Без да пускам лявата ръчка на мотоциклета, мога да видя, че часовникът ми показва осем и половина сутринта. Вятърът, дори при шестдесет мили в час, е топъл и влажен. След като е така топло и задушно в осем и половина, питам се какво ли пък ще стане след обяд.
Вятърът носи остри миризми от крайпътните мочури. Намираме се в една област на Централните низини, изпълнена с хиляди удобни за лов на патици блата, простиращи се на северозапад от Минеаполис към Дакотите. Този стар път има две бетонни платна, които не виждат кой знае какво движение, откак преди няколко години бе прокаран успореден път с четири платна. Когато преминаваме край някое блато, въздухът внезапно става по-хладен. После, когато отминем, изведнъж се стопля пак.
Щастлив съм, че отново пътувам по тия места. Затънтени, съвсем с нищо непрочути и привлекателни именно поради това. Напрежението изчезва из такива стари пътища. Друсаме се по разбития бетон между папури и ливади и после още папури и блатни треви. Тук-там се появява открито водно пространство и ако човек се вгледа внимателно, може да види диви патици по края на папурите. И костенурки… Ето един червенокрил кос.
Тупвам коляното на Крис и му показвам.
— Какво? — крещи той.
— Кос!
Казва нещо, което не чувам.
— Какво? — крещя в отговор.
Той хваща задната част на каската ми и крещи:
— Виждал съм ги много, тате!
— О! — крещя през рамо. После кимвам. Когато човек е на единадесет години, не му правят особено впечатление червенокрили косове.
Трябва да се поостарее за това. За мен всичко е смесено със спомени, каквито той няма. Студени утрини, много отдавна, в които блатните треви бяха станали кафяви, а папурите се люлееха в североизточния вятър. Тогава острата миризма идваше от тинята, разбърквана от ловджийските ни ботуши, докато търсехме позиция в очакване на слънцето и началото на сезона за патици. Или зими, в които блатата бяха цели замръзнали и можех да вървя през лед и сняг между мъртвите папури и да не виждам нищо освен сиви небеса, мъртвило и студ. Тогава косовете си бяха отишли. Но сега през юли те са се върнали и всичко е преизпълнено с живот, и всяка педя от тия блата бръмчи и шава, и жужи, и цвърчи — едно цяло общество от милиони създания, изживяващи живота си в някаква благодушна приемственост.
Когато прекарваш отпуската си на мотоциклет, виждаш нещата по съвършено различен начин. При колата си винаги в затворено пространство и понеже си свикнал с нея, не съзнаваш, че каквото виждаш през прозореца й, е просто допълнителна порция телевизия. Пътникът в нея е бездеен наблюдател и всичко се движи отегчаващо в рамката пред него.
При мотоциклета рамката липсва. Човек е в пълен допир с всичко. Става част от гледката, вече не я наблюдава, а усещането за присъствие е изумително. Този бетон, дето свисти на пет инча под краката ти, е нещо истинско, същата материя, по която стъпваш, той е тук, така слят, че не можеш да фокусираш погледа си върху него, но можеш да спуснеш крак и да го докоснеш всеки момент, и всичко това, цялото преживяване, никога не изчезва от съзнанието. Крис и аз пътуваме за Монтана с едни приятели, които карат пред нас, а може би ще се отправим и по-далеч. Плановете ни са преднамерено неопределени — по-важно е да пътуваме, отколкото да пристигнем на дадено място. Просто си караме ваканцията. Второстепенните пътища са за предпочитане. Павираните областни пътища са най-добри, след тях идват щатските шосета. Автомагистралите са най-лоши. Искаме да се движим с добра скорост, но за нас сега това значи ударението да се постави по-скоро върху „добра“, отколкото върху „скорост“. Когато човек направи тази смяна на ударенията, всичко се променя. Виещите се по хълмовете шосета са дълги, що се отнася до секундите, но са много по-приятни върху мотоциклета, където човек се накланя на завоите, а не се мята от една страна на друга в някакво затворено пространство. Пътища с малко движение са по-приятни. Пътищата без крайпътни заведения и реклами са по-добри, пътища, край които дъбрави и ливади, овощни градини и поляни почти могат да се пипнат с ръка, където децата ти махат с ръка, когато преминаваш край тях, където хората надзъртат от верандите си, за да видят кой е, където при спиране за напътствия и сведения отговорът проявява склонност да бъде по-дълъг, отколкото е нужно, където хората питат откъде си и от колко време пътуваш…
Преди няколко години жена ми, аз и нашите приятели започнахме да се пристрастяваме към тия пътища. Използувахме ги от време на време за разнообразие или за по-пряко достигане на друга автомагистрала и всеки път гледките биваха великолепни, а ние напускахме пътя, изпълнени с чувството за отмора и наслада. Правехме това много пъти, преди да проумеем онова, което би трябвало да е очевидно: тези шосета са наистина различни от главните. Целият ритъм на живот и хората, които живеят край тях, са различни. Те не са тръгнали за никъде. Не са прекалено заети, за да бъдат внимателни. Прекрасно знаят, че нещата са преходни. Другите, отишлите в градовете преди години, както и загубеното им поколение, са забравили напълно тия неща. Откритието бе истинска находка.
Чудел съм се защо ни бе нужно толкова време да проумеем това. Виждахме го и все пак не го виждахме. Или по-скоро бяхме приучени да не го виждаме. Свикнали може би да мислим, че истинският живот принадлежи на столицата, а всичко това тук е просто отегчителна провинция. Беше объркващо. Истината чука на вратата, а ти й казваш: „върви си, аз търся истината“. И тя си отива. Объркващо. Но веднъж проумели, разбира се, нищо не можеше да ни откъсне от тези пътища през уикенди, вечери, отпуски. Станали сме пристрастени мотолюбители на второстепенните пътища и открихме там неща, на които човек се учи от опит.
Например научили сме се как да откриваме добрите пътища върху картата. Ако линията се гърчи, това е добре. То означава хълмове. Ако прилича на маршрут от някой град към друг, по-голям, това е лошо. Най-добрите винаги свързват никъде с никъде и имат дубльор, по който можете да пристигнете по-бързо. Ако сте тръгнали на североизток от някой голям град, никога не следвайте дълго пътя, по който сте излезли. Напуснете града и се залутайте на север, после на изток, после пак на север и скоро ще се озовете на второстепенен път, използуван само от местните хора.
Главното умение е да не се загубиш. Понеже пътищата се използуват само от местните хора, които ги знаят наизуст, никой не се оплаква, ако пред кръстовищата няма пътни знаци. И често няма. А когато има, това обикновено е мъничък знак, скрит дискретно в бурените, и това е всичко. Областните организатори на движението обикновено ви предупреждават само веднъж. Ако пропуснете оня мъничък знак в бурените, това си е ваша работа, не тяхна. На всичко отгоре откривате, че пътните карти са често неточни за областните пътища. А от време на време те ви извеждат на черен път с два коловоза, после с един, който свършва в някое пасище или пък ви отвежда до задния двор на някой фермер.
Така че се движим главно по усет и като съдим по белезите, които биха могли да ни подскажат нещо. Държа компас в един от джобовете си за облачните дни, когато не можеш да се ориентираш по слънцето, и съм поставил картата в специален планшет върху резервоара, където мога да следя колко мили сме изминали от последното кръстовище и какво да търся. С тези прибори и липсата на бързане да „стигнем някъде“ нещата вървят много добре и цяла Америка просто е наша.
В Деня на труда1 и Деня на загиналите2 пътуваме цели мили, без да видим друго превозно средство, после пресичаме някоя федерална автомагистрала и гледаме колите, нанизани броня о броня до хоризонта. Вътре начумерени лица. Плачещи деца на задната седалка. Все ми се ще да би имало някакъв начин да им кажа нещо, но няма, защото те се въсят и, изглежда, бързат…
Виждал съм тия блата хиляди пъти и всеки път са нови. Погрешно е да ги наречем гостоприемни. Човек би могъл със същия успех да ги нарече жестоки или безчувствени. Те са всичко това заедно, а истинската им същност разбива половинчатите представи. Ето! Голямо ято червенокрили косове се издига от гнездата в папурите, подплашено от нашия шум. Втори път плясвам Крис по коляното… тогава си спомням, че ги е виждал по-рано.
— Какво? — крещи той отново.
— Нищо.
— Добре де, какво?
— Просто проверявам дали си още тук! — крещя аз и повече не си казваме нищо.
Не можеш да водиш кой знае какъв разговор върху движещ се мотоциклет освен ако не обичаш да крещиш. Вместо това времето се прекарва в долавяне на нещата и размисъл върху тях. Върху гледките и звуците, върху настроението на времето и припомнени неща, върху машината и местността, в която си; разсъждаваш за нещата при пълно спокойствие, надълго и нашироко, без да бързаш и без чувството, че си губиш времето.
Това, което сега искам да направя, е да използувам предстоящото време, за да поговоря за някои неща, които ми дойдоха наум. Ние обикновено така бързаме, че почти няма кога да разговаряме. Резултатът е някаква безкрайна празнота от ден на ден, еднообразие, което години по-късно оставя човек да се чуди къде е отишло всичкото време и да съжалява, че си е отишло всичкото. Сега, след като имаме известно време и знаем това, бих искал да го използуваме и да поговорим по-задълбочено за неща, които изглеждат важни.
Имам предвид нещо като шъто̀куа3 — това е единственото название, което мога да измисля, — като пътуващите шъто̀куа, които кръстосвали Америка, тази Америка, същата, дето сме сега, едновремешни поредици популярни беседи, целящи да поучават и развличат, да обогатяват духа и да носят култура и просветление за слуха и мисълта на слушателя. Шъто̀куа били изместени от по-бързо развиващите се радио, кино и телевизия, но на мен ми се струва, че промяната не е била изцяло напредък. Може би поради нея потокът на националното съзнание сега се движи по-бързо и е по-широк, но като че е по-малко дълбок. Старите канали не могат да го съберат и от търсенето на нови по бреговете сякаш изникват разруха и опустошение. В тази шъто̀куа искам не да прокарам нови канали за съзнанието, а просто да покопая по-дълбоко в старите, които са затлачени с отломките на изтъркани мисли и твърде често повтаряни баналности. „Какво ново?“ е интересен и разширяван вечен въпрос, но ако само той те занимава, ще стигнеш единствено до безкраен парад на тривиалното и модното — тиня на утрешния ден. Бих искал вместо това да се заема с въпроса: „Кое е най-доброто?“, въпрос, който прониква по-скоро в дълбочина, отколкото на ширина, въпрос, чиито отговори като че имат свойството да отмият и отнесат тинята по течението. Има ери в човешката история, в които каналите на мисълта са били издълбани твърде дълбоко и никаква промяна не е била възможна, нищо ново не се случвало и „най-доброто“ е било въпрос на догма, но положението сега нс е такова. Сега потокът на нашето обществено съзнание сякаш заличава собствените си брего-ве, загубил е основното си направление и цел, наводнява низините, изолира височините и ги откъсва една от друга без всякаква друга цел, освен да разхищава собствения си вътрешен заряд. Известно удълбочаване на канала като че е желателно.
Пред нас другите пътници, Джон Съдърленд и жена му Силвия, са спрели на крайпътната излетна площадка. Време е да се поразтъпчем. Докато спирам машината си до тях, Силвия сваля каската и разтръсква косите си, а Джон вдига своето „БМВ“ на стойката. Не говорим нищо. Били сме заедно на толкова много пътешествия, че с един поглед разбираме какво е настроението на всеки един. В момента сме просто спокойни наблюдатели.
Пейките за излетници са пусти в тоя утринен час. Цялото място е само за нас. Джон минава през тревата до една чугунена помпа и започва да помпа вода, за да пие. Крис бавно крачи под няколко дървета отвъд тревясалата могилка към малко поточе. Аз просто гледам.
След малко Силвия сяда на дървената пейка и изпружва крака, вдига ги — ту единия, ту другия, — без да поглежда нагоре. Продължителното мълчание за нея означава униние и аз споменавам това. Тя вдига поглед и отново го свежда.
— Мисля си за всички ония хора в колите, дето идваха насреща ни — казва тя. — Първият изглеждаше така тъжен. А после следващият имаше точно същия вид, и после следващият, следващият, всички бяха еднакви.
— Те просто отиваха на работа.
Тя схваща точно, а и тук нямаше нищо необикновено.
— Нали разбираш, работа — повтарям. — Понеделник сутрин. Полузаспали. Кой отива на работа в понеделник сутрин с усмивка?
— Просто защото изглеждаха така отнесени — казва тя. — Като да бяха всичките мъртви. Като погребално шествие — после отпуска и двата крака и остава така.
Разбирам какво иска да каже, но логически то не издържа. Човек работи, за да живее, и точно това правят те.
— Наблюдавах блатата — казвам. След малко тя поглежда към мен:
— Какво видя?
— Имаше цяло ято червенокрили косове. Вдигнаха се внезапно, когато минахме край тях.
— О!
— Зарадвах се, че ги видях отново. Те свързват нещата, мислите и останалото. Нали разбираш?
Тя мисли известно време, после се усмихва, застанала на тъмнозеления фон на дърветата. Разбира оня особен език, който няма нищо общо с произнесените думи. Дъщеря.
— Да — казва. — Красиви са.
— Гледай да ги забележиш.
— Добре.
Джон се появява и преглежда снаряжението на мотоциклета. Оправя няколко въжета, после вдига седалката и започва да рови в кутията под нея. Изважда няколко неща на земята.
— Ако някога ти потрябва въже, не се колебай да ми поискаш — казва. — Господи, мисля, че имам тука около пет пъти повече, отколкото ми е нужно.
— Засега не искам — отвръщам аз.
— Ами кибрит? — казва той, като продължава да рови. — Лосион против слънце, гребени, връзки за обувки… връзки за обувки? За какво са ни тия връзки?
— Хайде да не започваме — отговаря Силвия. Гледат се безизразно и после прехвърлят погледи върху мен.
— Връзка за обувки може да се скъса по всяко време — казвам аз тържествено. Те се усмихват, но не един на друг.
Скоро се появява Крис и става време да тръгваме. Докато той се приготвя и се качва, те потеглят и Силвия маха с ръка. Отново сме на пътя и аз наблюдавам как се отдалечават.
Вдъхновение за шъто̀куа, заради което правим това пътешествие, получих от тях двамата преди много месеци и може би, макар да не съм сигурен в това, то е свързано с някакво подмолно неразбирателство помежду им.
Неразбирателството, предполагам, е нещо съвсем обикновено за всеки брак, но в техния случай изглежда по-трагично. Поне за мен.
Не е несъвместимост на характери. Друго нещо е. За което никой от двамата не може да бъде винен, но за което никой от двамата няма изход и за което не съм убеден, че и аз виждам някакво разрешение. Само идеи.
Идеите се породиха от нещо, приличащо на дребно разногласие в мненията ни с Джон по незначителен въпрос — доколко човек трябва да поддържа собствения си мотоциклет. Според мен естественото и нормалното е да използувам малките комплекти инструменти и диплянките с упътвания, които се дават с всяка малка машина, и да си регулирам клапаните и запалването. Джон се опъва. Той предпочита с тия неща да се заеме опитен механик, та да бъдат направени както трябва. Никое от двете становища не е необичайно и това нищожно разногласие нямаше да вземе такива размери, ако не карахме толкова време заедно и не седяхме така често в крайпътни ханчета с бира в ръка и не разговаряхме за каквото ни дойде наум. А наум обикновено идва онова, за което сме си мислили през този половин час или четиридесет и пет минути, откак сме разговаряли последния път. Когато става дума за пътища или времето, или стари спомени, или каквото пише във вестниците, разговорът почва да тече приятно от само себе си. Но ако съм си мислел за работата на машината и стане дума за това, направо спира да тече. Замира. Настъпва мълчание. Също както ако двама стари приятели, католик и протестант, си седят и пият бира, радват се на живота и по някакъв начин се повдигне въпросът за противозачатъчните средства. Ледено смълчаване.
И естествено, да забележиш подобно нещо, е като да си усетил, че имаш зъб с паднала пломба. Не можеш да отминеш току-тъй. Трябва да си завреш езика в дупката, да опипаш наоколо, да го побутнеш, да го обмислиш не защото ти е приятно, а защото ти е влязло в главата и не ти излиза от ума. И колкото повече проучвам и човъркам, толкова повече се дразни той и това естествено ме кара да искам да проучвам и човъркам още повече. Не нарочно за да го дразня, а защото раздразнението ми се струва симптом на нещо по-дълбоко, нещо под повърхността, което не може да се види веднага.
Когато се говори за контрол на раждаемостта, онова, което блокира и замразява нещата, е, че не се обсъжда въпросът дали ще има повече или по-малко бебета. Той е само на повърхността. Под нея има верски конфликт. Вярата в емпиричното социално планиране срещу вярата в божествената власт според тълкуването на католическото учение. Можете да доказвате практичността на планирането на раждаемостта, докато ви омръзне да се слушате, но няма да стигнете доникъде, защото вашият противник не приема предпоставката, че едно социално улеснение само по себе си е добро. Доброто за него има други източници, които той цени колкото (или дори повече от) обществената изгода.
Същото е и с Джон. Бих могъл да му проповядвам практическата стойност и ползата от поддържането на мотоциклет, докато прегракна, но това изобщо няма да проникне до съзнанието му. След две изречения по въпроса погледът му става стъклен и той променя темата или просто започва да гледа настрани. Не иска и да чуе за това.
По този въпрос Силвия го поддържа напълно. Тя всъщност е дори по-категорична.
— Това е цял друг свят — казва тя, когато е настроена да бъде тактична. — Като карантия — когато не е така настроена.
Те държат да не го разбират. Да не чуват за него. И колкото повече се мъча да разбера кое кара мен да харесвам техническата работа, а тях да я мразят, толкова повече истината ми се изплъзва. Основната причина за това отначало нищожно различие като че се крие много надълбоко.
Некадърност от тяхна страна се изключва веднага. И двамата са достатъчно умни. Всеки от тях би могъл да се научи да регулира клапаните на мотоциклет за час и половина, стига да насочи към това ума и енергията си, а спестените пари, грижи и време ще ги възнаградят многократно за положеното усилие. И те са наясно с това. А може и да не са. Не знам. Никога не им задавам този въпрос. По-добре е да си я караме така.
Но си спомням как веднъж, пред някакъв бар в Севидж, щата Минесота, в един действително зноен ден, за малко щях да избухна. Постояхме в бара около час, излязохме, а машините така горещи, че човек едва може да седне на тях. Аз съм запалил и съм готов за тръгване и ето ти го Джон рита като луд механичния стартер. Усещам миризма на бензин, сякаш сме до петролна рафинерия, и му го казвам, като смятам, че това е достатъчно, за да разбере, че машината му е задавена.
— Ъ-хъ, и аз го усещам — отвръща той и продължава да рита. И рита, и рита, и рита, и рита, и аз не знам какво още да кажа. Най-накрая съвсем не може вече да си поеме дъх, пот се стича по цялото му лице и повече не може да рита, и аз му предлагам да извади свещите, да ги изсуши и да продуха цилиндрите, докато ние се върнем за по още една бира.
О, Боже мой, не! Той не искал да се разправя с цялата тази работа.
— С цялата коя работа?
— Ами да вадя инструментите и всичко останало. Няма никаква причина да не се запали. Това е чисто нова машина и аз следвам указанията дума по дума. Ето, изтеглил съм смукача докрай, както искат те.
— Смукача докрай!
— Така пише в упътването.
— Това се отнася за студен двигател!
— Добре де, бяхме вътре най-малко половин час — вика той. Това като че ме успокоява малко.
— Днес е горещ ден, Джон — казвам. — А на двигателя му трябва по-дълго време да изстине даже и при мраз.
Той се чеше по главата:
— Добре де, а защо не го пишат в упътването? — Прибира смукача и при втория удар пали. — Изглежда, това е било — казва зарадвано.
И още на следния ден, докато бяхме близо до тази област, се повтаря същото. Тоя път бях решил дума да не продумам и когато жена ми ме кара да ида да му помогна, поклащам глава. Казвам й, че докато той не види, че вече няма накъде, ще отхвърля помощта ми. Така че отиваме да седнем на сянка и да чакаме.
Забелязвам, че е свръхлюбезен със Силвия, докато рита, което означава, че е бесен, а тя го наблюдава с изписано на лицето „майната ти!“. Само един въпрос да зададе, и аз съм при него за секунда, за да поставя диагнозата, но той не го прави. Минават към петнадесет минути, докато запали.
По-късно пак пием бира край езерото Минетонка и всички около масата говорим, а той мълчи и виждам как нервите му са изпънати като струни. След всичкото време, дето мина. Навярно за да се отпусне, казва:
— Знаеш ли… когато не ще да запали като тоя път, просто… превръщам се в звяр отвътре. Хваща ме параноя. — Това като че го успокоява и той продължава: — Имаха само този единствен мотоциклет, разбираш ли? Тая бричка. Не знаеха какво да го правят, дали да го върнат обратно на фабриката или да го продадат като старо желязо, или какво… и тогава, в последния момент, ме виждат да идвам. С хиляда и осемстотин долара в джоба. И разбраха, че проблемът им се урежда.
С монотонен глас повтарям пледоарията си за регулирането и той прави сериозен опит да слуша. Понякога наистина опитва сериозно. Но преградата се спуска отново, той отива до бара да вземе по още едно за всички и въпросът приключва.
Не е инат, не е тесногръд, не е мързелив, не е глупав. Просто няма лесно обяснение. Така че въпросът си остава висящ, някаква загадка, от чието разгадаване човек се отказва, защото просто няма смисъл да се въртиш и въртиш, и въртиш наоколо и да търсиш отговор, който не е там.
Хрумна ми, че може би аз имам неправилно мнение по въпроса, но се освободих и от тая мисъл. Повечето моторизирани пътешественици умеят да регулират машините си. Собствениците на автомобили обикновено не пипат двигателите, но всеки град, независимо от големината си, има гараж със скъпи крикове, специални инструменти и диагностична апаратура, които са достъпни за средния собственик. Освен това автомобилният двигател е по-сложен и по-трудно достъпен от мотоциклетния, така че тяхното поведение има известно оправдание. Но за мотоциклета на Джон — „БМВ Р-60“ — мога да се обзаложа, че няма да се намери техник оттук до Солт лейк сити. Ако му прегорят чукчето и наковалнята или свещите, свършено е с него. Знам, че няма резервни чукче и наковалня. Той дори не знае какво представляват. Ако му се случи това в западната част на Южна Дакота или Монтана, не знам какво ще прави. Може би ще продаде машината на индианците. В момента знам какво му е. С всички сили се стреми да отбягва всяка мисъл по въпроса. Беемвето е прочуто с това, че не създава грижи на път, и той на това разчита.
Бих могъл да мисля, че това е просто едно тяхно особено отношение към мотоциклетите, но по-късно открих, че то се отнася и за други неща… Докато една сутрин в кухнята им ги чаках да тръгнем, забелязах, че кранът на чешмата капе. Спомних си, че капеше и последния път, когато бях тук, и че всъщност откак го помня, все си е капел. Споменах това и Джон каза, че се опитвал да го поправи, като смени уплътнителната шайбичка, но не станало. Това бе всичко, което каза. Предполагаше се, че въпросът е изчерпан. Ако се опиташ да поправиш един кран и от поправката ти не излезе нищо, значи просто ти е писано да живееш с капещ кран.
Това ме накара да се запитам в Себе си дали не ги дразни вечното „кап-кап-кап“ седмица след седмица, година след година, но не можах да забележа у тях никакво раздразнение или безпокойство, затова реших, че те просто не се дразнят от неща като течащи кранове. Някои хора не се дразнят.
Какво промени това заключение, не си спомням… някаква интуиция, някакво прозрение един ден, може би бе някаква неуловима промяна в настроението на Силвия всеки път, когато капането ставаше особено силно, а тя се опитваше да води разговор. Има много тих глас. А веднъж, когато се опитваше да надвика капането, децата влязоха, прекъснаха я и тя им се ядоса. Изглежда, гневът й срещу децата нямаше да бъде чак толкова голям, ако кранът не бе капал, докато тя се опитваше да говори. Комбинацията от капането и шумните деца я накара да избухне. Онова, което ме порази тогава, бе, че тя не винеше крана и че не го винеше съзнателно. И дума не можеше да става, че не обръща внимание на този кран! Тя потискаше яда си срещу този кран и този проклет капещ кран просто щеше да я довърши! Но поради някаква причина не можеше да приеме важността на това обстоятелство.
Защо да потиска яда си срещу капещ кран? Чудех се.
После свързах това с мотоциклетното поддържане, една от ония сигнални лампички светна в главата ми и си помислих: „А-ха!“
Не става дума нито за поддържането на мотоциклет, нито за крана. Те не могат да понасят техниката като цяло. И тогава най-различни неща започнаха да се наместват, та разбрах, че именно това е истината. Защо Силвия се дразнеше, когато един приятел казваше, че програмирането с компютър е „творчество“? Защо всичките им скици, рисунки и фотографии нямат нищо техническо? Естествено, че няма да избухне заради тоя кран, помислих си аз. Човек винаги сдържа моментния си гняв срещу нещо, което мрази дълбоко и завинаги. Естествено, че Джон въздиша всеки път, когато се повдигне въпросът за поправка на мотоциклети, дори когато е очевидно, че той страда от това. Това е техника. Естествено, та това е очевидно. Толкова е просто, след като го разбереш. Да избягат от техниката вън сред природата, на чист въздух и слънце, това на първо място е причината да се качат на мотоциклет. Това, че ги занимавам с техника по време и на място, когато смятат, че най-после са се отървали от нея, просто попарва страхотно и двамата. Ето защо разговорът винаги секва и замръзва, когато се засегне този въпрос.
Съвпадат и други неща. Понякога те говорят с възможно най-малко на брой измъчени думи за „това“ или за „всичко това“, както например в изречението: „Просто няма спасение от това.“ И ако попитам: „От кое?“, отговорът може да бъде: „Цялата тая работа“ или „Всичко, както си е устроено“, или дори: „Системата“. Веднъж Силвия каза, сякаш се извиняваше: „Да, но ти знаеш как да се справиш с това.“ От което тогава така се възгордях, че ми беше неудобно да попитам кое „това“ и така си останах донякъде в неведение. Мислех си, че е нещо по-загадъчно от техниката. Но сега разбирам, че „това“ е било главно, ако не изцяло, техниката. Но така пак не съм точен. „Това“ е някаква сила, породена от техниката, нещо неопределено, но безчовечно, механично, безжизнено, сляпо чудовище, смъртоносна сила. Нещо омразно, от което бягат, но знаят, че не могат да се измъкнат. Тук пресилвам, но за това именно става дума. Само че не трябва да се изказва така категорично и дефинитивно. Някъде съществуват хора, които разбират нещата и ги движат, но това са технократи, те говорят на нечовешки език, когато описват с какво се занимават. Това са все части от и взаимоотношения между нечувани неща, които никога не означават нещо смислено, независимо колко често човек слуша за тях. И техните предмети, тяхното чудовище продължава да поглъща земя и да им замърсява въздуха и езерата и няма начин да отвърнеш на удара с удар, и едва ли има как да избягаш.
До подобно отношение не е трудно да се стигне. Човек минава през промишлен район на голям град и ето я и нея — техниката. Високи огради с бодлива тел, заключени порти, надписи „Влизането забранено“, а отвъд, през опушения въздух, грозни странни форми от метал и тухли, чието предназначение е неизвестно и чиито господари никога няма да съзреш. За какво служат — не знаеш, защо са там — няма кой да ти каже и можеш само да се почувствуваш отчужден и отблъснат, попаднал там, където не ти е мястото. Оня, който притежава и разбира тия неща, не те иска наоколо. Цялата тая техника по някакъв начин те е превърнала в чужденец за собствената ти земя. Самата й форма и външност, и тайнственост казват: „Махай се.“ Знаеш, че някъде има обяснение за всичко това и че от дейността му несъмнено има полза по някакъв непряк начин, но не това е, което човек вижда. Това, което се вижда, са табелите „Вход забранен“, „Не влизай!“ и нищо, което да служи на хората, а мънички хора, като мравки, които прислужват на тези странни неразбираеми форми. И си мислиш: дори да бях част от това, дори да не бях чужденец, щях да съм просто още една мравка, слугуваща на формите. И така, крайното чувство е враждебно и си мисля, че в последна сметка това е причината за иначе необяснимото отношение на Джон и Силвия. Всичко, което се отнася до клапани, валове и гаечни ключове, е част от онзи обезчовечен свят, а те предпочитат да не мислят за него. Не желаят да се занимават с него.
Ако е така, те не са единствените. Няма съмнение, че следват естествените си наклонности и не подражават на когото и да било. Но и много други следват естествените си наклонности и не се опитват да подражават на когото и да било, а естествените наклонности на твърде много хора си приличат в това отношение, така че, ако човек ги разглежда цялостно, както правят журналистите, ще получи илюзия за масово движение, едно масово движение срещу техниката, направо политическо, ляво течение, надигащо се комай от нищото, което заявява: „Спрете техниката! Преместете си я някъде! Махнете я оттук!“ Все още го удържа една тъничка паяжинна логика, според която без фабрики няма работа и жизнено равнище. Но има човешки сили, по-мощни от логиката. Те винаги са съществували и ако станат достатъчно силни в своята омраза към техниката, тази паяжина може да се скъса.
Клишета и стереотипи като „битник“ или „хипи“ са били въвеждани за настроени против техниката и системата хора и ще продължават да се въвеждат. Но човек не може да превърне индивидите в човешка маса просто като изкове един обобщаващ термин. Джон и Силвия не са хора от масата, както не са и повечето от останалите, тръгнали по техния път. Изглежда, че те въстават именно срещу това — да бъдат хора от масата. Смятат, че техниката има много общо със силите, които се опитват да ги превърнат в хора от масата, и това не им харесва. Засега става дума само за пасивна съпротива, бягство в извънградските местности, когато това е възможно, и други такива неща, но не е казано, че съпротивата трябва винаги да бъде пасивна.
Аз не съм съгласен с тях по въпроса за поддържането на мотоциклет, но не защото не проявявам съчувствие към отношението им към техниката. Просто си мисля, че бягството им от техниката и омразата към нея е пораженство. Буда, божеството, се чувствува така удобно в интегралните схеми на електронноизчислителната машина или скоростните предавки на мотоциклета, както и на върха на планината или в листенцата на някое цвете. Да мислиш другояче, значи да унизиш Буда, сиреч да унизиш себе си. Това е, за което искам да говоря в тази шъто̀куа.
Вече сме вън от мочурищата, но въздухът е все още така влажен, че може да се гледа нагоре, право в жълтия кръг на слънцето, сякаш небето е забулено в мъгла или смог. Но вече сме в покритите със зеленина области, фермерските къщи са чисти, бели и свежи. И няма мъгла, нито смог.
Пътят се вие и вие… спираме да починем или да хапнем, разменяме по няколко думи и продължаваме в дългото пътешествие. Започващата следобедна умора уталожва възбудата от първия ден и ние се движим равномерно, нито бързо, нито бавно.
Вее страничен югозападен вятър и мотоциклетът сякаш от само себе си се накланя срещу поривите му, за да им противодействува. Напоследък имам някакво особено усещане, страх от нещо, като че на този път някой ни наблюдава или следи. Но напред няма и едничка кола, а в огледалото са само Джон и Силвия — доста назад.
Още не сме стигнали Дакотите, но обширните поля показват, че сме ги доближили. Някои са посинели от цветовете на лена, които се люлеят в дълги вълни като повърхност на океан. Хълмовете са станали възвишения и сега господствуват над всичко останало освен небето, което изглежда по-обширно, фермерските постройки в далечината са така малки, че едва ги виждаме. Гледката започва да става по-просторна.
Няма място или точно определена линия, където да свършват Централните равнини и да започват Великите равнини. Има една постепенна промяна, която схващаш неочаквано, изведнъж, сякаш излизаш от пристанище, където вълничките са бръчкали безредно морската повърхност, после забелязваш, че те са започнали да се издуват нависоко, обръщаш се и не виждаш вече суша. Тук има по-малко растителност и изведнъж разбирам, че дърветата тук вече не са саморасли. Те са донесени и засадени тук около къщите и в редове между нивите, за да спират вятъра. А там, където не са били засадени, липсват храсталаци и филизи — само трева, понякога смесена с диви цветя и бурени, но най-често трева. Това е вече царството на тревите. Ние сме в прерията.
Имам чувството, че никой от нас не си дава напълно сметка какво ще представляват четири юлски дни в тази прерия. Спомените за пътуванията с кола са свързани винаги с равнина и огромна пустош, докъдето ти стига погледът, страхотно еднообразие и отегчение, докато караш час след час, без да стигаш доникъде, като се чудиш колко ли ще продължи все така без един-единствен завой по пътя, без никаква промяна в терена чак до самия хоризонт.
Джон се безпокоеше, че Силвия трудно би изтърпяла такова пътуване и смяташе да я накара да отлети до Билингз, щат Монтана, но тя и аз го разубедихме. Аз изтъкнах, че физическите неудобства имат значение само ако настроението не е в ред. Тогава се хващаш за всяко нещо, което ти причинява неудобство, и казваш, че то е причината. Но ако настроението е добро, тогава физическото неудобство не е кой знае какво. А като си мислех за настроенията и чувствата на Силвия, не можех да си представя, че ще вземе да се оплаква.
Освен това да пристигнеш в Скалистите планини със самолет, означава да ги видиш по един начин — като красива гледка. Но да пристигнеш след дни на трудно пътуване през прерията, значи да ги видиш иначе — като цел, като обетована земя. Ако Джон, аз и Крис пристигнехме с това чувство, а Силвия дойдеше, видяла ги като „прелестни“ и „красиви“, помежду ни би имало повече разногласия, отколкото щяха да ни причинят жегата и еднообразието на Дакотите. От друга страна, аз обичам да разговарям с нея, а трябва да мисля и за себе си.
В себе си, когато гледам тези поля, аз й казвам: „Виждаш ли?… Виждаш ли?“ и мисля, че вижда. След това се надявам, че в тая прерия ще види и усети нещо, за което съм се отказал да говоря на други. Нещо, което съществува тук, защото всичко останало не съществува, а то може да се забележи, защото другите неща ги няма. Понякога тя изглежда така потисната от еднообразието и отегчителността на градския си живот, че си мислех: може би в тая безкрайна трева и вятър ще види нещо, което понякога идва, след като сме се примирили с еднообразието и отегчението. То е тук, но не мога да му намеря название.
А сега на хоризонта виждам друго нещо, което не мисля, че другите забелязват. Далеч на югозапад — това може да се види само от върха на този хълм — небето завършва с тъмна ивица. Наближава буря. Може би това ме е безпокояло. Прогонвал съм го нарочно от съзнанието си, но през цялото време съм знаел, че при тази влажност и вятър то е повече от вероятно. Твърде зле като за първи ден, но, както казах по-горе, върху мотоциклет човек не просто наблюдава картината, а е в нея и бурите съвсем определено са нейна част.
Ако са просто гръмоносни облаци или разкъсани маси, човек може да опита да ги заобиколи. Но не са. Тази дълга тъмна ивица без никакви перести облаци отпред е студен фронт. Студените фронтове предвещават истинска буря, а когато идват откъм югозапад — особено силна буря, често дори ураган. Когато идват, най-добре е просто да се скриеш в миша дупка и да ги оставиш да си отминат. Не траят дълго, а прохладният въздух след тях прави пътуването приятно.
Топлите фронтове са най-лоши. Те могат да траят с дни. Спомням си, бяхме с Крис на пътешествие в Канада преди няколко години, преминахме около 130 мили и попаднахме в топъл фронт, за който забелязахме множество предзнаменования, но не ги разбрахме. Цялото преживяване бе някак си глупаво и мрачно.
Бяхме с малък мотоциклет с шест и половина конски сили, доста претоварен с багаж и доста облекчен откъм здрав разум. Машината можеше да развие най-много четиридесет и пет мили в час при умерен насрещен вятър. Не беше мотоциклет за пътешествия. Стигнахме до голямо езеро в Норт Уудс първата вечер и нощувахме в палатка под дъждовна буря, която продължи до сутринта. Забравих да изкопая канавка около палатката и към два през нощта воден поток проникна вътре, като намокри и двата спални чувала. На сутринта бяхме наквасени, потиснати и недоспали, но си помислих, че ако просто продължим пътуването, дъждът след известно време ще спре. Нямахме тоя късмет. Към десет часа небето бе така притъмняло, че всички коли караха на фарове. И тогава стана каквото стана.
Облекли бяхме онези пончо, които ни служиха за палатка през нощта. Сега те се разпъваха като платна и намаляваха скоростта ни до тридесет мили в час при пълна газ. Водата върху шосето стана два инча дълбока. Гръмотевици избухваха навсякъде около нас. Спомням си лицето на някаква жена как ни гледа изненадано от прозореца на една кола — чудеше се какъв дявол търсехме с мотоциклет в такова време. Сигурен съм, че не бих могъл да й кажа.
Мотоциклетът намали до двадесет и пет, после до двадесет. След това започна да прекъсва, да кашля, пука и трещи, докато, едва пълзящи с пет-шест мили в час, намерихме някаква стара смотана бензиностанция край едно сечище и спряхме.
По това време, като Джон, не си бях дал труда да науча нещо за поддържането на мотоциклет. Спомням си, че с пончото над главата — за да не вали върху резервоара — разклатих мотоциклета между краката си. Стори ми се, че вътре се разплиска бензин. Прегледах свещите, прегледах чукчето и наковалнята, прегледах карбуратора и ритах стартера, докато се изтощих.
Влязохме в бензиностанцията, която бе комбинирана с бирария и ресторант, и ядохме прегорял стейк. После излязох и опитах отново. Крис непрекъснато ми задаваше въпроси, които започнаха да ме дразнят, защото той не разбираше сериозността на положението. Накрая проумях, че е безсмислено, отказах се и ядът ми към него премина. Обясних му колкото може по-внимателно, че всичко свърши. През тази отпуска нямаше да ходим никъде с мотоциклет. Крис предлагаше да предприемем нещо, като да проверя бензина, което бях сторил, или да намерим механик. Но такива нямаше. Само отсечени борове, храсти и дъжд.
Седях с него в тревата край пътя, победен, вторачен в дърветата и храсталака. Отговарях търпеливо на всички въпроси на Крис и с течение на времето те ставаха все по-малко и по-малко. И тогава Крис най-после разбра, че пътешествието ни с мотоциклет наистина е приключило и започна да плаче. Беше на осем години, струва ми се.
Върнахме се на стоп до нашия град, наехме ремарке, закачихме го към колата, после се върнахме за мотоциклета, натоварихме го и го довлякохме до града, а после започнахме всичко отначало с кола. Но не беше същото. И не ни беше кой знае колко забавно.
Две седмици след края на отпуската една вечер след работа свалих карбуратора, за да разбера къде е повредата, но не можах да открия нищо. За да го почистя от мръсотията, преди да го върна на мястото, отворих кранчето на резервоара за малко бензин. Нищо не изтече. В резервоара нямаше бензин. Не можех да повярвам на очите си. И сега едва го вярвам.
Стотици пъти ми се е искало да се ритна за тая глупост и не вярвам някога най-после да я преглътна. Очевидно онова, което бях чул да се плиска, е бил бензинът в резервната секция, която изобщо не бях включвал. Не бях проверил внимателно, защото предварително бях решил, че повредата на двигателя е причинена от дъжда. Тогава не разбирах колко са глупави подобни прибързани предположения. Сега сме с мотоциклет с двадесет и осем конски сили и се отнасям много сериозно към поддържането му.
Изведнъж Джон ме задмина с насочена надолу длан — сигнал за спиране. Намаляваме и търсим място да спрем на чакълестия банкет. Ръбът на бетонната настилка е остър, а чакълът е рохкав и аз хич не съм във възторг от тази маневра.
Крис пита:
— Защо спираме?
— Мисля, че пропуснахме пътя, по който трябваше да завием — каза Джон.
Поглеждам назад и не виждам нищо.
— Не забелязах никакъв знак — казвам.
Джон клати глава:
— Голям беше като врата на хамбар.
— Наистина ли?
И той, и Силвия кимат.
Той се надвесва, гледа в картата ми и сочи къде е било кръстовището и после друго кръстовище с автомагистрала пред нас.
— Вече сме я пресичали тая автомагистрала — казва. Виждам, че е прав. Неудобно положение.
— Да се връщаме ли или да продължаваме? — питам.
Той мисли.
— Ами струва ми се, че няма причини да се връщаме. Както и да е. Нека продължим. Ще стигнем там, така или иначе.
Сега, като се мъкна подире им, си мисля: защо трябва да ги върша такива? Едва успях да забележа автомагистралата. А току-що забравих да им кажа за бурята. Нещата започват да стават малко обезпокоителни.
Масата буреносни облаци сега е по-голяма, но всъщност не напредва така бързо, както аз си мислех. Това не е много добре. Когато идват бързо, те и си отиват бързо. Когато идват бавно като сега, могат да те задържат доста време.
Свалям една ръкавица със зъби, посягам надолу и пипам страничния алуминиев капак на двигателя. Температурата е добра. Твърде горещо, за да задържа там ръката си, и не дотолкова, че да я изгоря. Тук всичко е наред.
При двигателя с въздушно охлаждане като този прегряването може да предизвика блокиране. Тази машина е имала само едно… всъщност три такива. Аз я проверявам от време на време, както бих преглеждал пациент, прекарал инфаркт, макар и да изглежда излекуван.
При блокиране буталата се разширяват от прекомерната топлина, стават твърде големи за стените на цилиндрите, задират в тях, понякога сякаш се заваряват, и блокират задното колело, като целият мотоциклет поднася. Когато блокира първия път, главата ми политна към предното колело, а спътникът почти ми се качи отгоре. При скорост около тридесет мили в час буталата се раздвижиха и машината заработи, но аз излязох от пътя и спрях, за да видя каква е повредата. Единственото, което се сети да каже спътникът ми, бе:
— Защо го направи?
Свих рамене, объркан бях колкото него, стоях си там покрай профучаващите коли и просто гледах. Двигателят бе така загрял, че въздухът над него трептеше, а ние усещахме излъчваната топлина. Когато го допрях с влажен пръст, зацвърча като нагорещена ютия и се прибрахме вкъщи бавно, с нов шум — едно чукане, което означаваше, че буталата вече не прилягат плътно и е необходим сериозен ремонт.
Закарах машината в сервиз, защото смятах, че няма смисъл аз да се заемам с нея, да изучавам всички сложни подробности, може би да поръчвам части и специални инструменти и изобщо цялото това губивреме, когато бих могъл да намеря някой, който да свърши работата по-бързо — горе-долу както би постъпил Джон.
Сервизът представляваше нещо по-различно от тия, дето бях виждал. Механиците, които едно време изглеждаха до един като ветерани, сега приличаха на деца. Едно радио свиреше с пълна сила, а те се кълчеха наоколо, говореха си и сякаш не ме забелязваха. Когато един от тях най-накрая се приближи, едва чу шума от буталата и каза: „О, да. Клапаните.“
Клапани? Тогава трябваше да разбера какво предстои.
След две седмици им платих сметката от 140 долара, внимателно карах мотоциклета на различни ниски скорости, за да го разработя, и след хиляда мили го пуснах на пълни обороти. При около 75 мили в час той блокира отново и отпусна при тридесет — същото както преди. Когато им го закарах обратно, те ме обвиниха, че не съм го разработил правилно, но след много препирни се съгласиха да го погледнат. Ремонтираха го отново и този път сами излязоха да го изпитат на висока скорост.
Сега им блокира на тях.
При третия ремонт два месеца по-късно те смениха цилиндрите, поставиха по-големи жигльори за главното дозиращо устройство на карбуратора, увеличиха временно на запалването, та да загрява колкото е възможно по-малко, и ми казаха: „Не го карайте бързо.“
Потънал бе в мръсотия и не иска да запали. Видях, че кабелите на свещите са откачени, съединих ги, запалих и сега действително се разнесе чукане на клапаните. Не ги бяха регулирали. Казах за това и момчето дойде е френски ключ, нагласен за друг размер гайки, и набързо съсипа двата алуминиеви капака на клапаните.
— Дано имаме такива в склада — каза.
Кимнах.
Донесе чук и секач и започна да отделя капаците с удари. Секачът проби единия алуминиев капак и видях как го забива право в главата на двигателя. При следващия удар изобщо не улучи длетото, удари главата с чука, като отчупи части от две охладителни ребра.
— Моля ви, спрете — казах любезно е чувството, че това е някакъв кошмар. — Дайте ми само два нови капака и ще си го взема в това състояние.
Излязох оттам колкото можех по-бързо, с чукащи клапани, пробити капаци, мръсен двигател и по пътя усетих ненормални вибрации при скорост над двадесет. Спрях до тротоара и открих, че два от четирите окачващи болта на двигателя липсваха, а на третия нямаше гайка. Целият двигател висеше само на едни болт. Регулиращият болт на ангренажната верига също липсваше, което означаваше, че, така или иначе, е безнадеждно да се опитвам да регулирам клапаните. Кошмар.
Мисълта Джон да повери своето „БМВ“ в ръцете на някой от тия хора е нещо, което не съм обсъждал с него. А може би трябва.
Открих причината за блокиранията след няколко седмици, докато чаках да се случи отново. Това бе шайба колкото монета от двадесет и пет цента, заклещена в маслопровода, която не позволяваше на маслото да достига главата при високи скорости.
Въпросът „Защо?“ ме мъчи непрекъснато и се превърна в основна причина да поискам да проведа тази шъто̀куа. Защо претупаха така работата? Това не бяха хора, бягащи от техниката като Джон и Силвия. Това бяха самите техници. Захванаха се за една работа и я свършиха като шимпанзета. Нямаше никакво лично отношение. Нямаше никаква видима причина. И аз се опитах да си припомня онази работилница, това кошмарно място, опитах се да си припомня нещо, което би могло да бъде причината.
Радиото бе една нишка. Човек не може действително да мисли сериозно за работата си и в същото време да слуша радио. Може би не смятаха, че работата им има нещо общо с мисълта — просто въртене на гаечни ключове. По-приятно е, ако можеш да си въртиш ключовете, докато слушаш радио.
Привързаността им бе друга нишка. В бързината си просто разхвърляха нещата наоколо, без да гледат къде. Повече пари се печелят така — ако човек не се сети, че всъщност отива повече време или пък работата е по-лоша.
Но най-сериозната нишка, струва ми се, бяха израженията им. Трудно е да се опишат. Добродушни, приветливи, сговорчиви — и незаинтересовани. Бяха като наблюдатели. Човек имаше чувството, че са попаднали там случайно и някой им е дал по един ключ. Те не принадлежаха на професията си. Нищо в тях не казваше: „Аз съм механик.“ В пет часа следобед или някъде там осемте им часа свършват и човек е сигурен, че прекъсват работа и повече не се сещат за нея. Те вече се опитваха да не мислят за работата си дори и когато я вършат. По свой собствен начин постигаха същото като Джон и Силвия — да живеят с техниката, без всъщност да имат нещо общо с нея. Или по-точно имаха нещо общо, но личността им не участвуваше. Отдалечени, безразлични, заети бяха с работата си, но не мислеха за нея.
Не само че тези механици не намериха заклещената шайбичка, но очевидно именно механик я е бил заклещил, като е сглобявал неправилно страничния капак. Спомних си, че на предишния собственик някакъв механик бил казал, че капакът се поставя трудно. Ясно. Заводският наръчник предупреждава за това, но и оня техник е бързал като останалите или пък малко го е било грижа.
По време на работата си мислех за същата липса на заинтересованост в наръчниците за електронноизчислителни машини, които редактирах. С писане и редактиране на технически наръчници си изкарвах хляба през останалите единадесет месеца от годината и затова знам, че са пълни с грешки, неясноти, пропуски и така заплетена информация, че човек трябва да ги чете по пет-шест пъти, за да разбере нещо. Но това, което за пръв път ми дойде наум, бе приликата на тези наръчници със зрителското отношение, което забелязах в работилницата. Това бяха наблюдателски наръчници. Такова качество просто им бе вградено. Всеки ред съдържаше мисълта, че „това е машината, изолирана във времето и пространството от всичко останало във вселената. Тя не е свързана с теб, ти не си свързан с нея освен със задължението да превключваш определени прекъсвачи, да поддържаш напрежението, да внимаваш да не закъсаш…“ и т.н. Това е. В отношението си към машината механиците не се различаваха от отношението на наръчника към машината или от отношението, което имах аз, когато закарах мотоциклета там. Всички ние бяхме наблюдатели. И тогава ми хрумна, че няма наръчник, който действително да е посветен на поддържането на мотоциклет, на най-важната негова страна. Да те е грижа за онова, което вършиш, се смята или за неважно, или за подразбиращо се от само себе си.
Мисля, че при това пътуване ще трябва да разгледаме тоя въпрос, да го проучим малко, да разберем дали в странното разделяне на това, което човек е, от онова, което върши, няма да открием някакъв отговор на въпроса какво по дяволите е сбъркано в този XX век. Не искам да прибързвам. Прибързването също е част от убийствения манталитет на XX век. Щом искаш да прибързаш в нещо, това значи, че то вече не те интересува и искаш да преминеш към други неща. Искам да го обмисля бавно, но внимателно и задълбочено, със същото отношение, което, спомням си, беше налице малко преди да намеря онази заклещена шайба. Именно това Отношение го намери, не нещо друго.
Изведнъж забелязвам, че земята се е проснала в евклидова равнина. Нито хълм, нито бабуна, докъдето стига погледът. Това означава, че сме навлезли в долината на Червената река. Скоро ще достигнем Дакотите.
Докато излезем от долината на Червената река, буреносните облаци са навсякъде и почти над нас.
Джон и аз обсъдихме положението в Брекънридж и решихме да продължаваме, докато бъдем принудени да спрем.
Няма да чакаме дълго. Слънцето се е скрило, духа студен вятър и стена с различни оттенъци на сивото се надига застрашително около нас.
Изглежда огромна, съкрушителна. И прерията е огромна, но огромността на надвисналата над нея зловеща сива маса плаши. Сега пътуваме оставени на милостта й. Къде и кога ще започне, не зависи от нас. Можем само да наблюдаваме как идва все по-близо и по-близо.
Там, където най-тъмносивото се слива със земята, преди малко се виждаше градче — няколко малки постройки и водна кула, — което сега е изчезнало. Скоро ще започне. Не виждам селища, така че просто ще трябва да се носим с пълна скорост напред.
Изравнявам се с Джон и махвам напред, което означава: „По-бързо!“ Той кима и дава газ. Оставям го да се отдалечи малко, после изравнявам скоростта си с неговата. Машината реагира превъзходно — седемдесет… осемдесет… осемдесет и пет… сега вече действително усещаме вятъра и навеждам глава, за да намаля съпротивлението… деветдесет. Стрелката на скоростомера се люшка напред-назад, но оборотомерът устойчиво сочи девет хиляди… около деветдесет и пет мили в час… поддържаме тази скорост… на движение… Твърде голяма, за да следя банкета… Посягам напред и включвам фара просто за всеки случай. Но той е необходим, така или иначе. Притъмнява много.
Фучим през откритата равнина, никъде никаква кола, тук-там по някое дърво, а пътят е гладък, чист и двигателят „спи“ с един висок звук, който казва, че всичко е наред. Става все по-тъмно и по-тъмно.
Светкавица и трясна гръмотевица почти се застъпват. Разтърсва ме, а Крис сега е долепил глава до гърба ми. Няколко предупреждаващи капки дъжд… при тази скорост те са като карфици. Отново светкавица и тряс! и всичко блясва… а после в блясъка на следващата светкавица тази селска къща… тази вятърна мелница… о, Господи, той е бил тук!… намалявам… този път е негов път… ограда и дървета… и скоростта пада до седемдесет, после шестдесет, после петдесет и пет и я задържам там.
— Защо намаляваме? — вика Крис.
— Много беше бързо!
— Не, не е.
Кимвам в знак, че е било.
Къщата и водната кула са отминали и сега се появява малка отводнителна канавка и напречен път, който води далеч към хоризонта. Да… точно така, мисля си. Точно така е.
— Те са много пред нас! — крещи Крис. — Засили!
Завъртам глава.
— Защо не? — крещи той.
— Не е безопасно!
— Но те изчезнаха!
— Ще почакат.
— Засили.
— Не — клатя глава. Просто предчувствие. Когато си с мотоциклет, трябва да му се доверяваш — и задържам на петдесет и пет.
Дъждът завалява, но пред нас виждам светлините на град… Знаех, че е там.
Когато пристигаме, Джон и Силвия са под първото дърво край пътя и ни чакат.
— Какво стана?
— Намалихме.
— Това знаем. Някаква повреда ли?
— Не. Хайде да се измъкнем от тоя дъжд.
Джон разправя, че на другия край на града има хотел, но аз му казвам, че има по-хубав, ако свием надясно при реда тополи след няколко пресечки.
При тополите завиваме, преминаваме няколко пресечки и се появява малък мотел. Пред рецепцията Джон се оглежда и казва:
— Това място е добро. Кога си идвал по-рано?
— Не си спомням — отвръщам.
— Тогава откъде го знаеш?
— Интуиция.
Поглежда към Силвия и клати глава.
Силвия ме наблюдава мълчаливо от известно време. Забелязва, че се подписвам в книгата с несигурна ръка.
— Изглеждаш много блед — казва тя. — Да не те е разтърсила светкавица?
— Не.
— Изглеждаш, като да си видял призрак.
Джон и Крис ме гледат и аз се извръщам към вратата. Все още вали силно, но ние притичваме към стаите. Багажът върху мотоциклетите е покрит и изчакваме бурята да отмине, преди да го свалим.
След като дъждът спира, небето малко просветлява. Но от двора на мотела виждам през тополите, че една друга тъмнина, тази на нощта, се готви да настъпи. Отиваме пеша в града, вечеряме и докато се върнем, дневната умора се стоварва отгоре ми. Почиваме почти неподвижни в металните столове в двора на мотела, бавно пием пинт4 уиски, който Джон донесе заедно с малко сода от хладилника на мотела. Прониква в гърлото бавно и приятно. Студен нощен вятър шумоли в листата на тополите край пътя.
Крис пита какво ще правим по-нататък. Нищо не може да измори това дете. Новото и непознатото около мотела го възбужда и той ни кара да пеем песни, както правят те по лагерите.
— Не сме много добре с пеенето — казва Джон.
— Да си разправяме приказки тогава — казва Крис. Мисли известно време. — Знаете ли някакви хубави приказки за призраци? Всички деца в нашата колиба разправяха приказки за призраци вечер.
— Ти ни разкажи някоя — казва Джон.
И той разказва. Забавно е да ги слушаш. Някои от тях не съм чувал, откак бях на негова възраст. Казвам му това и Крис иска да чуе някоя от моите приказки, но аз не мога да си спомня нито една.
След малко пита:
— Ти вярваш ли в призраци?
— Не — казвам.
— Защо не?
— Защото са не-на-уч-ни.
Начинът, по който казвам това, кара Джон да се усмихне.
— Те не са материални — продължавам аз, — нямат енергия и затова според законите на науката не съществуват освен в съзнанието на хората.
Уискито, умората и вятърът от дърветата започват да ми мотаят главата.
— Естествено — добавям, законите на науката също не са материални и нямат енергия и затова не съществуват освен в съзнанието на хората. Най-добре е човек да има чисто научен подход към тия неща и да не вярва нито в призраци, нито в законите на науката. Така е най-сигурно. По този начин не остава кой знае какво, в което да се вярва, но това Също е научно.
— Не разбирам за какво говориш — казва Крис.
— Шегувам се.
Крис се разстройва, когато говоря така, но не мисля, че това го наранява.
— Едно от момчетата в лагера ми каза, че вярва в призраци.
— Просто те е премятал.
— Не, не. Казва, че когато хората не ги погребват както трябва, духовете им се връщат и преследват другите хора. Той наистина вярва в това.
— Просто те е премятал — повтарям аз.
— Как му е името? — пита Силвия.
— Том Бялата мечка.
Джон и аз се споглеждаме, помислили изведнъж едно и също нещо.
— О, индианец! — казва той.
Аз се изсмивам.
— Май ще трябва да върна разговора малко назад — казвам. — Имах пред вид европейските духове.
— Каква е разликата?
Джон ще се пръсне от смях.
— Хвана те натясно — казва.
Мисля малко и казвам:
— Ами индианците понякога гледат другояче на нещата, не бих казал напълно погрешно. Науката не е част от индианските традиции.
— Том Бялата мечка казва, че майка му и баща му казали да не вярва в тия неща. Но баба му прошепнала, че са верни, така или иначе, и той си вярва.
Гледа ме умолително. Понякога действително иска да разбере истината. Да си майтапчия, не значи да си особено добър баща.
— Разбира се — отмятам се бързо, — и аз вярвам в призраци.
Сега Джон и Силвия ме гледат особено. Виждам, че няма да се измъкна леко от това положение и се стягам за дълго обяснение.
— Напълно естествено е — казвам — да се смятат за невежи европейците, които са вярвали в призраци, или индианците, които са вярвали в призраци. Научната гледна точка е сложила точка на всички други гледни точки, направила ги е да изглеждат примитивни, така че ако човек днес говори за призраци или духове, смята се, че е невеж или може би смахнат. Почти е невъзможно човек да си представи свят, в който действително биха могли да съществуват призраци. Джон кима утвърдително и аз продължавам:
— Моето собствено мнение е, че интелектът на съвременния човек не е чак толкова по-висш. Коефициентите за интелигентност не са чак толкова различни. Онези индианци и средновековни хора са били точно толкова интелигентни, колкото сме и ние, но контекстът, в който са мислели, е бил съвършено различени В онзи контекст на мислене призраците и духовете са точно толкова реални, колкото са атомите, елементарните частици, фотоните и квантите за съвременния човек. В този смисъл аз вярвам в духове. Съвременният човек също има своите призраци и духове.
— Кои?
— Ами законите на физиката и логиката… бройната система… принципът на алгебричното заместване. Това са призраци. Ние просто така дълбоко им вярваме, че те изглеждат истински.
— За мен изглеждат истински — казва Джон.
— Не разбирам — казва Крис.
И така, аз продължавам:
— Например изглежда съвсем естествено да допуснем, че земното привличане и законът за земното привличане са съществували преди Исак Нютон. Глупаво би било да се мисли, че до XVII век не е имало земно привличане.
— Разбира се.
— Добре, кога в такъв случай се е появил този закон?
Винаги ли е съществувал?
Джон сбърчва чело, чуди се какво целя.
— Онова, към което се стремя — казвам аз, — е да ви наведа на мисълта, че преди началото на света, преди да са били образувани слънцето и звездите, преди първоначалното зараждане на каквото и да било законът за гравитацията е съществувал.
— Разбира се.
— Седял си е така, без собствена маса, без собствена енергия, нито в съзнанието на някого, защото този някой не го е имало, нито в пространството, защото и пространство не е имало, нито никъде — този закон за гравитацията все пак е съществувал!
Сега Джон не изглежда толкова сигурен.
— Ако този закон е съществувал — казвам, — то аз, честна дума, не знам какво трябва да се направи, за да има нещо несъществуващо. Струва ми се, че законът за гравитацията е преминал всички изпитания по несъществуване, каквито има. Не можеш да измислиш нито един атрибут на несъществуването, който този закон да не притежава. Или поне един научен атрибут на съществуването, който да притежава. И все пак „здравият разум“ изисква да се вярва, че той съществува.
Джон казва:
— Струва ми се, че трябва да пообмисля това.
— Добре, но аз мога да предрека, че ако помислиш достатъчно дълго по въпроса, ще откриеш, че се въртиш, и въртиш, и въртиш, и въртиш, и въртиш в кръг, докато накрая стигнеш до единственото възможно, разумно, смислено заключение. Законът за гравитацията и самата гравитация не са съществували преди Исак Нютон. Всяко друго значение е безсмислено. А това означава — казвам аз, преди да може да ме прекъсне, — а това означава, че този закон за гравитацията не съществува никъде освен в главите на хората! Той е един призрак! Ние всички много нахално и самонадеяно сриваме призраците на другите, но сме точно толкова невежи и варвари, и суеверни, що се отнася до собствените ни призраци.
— Тогава защо всички вярват в закона за гравитацията?
— Масова хипноза. Под една твърде ортодоксална форма, известна като „образование“.
— Искаш да кажеш, че учителят хипнотизира децата, за да повярват в закона за гравитацията?
— Разбира се.
— Това е абсурдно.
— Чувал си за ролята на визуалния контакт в класната стая? Всеки свързан с образованието подчертава тази роля. Но никой не я обяснява.
Джон клати глава и ми сипва още. Слага ръка пред устата си и с шеговита реплика се обръща към Силвия:
— А обикновено изглежда нормален.
Парирам го:
— Това е първото нормално нещо, което съм казал от седмици. През останалото време се правя на побъркан от XX век, точно както и вие. Така че да не привличам вниманието. И нека да ти го повторя — казвам. — Ние вярваме, че безплътните думи на сър Исак Нютон са си седели в средата на нищото милиарди години преди той да се роди и че по един магически начин той е открил тия думи. Те винаги са си били там, дори и когато не са били приложими към нищо. Постепенно се образувал светът и те се приложили към него. Всъщност самите тези думи са били онова нещо, което е образувало света. Това, Джон, е нелепо.
Проблемът, противоречието, с което учените не могат да се справят, е умът. Умът няма маса или енергия, но те не могат да не се съобразяват с определящото му значение за всичко, което вършат. Логиката съществува в ума. Числата съществуват само в ума. Аз не се тревожа, когато учените казват, че призраците съществуват в ума. Само едно нещо ме поразява. Науката също съществува само в ума на хората. От това не става по-малко реална. Нито пък призраците:
Те само ме гледат и аз продължавам:
— Законите на природата са човешки измислици, както и призраците. Законите на логиката, на математиката също са човешки измислици като призраците. Цялата проклета работа е човешка измислица, включително и идеята, че не е човешка измислица. Светът изобщо не съществува вън от човешкото въображение. Целият е един призрак и в древността се е смятало, че е призрак, целият калпав свят, дето живеем в него. Той се управлява от призраци. Ние виждаме онова, което виждаме, защото призраците ни го показват, призраците на Мойсей и Христос, Буда и Платон, Декарт и Русо, Джеферсън и Линкълн и още, и още, и още. Исак Нютон е един много добър призрак. Един от най-добрите. Човешкият здрав разум не е нещо друго освен гласовете на хиляди и хиляди от тези призраци на миналото. Призраци и още призраци. Призраци, които се опитват да намерят своето място сред живите.
Джон изглежда твърде потънал в размисъл, за да говори. Силвия обаче е възбудена.
— Откъде ти идват наум тия идеи? — пита тя.
Готвя се да им отговоря, но не го правя. Имам чувството, че вече съм докарал нещата до допустимия предел, дори може би съм го прехвърлил и е време да спра.
След малко Джон казва:
— Хубаво е, че отново ще видим планините.
— Да, хубаво е — съгласявам се аз. — Да пием една последна глътка за това!
Свършваме бутилката и се разотиваме по стаите.
Погрижвам се Крис да си измие зъбите и го оставям да мине с обещанието, че ще вземе душ сутринта. Възползувам се от старшинството си и заемам леглото до прозореца. След като загасяме лампата, той казва:
— Разкажи ми приказка за призраци.
— Току-що го направих отвън.
— Искам да кажа, истинска приказка с призраци.
— Това бе най-истинската приказка с призраци, която ще чуеш някога.
— Знаеш какво имам предвид. От другите.
Мъча се да си припомня някоя от обикновените.
— Знаех толкова много от тях, когато бях дете, Крис, но съм ги забравил всичките — казвам. — Време е да спим. Всички трябва да ставаме рано утре.
Ако не се смята вятърът в капаците на прозорците на мотела, тихо е. Мисълта за всичкия тоя вятър, понесъл се срещу нас през откритите поля на прерията, е успокояваща и ме унася.
Вятърът се засилва и после отслабва, после се засилва и въздъхва и пак отслабва… тръгнал от толкова много мили.
— Познавал ли си някога призрак? — пита Крис.
Полузаспал съм.
— Крис — казвам, — някога познавах един човек, който прекара живота си, цял-целеничък, като не правеше нищо друго освен да търси призрак и това си бе чиста загуба на време. Така че заспивай.
Твърде късно разбирам грешката си.
— Намери ли го?
— Да, намери го, Крис.
Все още се надявам, че той ще заслуша вятъра и ще престане да задава въпроси.
— И какво направи тогава?
— Хубавичко го натупа.
— И после?
— После той сам стана призрак — кой знае защо, смятах, че това ще приспи Крис, но то не го приспа, а само разсъни мен.
— Как се казва?
— Не го познаваш.
— Но как се казва?
— Няма значение.
— Добре де, как се казва все пак?
— След като това няма значение, Крис, казва се Федър. Не е име, което знаеш.
— Него ли видя от мотоциклета в бурята?
— Какво те кара да мислиш така?
— Силвия каза, че мислила, че си видял призрак.
— Просто така казват.
— Тате?
— Добре ще е, Крис, това да е последният ти въпрос, иначе ще се разсърдя.
— Само щях да кажа, че ти никак не говориш като другите.
— Да, Крис, знам това — казвам. — То създава проблеми. А сега спи.
— Лека нощ, тате.
— Лека нощ.
След половин час той диша равномерно в съня си, а вятърът си е все така силен и аз съм напълно буден. Там, отвъд прозореца, в тъмнината — студеният вятър вее откъм пътя и се носи към дърветата с листа, блещукащи под лунната светлина — без съмнение Федър видя всичко. Нямам представа какво е правел там. Защо е дошъл тук вероятно никога няма да науча. Но беше тук, насочи ни към този странен път, беше с нас през цялото време. Няма спасение.
Ще ми се да можех да кажа, че не знам защо е тук, но боя се, трябва да призная, че знам. Идеите, нещата, които разправях за науката и призраците, и дори идеята за отдаването на работата и техниката в днешния следобед — те не са мои. А всъщност не съм имал нови идеи от години. Откраднати са от него. А той е наблюдавал. И затова е тук.
След това признание, надявам се, сега ще ми позволи малко да поспя.
Бедният Крис. „Знаеш ли приказки е призраци?“ — беше ме попитал. Бих могъл да му разкажа една, но самата мисъл ме плаши.
Наистина трябва да заспя.
Всяка шъто̀куа трябва да си има някъде списък на неща, които си струва да се запомнят и да се запазят на сигурно място, за да бъдат използувани при бъдеща необходимост и вдъхновение. Подробности. А сега, докато останалите проспиват това прекрасно утринно слънце… мда… за да запълня времето някак си…
Ето моя списък на полезни неща, които човек трябва да вземе за следващото пътуване с мотоциклет през Дакотите.
Буден съм от зори. Крис още е потънал в здрав сън. Повъртях се в леглото, опитвайки се да заспя отново, но чух да кукурига петел и се сетих, че сме на почивка и няма смисъл да се спи. Чувам през стената на мотела как Джон „бичи“ в стаята… освен ако не е Силвия… не, твърде силно е. Проклетият му гатер, звучи като…
Така ми е омръзнало да забравям разни неща при подобни пътувания, че изготвих тоя списък, пазя си го вкъщи и като дойде време за тръгване, отмятам нещата едно по едно.
Повечето вещи са от всекидневието и не се нуждаят от коментар. Други са свързани с мотоциклетизма и имат нужда от известни пояснения. Списъкът е разделен на четири части: дрехи, лични вещи, потреби за готвене и къмпинг и неща за мотоциклета.
Първата част, дрехите, е проста:
1. Две смени бельо.
2. Егерово бельо.
3. По една резервна риза и панталони за всеки от нас. Аз използувам военно походно облекло, купено при разпродажба на армейския резерв. То е евтино, здраво и търпи мръсотия. Имах в списъка и точка „представително облекло“, но Джон написа срещу нея „смокинг“. А аз просто имах предвид нещо, с което човек може да се покаже не само в бензиностанция.
4. По един пуловер и яке за всеки.
5. Ръкавици. Неподплатените кожени ръкавици са най-добри, защото пазят от слънчево изгаряне, попиват потта и осигуряват прохлада за ръцете. Когато човек пътува час-два, такива дребни неща не са от значение, но когато караш по цели дни, те стават доста важни.
6. Боти за мотоциклет.
7. Дъждобрани.
8. Каска и сенник.
9. Скафандър. Той ми причинява клаустрофобия, затова го използувам само когато вали — при високи скорости капките бодат като игли.
10. Очила. Не обичам ветроупорните стъкла, защото те също създават усещането, че си затворен. Имам английски очила от многопластово плоско стъкло, които ми служат добре. Обикновените слънчеви очила не пазят от вятъра. Пластмасовите се надраскват и изкривяват образа.
Следващият списък е на личните вещи:
Гребени. Портфейл. Джобно ножче. Тефтерче. Писалка. Цигари и кибрит, фенерче. Сапун и пластмасова сапунерка. Четка и паста за зъби. Ножици. Комбинирани таблетки — аспирин с витамин С — против главоболие. Препарати срещу насекоми. Дезодорант (няма защо да чакаш след горещ ден върху мотоциклета да става нужда да те подсещат най-добрите ти приятели). Крем срещу слънце (на мотоциклета човек не забелязва, че е изгорял, преди да спре, а тогава е вече късно; трябва да се намажеш предварително). Лейкопласт. Тоалетна хартия. Тоалетни салфетки (могат да се сложат в пластмасова кутия, за да се предпазят останалите неща от навлажняване.) Кърпа за лице.
Книги. Не знам някой друг мотоциклетист да носи книги. Те заемат много място, но аз въпреки всичко държа три, между страниците им съм оставил малко хвърчащи листчета за писане. Те са:
а) фабричният наръчник на мотоциклета;
б) общо ръководство за ремонт на мотоциклет, съдържащо цялата техническа информация, която никога не успях да запомня; това е „Ръководство за ремонт на мотоциклети на Чилтън“, написано от Оси Рич и разпространявано от „Сиърз & Роубък“;
в) един екземпляр от „Уолдън“ на Торо5, за която Крис никога не е чувал и която може да бъде сто пъти прочетена, без да омръзне. Винаги гледам да подбирам книги, които далеч надхвърлят умственото му развитие, и ги чета като основа за въпроси и отговори вместо докрай без прекъсване. Прочитам едно-две изречения и чакам да повдигне обичайния си порой въпроси, отговарям, после прочитам още едно-две изречения. Класиците се четат добре по този начин. Те трябва и да се пишат по този начин. Понякога сме прекарвали по цяла вечер в четене и разговор, за да открием, че сме минали само две-три страници. По такъв начин се е четяло преди един век… когато шъто̀куа са били на мода. Ако човек не е опитал, не може да си представи колко приятно е да се чете така.
Виждам как Крис си спи напълно отпуснат, нито следа от обичайната му напрегнатост. Мисля да не го вдигам още.
Нещата за къмпинг включват:
1. Два спални чувала.
2. Две пончо и една постелка за земята. Тия неща могат да се съединят в палатка, а на път предпазват багажа от дъжд.
3. Въже.
4. Карти на местността, през която смятаме да пътешествуваме.
5. Мачете.
6. Компас.
7. Манерка. Не можах никъде да я намеря, когато тръгвахме. Навярно децата са я загубили някъде.
8. Два комплекта от армейския запас, съдържащи нож, вилица и лъжица.
9. Сгъваем газов котлон с една средно голяма бутилка газ. Това е експериментална покупка. Още не съм я използувал. Когато вали или когато човек е по-високо от горския пояс, намирането на дърва за огън е проблем.
10. Няколко алуминиеви кутии с капаци на винт. За мас, сол, масло, брашно, захар. Една фирма за алпийски принадлежности ни ги продаде преди години.
11. Препарат за почистване.
12. Раници с алуминиеви самари.
Неща за мотоциклета. Един стандартен комплект инструменти се продава заедно с мотоциклета и стои под седалката. Към него е прибавено следното:
Голям френски ключ. Шлосерски чук. Секач. Център. Две щанги за гуми. Помпа. Кутия молибденово-дисулфиден спрей за веригата. (Има изключително проникваща способност във вътрешността на всяка ролчица, където е най-полезен, а превъзходните му смазващи качества са добре известни. Все пак, след като изсъхне, трябва да му се добави малко от доброто старо двигателно масло САЕ-30.) Отвертка за удар6. Пила. Луфтомер. Лампа за изпробване.
Резервните части включват:
Свещи, жила за газта, съединителя и спирачките. Чукче и наковалня, бушончета, крушки за фара и задната светлина. Съединително прешленче за веригата със зегерка и шплентове. Резервна верига (просто една стара верига, която бе почти скъсана, когато я замених, и която ще ни закара до най-близкия магазин, ако сегашната се скъса).
И това е горе-долу всичко. Нямам връзки за обувки.
Може би вече се питате в какво ли ремарке се смества всичко това. Но то не е тъй обемисто, както звучи по списък.
Страх ме е, че тия приятели ще спят цял ден, ако ги оставя. Небето навън е искрящо и ясно, срамота е да го пропиляваме така.
Накрая прекосявам стаята и подръпвам Крис. Той мигом отваря очи, после рязко се надига и сяда изправен и неразбиращ.
— Време е за душа — казвам.
Излизам. Въздухът е освежителен. Всъщност, Господи, навън е студено. Чукам на вратата на Съдърлендови.
— Мда — чувам сънливия глас на Джон през вратата. — Хмм. Мда.
Прилича на есен. Мотоциклетите са влажни от роса. Днес не вали. Но е студено! Трябва да е около четиридесет7.
Докато чакам, проверявам нивото на маслото в картера, гумите, окачващите болтове и опънатостта на веригата. Малко е провиснала, изваждам инструментите и я затягам. Вече наистина не ме свърта.
Проверявам дали Крис си е облякъл топли дрехи, вече сме натоварили багажа, потеглили сме и съвсем определено си е студено. След броени минути цялата топлина от дрехите е изсмукана от вятъра и започвам силно да треперя. Освежаващо.
Ще се стопли веднага щом слънцето се издигне малко по-високо в небето. А половин час по-късно ще бъдем в Елъндейл за закуска. Днес ще трябва да оставим зад себе си много мили по тия прави шосета.
Ако не бе така дяволски студено, щеше да е едно великолепно пътуване. Утринното слънце огрява под малък ъгъл нещо, което почти прилича на скреж, покрил полята, но аз знам, че е само роса, която искри и се белее. Стелят се дълги утринни сенки и равнината не изглежда тъй плоска както вчера. Цялата само за нас. Никой дори не е станал още, струва ми се. Часовникът ми показва шест и половина. Овехтялата ръкавица над него изглежда като заскрежена, но знам, че това са само останки от вчерашната влага. Милите ми стари ръкавици. Така са се втвърдили от студа, че едва изправям пръстите си.
Вчера говорих за личното отношение. Имам такова отношение към тези стари пътни ръкавици. Усмихвам им се, докато летя през вятъра, защото ми служат вярно толкова много години и са така стари, и така уморени, и така прогнили, като че има нещо комично в тях. Така са се просмукали от масло и пот, и мръсотия, и смачкани насекоми, че като ги сложа върху маската, даже и ако не е студено, не лягат хоризонтално. Имат си собствена памет. Струват само три долара и са кърпени толкова пъти, че става Невъзможно повече да се поправят, и все пак аз влагам много време и усилия, за да сторя това, тъй като не мога да си представя как някой нов чифт заема тяхното място. Това е непрактично, но с практичността не се изчерпва всичко, свързано с ръкавиците или с каквото и да било друго.
Самата машина също се радва на подобно отношение. С 27 000 мили зад гърба си тя започва да се превръща в многохилядник, антика, макар в движение да има и доста по-стари от нея. Но заедно с милите, мисля, че повечето мотоциклетисти ще се съгласят с това, към определена машина човек развива определени чувства, които са неповторими и не могат да се отнасят за някоя друга машина. Един приятел, който има мотоциклет със същата конструкция, модел и даже от същата година на производство, ми го бе докарал за ремонт и когато го изпробвах, не можех да повярвам, че преди години е произведен в същата фабрика. Веднага се виждаше как много отдавна си е изработил собствен начин на реагиране, на движение, собствен звук, напълно различни, не по-лоши, но различни.
Мисля, че това може да се нарече характер, всяка машина си има собствен, единствен характер, който вероятно може да се определи като интуитивен сбор от всичко, което знаеш за нея и което чувстваш към нея. Този характер постоянно се мени, обикновено към по-лошо, но понякога съвсем изненадващо към по-добро и именно този характер е обектът на поддържане при мотоциклета. Новите започват като добре изглеждащи непознати и в зависимост от отношението към тях бързо дегенерират в непослушни мърморковци и дори инвалиди, а в другия случай се превръщат в пращящи от здраве, добросърдечни, дълговечни приятели. Този специално, независимо от убийствените процедури, на които стана жертва в ръцете на ония набедени техници, сякаш се възстанови и се нуждае от все по-малко поправки с течение на времето.
Ето го! Елъндейл!
Водна кула, китки дървета и сред тях къщи, огрени от утринното слънце. Току-що съм се предал окончателно на треперенето, което почти не престана през целия път. Часовникът сочи седем и петнадесет.
След няколко минути паркираме край някакви стари тухлени постройки. Обръщам се към Джон и Силвия, които спират зад нас.
— Това се казва хладец — обаждам се аз.
Те само ме гледат с рибешки очи.
— Освежаващо, а? — казвам.
Никакъв отговор.
Чакам да слязат, после забелязвам, че Джон се опитва да развърже целия им багаж. Не може да се оправи с възела. Отказва се и всички се отправяме към ресторанта.
Опитвам отново. Крача пред тях с гърба напред към ресторанта, чувствувам се малко като откачен от пътуването, кърша ръце и се смея.
— Силвия! Проговори! — ни следа от усмивка.
Разбирам, че здравата са измръзнали.
Поръчват закуска, без да вдигнат поглед.
Привършваме закуската и аз питам най-накрая:
— А сега какво?
Джон казва бавно и решително:
— Не мърдаме оттук, преди да се стопли — гласът му е като на шериф при залез-слънце, което показва, че решението е окончателно.
И така, Джон, Силвия и Крис сядат и се топлят във фоайето на хотела, свързано с ресторанта, а аз излизам на разходка.
Предполагам, яд ги е на мен, че ги вдигнах толкова рано да карат в студа. Когато човек живее с други в такава близост, смятам, че разни дребни различия в темпераментите няма как да не се проявят. Спомням си сега, като мисля за това, че когато съм бил с тях, никога не сме тръгвали на път преди един или два часа след обяд, макар че за мен най-хубаво е да пътуваш в зори И рано сутринта.
Градът е чист и свеж и не прилича на оня, в който се събудихме тази сутрин. Разни хора са излезли по улиците, отварят магазините, казват „добро утро“, разговарят и разсъждават за това, колко е студено. Два термометъра в сенчестата страна на улицата показват 42 и 46 градуса. Един на слънце сочи 658 градуса.
След няколко пресечки главната улица се превръща в два коловоза замръзнала кал през полето, минава край складова барака, пълна със селскостопански машини и ремонтен инвентар, и след това свършва в една нива. Някакъв мъж, изправен сред нея, ме гледа с подозрение — сигурно се чуди какво ли правя, докато аз надничам в бараката. Връщам се по улицата, намирам една мразовита пейка и се вторачвам в мотоциклета. Няма какво да правя.
Вярно е, че беше студено, но не чак дотолкова. Как изобщо Джон и Силвия преживяват зимите в Минесота? Много чудно. Тук има някаква крещяща непоследователност, която е така очебийна, че няма място за спор. Щом не могат да понасят нито физическите неудобства, нито техниката, ще им се наложи да направят известни компромиси. Те зависят от техниката и в същото време я осъждат. Сигурен съм, че това им е известно и то само допринася още повече да не им харесва цялото положение. Те не представят една логична теза, а само установяват цялото състояние на нещата. А сега в града влизат трима фермери, като заобикалят ъгъла в чисто нов пикап. Мога да се обзаложа, че при тях всичко е точно обратното. Те ще се показват с новия си камион, с трактора си и с новата перална машина, ще имат инструментите, необходими за поправката им, ако се развалят, и ще знаят как да ги използуват. Ценят техниката. А именно те са от ония, които най-малко се нуждаят от нея. Ако цялата техника утре откаже да действува, тия хора знаят как да се оправят. Трудно ще им е, но ще оцелеят. А Джон, Силвия, Крис и аз ще загинем за една седмица. Това осъждане на техниката си е неблагодарност, това е то.
Задънена улица все пак. Ако някой е неблагодарен и ти го наречеш неблагодарник, ами много хубаво, измислил си му прякор. Никакво разрешение не си намерил.
След половин час термометърът до вратата на хотела показва 53 градуса. Намирам ги в празната главна зала на ресторанта. Изглеждат неспокойни. Все пак, ако се съди по израженията им, май са в по-добро настроение и Джон казва оптимистично:
— Ще си облека всичко, което имам, ще се оправим. Излиза при мотоциклетите и като се връща, казва:
— Хич не ми се ще да разопаковам всички тия неща, но не бих желал още един преход като последния. — Заявява, че в тоалетната е страхотен студ, и понеже залата е празна, отива при една маса, разположена зад нас. Аз си седя край нашата, говоря със Силвия, после поглеждам към него и ето го издокаран в чифт бледосиньо егерово бельо. Хили се до ушите на това, колко глупаво изглежда. Гледам известно време очилата му, които лежат на масата, после казвам на Силвия:
— Гледай ти, само преди миг си седяхме тук и приказвахме със свръхчовека9… виж, ето му очилата… а сега изведнъж… Луиз10, смяташ ли, че?…
Джон реве:
— Миничовекът!
Плъзга се по лакирания под като кънкьор, изправя се на ръце, после се плъзва обратно. Вдига едната си ръка над главата, след това прикляка, сякаш ще литне към небето.
— Готов съм, отлитам! — поклаща тъжно глава. — Не бих искал да разбия тоя хубав таван, но моето рентгеново зрение ми казва, че някой е в беда.
Крис се кикоти.
— Всички ще изпаднем в беда, ако не си облечеш някаква дреха — казва Силвия.
Джон се смее:
— Ексхибиционист, а? „Показвача“ от Елъндейл! — той се пъчи още малко, после започва да облича дрехите си върху бельото. Казва: — О, не, о, не, няма да сторя това. Миничовекът и полицията си имат споразумение. Там знаят кой е за закона и реда, и правдата, и благоприличието, и честната игра към всеки.
Когато отново поемаме пътя, все още е мразовито, но не както беше. Преминаваме през няколко градчета и постепенно, почти неусетно, слънцето ни сгрява и заедно с това се сгряват и чувствата ми. Усещането за умора изчезва напълно, а слънцето и вятърът сега са приятни; пътят, зелените ниви и шибащият вятър стават истински… и всичко това, защото е грейнало слънце. Скоро няма вече нищо друго освен чудесна топлина и вятър, и скорост, и слънце по целия празен път. Последният мраз на утринта се стопява в топлия въздух. Вятър и още слънце, и още равен път.
Толкова е зелено това лято и така свежо.
Бяло-златисти маргаритки сред тревата пред стара телена ограда, ливада с няколко крави и в далечината ниско възвишение с нещо златно отгоре му. Трудно е да се види какво е. Не е и нужно.
Там, където пътят се изкачва леко, бръмченето на двигателя става по-дълбоко. Изкачваме се, виждаме ново пространство пред себе си, пътят се спуска и машината пак затихва. Прерия. Спокойна и самотна.
По-късно, когато спираме, очите на Силвия са насълзени от вятъра. Тя изпъва ръце и казва:
— Толкова е красиво. Така пусто.
Показвам на Крис как да си постели якето на земята и как да си направи възглавница от резервната риза. Никак не му се спи, но аз му казвам да полегне — ще има нужда от тая почивка. Разкопчавам собственото си яке, за да поема повече топлина. Джон изважда фотоапарата си.
След малко се обажда:
— Това е най-трудното нещо на света при фотографиране. Необходим е обектив на триста и шестдесет градуса. Виждаш го, после поглеждаш във визьора, а там няма нищо. Сложиш ли го в рамка, то изчезва.
Аз казвам:
— Затова от кола се вижда много по-малко, струва ми се. Силвия:
— Веднъж, когато бях на около десет години, спряхме както сега край пътя и изхабих половината филм. А когато откопираха снимките, се разплаках. На тях нямаше нищо.
— Кога ще тръгваме? — пита Крис.
— Закъде бързаш? — питам на свой ред.
— Просто искам да тръгваме.
— Пред нас няма нищо, което да е по-добро от това, дето е тук.
Той свежда поглед, мълчалив и намръщен.
— Ще нощуваме ли на открито довечера? — пита. Съдърлендови ме гледат загрижено. — Ще нощуваме ли? — повтаря той.
— Ще видим по-късно — отговарям аз.
— Защо по-късно?
— Защото сега не знам.
— Защо не знаеш сега?
— Ами просто сега не знам защо не знам в момента.
Джон показва с жест, че няма нищо против.
— Това не е най-подходящата област за лагеруване — казвам. — Няма сушина и вода. — И внезапно добавям: — Добре де, ще нощуваме на открито. — Говорили сме за това по-рано.
И така, движим се по пустия път. Не искам да притежавам тази прерия или да я снимам, или да я променям, нито дори да спирам или да продължавам. Просто се движим напред по пустия път.
Равнината на прерията изчезва и се появяват дълбоки гънки.
Оградите се срещат по-рядко, а зеленината избледнява… всички признаци, че наближаваме Високите равнини.
Спираме за бензин в Хага и питаме дали има начин да се прекоси Мисури между Бисмарк и Моабридж. Бензинаджията не знае. Вече е горещо и Джон и Силвия отиват някъде да свалят егеровото си бельо. Сменям маслото на мотоциклета, смазвам веригата. Крис наблюдава всичко, което правя, но с някакво нетърпение. Лош знак.
— Болят ме очите — казва той.
— От какво?
— От вятъра.
— Ще потърсим някакви очила.
Влизаме заедно в една сладкарница да закусим с кафе и кифли. Всичко е различно освен нас самите, затова повече оглеждаме наоколо, отколкото говорим, дочувайки откъслечни разговори между хората, които, изглежда, се познават и поглеждат към нас, защото сме нови. По-късно, на улицата, намирам в страничните чанти запасен термометър и пластмасови очила за Крис. Търговецът в железарския магазин също не знае по-къс път през Мисури. С Джон изучаваме картата. Бях се надявал да намерим някой нерегистриран ферибот или мост за пешеходци, или нещо подобно в радиус от деветдесет мили, но очевидно такива няма, защото няма кой знае какво да се превозва на отсрещната страна. Всичко е индиански резерват. Решаваме да се отправим на юг към Моабридж и да прекосим там.
Пътят на юг е ужасен. Неравен, тесен, изровен бетон при силен челен вятър, слънце в очите и големи триосни камиони насреща. По тази хълмиста местност те се засилват при спусканията и губят скорост при изкачйанията, движат се като влакчетата по панаирите, ние имаме слаба видимост и нервите ни се късат при разминаване. Първият ме уплаши, защото не го очаквах. Сега вече държа здраво кормилото и се стягам в очакване. Нищо страшно. Блъсва те въздушната вълна и това е всичко. По-горещо е и по-сухо.
В Херейд Джон изчезва да търси нещо разхладително, а Силвия, Крис и аз намираме сянка в някакъв парк и се опитваме да отдъхнем. Но не успяваме. Настъпила е някаква промяна, не знам точно каква. Улиците в тоя град са широки много повече, отколкото е нужно, а въздухът сивее от прах. Празни, буренясали парцели, пръснати тук-там между постройките. Складовете от сглобяеми метални листове и водната кула приличат на тези от предишните градове, но се простират на по-голяма площ. Всичко е по-занемарено, по-механизирано на вид и като че произволно разположено. Постепенно разбирам причината. Грижата липсва. Земята тук не се цени. Намираме се в град на Запада.
Обядваме с кюфтета и млечен коктейл с малцов сироп в една от закусвалните на фирмата „А & У“ в Моабридж, понасяме се по оживената главна улица и накрая в подножието на един хълм виждаме Мисури. Странна е цялата тая водна маса, движеща се между тревисти хълмове, които почти не виждат вода.
Извръщам се и поглеждам Крис, но реката, изглежда, не го интересува особено.
Спускаме се по хълма с изключен двигател, трополим по моста, като наблюдаваме реката — край нас ритмично преминават трегерите, — и ето ни на другия бряг.
Изкачваме дълга, дълга стръмнина, навлизаме в друга земя.
Оградите сега са изчезнали напълно. Никакви храсти, никакви дървета. Хълмовете са толкова големи, че мотоциклетът на Джон изглежда като мравка, която пъпли далеч пред нас през зелените склонове. Над склоновете възвишенията са увенчани с щръкнали зъбери.
Всичко изглежда някак си естествено спретнато. Ако бе изоставена земя, щеше да има съсипан, мухлясал вид, с бетонни остатъци от основи, парчета боядисана ламарина и тел, бурени, поникнали на местата, откъдето чимовете са били изтръгнати заради някакво дребно предприятие. Нищо подобно. Не че е поддържано — само не са полагани усилия да го развалят. Просто си е такова, каквото навярно винаги е било. Резерват.
Отвъд онези скали няма любезни мотоциклетни механици и аз се питам дали сме подготвени за това. Ако оттук нататък нещо се повреди, наистина ще изпаднем в беда.
Проверявам температурата на двигателя с ръка. Успокояващо ниска е. Натискам съединителя и се движа за миг по инерция, за да чуя как работи на празен ход. Нещо звучи особено и повтарям опита. Нужно ми е известно време, за да разбера, че изобщо не е двигателят. След затваряне на дроселовата клапа, от насрещното възвишение се донася ехо. Странно. Правя същото два-три пъти. Крис се чуди какво не е в ред и аз го карам да се вслуша в ехото. Никаква реакция от негова страна.
Този стар двигател има един особен звук като от подрънкване на монети. Като че вътре се мятат куп дребни пари. Звучи ужасно, но това всъщност е нормално чукане на клапаните. Когато човек е свикнал с този звук и се е научил да го очаква, той автоматично долавя всяко изменение в него. Ако промяна липсва, това е хубаво.
Веднъж опитах да заинтересувам Джон с този звук, но беше безнадеждно. Всичко, което чуваше, бе шум, а всичко, което виждаше, бе машината и мен с изцапани инструменти в ръце, нищо друго. Нищо не стана.
Всъщност той не разбираше какво става и не се интересуваше достатъчно, за да разбере. Той въобще не се интересува толкова от онова, което нещата означават, колкото от това, което са. Това, че разглежда всичко по този начин, е малко показателно. Трябваше ми доста време, за да забележа това различие, и за моята шъто̀куа е важно да го изясня.
Бях така смаян от отказа му дори да помисли по някакъв технически въпрос, че непрекъснато търсех начин да го насоча към тия неща, без да знам откъде да започна.
Мислех си да изчакам, докато нещо се повреди в неговата машина и тогава щях да му помогна да го направи и по тоя начин да го въвлека, но сам се изиграх, защото не разбирах разликата в начина, по който той вижда нещата.
Ръчките на кормилото му бяха започнали да се измъкват. Не много, само по малко, ако ги натиснеш здраво, както казва той. Предупредих го да не използува френския си ключ за контрагайките. Много вероятно бе да нарани хромовото покритие и да се образуват малки пъпчици ръжда. Съгласи се да използува моите милиметрови вложки от гедоре.
Когато докара мотора, извадих инструментите си и тогава забелязах, че никакво притягане няма да попречи на изплъзването, тъй като краищата на ръкохватката и така бяха прилепнали до металната дръжка.
— Ще трябва да сложиш подложки — казах аз.
— Какво е това подложка?
— Това е тънка, плоска метална лента. Увиваш я около дръжката под ръкохватката, ръкохватката се разтваря и ще можеш да я притегнеш отново. Такива подложки се използуват за напасване при всички видове машини.
— О! — каза той. Започваше да проявява интерес. — Добре, откъде се купуват?
— Имам няколко съвсем подръка — казах ликуващо аз, като вдигнах една консервена кутия от бира.
Той не разбра за момент. После каза:
— Какво, консервата?
— Естествено — казах, — най-добрият материал за подложки в света.
Мислех си, че това е страшно умно от моя страна. Да му спестя едно отиване до Бог знае къде да търси материал за подложка. Да му спестя време. Да му спестя пари.
Но за моя изненада той изобщо не забеляза интелигентността на предложението. Изведнъж започна да отговаря уклончиво. Започна да извърта, да намира всевъзможни извинения и преди да разбера какво всъщност го е накарало да се отметне, решихме в края на краищата да не поправяме ръкохватките.
Доколкото ми е известно, тези ръкохватки и сега са си хлабави. И мисля, че всъщност тогава той се е обидил. Бях се осмелил да предложа поправка на новото му, струващо хиляда и осемстотин долара „БМВ“, гордостта на половинвековното германско техническо умение, с помощта на парче от стара бирена кутия!
Ach, du Lieber!
Оттогава сме разговаряли много рядко за поддържането на мотоциклет. Всъщност нито веднъж.
Проявяваш ли упоритост, започваш да се дразниш, без да знаеш защо.
Би трябвало да кажа, за да станат нещата по-ясни, че алуминият от бирена кутия е мек и прилепва добре, доколкото е възможно за метал. Точно каквото е нужно за целта. Алуминият не се окислява при влажно време — или по-право винаги си има един тънък окислен слой, който пречи на по-нататъшното оксидиране. Също много подходящо.
С други думи, всеки истински германски механик с половинвековен технически опит зад гърба си би стигнал до извода, че това конкретно решение, за този конкретен случай е най-доброто.
Известно време си мислех, че трябваше да се прокрадна до работната маса, да изрежа една подложка от бирената кутия, да изчистя боята и после да се върна и да му кажа, че имаме късмет, това е последната, която имам, специално внесена от Германия. Това би го смаяло. Специална подложка от личния запас на барон Алфред Круп, който е трябвало да я продаде е голяма загуба. Щеше да оглупее от радост.
Такова фантазиране за личната подложка на Круп ме удовлетворяваше известно време, но после избледня и аз разбрах, че просто съм злопаметен. Отново се завърна онова отдавнашно чувство, за което говорих и по-рано — чувството, че има нещо по-голямо от това, което се вижда на повърхността. Ако човек следи тези малки несъответствия внимателно и достатъчно дълго, те понякога се разкриват в огромни откровения. Имах само усещането, че това превишава мъничко нещата, които бях готов да приема без размисъл, затова се върнах към привичния си начин на разсъждение — анализиране на причините и следствията, за да установя какво поражда такова разминаване между представата на Джон за оная подложка и моята собствена. Това се случва непрекъснато в техническата работа. Блокиране. Просто седиш и гледаш, и мислиш, и търсиш напосоки нова информация, изоставяш някое предположение и пак се връщаш към него и след известно време скритите фактори започват да изпъкват.
Онова, което отначало се появи като неясна форма, а после в по-отчетливи очертания, бе обяснението, че аз гледам на тая подложка по един интелектуален, рационален, церебрален начин, при който единствено научните свойства на метала имат значение. Джон подхождаше към нея непосредствено и интуитивно, като се плъзгаше по повърхността. Аз подхождах от гледна точка на скритото съдържание. Той подхождаше от гледна точка на външния вид. Аз виждах какво представлява оная подложка. Той виждаше как изглежда тя. Така стигнах до това ограничаване. И ако човек вижда как изглежда подложката, както е в случая, това му действува угнетително. Кому би харесала мисълта една красиво изпипана машина да бъде поправена със старо парче от боклука.
Май забравих да спомена, че Джон е джазов музикант, който работи със състави из целия град и си докарва много приличен доход от това. Предполагам, че за всичко мисли по начина, по който мисли за биенето на барабани — ще рече, всъщност не мисли изобщо. Просто го прави. Живее е него. Той реагира на идеята да си поправи мотоциклета с помощта на бирена кутия, както би реагирал, ако някой му провлачва ритъма, когато свири. Потръпна от неудоволствие и това бе всичко. Не искаше и да чуе повече за това.
Отначало тази разлика изглеждаше сравнително дребна, но после започна да расте… и расте… и расте… докато започнах да разбирам защо не съм я забелязвал. Някои неща човек не забелязва от недоглеждане, понеже са съвсем дребни. Но други не се забелязват, защото са огромни. И двамата гледахме едно и също нещо, виждахме едно и също, говорехме за едно и също, само че той гледаше, виждаше, говореше и мислеше в съвършено различно измерение.
Той действително се интересува от техниката. Само че в онова друго измерение всичко се изкривява и го отблъсква. Просто е несмилаемо за него. Опитва се да го смели, без най-напред да седне и да си помисли, подхваща нещата не откъдето трябва, опитва така веднъж, два, три пъти и като вижда, че всичките му опити са безплодни, отказва се, пуска завесата на осеяната с винтчета и болтчета сцена и тегли една майна. Той не може и няма да повярва, че в тоя свят има неща, които не можеш да вършиш от прима виста, по усет.
Такова е измерението, в което се намира. Мисли, че всичко може да се върши ей така, от воле. Може да ви се струвам ограничен педант, като говоря непрекъснато за механизми. Това са само части и взаимоотношения, и анализи, и синтези, и пресмятания, а истината не е в тях. Тя е някъде другаде, изглежда, че е тук, не на милион мили. А работата е такава: той живее в онова различно измерение, което се намира в основата на много от културните промени на шестдесетте години, и струва ми се, продължава да прекроява възгледите ни за нещата в национален мащаб. На това в немалка степен се дължи тъй нареченият конфликт между поколенията. Думите „битник“ и „хипи“ изникнаха от него. Сега вече е очевидно, че това измерение не е някаква мода, която ще си отиде догодина или по догодина. То ще съществува, защото действително представлява един много сериозен и важен начин да се възприемат нещата, който изглежда несъвместим с разума, реда и чувството за отговорност, но всъщност не е. Ето сега напипахме корена.
Краката ми са така изтръпнали, че ме болят. Протягам ги един по един и извивам стъпалото колкото мога наляво и надясно. Това облекчава, но пък други мускули се уморяват от държането на крака изпънат.
Пред нас са два несъвместими един с друг начина на възприемане на действителността. Светът, какъвто човек го вижда на това място, в този миг, е действителност, независимо от това, какъв е според думите на учените. По този начин го вижда Джон. Но светът, какъвто ни е показан от научните открития, също е действителност, независимо от това, как изглежда, и хората в измерението на Джон ще трябва да направят нещо повече от простото му пренебрегване, ако искат да продължат да поддържат виждането си за действителността. Джон ще разбере това, ако му прегорят чукчето и наковалнята.
Това е истинската причина за яда му оня ден, когато не можеше да си запали мотора. Това бе натрапване в неговата действителност. То просто проби дупка през целия му мироглед в дух „груви“, а не можеше да го приеме, защото май застрашаваше неговия начин на живот. В известен смисъл изпита същото раздразнение, което абстрактното изкуство понякога предизвиква сред хората на науката или поне предизвикваше някога. То не бе съвместимо с техния начин на живот.
Всъщност пред нас са два вида действителност: едната — на непосредственото артистично възприятие и другата — на скритата научна обусловеност, и те не си подхождат, и не се приличат, и всъщност нямат много общо една с друга. Ама положение. Човек би казал, че то поставя известен проблем.
В един участък на дългия безлюден път Забелязваме самотна бакалница. Вътре, в дъното на магазина, намираме няколко касетки, върху които сядаме и пием бира.
Започвам да усещам умора и болка в гърба. Бутвам касетката до един стълб и се облягам на него.
Изражението на Крис показва, че се чувствува зле. Беше дълъг и тежък ден. Казах на Силвия още в Минесота, че можем да очакваме подобно спадане на духа на втория или третия ден и ето че то настъпи. Минесота, кога бе това?
Някаква жена, много пияна, купува бира за един мъж в колата отвън. Не може да реши каква марка бира да купи и жената на собственика побеснява, докато я чака. Тя все още не може да реши, но тогава ни забелязва, заклаща се към нас и пита наши ли са мотоциклетите. Кимаме утвърдително. Тогава пожелава да се вози на някой от тях. Аз се оттеглям и оставям Джон да се оправя.
Той я разубеждава деликатно, но тя упорствува отново и отново и му предлага един долар за возенето. Аз пускам няколко шеги по този повод, но не са смешни и само правят положението още по-неловко. Излизаме обратно при кафявите хълмове и жегата.
Когато стигаме Лемън, наистина сме изтръпнали от умора. В един бар научаваме за някакъв къмпинг на юг. Джон иска да се спрем в парка по средата на Лемън, забележка, която прозвучава странно и силно ядосва Крис.
Отдавна не съм бил така уморен. Другите също. Но се мъкнем из супермаркета, купуваме каквото ни дойде наум за ядене и с известни усилия закрепваме нещата на мотоциклетите. Слънцето залязва, здрачава се. След час ще е тъмно. Все не тръгваме. Не разбирам, мотаем ли се или какво?
— Хайде, Крис, да тръгваме — казвам.
— Не ми викай. Аз съм готов.
Напуснали сме съвсем изтощени Лемън по някакъв местен път, вече доста отдавна, както ни се струва, но не ще да е толкова отдавна, защото слънцето все още е над хоризонта. Къмпингът е пуст. Това е добре. Но ни остава по-малко от половин час слънце и никакви сили. Това е най-лошото.
Опитвам да разтоваря нещата колкото е възможно по-бързо, но съм така замаян от умора, че просто свалям всичко по пътя, без да забележа колко е лошо мястото. После разбирам, че е много ветровито. Това е вятърът на Високите равнини. Тук е полупустиня — всичко е изгоряло и сухо освен някакво езеро — някакво голямо водохранилище под нас. Вятърът духа откъм хоризонта през езерото и ни пронизва с острите си пориви. Студът вече хапе. Зад пътя има няколко нискорасли иглолистни храсти и аз казвам на Крис да отнесе нещата при тях. Не го прави. Влачи се надолу към езерото. Пренасям нещата сам.
Докато отивам и се връщам, забелязвам, че Силвия полага огромни усилия да подреди нещата за готвене, но и тя е уморена като мен.
Слънцето се скрива.
Джон е събрал дърва, но са толкова големи, а вятърът така силен, че не могат да се запалят. Трябва да се нацепят на подпалки. Връщам се към храсталаците, ровя из здрача за моето мачете, но вече е толкова тъмно между растенията, че не мога да го намеря. Трябва ми фенерчето. Търся го, но е така тъмно, че и него не мога да намеря.
Връщам се, паля мотоциклета и го докарвам, за да осветя с фара багажа, та да намеря фенерчето. Претърсвам нещата едно по едно за фенерчето. Доста време ми трябва, за да разбера, че нямам нужда от фенерчето, а от мачетето, което ще ми извади очите. Докато го занеса, Джон е запалил огъня. Използувам мачетето да насека някои от по-големите дървета.
Крис се появява отново, фенерчето е у него.
— Кога ще ядем? — хленчи той.
— Приготвяме храната колкото е възможно по-бързо — казвам му аз. — Дай тук фенерчето.
Той пак изчезва, като отнася фенерчето.
Вятърът духа в огъня така, че отклонява пламъка и месото няма да се опече. Опитваме се да изградим заслон, като използуваме големи камъни от шосето, но е твърде тъмно и не виждаме какво правим. Докарваме двата мотоциклета и осветяваме мястото с кръстосаната светлина на двата фара. Много особена светлина. Издухана от огъня пепел изведнъж блясва в нея и изчезва.
БУ-У-М! Нещо експлодира силно зад нас. После чувам как Крис се кикоти.
Силвия е недоволна.
— Намерих няколко бомбички — казва Крис.
Овладявам навреме гнева си и казвам студено:
— Сега е време за ядене.
— Трябват ми няколко клечки кибрит — отвръща той.
— Сядай и яж.
Той сяда, а аз се опитвам да ям с офицерския си сгъваем нож, но стейкът е много жилав, така че изваждам един ловджийски нож и използувам него. Светлината на фара на мотоциклета е насочена право в мен и ножът, когато се спуска към чиниите, изчезва напълно в сянката и не го виждам къде отива.
Крис казва, че също не може да разреже стейка си и аз му подавам моя нож. Когато посяга за него, преобръща всичко върху брезента.
Никой не се обажда.
Не ме е яд, задето разсипа яденето, яд ме е, че сега брезентът ще бъде замърсен до края на пътуването.
— Има ли още? — пита той.
— Яж това — казвам. — Падна само на брезента.
— Много е мръсно — отвръща той.
— Да, ама това е всичкото.
В настроението се появява нещо угнетително. Сега единствено ми се иска да легна да спя. Но той е ядосан и очаквам да ни поднесе някоя от неговите малки сценки. Очаквам я и много скоро тя започва.
— Не ми харесва вкусът на това тук — казва той.
— Да, не е доготвено, Крис.
— Въобще нищо не ми харесва. Това, да ходим по къмпинги, изобщо не ми харесва.
— Беше твое хрумване — обажда се Силвия. — Ти беше тоя, който искаше да правим лагер.
Не биваше да казва това, но нямаше как да го знае. Човек не трябва да се хваща за думите му — обърнем ли му внимание, той ще измисли още нещо, после нещо друго, докато най-накрая го удариш, което всъщност той си и търси.
— Не ме интересува — казва.
— А би трябвало — отговаря тя.
— Е да, ама не ме интересува.
Моментът на избухването е много близък. Силвия и Джон поглеждат към мен, но аз седя като сфинкс. Съжалявам за всичко това, но в момента не мога да направя нищо. Всякаква препирня само ще влоши нещата.
— Не съм гладен — казва Крис.
Никой не отговаря.
— Боли ме стомахът.
Избухването е избегнато, след като Крис се извръща и отива в тъмното.
Свършваме с яденето. Помагам на Силвия да прибере и после поседяваме известно време. Загасваме фаровете, за да запазим акумулаторите и защото светлината им и без това с грозна. Вятърът е поутихнал и огънят дава някакво осветление. След малко очите ми се приспособяват към него. Храната и ядът са отнели част от сънливостта. Крис не се върна.
— Мислиш ли, че просто ни наказва? — пита Силвия.
— Мисля — кимам, — макар да не е точно. — Разсъждавам още и добавям: — Този термин е от детската психология, а аз не я обичам. Нека просто си кажем, че се държи като копелдак.
Джон се засмива.
— Все пак — казвам — вечерята бе хубава. Съжалявам, че трябваше да се държи така.
— О, всичко е наред — казва Джон, — жалко само, че няма да хапне нищо.
— Няма да му навреди.
— Не мислиш ли, че може да се изгуби там?
— Не, ако се загуби, ще закрещи.
Сега, след като се махна и няма какво да правим, започвам по-добре да усещам пространството около нас. Отникъде ни звук. Самотна прерия.
Силвия казва:
— Мислиш ли, че наистина го боли стомахът?
— Да — казвам малко нещо догматично. Съжалявам, че продължаваме с тая тема, но те заслужават по-добро обяснение от това, което получават. Навярно чувствуват, че тук има нещо повече от онова, което знаят. — Сигурен съм, че има — казвам накрая. — Изследван е пет-шест пъти за тая работа. Веднъж бе така зле, та помислихме, че е апандисит… Спомням си, че почивахме на север. Току-що бях приключил с изготвянето на инженерен идеен проект за договор от пет милиона долара, който почти ме бе довършил. Това е съвършено различен свят. Никакво време и никакво търпение: шестстотин страници информация да се напишат за една седмица. Почти бях готов да убия поне трима души и решихме да се отправим в гората за известно време. Вече не си спомням къде точно бяхме. Главата ми се беше запалила от технически данни, а Крис се разпищя. Не даваше да го докоснем, докато най-накрая разбрах, че ще трябва бързо да го закарам в болница, а коя беше тя, никога няма да си спомня, но не му откриха нищо.
— Нищо?
— Не. Но се е случвало и по-късно.
— Нямат ли някакви предположения? — пита Силвия.
— Тази пролет го диагностицираха като начални симптоми на душевно заболяване.
— Какво? — вика Джон.
Вече е твърде тъмно, за да видя Силвия или Джон, или дори очертанията на хълмовете. Ослушвам се за звуци в далечината, но не чувам никакви. Не знам какво да отговоря и затова не казвам нищо.
Когато напрегна поглед, виждам звезди отгоре, но огънят пред нас ме затруднява. Нощта навсякъде около нас е плътна и тъмна. Цигарата е догоряла до пръстите ми и аз я угасям.
— Не знаех това — обажда се гласът на Силвия. Никаква следа от гняв. — Чудехме се защо взе него вместо жена си. Радвам се, че ни каза.
Джон избутва няколко недогорели краища на дървета в огъня.
Силвия се обажда:
— Каква мислиш, че е причината?
Джон отваря уста, сякаш за да прекрати разговора, но аз отговарям:
— Не знам. Причините и следствията не вършат работа тук. Причините и следствията са творение на мисълта. Струва ми се, че душевното заболяване е преди мисълта — сигурен съм, че това нищо не им говори. То и на мене не говори кой знае колко, а съм твърде уморен, за да го дообмисля и изложа.
— Какво казват психиатрите? — каза Джон.
— Нищо. Прекратих цялата работа.
— Прекрати?
— Да.
— Мислиш ли, че е правилно?
— Не зная. Не мога да измисля разумна причина, за да кажа, че лечението е неуместно. Просто блокаж в собствения ми разсъдък. Мисля по това и претеглям всички съображения в полза на лечението, планирам преглед, дори проверявам за телефонния номер на лекаря, а после настъпва блокирането и това е същото, като когато се захлопне врата.
— Май не си прав.
— Всички така разправят. Предполагам, няма да мога да упорствувам вечно.
— Но защо се опитваш? — пита Силвия.
— Не знам защо… просто не се родеят… — гледай каква дума, мисля си, никога не съм я използувал по-рано. Не рода… звучи селяшки… не роднини… същият корен… не радетели… не могат да радеят за него, не са му сродни по душа… Точно такова чувство имам.
Стара дума, така древна, че почти е изчезнала. Каква промяна през тия векове. Днес всеки може да ти е сроден. Само че едно време е било нещо, с което се раждаш — и да искаш, нищо не можеш да направиш. Сега е наполовина преструвка, като при учителите в първия учебен ден. А какво знаят за истинската топлота тия, които не са сродни?
Това не ми излиза от главата. Сроден. Kin на английски. Прилича на немската дума Kind.
… Mein Kind — мое дете. Meine Kinder… „Wer reitet so spät durch Nacht und Wind? Es ist der Vater mit seinem Kind.“
Обзема ме странно чувство.
— За какво мислиш? — пита Силвия.
— За едно старо стихотворение, от Гьоте. Сигурно е на двеста години. Трябваше да го науча много отдавна. Не знам защо си го спомням сега освен… — особеното усещане идва отново.
— Какво се казва в него? — пита Силвия.
Мъча се да си припомня:
— Някакъв мъж язди край един бряг нощем, срещу вятъра. Баща със сина си, когото здраво е прегърнал с едната ръка. Пита сина си защо е така бледен, а синът отвръща: „Татко, не виждаш ли призрака?“ Бащата се опитва да убеди момчето, че вижда само мъгла край плажа и чува само шума на листата от вятъра, но синът продължава да повтаря, че е призракът, и бащата язди все по-бързо и по-бързо срещу вятъра.
— А как свършва?
— Нещастно… детето умира. Призракът побеждава.
Вятърът разгаря въглените и в светлината им виждам, че Силвия ме гледа уплашено.
— Но това е било в друга страна и по друго време — казвам. — Тук край нас е самият живот, а призраците не означават нищо. Вярвам в това. Вярвам също и във всичко наоколо — казвам, като поглеждам към притъмнялата прерия, — макар все още да не знам с положителност какво означава всичко това… Напоследък не съм сигурен в каквото и да било. Може би затова приказвам толкова много.
Жаравата отслабва и отслабва. Изпушваме последните си цигари. Крис е някъде там в тъмното, но нямам намерение да се лутам подире му. Джон предпазливо мълчи и Силвия мълчи, и изведнъж всички сме разделени, напълно самички в собствените си светове, и връзките помежду ни изчезват. Гасим огъня и се оттегляме към спалните чували в храстите.
Откривам, че това мъничко убежище, състоящо се от келяви борчета, където съм оставил спалните чували, е убежище от вятъра и за милиони комари от водохранилището. Препаратът против комари изобщо не ги спира. Пропълзявам навътре в спалния чувал и оставям една малка дупчица за дишане. Почти съм заспал, когато Крис най-после се появява.
— Там има една чудесна, голяма купчина пясък — казва, като шумоли върху боровите иглички.
— Добре — отвръщам аз. — Лягай да спиш.
— Трябва да я видиш. Ще дойдеш ли да я видиш утре?
— Няма да имаме време.
— Мога ли да си поиграя там утре заран?
— Да.
Шумоли безкрайно, докато се съблича и влиза в спалния чувал. Вече е вътре. После се върти. После е тихо, след това се върти още. Накрая казва:
— Татко?
— Какво?
— Как беше, като си бил малък?
— Заспивай, Крис! — има граници за това, което човек е в състояние да изслуша.
След малко чувам силно подсмърчане, от което разбирам, че плаче, и макар да съм изтощен, не мога да заспя. Няколко успокоителни думи биха могли да свършат работа тук. Той се опитваше да се сближи. Но нужните думи неизвестно защо не идват. Успокоителните думи са повече за чуждите хора, за болници, не за родственици. Такива малки емоционални левкопластчета не са онова, от което има нужда той или което се търси… Не знам от какво има нужда той или пък какво се търси.
Една кръгла луна бавно се показва от хоризонта над боровете и по бавната й, търпелива дъга по небето отмервам час след час на полусън. Прекалено голяма умора. Луна и странни сънища, и звуци от комари, и отделни откъслечни спомени се разбъркват и смесват в един нереален, невъобразим пейзаж, в който луната грее и въпреки това има мъгла, и аз яздя кон, и Крис е с мен, и конят прескача малко поточе, което отива през пясъка към океана някъде там. И после това спира отведнъж… А после се появява отново.
И след това в мъглата изниква нещо като фигура. То изчезва, когато погледна право в него, но се появява отново в края на полезрението ми, щом отвърна поглед. Почти ще кажа нещо, ще му извикам, ще го позная, но след това не го правя, защото знам, че ако му обърна внимание чрез някакво движение или действие, би означавало да го направя истинско, каквото то не е. Но това е една фигура, която разпознавам, макар да не се издавам. Това е Федър.
Зъл дух. Луд. От един свят без живот или смърт.
Фигурата избледнява и аз приглушавам паниката… стегни се… не го подтиквай… просто го остави да си потъне… не вярвай в него, нито пък го отричай… но косата бавно се изправя на тила ми… той вика Крис, така ли?… Да?…
Часовникът ми показва девет. И вече е прекалено горещо за сън. Вън от спалния чувал слънцето е вече високо в небето. Въздухът наоколо е чист и сух.
Надигам се с подпухнали очи и болки в ставите.
Устата ми вече е изсъхнала и напукана, а лицето и ръцете ми са покрити с ухапвания от комари. Болят ме слънчевите обгаряния от вчерашния предиобед.
Отвъд боровете има изгоряла трева и туфи от пръст и пясък, така ярки, че не може да се гледа в тях. Жегата, тишината, голите хълмове и празното небе дават усещане за безкрайност.
Нито едно облаче в небето. Ще бъде зноен ден.
Излизам от борчетата върху парче гола песъчлива почва сред малко трева и дълго време гледам замечтано…
Решил съм днешната шъто̀куа да започне да изследва света на Федър. Смятах отначало просто да изложа наново някои от идеите му, които имат отношение към техниката и човешките стойности, без да се занимавам с личността му, но мислите и спомените, които ме споходиха снощи, показаха, че не това е начинът. Да го изпусна сега, би означавало да избягам от нещо, от което не бива да се бяга.
В първите сиви проблясъци на утринта онова, което Крис каза за бабата на своя индиански приятел, се върна в съзнанието ми, за да изясни нещо. Тя казала, че призраците се явяват, когато човек не е погребан според правилата. Това е вярно. Той никога не е бил погребван според правилата и именно това е причината за бедата.
По-късно се извръщам и виждам, че Джон е станал и ме гледа с невиждащ поглед. Все още не се е събудил напълно и сега върви безцелно в кръг, за да си проясни съзнанието. Скоро става и Силвия — лявото й око е цялото подуто. Питам я какво се е случило. Казва, че било от ухапванията на комарите. Започвам да събирам нещата и да товаря отново мотоциклета. Джон прави същото.
Когато свършваме, запалваме огъня, докато Силвия отваря пакети е бекон, яйца и хляб за закуска.
Щом храната е приготвена, отивам при Крис и го будя. Не иска да стане. Казвам му пак. Не ще. Сграбчвам дъното на спалния чувал, изтърсвам го здраво като покривка за маса и той изпада, като мига сред боровите иглички. За да разбере какво се е случило, трябва му известно време, през което аз навивам спалния чувал.
Идва на закуска с обиден вид, изяжда един залък, казва, че не е гладен, болял го стомахът. Соча към езерото под нас, така странно по средата на тази полупустиня, но той не проявява никакъв интерес. Повтаря оплакването си. Пускам го покрай ушите си, Силвия и Джон също не му обръщат внимание. Радвам се, че им казах какво е положението при него. Иначе биха могли да се появят сериозни търкания.
Приключваме закуската мълчаливо и аз съм странно спокоен. Може би решението за Федър има нещо общо с това. Но, от друга страна, ние сме на около стотина фута над водохранилището, гледаме над него в простора на Запада. Голи хълмове, ни жива душа, ни звук — има нещо в такива места, което повдига настроението на човек и го кара да си мисли, че нещата вероятно ще се подобрят.
Докато товаря останалите неща върху багажника, забелязвам с изненада, че задната гума е много износена. Вероятно поради скоростта и големия товар и жегата по пътя вчера. Веригата също е провиснала, вадя инструментите да я натегна и простенвам.
— Какво има? — пита Джон.
— Скъсала се е резбата на обтегача.
Отвивам натягащия болт и разглеждам резбата:
— Аз съм виновен — веднъж се опитах да натегна веригата, без да охлабя гайката на главната. Болтът е в ред — показвам му го. — Изглежда, се е повредила женската резба в рамката.
Джон гледа колелото дълго време:
— Смяташ ли, че ще можеш да стигнеш до града?
— О, да, разбира се. Може и така да се кара, докато си жив. Просто това затруднява регулирането на веригата.
Той наблюдава внимателно как отвивам гайката на задната главина, докато леко се разхлаби, удрям я със страничната част на чука, докато веригата се опъне достатъчно, после затягам гайката с всичка сила, за да не се плъзне по-късно оста напред, и поставям отново шплента. За разлика от гайките на шенкелите при автомобила тук гайката не оказва влияние върху хлабината на осовия лагер.
— Откъде знаеш как се прави това? — пита той.
— Човек просто трябва да се сети.
— Аз не бих знаел откъде да започна.
Това е въпросът, разбира се, мисля си и аз, откъде да се започне. За да бъде разбран той, човек трябва да се върне назад и назад и колкото повече се връща, вижда колко още трябва да се върне, докато онова, което е създало малко затруднение при опита да бъде разказано, се превърне в значително философско изследване. За това, предполагам, са служили шъто̀куа.
Прибирам си инструментите, затварям страничните капаци и си мисля, че все пак този въпрос си струва да бъде разбран.
По пътя сухият въздух охлажда потта, избила при работата ми с веригата, и за известно време се чувствувам добре. Но веднага щом потта изсъхва, става горещо. Вече трябва да е над осемдесет.
По този път няма движение и ние напредваме, без да ни пречат. Денят е само за пътуване.
А сега искам да започна изпълнението на едно определено задължение, като заявя, че съществуваше едно лице (вече не), което имаше нещо да каже и което го каза, но на което никой не повярва, нито пък го разбра докрай. Забравен. Поради причини, които ще станат очевидни, предпочитам той да си остане забравен, но нямам друг избор, освен да се заема отново е неговия случай.
Не знам цялата му история. Нито пък някой ще я знае някога освен самия Федър, а той вече не може да проговори. Но от писмата му и от онова, което другите разправят, и чрез фрагменти от собствените ми спомени трябва да може да се съберат отделните частици в нещо като приблизителен модел на онова, за което говореше той. Тъй като основните идеи на тази шъто̀куа са взети от него, няма да има истинско отклонение от тях, а само едно увеличаване на образа, което ще направи шъто̀куа по-разбираема, отколкото ако бе представена в чисто абстрактен вид. Целта на това увеличение не е да се доказват теориите му, нито да бъде възвеличен самият той. Целта е да бъде погребан — завинаги.
Там, в Минесота, когато пътувахме през мочурищата, аз говорих за „образите“ на техниката, за „смъртоносната сила“, от която Съдърлендови като че бягаха. Сега искам да поема в посока, противоположна на избраната от Съдърлендови, срещу тази сила и в самия й център. Като направим това, ще навлезем в света на Федър, едничкия свят, който той познаваше и в който целият разум се гради от гледна точка на скрития смисъл.
Светът на скрития смисъл е необичаен обект за дискусия, защото е всъщност метод на дискутиране. Човек разсъждава върху нещата от гледна точка на непосредственото им възприятие или от гледна точка на скрития им смисъл и ако се опита да размишлява върху тези модели на размисъл, ще стигне до онова, което наричаме основен проблем. Няма друга основа, на която да бъдат обсъждани те, освен самите модели.
Досега аз разсъждавах върху неговия „свят на скрития смисъл“ или поне върху една от неговите страни, наречена „техника“, от позициите на външен наблюдател. Сега смятам, че ще е справедливо да поговоря за този свят на скрито естество от собствената му гледна точка. Искам да поговоря за скрития смисъл на самия свят на скритото естество.
За да сторя това, на първо място ми е необходимо едно противопоставяне, но за да го използувам честно, ще трябва да се върна назад и да обясня какво е то и какво означава, а това е само по себе си дълга история. Част от целия този проблем на необходимото връщане. Но сега засега искам само да използувам противопоставянето, което ще обясня по-късно. Искам да разделя човешкия разум на два вида — класически разум и романтичен разум. От гледна точка на окончателната истина едно подобно противопоставяне няма кой знае какъв смисъл, но е напълно оправдано, когато човек работи в рамките на класическия метод, използуван за откриване или създаване на свят на скритите мисловни форми. Термините „класически“ и „романтичен“, както ги разбираше Федър, означават следното:
Класическият разум разглежда света преди всичко като подповърхностни мисловни форми. Романтичният разум го разглежда преди всичко от гледна точка на непосредственото възприятие. Ако покажете двигател или машинен чертеж, или електронна схема на някой романтик, той надали ще види нещо особено интересно в тях. За него те нямат притегателна сила, защото действителността, която той вижда, са техните повърхности. Скучни, сложни списъци от наименования, линии и цифри. Нищо интересно. Но ако покажете същото хелиографно копие или схема или опишете същите неща на класически тип човек, той може да ги погледне и да остане очарован от тях, защото вижда, че зад линиите, контурите и символите има невероятно богатство на скрит смисъл.
За романтичния модел са характерни преди всичко вдъхновение, въображение, творчество, интуиция. Преобладават по-скоро чувствата, а не фактите. Изкуството, когато се противопоставя на науката, често е романтично. То не се развива по силата на разума или на някакви закони. Развива се по силата на чувства, интуиция и естетическо съзнание. В западноевропейските култури романтичният модел обикновено се свързва с женствеността, но това положително не е определящо.
Наопаки, класическият модел се подчинява на разума и на закони, които сами по себе си са подповърхностни форми на мисловността и поведението. В европейските култури това е преди всичко мъжки модел и областите на науката, законодателството и медицината са непривлекателни за жени главно по тази причина. Въпреки че карането на мотоциклет е романтично, поддържането му е чисто класическо. Мръсотията, маслата, съвършеното познаване на скрития смисъл, които се изискват, всичко това му придава такава отблъскваща сила за романтика, че жените и не помислят да се захващат с тях.
Макар външната грозота да се среща често при класическия модел на мислене, тя не му е непременно присъща. Съществува един класически естетизъм, който романтиците често изпускат, защото е прекалено изтънчен. Класическият стил е праволинеен, неразкрасяван, неемоционален, пестелив и внимателно осъразмерен. Неговата задача не е да вдъхновява емоционално, а да извлече от хаоса порядък и да направи непознатото познато. Това не е естетически свободен и естествен стил. А естетически ограничаван. Всичко се контролира. Стойността му се определя от умението, с което се упражнява този контрол.
За романтика този класически модел често изглежда скучен, вдървен и грозен като самото поддържане на механизми. Всичко зависи от възли, детайли, агрегати и взаимни връзки. Нищо не може да се разбере, докато не мине десетина пъти през компютър. Всичко трябва да се пресметне и докаже. Потискащо. Скучно, Безкрайно сиво. Въплъщение на силите на смъртта.
От друга страна, романтичният модел също си е създал някакъв образ в представите на класическия. Лекомислен, ирационален, капризен, ненадежден, устремен предимно към приятното. Повърхностен. Празен. Често паразит, който не може или не желае да се грижи за самия себе си. Истински камък на шията на обществото. Тези войнствени позиции би трябвало вече да звучат до известна степен познато.
Тук е източникът на бедата. Хората имат склонност да мислят и чувствуват изключително в рамките на единия модел, като по този начин проявяват неразбиране и подценяване на ролята на другия. И никой няма желание да предаде истината такава, каквато я разбира, и доколкото ми е известно, никой жив човек не е измислил начин да сдобри тези истини или модели. Няма точка, в която тези мирогледи да се срещат.
И така, в последно време сме наблюдавали развитието на огромно разцепление между класическата култура и романтичната антикултура — два свята, които постепенно се отчуждават и все повече се мразят и всеки се пита дали винаги ще бъде така — един дом, разделен на две. Никой не иска това всъщност — независимо какво мисли противникът му в другия лагер.
В тази светлина онова, което Федър мислеше и казваше, е важно. Но тогава никой не го слушаше, а просто го смятаха отначало за ексцентричен, после за нежелан, после за малко луд и накрая за напълно безумен. Като че ли е трудно да се усъмним, че е бил безумен, но много от написаното от него по онова време показва, че именно това враждебно отношение към него го е направило луд. Необичайното поведение има свойството да кара другите да се отдръпнат от теб, което пък задълбочава странностите на поведението — и ето нова пропаст и така по самозараждаща се спирала, докато се стигне до някаква кулминационна точка. В случая с Федър това бе постановеният от съда арест и изолирането от обществото.
Виждам, че се приближаваме към ляв завой по федерална автомагистрала 12, а Джон е спрял за бензин. Спирам до него.
Термометърът край вратата на бензиностанцията показва 92 градуса.
— И днес няма да ни е лесно — казвам.
Когато резервоарите се напълват, пресичаме шосето за кафе. Крис естествено е гладен.
Казвам му, че очаквах това. Казвам му, че ще се храни с останалите или изобщо няма да яде. Без яд. Просто делово. Той е недоволен, но разбира накъде отива работата.
Долавям бегъл поглед на облекчение от Силвия. Очевидно си е мислила, че това ще бъде безкраен проблем.
Когато свършваме с кафето и отново излизаме навън, жегата е така силна, че потегляме с мотоциклетите колкото е възможно по-бързо. Отново се появява моментна прохлада и изчезва. Слънцето прави изгорелите треви и пясъка така ярки, че трябва да присвивам очи, за да не ми блести. Това шосе 12 е старо и лошо. Разбитият бетон е кърпен с асфалт и е неравен. Има пътни знаци за предстоящи заобикаляния. От двете страни на пътя се срещат порутени сервизи, лавки и крайпътни сергии, натрупали се течение на годините. Сега движението е натоварено. Просто съм щастлив да си мисля за рационалния, аналитичен, класически свят на Федър.
Неговият рационализъм се е използувал от древни времена, за да бъде освободен човекът от досадата и гнета на обкръжаващата го действителност. Онова, което го прави труден за разбиране, е обстоятелството, че някога е бил използуван като средство да се избяга от всичко и бягството е било така успешно, че днес романтиците се стремят да избягат от вече променилото се „всичко“. Онова, което прави неговия свят толкова труден за разбиране, не е странността му, а неговата обикновеност. Обичайното също може да заслепи човека.
Новият начин за виждане на нещата води до едно описание, което може да се нарече „аналитично“ описание. Това е друго название на класическата основа, според която човек разсъждава за нещата от гледна точка на скрития им смисъл. Той бе напълно класическа личност. И за да дам по-пълна представа какво означава това, искам да насоча неговия аналитичен подход към самия него — да анализирам самия анализ. Искам да направя това, като преди всичко дам един обширен пример и после направя дисекция на неговото значение. Мотоциклетът е превъзходен предмет за целта, след като самият е бил измислен от класически мозъци. И така, слушайте:
Един мотоциклет може да бъде разделен за нуждите на класическия рационален анализ според съставните си части и според функциите си.
Ако бъде разгледан според съставните си части, най-основното деление е на двигателна и ходова част.
Двигателната част може да се раздели на двигател и трансмисия. Първо да разгледаме двигателя.
Двигателят се състои от корпус, съдържащ коляново-мотовилков механизъм, хранителна система, запалителна система, газоразпределителна система и мазителна система.
Коляно-мотовилковият механизъм се състои от цилиндри, бутала, мотовилки, колянов вал и маховик.
Частите на хранителната система, които са част от двигателя, включват резервоар и филтър, въздушен филтър, карбуратор, клапанни отвори и изпускателни тръби.
Запалителната система се състои от алтернатор, токоизправител, акумулатор, бобина и свещи.
Газоразпределителната система се състои от ангренаж, разпределителен вал, клапани и дистрибутор.
Мазителната система се състои от маслена помпа и канали през целия корпус за разпределение на маслото.
Трансмисията, свързана към Двигателя, се състои от съединител, скоростна кутия и верига.
Носещата част, която придружава двигателната част, се състои от рама, включваща стъпенки, седалка и калници; кормилна уредба; предни и задни амортисьори; колела; контролни прибори и кабели; светлинна и звукова сигнализация; скоростомер и километраж.
Това е мотоциклетът, разделен според частите му. За да разберем за какво служат тия части, необходимо е деление според функциите:
Мотоциклетът може да бъде разделен според нормално протичащи процеси и специални, контролирани от водача.
Нормално протичащите процеси могат да се разделят на процеси по време на такт всмукване, процеси по време на такт компресия, процеси по време на работния такт и процеси по време на такт продухване.
И така нататък. Бих могъл да продължа с това, кои процеси настъпват в нормален порядък по време на всеки такт, после да премина към специалните, контролирани от водача режими и това би представлявало една съвсем обща картина на скрития смисъл на мотоциклета. Би била съвсем кратка и елементарна, каквито са описанията от подобен род. Почти всеки от споменатите компоненти може да бъде безкрайно разширяван. Чел съм цял технически труд, посветен само на чукчето и наковалнята, които са само една малка, но жизненоважна част от дистрибутора. Съществуват и други типове двигатели освен едноцилиндровия „Ото“, описан тук: двутактови двигатели, многоцилиндрови двигатели, дизелови двигатели, ванкелови двигатели, но и този пример е достатъчен.
Това описание би обхванало въпросите „какво“ от гледна точка на частите на мотоциклета и „как“ от гледна точка на функциите на двигателя. То би имало остра нужда от анализ на въпроса „къде“ под формата на илюстрация, а също така на въпроса „защо“ под формата на инженерни принципи, които са довели до тази конкретна комбинация от части. Но целта тук не е да се анализира изчерпателно мотоциклетът. Целта е да се намери отправна точка, примерен модел за разбиране на нещата, който на свой ред да стане обект на анализ.
Няма нищо необикновено в това описание на пръв поглед. Звучи като взето от встъпителен курс по въпроса или може би като първа лекция от професионално ръководство. Необикновеното се забелязва, когато престане да бъде модел за беседа и стане обект на беседата. Тогава някои неща могат да изпъкнат.
Първото нещо, което се забелязва при това описание, е така очевидно, че трябва да се потиска, иначе ще засенчи всякакви други наблюдения. То е: цялата работа е тъпа до немай-къде. Раз-два, раз-два, раз-два, раз-два, раз, карбуратор, преводно число, компресия, раз-два, бутало, свещи, всмукване, раз-два-три, и така нататък, и така нататък. Това е романтичният образ на класическия модел. Скучно, вдървено и грозно. Малко романтици стигат по-далеч оттук.
Но ако човек успее да потисне това най-очевидно наблюдение, може да забележи някои други неща, които не се проявяват отначало.
Първото е, че мотоциклетът, както е описан, почти не може да бъде проумян освен ако човек вече не знае как работи. Непосредствените повърхностни впечатления, които са важни за първоначалната представа, вече ги няма. Останал е само скритият смисъл.
Второто е, че е изчезнал наблюдателят. Описанието не казва, че за да се види буталото, трябва да се свали главата на цилиндъра. „Вас“ ви няма никъде в цялата картина. Дори „водачът“ е нещо като безличностен робот, който демонстрира функциите на машината чисто механично. В това описание няма истински субекти. Съществуват само обекти, които са независими от всякакъв наблюдател.
Третото е, че думите „добро“ и „лошо“, както и всичките им синоними отсъствуват напълно. Никъде не се дават стойностни оценки, само факти.
Четвъртото е, че тук се движи някакво острие. Много, смъртоносно; един интелектуален скалпел, така бърз и остър, че човек понякога не забелязва движението му. Получава се впечатлението, че всички тия части са си просто там и се назовават, защото съществуват. Но те могат да бъдат назовани съвсем различно и съчленени по съвсем друг начин в зависимост от това как се движи скалпелът.
Например газоразпределителният механизъм, който включва разпределителния вал, ангренажната верига, клапаните и дистрибутора, съществува само поради един необичаен срез на този аналитичен нож. Ако отидете в магазин за мотоциклетни резервни части и им поискате комплект за газоразпределителен механизъм, те няма да разберат за какво, по дяволите, говорите. Те не класифицират нещата по този начин. Няма двама производители, които да класифицират частите по точно един и същи начин, и всеки механик знае, че някоя част не може да се купи, защото не може да се намери, защото производителят я смята за част от нещо друго.
Важно е да се разбере какво представлява този нож, а не погрешно да приемете, че мотоциклетите или каквото и да било друго са това, което са, само защото острието ги е изрязало по този начин. Важно е да се концентрирате върху самото острие. По-късно ще опитам да покажа как умението да се използува това острие творчески може да доведе до разрешения за разцеплението между класическото и романтичното.
Федър бе майстор е този скалпел и го използуваше с умение и смелост. С един-единствен размах на аналитичната мисъл той разделяше целия свят на части по собствен избор, разделяше частите и парченцата от тях на все по-малки и по-малки, и по-малки, докато ги доведе до онова, което искаше. Дори специфичната употреба на термините „класически“ и „романтичен“ е пример за виртуозно владеене на острието.
Но ако това бе едничкото му ценно качество, аналитичното умение, с огромно удоволствие бих млъкнал. Обстоятелството, което налага да не замлъквам, е, че той използуваше това умение по толкова чудат и все пак съвършен начин. Никой никога не забеляза това, мисля, че дори сам той не го забелязваше, а може и да си е било мое заблуждение, но острието, което използуваше, бе по-скоро на слаб хирург, отколкото на убиец. Може и да няма разлика. Той забеляза, че става нещо нездраво и болезнено и започна да реже надълбоко, по-надълбоко и по-надълбоко, за да стигне до корена му. Преследваше някаква цел. Това е важно. Преследваше нещо и използуваше острието, защото бе единственият инструмент, с който разполагаше. Но толкова се увлече и отиде така далеко, че в края на краищата истинската жертва се оказа той сам.
Жегата стана страхотна. Не мога повече да се правя, че не я забелязвам. Въздухът е като във фурна, напалена така, че на очите ми под очилата е прохладно в сравнение с останалата част от лицето. На ръцете ми е хладно, но ръкавиците имат от външната страна големи черни петна пот, заобиколени с бели ивици засъхнала сол.
По пътя пред нас един гарван се бори с някаква мърша и тромаво отлита, докато го наближаваме. Май че е гущер, изсъхнал и залепнал за смолистата настилка.
На хоризонта се появява леко трептящо изображение на някакви постройки. Поглеждам картата и виждам, че трябва да е Боумън. Мисля си за ледена вода и климатична инсталация.
По улиците и тротоарите на Боумън не виждаме почти никого, макар многото паркирани коли да показват, че хората са тук. Всички са вътре. Насочваме машините към един ограден паркинг, като с остър завой ги нагласяме срещу изхода — да са готови за тръгване. Самотен възрастен човек с широкопола шапка ни гледа как ги вдигаме на стойките и сваляме каски и очила.
— Горещичко е за вас? — пита. Физиономията му е безизразна.
Джон клати глава и казва:
— Ужас!
Върху лицето, заслонено от шапката, се появява нещо като усмивка.
— Колко градуса е? — пита Джон.
— Сто и два — казва, — когато погледнах последния път. Трябва да е стигнала до сто и четири.
Пита ни откъде сме тръгнали, ние му казваме и той кима одобрително.
— Много път е — казва. После разпитва за машините.
Бирата и климатичната инсталация ни зоват, но ние не изоставяме човека. Просто си стоим там на сто и два градуса жега и говорим с него. Той е говедовъд, пенсионер, казва, че наоколо имало много ферми и преди години имал мотоциклет „Хендерсън“. Стана ми приятно, че му се говори за неговия „Хендерсън“ при тия сто и два градуса. Разговаряме известно време за него при растящо нетърпение от страна на Джон, Силвия и Крис и когато най-накрая се сбогуваме, казва, че му е приятно, задето ни е срещнал, а изразът му пак е безучастен, но ние усещаме, че говори истината. Отива си с някакво тежко достойнство под сто и два градусовото слънце.
В ресторанта се опитвам да завържа разговор на тази тема, но никой не проявява интерес. Джон и Силвия са някъде надалеч, а уж седят с нас и неподвижно попиват охладения въздух. Сервитьорката идва за поръчка и те малко идват на себе си, но не са решили какво искат и тя пак си отива.
— Не бих желала да живея тук — казва Силвия.
Образът на възрастния човек с широкополата шапка отвън се връща в съзнанието ми.
— Помисли си какво е било тук, преди да се появи климатичната инсталация — казвам.
— Мисля си — отвръща тя.
— При тия нажежени пътища и моята повредена задна гума не би трябвало да се движим с повече от шестдесет — казвам аз.
Не отговарят.
Крис, обратно на тях, изглежда, е възвърнал нормалното си състояние — оживен и заинтересуван от всичко. Когато идва яденето, той го излапва набързо и иска още, преди ние да сме преполовили нашето. Получава още и после го чакаме да свърши.
Изминали сме още мили и горещината е просто жестока. Слънчевите и ветроупорни очила не са достатъчни за ослепителната светлина. Нужен е електроженистки щит.
Високите равнини се накъсват в обезцветени, набраздени хълмове. Навсякъде ярко белезникаво. Ни стръкче трева. Само тук-там по някой бурен и скали, и пясък. Облекчение е да се погледне в чернотата на пътя, затова гледам как неясният му поток профучава под краката ми. Освен него виждам и че лявата ауспухова тръба е станала по-синя от когато и да било. Плювам на ръкавицата, докосвам тръбата и чувам цвъртенето. Лошо.
Сега трябва просто да приема нещата и да не се тормозя вътрешно… контрол над съзнанието…
Време е да поговоря вече за скалпела на Федър. Това ще помогне да бъдат разбрани някои от нещата, за които говорихме.
Употребата на това острие, разделянето на света на части и изграждането на тази структура е нещо познато за всеки. Ние непрекъснато възприемаме милиони неща около себе си — тези променящи се очертания, тези горящи хълмове, шума на двигателя, усещането за газта, всяка скала и бурен, и кол от ограда, и някакъв отпадък край пътя, — възприемаме тия неща, но всъщност не ги осъзнаваме, докато не се появи нещо необичайно или докато не се мерне нещо, което сме предразположени да забележим. Навярно не можем да осъзнаем тия неща и да ги запомним всичките, защото мозъкът ни би се напълнил с ненужни подробности до такава степен, че няма да можем да мислим. От всичко възприемано трябва да подбираме, а онова, което подбираме и наричаме съзнание, никога не е едно и също с възприемането, защото процесът на подбора го видоизменя. Вземаме шепа пясък от безкрайното пространство, което възприемаме около себе си, и наричаме тази шепа пясък свят.
Взели веднъж шепата пясък — света, който сме осъзнали, — ние го подлагаме на процес на разграничение. Това е острието. Делим пясъка на части. Това и онова. Тук и там. Черно и бяло. Сега и тогава. Разграничаването е разделянето на осъзнатия свят на части.
Тази шепа пясък изглежда еднородна отначало, но колкото повече я наблюдаваме, все по-разнообразна ни се струва. Всяко зрънце пясък е различно. Няма две еднакви. Някои си приличат в едно отношение, други в друго и можем да оформим пясъка в отделни купчинки на основата на тия прилики и отлики. Отделните цветове в отделни купчинки — отделните размери в отделни купчинки — отделните форми в отделни купчинки — подразделенията на отделните форми в отделни купчинки — отделните степени на прозрачност в отделни купчинки — и така нататък, и така нататък, и така нататък. Може да се помисли, че процесът на подразделяне и сортиране някъде ще спре, но не е така. Той просто си продължава.
Класическият разум се интересува от купчинките и от основата на тяхното разделяне и взаимна обвързаност. Романтичният разум се насочва към шепата пясък, преди сортирането да е започнало. И двата са обосновани, макар и несъвместими, начини да се гледа на света.
Вече е неотложна необходимост да се намери мироглед, обединяващ тези два вида разум, без да насилва който и да било от тях. Такъв мироглед няма да отхвърли сортирането на пясъка или съзерцанието на несортирания пясък сами по себе си. Такъв мироглед ще насочи вниманието към безкрайното пространство, от което е взет този пясък. Това се опитваше да направи Федър, клетият хирург.
За да се разбере какво се опитваше да направи той, трябва да се забележи оная част от пространството, неотделима от него, която трябва да бъде разбрана, която е фигура по средата на това пространство и сортира пясъка на купчинки. Да се гледа пространството, без да се вижда тази фигура, значи да не се види пространството въобще. Да се отхвърли оная част от Буда, която има грижата за анализирането на мотоциклетите, значи да не се забележи самият Буда.
Съществува вечният въпрос коя част от мотоциклета, кое зрънце пясък; коя купчинка е Буда. Очевидно да се зададе такъв въпрос, означава да се търси в грешна посока, защото Буда е навсякъде. Но също така очевидно е, че да се зададе този въпрос, означава да се търси в правилната посока, защото Буда е навсякъде. Много е казано за Буда, който съществува независимо от всякакво аналитично мислене — някой би казал: твърде много и би се усъмнил в ползата да се говори още. Но за Буда, който съществува в самото аналитично мислене и дава на това аналитично мислене неговата насоченост, не е казано почти нищо — и това си има исторически причини. Но историята продължава своя ход и може би няма да навредим, а може и да прибавим нещо положително към историческото наследство с малко приказки в това направление.
Когато аналитичното мислене, острието, влезе в употреба, нещо винаги бива убито. Това се долавя много добре, поне в изкуството. Сещам се за преживяното от Марк Твен, когато, след като овладял аналитичните знания, нужни, за да кара параход по Мисисипи, открил, че реката е загубила своята красота. Нещо винаги бива убивано. Но онова, което по-малко се вижда при изкуството, е, че нещо се и създава. И трябва, вместо да се разпростираме върху това, което е убито, да видим какво е пък създадено и да погледнем на процеса като на едно безкрайно умиране и раждане, което не е нито добро, нито лошо, а просто е.
Преминаваме през някакъв град, наречен Мармарт, но Джон не спира дори за да отдъхнем, така че продължаваме. Пак адски пек през някакви безжизнени пустини, преминаваме границата и влизаме в Монтана. Една табела край пътя обявява това.
Силвия размахва ръце като криле на птица, а аз натискам клаксона в отговор, но като гледам знака, не изпитвам никакво ликуване. За мен неговото съобщение носи внезапно вътрешно напрежение, което го няма при тях. Те не могат да знаят, че сме из местата, където живееше той.
Всички тия досегашни приказки за класически и романтичен разум навярно изглеждат като един странно заобиколен начин да бъде описан той, но за да бъде разбран Федър, това е единственият възможен път. Да се описва външният му вид или фактите от неговия живот, би означавало да се разпростираме върху отвличащи, повърхностни неща. А да се насочим към него направо, би значело да предизвикаме бедата.
Той бе луд. И ако човек се вгледа право в някой луд, ще види само отражение на собственото си убеждение, че още е луд, което означава да не го разбере въобще. За да бъде разбран, трябва да се види онова, което виждаше той, а когато се опитваме да разберем виждането на един безумец, обиколният път е единственият, който води до целта. Иначе собствените ни убеждения препречват пътя. Има само един път към него, който ми се струва проходим, и още много трябва да вървим.
Впуснал съм се във всички тия анализи и дефиниции, и зависимости не заради самите тях, а за да положа основата за проумяване на посоката, в която вървеше Федър.
Казах по-миналата нощ на Крис, че Федър е прекарал целия си живот в преследване на призрак. Това бе вярно. Призракът, който той преследваше, е призракът, скрит зад цялата техника, цялата съвременна наука, цялата мисъл на Запада. Това бе призракът на самата реалност. Казах на Крис, че той откри призрака и че когато го откри, хубавичко го натупа. Мисля, че във фигуративен смисъл това бе истина. Нещата, които се надявам да изясня, докато вървим напред, са някои от нещата, открити от него. Сега времената са такива, че може би други хора най-после ще ги сметнат за важни. Никой тогава не искаше да види призрака, преследван от Федър, но ми се струва, че сега все повече и повече хора го виждат или го зърват за миг в лош час, един призрак, който нарича себе си рационалност, но образът му е непоследователен и безсмислен, което прави и най-нормалните действия от всекидневието да изглеждат малко нещо объркани поради липсата на връзка с каквото и да било друго. Това е призракът на онова, което във всекидневието приемаме за естествено, а именно че основната цел на живота — да бъдеш жив — е недостижима, но все пак това е основната цел на живота, така че велики умове се борят, за да лекуват болести и хората да живеят по-дълго, а само лудите питат защо. Човек живее по-дълго, за да живее по-дълго. Няма друга причина. Това казва призракът.
В Бейкър, където спираме, термометрите показват 108 градуса на сянка. Когато свалям ръкавиците, металът на резервоара е така горещ, че не мога да го докосна. Двигателят издава тревожни кашлящи звуци от прегряване. Много лошо. Задната гума е твърде износена и с пипане установявам, че е почти толкова нагрята, колкото резервоара.
— Ще се наложи да намалим — казвам.
— Какво?
— Мисля, че не бива да се движим с повече от петдесет — добавям аз.
Джон поглежда Силвия, а тя него. Нещо вече са си казали за моето бавене. И двамата изглеждат тъй, сякаш им е дошло до гуша.
— Искаме просто да стигнем по-бързо там — казва Джон и двамата се отправят към ресторанта.
Веригата се е въртяла нажежена и суха. Ровя в дясната чанта за спрей-смазка, намирам я, запалвам двигателя и напръсквам движещата се верига. Веригата е все още така гореща, че разредителят на маслото се изпарява почти веднага. Тогава цръквам малко масло отгоре й, оставям я да се повърти известно време и изключвам двигателя. Крис търпеливо чака, следва ме към ресторанта.
— Ти каза, мисля, че най-тежкото идва на втория ден — проговаря Силвия, докато приближаваме сепарето, в което сядаме.
— Втория или третия — отвръщам аз.
— Или четвъртия или петия?
— Може би.
Тя и Джон се споглеждат със същия израз, който имаха преди малко. Той като че казва: „Трима са вече твърде много.“ Може би искат да се движат бързо и да ме чакат в някой град далеч напред. Аз бих го предложил сам, но ако се движат много по-бързо, няма да ме чакат в някой град. А отстрани на пътя.
— Не мога да си представя как понасят това тукашните хора — казва Силвия.
— Ами тука е трудничко — казвам с известно раздразнение. — Те са знаели, че е трудно, още преди да дойдат и са били подготвени за това.
Добавям:
— Ако един човек се оплаква, той просто прави нещата още по-трудни за останалите. А те са сърцати. Знаят как да вървят напред.
Джон и Силвия не приказват много. Джон бързо изпива ко̀лата си и отива при бара за глътка алкохол. Излизам да проверя отново багажа и откривам, че новият пакет се е поизместил. Затова обирам хлабината на ластиците и ги връзвам отново.
Крис сочи един термометър, изложен на слънце, и виждаме, че стълбчето е прекосило цялата скала до 120 градуса.
Преди да излезем от града, вече се потя отново. Прохладният период на изсъхване не трае дори половин минута.
Жегата ни лъхва като пещ. Дори с тъмни очила трябва да превърна очите си в цепнатини. Няма нищо друго освен горещ пясък и бледо небе, които така заслепяват, че с мъка се гледа накъдето и да било. Истински пъкъл.
Джон отпред увеличава скоростта все повече и повече. Изоставям го и намалявам до петдесет и пет. Освен ако не си търси човек белята в тая жега, няма защо да търкаля гумите с осемдесет и пет. Едно спукване на гума тук би значело край.
Предполагам, те приеха казаното от мен за нещо като мъмрене, но аз нямах това предвид. Не се чувствам по-добре от тях в тази горещина, но няма смисъл да се разсъждава по въпроса. През цялото време, докато съм мислил и говорил за Федър, те трябва да са разсъждавали колко лошо е всичко. Това всъщност ги съсипва. Мисълта.
За Федър като личност могат да се кажат някои неща.
Той бе познавач на логиката, на класическата „система на системата“, която описва правилата и похватите на систематичната мисъл, чрез която се изграждат и взаимно обвързват аналитичните знания. Беше толкова бърз при определянето на неговия коефициент за интелигентност по системата Стенфърд-Бинит11, представляващ в основната си характеристика на умението да се правят аналитични манипулации, че получи 170, цифра, която се среща само при един човек на петдесет хиляди.
Бе симпатичен, но да се каже, че мислеше и действуваше като машина, би значело да се разбере криво естеството на неговата мисъл. Тя не приличаше на бутала и колела, и скорости, които се движат едновременно, внушителни и съгласувани. По-скоро пред съзнанието изниква образът на лазерен лъч — единствен показалец светлина с такава ужасяваща енергия, при такава необикновена концентрация, че може да бъде изпратен на луната и отражението му да се върне обратно на Земята, Федър не използваше яркостта на интелекта си, за да осветява някакви въпроси. Той търсеше единствена, определена, далечна цел, взе я на мушка и я порази. И това бе всичко. Общото осветяване на целта, която порази, сега, изглежда, предоставяше на мен.
Беше колкото интелигентен, толкова и самотен. Не се помни да е имал близки приятели. Пътуваше сам. Винаги. Дори в присъствието на други бе съвършено сам. Понякога хората усещаха това, чувствуваха се отблъснати и не го обичаха, но тяхната неприязън нямаше значение за него.
Жена му и семейството му като че страдаха най-много. Жена му казва, че онези, които са се опитвали да прекрачат бариерата на резервираността му, се изправяли пред празно пространство. Моето впечатление е, че те са жадували за някаква привързаност, която той никога не проявяваше.
Никой всъщност не го познаваше. Очевидно така е искал да бъде и така бе. Може би самотата му бе последица от неговата интелигентност. Може да беше и причината. Но двете вървяха винаги заедно. Тайнствен, самотен интелект.
Все пак всичко казано още не върши работа, защото то, заедно с образа на лазерния лъч, създава представата, че е бил напълно студен и безчувствен, а това не е така. В преследването на онова, което наричам призрак на рационалността, той бе страстен ловец.
Сега особено ярко изпъква един фрагмент от сцена в планината, при която слънцето се е спуснало зад хълмовете преди половин час и ранен здрач е променил цветовете на дърветата, даже и на скалите, в почти черни нюанси на синьо, сиво и кафяво, Федър бе тук от три дни без храна. Храната му се бе свършила, но той мислеше усилено, проумяваше разни неща и не му се прибираше. Не бе далеч от място, където знаеше, че минава път, и не бързаше.
В мрака, който се спускаше по пътеката, забеляза някакво движение и после нещо, което приличаше на куче, приближаващо се по пътеката, много голямо овчарско куче или животно, по-скоро приличащо на ескимоски пес, и се зачуди какво ли бе довело едно куче в това затънтено място и по това време. Той не обичаше кучета, но това животно се движеше по начин, който парализираше тези чувства. То сякаш го наблюдаваше, преценяваше го. Федър се взря в очите на животното за дълго и за миг усети някаква близост. След това кучето изчезна.
Много по-късно разбра, че е било вълк, и споменът за този случай не го напусна дълго време. Мисля, че не го е напускал, защото е видял собствения си образ. Снимката може да покаже физически образ, при който времето е неподвижно, а огледалото може да покаже физически образ, при който времето тече, но мисля, че в планината той е видял напълно различен образ, който не е физически и изобщо не съществува във времето. Все пак това е било образ и поради тая причина е изпитал близост. Сега си го представям живо, защото снощи го видях отново като лика на самия Федър.
Като оня вълк в планината той притежаваше някаква животинска смелост. Следваше собствения си път с едно пренебрежение към последиците, което понякога смайваше хората и смайва мен досега, само като чуя за него. Той не се отклоняваше нито надясно, нито наляво. Открил бях това. Но тази смелост не идваше от някаква идеалистична идея за саможертва, а само от енергията на търсенето и в нея нямаше нищо благородно.
Мисля, че това негово търсене на призрака на рационализма започна, защото той искаше да излее мъстта си отгоре му, защото усещаше, че и сам е оформен по този начин от него. Искаше да се освободи от собствения си образ. Искаше да го разруши, защото призракът бе онова, което бе той, а искаше да бъде освободен от робството на собствената си личност. Тази свобода бе постигната по един особен начин.
Това негово описание може да звучи като взето от друг свят, но най-чуждата на този свят част от него все още предстои. Това е моята собствена връзка с него. Този въпрос досега се държеше настрана и се прикриваше, но все пак трябва да стане известен.
За първи път го открих по дедуктивен път, изхождайки от една странна поредица случки преди много години. Един петък отидох на работа, а вече си бях изпълнил седмичния план и поради тая причина се чувствувах доволен. По-късно същия ден отидох на гости, където, след като говорих на всички твърде дълго и твърде високо и след като пих прекалено много, полегнах в една задна стая.
Когато се събудих, разбрах, че съм проспал цялата нощ, защото сега бе ден, и си помислих: „Господи, даже не знам името на домакините!“ и се попитах до какво ли неудобно положение щеше да се стигне. Стаята не изглеждаше като оная, в която си бях легнал, но беше тъмно, когато влязох, и трябва да съм бил ослепял от пиене, така или иначе.
Станах и забелязах, че дрехите ми са сменени. Тези не бяха дрехите, които носех предната вечер. Излязох пред вратата, но за моя изненада изходът водеше не към стаи на жилище, а към някакъв дълъг коридор.
Докато вървях по него, имах усещането, че всички ме гледат. На три пъти ме спираха непознати и ме питаха как се чувствам. Като смятах, че имат предвид напиването ми, отговарях, че дори нямам махмурлук, и тогава един от тях се разсмя, но после се овладя.
В една стая в края на коридора видях маса, върху която се вършеше нещо. Седнах наблизо, като се надявах да остана незабелязан, докато си изясня цялата тая работа. Обаче една жена, облечена в бяло, дойде при мен и попита дали знам името й. Прочетох малката табелка, прикачена към блузата й. Тя не видя, че правя това, изглеждаше смаяна и се отдалечи бързешком.
Когато се върна, с нея имаше някакъв мъж, който гледаше право в мене. Седна до мен и ме попита дали знам неговото име. Казах му го и бях изненадан от това, че го знам, така както и те.
— Твърде рано е да става това — каза той.
— Това прилича на болница — обадих се аз.
Съгласиха се.
— Как попаднах тук? — попитах, като си мислех за пиянското събиране. Мъжът не каза нищо, а жената сведе очи. Отговаряха уклончиво.
Мина повече от седмица, докато заключа от обстановката край мен, че всичко преди събуждането ми е било сън, а всичко след това — действителност. Нямаше друга основа за разграничаване на двете освен увеличаващия се куп нови случки, които сякаш противоречаха на пиянските преживелици. Явиха се някои дреболии, като заключената врата, чиято външна страна не можех да си спомня да съм виждал. И едно листче от съда, който ми съобщаваше, че някакъв си човек бил признат за безумен. Мен ли имаха предвид? Най-накрая ми бе обяснено, че „вие сте нова личност“. Но това не бе никакво обяснение. То ме обърка още повече, защото нямах усещането за никаква „стара“ личност. Ако бяха казали: „Вие вече имате нова личност“, щеше да е много по-ясно. Това би подхождало. Те бяха направили грешката да мислят за личността като за някакво притежание, като за кат дрехи, които човек носи или сваля. Но вън от личността какво остава? Малко кокали и плът. Сбор юридически данни може би, но положително не и човек. Костите и плътта и юридическите данни са дрехите, които личността носи, а не обратното.
Но кой е бил старата личност, която те са познавали и чието продължение приемаха, че съм?
Това бе първият намек за съществуването на Федър преди много години. През дните и седмиците, и годините, които последваха, научих много повече.
Той бе мъртъв. Унищожен чрез съдебна присъда, осъществена от високоволтов променлив ток, прокаран през мозъчните му полукълба. Приблизително 800 милиампера в сеанси, дълги от половин до една и половина секунди, са били прокарани двадесет и осем пъти в процес, известен с техническото название „Анихилация ЕС“. Една цяла личност е била ликвидирана без остатък чрез технически безупречно действие, което завинаги след това е определило нашите взаимоотношения. Никога не съм го срещал. Никога няма да го срещна.
И все пак странни останки от паметта му внезапно се сглобяват и разпознават този път и пустинните скали, и нажежения до бяло пясък, заобиколил ни отвсякъде, и настъпва едно чудновато съответствие между спомен и пейзаж и тогава разбирам, че той е видял всичко това. Бил е тук, иначе не бих познал мястото. Трябва да го е видял. И когато ми се случват такива внезапни сливания на видения, и когато си спомням за някои странни фрагменти от мисли, за чийто произход нямам представа, приличам на ясновидец, на медиум, който приема послания от друг свят. Така стоят нещата. Виждам със собствените си очи, виждам и с неговите. Някога те му принадлежаха.
Тези ОЧИ! В тях е целият ужас. Тия облечени в ръкавици ръце, които гледам сега, които карат мотоциклета по пътя, са били някога негови! И ако можете да разберете чувството, което се поражда от това, тогава можете да разберете истинския страх — страха, който се поражда от това, че знаеш: няма къде да избягаш.
Навлизаме в някакъв каньон с ниски стени. Не след дълго край пътя се появява мястото за почивка, което очаквах. Няколко пейки, малка постройка и мънички зелени дървета с маркучи, течащи в подножията им. Джон, Бог да ми е на помощ, е на изхода от другата страна, готов да поеме по автомагистралата.
Не обръщам внимание на това и спирам при сградата. Крис скача, издърпваме машината назад върху стойката. От двигателя се носи топлина на вълни, сякаш се е запалил. В нея се пречупват образите. С ъгълчето на окото виждам другия мотоциклет да се връща. Когато пристигат, и двамата ме гледат стръвнишки.
Силвия казва:
— Просто сме… ядосани!
Свивам рамене и отивам към чешмичката.
Джон казва:
— Къде е оная сърцатост, за която ни разправяш?
Поглеждам го за миг и разбирам, че наистина е ядосан.
— Страхувах се, че приемате всичко прекалено сериозно — казвам аз и се извръщам. Пия, водата се оказва алкална — блудкава като сапунената. Въпреки това пия.
Джон влиза в къщата да си намокри ризата с вода. Аз проверявам нивото на маслото. Капакът на масления филтър е толкова горещ, че ми изгаря пръстите направо през ръкавиците. Двигателят не е изгорил много масло. Протекторът на задната гума се е износил още малко, но все още може да кара. Веригата е достатъчно натегната, но малко суха, затова я смазвам пак за всеки случай. Съмнителните болтове не са се разхлабили.
Джон пристига, като ръси вода, и казва:
— Сега ти карай отпред, а ние ще те следваме.
— Няма да карам бързо — казвам аз.
— Както и да е — отвръща, — ще стигнем.
И така, аз карам отпред и се движим бавно. Пътят през каньона не става по-прав от този, който сме изминали, както очаквах да стане, а започна да се извива нагоре. Изненада.
Ту криволичи малко, ту се отправя обратно в посоката, която трябва да следваме, а после се връща. Движим се под остри ъгли през тесни клисури, после нагоре, високо и малко по-високо всеки път.
Появяват се шубраци. След това малки дървета. Пътят се изкачва по-високо, вие се сред треви, после край оградени ливади.
Над главите ни се появява малък облак. Може би дъжд? Може би. Ливадите имат нужда от дъжд. А в тези тук има цветя. Странно как се промени всичко. По нищо не личи на картата. И съзнанието за спомена е изчезнало също. Федър навярно не е минал оттук. Но друг път няма. Странно. Продължава да отива нагоре.
Слънцето се накланя към облака, който сега се е спуснал, за да допре хоризонта над нас, по който има дървета, борове; от тях повява… хлад и смолисто ухание. Вятърът люлее цветята в ливадата, мотоциклетът се накланя малко и изведнъж ни става прохладно.
Поглеждам към Крис, а той се усмихва. И аз се усмихвам.
След това дъждът пада тежко върху пътя, придружен от земен мирис на прах, който е чакал твърде дълго, а край пътя се появяват шарки от първите капки дъжд.
Всичко това е така ново. А ние имаме такава нужда от него, от един освежителен дъжд. Дрехите ми се намокрят, очилата ми са на капки, тръпки ме побиват — и това е прелестно. Облакът отминава между слънцето и боровата гора и малките ливади пак заблестяват, когато то улавя дъждовните капчици.
Стигаме края на стръмнината отново сухи, но разхладени и спираме, кацнали над огромна долина и река под нас.
— Мисля, че пристигнахме — казва Джон.
Силвия и Крис са навлезли в ливадата сред цветята под боровете, през които виждам отдалечения край на долината, много далеч и надолу.
Сега съм пионер, погледнал към обетована земя.
Ден на труда — първият понеделник от септември. — Б. пр.
Ден на загиналите — във войната от 1861–1865, както и в други войни (30 май). — Б. пр.
Шъто̀куа — село на едноименно езеро, разположено в щата Ню Йорк с летен образователен център; форма на обучение чрез публични сказки, получила началото си в същото село и процъфтяла в края на XIX началото на XX век. — Б. пр.
Пинт — около 0,5 л. — Б. пр.
Хенри Дейвид Торо (1817–1862) — американски естественик и писател. — Б. пр.
Отвертка, по чийто тъп край се удря с чук, а специална резба превръща постъпателното движение във въртеливо. — Б. пр.
По Фаренхайт. — Б. пр.
Всички температури в книгата са по Фаренхайт. — Б.пр.
Герой от комикс, Супермен. — Б. пр.
Герой от комикс. — Б. пр.
Таблица за определяне коефициент за интелигентност, изработена в калифорнийския университет Стенфърд. — Б. пр.