Лаура затвори вратата на дома си и забеляза, че Ана бе излязла без папката си за рисуване. Усмихна се, докато мислено пренареждаше задачите си за деня, за да намери време да мине през училището и да остави папката на дъщеря си.
Водата за чая сигурно щеше да заври всеки момент, затова побърза към кухнята и още щом влезе, чу характерния шум от кипящия чайник. Загаси печката и отвори кутията, където държеше чая. „Какъв?“, запита се тя, докато разглеждаше разноцветните пакетчета, подредени грижливо в две редици.
Погледна през големия прозорец към градината и реши, че ще пие „Блян“ — смес от черен чай, мента и канела. Беше много доволна, че е открила невероятно разнообразие от всевъзможни вкусове и видове чай.
Докато потапяше пакетчето в чашата с гореща вода, „си спомни“ за онова място, където никога не беше ходила, но във въображението й то бе мечтаният и вълшебен пристан: чайните в квартала Албаисин в Гранада.
Лаура беше научила за съществуването им от Клаудия преди пет-шест години. Пациентката й бе заминала на дълго пътуване в Испания, а след завръщането си посвети голяма част от първите три сеанса на разкази за живота в Андалусия и за тамошните чайни.
Разбърка чая с лъжичката, вдигна чашата до лицето си, затвори очи и вдъхна дълбоко аромата му…
От Пасео де лос Тристес изкачи старите улици на Албаисин до площад „Сан Николас“. Дълго време гледа кулите на двореца Алхамбра, а после се спусна между селските къщи и се озова в стария мавритански квартал. Малките заведения, малко по-големи от павилион за вестници, предлагаха опияняваща атмосфера от мароканска музика, силни аромати, разнообразни цветове и причудливи форми. През завесите с арабески прозираха очертанията на неуютните маси, където съдържателите предлагаха стотици видове чай в чаши, богато украсени с позлатени орнаменти, и в бронзови гравирани чайничета.
Клаудия я беше водила на тази разходка толкова пъти, че когато след години срещна Алфредо в Кливланд, разговаряха за мавританския квартал в Гранада така, сякаш се бяха разхождали заедно по всяка улица и заедно бяха посещавали „Маракеш“, най-добрата — според двамата — от всички чайни.
Споменът за Фреди я върна към книгата: все още не му беше изпратила библиографския списък с книги за взаимоотношенията в двойките.
С известно усилие устоя на изкушението да се изправи с чаша в ръка и да отиде до бюрото. Години наред бе работила над себе си, за да успее да не се прекъсва, когато прави нещо, за да не захване няколко дейности едновременно, особено когато бе заета с нещо приятно. Затова допи чая си, без да бърза, и едва тогава застана пред библиотеката.
Огледа бавно четирите секции от тъмно дърво, изработени по поръчка, които покриваха стените на стаята от пода до тавана. За първи път забеляза, че почти всички книги, които се намираха в дома й, се отнасяха до една и съща тема. С изключение на шест-седем романа и няколко сборника с разкази, лавиците бяха покрити със стотици изследвания, помагала и записки по психология и терапия на двойката. Книги на английски, френски, испански и португалски, които понякога повтаряха едно и също с известно безнаказано плагиатство, а друг път си противоречаха гръмко и непримиримо.
Започна да вади книги от библиотеката и да ги нарежда на купчина върху бюрото си. Когато купчината се заклати, заплашвайки да се срути, Лаура започна да подрежда втора Вавилонска кула. След това и трета, която остана недовършена не защото бе приключила, а защото реши да се откаже.
Лаура седна в коженото си кресло и започна да преглежда книгите. Вземаше ги една след друга от купчината, поглаждаше ги, отваряше ги и прочиташе някои случайно избрани пасажи.
Всяко изречение я връщаше към моменти от личния и професионалния й живот: периоди, през които бе търсила в същите тези книги отговори на вътрешната си болка, моменти на неописуем възторг при завръщането си след семинарите на Нана, на Уелуд, на Брадшоу или на Резник със свръхтежки куфари, пълни с току-що купените последни публикации, със събраните брошури, с фотокопия на статии и разбира се, със собствените й бележки, водени по време на семинарите в опит да задържи всяка дума на учителите — така ги наричаше тя, — толкова грижливо подбрани за всяко упражнение, за всяко изследване, за всяка идея.
Към обяд върху бюрото бяха останали едва двайсетина книги. Останалите бяха върнати по местата им в библиотеката. Включи компютъра и напечата списъка.
„Ошо. Тантра, духовност и секс. С.: Одисеи, 1991.
Фром, Ерих. Изкуството да обичаш. С.: Кибеа, 2000.
Abadi, Mauricio. Те quiero, pero… Ediciones Beas, Buenos Aires, 1992.
Blachman, J.; Garvich, M.; Jarak, M. Quien soy yo sin mi pareja?. Grupo Editor Latinoamericano, Buenos Aires, 1989.
Bradshaw, John. Creating love. Bantam, 1994.
Chang, Jolan. The Tao of love and sex. Penguin, 1991.
Chodron, Pema. The Wisdom of No Escape. Shambhala, 1991.
Claremont de Castillejo, Irene. Knowing Woman. Shambhala Publications, 1997.
Elkaim, Mony. If you love me, don’t love me. Jason Aronson, 1997.
Hendrix, Harville. Getting the Love You Want. Owl Books, New York, 2001.
Krishnamurti. On love and loneliness. Harper One, 1994.
Laing, Ronald D. Knots. Penguin, London, 1970.
Levy, Norberto. El asistente interior. Editorial del Nuevo Extremo, Buenos Aires, 1983.
Nasio, Juan David. El libro del dolor у del amor. Gedisa, Barcelona, 1998.
Osho. The Path of love. Rebel Publishing House, 1998.
Pommier, Gerard. Du bon usage erotique de la colere. Aubier, Paris, 1994.
Rodrigue, Emilio. La leccion de Ondina. Fundamentos, Madrid, 1980.
Rosenberg, Jack Lee. Body, Self, and Soul. Humanics Publishing Group, Atlanta, Georgia, 1987.
Sanford, John. The invisible partners. Paulist Press, 1979.
Schnake, Adriana. Los didlogos del cuerpo. Editorial Cuatro Vientos, Santiago de Chile, 1995.
Sinay, Sergio. Esta noche no, querida. RBA Integral, Barcelona, 2002.
Watts, Alan. Cloud-hidden, Whereabouts Unknown: A Mountain Journal. Vintage, 1974.
Welwood, John. Journey of the heart. Harper Collins, 1990.
Welwood, John. Love and awakening. Harper Collins, 1997.
Zinker, Joseph. In Search of Good Form. Analytic Press, Hillsdale, New Jersey, 1995.“
Лаура напечата списъка и отиде до стаята си, за да си сложи маратонките и трикото за аеробика. Прибра папката по рисуване в раницата и излезе да се наслади на разходката. Ако леко ускореше крачка, щеше да пристигне точно за последния звънец, за да хапне салата с Ана в училищната столова.
Къде ли е Фреди? Дали е в Испания, в Уругвай, в Чили?
Често изпитваше завист към Алфредо за живота, който водеше: някой ден просто решаваше, качваше се на самолет, автомобил или кораб и заминаваше. Лаура свързваше това с обстоятелство, което наблюдаваше у много от пациентите си мъже:
ЗАПАЗВАНЕТО НА НЯКОИ ПРОСТРАНСТВА НА НЕЗАВИСИМОСТ ГИ ПРАВЕШЕ НАПЪЛНО ЗАВИСИМИ.
Какво щеше да се случи с всичката тази свобода, ако един ден Кармен решеше, че не иска повече да стои вкъщи, ако си кажеше, че й е дошло до гуша от семейството и децата? Какво щеше да стане, ако един ден се откажеше окончателно да се занимава с данъците, домашните ремонти, поправките на колата и всичко останало?
Алфредо Даей беше много известен както в Буенос Айрес, така и извън него, но… Нима би могъл да постигне всичко това без Кармен? Лаура беше сигурна, че не.
Както всички мъже, Фреди проявяваше към съпругата си онази смътна и „повсеместна“ благодарност, която всяка мислеща жена смяташе за напълно незначителна, а всеки човек с известно достойнство приемаше за едва прикрито пренебрежение.
Сигурно бе настъпила някаква промяна, защото — ако всичко вървеше що-годе добре — Кармен едва ли би решила да се върне в университета.
Сега Лаура се питаше дали по-различното поведение, което бе забелязала в последните съобщения от Фреди, онзи почти прелъстителен тон на писмата му, имаше нещо общо с другата промяна — тази, която предполагаше, че се случва с Кармен.
Ако обаче оставеше настрана това, което ставаше с него, какво ставаше с нея в тази нова ситуация?
След като се раздели с Карлос, Лаура реши, че за нея периодът на търсене на партньор е приключил. Първият й брак с Емилио беше свършил катастрофално и след един много мрачен период тя се върна към света с идеята, че трябва да срещне някой напълно различен. Тогава се влюби в Карлос. Три седмици след запознанството си вече планираха да живеят заедно, а след още три седмици Лаура вече знаеше, че различията между Емилио и него не бяха кой знае какви, макар резултатите да бяха значително по-добри. Може би тя беше научила нещо. След известно време разбра, че нейният опит бе същият, както при повечето хора, които се женят отново: вторите партньори не се различават много от първите. Истината е, че ги избираме, за да изпълняват същата роля в живота ни. Само промяната в собственото ни поведение може да предизвика пробуждане.
Спомни си една мисъл на Гурджиев21: „За да си наистина жив, трябва да се възродиш, за което трябва първо да умреш, а за целта трябва първо да се събудиш“.
Раздялата й с Карлос донякъде представляваше венец на една чудесна връзка, от която двамата бяха пожънали отлични резултати, като се започне от двете им деца и се премине през личното развитие на всеки от тях. Разумна раздяла между двама разумни хора, които решават да сложат край на съжителството си. За всичко бяха разговаряли надълго и нашироко, бяха го обсъждали на индивидуални и семейни терапии и си бяха дали толкова време, колкото бе нужно, за да изчерпят всички средства и да си предоставят всички възможности.
Раздялата премина толкова сърдечно, че понякога се питаше дали вторият й развод не беше преувеличен.
С изключение на съжителството и секса, Карлос и тя имаха връзка, която би накарала приятелките, пациентите и съседките й да позеленеят от завист (лицата на съседките все още застиваха в изумление, докато шпионираха през прозорците си и виждаха някои посещения на бащата на децата й).
Лаура беше решила, че щом не може да съжителства щастливо с Карлос, когото обичаше и ценеше, категорично нямаше да може да го направи с никого другиго. Може би поради това след раздялата си и до този момент не беше помисляла, дори случайно, за нов партньор. Бе имала само няколко мимолетни и приятни срещи — изблици на женствеността й и на способността й да изпитва наслада, да се радва на собственото си тяло и на контакта с мъжкото тяло, който винаги бе смятала за най-доброто изживяване в хоризонтално положение.
„Скъпи Фреди,
Изпращам ти списъка с библиографията, който поиска. Струва ми се, че малко прекалих с броя на книгите, но се надявам, че ти ще махнеш някои по твое усмотрение и ще добавиш тези, които липсват.
Пращам ти и бележките си по темата за вторите бракове, която ми се струва важна не само защото ставаме все повече, но и защото забелязах, че в библиографията има доста празноти по въпроса и сякаш за него не се говори много. Явно е, че щом нашите колеги поддържат абсурдната теза за «подходящия човек», тогава опитите за следващ брак не са нищо друго, освен част от търсенето. Според това твърдение, оцеляват само двойките, които «са се намерили», докато всички останали ще продължат да търсят или още по-лошо — ще го правят, докато се уморят, след което неминуемо ще започнат да слагат партньорите си на прокрустовото ложе (като им режат краката, ако леглото е късо за тях, или ги разтягат, ако е дълго).
По-долу излагам това, което мисля по темата.
Когато дадена двойка се раздели, както бащата, така и майката започват да поддържат връзка с децата си, при която предишните отношения между трима души се превръщат в отношения между двама: детето с бащата и детето с майката. Тези връзки постепенно придобиват някои характеристики и стават рутинни. Децата доста бързо свикват с новата връзка и следователно дуетът е създаден преди появата на следващия партньор.
Получава се ситуация, обратна на първоначалното семейство, в което отношенията между родителите предшестват раждането на детето. При вторите бракове новият партньор се появява като трети елемент, тъй като връзката с детето вече е установена, и това създава специфични трудности, които е добре да познаваме, за да разберем как да се справяме с тях — особено при събирането на две семейства, когато всеки от съпрузите води в новия брак децата от предишния.
Добре е да сме искрени от самото начало: новите «родители» няма да имат същата връзка с кръвните си деца, както с децата на партньора си, и е повече от ясно, че любовта, която децата изпитват към биологичните си родители, ще е различна от привързаността, която биха чувствали към партньора на баща си или майка си.
Приемането на тази действителност може да се окаже болезнено, защото както новите родители, така и новите деца се чувстват отблъснати. Голяма част от трудностите възникват, защото новите двойки се женят с фантазията отново да имат семейство като онова, което са разтурили. Тогава се появяват конфликтите — когато започнем да забелязваме различията между действителността и очакванията. Както винаги, в зависимост от това дали приемаме ситуацията такава, каквато е, можем да постигнем положително развитие заедно с децата от предишния и от новия брак. С други думи, дори новопоявилите се баща или майка да заемат мястото на отсъстващите татко или мама в практическите въпроси на семейното съжителство, това не означава, че те наистина са такива.
Много пъти децата и дори родителите отказват да дадат власт на новия баща или майка, което създава съществени трудности. Ето защо твърдим, че е много важно и спешно тези основни проблеми да бъдат обсъдени с двойката, защото подобни структурни проблеми обикновено се проявяват под формата на проблеми в съжителството, когато страните често дори не знаят защо се карат.
В дъното на проблема стои мястото, което заема всеки, и властта, която има всеки член на семейството. Още в самото начало трябва да се постараем отчетливо да дефинираме мястото на всеки един и вида на отношенията, които иска да има, така че да бъде ясно за всички и по този начин да се избегнат объркването и недоразуменията.
Нека си припомним, че ако повторният брак означава край на един самотен период за възрастния човек и поради това е повод за радост, за децата той бележи началото на друг труден период, който утежнява преживяната загуба от раздялата на родителите или смъртта на някого от тях.
При много деца се появява огромен проблем с лоялността: «Ако обичам новия партньор на мама, изменям на баща си».
Всички тези трудности могат да се преодолеят, ако се говори за тях. Когато не се обсъждат, конфликтите остават като неразнищени проблеми, които оказват влияние върху съжителството.
Едно новосъздадено семейство поражда трудни за решаване ситуации, а очакването на появата им ни помага да се научим да живеем с тези проблеми. Зинкър22 казва: «Някои различия са непреодолими и трябва да се приемат като такива. Човек може да обича и да уважава партньора си и да се научи да приема екзистенциалната истина, че не всички проблеми могат да бъдат решени. Холивудското кино и повечето учения за духовно израстване ни продават мита, че има решение за всички междуличностни проблеми».
Наистина има въпроси, които не се разрешават. Особено ако решението предполага да се случи нещо невъзможно. Изходът е да се научим да живеем с тези различия и да открием допирните си точки; да се наслаждаваме на нещата, които можем да споделяме, и да приемем, че има липси, които няма да бъдат компенсирани от един нов партньор, както и че той не може да удовлетвори всички потребности на децата ни.
Интелигентността на една двойка се проявява, когато тя се радва на това, което има, и не води битки за постигането на онова, което не може да бъде постигнато. Между другото, това поведение доста се приближава до представата ми за най-добрата любов.
Целувам те.
Лаура се събуди с мисълта за книгата. Бе започнала да пише, изкушена от хрумването на Алфредо да публикуват заедно, но сега, когато семето беше покълнало в ума и в сърцето й, желанието се бе превърнало в нейно собствено (може би повече собствено, отколкото чуждо, защото участието на Фреди беше незначително и ненавременно). Тя самата вече вреше и кипеше от мисълта да види книгата публикувана.
Фреди бе поел задължението да подреди писмата, които тя му изпращаше, и да ги съчетае със собствените си идеи и с лекцията, която бяха представили заедно в Съединените щати.
Прегледа темите, върху които бяха писали, и установи, че се бяха връщали многократно към някои аспекти, докато други бяха само бегло споменати.
Включи компютъра и започна да пише.
„Скъпи Фреди,
Искам да споделя с теб тревогата си… Изгарям от желание да видя нашата книга завършена! Прииска ми се да поработя върху визуализацията на крайния продукт. Представих си, че отивам в една много голяма и много важна книжарница заедно с майка ми. В съня си исках да споделя с нея момента, в който за първи път виждах публикуваната книга. Мисля, че тя е човекът, който най-много заслужава тази чест заради горчивия си житейски опит. Но когато понечих да погледна книгата, си дадох сметка, че не мога дори да си я представя на витрината, защото все още дори не знаем как ще се казва.
Бих искала да обсъдим заглавието на книгата.
В работата и в живота си научих колко е вярно това, което ти винаги казваш: че единствено се контролира онова, на което може да се даде име.
Може би тази необходимост да мечтая или да мога да пътувам в бъдещето чрез въображението си е резултат от някакво лично ограничение. Ако е така, искам да мога да го приема като част от мен, макар може би да не е непременно лично ограничение. Вероятно има нещо общо с факта, че съм жена, и в такъв случай не само че искам да го приема, но и мисля, че бих започнала да се гордея с него.
Би било интересно да включим в книгата темата за мъжкото и женското в мъжете и жените. Ако изложим част от това, което знаем за дясното и лявото полукълбо на мозъка, току-виж, сме успели да разберем и приемем, че в различни отношения, някои от които са просто биологични детерминанти, сме различни.
Всеизвестно е, че повечето жени са склонни към холистична, а мъжете — към фокусирана гледна точка.
Мъжката гледна точка се свързва с поведението, насочено към разделяне, анализиране, фокусиране и промяна… С една дума, с активното начало, което невролозите обикновено отъждествяват с функцията на лявото (доминиращо) полукълбо на мозъка. За сметка на това женската гледна точка е по-скоро свързана със съзнанието за единство, способността за възприемане и очакване, предразположението към създаване на връзки, мечтаенето и творчеството (функции, за които е известно, че са присъщи на дясното полукълбо).
Ето какво казват за мозъка Детлефсен и Далке в «Болестта като път»23: «Двете полукълба се различават ясно едно от друго според своите функции, способност и отговорности. Лявото може да се нарече „речево полукълбо“, тъй като отговаря за логиката и структурата на езика, както и за четенето и писането; то дешифрира по аналитичен и рационален начин всички стимули в тази област, с други думи, мисли дигитално. Лявото полукълбо се занимава също така с изчисленията и числата. От него зависи и понятието за време.
В дясното полукълбо откриваме всички противоположни функции: вместо аналитични умения — способността да се борави със съвкупност от идеи, функции и сложни структури. Тази половина на мозъка позволява да се възприеме цялото, като се тръгне от една малка част. На дясното полукълбо на мозъка дължим и способността за възприемане и структуриране на логически елементи, които не съществуват в действителността. Тук се намира аналогичното (аналоговото) мислене и изкуството за боравене със символите. Дясното полукълбо поражда също така фантазиите и мечтите и не познава понятието за време, което притежава лявото полукълбо.»
Мисля, че е очевидно, че при жените преобладава дясното полукълбо, а при мъжете — лявото.
Норберто Леви24 казва: «Така както съществува двойката като връзка с друго човешко същество, съществува и вътрешна двустранна връзка между женските и мъжките аспекти на собствената индивидуалност».
Всички сме изградени като сбор от противоположности. Имаме мъжки и женски, активни и пасивни, слаби и силни страни. Въпросът е, че ако в културно отношение се отъждествяваме само с една от тези противоположности, ще проектираме другата навън.
Объркването, което се получава, обикновено е свързано с убеждението ни, че партньорът е причина за нашия конфликт, без да осъзнаваме, че това е вътрешен конфликт между две противоположни страни, който носим в себе си, без да го осъзнаваме.
Същата енергия, която използваме, за да спорим с партньора си, ни е необходима, за да разберем какво става с нас.
Понякога се питам дали много от трудностите, пред които се изправят двойките, в крайна сметка не са свързани с неприемането на различията в гледните точки между мъжа и жената.
Не можем да не се запитаме, подобно на Джон Грей25: Как постигат хармония двама души, които живеят в различни светове? Как един мъж и една жена могат да общуват, щом са на различни честоти?
Отговорът е: само ако успеят да отхвърлят идеята, че съществува само една гледна точка.
Пагубно е да вярваме, че единствено ние разполагаме със способността за анализ, макар че още по-лошо е да се оставим да ни убедят в първенството на гледната точка на другия. Жизненоважно е да се съединят двете гледни точки за света, за да се постигне интегрирането както с партньора, така и със самите нас.
Уважавам своята идентичност и своя начин да възприемам света и въз основа на това засвидетелствам и изисквам уважение.
Като говоря, изхождайки от собствената си личност, приемам, че съм склонна да действам с малко разсеяно и настроено към мечтателност съзнание, и истината е, че през последните няколко години положих много усилия да го направя по-фокусирано.
(Докато пиша това, се смея, защото си спомням за всички мъже, с които съм била през последните години и които бяха единодушни, че така и не са забелязали резултат от усилията ми да внеса логика в живота си…)
Проблемът на взаимоотношенията в двойката е, че ако нямаме гъвкавостта да преминаваме от едно ниво на съзнание към друго, ако се придържаме неотклонно към своята гледна точка, сме склонни да отхвърляме партньора си, чийто светоглед е различен от нашия.
Впуснем ли се в приключението да разберем начина му на мислене, ще възприемем нови неща, но преди всичко ще възприемем самия него.
Предизвикателството пред двойката се състои в това всеки от партньорите да е готов да приеме различна гледна точка за света, каквато е гледната точка на другия, и да я приобщи към собствената си личност:
Да се отворим към ново мислене, към различен начин да приемаме живота.
Любовта започва, когато НАИСТИНА открием другия. Вече не става дума за идеята какъв би трябвало да бъде той, а за един нов човек, който ме изненадва със своята неповторимост.
Така започва любовта: с изненадата, с откритието…
Тъкмо обратното: ако само се опитваме да впишем другия в старите си идеи, не се случва нищо. Или поне нищо «любовно».
Да се отворим за любовта — означава да се отворим за новото…
Да обичаме — означава да се отворим за реалното.
Преди да изпрати писмото, добави: „P.S. Настоявам за приноса ти!“
Лаура се усмихна и се запъти към градината, за да се порадва малко на слънцето, преди да тръгне за кабинета си.
Облегна се на пейката и се замисли за срещите, които й предстояха следобед: Ектор и Грасиела, Марсело и Патрисия, Хавиер и Аналия, Уго и Беатрис, Армандо и Карла.
С Ектор и Грасиела всичко беше наред: двамата бяха разбрали, че трябва да се изслушват, за да градят заедно връзката си, и нещата малко по малко идваха на мястото си, почти без нейната намеса.
Марсело и Патрисия бяха започнали преди седмица; външно той изглеждаше жизнен и приятен мъж. Тя обаче имаше вид на взискателна и напрегната. Лаура си каза, че трябва да наблюдава по-внимателно, за да провери дали първото й впечатление е било правилно.
Хавиер и Аналия бяха дошли в кабинета й заради непрекъснатите си спорове. Още в началото Лаура почувства интуитивно, че те са класически пример за двойка, която е пренесла личните си проблеми във връзката си. Лаура бе решила да ги смята за двойка, но да ги приема поотделно. Днес щеше да се види с Аналия. Тя се опитваше да овладее трудните отношения с баща си — буен и безсърдечен алкохолик, за да се постарае да не стоварва претенциите си върху Хавиер, който много пъти без вина (а други не толкова) опираше пешкира заради тази нерешена от съпругата му връзка.
В много отношения Беатрис и Уго бяха особена двойка — най-вече заради приликите, които Лаура намираше между Беатрис и себе си. Нейният живот и този на Беатрис си приличаха по безброй неща: идеите им за живота съвпадаха и имаха едни и същи стремежи. Но тази двойка бе особена и защото двамата бяха симпатични и седмичният сеанс с тях бе истинско удоволствие.
Много пъти беше мислила да ги изпрати при друг специалист. Въпреки това, нито Беатрис, нито Уго бяха приели предложението й да сменят терапевта, може би точно поради тази близост, която се долавяше при срещите им. И Лаура се бе оставила в плен на идеята да продължи да се среща с тях. В момента преминаваха през много интроспективен период. Двамата току-що бяха открили, че могат да си предоставят пространство „без контрол“ и да се радват на последиците. Беатрис отново бе започнала да посещава уроци по рисуване и отсъствията й бяха позволили на Уго да намери време да сърфира из интернет, вместо да се бори с параноичната тревога по отношение на „другите“, с които тя се срещаше.
Безпокойството й през този ден бе свързано с Армандо и Карла. Дълбоко в себе си Лаура не разбираше защо продължаваха да са заедно. Наричаше връзки като тяхната „аз-аз“, тъй като, според нея, този тип отношения бяха белязани от дребнавото упорство на двамата да се занимават изключително и само със самите себе си. Наричаше ги още „аз-аз“, защото идваха и си отиваха, разминаваха се по пагубен начин с караници, раздели, срещи, викове, обиди и мимолетни одобрявания. Смяташе ги също така за връзки „аз-аз“, защото много пъти двамата се оплитаха в трудни ситуации и беше невъзможно да се разбере как могат да излязат от бъркотията.
Двамата знаеха, че се лъжат, манипулират, съперничат си и живеят неудовлетворени. Тайно излизаха с други хора и непрекъснато флиртуваха с кого ли не. Въпреки това се сърдеха на Лаура всеки път, когато им предлагаше да се разделят, макар и временно, и не спираха да я убеждават, че имат толкова общи неща, че просто се налага да останат заедно, защото „се обичаме прекалено много, за да се разделим“, защото „аз знам, че тя е жената (или той е мъжът) на живота ми“, защото „когато човек обича, той трябва да се бори докрай за това, което обича“, защото „не бих могла да живея без него (или не бих могъл да живея без нея)“ и тъй нататък. И Лаура проявяваше лека настойчивост, а после отстъпваше донякъде, пак донякъде приемаше ограниченията им и се запитваше дали в крайна сметка не са прави, а тя или цялата наука грешаха със сложните психосоциални анализи на всяка връзка.
В крайна сметка — питаше се тя, — кой може да твърди, че за тях е по-добре да се разделят, отколкото да останат заедно? Нима е универсално правило, че е по-добре човек да е сам, отколкото в лоша компания?
Може би Армандо и Карла бяха прави и Лаура трябваше да преразгледа всичките си теории върху двойките.
Стана от пейката, решена да внимава повече при следващите сеанси. Ситуацията я засягаше лично и може би точно тази подробност обуславяше преценката й, че двойката няма бъдеще.
Трябваше да е нащрек, за да не сгреши.
Част от причината тя самата да няма партньор беше, че не приемаше посредствена и конвенционална връзка. Никога не бе успявала да запази една връзка заради самата връзка, а винаги бе изисквала нещо повече.
Остатъкът от деня премина без изненади и даже сеансът с конфликтните Армандо и Карла се оказа интересен и плодотворен.
Лаура се върна вкъщи, доволна от професията и специалността си.
В електронната поща я очакваше писмо.
„Лаура,
Доста мислих върху твоите идеи.
Виждам, че с всеки изминал ден ставаш по-проницателна и по-мъдра.
Изпращам ти някои неща, които прочетох и върху които размишлявах.
Кастилехо26 казва, че има три основни причини, които възпрепятстват срещата. Първата е, че понякога се опитваме да общуваме, докато сме на различни нива на съзнанието. Както ти казваш, има два начина да приемаме живота: единият е чрез фокусираното съзнание, а другият е пространен и повсеместен.
Първият е свързан с логиката и аналитичната гледна точка. Вторият е свързан с холистичното възприемане на света, с идеята за неговата цялост, като включва емоциите и преживяванията: това е гледната точка на опита.
Когато двама души се опитват да общуват и единият говори от позицията на логиката, а другият — от позицията на това, което се случва, срещата е невъзможна. Това е като да се опитаме да общуваме на два различни езика, като сблъсък на парадигми.
От основно значение е да разберем от каква гледна точка ни говори другият: как вижда себе си, как вижда мен, как вижда това, което става с нас.
Ако съм свикнал да виждам нещата в тяхната повсеместност и въз основа на интуицията си, опитът да установя хармония с другия, чиято гледна точка за живота е последователна и конкретна, се оказва почти невъзможно начинание.
Идеята е аз да се отворя към различната гледна точка за нещата и тогава ще мога не само да се срещна с другия, но и сам да възприема този различен поглед към живота. Ако дадена двойка има проблем и мъжът го вижда през призмата на логиката, а жената — на чувствата, много е трудно да се разберат, ако преди това не са открили и приели тези различия като своя отправна точка.
За щастие, мисля, в днешно време нещата са се променили: жените полагат усилия да развият мъжкото начало, а мъжете — женското.
Както ти много правилно забелязваш, ако аз приемам и уважавам твоята гледна точка, ако я направя част от моята, това ще помогне за израстването ми. Ако я отхвърлям, като се опитвам да те убедя в това, което мисля, оставам сам и непроменен.
И все пак ние правим точно това: опитваме се да накараме другия да прави нещата така, както ние искаме, без дори да ни хрумне, че той може да ни покаже нов; по-добър, по-различен начин…
Що се отнася до другите видове поведение, които възпрепятстват срещата, Кастилехо говори за трудността да присъстваме. Ако се крием зад маски, не можем да установим контакт с никого, защото никой не може истински да общува с измислен персонаж.
Самозаблудата е друг начин да не присъстваме; хората не си дават сметка какво става с тях, но почти винаги имат логично обяснение за страданието си, сценарий, който оправдава всичко, което им се случва, но който в действителност няма нищо общо с истинската им болка. Как може някой да ми помогне или да ме разбере, след като аз самият съм объркан по отношение на това, което ме наранява или от което имам нужда?
Третият проблем е трудността да слушаме. Да се изчака с повече или по-малко търпение другият да свърши да говори само за да можем да кажем това, което вече сме намислили, не означава обезателно водене на диалог, а много пъти е смесица и наслагване на два монолога… При тези случаи хората не установяват никакъв контакт с казаното от другия, не се слушат, защото всеки от тях вече е решил, че той е правият, и единственото, на което са готови, е да изчакат реда си, за да могат да докажат правотата си.
Много ми хареса обяснението на «причините за разминаване», а на теб?
Пращам ти милион целувки. До скоро.
Фреди
P.S. Така и не разбрах какво мислиш за приказката на пациента ми Роберто.“
Писмото, пристигнало от trebor, сякаш обясняваше това, което й се случваше с конфликтната двойка. Тя се опитваше да използва разум и последователност, за да предложи най-подходящото решение. Накратко, използваше гледната точка на логиката, докато помежду си Армандо и Карла винаги използваха единствено емоционалната си гледна точка и всичко, което изразяваха, произлизаше от страховете им, от детинските им потребности или неудовлетворените им искания. Колкото повече логика влагаше тя, толкова по-ирационални изглеждаха идеите на двойката. Ненапразно, когато Лаура престана да се опитва да им налага своята гледна точка, те смекчиха съпротивата, с която посрещаха помощта й.
Лаура отиде до бюрото си и започна да пише ново съобщение.
„Фреди,
Две неща:
Първо, благодаря ти за последното съобщение. (Не можеш да си представиш колко ми помогна.)
Второ, препрочетох приказката за Ехрох и отново, както първия път, когато ми я изпрати, ме очарова. Изпращам ти коментара си.
Ако наистина тази история отговаря на мита, с който Роберто интерпретира живота си, склонна съм да мисля, че той има голям потенциал и най-вече — много здрава структура.
Винаги съм вярвала, че здравето се изразява в отварянето на врати и прозорци към света, и откривам в идеята на приказката подобно поведение: строежът на мостове и пътища — средства, които макар в историята да са използвани, за да се види кой се приближава (от психологическа гледна точка — какво може да се получи), несъмнено служат и за да се излезе, да се търси и най-вече — да се изследва светът навън, да се съберат знания, да се допринесе с нещо (символично казано — да се даде).
Ако трябва да го разглеждам през призмата на нараненото дете, бих му помогнала да запази пътищата и мостовете проходими, но също да потърси от какво се нуждае «вътре зад стените», да използва тези пътища, за да сподели с външния свят това, което таи в себе си.
Мисля, че това е разказът на човек, все още очакващ завръщането на нещо, което никога не се е случвало. Не казвам, че не е здравословно да се осмелим да очакваме този, когото обичаме; говоря затова колко хубаво би било да не го очакваме и да позволим на сърцето ни да подскочи от изненада, съзирайки откъм хоризонта да се приближава нещо, което толкова е желало, но вече не е очаквало. Може би така ще станем по-малко взискателни към това, което се задава по пътя към нас.
Защото, ако чакам фанфари с бели флагчета и златоткани хоругви, а вместо тях с твърда стъпка пристигне процесия със зелени знамена и без хоругви, има опасност да не я разпозная, да не разбера, че шествието се приближава към мен, да го оставя да премине, без да го приветствам, и до края на дните си да страдам, че не се е случило, като истината е, че не съм успяла да разбера, че се случва.
Остана замислена върху собствената си идея: опасността да не бъде разпознато онова, което се задава, защото не съответства на начина, по който сме си го представяли.
Тя също беше като Ехрох.
След като бе прекарала голяма част от живота си, вперила поглед в хоризонта, бе престанала да чака. И не това бе тревожното. Тревожното бе… Дали щеше да разпознае триумфалната ескадра, когато се появеше на нейния хоризонт?
Както винаги, когато нещо не й даваше мира, тя се обади на приятелката си Нанси.
— Как си? — попита я Нанси.
— Горе-долу — отвърна кратко Лаура.
— Защо?
— Мисля, че се отъждествих с един пациент, и това ми се отрази много зле — Лаура знаеше, че Нанси, нейна колежка, ще я разбере.
— Колко лошо! — каза Нанси. — За какво става дума?
— Знаеш, че се бях отказала от идеята отново да бъда с някого, и изведнъж установявам, че позицията на една двойка, с която работя, имейлът на един колега и разказът на един пациент ме карат да преразгледам решението си. И най-лошото е, че за първи път имам усещането, че не мога да поддържам предишните си аргументи — дори пред самата себе си.
— Работата е там, че ти винаги си имала твърде специфична идея за бъдещия си любовен живот — обясни Нанси.
— Какво имаш предвид?
— Виж сега. Много пъти съм ти пращала пациенти: мъже, жени и двойки. Знам с какъв ентусиазъм работиш. Говориш с всички, учиш ги и настоятелно им обясняваш колко е важно човек да е с някого, как двойката носи много по-сериозно лично израстване, каква е идеалната рамка на човешкото развитие, изтъкваш незаменимите предимства на съжителството и така нататък. Но сякаш за себе си използваш други правила. Ти се съсредоточаваш върху трудностите, невъзможността, условностите, самотата…
— Чуй ме, спри! Аз не съм сама…
— Разбираш какво искам да кажа, Лаура. Може би е време да преосмислиш решенията си. Все пак — заключи Нанси — сме на възраст, когато заслужаваме да получаваме! Или не е така?
Двете дълго се смяха по телефона.
„Фреди,
Прегледа ли списъка с библиографията, който ти изпратих?
Има една тема, която не се разглежда в нито една от тези книги. Аз я наричам «парадоксът на любовта» или «болката от разминаването». В общи линии представлява следното.
Реалната двойка не може да избегне страданието. Човек разбира това и остава сам, «докато се появи» идеалният партньор (който — точно защото е идеален, не съществува). Поради това страданието, вместо да бъде избегнато, се появява непрекъснато.
Всяка интимна връзка, при която можем да се разкрием, да се срещнем и отдадем, е едно от най-прекрасните неща в живота. При нея търсим контакт, любов и близост, защото това са ситуациите, които ни обогатяват, карат ни да се чувстваме живи, изпълват ни със сила и желание.
Парадоксът започва, когато си дадем сметка, че същите тези отношения ни причиняват най-голямо страдание и най-много болка, многократно повече от всеки друг вид отношения.
Когато се отваряме за интимността, за любовта, за срещата, ние също така се излагаме на опасността да страдаме и да изпитваме болка.
Естествената сила, която ни тласка да се поддадем на емоциите си и да осъществим срещата, се сблъсква с естествената ни склонност да се пазим от страдание, защото интуитивно разбираме, че с отварянето си към някого му предоставяме възможността да ни нарани.
Всички притежаваме самоличност, броня, която не иска да поеме риска да бъде наранена — и следователно се затваря.
Детето се нуждае от любовта на родителите си и изгражда самоличността си така, че да получава тази любов.
«Ако виждам, че ми обръщат повече внимание, когато съм слаб, ще оформя самоличността си въз основа на слабостта.»
«Ако виждам, че се гордеят, когато съм независим, ще се постарая самоличността ми да бъде силна, ще си казвам, че мога сам или че нямам нужда от помощ.»
Личността, която изграждаме, ни служи да действаме и да постигнем любовта на другите. Слагаме си маска и се отъждествяваме с нея. Забравяме кои сме и какво наистина искаме.
Любовта и близостта могат да съществуват само когато се отваряме истински пред някого. Но това е невъзможно, ако сме си сложили бронята, затворили сме се в двореца си или сме се скрили в структурирана си самоличност.
Не става дума и да отхвърлим тази самоличност: изградили сме я, за да можем да се противопоставяме на някои трудности в живота. Идеята е да я наблюдаваме, да я опознаем и да разберем кога работи в наш ущърб, като прекъсва истинския контакт.
Този е подходът, който препоръчваме: да наблюдаваме собствения си начин да участваме в живота и да сме наясно с ролите, в които сме се блокирали.
Парадоксът не свършва дотук тази интимна и потенциално разрушителна връзка е най-добрата възможност отново да открием себе си и да се отърсим от привичните си маски.
И така, много пъти решаваме този парадокс, като избегнем страданието, откажем се от любовта и се лишим от срещата със самите себе си.
В опита си да кажем «не» на болката, казваме «не» на любовта. И което е по-лошо, казваме «не» на самите нас.
Когато се влюбим, безразсъдството на любовта ни кара в първия момент да се отворим и да установим контакт с истинската си същност. Точно това прави влюбването толкова прекрасно, защото ни дава възможност да се отворим, да се покажем такива, каквито сме.
Влюбването е среща на двама души такива, каквито са.
Играем различни роли, функционираме като програмирани роботи и изведнъж чудото става… Смъкваме маските си и поднасяме като дар присъствието си на този, в когото се влюбваме.
Знаем, че това не продължава дълго. Рано или късно се проявяват препятствията, склонностите, навиците, защитните механизми.
Би било добре да се научим, че единственият път за преодоляване на тези препятствия е да ги приемем, вместо да ги отричаме или да ги проектираме върху другия.
Проблемът се появява, когато се отъждествим с бронята си и намерим сигурност в нея. Защитаваме се от неудобните си чувства, като се научаваме да не чувстваме и да се абстрахираме от нуждите си, а защитните ни механизми се превръщат в идентичност, която ни разделя от това, което чувстваме, и ни пречи да обичаме.
При двойката можем да наблюдаваме как и кога се отваряме и как и кога се затваряме за другия, и след като узнаем повече за прекъсването на контакта, ще можем да създадем канал, за да се отворим.
Двойките проектират върху другия това, което ги кара да се затварят, и превръщат тази борба от вътрешна във външна. Тогава решаваме, че другият се затваря, че той не ни пуска да влезем, че той е непреклонният.
Ако извървим този път заедно и с любов, вместо да реагираме на реакцията на другия, ще можем да покажем какво става с нас, когато другият се отдалечава, когато се затваря. Трябва да чуем от спътника си кое наше поведение го наранява най-много и го кара да се отдалечава от нас.
Проблемите на двойката започват, когато престанем да проявяваме същността си пред себе си и пред другия, когато отново се скриваме зад привични роли и зад паравани; когато почувстваме болка от отдалечаването на другия, което често е проекция на собственото ни отдалечаване.
Все по-малко вярвам, че въпросът се състои в разрешаването на конкретните проблеми, от които двойките се оплакват. Ако погледнем по-отблизо всеки спор, винаги стигаме до липсата на контакт, до липсата на откровеност.
Ако аз мога да се отворя и да покажа болката си пред който и да е проблем, и моят спътник прави същото, може би проблемите ще се придвижат на друго ниво на конфликт, защото най-важното ще бъде, че сме заедно, открити един към друг, че сме в контакт и готови да посрещнем ставащото. А това е много насърчаващо.
Да се отворим и да вярваме, че другият ще ни приеме такива, каквито сме, е поведение, което произхожда от любовта и ни отвежда до нея.
Няма нужда да се правя на силна, за да ме обичаш. Ако го правя, никога няма да разбера дали си способен да ме обичаш такава, каквато съм всъщност: уязвима, слаба или каквато и да е друга.
По този начин те свързвам с образа, предназначен за онези, които, възпитавайки ме, са ми внушили, че трябва да се държа по определен начин, за да бъда обичана.
Не е лесно да се осмелим да свалим маската: страхуваме се например, че ще ни помислят за уязвими. Но ако съм уязвима (разбира се, че съм), имам нужда от това да приемем (ти и аз) моята уязвимост, за да присъстваме в това, което става, и да се отдадем един на друг.
Трудността при двойката идва оттам, че двамата играем тази игра — и ако аз се отворя, а другият се затвори, болката е много силна.
Ето защо интимната връзка поражда толкова страдание: тъй като се сблъскваме винаги със същите проблеми, със същата игра.
Може би това ще помогне на нашите читатели да наблюдават целия процес в собствената си двойка и да го осъзнаят, което всъщност е средството за неговото преодоляване.
Можем да наблюдаваме как вътре в нас се борят онази страна, която се стреми да се изяви, да излезе навън, да се покаже, и другата, която иска да се скрие, защото се страхува да не бъде изключена, необичана, отхвърлена, изоставена.
Конкретните проблеми, които имаме с нашите партньори, са повърхностен слой на този основен проблем, стоящ в дъното на всички други. Можем да използваме ежедневните проблеми като начин да стигнем до по-съществените, които неизменно присъстват в една връзка. Така се обогатяваме непрекъснато, защото все повече се доближаваме до самите нас, а това е единственият начин да се чувстваме добре: да изпитваме любов, спокойствие и радост. В крайна сметка, търсим точно това, защото всички искаме да се чувстваме добре. Лошото е, че поемаме по неподходящи пътища…
Понякога двойките ме питат:
— Как може да сме заедно, щом винаги искаме различни неща?
И аз им казвам, че по същество те винаги искат едно и също, защото всички искаме да можем да се обичаме, да се сближим, да захвърлим бронята си и да се отдадем.
Може би решението се крие в това да осъзнаем, че предварително начертаният път се е оказал безполезен. Трябва да оставим настрана старата си самоличност и да не спираме да търсим нов път, да се освободим от старите структури, за да открием път заедно: да се опълчим срещу своя страх от грешките и от самотата. Не можем да чакаме да се освободим от страха, за да вървим напред. Единствено с него ще можем да вървим напред.
Всички двойки имат проблеми и нерешени въпроси. Идеята не е да се уредят проблемите, защото, ако се посветим на даден проблем, утре ще се появи нов и така нататък. Идеята е да се откъснем от съдържанието на този отделен проблем и да намерим нов контекст, за да видим какво се случва с нас: да гледаме на проблемите от друг ъгъл, без да се отъждествяваме единствено със собствения си поглед, да изоставим идеята, че трябва да уредим нещата, за да се освободим от проблема.
Това предложение означава да отидем по-далеч от това, което виждаме на пръв поглед, и да прозрем в съществото на проблема: за какво всъщност говорим, коя е истинската причина за спора, която се изразява по този конкретен начин.
Не е лесно да възприемем този нов поглед, защото той се противопоставя на нашата култура, при която стремежът е нещата да се уреждат, променяйки нещо външно.
И тъй като външната промяна никога не е достатъчна, обикновено прехвърляме вината — за пореден път — върху несъвместимостта на характерите или на това, че не сме открили подходящия човек.
Парадоксът на любовта…
(Между другото, ако ти харесва, можем да го използваме за заглавие на книгата.)
Не искаше да препрочете написаното, защото знаеше, че говори както за пациентите си, така и за себе си, и че това признание я поставя в доста уязвима позиция. Както казваше Нанси, може би опитвайки да разреши парадокса, тя сама се бе отказала от проекта си да бъде с някого — и вероятно бе сгрешила.
Въпреки тревогата си, Лаура почувства облекчение от това, че бе включила в писмото личния си опит. Искаше да чуе мнението на Фреди, след като прочетеше текста. Беше почти сигурна, че колегата й щеше да прозре съвсем ясно личния момент в разсъжденията й. Макар че Фреди бе толкова разсеян, че не се знаеше кога може да очаква подобно нещо от него.
Изненада се от себе си, когато на следващия ден отвори без видима причина електронната си поща, търсейки отговор от trebor. Но още повече я изненада разочарованието, което изпита, след като не намери нищо. Не беше обичайно Лаура да е зависима от каквото и да било и още по-малко — от отговора на някакво писмо.
Изненадата се превърна в негодувание. Очакването беше заменено от мъчително безпокойство, а разочарованието се превърна в раздразнение.
Седмица по-късно в пощенската й кутия беше пристигнало само едно писмо: поканата за новия конгрес на Американската асоциация по гещалттерапия.
Може би Фреди щеше да се съгласи отново да отиде с нея. Помисли си, че би се радвала да прекара повече време с този мъж, който толкова я ядосваше, но на когото се възхищаваше в много отношения.
„Спокойно, Лаура!“ — предупреди я един вътрешен глас, за който подозираше, че принадлежи на майка й. Но дори да беше на майка й, този път Лаура не можеше да го послуша.
Бе обзета от възбуда. Нямаше съмнение, че безпокойството й бе нещо повече от това, което изглеждаше…
Може би трябваше да му се обади по телефона и просто да го помоли да прочете писмото и да й отговори. Въпреки че никога не му беше звъняла, в бележника си бе записала всички номера, които Фреди й даде в Кливланд. Защо не?
Потърси бележника си, намери номера и го набра. Телефонът вече звънеше, когато си спомни, че Фреди й беше казал, че няма да бъде в града до понеделник.
Затвори, без да изчака включването на телефонния секретар.
Изминаха четири дълги дни, преди писмото от trebor@hotmail.com да се появи на екрана й.
„Лаура,
Радвам се, че нещо, написано от мен, ти е било от лична полза. Може да не повярваш, но тези твои думи ме зарадваха много. Тъй като високо ценя знанията и опита ти, чувствам се така, сякаш Павароти ме е чул да пея във ваната, или нещо подобно.
Какво става с теб?
Смятах, че си разрешила този въпрос по-добре от всеки друг, но след като прочетох последното ти писмо, си дадох сметка, че както всички терапевти в света, се справяш много по-добре с чуждите конфликти. Какъв късмет! Никога повече няма да се чувствам сам в моментите на безсилие, които до днес ме караха да се съмнявам в професионалните си способности.
Окуражен от поведението ти, ще се осмеля да кажа още нещо…
Мисля, че е недостойно от твоя страна «да се оттеглиш от играта». Няколко десетки мъже, които познавам, биха дали мило и драго, за да срещнат жена като теб. Не ми се вярва, че никой от тях няма да ти хареса или не ще се окаже достатъчен за теб…
Съветът ми е: ОПИТВАЙ.
Позволи на следващия мъж, който се появи, да те доближи и си дай разрешение да видиш какво става. Кой знае? Може би…
Моля за извинение, ако смяташ, че съветът ми не е на висотата на двама терапевти като нас, но имам усещането, че понякога простите неща водят до най-добрите решения.
Имам да ти казвам още две неща. Мислих за заглавието на книгата. Препрочетох написаното от теб и по повод на парадокса си спомних едно стихотворение на Маргьорит Юрсенар, в което се казва приблизително следното:
Като размишлявах върху тази идея и върху посланието на нашата книга, ми хрумна да ти предложа да я озаглавим «Да се обичаме с отворени очи».
Помисли върху това. Струва ми се, че има много общо с нас…
И накрая нещо, което няма никакво отношение към горното. Или може би има.
Спомняш ли си за моя приятел и бивш пациент Роберто? Да, този с приказката за Ехрох. Прочетох му твоя коментар и той бе възхитен (дори повече от мен) от твоята прозорливост и интелект. Тогава ми каза, че иска да се консултира с теб по някои аспекти на връзката си. Би ли могла да го приемеш, макар и за няколко сеанса, за да го насочиш?
Не искам да правиш нищо даром. Просто бих желал да го приемеш като обикновен пациент, да вземеш хонорара си и после, ако искаш, да ми кажеш мнението си за случая.
Ако отговорът ти е положителен, както се надявам, пиши ми на кой номер да му кажа да ти се обади.
Предварително благодаря.
Лаура веднага написа кратко писмо. Беше във възторг от заглавието, вдъхновено от Юрсенар, защото в една-единствена фраза синтезираше това, което искаха да кажат. Разбира се, че можеше да приеме Роберто за няколко консултации. За целта изпращаше адреса си, телефонните си номера и работното време в кабинета.
За всичко останало в писмото й не се казваше нито дума. Въпреки това, Лаура знаеше, че съветът на Фреди да не се отказва я беше заредил с нова решимост и че това щеше да занимава мислите й доста време.
— Здравейте, Лаура ли е? — попита един приятен глас рано сутринта в понеделник.
— Да — отговори тя.
— Вижте, аз съм пациентът, за когото ви е говорил доктор Даей.
— А, да. Как сте, Роберто?
— Колко е приятно да чуя, че си спомняте името ми…
За миг Лаура не знаеше какво да каже. Отговорът беше прекалено интимен за човек, когото не познаваше. Може би бе сгрешила, като го нарече по име. Дали не бе твърде строга със себе си? Може би Роберто просто се бе изненадал приятно и се бе почувствал благодарен, че не се е натъкнал на студения отговор на телефонния секретар.
Лаура си спомни първия път, когато се осмели да потърси терапевт: след като дни наред бе събирала смелост, тя позвъни и един хладен глас й отговори: „Това е кабинетът на доктор X… Не можем да отговорим на обаждането ви. Веднага след сигнала оставете името, фамилията и телефонния си номер. Ще ви се обадим, когато можем“.
„Веднага след сигнала“ тя бе затворила и се бе отказала от идеята да си запише час при доктор X…
— Здравейте, Лаура — продължи Роберто. — Там ли сте?
— Да, Роберто, извинете. С какво мога да ви помогна?
— Ами, препоръча ме Фреди, искам да кажа, доктор Даей. Бих искал да помоля за среща с вас.
— Чакайте да видя… — каза Лаура, докато отваряше бележника си. — Удобно ли ви е в четвъртък… в шест часа?
По линията настъпи мълчание и след няколко секунди връзката прекъсна.
— Ало? — опита Лаура, макар да знаеше, че е безполезно. — Ало? Ало!
Натисна сивия бутон на безжичния си телефон и с апарата в ръка, отиде до кухнята, за да си направи портокалов чай. Докато го пиеше, откри с изненада, че все още очаква обаждането. Стори й се странно, че пациентът не позвъни веднага.
Същата сутрин отиде два пъти до апарата, за да се увери, че работи.
— Сигурно ще се обади — каза си тя, за да приключи въпроса за себе си.
През остатъка от деня не си спомни за случилото се, но привечер, докато караше към къщи, си помисли, че трябва да пише на Фреди и да му разкаже за провалилия се опит на приятеля му да си запише час.
Не се наложи, защото във вторник около обяд телефонът иззвъня.
— Ало.
— Може ли да говоря с Лаура, моля? — каза Роберто.
— Здравейте, Роберто — Лаура искрено се зарадва, като разпозна гласа. — Какво стана вчера?
— Нищо, връзката прекъсна и после не можах повече да се обадя през целия ден. Моля да ме извините.
— Не, всичко е наред.
— Когато прекъсна, ви казвах, че Кристина и аз бихме искали да ви помолим за час за среща.
— Да, аз ви предложих четвъртък в шест часа. Тогава добре ли е?
— Сигурен съм, че да.
— Добре, ще се видим вдругиден в кабинета. Имате адреса, нали?
— Да, благодаря.
— Тогава до четвъртък — сбогува се Лаура.
— До четвъртък — каза Роберто.
В много отношения Кристина и Роберто бяха двойка като всяка друга, донякъде „бамбашка“, както би се изразила майка й, но така или иначе двойка. В четвъртък пристигнаха навреме и сеансът продължи почти два часа. В края на срещата Лаура усещаше, че връзката между тях е приключила отдавна и че единственото нещо, което ги свързваше, бяха спомените, навикът или незнайно какво. Не за първи път приемаше двойка, която очевидно беше мъртва и която всъщност се обръщаше към нея, за да могат двамата да се разделят.
Това, което си казаха по време на сеанса, не се различаваше много от стотици други първи посещения. И все пак Лаура се бе почувствала различно.
Толкова различно, че в петък реши да намери време, за да се види с Нанси и да й разкаже за станалото.
— Странно е — поде Лаура. — По време на целия сеанс имах впечатлението, че тя не съществува за него. Мъжът говореше почти изключително само с мен, дори бих казала, че даже не поглеждаше Кристина.
— Може би той не се интересува въобще от връзката с нея — предположи Нанси.
— Може и така да е, но тогава… Защо се обади и поиска сеанс за двойка? Защо си е направил труда да поиска от Фреди телефоните ми? Защо прие друга среща, за да се видим отново? Не се връзва.
— Виж какво — започна Нанси убедено. — От опит знам, че понякога мъжете приемат тези срещи, за да угодят на партньорките си, въпреки че в действителност отиват само за да докажат, че нищо не може да се направи. Може би горкият човек е притискан от момичето и се старае да покаже, че е направил всичко възможно, че „дори е намерил терапевт“. Случаят е класически.
— Точно в този случай не пасва. Първо, защото Кристина не изглежда като момиче, което би наложило подобна ситуация. Интуицията ми подсказва, че тя бе дошла, за да му угоди. Второ, защото те са били разделени. Както ми разказаха, той й се е обадил да дойде на срещата. Не, не е това.
— Ами нека се доверим на интуицията ти като терапевт — предложи Нанси. — Тя е дошла в кабинета ти, за да му угоди. А той? Той защо е дошъл?
— Ето това не знам и вероятно то ме интригува най-силно.
— Ммм…
— Какво има? — попита Лаура.
— Струва ми се, че ако той не е дошъл заради връзката си, и като имам предвид, че в кабинета е имало само още двама души, Роберто сигурно е дошъл заради единия от двамата… Заради себе си… Или заради теб…
— Заради мен? — Лаура превъртя в главата си сеанса от предишния ден. — Сега си спомням, че едно от нещата, които отбелязах в доклада за сеанса, беше, че на няколко пъти ми се стори, че се опитва да ме впечатли с коментарите си и предварителните си познания.
— Вероятно е било така — добави Нанси.
— Аз го изтълкувах като обичайно поведение, което наблюдавам при много пациенти, опитващи се да спечелят симпатията на терапевта с надеждата, че по-нататък, когато се разглеждат проблемите на двойката, той ще застане на тяхна страна.
— Може би. Диагнозата ще бъде отразена в доклада ти. Ти почувства ли се манипулирана или впечатлена?
— Не знам, не знам — отговори Лаура. — Знаеш, че съм в особен период. Страхувам се да не сгреша напълно, ако видя в този случай нещо, което по някакъв начин желая да ми се случи в реалния живот.
— Момент, спри. Тук психоаналитикът съм аз. Кажи ми, това не е ли пациентът, за когото ми разказа, че е написал приказката за принца, който останал възхитен от коментара ти и поискал телефонния ти номер?
Лаура кимна утвърдително и каза:
— Знаеш ли какво мисля? Когато ми се обади, за да поиска час, аз му предложих среща и както правя винаги, го попитах дали могат да дойдат тогава. Сега си давам сметка, че след странно мълчание връзката уж прекъсна и Роберто ми се обади чак на следващия ден…
— Аха… Всичко е ясно. Той си е представял, че ще дойде сам в кабинета ти, и въпросът ти го е объркал. Следва нещо логично: обадил се е на Кристина и й е предложил да посетят заедно терапевтичен сеанс за двойки.
Доволна от заключението си, Нанси се пресегна за един кроасан и преди да го поднесе към устата си, добави категорично:
— Уверявам те, че Роберто идва заради теб, а не заради Кристина.
— Мислиш ли? Виж ти… — каза Лаура и се загледа през прозореца на кафенето.
Лаура не бе усетила, че се усмихва, преди Нанси да й обърне внимание.
В събота сутринта седна пред компютъра си. Изпитваше непреодолима нужда да пише.
„Скъпи Фреди,
Бих искала да поразсъждавам за това как хората си измислят неща, как създават истории и им вярват.
Не ти ли се струва удивително, че човек неведнъж се събира или се разделя с някого, че страда и се отчуждава, а така и не му става ясно защо?
«Мъжете не стават за нищо», «имам нужда от силен мъж, а винаги попадам на слаби», «изтървала съм всички влакове», «такава, каквато съм, никой няма да ме обича», «мъжете само искат да легнат с някоя жена и после изчезват», «единственото, което искат жените, е някой мъж да ги издържа», «никога не бих се хванала с някого като него» и прочее…
Всеки човек се подчинява на редица невротични условности, които се опитва да впише в отношенията си с останалите. Историите, които си измисля всеки, не биха били толкова сериозни, ако не се превръщаха в пророчества, които в крайна сметка се сбъдват.
Така например, ако една жена се страхува да не бъде изоставена, всеки път, когато забележи, че партньорът й се отчуждава от нея, го укорява: «Виждаш ли, че не ме обичаш, че винаги ме оставяш сама?».
Ако става дума за незначително и временно отчуждаване на мъжа, укорите на жената засилват отчуждението му, докато той се почувства притиснат и накрая я напусне.
Така тя потвърждава теорията си, че мъжете винаги я изоставят, че не може да им се вярва и прочее.
При подобни ситуации е важно да осъзнаем нещата. Да разберем какво правим, че се повтаря същата история, е първата крачка, за да престанем да го правим.
При двойките предварителните сценарии на всеки от партньорите завладяват все повече връзката и влияят върху възприятието за другия. Всеки определя за партньора си роля в своята история и двамата създават помежду си една изкривена действителност.
Хората установяват отношенията помежду си с идея за това, което ще се случи, държат се така, сякаш това наистина се случва, докато се стигне дотам, че действително става.
Видях се с двойката, която ми изпрати — Роберто и Кристина. Всеки от тях дойде, както винаги идват двойките, въоръжени със собствените си представи: тя с идеята, че при една добра връзка другият трябва да е основен приоритет, а той с убеждението, че проблемите при връзката се дължат на това, че двамата са различни, «защото важното при една двойка е мненията им да съвпадат».
Трябва да се помага на хората да се отърсят от мита, според който, ако се обичаме, мненията ни за всичко трябва да съвпадат. Това не е така: да се обичаме не означава да мислим еднакво, нито пък да те обичам повече от себе си. Въпросът е да ме уважаваш такава, каквато съм. Въпросът е «да се обичаме с отворени очи», както се казва в заглавието на книгата ни.
Когато можем да осъществим това при двойката, не е толкова трудно да постигнем съгласие, защото вече е налице едно съществено съгласие: аз те приемам такъв, какъвто си, и ти ме приемаш такава, каквато съм.
Би трябвало да подчертаем колко е прекрасно да се чувстваме приемани такива, каквито сме, защото приемането ни дава усещането за свобода: то е като механизъм, който ни помага да се освободим от ограниченията. Важно е да положим усилия, за да приемем другия такъв, какъвто е, в неговата цялост, като прозрем в движещите сили на поведението му и уважаваме същността му.
Когато един от партньорите в дадена двойка казва: «Бих искал да бъдеш по-малко такъв или повече инакъв», не осъзнава, че ако другият действително се промени, тогава ще се промени цялата система. Нещо повече — няма гаранция, че този, който иска промяната, ще продължава да харесва другия, защото промяната ще го е превърнала в друг човек.
Знаем, че обичаме другия такъв, какъвто е. Не можем да знаем дали бихме го обичали, ако е различен.
Ние, хората, сме съвкупности от много неща и любовта означава да можем да приемем другия също като съвкупност, да го обичаме какъвто, е, без да се опитваме да го променим. С други думи, това е истинско предизвикателство… Предизвикателство, което започва със самите нас.
«Да се приемем» започва с «да се приема».
«Да се приемем» — няма да се уморя да го повтарям — не означава да се примирим или да смятаме, че няма възможност за подобрение. Тъкмо обратното: убедени сме, че именно този порив към приемане и покой — и нищо друго — може да породи истинската промяна.
Промените са нещо естествено. Ако разбирам това, ще се отдам без страх, защото знам, че няма да остана в застой, че животът представлява непрекъснато движение.
Макар да звучи парадоксално, желанието да променим нещо означава да спрем естествения процес на промяна. От друга страна, да приемем — означава да позволим да се извърши естествената промяна, която ще настъпи, независимо от решението ни.
Да съм жива означава да съм в постоянно движение: това, което не мога да направя, е да искам да направлявам тази промяна.
Ако обединим тези две теми (за неприемането и за робуването на представите ни), ще получим картина на проблемите на деветдесет на сто от двойките.
При създаването на двойката сме изпълнени с идеи за това каква трябва да бъде връзката, как се държи жената, как се държи мъжът, какво трябва да бъде поведението на някого, който ни обича, какво означава или не означава да споделяме, колко и как трябва да се прави любов, дали трябва да правим всичко заедно или не, и така нататък.
Нито при двойката, нито при индивидите съществува закон, който да определя кое е по-добро. Най-доброто винаги е човек да бъде такъв, какъвто е.
Истина е, че е възможно да се развиваме и усъвършенстваме, но само когато приемем, че сме такива, каквито сме, тук и сега. Нана Шнаке казва:
«Никой не може да построи мост над река, която не вижда».
Да се приемаме не означава да се откажем да се развиваме; означава да се виждаме такива, каквито сме, да не се гневим на това, което ни се случва, да се обичаме и да установим лечебна връзка със самите себе си, което именно ни помага да се развиваме.
Ако продължаваме да се изтезаваме сами, изисквайки от себе си да бъдем такива, каквито не сме, сигурно накрая ще прехвърлим върху някого причината за недоволството ни. В началото това място се заема от родителите. Но после, когато пораснем, прехвърляме това обвинение върху партньора: «Той или тя има вина за това, че не се развивам професионално, че не се забавлявам, че не печеля пари, че не съм щастлив».
Първо трябва да започнем да работим върху себе си.
Да се приемаме означава да живеем в мир и сговор със самите нас.
Целувки.
Лаура
P.S. Кога се връщаш? Трябва да се видим.“
Лаура довърши дългото писмо и го прехвърли в електронната поща.
Отвори пощенската си кутия и автоматично потърси „Напиши ново съобщение“. Кликна. „До…“ Кликна. Появи се списъкът с адреси и потърси Алфредо Даей… Кликна. „Избери“. Кликна. В отделението „Относно“ на прозореца на пощенската кутия написа: „Представи“. Кликна върху „Копиране“ и дългото писмо се появи на екрана. Върна се до „Изпращане“. Кликна.
Потвърждението се появи на екрана.
Съобщението ви е изпратено до Алфредо Даей на: rofrago@yahoo.com
Тъкмо се канеше да изключи компютъра, когато си даде сметка за грешката. Потърси писмото в „Изпратени“, кликна върху „Представи“ и когато съобщението се отвори, добави следното заключение:
„P.S. Изпратих ти това писмо на предишния адрес. Ще остане там в очакване на завръщането ти. Междувременно пак ти го изпращам до trebor. Целувам те отново.
Трябваше ли да разкаже повече на Фреди за срещата си с Роберто и Кристина? Вероятно. Все пак в момента се чувстваше много объркана. След разговора с Нанси смущението й се бе засилило още повече. Ами ако приятелката й беше права?
Лаура имаше правило, с което много се гордееше: никога не бе имала връзка с пациент.
От друга страна, както сама бе написала, трябваше да приеме себе си, вместо да се бори с мислите, с чувствата, с преживяванията си.
Но в този момент „да приеме себе си“ означаваше да признае, че прелъстителното поведение на Роберто, разговорът с Нанси, писмото на Фреди и съветът му да опита бяха пробудили у нея определени фантазии, които напоследък бе потиснала.
Не можеше да отрече това, с което бе напълно наясно благодарение на професията си: че объркването винаги води до сигурност, стига човек да си позволи да бъде объркан известно време. Следователно нямаше да е лесно сама да си поставя капани.
Колкото и неприятно да беше, налагаше се да чака.
Съобщението, което получи от Фреди, отговаряше на някои от безпокойствата й.
„Скъпа Лаура,
Важно е да се намери равновесие между сдържането и изразяването на емоциите.
Смятам, че всичко, казано досега, е много полезно за хора, които се затрудняват да изразяват чувствата си, но не бива да забравяме, че някои страдат от обратния проблем — невъзможност да сдържат чувствата си. Този въпрос е много интересен, защото немалко хора, запознати с гещалттерапията, си позволяват да казват неща, които чувстват, смятайки, че щом ги чувстват, трябва да ги изразят.
Въобще не съм съгласен, особено когато тези хора изричат глупости и после се оправдават: «Ах, аз съм толкова истински, че чувствам нещо и го казвам». Не е така.
Не се съмнявам, че да осъзнаваме това, което чувстваме, да не се заблуждаваме в мислите си, да си даваме сметка какво става с нас, са основни правила на поведение. Това е здравословно: «Отсега нататък ще видя какво ще направя с това, което ми се случва».
Въпреки това, понякога е много важно да се научим да сдържаме чувствата си.
Трябва да сме способни да сдържаме това, което става с нас, до подходящия момент, в който ще можем да го изразим и да потърсим подходящия начин, за да може другият да приеме разкриването на сърцето ни.
Да вземем случая с нашия пациент Роберто. Останал е очарован от срещата си с теб. На следващия ден ми написа писмо, в което ми разказваше как е преминала и ми благодареше за препоръката.
След това ми пише (казвам ти го като колега на колега), че пет минути след влизането си почувствал, че се бил влюбил в теб още преди да те познава. Казва, че му се приискало да помоли Кристина да си тръгне и да прекарате времето в разговори за него или за теб, но не и за тях двамата (истината е, че не бих го определил като типична проява на положителен пренос27…).
Мисля, че Роберто е проявил напълно здравословна предпазливост, като е решил да контролира импулса си, вместо да се поддаде на порива да превърне емоцията си в действие.
Смятам, че няма нужда от безотговорни изригвания: те не помагат ни най-малко. Опияняващо е да извървим пътя към себе си, да се вглеждаме в емоциите си, докато видим какво се крие зад тях, вместо да се задоволим с първата връхлетяла ни емоция, зад която вероятно се таят други.
Емоциите представляват отделна тема. Не вярвам на хората, които ги смятат за абсолютни детерминанти на действията си. Изисква се много работа, за да разберем какво наистина чувстваме и едва тогава да решим дали е настъпил или не моментът да го кажем, да действаме, да го покажем.
Често хората не си дават сметка какво става с тях. Как тогава да очакваме да проявяват благоразумие при изразяване на чувствата си?
В заключение ще ти призная, че понякога, когато хората говорят глупости, например: «Обичам го, но не изпитвам любов», «Той е мъртъв за мен» или «Обичам го като човек», аз се питам какво ли искат да кажат.
Фреди
P.S. И като стана дума за това да бъдем внимателни… Не ми изпращай повече съобщения на предишния адрес. Никога няма да ти простя, ако загубя някое от писмата ти.“
След частта за признанията на Роберто Лаура беше започнала да чете по-припряно. Четеше писмото, но същевременно се опитваше да открие дали Фреди не загатваше още нещо за Роберто. След като стигна до края, се върна към въпросния пасаж и го препрочете трескаво около шест пъти. Останала почти без дъх и без да откъсва поглед от текста върху екрана, тя вдигна телефона, за да остави съобщение на приятелката си.
— Нанси, ти наистина имаше право!
Лаура отвори гардероба, избра една риза и се облече пред огледалото с непривично старание. Забеляза, че отделя повече внимание на вида си от друг път, и си позволи да го направи.
Обаждането на Роберто я бе изненадало: искаше час за индивидуална среща. Твърдеше, че предвид ситуацията нямало смисъл да продължават сеансите с Кристина, без да е разговарял поне веднъж насаме с Лаура.
Вярна на професионалната си етика, Лаура го попита дали Кристина знае, че й се е обадил, и дали е в течение на предложението му, при което Роберто я увери, че не само знае, но и го приема. Всъщност Кристина не била много съгласна да дойде дори на първия сеанс, бе добавил той.
В три часа следобед Лаура му отвори за втори път вратата на кабинета си и го покани да седне.
— Един чай?
— Да, благодаря — отговори Роберто.
Докато му подаваше чашата, Лаура установи, че Роберто има красиви кафяви очи, и се укори, че не ги бе забелязала по-рано.
— Мисля, че предишния път дойдох с едно извинение — заговори Роберто. — Искам да кажа, че май отдавна знам, че връзката ми с Кристина няма бъдеще.
— В такъв случай?
— Както казва винаги Фреди, понякога ми е трудно да разбера, че истината е единствената възможност. Измислям алтернативни реалности, които водят до безполезни ситуации. Дойдох, защото мисля, че би могла да ми помогнеш за някои неща, които не съм разрешил напълно.
— Предполага се, че тази е целта на терапията ти с Фреди.
— Фреди ми е приятел, макар че много пъти ми помага да видя това, което ми е трудно да видя сам. Въпросът е там, че откакто чух мнението ти за приказката ми за Ехрох, в главата ми започна да се върти идеята да се запозная с теб. В онзи момент не знаех дали искам отново да започна терапия, или да разговаряме на чаша кафе, но знаех, че не искам да пропусна тази възможност. Затова се обадих да ти поискам час и когато ти ме попита дали „ни“ е удобно в четвъртък, си дадох сметка, че е в реда на нещата да дойда с партньорка. Реших, че е добра идея да поканя Кристина, тъй като така можех да разреша два проблема едновременно: да се запозная с теб и окончателно да уредя ситуацията с нея. Това е всичко.
— И сега?
— Сега прочетох някои неща, които си написала за книгата…
— Как така? — прекъсна го Лаура.
— Помолих Фреди да ми прочете някои неща, които ти и той сте написали, и докато слушах, осъзнах, че ти си човекът, с когото искам да продължа развитието си.
Разговорът продължи много повече от предвидените шейсет минути. Лаура заключи, че Роберто е много интересен, интелигентен, чувствителен, креативен, приятен и привлекателен мъж.
Говориха за неговата работа, за нейната работа, за двойките, за любовта, за краха на романтизма, за секса и за изконните културни различия между мъжете и жените.
Нито за миг дори Лаура не почувства, че заема ролята си на терапевт. От време на време се чувстваше като учителка, притежаваща опита на изминатия път. През останалото време бе просто жена, застанала срещу мъж, който споделяше преживяванията си и изразяваше колкото различни, толкова и интригуващи мнения.
В пет и десет телефонът в кабинета иззвъня и Лаура проведе кратък разговор с една пациентка. Веднага след като затвори, тя се приближи до Роберто.
— Е — каза тя, без да сяда, — смятам, че за днес е достатъчно.
— Пет и петнайсет! — възкликна той, като погледна часовника си, и също се изправи. — Колко ти дължа? — попита Роберто.
— Нищо — каза Лаура.
— Не, моля те, това е работата ти — настоя той.
— Това не беше работа — отвърна Лаура искрено.
— Много ми хареса разговорът ни — каза Роберто.
— И на мен — отговори Лаура.
Роберто изчака, докато стигне до вратата, за да зададе въпроса си:
— Може ли да се видим отново? Бих искал аз да те поканя на чай.
Лаура почувства, че е разкрита, макар донякъде да се бе надявала той да я попита. Не знаеше дали бе очаквала предложението, за да го приеме или за да потвърди истинността на обзелото я чувство. Лаура бе научила, че когато не знае какво да отговори, трябва да каже това, което каза.
— Не знам… — отговори, докато отваряше вратата.
Сбогуваха се с целувка по бузата и когато Роберто вдигна ръка за последен поздрав, тя се осмели да добави:
— Обади ми се.
Същата вечер Лаура се прибра вкъщи, включи компютъра и написа:
„Фреди,
Веднъж постигнахме съгласие, че една от целите на книгата е да демитологизира любовта, двойката, секса и да постави всичко на мястото, отредено от нас, без толкова предразсъдъци и задръжки, по един малко по-приятен, по-реален начин.
Мисля, че на пръв поглед тази позиция е обезпокоителна, но съм сигурна, че след това се оказва много благотворна.
Романтичната любов е мъртва. Би трябвало да сме наясно за какво говорим днес, когато говорим за любов. Смятам, че този въпрос е важен и е необходимо да бъде разгледан в книгата. Ти казваш: «Любовта означава някой да е важен за мен. Ако някой е важен за мен, това означава, че го обичам, а ако вече не е важен за мен, то тогава вече не го обичам».
Въпреки всичко, мисля, че любовта все още включва физическо усещане. Не знам как да го определя. Случва ми се с всички хора, които обичам. В най-поривистите мигове имам чувството, че сърцето ми се отваря, а в останалото време е като физическо благополучие. Случва ми се с приятелите ми, със семейството ми, с бившия ми съпруг и дори с някои пациенти. Радвам се да ги видя или да разговарям с тях. Но не ми се случва с всички: с някои става, а с други — не. Разбира се, това не противоречи на твоето мнение: тези хора са важни за мен, но има и още нещо.
Има хора, които докосват душата ми. Когато се разделям с Естела, която живее в Кордоба, или с Нана, когато заминава за Чили, чувствам някаква болка в гърдите, която не изпитвам, когато се разделям с други хора.
Не ми харесва да определям любовта по този начин, защото въобще не е ясен, но не знам как иначе да я обясня.
Любовта е свързана с решението да допусна другия до себе си, да премахна защитните си механизми, да изоставя недоверието си, да се осмеля да се откъсна от строгите си идеи заради него и да взема решение да открия какъв е, как се държи и как мисли, без да се опитвам да го накарам да мисли като мен или да прави това, което аз искам. Свързана е с това да не се насилвам да бъда такава, каквато предполагам, че той би искал да съм.
Вярвам, че любовта е нещо, което се случва постепенно. Но за да се стигне дотам, трябва да се преодолеят предразсъдъците, които ни пречат да обичаме, и един от тези предразсъдъци е културното ни определение за «двойката».
Какво представлява двойката? Какво е това, което превръща двама души в двойка? Ти винаги говориш за общ проект. На мен никога не би ми хрумнало това. Мисля, че става дума за други неща, но те слушам.
Удоволствието да сме заедно — това би било друго определение.
Очевидно, ако само оценявам красотата на другия, материалното му благосъстояние или колко ме обича, няма да мога да почувствам какво ми се случва, когато съм с него.
Бих казала, че когато изпитваме удоволствие от присъствието на друг човек, сме склонни да споделяме с него повечето неща и това е наше вътрешно решение. То няма нищо общо с човека, с когото сме, дори не е доброволно. По-скоро е нещо, което СЕ СЛУЧВА, когато се чувстваме свързани с другиго по един различен начин. Това е вътрешна и особена обвързаност, която усещаме, когато и двамата присъстваме в ставащото.
Какво е присъствие? Да бъда тук и сега е може би най-важната част от това предизвикателство. Нужно е да приема без фалшива скромност, че това, което прави настоящето толкова необикновено, толкова различно от миналото и от бъдещето, несъмнено е моето присъствие. Това наистина се случва, налице е и аз го преживявам.
Да бъдем тук и сега, континуумът на осъзнаването (както го обяснява Фриц Пърлс), е техника, метод, чието усвояване може да се сравни с това да се научим да караме велосипед: в началото имаме нужда от колелца, трябва да внимаваме да запазим равновесие, за да не паднем, и е много трудно. Но с практиката това умение се автоматизира, докато не започнем да го правим несъзнателно и с лекота, и вече не се налага да ангажираме ума си със запазването на равновесие.
В нашата идея тази лекота (която може да се усвои и автоматизира) е присъствието.
По този начин психологическата работа, която извършваме, се поставя в услуга на духовното развитие.
Именно строго структурираният аз ни пречи да стигнем до истинската си същност и затова нашето лично деструктуриране може да се превърне в средство за откриване на абсолютното; но главната пречка ще бъде винаги неумението ни да присъстваме в самите нас.
Как да присъстваме на местата, на които не искаме да бъдем? Как да присъстваме на местата, от които единствено искаме да избягаме?
Местата, които ненавиждаме, са същите, на които никога не сме се научили да бъдем, ситуации, с които никой не ни е показал как да се справяме, а по-скоро сме се научили да бягаме от тях.
Трябва да развием способността си отново да бъдем на тези места.
Предполагаме, че е невъзможно да сме на места, които ни причиняват болка, и затова решаваме, че единственият изход е да реагираме: да станем интровертни, да нападаме, да обвиняваме или да избягаме.
След като сме живели много години с подобно поведение, онези места се оказват изоставени. Поради празнотата на това присъствие вътре в нас е останала черна дупка, липсващо парче.
Историите, които си измисляме, се основават на идеята, че ако се потопим в мъката си, никога няма да излезем от нея. Ако се отдадем на тъгата си, ще останем заклещени там. Опасно е да се върнем на това място: представяме си го обгърнато в мрак, докато всъщност единственото нещо там е липсата на присъствие.
Ето защо трябва да се научим как да присъстваме там, тъй като точно от това място започва пътят, който ще ни покаже как да излекуваме самите себе си.
Ако можем да присъстваме в тази болка, в която никога преди не сме били, ще започнем да откриваме силата си. Тогава срещата с другия ще стане отново възможна чрез срещата със самите нас. Ще присъстваме и двамата. И именно за това става дума.
Един от проблемите на демитологизирането, с което сме се заели, е, че застрашава всяка културна традиция, основаваща се на схващането, че със сватбата се решава всичко. Всички любовни истории завършват с щастлив край: «Оженили се и заживели щастливо…» На вниманието на наивните: двойката не е това.
Двойката е нов път и предизвикателство.
С нея нищо не свършва. Тъкмо обратното, всичко започва. Освен едно нещо: илюзията за съвършен живот без проблеми.
Тежко е да се разделим с фантазиите си за това какво би могло да се случи. Отказването от тях е важен акт. Съвършената двойка, за която съм си мечтала от дете, умира с брака, което носи силна болка. А когато си дам сметка, че очакванията ми не са изпълнени, намразвам виновника.
Необходимо е да се науча, че аз съм тази, която трябва да разреши собствения си живот: да открия какво ми харесва, как ще се издържам, как искам да се развличам, какъв смисъл искам да дам на живота си.
Всички тези съществени въпроси са лични: никой не може да ги разреши вместо мен. Това, което мога да очаквам от двойката, е да имам другар по пътя си и в живота, някой, който ме обогатява и на свой ред се обогатява от моето присъствие. Но най-вече някой, който не пречи на житейския ми път.
Това е достатъчно.
Най-лошото от вярванията, които родителите втълпяват и повтарят на децата си, е, че трябва да търсят половинката си. Защо да не се постараем да намерим друг цял човек, вместо да се задоволим с такъв, който е разделен наполовина?
Любовта, за която говорим ние, се гради от цели същества, които се срещат, а не от две половинки, които имат нужда една от друга, за да се почувстват пълноценни.
Когато се нуждая от другия, за да съществувам, връзката се превръща в зависимост. А когато сме зависими, не можем да избираме.
А без избор няма свобода.
А без свобода няма истинска любов.
А без истинска любов може да има бракове, но няма да има двойка.
Обичам те все така.
Лаура препрочете написаното и се облегна доволно назад.
Когато натисна бутона „Изпращане и получаване“, в пощенската й кутия се появи дълго писмо, озаглавено „Здравей, Лаура“, изпратено от amarseconlosojosabiertos@nuevamente.com28.
Теоргий Иванович Гурджиев (1873/77–1949 г.) — руски философ, психолог, мистик и окултист от гръцко-арменски произход. — Б.р.
Джоузеф Зинкър — съвременен американски гещалттерапевт, специализирал при Фриц Пърлс. — Б.р.
Далтефсен, Торвалд, Далке, Рюдигер, „Болестта като път“, С.: Кибеа, 1998
Аржентински псохотерапевт (р. 1936) — Б.р.
Популяран американски психолог, автор на книгата «Мъжете са от Марс, жените — от Венера». — Б.р.
Айрини Клеърмонт де Кастилехо (1885–1967 г.) — английска психоложка, последователка на юнгианската школа, известна с изследванията си върху мъжкото и женското начало в човешката психика. — Б.р.
Термин от психоанализата, обозначаващ субективно отношение на пациента към терапевта. Положителният пренос се проявява, когато пациентът почувства благоразположение от страна на терапевта и отговори на него с привързаност, различна от съзнателното сътрудничество, на което се основава терапията. — Б.р.
Да се обичаме с отворени очи (исп.). — Б.р.