Часът е около десет преди обед и аз седя на сянка край машината върху хладен бордюр зад един хотел, който намерихме в Майлз сити — щата Монтана. Силвия и Крис са в пералнята на самообслужване — перат ни всичките. Джон е излязъл да търси птицечовка да си я прикрепи към каската. Мисли, че бил видял в една работилница, когато сме влизали вчера в града. А пък аз се готвя да си поиграя малко с двигателя.
Сега се чувствувам добре. Пристигнахме тук след обяд и се готвехме за голям сън. Добре стана, че спряхме. Бяхме толкова замаяни от изтощение, че нямахме представа колко сме изморени. Когато Джон реши да ни регистрира, дори не можа да си спомни как се казвам. Момичето от рецепцията ни попита наши ли са „тия шосейни авантюристи“ — мотоциклетите ни под прозореца, а ние двамата се смяхме така дълго, че тя започна да се чуди да не би да е казала нещо нередно. А беше просто глупашки смях от преумора. Щяхме да сме повече от щастливи да ги оставим паркирани и за разнообразие да походим.
И къпането. В красиви стари емайлирани вани от чугун, приклекнали на лъвски лапи по средата на мраморен под, които само нас чакат. Водата бе така мека, че сапунът сякаш никога нямаше да може да се измие. След това се разхождахме нагоре-надолу по главните улици и се чувствувахме като семейство…
Толкова пъти съм регулирал клапаните на тази машина, че се е превърнало в ритуал. Вече не е необходимо да мисля кой знае колко, когато го правя. Главно следя за нещо необичайно. Двигателят е придобил някакъв шум като от клапан, но може да е и нещо по-лошо, затова сега го регулирам, за да видя дали ще спре. Регулирането на клапаните трябва да се прави при студен двигател, което ще рече, че където паркираш за през нощта, там и ще го извършиш на следната утрин, поради което съм седнал на студен бордюр в сянката зад един хотел в Майлз сити — щат Монтана. Сега засега въздухът е прохладен на сянка, което е подходящо за работа, и ще си остане такъв за около час, докато слънцето прехвърли клоните на дърветата. Важно е за тези машини да не се регулират на слънце или късно през деня, когато съзнанието е замъглено, защото даже да си го правил стотици пъти, трябва да си нащрек и да внимаващ за всичко.
Не всеки разбира какъв изцяло рационален процес е това — поддържането на мотоциклет. Някои си мислят, че е просто „сръчност“ или пък „афинитет към механизма“. Те са прави, но сръчността е почти изцяло проява на разума и повечето бели идват от онова, което старите радиотехници наричаха „късо между слушалките“, сиреч главата не се използува както трябва. Един мотоциклет работи изцяло в съгласие със законите на разума и изучаването на изкуството да се поддържа мотоциклет е всъщност миниатюрно изследване на изкуството на самата рационалност. Вчера казах, че Федър преследваше призрака на рационалността, което го доведе до безумие, но за да се разбере това, много е важно да се придържаме към земни примери за рационалност, за да не се изгубим сред обобщения, които никой освен него не би могъл да разбере. Разговорът за рационалността може да стане твърде объркващ, ако и нещата, с които борави рационалността, не се включат в темата му.
Сега сме на границата между класическото и романтичното, където, от една страна, виждаме мотоциклета, какъвто изглежда отвън — и това е важен начин на виждане, — и където, от друга, можем да започнем да го виждаме, както го вижда механикът, от гледна точка на скрития смисъл — и това също е важен начин да се разглеждат нещата. Тези инструменти например — този ключ притежава определена романтична красота, но предназначението му си е във всички случаи чисто класическо. Той е създаден, за да изменя скрития смисъл на машината.
Керамичната част на първата свещ е твърде потъмняла. Това класически, както и романтично, е грозно, защото означава, че в цилиндъра влиза твърде много бензин и недостатъчно въздух. Въглеродните молекули от бензина не срещат достатъчно кислород, в който да се съединят, и просто си седят тук, като се трупат върху свещта. Докато влизахме в града вчера, машината прекъсваше малко на празен ход, което е признак за същото.
Просто за да проверя дали само в единия цилиндър сместа е обогатена, проверявам и другия. Положението е еднакво и в двата. Вадя джобно ножче, вземам една клечка, която лежи в канавката и подострям единия й край, за да почистя свещите, като се чудя каква би могла да бъде причината за обогатената смес. Не би могло да има нещо общо с мотовилки или клапани. А карбураторите рядко се разрегулират. Жигльорите на главното дозиращо устройство са с по-голямо сечение, което води до обогатяване на сместа при високи обороти, но свещите бяха много по-чисти отсега със същите жигльори. Загадка. Човек винаги е заобиколен от тях. Но ако се опиташ да разрешиш всичките, никога няма да поправиш машината. В момента няма отговор, затова просто оставям въпроса висящ.
Първият клапан си е съвсем в ред, не е нужно регулиране, затова преминавам към следващия. Все още има доста време, докато слънцето се издигне над ония дървета… Винаги се чувствувам като в църква, когато правя това… Луфтомерът е нещо като икона и аз изпълнявам с него свещен ритуал. Той е част от комплект, наречен „точни измервателни уреди“, което от класическа гледна точка има дълбок смисъл.
При мотоциклета тази точност не се поддържа от някакви романтични или максималистки съображения. Просто огромните сили на топлината и експлозивното налягане вътре в този двигател могат да бъдат контролирани единствено чрез точността, която тези инструменти осигуряват. Всяка експлозия тласка мотовилката към коляновия вал с повърхностно налягане от много тонове на квадратен инч. Ако сглобката на мотовилката към вала е направена точно, енергията от експлозията ще бъде равномерно преобразувана и металът ще може да издържи. Но ако сглобката е охлабена само с няколко хилядни от инча, енергията ще бъде предадена изведнъж, като удар с чук, и повърхностите на мотовилката, лагерът и шийката на вала ще се деформират, като започнат да издават звук, който отначало много наподобява чукане на клапани. Поради тая причина проверявам това сега. Ако е охлабена мотовилковата сглобка и опитам да стигна планините без ремонт, шумът скоро ще стане по-силен и по-силен, докато мотовилката се откъсне, удари се във въртящия се колянов вал и разбие двигателя. Понякога счупените мотовилки се забиват право надолу през картера и изсипват цялото масло на пътя. Тогава не остава нищо друго освен да продължите пеша.
А всичко това може да бъде предотвратено чрез регулиране от няколко хилядни от инча, което точните измервателни прибори правят възможно, и в това е тяхната класическа красота — не онова, което се вижда, а онова, което означават — онова, на което са способни от гледна точка на контрола върху скрития смисъл.
Вторият клапан е наред. Заобикалям машината откъм улицата и се заемам с втория цилиндър.
Точните инструменти са създадени, за да се постигне една идея, точност на размерите, чието усъвършенствуване е невъзможно. Не съществува идеално изработена част в мотоциклета и никога няма да има, но когато човек стигне до идеалното толкова близо, колкото му позволяват тези инструменти, стават забележителни неща и той литва през местността, носен от една сила, която би била назована магическа, ако не бе така напълно рационална във всяко отношение. Проумяването на тази рационална интелектуална идея е много съществено. Джон гледа мотоциклета и вижда стомана в най-различни форми, и изпитва отрицателни чувства към тези стоманени форми, и загубва интерес към цялата работа. Сега аз гледам формите на стоманата и виждам идеи. Той смята, че работя върху детайли. Аз работя върху концепции.
Говорих за тези концепции вчера, когато казах, че мотоциклетът може да бъде систематизиран според съставните си части и според функциите си. Когато казах това, внезапно създадох една мрежа от кутийки, подредени по следния начин:
А когато казах, че частите могат да бъдат подразделени на двигател и ходова част, внезапно се появиха още малки кутийки:
И се вижда, че всеки път, когато направя по-нататъшно разграничаване, изникват нови кутийки, основани на такива разграничавания, докато стигна до гигантска пирамида от кутийки. Накрая се разбира, че докато съм разбивал мотоциклета на все по-малки и по-малки частици, аз в същото време съм изградил и структура.
Тази структура от концепции официално се нарича йерархия и от древни времена е била основна структура на цялото знание на западната цивилизация. Царства, империи, църкви, армии, всички са били изградени йерархично. Съвременното производство е устроено по същия начин, както и съдържанието на справочните издания; така са устроени механизмите, математическото осигуряване на ЕИМ12, цялото научно и техническо знание — до такава степен, че в някои области, като например биологията, йерархията „вид, тип, род, порода“ се е превърнала почти в икона.
Кутийката „мотоциклет“ съдържа кутийките „съставни части“ и „функции“. Кутийката „съставни части“ съдържа кутийките „двигател“ и „ходова част“ и така нататък. Съществуват много други видове структури, дадени от други класификатори, като например „причинни“, който образуват дълга верижна структура от вида „А причинява В, което причинява С, което причинява Д“ и така нататък. Функционалното описание на мотоциклета използува тази структура. Собствените представи за „съществувам“, „равен съм“ и „съдържам“ на класиращия дават още други структури. Тези структури са обикновено взаимосвързани по начини и в посоки, така сложни и всеобемни, че никой не може да разбере повече от една малка част от тях за цял живот. Общото наименование на тия структури, чийто вид, йерархия на подчиненост и причинни връзки са само аспекти, е система. Мотоциклетът е система. Истинска система.
Да се наричат определени правителствени и официални институции „системата“ е правилно, след като тези организации са основани на същите структурни и концептуални зависимости като мотоциклета. Те се поддържат от структурни зависимости дори когато са загубили всякакъв друг смисъл и предназначение. Хората пристигат в някаква фабрика и изпълняват някаква напълно безсмислена задача от осем до пет, без да задават въпроси, защото структурата изисква да бъде така. Няма никакъв злодей, никакъв „лош човек“, който иска от тях да водят безсмислен живот, просто структурата, системата ги принуждава и никой няма желание да се заеме с непосилната задача да я променя само защото е безсмислена.
Но да се унищожи една фабрика или да се въстане срещу едно правителство, или да не се поправи един мотоциклет, защото е система, означава да се атакуват следствията, а не причините; и докато борбата е само срещу следствията, никаква промяна не е възможна. Истинската, самата система е сегашният строеж на нашата систематична мисъл, самата рационалност и ако една фабрика бъде унищожена, а рационалността, която я е създала, бъде оставена, то тази рационалност просто ще създаде друга фабрика. Ако революция свали правителство на една система, но законите на разума на тази система, по които е създадено това правителство, останат непокътнати, то тези закони отново ще се възпроизведат в следващото правителство. Толкова много се приказва за системата. А толкова малко се разбира.
Това е то целият мотоциклет — една система от концепции, изработени от стомана. Няма нито една част в него, нито една форма, която да не е излязла от нечий мозък… Третият клапан е също в ред. Остава още един. Добре ще е да е той… Забелязал съм, че хора, които никога не са работили със стомана, се затрудняват да разберат това — че мотоциклетът е преди всичко духовен феномен. Те свързват метала с дадени форми — тръби, лостове, рами, инструменти, части — все стабилни и неприкосновени неща, и ги приемат главно като физически. Обаче човек, който работи с металорежещи машини или се занимава с леене, или с коване, или със заваряване, разглежда стоманата като нещо, което изобщо не притежава форма. Стоманата може да има всяка форма, която желаете, ако сте достатъчно сръчни, и всяка освен оная, която желаете, ако не сте. Формите като този клапан са нещо, до което стигате, което придавате на стоманата. Стоманата не притежава повече форма от тоя куп стара мръсотия върху двигателя тук. Тези форми до една са излезли от нечия глава. Важно е да се разбере това. Стоманата? По дяволите, дори и стоманата е излязла от нечия глава. В природата няма стомана. Всеки човек от бронзовата епоха би могъл да ви каже това. Всичко, което има природата, е възможност да се създаде стомана. Нищо повече. Но какво е „възможност“? И тя е на някого в главата!… Призраци.
За това всъщност говореше Федър, когато каза, че всичко е в главата. То звучи безумно, ако човек просто скочи и го каже, без да има предвид нещо определено, каквото е един двигател. Но ако се свърже с нещо определено и реално, безумната нотка проявява склонност да изчезне и се вижда, че той може да е казвал нещо важно.
Луфтът на четвъртия клапан е прекалено голям, което и предполагах. Регулирам го. Проверявам запалването и виждам, че все още е точно каквото е нужно, а чукчето и наковалнята не са ерозирали, така че ги оставям на мира, притягам капаците и клапаните по местата им, поставям отново свещите и паля.
Чукането като от клапан е изчезнало, но това засега не означава кой знае какво, докато маслото е все още студено. Оставям го на празен ход, докато прибера инструментите, после се качвам и поемам към една мотоциклетна работилница, за която ни каза един случаен мотоциклетист снощи и където можеше да има обтегач за веригата и нов гумен протектор за стъпенките. Крис сигурно много шава с крака. Неговите стъпенки непрекъснато се износват.
Изминавам две пресечки и все още няма чукане от клапани. Започва да звучи добре, мисля, че е изчезнало. Все пак няма да правя никакви заключения, преди да сме изминали тридесетина мили. А дотогава и сега в момента слънцето е ярко, въздухът прохладен, главата ми е бистра, пред нас има цял ден, почти сме стигнали планините, в такъв ден се радваш, че живееш. Този разреден въздух е виновен. Човек винаги се чувствува така, когато започне да се изкачва на по-високо надморско равнище.
Надморското равнище! Ето защо горивната смес е обогатена. Разбира се, това трябва да е причината. Сега сме на две хиляди и петстотин фута. По-добре ще е да се върна към стандартни жигльори. Необходими са само няколко минути, за да ги поставя. И да отвия малко болтчето за празен ход. Ще се изкачим много по-високо отсега.
Под няколко сенчести дървета намирам „Мотоциклетния магазин на Бил“, но не и Бил. Един минувач казва, че той „може би е запрашил за риба“, а е оставил магазина си широко отворен. Наистина сме в Запада. Никой не би оставил магазин така отворен в Чикаго или Ню Йорк.
Вътре виждам, че Бил е механик от школата на „фотографиращото съзнание“. Всичко разхвърляно. Ключове, отвертки, стари части, стари мотоциклети, нови части, нови мотоциклети, проспекти за продажби, тръбопроводи, всичко е пръснато така нагъсто и в такъв безпорядък, че човек дори не може да съзре плотовете отдолу. Аз не бих могъл да работя при такива условия, но то е просто защото не съм механик с фотографиращо съзнание. Бил може навярно да се обърне и да вземе в ръка който и да било инструмент в тази бъркотия, без да трябва да се замисля къде е той. Виждал съм такива механици. Могат да ви подлудят, докато ги наблюдавате, но те все пак си свършват работата, и то понякога по-бързо. Преместете един инструмент с три инча наляво обаче и ще му отидат дни да го търси.
Бил пристига, като се усмихва за нещо си. Разбира се, има няколко жигльора, за моята машина и знае точно къде се намират. Все пак ще трябва да почакам минутка. Трябва да спазари там отзад няколко части за „Харли“. Излизам с него в една барака отзад и виждам, че продава цяла машина „Харли“ на стари части освен рамата, която купувачът вече има. Продава ги всичките за 125 долара. Съвсем не лоша цена.
Когато се връщаме, аз казвам:
— Доста неща ще знае за мотоциклетите, когато сглоби всичко това.
Бил се смее:
— Това е обаче най-добрият начин да ги научи.
Той има жигльорите и протектор за стъпенка, но не и обтегач за верига. Поставям гумения протектор и жигльорите. Извеждам машината от празен ход и карам обратно до хотела.
Силвия, Джон и Крис тъкмо слизат по стълбите с нещата си, когато пристигам. Лицата им показват, че и те като мен са в добро настроение. Отправяме се по главната улица, намираме ресторант и си поръчваме по един стейк за обяд.
— Това е един чудесен град — казва Джон, — наистина чудесен. Изненадан съм, че са останали още такива. Разгледах навсякъде тая сутрин. Имат каубойски барове, високи ботуши, катарами от сребърен долар, „Ливайс“, широкополи шапки „Стетсън“, всичко… и истинско. Не просто търговски сувенири… В бара на другата пресечка тая сутрин ме заговориха, като че съм прекарал тук целия си живот.
Поръчахме по бира. От табелката с подкова на стената разбирам, че сме в царството на бира „Олимпия“ и поръчвам от нея.
— Трябва да са си помислили, че съм дошъл от някое ранчо или нещо подобно — продължава Джон. — И един стар човек разправи надълго и широко как нямало да даде нищичко на проклетите момчета, а на мен действително ми беше забавно. Ранчото щяло да остане на момичетата, защото проклетите момчета изхарчвали всеки цент, който им падне, в „При Сузи“ — Джон избухва в смях. — Съжалявал, че въобще ги е отгледал и така нататък. Мислех си, че всички тия неща са изчезнали преди тридесет години, но още ги има.
Сервитьорката пристига със стейковете и ние се нахвърляме върху тях. Работата по мотоциклета ми е отворила апетит.
— Нещо друго, което би трябвало да те интересува — обажда се Джон. — Те говореха в бара на Боузмън, където отиваме. Казаха, че губернаторът на Монтана имал списък на петдесет радикално настроени преподаватели от колежа Боузмън, които се готвел да уволни. Но загинал в самолетна катастрофа.
— Това бе много отдавна — отговарям аз. — Стейкът е наистина хубав.
— Не знаех, че имат толкова радикали в тоя щат.
— Имат всякакви хора в тоя щат — казвам. — Но това бяха крайности на хората от десницата.
Джон си слага още малко сол. Казва:
— Някакъв вашингтонски коментатор се добрал до това и го пуснал в колонката си във вчерашния вестник, затова всички говореха по този въпрос. Ректорът на колежа потвърдил.
— Отпечатали ли са списъка?
— Не знам. Познаваш ли някой от тях?
— Ако е имало петдесет имена — казвам, — моето трябва да е било едно от тях.
Те и двамата ме гледат с известна изненада. Всъщност не знам много за тая работа. Това, разбира се, е бил той и с известно усещане за фалш по тая причина обяснявам, че „радикал“ в областта Гелатин, щата Монтана, е нещо по-различно от радикал някъде другаде.
— Това бе колеж — казвам им, — в който фактически отказаха достъп на съпругата на президента на Съединените щати, понеже била „спорна личност“.
— Коя?
— Елинор Рузвелт.
— О, Господи — смее се Джон, — трябва да е било голям спектакъл.
Искат да чуят още нещо, но ми е трудно да кажа каквото и да било. После се сещам:
— В подобна ситуация един истински радикал всъщност попада в най-изгодно положение. Може да направи почти всичко и да му се размине, защото противниците му вече сами са се направили на магарета. Те ще са причина той да изглежда добър, независимо какво върши.
На излизане от града минаваме край един парк, който забелязах снощи и който внезапно извиква спомени. Просто една позната картина — как гледам нагоре към някакви дървета. Той бе спал на пейка в този парк една нощ на път за Боузмън. Ето защо не познах онази гора вчера. Минал е нощем на път за колежа в Боузмън.
Сега се движим по долината на река Йелоустоун през цяла Монтана. Край нас пелинът на Запада се сменя с плодородните ниви на Средния запад и после обратно, в зависимост от това, дали почвата се напоява от реката. Понякога преминаваме стръмнини, които ни извеждат от напояваните области, но повечето време оставаме близо до реката. Минаваме край паметна плоча, на която пише нещо за Луис и Кларк13. Единият от тях дошъл по тоя път от Северозападния поход, за да извърши проучвания. Добре звучи. Връзва се с шъто̀куа. И ние сме на нещо като Северозападен поход. Преминаваме през нови поля и пустини, а денят бавно тече.
Сега искам да продължа да преследвам същия онзи призрак, който преследваше Федър — самата рационалност, този мрачен, сложен, класически призрак на скрития смисъл.
Тази сутрин говорих за йерархиите на мисълта — системата. Сега искам да поговоря за методите да се открие верният път през тези йерархии — логиката.
Използуват се два вида логика — индуктивна и дедуктивна. Индуктивните умозаключения започват от наблюдения на машината и стигат до обобщени изводи. Например, ако мотоциклетът премине през бабуна и двигателят прекъсне, а после премине през друга бабуна и двигателят прекъсне, и после премине през друга бабуна и двигателят прекъсне, а после измине дълъг гладък участък от пътя и няма прекъсване, а след това премине през четвърта бабуна и двигателят прекъсне пак, то може логически да се заключи, че прекъсванията са причинени от бабуните. Това е индукция — разсъждение от частни случаи към обобщени истини.
Дедуктивните умозаключения правят обратното. Те изхождат от общи познания и предсказват частния случай. Например, ако от прочитане на фактологическата йерархия на машината механикът знае, че клаксонът на мотоциклета се захранва главно от енергията на акумулатора, той може логически да стигне до извода, че щом акумулаторът е изтощен, клаксонът няма да работи. Това е дедукция.
Разрешението на въпроси, твърде сложни за обикновения разум, се постига чрез дълъг низ смесени индуктивни и дедуктивни умозаключения, които се вплитат ту в наблюдаваната машина, ту в менталната йерархия на машината, намираща се в ръководствата. Правилната програма на това преплитане се дефинира като научен метод.
Всъщност никога не съм срещал достатъчно сложен проблем в поддържането на мотоциклет, който наистина да изисква напълно издържан научен метод. Проблемите на ремонта не са така трудни. Когато си мисля за чисто научен метод, понякога си представям образ на една непреодолима сила, огромен булдозер — бавен, скучен, боботещ, неуморен, но непобедим. Ще отиде два пъти повече време, пет пъти повече, може би десет пъти повече време, отколкото за простите похвати на механика, но човек е сигурен, че в края на краищата ще постигне своето. Няма проблем, свързан с откриване на повреда при поддържането на мотоциклет, който да може да се сравни с това. Когато човек се е срещнал с наистина сложен въпрос, опитал е всичко, блъскал си е главата, без нищо да помогне, и е разбрал, че този път Природата наистина е решила да създава трудности, той си казва: „Добре, Природо, щом не щеш с добро“, и пуска в ход чисто научния метод.
За целта се води лабораторна тетрадка. Всичко се вписва съвършено точно, така че по всяко време се знае докъде сме стигнали, откъде сме тръгнали, накъде отиваме и докъде искаме да стигнем. В научната работа и при електронната технология това е необходимо, защото иначе проблемите стават толкова сложни, че човек се загубва, обърква се, забравя какво знае и какво не знае и трябва да се предаде. При поддържането на мотоциклет нещата не са така усложнени, но когато започне бъркотия, не е лошо да се държат здраво юздите, като се направи всичко пределно точно. Понякога самият акт на записването на проблемите слага в ред представите ви за техния истински характер.
Логическите изложения, които влизат в тетрадката, се разделят в шест категории: 1) определяне на проблема; 2) хипотези относно причината, която го е предизвикала; 3) експерименти, целящи проверка на всяка хипотеза; 4) очаквани резултати от експериментите; 5) получени резултати от експериментите и 6) заключения въз основа на резултатите от експериментите. Това не се различава от порядъка, следван в много колежански и гимназиални лабораторни тетрадки, но целта тук вече не е просто упражнение. Целта сега е точна насоченост на мислите, която няма да бъде постигната, ако те не са правилни.
Истинското предназначение на научния метод е да докаже, че Природата не ви е заблудила да си мислите, че знаете нещо, което всъщност не знаете. Няма жив механик, учен или инженер, който да не е патил от това толкова, че да не бъде инстинктивно нащрек. Това е главната причина, поради която така много научна и техническа информация звучи толкова скучно и предпазливо. Ако станете невнимателен или започнете да романтизирате научната информация, като я поукрасите тук-там, Природата скоро ще ви изкара пълен глупак. Тя го прави достатъчно често, така или иначе, дори когато не й давате възможности. Човек трябва да бъде изключително внимателен и безкомпромисно логичен, когато има работа с Природата: едно логическо подхлъзване — и цяло научно построение се срутва. Една невярна дедукция, свързана с машината, и може да останете в задънена улица за неопределено време.
В първа част на формалния научен метод, където се излага проблемът, най-важното умение е да не се отбележи абсолютно нищо повече от онова, което сте сигурни, че знаете. Много по-добре е да запишете: „Да се разреши проблемът: защо не работи мотоциклетът?“, което звучи глупаво, но е правилно, отколкото да запишете: „Да се разреши проблемът: каква е повредата в електрическата система?“, след като изобщо не сте сигурни, че бедата идва от електрическата система. Трябва да запишете: „Да се разреши проблемът: каква е повредата в мотоциклета?“ и след това да запишете като първа точка във втора част: „Хипотеза номер едно: Повредата е в електрическата система.“ Измисляте колкото можете повече хипотези, после планирате експерименти, за да ги проверите, да разберете кои са правилни и кои не.
Този внимателен подход към първоначалните въпроси ще ви предпази от съществена грешка в посоката на търсене, която може да доведе до цели седмици допълнителен труд и даже може да ви обърка напълно. Научните въпроси често изглеждат глупави отвън поради тая причина. Те се задават, за да предотвратят глупави грешки по-нататък.
Третата част, онази част от формалния научен метод, която се нарича експериментиране, се смята понякога от романтиците за самата същност на науката, защото това е единствената част с много видими външни страни. Виждат много епруветки и чудновати прибори и хора, които бързат наоколо и правят открития. Те не разглеждат експеримента като част от по-голям интелектуален процес и затова често бъркат експериментите с демонстрациите, които изглеждат едно и също нещо. Ако някой провежда шарлатанско научно представление с Франкенщайнова техника на стойност петдесет хиляди долара, не върши нищо, свързано с науката, щом предварително знае какви ще бъдат резултатите от неговите усилия. Един мотоциклетен механик, от друга страна, който натиска клаксона, за да види дали работи акумулаторът, провежда неформално един истински научен експеримент. Той проверява една хипотеза, като поставя въпрос на Природата. Ученият от телевизионна постановка, който мърмори тъжно: „Експериментът завърши с неуспех; не можахме да получим онова, на което се надявахме“, е жертва главно на лошия сценарист. Един експеримент никога не може да бъде неуспешен само защото не се е стигнало до предсказаните резултати. Един експеримент е неуспешен само когато освен това не успее убедително да провери хипотезата, за която става дума, когато получените от него данни не доказват нищо в единия или другия смисъл.
Умението тук се състои в това, да се използуват експерименти, които проверяват само въпросната хипотеза, нищо по-малко и нищо повече. Ако клаксонът свирне и механикът сметне, че цялата електрическа система е в ред, той е загазил здравата. Стигнал е до нелогичен извод. Свирещият клаксон му говори само, че акумулаторът и клаксонът работят. За да измисли експеримента правилно, той трябва много упорито да мисли по въпроса кое причинява пряко какво. Това ни е известно от йерархията. Клаксонът не кара мотоциклета да работи. Нито акумулаторът, освен по много косвен начин. Точките, в които електрическата система пряко кара двигателя да пали, са свещите и ако не проверим там, където електрическата система се разрежда, никога няма всъщност да узнаем дали повредата е електрическа, или не.
За да провери както трябва, механикът отвива свещта и я поставя допряна до двигателя, така че цокълът й да бъде свързан с масата, рита стартера и наблюдава дали в пространството между електродите ще прескочи синя искра. Ако не се появи, може да стигне до един от двата извода: а) има повреда в електросистемата или б) експериментът му е проведен небрежно. Ако е опитен, ще опита още няколко пъти, като проверява кабелите, опитва всички начини, които му дойдат наум, за да накара тази свещ да даде искра. Тогава, ако не може да я накара да даде искра, той окончателно стига до извода, че а) е верният отговор, има повреда в електросистемата, и експериментът е приключил. Доказал е, че хипотезата му е правилна.
В последния раздел, заключения, умението се проявява в това, да не се регистрира повече от доказаното чрез експеримента. Той не е доказал, че когато поправи електрическата система, мотоциклетът ще тръгне. Може да има и други повреди. Но знае, че мотоциклетът няма да тръгне, преди да е заработила електрическата система, и поставя следващия ясно формулиран въпрос: „Да се реши проблемът: каква е повредата в електрическата система?“
Тогава механикът създава хипотези в тази област и ги проверява. Като поставя правилни въпроси и избира правилни начини за проверка и като стига до правилни изводи, механикът внимателно си проправя път през ешелонираната отбрана на мотоциклетната йерархия, докато открие точната конкретна причина или причини за отказа на двигателя — и тогава ги премахва, за да не предизвикват повече този отказ.
Един неопитен наблюдател ще забележи само физически труд и често остава с впечатлението, че физическият труд е главното в онова, което вържи механикът. Всъщност физическият труд е най-малката и най-лесната част от онова, което върши механикът. Несравнимо по-голяма част от работата му е внимателно наблюдение и точен размисъл. Ето защо механиците понякога изглеждат така мълчаливи и затворени, когато извършват проверки. Те не обичат да им говорите, защото се концентрират върху мисловни образи, йерархии и съвсем не гледат вас или физическия образ на мотоциклета. Използуват експеримента като част от програма за разширяване на собствената си йерархия от познания за повредения мотоциклет, която да сравнят с правилната йерархия в съзнанието си. Те се взират в скрития смисъл.
Една кола с ремарке насреща задминава и не може да се върне в платното си. Светвам с фара, за да съм сигурен, че ни вижда. Вижда ни, но не може да си влезе обратно в платното. Банкетът е тесен и неравен. Ще ни хвърли, ако излезем на него. Натискам спирачката, свиря, святкам с фара. Боже всемогъщи, той се паникьосва и се насочва към нашия банкет! Аз неотклонно се държа на ръба на пътя. Ето го! В последния миг завива вдясно и минава на инчове от нас.
Картонен кашон подскача и се търкаля на пътя отпред, а ние дълго го наблюдаваме, преди да стигнем до него. Паднал е от нечий камион очевидно.
И сега започват тръпките. Ако бяхме с кола, това щеше да е челен удар. Или обръщане в канавката.
Стигаме благополучно до някакъв малък град, на който бихме могли да се натъкнем и в центъра на Айова. Царевицата е избуяла високо навсякъде и въздухът е наситен с мирис на тор. Оттегляме се от паркираните мотоциклети в грамаден стар ресторант с висок таван. За да върви бирата, този път поръчвам всички видове закуски, с които разполагат, и ни сервират късен обяд от фъстъци, пуканки, соленки-панделки, чипс, сушена аншоа, някакъв друг вид сушена пушена риба с множество тънички дребни кости вътре, пържени царевични сладки, разхладителни напитки, свински пръжки и някакви сусамени бисквитки с допълнителен привкус, който не мога да определя.
Силвия казва:
— Още ми треперят краката.
Тя, кой знае защо, помислила, че оня кашон е нашият мотоциклет, който се преобръща и преобръща по магистралата.
Отново навън по долината. Небето е все още ограничено от стръмнините от двете страни на реката, но сега те са по-близо една до друга и по-близо до нас, отколкото бяха сутринта. Долината се стеснява, колкото повече се приближаваме към извора на реката.
Намираме се освен това в нещо като отправна точка за нещата, които обсъждам, от която човек най-после може да започне да говори за откъсването на Федър от руслото на рационалната мисъл, за да преследва призрака на самата рационалност.
Имаше един откъс, който бе прочел и повтарял наум толкова много пъти, че е оцелял непокътнат. Започва така:
В храма на науката има множество чертози… и най-разнообразни са онези, които ги обитават, както и мотивите, които са ги отвели там.
Мнозина са се отдали на науката поради радостното усещане за превъзхождаща интелектуална мощ; науката си е техен собствен специален спорт, от който очакват ярки преживявания и удовлетворение на амбициите си; много други могат да бъдат намерени в този храм, които са поднесли плодовете на своя ум пред този олтар от чисто утилитарни съображения. Да би дошъл ангел Господен и изгонил вън от храма всички хора, принадлежащи към тия две категории, той ще бъде забележително по-празен, но все пак вътре ще останат люде и от сегашното, и от прежните времена… Ако типовете, които току-що изгонихме, бяха единствено съществуващи, храмът никога не би могъл да оцелее по-дълго от дърво без дънер… онези, които са получили благоразположението на ангела… са малко нещо странни, необщителни, самотни хора, които не си приличат един на друг толкова, колкото тълпата на низвергнатите.
Кое ги е довело в храма… няма еднозначен отговор… бягство от всекидневния живот с болезнената му грубост и безнадеждна пустота, от оковите на собствените менящи се страсти. Деликатно изградената натура копнее да избяга от шумното си, тясно обкръжение в тишината на високите планини, където погледът свободно странства през спокойния, чист въздух и нежно проследява мирните очертания, видимо съградени за вечността.
Откъсът е взет от реч, произнесена през 1918 година от един млад немски учен на име Алберт Айнщайн.
Федър бе завършил първата си година в университета на петнадесетгодишна възраст. Областта му вече бе биохимията и той смяташе да специализира в граничната област между органичния и неорганичния свят, която сега е известна като молекулярна биология. Той не гледаше на това като на кариера в името на личното си добро; Бе много млад и това беше цел на благороден идеализъм.
Състоянието на духа, което дава възможност на човек да върши такава работа, е сходно с онова на молещия се или на влюбения. Всекидневното старание идва не от някакъв преднамерен стремеж или програма, а направо от сърцето.
Ако Федър бе влязъл в науката поради амбиция или с утилитарни намерения, може би никога нямаше да му хрумне да задава въпроси за естеството на научната хипотеза като същност сама в себе си. А той ги задаваше и не бе удовлетворен от отговорите.
Изграждането на хипотези е най-неясната от всички категории на научния метод. Откъде се вземат, никой не знае. Седи си човек някъде, гледа си работата и изведнъж — прас! — проумява нещо, което по-рано не е разбирал. Докато не бъде проверена, хипотезата не е истина. Защото проверките не са неин източник. Източникът й е някъде другаде.
Айнщайн е казал:
Човек се опитва да създаде за себе си по начин, който най-добре го удовлетворява, една опростена и понятна картина на света. След това се опитва до някаква степен да замести с този свой космос света, познат от практиката, и така да го победи… Той превръща този космос и неговия градеж в опорна точка на емоционалния си живот, за да намери мира и спокойствието, което не може да намери в ограничения водовъртеж на собствения си житейски опит… Върховната цел… е да се достигне до онези всеобщи основни закони, въз основа на които космосът може да бъде изграден чрез чиста дедукция. Не съществува логически очертан път към тези закони; само интуиция, почиваща на подходящо разбиране на житейския опит, може да стигне до тях…
Интуиция? Подходящо разбиране? Странни думи за произхода на научното знание.
Друг някой учен, не тъй голям като Айнщайн, би могъл да каже: „Ала научното знание идва от природата. Природата дава хипотезите.“ Но Айнщайн е разбирал, че природата не ги дава. Природата дава само експериментални данни.
Един по-незначителен ум би могъл тогава да каже: „Добре де, човек дава хипотезите.“ Но Айнщайн отрича и това. „Никой — казва той, — който действително е навлязъл в материята, няма да отрече, че на практика светът на явленията единствен определя теоретичната система въпреки обстоятелството, че не съществува теоретически мост между явленията и техните теоретически принципи.“
Федър се отклони от утъпкания път, когато в резултат на лабораторния си опит започна да се интересува от хипотезите като същност сами по себе си. Той бе забелязвал отново и отново, че онова, което може да изглежда най-трудната част от научната работа — измислянето на хипотези, — неизменно се оказва най-лесната. Като че актът на точното по форма и ясно записване на всичко ги подсказва. Както си проверява хипотеза номер едно по експериментален начин, цял порой от други хипотези му идват наум и докато проверява тях, идват още и докато ги проверява, още други му идват в главата, докато стане болезнено очевидно, че както продължава да проверява хипотези и да отхвърля едни и да потвърждава други, техният брой не намалява. Той всъщност нараства заедно с напредъка на работата му.
Отначало това му се стори забавно. Измисли закон с намерение той да не отстъпва по хумор на законите на Паркинсън; той гласеше: „Броят на рационалните хипотези, които могат да обяснят всяко едно явление, е неограничен.“ Харесваше му никога да не остава без хипотези. Дори когато експерименталната му работа изглеждаше в задънена улица, както и да я погледнеш, той знаеше, че ако просто седне и порови достатъчно дълго, напълно сигурно е, че ще се появи друга хипотеза. И винаги се появяваше. Само няколко месеца след като измисли закона, започна да има известни съмнения относно хумора му и ползата от него.
Ако е верен, този закон не е дребна пукнатина в научния начин на мислене. Законът е напълно нихилистичен. Той е катастрофално, логическо опровержение на общата валидност на целия научен метод!
Ако предназначението на научния метод е да избира сред множество хипотези и ако броят на хипотезите нараства по-бързо, отколкото експерименталният метод може да поеме, то ясно е, че всички хипотези никога не могат да бъдат проверени. Ако всички хипотези не могат да бъдат проверени, тогава резултатите от който и да било експеримент не са окончателни и целият научен метод не постига целта си да установи доказателствено потвърдени знания.
Във връзка с това Айнщайн е писал:
Еволюцията е показала, че във всеки един момент сред всички мислими построения едно-единствено винаги е доказвало пълното си превъзходство над останалите.
И е оставил нещата дотук. Но за Федър това бе невероятно слаб отговор, фразата „във всеки един момент“ действително го потресе. Сериозно ли Айнщайн е искал да каже, че истината е функция на времето? Да се заяви това, би значело да се унищожат основните презумпции на цялата наука!
Обаче ето самата история на науката е един ясен разказ за непрекъснати нови и променливи обяснения на стари факти. Кратките периоди на устойчивост изглеждаха съвсем случайни, той не можеше да забележи някакъв порядък при тях. Някои научни истини като че траеха векове, други — по-малко от година. Научната истина не бе догма, вярна на вечността, а ограничена от времето количествена същност, която би могла да бъде изучавана като всяко друго нещо.
Той изучаваше научни истини, после се разстрои още повече от очевидната причина за тяхната недълговечност. Изглеждаше, че продължителността на живота на научните истини е обратна функция от интензивността на научния труд. Поради това научните истини на XX век като че имат много по-кратък живот от тези на предишния век, защото научната дейност сега е много по-голяма. Ако през идващия век научната дейност нарасне десетократно, то може да се очаква, че продължителността на живота на която и да било научна истина ще спадне вероятно до една десета от сегашната. Онова, което съкращава живота на съществуващата истина, е обемът хипотези, предложени да я заместят; колкото са повече хипотезите, толкова по-кратко е времетраенето на истината. А онова, което изглежда кара броя на хипотезите да расте през последните десетилетия, сякаш не е нищо друго освен самия научен метод. Колкото повече наблюдавате, толкова повече забелязвате. Вместо да изберете една истина сред множеството, вие правите множеството по-голямо. А това логически означава, че докато се опитвате да се доближите към неизменната истина чрез приложение на научния метод, вие всъщност не се придвижвате към нея изобщо. Вие се отдалечавате от нея! Именно това, че прилагате научния метод, е причина истината да се променя!
Със собствени усилия Федър забеляза едно явление, изключително характерно за историята на науката, на което дълги години не бе обръщано никакво внимание. Очакваните резултати от научното изследване и действителните резултати от научното изследване тук са диаметрално противоположни и на това обстоятелство сякаш никой не обръща особено внимание. Задачата на научния метод е да избере едничка истина измежду много хипотетични истини. Това, повече от всичко друго, е основното предназначение на науката. Но в исторически план науката е вършела точно обратното. Чрез умножаване и умножаване на факти, информация, теории и хипотези самата наука води човечеството от еднозначни абсолютни истини към многозначни, неопределени, относителни. Главният причинител на социалния хаос, на неопределеността на мисленето и ценностите, която рационалното познание би трябвало да премахне, не е никой друг освен самата наука. И това, което Федър забеляза в изолацията на собствената си лабораторна работа преди много години, днес се знае навсякъде в света на техниката. Научно получена антинаука — хаос.
Вече е възможно да погледнем малко назад и да разберем защо е важно да говорим за този човек във връзка с всичко, което бе казано по-рано относно разделението между класическата и романтичната действителност и несъвместимостта на двете. За разлика от множеството романтици, разстроени от хаотичните промени, които науката и техниката насилствено внасят в човешкия дух, Федър със своя научно обучен, класически разсъдък бе в състояние да направи нещо повече от това, да кърши ръце, изпаднал в смут, да избяга или да заклейми с общи приказки цялата работа, без да предложи каквито и да било разрешения.
Както казах, накрая той предложи цял куп разрешения, но проблемът бе така дълбок, така труден и многостранен, че никой всъщност не разбра сериозността на онова, което той разрешаваше, и затова не разбра или разбра криво казаното.
Причината за сегашната социална криза, бе казвал той, е генетичен дефект в естеството на самия разум. И докато този дефект не бъде отстранен, кризата ще продължава. Днешните наши модели на рационалност не движат обществото напред към един по-добър свят. Те все повече и повече го отдалечават от този по-добър свят. Тези модели са в действие от Възраждането насам. Докато нуждата от храна, облекло и подслон доминира, те ще продължават да действуват. Но след като за огромни маси хора тези нужди вече не изпъкват над всичко останало, целият строеж на мисленето, дошъл до нас от древни времена, вече не е адекватен. Започва да се вижда какъв е той в действителност — емоционално изпразнен, естетически безсмислен и духовно пуст. В такова състояние се намира той днес и ще продължи да се намира още дълго време занапред.
Аз виждам една свирепа, социална криза, чиято дълбочина никой не разбира, да не говорим пък за нейните разрешения. Виждам хора като Джон и Силвия да живеят изгубени и отчуждени от цялата рационална структура на цивилизования живот, търсейки излази от нея, без да намират нито един, който да бъде задоволителен за продължително време. А после виждам Федър с неговото самотно, уединено отшелничество в лабораторията — зает всъщност със същата криза, но тръгнал от друга отправна точка, насочил се в обратна посока, — а това, което аз се опитвам да направя тук, е да обединя всичко. Задачата е така огромна — затова като че ли понякога се отклонявам.
Никой, с когото Федър разговаряше, не изглеждаше да се вълнува особено от това явление, което така затрудняваше самия него. Те сякаш казваха: „Известно е, че научният метод си е в сила. Защо тогава да го поставяме под въпрос?“
Федър не разбираше този подход, не знаеше как да се справи с него и понеже не изучаваше науката от лични или утилитарни подбуди, той просто го спря напълно. То бе като да наблюдава онази ведра планинска картина, описана от Айнщайн, и изведнъж посред планината да се появи пукнатина, една бездна от чистото нищо. И бавно, и с огромни мъки, за да обясни тази бездна, трябваше да приеме, че планината, която е изглеждала издигната за вечни времена, може да е нещо друго… може би просто плод на собственото му въображение. Това го парализира.
И така Федър, който на петнадесетгодишна възраст бе завършил първия си курс в университета, на седемнадесет години беше изключен от него за слаб успех. Като официални причини посочиха незрелост и немарливост в учението.
Никой нищо не можеше да направи в случая — да предотврати или да промени нещо. Университетът не би могъл да продължи да го държи, без да скъса с традиционните си изисквания.
Потресен, Федър се зарея насам-натам и тези негови реяния го отведоха в една далечна духовна орбита, но в крайна сметка той се върна по пътя, който сега следваме ние — към вратите на същия университет. Утре ще опитам да тръгна по тоя път.
В Лоуръл, откъдето най-после зърнахме планините, спряхме да нощуваме. Вечерният вятър сега е студен. Вее от снеговете там горе. Макар че слънцето се е скрило зад планините преди час, небето иззад планинската верига все още светлее.
Силвия, Джон, Крис и аз вървим по дългата главна улица в сгъстяващия се здрач и усещаме присъствието на планините, макар да разговаряме за други неща. Чувствувам се щастлив, задето съм тук, и все пак малко тъжен, пак от това, че съм тук. Понякога е малко по-добре да пътуваш, отколкото да пристигаш.
Събуждам се, като се питам дали чувствувам, че сме близо до планините поради спомен или поради нещо, което е във въздуха. Намираме се в красива, стара, облицована с дърво стая в хотел. Слънцето блести върху тъмното дърво през щората на прозореца, но макар и със спусната щора усещам, че сме близо до планините. Има планински въздух в стаята. Той е студен и влажен и почти уханен. Едно дълбоко вдишване ме кара с нетърпение да очаквам следващото и после следващото и с всяко дълбоко вдишване това нетърпение става все по-голямо, докато накрая изскачам от леглото и вдигам щората, за да нахлуе свободно слънчевата светлина — блестяща, студена, сияйна, остра и ярка.
Надига се някакъв порив да прекося стаята и да разтърся Крис целия, да го изтръгна от съня, за да види всичко това, но от слабост или някакво чувство може би, позволява му се да поспи още малко, а аз със сапун и бръснач в ръце отивам към обща умивалня в другия край на дълъг коридор, облицован със същото тъмно дърво, като дъските на пода скърцат през целия път до нея. В умивалнята топлата вода съска и клокочи по тръбите, твърде гореща отначало за бръснене, но приятна, след като я смесвам със студена.
През прозореца над огледалото виждам, че отзад има веранда, и когато свършвам, излизам да постоя на нея. Тя е на едно равнище с върховете на дърветата, заобикалящи хотела, които сякаш реагират на този утринен въздух също като мене. Клоните и листата се раздвижват с всеки лек полъх, сякаш е бил дълго очакван, сякаш тъкмо него те са чакали.
Крис става скоро, а Силвия излиза от нейната стая, като казва, че тя и Джон вече са закусили и той се разхожда някъде навън, но тя ще придружи Крис и мен на закуска.
Влюбени сме във всичко тази сутрин и разговаряме за приятни неща, докато крачим по огряната улица към един ресторант. Яйцата, палачинките и кафето са божествени. Силвия и Крис водят задушевен разговор за училището му, за приятелите му и за лични неща, докато аз слушам, загледан през големия прозорец на ресторанта в насрещната витрина. Колко е различно сега от онази самотна нощ в Южна Дакота. Отвъд тези постройки има планини и снегове.
Силвия казва, че Джон е говорил с някого в града за друг път към Боузмън, на юг през Йелоустоунския парк.
— На юг? — казвам. — Имаш предвид Ред лодж?
— Да, струва ми се.
Някакъв спомен за снеговете през юни ми идва в главата:
— Този път се изкачва доста над горския пояс.
— Това лошо ли е? — пита Силвия.
— Ще бъде студено — в съзнанието ми изникват снегове и ние посред тях на мотоциклетите. — Но великолепно.
Срещаме се отново с Джон и въпросът е решен. Скоро, преминали през железопътен подлез, ние сме на криволичещия през нивите асфалтов път към планините пред нас. Този път Федър използуваше непрекъснато и всяко кътче предизвиква проблясъци в паметта ми. Високата тъмна верига на Абсароките се издига право пред нас.
Следваме някакво поточе към извора му. В него има вода, която е била сняг преди по-малко от час. Поточето и пътят минават през зелени и каменисти поляни, всяка една по-висока от предишната. Всичко е така отчетливо в тази слънчева светлина. Тъмни сенки, ярка светлина. Тъмносиньо небе. Слънцето е ярко и горещо, когато сме в обсега му; но щом минем под крайпътни дървета, веднага става студено.
Играем на гоненица с едно малко синьо „Порше“ по пътя, задминаваме го със свирене, а после то ни отминава със свирене, повтаряме това няколко пъти през поля с трепетлики и ярката зеленина на треви и планински шубраци. Всичко това е запечатано в спомените.
По този път той се изкачваше в планината, после пеша три-четири или пет дни, после се връщаше на пътя, за да си вземе още храна, после пак се връщаше, като изпитваше почти физиологическа нужда от тия планини. Поредицата негови абстракции стана толкова дълга и така сложна, че той трябваше да се обкръжава с тукашната тишина и пространство, та тя да не се заплете. Сякаш Построения, изграждани часове, щяха да бъдат разбити от най-малкото отклонение към друга мисъл или друго задължение. Мисленето му не приличаше на това на другите хора дори тогава, преди да се побърка. То се развиваше по равнище, на което всичко се променя и размества, от което институционализираните стойности и истина са се отклонили и единствен собственият дух те тласка напред. Ранният му провал го бе освободил от всякакво осъзнато чувство за дълг да мисли по институционални предписания и мислите му бяха стигнали вече независимост до степен, позната на малцина. Той усещаше, че институциите, каквито са училищата, църквата, правителството и различните организации, се стремят да насочат мисълта към цели, различни от истината, за да увековечат собствените си функции и да контролират индивидите, поставяйки ги в подчинение на тези функции. Започна да гледа на ранния си провал като на щастлив пробив — едно случайно измъкване от капан, приготвен за него, и в остатъка от дните си бе винаги нащрек за капаните на институционализираните истини. Все пак не разглеждаше така нещата и не мислеше по такъв начин отначало, а по-късно. Тук малко изневерявам на последователността. Всичко това настъпи всъщност доста по-късно.
Истините, към които Федър отначало се устреми, бяха странични истини; вече не фронталните истини на науката, сочените от съответните дисциплини, а периферни истини, които се забелязват с крайчеца на окото. При една лабораторна ситуация, когато целият порядък на опити се обърка, когато всичко стане погрешно или е неопределимо, или е така объркано от неочаквани резултати, че не можете да му хванете края, тогава започвате да мислите странично. Това е дума, която той по-късно употреби, за да изрази онова нарастване на познанието, което не се движи напред като стрела при полет, а се увеличава странично, сякаш стрелата набъбва, или пък като при стрелеца, който открива, че макар да е улучил центъра на мишената и да е спечелил наградата, сега погледът му не е центриран, той вече не се прицелва; сега главата му си почива върху възглавница, а през прозореца грее слънце. Страничното познание е познание от напълно неизвестно направление, което дори не се разбира като направление, докато самото знание не се отправи силом в някое. Страничните истини разкриват вероятността на аксиомите и постулатите, които стоят в основата на съществуващите системи за постигане на истината.
Погледнат отстрани, той се бе оставил да го носи течението. И в действителност си беше така. Човек се оставя на течението, когато изучава странични истини. Той не можеше да следва някой от известните методи на действие, за да открие причината за това, тъй като именно тези методи и действия бяха на първо място погрешни. Затова се бе оставил на течението — легнал бе на дрейф. Това бе всичко, което можеше да стори.
Дрейфът го докара до армията, която го изпрати в Корея. От спомените му е останал фрагмент — картината на една стена, видяна от носа на кораб, блеснала сияйно като портите на рая по средата на някакво неясно очертано пристанище. Трябва изключително високо да е ценял този фрагмент и много пъти да го е мислил, защото, макар да не се връзва с нищо друго, той е ярък, толкова ярък, че и аз съм се връщал много пъти към него: сякаш символизираше нещо много важно, някакъв повратен момент.
Писмата му от Корея се различават коренно от по-раншните му писания, което говори за същия повратен момент. Те просто ще избухнат от чувства. Изписва страница след страница от дребни подробности, които забелязва: магазини с плъзгащи се врати, плочести покриви, пътища, покрити със слама колиби, всичко. Понякога изпълнен от див ентусиазъм, понякога потиснат, понякога ядосан, понякога дори шеговит, той е като някакво създание, което е намерило изход от кафез, за който дори не е знаело, че го огражда, и сега необуздано се носи по земята, лакомо поглъщайки с поглед всичко, което се вижда.
По-късно, се сприятелил с корейски работници, които говорели малко английски, но искали да научат още, за да могат да кандидатствуват за преводачи. Прекарвал с тях времето след работа, а в замяна те го водели на дълги екскурзии в края на седмицата през хълмовете, за да види домовете им, приятелите им и да му разтълкуват начина на живот и мислене на една друга култура.
Седи край пътека през красив, брулен от вятъра склон, извисил се над Жълто море. Оризът по терасирания склон под пътеката е узрял напълно и е кафяв на цвят. Приятелите му гледат с него долу към морето и виждат далечни острови. Обядват на открито, другите говорят помежду си и с него, а темата е идеограмите и тяхното тълкуване на света. Той говори за това, колко е удивително, че всичко във вселената може да бъде изразено с двадесет и шестте писмени знака, с които си служат. Приятелите му кимат и се усмихват и ядат храната, която са извадили от консервните кутии, и любезно казват „не“.
Той е объркан от кимването „да“ и отговора „не“ и затова повтаря казаното. Отново идва кимването, значещо „да“, и отговорът „не“. Това е краят на фрагмента, но както и за стената, той често мисли за него.
Последният фрагмент от тази част на света е свързан с помещение във военен транспортен кораб. На път за дома. Помещението е празно и неизползувано. Той е сам върху койка, направена от брезент, пристегнат към стоманена рамка, като батут. Има пет такива в редица, редица след редица, изпълнили докрай празното войнишко помещение.
Това е най-предното помещение на кораба и брезентът на съседните койки се надига и отпуска заедно с усещането, че и вътрешностите му се надигат и спущат. Той размишлява върху тия неща и върху глухия бумтеж по стоманената обшивка, навсякъде около него и разбира, че освен тия знаци нищо друго не говори, че цялото това помещение мощно се надига високо във въздуха и после се хвърля надолу отново и отново. Чуди се дали това е, което го затруднява да събере мислите си върху поставената пред него книга, но разбира, че не — просто книгата си е трудна. Това е съчинение по източна философия и е най-трудната книга, която някога е чел. Радва се, че е сам и умира от скука в това празно войнишко помещение, иначе никога не би могъл да я прочете.
Книгата твърди, че съществува теоретична съставка при човешкото съществуване, която е преди всичко западна (това отговаряше на лабораторното минало на Федър), и естетическа съставка на човешкото съществуване, която се наблюдава по-ясно в Изтока (и това отговаряше на „корейското минало“ на Федър), и че тези съставки никога, изглежда, няма да се обединят. Тези термини — „теоретична“ и „естетическа“ — отговарят на онова, което Федър по-късно нарича класически и романтичен модел на действителността и вероятно са оформили тези разделение в съзнанието му до степен, по-голяма, отколкото той предполага. Разликата е в това, че класическата действителност е преди всичко теоретична, но си има и своята естетика. Романтичната действителност е преди всичко естетическа, но си има и своята теория. Разцеплението между теоретичното и естетическото произтича между съставки на единен свят. Разцеплението между класическото и романтичното произтича между два отделни свята, философската книга, която се нарича „Среща на Изтока и Запада“, от Ф.С.Ч. Нортръп предлага да се изучи по-добре „недиференцираното естетическо единство“, от което възниква теоретичното.
Федър не разбра това, но след като пристигна в Сиатъл и се демобилизира от армията, той престоя в хотелската си стая цели две седмици, като ядеше огромни вашингтонски ябълки и мислеше, и пак ядеше ябълки, и пак мислеше, и после в резултат на всички тия фрагменти и мислене се върна в университета да учи философия. Страничният му дрейф бе приключил. Сега активно се стремеше към нещо.
Внезапен насрещен порив на вятъра пристига, напоен със силен мирис на бор, последван от втори, трети, и когато наближаваме Ред лодж, аз треперя.
При Ред лодж пътят почти достига полите на планината. Тъмната застрашителна маса се извисява дори над покривите на сградите от двете страни на главната улица. Паркираме мотоциклетите и вадим топли дрехи от багажа. Минаваме покрай скиорски магазини и влизаме в един ресторант, където виждаме по стените огромни фотографии на пътя, който ще поемем. Нагоре и надолу, по един от най-високите павирани пътища в света. Изпитвам известно безпокойство от това — знам, че е ирационално, и се мъча да се отърся от него като говоря за пътя с другите. Да паднем — няма начин. Няма опасност за мотоциклета. Просто витаещ спомен за места, където човек може да хвърли камък и той пада от височина хиляди стъпки, а това като че някак се отнася и до мотоциклета и мотоциклетиста.
Когато си изпиваме кафето, обличаме дебелите дрехи, опаковаме пак товара и скоро вече сме стигнали до първия от многото почти обратни завои през планината.
Асфалтовата настилка на пътя е много по-широка и безопасна от представата, запазила се в съзнанието ми. С мотоциклет човек има колкото си иска допълнително пространство. Джон и Силвия вземат острия завой отпред и се връщат над нас; срещат ни и се усмихват. Скоро и ние правим завоя и виждаме гърбовете им отново. После друг завой зад тях и пак ги срещаме засмени. Толкова е трудно, когато си го представяш предварително, и така лесно, когато го правиш.
Говорех за страничния дрейф на Федър, който завърши с влизане във факултета по философия. Той погледна на философията като на най-висш етап в цялата йерархия на познанието. Сред философите това схващане е тъй широко разпространено, че е почти банално, но за него то бе откровение. Откри, че науката, която някога бе смятал за цял свят от знание, е само един клон от философията, която е много по-обширна и много по-обща. Въпросите, които бе задавал за безкрайните хипотези, не са представлявали интерес за науката, защото не са били научни въпроси. Науката не може да изследва научния метод, без да се натъкне на основен проблем, който ликвидира валидността на получените отговори. Въпросите, които бе задавал, са били на по-високо равнище от онова, до което стига науката. И така, Федър откри във философията естествено продължение на въпроса, който поначало го бе довел до науката. Какво означава всичко това? Какво е предназначението на всичко това?
В една отбивка на пътя спираме, правим няколко снимки за доказателство, че сме били тук, после тръгваме по тясна пътечка, която ни отвежда до пропастта. Един мотоциклет на пътя точно под нас едва ли би могъл да бъде забелязан оттук. Загръщаме се по-плътно, за да се предпазим от студа, и продължаваме нагоре.
Широколистните дървета вече ги няма. Останали са само дребни борчета, много от тях с измъчени уродливи форми.
Скоро кривораслите борчета изчезват напълно и ние сме сред алпийски поляни. Нито едно дърво наоколо, навсякъде само трева, изпъстрена с ярки розови, сини и бели точици. Навсякъде полски цветя! Само те, тревите, мъховете и лишеите, могат да виреят тук. Изкачили сме се над горския пояс.
Поглеждам през рамо, за да видя за последен път клисурата. Все едно гледам океанско дъно. Някои хора прекарват по цял живот долу в ниското, без даже и да подозират за съществуването на тези високопланински местности.
Пътят извива навътре в планината, отдалечава се от клисурата и навлиза сред снеговете.
Двигателят се дави страхотно поради липса на кислород и заплашва да спре, но не го прави. Не след дълго сме между преспи стар сняг — такъв, какъвто е снегът през ранна пролет, след като веднъж се е поразтопил. Ручейчета прорязват мъха, обрасъл подгизналия склон, текат сред млада трева, прорасла едва преди седмица, после се стичат покрай мъничките планински цветчета — розови и сини, жълти и бели, като слънчица, изскочили от тъмните сенки. Навсякъде същото! Мънички карфици цветна светлина са настъпили срещу ми на фона на тъмнозелено и черно. Застудя, небосводът потъмня. Само където огрява слънцето, не е студено. Откъм слънчевата страна ръката, кракът и якето ми са нагрети, но откъм неосветената, сега в плътна сянка, е много студено.
Снегът става дебел и се появяват стръмни откоси там, където е минал снегоринът. Откосите изринат сняг достигат четири стъпки височина, после шест стъпки, после дванадесет. Движим се между две еднакви стени, почти в тунел от сняг. После тунелът отново се разкрива към тъмната синева и когато излизаме на открито, виждаме, че сме на билото.
От другата страна картината е различна. Планински езера, борове и снегове под нас. Над тях и отвъд тях, докъдето стига погледът — още и още заснежени планински вериги. Високопланински пейзаж.
Спираме и паркираме на една отбивка, където доста туристи правят снимки и разглеждат пейзажа. Джон вади фотоапарата си от чантата в задната част на мотоциклета. От моята машина аз изваждам комплекта инструменти и го разтварям върху седалката, паля двигателя и регулирам карбураторите, докато звукът на празен ход се променя от силно задавен към слабо. Учуден съм от това, че през целия път се давеше и имаше експлозии, и прекъсваше, и показ: ваше всички признаци, че се готви да спре, но не го стори. Не ги регулирах от любопитство да видя какво ще стане при три хиляди и седемстотин метра височина. Сега ги оставям на обогатен режим, с леко задавен звук, защото ни предстои спускане към Йелоустоунския парк и ако не са леко обогатени сега, сместа ще стане твърде бедна по-късно, което е опасно, защото прегрява двигателят.
Давенето е все още доста силно по пътя надолу от билото, докато машината се мъкне на втора скорост, но след това шумът намалява заедно с височината. Горите се връщат. Движим се вече сред скали, езера и дървета, лъкатушим по живописните криволици.
Сега искам да поговоря за друг вид височини — мисловните, които в известен смисъл, поне за мен, съответствуват или предизвикват чувства, подобни на тези, и ги наричам висоти на мисълта.
Ако цялото човешко знание, всичко, което е известно, се приема за една грандиозна йерархическа структура, тогава висотите на мисълта са в най-горната част на тази структура, в най-общата, най-абстрактната разсъдъчност.
Малцина пътуват дотам. Не могат да се получат особени облаги от такова странствуване и все пак, подобни на тия високи места от материалния свят наоколо, височините на мисълта си имат собствена сурова красота и за някои хора тя си заслужава усилното изкачване.
Във височините на мисълта човек трябва да привикне към разредения въздух на несигурността, към огромната мащабност на задаваните въпроси и предлаганите отговори. Поривът на мисълта се устремява напред и напред, и напред, така очевидно изпреварва способностите на разума да проумее, че се колебаеш дори да пристъпиш напред от страх да не се загубиш в тези височини, така че никога вече да не можеш да намериш обратния път.
Какво е истината и как я познаваме, когато сме стигнали до нея?… Как изобщо познаваме каквото и да било? Съществува ли „аз“, „душа“, която разпознава, или тази душа представлява просто клетки, координиращи усещанията?… Поначало променя ли се действителността или е установена и непроменлива?… Когато се каже, че нещо означава нещо, какво се има предвид?
Много пътища през тия високи области са били прокарани и покрити със забвение от началото на времето и макар получените по тези пътища отговори да са претендирали за дълговечност и общовалидност, цивилизациите са се променяли по избраните от тях пътища и имаме много различни отговори за едни и същи въпроси и всеки един от тях може да бъде приет за верен в собствения си контекст. Дори в рамките на една и съща цивилизация постоянно се изоставят старите пътища и се поемат нови.
Понякога се твърди, че няма истински напредък; че една цивилизация, която взема безчислени жертви от изтребителни войни, която замърсява почвата и океаните с все по-големи количества отпадъци, която унищожава достойнството на личността, като я принуждава да води механизирано съществуване, трудно може да се приеме като напредък спрямо начина на живот в доисторическите времена, основан на лов, обработване на земята и събиране на храна. Но това твърдение, макар и романтично-привлекателно, не издържа. Първобитните племена са допускали далеч по-малко лична свобода, отколкото съвременното общество. Древните войни са се водили с много по-слабо морално оправдание от съвременните. Една технология, която създава отпадъци, може да намери и намира начини да се справи с тях, без да наруши екологическото равновесие. И учебникарските картинки, изобразяващи първобитния човек, понякога пропускат някои от недъзите на примитивния живот — болката, болестите, глада, непосилния труд, за да оцелееш. Пътят от мъчителното просъществуване до съвременния начин на живот може трезво да бъде определен единствено като напредък и единственият двигател на този напредък съвършено очевидно е самият разум.
Вижда се как и неформалният, и формалният процес на хипотеза, експеримент, извод век след век, повтаряни с нов материал, са изградили йерархиите на мисълта, които са отстранили повечето от враговете на първобитния човек. До известна степен романтичното заклеймяване на рационалността произлиза от самата ефективност на рационалността при измъкването на човека от примитивните условия на живот. Тя е такова мощно всеподчиняващо оръжие на цивилизования човек, че потиска всичко останало и днес подчинява и самия човек. Това е източникът на недоволството.
Федър бродеше из тия височини отначало безцелно, поемайки по всяка пътека, по всяка следа, където е бил някой по-рано, като разбираше от време на време от бегли погледи назад, че видимо има някакъв напредък, но без да съзира пред себе си нещо, което да му сочи накъде да върви.
През трънливите проблеми на действителността и знанието са преминали големи фигури на цивилизацията, някои от които, като Сократ и Аристотел, като Нютон и Айнщайн, са били познати почти на всички, но повечето от които са далеч по-неизвестни. Имена, които никога по-рано не бе чувал. И той бе очарован от техните постановки и от целия им начин на мислене. Вървеше внимателно по следите им, докато започваха да му се струват изстинали — тогава ги изоставяше. Едва-едва креташе в следването си според академичните стандарти на онова време, но това не бе защото не работеше или не мислеше. Той мислеше твърде усилено, а колкото по-усилено мислиш в тия височини на разума, толкова по-бавно напредваш, Федър четеше по-скоро научно, отколкото литературно — преценяваше всяко изречение, записваше своите съмнения и въпроси, за да ги разреши по-късно, и аз имам щастието да разполагам с пълен сандък тетрадки с тези бележки.
Най-изненадващото тук е, че почти всичко, което е казал години по-късно, се съдържа в тях. Разстройващо е да се види в какво пълно неведение е бил тогава относно значението на онова, което казва. Все едно да наблюдаваш как някой оглежда едно по едно детските кубчета, които трябва да се подредят в картина; ти знаеш как трябва да се подредят и искаш да му кажеш: „Слушай, това — тук, а онова — там“, но не можеш да му кажеш. И той се опитва да налучка, взема едно кубче след друго и се чуди кое за къде е, а ти скърцаш със зъби, когато се отклони в невярна посока, и чувствуваш облекчение, когато се върне пак, макар самият той да е обезсърчен. „Не бой се — ще ти се да му кажеш. — Давай нататък!“
Но той е такъв отвратителен студент, че отдавна би отпаднал, ако не бяха симпатиите на научните му ръководители. Има си мнение за всеки философ, когото изучава. Всеки път въвежда и налага собствените си възгледи върху, материала, с който се занимава. Никога не е безпристрастен. Винаги е предубеден. Иска всеки философ да следва определен път и побеснява, когато не е така.
Запазил се е фрагментарен спомен за него, седнал в някаква стая в три-четири сутринта с прочутия труд на Имануел Кант „Критика на чистия разум", да го изучава, както шахматист изучава дебютите на гросмайсторите, опитвайки се да възприеме критично линията на разсъждение, противопоставяйки й своя разсъдък и находчивост, опитвайки се да открие противоречия и несъответствия.
Федър е чудновата личност, ако бъде сравнен с американците от Средния Запад през XX век, които го заобикалят, но когато го видим да изучава Кант, той не е толкова странен. Изпитва към този немски философ от XVIII век уважение, което произтича не от съгласие с него, а от признание към това, че Кант укрепява тъй силно логическите си позиции. Кант е винаги във висша степен методичен, упорит, постоянен и педантичен, докато изкачва тази огромна заснежена планина на мисълта, отнасяща се до това, кое е вътре в съзнанието и кое е вън от него. Това е за съвременните катерачи един от най-високите върхове и сега аз искам да разширя тази картина за Кант и да разкрия по нещо-за това, как той е мислел и какво Федър е мислел за него, за да дам по-ясна представа за това, как изглеждат височините на мисълта, а също и за да подготвя пътя за проумяване мислите на Федър.
Федъровото разрешение на цялостния проблем за класическия и романтичния подход се появи за пръв път в тези височини на мисълта и ако човек не разбере връзката им с останалата част на битието, значението и важността на казаното от него тук, на по-ниско равнище, ще бъдат подценени или криво разбрани.
За да бъде схванат Кант, човек трябва да разбере и нещо от шотландския философ Дейвид Хюм. Хюм предварително е приел, че ако човек следва най-строго законите на логическата индукция и дедукция, за да определи въз основа на опита истинската природа на света, той трябва да стигне до определени заключения. Разсъжденията му следват линия, която е резултат от отговорите на този въпрос. Да предположим, че едно дете се роди лишено от всички сетива — няма зрение, няма слух, няма осезание, няма обоняние, няма вкусови усещания — нищо. Няма абсолютно никакъв начин за него да усеща каквото и да било от външния свят. И да предположим, че това дете бъде хранено венозно и изобщо се полагат грижи да бъде поддържано живо осемнадесет години в това състояние. Пита се тогава: има ли този осемнадесетгодишен човек едничка мисъл в главата си? И ако има, откъде се е взела? Как я е получил?
Хюм би отговорил, че този осемнадесетгодишен няма никакви мисли, и давайки този отговор, би се определил като емпирик, човек, който вярва, че всяко знание се извлича изключително чрез сетивата. Научният метод на експериментирането представлява внимателно контролиран емпиризъм. Здравият разум днес е емпиризъм, след като едно преобладаващо мнозинство би се съгласило с Хюм, въпреки че в други култури и времена едно мнозинство би могло и да не се съгласи.
Първият проблем на емпиризма, ако приемем емпиризма, се отнася до естеството на «материята». Ако всичките ни познания идват от сетивни възприятия, какво точно представлява тази материя, която се предполага, че предава самите сензорни данни? Ако се опитаме да си представим каква е тази материя извън усещанията, които тя ни дава, изведнъж ще разберем, че не мислим абсолютно за нищо.
След като цялото познание идва от сетивни възприятия и след като не съществуват сензорни данни за самата материя, логически следва, че материята е непознаваема. Тя е само нещо, което си представяме. То съществува вътре в собственото ни съзнание. Идеята, че отвън има нещо, което излъчва възприеманите от нас качества, е просто още една от ония общоприети за здравия разум представи, подобни на общоприетата от децата представа, че Земята е плоска и успоредните линии никога не се пресичат.
На второ място, ако изходим от предпоставката, че всичките наши познания идват чрез сетивата ни, трябва да се запитаме: от какви сензорни данни е дошло нашето познание за причинната връзка? С други думи, каква е научната емпирична база на самата причинна връзка?
Отговорът на Хюм е: «Никаква.» В нашите усещания няма доказателства за съществуването на причинна връзка. Както и материята, тя е просто нещо, което си представяме, когато едно нещо многократно следва друго. Тя не съществува в действителност в света, който наблюдаваме. Ако приемем предпоставката, че всяко познание стига до нас чрез сетивата ни, казва Хюм, то тогава трябва логически да заключим, че и «природата», и «природните закони» са творения на собственото ни въображение.
Идеята, че целият свят се намира в съзнанието ни, би могла да се отхвърли като абсурдна, ако Хюм я беше подметнал просто като тема за спор. Но той я превръщаше в необорима теза.
Да се отхвърлят заключенията на Хюм бе необходимо, но за нещастие той бе стигнал до тях по такъв начин, че изглеждаше невъзможно да бъдат отхвърлени без отказ от самия емпиричен разум и връщане към някакъв средновековен предтеча на емпиричния разум. Това Кант не би могъл да направи. Именно Хюм бе този, казва Кант, който «ме вдигна от догматическите ми сънища». Така той го накарал да напише нещо, което днес се смята за един от най-великите философски трактати, писани някога — «Критика на чистия разум», често предмет на цял университетски курс.
Кант се опитва да спаси научния емпиризъм от последствията на собствената му самоунищожителна логика. Отначало той тръгва, в посоката, определена преди него от Хюм: «Че всяко наше познание започва от опита, не може да има съмнение» — казва той, но скоро се отделя от тази посока, като отрича, че всички съставки на познанието идват от сетивата в момента на получаване на сензорните данни. Но въпреки че всяко познание започва от опита, от това не следва, че то произтича от опита.“
Отначало изглежда, че Кант издребнява, но не е така. В резултат на това различие той заобикаля изцяло бездната на солипсизма, към която води избраният от Хюм път, и продължава по съвършено нов и различен свой, собствен път.
Кант казва, че съществуват страни на действителността, които не ни се дават непосредствено от сетивата. Тях той нарича априорни.
Пример за априорно знание е понятието „време“. Времето не се вижда. Нито се чува, помирисва, вкусва или докосва. То не присъствува в получаваните сетивни данни. Времето е нещо, което Кант нарича „интуиция“ и което съзнанието трябва да поднесе, когато получава сетивни данни.
Същото се отнася и за пространството. Докато не приложим представите за пространство и време към възприятията, които получаваме, светът е непознаваем, просто една калейдоскопична смесица от цветове и форми, и звуци, и миризми, и болка, и вкусови усещания без смисъл. Ние чувствуваме предметите по определен начин поради това, че прилагаме априорни интуиции, като пространство и време, но не създаваме тези предмети в съзнанието си, както биха поддържали чистите философи идеалисти. Категориите пространство и време се прилагат към данните заедно с получаването им от предмета, който ги поражда. Априорните концепции се пораждат в човешката същност; те нито са причинени от възприемания предмет, нито пък го създават, а осигуряват нещо като екранираща функция за сетивните данни, които ще възприемем. Когато очите ни се затварят например, сетивните ни данни ни съобщават, че светът е изчезнал. Но тези данни се екранизират и никога няма да стигнат до съзнанието ни, защото имаме в него априорна представа, че светът съществува непрекъснато. Това, което приемаме за реалност, е един непрекъснат синтез на елементи от установена йерархия на априорни представи и постоянно променящи се данни от сетивата.
А сега да спрем и да приложим някои от концепциите, предложени от Кант, към тази странна машина, това творение, което ни носи напред през времето и пространството. Да видим нашата връзка с него, както ни я разкрива Кант.
Хюм казва всъщност, че всичко, което знам за този мотоциклет, идва през сетивата ми. Така трябва да бъде. Няма друг начин. Ако кажа, че е направен от метал и други вещества, той пита: „Какво е метал?“ Ако отговоря, че металът е твърд и лъскав, и студен на пипане, и се деформира, без да се чупи при удари с по-твърд метал, Хюм казва, че всичко това са зрителни, слухови и осезателни възприятия. Няма материя. Кажи какво е металът вън от тези усещания. Тогава, разбира се, аз съм затруднен.
Но ако няма материя, какво можем да кажем за сетивните данни, които получаваме? Ако наклоня глава наляво и погледна надолу към ръкохватките и предното колело, и планшета с картата, и резервоара, добивам един вид сетивни данни. Ако наклоня глава надясно, добивам друг, леко различен вид сетивни данни. Двете гледки са различни. Ъглите на плоските и извити части на метала са различни. Слънчевата светлина пада върху тях по различен начин. Ако не съществува логическа основа за материя, то тогава няма логическа основа да се приеме, че онова, което е дало тия два образа, е един и същ мотоциклет.
И ето сега имаме истинска интелектуална безизходица. Разумът ни, от който се очаква да прави нещата по-понятни, като че ги прави по-непонятни, а когато разумът по такъв начин тръгне срещу собственото си предназначение, нещо трябва да се промени в самата негова структура.
Кант идва на помощ. Той казва, че обстоятелството, че няма начин непосредствено да се възприеме „мотоциклет“ отделно от цветовете и формите, които ни предава, изобщо не е доказателство, че тук няма мотоциклет. В съзнанието си имаме един априорен мотоциклет, който съществува без прекъсване във времето и пространството и е способен да променя вида си, докато движим глава, и затова получаваните сетивни данни не са в противоречие с него.
Мотоциклет на Хюм, такъв, дето няма никакъв смисъл, бихме имали, ако споменатият по-горе наш хипотетичен пациент, прикован на легло, онзи, който изобщо няма сетива, внезапно, само за секунда получи сетивните данни за мотоциклет и после отново му бъдат отнети сетивата. При този случай, струва ми се, че в съзнанието му би се появил мотоциклетът на Хюм, който не му дава никакви данни за такова понятие като причинната връзка.
Но, както казва Кант, ние не сме този човек. Ние имаме в съзнанието си един много верен априорен образ на мотоциклет, в чието съществуване нямаме причини да се съмняваме, чиято истинност може да бъде проверена по всяко време.
Този априорен мотоциклет е бил изграден в съзнанието ни в течение на много години въз основа на огромно количество сетивни данни и непрекъснато се изменя заедно с постъпването на нови сетивни данни. Някои от промените в този конкретен мотоциклет, който карам, са много бързи и преходни, като например разположението му спрямо пътя. Него аз непрекъснато възприемам и коригирам, докато вземаме тези извивки и завои по пътя. Щом информацията загуби стойност, аз я забравям, защото идва друга, която трябва да бъде приета. Други промени в този априорен мотоциклет са по-бавни: изчерпване на бензина в резервоара. Износване на каучука по гумата. Разхлабване на болтове и гайки. Промяна на луфта между дисковете и барабана на спирачките. Други страни на мотоциклета се променят толкова бавно, че изглеждат неизменни — боята, лагерите на главините, жилата — и все пак те също се променят непрестанно. Накрая, ако размислим от гледна точка на наистина големи периоди от време, дори рамата се изменя леко от друсането по пътя, от температурните разлики и силите на умората, характерни за всички метали.
Голяма машина е този априорен мотоциклет. Ако престанете да мислите за него достатъчно дълго време, ще разберете, че той е главното нещо. Сетивните данни го потвърждават, но сетивните данни не са той. Мотоциклетът, за който по априорен начин вярвам, че е извън мен, е като парите, които вярвам, че имам в банката. Ако ида в банката и помоля да видя моите пари, биха ме погледнали малко особено. Те нямат „мои пари“ в някое малко чекмедженце, което могат да издърпат, за да ми ги покажат. „Моите пари“ не са нищо друго освен някоя разположена от изток на запад или от юг на север магнитна аномалия, причинена от железен окис, запечатана върху лентова ролка в сейфа на някой компютър. Но аз съм доволен от това положение, защото вярвам, че ако имам нужда от нещата, които с тия пари мога да си позволя, банката ще осигури средствата чрез нейната безкасова система за плащания. По същия начин, макар сетивните ми данни никога да не са предоставяли нещо, което би могло да бъде наречено „материя“, аз съм доволен, че у тях съществува способност да постигат нещата, които се очаква от материята да постига, и че сетивните данни ще продължават да съответствуват на априорния мотоциклет в съзнанието ми. За удобство казвам, че имам пари в банката, и за удобство казвам, че мотоциклетът, който яздя, е съставен от вещества. Основната част от „Критика на чистия разум“ на Кант се занимава с това, как се натрупва това априорно знание и как се използува.
Кант нарекъл своя тезис, че априорните ни знания са независими от сетивните данни и екранират видяното, „Коперникова революция“. Така той насочва вниманието ни към твърдението на Коперник, че Земята се върти около Слънцето. Нищо не се променя в резултат на тази революция и все се пак променя всичко. Или, да го кажем е терминологията на Кант, обективният свят, даващ сетивната ни информация, не се е променил, но априорната ни представа за него е била обърната наопаки. Ефектът е всеобхващащ. Именно възприемането на Коперниковата революция разграничава съвременния човек от средновековните му предци.
Онова, което Коперник е направил, било да вземе съществуващата априорна концепция за света — представата, че е плосък и неподвижен в пространството — и да издигне алтернативна априорна концепция — че е сферичен и се върти около Слънцето. Той доказал, че и двете априорни концепции отговарят на съществуващите сетивни данни.
Кант разбрал, че е направил същото в областта на метафизиката. Ако приемем, че априорните концепции в главите ни са независими от онова, което виждаме, и всъщност екранират това, което виждаме, това означава, че вземаме старата Аристотелова концепция за човека на науката като пасивен наблюдател, „табула раза“, и обръщаме тази концепция изцяло наопаки. Кант и милионите му последователи са поддържали, че в резултат на тази инверсия получаваме много по-задоволително обяснение за това как опознаваме нещата.
Впуснах се в този пример малко по-подробно донякъде за да покажа отблизо част от височините, но повече, за да подготвя читателя за онова, което Федър извърши по-късно. Той също направи Коперникова инверсия и в резултат стигна до извода за отделните светове на класическия и романтичния подход. И ми се струва, че в резултат на това също е възможно да се стигне до много по-задоволително разбиране на света.
Метафизиката на Кант въодушевила отначало Федър, но по-късно му доскучала и той не знае точно защо. Мислел по този въпрос и решил, че може би защото е бил в Изтока. Бе имал усещането за бягство от затвор на интелекта, а сега това било отново същият затвор. Четял естетиката на Кант с разочарование и после с раздразнение. Идеите, изложени във връзка с „красивото“, сами по себе си били грозни за него и грозотата била така дълбока и всепроникваща, че не знаел откъде да я атакува или да я заобиколи. Тя изглеждала втъкана в цялата постройка на Кантовия свят така здраво, че нямало как да се избегне. Не била просто грозота на XVIII век или „техническа“ грозота. Всички философи, които четял, показвали същото. Целият университет, който посещавал, миришел на същата грозота. Тя била навсякъде — в класните стаи, в учебниците. Имало я и в него и той не знаел как и защо. Самият разум бил грозен и самото освобождение изглеждало невъзможно.
В Кук сити Джон и Силвия — като ги гледам и слушам — са тъй щастливи, както не съм ги виждал от години; нахвърляме се върху топлите сандвичи с месо. Радвам се на повишеното им настроение, причина за което е височината; но не говоря много, просто си ям. През панорамната витрина се виждат високи борове. Под тях минават много коли, отправени към парка. Сега сме доста по-ниско от връхната граница на гористия пояс. По-топло е, но облаците лазят ниско, готови да се излеят в дъжд.
Вероятно ако бях романист вместо оратор от шъто̀куа, щях да опитам да „развия образите“ на Джон, Силвия и Крис чрез наситени с действие епизоди, които биха също така разкрили „скрития смисъл“ на дзен, може би и на „изкуството“, а може би дори и на „поддържането на мотоциклет“. Щеше да бъде чудесен роман, само че, кой знае защо, не се чувствам много подходящ за такава работа. Те са приятели, а не образи и, както веднъж Силвия сама каза: „Не обичам да бъда обект!“ Така че премълчавам много от нещата, които знаем един за друг. Не че в тях няма нещо лошо, просто нямат отношение към нашите шъто̀куа. Така трябва да бъде между приятели.
В същото време мисля, че от тези шъто̀куа се разбира защо изглеждам като че ли сдържан и отдалечен от тях. От време на време те задават въпроси, сякаш очакват да отговоря за какво по дяволите непрекъснато мисля, но ако взема да дрънкам какво всъщност ми се върти в главата, да речем, априорната презумпция за приемствеността на мотоциклета от секунда в секунда и сторя това без полза за цялостното построение на шъто̀куа, те само ще се разтревожат и ще се чудят какво не е наред. Аз наистина се интересувам от тази приемственост и от начина, по който говорим и мислим за нея, и затова имам склонност да се откъсвам от обикновената обедна обстановка, а това ме прави да изглеждам усамотен. Ето ти проблем.
Това е проблем на нашето време. Обсегът на човешките знания днес е така обширен, че всички сме специалисти и разстоянието между специалностите е станало толкова голямо, че ако някой иска свободно да се движи между тях, почти трябва да надмогне близостта с хората около себе си. Умението да се води обеден разговор също е специалност.
Крис сякаш разбира моята отчужденост по-добре от тях може би защото повече е свикнал с нея и връзката му с мен е такава, че трябва да бъде по-загрижен. Понякога виждам по лицето му израз на тревога или най-малко безпокойство и се чудя защо и тогава разбирам, че съм ядосан. Ако не бях видял това изражение, бих могъл да не разбера. Друг път тича и скача като луд наоколо и аз се питам защо и откривам, че е, защото съм в добро настроение. Сега разбирам, че е малко неспокоен и отговаря на въпрос, който Джон видимо е отправил към мен. Става дума за хората, при които ще бъдем утре — семейство Диуиз.
Не съм сигурен какъв точно е бил въпросът, но добавям:
— Той е художник. Преподава изящни изкуства в тамошния колеж, абстракционист-импресионист.
Питат как съм се запознал с него и аз трябва да отговоря, че не си спомням, което звучи малко уклончиво. Не си спомням нищо за него освен някакви откъслеци. Диуиз и жена му очевидно са били приятели на Федърови приятели и той се е запознал с тях по тая линия.
Те се чудят какво общо може да има между човек, който се занимава с техническа литература като мен, и художник абстракционист и аз пак трябва да кажа, че не знам. Ровя се мислено из откъслечните спомени за отговор, но не намирам никакъв.
Като личности те били определено различни. Докато лицето на Федър по снимките от онова време показва, отчужденост и агресивност — един от неговата катедра бе; казал полу на шега, че имал изражение на обществен вредител, — някои снимки на Диуиз от същия период показват лице доста безизразно, почти ведро, ако не се смята едно леко въпросително изражение.
Спомням си някакъв филм за шпионин от Първата световна война, който изучава държането на заловен немски офицер (напълно приличащ на него) с помощта на огледало. Изучава го месеци наред, докато е в състояние да имитира всяко движение и отсянка в речта. След това се представя за същия офицер, избягал от плен, с цел да проникне в командуването на немската армия. Спомням си напрежението и вълнението, с което срещна първото си изпитание — дали старите приятели на офицера ще разгадаят измамата. Сега изпитвам подобно усещане с Диуиз, който естествено ще смята, че съм човекът, когото някога е познавал.
Отвън ръми — мотоциклетите са мокри. Изваждам скафандъра от чантата, прикрепена към седалката, и го заканвам за каската. Скоро ще навлезем в Йелоустоунския парк.
Пътят пред нас е мъглив. Сякаш облак е пропълзял в долината, която всъщност изобщо не е долина, а по-скоро планински проход.
Не знам колко добре го е познавал Диуиз и какви спомени очаква да споделя. Преживял съм това по-рано с други хора и обикновено съм успявал да замазвам неловките моменти. Наградата всеки път е била разширяване на познанията ми за Федър, което много е подпомагало по-нататъшната имперсонизация и което с течение на годините е дало основната част от информацията, която представям тук.
От откъслечните спомени, с които разполагам, следва, че Федър високо е ценял Диуиз, защото не го е разбирал. За Федър неуспехът да се разбере нещо предизвикваше огромен интерес, а начинът на мислене на Диуиз бе пленяващ. Изглеждаше налудничав, Федър каже нещо, което смята за смешно, а Диуиз го поглежда объркано или пък го приема на сериозно. Друг път Федър ще спомене нещо много сериозно и важно, а Диуиз ще избухне в смях, като че е изтърсил най-голямата шега, която е чувал някога.
Ето например един откъслечен спомен за някаква маса в трапезария, на която се е отлепил фурнирът от единия край и който Федър е залепил отново. Той притиска фурнира, докато засъхне лепилото, като намотава цяло кълбо канап около масата, намотава, намотава и намотава.
Диуиз вижда канапа и се чуди за какво е цялата тая работа.
— Това е последната ми скулптура — казва Федър. — Мислиш ли, че става за нещо?
Вместо да се засмее, Диуиз го поглежда с удивление, разглежда масата дълго време и накрая казва:
— Къде си научил всичко това?
За момент Федър смята, че Диуиз продължава шегата, но той е сериозен.
Друг път Федър е разстроен от някакви изоставащи студенти. На път за вкъщи с Диуиз под някакви дървета той споменава това и Диуиз се чуди защо го взема толкова присърце.
— И аз съм се питал — казва Федър и добавя с озадачен глас: — Мисля, че това е, понеже всеки учител има склонност да оценява по-високо студентите, които най-много приличат на него. Ако собственият ти почерк демонстрира изискан краснопис, отдаваш на същото при някой студент по-голямо значение, отколкото ако не е така. Ако използуват суперлативи, ще харесваш студенти, които пишат със суперлативи.
— Естествено. Какво лошо има тук? — пита Диуиз.
— Ами има нещо гнило — казва Федър, — защото студентите, които най-много ми харесват, тия, с които наистина усещам някаква близост, пропадат до един!
Диуиз щеше да се пръсне от смях, което много засегна Федър. Той бе гледал на това като на някакъв научен феномен, който би могъл да предложи изходни точки за нови разбирания, а Диуиз просто се бе изсмял.
Отначало помисли, че Диуиз се надсмива над непреднамерената обида, която си нанесе сам. Но не ставаше дума за това, защото Диуиз изобщо не бе от хората, които обичат да унижават другите. По-късно разбра, че това е някакъв „свръхистинен“ смях. Най-добрите студенти винаги се провалят. Всеки добър преподавател знае това. Беше смях, който премахва напрежението, предизвикано от непоносими ситуации, и Федър би могъл да се поучи от него, защото по онова време приемаше нещата прекалено сериозно.
Тези енигматични реакции на Диуиз караха Федър да си мисли, че приятелят му разполага с огромни скрити знания. Диуиз винаги изглеждаше, като да таи нещо. Той криеше нещо от него и Федър не можеше да разбере какво е то.
После изниква ярък фрагмент — денят, в който откри, че той самият обърква Диуиз по същия начин.
Един електрически ключ в ателието на Диуиз не работеше и той попита Федър дали знае каква е повредата. Имаше леко сконфузена, леко объркана усмивка на лицето си, като усмивката на меценат, който говори с художник. Меценатът се притеснява да покаже колко малко знае, но се усмихва в очакване да научи повече. За разлика от Съдърлендови, които мразят техниката, Диуиз бе толкова далеч от нея, че не я приемаше като някаква определена опасност. Всъщност Диуиз си падаше по техниката и беше неин поклонник. Не я разбираше, но знаеше какво му харесва и винаги се радваше да научи нещо повече.
Въобразяваше си, че повредата е в проводника близо до крушката, защото веднага щом докоснал ключа, светлината изгаснала. Ако повредата бе в ключа, разсъждаваше той, би имало промеждутък от време, преди тя да се прояви в крушката, Федър не спори по въпроса, а отиде в магазина оттатък улицата, купи ключ и след няколко минути го монтира. Той заработи веднага и Диуиз естествено остана объркан и сразен.
— Откъде знаеше, че повредата е в ключа? — попита той.
— Защото работеше на пресекулки, когато включих.
— А не би ли могло да прекъсва в жицата?
— Не.
Самоуверената позиция на Федър раздразни Диуиз и той започна да спори.
— Откъде знаеш всичко това? — попита той.
— То е очевидно.
— Добре, тогава защо аз не го забелязах?
— Трябва да си запознат донякъде с въпроса.
— Тогава не е очевидно, не е ли така?
Диуиз винаги спореше по този странен начин, заради който бе невъзможно да му се отговори. Този именно начин внушаваше на Федър идеята, че Диуиз таи нещо от него. Чак в самия край на престоя си в Боузмън той сметна, че е разбрал по собствения си аналитичен и методичен способ какво е било то.
При входа на парка спираме и плащаме на човек с шапка на мечока Смоуки. Той ни дава в замяна пропуск за един ден. Пред нас виждам един възрастен турист, който ни снима с камера, после се усмихва. От късите му панталони се подават бели крака в обикновени градски чорапи и обувки. Жена му, която наблюдава одобрително, има същите крака. Махам им, когато минаваме край тях, и те ни махат в отговор. Това е момент, който ще бъде запазен върху лентата година наред.
Федър презираше този парк, без да знае точно защо — може би защото не го бе открил сам, но едва ли. Имаше нещо друго. Екскурзоводското отношение на пазачите го дразнеше. Държането на туристите като в зоологическата на Бронкс го отвращаваше даже повече. Такава разлика от високите области наоколо. Приличаше на огромен музей с експонати, внимателно нагласени, за да внушат илюзия за истинност, но дискретно оградени, за да не ги повреждат децата. Хората влизаха в парка и ставаха учтиви, мили и фалшиви един към друг, защото атмосферата ги принуждаваше да стават такива. За цялото време, през което живя на сто мили от него, той го бе посетил само веднъж или два пъти.
Но това изневерява на последователността. Липсва период от около десет години. Той не скочи от Имануел Кант в Боузмън, щата Монтана. През този период от десет години живя дълго време в Индия, където изучаваше източна философия в Бенареския индуистки университет.
Доколкото знам, не е научил някакви окултни тайни там. Изобщо нищо особено не се е случило освен че е влязъл в досег с нови неща. Слушал философи, посещавал духовници, попивал и мислел, и после пак попивал и мислел, и това било почти всичко. Всичко, което се вижда от писмата му, е една огромна бъркотия от противоречия и несъответствия, и лутания, и изключения от всяко правило, формулирано от него във връзка с нещата, които наблюдавал. Той бе отишъл в Индия като учен емпирик и напусна Индия като учен емпирик, не особено по-мъдър, отколкото е бил, когато е пристигнал. Все пак бил изложен на множество влияния и придобил в себе си нещо като латентен образ, който се оказал във връзка с много латентни образи по-късно.
Някои от тези латентности трябва да бъдат изложени накратко, защото стават важни по-нататък. Той разбрал, че различията в доктрините между индуизма, будизма и даоизма изобщо не могат да се сравнят с тези между християнството, исляма и юдейството. Заради тях не се водят свещени войни, защото словесните постановки за действителността никога не се приемат за самата действителност.
Във всички източни религии особена стойност се влага в санскритската доктрина „Тат твам аси“ — „Ти си то“, която поддържа, че всичко, което човек смята, че е, и всичко, което смята, че възприема, са неща неделими. Да разбереш изцяло тази липса на разделение, значи да станеш просветен.
Логиката предполага отделяне на субекта от обекта; поради което логиката не е завършена мъдрост. Тази илюзия за разделяне на субекта от обекта може най-лесно да бъде отстранена чрез елиминиране на физическата активност, духовната активност и емоционалната активност. Има различни учения за това. Едно от най-важните е санскритското „джаяна“, погрешно произнасяно на китайски „чан“ и също тъй погрешно произнасяно на японски „дзен“. Федър никога не изпадна в съзерцание, защото за него това нямаше смисъл. През целия му престой в Индия „смисълът“ бе винаги логическото му верую и той не можа да намери някакъв достоен начин да се откаже от убежденията си. Това, смятам, му прави чест.
Но един ден в клас професорът по философия безгрижно разяснявал илюзорния характер на света, кажи-речи, за петдесети път и Федър вдигнал ръка, за да попита студено дали се приема, че атомните, бомби, пуснати над Хирошима и Нагасаки, са илюзорни. Професорът се усмихнал и казал „да“. Това било краят на разговора.
Съобразно традициите на индийската философия този разговор може и да е бил правилен, но за Федър или за всеки друг, който чете вестници редовно и се вълнува от неща като масово унищожение на човешки същества, той бил безнадеждно неудовлетворителен. Напуснал класната стая, напуснал Индия и се отказал.
Завърнал се в своя Среден запад, положил изпит по журналистика, оженил се, живял в Невада и Мексико, работил каквото му падне, работил в редакция, писал научни статии и съставял рекламни текстове. Родили му се две деца, купил ферма и кон за езда и две коли и започнал да трупа тлъстините на средната възраст. Преследването на онова, което се наричало призрак на разума, било изоставено. Това е изключително важно да се разбере. Той се бил отказал.
Понеже се бил отказал, повърхността на живота станала удобна за него. Работел умерено усилено, хората лесно се разбирали с него и с изключение на някой случаен проблясък на вътрешна пустота, проявен в няколкото разказа, които написал по онова време, дните му минавали доста обикновено.
Какво го е запратило тук, горе, в тия планини, не е сигурно. Жена му като че и тя не знае, но аз предполагам, че е било някое от ония вътрешни усещания за провал и надеждата, че по някакъв начин това би могло отново да го върне в релсите. Той бил станал много по-зрял, а сякаш след като изоставил вътрешните си цели, започнал да старее по-бързо.
Излизаме от парка при Гардинър, където, изглежда, не пада много дъжд, защото по склоновете на планината се вижда само трева и пелин в здрача. Решаваме да нощуваме тук.
Градът е разположен от двете страни на мост над една бързоструйна река, в корито от чисти балвани. Оттатък моста вече са запалили осветлението в мотела, където се настаняваме, но дори и в изкуствената светлина, която идва от прозорците, успявам да забележа, че около всяко бунгало има лехи с грижливо засадени цветя, та пристъпям внимателно.
Забелязвам и други неща в бунгалата, които показвам на Крис. Всички прозорци са от по две части, плъзгащи се вертикално с противотежести. Вратите се затварят без пролуки. Всички корнизи са идеално отлети. В това нямаше нищо претенциозно, просто добре направено и нещо ми говори, че всичко е свършено от един човек.
Когато се връщаме в мотела от ресторанта, една възрастна двойка седи в градинката пред рецепцията и се наслаждава на вечерния полъх. Мъжът потвърждава, че е направил всичките бунгала сам и е така доволен, задето сме забелязали, че жена му, която разбира това, ни кани да седнем всички.
Разговаряме, без да бързаме. Тук е най-старият вход за парка. Използували са го още когато не е имало автомобили. Те разправят за промените, които са настъпили с годините, като прибавят още едно измерение към онова, което виждаме около себе си, и ни обзема някакво усещане за красота — този град, тази двойка и годините, които са преминали тук. Силвия слага ръка върху ръката на Джон. Реката под нас шуми по балваните, нощният вятър е ароматен. Жената, която познава всички ухания, казва, че това са орлови нокти, после се смълчаваме, а мен ме наляга приятна сънливост. Крис е почти заспал, когато решаваме да си легнем.
Джон и Силвия закусват с палачинки и си пият кафето, все още обзети от снощното настроение, но на мене ми е трудно да преглъщам.
Днес трябва да пристигнем в училището, мястото, където се сплетоха толкова много неща, и аз вече се чувствувам напрегнат.
Помня, веднъж четох за някакви археологически разкопки в Близкия изток и за вълнението, с което някакъв археолог отварял гробниците, забравени от хиляди години. Сега аз самият се чувствувам като археолог.
Пелинът надолу по каньона към Ливингстън е същият, който може да се види оттук чак до Мексико.
Тази сутрин слънцето грее като вчера, само че е по-топло и галещо, тъй като отново сме на по-малка височина.
Нищо необикновено.
Просто онова археологическо чувство, че спокойствието на околността таи нещо. Убежище на призраци.
Наистина не ми се отива там. По-скоро бих обърнал и бих се върнал.
Просто напрежение, струва ми се.
То съвпада с един фрагмент от онзи спомен: много сутрини напрежението бе така силно, че той бе готов да вдигне ръце от всичко, преди да влезе в първия си час. Мразеше да говори пред студенти. Това бе истинско оскверняване на целия му усамотен, изолиран начин на живот и той изпитваше силен сценичен страх, който обаче никога не се проявяваше като сценичен страх, а като страхотно напрежение при всяко нещо, което правеше. Студентите бяха казали на жена му, че и въздухът около него сякаш е наелектризиран. Влезеше ли в стаята, всички погледи се обръщаха към него и го следваха, докато отива към катедрата. Муха да бръмне, щеше да се чуе до започването на часа, макар понякога той да започваше след няколко минути. По време на целия час погледите нито за миг не се отделяха от него.
За него започна да се говори много и най-противоречиви неща. Повечето студенти бягаха от лекциите му като от чума. Твърде много приказки бяха чували.
Учебното заведение бе нещо, което евфемистично би могло да се нарече „колеж от преподавателски тип“. В колеж от преподавателски тип се преподава и преподава, и преподава и няма време за изследователска работа, няма време за размисъл, няма време за участие във външни дейности. Само преподавай и преподавай, и преподавай, докато разумът ти затъпее и творческият ти заряд изчезне и се превърнеш в автомат, повтарящ едни и същи тъпи неща отново и отново пред непреставащи вълни невинни студенти, които не могат да разберат защо си толкова тъп, губят уважение и разпространяват това неуважение навън сред обществото. Причината да преподаваш и да преподаваш, и да преподаваш е, че това е много хитър начин да поддържаш икономично един колеж, като в същото време създаваш фалшивото впечатление за истинско образование.
И въпреки това той нарича учебното заведение е едно име, което нямаше кой знае какъв смисъл, всъщност звучеше малко нелепо с оглед на истинската му същност. Но името имаше за него голямо значение и той се придържаше към него и смяташе, преди да замине, че го е набил достатъчно здраво в няколко съзнания, за да си остане там. Наричаше го „храм на разума“ и голяма част от недоумението, в което хората изпадаха заради него, би се разсеяла, ако бяха разбрали какво искаше да каже с това.
По онова време в щата Монтана се активизираха крайно десните политически движения като ония, които бяха в настъпление в Далас, Тексас малко преди убийството на президента Кенеди. На един професор с национална известност от университета на Монтана в Мисоула бе забранено да прави изявления на територията на университета под предлог, че това би „предизвикало безредици“. На преподавателите бе казано, че всички публични изявления трябва да бъдат съгласувани в отдел „Протокол“ на колежа, преди да бъдат правени.
Академичните норми на живот бяха сринати. Законодателното събрание14 още по-рано бе забранило на колежа да отказва приемане на който и да било студент, навършил двадесет и една години, независимо дали има диплома, или не. Сега събранието прие закон, по силата на който на колежа се налагаше глоба от осем хиляди долара за всеки пропаднал студент — буквално заповед да се прокарват всички.
Новоизбраният губернатор се опитваше да уволни директора на колежа и поради лични, и по политически причини. Директорът бе не само личен враг, но и демократ, а губернаторът не бе обикновен републиканец. Организаторът на предизборната му кампания бе по съвместителство и щатски координатор на дружеството „Джон Бърч“. Това бе същият губернатор, който състави списъка на петдесетте неблагонадеждни, за които чухме преди няколко дни.
И сега, като част от тази вендета, фондовете на колежа бяха съкратени. Директорът на колежа стовари необичайно голяма част от съкращението върху английската катедра, в която бе Федър и чиито членове надигаха доста високо глас по въпроси на академичната свобода.
Федър се бе отдал на борбата, водеше кореспонденция с Асоциацията по статута на учебните заведения в Северозападните щати, за да разбере дали те не биха могли да преустановят тези нарушения на академичните изисквания. В допълнение на частната преписка той бе поискал публично разследване на цялото положение в учебното заведение.
По това време няколко студенти в един от курсовете му го бяха запитали огорчено дали усилията му да лиши колежа от академичния му статут означават, че се опитва да им попречи да получат образование.
Федър каза не.
Тогава един студент, очевидно привърженик на губернатора, заяви ядосано, че Законодателното събрание няма да допусне колежът да бъде лишен от академичен статут.
Федър попита как.
Студентът каза, че ще поставят полицейски постове, за да попречат.
Федър размисли известно време, после проумя какво чудовищно неразбиране показва тоя студент по въпроса за академичния статут.
Тази нощ той написа за лекцията на следния ден защита на онова, което вършеше. Това бе лекцията за храма на разума, която за разлика от обикновените му нахвърляни бележки за лекции бе много дълга и много внимателно съставена.
Започваше с позоваване на една статия за някаква провинциална църква с електрическа реклама за бира, виснала точно над входа. Сградата била продадена и се използувала за бар. Можем да се досетим, че тук класът избухна в смях. Колежът бе широко известен с пиянските си събирания и примерът бе малко двусмислен. В статията бе казано, че голям брой хора се оплакали пред църковните власти. Била е католическа църква и свещеникът, упълномощен да отговори на критиката, се изказал доста раздразнено. Според него цялата работа разкрила едно невероятно невежество по отношение същността на църквата. Нима те смятали, че тухлите и дъските, и стъклото представляват църква? Или може би формата на покрива? В случая за благочестивост се представя един пример именно на оня материализъм, срещу който се опълчва църквата. Въпросната сграда не е свещено място. Тя е „разосветена“. С нея е свършено. Бирената реклама виси над бар, а не над църква и ония, които не могат да направят разлика, просто излагат на показ своето неразбиране.
Федър каза, че същото смесване е налице и при университета и затова е трудно да се разбере лишаването от академичен статут. Истинският университет не е материален предмет. Това не е група постройки, които могат да се охраняват от полиция. Обясни, че когато един колеж загуби академичния си статут, никой не идва да го затвори. Няма законови санкции, няма глоби, няма присъди. Заниманията не спират. Всичко си продължава постарому. Студентите получават същото образование, както ако учебното заведение не бе изгубило своя статут. Всичко, което ще стане, каза Федър, е, че ще се получи официално признание на едно състояние, което вече съществува. Нещо подобно на отлъчване от църквата. Ще стане така, че истинският университет, на който никакво законодателно събрание не може да нарежда и който в никакъв случай не може да бъде отъждествяван с някакво си местонахождение на тухли или дъски, или стъкло, просто ще обяви, че това място вече не е „свещена земя“. Истинският университет ще изчезне от нея и всичко, което ще остане, ще бъдат тухлите, книгите и материалният образ.
Идеята трябва да се е видяла странна на всичките студенти и мога да си го представя как чака дълго време тя да проникне в съзнанието им и вероятно след това очаква въпроса: „Какво според вас е истинският университет?“
Бележките му в отговор излагат следното:
Истинският университет, казва той, няма точно определено местоположение. Той не притежава имущество, не изплаща заплати и не получава материални такси. Истинският университет е състояние на духа. Той е онова огромно наследство на рационалната мисъл, което е донесено до нас през вековете от група хора, по традиция имащи професорска титла, но дори и тази титла не е част от истинския университет. Истинският университет е безсмъртната същност на самия разум.
В добавка към това състояние на духа, наречено разум, съществува и една законна юридическа личност, която за нещастие носи същото название, но която е нещо съвършено различно. Това е една нестопанска организация, специализирана щатска институция с точно определени компетенции. Тя притежава имущество, може да изплаща заплати или да получава пари и да се поддава на законодателен натиск.
Но този втори университет, юридическата личност, не може да преподава, не създава нови знания и не може да оценява идеи. Той не е истинският университет въобще. Това е просто храмова постройка, мизансцен, местоположение, в което са създадени подходящи условия за съществуването на истински храм.
У хората, които не могат да разберат тази разлика, непрекъснато съществува объркване, казва той, и те си мислят, че контролът върху сградите на храма означава контрол над самия храм. Те гледат на професорите като на чиновници от втория университет, които трябва да изневеряват на разума, когато им се нареди, без възражения, също както правят чиновниците в останалите организации.
Те виждат втория университет, но не могат да съзрат първия.
Помня как прочетох това за пръв път и си отбелязах проявеното аналитично умение. Той се въздържа да раздели университета на специалности или катедри и да се заеме с резултатите от такъв анализ. Въздържа се също така и от традиционното разделение на студенти, факултет, администрация. Когато се раздели по който и да било от тия два начина, получават се куп тъпотии, които всъщност не казват нищо повече от онова, което може да се намери в официалния университетски бюлетин. Но Федър го раздели на „храм“ и „местонахождение“ и след като веднъж е направено това разграничение, същата доста тъпа и непонятна институция, показана в бюлетина, изпъква с една яснота, която бе недостъпна по-рано. На базата на това разграничение той дава обяснение за куп озадачаващи, но нормални страни от университетския живот.
След тези обяснения се връща към аналогията с религиозния храм. Гражданите, които построяват такъв храм и плащат за него, навярно считат, че правят това за църковната община. Една хубава проповед може да даде правилна духовна нагласа на богомолците за предстоящата седмица. Неделното училище ще помогне децата да не кривнат по лош път. Свещеникът, който произнася проповедта и ръководи неделното училище, разбира тези цели и обикновено работи за тях, но той също така знае, че неговата първа задача не е да служи на паството. Неговата първа задача винаги е да служи на Бога. Обикновено няма конфликти, но от време на време такъв конфликт се прокрадва, когато църковните настоятели се обявят против проповедите на свещеника и заплашват със съкращаване на издръжката. Това се случва.
Един истински свещеник в такива обстоятелства трябва да действува така, сякаш изобщо не е чул заплахите. Неговата основна цел не е да служи на членовете на общината, а винаги на Бога.
Основната цел на храма на разума, казва Федър, винаги е старата цел на Сократ — истината в нейните непрекъснато менящи се форми, и тя се разкрива в процеса на рационалното мислене. Всичко останало е второстепенно. Обикновено тази цел не изпада в противоречие с целта на местната община да се усъвършенствуват гражданите й, но понякога такъв конфликт изниква, както е случаят със самия Сократ. Той възниква, когато настоятели и законодатели, вложили много време и пари в материализирания образ на университета, заемат становища, противоречащи на лекциите или публичните изказвания на професорите. Тогава те могат да окажат натиск върху администрацията, като заплашват да ограничат фондовете, ако професорите не говорят онова, което те искат да чуят. И това се случва.
Истинските служители в храма в такива случаи трябва да действуват, сякаш изобщо не са чули заплахите. Тяхната основна задача изобщо не е да служат на общината на първо място. Тяхната основна задача е да служат на търсенето на истината чрез разума.
Това искаше да каже Федър с храма на разума. Няма съмнение, че това схващане е било дълбоко проникнало у него. Към него се отнасяли като към смутител на спокойствието, но никога не бил критикуван за това в степен, поне малко съответствуваща на смутовете, които предизвикал. Онова, което го спасявало от гнева на тези, които го заобикаляли, било отчасти нежеланието им да оказват съдействие на враговете на колежа, но отчасти и това, че дълбоко в себе си те разбирали, че всички грижи, които им създава, в крайна сметка са мотивирани от едно съзнание, което никога не оставяло на мира и тях — съзнанието, че са натоварени да казват рационалната истина.
Лекционните бележки обясняват почти напълно защо е действувал по този начин, но оставят неизяснено едно нещо — фанатичната му настойчивост. Човек може да вярва в истината и в разумния процес на постигането й, и в съпротивата срещу щатски законодателни събрания, но защо да се изхабява ден след ден заради това?
Психологическото обяснение, което е дадено, ми се струва незадоволително. Сценичният страх не може да подхранва подобни усилия месеци наред. Нито пък звучи правдоподобно едно друго обяснение — че е опитвал да си върне за по-раншния провал. Отникъде не личи той изобщо да е смятал изключването си от университета за провал — просто загадка. Обяснението, до което стигнах, се основава на несъответствието между липсата у него на вяра в научната мисъл в лабораторията и фанатичната му вяра, изразена в лекцията за храма на разума. Мислех си за това несъответствие един ден и изведнъж ми хрумна, че то изобщо не е несъответствие. Именно липсата на вяра в разума го кара така фанатично да му се посвети. Никой не крещи фанатизирано, че утре слънцето ще изгрее. Всички знаят, че ще изгрее. Когато хората се отдадат фанатично на политически или религиозни убеждения или на някакви други догми или цели, винаги, защото тези догми или цели са под съмнение.
Войнствеността на йезуитите, които той донякъде наподобява, е подходящ пример. В исторически план тяхното рвение произтича не от силата на католическата църква, а от нейната слабост пред лицето на Реформацията. Именно липсата на вяра в разума правеше от Федър такъв фанатизиран учител. Това звучи по-правдоподобно. И още по-правдоподобно звучи с оглед на нещата, които следват.
Затова може би той изпитва толкова дълбоко духовно родство с толкова много изоставащи студенти от последните банки в семинарните помещения. Презрителните изражения върху лицата им говорят за същите чувства, които изпитва той към рационалния интелектуален процес. Единствената разлика се състоеше в това, че те се отнасяха с презрение, понеже не го разбираха. А той го презираше, понеже го разбираше. Защото не го разбираха, те нямаха друг изход освен да пропаднат и до края на живота си да помнят горчилката от преживяното. А той фанатизирано се чувствуваше задължен да направи нещо. Ето защо лекцията му за храма на разума бе така внимателно подготвена. Той им казваше: трябва да вярвате в разума, защото нищо друго не съществува. Но това бе вяра, която липсваше у него самия.
Не бива да се забравя, че това бе през петдесетте години на XX век, не през седемдесетте — времето на ропота на битниците и ранните хипита срещу „системата“ и на честния интелектуализъм, който го подкрепяше, но едва ли някой се е досещал в какви дълбоки съмнения ще изпадне цялото общество. И ето ти го Федър, фанатично защитаващ една институция, храма на разума, в която никой, положително никой в Боузмън, Монтана, нямаше причина да се съмнява. Един дореформистки Лойола. Войнствуващ дух, който уверява всички, че слънцето и утре ще изгрее, когато никой не се безпокои по този въпрос. Те просто му се чудеха.
Но сега, след като най-бунтовното десетилетие на века е между него и нас, десетилетие, в което нападките и критиките срещу разума надхвърлиха и най-невероятните предположения на петдесетте години, мисля, че в тази шъто̀куа, основана на неговите открития, можем да разберем малко по-добре за какво говори той… отговор на всички въпроси… ако, разбира се, е верен… толкова много е загубено, че няма начин да бъдем сигурни.
Може би затова се чувствувам като археолог. И изпитвам такова напрежение. Разполагам само с тези откъслечни спомени и нещата, дочути оттук-оттам и продължавам да се питам, докато се приближаваме, дали не е по-добре някои гробници да си останат затворени.
Изведнъж се сещам за Крис, който седи зад мен, и си задавам въпроса какво знае той, какво помни.
Стигаме кръстовище, където пътят от парка се влива в автомагистралата изток-запад, спираме и поемаме по нея. След това минаваме през малко дефиле и навлизаме в самия Боузмън. Сега пътят се издига, насочен на запад, и изведнъж поглеждам към онова, което е пред нас.
Караме надолу по дефилето към малка зелена долина. Съвсем близо на юг виждаме обрасли с борови гори планини, които още пазят ланшния сняг по върховете си. Във всичките останали посоки се виждат ниски планини по-надалеч, но също така ясни и отчетливи. Тази гледка, взета от пощенска картичка, съвпада донякъде със спомените, но не съвсем. Тази междущатска магистрала трябва да не я е имало тогава.
„Да се пътува е по-добре, отколкото да се пристига“ — тези думи се връщат в съзнанието ми, не ми излизат от ума. Пътувахме, а сега ще пристигнем. За мене настъпва период на депресия, когато постигна такава междинна цел и трябва да се преориентирам към нова. След ден-два Джон и Силвия трябва да се връщат, а Крис и аз ще трябва да решим какво да правим по-нататък. Всичко трябва да се организира на нова сметка.
Главната улица на града е смътно позната, но имам усещането, че сега съм турист, и разбирам, че фирмите по магазините са за мен, туриста, а не за хората, които живеят тук. Всъщност това не е малък град. Хората се движат твърде бързо и прекалено независимо едни от други. Това е едно от ония градчета с население между петнадесет и тридесет хиляди жители, които не са нито градчета, нито градове — изобщо нищо определено.
Обядваме в хромиран и остъклен ресторант, който изобщо не извиква у мен спомен. Изглежда е построен след неговото пребиваване тук и показва същата липса на индивидуалност, която личи по главната улица.
Отивам до телефонния указател и търся номера на Робърт Диуиз, но не го намирам. Избирам телефонистката — но тя никога не е чувала за подобен тип и не знае номера. Не мога да повярвам. Нима са съществували само във въображението му? Думите й предизвикват панически чувства, които траят миг, но после си спомням отговора им на моето писмо, с което съобщавам, че пристигаме, и се успокоявам. Въображаемите хора не използуват услугите на пощата.
Джон предлага да набера катедрата по изящни изкуства или някой приятел. Известно време пуша и пия кафе и когато вече съм се отпуснал, правя това и научавам как да се добера дотам. Не техниката е страшна. Онова, което тя прави с взаимоотношенията между хората, като например гражданин и телефонистка, е страшно.
От града до планините по дъното на долината трябва да е по-малко от десет мили и сега прекосяваме това разстояние по разкаляни пътища сред пищно зелена люцерна, готова за косене, така гъста, че ти се струва трудно да се върви през нея. Полята са се проснали напред и леко нагоре към полите на планината, където много по-тъмнозеленото на боровете се изправя отведнъж. Там трябва да живеят Диуиз. Където тъмнозеленото и светлозеленото се срещат. Въздухът е изпълнен с миризмите на светлозелена току-що окосена трева и добитък. На едно място минаваме през слой студен въздух, в който миризмата се променя в борова, но после излизаме отново на топло. Слънце и ливади, и въздигаща се наблизо планина.
Тъкмо когато стигаме до боровете, чакълената настилка на пътя става много плътна. Намаляваме на първа скорост при тридесет мили в час, а аз държа и двата си крака встрани от стъпенките, за да мога да изправя мотоциклета, ако забуксува в чакъла и започне да пада. Вземаме един завой и изведнъж навлизаме сред боровете в някакъв много стръмен клиновиден каньон през планината и там до самия път стои голяма сива къща с гигантска абстрактна скулптура, прикрепена към едната страна, а отдолу седи в облегнат към стената стол, обкръжен от компания, живият образ на самия Диуиз, с консервена кутия бира в ръка, който ни маха. Направо от някоя стара снимка.
Толкова съм зает с това, да държа машината изправена, че не мога да пусна кормилото и вместо с ръка махам с крак в отговор. Живият образ на Диуиз се усмихва, докато спираме.
— Намерихте ме — казва. Спокойна усмивка. Щастлив поглед.
— Отдавна не съм идвал — отвръщам. И аз се чувствувам щастлив, макар и малко особено, като виждам как изведнъж образът се раздвижва и проговаря.
Слизаме, сваляме пътническите си доспехи и забелязвам, че откритата веранда, на която са той и гостите му, е незавършена и непокътната от атмосферните влияния. Диуиз гледа надолу от място само няколко стъпки над нашата страна на пътя, но клиновидният прорез на каньона е с такива стръмни стени, че в другия край земната повърхност се е спуснала на петдесет стъпки под верандата. Потокът от своя страна изглежда на още петдесет стъпки по-долу и надалеч от къщата, сред дървета и висока трева, където един кон, наполовина скрит от дърветата, пасе, без да поглежда нагоре. Сега трябва високо да вдигаме глави, за да видим небето. Заобикаля ни тъмнозелената гора, която наблюдавахме, докато идвахме насам.
— Страшно е красиво! — казва Силвия.
Живият образ на Диуиз й се усмихва отгоре.
— Благодаря — казва той, — радвам се, че ви харесва. — Интонацията му е напълно естествена, съвсем спокойна. Разбирам, че макар това да е автентичният образ на Диуиз, в същото време е и чисто нова личност, която непрекъснато се е подновявала, и аз ще трябва да я опознавам наново, от самото начало.
Изкачваме се на верандата. Между дъските й има пролука — тя е скована като решетка. Виждам земята през тях. С тон и усмивка, означаващи: „е, не знам точно как се прави това“, Диуиз ни запознава с всички, но думите влизат през едното ми ухо и излизат от другото. Никога не мога да запомня имена. На гости са му един преподавател по изкуство от колежа — с очила в рогови рамки — и жена му, която се усмихва стеснително. Трябва да са нови.
Разговаряме известно време, главно Диуиз им обяснява кой съм и тогава оттам, дето верандата изчезва зад ъгъла, се появява Джени Диуиз с поднос бирени кутии. Тя също е художничка и, както изведнъж разбирам, бързо се ориентира. Казва:
— Едни съседи току-що дойдоха с цял куп пъстърва за вечеря. Така се радвам.
Мъча се да измисля нещо подходящо в отговор, но само кимам.
Сядаме, аз откъм слънчевата страна, откъдето трудно се различават подробности в насрещната сенчеста страна на верандата.
Диуиз ме гледа, като че се готви да спомене външността ми, която без съмнение се различава доста от оная, която помни, но нещо го отклонява и вместо това се обръща към Джон и го пита за пътуването.
Джон обяснява, че е било просто чудесно, нещо, от което той и Силвия са имали нужда от години.
Силвия го подкрепя.
— На човек му стига само да е на открито, сред целия този простор — казва тя.
— Има достатъчно простор в Монтана — отвръща Диуиз, малко замислено. Той, Джон и преподавателят по изкуство започват опознавателен разговор за различията между Монтана и Минесота.
Конят мирно пасе под нас, а точно зад него кипи водата в поточето. Разговорът се е прехвърлил към земята на Диуиз тук, в каньона, от колко време живее Диуиз на това място и какво представлява преподаването на изящни изкуства в колежа. Джон притежава истинска дарба да води подобни безгрижни разговори, каквато аз никога не съм имал, затова само слушам.
След известно време слънчевата топлина става толкова силна, че свалям пуловера и разкопчавам ризата си. Също така, за да престана да присвивам очи, изваждам едни слънчеви очила и си ги слагам. Сега е по-добре, но сянката така се насища, че едва виждам лицата и имам чувството, че съм зрително откъснат от всичко друго освен от слънцето и от осветените от него стени на каньона. Мисля си за разтоварването, но решавам да не го споменавам. Те знаят, че оставаме тук, но интуитивно оставят нещата да си вървят по реда. Първо отпочиваме, после разговаряме. Закъде да бързаме? От бирата и слънцето в главата ми сякаш започва да ври желе. Много приятно.
Нямам представа след колко време дочувам подмятането на Джон за „филмовата звезда тук“ и разбирам, че говори за мен и слънчевите ми очила. Поглеждам над тях към сянката и разбирам, че Диуиз, Джон и преподавателят по изкуства ми се присмиват. Сигурно искат да се включа в разговора, може би да разкажа нещо за трудностите при пътуването.
— Искат да знаят какво става, ако се повреди машината — казва Джон.
Разказвам цялата история за оня път, когато Крис и аз попаднахме в дъждовна буря и двигателят отказа, която е хубава история, но докато я разправях, разбрах, че е малко неподходяща като отговор на въпроса му. Последната реплика за свършилия бензин предизвика очакваното охкане.
— А аз на всичко отгоре му казах да провери — обажда се Крис.
И Диуиз, и Джени говорят за ръста на Крис. Той се смущава и се изчервява леко. Питат го за майка му и брат му и двамата отговаряме на тия въпроси колкото можем по-добре.
Топлината от слънцето най-накрая ми идва много и аз премествам стола си в сянката. Желиращото усещане ме напуска във внезапния хлад и след няколко минути трябва да се закопчея. Джени забелязва това и казва:
— Скрие ли се слънцето зад онова било — става много студено.
Разстоянието от слънцето до билото е малко. Бих казал, че макар да е едва средата на следобеда, остава по-малко от половин час слънце. Джон разпитва за планините през зимата и разговаря с Диуиз и преподавателя по изкуства за разходки със снегоходки15 през планината. Бих могъл да си седя така цял живот.
Силвия, Джени и жената на преподавателя по изкуства разговарят за къщата и след малко Джени ги кани вътре.
Мислите ми се прехвърлят към забележката, че Крис расте много бързо, и внезапно усещането за гробницата ме обзема. Аз само съм чувал от други за времето, когато Крис е живял тук, а ето за тях той сякаш изобщо не е заминавал. Живеем в съвършено различни измерения на времето.
Разговорът се прехвърля върху съвременните течения в изкуството, музиката и театъра и се изненадвам от това колко добре се справи Джон с ролята си в него. Поначало не се интересувам какво е новото в тия области и той навярно знае това, поради което никога не разговаря с мен за тези неща. Точно обратното на положението с поддържането на мотоциклет. Питам се дали моят поглед сега е пуст като неговия, когато говоря за мотовилки и бутала.
Но онова, което е общо за него и Диуиз, всъщност сме Крис и аз и тук се появява една смешна препирня, започнала от забележката за филмовата звезда. Добродушният сарказъм на Джон към стария му приятел по чашка и пътешествия леко охлажда Диуиз, като в резултат предизвиква почтителни нотки от негова страна. От това сарказмът на Джон сякаш се саморазпалва, те и двамата усещат това и уж прехвърлят разговора от мен върху някоя тема, по която са съгласни, и после пак се връщат, но препирнята продължава и те пак се прехвърлят на някоя безконфликтна тема.
— Във всеки случай — казва Джон, — тоя тип тука ни казва, че ни чакало разочарование, като пристигнем, и още не мога да разбера какво разочарование трябва да преодолявам.
Аз се смея. Не съм искал да създавам у такова впечатление. Диуиз също се усмихва, но после Джон се обръща към мен и казва:
— Ей, ти трябва да си бил наистина откачен, ама съвсем луд, за да напуснеш това място. Хич не ме интересува какво представлява колежът.
Виждам, че Диуиз го гледа шокиран. После сърдито. Диуиз ме поглежда и аз отвръщам поглед. Получило се е неловко положение, но не знам как да изляза от него.
— Мястото е красиво — казвам неловко.
Диуиз казва в моя защита:
— Ако поживеете тук известно време, ще видите и обратната страна на медала.
Преподавателят кима в знак на съгласие.
Безизходицата сега преминава в мълчание. Няма как да се замаже. Онова, което каза Джон, не бе грубо. Той е по-внимателен от който и да било друг. Но това, което той знае и аз знам, а Диуиз не знае, е, че човекът, за когото говорят и двамата, не представлява кой знае какво днес. Просто още един представител на средната класа, на средна възраст, който я кара от ден за ден. Интересуващ се главно от Крис, но нищо особено вън от това.
А пък онова, което Диуиз и аз знаем, а Съдърлендови не знаят, е, че имаше някой, един човек, който живееше някога тук, който гореше в творчески огън с цял куп идеи, за които никой нищо не бе чувал по-рано, но после се случи нещо необяснимо, нещо нередно и Диуиз не знае как и защо, нито пък аз знам. Причината за неловкото положение, за неприятното чувство е, че Диуиз смята, че този човек е тук сега. И няма как да го разубедя.
За един кратък миг високо горе на билото слънцето се процежда между дърветата и едно сияние стига до нас. Сиянието се уголемява, като залива всичко с внезапна ярка светлина и изведнъж залива и мен.
— Той видя твърде много — казвам аз, все още мислейки за неловкото положение, но Диуиз изглежда озадачен, а Джон изобщо не проумява и аз разбирам твърде късно, че думите ми са прозвучали несвързано. Самотна птица плаче жаловито в далечината.
Сега изведнъж слънцето се скрива зад планината и целият каньон се покрива с мрачна сянка.
Мисля си колко излишно бе това. Такива забележки не се правят. Човек излиза от болницата с убеждението, че не бива.
Джени се появява със Силвия и предлага да разтоварим. Съгласяваме се и тя ни завежда по стаите ни. Виждам, че на леглото им има дебел юрган да ме пази от нощния студ. Хубава стая.
С три курса до мотоциклета и обратно всичко е пренесено. После отивам до стаята на Крис да видя какво трябва да се разопакова, но той е в добро настроение, държи се като възрастен и няма нужда от помощ.
Наблюдавам го:
— Харесва ли ти тук?
Отвръща:
— Хубаво е, но изобщо не прилича на онова, за което разправяше снощи.
— Кога?
— Точно преди да заспим. В бунгалото.
Не знам какво има предвид.
Добавя:
— Ти каза, че тук е усамотено.
— Защо ще казвам такова нещо?
— Не знам — моят въпрос го обърква и аз не продължавам. Трябва да е сънувал.
Когато слизаме в дневната, усещам аромата на пържещата се в кухнята пъстърва. В единия край на стаята Диуиз се е надвесил над камината и държи клечка кибрит пред малко вестник под подпалките. Известно време го наблюдаваме.
— Използуваме камината през цялото лято — казва той.
Аз отговарям:
— Изненадан съм, че е толкова студено.
Крис казва, че и на него му е студено. Пращам го горе за пуловера му, а също и за моя.
— То е от вечерния вятър — отвръща Диуиз. — Спуска се по каньона от високото, където е истински студ.
Огънят пламва отведнъж, после замира и отново пламва поради неравномерната тяга. Трябва да е ветровито, мисля си и поглеждам през огромните прозорци, наредени по едната стена. През каньона виждам резките движения на дърветата в здрача.
— Ама разбира се — казва Диуиз. — Ти знаеш колко е студено там, горе. Прекарваше цялото си време там.
— Спомням си — отговарям аз.
Единствен спомен идва сега в съзнанието за нощни ветрове, бушуващи около лагерен огън, по-малък от тоя пред нас, закътан от силния вятър в едни скали, защото няма дървета. До огъня са изправени готварски принадлежности и раница, като прикритие срещу вятъра, и манерка, пълна с вода от топящия се сняг. Водата трябва да се набави рано, защото над горския пояс снегът спира да се топи, щом залезе слънцето.
Диуиз казва:
— Много си се променил — гледа ме изпитателно. Изражението му сякаш пита дали това е забранена тема или не и от наблюдението си заключава, че е. Добавя:
— Май всички сме се променили много.
Отвръщам:
— Аз изобщо не съм същият човек — това като че го кара да се почувствува малко по-леко. Ако му бе известна буквалната правдивост на казаното, щеше да му е много по-малко леко. — Много неща се случиха — казвам — и заради някои от тях е важно да ги поподредя малко, поне в собственото си съзнание, и затова отчасти съм тук.
Той ме гледа в очакване на още нещо, но преподавателят по изкуства и жена му се появяват край камината и ние прекъсваме разговора.
— Вятърът свири така, сякаш ще има буря през нощта — казва преподавателят.
— Надали — отвръща Диуиз.
Крис се връща с пуловерите и пита дали нагоре по каньона има някакви духове. Диуиз го гледа весело.
— Не, но има вълци — казва той. Крис обмисля това и пита:
— Те какво правят?
Диуиз отговаря:
— Правят бели на скотовъдците — навъсва се. — Изяждат теленца и агнета.
— Нападат ли хора?
— Не съм чувал никога такова нещо — казва Диуиз и после, като вижда, че това разочарова Крис, добавя: — Но биха могли.
Вечерята от планинска пъстърва се придружава с чаша бургундско от областта Бей. Стоим поотделно на столове и канапета край стените на дневната. Една цяла стена на това помещение е в прозорци, през които би се виждал каньонът, само че отвън е тъмно и стъклата отразяват светлината на камината. Топлината на огъня се допълва от една вътрешна топлина, причинена от виното и рибата, и не се чуват други приказки освен признателно мърморене. Силвия шепне на Джон да обърне внимание на големите саксии и вази из стаята.
— Гледах ги — каза Джон, — фантастични са.
— Правени са от Питър Вулкас — казва Силвия.
— Така ли?
— Бил е студент на мистър Диуиз.
— О, Боже мой! Аз почти щях да прекатуря една.
Диуиз се смее.
По-късно Джон измънква нещо няколко пъти, изправя глава и заявява:
— Това е, което ще ни остане… Сега можем да се върнем за нови осем години на „Колфекс“ авеню 26–49.
Силвия казва печално:
— Да не говорим за това.
Джон ме гледа за миг.
— Мисля си, че човек с приятели, които са в състояние да ти предложат такава вечер, не може да бъде съвсем лош — кима важно. — Ще трябва да ревизирам всички ония неща, които си мислех за тебе.
— Всичките? — питам аз.
— Поне някои.
Диуиз и преподавателят се усмихват и част от неловкостта е премахната.
След вечеря пристигат Джек и Уайла Барснис. Още живи образи. Джек е регистриран в останките на гробницата като добър човек, който пише и преподава английски в колежа. След тях пристига някакъв скулптор от Северна Монтана, който пасе овце, за да се препитава. Разбирам от начина, по който Диуиз ми го представя, че не съм го срещал по-рано.
Диуиз казва, че се опитва да го убеди да започне работа във факултета, а аз отвръщам: „Ще се опитам да го разубедя“ и сядам до него, но разговорът не върви, защото скулпторът е прекалено сериозен и подозрителен, очевидно защото аз не съм човек на изкуството. Държи се тъй, сякаш съм детектив, който се опитва да му навлече нещо, и не ме приема чак докато разбира, че се занимавам доста със заваряване. Поддържането на мотоциклет отваря неподозирани врати. Казва, че и той заварява поради някои от причините, заради които го правя и аз. След като човек е натрупал опит, заваряването дава страшно усещане за мощ и власт над метала. Можеш да направиш всичко. Изважда няколко фотографии на неща, които е заварявал, и на тях се виждат красиви птици и животни с разлята метална повърхност, които не могат да се сравнят с нищо друго.
След това се премествам и разговарям с Джек и Уайла. Джек заминава, за да оглави английска катедра в Бойз, щата Айдахо. Отношението си към тукашната катедра изразява предпазливо, но изглежда отрицателно. Отрицателно ще е естествено, иначе нямаше да напусне. Като че си спомням — той бе преди всичко белетрист, който преподава английски, а не задълбочен учен, който преподава английски. Имаше непрекъснато разцепление в катедрата между тия две направления, което отчасти пораждаше или най-малкото засилваше набъбването на необузданата система от идеи на Федър, за които никой не бе чувал, и Джек бе поддръжник на Федър, защото, макар да не бе сигурен, че разбира за какво говори той, разбираше, че е нещо, с което един белетрист би могъл да работи по-успешно, отколкото с лингвистичен анализ. Това е старо разцепление. Като между изкуството и историята на изкуството. Един го прави, а другият обяснява как се прави и приказките за това, как се прави, като че никога не съответствуват на начина, по който се прави.
Диуиз донася инструкция за сглобяване на скара за печене на месо на открито и иска да си дам мнението като професионален съставител на упътвания. Загубил е цял следобед, опитвайки се да я сглоби, и иска да види тази инструкция напълно разкритикувана.
Но докато я чета, тя ми се вижда съвсем обикновена инструкция и не мога да намеря в нея нищо сбъркано. Не искам да кажа това, разбира се, и затова упорито се ровя да се хвана за нещо. Не може да се каже дали една инструкция е добра, преди да се провери чрез съоръжението или операциите, които описва, но забелязвам едно подреждане на страниците, което прави невъзможно да я прочетеш, без непрекъснато да скачаш от текст към илюстрация — във всички случаи порочна практика. Нахвърлям се върху това с всички сили и Диуиз ме насърчава при всяка дума. Крис взема инструкцията, за да разбере какво имам предвид.
Но докато заклеймявам това и описвам някои от мъките, които неразбирането поради зле подредени отпратки може да причини, имам чувството, че не заради това на Диуиз му е било трудно да разбере. Просто липсата на гладкост и непрекъснатост го е отблъснала. Той не е в състояние да проумее неща, когато са изложени в грозен, накълцан с гротескни изречения стил, общоприет при инженерните и техническите писания. Науката работи с късове, парчета и парченца от нещата, като непрекъснатостта се подразбира, а Диуиз работи само с непрекъснатост от неща, като късовете, парчетата и парченцата се подразбират. Онова, което всъщност иска да порицая, е липсата на артистична непрекъснатост — нещо, от което един инженер най-малко се вълнува. Нещата опират всъщност до класическо-романтичното разцепление, както и всичко останало, свързано с техниката.
Крис обаче през това време взема инструкцията и я сгъва по начин, за който не се бях сетил, така че илюстрациите застават точно до текстовете. Аз премислям това, после отново мисля и се чувствувам като герой от рисуван филм, който току-що е прекрачил ръба на скала, но още не е паднал, защото не е разбрал опасността, в която е изпаднал. Кимам, настъпва тишина, тогава схващам опасността, следва продължителен смях, докато чукам Крис по главата, летейки към дъното на пропастта. Когато смехът утихва казвам:
— Да де, но… — само че смехът започва пак.
— Исках да кажа — най-после успявам да се обадя, — че у дома имам една инструкция, която разкрива широки възможности за усъвършенствуването на техническите описания. Тя започва така: „Сглобяването на японски велосипед изисква голям покой на духа.“
Това предизвиква нов смях, но Силвия, Джени и скулпторът си разменят бързи одобрителни погледи.
— Това е хубава инструкция — казва скулпторът. Джени кима.
— Може би затова я запазих — казвам. — Отначало се изсмях поради спомените за велосипедите, които съм сглобил, и, разбира се, поради предубеждението срещу японското производство. Но има много мъдрост в това изявление.
Джон ме гледа с разбиране. Аз го поглеждам със същото разбиране. Смеем се и двамата. Той казва:
— Професорът сега ще поясни.
— Покоят на духа съвсем не е външен — пояснявам аз. — В него е цялата работа. Онова, което го поражда, е доброто поддържане. Това, което го нарушава, е лошото поддържане. Онова, което наричаме годност за работа на машината, е просто обективизация на този покой на духа. Върховната проверка винаги е на собственото ни спокойствие. Ако го нямаме и не го поддържаме, докато работим, много е възможно да вградим личните си проблеми в самата машина. Те ме гледат и обмислят това.
— Това е неконвенционална концепция — казвам, — но конвенционалното мислене я потвърждава. Материалният обект на наблюдение, велосипедът или автоматичният шиш, не могат да бъдат правилни или погрешни. Молекулите са си молекули. Те нямат някакви етически правила, които да следват, освен ония, които хората им дават. Изпитанието на машината е удовлетворението, което ни дава. Няма друго. Ако машината създава спокойствие, тя е правилна. Ако го нарушава, тя е погрешна, докато или машината, или съзнанието ни бъдат променени. Пробният камък за машината винаги е собственото ни съзнание. Няма друг.
Диуиз пита:
— А какво става, ако машината е неправилна и аз се чувствувам спокоен въпреки това?
Смях.
Отговарям:
— Това съдържа противоречие в себе си. Ако наистина не те интересува, няма да знаеш, че е неправилна. Никога няма да ти хрумне такава мисъл. Самият акт да кажеш, че е неправилна, е форма на заинтересованост.
Добавям:
— Което се среща по-често, е да се чувствуваме неспокойни, дори когато е правилна и за това, струва ми се, става дума. В този случай, ако сме неспокойни, тя не е правилна. Това означава, че не е изпитана цялостно. При всички случаи в производството една машина, която не е изпитана цялостно, е „несигурна“ машина и не може да бъде използувана, макар че може да си работи отлично. Твоето безпокойство за автоматичния шиш е същото нещо. Не си постигнал основното изискване за покой на духа, защото съзнаваш, че тая инструкция е прекалено сложна и може би не си я разбрал правилно.
Диуиз пита:
— Добре, а как би я променил, за да постигна тоя покой на духа?
— Това ще изисква много повече проучване от току-що направеното. Нещата отиват много надълбоко. Тази инструкция за автоматичен шиш започва и завършва единствено с машината. А подходът, за който си мисля, не е така тясно ограничен. Онова, което наистина дразни в подобни нструкции, е, че те изхождат от предпоставката, че има само един начин да се сглоби тоя шиш — техният начин. И тази предпоставка унищожава цялото творчество. Всъщност съществуват стотици начини да се сглоби шишът и като те принуждават да следваш само един, а не те запознават с цялостния проблем, става трудно да се следва инструкцията, без да се допуснат грешки. Губиш желание за работа. А и не само това — много малко вероятно е да ти е посочен най-добрият начин.
— Но тя е от фабриката — казва Джон.
— И аз съм от фабриката — отвръщам — и знам как се съставят подобни инструкции. Отиваш при конвейера с един магнетофон и майсторът те праща да разговаряш с човека, от когото най-малко се нуждае, най-големия тъпанар, с когото разполага, и каквото оня ти каже — това е инструкцията. Следващият човек би могъл да ти каже нещо напълно различно и може би по-добро, но той е прекалено зает.
Изглеждат удивени всичките.
— Трябваше да знаем това — казва Диуиз.
— Такъв е редът — казвам. — Никой съставител не може с пръст да го бутне. Техниката приема, че има само един правилен начин да се направи нещо, а никога не е така. А щом е прието, че съществува само един правилен начин да се направи нещо, разбира се, че инструкцията ще започне и ще завърши с шиша. Но ако трябва да избираш сред неопределен брой начини за сглобяване, то тогава отношението на машината към теб и отношението на машината и тебе към останалия свят трябва да се имат предвид, защото подборът сред много възможности, изкуството на работата, е точно толкова в зависимост от мисленето и духа ти, колкото и от материала на машината. Ето защо имаш нужда от покой на духа.
— Всъщност тази идея не е така странна — продължавам аз. — Погледнете някой новак в работата или някой лош работник и сравнете неговото изражение с това на майстор, за чиято работа знаете, че е превъзходна, и ще забележите разликата. Майсторът никога не следва и едно-единствено предписание на инструкцията. Той взема решения в процеса на работата си. Поради тая причина ще е внимателен и погълнат от онова, което върши, макар да не се стреми умишлено към това. Движенията му и машината са в някаква хармония. Той не следва никаква писана инструкция, защото естеството на материала пред него определя мислите и движенията му, които в същото време изменят естеството на този материал. Материалът и мислите му се изменят заедно с една поредица промени, докато мисълта достигне покой в същото време, в което материалът е достигнал необходимото правилно състояние.
— Звучи като изкуство — казва преподавателят.
— Ами то си е изкуство — отговарям аз. — Този разрив между изкуството и техниката е съвършено неестествен. Само Че е продължил толкова дълго, че човек трябва да бъде археолог, за да открие къде са се разделили двете неща. Сглобяването на автоматичен шиш всъщност е отдавна изчезнал клон от скулптурата, до такава степен откъснат от корените си чрез векове погрешни интелектуални ходове, че самото свързване на двете неща звучи нелепо.
Те не са сигурни дали се шегувам или не.
— Искаш да кажеш — пита Диуиз, — че когато сглобявах този шиш, аз всъщност го скулптирах?
— Естествено.
Той разсъждава върху това, като се усмихва все по-широко.
— Бих искал да съм знаел това — казва той. Следва смях.
Крис казва, че не разбира какво говоря.
— Няма нищо, Крис — обажда се Джек Барснис. — И ние не разбираме. — Още смях.
— Смятам да се придържам към обикновената скулптура — казва скулпторът.
— А аз смятам да се придържам към рисуването — заявява Диуиз.
— Аз смятам да си остана при барабаните — казва Джон.
Крис пита:
— А ти за какво ще се държиш?
— За пищовите, момче, за пищовите — казвам му аз. — Това е азбуката на Запада.
Всички избухват в смях и, както изглежда, прощават ми ораторствуването. Наумиш ли си да правиш шъто̀куа, изключително трудно е да не я натрапваш на невинни хора.
Разговорът се разбива по групички и аз прекарвам остатъка от вечерта в приказки с Джек и Уайла за работите в английската катедра.
След като вечерта е приключила и Съдърлендови и Крис са си легнали, Диуиз все пак се сеща за моята лекция. Казва сериозно:
— Онова, което изложи за инструкцията на шиша, беше интересно.
Джени добавя също сериозно:
— Звучеше така, сякаш си мислил по тоя въпрос много време.
— Мислил съм по концепции, които стоят в основата на това, в течение на двадесет години — отвръщам аз.
Оттатък стола, дето е пред мен, към комина летят искри, теглени навън от вятъра, който сега е по-силен отпреди.
Добавям почти на себе си:
— Човек гледа накъде отива и къде е и това никога нищо не означава, но после поглежда къде е бил и като че ли се оформя някаква насока на развитие. И ако продължи мислено тази насока, понякога може и да стигне до нещо. Всички тия приказки за техника и изкуство са част от една такава насока, която, изглежда, се е оформила въз основа на собствения ми живот. Тя представлява надживяването на нещо, което, мисля, много хора може би се опитват да надживеят.
— Кое е то?
— Ами не става дума само за изкуството и техниката. Има нещо като липса на връзка между разума и чувствата. Сбърканото при техниката е, че не е свързана по някакъв реален начин с въпросите на духа и сърцето. И затова върши безразсъдни, грозни неща обикновено случайно и започват да я мразят по тази причина. Хората не са обръщали на това особено внимание по-рано, защото основната грижа на всеки е била за храна, дрехи и подслон, а техниката е осигурила тия неща. Но сега, след като те са осигурени, грозотата бие на очи все повече и повече и хората започват да се питат дали трябва постоянно да страдаме духовно и естетически заради задоволяването на материални нужди. Напоследък това е станало почти национална криза — движение срещу замърсяването на околната среда, антитехнически сдружения и начини на живот и разни такива.
И Диуиз, и Джени са разбрали това толкова отдавна, че няма нужда от приказки, затова добавям:
— Онова, което произтича от насочеността на моя собствен живот, е убеждението, че кризата е причинена от неспособността на съществуващите форми на мислене да се справят с положението. Не може да се намери разрешение чрез рационални средства, защото именно рационалността е източник на проблема. Единствените, които се справят с положението, се справят в личен аспект чрез пълен отказ от „прецизната“ рационалност и като разчитат само на чувствата. Като Джон и Силвия. И милиони други като тях. А това също ми се струва погрешна посока. Така че онова, което се опитвам да кажа, е, че разрешението на проблема не се състои в отказ от рационалността, а в разширяване на нейната същност, така че да стане способна да предложи някакво разрешение.
— Струва ми се, че не разбирам какво имаш предвид — казва Джени.
— Вижте, това е трудна, но основна операция. Подобна на затруднението, с което се е сблъскал сър Исак Нютон, когато е искал да разреши проблемите на мигновените изменения. По негово време е било безразсъдно да се мисли за каквото и да било, което да се изменя за нула количество време. И все пак математически е необходимо да се работи с други нулеви величини, като точките в пространството и времето, които никой изобщо не е смятал за безразсъдни, макар всъщност да няма разлика. Така че в края на краищата Нютон казал: „Ние ще приемем, че съществува такова нещо — мигновено изменение — и ще видим дали не можем да намерим начини да определим какво е то при различните му приложения.“ Резултат от тази презумпция е клонът от математиката, известен като „висша математика“, която се използува от всеки инженер днес. Нютон създава нова форма на мислене. Той развива разума, за да работи с безкрайно малките изменения, и мисля, че сега е необходимо ново развитие, за да се справим е грозотата на техниката. Бедата е в това, че развитието трябва да протече в корените, а не в клоните и това именно прави нещата трудни за разбиране.
Живеем в съвършено объркани времена и ми се струва, че усещането за обърканост се поражда от неспособността на старите форми на мислене да се справят с новите познания. Чувал съм да се казва, че истинското знание идва в резултат на попадане в задънена улица. Тогава вместо да разширява онова, което вече знае, човек трябва да спре и да тръгне в обход, докато се натъкне на нещо, което ще му позволи да развие корените на знанията, които вече има. Това е познато на всеки. Мисля, че същото става с цели цивилизации, когато е необходимо развитие в корените.
Обръщаме се назад към последните три хиляди години и с помощта на исторически анализ смятаме, че откриваме ясни модели на причинно-следствени вериги, които са направили нещата такива, каквито са днес. Но ако се отнесем към оригинални източници, литературата на която и да било определена епоха, ще открием, че тия причини никога не са били живи по времето, в което се предполага, че са действували. По време на коренни изменения нещата винаги са изглеждали така неясни, объркани и безцелни, каквито изглеждат сега. Целият Ренесанс се предполага да е произтекъл от чувството за объркване, предизвикано от откриването на един нов свят от Колумб. Това просто е раздвижило хората. Объркаността от онова време е регистрирана навсякъде. Нищо в идеята за плоскостта на света от Стария и Новия завет не го предсказва. И все пак не е имало как хората да го отрекат. Едничкият начин да го асимилират е бил да се изостави изцяло средновековният възглед и да се навлезе в едно ново развитие на разума.
Колумб се е превърнал в такъв учебен стереотип, че вече е почти невъзможно да си го представим като жив човек. Но ако наистина се опитаме да се абстрахираме от днешните си знания за последиците от неговото пътешествие и се поставим на мястото му, тогава в някой момент може би ще започнем да проумяваме, че сегашните ни изследвания на луната приличат на детска игра в сравнение с онова, което е постигнал той. Проучванията на луната не водят след себе си коренни изменения в начина на мислене. Нямаме причина да се съмняваме дали съществуващите форми на мисълта са в състояние да обхванат проблема. Това е само отраслово продължаване на стореното от Колумб. Едно истинско ново изследване, нещо, което би ни изглеждало днес, както светът е изглеждал на Колумб, би следвало да се проведе в съвършено ново направление.
— Например?
— Например в областите, които се намират отвъд границите на разума. Мисля, че съвременният разум е аналогичен с плоския свят от средновековния период. Ако отидем твърде напред, отвъд него, предполага се, че можем да изпаднем в безумие. А хората много се страхуват от това. Струва ми се, че този страх от безумие може да се сравни със страха на хората някога да не паднат отвъд ръба на земята. Или страха от ереси. Тук съществува много близко сходство.
Но става така, че с всяка изминала година старият наш плосък свят на конвенционалния разум става все по-неспособен да поема новите ни знания и това създава широко разпространено усещане за пълно объркване. В резултат на това все повече и повече хора се насочват към ирационални стимули за съзнанието — окултизъм, мистицизъм, опиатни състояния и други подобни, усещайки неспособността на класическия разум да се ориентира в познанията за действителността.
— Не съм сигурен дали разбирам какво точно имаш предвид под класически разум.
— Аналитичният разум, диалектическият разум. Разумът, който понякога в университета се смята за начало и край на мисълта. Всъщност на теб никога не ти се е налагало да го проумяваш. Той винаги е бил напълно компрометиран от гледна точка на абстрактното изкуство. Нерепрезентативното изкуство е едно от коренните познания, за които говоря. Някои хора все още го осъждат, защото нямало „смисъл“. А всъщност бедата не е в изкуството, а в „смисъла“, в класическия разум, който не е в състояние да го проумее. Хората продължават да търсят отраслови развития на разума, които да обхванат по-съвременните явления в изкуството, но отговорите се съдържат не в отраслите, а в корените.
Един порив на вятъра се спуска бясно от върха на планината.
— Древните гърци — казвам аз, — които са откриватели на класическия разум, са знаели по-добри начини за предсказване на бъдещето от използуването на същия този разум. Те слушали вятъра и по него предсказвали бъдещето. Това звучи безумно днес. Но трябва ли да смятаме за безумци откривателите на разума?
Диуиз примигва:
— Как са могли да предсказват бъдещето по вятъра?
— Не знам, може би по същия начин, както художникът може да предскаже бъдещето на картината си, като се взира в платното. Цялата ни система на знания произлиза от постигнатите от тях резултати. Все още ни предстои да разберем методите, които са довели до тия резултати.
Мисля известно време и казвам:
— Когато бях тук за последен път, говорих ли много за храма на разума?
— Да, говореше доста за това.
— Споменавал ли съм някога за някаква личност, наречена Федър?
— Не.
— Кой е той? — попита Джени.
— Древен грък… реторик… „майстор на композицията“ за времето си. Един от съвременниците на въвеждането на разума.
— Никога не си говорил за това, струва ми се.
— Значи е било по-късно. Реторите на древна Гърция са били първите учители в историята на западния свят. Платон ги е очернил във всичките си трудове, за да налее вода в собствената си мелница, и доколкото всичко, което ни е известно за тях, го знаем почти изцяло от Платон, те са уникални с това, че са надживели заклеймени историята, без да е била изяснена някога тяхната позиция. Храмът на разума, за който говорех, е основан върху техните гробове. И когато се задълбаеш в основите му, попадаш на призраци.
Поглеждам часовника си. Минава два.
— Това е дълга история — казвам.
— Би трябвало да напишеш всичко това — обажда се Джени. Кимам в съгласие.
— Обмислям поредица лекции — есета — нещо като шъто̀куа. Опитвах се да ги оформя в главата си, докато пътувахме насам… поради което навярно излагам така педантично цялата работа. Всичко е така огромно и трудно. Като да се опиташ да пътуваш през тия планини пеша.
Лошото е там, че есетата винаги звучат, сякаш Бог говори за вечността, а нещата никога не стоят така. Хората трябва да разбират, че никога не е нещо друго освен просто един човек, който говори от определено място във времето, пространството и обстоятелствата. Никога не е било иначе, никога, но няма как да внушиш това в едно есе.
— Трябва да го направиш въпреки това — казва Джени. — Без да се опитваш да го направиш съвършено.
— Предполагам — отговарям аз.
Диуиз пита:
— Това има ли връзка с онова, което работеше върху „Качеството“?
— То е пряк резултат от него.
Спомням си нещо и поглеждам Диуиз:
— Ти не ме ли съветваше да се откажа?
— Казах, че никой никога не е успявал да направи това, което ти се опитваше да направиш.
— Смяташ ли, че е възможно?
— Не знам. Кой знае? — изражението му е истински заинтересовано. — Много хора се вслушват повече днес. Особено децата. Те наистина слушат… не в смисъл да са послушни… а слушат какво им казваш. В това е цялата разлика.
Вятърът, който се спуска от снеговете горе, бучи дълго из цялата къща. Вие ожесточено, сякаш се надява да помете къщата, всички нас, там в нищото, като остави каньона, какъвто е бил някога, но къщата си стои и вятърът замира победен. После се надига отново, нанася лъжлив лек удар от другия край, после внезапно напира мощно върху нашия.
— Непрекъснато слушам вятъра — казвам аз.
Добавям:
— Мисля, че когато Съдърлендови си отидат, ще трябва да се изкачим с Крис там, горе, откъдето тръгва вятърът. Мисля, че му е време да погледне по-отблизо тая земя.
— Можеш да тръгнеш направо оттук — казва Диуиз — и да се отправиш нагоре по каньона. Няма никакъв път в продължение на седемдесет и пет мили.
— Тогава оттук ще тръгнем — отговарям аз.
Горе съм доволен да видя отново дебелия юрган. Станало е доста студено и ще има нужда от него. Събличам се бързо и се пъхам дълбоко под юргана, където е топло, много топло, и дълго си мисля за снегове, ветрове и Христофор Колумб.
В продължение на два дни Джон, Силвия, Крис и аз се шляем, разговаряме, пътуваме до един стар миньорски град и обратно и става време Джон и Силвия да се връщат у дома. Отиваме до Боузмън, тоя път извън каньона, за последен път заедно.
Далеч напред Силвия се е обърнала вече за трети път — очевидно за да провери дали всичко е наред при нас. Беше много умълчана през последните два дни. Един неин поглед вчера ми се стори разтревожен, почти уплашен. Тя се безпокои твърде много за Крис и мен.
В един бар на Боузмън пием по бира за последно, а аз обсъждам обратните маршрути с Джон. После си казваме формални неща, за това, колко хубаво е било всичко и как скоро ще се видим, и изведнъж ни става много тъжно, задето трябва да разговаряме по тоя начин — като бегли познати.
Когато излизаме отново на улицата, Силвия се обръща към мен и Крис, поколебава се и после казва:
— Всичко при вас ще бъде наред. Няма за какво да се тревожите.
— Разбира се — отговарям аз.
Отново същият уплашен поглед.
Джон е запалил мотоциклета и я чака.
— Вярвам ти — казвам аз.
Тя се обръща, качва се и наблюдава с Джон попътното движение в очакване на възможност да се включат.
— Ще се видим — казвам.
Отново поглежда към нас, този път безизразно. Джон улучва удобен момент и се включва в движението. Тогава Силвия ни махва като във филм. Крис и аз махаме в отговор. Мотоциклетът им се изгубва в претовареното движение от леки коли от други щати, което аз дълго време наблюдавам.
Поглеждам Крис, а той мене. Не казва нищо.
Прекарваме сутринта, като отначало седим на една пейка в парка с табела „Само за възрастни“, после купуваме храна и на бензиностанцията сменяме гумата й обтегача. Обтегачът трябва да се преработи машинно, за да стане, така че чакаме известно време и се разхождаме от другата страна на главната улица. Стигаме до една църква и сядаме на моравата пред нея. Крис ляга по гръб на тревата и засланя очи с якето си.
— Уморен ли си? — питам го аз.
— Не.
Оттук до планинското било на север трептят нагрети пластове въздух. Бръмбар с прозрачни криле се стоварва, подгонен от жегата, върху стръкче трева до крака на Крис. Гледам го как прибира криле и с всеки миг ме домързява все повече. Отпускам се назад, за да заспя, но не заспивам. Вместо това ме обзема някакво безпокойство. Ставам.
— Нека се поразходим малко — казвам.
— Къде?
— Към училището.
— Добре.
Вървим под сенчести дървета по много спретнати тротоари край спретнати къщи. Улиците поднасят множество малки изненади от разпознаването. Мрачни спомени. Той е вървял по тези улици много пъти. Лекции. Готвел е лекциите си по аристотелски, като е използувал тези улици за своя академия.
Предметът, за който е бил извикан да преподава, е била реториката, композиция, втората от трите „K.“16. Трябвало е да води няколко курса за напреднали по композиция на технически текстове и някои раздели от английски за начинаещи.
— Помниш ли тая улица? — питам Крис.
Той се оглежда и казва:
— Минавахме по нея с колата да те търсим — сочи от другата страна на улицата. — Спомням си тая къща със странния покрив… Който те видеше пръв, получаваше петаче. А после спирахме и те вкарвахме на задната седалка, а ти даже не говореше с нас.
— Мислех много усилено тогава.
— И мама казваше така.
Той е мислел усилено. Смазващият товар на преподаването е бил достатъчно неприятен, но за него е било много по-лошо това, че е разбирал по своя прецизен, аналитичен начин, че преподаваният от него предмет е без съмнение най-непрецизната, неаналитичната, неясната област в целия храм на разума. Ето защо е мислел така усилено. За един методичен, обучен в лабораторна работа разсъдък реториката е съвсем безнадеждна работа. Тя е като огромно Саргасово море от застояла логика.
В повечето курсове по реторика за начинаещи се очаква от вас да прочетете кратко есе или разказче, да поговорите върху това, как писателят е направил определени дребни неща, за да постигне определени дребни резултати, а след това да накарате студентите да напишат подражателно кратко есе или разказче, за да разберете дали могат да направят същите дребни неща. Той правел това отново и отново, но нищо не ставало. Студентите рядко постигали в резултат на тази преднамерена мимикрия нещо, макар и смътно подобно на образците, които им давал. По-често начинът им на писане се влошавал. Като че ли всяко правило, което честно се опитвал да открие заедно с тях и да заучи заедно с тях, било така изпълнено с изключения, противоречия, уговорки и непоследователност, че би предпочел изобщо да не го бе срещал.
Студентите винаги питали по какъв начин правилото ще се приложи в точно определени обстоятелства. Тогава пред Федър стоял изборът да опита с измишльотини да обясни как действува правилото или да поеме друма на себеотрицанието и да каже какво наистина мисли. А той е мислел всъщност, че правилото е прилепено към написаното, след като то е било изцяло написано. То е „пост хок“, след факта, вместо преди него. И той се убедил, че всички писатели, на които студентите трябвало да подражават, са писали без правила, като са записвали онова, което им е изглеждало вярно, после са се връщали, за да проверят дали още изглежда вярно и да го променят, ако не изглежда. Имало някои, които очевидно пишели с пресметлива преднамереност, защото такъв вид имали работите им. Но за него подобен вид изглеждал твърде жалък. Имало нещо в него, както веднъж казала Гъртруд Стайн, но не можело да се разбере какво именно. Но по какъв начин да се преподава нещо непреднамерено? Това било, както изглежда, неосъществимо изискване. Той просто вземал текста и го обсъждал без предварителен план, като се надявал, че студентите ще научат нещо по този начин. Резултатите били незадоволителни.
Ето го пред нас. Настъпва напрежение, същата празнота в стомаха, докато крачим към него.
— Помниш ли това здание?
— Ти преподаваше в него… защо отиваме там?
— Не знам. Просто исках да го видя.
Като че няма много хора. Няма да има естествено. Сега е лятна сесия. Огромни, чудновати фронтони над стари тъмнокафяви тухли. Красиво здание наистина. Единственото, което изглежда на място тук. Старо каменно стълбище към входа. Стъпалата — издълбани от милионите стъпки.
— Защо влизаме?
— Шшшт. Не говори сега.
Отварям голямата тежка външна врата и влизам. Вътре има други стъпала, дървени и изтъркани. Те скърцат под краката и миришат на стогодишно търкане и лъскане. На средата спирам и се ослушвам. Никакъв звук.
Крис шепне:
— Защо сме тук?
Само поклащам глава. Чувам отвън да преминава кола.
Крис шепне:
— Тука не ми харесва. Ужасно е вътре.
— Тогава излез навън — казвам.
— Ела и ти.
— След малко.
— Не, сега — поглежда ме и разбира, че ще остана. Изглежда така уплашен, че още малко ще променя решението си, но тогава лицето му изведнъж се сгърчва, той се обръща, затичва се надолу по стълбите и изскача пред вратата, преди да мога да го последвам.
Голямата тежка врата хлопва долу под мен и сега съм съвсем сам тук. Ослушвам се за някакъв звук… От кого? От него?… Ослушвам се дълго време…
Докато се движа по коридора, дъските на пода издават зловещо скърцане, което внушава зловещата мисъл, че това е той. В това място той е действителен, а аз съм призракът. Върху една от бравите на класните стаи виждам ръката му да се отпуска за миг, после бавно натиска дръжката, блъска вратата навътре.
Стаята вътре чака точно каквато си я спомням, като че е тук сега. Той е тук. Съзнава всичко, което виждам. Всичко е нащрек, всяка клетка трепти от спомени.
Дългите тъмнозелени дъски от двете страни са напукани и имат нужда от ремонт точно както и тогава. Тебеширът — никога няма тебешир, ако не смятам малки остатъци в кутийката, — си е още там. Зад черните дъски са прозорците, а в тях са планините, които бе наблюдавал замислено в дни, когато студентите пишат. Сядаше до радиатора с парче тебешир в ръка и гледаше през прозореца към планините, обезпокояван от време на време от някой студент, който ще попита: „Трябва ли да…“ И той се обръщаше и отговаряше, каквото го питат, и имаше едно усещане за изключителност, непознато дотогава. Това бе място, където го възприемаха като самия него. Не като някой, който би могъл да бъде, а като него самия. Едно разположено да възприема място, цялото в слух. Той му отдаваше всичко. Това не бе една стая, това бяха хиляди стаи, които всеки ден се променяха заедно с бурите, снеговете и очертанията на облаците над планините, с всеки час и дори с всеки студент. Никои два урока никога не си приличаха и за него винаги бе загадка какво ще донесе следващият…
Чувството ми за време си е отишло, когато чувам скърцането на стъпки по коридора. То става по-силно, после спира пред вратата на тази класна стая. Дръжката се натиска. Вратата се отваря. Вътре наднича някаква жена.
Изражението й е нападателно, сякаш е имала намерение да спипа някого вътре. Изглежда малко под тридесет, не особено хубава.
— Стори ми се, че забелязах някого — казва. — Мислех… — изглежда объркана.
Влиза в стаята и идва към мен. Разглежда ме по-отблизо. Нападателният израз изчезва, като бавно се променя в учуден. Изглежда смаяна.
— О, Господи! — казва. — Вие ли сте?
Не я познавам изобщо. Нищичко…
Нарича ме по име и аз кимам. Да, това съм аз.
— Завърнали сте се.
Поклащам глава:
— Само за тия няколко минути.
Продължава да ме гледа, докато това става потискащо. Сега и тя самата го разбира и пита:
— Мога ли да седна за момент? — свенливият начин, по който пита това, говори, че може да му е била студентка.
Сяда на един от столовете на първия ред. Ръката без венчална халка трепери. Аз наистина съм призрак.
Сега тя самата се притеснява:
— Колко време ще останете?… Не, питах ви вече това…
Намесвам се:
— На гости съм на Боб Диуиз за няколко дни и после се отправям на запад. Имах малко свободно време в града, та реших да дойда да видя как изглеждаше колежът.
— О — казва тя, — радвам се, че сте го сторили… Променил се е… всички сме се променили… толкова много, откак напуснахте…
Още една потискаща пауза.
— Чувахме, че сте били в болница…
— Да — казвам аз.
Нова потискаща тишина. От това, че не разпитва повече, разбирам, че тя вероятно знае къде съм бил. Поколебава се още малко, търси нещо да каже. Вече става непоносимо.
— Къде преподавате? — пита най-накрая.
— Вече не преподавам — отговарям. — Престанах.
Гледа недоверчиво:
— Престанали сте? — намръщва се и отново ме гледа сякаш за да се увери, че разговаря със същия човек. — Не можете да направите такова нещо.
— Напротив, мога.
Поклаща глава, не вярвайки.
— Не и вие!
— И аз.
— Защо?
— За мен вече всичко е минало. Правя други неща.
Продължавам да се чудя коя е тя, а и нейното изражение е също така объркано.
— Ама това е напълно… — изречението замира. Опитва отново: — Вие сте просто напълно… — но и това изречение пропада.
Следващата дума е „луд“. Но тя се е овладяла и двата пъти. Проумява нещо, хапе устна и изглежда покрусена. Бих казал нещо, ако можех, но няма откъде да започна.
Готвя се да кажа, че не я познавам, но тя се изправя и казва:
— Трябва да си вървя вече — мисля, разбрала е, че не я познавам.
Отива до вратата, казва довиждане набързо и вдървено и когато вратата се затваря, стъпките се отдалечават бързо, почти тичешком, по коридора.
Външната врата на сградата хлопва и в стаята става тихо както преди, ако не смятаме, някакви психически вихри, които е оставила след себе си. Те съвсем променят помещението. Сега то съдържа само оставената от нея диря, а онова, което бях дошъл да видя, е изчезнало.
Добре, мисля си, като ставам. Радвам се, че влязох в тая стая, но не смятам, че някога ще искам да я видя отново. По-скоро ще поправям мотоциклети, а един вече чака.
На излизане се насилвам да отворя още една врата. На стената вътре виждам нещо, от което по гърба ми полазват тръпки.
Това е една картина. Нямах никакъв спомен за нея, но сега се сещам, че той я е купил и окачил тук. И изведнъж си припомням, че това не е рисунка, а репродукция, която той бе поръчал от Ню Йорк, на която Диуиз бе направил физиономия, защото е репродукция, а репродукции се правят на изкуството, без самите да са изкуство, едно разграничение, което по онова време не съществуваше за него. И репродукцията, „Храм на малцинствата“ на Фейнинджър, имаше за него притегателна сила, която нямаше нищо общо с изкуството в смисъл, че тя изобразяваше някаква готическа катедрала, изградена с полуабстрактни линии, плоскости, цветове и оттенъци, която сякаш бе отражение на представата му за храма на разума, поради което я бе окачил там. Сега си спомня всичко това. Това е бил кабинетът му. Находка. Това е помещението, което търся!
Влизам вътре и една лавина спомени, освободени чрез шока, предизвикан от картината, се стоварва отгоре ми. Светлината върху картината идва от едно жалко прозорче в съседната стена, през което той е наблюдавал планината Медисън отвъд долината и приближаването на бурите, и докато е гледал долината, която е сега пред мен… цялата работа е започнала, цялото безумие, именно тук! Това е самото място!
А тази врата води към кабинета на Сара. Сара! Тя бе заситнила с лейката си между тия две врати, като отиваше от коридора към кабинета си, и бе казала:
— Надявам се, че преподаваш на студентите си за качество — това бе казано с напевния глас на жена в последната година преди пенсия, която е тръгнала да си полее цветята. В този момент започна всичко. Това бе кристализиращото зрънце.
Кристализиращо зрънце. Сега идва един ярък спомен. Лабораторията. Органична химия. Той бе работил с някакъв много пренаситен разтвор, когато се бе случило нещо подобно.
Пренаситен разтвор е такъв разтвор, в който точката на насищане, т.е. след която не може да се разтвори повече вещество, е била премината. Това може да стане, защото точката на насищане отива по-нагоре, когато се повиши температурата на разтвора. Когато веществото се разтвори при висока температура и след това се охлади разтворът, той понякога не кристализира, защото молекулите не знаят как става това. Те се нуждаят от нещо, което да ги подтикне — кристализиращо зрънце, прашинка или даже внезапно драсване или почукване по стъклената стена.
Той бе тръгнал към чешмата, за да охлади разтвора, но не можа да стигне до нея. Пред очите му, докато вървеше, се появи звезда от кристализиращо вещество и после внезапно се разпространи във всички посоки, докато изпълни целия съд. Той я видя как нараства. Там, където допреди малко имаше прозрачна течност, сега се намираше такава твърда маса, че би могъл да обърне съда с дъното нагоре, без да се изсипе нищо.
Това едничко изречение: „Надявам се, че преподаваш на студентите си за качество“ — започна да нараства, наедряваше едва ли не видимо и само след няколко месеца образува огромна, сложна, високоорганизирана мисловна маса, получена сякаш с магическа пръчица.
Не знам какво е отговорил на тези думи. Вероятно нищо. Тя минаваше напред-назад зад гърба му много пъти на ден, влизайки и излизайки от кабинета си. Понякога спираше, за да се извини с една-две думи, задето го смущава, понякога за да съобщи някаква новина, и той бе свикнал с това като част от кабинетния живот. Сигурен съм, че е дошла втори път и е попитала:
— Наистина ли преподаваш за качество този семестър? — той е кимнал, вдигнал е поглед за миг и е казал: „Разбира се!“, а тя е заситнила нататък. В момента той работел върху лекционни записки и се чувствувал потиснат.
Потискащото бе, че текстът, който работеше, бе един от най-рационалните по въпросите на реториката, който можеше да се намери, и все пак му изглеждаше погрешен. Освен това бе във връзка с авторите му — членове на катедрата. Беше ги разпитвал и слушал, и разговарял; съгласявал се бе с отговорите им по един рационален начин, но все пак не бе удовлетворен от тях.
Текстът започваше с предпоставката, че ако реториката изобщо трябва да се преподава на университетско равнище, тя трябва да бъде преподавана като клон на разума, а не като някакво мистично изкуство. По тая причина се подчертаваше значението на основното познаване на рационалната база на общуването за разбиране на реториката. Въвеждаше се елементарната логика, викаше се на помощ причинно-следствената теория и оттук се отиваше към обясняването как се изгражда есе.
През първата година от преподавателската си дейност Федър бе горе-долу удовлетворен от тия рамки. Той усещаше, че има нещо сбъркано, но грешката не е в прилагането на разума към реториката. Грешката бе в стария призрак — самата рационалност. Той приемаше това като отколешна грешка, която не му даваше мира от години и за която нямаше решение. Просто усещаше, че никой автор никога не се е научил да пише по тоя праволинеен, програмиран, обективен, методичен начин. И все пак единствено тук имаше рационалност и нищо не можеше да се направи, без да се изпадне в ирационалност. А ако съществуваше едничко нещо, което с положителност знаеше, че трябва да прави в тоя храм на разума, то бе да бъде рационален, затова се налагаше да остави нещата каквито са.
Когато след няколко дни Сара отново заситни край него, спря и каза:
— Така се радвам, че преподаваш за качество този семестър. Днес надали някой прави това.
— Е, аз го правя — каза той. — Съвсем определено държа на това.
— Добре! — каза тя и заситни нататък.
Той се върна към бележките си, но не след дълго мисъл та му за тях бе прекъсната от спомена за странната й забележка. За какво, по дяволите, говореше тя? Качество? Естествено, че преподаваше за качество. Кой не го прави? Продължи с бележките.
Друго нещо, което го гнетеше, бе формалната реторика, с която се предполагаше, че е свършено, но която продължаваше да си съществува. Старото правило: „Имай късмет да те пипнем, че не поставяш определенията на място.“ Верен правопис, правилна пунктуация, правилна граматика. Стотици глупави правила за глупави хора. Никой не би могъл да помни всички тия неща и да се съсредоточи върху онова, за което иска да пише. Всичко това бяха салонни обноски, произлезли не от любезност, благоприличие или хуманност, а поначало от самолюбиво желание да приличаме на джентълмени. Джентълмените имат добри салонни обноски и говорят и пишат граматически правилно. Това е, което приобщава човек към висшите класи.
В Монтана обаче изобщо липсваше такъв ефект. Тия неща приобщаваха човек към надутите магарета от източните щати. Изискванията на формалната реторика в катедрата бяха минимални, но както и останалите преподаватели, той внимателно избягваше да ги защитава освен като „изисквания на учебното заведение“.
Скоро мисълта го смути отново. Качество? Имаше нещо дразнещо, дори вбесяващо около тоя въпрос. Той помисли за него, после помисли още, след това погледна през прозореца, после пак помисли. Качество?
Четири часа по-късно още седеше там с крака върху рамката на прозореца и гледаше в небето, което бе притъмняло. Иззвъня телефонът — беше жена му, която искаше да разбере какво се е случило. Каза й, че скоро ще се прибере, но после забрави и това, и всичко останало. Чак в три часа сутринта изтощен си призна, че не разполага с никакви нишки, чрез които да разбере какво е това качество, взе си чантата и се отправи към къщи.
Повечето хора в този момент бяха забравили за качеството или просто щяха да оставят въпроса висящ, защото не стигат доникъде и имат да вършат други неща. Но той бе така отчаян от собствената си неспособност да преподава онова, в което вярва, че не даваше пукната пара за каквото и да било друго, което се очакваше от него да върши, и когато на следната сутрин се събуди, въпросът за качеството стоеше изправен пред него. Само три часа сън; той бе така уморен, разбираше, че няма да бъде в състояние да изнесе лекция този ден, а освен това бележките му не бяха завършени, така че изписа на дъската: „Съчинете есе от триста и петдесет думи в отговор на въпроса: Какво представлява качеството като мисловен образ и изразено с думи?“ После седна до радиатора, докато те пишат, и сам се замисли за качеството.
В края на часа изглежда никой не бе свършил, така че им позволи да занесат работите си вкъщи. Тази група нямаше часове при него през следващите два дни, което даде и на него възможност да помисли още малко по въпроса. През това време срещаше някои от студентите по коридорите, кимаше им и в отговор получаваше изпълнени с раздразнение и страх погледи. Разбираше, че и те изпитват същите затруднения.
Качество… знаеш какво е то и все пак не знаеш. Но това съдържа в себе си противоречие. Някои неща все пак са подобри от други; ще рече, притежават повече качество. Но щом се опиташ да изразиш качеството отделно от нещата, които го притежават, всичко отива по дяволите! Няма за какво да се говори. Но ако не можеш да кажеш какво е качеството, откъде знаеш какво е то или пък откъде знаеш, че изобщо има такова нещо? Щом никой не знае какво е то, тогава то на практика не съществува. Но всъщност то съществува на практика. На какво друго са основани оценките? Защо иначе хората ще дават цели състояния за едни неща, а други ще изхвърлят на боклука? Очевидно някои неща са по-добри от други… но какво е това „по-добро“?… И така в кръг и в кръг, навиваш спиралата на мисълта и наникъде не виждаш изход. Какво, по дяволите, е качеството? Какво?
ЕИМ — Електронна изчислителна машина, т.е. машина за автоматизирани изчисления, която е построена от електронни елементи. Това наименование е популярно от 60-те до към 80-те години на XX век и по-късно еволюира в термина компютър. — Бел. NomaD
Капитани от американската армия, ръководили експедиция за откриване път по суша до тихоокеанското крайбрежие. — Б. пр.
Щатски орган на законодателна власт. — Б. пр.
Подобни на ракети за тенис приспособления, прикрепени към обувките, за да не се затъва в снега. — Б. пр.
От английски: Reading — четене; riting — писане; rithmetics — смятане. — Б. пр.