Ахмед ал Адел седеше сам в килията си. Лампите бяха изгаснали преди около час. Никой не беше разговарял с него вече почти десет часа. Нищо за четене, никакво радио или телевизия, никакво общуване откакто за последно беше говорил с адвоката си след обяда. Нямаше часовник и не знаеше колко е часът. Навярно гасяха осветлението всяка вечер в десет часа.
Беше в единична килия и нямаше контакт с никой друг от затворниците. С пазачите се виждаше рядко. Оставяха му храна три пъти на ден, после прибираха съдовете. Сигурно го наблюдаваха с камерата, монтирана на стената срещу килията. Това не му пречеше. И така не желаеше да говори с никого. Дори адвокатът му го дразнеше. Джаксън беше започнал да се съмнява във версията му.
Още по-лошо, адвокатът вече бе сгрешил — обеща, че в никакъв случай няма да го задържат в затвора по време на дългия уикенд, освен ако официално не предявят обвинение срещу него. Вместо обаче да го обвинят, федералните бяха решили да го задържат принудително като важен свидетел. Джаксън му каза, че американската арабска общност в Атланта, Маями, Балтимор и Ню Йорк е разтърсена от десетки арести. Новината не беше никак добра, но ал Адел не се издаде пред адвоката. Важно бе да демонстрира пренебрежение още един ден. Дали щеше да оживее за него нямаше значение, стига смъртта му да дойдеше бързо и безболезнено. Ал Адел беше готов да се превърне в мъченик. Бяха му обещали, че ключовата му роля в операцията ще остане навеки в историята. Целият арабски свят ще знае за подвига му.
Изскърцването на една от вратите в коридора го извади от мечтите му за героична слава. Чуха се стъпки. Не можеше да определи дали са двама души или повече, но със сигурност не бе само един. Пред решетката на килията внезапно се появиха две фигури. В тъмнината виждаше само силуетите им, но по униформата позна, че единият е пазач.
Пазачът отключи вратата и си замина, без да продума. Вторият мъж, вместо да влезе, извади телефон и набра някакъв номер.
— В стаята ли си? — попита мистериозният човек. — Изключи камерите и изтрий всички записи, на които се вижда как влизаме или излизаме от сградата.
Мъжът затвори телефона и се обърна към него на перфектен арабски. Ал Адел седна в леглото и силно стисна одеялото. В жилите му се вля леден ужас.
— Аз съм американец — отвърна той с колкото смелост му беше останала. — Искам среща с адвоката си.
Мъжът от другата страна на решетките се изсмя зловещо. Смях, по който личеше, че изобщо не го е страх от ал Адел, смях, примесен с дълбок гняв и обещание за ужасни преживявания.