобщението, от него се чу непознат глас:
— Здрасти. Кристина се обажда. Ти не ме познаваш. Фелипе ми даде номера ти. Ще съм откровена: в събота има невероятно парти и би било ужасно да отида сама — или по-скоро без придружител. Фелипе казва, че си печен, забавен и интелигентен (точно това ми препоръча лекарят). Ако е истина и имаш желание да прекараш известно време в добра компания и да дойдеш на страхотно парти, обади ми се на 63124376 преди петък. Ако Фелипе лъже и не си такъв, какъвто разправя, извинявай, сгрешила съм номера.
Как се включи това съобщение, при все че той не бе натиснал никакъв клавиш? Загадка.
Защо Фелипе, когото познаваше съвсем бегло, беше казал подобни глупости за него? Загадка.
За каква се мислеше онази жена, че го предизвикваше по този начин?
Загадка.
Обади се…
Сега отново бе изправен пред необяснимо стечение на обстоятелствата. Непозната психоложка, незнайно откъде, изпращаше на някакъв мъж — незнайно къде, някакви размисли за отношенията в двойката. Съобщенията попадаха при него без видима причина и бяха точно това, което имаше нужда да чуе.
Магия.
Открай време вярваше, че подобни съвпадения превръщат суеверните във вярващи, а посветените — във фанатици. Независимо дали съществуваше един бог или сто хиляди божества, и едните, и другите единствено използваха вярата си във Всемогъщия, за да обяснят (може би фантасмагорично) онова, което логиката не съумяваше да разреши, търсейки убежище в идеята за Бог. Така те добиваха увереност, че собствената им съдба не е плод просто на случайността, нито пък резултат единствено от човешките им стремления или грешки. Роберто мислеше, че на него също би му олекнало, ако можеше да повярва, че някой или нещо щеше най-после да се погрижи за бъдещето му, или пък да е сигурен, че съдбата — в цялата й необятност — вече е написана. За съжаление, неговият случай беше по-различен. Не можеше да направи нищо друго, освен да приеме съществуването на случайността, съвпадението, необяснимото.
Съвпадения… Съдба… Преплетени енергии… Търсеше в главата си думата, която да му помогне да назове чувството, което изпитваше. От терапията бе научил, че е невъзможно човек да има власт над собственото си съществуване, ако не е в състояние дори да назове фактите.
Легна си, като продължаваше да си мисли за изплъзващата му се дума. Докато прехвърляше в главата си фрази и съчетания от срички, неусетно заспа.
Призори се събуди, стреснат. Вероятно бе сънувал нещо много неприятно, защото леглото му бе в безпорядък, а чаршафите му, омотани на кълбо, се бяха озовали захвърлени в другия край на стаята.
Остана неподвижен в леглото и отново затвори очи, за да си припомни фрагменти от съня си. Спомняше си само отделни образи, и то съвсем смътно: думи, много думи се появяваха върху екраните на стотици компютри и се умножаваха с шеметна скорост, докато изпълнеха мониторите… После преливаха от тях и завладяваха цялата осезаема действителност…
„Свят, изпълнен с думи — помисли си той. — Прекалено много думи“. Преглътна мъчително и се изправи. Докато стоеше под душа, реши, че няма да ходи на работа. Имаше много неща за подреждане и можеше да го направи вкъщи.
Работи известно време върху документите си, докато започна да усеща върху плещите си бремето на отегчението, този чест гост в ежедневието му.
Вдигна телефона и набра номера на Кристина. С малко късмет щеше да я завари точно когато излизаше.
— Ало — отговори Кристина с безличен глас.
— Здравей — каза Роберто, опитвайки се да успокои нещата.
— Здравей — повтори ядосано Кристина.
— Трябва да поговорим — каза Роберто.
— За какво? — попита тя, решена да остане непреклонна пред опитите му за помирение.
— За политическата ситуация в Танзания — отвърна той иронично.
— Ха! — беше сухият отговор от другия край на жицата.
— Наистина, Крис, да се видим тази вечер. Трябва да ти кажа много неща и искам да ти прочета един текст, който получих по интернет.
— Какъв текст?
— За двойките.
— Как така го „получи“?
— После ще ти разкажа… В осем в бара?
— Не, ела да ме вземеш от нас — каза Кристина, заемайки категорично властна позиция.
— Добре — каза Роберто, — до скоро.
— До скоро.
„После ще ти разкажа“, беше казал. Щеше ли да разкрие пред Кристина как точно се бе натъкнал на написаното от Лаура? Вероятно не. Защо не? Писмата, попаднали в пощенската му кутия, представляваха лична кореспонденция и поведението му можеше да бъде изтълкувано като злоупотреба с нечия поверителна информация. Не искаше Кристина да разбере, че е способен да шпионира живота на друг човек. Сигурно щеше да го упрекне, да му се разсърди и така да пропусне истинското послание на писмото.
„Но ако оставим настрана Кристина, както би казала Лаура, какво става с мен?“ — помисли си Роберто.
Имаше ли право да се намесва в чужда кореспонденция?
„Всъщност аз съм този, който не го одобрява“, отговори си той.
Стана от креслото и включи компютъра. Отвори нов файл и написа.
„Лаура,
Получавам на електронната си поща писмата, които изпращате до Фреди и които мисля, че се отнасят за някаква книга върху двойките.
Сигурно има някаква грешка в адреса на получателя.
Поздрави.
Отвори електронната си поща, за да изпрати съобщението. Чу познатото изписукване, след което се отвори входящият прозорец, където пишеше:
„Здравейте, rofrago. Имате едно (1) ново съобщение.“
Малко се стресна. Кликна върху папката за входящи съобщения, където с плътни черни букви фигурираха подателят и темата на полученото писмо.
Любопитството и принципите му се бореха в него, тялото му се напрегна, тръпка премина по гърба, плещите, дясната му ръка. Роберто се поколеба. „Това е лично пространство“, каза си той. Но веднага си спомни заглавната страница на списанието за информатика: „Интернет: без граници и без тайни“.
Помисли си за хакерите — легион от младежи, които не правеха нищо друго, освен да сърфират из интернет и да проникват във всички бази данни, изпречили се по пътя им, и за които най-голямото предизвикателство бе да получат достъп до всеки защитен компютър, било то в Националната библиотека, в кварталната аптека или в Пентагона. Момчета и момичета от цял свят посвещаваха време и енергия на амбицията да откриват секретни кодове, шифри за достъп и системи за криптиране на информация, за да се доберат до данните от любопитство или евентуално за да заразят с вируси централите, в които бяха проникнали.
Но това бе нещо повече от младежка лудория.
„Интернет е свободен и всяко препятствие, което ни поставят, ограничава свободата ни да сърфираме. Ще премахнем тези бариери и ще повредим това, което стои зад тях, в знак на протест срещу намерението да ограничат свободата ни. Тези, които криптират информация, стават все по-изобретателни… Ние — също“.
„Кибернетични анархисти“, беше ги нарекъл Роберто в разговор с един клиент преди няколко дни.
Макар че той приличаше много повече на анархист, отколкото на хакер, в този момент се почувства един от тях.
Придвижи курсора върху името на подателя и натисна два път левия бутон на мишката.
„И така, това е новото ни предложение: да погледнем двойката под друг ъгъл — ъгъла на възможното, а не на идеалното.
Затова ще се опитаме да разгледаме конфликтите не само като път към преодоляването на собствените ни ограничения и възможност да се доближим до другия, но и като начин за среща с партньора и — след всичко казано дотук — като начин да срещнем самите себе си и да постигнем собственото си преобразяване.
Връзката с любим човек помага да израснем като личности, да станем по-добри хора, да се опознаем по-добре.
Връзката ни прави завършени хора.
Затова си струва да съществува.
Струва си… УСИЛИЕТО (тоест, струва си да се стараем и да работим върху нея).
Струва си страданието, което поражда.
Струва си болката, с която трябва да се сблъскаме.
И всичко това е ценно, защото, когато преминаваме през него, вече не сме същите: израснали сме, станали сме по-съзнателни, чувстваме се по-пълноценни.
Двойката не ни спасява от нищо: не би трябвало да ни спасява от каквото и да е.
Много хора търсят партньор като средство за разрешаване на собствените си проблеми. Смятат, че една интимна връзка ще ги излекува от мъките им, от отегчението им, от липсата на смисъл в живота им.
Очакват двойката да запълни празнотата у тях.
Каква ужасна грешка!
Когато избирам партньор с такива очаквания, накрая неизбежно намразвам човека, който не ми дава каквото съм очаквал.
А после? После може би ще потърся нов, и нов, и нов… Или ще реша да прекарам живота си, оплаквайки се от съдбата.
Идеята е да намеря разрешение за собствения си живот, без да очаквам някой да го направи вместо мен.
Идеята е също така да не се опитвам да разреша живота на другия, а да намеря човек, с когото да осъществим общ проект, за да сме щастливи, да израснем, да се забавляваме, но не и за да разреши проблемите в живота ми.
Да мислим, че любовта ще ни спаси, че ще разреши всичките ни проблеми и ще ни донесе вечно щастие или сигурност, само ни държи в плен на фантазии и илюзии и отслабва истинската сила на любовта: силата да се променяме.
Нищо не ни носи по-голямо просветление от това да бъдем с друг, приемайки нещата от тази гледна точка. Нищо не е по-необикновено от това да чувстваме собствената си промяна редом до любимия човек.
Вместо да търсим убежище в една връзка, бихме могли да позволим на силата й да събуди онези наши страни, които са изпаднали в летаргия и ни карат да избягваме открития и пряк контакт с живота: да подсили способността ни да се развиваме, като ясно ни показва в кое отношение трябва да израснем.
За да се разгърнат положително отношенията ни, необходимо е да ги погледнем под друг ъгъл: като поредица от възможности да обогатим съзнанието си, да открием една по-дълбока истина и да бъдем хора в най-пълния смисъл на думата.
Чак когато се превърнем в пълноценно същество, което няма нужда от други, за да оцелее, може би ще открием друго пълноценно същество, с което ще споделим онова, което има всеки от нас поотделно.
Това е истинският смисъл на двойката: не спасението, а срещата. Или по-скоро — срещите.
Аз с теб.
Ти с мен.
Аз със себе си.
Ти със себе си.
Ние със света.“
Роберто отново почувства как изненадата го завладява. В съзнанието му се тълпяха идеи и образи от неговото близко и далечно минало. Главата му щеше да се пръсне. Лаура пишеше така, сякаш говореше на него.
„Начин да срещнем самите себе си и да постигнем собственото си преобразяване.“
„Връзката ни прави завършени хора. Струва си… УСИЛИЕТО.“
„Смисълът на двойката е не спасението, а срещата.“
Лаура казваше точно това, което той имаше нужда да чуе, сякаш наистина го познаваше. Всъщност писмото звучеше така, все едно бе написано от някогашния му терапевт, за да го събуди от безкрайната летаргия на неведението му относно смисъла на двойката.
Вероятно Лаура въобще не беше психолог. Може би дори не се казваше така. Сигурно нямаше представа за какво говори, а просто преписваше откъси от някоя нашумяла книга или евтино списание. Това не беше толкова важно. Истината бе, че яснотата на написаното и връзката му с настоящия му живот отново го накараха да се замисли.
Мислеше си за предстоящата среща с Кристина. Как щеше да й предаде с думи наученото…? Нещо в него вече не беше същото, беше настъпила някаква промяна. В това беше сигурен.
Но нима писмото от непознат човек може да бъде такова откровение? Той сам нямаше отговор на въпроса си, но усещаше, че се случва нещо мистериозно и значимо.
Внезапно разбра.
Синхроничност!
Тази беше думата, която бе търсил наяве и насън. Не друго, а синхронизацията на събитията бе предизвикала толкова силно вълнение у него.
Спомни си, че последователите на Юнг също се бяха занимавали с тази идея, според която събитията в живота на човек се случват в синхрон, за да донесат необходимо послание, определено знание, важна възможност.
Припомни си и известната мъдрост, която гласеше:
„Само когато ученикът е готов, се появява учителят.“
Учителят се беше появил. Неговите послания идваха по електронен път и Роберто не можеше да отхвърли словата му. По-скоро не искаше.
Взе категоричното решение да не изпраща онова съобщение до Лаура.
„Синхроничност“, повтори си той, докато копираше писмото в текстовия файл, в който вече се съдържаше предишното съобщение, след което натисна бутона за разпечатване на двата текста.
Докато се взираше в листа хартия, който принтерът изплюваше по негова команда, в главата му се появи нова мисъл. Спомни си за предишните съобщения, които беше изтрил без дори да ги прочете и удари няколко пъти с юмрук по масата.
Припряно щракна върху папката за изтрити съобщения, но тя се оказа празна…
„Синхроничност“, каза си той с надежда да намери утеха.
Паркира автомобила пред сградата, в която живееше Кристина. Беше необичайно весел. Чувстваше, че е готов да започне на чисто.
Планираше нова среща, нова идея: структурирана двойка с цел взаимно израстване.
Звучеше прекрасно.
Погледна отражението си в огледалото за обратно виждане и изпробва най-хубавата си усмивка. После слезе от колата, отиде до домофона и позвъни на апартамент 4А.
— Да? — обади се Кристина.
— Аз съм — каза Роберто.
— Слизам — отвърна тя.
Роберто се облегна на рамката на вратата и се загледа разсеяно към улицата. Колите минаваха. Някои увеличаваха скорост и изпреварваха онези, които едва-едва пъплеха. И едните, и другите спираха пред светофара на ъгъла.
Помисли си, че и животът му беше такъв: с многобройни събития, които различаваше смътно около себе си — някои от тях преминаваха забързано, други — прекалено бавно, но всички се нижеха като безкраен керван.
„Колко глупаво би било дадено събитие да се спре по средата на пътя, препречвайки пътя на следващите — помисли си той. — И все пак, понякога животът ми сякаш прилича на огромно задръстване.“
Кристина се бавеше по-дълго от обикновено.
„Нарочно е — каза си Роберто. — Прави се на интересна“.
Започна да се ядосва.
„Дявол да го вземе, дойдох в толкова добро настроение, а тя…“
Спря се.
„Какво става с мен? — припомни си въпроса на Лаура. — Защо се дразня толкова, докато я чакам? Защо се дразня толкова, когато чакам? Не по-малко се ядосвам, когато чакам клиент, който не се обажда, или отговор на някое съобщение, или да ме обслужат в бара, или да се включи компютърът. Досадно ми е да чакам. Какво става с мен, та ми е досадно да чакам?“
Винаги го беше дразнело усещането, че си губи времето.
Спомни си за търговеца от „Малкият принц“, който продаваше хапчета, утоляващи жаждата, за да не трябва човек да си губи времето да пие вода. Според изчисленията на търговеца така се спестяваха по петдесет и три минути седмично. А Малкият принц си беше помислил: „Ако разполагах с петдесет и три минути, бих тръгнал съвсем спокойно към някой извор“.
„Да си губиш времето… — каза си той. — Как може да се загуби нещо, което не притежаваш? Как може да се запази нещо, което е невъзможно да се задържи? Ако можех да избирам… Какво бих искал да направя, ако разполагах с петдесет и три излишни минути?“
Усмихна се.
„Би било чудесно да ги инвестирам в очакване на любимия човек“.
Облегна се на стената и продължи да наблюдава улицата. Колите бяха оредели: забеляза една сива, след това синя, сетне бяла; последваха ги кафяв бус, мотоциклет, огромна черна кола, а след това, в продължение на няколко секунди, нищо.
Изведнъж улицата се изпразни от автомобили.
Изведнъж умът му се изпразни от мисли.
Обзе го спокойствие и усети как цялото му лице грейва в усмивка.
Кристина закъсня още няколко минути: петнайсет… двайсет… кой знае колко.
Роберто не забелязваше минаващото време. Цялата му вселена се състоеше от него, улицата и откритието на празното пространство.
Гласът на Кристина го сепна:
— Ето ме.
— Здравей — отговори Роберто и направи опит да се върне в реалността.
— Понеже винаги закъсняваш — оправда се тя, — се бях захванала с нещо друго и като пристигна по-рано, не бях готова.
Роберто знаеше как щеше да продължи този разговор.
— Не съм пристигнал по-рано — щеше да каже той. — Пристигнах навреме.
— При теб, скъпи — щеше да отвърне тя, — навреме означава да пристигнеш по-рано.
— Не стига, че трябваше да те чакам повече от половин час, а сега искаш да ме изкараш виновен? — щеше да отговори той.
Кристина, раздразнена, че е била разкрита, сигурно щеше да избере да контраатакува.
— Виж, Роберто — винаги го наричаше по име, когато се ядосаше. — При положение, че аз съм те чакала толкова много пъти, можеш и ти да почакаш веднъж и да си затвориш устата.
И всичко щеше да продължи, както винаги досега.
— Не съм казал нищо; ти започна, когато реши да ме обвиниш, че моето закъсняване е причина за твоето.
— Ти започна с това намусено „здравей“, с което ме посрещна.
Това щеше да бъде началото на края. Кристина щеше да продължи:
— Ако за това си ме поканил да излезем, да си беше останал у вас.
И Роберто щеше да сложи край на спора:
— Права си. Довиждане!
Тя щеше да се качи у дома си, мърморейки обидни думи, а той щеше да остави колата паркирана там и да повърви пеша няколко пресечки, докато лошото му настроение отмине, или — както щеше да признае пред себе си — да се осмели да сложи край на тази връзка, обвинявайки Кристина за нещастието си и сигурен, че тя щеше да обвини него за всичко.
Но този път нямаше да го направи. Този път беше различно. Беше готов да изследва докрай това, което бе научил.
„Тя се отбранява, оправдава се и е агресивна, сякаш се защитава от яда ми — помисли си Роберто. — Но какво става с мен? Ядосан ли съм? Категорично не“ — отговори си сам.
Може би неговото „здравей“ бе прозвучало като упрек или по-скоро Кристина бе слязла, очаквайки упрек, и бе готова да изтълкува като такъв всичко, казано от него. Все пак си заслужаваше да го изясни.
— Успокой се, Кристина — каза той. — Всичко е наред.
— Не бъди саркастичен — обвини го тя.
— Не е така — настоя Роберто. — Всъщност се бях замислил и даже не разбрах, че си закъсняла.
— Мразя те, когато възприемаш тази поза на превъзходство — Кристина упорито не се отказваше от изгубената битка. — Освен това, не вярвам на нито една дума, казана от теб. Значи аз закъснях четирийсет и пет минути и ти дори не си забелязал? Ха!
„Чудно“, помисли си Роберто и се усмихна отново, спомняйки си чувството, което бе предизвикала у него празната улица.
— Съжалявам, че не ми вярваш, Кристина — започна да обяснява той, — но истината е, че не съм ядосан. Все пак, ако трябва да ти кажа как се чувствам по отношение на теб и на закъснението ти, думата за това би била „благодарен“.
— Благодарен? — повтори Кристина. — Благодарен?
— Благодарен.
Роберто пристъпи към нея и я целуна по бузата. После пое ръцете й и се вгледа в нея.
— Струваше си закъснението — каза Роберто. — Изглеждаш прекрасно.
Прегърнаха се нежно. После той преметна ръка през раменете й и я поведе към колата.
Останаха будни до пет часа сутринта. Разговорът с Кристина беше много интересен и важен. Прочетоха заедно двете писма от Лаура, като пропуснаха дългите обяснения за това как Роберто се беше сдобил с тях.
Кристина обаче бе скептична към съдържанието им. Беше съгласна с много неща, но за други — както каза сама — бе на различно мнение.
Обсъдиха тези несъгласия надълго и нашироко. Роберто осъзна, че проявява необичайно уважение към нейните мнения. От една страна, Кристина твърдеше, че идеите в писмата й приличат на утеха за глупаци.
— Струва ми се глупаво да намирам утеха в мисълта, че това, което нямам аз, го няма никой друг… Освен това — продължи тя, — да се подхожда към всичко само от собствената гледна точка ми се вижда прекален „психологизъм“. Ами ако другият наистина греши? Ако е очевидно, че другият постъпва зле, неправилно или по вреден и агресивен начин?
От друга страна, Кристина бе на мнение, че идеята в писмата поддържа конформизма. Няколко пъти повтори фразата „да направим възможното“, като оспорваше най-вече „възможното“.
— Кой знае кое е „възможното“? Защо трябва да престана да търся идеалния си партньор, с когото да имам прекрасна връзка? — каза тя накрая.
Някои от аргументите й накараха Роберто да осъзнае собствените си противоречия.
Винаги бе критикувал хората, които се предават без борба, и по някакъв начин думите на Кристина му прозвучаха като „примиряване с посредствеността“.
„Има право“, помисли си Роберто. И за разлика от друг път, й го каза:
— Имаш право, не бях помислил за това.
Точно тези думи отключиха вътрешната врата на Кристина. След тях разговорът стана по-интересен и по-проникновен.
И двамата бяха съгласни, че нито любовта, нито партньорът трябва да страда в името на спасението на другия. Решиха да обръщат повече внимание на това да разберат какво се случва с всекиго от тях във всеки един момент от връзката им.
— Така е — каза Кристина. — Например снощи, когато слязох, мислех, че ще те заваря ядосан. И вместо да видя какво става с мен, реагирах, като че ли наистина ме обвиняваш за закъснението. Сега осъзнавам, че всъщност аз бях ядосана, когато те видях.
— Добре — каза Роберто. — Това вече е минало.
— Заслужаваше си усилието — отговори Кристина.
— Заслужаваше си усилието — наблегна на думата Роберто.
През онази нощ се любиха славно. И макар Роберто да чувстваше, че контактът със собственото му удоволствие, усещания и оргазъм бе по-силен от всякога, стори му се, че Кристина също се наслаждаваше повече от всеки друг път.
Разбра, че е бил прав, когато светна нощната лампичка и видя Кристина да се надига в леглото, да го поглежда с усмивка и да изрича фразата, която в интимния им речник беше знак за висше одобрение:
— Много добре, Гомес… Много добре.
Роберто, на свой ред, й се усмихна и й намигна. Тя го погледна още веднъж и се обърна на другата страна. Загаси светлината, сви се на кълбо край него и затвори очи.
След няколко секунди я чу да прошепва, полузаспала, сякаш си говореше сама:
— Много добре.
Роберто се събуди към два следобед и протегна ръка да я потърси. Но не я намери.
Макар Кристина да го бе предупредила, че на обяд е поканена на барбекю у Адриана, Роберто беше заспал с убеждението, че както много пъти преди това, тя ще пропусне уговорката с приятелката си и ще остане при него.
Намръщен стана и стопли без настроение кафето, останало от предишната вечер. Разбърка тъмната течност и му се стори, че усещането, че е завоювал рая, потъва в малкия водовъртеж в чашата.
Тя си беше отишла. Предпочиташе някакво глупаво барбекю пред една прекрасна нова среща.
— По дяволите! — процеди през зъби.
Изпи кафето, без да почувства вкуса му. Какво би казала Лаура за всичко това?
Включи компютъра, потърси между получените съобщения… И го намери.
„И така, за какво ни е двойката?
Използваме очите си, за да се видим и да се разпознаем.
Можем да си погледнем ръцете, краката и пъпа… Има обаче части от нас, които никога не сме виждали непосредствено — като лицето, толкова важно и определящо за самоличността ни, че ни е трудно да повярваме, че никога няма да можем да го възприемем със собствените си очи…
За да опознаем визуално тези скрити от погледа ни части, е нужно огледало.
По същия начин в самоличността ни, в отношението ни към света, има черти, които убягват на възприятието ни. За да ги видим, също имаме нужда от огледало… И единственото огледало, в което можем да се видим, е в погледа на другия, който ни показва онова, което очите ни не могат да съзрат.
Както в ежедневието, точността на отражението зависи от качеството на огледалото и разстоянието, от което се оглеждам. Колкото по-точно е огледалото, толкова по-детайлен и верен ще е образът. Колкото по-близо се намирам, когато наблюдавам отражението си, толкова по-ясно ще е възприятието ми за самия мен.
Най-доброто, най-точното и жестоко огледало са отношенията с партньора: това е единствената връзка, в която, отразени отблизо, се виждат моите най-лоши и най-добри черти.
Двойките, които се обръщат към нас за съвет, губят много време в опити да убедят другия, че точно той върши нещата зле. Идеята е да се научат да се споразумяват, вместо да се вживяват в ролята на съдници или да се опитват да променят партньора.
Ако непрекъснато ти показвам грешките ти, ако живея, за да ти натяквам как е трябвало да постъпиш, ако непрекъснато те поучавам как се прави всичко, ще успея (може би) да те накарам да се чувстваш като идиот или — което е по-лошо — да ме напуснеш, или даже още по-лошо — да останеш и да ме ненавиждаш.
Искам да ме слушаш истински, с вниманието, което проявяваме към интересното, към желаното, към любовта.
Ако наистина искам да бъда чут, трябва да се науча да ти говоря за себе си, за собствените си потребности и най-вече за това, което става с мен в отговор на твоето поведение. Може би само тази промяна е достатъчна, за да ти е много по-лесно да ме изслушваш.
Голяма част от терапията на двойката се състои в това да се помогне на всеки партньор да бъде в постоянен контакт с това, което му се случва на него самия, а не да се занимава да говори за другия. Тоест, да използвам конфликтите, за да видя какво става с мен, и да го споделям с партньора си. Идеята на тази терапия е да се помогне на двама души, които постепенно са се затваряли в себе си, да се отворят отново. Обикновено идват, изпълнени с огорчения, с неизказани неща, и задачата на терапевта е да им помогне да се отпуснат, да изразят онова, което се страхуват да кажат, да покажат болката си.
Как да се помогне на двама души да бъдат отново открити, да покажат истинската си същност, да се доверят? Главно като се създаде атмосфера на откровеност в кабинета на терапевта, като им се помогне да се освободят от напрежението, да покажат потребностите си.
Една от целите на терапията е да се постигне среща между двамата. Наистина срещата не може да се насили: тя или се постига, или не. Но има специфично поведение, което помага. Нашата задача, като терапевти, е да наблюдаваме какво правят двамата партньори, за да избегнат срещата, и да им покажем как всеки от тях поставя препятствия пред нея.
Ако искам срещата да се осъществи, трябва да присъствам, да съм в контакт с това, което ми се случва. Същото важи за партньора ми: да видя от какво се нуждае, каква е болката му.
Отново виждам как конфликтите представляват възможност да открия сам себе си, да се опозная, да установя контакт с онова, което ми се случва, и да се уча от него.
Двойките се обръщат към терапевт, защото правят точно обратното.
Всеки път, когато във връзката се появи конфликт, всеки от партньорите започва да анализира другия, да му казва какво трябва да прави, да му прехвърля отговорността за кризата.
В повечето случаи тези опити да се стоварва отговорността върху другия не помагат и… в крайна сметка разрушават всичко.
Предлаганата от нас идея не е новаторска, но е фундаментална:
“Да поемем отново отговорност за собствения си живот."
На практика това означава, че този, който се оплаква от положението, трябва да може да си отговори на въпроса: „Какво правя аз, за да бъде то именно такова?“. Това НЕ означава, че се превръща в единствения, който носи отговорност за положението, а му помага да преразгледа поведението си. Какво би могъл да направи, за да подобри нещата?
Партньорът, който се „вкопчи“ в мисълта, че другият е отговорен, и се изживява като жертва на обстоятелствата, няма да еволюира, ще остане в застой и ще попречи на напредъка на двойката.
Отговорността на терапевтите се състои в това да помогнат на партньорите в една двойка да престанат да си играят на „горкичкият аз“ и да се съсредоточат върху другите налични възможности, да намерят съзидателен изход от ситуацията. Терапевтите трябва да им помогнат да използват конфликта, за да видят какво могат да развият самите те, да открият кои са „задънените улици“, в които се изгубват, и кои са препятствията, пред които се спират и не могат да продължат напред.
Нашият опит показва, че това е единственият подход, при който партньорите в една двойка могат да се замислят за собствените си възможности, да осъзнаят силата, която придобиват, когато реализират потенциала си, да се почувстват по-креативни, а оттам — и по-свободни.
Този е пътят, в който вярваме и се опитваме да посочим: не да очакваме или желаем живот без конфликти, а да виждаме в тях възможност да се развиваме; да се научим да използваме всяка трудност, която срещаме по пътя си, за да задълбочим тази възможност, да установим по-силна връзка не само с партньора си, но и със собствената ни същност на човешки същества.
Фриц Пърлс обичал да казва, че осемдесет на сто от нашето възприятие за света е чиста проекция… След тези думи поглеждал събеседника си в очите и добавял: „… както и по-голямата част от останалите двайсет процента“.
Когато човек негодува срещу нещо, което се случва, трябва да се изследва кое в него съответства на причината за недоволството му.
Ако например го дразни егоизмът на партньорката му, може би това е така, защото се бори със собствения си егоизъм, защото не се осмелява да признае съществуването му или защото не си позволява да постави себе си на първо място.
Така или иначе, пътят му минава през това да осъзнае своя егоизъм и да работи върху него, като остави другият да бъде такъв, какъвто иска (или какъвто може).
Да вземем друга важна тема за двойките: разпределението на задачите. Ако тя има нужда той да поеме определени домакински задачи, тогава може да преговаря с него, за да се уточнят задълженията на всеки един и да се постигне споразумение. Ако обаче, вместо това, тя реши да пилее времето си, доказвайки му, че е егоист, и започне да го сравнява с майка му („която е същата като теб“), няма да стигне доникъде (всъщност няма нищо по-лошо от споменаването на майките в кавгите).
Подходящи биха били думите: „Можеш да бъдеш какъвто искаш, но все пак нека се разберем и да видим кой ще отиде до супермаркета“.
Да се даде път на комуникацията е много по-сполучливо и разумно решение от опитите да се покаже колко егоцентричен или щедър може да бъде всеки един.
Ние, терапевтите, обичаме да предлагаме следната малка игра.
По време на сеанс караме пациента да излее стаените обвинения срещу човека пред него и да ги остави да се превърнат в обиди: „глупак“, „скъперник“, „тиранин“ и каквото още му хрумне. Поощряваме го да се осмели да каже какво мисли, да крещи, да насочи обвинителен показалец към партньора си и да избълва натрупаното негодувание. След няколко секунди му казваме да остане неподвижен в тази поза и да погледне ръката си. Привличаме вниманието му към един символичен и често показателен жест: докато сочи с пръст към обвиняемия, три пръста сочат към самия него. Средният, безименият пръст и кутрето му казват, че може би той е три пъти по-голям скъперник, три пъти по-глупав и три пъти по-агресивен от онзи, когото обвинява.
Когато нещо у другия ме дразни, това почти винаги означава, че същото нещо ме дразни у самия мен. Ако аз не съм в конфликт с тази черта, не ми пречи, че другият я притежава. Затова винаги се питам: „Защо ме дразни това у другия? Какво общо има с мен?“.
Да използваме конфликтите за личностно израстване: ето, за това става дума. Вместо да насочвам енергията си към това да променям другия, нека я използвам, за да установя коя моя черта се оглежда в онова, което ме дразни."
— Моят егоизъм! — извика Роберто към екрана.
И загаси компютъра.
Хотдог. Това бе единственото, което успя да приготви с продуктите, останали в хладилника. Сигурно Кристина се наслаждаваше на барбекюто, забавляваше се с приятелките си и дори не се сещаше за него. А уж егоистът бил той. Тя си прекарваше чудесно, докато той трябваше да държи тубата с горчица десет минути с отвора надолу, за да изцеди няколко мизерни капки, с които да подправи наденичките. На всичко отгоре Лаура го изкарваше егоист.
Отхапа голяма хапка от последния хотдог.
— Дори не ме познава… — каза на глас той с пълна уста.
Какво знаеше тя? Да не би някой да можеше да каже нещо, което да се отнася за всички хора!
Край, реши той. Повече нямаше да чете онези писма. Нито пък щеше да напише съобщението, с което да я предупреди, че адресът е сгрешен, а ако въпросният Фреди не получеше никога писмата, още по-добре. Защото от тях, така или иначе, нямаше никакъв смисъл.
Какъв смисъл можеше да има в това човек да се откаже от търсенето на идеална връзка? Защо трябваше да не се гневи на другия? За какво му беше да се вглежда в себе си за онова, което го дразнеше у партньора? За какво му беше да израства, след като накрая тя си отиваше? Отиваше си и го оставяше сам.
Роберто стана от масата и тръгна към кухнята, за да измие малкото съдове, които беше използвал. Докато топлата вода се стичаше по ръцете му, в съзнанието му се въртеше натрапчивата мисъл, че преди време Кристина щеше да остане. Може би вече не го обичаше. Тоест, не го обичаше както преди, вече не го поставяше пред всичко останало. Може би той също не я обичаше както в началото.
Затвори крана и избърса бавно ръцете си с кухненската кърпа, сякаш старателните движения имаха отношение към безпокойството му. С несигурни стъпки тръгна към стаята си и се отпусна върху леглото.
Почти веднага стана и се затвори в банята. Няколко минути по-късно се върна и направи безуспешен опит да си легне отново, но скочи на крака още преди главата му да докосне възглавницата.
Отиде до кухнята, отвори хладилника и се втренчи в съдържанието му, търсейки нещо, което да го изкуши… Нищо не му хареса и затвори внимателно вратата.
Излезе на балкона. Минаха няколко автомобила. Влезе вътре.
В стаята се спря за миг до вратата, сякаш се колебаеше. После седна пред компютъра.
Поигра на „Миночистач“. Не успяваше да се съсредоточи. Малките бомби експлодираха една след друга.
Затвори играта и се загледа в иконите на екрана: компютър, лист хартия с молив върху него, тесте карти, глобус, лупа, малък жълт телефон… Връзката с интернет.
Огледа се наоколо, сякаш искаше да се убеди, че никой не го наблюдава… Беше на път да направи точно обратното на онова, което си бе обещал.
Отвори електронната си поща. Не се изненада ни най-малко, когато намери съобщението от Лаура.
Вероятно никой не може да каже нещо, което да се отнася за всички — помисли си той, — но в това ново писмо може би има нещо вярно. Нещо, дори една-единствена фраза, която да му помогне да си изясни какво се случваше между него и Кристина, дали я обичаше или не, защо й се сърдеше и защо започваше да се пита каква е Лаура, на колко ли години е, каква ли е връзката й с Фреди.
„Скъпи Фреди,
Как мина пътуването ти? Имам голямо желание да ми пишеш.
Мислих за много неща през тези седмици, но не знаех как да ги изразя. И си спомних онова, което ти бе написал за конгреса в Кливланд. Помниш ли?
Може би очакването за мигновено щастие, което обикновено приписваме на връзката между двама души, желанието да изпитаме възторг, се дължи на илюзорното удължаване на момента на влюбването.
Знаем, че в началото срещата е страстна, екзалтирана, неудържима, ирационална. Емоциите ни връхлитат, завладяват ни и за известно време не можем да мислим почти за нищо друго, освен за човека, в когото сме влюбени, и за щастието, че това ни се случва.
Влюбването ни кара да усещаме радост при мисълта за съществуването на другия, да изпитаме рядкото усещане за пълнота.
Това състояние не продължава дълго, но остава в нас като спомен, който крепи връзката и който от време на време може да бъде пресъздаден.
След няколко месеца действителността ни поглъща или пък започва съзиданието на един общ път.
Когато човек е влюбен, той всъщност не вижда другия в неговата цялост; другият функционира като екран, на който влюбеният проектира идеализираните от него черти.
Чувствата, за разлика от страстите, са по-трайни и са здраво свързани с възприемането на външната действителност. Любовта се заражда, когато мога да видя човека пред себе си, когато открия другия. Именно тогава любовта замества влюбването.
След като премине този начален момент, започват да излизат наяве моите най-лоши черти, които проектирам и върху партньора. Любовта към някого се изразява в предизвикателството да се освободим от тези проекции, за да се свържем истински с другия. Този процес не е лесен, но е едно от най-красивите неща, които се случват или за които помагаме да се случат.
Говорим за любовта в смисъл, че «за нас е важно щастието на другия». Ни повече, ни по-малко. Любовта като щастие, което завладява тялото и душата и което укрепва, когато виждам другия, без да искам да го променям.
Това, което е по-важно от характера на другия, е щастието, което изпитвам до него, и неговото щастие до мен, удоволствието да съм с някого, който се грижи да ми е добре, който долавя от какво се нуждая и се радва да ми го даде — ето това е любовта.
Двойката е нещо повече от едно решение, тя е нещо, което се случва, когато се чувстваме свързани с другия по различен начин. Бих могла да кажа, че въз основа на удоволствието, което ни носи близостта с другия, решаваме да споделим с него голяма част от живота си и откриваме радостта да бъдем заедно. Все пак трябва да знаем, че не е достатъчно просто да намерим спътник: както вече стана дума, необходимо е той да може да ни обогатява и да помага за нашето личностно израстване.
Любовта се гради между двама души благодарение на химия, която ни кара да се чувстваме различни — може би заради магическото усещане, че сме напълно приети от някого.
Колко е трудно да се говори за това.
Онзи ден, по време на едно групово занимание, споделих с присъстващите нашите разговори, свързани с идеята за любовта въз основа на принципа «другият е важен за мен» и с физическото усещане да бъдеш с някого, когото обичаш. После помолих всеки от тях да каже какво мисли за любовта.
Един от отговорите, който ми хареса най-много, беше на двайсет и пет годишен младеж, който каза: «Когато обичаме, виждаме отвъд видимото. При любовта естетическите канони губят своята меродавност».
Уелуд2 твърди, че съществува истинска любов, когато обичаме заради онова, в което знаем, че може да се превърне даден човек, а не само заради това, което е. Смятам, че влюбването и любовта са състояния, които се преплитат в една връзка. Обикновено в началото има период на страст, при който се смесва много от това, което си представяме, което проектираме върху другия човек. Тогава поставяме своя идеален мъж или жена на мястото на човешкото същество, което е до нас.
Влюбването е връзка със самите нас, макар че избираме определен човек, за да проектираме върху него това, което чувстваме. И тогава бихме могли да се запитаме: Защо избираме този човек? Какво става, когато след време другият започва да показва истинската си същност и тя не съвпада с представата ни?!
Така започват конфликтите. Другият не е такъв, за какъвто сме го смятали. Алтернативата в този случай е да решим дали можем да обичаме този, който стои пред нас, или да останем вкопчени в идеала си.
Любовта може да започне с решаването на тази дилема, когато видим другия и осъзнаем, че го обичаме такъв, какъвто е. Дори може да заобичаме онези му черти, които не харесваме, именно защото са негови и го приемаме такъв, какъвто е.
Смятам, че връзките минават през моменти на влюбване, моменти на обич, моменти на омраза… Всъщност любовта и омразата са много близки. Никога не мразим толкова много някого, както този, когото обичаме. Преди няколко дни синът ми, в пристъп на ярост, ми каза:
«Обичамразя те» (искаше да каже «мразя те», но първа от устата му се изтръгна обичта).
По-здравословният избор е да приемем, че това е така. Връзката ни представлява съвместен път и наистина се запазва, ако сме открити, ако съзнаваме какво става с нас, ако не го отричаме или се правим, че всичко е наред.
«Осъзнавам» е важна дума. Нека осъзнаем какво става с нас, нека му се отдадем. Така се запазва и изгражда връзката.
Средството за това е винаги едно и също: да осъзнаваме, да се концентрираме. Само ако сме наясно с истинската си същност, можем да се справяме с трудни ситуации.
Много хора живеят отделени от същността си, свързани само с това, което мислят, и без да имат представа за това, което наистина чувстват. Така е много трудно човек да се отдаде на любовта. Най-важното в любовта е да се осмелим да се вгледаме в себе си.
Така, без да има нужда от конфликт, можем да се погледнем, да сме свързани и да бъдем верни на себе си.
Ако не показваме какви сме, никой не може да ни обича.
Най-много да обичат нашата маска, както казваш ти, което не е достатъчно.
Намерих една книга от Маурисио Абади, в която се говори за влюбването. Цитирам три откъса, които привлякоха интереса ми.
«Влюбването е по-скоро връзка, при която не разпознаваме партньора си като отделна и различна личност, а го възприемаме и интерпретираме като наш двойник, чиито черти отговарят на идеализирания образ, който сами бихме искали да притежаваме. При влюбването има нещо като обичам себе си, като се виждам отразен в теб».
«Да съм влюбен — означава да ти казвам колко те харесвам за това, че държиш толкова изящно огледалото, в което се оглеждам, за да си дам сметка за обичта ми към самия мен.»
«Но става така, че с течение на времето и докато връзката преминава през различни препятствия, въображаемото „огледало“ престава да бъде такова и естественият му импулс е да възвърне идентичността си. В началото желанието ни да се чувстваме обичани и обожавани е било толкова силно, че почти не сме обръщали внимание на факта, че са ни вземали за друг, а се е случило точно това. Имаме толкова голяма нужда от любов, че за известно време й се радваме, макар и да е заблуда.»
И наистина е заблуда, както казва Абади, защото всъщност тази страст при влюбването не е насочена към теб, а към образа на другия, отразен в теб.
Може би трябва да откажем да се почувстваме поласкани от писмо, в което някой ни се обяснява в безусловна и сляпа любов, и да съумеем да видим, че писмото е адресирано до някой друг. Но кой би могъл да направи нещо подобно?
Все пак, каквото и да правим, след броени мигове или след няколко седмици (от пет минути до три месеца, както ти казваш) другият ще започне да ни разкрива собствената си същност, която не ще може да скрие, както и да забелязва нашето истинско аз, което ние също не можем вечно да крием, без значение колко ни ласкае да е влюбен в нас и колко е красиво да се чувстваме влюбени.
Това е като пробуждане от сън. Малко по малко ще се появи човек, който ще е учудващо различен от онзи, с когото сме мислели, че се свързваме. Интересно е как говорят хората, които забравят за страстта си и решат, че другият се е променил, че вече не е същият, а в действителност единствено са се променили очите, с които се гледаме.
Човек открива различията и те водят до конфронтация.
Когато другият е приличал толкова много на нас, е било трудно както да спорим с него, така и да признаем истинското му съществуване.
Едва сега човек може да почувства, че не е сам. Трябва да търсим различията и да се опитваме да се сближим чрез тях, за разлика от преди, когато са ни сближавали само приликите.
Много ми хареса фразата, която чух да казваш в един репортаж:
«Да си влюбен — означава да обичаш сходствата, а да обичаш — да се влюбиш в различията.»
Влюбването не е споделено чувство, защото все още не съществува субектът, с когото може да се споделя.
Влюбването е необяснима и почти неизбежна лудост — то всъщност представлява състояние на безразсъдно разстройство, придружено от маниакална екзалтация.
За разлика от него, любовта е разумна, но и трудоемка. Тя е по-трайна, не толкова бурна, но трябва да се полагат много усилия, за да се запази.
Препрочитам това писмо и чувствам, че сега не съм много сигурна дали съм съгласна с това, което сама съм написала, но така или иначе, вече е казано. Кажи ми какво е мнението ти.
А ти какво правиш, Фред? Наслаждаваш ли се на топлината на Испания?
Целувам те:
Когато Роберто свърши с четенето, на лицето му грееше усмивка. Беше доволен, че е послушал инстинкта си и е отворил писмото. Точно това се случваше с него: връзката с Кристина вече не бе същата, вече не бяха влюбени. Но на него му харесваше да бъде влюбен.
Постепенно усмивката му изчезна и на лицето му се появи съсредоточено изражение. Не знаеше дали иска интензивността на чувството да отстъпи пред дълбочината, за която говореше Лаура, тъй като той най-много се наслаждаваше именно на тази интензивност, на страстта, на бушуващите емоции. Но истината бе, че тя си беше отишла, че бяха започнали да виждат себе си такива, каквито са, и не можеха да направят нищо, за да избегнат това.
А сега? Сега всичко свършваше…
Изведнъж го обзе съмнение. Писмото на Лаура подсказваше, че всичко свършва и че започва изграждането на един общ път.
Запита се в коя от тези две посоки щеше да поеме връзката му с Кристина: към своя край или към началото на нещо не толкова бурно, но по-дълбоко?
Тогава се поправи…
„Коя от двете възможности искам аз?“
Разбира се, Кристина позвъни в понеделник, сякаш нищо не се беше случило.
— Как мина барбекюто? — попита той механично.
— Добре — отговори тя, изненадана от студенината му. — Какво ти става?
— В лошо настроение съм — призна Роберто.
— Има ли нещо общо с мен? — попита тя с напразната надежда да остане настрана.
— Разбира се, че има нещо общо — Роберто направи пауза, след която заговори отново, питайки се защо казва всичко това: — Всички лоши неща, които ми се случват напоследък, имат нещо общо с теб!
— Но нали вчера ни беше толкова добре…
— Толкова добре… Че отиде на това проклето барбекю!
— Но, Роберто, ти знаеше…
— И какво? Ако знам, че ще ми забиеш нож, значи ли, че няма да ме заболи?
— Не преувеличаваш ли малко със сравнението?
— Не.
— Идвам при теб.
— Не. Не искам.
— Все пак идвам — каза тя и затвори, преди да чуе отговора му.
— Няма да съм тук — заплаши той в смълчаната слушалка.
Роберто остана за миг с телефона в ръка, като се питаше дали да не излезе, преди да е дошла Кристина.
Сигурно колебанието му бе продължило дълго, защото, когато чу звънеца, все още не беше оставил слушалката.
Отвори вратата, без да погледне кой е, и отиде в кухнята да си стопли кафе, преструвайки се, че не забелязва Кристина, която го чакаше права в хола.
— Можеше да ме поздравиш, нали? — укори го тя.
Роберто я погледна гневно и разтегна устни във възможно най-фалшивата усмивка. Един превзет реверанс допълни подигравката.
Кристина седна на двойния фотьойл.
— Не мога да разбера какво ти става — започна тя.
Той не отговори. Приближи се до прозореца и се загледа мрачно към улицата.
— Не можеш да вдигаш такъв скандал само защото съм отишла на някакво барбекю, не мислиш ли? — продължи тя, искрено изненадана.
— Мога да вдигам какъвто си искам скандал.
— Ще ми кажеш ли какво толкова те притеснява?
— Виж какво, ако трябва да го обяснявам, не си струва усилието.
— Какво става с онова, което си говорихме, за това, че „усилието си струва“?
— Забравих го!
— Невъзможен си!
— Ти си невъзможна!
Кристина пое дълбоко въздух и реши да направи последен опит.
— Може ли да поговорим?
Изражението на Роберто омекна и той седна на фотьойла.
— Какво ти става? — повтори тя.
— Става това, че не разбирам нищо. Всичко беше толкова прекрасно, имахме най-добрата среща в живота си, а ти трябваше да отидеш на това барбекю. Не разбирам… Толкова ли беше важен този обяд, че да провалиш всичко, което бяхме завоювали?
— Но, Роберто… Барбекюто изобщо не ме интересуваше. Ако ме беше помолил, щях да остана…
— Ако аз те бях помолил?
— Да, защо не?
— Трябва ли аз да те моля да бъда по-важен в живота ти от един глупав обяд?
— Трябва ли аз да отгатвам от какво имаш нужда, за да разбереш, че си важен за мен?
— Не знам, не знам… Всичко се разпада.
— Недей така, Роберто, не разваляй всичко заради една глупост.
— Ти го развали, Кристина, не аз. Този път си ти, ти си тази, която развали всичко този път.
— Съжалявам. Наистина съжалявам много…
— Аз също… Аз също…
Тя се изправи бавно, взе палтото и чантата си от дивана и тръгна към вратата. Когато стигна до нея, се спря за няколко секунди с гръб към Роберто, сякаш очакваше той да я задържи. Не го направи. Кристина излезе от апартамента с навлажнени очи, като остави вратата открехната след себе си.
Беше бесен, но не знаеше защо. Мислеше си, че е могъл да отстъпи, да изтръгне от нея донякъде искрено извинение, че е могъл да спаси връзката им, че е могъл… Но беше решил да не го направи.
Тя не го заслужаваше!
Тя! А той? Заслужаваше ли той да спаси връзката им?
Гневът му продължаваше да расте. Стискаше юмруци и зъби силно, до болка. Кого наказваше?
Изведнъж си спомни приказката за Тъгата и Яростта3. За Тъгата, която облича дрехата на Яростта, за да скрие голотата си. Затова беше сърдит: за да прикрие тъгата си, да потули болката си, да сподави безсилието си.
Усети, че очите му се пълнят със сълзи, които след малко се затъркаляха бавно по бузите му.
Ако не беше толкова погълнат от противоречиви чувства, може би щеше да му хрумне да потърси писмото (без да знае, че то дава отговор на всичко, което ставаше с него), което Лаура бе изпратила и което вече го очакваше в пощата му.
„Нека да обобщим, Фреди!
Първата теза в предлаганата идея е, че проблемите на двойката са лични проблеми на партньорите, които се проявяват във връзката. Те се разкриват само в интимните отношения, тъй като скритите черти излизат наяве при близостта с друг човек.
Този е подходът, който ние, терапевтите, се опитваме да прилагаме към конфликтите, а когато двойката дойде в кабинета, се стараем да установим кой е личният конфликт на всеки от партньорите, който оказва въздействие върху връзката. Помагаме на двамата да работят върху личните си проблеми и показваме как неврозата на единия е обвързана с тази на другия.
Основната идея отново се изразява в следното: «Ако тази ситуация предизвиква недоволството ти, какъв личен проблем е отразен в конфликта?». Основополагащата теза е залегнала във фразата на Хю Пратър: «Един камък никога не ти пречи, освен ако не е на пътя ти».
Спъваме се в прословутата тема за проекцията. Мисля си за онова, което толкова пъти ни е показвала Нана в лабораторните си групи:
«Проектирам върху другия чертите, които най-силно отхвърлям в себе си».
«Когато осъзная, че нещо в другия ме дразни, изследвам как то ме дразни в самия мен.»
«Ако мисля, че не притежавам нищо от това, което ме дразни у другия, усилието се изразява в това да открия какво аз влагам от собствената си същност, защото, ако не давам нищо от себе си, то няма да ме дразни.»
Тази е една от основните идеи в гещалтизма и е свързана с метафората на Юнг за сянката. Проектирам своята сянка върху партньора и когато я видя у него, я откривам.
Оттук нататък имам две възможности: да се опитам да унищожа опасната заплаха, като унищожа него, или да приема възможността да се съединя със сянката си и да сложа завинаги край на тази заплаха.
Няма спор, че това съществено променя гледната точка и разбирането на проблемите на двойката. Преставам да виня другия за това, което прави, и започвам да съзирам какъв е моят принос в този своеобразен конфликт. Вместо да използвам енергията си, за да променям партньора си, аз я използвам, за да наблюдавам себе си, а след това и да говоря за себе си, за своите потребности, за това, което става с мен заради поведението на другия.
За него е много по-лесно да слуша това.
Решението е да съм винаги във връзка с това, което става с мен, и да не говоря за другия. Все пак, ако не ми харесва това, което се случва, какво друго мога да сторя, за да предизвикам нещо, което ми харесва повече?
Мога да плача и да се оплаквам, да потърся друг партньор или да помисля как да направя така, че да се почувствам възможно най-добре с човека, когото обичам и с когото съм. Мога да използвам конфликта, за да намеря съзидателен изход, да видя кои свои черти мога да развия и къде съм зациклила.
Това е моят път и този път предлагам. Ето това ми харесва в живота: да опознавам себе си и другите; предизвикателството не се състои в това да очакваме, че няма да има конфликти, а да гледаме на тях като възможност за израстване. И ако е истина, че една от трудностите е свързана с проектирането, другата е да разберем от какво всъщност се нуждаем. Разбира се, когато не постигнем това, от което си въобразяваме, че имаме нужда, ни е по-лесно да реагираме, отколкото сами да си го набавим. Друг е въпросът, че често искаме грешни неща.
Мога например да вдигна скандал, защото си закъснял. Така спорът се концентрира върху тази привидна кавга. Но не става дума за самото закъснение, налага се да видя какво именно искам от теб чрез точността. Ако ме измъчва обстоятелството, че идваш късно, може би това, от което се нуждая, няма да се разреши с навременното ти идване. Трябва да разбера защо реагирам по този начин, как тълкувам закъснението ти, какво ми е нужно от теб, какво искам от теб, като настоявам да си точен… Да ми покажеш, че съм важна за теб? Да ме оцениш? Да се съобразяваш с мен? Какво имам предвид, когато реагирам така?
Когато сме прекалено съсредоточени върху себе си, не виждаме какво става с другия и единствената отправна точка на възприятието ни сме самите ние.
За другия, който ни наблюдава отстрани, поведението ни в най-добрия случай изглежда преувеличено, ако не и откровено ирационално. Вероятно защото тези толкова архаични реакции всъщност водят началото си от първите години на живота ни, от поведението, което придобиваме, за да се защитаваме от раните, нанесени в детството…
Джон Брадшоу нарича този спомен за първичната рана «нараненото дете». Именно нараненото дете, което носим в себе си, ни кара да постъпваме по този начин. Носим като товар на гърба си болката, която не сме могли да изразим като деца, и тя се проявява в реакциите ни още преди да сме ги осъзнали. В резултат на това се озоваваме в детството си, преди да сме подходили разумно към ситуацията в настоящето. Точно тези реакции причиняват най-много проблеми в интимните отношения.
Чрез реакциите си прехвърляме върху партньора и в настоящето недоволството и болката, останали нерешени в миналото.
Болката, причинена в детството, се проявява най-вече във връзките ни. Интимните отношения и бракът отварят старите рани и предполагаме, че това става по вина на партньора.
Обикновено това не се случва в самото начало на връзката, а постепенно, със засилване на усещането ни, че наистина сме свързани с другия.
Нараненото дете, което носим в себе си, е като черна дупка, която поглъща всичко — като зъбобол: когато се появи, забравяме за всичко друго и болката завладява живота ни.
При много случаи на раздяла проблемът не е във връзката между партньорите, а в нерешени проблеми на някого от тях (или на двамата) със собственото му минало.
Моята реакция поражда твоята реакция и така си влияем отрицателно.
Когато предизвикаме нараненото дете у нас, имаме усещането, че никога не сме в настоящето. Реакцията ни винаги се дължи на неща, които са ни се случили преди много години. Това прави невъзможна връзката с другия.
Докато не се погрижа за нараненото дете, скрито в мен, то ще продължи да напомня за себе си и да усложнява всяка моя връзка. Единственият, който може да го чуе, съм самият аз, когато се погрижа за тъгата и недоволството му. Тогава детето не реагира, защото е усмирено.
Необходимо е да изясним, че някои от тези травми не могат да се проявят, когато сме сами. Имаме нужда от някого, който да ни позволи да ги открием, от съюз, който да ги провокира, и човек, който да ги поощрява, който ни позволява да почувстваме това, което чувстваме, без да ни отхвърля. Нараненото дете има нужда болката му да бъде призната. Само когато човек усеща, че болката му е призната, може да я изрази и да я преодолее.
Болката е процес, който протича посредством шока, тъгата, самотата, страданието, яда, гнева, угризението. И продължава дълго.
За да стигнем до причината за болката, от съществено значение е да престанем да виним другия и — с помощта на реакциите си — да наблюдаваме какво става с нас.
В началото на всяка връзка сключваме несъзнателно съюз, в който например аз очаквам ти да бъдеш бащата, който няма да ме изостави, а ти очакваш аз да бъда майката, която ще те приеме безрезервно такъв, какъвто си. И когато това не се случи, защото е невъзможно другият да излекува моите рани, започвам да го обвинявам.
В най-лошия случай, когато една двойка чувства тази празнота, която не може да бъде запълнена нито от единия, нито от другия, решава да има дете… Така двама души, които се правят на възрастни, не са нищо повече от две изгубени деца, търсещи спасение в детето си. Изглеждат възрастни, но в отношенията помежду си се държат като деца.
Има хора, които са блестящи в ролята си на възрастни, но когато се оттеглят в интимния свят на своите най-лични отношения, не са нищо повече от безкрайно нуждаещи се деца, които реагират на липсата на обич, внимание или признание.
Когато видим двойките в кабинета, веднага разпознаваме децата в тях и техните проявления.
Често възрастните не постигат съгласие, защото в действителност всеки от тях изразява чувствата на нараненото дете, скрито в него; всеки един преживява епизод от детството си, в който иска нещо от родителите си, а партньорът не може да му го даде, защото също иска своето. Когато успеем да им помогнем да разберат какво става с тях, спорът става безсмислен: децата в тях се успокояват, защото са получили пространство за изява, и партньорите могат да се върнат в настоящето, за да се срещнат.
Наранените деца в нас се нуждаят от пространство, за да изявят гнева и болката си. Когато им го дадем, те започват да растат и не се намесват в интимните ни отношения.
Уелуд ни предлага един практически урок: «Да се научим да използваме всяка трудност, която срещаме по пътя си, за да видим нещата в дълбочина, за да установим по-силна връзка не само с партньора си, но и със собствената ни същност на човешки същества».
Дано си съгласен да включим всичко това в книгата. Какво е твоето мнение?
Целувам те.
Роберто прочете писмото, след като беше прекарал в леглото повече от шестнайсет часа. Винаги ставаше така: когато го налегнеше някаква тъга, тялото му реагираше с нужда от сън. Още когато се събудеше, го обземаше неочаквана сънливост, която не му позволяваше да се надигне дори след като желанието за сън го беше напуснало.
Къщата беше мръсна и изпълнена с неприятни миризми. Празният хладилник само засили обзелото го чувство за нищета, стаята му бе потънала в безредие, боляха го главата и гърбът.
Със залитане стигна до банята и наплиска лицето си с вода, за да се разсъни. Без да влиза в спалнята, за да се преоблече, тръгна към кухнята да си приготви кафе.
Беше включил компютъра, докато чакаше водата да заври. После прибави остатъците от кафе в пакета и с механично движение надигна чашата към устните си. След като прочете съобщението, вече бе напълно буден.
Запъти се към телефона. Мигащата светлина го известяваше за нови съобщения. Сигурно бяха от Кристина, която го умоляваше да й отговори, да й се обади, да поговорят и прочее. Без да ги прослуша, той стисна палци и набра номера й.
Желанието му се изпълни: отговори му телефонният секретар.
— Нямаше нищо общо с теб — каза той, — съжалявам. Мисля, че трябва да разреша някои мои лични неща, за да заслужа да бъда с теб. Не ми се обаждай, ще ти се обадя аз. Целувам те.
Потърси в бележника си телефона на приятелката си Адриана, която бе психолог. Чувстваше, че има нужда от огледало, в което да се поогледа.
— Ще имаш ли малко време за мен?
Уговориха се да се срещнат след четиридесет и пет минути в един бар, недалеч от кабинета й…
Роберто се прибра около полунощ. След като разговаря с приятелката си в продължение на два часа, беше отишъл да се разходи край реката… За да помисли.
С помощта на Адриана сега всичко изглеждаше по-ясно. От години Роберто вярваше, че е преодолял травмата от историята на майка си. Но не беше така: проблемът си оставаше — може би не непокътнат, но все пак съществуваше.
Идеята за „нараненото дете“ на Лаура завладя мислите му. Колко пъти това наранено дете беше ритало, викало, плакало, беше се влачило, беше заплашвало и манипулирало, за да накара другия да остане до него?
Сега го правеше с Кристина, но по някакъв начин бе действал така и по-рано — с Каролина, а преди това с Марта, с Алисия, а още по-рано — с всеки един от приятелите си, от които изискваше да бъдат на разположение винаги и безусловно; това изискване, което нямаше как да бъде удовлетворено, в крайна сметка ги плашеше.
Яснотата идваше от увереността, че може да изрази с думи това, което ставаше с него. Сега се чувстваше в състояние да определи какво се случваше с него, а оттам — вероятно да го промени.
По време на терапията бе осъзнал колко важно е умението да назоваваш нещата с истинските им имена. Винаги си спомняше с възторг онзи сеанс, при който беше разсъждавал надълго и нашироко върху културната стойност на някои думи и изрази…
Мислеше, че хората започват съществуването си, когато бъдат идентифицирани с име и презиме (защото от юридическа гледна точка нерегистрираният, невписаният, неназованият човек практически не съществува). Колко определящо за нас може да бъде да се казваме по един или друг начин? Какво ли е бремето — питаше се той — на имена като Соледад, Долорес или Ангустиас4? Мислеше си за невидимата тежест да се носи името на починал брат, дядо или чичо, или за задължението на хората, кръстени на някого от родителите си, да бъдат Хорхито, Силвита или Мигелито до смъртта на бащата или майката и едва тогава да могат да изоставят умалителното и най-после да се казват Хорхе, Силвия или Мигел.
Спомни си и популярния израз, използван за нещата, които убягват от контрола ни: „Нямам думи“ („нямам думи за това, което ти се е случило“, казват хората, когато искат да покажат, че всяка дефиниция би била недостатъчна). Спомни си и за противоположния израз, призоваващ към яснота: „Да назоваваме всяко нещо с името му“.
Спомни си библейската притча, според която сам Бог помолил човека да даде имена на всички неща и животни, за да може да „господства“ над сътвореното.
Спомни си решението на хората да нарекат Господ Неназовимия, може би, за да предотвратят по този начин властта на смъртните върху Него…
„Да назова — означава да дам определение, а да дам определение — означава да започна да контролирам, защото не мога да контролирам онова, което не може да бъде определено или назовано“, каза си Роберто.
„Има хора, които са блестящи в ролята си на възрастни, но които в личните си отношения не са нищо повече от безкрайно нуждаещи се деца, които реагират на липсата на обич, внимание или признание“, припомни си той.
Трябваше да започне да работи върху „нараненото дете“, което живееше вътре в него. Никога нямаше да успее да поддържа трайна връзка с друг човек, ако не се освободеше от болезнения си страх да не бъде изоставен.
„Единственият, който може да се погрижи за нараненото дете, съм аз самият“, припомни си той.
Категорично — трябваше да го направи.
„Когато се погрижа за тъгата, страха и недоволството му, тогава детето не реагира, защото е усмирено“.
На Роберто не му се вярваше, че всичко това се случва заради случайно попадналите в живота му писма от някаква непозната, сякаш се беше озовал в странна и неволна комедия от грешки.
С изненада установи, че отново мисли за Лаура. Изглежда, че въпросният Карлос й е мъж, любим или любовник, макар че, съдейки по прочетеното, можеше да бъде бивш съпруг, с когото поддържаха добри отношения. Във всеки случай, помисли си той, сигурно не е трудно човек да бъде с някого, който е толкова добре запознат с темата. Виждаше у Лаура толкова голяма свобода, такова разбиране, толкова много опит… Ето от какво се нуждаеше той: да срещне такава жена. Но къде бяха тези жени? Е, той знаеше къде да намери една от тях. Живееше в компютърен терминал под името carlospdl@spacenet.com.
Точно тогава си даде сметка, че пощенската кутия на Лаура се казваше carlospol. Притесни го мисълта, че Лаура може да се окаже литературният псевдоним на някой журналист в женски списания на име Карлос, който се опитва да припечели допълнително в комбина с опитния психиатър Фреди. С мисълта, че книгата щеше да е предназначена за женска публика, Карлос бе решил да се подписва като жена и бе измислил Лаура…
Роберто отвори папката с текстови файлове и потърси запазените съобщения. Зачете припряно, търсейки откъсите, където можеше да се споменава Карлос…
Защо винаги усложняваше всичко? Защо беше толкова мнителен?
Писмо, изпратено от Лаура, която се представяше като психотерапевт на двойки и говореше за книга, не беше нищо друго, освен онова, което изглеждаше.
Следователно Лаура беше Лаура, Фреди беше неин приятел, а Карлос бе бившият или — за съжаление — настоящият й съпруг. Точка.
Продължи да фантазира… „Лаура живее с двете си деца — момче и момиче, в голяма къща в околностите на Буенос Айрес, вероятно близо до делтата, където в събота и неделя тя, бившият й съпруг и децата им излизат с гребна лодка…“ Но проблемът беше друг.
Защо мислеше за Лаура, вместо да се тревожи за застрашената си връзка с Кристина?
Настани се удобно пред компютъра и отвори пощата си с надеждата да намери нови съобщения. Действително бяха там: „Изпращам ти 1“ и „Изпращам ти 2“.
„Здравей, Фреди!
Какво става, че не ми отговаряш? Хайде, не бъди мързелив…
Всъщност искам мнението ти за един пациент, с когото работя от година. Струва ми се, че някои аспекти от проблемите му са важни за книгата.
От една година идва при мен и едно от първите неща, което му се случи, бе да осъзнае, че е влюбен в друга жена. Оттогава се бори с дилемата дали да заживее с другата жена, или да остане при съпругата и сина си. Вчера ми разказа нещо много интересно: как е разбрал, че онова, което най-силно го привлича в любовницата му, е нейната непредвидимост и че той никога не знае къде е тя.
Заедно размишлявахме върху този парадокс, при който силата на страстта е много тясно свързана с отсъствието на другия, с изненадата и непредвиденото. Ако тези отношения се превърнат в конвенционална връзка, страстта неизбежно ще си отиде.
Колко е абсурдно желанието да се свържат страстта и бракът! Как може човек да направи избор между семейството и страстта? Невъзможно е, най-вече защото, ако избере страстта и отиде при любовницата си, връзката скоро ще попадне в мрежите на рутината.
Пациентът ми е доволен от семейството си, от възможността да се връща у дома, при съпругата и детето си. Проблемът се утежнява от това, че той не само не изпитва страст към жена си, но и не обича да бъде с нея, не го привлича мисълта да пътуват заедно. Смятам, че е запазил някакво огорчение, което никога не е успял да изрази.
Вчера говорих на подобни теми с друга двойка. Мъжът се успокои, когато разбра, че тези проблеми са нещо обичайно. Жената обаче много се ядоса и отказваше да приеме, че тези неща се случват. Смятам, че изходът е в това да приемем нещата такива, каквито са, и да видим какво можем да направим, как всеки може да намери решение за собствения си живот. Според мен нейното поведение беше много детинско: «Не искам това да се случва». Смятам, че много често терапията се състои в това пациентът да осъзнае, че нещата се случват по свой начин, а не според неговото желание.
Снощи четох книгата на Уелуд «Предизвикателството на сърцето»5 и ми се стори интересно да преведа следния откъс за нашата книга:
В традиционните общества уговореният от родителите брак е бил правило и се е основавал на съображения, свързани със семейството, статуса, здравето и прочее. Бракът е бил по-скоро съюз на цели фамилии, отколкото на отделни личности. Служел е за запазване на рода и на семейното имущество, както и за социализиране на децата в полагащото им се място в обществената йерархия. Никое традиционно общество не е разглеждало спонтанно възникналата любов между двама души като приемлива основа за трайни отношения между мъжа и жената.
Нещо повече, никое ранно общество не се е опитало, а още по-малко успяло, да свърже романтичната любов, секса и брака в една институция.
Гръцката култура е свързвала секса и брака, но е запазвала романтичната любов за отношенията между мъже и младежи.
При куртоазната любов през XII в., от която водят началото си нашите романтични представи, любовта между мъжа и жената е била формално отделена от брака.
Едва през XIX в. викторианците формулирали понятието за брак, основано на романтични идеали. Сексът обаче оставал изключен: жената била смятана за болна, ако изпитвала желание или наслада от него. Сексуалното удоволствие било отредено на публичните домове.
Концепцията, че любов, секс и брак трябва да бъдат въплътени в един и същи човек, е сравнително нова. Ние сме първите, които се стремят да свържат романтичната любов, сексуалната страст и моногамния брачен съюз в един-единствен договор. Според Маргарет Мийд6 това е една от най-трудните форми на брак, създадени от човешката раса.
Може би е малко дръзко да се публикува нещо подобно, но ми се ще да предам тази идея по някакъв начин и в известен смисъл да позволя на всеки да намери подходящото послание за живота си. Бих искала да изложа тезата, че бракът, така както е поставен, е много труден и че всеки има избор да избере механизми, които да му помогнат да живее по-пълноценно.
Не искам да кажа, че е задължително тези аспекти (брачен съюз, романтична любов и сексуална страст) да съществуват отделно. Предлагам да осъзнаем значимостта и трудностите, съпровождащи опитите ни да обединим тези три елемента в една връзка. Също така смятам, че краткият исторически преглед има много пряко отношение към това осъзнаване.
Тази седмица ме посети двойка, която има осемгодишен брак и две деца. По време на сеанса жената сподели, че има връзка с друг мъж, че иска съпругът й да й даде време да изживее това чувство и после да решат дали могат да останат заедно.
Той искаше да я убие. Не искаше да й даде времето, за което тя го молеше, и настояваше за незабавен развод.
Мислех си, че бихме могли да разгледаме ставащото с тази жена като реакция или проявление на неприязънта, която е натрупала към съпруга си.
Но в този момент, докато тя е влюбена в друг мъж, най-постижимата възможност е да изживее това чувство и после, ако го преодолее и пожелае да възобнови връзката със съпруга си, да ме посети.
Разбира се, помислих си също така, че тя е трябвало да си мълчи и да опита да се справи сама с положението — с надеждата идеите й да се избистрят, преди да е казала каквото и да е.
Когато разговаряхме, съпругът разбра, че жената не може да прекрати това, което й се случва, и че дори и да я моли да не се среща повече с другия, тя не може да го направи. Същата история би могла да се случи и с него.
Ще ми се да имаме възможност да говорим за всичко това. Трудността се състои в това как да го направим в книга като нашата. Трябва да намерим подходящия начин, както и да помислим какво да кажем и какво да премълчим. Въодушевява ме най-вече идеята да рискуваме, разглеждайки теми, за които обикновено не се говори.
„Фреди,
Както виждаш, когато ме обземе вдъхновението, не мога да спра. Много ми хареса нашият разговор, предизвикан от думите на Нана, че «двойките се разделят заради същото, заради което се събират».
Да, двойките се разделят заради същото, заради което се събират.
Много хора си мислят: «Защо се влюбих в този човек, след като сме толкова различни? Може би с друг, чиито вкусове са по-близки до моите, щях да се разбирам по-добре…»
Всъщност именно различието е това, което ни привлича. В началото сме очаровани, че другият притежава нещо, което за нас е непостижимо. Допълваме се с партньора си, защото той може да прави неща, които ние не умеем — и обратното. През периода на влюбването приемаме тези характеристики както у него, така и в самите нас. Ако например сме много дейни личности, вечно в движение, ще бъдем привлечени от спокойствието, интуитивността, интроспекцията, присъщи на другия. Той, на свой ред, се възхищава на способността ни да се справяме с действителността, да вървим напред.
Проблемът обаче се появява по-късно, защото колкото и да ни е радвало различието в началото, след като състоянието на влюбеност се уталожи, започваме да спорим с партньора си заради същите онези характеристики, които са ни сближили. Ако аз съм развила най-вече активната страна, вероятно ще вляза в спор с пасивната. Като споря с другия, ще се поставя на страната на пасивното, а той ще стане мой противник от страната на активното. С други думи, пренасям във връзката една стара вътрешна борба. Когато се влюбвам в другия човек, защото си позволява да бъде толкова уравновесен и спокоен, по някакъв начин се примирявам с една моя черта, която съм отричала, но ако не я развия у себе си, в един момент ще започна да споря с партньора си по същия начин, по който преди съм се бунтувала срещу тази отричана черта.
Решението в тези случаи е да развием в себе си онези черти, които въобще не са еволюирали или са еволюирали в малка степен и които виждаме у другия. Така партньорът се превръща в наш учител или в наш враг. Това е изборът, пред който сме изправени.
Идеята ни е, че развивайки тези отричани или противодействащи си черти, ще можем да бъдем по-цялостни, да се превърнем в по-пълноценни личности и да възпрем вътрешната и външната борба.
Най-подходящият пример е да видим това в нас двамата. Не мислиш ли така?
Възхищава ме способността ти да се изразяваш, начинът, по който боравиш с думите и направляваш връзките между тях. Аз съм саможива и водя непрестанна битка с формата. Работата с теб, Фреди, ми дава възможност да се помиря с тази моя страна и ти да се превърнеш в мой учител в това начинание. Тъкмо обратното, би било невротично да се ядосвам, че придаваш такова значение на формата и не съзнаваш, че само съдържанието има значение.
Тук следва да прибавиш своя принос по въпроса: коя отхвърлена от теб черта можеш да интегрираш чрез връзката ти с мен.
Това има отношение към предишните ни разговори по темата за двойката: че тя е огледало, в което виждаме отхвърлените от нас черти. Както вече казах — набляга се върху развитието на онова, което отричаме, или на чертите, с които се борим, като съзнаваме, че ако не го направим, накрая ще се разделим поради същата причина, поради която сме се събрали. Това е предизвикателството пред двойката.
В този смисъл връзката ни служи, за да интегрираме всички свои страни, защото, ако не го направим, ще се препираме и дори ще се разделим с човека, който непрекъснато ни напомня за вътрешната ни борба.
Всъщност това е само част от ставащото. В друга глава бихме могли да говорим за личните проблеми, пред които трябва да се изправим заради тази връзка, тъй като, когато сме с друг, се сблъскваме с ужасни наши черти, които няма как да се проявят, ако сме сами.
Затова понякога близостта с друг е толкова трудна. Защото, когато сме сами, можем да си внушим, че сме чудесни хора, но при интимния контакт се проявява както най-доброто, така и най-лошото у нас: съперничество, ревност, борба за власт, желание да контролираме или манипулираме другия, липса на щедрост… и така до безкрай.
Тежко е да видим това у себе си. Предизвикателство е да го приемем и да работим върху него. Най-лесното решение е да мислим, че другият е заядливият, егоистът, трудният…
Цитирам Нана: «По всичко личи, че същите елементи, които допринасят за запазване на стабилността и хармонията в една двойка, могат да допринесат и за нейното разрушаване.
Всяка връзка, която не подпомага разгръщането на Аза, която пречи на израстването, макар да е стабилна и/или привидно удовлетворяваща, крие зародиша на собственото си разрушение. Да се видят тези ограничения своевременно е от жизненоважно значение. Истинската връзка с другия, в когото в даден момент сме повярвали и в чието присъствие сме успели да преодолеем и надживеем терзанието, предизвикано от самотата и самодоволството, е един от прекрасните мигове, които ни позволяват да се доближим с любов до човешките същества».
Колко красива фраза. Бих искала да цитирам Нана през цялото време. Много пъти имам усещането, че всичко, което знам, по един или друг начин съм го научила от майка си или от нея.
Мисля си за импровизирания разговор за нас двамата в онзи бар в квартал Онсе7. Помниш ли? Казах ти нещо и изведнъж лицето ти грейна: за теб това беше своего рода «осъзнаване».
В онзи момент почувствах за първи път, че ме приемаш наистина, че ме слушаш по друг начин. Беше като просветление, но колко глупаво би било да мисля, че не трябва да те виждам отново, ако това не се случва.
Целувам те.
През следващите дни Роберто остана почти през цялото време вкъщи. Излизаше само по неотложни задачи, свързани с работата, и да напазарува най-необходимото.
Дали беше вярно, че двойките се разделят по същите причини, поради които се събират?
Беше сериозна идея, трябваше добре да я обмисли. Но моментът не бе подходящ. В главата си виждаше ясно надписа Tilt8, който светваше на старите електронни игрални машини, когато някой ги разтърсваше прекалено дълго, за да вкара стоманената топка в отвора. Беше добро описание на състоянието му: извън релси, объркан, развълнуван, разтърсен, „килнат“.
Два пъти дневно включваше компютъра и проверяваше електронната си поща. В началото го правеше равнодушно, но след няколко дни установи, че е все по-обезпокоен от липсата на новини.
Най-после, на осмия ден, получи съобщение.
„Скъпи Фреди,
Това е последното писмо, което ти изпращам.
Радвам се да ти пиша, но мълчанието ти е много болезнено.
Знам, че пиша заради удоволствието от писането. Знам, че имам нужда да го правя, че ме радва, отразява ми се добре, поддържа връзката ми със самата мен, но имам нужда и от отговори.
Знам, че четеш това, което пиша, сигурна съм, че включваш компютъра, очаквайки писмата ми, и знам, че в момента не можеш да пишеш. Писането е нещо, което ни спохожда, завладява ни, не можем да го насилваме.
Мислих много за нещо, което обсъждам и с пациентите си: как да приемем ритъма на другия. Затова чакам търпеливо да настъпи моментът, в който ще можеш да контактуваш с мен.
При двойките, с които работя, виждам, че често възникват неразбирателства заради различния ритъм, на който е подчинен животът им. Знам, че е важно да се приеме ритъмът на другия. Знам, че мъжете бягат, когато усетят, че са притиснати.
Жените обикновено се оплакват, че мъжете се затварят и не общуват, а не си дават сметка, че това става в отговор на упражнявания от тях натиск. Мъжете се затварят, когато се чувстват насилени, когато не им даваме времето, от което се нуждаят.
Казвам си, че трябва да продължа да ти пиша заради удоволствието, което ми носи. Спомни си темата за даването и получаването, по която сме разговаряли толкова пъти.
Актът на даването сам по себе си е равносилен на получаване: получавам удоволствие от това, че получаваш нещо хубаво, което имам да ти дам. Получавам радостта да ме слушаш и да оценяваш онова, което ти давам. Няма смисъл да даваме, ако очакваме нещо повече от самия акт на даването.
Но идва момент, в който се нуждая от думите ти, в който ме боли от мълчанието ти. Ето защо се налага да ти кажа, че това е последното ми писмо.
Ще се срещнем при друго пътуване, на друг конгрес, в друг момент…
С обич:
Роберто усети ледена тръпка да полазва по гърба му и отново прочете писмото. Не можеше да бъде. Как така Лаура щеше да престане да пише? Нима щеше да бъде лишен от писмата на Лаура само защото онзи идиот Фреди й беше дал грешен адрес?
Не беше справедливо.
Не беше.
През последните няколко седмици Лаура се бе превърнала в най-доверения и прозорлив човек в неговия свят. Не можеше да позволи тя да изчезне като Кристина, като Каролина, като всички… Трябваше да направи нещо.
Запита се какво би направил Фреди, ако разбереше, че Лаура престава да пише. „Може би щеше да отговори на това писмо…“, помисли си Роберто. Но той също не разполагаше с адреса на Фреди.
Можеше да направи няколко проверки…
Телефонът!
Стана, за да потърси указателя, но преди да стигне до библиотеката, си спомни, че не знае презимето му. Можеше да го разбере, ако разпиташе приятелите си психолози за въпросния Фреди, а след това?
След това Лаура и Фреди щяха да се намерят, а той щеше окончателно да изгуби връзка с Лаура…
Не можеше да се лиши от тези писма. Поне не сега.
Стана от креслото си и започна да снове из апартамента. Трябваше да намери някакво решение.
Ами ако откриеше телефонния номер на Лаура и я накараше да повярва, че Фреди е извън страната и затова не отговаря?
Всъщност нямаше нужда от телефона й. Можеше да й го съобщи по електронната поща.
„Лаура,
Снощи ми се обади Фреди и ме помоли да ви уведомя, че пътува и че му…
Поръча да ви предам, че пътува и че ви умолява да продължите да пишете. Когато се върне, той ще ви обясни всичко…“
„Лаура,
Снощи ми се обади нашият общ приятел Фреди.
Не знам дали ви е известно, че е извън страната. Едно от нещата, които ме помоли, е да ви предам да продължавате с книгата и каза, че когато се върне, ще отговори на всички ваши писма…“
Не се получаваше. Фреди звучеше като идиот. Навсякъде по света има компютри… Защо не й го кажеше сам, вместо да се обажда на приятеля си Роберто?
Точно така!
Защо не й го кажеше самият Фреди? Защо не?
Нямаше камери, нито ръкописни букви, нито подател. Как можеше Лаура да открие, че извинението идва от него, а не от Фреди?
„Лаура,
Снощи ми се обади по телефона нашият общ приятел Фреди. Сигурно вече знаете, че трябваше да замине спешно…“
„Лаура,
Моля те, не се сърди. Имах усложнения в работата и пътувах, затова не можах да отговоря на чудесните ти писма…“
„Лаура,
Снощи ми се обади нашият общ приятел Фреди.“
„Чудесни“. Дали за Фреди щяха да са чудесни?
„… не можах да отговоря на писмата ти. Мисля, че след месец-два ще имам малко повече време, за да ти отговоря. Междувременно не преставай да ми пишеш. Всичко, което казваш, ми е полезно и съм сигурен, че книгата ще бъде гениална.
Целувки.
Препрочете съобщението, изтри „месец-два“ и го замени със „скоро“. Изтри „Целувки“ и написа „Силно те прегръщам“. Добави „Скъпа“ пред „Лаура“ и замени „Моля те“ с „Умолявам те“. Махна „Всичко“ във фразата „Всичко, което казваш“ и замени „гениална“ с „успешна“.
„Скъпа Лаура,
Умолявам те, не се сърди. Имах усложнения в работата и пътувах, затова не можах да отговоря на писмата ти. Мисля, че скоро ще имам малко повече време, за да ти отговоря. Междувременно не преставай да ми пишеш. Това, което казваш, ми е полезно и съм сигурен, че книгата ще бъде успешна.
Силно те прегръщам.
Не беше зле. Никак даже.
Роберто пое дълбоко въздух и потърси бутона за изпращане. Придвижи курсора до него и отново прочете писмото, което се готвеше да изпрати.
Върна се отново към съобщението и изтри „Силно“, оставяйки „Прегръщам те“.
Трябваше да престане да го редактира или никога нямаше да го изпрати. Във всеки случай, нямаше какво да губи: ако не измислеше някакъв отговор, писмата на Лаура щяха да секнат.
Натисна бутона за изпращане.
Екранът премигна и се появи потвърждението: „Съобщението е изпратено“. Нямаше връщане назад.
Приличаше на влюбен юноша, затаил дъх край компютъра, както когато беше на шестнайсет години и стоеше до телефона, очаквайки обаждането на Росита, първото му гадже.
Но Роберто не беше на шестнайсет и Лаура не му беше гадже, така че се чувстваше доста неловко от неоснователното си вълнение.
Когато очакваме да се случи нещо, в което не можем да се намесим, то винаги се бави. При всички случаи, дори и закъснението да е обяснимо, на човек винаги му се струва, че то е прекалено дълго. Ето защо седмицата без вести от Лаура му се стори непоносима.
Какво щеше да прави, ако тя не му пишеше?
Постепенно Лаура заемаше в мислите му място, което далеч надхвърляше ролята й в подобна несъществуваща връзка.
Легна си, замислен за стихотворението за въображаемия човек на Никанор Пара9.
В понеделник сутрин се събуди в четири часа, неспокоен, със силно сърцебиене и окъпан в пот. Не помнеше ясно, но го бе обзело смътното усещане, че я бе сънувал.
Бе сънувал Лаура… въображаемата Лаура.
Беше учил, че сънищата са образи, свързани със сетивата, и че хората, слепи по рождение, сънуват звуци. Как може да се сънува представата за някого?
„Колко още трябва да чакам?“ — помисли си той.
Потърси бял лист и надраска:
Роберто облече якето си и излезе на улицата само за да не стои вкъщи.
Не беше достатъчно.
Беше логично да стане така.
Тя пише, мисли, а онзи идиот не й отговаря.
Какъв глупак… Една невероятна жена те включва в проекта си, поема отговорност за нещо, което сте замислили заедно, комуникацията прекъсва, а от теб — ни вест, ни кост. Ако ти не си глупак, не знам кой е.
Не може да си толкова тъп, че да караш една жена да чака отговор, който въобще не пристига… Ако не те интересува, кажи й: „Не проявявам интерес“ — и край…
Това са мъжете, които после се оплакват, че жените ги изоставяли…
Докато вървеше, гневът му към Фреди нарастваше все повече. На негово място той никога не би постъпил така. Спомни си за фразата, която майка му повтаряше до втръсване: „Господ дава хляб на този, който няма зъби“, и се присмя на себе си заради вулгарната асоциация.
„Може би начинът да се погрижа за детето в мен е да започна да мисля като майка си…“, каза си той. И отново се засмя, този път на висок глас, докато се качваше по стълбите към апартамента си.
На няколко крачки от вратата чу позвъняването на телефона. „Лаура!“, извика и побърза да стигне до апарата, преди да се е включил телефонният секретар.
Малко по-късно, докато събираше съдържанието на джоба си, разпиляно на прага, успя да подреди логично мисълта си и да разбере, че подсъзнанието му беше изиграло лоша шега.
Когато най-после намери ключовете и отвори вратата, чу гласа на Кристина, която записваше края на съобщението си:
— Мъчно ми е, че не ми отговаряш, така че няма да се обаждам повече. Може би в друг момент от живота ни ще можем да поговорим. Сбогом.
За миг изпита усещането, че не за първи път чува тези думи, точно същите, макар и произнесени от различен човек…
Роберто сви рамене в отговор на собствените си мисли и си каза, че така е по-добре, защото в момента не знаеше какво да й отговори. Каза си и че не бива да се разсейва: нуждаеше се от всичките си сили, за да понесе мълчанието на Лаура.
Зачуди се дали да не се върне към първоначалната си идея да й пише, сякаш е „приятел на Фреди“.
„Лаура,
Фреди се безпокои, защото няма новини от вас. Страхува се, че сте му ядосана за нещо. Моля ви, напишете му няколко реда, за да…“
Абсурд!
Напълно отчаян, отново включи компютъра и отвори електронната си поща.
Кутията беше препълнена с все по-настоятелни съобщения от клиентите му.
Роберто пое дълбоко въздух и шумно издиша. Беше крайно време да започне да се държи като възрастен човек, ако не искаше да рискува всичко, което през последните години бе постигнал в работата си с цената на много усилия. Независимо дали искаше или не, трябваше да се върне на работа, да поеме задълженията си и междувременно да запази малкото си спестявания.
Внимателно си записа всички въпроси, които трябваше да реши, както и петте предложения за работа, които беше получил неотдавна. Почувства, че все още има време.
Изпи двойна доза от есенцията от цветя на д-р Бах10, която му беше предписала приятелката му Адриана, и си легна рано.
Сънува прекрасен сън, който приличаше на филм. В съня си беше бегач в маратон, който — след свръхчовешки усилия — пристигаше първи на финала. Там го чакаше русокоса жена, разплакана от вълнение, която се спускаше към него с кърпичка в ръка, хвърляше се на врата му и го обсипваше с безброй целувки.
Събуди се, но направи опит да продължи съня си още малко. Мъчеше се да не отваря очи, за да задържи образа, който го изпълваше с такова блаженство: победата, признанието, Лаура…
Докато си миеше зъбите, си мислеше: „Трябва здраво да поработя. Една толкова необикновена жена не се задоволява с посредствен работник. Сънят е ясен: за да спечеля русокосата жена, трябва да стигна до финала“.
Отвори двата крана и покри лицето си с пяна за бръснене. Срещна погледа на белобрадия Дядо Коледа, отразен в огледалото, и му каза: „Да постигна целта… победител!“.
Избръсна се, докато си подсвиркваше с уста, остави бележка на жената, която чистеше, с молба да подреди къщата — дори това да й отнемеше повече време от уговореното, и тръгна за работа.
Когато слезе от таксито, продавачът от павилиона за вестници и портиерът на сградата го поздравиха усмихнати, без да могат да скрият учудването си, че го виждат толкова рано. Роберто също не успя да скрие изненадата си от усмивката, изписана на лицето му. Благодарение на тази изненада — или въпреки нея — Роберто работи много и добре цял ден, както и на следващия, и на по-следващия.
В петък, когато се прибра вкъщи, си каза, че отдавна не бе имал толкова продуктивна работна седмица. Беше заслужил ароматната вана, която си приготви, както и сушито, което си поръча за вкъщи: сашими от сьомга, нигири от риба тон и калифорнийски рулца.
В понеделник Роберто включи компютъра си, за да провери дали е получил потвърждение за покупка на материали, която беше заявил предишната сряда. Изненада се, когато откри писмо от carlospol с различно заглавие: „Да оставим илюзиите.“
„Фреди,
Трябва да се отдалечим от илюзията, за да видим човека, който е пред нас.
Днес обсъждахме темата по време на групов сеанс: болката от това да оставим илюзиите настрана и да приемем действителността. В този момент на израстване слагаме край на дрязгите и приемаме нещата такива, каквито са.
Работихме с един мъж на трийсет години, току-що скъсал с жена, която го бе отхвърлила. Той говореше за болката от загубата на илюзията, която си бе изградил около тази жена.
Уместно е да използваме израза «загуба на илюзията», защото, когато мъжът осъзнал какво всъщност става с нея, как го тормози и не му дава минимума, от който има нужда, станало очевидно, че не желае да продължи връзката. Но тя умеела да му обещава неща, които никога не му давала, и той бил пристрастен към тези обещания.
Истинската му болка се състои в това да приеме, че е позволил да бъде лъган и че му е харесвало да поддържа тази илюзия. Но действителността надделяла — точно нея вижда той сега, а не обещанията, с които го е залъгвала жената.
Моментът, в който изоставяме илюзиите и решаваме «да се радваме на това, което имаме, и да престанем да плачем за невъзможното», е решаващ за живота на всеки човек.
Мъчително е да загърбим идеята за идеалната двойка и неугасващата страст, но това е единственият начин да се поддържа здрава една връзка. Всички сме привързани към илюзиите си и не е лесно да се разделим с тях. Но накрая винаги надделява действителността. Както обичаше да повтаря твоят почти съименник Фриц Пърлс: «Една роза е една роза, която е една роза, която е една роза…»
Има реалност и пред нея илюзиите изчезват.
Разбирам, че имаш малко време, но заявявам, че съм абсолютно неспособна да продължа сама.
Съжалявам.
Писмото потвърждаваше това, което Роберто знаеше: извиненията, които бе изпратил седмица по-рано в краткото си съобщение, не бяха достатъчни. Лаура щеше да престане да пише… Дали имаше смисъл да направи още един опит?
„Лаура,
Наистина можеш да я напишеш сама!
Моят принос е толкова нищожен, че нищо няма да се промени от това дали участвам или не. Не би ми харесало да съм под натиска да пиша, когато думите не струят от мен. Мисля, че това не трябва да те спира, защото нещата, които пишеш, са много ценни.
И най-вече, не преставай да ми изпращаш написаното, за да мога да се уча от теб.
Целувки.
Изпрати съобщението, провери останалата кореспонденция и тръгна за работа.
Същата вечер, когато включи компютъра, намери отговора на Лаура.
„Фреди,
Получих писмото ти и го приемам като това, което е: огромно ласкателство.
Поради някаква неизвестна за мен причина обаче, след като го прочетох, почувствах, че нещо в теб се е променило. Може би книгата вече не те вълнува, може би сърцето ти вече не е в този проект, може би не ти е интересно да пишем заедно…
Приемам комплимента, но не искам да пиша без теб, а дори и да исках, много ми е трудно да продължавам, без да мога да разчитам на думите ти, които ценя и от които се нуждая.
Не те притискам, просто отказвам да тегля този товар, вдъхновявана от илюзията, че пишем двамата, и в очакване на мненията ти, които така и не пристигат. Отказвам и да продължавам сама този проект, за който някога мечтаехме заедно.
Не позволявай това да те тревожи. Ще стане или не, когато му дойде времето.
Целувам те отново.
Всичко беше загубено! Макар да знаеше, че тя едва ли бе предугадила неговата самоличност, Роберто се сепна и се почувства разкрит. Разтревожиха го думите й: „… след като го прочетох, почувствах, че нещо в теб се е променило“, които сякаш слагаха край на играта.
Ами ако стилът му беше твърде различен от този на Фреди? Може би той дори не й говореше на „ти“… Може би извиненията въобще не бяха част от поведението му. Как да го разбере? И сега какво?
Роберто се изправи и започна да снове из апартамента. Не можеше, не искаше, не трябваше да се отказва. Ако продължаваше да настоява, можеше да предизвика точно обратното на това, към което се стремеше: рано или късно Лаура щеше да разкрие заблудата и естествено всичко щеше да приключи.
Направи опит да се успокои. Какъв би бил отговорът на другия в подобна ситуация? Беше невъзможно да предвиди поведението на един непознат. Всъщност, каза си той, невъзможно е да се предвиди с точност реакцията на когото и да било.
Това беше отговорът! Трябваше да отговори със собственото си мнение. Точно това искаше Лаура от Фреди.
Седна пред клавиатурата с чаша кафе и започна да съчинява отговора си.
„Лаура,
Аз също имах усещането, че си се променила. Но за разлика от теб, аз не смятам, че това ще попречи на нашия проект. В крайна сметка, нали ние поддържаме тезата, че предсказуемите отговори помрачават бъдещето на връзката? Нима не казваме винаги, че точно способността за промяна у другия прави всяка среща прекрасна? Не мислиш ли, че не друго, а непредсказуемите обрати между нас двамата превръщат тази връзка в магия? Магия, да. Магия!
Като че ли не съм напълно съгласен с това, което казваш за «изоставянето на илюзиите». Свързвам го с магията, защото вярвам, че — както казва моят приятел Норби — магията съществува. Тя съществува истински всеки път, когато дадена илюзия се превърне в осезаема (и с наша помощ) действителност.
Мисля, ще се съгласиш, че с нас става същото, както с всяка друга двойка: нуждаем се от малко магия, която ще получим само ако сме способни да се изненадаме от това, че днес пътищата ни се пресичат на място, различно от вчерашното, и в тази изненада няма страх, няма стъписване, а има пробуждане на свежото любопитство вместо на несигурността от непознатото. Мисля, ще се съгласиш с мен, че само ако приемем действителността такава, каквато е, ще сме способни да я променим. Ще направим фантазията възможна и само така ще можем да се насладим на споделената мечта, била тя свързана със семейството, с пътуване, връзка или написването на книга.“
При всички случаи, както казва Амброуз Биърс:
„Ако искаш сънищата ти да се превърнат в действителност, събуди се“.
„Изпращам ти хиляди целувки.
Отговорът на Лаура му донесе радостта, че той също бе превърнал една фантазия в действителност: фантазията Лаура да продължи да пише.
„Скъпи Фреди,
Изненадваш ме! Винаги ме изненадваш! Дали си същият Фреди, когото познавам? И нещо повече, дали аз съм същата Лаура, с която някога реши да напишеш книга? Сигурно не.
Въпреки всичко, когато магията е налице, има среща. Или тъкмо обратното — когато има среща, магията е налице… Запленена съм от магията, магията на срещата. Колко невероятно!
Сядам пред компютъра и думите ти ми вдъхват увереност. Възможността да продължа проекта и фактът, че не се налага да се откажа от мечтата си, предизвикват у мен — по вълшебен начин — желание отново да пиша.
Харесва ми думата «магия», в нея има вълшебство. Откакто пристигнах в кабинета, се опитвам да намеря един час свободно време, за да пиша отново.
Има нещо, което казваш и което ми се струва много вярно: това, което става с нас, е магия. Чувствам, че енергията, която ме тласка да пиша, избликва някъде вътре в мен, няма по-добро сравнение. Винаги съм мислела, че макар и думите да са еднакви, значението им е различно, когато излизат от душата.
Нека въведем малко ред в идеите си: не само че няма двойки без конфликти, а именно конфликтите правят близостта с другия толкова привлекателна. Различията я правят дори още по-привлекателна (но точно те пораждат конфликтите).
Понякога се сърдя, че Карлос е толкова отстъпчив с всички, но мисля също така, че ако не беше такъв и с мен, нещата между нас нямаше да се получат. Той е такъв както с мен, така и с всички. Би било нелепо да искам да бъде такъв само към мен, но не и към останалите, защото такава е неговата същност.
Мисля, че е възможно да се учим от трудностите. Това е начин да възприемаме света, да наблюдаваме какво става и да видим как се справяме със ситуацията. Казвам, че е начин да възприемаме света, защото е съвсем различно да имаме предварително начертан план, вместо да оставим живота да си тече. Животът не се състои в изпълнението на предначертани цели, защото това би го направило много скучен. Съвсем различно е, ако се постараем да видим какво се случва и да решим как да действаме в съответствие с хода на събитията.
Много терзания и депресии възникват в резултат на предварително изградени идеи за това какво искаме да постигнем, а когато планът не се изпълни, се разочароваме. Когато не действаш според моите очаквания, не те обичам. А всъщност не е така. Животът се изживява по-пълноценно, ако следваме техниката на сърфиста: вълните са тези, които чертаят пътя, а не намерението ни къде искаме да стигнем. По-добре е да откриваме пътя според препятствията, които срещаме.
Каква утеха настъпва в мига, в който най-после можеш да кажеш: това е, което мога да правя, това е добро за мен. Няма модел на живота: това, което харесвам аз, теб не те привлича, но всичко е наред. Защо трябва да те убеждавам, че съзерцаването на реката е по-забавно от сърфирането в интернет? Ти си остани с компютъра, а аз ще отида да се пързалям на реката. Ще се видим после.
Трябваха ми години, за да приема, че Карлос не обича реката, колкото я обичам аз. Повечето хора се карат, защото единият иска да убеди другия, че неговото мнение е правилното. Нека тръгнем от твърдението, че няма правилно мнение.
Мисля, че хората имат нужда от одобрението на другия, за да се чувстват уверени в това, което мислят или чувстват. Би било прекрасно да можем да кажем: «Това за мен е добро, макар че на всички им харесва нещо друго», и наистина да го вярваме — да не се налага да търсим одобрението на другия, а да приемаме различието.
Няма един-единствен начин на живот. Всеки човек е режисьор на собствения си живот. Всяка двойка трябва да режисира съвместното си съществуване.
Когато човек подхожда с отворено съзнание, животът си тече. Чудесно е всичко, което става, когато се хвърлим в авантюрата на живота, когато тръгнем «по пътя на героя». Конфликтите се превръщат в нещо вълнуващо, в авантюра по пътя към себеоткриването.
Няма ли да ти е скучно да знаеш всичко, което искаш да ти се случи? То е същото като да бъдеш сам: няма магия.
Както казва моят приятел Луис Халфен: «Може да живеем така, сякаш сме машинисти в метрото: знаем точно къде отиваме и какъв е маршрутът. Или да живеем като сърфисти: следвайки вълната». Предлагам ти да следваме вълните. Ще се забавляваме, а това също е важно.
Виждаш ли? Писмата ти ме вдъхновяват да продължавам да пиша.
Целувки.
Роберто прочете писмото и изпита същото нетърпение, за което Лаура казваше, че я тласка да пише.
Без да се замисля за това какво би отговорил Фреди, на един дъх напечата и изпрати следното писмо.
„Здравей, Лаура,
Получих писмото ти.
Как само ми хареса метафората за сърфиста и машиниста в метрото!
Мисля, че тази идея е много важна. Животът е непредсказуемо деликатно равновесие и трябва не само да се оставим на вълната да ни води, но и да разберем, че не всички вълни служат за сърфиране. Метафората приляга на всичко, за което е ставало дума: за да караме сърф, трябва да сме готови за среща с непредвидимото (никой не знае как ще дойде вълната). Всичко е смесица от талант и тренировка. Никой не се ражда научен да го прави и е крайно необходимо да сме готови да поемем риска да цамбурнем няколко пъти във водата или да претърпим контузия, в резултат на което ще получим някоя и друга синина и ще се научим да посрещаме следващата вълна.
Истина е. Не са достатъчни мечтите, не е достатъчна фантазията, не са достатъчни илюзиите, нито желанието и проектите… Обаче без тях няма път.
Изпращам ти няколко идеи, върху които работя от известно време.
Мисля, че всички наши последователни действия започват като мечта — това е нещо, което най-общо наричаме «фантазия» и което се изразява така:
«Колко хубаво би било…»
«Колко невероятно би се оказало…»
«Би било чудесно…»
Ако се сдобием с тази фантазия и я изпробваме, все едно е дреха, фантазията се превръща в илюзия:
«Как би ми се искало…»
«Много бих се радвал да…»
«Би било прекрасно, ако някой ден можех…»
Ако позволя на тази илюзия да се загнезди в мен, ако я поливам и я оставя да порасне, един ден илюзията се превръща в желание:
«Бих желал да съм в…»
«Това, което най-много искам, е…»
«Наистина искам…»
Когато стигна до това място, може би ще успея да си представя, че съм осъществил това желание, че съм го превърнал в действителност. В този момент желанието се превръща в проект:
«Ще го направя…»
«В даден момент…»
«Скоро аз…»
Оттук нататък остава само да изготвя плана, тактиката или стратегията, които ще ми позволят да се превърна във фантастичен магьосник, способен да материализира мечтата ми.
Забележи: до този момент не съм помръднал пръста си. Въпреки че всичките ми действия са само в съзнанието ми, в мен се случиха толкова много неща само докато фантазирах.
Ще ми кажеш, че това не е достатъчно. Наистина, много пъти не е достатъчно. Нужно е плановете да се осъществят, а грешките — да се поправят.
Нужно е да си облечеш банския, да вземеш дъската за сърфиране на общите ни проекти, да се гмурнеш в живота и внимателно да изчакаш вълната на действителността, за да я яхнеш и да сърфираш до вълшебния плаж на удовлетворението.
Целувки.
Роберто прочете написаното. Беше доволен. Въпреки че всичко бе само мимолетна игра, тази игра го бе стимулирала да учи, да чете и да мисли така, както много рядко го беше правил преди. До този момент не знаеше, че е способен да пише за чувствата си толкова свободно.
Ако любовта беше свързана с най-мъдрите и просветлени страни у всеки човек, Роберто без съмнение беше влюбен.
Джон Уелуд (род. 1943 г.) — американски психотерапевт, в чиито подход се съчетават психология и източна мъдрост. — Б.р.
Приказката е поместена в книгата на Хорхе Букай „Приказки за размисъл“ (ИК „Хермес“, Пловдив, 2009 г.). — Б.р.
Самота, Болка, Тъга (исп.). — Б.пр.
Welwood, John, «Challenge of the heart», Random haus, New York, 1985 — Б.пр.
Американска антроположка, етнограф и социолог (1901–1978 г.) — Б.р.
Става дума за квартал в Балванера в Буенос Айрес, популярен като Онсе, или Единайсети. — Б.р.
Килвам се, накланям се (англ.). — Б.р.
Раrra, Nicanor, „Chistes para desorientar a la poesia“, Visor Libros, Madrid, 1989. Стихотворението е за въображаем мъж, който си припомня любовта на една въображаема жена и сърцето му отново започва да тупти. — Б.р.
Система за лечение с есенции, разработена от английския лекар Едуард Бах, (1986–1936) която се използва при емоционални и поведенчески проблеми. — Б.р.