Наспали сме се добре с Крис, тази сутрин сме приготвили внимателно раниците и сега се изкачваме по склона на планината от около час. Гората тук, на дъното на каньона, е предимно борова с малко трепетлики и широколистни шубраци. Стръмните стени на каньона се издигат високо над нас и от двете страни. От време на време пътеката излиза на тревист припек и край потока, но скоро отново се връща в плътната сянка на боровете. Пътеката е покрита с мек пружиниращ пласт борови иглички. Много е тихо.
Планини като тази и пътници в планините, както и нещата, дето им се случват в тях, се срещат не само в литературата на дзен, но и в сказанията на всяка по-голяма религия. Наподобяването на физическата планина с духовна, възправена между душата и нейната цел, възниква естествено и леко. Както и тези зад нас в долината, повечето хора стоят лице с лице срещу духовните планини през целия си живот и никога не навлизат в тях, като се задоволяват да слушат разказите на други, които са били там, и по такъв начин избягват трудностите. Някои пътешествуват из планините, придружавани от опитни водачи, които познават най-добрите и най-малко опасните маршрути, но които достигат до местоназначението си. Други, неопитни и недоверчиви, търсят собствени пътища. От време на време някои с воля и късмет успяват — те са малцина. Веднъж стигнали, разбират по-добре от всеки друг, че няма единствен или точно определен брой пътища. Съществуват толкова пътища, колкото отделни души.
Сега искам да поговоря за изследването на Федър във връзка със смисъла на термина качество, едно изследване, на което той гледаше като на път през планините на духа. Доколкото мога да се ориентирам в него, то се състои от две отделни фази.
В първата фаза той не прави опити да даде твърдо систематизирано определение на онова, за което става дума. Тя била щастлива, удовлетворяваща, творческа фаза. Продължила през по-голямата част от времето, в което преподавал в училището, разположено сред долината зад нас.
Втората фаза възникнала в резултат на естествената интелектуална критика спрямо липсата на определение на онова, за което говорел. В тази фаза той прави систематически, твърди определения за това, какво представлява качеството, и изработва огромна йерархична мисловна структура, за да ги подкрепи. Буквално трябвало да обърне земята наопаки, за да стигне до това систематично схващане, и когато свършил, разбрал, че е постигнал едно обяснение за битието и нашето възприемане на битието, по-добро от всяко, съществувало по-рано.
Ако това е било наистина нов път, той положително е бил необходим. Вече повече от три столетия старите пътища, общоприети в нашето полукълбо, са подкопавани и почти заличени от естествена ерозия и промяната във формите на планината, причинена от научната истина. Ранните катерачи прокарали пътеки, които лежали върху твърда почва с една достъпност, която привличала всички, но днес пътищата на западната мисъл са непроходими поради догматичната закостенялост пред лицето на промените. Да се усъмниш в буквалната истинност на казаното от Исус или Мойсей, означавало да си навлечеш омразата на повечето хора, но все пак си е факт, че ако Исус или Мойсей се появяха днес, без да се разкриват, със същите поучения отпреди много години, душевният покой на човека ще бъде смутен. Не защото казаното от Исус или Мойсей е невярно или защото съвременното общество е изпаднало в грешка, а просто защото избраният от тях път да разкрият истината за другите е станал неуместен и непонятен. Изразът „небето горе“ губи своя смисъл, когато съзнанието на космическия век запита: „Къде горе?“ Но обстоятелството, че старите пътища са проявявали склонност поради закостенялост на езика да загубят обикновения си смисъл и да станат непроходими, не означава, че планината вече я няма. Тя си е там и ще си остане там, докато съществува съзнание.
Втората метафизична фаза на Федър бе пълен провал. Преди да допрат електродите до главата му, той бе загубил всичко материално — пари, имущество, деца. Дори гражданските му права бяха отнети с решение на съда. Останал му само едничкият безумен сън за качеството, една карта за път през планината, заради която бил пожертвувал всичко. После, като включили електродите, загубил и това.
Никога няма да узная всичко, което е имал тогава в главата си, нито пък ще го разбере някой друг. Останали са само откъслеци — отломки, разхвърляни бележки, които могат да бъдат подредени, но които оставят огромни пространства необяснени.
Когато за пръв път открих тези отломъци, се почувствувах като някой селянин близо до покрайнините на, да речем, Атина, който от време на време и без особено учудване изравя с плуга си камъни със странни ваяния по тях. Разбрах, че са части от по-голямо и цялостно, което е съществувало в миналото, но не бе по силите ми да го проумея. Отначало нарочно ги отбягвах, не им обръщах внимание, защото знаех, че тези камъни са довели до някаква беда, от която трябва да се пазя. Но дори и тогава разбирах, че те са части от огромна структура на мисълта, с която тайно исках да се запозная.
По-късно, когато придобих повече вяра, че съм неуязвим за болестта му, се заинтересувах от тези отломъци по един по-определен начин и започнах да ги нахвърлям в аморфен вид, ще рече — без да ги подреждам по форма, а в последователността, в която попадах на тях. Много от тези аморфни отломъци са ми предоставяни от приятели. Сега са станали хиляди и макар само малка част от тях да намират място в тази шъто̀куа, тя очевидно е основана върху тях.
Навярно доста се разминава с неговите мисли. Като се опитвам да възстановя една цяла структура чрез дедукция от отломъци, аз неизбежно ще допусна грешка и ще изложа противоречия, за които трябва да поискам известно снизхождение. В много случаи отломъците са двусмислени — могат да се извлекат множество различни заключения. Ако нещо не е наред, много е възможно грешката да не е в онова, което той е мислел, а в моето възпроизвеждане на мисълта му и по-нататък може да се намери по-добър вариант.
Разнася се пърхане на криле и една яребица изчезва между дърветата.
— Видя ли? — пита Крис.
— Да — отвръщам аз.
— Какво бе това?
— Яребица.
— Как разбра?
— Те се лашкат така назад-напред, когато летят — казвам. Не съм сигурен в това, но звучи убедително. — Освен това се държат ниско над земята.
— О! — казва Крис и продължаваме похода си. Слънчевите лъчи, проникнали сред боровете, създават чувството, че си в катедрала.
Днес вече искам да се заема с първата фаза от пътешествието му в света на качеството, неметафизичната, и това ще бъде приятно. Добре е да започнеш пътешествията приятно дори когато знаеш, че няма да ги завършиш по същия начин. Като използувам преподавателските му бележки за справочен материал, искам да възстановя пътя, по който качеството се превръща за него в работна концепция при преподаването на реторика. Втората му фаза, метафизическата, е рискована и умозрителна, но тази първа фаза, през която той просто преподава реторика, е във всяко отношение устойчива и прагматична и навярно заслужава да бъде оценена според собствените си достойнства независимо от втората фаза.
Той бе правил нововъведения на широка основа. Бе имал ядове със студенти, които нямаха какво да кажат. Отначало бе смятал, че това е мързел, но по-късно стана очевидно, че не е. Те просто не можеха да измислят какво да кажат.
Една от тях, очилато момиче с голям диоптър, искаше да напише есе в петстотин думи за Съединените щати. Той бе свикнал с усещането, че му прилошава при такива заявления, и предложи без нотка на пренебрежение да ограничи работата си до рамките на Боузмън.
Когато трябваше да предава съчинението, тя не го бе направила и се чувствуваше твърде объркана. Бе се опитвала и опитвала, но просто не й идвало нищо наум.
Той вече бе говорил за нея с по-раншните й преподаватели и те бяха потвърдили впечатленията му. Много сериозна, дисциплинирана и трудолюбива, но прекалено тъпа. Ни една творческа искрица. Погледът й през дебелите стъкла бе поглед на черноработник. Тя не го заблуждаваше, наистина не можеше нищо да измисли и бе разтревожена от неспособността си да направи каквото й е наредено.
Това съвсем го обърква. Сега пък той не може да измисли какво да каже. Настъпва тишина и последва странен отговор:
— Ограничете есето до главната улица на Боузмън — това бе шесто чувство.
Тя кима послушно и излиза. Но малко преди следващото занятие с нейната група пристига наистина изтерзана, вече със сълзи, измъчвана очевидно дълго време. Пак не могла да измисли нищо и не можела да разбере защо, щом не е в състояние да каже нищо за целия Боузмън, трябва да е в състояние да се сети за нещо в една-единствена улица.
Той побеснява.
— Вие не гледате! — казва. Спомня си собственото изключване от университета, задето имаше твърде много неща за казване. За всеки факт съществува неограничен брой хипотези. Колкото повече гледаш, толкова повече виждаш. Тя наистина не гледаше и все пак някак си не разбираше това.
Казва й сърдито:
— Ограничете се с фасадата на една-единствена постройка от главната улица на Боузмън. Операта. Започнете от най-горната тухла отляво.
Очите й зад дебелите лещи се разширяват.
Идва следващия път с объркано изражение и му подава есе в пет хиляди думи за фасадата на операта на главната улица на Боузмън, Монтана.
„Седнах в павилиончето за кюфтета от другата страна на улицата — пише тя — и започнах да пиша за първата тухла, после за втората тухла и вече при третата тухла всичко започна да си идва само и аз не можех да го спра. Мислеха ме за побъркана и непрекъснато ми се подиграваха, но ето, всичко е тук. Не го разбирам.“
Той също не разбираше, но по време на дългите си разходки из улиците на града мисли по въпроса и стигна до извода, че тя очевидно е била спирана от някакъв екран, подобен на оня, който го е парализирал в първия му ден като преподавател. Тя бе блокирала, защото се опитвала в съчинението си да повтори неща, които вече е чула, точно както в първия ден той се бе опитал да повтори неща, които вече е решил да каже. Не можеше да измисли какво да напише за Боузмън, защото не можеше да си спомни нещо от чутото, което да си струва да се повтори. Неизвестно защо не си даваше сметка, че може да наблюдава и да забелязва от първа ръка, докато пише, без да я интересува какво е казано по-рано. Стесняването на рамките до една-единствена тухла разрушава екрана, защото става така очевидно, че й се налага да направи известно първично и пряко наблюдение.
Той разви експеримента по-нататък. В една група накара всички да пишат цял час за опаката страна на палците си. Всички го изгледаха малко по-особено в началото на часа, но изпълниха нареждането и никой не се оплака, че „няма какво да каже“.
Във втора група замени темата с монета и постигна пълночасово писане от всеки студент. И в други групи бе същото. Някои питаха: „И за двете ли страни трябва да пишем?“ Веднъж схванали идеята да наблюдават със собствените си очи, те разбраха, че не съществуват граници за онова, което могат да кажат. Това задание повишаваше и самочувствието им, защото онова, което пишеха, макар и дребно наглед, все пак си бе нещо от тях самите, а не подражание на някой друг. Групите, в които приложи това упражнение с монетата, винаги клинчеха по-малко и проявяваха по-голям интерес.
В резултат на експериментите си той стигна до заключението, че подражаването е истинско зло, което трябва да бъде унищожено, преди истинското преподаване на реторика да може да започне. Това подражаване изглежда е наложено отвън. При малките деца го няма. То като че ли идва по-късно, може би в резултат на самото училищно обучение. Това му се струваше правдоподобно и колкото повече мислеше по въпроса, толкова по-правдоподобно му се струваше. Училищата те учат да подражаваш. Ако не подражаваш на онова, което иска учителят, получаваш ниска оценка. Тук, в колежа, нещата бяха по-префинени, разбира се — трябва да подражаваш на преподавателя по такъв начин, че да го убедиш, че не му подражаваш, а че след като си възприел същността от преподавания материал, продължаваш напред със собствени сили. Това ти носи отлични бележки. Самобитността от своя страна може да ти донесе всичко — от отличен до слаб. Цялата система на оценяване се стреми да те предпази от оригиналност.
Той сподели това с един преподавател по психология, който живееше до тях, човек, надарен с изключително въображение, който каза:
— Правилно. Ако премахнем цялата система на степени и оценки, ще получим истинско образование.
Федър обмисли това и когато няколко седмици по-късно една много будна студентка не можеше да си намери тема за семестриална работа, той все още мислеше за него, така че й го възложи като проблем. Не й хареса отначало, но все пак се съгласи да го приеме.
В продължение на една седмица тя говореше за това на всеки срещнат, а след две седмици бе направила превъзходно съчинение. Групата, пред която го прочете, обаче не бе имала преимуществото да мисли две седмици по въпроса и се отнесе доста враждебно към цялата идея за премахване на оценките и степените. Това изобщо не я охлади. Тонът й придоби едновремешен религиозен плам. Тя умоляваше останалите студенти да слушат, да разберат, че това наистина е правилно.
— Не казвам това заради него — заяви тя, като погледна Федър. — Казвам го заради вас.
Нейният умолителен тон, пламът й му направиха много силно впечатление заедно с обстоятелството, че успехът й от приемния изпит я бе наредил в най-горния един процент от членовете на групата. През следващия семестър, когато преподаваше „убедително писане“, той избра тази тема за „демонстратор“ — образец за убедително писане, който изработваше сам, ден след ден, пред групата и с нейна помощ.
Използуваше демонстратора, за да избегне да приказва от гледна точка на принципите на композицията, към които изпитваше дълбоки съмнения. Разбираше, че като влияе на групата със собствени изречения в процеса на изработването им, ще даде по-правдива картина за това, какво представлява писането, отколкото ако губи часовете да прелива от пусто в празно с анализ на завършени студентски работи или като представя за подражание работи на майстори. Сега разви тезата, че цялата оценъчна система, както и степените трябва да се премахнат, и за да стори нещо, което наистина да заинтересува студентите от онова, което им говори, премахна всички оценки по време на семестъра.
Горе, точно над хребета, вече може да се види снегът. Пеша обаче той е на много дни път. Скалите под него са твърде стръмни за пряко туристическо изкачване, особено пък с тежките товари, които носим, а Крис е твърде малък, за да работи с въжета и клинове. Трябва да прекосим гористия хребет, който наближаваме сега, да влезем в друг каньон, да вървим по него до края му и после да свърнем към билото. Три дни тежък поход до снега. Четири дни — спокоен. Ако не се появим на деветия ден, Диуиз ще започне да ни търси.
Спираме да починем, сядаме и се опираме на едно дърво, за да не полетим назад под тежестта на товарите. След малко се пресягам през рамо, вземам мачетето от най-горната част на раницата си и го подавам на Крис.
— Виждаш ли ония две трепетлики ей там? Правите? На самия хребет? — соча му ги. — Отсечи ги на около стъпка от земята.
— Защо?
— По-късно ще ни трябват за туристически бастуни и опори на палатката.
Крис взема мачетето, започва да се изправя, но пак се отпуска.
— Отсечи ги ти — казва.
И така, аз вземам мачетето, отивам дотам и отсичам прътите. И двете отсичам с един-единствен удар, ако не смятаме кората от другата страна, която прекъсвам с обратния ръб на мачетето. Горе под скалите човек има нужда от тояги, за да се подпира, а боровете над нас не стават за тая работа. Това тук са, кажи-речи, последните трепетлики. Малко се притеснявам все пак, задето Крис отказва да свърши, каквото му казах. Това не е добър знак в планината.
Кратък отдих и после продължаваме по-нататък. Нужно е известно време, за да привикнем с товара. Съществува отрицателна реакция срещу всякакъв товар. Но малко по малко ще привикнем…
Тезата на Федър за премахване на оценъчната система и степените отначало предизвиква объркване или неодобрение сред студентите, с изключение на малцина, защото тя на пръв поглед като че ли прави на пух и прах цялата университетска система. Една студентка изложила нещата съвсем открито, като заявила напълно откровено:
— Разбира се, че не можете да премахнете системата за оценки и степените. Нали в края на краищата за това сме тук.
Тя казала самата истина. Идеята, че повечето студенти посещават университет заради образованието независимо от степента и оценките, е едно малко лицемерие, което всеки предпочита да не разкрива. От време на време някои студенти наистина идват заради образованието, но от зубренето и механичната природа на институцията идеализмът им скоро се изпарява.
Демонстраторът бе доказателство, че премахването на оценките и степените ще премахне това лицемерие. Вместо да си служи с обобщения, той борави с конкретната кариера на един въображаем студент, който повече или по-малко типизира онова, което се среща по класните помещения, студент, напълно приучен да се бори за оценка вместо за знанията, които се предполага, че тази оценка отразява.
Такъв студент, предполага демонстраторът, ще посети първото занятие, ще получи първата задача и навярно ще я изпълни по силата на навика. Може би ще отиде и на второто, и третото занимание. Но в края на краищата новото в курса ще се изтърка и тъй като академичният му живот не е негов единствен живот, натискът от други задължения или желания ще създаде условия, при които той просто няма да бъде в състояние да се справи с някоя задача.
След като няма степени или оценъчна система, той няма да си навлече наказание с това. Следващите лекции, които предполагат той да е изпълнил задачата, може да бъдат обаче малко по-трудни за разбиране и тази трудност на свой ред може да отслаби интереса му до степен, когато следващата задача, която ще му се стори доста тежка, ще бъде също изоставена. Пак няма наказание.
С течение на времето ще му става все по-трудно да разбира онова, което е предмет на лекциите; за него ще става все по-трудно и по-трудно да внимава в час. В крайна сметка ще разбере, че не научава кой знае какво и изправен пред непрекъснатия натиск от външни задължения ще спре да учи, ще се почувствува виновен заради това и ще престане да посещава занятията. Отново това няма да повлече след себе си наказания.
Но какво е станало? Студентът без неприятни чувства от страна на когото и да било сам си е писал двойка. Добре! Това и трябва да стане. Преди всичко той не е дошъл тук за истинско образование и всъщност няма какво да търси тук. Спестени са много пари и усилия и липсва позорното петно на провала и крушението, от което цял живот няма да може да се отърве. Няма изгорени мостове.
Най-голям проблем на студента е робският манталитет, изграждан у него години наред чрез камшика или бучката захар, предоставяни от оценките, един магарешки манталитет, който заявява: „Не ме ли биеш, няма да работя.“ Не го бият — не работи. И колата на цивилизацията, за която се предполагаше, че го обучават да тегли, просто ще скрибуца, напредвайки малко по-бавно без негова помощ.
Но това е трагедия сама по себе си — колата на цивилизацията, „системата“ да се тегли от магарета. Такова е общоприетото, професионалното, „магарешкото“ гледище, но не е в духа на храма.
Становището в този дух е, че на цивилизацията, „системата“, „обществото“ или както си искате го наречете, най-добре служат не магарета, а свободни хора. Задачата на премахването на оценките и степените не е да бъдат наказани магаретата, а да се създаде среда, в която магарето може да стане свободен човек.
Хипотетичният студент, все още магаре, ще се полута известно време. Както се казва, в „суровото училище на живота“ ще получи друг вид образование, така ценно, както и онова, което е изоставил. Вместо да пилее пари и време като магаре с високо обществено положение, сега ще трябва да си намери работа като магаре с ниско обществено положение, може би като механик. Всъщност истинското му обществено положение ще се издигне. Той ще допринася за промяна. Може би това ще прави до края на дните си. Може би е намерил подходящото равнище. Но не бъдете толкова сигурен.
С течение на времето — шест месеца, може би пет години — някаква промяна би могла лесно да започне. Той ще става все по-недоволен от тази затъпяваща механична работа, повтаряща се ден след ден. Творческият му разум, задушен от прекалено много теории и прекалено много оценки в колежа, ще бъде пробуден отново от скуката на работното място. Хилядите часове, посветени на дразнещи технически проблеми, ще го накарат да се заинтересува повече от конструкцията на машините. Той ще пожелае сам да конструира машини. Ще си помисли, че би могъл да върши по-полезна работа. Ще опита да промени конструктивно няколко двигателя, ще успее, успехът ще му се услади, но ще се почувства ограничен, защото му липсва теоретическа подготовка. Ще разбере, че докато по-рано се е чувствувал глупак поради липсата на интерес към теоретичната подготовка, сега е открил един вид такава подготовка, към която се отнася с голямо уважение — машинното инженерство.
И така, той ще се върне към нашето учебно заведение, лишено от оценки и степени, но вече променен. Сега няма да бъде човек, чиито действия се мотивират от оценки. Той ще бъде човек, чиито постъпки се мотивират от стремежа към знания. Няма да има нужда от външен натиск, за да учи. Неговия напор ще идва отвътре. Той ще бъде свободен човек. Няма да се нуждае от особена дисциплина, за да бъде оформян. Дори ако определените му преподаватели не си гледат сериозно работата, по-скоро той ще ги оформи, като им задава груби въпроси. Той ще е тук, за да научи нещо, ще плаща, за да научи нещо, и те ще трябва да се съобразяват с това.
Подобна мотивировка на действията, веднъж появила се, е необуздана сила и в свободното от оценки и степени учебно заведение, където нашият студент ще открие себе си, той няма да се задоволи с рутинната инженерна подготовка, физиката и математиката ще попаднат в областта на интересите му, защото ще разбере, че има нужда от тях. Металургията и електроинженерството ще привлекат вниманието му. И в процеса на интелектуално съзряване, което тези абстрактни науки ще му осигурят, много е вероятно той да се отклони към други теоретически области, които не са пряко свързани с машините, но са станали част от една по-нова и по-голяма цел. Тази по-голяма цел няма да е подражание на университетското образование днес, разводнено и замазано от бележки и степени, които създават впечатлението, че нещо става, докато всъщност не става почти нищо. Ще бъде нещо истинско.
Такъв бе демонстраторът на Федър, неговото посрещано на нож доказателство. Той работи върху него през целия семестър, градеше го, променяше го, спореше за него, защитаваше го. През целия семестър дълги съчинения се връщаха на студентите със забележки, но без оценки, макар оценките да бяха нанасяни в един дневник.
Както казах преди, отначало никой не знаеше как да приеме нещата. Мнозинството навярно смятаха, че са се сблъскали с някакъв идеалист, който мисли, че премахването на бележките ще ги накара да се чувствуват по-добре и да работят по-усилено, а беше очевидно, че без оценка всеки само ще се шляе. Мнозина от студентите с отлични оценки от предишните семестри се отнасяха с презрение и се дразнеха отначало, но поради придобитата си дисциплинираност продължиха да работят, така или иначе. Добрите и средните студенти не изпълниха някои от първоначалните задания или ги направиха немарливо. Много от слабите студенти изобщо престанаха да посещават заниманията. По това време друг преподавател го попита какво смята да прави, след като явно не го разбират.
— Ще ги изчакам — отвърна той.
Това, че не ги пришпорваше, отначало обърка студентите, после ги направи подозрителни. Някои започнаха да задават саркастични въпроси. Получаваха меки отговори и лекциите и изказванията си продължаваха както обикновено, само че без оценки.
После настъпи явлението, на което той се надяваше. През третата или четвъртата седмица някои от отличните студенти започнаха да стават неспокойни, започнаха да дават превъзходна работа и се навъртаха след занятия в стаята, опитвайки се да разберат какво е мнението му за тях. Добрите и средните студенти започнаха да забелязват това, да поработват и да вдигат качеството на работата си до по-нормално равнище. Слабите започнаха да се появяват на занятията просто за да гледат какво става.
След средата на семестъра се случи нещо още по-желателно.
Отличните студенти се освободиха от безпокойствата си и станаха дейни участници във всичко, което се вършеше, е една доброжелателност, непозната за групите, получаващи оценки. В този момент добрите и средните студенти изпаднаха в паника и започнаха да предават писмени работи, за които очевидно добре се бяха потрудили. Слабите студенти предаваха задоволително написани работи.
В последните седмици на семестъра, време, когато обикновено всеки знае каква ще му бъде оценката и просто си дреме на мястото, Федър постигаше участие в занятията, което останалите преподаватели забелязаха. Добрите и средните се бяха присъединили към отличните в приятелска, достъпна за всички дискусия, която правеше групата да изглежда, сякаш участва в добре протичаща забава. Само слабите седяха замръзнали по столовете си в пълна вътрешна паника.
Феноменът на отпускане и доброжелателност бе обяснен по-късно от двама студенти, които му казаха:
— Мнозина от нас се събирахме извън клас, за да опитаме да измислим как да победим тая система. Всички решихме, че най-добре е просто да приемем, че няма да успеете и после пак ще започнете да правите онова, което, така или иначе, можете. Тогава човек започва да се отпуска. Иначе трябва да полудее!
Добавиха, че като се свикне веднъж, не е толкова лошо, започваш да се интересуваш повече от предмета, но повториха, че не е лесно да се свикне.
В края на семестъра студентите бяха помолени да напишат есе, което да даде преценка на системата. Никой не знаеше по време на писането каква ще бъде неговата или нейната оценка. Петдесет и четири процента се оказаха против. Тридесет и седем я подкрепяха. Девет на сто не взеха страна.
На базата „един човек — един глас“ системата бе много непопулярна. Мнозинството студенти определено искаха да си получават текущи оценки. Но когато Федър разби резултата според оценките в тетрадката си — а те не се различаваха от оценките, които можеха да се предскажат въз основа на по-раншни семестри и приемни изпити, — картината стана по-друга. Отличните студенти бяха двама към един в полза на системата. Добрите и средните бяха очевидно разделени. А слабите студенти бяха единодушно против!
Този изненадващ резултат подкрепи едно подозрение, което бе имал от дълго време — по-будните, по-сериозните студенти най-малко ги е грижа за оценки, може би защото повече се интересуват от предмета на курса, докато тъпите или мързеливите студенти най-много държат на оценките, може би защото по тях разбират дали ще успеят да се промъкнат по-нагоре.
Както каза Диуиз, оттук право на юг човек може да измине седемдесет и пет мили само през гори и сняг, без изобщо да срещне някакъв път, макар да има пътища на изток и на запад. Уредих нещата така, че ако не ни потръгне с прехода, към края на втория ден да бъдем близо до път, по който да можем да се върнем. Крис не знае това и ако му кажа, ще нараня чувството му за приключение, възпитавано в лагерите на МХА, но след достатъчен брой изкачвания във високите области младежката жажда за приключения отслабва и се появява схващането за по-големите преимущества за намаления риск. Тези места могат да бъдат опасни. Човек прави една стъпка накриво, една от милион, навяхва си глезена и тогава разбира колко далече е цивилизованият свят всъщност.
Този каньон очевидно рядко го посещават чак дотук. След около час път виждаме, че пътеката е почти изчезнала.
Федър е смятал според бележките му, че да се забави обявяването на оценките е добра идея, но не му е придавал научна стойност. При еди истински експеримент всички фактори, които могат да ти дойдат наум, запазваш непроменени освен един, а после наблюдаваш какви резултати ще даде промяната на този един. В класната стая това никога не може да се направи. Студентските знания, отношението на студентите, отношението на преподавателя, всичко това се променя поради най-различни причини, които са неконтролируеми и в повечето случаи непознаваеми. Освен това тук наблюдателят сам е един от факторите и никога не може да оцени последиците от своите действия, без да ги променя. Така че той не се опита да извлече някакви твърди заключения от цялата тая работа, а просто караше нататък и правеше, каквото му хареса.
Придвижването оттук към неговото изследване върху качеството се получи поради една порочна страна на оценките, която тяхното премахване разкри. Оценките всъщност прикриват неспособността да се преподава. Едни лош преподавател може да изкара цял семестър, без да остави абсолютно нищо стойностно в главите на групата си, да построи диаграма от оценките на един безцелен тест и да остави впечатлението, че едни са научили нещо, а други не. А ако оценките се премахнат, групата ще бъде принудена всеки ден да се пита какво всъщност научава. Въпросите: „Какво се преподава?“, „Каква е целта?“, „Как лекциите и задачите постигат тази цел?“ стават заплашителни. Премахването на оценките открива един огромен и плашещ вакуум.
Какво все пак се опитваше да направи Федър? Този въпрос ставаше все повече и повече настоятелен, докато вървеше напред. Отговорът, който изглеждаше правилен, когато започна, сега имаше все по-малко и по-малко смисъл. Той бе искал студентите му да станат творци, които сами решават кое писане е добро, вместо да питат непрекъснато него. Истинската причина да задържи бележките бе да ги принуди да се вгледат в себе си, единственото място, където изобщо биха могли да намерят верен отговор.
Но сега това нямаше смисъл, щом вече знаеха кое е добро и кое лошо, преди всичко нямаше причина да карат тоя курс. Обстоятелството, че се намират тук като студенти, предполага, че те не знаят кое е добро и кое лошо. Това бе негова работа като преподавател — да им каже кое е добро и кое лошо. Цялата идея за индивидуално творчество и реализация в клас по своята същност противоречеше на академичния дух.
За много студенти задържането на бележките създаваше положение а ла Кафка, при което те разбираха, че ще ги накажат, задето не правят нещо, но никой не иска да им каже какво се очаква от тях да направят. Те се вглеждаха в себе си и не виждаха нищо, гледаха Федър и не виждаха нищо и просто си седяха безпомощни, без да знаят какво да правят. Вакуумът бе опасен. Едно момиче получи нервна криза. Не можеш да премахваш оценките и да си седиш там, като създаваш един безцелен вакуум. Трябва да се даде някаква цел на една група, към която тя да се стреми и която да запълни вакуума. Това той не правеше.
Не можеше. Не можеше да измисли никакъв начин да им каже за какво да работят, без да попадне обратно в капана на авторитарното, дидактичното преподаване. Но как да се запише на черната дъска непознатата вътрешна цел на всяка творческа личност?
През следващия семестър той изостави цялата идея и се върна към редовните оценки обезкуражен, объркан, с чувството, че е прав, но неизвестно защо всичко се е получило не както трябва. Когато спонтанност, индивидуалност и действително оригинални работи се появят в една учебна стая, това става въпреки преподаването, а не поради него. Това май имаше някакъв смисъл. Бе готов да напусне. Да преподава тъпо подчинение на озлобени студенти — нима искаше да се занимава с това?
Бе чул, че в колежа „Рид“ в Орегон задържали оценките до дипломирането и през лятната ваканция отиде там, но му казаха, че мненията във факултета по отношение ползата от задържането на оценките са разделени и никой не бил кой знае колко доволен от системата. През ваканцията изпадна в потиснато и мързеливо състояние на духа. Той и жена му лагеруваха често из тия планини. Тя го питаше защо е така мълчалив през цялото време, но той не можеше да каже защо. Просто бе като спънат. Чакаше. Онова липсващо кристализиращо зрънце, което внезапно ще постави всяко нещо на мястото му.
На Крис май му е тежко. Известно време вървеше доста пред мен, а сега седи под едно дърво и почива. Не поглежда към мен и по това разбирам, че не се чувствува добре.
Сядам до него, а той е като занесен. Лицето му е зачервено и се вижда, че е изтощен. Сядам и слушаме вятъра в дърветата.
Знам, че в края на краищата ще стане и ще продължи да върви, но той не го знае и не смее да погледне в очите възможността, подсказвана от страха му — че може би няма да е в състояние да изкачи планината. Спомням си нещо, което Федър бе писал за тия планини, и го казвам сега на Крис.
— Преди години — разправям му аз — майка ти и аз бяхме при горния край на горския пояс, немного далеч оттук, и си бяхме направили лагер край едно езеро, заблатено в единия край.
Не вдига поглед, но слуша.
— Призори чухме шум от търкалящи се камъчета и помислихме, че трябва да е някакво животно, само че обикновено животните пристъпят безшумно. После се чу пляскащ звук в блатото и вече наистина се събудихме. Бавно се измъкнах от спалния чувал и взех револвера от якето си, после се свих до едно дърво.
Сега Крис забравя за собствените си проблеми.
— После още едно плясване — казвам аз. — Помислих си да не е някоя туристическа група на коне, но пък по това време? Още едно плясване! И едно високо тупур-р-р! Ясно, че не е кон! И пак тупур-р-р! И тупур-р-р! И там, в неясната сива светлина на утрото, тръгнал право към мен през тинята на блатото видях най-големия лос, който съм срещал в живота си. Рогата разтворени колкото човешки бой. След гризли това е най-опасното животно в планините. Някои казват, че е по-опасно от нея.
Погледът на Крис е отново ясен.
— Тупур-р-р! Изтеглих петлето на револвера, като си мислех, че специалният модел тридесет и осми калибър не е кой знае какво за такъв лос. Топур-р-р-р! Нямаше начин да са махна от пътя му. Майка ти лежеше в спалния чувал точно пред него. Тупур-р-р-р. Какъв гигант! На десет ярда от мене! Тупур-р-р-р! Изправям се и се прицелвам. Тупур-р-р-р!… Тупур-р-р-р!… Тупур-р-р-р!… Спира на три ярда от мен и ме вижда… Мушката е точно между очите му… Не помръдваме.
Пресягам се към раницата си и изваждам сирене.
— После какво стана? — пита Крис.
— Чакай да отрежа малко сирене.
Вземам ловджийския си нож и държа сиренето през опаковката, така че пръстите ми да не го докосват. Отрязвам резен, дебел четвърт инч, и го протягам към него. Взема го.
— После какво стана?
Наблюдавам го, докато задъвче първата хапка.
— Лосът ме гледа, трябва да е било към пет секунди. После погледна надолу към майка ти. После пак погледна към мен и револвера, който лежеше, кажи-речи, на върха на големия му заоблен нос. После се усмихна и бавно се отдалечи.
— О! — казва Крис. Изглежда разочарован.
— При такава среща те обикновено нападат — казвам аз, — но този просто си е помислил, че е хубаво утро, а ни първи сме отишли на онова място, така че защо да си разваляме отношенията? И затова се усмихна.
— Те могат ли да се усмихват?
— Не, но така изглеждаше.
Прибирам сиренето и добавям.
— По-късно същия ден скачахме от скала на скала надолу по един склон. Тъкмо се готвех да скоча върху един огромен кафяв скален блок, когато изведнъж огромният кафяв скален блок скочи във въздуха и избяга в гората. Беше същият лос… Мисля, че доста сме му омръзнали на лоса тоя ден.
Помагам на Крис да се изправи на крака.
— Вървеше малко бързичко — казвам. — Тук планината става стръмна; ще трябва да се движим по-бавно. Ако се движиш твърде бързо, не ти стига въздухът, а когато не ти стига въздухът, главата ти се замайва и това отслабва духа и си викаш: не мога да издържа. Така че повърви известно време бавно.
— Ще мина зад тебе — казва той.
— Добре.
Сега се отдалечаваме от потока, който следвахме и започваме да изкачваме стената на каньона; насочвам по такъв ъгъл, че изкачването да е възможното най-постепенно.
Планините трябва да се изкачват с колкото е възможно по-малко усилия и без нетърпение. Същността на собствената природа трябва да определя скоростта. Ако започне да не те сдържа, ускори крачката. Задъхаш ли се — намали. Планини се изкачват в състояние на равновесие между нетърпение и изтощение. И тогава, когато вече не мислиш за предстоящото, всяка крачка се превръща от начин за стигане до целта в уникално събитие само по себе си. Това листо е с разкъсани краища. Тази скала май се клати. От това място снегът се вижда по-лошо, макар да е по-близо до него. Това са неща, които се забелязват, така или иначе. Да се живее само за някаква бъдеща цел е повърхностно. Склоновете на планината крепят живота, а не върхът й. Тук нещата назряват.
Но, разбира се, без върха не може да има никакви склонове. Върхът е, който определя склоновете. И така, вървим напред… предстои ни дълъг път… не бързай… просто стъпка подир стъпка… с малко шъто̀куа за развлечение… Духовните образи са толкова по-интересни от телевизията, че е срамота, дето повече хора не се преориентират към тях. Вероятно смятат, че онова, което ще видят на екрана на съзнанието си, не е важно, но съвсем не е така.
Има един голям фрагмент, свързан с първия час на Федър, след като бе задал темата: „Какво е качество в мисловността и словесността?“. Атмосферата бе наелектризирана. Почти всички се чувствуваха така безсилни и раздразнени от въпроса, както бе и той.
— Откъде накъде трябва да знаем какво е качество? — питаха те. — Вие трябва да ни кажете.
Тогава той им каза, че също не може да го измисли, а наистина иска да знае. Бе им го дал като задача с надеждата, че някой ще намери добър отговор.
Това бе искрата, която причини взрива. Рев на негодувание разтърси стаята. Преди да се бе уталожила суматохата, друг преподавател бе проврял глава през вратата, за да разбере какво става.
— Няма нищо — каза Федър. — Просто случайно попаднахме на един истински проблем и ни е трудно да се съвземем от удара.
На някои от студентите това се видя любопитно и шумът постепенно замря.
Тогава той използува случая да се върне за малко към темата си: „Поквара и упадък в храма на разума“. Мерило за тази поквара е, каза той, обстоятелството, че студентите се вбесяват, когато някой се опитва да ги използува за търсене на истината. А да я търсите в действителност, ви се струва дяволско наказание.
Истината е, каза той, че на него действително му се ще да разбере какво мислят — не за да им постави оценки, а защото действително иска да знае.
Изглеждаха объркани.
— Проседях цялата нощ — каза един.
— Готова бях да зарева, така бях обезумяла — обади се едно момиче до прозореца.
— Трябваше да ни предупредите — каза трета.
— Как бих могъл да ви предупредя — отвърна той, — след като нямах представа как ще реагирате?
В очите на някои от обърканите се появи проблясък. Той не си играеше с тях. Наистина искаше да знае.
Много особен човек.
Тогава един се обади:
— А вие какво мислите?
— Не знам — отвърна той.
— Но какво мислите?
Той мълча дълго време.
— Мисля, че такова нещо, качество, съществува, но щом се опитаме да го дефинираме, всичко се обърква. Не можем да го сторим.
Одобрително мърморене.
Той продължи:
— Защо е така, не знам. Надявах се да открия някакви хрумвания във вашите съчинения. Просто не знам.
Този път групата мълчеше.
В следващите часове тоя ден се получиха още такива суматохи, но доста студенти във всяка група се опитаха да му дадат доброжелателни отговори, от което разбра, че първият час е бил обсъждан по време на обедната почивка.
След няколко дни той изработи собствена дефиниция и я изписа върху черната дъска, та да бъде преписана за потомството, дефиницията гласеше, „качеството е мисловна и словесна характеристика, която се осъзнава по немисловен път“. Тъй като дефинициите са продукт на ограничено, формално мислене, качеството не може да бъде дефинирано.
Обстоятелството, че тази „дефиниция“ всъщност беше отказ да даде дефиниция, не предизвика коментари. Студентите нямаха опит във формалното мислене, който би им позволил да разберат, че във формален смисъл неговото изявление е напълно ирационално. Ако нещо не може да се дефинира, няма формален рационален начин да се знае, че то съществува. Нито пък може наистина да се каже другиму какво представлява то. Не съществува всъщност формална разлика между неспособност да се дефинира и глупост. Когато кажа: „Качеството не може да се дефинира“, всъщност формално казвам: „Глупав съм, за да го проумея.“
За щастие студентите не знаеха това. Ако бяха повдигнали тези възражения, той не би имал какво да им отговори по онова време.
Но тогава написа под дефиницията: „Макар качеството да не може да се дефинира, вие знаете какво е това качество!“ И бурята се разрази отново.
— Не, не знаем!
— Да, да, знаете.
— Не, не знаем!
— Знаете! — каза той и се приготви да им покаже едни материали.
Бе подбрал две студентски съчинения. Първото бе разхвърляна несвързана работа е интересни идеи, които не се оформяха в някакъв краен резултат. Второто бе великолепна работа на един студент, който сам не можеше да разбере защо се е получило така добре, Федър прочете и двете, после поиска да вдигнат ръка ония, които смятат, че първото е по-добро. Вдигнати бяха две ръце. Той попита колцина смятат второто за по-добро. Вдигнаха се двадесет и осем ръце.
— Каквото и да е онова — каза той, — което накара преобладаващото мнозинство да вдигне ръка за второто съчинение, аз го наричам качество. Така че вие знаете какво е то.
Последва дълга пауза на размисъл и той не я прекъсна.
Това бе просто интелектуален скандал и той го знаеше. Вече не преподаваше, а индоктринираше. Изграждаше едно въображаемо понятие, дефинираше го като неподлежащо на дефиниране, заявяваше на студентите въпреки техните протести, че знаят какво е то, и им го демонстрираше по начин, логически така объркващ, както и самото понятие. Този номер мина, защото логическото опровергаване изискваше повече способности, отколкото притежаваше който и да било от студентите. През следващите дни той непрекъснато предизвикваше опровержения, но такива нямаше. Продължи да импровизира.
За да закрепи схващането, че те вече знаят какво е качество, въведе практиката да прочита по четири студентски работи и да кара всеки да ги подрежда според качеството им върху лист хартия. Сам правеше същото. Събираше листчетата, пресмяташе резултатите върху черната дъска и усредняваше мнението за цялата група. После показваше собственото си подреждане и то почти винаги бе близо, ако не еднакво със средното на групата. Когато се получаваха някакви различия, то бе обикновено поради това, че две от работите биваха близки по качество.
Отначало студентите бяха запалени от тия упражнения, но с течение на времето започнаха да им стават скучни. Какво имаше предвид той под качество, бе очевидно. Те също така очевидно знаеха какво е то, така че вече не им бе интересно да слушат. Въпросът им вече бе: „Добре, знаем какво е качество. Как да го постигнем?“
Сега най-после стандартните реторически текстове заеха полагаемите им се места. Изложените в тях принципи не бяха правила, срещу които да се въстава, не бяха основни принципи сами по себе си, а само техники, начини за постигане на онова, което единствено имаше значение и бе независимо от техниките — качеството. Онова, което бе започнало като ерес срещу традиционната реторика, се превърна в чудесно въведение към нея.
Той забеляза отделни страни на качеството като единство, релефност, убедителност, лаконичност, чувствителност, яснота, колорит, лекота на израза, напрежение, блясък, точност, съразмерност, задълбоченост и т.н.; остави всяка една от тях така зле дефинирана, както и качеството, но ги демонстрира с помощта на същата техника с четене пред групата. Показа как се постига една от страните, наречена единство; как липсата на вътрешна свързаност на едно съчинение може да се избегне с помощта на техника, наречена съставяне план на изложението. Убедителността на едно твърдение би могла да се засили с помощта на способ, наречен бележка под линия, който дава възможност за позоваване на достоверен източник. Планът на изложението и бележките под линия са обикновени неща, които се преподават във всички курсове по реторика за начинаещи, но сега, като средства за повишаване на качеството, те имаха някаква цел. И ако някой студент предложи куп тъпи бележки под линия или немарлив план на изложението, които показват, че просто през пръсти е изпълнявал една Задача, може да му се каже, че е изпълнил буквата на задачата, но не се е подчинил на нейния дух — качеството — и затова работата му е без стойност.
И сега, в отговор на вечния студентски въпрос: „Как да направя това?“, който го бе накарал да се чувствува безсилен до такава степен, че да мисли за оставка, той можеше да отговори. „Няма абсолютно никакво значение как го правиш! Както си го направил, е добре.“ Някой дебелоглав студент би могъл да попита в час: „А как разбираме кое е добро?“ Но още преди въпросът да е изречен напълно, той ще разбере, че отговорът вече е даден. Някой друг студент обикновено ще му каже: „Просто го разбираш.“ Ако първият кажеше: „Не, не разбирам“, щеше да чуе: „Напротив, разбираш. Той го доказа.“ Студентът бе окончателно и напълно впримчен в това, да прави собствени оценки за качеството. И точно това, а не нещо друго, го учеше как се пише.
Досега Федър бе принуждаван от академичната система да казва какво иска, макар да знаеше, че това принуждава студентите да се приспособяват към изкуствени формулировки, които унищожават собственото им творческо начало. Студентите, които възприемаха неговите правила, бяха след това укорявани за неспособността им да творят или да създадат нещо, което да отрази техните лични представи за това, кое е хубаво и кое не.
Сега с това бе свършено. Като обърна наопаки основното правило, че всичко, което ще се преподава, трябва първо да се дефинира, той намери изход от цялото положение. Не изтъкваше принципи, никакви правила за добро писане, никаква теория — но въпреки това посочваше нещо, което бе твърде реално, чиято реалност те не можеха да отрекат. Вакуумът, образуван от премахването на оценките, изведнъж се изпълни с недвусмислена цел — качество — и всичко застана на местото си. Смаяните студенти идваха в кабинета му и казваха: „Аз ненавиждах английския. Сега му отделям повече време, отколкото на каквото и да било друго.“ И не само един-двама. Много. Цялата концепция за качеството бе чудесна. Действуваше. Бе необяснимата, индивидуална, вътрешна цел на всяка творческа личност — поне на черната дъска.
Обръщам се да видя какво прави Крис. Лицето му изразява умора.
Питам го:
— Как си?
— Добре — отвръща той, но тонът му е предизвикателен.
— Можем да спрем някъде и да опънем палатката — казвам.
Хвърля ми свиреп поглед и аз млъквам. Скоро го виждам да ме задминава и да поема по склона. Виждам, че се напъва, за да се откъсне напред. Продължаваме.
Федър стигна чак дотук в концепцията си за качеството, защото умишлено отказваше да се огледа извън рамките на класните занимания. Думите на Кромуел: „Никой не отива толкова далеч, колкото оня, който не знае къде отива“, са много подходящи в случая. Той не знаеше накъде се е насочил. Знаеше само, че работата му върви.
След време обаче се запита защо върви, особено след като вече бе разбрал, че тя е ирационална. Защо един ирационален метод да върши работа, когато всички рационални методи са до такава степен негодни? Имаше интуитивно усещане, което бързо се усилваше, че онова, на което се бе натъкнал, не е дребен похват. То отиваше далеч по-нататък. Колко по-нататък, не знаеше.
Това бе началото на кристализацията, за която говорих по-горе. По онова време някои се чудеха: „Защо ли толкова се е запалил по това качество?“ Но те виждаха само думата и нейния реторичен контекст. Не съзираха някогашното му отчаяние от абстрактни въпроси за самото битие, от които се бе отказал победен.
Ако някой попиташе: „Какво е качество?“, това би било просто още един въпрос. Но когато го зададеше той, поради миналото му за него въпросът се разпростираше като вълни, във всички посоки едновременно, не в йерархическа структура, а в концентрична. В центъра стоеше качеството, произвеждащо вълните. Докато тези вълни се разпространяваха у него, сигурен съм, той е бил напълно убеден, че всяка ще достигне някой бряг на съществуващ модел на мисълта, така че е разполагал с нещо като обединени взаимоотношения с тези структури на мисълта. Но брегът въобще не е бил достигнат до самия край, ако въобще се е и появявал. За него нямало нищо друго освен непрекъснато разпространяващи се вълни на кристализация. Сега ще се опитам да проследя тези вълни на кристализация, втората фаза на неговото изследване на качеството, доколкото ми стигат силите.
Крис е далеч пред мен, всички негови движения изглеждат уморени и сърдити. Спъва се, оставя клонките да го удрят, вместо да ги отстранява.
Жал ми е да го гледам, известна вина има лагерът на МХА, където прекара две седмици тъкмо преди да тръгнем. От това, което ми е казвал, разбрах, че са използували цялото прекарване на открито, за да им създадат самочувствие. Да ги накарат да се почувствуват мъже. Започнал в низша група и те не пропуснали да го накарат да усети, че да бъде в нея, е позорно… едва ли не грях. После му било позволено да се изяви в цяла поредица умения — плуване, морски възли… изброи десетина такива неща, но съм ги забравил.
Децата са станали много по-ентусиазирани и изпълнителни, след като в лагера им насърчавали самолюбието — сигурен съм в това, — но в крайна сметка подобна мотивировка на действията е пагубна. Всяко усилие, което има самопрославата за крайна цел, е обречено да завърши с катастрофа. Сега плащаме за това. Опитваш ли се да изкачиш една планина, за да покажеш на какво си способен, едва ли ще успееш. А и да го сториш, това е празна победа. За да я поддържаш, ще трябва да доказваш отново и отново по някакъв друг начин и пак, и пак, и пак, гонен постоянно от нуждата да отговаряш на един фалшив образ, преследван от страха, че образът е неистински и някой може да разбере това. Такъв не може да бъде верният път.
Федър писа писмо от Индия за едно поклонение до свещената планина Кайлас, изворите на Ганг и убежището на Шива, високо в Хималаите, закъдето тръгнал заедно с един свят човек и неговите последователи.
Изобщо не стигнал до планината. На третия ден се изтощил, отказал се и поклонението продължило без него. Пише, че разполагал с необходимата физическа сила, но тази физическа сила не била достатъчна. Имал и духовната нагласа, но и това не било достатъчно. Не смята, че е бил високомерен, но си дал сметка, че е предприел това поклонение, за да обогати собствения си опит, да набере знания за себе си. Опитвал се да използува планината за собствените си цели, както и самото поклонение. Струва му се, че останалите поклонници, онези, които достигнали върха, навярно са усещали неговата свещеност така силно, че всяка стъпка за тях е била акт на преклонение, акт на смирение пред тази свещеност. Святостта на планината, просмукана в собствения им дух, им давала възможност да издържат много повече от него, макар че той бил по-силен физически.
За несвикналия наблюдател самолюбивото изкачване и безкористното изкачване могат да изглеждат еднакви. И двата вида катерачи поставят единия си крак пред другия. И двамата вдишват и издишват с еднаква честота. И двамата спират, когато са уморени. И двамата тръгват напред, щом си починат. Но каква разлика! Самолюбивият катерач е като нерегулиран инструмент. Той отпуска крака си миг по-рано или миг по-късно. Много е вероятно да не забележи красив сноп слънчеви лъчи между дърветата. Продължава да върви, когато отпуснатата му походка показва, че е уморен. Почива нередовно. Гледа напред, като се мъчи да види какво има по пътеката дори когато знае какво има, защото е погледнал миг преди това. Движи се твърде бързо или твърде бавно за съответните условия, а когато говори, приказките му винаги са за някъде другаде, за нещо друго. Тук е и не е тук. Той не приема „тук“, не му харесва, иска да бъде по-нагоре по пътеката, но когато стигне там, точно толкова не ще му хареса, защото тогава „там“ ще е станало „тук“. Онова, което търси, което иска, е навсякъде около него, но той не го приема именно защото е навсякъде около него. Всяка стъпка е усилие, и физическо, и духовно, защото той си въобразява, че целта му е външна и отдалечена.
Такъв е май сегашният проблем на Крис.
Има един цял раздел на философията, който се занимава с дефиниране на качеството, известен като естетика. Нейният проблем: „Какво значи прекрасно?“ съществува от древността. Но докато беше студент по философия, Федър силно се отвращаваше от целия тоя раздел на знанието. Почти нарочно пропадна в единствения курс с лекции в тази област, който посещаваше, и написа цял куп съчинения, подлагащи преподавателя и материята на нечувани нападки. Ненавиждаше и хулеше всичко.
Нямаше някой определен естет, който да предизвиква у него такава реакция. Предизвикваха я всичките. Нямаше някоя гледна точка, която да го вбесява така, както идеята, че качеството трябва да бъде подчинено на каквато и да било гледна точка. Мисловният процес поробваше качеството, тласкаше го към проституиране. Смятам, че това е било източникът на гнева му.
В едно свое съчинение написа: „Тия естети си мислят, че предметът им е нещо като ментолово бонбонче, което имат право да мляскат с тлъстите си устни; нещо, което трябва да се излапа; нещо, което да бъде духовно накълцано, набучкано с вилица и изсърбано с лъжица парче по парче, с подходящи деликатни бележки, а на мене ми се повръща. Онова, което мляскат, е лешът на нещо, което те отдавна са убили.“
Сега, при първата стъпка на кристализационния процес, той разбра, че когато качеството си остава недефинирано, целият раздел, наречен естетика, изчезва… напълно обезправен… свършен. Но като отказва да дефинира качеството, той го поставя напълно извън аналитичния процес. Ако не може да се дефинира качеството, няма начин да се подчини то на някакво мисловно правило. Естетите нямат повече думата. Цялото им поле за работа, дефинирането на качеството, е изчезнало.
Тази мисъл го наелектризира съвсем. Все едно, че бе намерил лекарство против рака. Никакви обяснения повече какво е изкуството. Никакви забележителни критични школи от специалисти няма да решават дали всеки един композитор е успял, или не. Всички те, тия всезнайковци, ще трябва най-подир да замлъкнат до един. Това вече не бе просто една интересна идея. Това бе съновидение.
Не мисля, че отначало някой е разбрал какво се готви да направи той. Всички виждаха един интелектуалец, който предлага идея, притежаваща всички достойнства на рационален анализ. Не разбираха, че преследва цел, напълно противоположна на която и да било от ония, с които бяха свикнали. Той не развиваше рационалния анализ. Той му слагаше спирачки. Обръщаше метода на рационалността срещу самия него, срещу собствената му природа, в защита на една ирационална концепция, на една недефинирана същност, наречена качество.
Той писа: „1. Всеки преподавател по английска композиция знае какво е качество. Всеки преподавател, който не знае, трябва внимателно да прикрива това, защото то несъмнено представлява доказателство за неговата некомпетентност. 2. Всеки преподавател, който смята, че качеството на писане може и трябва да се дефинира, преди да се преподава, може и трябва да следва избрания път и да го дефинира. 3. Всички ония, които разбират, че качеството при писане съществува, но не може да се дефинира и че качеството все пак трябва да се преподава, могат да се възползуват от следния метод за преподаване на истинско качество на писането, без да бъде то дефинирано.“
По-нататък той описваше някои от методите на сравнение, които си бяха изработили в клас.
Мисля, че наистина се е надявал някой да приеме предизвикателството му и да му даде дефиниция на качеството. Но никой никога не стори това.
Все пак онази малка вмъкната забележка за неспособността да се разпознава качеството като доказателство за некомпетентност предизвика удивление в катедрата. В края на краищата той бе младши сътрудник и от него всъщност не се очакваше да изработва критерии, още по-малко пък за проявите на висшестоящите му.
Правото му да каже каквото мисли бе уважавано и на старшите сътрудници всъщност като че им хареса независимостта на мисленето му и го подкрепиха като свещенослужители в храма на разума. Но обратно на убежденията на редица противници на академичната свобода, свещенослужителският подход никога не е предполагал преподавателят да дрънка каквото му хрумне, без да му се търси отговорност. Той предполага само, че отговорността трябва да е пред Бога на Разума, а не пред идолите на политическата власт. Обстоятелството, че обижда хора, нямаше никакво отношение към истинността или лъжовността на казаното и от етични съображения той не можеше да бъде разгромен заради това. Но онова, за което бяха готови да го разгромят, от етични позиции и с огромно удоволствие, бе всеки най-малък признак, че говори безсмислици. Можеше да прави каквото си поиска, стига да го обосновеше от позиции на разума.
Но как, по дяволите, изобщо може да се обоснове от позиции на разума отказът да се дефинира нещо? Дефинициите са основа на разума. Без тях не може да се разсъждава. Той би могъл да отложи нападението за известно време чрез елегантни финтове за компетентност и некомпетентност, но рано или късно трябваше да се защити с нещо по-сериозно от тях. Опитът му да излезе с нещо по-сериозно го отведе до по-нататъшна кристализация, отвъд традиционните граници на реториката, във владенията на философията.
Крис се обръща и ми хвърля изтормозен поглед. Няма да чакам много. Още преди да тръгнем, имаше белези, че това предстои. Когато Диуиз съобщи на един съсед, че имам планинарски опит, Крис разцъфна възхитен. В неговите очите това бе голямо нещо. Скоро ще е свършен и тогава можем да спрем за днес.
Опа! Готов е. Падна. Не се вдига. Беше изключително чисто падане, нямаше вид на много случайно. Сега ме гледа с болка и яд, очаква да чуе укори от моя страна. Никакви. Сядам до него и разбирам, че е почти победен.
— Е — казвам, — можем да спрем тук, можем да продължим, а можем и да се върнем. Кое избираш?
— Все ми е едно — отвръща. — Не искам да…
— Не искаш да какво?
— Все ми е едно! — казва троснато.
— Тогава, щом ти е все едно, ще продължим — отвръщам аз, като го пипвам в капана.
— Не ми харесва това пътешествие — казва той. — Изобщо не е забавно. Мислех, че ще е забавно.
Не съм подготвен за такива думи и се поддавам на раздразнението си.
— Може и да е така — отвръщам, — но е страшно невъзпитано да се каже.
Забелязвам внезапна искрица страх в очите му, докато се изправя.
Продължаваме.
Небето над отсрещната стена на каньона се е заоблачило, а станалият студен вятър свири заплашително в боровете наоколо.
На хлад поне по-лесно се ходи.
Говорех за първата вълна на кристализиране извън реториката, получена в резултат от отказа на Федър да дефинира качеството. Трябваше да отговори на въпроса: „Щом не може да се дефинира, какво ни кара да мислим, че съществува?“
Отговорът му бе стар и принадлежеше на философска школа, наречена „реализъм“. „Едно нещо съществува — каза той, — ако един свят без него не може да функционира нормално. Ако можем да докажем, че един свят без качество функционира ненормално, то тогава сме доказали, че качество съществува, независимо дали е дефинирано или не.“ След това опитва да отстрани качеството от изображението на света, какъвто го познаваме.
Първата жертва на това отстраняване, казва той, ще бъдат изящните изкуства. Ако в изкуството не може да се различи хубавото от лошото, то изчезва. Няма никакъв смисъл да се окачва картина на стената, след като голата стена изглежда не по-зле. Няма никакъв смисъл да се създават симфонии, щом скърцането на грамофонните плочи и бръмченето на магнетофона звучат също така добре.
Поезията ще изчезне, понеже рядко звучи смислено и няма практическа стойност. И интересно — комедията също ще изчезне. Никой няма да разбира шегите, тъй като разликата между хумора и неговата липса е чисто качество.
По-нататък кара да изчезнат спортовете. Футболът, бейзболът, игрите от всякакъв вид ще изчезнат. Спортните резултати ще престанат да бъдат мяра за нещо смислено, ще станат празни статистики, също като броя на камъните в купчина чакъл. Кой ще ходи да ги гледа? Кой ще играе?
После отстрани качеството от пазара и предсказа промените, които ще настъпят. След като качеството на вкуса е лишено от смисъл, супермаркетите ще продават само основни храни, като например: ориз, овесени ядки, соя и брашно; може би също някакво некачествено месо, мляко за отбиване на кърмачетата, витамини и минерални соли за компенсиране на недостатъчностите. Алкохолните напитки, чаят, кафето и тютюнът ще изчезнат. Също и кината, танците, пиесите и забавите. Всички ще ползуваме обществения транспорт. Всички ще носим войнишки обуща.
Огромна част от нас ще останат без работа, но това вероятно ще бъде временно, докато се пренасочим към несвързани с оценъчни стойности дейности от първа необходимост. Приложната наука и техниката ще бъдат коренно променени, а чистата наука, математиката, философията и особено логиката ще си останат непроменени.
Това последното, се видя изключително интересно на Федър. Чисто интелектуалните занимания щяха да бъдат най-слабо повлияни от отстраняването на качеството. Ако се откажем от качеството, само рационалното ще остане непроменено. Това бе странно. Защо трябва да бъде така?
Не знаеше, обаче знаеше, че като отстранява качеството от картината на познатия ни свят, разкрива една огромна значимост на този термин, чието съществуване не бе подозирал. Светът може да функционира без него, но животът би бил така скучен, че едва ли ще си струва да се живее. Всъщност не би си струвало. Изразът „струва си“ е от областта на качеството. Животът ще представлява едно просто живеене без каквито и да било ценности или цели.
Обърна поглед назад към пътя, изминат по тази линия на разсъждения, и реши, че несъмнено е доказал тезата си. След като светът очевидно не може да функционира нормално, ако качеството бъде отстранено, то съществува независимо от това, дали е дефинирано, или не.
След като изгради във въображението си този лишен от ценностна система свят, вниманието му бързо бе привлечено от цял ред социални ситуации, за които вече бе чел. Спомни си също хора от собствения си житейски опит, които биха подхождали за този лишен от ценности свят. Същите, дето се опитваха да го убедят да остави пушенето. Те искаха разумни основания за пушенето му и като не можеше да им ги посочи, се държаха високомерно, сякаш е загубил достойнството си или нещо такова. Искаха да имат причини, планове и решения за всичко. Бяха като самия него. От вида, който сега нападаше. И той дълго време търси подходящо наименование, за да обедини онова, което ги характеризира, и така да може да се оправя с този безценностен свят.
То бе преди всичко в начина на мислене, но не само разумът стоеше в основата. Ставаше дума за едно цялостно отношение към света, една презумптивна представа, че той се развива по силата на закони — разум — и че усъвършенствуването на човека протича главно чрез откриването на тия закони на разума и използуването им за задоволяване на собствените желания. Именно тази тяхна вяра крепи всичко. Той се почуди известно време на тоя образ на лишен от ценности свят — света, в който качеството липсва, извика в съзнанието си още подробности, помисли, после се почуди още малко и помисли още малко и накрая се върна към това, от което бе започнал.
Ръбатост, по-скоро квадратност.
Това е то. Това обобщава всичко. Квадратност. Махнеш ли качеството, получаваш квадратност. Отсъствието на качество е същината на квадратността.
Спомни си за едни приятели художници, с които на времето бе пътувал из Съединените щати. Бяха негри и постоянно негодуваха срещу тази липса на съставката качество, която той описваше. Квадратност. Това бе тяхната дума. Много отдавна, преди средствата за масова информация да я подемат и популяризират сред бялото население на страната, те бяха нарекли цялата тази мисловна нагласа квадратна и не искаха да имат нищо общо с нея. И бе имало фантастична бърканица от размяна на реплики и възгледи помежду им, защото той бе такъв типичен пример за квадратността, за която приказваха. Колкото повече рационални доводи им изтъкваше той, толкова по-мъгляво му звучаха техните отговори. Сега с понятието качество той като че казваше същото, което бяха казвали те, и говореше неясно като тях, макар онова, което казваше, да бе така солидно, ясно и непоклатимо като всяка рационално дефинирана мисловна единица, с която си бе имал работа.
Качество. За това бяха говорили през цялото време. „Човече, номерът е просто да се настроиш на вълната — спомни си да казва един от тях — и да престанеш с всичките твои тъй изпипани седемдоларови въпроси. Ако непрекъснато се питаш какво е, никога няма да ти остане време да разбереш.“ Соул. Душа. Качество. Не е ли едно и също?
Кристализационната вълна се носеше напред. Той виждаше едновременно два свята. Откъм разумната, квадратната страна сега разбираше, че качеството е понятие разграничително. Нещо, търсено от всеки, който се занимава с умствен анализ. Вземаме аналитичния скалпел, поставяме острието точно върху понятието качество, рязваме лекичко и целият свят се разцепва, разграничава се точно на две — квадратен и груви, класически и романтичен, технически и хуманитарен — и делението е чисто. Няма смесване. Няма размиване. Няма разни дреболии, които да са и едното, и другото. Един мисловен пробив, който е не само майсторски, но и плодоносен. Понякога и най-добрите анализатори, като работят с най-очевидни разграничителни понятия, могат да направят разрез и да получат смет вместо резултати. А ето го ценностното понятие качество — тъничка, едва забележима разседна линия. Алогична линия в представата ни за света. Чукнахме по нея и тя се оказа дамар — светът стана на две, раздели се невероятно чисто. Искаше му се да е жив Кант. Той, който майсторски е рязал диаманти. Той би разбрал. Не се опитвай да дефинираш качеството. Това е разковничето.
С предусещането, че е въвлечен в странен вид интелектуално самоубийство, Федър записа: „Квадратността може сбито и все пак пълно да се дефинира като неспособност да се забележи качеството, преди то да е било рационално дефинирано, ще рече, преди да е било накълцано на отделни думи… Доказахме, че качеството, макар и недефинирано, съществува. Неговото съществуване може да бъде разбрано по емпиричен път в класната стая и може да се демонстрира логически чрез доказване, че светът, такъв, какъвто го познаваме, не може да съществува без тях. Онова, което остава да бъде разбрано, да бъде анализирано, не е то, а този интересен навик на мисълта, наречен «квадратност», който понякога ни пречи да го забележим.“
Така той искаше да пренасочи атаката. Обектът на анализа, пациентът върху операционната маса, вече не бях качествените стойности, а самият анализ. Качествени стойности си бяха в добро здраве и отлична форма. А анализът изглежда бе в нещо сбъркан и това му пречеше да види очевидното.
Поглеждам назад и виждам, че Крис доста е изостанал.
— Давай! — извиквам.
Не отговаря.
— Давай! — викам пак.
Тогава той се срутва настрани и сяда на тревистия склон. Свалям раницата и слизам при него. Склонът е така стръмен, че се налага да стъпвам странично, за да намирам опора. Когато стигам до него, той плаче.
— Глезенът ми — казва той, без да ме погледне.
Когато един егоцентричен катерач си е съградил някакъв образ, той, разбира се, лъже, за да защити тоя образ. Но това е противно да се гледа и аз се засрамвам от себе си, задето съм го допуснал. Сега собственото ми желание да продължим отстъпва пред сълзите му и усещането му за поражение се предава и на мен. Сядам, обмислям положението известно време и после, без да показвам неодобрение, вдигам раницата му и викам:
— Ще нося раниците една по една. Ще отнеса тази горе при моята, тогава ти спираш и чакаш при нея, за да не я загубим. После занасям моята по-нагоре и се връщам за твоята. Така ще можеш предостатъчно да си почиваш. Ще става по-бавно, но ще стигнем.
Все пък съм избързал — в тона ми има възмущение и яд. Той видимо се дразни, но не казва нищо от страх, че ще трябва пак да носи раницата, само се намръщва и се прави, че не ме забелязва, докато правя щафета с раниците нагоре. Пропъждам яда си, като си налагам да проумея, че всъщност работата ми става повече, отколкото преди. Тя е повече от гледна точка на достигането на върха, но това е само номиналната ни цел. От гледна точка на истинската цел — да прекараме много, много хубави мигове — излиза пак същото, всъщност дори по-добре. Изкачваме се бавно и раздразнението си отива.
През следващия един час се движим бавно нагоре, аз нося раниците една по една, докато откривам началото на едно поточе. Изпращам Крис надолу да ми донесе канче вода. Когато се връща, казва:
— Защо спираме тук? Хайде да продължим.
— Може би след това поточе дълго време няма да видим друго, Крис, пък съм и уморен.
— От какво си толкова уморен?
Да ме ядоса ли се опитва? Успява.
— Уморен съм, Крис, защото нося раниците. Ако бързаш, вземи своята раница и давай напред. Ще те настигна.
Поглежда ме с нова искрица страх, после сяда.
— Не ми харесва — казва почти с плач. — До гуша ми дойде. Съжалявам, че тръгнах. Защо дойдохме тук? — пак плаче здравата.
Отговарям:
— Караш ме и мен да съжалявам. По-добре хапни нещо, че стана обяд.
— Нищо не искам. Боли ме стомахът.
— Както искаш.
Отива настрани, откъсва стрък трева и го слага в устата си. После захлупва лице в дланите си. Приготвям си обяд и отдъхвам малко.
Когато се събуждам, той все още плаче. Никой от двама ни няма къде да отиде. Нищо не ни остава освен да приемем съществуващото положение. Само че аз всъщност не знам какво е съществуващото положение.
— Крис — обаждам се най-накрая.
Не отговаря.
— Крис — повтарям аз.
Отново няма отговор. Най-после казва войнствено:
— Какво?
— Исках да кажа, Крис, че не е необходимо да ми доказваш каквото и да било. Разбираш ли това?
Истинска вълна страх залива лицето му. Яростно завърта глава. Казвам му:
— Не разбираш какво искам да кажа, нали?
Продължава да гледа встрани и не отговаря. Вятърът стене между боровете.
Просто не знам. Просто не знам какво е това. Нещо дребно му се отразява така зле, че се мисли изправен пред свършека на света. Когато се опита да реагира и това не се получи, избухва или се разплаква.
Полягам пак на тревата и отново почивам. Може би това, че не получаваме отговори, ни разстройва и двамата. Не искам да вървя напред, защото не изглежда напред да има някакъв отговор. Нито пък отзад. Просто страничен дрейф. Това стои между него и мен. Дрейф, странично на борд в очакване на нещо.
След малко го чувам да се прокрадва към раницата. Обръщам се към него и го виждам вторачен в мен.
— Къде е сиренето? — пита. Тонът все още е враждебен. Но аз нямам намерение да отстъпя пред него.
— Вземи си сам — казвам, — няма да ти прислужвам.
Рови насам-натам и намира малко сирене и бисквити. Подавам му ловджийския нож да си намаже сиренето.
— Знаеш ли какво ще направя, Крис — ще сложа всичките тежки неща в моята раница, а леките — в твоята. Така няма да има нужда да ходя напред-назад за двете раници.
Приема предложението и настроението му се подобрява. Изглежда, то е разрешило нещо за него.
Раницата ми сега трябва да е към четиридесет — четиридесет и пет фунта и след като сме се поизкачвали известно време, установява се един ритъм по една крачка на всяко вдишване и издишване.
Стигаме до стръмно място и той се променя — вдишване и издишване на всяка крачка. При един рид стига до две. Гигантски крачки, почти отвесни, като се хващаме за корени и клони. Чувствувам се глупаво, защото трябваше да набележа маршрут, който да заобикаля този склон. Трепетликовите тояги сега идват точно на място и Крис проявява известен интерес към начина на действие с тях. Раниците преместват центъра на тежестта и тоягите ни помагат да не залитаме. Забиваш единия крак в земята, забиваш тоягата, после се изтегляш по нея нагоре, правиш три вдишвания, после забиваш другия крак, забиваш тоягата и се изтегляш по нея…
Не знам дали за днес ми е останала още шъто̀куа. Главата ми се размътва около това време следобед… може би ще мога да кажа само още няколко думи и да се задоволя с това за днес…
Преди доста време, когато тръгвахме на това странно пътуване, разправих как Джон и Силвия сякаш бягат от някаква тайнствена смъртоносна сила, която им се струва въплътена в техниката, и че има много други като тях. Казах още, че някои хора, които се занимават с техника, като че също я избягват. Скритата причина за тая неприятност е, че те разглеждат нещата в „грувиизмерение“, което се интересува единствено от повърхностния слой на нещата, докато аз се интересувам от скрития смисъл. Нарекох стила на Джон романтичен, а моя — класически. Неговият бе според жаргона на шестдесетте години „груви“ или „хип“, моят — „квадратен“. После започнахме да навлизаме в този квадратен свят, за да разберем каква пружина го кара да се движи. Данни, класификации, йерархии, причини и следствия, анализи бяха обсъждани и някъде пътем поговорихме за една шепа пясък, чийто свят усещаме отделен от безкрайното число светове наоколо, които усещаме също. Казах, че един процес на разграничаване започва да действува и разделя шепата на части. Класическото, квадратното мислене се интересува от купчинките пясък, естеството на песъчинките и от основата, на която да ги разграничи и взаимно да ги свърже.
Отказът на Федър да дефинира качеството от гледна точка на тая аналогия бе опит да разчупи оковите на класическия „отсей пясъка“ модел на мислене и да намери общ подход към класическия и романтичния свят. Качеството, разделителното понятие между „квадратното“, от една страна, и „груви“ или „хип“ от друга, като че бе именно това. И двата свята използуват това понятие. И двата знаят какво значи то. Само че романтичният го оставяше на мира и го ценеше за това, което е, а класическият се опитваше да се превърне в комплект градивни елементи на мисълта за други цели. Сега, след като дефиниция не може да се даде, класическият разум бе принуден да разглежда качеството като романтичния — неизвратено от мисловни построения.
Аз придавам много голямо значение на всичко това, на тези класико-романтически различия, но Федър не. Той изобщо не се интересуваше от каквото и да било претопяване на различията между тия два свята. Преследваше нещо друго — своя призрак. В преследването на този призрак продължи към по-обширни значения на качеството, които го теглеха все по-нататък и по-нататък, към неговата цел. Различавам се от него по това, че нямам намерение да продължавам до тази цел. Той прокара път през тая територия. Аз смятам да остана на нея, да я обработя и да видя дали нещо ще поникне.
Мисля, че зад понятието, което може да раздели света на интуитивен „груви“ и квадратен, класически и романтичен, технически и хуманитарен, се крие същност, която може да обедини един свят, вече разграничен по тия линии, в едно цяло. Не може да се твърди, че истинското разбиране на качеството просто обслужва Системата, то не я надвива и даже не бяга от нея. Истинското разбиране на качеството хваща Системата, обуздава я и я поставя в служба на потребностите на личността, оставяйки я напълно свободна да изпълни вътрешното си предопределение.
Сега, след като сме високо на едната стена на каньона, открива се поглед назад, надолу и към отвъдната страна. И там е така стръмно, както и тук — тъмен килим от черно-зелени борове се простира нагоре към висок хребет. Можем да преценяваме напредването си, като наблюдаваме отсрещната стена на хоризонта.
Това май са всичките приказки за качеството днес, слава Богу. Нямам нищо против качеството, само че всички тия класически приказки за качеството не са качество. Качеството е самият фокус, около който се преустройва значително количество умствен багаж.
Спираме за почивка и гледаме надолу. Настроените на Крис сега е по-добро, но ме е страх, че пак се проявява самолюбието.
— Виж чак докъде стигнахме — казва.
— Имаме да изминем още много повече.
По-късно Крис вика, за да чуе ехото, и хвърля надолу камъни, да види къде ще паднат. Започва да става почти дързък, затова ускорявам съчетания ритъм на хода и дишането на около един и половина пъти. Това донякъде го отрезвява и продължаваме да се изкачваме.
Към три следобед краката ми почват да се подгъват, значи е време да спрем. Не съм в много добра форма. Ако човек продължи след това гумено усещане в краката, започва да преуморява мускулите и следващият ден е агония.
Стигаме до равно място — голяма издатина, поникнала на склона на планината. Казвам на Крис, че за днес е това. Изглежда доволен и в добро настроение — може би някакво развитие е протекло у него все пак.
Аз съм готов да подремна, но в каньона са се образували облаци, които могат всеки момент да се излеят в дъжд. Изпълнили са каньона така, че не можем да видим дъното и едва забелязваме билото на другата страна.
Отварям раниците и изваждам половинките на палатката — армейски платнища, които закопчавам едно за друго. Вземам едно въже и го връзвам между две дървета, после прехвърлям платнището връз него. Насичам няколко колчета от храсталака с мачетето и приковавам платнището към земята, после с тъпата страна на мачетето изкопавам около палатката плитка канавка, за да се оттича дъждовната вода. Тъкмо сме прибрали всичко вътре, когато падат първите капки.
Крис е въодушевен от дъжда. Лежим по гръб върху спалните чували, гледаме как вали и слушаме как капките барабанят по платнището. Гората изглежда размазана, ние и двамата се отдаваме на съзерцание и наблюдаваме как листата на шубраците потреперват под дъжда и самите леко трепваме, когато се разнася грохотът на гръмотевиците, но се радваме, че сме сухи, когато всичко наоколо е мокро.
След известно време се пресягам към моята раница за томчето на Торо с меки корици, намирам го и трябва малко да се напрегна, за да чета на Крис в синята дъждовна светлина. Струва ми се обясних, че сме правили това с други книги в миналото, трудни книги, които той иначе не би разбрал. Правим така — прочитам едно изречение, той поставя дълга поредица въпроси по него и когато е задоволен, прочитам следващото изречение.
Правим това с Торо известно време, но след половин час разбирам за моя изненада и разочарование, че Торо не върви. Крис е неспокоен, също и аз. Строежът на езика му не приляга на планинската гора, където сме. Поне такова е моето усещане. От книгата лъха на застояло, на стайно — нещо, което никога не бих допуснал за Торо, но така е. Той се обръща към друга обстановка, друго време, като само разкрива злото, породено от техниката, вместо да открие разрешение. Той не говори на нас. Неохотно оставям книгата и отново се умълчаваме и замисляме. Съществуваме само Крис и аз, гората и дъждът. Никакви книги не могат да ни напътствуват вече.
Канчетата, които сме заложили отвън, започват да се пълнят с дъждовна вода и по-късно, когато имаме достатъчно, изсипваме няколко кубчета дехидриран пилешки бульон и го сгряваме на малко газово котлонче. Той е вкусен както всяка храна или питие след тежко изкачване в планините.
Крис казва:
— Да лагерувам с теб ми харесва повече, отколкото със Съдърлендови.
— Обстоятелствата са други — отвръщам.
Когато бульонът свършва, изваждам консерва свинско с боб и я изпразвам в тенджерката. Минава много време, докато се стопли, но ние не бързаме.
— Мирише хубаво — казва Крис.
Дъждът е спрял и само случайни капки потрепват по палатката.
— Мисля, че утре ще бъде слънчево — казвам аз.
Подаваме си тенджерката със свинското и фасула един на друг, като ядем от противоположни страни.
— Тате, за какво мислиш през цялото време? Ти винаги мислиш през цялото време.
— Ами-и-и… най-различни работи.
— Например?
— Ами например за дъжда, за неприятностите, които могат да се случат, и изобщо за разни работи.
— Какви работи?
— Ами например какво ще бъде, като пораснеш.
Интересно му е.
— Какво ще бъде?
Но в погледа му има лек самолюбив блясък и отговорът в резултат на това пристига маскиран.
— Не знам — казвам, — просто за това си мисля.
— Мислиш ли, че ще стигнем утре върха на тоя каньон?
— О, да, не сме далеч от върха.
— Сутринта?
— Така смятам.
По-късно той заспива, а от хребета се спуска влажен нощен вятър и кара боровете да стенат. Силуетите на върхарите се поклащат от вятъра. Накланят се и после се връщат, накланят се и пак се връщат, обезпокоени от сили, които не са част от природата им. От вятъра палатката плющи от едната страна. Ставам и приковавам платнището с колче към земята, после се разхождам известно време по наквасената пружинираща трева на издатината, след това пропълзявам обратно в палатката и чакам да заспя.
Огрян от слънцето килим от борови иглички бавно ми припомня къде се намирам и ми помага да прогоня едно съновидение.
В съня си стоях в боядисана в бяло стая и гледах през стъклена врата. От другата страна бяха Крис, брат му и майка му. Крис ми махаше от отвъдната страна на вратата, а брат му се усмихваше, но очите на майка му бяха пълни със сълзи. После видях, че усмивката на Крис е скована и изкуствена, че всъщност е скован от страх.
Тръгнах към вратата и усмивката му стана по-естествена. Направи ми знак да я отворя. Готвех се да го сторя, но после се отказах. Страхът го завладя отново, а аз се обърнах и си отидох. Това е сън, който често ме спохождаше по-рано. Смисълът му е очевиден и се връзва с някои мисли от снощи. Опитва се да ме доближи и се опасява, че няма да успее. Нещата стават по-ясни тук, горе.
Край палатката боровите иглички по земята изпускат изпарения нагоре към слънцето. Въздухът е влажен и студен и докато Крис още спи, излизам внимателно от палатката, изправям се и се протягам.
Краката и гърбът ми са схванати, но не ме болят. Правя гимнастика няколко минути, за да ги поотпусна, после бързо тичам от издатината към боровете. Сега съм по-добре. Боровият аромат тази сутрин е наситен и влажен. Клякам и гледам надолу към утринната мъгла в каньона под нас.
След малко се връщам при палатката, където някакъв шум показва, че Крис е буден, и когато надниквам вътре, виждам лицето му да се оглежда мълчаливо наоколо. Той се буди бавно и ще минат пет минути, преди съзнанието му да загрее достатъчно, та да може да говори. Сега примигва срещу светлината.
— Добро утро — казвам.
Никакъв отговор. Няколко дъждовни капки падат от боровете.
— Добре ли спа?
— Не.
— Това е неприятно.
— Защо си станал толкова рано? — пита.
— Не е рано.
— Колко е часът?
— Девет — отвръщам аз.
— Струва ми се, че си легнахме не по-рано от три.
Три? Ако е стоял буден, днес ще си плати за това.
— Е, аз спах — казвам.
Той ме гледа особено:
— Ти ме държа буден.
— Аз?
— Говореше.
— Насън, искаш да кажеш.
— Не, за планината.
Тук нещо не е както трябва.
— Не знам нищо за никаква планина, Крис.
— Ами ти говори цяла нощ за нея. Каза, че от върха на планината сме щели да видим всичко. Каза, че си щял да ме срещнеш там.
Мисля, че е сънувал.
— Как бих могъл да те срещна там, след като вече сме заедно?
— Не знам. Ти така каза — изглежда разтревожен. — Ти говореше като пиян или нещо подобно.
Все още е наполовина заспал. По-добре да го оставя да се събуди на спокойствие. А аз съм жаден и се сещам, че оставих манерката, като смятах, че ще намираме достатъчно вода на пътя. Глупаво. Никаква закуска сега, докато не прехвърлим билото и не се спуснем по другия склон, докато не намерим някой извор.
— По-добре да приберем нещата и да тръгваме — казвам, — ако искаме да намерим малко вода за закуска. — Отвън вече е топло и навярно следобедът ще бъде горещ.
Палатката е свалена с лекота и съм доволен, че всичко останало е сухо. След половин час сме готови. Сега, ако изключим утъпканата трева, мястото изглежда, сякаш никой не е идвал тук.
Все още имаме да изкачваме много, но поели пътя, виждаме, че ни е по-лесно от вчера. Стигаме до заоблената горна част на хребета и склонът не е така стръмен. Изглежда, нито един бор не е бил отсичан тук. Никаква пряка светлина не достига до земята и изобщо няма храсти. Само пружинираща настилка от борови иглички, която е открита, просторна и лесна за ходене…
Време е да продължим с нашата шъто̀куа и втората вълна на кристализация, метафизичната.
Тя дойде в отговор на усилните лутания на Федър, свързани с качеството, когато преподавателите от английската катедра в Боузмън, научили за своята квадратност, му поставят разумния въпрос: „Съществува ли това ваше недефинирано «качество» в предметите, които наблюдаваме? Или то е субективно, съществуващо единствено у наблюдателя?“ Прост, напълно естествен въпрос и нямаше нужда да бърза с отговора.
Ха! Нямало нужда да бърза. Това бе предложение за капитулация, унищожителен въпрос, нокаут, големият номер в програмата — от който няма оправяне.
Защото, ако качеството съществува в обекта, тогава трябва да се обясни защо научните способи не са в състояние да го открият. Трябва да се предложат начини, които да го открият, или да се съгласим с обяснението, че те не могат да го открият, защото цялата концепция за качеството, да го кажем възпитано, е един голям куп глупости.
От друга страна, ако качеството е субективно, съществуващо единствено у наблюдателя, то тогава това качество, на което толкова държим, е просто измислено название само за онова, което ни харесва.
Онова, което бе поднесено на Федър от преподавателите в английската катедра на щатския колеж в Монтана, бе древна логическа конструкция, известна като дилема. Гръцката дума „дилема“ означава „две възможности“ и прилича на сърдит нападащ бик.
Ако той приемеше предпоставката, че качеството е обективно, нанизваше се на единия рог на дилемата. Ако приемеше другата предпоставка, че качеството е субективно, нанизваше се и на другия. Качеството е обективно или субективно, така че щеше да бъде пронизан, независимо от това, как ще отговори.
Забеляза, че някои членове на катедрата му отправят добродушни усмивки.
Федър обаче, благодарение на опита си в логиката, знаеше, че всяка дилема предлага не два, а три класически варианта за оспорване, а освен това му бяха известни още няколко, които не бяха така класически, така че и той би се усмихнал в отговор. Би могъл да се хване за левия рог и да отхвърли идеята, че обективността предполага научна идентификация. Или да избере десния рог и да отхвърли представата, че субективността предполага „просто каквото ни харесва“. Също така би могъл да мине между рогата и да отрече, че обективното и субективното са единствените възможности. Можете да сте сигурни, че опита и трите.
В добавка към тия три класически логически варианта има няколко алогически, „реторични“, Федър като реторик разполагаше и с тях.
В очите на бика може да се хвърли прах. Той вече бе сторил това с изявлението, че незнанието на това, какво е качество, представлява некомпетентност. Старо правило на логиката е, че компетентността на говорещия няма отношение към истинността на казаното, така че приказките за некомпетентност бяха чист прах в очите. И най-големият глупак на света може да каже, че слънцето грее, но това няма да го накара да загасне. Сократ, тоя стар противник на реторичните доводи, би натикал Федър в миша дупка с думите: „Добре, приемам твоето твърдение, че съм некомпетентен по въпросите на качеството. Сега, моля те, кажи на един некомпетентен старец какво е това качество. Иначе как мога да се поуча?“ Федър щеше да бъде оставен да се попържи известно време и после щеше да бъде смазан с въпроси, които доказват, че и той не знае какво е качество, поради което според собственото си мерило е некомпетентен.
Човек би могъл да се опита да приспи бика с песничка. Федър можеше да отговори на питащите, че разрешението на тази дилема е отвъд скромните му възможности, но обстоятелството, че не може да намери отговор, ще е логично доказателство, че отговор не може изобщо да се намери. Не биха ли опитали те с по-големите си познания да му помогнат в намирането на тоя отговор? Но беше доста късно за подобни приспивни песнички. Те щяха просто да кажат: „Не, ние сме прекалено квадратни. И докато излезете с отговор, придържайте се към учебната програма, за да не се налага да късаме обърканите ви студенти, когато ни паднат другия семестър.“
Третата реторична алтернатива за дилемата и най-добрата по мое мнение бе да откаже да излезе на арената, Федър можеше просто да заяви: „Опитът да се класифицира качеството като обективно или субективно е опит да се дефинира то. Аз вече казах — то е недефинируемо.“ И да остави нещата дотук. Мисля, че тогава Диуиз го съветваше да направи точно това.
Защо той предпочете да не се вслушва в този съвет и реши да отговори на дилемата логично и диалектически, вместо да избере лесното спасение на мистицизма, аз не знам. Но мога да предположа. Струва ми се, преди всичко той е смятал, че храмът на разума е завинаги изграден върху арената на логиката и когато човек излезе от логическия спор, той излиза и от всички академични измерения, философският мистицизъм, идеята, че истината е непознаваема и може да бъде овладяна единствено чрез ирационални способи, ни е придружавал от самото начало на историята. Той стои в основата на дзен. Но не е академичен предмет. Академията, храмът на разума се интересуват изключително от ония неща, които могат да бъдат дефинирани, а ако някой има желание да бъде мистик, мястото му е в манастир, не в университет. В университета нещата се казват с пределна яснота.
Мисля, че втората причина да излезе на арената е била егоистична. Той е знаел, че е изтънчен логик и диалетик, гордеел се е с това и е разглеждал повдигнатата дилема като предизвикателство към своето умение. Сега си мисля, че това незначително количество самолюбие може да е било началото на всичките му неприятности.
Виждам един елен, тръгнал на около двеста ярда пред и над нас между боровете. Опитвам се да го покажа на Крис, но докато погледне, той е изчезнал.
Първият рог от дилемата на Федър бе: „Ако качеството съществува в обекта, защо научните способи не могат да го открият?“
Този рог бе по-опасният. От самото начало разбра, че е смъртно опасен. Ако си позволеше да се представи за някакъв свръхучен, който може да съзира в обектите качеството, което никой друг учен не е в състояние да открие, това значеше просто да докаже, че е луд или глупак, или и двете заедно. В днешно време идеи, които са несъвместими с научния познавателен процес, изобщо не могат да си прокарат път. Спомни си становището на Лок, че никакъв обект, научен или не, не може да бъде опознат освен от гледна точка на качествата му. Тази необорима истина сякаш навеждаше на мисълта, че причината учените да не могат да открият качеството на обектите е обстоятелството, че качеството е единственото нещо, което откриват у тях. „Обектът“ е мисловно построение, дедуцирано от качествата. Този отговор, ако се смяташе верен, наистина го правеше неуязвим за първия рог и за известно време го въодушеви.
Само че се оказа неверен. Качеството, което той и студентите откриваха в час, бе нещо съвършено различно от качествата цвят, температура или твърдост, наблюдавани в лабораторията. Тези физически свойства до едно подлежаха на измерване с уреди. Неговото качество — „отлично“, „много добро“, „добро“ — не бе физическо свойство и не подлежеше на измерване. Доводът му бе отбит поради двусмислието на термина „качество“. Запита се защо съществува такова двусмислие, отбеляза си наум, че ще трябва да поразрови около историческите корени на думата „качество“, после остави въпроса настрана. Рогът на дилемата си оставаше.
Насочи вниманието си към другия рог, от който като че ли по-лесно можеше да се защити. Помисли си: „Значи качеството е «каквото просто ни харесва»?“ Тази мисъл го ядоса. Великите хора на изкуството, Рафаел, Бетховен, Микеланджело — те всички просто са произвеждали онова, което се харесва на хората. Не са имали друга цел освен да гъделичкат усещанията в по-големи мащаби. Така ли? Беше дразнещо, а най-дразнещото бе, че не можеше да съзре начаса някакъв начин да срази тази постановка логически. И така, той изучи постановката внимателно, по същия задълбочен начин, по който винаги изучаваше нещата, преди да ги атакува.
И тогава разбра. Извади скалпела и изряза едничката дума, която пораждаше цялото раздразнение на изреченото. Думата бе „просто“. Защо качеството трябва да бъде това, което „просто“ харесваме? Защо трябва „което харесваме“ да бъде „просто“? Какво означава „просто“ в тоя случай? Когато се отдели по този начин за самостоятелно изследване, стана очевидно, че „просто“ в дадения случай всъщност не означава абсолютно нищо. Чисто паразитен термин, чийто логически принос в изречението се равняваше на нула. Сега, след като тази дума бе премахната, изречението ставаше: „Качество е онова, което ни харесва и смисълът му се променяше изцяло“. Превръщаше се в една безвредна баналност.
Чудеше се защо това изречение така го бе подразнило отначало. Изглеждаше така естествено. Защо отиде толкова време да проумее, че всъщност казваше: „Онова, което харесваш, е лошо или най-малкото незначително.“ Какво се криеше зад тази самодоволна презумпция, че което ни харесва е лошо или най-малкото неважно в сравнение с други неща? Това изглежда бе квинтесенцията на квадратността, срещу която се бореше. Малките деца биваха възпитавани да не правят „само каквото просто им харесва“, а… а какво?… Разбира се! Каквото се харесва на други. А кои други? Родители, учители, възпитатели, полицаи, съдии, чиновници, крале, диктатори. Все властимащи. Когато те възпитат да презреш онова, което „просто ти харесва“, тогава, разбира се, ставаш много по-послушен слуга на други — един добър роб. Щом се научиш да не правиш „просто каквото ти харесва“, тогава Системата те обиква.
Но да предположим, че правиш „каквото просто ти харесва“. Означава ли това, че ще започнеш да търгуваш с хероин, да ограбваш банки и да изнасилваш възрастни дами? Човекът, който ни съветва да не правим „просто което ни харесва“, прави забележителни презумпции за онова, което се харесва. Той изглежда не знае, че е възможно хората да не ограбват банки, защото са преценили последиците и са решили, че не им харесва. Той не разбира, че банките съществуват преди всичко защото са нещо, „което просто харесва на хората“, а именно — източник на заеми.
Федър започна да се пита защо поначало цялото осъждане на „каквото ни харесва“ изобщо е изглеждало такава пречка.
Скоро разбра, че в това се крие много повече, отколкото е съзнавал. Когато хората казват: „не прави каквото просто ти харесва“, те не искат да кажат просто подчинявай се на властта. Те имат предвид и нещо друго.
Това „друго“ бе отправната точка към обемното и класическо научно схващане, че „каквото харесваш“ е неважно, защото се състои изцяло от ирационални емоции вътре в тебе. Той изучава този довод дълго време, после го разряза на две по-малки групи, които нарече научен наивизъм и класически формализъм. Заяви, че двете често се срещат обединени у един и същи човек, но логически са разделени.
Научният наивизъм, който се среща по-често сред непосветените последователи на науката, отколкото сред самите учени, поддържа, че което е изградено от материя или енергия и е измеримо по научните способи, то е реално. Всичко останало е нереално или поне без значение. „Което ни харесва“ е неизмеримо и затова нереално. „Което ни харесва“ може да бъде факт или халюцинация. Харесването не прави разлика между двете. Цялото предназначение на научния метод в случая е да изгради обосновани разграничения между неистинското и истинското в природата, да отстрани субективните, паралелните, въображаемите елементи от нечий труд, така че да се получи вярна картина на действителността. Когато заяви, че качеството е субективно, според тях той казваше, че качеството е въображаемо и следователно може да не се взема предвид при едно сериозно изследване на действителността.
На срещуположната страна стои класическият формализъм, според който онова, което не може да се опознае от разума, не може да бъде познато изобщо. Качеството в този случай е без значение, защото е емоционална категория, непридружена от мисловните елементи на разума.
Федър знаеше, че от тия два главни източника на думата „просто“ много по-лесно е да направи на пух и прах първия, научния наивизъм. Зае се първо с него, като използуваше reductio ad absurdum. Този начин на разсъждение почива на истината, че ако неизбежното заключение от няколко предпоставки е абсурдно, то логически следва, че поне една от предпоставките, които са довели до него, е абсурдна. Нека проверим, каза си той, какво следва от предпоставката, че всяко нещо, неизградено от маса или енергия, е нереално или неважно.
Използува нулата като изходен пункт. Нулата, поначало индуистка цифра, е била пренесена в западния свят от арабите през средните векове и не е била известна на древните гърци или римляни. Защо е така, запита се той. Нима природата бе скрила нулата така изкусно, че всички гърци и всички римляни, милиони на брой, не са успели да я открият? Съвсем нормално е човек да си мисли, че нулата си лежи ей там на открито и всеки може да я види. Той разкри абсурдността на опитите да се извлече нулата от каквато и да било форма на материя или енергия и после задава реторичния въпрос: дали това означава, че цифрата нула е „ненаучна“? Ако е така, значи ли това, че изчислителните машини, които боравят главно с единици и нули, ще трябва да се ограничат само с единиците при научна работа? Никак не е трудно да се открие абсурдността тук.
След това продължи с други научни концепции, една по една, като доказа, че не могат да съществуват независимо от субективни предпоставки. Завърши със закона за гравитацията в примера, който дадох на Джон, Силвия и Крис през първата вечер от пътешествието. Ако субективността се премахне като неважна, каза той, тогава цялата сграда на науката трябва да бъде премахната с нея.
Това отхвърляне на научния наивизъм обаче като че го слагаше в лагера на философския идеализъм — Беркли, Хюм, Кант, фихте, Шелинг, Хегел, Брадли, Босанке — чудесна компания, логични до последната буква, но толкова труднозащитими с езика на „здравия разум“, че в неговата защита на качеството му се струваха по-скоро бреме, отколкото подкрепа. Твърдението, че светът е изцяло дух, може да е устойчива логическа постановка, но положително не е устойчива реторически. Беше малко нещо досадна и трудна като тема за съчинение за студенти от първи курс. Прекалено „отвлечена“.
На този етап целият субективен рог на дилемата изглеждаше така обезкуражаващ, както и обективният. А аргументите на класическия формализъм, когато започна да ги разглежда, направиха нещата още по-лоши. Това бяха изключително силните аргументи, че не бива да се откликва на непосредствените емоционални импулси, без да се вземе предвид цялостният рационален контекст.
На децата се казва: „Не си харчете всичките пари за дъвка (непосредствен емоционален импулс), защото ще искате да ги похарчите за нещо друго по-късно (цялостният контекст).“ На възрастните се казва: „Тая фабрика за хартия може да мирише ужасно даже и при най-съвършените контрамерки (непосредствени емоции), но без нея цялата икономика на града ще рухне (цялостният контекст)“. От гледна точка на по-раншното ни разделение се казваше следното: „Не основавайте решенията си върху непосредствения романтичен порив, без да вземете предвид класическия скрит смисъл.“ С това, общо взето, бе готов да се съгласи.
Онова, което класическите формалисти искаха да кажат с възражението: „качество е онова, което просто харесваме“, бе, че това субективно, недефинирано качество, което преподаваше, бе просто романтично непосредствено харесване. Оценяването чрез гласуване в час на някое съчинение можеше да определи дали то се харесва, дали притежава привлекателност; добре, но беше ли това качество? Беше ли качеството нещо, което човек „просто забелязва“, или може би е нещо, скрито по-дълбоко, така че изобщо да не може да се забележи веднага, а само след дълго време?
Колкото повече изследваше тия доводи, толкова по-опасни изглеждаха. Май че те можеха да провалят цялата му теза.
Онова, което ги правеше тъй застрашителни, бе, че те сякаш водеха към отговор на въпроса, възниквал толкова често в час и на който всеки път трябваше да отговаря малко казуистично. Това бе въпросът: „Щом всеки знае какво е качество, защо съществуват такива разногласия?“
Неговият казуистичен отговор бе, че макар чистото качество да е едно и също за всички, обектите, за които хората казват, че то им е присъщо, са различни за различните личности. Докато качеството оставаше недефинирано, нямаше как да се обори това, но той знаеше и знаеше, че студентите знаят, че цялата работа мирише малко на гнило. Всъщност това не бе отговор на въпроса.
Сега се появи алтернативно обяснение: хората не са единодушни по въпроса за качеството, понеже някои се осланят само на непосредствените си емоции, а други използуват цялостните си знания. Убеден бе, че при допитване до преподавателите по английски това последно твърдение, което укрепваше авторитета им, би срещнало единодушно съгласие.
Но такова твърдение бе напълно разстройващо. Вместо едно-единствено универсално качество, сега се появяваха две — романтично, просто видяно, което разбираха студентите, и класическо, с оглед цялостните знания, което разбираха преподавателите. Едното — „хип“, другото — „квадратно“. „Квадратността“ не е отсъствие на качество; тя е класическо качество. „Хип“ или „груви“ не е просто присъствие на качество, то е самото романтично качество. Разделението между двойката „хип-квадратност“ си съществуваше, но сега не изглеждаше, че качеството минава изцяло от едната страна на разделителната линия. Неговото просто, чисто, чудесно, недефинирано качество започваше да става сложно.
Този обрат на нещата никак не му харесваше. Разделителният термин, който щеше да обедини класическия и романтичния начин на разглеждане на нещата, сам се бе разделил на две части и вече не бе в състояние да обедини каквото и било. Беше го хванала аналитическата месомелачка. Скалпелът на двойката субективност/обективност бе разрязал качеството на две и го бе унищожил като работна концепция. Ако искаше да го спаси, не можеше да остави този скалпел да се добере до него.
И наистина качеството, за което той говореше, не бе класическо или романтично. То бе над двете. И, Боже мой, то не бе и субективно или обективно, то бе над тези две категории. Всъщност цялата тая дилема на субективно/обективно, дух/материя във връзка с качеството бе нечестна. Взаимоотношението дух/материя е една въпросителна, надживяла столетия. Те просто я нахлузваха върху проблемите на качеството, за да се пренесат на същата плоскост. Как би могъл да каже дали качеството е дух или материя, когато нямаше логическа яснота по въпроса какво е дух и какво е материя преди всичко?
И така, той се отказа от левия рог. Качеството не е обективно, каза. То не се намира в материалния свят.
След това: отказа се и от десния рог. Качеството не е субективно. То не съществува единствено в съзнанието.
И накрая: Федър, като следваше път, който, доколкото му бе известно, никой не бе поемал в историята на западната мисъл, премина между двата рога на дилемата субективно/обективно и заяви, че качеството не е нито част от духа, нито част от материята. То е трета същност, независима от другите две.
Чуваха го по коридорите и нагоре-надолу по етажите на Монтана хол да си пее тихичко, почти беззвучно: „Свята, свята, свята… благословена Троица.“
И има един блед, блед мъничък спомен, може би погрешен, може би просто нещо, което си въобразявам, — според него той оставил цялото това построение на мисълта да си стои непокътнато седмици наред, без да го развива по-нататък.
Крис вика:
— Кога ще стигнем върха?
— Мисля, че има още доста — отвръщам аз.
— Ще се вижда ли оттам надалеч?
— Предполагам. Наблюдавай небето между дърветата. Докато не виждаме небе, ще знаем, че има още път. Светлината ще проникне между дърветата, когато наближим върха.
Снощният дъжд е наквасил мекия пласт борови иглички и сега е лесно да се ходи по тях. Понякога, когато е много сухо, игличките по такива склонове са хлъзгави и човек трябва да забива крака странично, иначе се хързулва надолу.
Казвам на Крис:
— Не е ли много хубаво, когато няма храсти, както е тук?
— Защо няма? — пита той.
— Мисля, че в тоя район никога не е сечено. Когато една гора се остави по този начин векове наред, дърветата унищожават всички храсти, като не им пускат светлина.
— Също като в парк — казва Крис. — Може да се види съвсем всичко наоколо — изглежда с доста по-висок дух от вчера. Мисля, че оттук нататък ще бъде добър спътник. Тази горска тишина прави всеки човек по-добър.
Светът сега според Федър се състоеше от три неща: дух, материя и качество. Обстоятелството, че не е установил връзката между тях, отначало не го притесняваше. След като взаимоотношението дух/материя е било обект на спорове векове наред и още няма резултат, защо трябва той да излезе с някакво заключение по отношение на качеството в течение само на няколко седмици. И остави нещата, каквито са си. Сложи проблема на нещо като мисловна лавица, където поставяше всякакви въпроси, за които в момента няма отговор. Знаеше, че метафизичното триединство на субект, обект и качество ще трябва рано или късно да се взаимообвърже, но не бързаше с това. Така успокояващо бе да стои извън опасния досег на ония рога, че просто се отпусна, за да се наслаждава на покоя колкото може по-дълго.
В края на краищата все пак се зае с въпроса отблизо. Макар да няма логическо възражение срещу метафизическо триединство, триглава действителност, такива триединства не са нито обичайни, нито харесвани. Метафизикът обикновено клони към монизъм, каквото е Бог, който обяснява естеството на света като проявление на едно-единствено нещо, или дуализъм, каквото е отношението дух/материя, който го обяснява като проява на две неща, или плурализъм, който го обяснява като проявление на неограничен брой неща. Но три е особено число. Човек веднага се запитва: защо три? Какво е взаимоотношението помежду им? И докато нуждата от разтоварване намаляваше, Федър също започна да проявява интерес към тия неща.
Отбеляза, че макар обикновено да свързваме качеството с предмети, усещания за качество понякога се появяват, без да има какъвто и да било предмет. Това е, което отначало го накара да помисли, че може би качеството е изцяло субективно. Но под качество той не разбираше субективното удоволствие. Качеството намалява субективността. Качеството измъква човека от самия него, кара го да почувствува околния свят. Качеството се противопоставя на субективността.
Не знам колко време е мислил, докато стигне до тоя извод, но в края на краищата разбрал, че качеството не може да бъде независимо свързано нито с обекта, нито със субекта, а може да се открие единствено във взаимоотношението между тях двете. То е точката, в която субектът и обектът се допират.
Звучи вярно: топло!
Качеството не е предмет. То е събитие.
По-топло.
То е събитието, при което субектът осъзнава обекта.
И понеже без обекти не може да съществуват субекти — понеже обектите създават възприятието на субекта за тях, — качеството е събитието, при което възприемането и на субекта, и на обекта става възможно.
Горещо.
Сега вече знае, че то идва.
Това означава, че качеството не е просто резултат от сблъскването между субект и обект. Самото съществуване на субекта и обекта е дедуцирано от събитието качество. Качественото събитие е причина за субекта и обекта, които едва след това погрешно се приемат като причини за качеството!
Сега бе пипнал цялата тая проклета дяволска дилема за гушата. Дилемата през всичкото време бе таила тази подла презумпция, която нямаше логическо оправдание, че качеството е следствие от субектите и обектите. Не е така! Извади скалпела.
„Слънцето на качеството — записа той — не се върти около субектите, обектите или нашето битие. То не ги осветява просто пасивно. Не им е подвластно в никакво отношение. То ги е създало. Те са му подвластни!“
И в този момент, когато записа това, разбра, че е достигнал една кулминация на мисълта, към която се е стремил от много време.
— Синьо небе! — вика Крис.
Ето го, високо над нас, тясна ивица синева между стволовете на дърветата.
Движим се по-бързо и ивиците светлина стават все по-широки и по-широки между дърветата и скоро забелязваме, че дърветата съвсем се разреждат, за да стигнат до голотата на хребета. Когато хребетът е на петдесет ярда пред нас, аз казвам: „Давай!“ и се затичвам към него, като хвърлям в това усилие целия остатък от енергия, който пазех.
Давам всичко, на което съм способен, но Крис ме настига. После ме задминава, като се хили. С тежкия товар и при тая височина не поставяме никакви рекорди, а просто изразходваме всичко, което ни е останало.
Крис стига пръв, докато аз едва съм излязъл от дърветата. Вдига ръце и крещи:
— Победител!
Егоист.
Когато пристигам, дишам така тежко, че не мога да говоря. Само хвърляме раниците от раменете си и се облягаме на едни скали. Почвата е хванала коричка от слънцето, но под нея има кал от снощния дъжд. Под нас, на много мили отвъд гористите склонове и полята след тях, се намира Галътин вели. В единия край на долината е Боузмън. Един скакалец се хвърля от скалата и се понася надолу далеч от нас, над дърветата.
— Стигнахме — казва Крис. Много е щастлив.
Все още съм твърде задъхан, за да отговоря. Събувам обувките и чорапите си, които са влажни от пот, и ги просвам върху една скала да се изсушат. Взирам се замислено в тях, а те изпускат пара на слънцето.
Очевидно съм спал. Слънцето прежуря. Часовникът ми показва почти пладне. Поглеждам над скалата, на която съм се облегнал, и виждам Крис дълбоко заспал от другата страна. Високо над него гората свършва и голите сиви скали водят към снежни преспи. Можем да се изкачим по ръба на отсрещния хребет, но ще бъде опасно към върха. Гледам известно време върха на планината. Какво беше това, дето Крис каза, че съм му говорил снощи? „Ще се видим на върха на планината.“… не… „Ще се срещнем на върха на планината.“
Как бих могъл да го срещна на върха на планината, след като съм вече с него? Има нещо много странно тук. Каза, че съм говорил още нещо оная вечер — че тук било много самотно. Това противоречи на истинските ми впечатления. Изобщо не смятам, че тук е самотно.
Звук от откъртил се камък привлича вниманието ми към нашия склон. Нищо не помръдва. Всичко е съвсем неподвижно.
Няма опасност. Такива малки каменопади често можеш да дочуеш там, където има свлачище.
Но понякога не са чак толкова малки. Лавините започват с такива малки свличания. Ако човек е над тях или отстрани, интересно е за гледане. Само че ако те са отгоре — няма спасение. Можеш само да ги гледаш как идат.
Хората казват странни неща в съня си, но защо ще му казвам, че ще го срещна? И защо той ще мисли, че съм бил буден? Тук има нещо наистина не наред, което поражда много неприятно качествено усещане, но не мога да разбера какво. Най-напред се появява чувството, а после човек открива защо.
Чувам Крис да се движи, обръщам се и го виждам да се оглежда.
— Къде сме? — пита.
— На самия хребет.
— О! — казва и се усмихва.
Нареждам обед от швейцарско сирене, унгарски салам и соленки. Нарязвам сиренето и салама на равни резенчета, тишината дава възможност всяко нещо да се прави както трябва.
— Хайде да си построим тук колиба — казва той.
— О-о-о-х — простенвам аз, — и да се катерим дотук всеки ден?
— Разбира се — дразни ме той, — не беше трудно.
Вчерашният ден е за него нещо отдавна минало. Подавам му сирене и соленки.
— За какво мислиш непрекъснато? — пита той.
— За хиляди неща — отвръщам аз.
— Какви?
— Повечето от тях не означават нищо за теб.
— Кои например?
— Като например защо съм ти казал, че ще се срещнем на върха на планината.
— О! — казва той и свежда поглед.
— Каза, че съм говорел като пиян.
— Не, не като пиян — отвръща той, все още свел поглед. Начинът, по който избягва да ме погледне, ме кара отново да си помисля дали казва истината.
— А как тогава?
Не отговаря.
— Как тогава, Крис?
— Просто особено.
— Как?
— Ами… не знам! — поглежда към мен и в очите му има страх. — Както много отдавна — казва и свежда поглед.
— Кога?
— Когато живеехме тук.
Сдържам се, за да не забележи промяна в изражението ми, после внимателно се изправям, отивам от другата страна и методично обръщам чорапите върху скалата. Те отдавна са изсъхнали. Когато се връщам с тях, виждам, че погледът му е още прикован върху мен. Казвам небрежно:
— Не знаех, че съм говорел особено.
Не отговаря.
Обувам си чорапите и обувките.
— Жаден съм — обажда се Крис.
— Няма да има нужда да се спускаме много надолу, за да намерим вода — казвам аз, като се изправям. Гледам известно време снега, после добавям: — Готов ли си за тръгване?
Той кимва и слагаме раниците.
Докато обхождаме върха към края на един сипей, чуваме нов тропот от свличащи се камъни, много по-силен от първия, който бях чул преди малко. Гледам нагоре да видя откъде идва. Отново нищо.
— Какво бе това? — пита Крис.
— Свлачище.
И двамата оставаме неподвижни известно време и слушаме. Крис пита:
— Има ли някой горе?
— Не, мисля, че просто снегът се топи и освобождава замръзнали камъни. Когато е много топло, както сега, в ранно лято, често стават малки свличания. Понякога и големи. Това е неизбежно при изветрянето на планината.
— Не знаех, че планините се износват.
— Не се износват, а изветрят. Ерозират. Стават заоблени и кротки. Тази още не е изветрена.
Навсякъде наоколо освен нагоре склоновете са застлани с черно-зеленото на гората. В далечината гората прилича на кадифе.
Аз се обаждам:
— Гледаш тези планини сега и ти се струват така неизменни и мирни, но те се променят през цялото време и промените не винаги са спокойни. Отдолу, точно под нас, в тоя момент има сили, които могат да разломят цялата планина.
— Става ли някога?
— Какво да става?
— Да разломят цялата планина на парчета?
— Да — отговарям аз. После се сещам: — Недалеч от тук под милиони тонове скална маса лежат деветнадесет души. Всички се чудеха, че бяха само деветнадесет…
— Какво се е случило?
— Били просто туристи от източните щати, спрели да лагеруват. През нощта подземните сили се разразили и когато на другата сутрин спасителите видели какво е станало, само поклатили глава. Изобщо не се опитали да разкопават. Биха могли само да прокопаят стотици фута през каменопада, за да извадят тела, които след това ще трябва да се заравят отново. И ги оставили там. Те са там и сега.
— Откъде са разбрали, че са били деветнадесет?
— Съседи и роднини от родните им градове съобщили за изчезването им.
Крис гледа към върха на планината пред нас.
— Нямало ли е някакви признаци, по които да разберат?
— Не знам.
— Все си мисля, че трябва да е имало някакви признаци.
— Може и да е имало.
Вървим до мястото, където седловината, върху която се намираме, се вгъва и образува началото на клисура. Виждам, че можем да слезем по тази клисура и евентуално да намерим вода. Започвам да се спускам косо.
Нови камъни громолят над нас. Изведнъж се уплашвам.
— Крис — казвам.
— Какво?
— Знаеш ли какво си мисля?
— Не, какво?
— Мисля си, че ще бъде много разумно, ако оставим на мира тоя планински връх и се опитаме да го превземем някое друго лято.
Той помълчава. После пита:
— Защо?
— Имам лоши предчувствия.
Не казва нищо дълго време. Най-подир се обажда:
— Какви например?
— Ами просто си мисля, че може да ни хване буря, да стъпим на свлачище или нещо такова и тогава наистина ще изпаднем в беда.
Отново тишина. Поглеждам го и виждам истинско разочарование, изписано на лицето му. Мисля, че той разбира, че не казвам всичко.
— Защо не помислиш по тоя въпрос — казвам — и после, като стигнем до вода и се нахраним, ще решим.
Продължаваме да се спускаме.
— Съгласен?
Най-накрая той казва „съгласен“ с безизразен глас.
Спускането засега е лесно, но виждам, че скоро ще стане по-стръмно. Тук все още е открито и слънчево, но скоро пак ще бъдем между дървета.
Не знам какво да мисля за този странен нощен разговор, освен че не е на добро. За никой от двама ни. Май че напрежението от цялото това каране и лагеруване, и шъто̀куа, и връщането към старите места са ми се отразили зле и това се проявява нощем. Искам да се махна оттук колкото е възможно по-скоро.
Не смятам, че това напомня с нещо старото време на Крис. Сега се плаша много лесно и не се срамувам да си го призная. ТОЙ никога от нищо не се е плашел. Никога. Това е разликата помежду ни. Ето защо аз съм жив, а той не е. Ако той е там, горе, някаква психическа еманация, някакъв призрак, някакъв зловещ двойник, който ни очаква в Бог знае какъв вид… е, трябва още много да почака. Още много.
Останеш ли по-дълго време сред тия проклети височини, започва да те хваща страх. Искам да сляза надолу, много надолу, далеч, далеч надолу.
При океана. Точно така. Там, където вълните се носят бавно към теб и има постоянен тътен, и няма накъде да паднеш. Вече си в най-ниското.
Отново навлизаме сред дърветата и клоните засланят гледката към върха, което ме радва.
Мисля, че и в тази шъто̀куа сме отишли толкова далеч по пътя на Федър, колкото сме искали. Сега нека изоставя неговия път. Гласувах му цялото доверие, което заслужава, за всичко, което е мислел, казал и написал, а сега искам сам да разработя някои от идеите, които той е пропуснал да изследва. Заглавието на тази шъто̀куа е „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“, а не „Дзен и изкуството да се изкачва планина“; по планинските върхове липсват мотоциклети, почти липсва и дзен, струва ми се. Дзен е „духът на долината“, а не планински зъбер. Единственото от дзен, което може да се намери по планинските чуки, е това, което човек е занесъл със себе си. Да се махаме оттук.
— Добре, е да се спуска човек, нали? — казвам.
Никакъв отговор.
Изкачи се човек на върха на планината и за награда какво? Някоя тежка каменна плоча с куп заповеди. Току-виж, пробутали ти скрижалите.
Горе-долу това стана и с него.
Мислеше се за кой знае какво — месия.
Не на мен, момче. Часовете за молитва са малко нещо дългички, а отплатата — малко нещо нищожна. Да се махаме… Да се махаме…
След малко подскачам надолу по склона в някакъв идиотски танец от две стъпки… раз-два, раз-два, раз-два… докато чувам Крис да крещи: „По-бавно!“ и го виждам на двеста ярда по-горе между дърветата.
Тръгвам по-бавно, но след известно време забелязвам, че той изостава нарочно. Разочарован е, естествено.
Предполагам, че онова, което трябваше да сторя в тази шъто̀куа, е просто да опиша в обобщен вид посоката, поета от Федър, без да правя оценки, и после да продължа тъй, както виждам нещата аз. Повярвайте ми, когато светът се разглежда не като двуединство от дух и материя, а като триединство на качество, дух и материя, тогава изкуството да се поддържа мотоциклет, както и другите изкуства приемат едно смислово измерение, което никога не са притежавали, фантомът на техниката, от който Съдърлендови бягат, се превръща от зло в положително, приятно явление. И да се докаже това е едно безкрайно удоволствие.
Но преди всичко, за да дам на този друг фантом пътните му документи, трябва да кажа следното:
Може би той би поел направлението, което аз сега се готвя да поема, ако тази втора вълна на кристализация бе достигнала в края на краищата брега, към който аз ще я насоча, ще рече — във всекидневния свят. Мисля, че метафизиката е полезна, ако помага в ежедневието; ако ли не — да върви на майната си. Но за негово нещастие тя не достигна тоя бряг. Тя се сля с трета мистична вълна на кристализация, от чиито удари той не можа никога да се възстанови.
Размишлявал бе върху отношението на качеството към духа и материята и бе определил качеството като родител на духа и материята, онова събитие, което поражда духа и материята. Тази Коперникова инверсия на взаимоотношението между качество и обективен свят би могла да звучи загадъчно, ако не се обясни внимателно, но той не бе имал намерение да създава загадки. Просто искаше да каже, че в един миг, кацнал върху острието на времето, преди един предмет да може да бъде ограничен, би трябвало да има някакво извънмисловно усещане, което той нарича осъзнаване на качеството. Човек осъзнава, че е видял дърво едва след като го е видял, и между мига на съзирането и мига на съзнаването трябва да съществува промеждутък от време. Понякога си мислим, че този промеждутък е неважен. Но нямаме основание да смятаме за неважен този промеждутък — абсолютно никакво.
Миналото съществува само в спомените ни, бъдещето — само в нашите планове. Настоящето е единствената ни действителност. Дървото, което сме осъзнали с разума си благодарение на този малък промеждутък от време, е винаги в миналото и затова е нереално. Който и да било възприет от разума предмет се намира винаги в миналото и затова е нереален. Реален е винаги моментът на съзирането, преди да е настъпило осъзнаването. Друга реалност не съществува. Тази предмисловна реалност Федър смята, че правилно определя като качество. След като всички реално определими неща трябва да произтичат от тази предрационална реалност, качеството е родителят, източникът на всички субекти и обекти.
Той мисли, че интелектуалците обикновено срещат най-голяма трудност при забелязване на това качество именно защото така бързо и категорично искат да го намърдат в някаква интелектуална форма. Тези, за които е най-лесно да забележат качеството, са малките деца, необразованите хора и хората, „недопуснати“ до културата. Те имат най-малка склонност да интелектуализират, черпейки от културни източници, и са най-малко тренировъчно програмирани да я попият по-надълбоко у себе си. Ето защо, смятал той, „квадратността“ е такава изключително интелектуална болест. Разбираше, че по една случайност е бил имунизиран срещу нея или поне до известна степен е дерайлирал от интелектуалния коловоз благодарение на провала си в учението. След като това се бе случило, той не чувствуваше натрапчивото отъждествяване с интелектуалното начало и вече можеше да изучава антиинтелектуални учения с търпимост и разбиране.
„Квадратните хора“, казва той, поради интелектуалните си предразположения и настройка обикновено гледат на качеството, на доинтелектуалната действителност като на нещо неважно, обикновено събитийно-празен преходен период от обективната реалност към субективното й възприемане. И понеже са предубедени за тази маловажност, не се опитват да открият дали все пак този период по някакъв начин не се разминава с представата им за него.
Разминава се, казва Федър. Веднъж станали чувствителни към това качество, забелязали тази корейска стена, тази неинтелектуална реалност в чистия й вид, искаме да забравим всички ония думи, които най-накрая започваме да разбираме, че означават винаги нещо друго.
И сега, въоръжен с новото си, обвързано с фактора време метафизично триединство, той прегради напълно пътя пред качественото разцепление между романтичното и класическото, разделението, което заплашваше да го довърши. Сега качеството не можеше да се накълца. Той можеше да си седи на мястото и спокойно тях да накълца. Романтичното качество винаги се свързва с моментните впечатления. „Квадратното“ качество винаги предполага многочислени разсъждения, които траят известено време. Романтичното качество е настоящето — „тук и сега“ на нещата. Класическото качество винаги се интересува от нещо повече от простото настояще. Връзката на настоящето с миналото и бъдещето винаги се взема предвид. Ако възприемем миналото и бъдещето като съдържащи се изцяло в настоящето, ами че това е много „груви“, значи, живеем единствено за настоящето. И ако мотоциклетът работи, какво има да му мислим? Но ако приемем настоящето просто като миг между миналото и бъдещето, просто като един отлитащ момент, тогава да се пренебрегва миналото и бъдещето в името на настоящето е наистина лошокачествено. Мотоциклетът може и да работи сега, но кога за последен път му е проверено нивото на маслото? Издребняваме от романтична гледна точка, но демонстрираме истински здрав смисъл от класическа.
Сега разполагаме с два различни вида качество, но те вече не разцепват самото качество. Те са просто два аспекта на качеството във времето — кратък и продължителен. Онова, което се искаше от него, бе метафизическа йерархия, която изглежда така:
А той им представя в отговор метафизическа йерархия, изглеждаща така:
Качеството, което преподаваше той, не бе просто част от действителността, то бе самата тя.
След това продължи нататък — обясни от гледна точка на триединството „Защо всеки вижда качеството различно“. Това бе въпросът, чийто отговор по-рано винаги бе трябвало да заменя с благовидни ерзаци. А сега каза: „Качеството е без очертания, без форми, не подлежи на описание. Да виждаш очертания и форми е да ги интелектуализираш. Качеството е независимо от всички форми и очертания. Названията, очертанията и формите, които приписваме на качеството, само частично зависят от него. Също така частично зависят и от априорните образи, които сме натрупали в съзнанието си. Ние постоянно се стремим да открием в качественото събитие аналози на по-раншни наши възприятия. Ако не открием, не сме способни да действуваме. Езика си построяваме от позициите на тези аналози. Цялата си култура изграждаме от гледна точка на тия аналози.“
Причината хората да виждат качеството по различен начин е, каза той, че те подхождат към него с различен запас аналози. Даде лингвистични примери, показващи, че за нас индуистките букви „да“, „да“ и „дха“ звучат еднакво, защото не разполагаме с техни аналози, които да ни направят чувствителни към различията между тях. По същия начин повечето хинди говорещи не могат да различат „да“ от „дъ“, защото не са чувствителни към това различие. Не е нещо необикновено, каза той, индийски селяни да видят призрак. Но те се ужасяват от демонстрация на закона за гравитацията.
Това, каза той, обяснява защо един цял курс по композиция за начинаещи стига до близки оценки на съчиненията. Те всички имат приблизително еднаква подготовка и еднакви знания. Но ако бе доведена група чуждестранни студенти или, да речем, ако бяха прочетени средновековни стихотворения, неизвестни за класа, то вероятно тогава способността на студентите да степенуват приблизително еднакво оценките за качество не би била същата.
В известен смисъл, каза той, личността на студента се определя от диапазона, в който може да открие качеството. Хората се различават в оценките си за качеството не защото качеството е различно, а защото те се различават по своя опит. Той предположи, че ако двама души биха имали еднакви априорни аналози, те във всички случаи щяха да оценяват качеството по един и същи начин. Нямаше как да се провери това, така че трябваше да си остане просто предположение.
В отговор на колегите си в училище написа:
„Всяко философско обяснение на качеството ще бъде едновременно вярно и невярно именно защото е философско обяснение. Процесът на философското обяснение е аналитичен процес, процес на разлагане на нещо на субекти и предикати. Онова, което имам предвид (и което всички имат предвид), като казвам качество, не може да бъде разложено на субекти и предикати. Това не е така, понеже качеството е много загадъчно, а защото качеството е много просто, близко и непосредствено.
Най-простият аналог на чистото качество, който хората в нашето обкръжение могат да разберат, е, че «качеството е реакция на един организъм спрямо неговата околна среда» (използува този пример, защото главните му опоненти като че разглеждаха нещата от позициите на рефлекторната теория на поведението). Една амеба, поставена върху влажна плочка с капка серниста киселина близо до нея, ще се отдръпне от киселината (поне аз така мисля). Ако можеше да говори, амебата, без да знае каквото и да било за сернистата киселина, би могла да каже: «тази околна среда има ниско качество». Ако имаше нервна система, тя би действувала по много по-сложен начин, за да надделее над лошото качество на околната среда. Щеше да търси аналог, ще рече — образи и символи от по-раншния си опит, за да определи неприятното естество на новата си среда и по този начин да я «разбере».
При нашето високоорганизирано органично състояние ние, висшите организми, реагираме на окръжаващата ни среда с въвеждане на много чудесни аналози. Ние създаваме земя и небеса, дървета, камъни и океани, богове, музика, изкуства, език, философия, техника, цивилизация и наука. Тези аналози наричаме действителност. В името на истината хипнотизираме децата си да повярват, че това е действителността. Всеки, който не приеме, че това е действителност, го хвърляме в лудница. Но онова, което ни принуждава да въведем аналозите, е качеството. Качеството е постоянният дразнител, който окръжаващата ни среда хвърля срещу ни, за да създаваме света, в който живеем. Целия. До последната му частица.
И сега, да вземем онова, което ни е накарало да създадем света, и да го включим в света, който сме създали, е очевидно невъзможно. Ето защо качеството не може да бъде дефинирано. Ако го дефинираме, дефинираме нещо, по-малко от самото качество.“
Спомням си този фрагмент по-ясно от всички други може би защото е най-важният от всички. Когато го пишеше, изпита моментен страх и за малко щеше да зачеркне думите: „Целия. До последната му частица.“ Звучаха налудничаво. Мисля, че го забеляза. Но не можеше да види никаква логическа причина да зачеркне тия думи, а за малодушие вече бе късно. Не обърна внимание на тревожния сигнал и ги остави да си стоят.
Остави молива и тогава… усети, че нещо си отива. Като че нещо вътре в него бе напрегнато прекалено много и се бе скъсало. А след това бе твърде късно.
Започна да разбира, че се е отклонил от първоначалните си позиции. Вече не говореше за метафизическо триединство, а за абсолютен монизъм. Качеството бе източникът и същността на всичко.
Цял един потоп философски асоциации му дойдоха наум. Хегел бе говорил така, с неговия Чист разум. Чистият разум също бе независим и от обективното, и от субективното.
Все пак Хегел каза, че Чистият разум е източник на всичко, но след това изключи романтичното от „всичкото“, на което бе източник. Чистият разум на Хегел бе напълно класически, напълно рационален и напълно систематизиран.
Качеството не бе такова.
Федър си спомни, че на Хегел са гледали като на мост между западната и източната философия. Веданта на индуистите, Пътят на даоистите, дори Буда са били характеризирани като съвършен монизъм, подобен на Хегеловата философия. Все пак тогава Федър се усъмни, че мистичните единства и метафизичните монизми са еднакви по същност, след като мистичните единства не се подчиняват на каквито и да било правила, а метафизичните монизми се подчиняват. Неговото качество бе метафизична същност, не мистична. Или пък бе мистична? В какво се състоеше разликата?
Отговори си, че разликата се състои в дефинирането. Метафизичните същности се дефинират. Мистичните единства не. Това превръщаше качеството в мистично. Не. Всъщност то бе и двете неща. Макар досега да бе мислил за него в чисто философски категории като за метафизично, през цялото време бе отказвал да го дефинира. Това го правеше и мистично. Неговата недефинируемост го освобождаваше от правилата на метафизиката.
И тогава, подтикван от някакъв импулс, Федър се приближи към библиотеката си и извади една малка, синя, подвързана с картон книга. Той я бе преписал на ръка и собственоръчно я бе подвързал преди години, когато не я бе намерил да се продава никъде. Беше две хиляди и четиристотин годишната „Дао дъ дзин“ на Лаодзъ. Започна да чете редовете, които бе чел много пъти по-рано, но този път се вглеждаше, за да разбере дали не би могло да се направи известно заместване. Започва да я чете и тълкува едновременно.
Зачете:
Качеството, което може да се дефинира, не е абсолютно качество.
Това бе казал и той.
Названията, които могат да му се дадат, не са абсолютни. То е породило небето и земята.
Когато се назове, то е майка на всички неща…
Точно така.
Качеството (романтичното качество) и неговите проявления (класическото качество) са в своята природа едно и също. Дават му се различни названия (субекти и обекти), когато стане класически очевидно.
Романтичното качество и класическото качество заедно могат да бъдат назовани „мистично“.
Простряло се от една загадка към още по-голяма загадка, то е вратата към тайната на целия живот.
Качеството е всепроникващо.
Смисълът му е неизчерпаем!
Неизмерим! Като първоизвор на всички неща…
И все пак сякаш остава кристално чисто като вода.
Не зная чий син е то.
Отражение на съществувалото преди Бога.
… Вечно, вечно сякаш остава то. Докосни го само и то ти служи без усилие…
Гледано, но невидяно… слушано, но нечуто, посягано е към него, но е непипнато… трите се изплъзват от всичките ни проучвания и тъй се сливат, ставайки едно.
Федър четеше ред след ред, стих след стих, гледаше ги как се свързват, пасват един към друг, застават по местата си. Точно така. Това искаше да каже той. Това казваше през цялото време, само че зле, механистично. Нямаше нищо неясно или неточно в тази книга. Беше така точна и определена, че повече нямаше накъде. Същото казваше и той, само че на различен език и въз основа на различни източници и начала. Той идваше от друга долина и виждаше какво има в тази не вече по описания на страници, а като част от долината, към която принадлежеше. Виждаше я цялата.
Разгадал бе шифъра.
Продължи да чете. Ред след ред. Страница след страница. Нито едно несъответствие. Онова, за което той бе приказвал през цялото време като за „качество“, тук бе „дао“, великата, най-важната сила, родила всички религии, източни и западни, минали и сегашни, цялото знание, всичко.
Тогава неговият вътрешен поглед се вдигна и улови собствения му образ и разбра къде се намира и какво вижда, и… не знам какво точно стана… но сега свличането, което Федър бе усещал по-рано, вътрешното разделяне на съзнанието, изведнъж набра инерция, както става със свлачищата по планинските върхове. Преди да може да я спре, внезапно натрупалата се маса на осъзнатото започна да расте и расте в неподдаваща се на контрол лавина от мисли и осъзнаване, растеше и растеше понеслата се надолу маса, увеличаваше обема си стотици пъти, а после новата маса увличаше още каменопади, стотици пъти колкото нея, и после още стотици колкото новообразуваното и още, и още, нашир и длъж; докато не остана нищо, върху което да стъпи.
Не остана нищо.
Всичко се изплъзна изпод краката му.
— Ти не си много смел, нали? — казва Крис.
— Не — отвръщам и дърпам със зъби обелката на резенче салам, за да отделя месото. — Но ще се смаеш, ако разбереш колко съм хитър.
Сега сме доста под билото и смесеният боров и широколистен шубрак тук е много по-висок и по-гъст, отколкото бе на същата височина от другата страна на каньона. Очевидно тук пада повече дъжд. Поглъщам голямо количество вода от канчето, което Крис е напълнил от потока, после го поглеждам. От израза му разбирам, че се е примирил с връщането и няма нужда да изнасям лекция или да споря. Приключваме обяда с половин пакетче бонбони, накрая изпиваме по едно канче вода и се опъваме по гръб на земята да отдъхнем. Планинската изворна вода има най-добрия вкус на света.
След малко Крис казва:
— Вече мога да нося по-тежък товар.
— Сигурен ли си?
— Разбира се, че съм сигурен — отговаря малко високомерно той.
С благодарност прехвърлям някои по-тежки неща при него, слагаме раниците на гръб, като нахлузваме ремъците на земята и после се изправяме. Усещам разликата в теглото. Той може да бъде внимателен, когато е в подходящо настроение.
Оттук нататък май спускането ще е бавно. Този склон очевидно е изсичан, има храсталак, по-висок от нас, който затруднява ходенето. Ще трябва да го заобиколим.
Онова, което сега ми се ще да направя в тази шъто̀куа, е да се измъкна от интелектуалните абстракции с най-общ характер и да отида към някаква устойчива, практична, всекидневна информация, а не ми е много ясно как да сторя това.
Едно нещо във връзка с пионерите, за което няма да чуете да се говори, е, че те неизменно, по природа, забъркват каши. Носят се неудържимо напред, виждат само своята благородна, далечна цел и никога не забелязват боклука и опустошенията, които оставят след себе си. Някой друг се заема да ги почисти, а това не е кой знае колко привлекателна или интересна работа. Човек трябва известно време да потиска личността си, преди да може да се залови за нея. После, след като веднъж е потиснал достатъчно духа, не е чак толкова зле.
Да откриеш метафизична връзка между качеството и Буда на някой от планинските върхове на своите собствени изживявания, е много ефектно. И много несъществено. Ако за това бе цялата шъто̀куа, трябва да бъда отпратен. Важното е отношението на такова едно откритие към всички долини на този свят и всички тъпи, отегчителни неща и монотонни години, които очакват всички ни в тях.
Силвия знаеше какво приказва, когато първия ден спомена за всички ония хора, дето идваха насреща ни. Как ги нарече? „Погребално шествие.“ Задачата сега е да се върна долу при тази процесия с един по-обемен подход от съществуващия сега.
Преди всичко не знам дали твърдението на Федър, че качеството е дао, отговаря на истината. Не ми е известен никакъв начин да се провери това, след като всичко, което той направи, бе да сравни схващането си за една мистична същност с друга. Той положително е мислел, че са еднакви, но може да не е разбирал напълно какво е качество. Или, което е по-вероятно, може да не е доразбрал дао. Положително не е бил мъдрец. А в тази книга има доста съвети за мъдреци, в които би сторил добре, ако се бе вслушал.
Освен това мисля, че целият му метафизичен алпинизъм не е направил абсолютно нищо, за да задълбочи нашите знания във връзка било с това, какво е качеството, било с това какво е дао. Нищичко.
Звучи като категорично отрицание на онова, което той мислеше и говореше, но не е така. Смятам, че с това изявление той самият би се съгласил, след като всяко описание на качеството е вид дефиниция и затова се разминава със своята цел. Мисля, той даже би могъл да каже, че твърдения от рода на направените от него, които не достигат целта си са дори по-лоши от липсата на каквито и да е твърдения, понеже те могат лесно да бъдат погрешно взети за истина и по такъв начин да възпрепятствуват проумяването на качеството.
Не, той не стори нищо за качеството или за дао. Спечели разумът. Той показа как разумът може да се разшири така, че да включи елементи, които по-рано са били несмилаеми и затова са били считани за ирационални. Мисля, че именно непреодолимото присъствие на тези ирационални елементи, плачещи за асимилиране, създава сегашното лошо качество, хаотичния, разпокъсан дух на XX век. Искам да се заема с това по възможно най-методичния начин:
Сега сме върху подгизнал склон, по който се върви трудно. Хващаме се за клонки и храсти, та да не паднем. Правя крачка, после оглеждам къде да стъпя, стъпвам и пак се оглеждам.
Скоро храсталакът така се сгъстява, че ми става ясно — ще трябва да сечем. Сядам на земята, докато Крис извади мачетето от раницата на гърба ми. Подава ми го и аз започвам да просичам път през гъстака. Напредваме бавно. Две-три клонки трябва да се отсичат при всяка стъпка. Така може да продължи дълго.
Първата стъпка надолу от изявлението на Федър, че „качеството е Буда“, е постановката, че такова твърдение, ако е вярно, предоставя рационална основа за обединяване на три области от човешката дейност, които сега са разединени. Тези три области са религията, изкуството и науката. Ако може да се докаже, че понятието „качество“ е в центъра на трите и че това качество не е няколко вида, а само един, то следва, че трите разединени области имат основа за взаимна конвергенция.
Отношението на качеството към областта на изкуството бе показано доста изчерпателно чрез изследване разбирането на Федър за качеството в областта на реторичното изкуство. Не мисля, че има още много да се направи тук от гледна точка на анализа. Изкуството е дейност от високо качество. Това е всичко, което всъщност трябва да се каже. Или ако е необходимо нещо по-високопарно: изкуството е божеството, разкрило се в делата на човека. Връзката, установена от Федър, изяснява, че двете толкова различно звучащи постановки са всъщност идентични.
В областта на религията рационалната връзка на качеството с божеството трябва да бъде установена по-задълбочено и се надявам да направя това доста по-късно. Засега можем да се замислим върху обстоятелството, че старите английски корени на Буда и качество, Бог и добро изглеждат идентични.
А що се отнася до науката, искам да фокусирам вниманието в най-близкото бъдеще, защото това е областта, в която има най-остра нужда от установяване на връзка. Общоприетото становище, че науката и нейната рожба техниката са „свободни от ценности“, ще рече, „свободни от качество“, ще трябва да отстъпи. Именно тази „освободеност от ценности“ се крие зад впечатлението за ефекта на една смъртоносна сила, върху което бе обърнато внимание в по-раншни шъто̀куа. Утре имам намерение да се заема с това.
През останалата част от следобеда се спускаме на зигзаг по стръмния склон, като прескачаме гнили дънери.
Стигаме до някаква урва, вървим по ръба й, като търсим път за слизане, и най-накрая намираме клисура, по която можем да се спуснем. Тя продължава надолу в скалист процеп с малко ручейче. Храсталаци, скали, гнила дървесина и корени на огромни дървета, поени от ручейчето, изпълват цепнатината. След това дочуваме рева на много по-голям поток в далечината.
Прекосяваме потока с помощта на въже, което изоставяме, и после до един път отвъд намираме няколко други туристи. Те ни вземат в колата си до града.
В Боузмън сме късно, по тъмно. Вместо да будим Диуиз и да се приберем там, настаняваме се в главния хотел в центъра. Няколко туристи във фоайето ни наблюдават. Със старото си армейско облекло, тоягата, двудневната брада и черната барета сигурно приличам на кубински революционер, готов за щурм.
Влизаме в хотелската стая изтощени и струпваме всичко на пода. Изсипвам в кошчето за смет камъчетата, попаднали в обувките ми, докато сме газили бързите води на потока, после ги слагам до прозореца да съхнат бавно на хлад. Срутваме се в леглата, без да пророним дума.
На следващата сутрин напускаме хотела, чувствувайки се ободрени, сбогуваме се с Диуиз и се отправяме на север по пустото шосе, излизащо от Боузмън. Диуиз и Джени искаха да останем, но особеният гъдел да продължа пътя и мислите си е по-силен. Днес искам да говоря за един човек, за когото Федър никога не бе чувал, но чиито трудове аз изучих доста подробно, като се готвех за тази шъто̀куа. За разлика от Федър този човек стана световна знаменитост на тридесет и пет годишна възраст, а жива легенда — на петдесет и осем. За него Бъртранд Ръсел бе казал: „по общо признание: най-изтъкнатият учен на своето поколение“. Той е бил астроном, физик, математик и философ, всичко едновременно. Казва се Жул Анри Поанкаре.
Винаги ми се е струвало невероятно и още ми се струва Федър да е следвал линия на разсъждения, по която никой да не е тръгвал по-рано. Някой, някъде трябва да е мислил за всичко това по-рано, а Федър е бил толкова слаб учен, че би било точно в негов стил да е повторил отдавна познатите положения на някоя известна философска система, в която не си е дал труда да надникне.
Така че прекарах повече от година в четене на много дългата и на места досадна история на философията, като търсех дублиране на идеи. Беше прекрасен начин да се прочете историята на философията все пак и стана нещо, за което още не съм сигурен какво да мисля, философските системи, за които се смята, че много си противоречат, като че всички казват нещо много близко до онова, което мислеше Федър, с дребни отклонения. При един или друг случай решавах, че съм открил на кого подражава, но всеки път поради някакви наглед малки отлики той поемаше различна посока. Хегел например, на когото се позовах по-рано, отхвърля индуистките философски системи, като въобще не ги признава за философия, Федър като че ги смила или бива смлян от тях. Нямах чувството, че в това се крие някакво противоречие.
Най-подир стигнах до Поанкаре. Тук отново имаше малко повтаряне, но случаят бе друг. Федър следва дълъг и трънлив път във висините на абстракциите, изглежда, като че ще се спусне надолу и спира. Поанкаре започва от най-основните научни истини, извисява се до същите абстракции и тогава спира. Двата пътя стигат един до друг! Съществува идеална връзка между двата. Когато човек живее в сянката на безумието, появяването на друг разум, който мисли и говори като него, е нещо като благословия свише. Като за Робинзон Крузо, когато открил човешки стъпки по пясъка.
Поанкаре е живял от 1854 до 1912 година. Професор в Парижкия университет. Брадата и пенснето му напомнят на Анри Тулуз-Лотрек, който живял в Париж по същото време и бил само с десет години по-млад.
По времето на Поанкаре започнала обезпокоително дълбока криза в основите на точните науки. Години наред научните истини били недостижими за всяко възможно съмнение; логиката на науката била непогрешима и ако учените понякога грешели, приемало се, че те са допуснали грешка в тълкуване на научните истини. Всички основни въпроси били получили отговор. Задачата на науката сега била просто да избистря тези отговори към все по-голяма точност. Вярно, че все още съществували необяснени явления като радиоактивността, преминаването на светлината през „етера“ и особената връзка между магнетизма и електричеството; но ако се съди по тогавашния опит, и те трябвало в края на краищата да се предадат. Едва ли някой подозирал, че само след няколко десетилетия вече няма да има абсолютно пространство, абсолютно време, абсолютна материя или дори абсолютна величина; че класическата физика, тази вековна крепост на науката, ще стане „приблизителна“; че най-трезвите и уважавани астрономи ще казват на човечеството, че ако то гледа достатъчно дълго време през достатъчно мощен телескоп, ще види собствения си тил!
Основата на фундаментално революционизиращата теория на относителността била по това време разбирана от много малко хора, един от които бил Поанкаре като най-изтъкнат математик на своето време.
В своите „Основи на науката“ Поанкаре обяснява, че предисторията на кризата в основите на науката е твърде стара. Много дълго напразно е търсен начин да се демонстрира аксиомата, известна като пети постулат на Евклид, и това търсене слага началото на кризата. Евклидовият постулат на успоредните, който твърди, че през една точка не може да се прокара повече от една успоредна на дадена права, обикновено научаваме в геометрията за десети клас. Това е един от основните камъни, върху които е изградена цялата геометрия.
Всички останали аксиоми изглеждали прекалено очевидни, за да бъдат поставяни под съмнение, но не и тази. И все пак тя не могла да се премахне, без да се сгромолясат огромни области от математиката, и никой като че не можел да я сведе до нещо по-елементарно. Какви огромни усилия са изхабени заради тази химерична надежда, наистина не можем да си представим, казва Поанкаре.
Най-подир в първата четвърт на XX век — и почти по едно и също време — един унгарец и един руснак, Боляи и Лобачевски, установяват без съмнение, че доказването на Евклидовия пети постулат е невъзможно. Те правят това, като доказват, че ако съществуват някакви начини да се сведе Евклидовият постулат до други, по-сигурни аксиоми, ще стане очевиден и друг един ефект: обръщането на Евклидовия постулат би създало логически противоречия в геометрията. И така, те обърнали Евклидовия постулат.
Отначало Лобачевски приема, че през една точка могат да бъдат прокарани две успоредни на дадена права. В същото време запазва всички останали аксиоми на Евклид. От тази хипотези той дедуцира поредица теореми, между които е невъзможно да се открие каквото и да било противоречие, и изгражда геометрия, чиято безпогрешна логика с нищо не отстъпва на Евклидовата.
И чрез своя неуспех да открие някакви противоречия той доказва, че петият постулат не може да се сведе до по-прости аксиоми.
Не доказателството било тревожно. Рационалният му страничен продукт скоро засенчил доказателството, както и почти всичко останало в областта на математиката. Математиката, крайъгълният камък на научната сигурност, става изведнъж несигурна.
Сега имаме две противоречиви схващания за непоклатимата научна истина, вярна за всички хора от всички времена, независимо от техните предпочитания.
Това било основата на бездънната криза, която разклатила научното самодоволство на Златния век. Как да разберем коя от двете геометрии е правилна? Ако не съществува основа, върху която да ги разграничим, тогава, значи, има една цялостна математика, която допуска логически противоречия. Но математика, която допуска вътрешни логически противоречия, не е никаква математика. Крайният резултат от неевклидовата геометрия се превръща в шамански идол, вярата в който е чисто религиозна. Нищо повече!
И естествено, след като вратата веднъж е била отворена, трудно може да се очаква, че противоречивите системи на непоклатима научна истина ще се ограничат само с две. Един германец на име Риман излиза с друга непоклатима геометрична система, която изхвърля зад борда не само Евклидовия постулат, но също и първата аксиома, която заявява, че през две точки може да се прокара само една права. И пак няма вътрешно противоречие, само несъответствие с геометриите на Лобачевски и на Евклид.
Според теорията на относителността геометрията на Риман най-добре обяснява света, в който живеем.
При Три форкс пътят се врязва в тесен каньон с белезникави скали край няколко от пещерите на Луис и Кларк. Източно от Бъти се изкачваме по дълъг стръмен наклон, пресичаме континенталния водораздел и после се спускаме в долина. След това отминаваме гората комини на металургичните заводи край Анаконда, обръщаме към града Анаконда и намираме добър ресторант за стейк и кафе. Изкачваме се по дълъг наклон, който ни отвежда при заобиколено с борова гора езеро и няколко рибари, които тикат лодка във водата. После пътят се вие пак надолу сред боровата гора и по ъгъла на слънчевите лъчи разбирам, че утринта си отива.
Минаваме през Филипсбърг и навлизаме в поляните на долината. Насрещният вятър тук става по-напорист, така че намалявам на петдесет и пет, за да го отслабя малко. Минаваме през Мексвил и когато стигаме Хол, силно се нуждаем от почивка.
Откриваме църковен двор край пътя и спираме. Вятърът духа силно и е студено, но слънцето грее ярко и ние слагаме на тревата якетата и каските си откъм подветрената страна на църквата, за да отдъхнем. Тук е много открито и самотно, но красиво. Има ли в далечината планини или дори хълмове, има и простор. Крис заравя лице в якето си и се опитва да заспи. Всичко е така различно сега, без Съдърлендови — така самотно. Ако ми позволите, ще продължа нашата шъто̀куа, докато си отиде чувството за самота.
За да разрешим проблема за същността на математическата истина, казва Поанкаре, първо трябва да се запитаме каква е природата на геометричните аксиоми. Дали те са синтетични априорни заключения, както казва Кант? Ще рече, съществуват ли те като твърдо установена част от човешкото съзнание, независимо от опита и несъздадени от опита? Поанкаре смята, че не. В такъв случай те щяха да ни се наложат с такава сила, че не бихме могли да възприемем противоположно предположение или пък да градим въз основа на него теоретично построение. Не би съществувала неевклидова геометрия.
Трябва ли тогава да заключим, че геометричните аксиоми са експериментални истини? Поанкаре смята, че и това не е вярно. Ако бе така, те щяха да са обект на постоянни изменения и преразглеждания в потока на нови лабораторни данни. Това звучи противно на цялата природа на геометрията.
Поанкаре заключил, че геометричните аксиоми са конвенции, изборът ни сред всички възможни конвенции се ръководи от експерименталните факти, но си остава свободен и е ограничен единствено от необходимостта да се избягват всякакви противоречия. Така че постулатите могат да си останат непоклатимо правилни дори когато експерименталните закони, които са довели до възприемането им, са само приблизителни. Геометричните аксиоми, с други думи, са просто маскирани дефиниции.
После, след като определил природата на геометричните аксиоми, той се обръща към въпроса: Евклидовата геометрия ли е правилна или Римановата?
Отговаря: въпросът няма смисъл.
Все едно да се зададе въпросът дали метричната система е правилна, а авоар-дю-поа не; дали координатите на Декарт са верни, а пък полярните не. Една геометрия не може да бъде по-вярна от друга; тя може да бъде само по-удобна. Геометрията не е вярна, тя е удобна.
След това Поанкаре отива по-нататък, за да докаже конвенционалния характер на други концепции в науката, като пространство и време, показвайки, че не съществува начин за измерване на тези същности, който да е по-правилен от друг; онзи, който е общоприет, е просто по-удобен.
Нашите схващания за пространството и времето са също така дефиниции, подбрани поради удобството, което ни предоставят при боравене с фактите.
Това радикално разбиране за най-основните научни концепции е все пак непълно. Загадката какво е пространство и какво е време може да стане по-разбираема с това обяснение, но сега тежестта да се поддържа редът във вселената ляга върху фактите. Какво са фактите?
Поанкаре пристъпва към критическо изследване на този въпрос. Кои факти ще наблюдаваме, пита той. Те са безброй. Неселективното наблюдение на фактите няма повече шансове да доведе до научни изводи, отколкото маймуна, седнала пред пишеща машина, да напише „Отче наш“.
Същото се отнася и за хипотезите. Кои хипотези? Поанкаре пише: „Ако едно явление допуска пълно механично обяснение, то ще допусне и неограничен брой други, които ще обяснят еднакво добре всички особености, разкрити от експериментите.“ Това е заключението, направено от Федър в лабораторията; от него произлезе въпросът, заради който той отпадна от училището.
Ако ученият има на разположение неограничено време, казва Поанкаре, трябва само да му се каже: „Гледай хубаво и забелязвай“; но тъй като няма време да види всичко и тъй като е по-добре да не види, вместо да види грешно, той трябва да направи избор.
Поанкаре излага някои правила: съществува йерархия на фактите.
Колкото по-общ е един факт, толкова по-ценен е той. Тези, които служат по много пъти, са по-добри от ония, които имат малка вероятност да се явят отново. Биолозите например биха се видели в чудо, ако трябваше да градят наука само въз основа на индивиди, ако не съществуваха видове и ако наследствеността не караше децата да приличат на родителите си.
За кои факти съществува вероятност да се явят повторно? Простите факти. Как да ги разпознаем? Избираме онези, които изглеждат прости. Или тази простота е истинска, или елементите на сложност са неоткриваеми. В първия случай има вероятност да се натъкнем на същия факт отново било в чист вид, било като съставка на сложен факт. За другия случай също има възможност да се повтори, защото природата не създава подобни факти случайно.
Къде се намира простият факт? Учените са го търсили в двете крайности — в безкрайно многото и в безкрайно малкото. Биолозите например инстинктивно са се насочили към схващането, че клетката е по-важна от цялото животно и, от времето на Поанкаре, че протеиновата молекула е по-важна от клетката. Резултатът е доказал мъдростта на такъв подход, след като е открито, че клетките и молекулите, принадлежащи на различни организми, си приличат повече от самите организми.
Как тогава да се подбере интересният факт, този, който ще се случи отново и отново? Точно този подбор на факти е методът; значи необходимо е първо да се заемем с неговото създаване; и са били създадени много методи, тъй като нито един не се е наложил. Правилно е да започнем с постоянните факти, но след като е установена някаква закономерност вън от съмнение, фактите, които са в съгласие с нея, стават досадни, защото вече не ни учат на нищо ново. Тогава стойност придобива изключението. Търсим не подобия, а различия, избираме най-подчертаните различия, защото са най-забележителни и най-информиращи.
Най-напред търсим случаите, при които закономерността има най-голям шанс да се провали; като отидем много надалеч в пространството или много надалеч във времето, можем да видим нашите обикновени закономерности напълно опровергани и тези велики провали ни дават възможност по-добре да видим малките промени, които могат да станат по-близо до нас. Но онова, към което трябва да се стремим, е не толкова установяването на подобия или разлики, колкото разкриване на сходството, скрито под видимото разнообразие. Отделните правила ни се струват отначало нехармониращи, но ако се вгледаме по-отблизо, виждаме, че, общо взето, си приличат, отнасят се до различни неща, но си приличат по форма, по подреждане на техните съставки. Когато ги разглеждаме от този ъгъл, ще видим, че се разширяват и проявяват склонност да обгърнат всичко. И това именно прави ценни някои факти, които идват да допълнят друг низ от факти и да покажат, че той е правдиво отражение на някоя втора позната фактологична поредица.
Не, заключава Поанкаре, ученият не подбира произволно фактите, които наблюдава. Той иска да съсредоточи много опит и знания в неголям обем и затова една малка книжка по физика съдържа толкова много минали опити и хиляди пъти по толкова евентуални опити, чийто резултат е известен предварително.
След това Поанкаре илюстрира как се открива един факт. Той е описал в общи линии как учените достигат до факти и теории, но сега проследява само собствения си опит при математическите функции, на които дължи ранната си слава.
Както разказва, в продължение на петнадесет дни той се стремял да докаже, че не може да има такива функции. Всеки ден сядал на работната си маса, преседявал час-два, опитвал голям брой комбинации и не стигал до резултат.
После една вечер противно на навиците си пил чисто кафе и не могъл да заспи. Идеите се надигали на тълпи. Виждал ги как се блъскат, докато се сглобили една с друга и образували устойчива комбинация.
На сутринта трябвало само да запише резултатите. Била настъпила кристализационна вълна.
Той описва как една втора кристализационна вълна, направлявана от аналогии с утвърдената математика, го довела до онова, което по-късно нарекъл „Тета — Фуксова серия“. Отпътувал от Кан, където живеел, за да участвува в геоложки излет. Промените на пътуването го накарали да забрави математиката. Готвел се да се качи в някакъв автобус и в момента, когато поставял крака си на стъпалото, идеята му хрумнала — без нищо в предишните му мисли да й е отворило път, — че преобразованията, които използувал, за да дефинира функциите на Фукс, са същите като тези на неевклидовата геометрия. Не проверил идеята, казва той, просто си продължил разговора в автобуса; но бил напълно сигурен. По-късно проверил резултатите на спокойствие.
Едно по-късно откритие му хрумнало, когато се разхождал край някаква крайморска скала. Хрумнало му по същия начин — сбито, внезапно и със сигурност от самото начало. Друго важно откритие направил, както си вървял по улицата. Някои славословели този процес, наричайки го „загадъчна проява на гениалността“, но Поанкаре не се съгласил с толкова плитко обяснение. Той се опитал да проникне по-надълбоко в случилото се.
Математиката, казва той, не е просто въпрос на прилагане на правила, както и науката. Тя не прави просто най-големия възможен брой комбинации съгласно определени твърди закони. Получените по такъв начин комбинации биха били изключително многобройни, безполезни и обременителни. Истинската работа на новатора се състои в подбиране на комбинации, така че да се елиминират безполезните или по-скоро да се избегнат неприятностите от създаването им, а правилата, които трябва да ръководят подбора, са изключително изящни и деликатни. Почти невъзможно е да се изложат точно; трябва по-скоро да се почувствуват, отколкото да се формулират.
След това Поанкаре хипотетично приема, че този подбор се извършва от „подсъзнателното Аз“, нещо, което напълно отговаря на предмисловното осъзнаване при Федър. Подсъзнателното Аз, казва Поанкаре, разглежда голям брой отговори на даден проблем, но само интересните си пробиват път до владенията на съзнанието. Математическите разрешения се подбират от подсъзнателното Аз на основата на „математическата красота“, на хармонията на числа и форми, на геометричната елегантност. „Това е истинско естетическо усещане, познато на всички математици — казва Поанкаре, — но за което профаните са така не наясно, че често са готови да се изсмеят.“ Но именно тази хармония, тази красота стои в центъра на всичко.
Поанкаре пояснява, че не говори за романтичната красота, красотата на външността, която поразява сетивата. Той има предвид класическата красота, която идва от хармоничното подреждане на частите, която един чист разум може да обхване, която дава структура на романтичната красота и без която животът ще бъде неясен и мимолетен сън, в който човек няма да може да отграничи собствените си сънища, защото не би имало основа за подобно отграничаване. Именно търсенето на тази особена класическа красота, усетът за космическа хармония ни кара да подбираме фактите, които са най-подходящи да допринесат нещо за тази хармония. Не фактите, а взаимоотношението между нещата, което дава космическата хармония, е едничката обективна действителност.
Онова, което гарантира обективността на света, в който живеем, е, че този свят е общ за нас и други мислещи същества. Чрез общуването с други хора ние получаваме от тях готови хармонични разсъждения. Знаем, че тези разсъждения не произлизат от нас й в същото време разпознаваме в тях поради тяхната хармония творението на разумни същества като нас. И тъй като тези разсъждения хармонират със светоусещанията ни, приемаме, че можем да заключим — тези разумни същества са видели същите неща като нас; по този начин разбираме, че не сме сънували. Именно тази хармония, това качество, ако щете, е едничката основа за единствената действителност, която можем да познаем.
Съвременниците на Поанкаре отказали да приемат, че фактите се подбират предварително, защото смятали, че ако сторят това, ще разрушат валидността на научния метод. Според тях „предварително подбраните факти“ означавали, че истината е „каквото ни се харесва“, и нарекли идеите му конвенционализъм. Енергично отхвърлили истината, че собственият им „принцип на обективността“ сам по себе си не е наблюдаем факт — и затова по техните собствени критерии трябва да се постави в категорията на висящите въпроси.
Те смятали, че трябва да постъпят по този начин, защото, ако не го сторят, цялата философска основа на науката ще се сгромоляса. Поанкаре не предложил никакъв изход от тази задънена улица. Не отишъл толкова далеч в метафизичното прилагане на казаното от него, че да стигне до разрешение. Онова, което пропуснал да каже, е, че подбирането на фактите, преди да ги „наблюдаваме“, е „каквото ни се харесва“ само при метафизична система, която е дуалистична: субект — обект! Когато на сцената излезе качеството като трета метафизична същност, предварителният подбор на фактите вече не е произволен. Предварителният подбор на фактите не се основава на субективното своенравно „каквото ни се харесва“, а на качеството, което е самата действителност. И по този начин задънената улица изчезва.
Все едно, че Федър се бе потил над някаква намираща се в него кръстословица и поради недостиг на време бе оставил непопълнена една цяла страна.
Поанкаре се бе потил над собствената си кръстословица. Неговото заключение, че учените подбират факти, хипотези и аксиоми на базата на хармонията, също оставя грубата начупена линия на кръстословицата непопълнена. Да създадеш в научния свят представа, че източник на цялата научна реалност е просто субективната произволна хармония, е все едно да решаваш проблеми на епистемологията, като оставиш метафизиката с една периферна незавършеност, която прави епистемологията неприемлива.
Но ние знаем от метафизиката на Федър, че хармонията, за която говори Поанкаре, не е субективна. Тя е източникът на субектите и обектите и ги предхожда. Тя не е произволна, тя е силата, която противостои на произвола; един принцип, въвеждащ порядък в цялата научна и математическа мисъл, който разгромява произвола и без който никаква научна мисъл не може да върви напред. Сълзи на признателност изпълниха очите ми, когато открих, че тия периферни Незавършености пасват идеално в една хармония, за която и Федър, и Поанкаре говорят, и така се създава завършена мисловна постройка, благодарение на която науката и изкуството престават да говорят на различни езици.
От двете ни страни планините са станали стръмни, за да образуват дълга, тясна долина, която се вие към Мисула. Този насрещен вятър ме изтощи и вече съм уморен. Крис ме потупва и сочи към някакъв висок хълм с изписано огромно „М“ върху него. Сутринта минахме край един такъв на излизане от Боузмън. Откъслечен спомен преминава през съзнанието ми — първокурсниците от всички учебни заведения се изкачват горе и боядисват това „М“ всяка година.
На една бензиностанция, където зареждаме, някакъв мъж с ремарке, натоварено с два аполуски коня, завързва разговор. Повечето хора, които се занимават с коне, са настроени антимотициклетно, но този не е и задава много въпроси, на които отговарям. Крис непрекъснато врънка да отидем горе при „М“-то, но аз и оттук виждам, че затам води стръмен, набразден от коловози мулетарски път. Не искам с нашата шосейна машина и тежък товар да поемам такъв риск. Изпъваме си краката известно време, ходим насам-натам и после малко уморено поемаме от Мисула към прохода Лоло.
В съзнанието ми изниква спомен, че преди немного години тоя път бе само кал, със серпентини и завои около всяка скала или падина в планината. Сега е павиран и завоите са много широки. Очевидно цялото движение, в което бяхме, се е насочило на север към Калиспел или Кьор Д’Ален, защото сега няма почти никого. Тръгнали сме на югозапад с попътен вятър и това ни кара да се чувствуваме по-добре. Пътят започва да се вие през прохода.
Всяка следа от източните щати е изчезнала, поне според моите представи. На превала на Лоло виждаме ресторант и спираме до един стар ветеран „Харли“. Има самоделен закрит багажник отзад и тридесет и шест хиляди на километража. Истински междущатски кръстосвач.
Вътре се натъпкваме с пица и мляко и веднага след това излизаме. Слънцето няма да грее още дълго, а търсенето на място за лагер по тъмно е трудна и неприятна работа.
Когато излизаме, виждаме кръстосвана й жена му до мотоциклетите и казваме добър ден. Той е от Мисури и от ведрото изражение на жена му разбирам, че си прекарват добре времето.
Мъжът пита:
— И вие ли се борихте с тоя вятър до Мисула?
Кимам:
— Трябва да е духал с трийсе-четирийсе мили в час.
— Най-малко — отвръща той.
Говорим за къмпингите известно време и те отбелязват колко е студено. И през ум не им минавало в Мисури, че ще е толкова студено през лятото, дори в планините. Наложило се да купуват дрехи и одеяла.
— Няма да е толкова студено довечера — казвам. — Намираме се само на около пет хиляди фута.
Крис се обажда:
— Ние ще нощуваме край самия път.
— В някой къмпинг?
— Не, просто край пътя — отвръщам.
Те не проявяват желание да се присъединят към нас и аз след известна пауза натискам стартера и им махваме за сбогом.
Върху пътя сенките на планинските дървета са се удължили. След пет-десет мили виждаме някакво отклонение на дърварски път и тръгваме по него.
Дърварският път е песъчлив, така че карам на ниска предавка с крака настрани, за да не паднем. Виждаме разклонения, но не тръгваме по тях и след около миля стигаме при няколко булдозера. Ще рече, тук все още е сечище. Тръгваме обратно и поемаме по един от страничните пътища. След около половин миля стигаме до паднало напреки на пътя дърво. Това е добре. Това означава, че този път е изоставен.
Казвам на Крис „тук ще е“ и той слиза. Намираме се на склон и пред погледа ни се разкриват цели мили гора. Непрорязана от пътища гора.
Крис е обзет от изследователска страст, но аз съм така уморен, че имам нужда единствено от почивка!
— Върви сам — казвам му.
— Не, ела и ти.
— Наистина съм уморен, Крис. Ще разузнаем утре сутринта.
Развързвам багажа и просвам спалните чували на земята. Крис тръгва нанякъде. Опъвам се на земята и умората се разлива по ръцете и краката ми. Мълчалива, красива гора…
След малко Крис се връща и казва, че има диария.
— О! — обаждам се аз и ставам. — Трябва ли да сменяш бельото?
— Да — изглежда притеснен.
— Добре, то е в пакета до предницата на мотоциклета. Преоблечи се, вземи сапун от чантата на седалката и ще се спуснем до потока да изперем старото бельо.
Чувствува се неловко от цялата работа и е доволен, че получава нареждания.
Понеже пътят има наклон, стъпалата ни шляпат, докато слизаме към потока. Крис ми показва няколко камъчета, които е събрал, докато съм спял. Мирисът на бор тук е много силен. Става студено и слънцето е съвсем ниско. Тишината, умората и залезът малко ме потискат, но не споделям това.
След като Крис си е изпрал бельото — изчистил го е напълно и го е изстискал, поемаме обратно нагоре по дърварския път. Докато се изкачваме, изведнъж ме обзема тягостно чувство, че съм вървял нагоре по този дърварски път през целия си живот.
— Тате?
— Какво?
Малка птичка се дига от едно дърво пред нас.
— Какъв трябва да стана, като порасна?
Птичката изчезва зад един далечен хребет. Не знам какво да кажа.
— Честен — отвръщам най-накрая.
— Искам да кажа какво да работя?
— Каквото и да е.
— Защо се дразниш, когато попитам това?
— Не се дразня… Просто си мисля… Не знам… Просто съм много уморен, за да мисля… Няма значение какво работи човек.
Пътища като този стават все по-малки и по-малки и накрая свършват.
След малко забелязвам, че е изостанал.
Слънцето е зад хоризонта, обгръща ни здрач. Вървим разделени обратно нагоре по дърварския път и когато стигаме до мотоциклета, вмъкваме се в спалните чували и заспиваме, без да разменим дума.
Ето я в края на коридора — стъклената врата. Зад нея е Крис, от едната му страна — по-малкият му брат, а от другата — майка му. Крис е опрял длан върху стъклото. Познава ме и ми маха. Махам в отговор и тръгвам към вратата.
Колко е тихо всичко. Все едно да гледаш прожекция с развален звук.
Крис поглежда към майка си и се усмихва. Тя му се усмихва в отговор, но виждам, че само прикрива мъката си. Много е натъжена от нещо, но не иска да разберат.
И сега виждам какво представлява стъклената врата. Това е капакът на ковчег — моя.
Не ковчег, саркофаг. Намирам се в огромна гробница, мъртъв, и те ми казват последно сбогом.
Много мило от тяхна страна, че са дошли. Не трябваше. Благодарен съм им.
Сега Крис ми прави знак да отворя стъклената врата на гробницата. Виждам, че иска да говори с мен. Сигурно иска да му кажа какво е да си умрял. Чувствувам желание да направя това — да му кажа. Толкова мило бе от негова страна да дойде и да ми помаха, че ще му кажа — не е чак толкова лошо. Просто е самотно.
Посягам да отворя вратата, но една тъмна фигура в сянката до вратата ми прави знак да не я пипам. Едничък пръст се вдига към устни, които не мога да видя. На мъртвите не е позволено да приказват.
Но те искат да говоря. Още съм нужен! Той не разбира ли това? Трябва да има някаква грешка. Не вижда ли той, че имат нужда от мен? Моля се на фигурата да ми позволи да говоря с тях. Още не е свършено всичко. Трябва да им кажа някои неща. Но фигурата в сянката дори не дава вид, че ме е чула.
„КРИС! — крещя аз през вратата. — ЩЕ ТЕ ВИДЯ!“ Тъмната фигура се приближава към мен заплашително, но дочувам гласа на Крис: „Къде?“, слаб и далечен. Чул ме е! И тъмната фигура, вбесена, дърпа една завеса пред вратата.
Не на планината, мисля си. Планината я няма вече. „НА ДЪНОТО НА ОКЕАНА!“ — крещя аз.
И сега стоя сред руините на някакъв изоставен град, съвсем сам. Навсякъде наоколо развалини, простират се до безкрая във всички посоки и ще трябва да ги изходя сам.
Слънцето е изгряло.
Известно време не мога да разбера къде съм.
На някакъв път сме в някаква гора.
Лош сън. Пак тази стъклена врата.
Хромът на мотоциклета блести пред мен, после виждам боровете и след това се сещам за Айдахо.
Вратата и тъмната фигура край нея са били само във въображението ми.
Намираме се на един дърварски път, точно така… ясен ден… искрящ въздух. Дявол да го вземе!… Красота. На път сме за океана.
Спомням си отново съня и думите: „Ще те видя на дъното на океана“ и се чудя. Но боровете и слънчевата светлина са по-силни от всеки сън и мислите си отиват. Добрата стара действителност.
Измъквам се от спалния чувал. Студено е и се обличам бързо. Крис спи. Заобикалям го, прехвърлям се през един паднал ствол и отивам към дърварския път. За да се стопля, започвам да тичам чевръсто по пътя. Добре, добре, добре, добре, добре. Думата е в ритъма на моя бяг. Няколко птици излитат на светло от засенчената страна на хълма и аз ги следя с поглед, докато изчезнат. Добре, добре, добре, добре, добре. Скриптящ чакъл върху пътя. Добре, добре. Жълт пясък, ярко осветен от слънцето. Добре, добре, добре. Тези пътища продължават с мили понякога. Добре, добре, добре.
Накрая се задъхвам. Пътят се е издигнал и пред мен се разкрива панорамен изглед — мили и мили гора.
Добре.
Все още задъхан, тръгвам надолу с бърз ход, като сега скриптя по-меко и забелязвам малките растения и храсти там, където боровете са изсечени.
Отново съм при мотоциклета, опаковам тихо и бързо. Вече дотолкова съм усвоил всичко, че го върша почти механично. Накрая трябва да взема чувала на Крис. Побутвам го немного грубо и му казвам:
— Чудесен ден!
Той се оглежда и не може да разбере къде е. Измъква се от спалния чувал и докато аз го прибирам, облича се, без да съзнава какво прави.
— Сложи си пуловера и якето — казвам аз. — Ще бъде студено по пътя.
Той се облича, качва се И тръгваме на ниска предавка по дърварския път надолу към мястото, където той се влива отново в асфалтовата настилка. Преди да потеглим по него, извръщам се да хвърля последен поглед нагоре. Хубаво е. Хубаво място. Оттук асфалтът започва да се вие надолу.
Имаме дълга шъто̀куа днес. Такава съм чакал през цялото пътуване.
Втора скорост, после трета. Не много бързо по тия завои. Колко красиво е огряло слънцето околните гори!
Досега имаше една неяснота, един подминат проблем в тази шъто̀куа; първия ден говорих за заинтересоваността и после разбрах, че не мога да кажа нищо смислено за нея, преди да бъде разбрана обратната й страна — качеството. Мисля, че е важно сега да свържа грижата и заинтересоваността с качеството, като изтъкна, че заинтересоваността и качеството са вътрешна и външна страна на едно и също нещо. Човек, който съзира качеството и го чувствува, докато работи, е човек, който е заинтересован. Човек, комуто не е безразлично какво вижда и прави, е човек, който трябва да има някои отличителни качествени черти.
Така че ако проблемът за техническата безнадеждност е породен от отсъствието на заинтересованост от страна на технократите и на антитехнократите и ако заинтересоваността и качеството са външна и вътрешна страна на едно и също нещо, то логически следва, че онова, което всъщност поражда техническа безнадеждност, е отсъствието на усет към техническо качество и при технократите, и при антитехнократите. Това, че Федър се е пристрастил да търси рационалния аналитичен и следователно технически смисъл на думата „качество“, означава, че той всъщност е търсил отговора на цялостния проблем на техническата безнадеждност. Поне на мен така ми се струва.
И така, аз се връщам назад и сменям темата с тази за класическо-романтичното разграничение, което според мен стои в основата на целия хуманитарно-технически проблем. Но и това изисква връщане към смисъла на качеството.
А за да се разбере смисълът на качеството от класически позиции, необходимо е връщане към метафизиката и нейното отношение към всекидневния живот. За да се направи това, е нужно още едно връщане в огромната област, която свързва метафизиката и всекидневния живот — а именно формалния разум. И така, аз тръгнах от формалния разум към метафизиката и после към качеството и след това от качеството обратно към метафизиката и науката.
Сега се спускаме още по-надолу от науката към техниката и вярвам, че най-после сме там, където поначало исках да стигнем.
Но сега имаме някои концепции, които в голяма степен променят цялостното ни разбиране за нещата. Качеството е Буда. Качеството е научна реалност. Качеството е цел на изкуството. Остава да се комбинират тези концепции в един практически, понятен контекст и за тази цел не мога да си представя нищо по-практично или по-понятно от онова, за което говорих през цялото време — поправянето на стар мотоциклет.
Този път продължава да се вие надолу по каньона. Ранобудни утринни зайчета — слънчеви петна — навсякъде около нас. Мотоциклетът бръмчи в студения въздух край планинските борове; отминаваме малка табела, която ни съобщава, че на миля пред нас има място, където може да се закуси.
— Гладен ли си? — крещя аз.
— Да! — крещи Крис в отговор.
Скоро втора табела „Колибите“ със стрелка отдолу посочва наляво от пътя. Намаляваме и завиваме по един черен път, който ни отвежда до няколко дървени лакирани колиби в сянката на дърветата. Спираме мотоциклета под едно от тях, изключваме двигателите, затваряме бензиновото кранче и влизаме в централната колиба. Дървеният под издава приятен звук под туристическите обувки. Сядаме край застлана маса и поръчваме яйца, топъл кейк, кленов сироп, мляко, наденички и портокалов сок. Студеният вятър ни е отворил апетит.
— Искам да напиша писмо на мама — казва Крис.
Това ми се струва добра идея. Отивам до офиса и вземам малко листа. Нося ги на Крис и му давам писалката си. Свежият утринен въздух е влял и на него сили. Той поставя хартията пред себе си, хваща непохватно писалката и се замисля пред празния лист. Вдига очи.
— Какъв ден сме днес?
Казвам му. Той кима и го отбелязва.
Написва: „Мила мамо“.
След това известно време съзерцава хартията.
Поглежда нагоре:
— Какво да й пиша?
Разсмивам се. Би трябвало да го накарам да пише цял час за едната страна на монетата. Понякога съм си го представял като студент, но не и като студент по реторика.
В тоя момент носят топлия кейк и аз му казвам да остави писмото настрани, а после ще му помогна.
Когато свършваме, седя с оловно усещане в стомаха от топлия кейк, яйцата и останалото, пуша и виждам през прозореца, че вън под боровете има шарена сянка.
Крис отново вади листата.
— Хайде сега, помогни ми — казва.
— Добре — отвръщам. Обяснявам, че блокирането е най-често срещаната беда. — Обикновено — казвам, — съзнанието ти блокира, когато се мъчиш да правиш твърде много неща наведнъж. Не трябва да насилваш думите да излизат. Това просто те блокира още повече. Сега трябва да разделиш нещата и да ги правиш едно по едно. Ти се опитваш да мислиш едновременно за това какво, да кажеш и с какво да започнеш, а това е много трудно. Затова раздели ги. Просто състави списък на всички неща, които искаш да кажеш, в какъвто и да е ред. След това ще измислим правилното подреждане.
— Какви неща например? — пита той.
— Ами ти какво искаш да й кажеш?
— За пътуването.
— Какво за пътуването?
Мисли известно време:
— За планината, по която се изкачихме.
— Добре, запиши това — казвам му.
Записва.
После го виждам, че записва нещо друго, после друго, докато аз си довършвам цигарата и кафето. Напълва три листа с неща, които иска да каже.
— Прибери това — казвам му — и по-късно ще поработим върху него.
— Никога няма да мога да вкарам всичко това в едно писмо.
Вижда, че се смея, и се намръщва. Казвам му:
— Просто подбираш най-добрите неща.
Излизаме навън и пак сме на мотоциклета.
По пътя надолу в каньона усещаме постоянното спадане на надморската височина по заглъхването на ушите. Става по-топло, въздухът е по-плътен. Край на високите области, в които бяхме почти непрекъснато от Майлз сити насам.
Блокирането. Ето за какво искам да говоря днес.
В началото на нашето пътуване на излизане от Майлз сити, спомнете си, говорих за това, как формалният научен метод може да се приложи при поправката на мотоциклет чрез изучаване на причинно-следствените вериги и прилагането на експерименталния метод за установяване на тия вериги. Тогава целях да покажа какво се има предвид под класическа рационалност.
Сега искам да докажа, че класическият модел на рационалността може да бъде в огромна степен подобрен, разширен и направен далеч по-ефективен чрез формалното признаване на качеството при неговата употреба. Преди да сторя това, все пак трябва да направя кратък преглед на някои отрицателни страни в традиционното поддържане — просто за да покажа кои са проблемите.
Първият е блокирането, едно блокиране на съзнанието, което е спътник на физическото блокиране на онова, върху което работите. Същото, от което се измъчваше Крис. Да речем, някое винтче от страничния капак заяжда — блокирало е. Проверявате в упътването дали няма някаква особена причина това винтче да излиза така трудно, но там е казано само: „Свалете страничния капак“ в оня чудесен стегнат технически стил, от който никога не можеш да научиш това, което искаш. Няма предишна процедура — да предположим, че сте я пропуснали и болтчето затова заяжда.
Ако сте опитен, навярно ще използувате антикорозионна течност или отвертка за удар. Но да допуснем, че не сте опитен, стискате дръжката на отвертката с едни клещи и завъртате здравата — един похват, който ви е носил успех в други случаи, но с който сега ще успеете само да унищожите нареза на главата на винтчето.
Съзнанието ви вече е заето с мисли какво ще направите по-нататък, когато капакът бъде свален, и затова ви е необходимо известно време да проумеете, че тази дразнеща дребна неприятност с разкъсания нарез не е просто дразнеща и дребна. Блокирате. Спирате. Окончателно. Това окончателно ви е възпрепятствувало да поправите мотоциклета.
Не става дума за рядък случай в науката или техниката. Той е най-често срещаният. Чисто блокиране. При традиционното поддържане това е най-лошият при всички случаи, толкова лош, че сте избягвали дори да мислите за него, преди да ви сполети.
Наръчникът вече не ви върши работа. Нито пък научното мислене. Не ви трябват никакви научни експерименти, за да разберете кое не е наред. То е очевидно. Имате нужда от хипотеза как да извадите това повредено винтче оттам, а научният метод не дава подобна хипотеза. Той влиза в действие едва когато самите хипотези се появят.
Това е нулевият момент на съзнанието. Блокаж. Няма отговор. Провал. Край. Случаят е твърде неприятен от емоционална гледна точка. Губите време. Некадърен сте. Не знаете какво правите. Трябва да се срамувате от себе си. Трябваше да закарате машината при техник — професионалист, който знае как да се справя с тия неща.
Нормално е в такъв момент да надделее страхово-яростният синдром и да ви се прииска да избиете този капак със секач, дори да го разбиете с чук. Замисляте се и колкото повече мислите, толкова по-склонен ставате да избутате цялата машина до някой висок мост и да я пуснете оттам. Просто от кожата си можете да излезете, задето един нищожен нарез върху някакво си винтче може така напълно да ви срази.
Изправен сте пред великото неизвестно, празнотата в цялата западна мисъл. Трябват ви някакви идеи, някакви хипотези. Но за жалост традиционният научен метод никога не се е простирал дотам, че да ви каже откъде точно да си вземете повече от тия хипотези. Традиционният научен метод винаги е бил в най-добрия случай петдесет на сто осмисляне на миналото. Това е подходящо, за да разберете къде сте били. Подходящо е за проверка на истинността на онова, което смятате, че знаете, но то не може да ви каже накъде трябва да вървите, освен ако посоката, в която трябва да вървите, не е продължение на онази, която сте следвали в миналото. Творчеството, оригиналността, новаторството, интуицията, въображението — изходът от блокировката, с една дума — това са неща, напълно извън владенията на традиционния научен метод.
Продължаваме надолу по каньона край клисури, по които се спускат пълноводни потоци. Забелязваме как реката бързо става по-голяма от притоците. Тук завоите не са така остри и правите участъци са по-дълги. Минавам на директна скорост. След известно време дърветата се източват нагоре и се разреждат. Помежду им — обширни пространства трева и храсти. Много е горещо за яке и пуловер, затова спирам на една отбивка да ги свалим.
Крис иска да се изкачи по една пътечка и аз го пускам. Откривам малка сянка и сядам да отдъхна. Тишина и размисъл.
Спомням си документални кадри от пожар, бушувал тук преди години. Според информацията гората пак настъпва, но ще минат много години, преди да стане каквато е била преди.
След малко чувам стъпки по чакъла и разбирам, че Крис се връща по пътеката. Не се е отдалечил много.
„Хайде да тръгваме“ — казва той, щом пристига. Връзваме отново багажа, който е започнал малко да се размърдва, и излизаме на пътя. Докато съм седял, съм се изпотил, сега вятърът ме разхлажда.
Все още сме блокирали от това винтче и единственият начин да го измъкнем е да изоставим по-нататъшното му изследване по традиционния научен метод. Той няма да ни свърши работа. Трябва да изследваме традиционния научен метод в светлината на заялото винтче.
Ние сме разгледали винтчето „обективно“. Според доктрината на „обективността“, която е неотделима част от традиционния научен метод, онова, което ни харесва или не ни харесва във връзка с това винтче, няма никакво отношение към правилността на мисленето ни. Не бива да даваме оценки на онова, което виждаме. Трябва да оставим съзнанието си „табула раза“, която природата попълва вместо нас, и след това да разсъждаваме без пристрастие към фактите, които наблюдаваме.
Но ако спрем и помислим безпристрастно с оглед това заяло винтче, ще започнем да разбираме, че цялата идея за безпристрастно наблюдение е глупава. Къде са тия факти? Какво ще наблюдаваме безпристрастно? Повредената резба? Непомръдващия страничен капак? Цвета на боята по детайлите? Скоростомера? Жабката? Както би казал Поанкаре, съществува неограничен брой факти, свързани с тоя мотоциклет, и интересуващите ни не подскачат отпред и не идват да се запознаят. Интересуващите ни факти, ония, от които действително имаме нужда, са не само пасивни, те са и дяволски неуловими и не можем просто да си седнем и да ги „наблюдаваме“. Ще се наложи да ги издирим или да си останем тук дълго време. Завинаги. Както посочва Поанкаре, трябва да има подсъзнателен подбор на фактите, които наблюдаваме.
Разликата между един добър и един лош техник, както и между един добър и един лош математик, се състои точно в тази способност да се отделят добрите факти от лошите на базата на качеството. Трябва да взема нещата присърце. Това е едно умение, за което формалният традиционен научен метод не може да каже нищо. Отдавна е време да се вгледаме по-отблизо в този качествен предварителен подбор на факти, който изглежда така добросъвестно отминаван от ония, които придават такова голямо значение на същите факти, след като са вече „наблюдавани“. Мисля, ще се установи, че едно формално признаване на ролята на качеството в научния процес изобщо не накърнява емпиричния подход. То го разширява, укрепва и го приближава много повече до истинската научна практика.
Мисля, че основната грешка, която стои зад проблема на блокирането, е традиционното ударение на рационалността върху „обективността“, доктрината, че съществува действителност, разделена на субект и обект. За да има ортодоксална наука, те трябва да бъдат безкомпромисно отделени един от друг. „Ти си техникът. Това е мотоциклетът. Завинаги сте отделени един от друг. Ти му правиш това. Правиш му онова. Резултатите ще бъдат тия и тия.“
Този до немай-къде дуалистичен субективно-обективен подход към мотоциклета ни се струва правилен, защото сме свикнали с него. Но не е правилен. Винаги е бил една изкуствена интерпретация, наложена върху действителността. Никога не е бил самата действителност. Когато този дуализъм се възприеме напълно, една цялостна връзка между механика и мотоциклета, един майсторски усет към работата бива разрушен. Когато традиционният рационализъм раздели света на субекти и обекти, той изключва качеството, а когато блокираме, именно качеството, а не субектите или обектите, ни казва накъде да вървим.
Като насочваме вниманието си към качеството, надяваме се да изтръгнем техническата работа от безразличния субективно-обективен дуализъм и да я върнем отново към действителността на заинтересоваността и майсторския усет, който ще ни открият необходимите факти, когато блокираме.
В съзнанието ми се явява образът на един дълъг влак, една от ония товарни композиции с по 120 вагона, които непрекъснато кръстосват прериите с дървен материал и зеленчуци — на изток, и леки коли или други промишлени стоки — на запад. Искам да нарека този влак „знание“ и да го разделя на две части: класическо знание и романтично знание.
По аналогия класическото знание, знанието, на което ни учи храмът на разума, са локомотивът и вагоните. Всички те и всичко, което е в тях. Ако разделим влака на части, никъде няма да открием романтично знание. И ако не внимаваме, много е лесно да стигнем до извода, че това е целият влак. Защо е така? Защото романтичното знание е несъществуващо или дори неважно ли? Не. Просто досега дефиницията на влака е статична и безцелна. До това исках да се добера там, в Южна Дакота, когато говорех за две цялостни измерения на битието. Това са два цялостни начина да се разглежда един влак.
Романтичното качество в рамките на тази аналогия не е „част“ от влака. То е във водещия ръб на колелата на локомотива, една двуизмерна повърхност без особено значение, ако не проумеем, че влакът съвсем не е статична същност. Един влак не е никакъв влак, ако не може да отиде никъде. В процеса на изследване на влака и разделянето му на части ние непредпазливо сме го спрели, така че всъщност не изследваме влак. Ето защо блокираме.
Истинският влак на знанието не е неподвижна същност, която може да бъде спряна и разделена. Той винаги отива някъде. По коловоза, наречен качество. И този локомотив и всичките тия 120 вагона никога не отиват другаде, освен където ги заведе коловозът на качеството; а романтичното качество, водещият ръб, ги насочва напред по този коловоз.
Романтичната действителност е острието на житейския опит. Именно водещият ръб във влака на познанието крепи целия влак върху коловоза. Традиционното знание е само колективен спомен за местата, където е бил този ръб. При него няма субекти, няма обекти, само коловоза на качеството напред и ако нямаме формален начин да преценим, да ограничим това качество, тогава за целия влак не съществува начин да разбере накъде върви. Нямаме чист разум — имаме чиста бъркотия. Във водещия ръб се намира цялото действие. Водещият ръб съдържа всичките безкрайни възможности на бъдещето. Той съдържа цялата история на миналото. Къде другаде биха могли да се съдържат?
Миналото не може да помни минало. Бъдещето не може да породи бъдеще. Острието на този миг тук и сега, във всички случаи представлява целокупността на всичко съществуващо. Не по-малко.
Ценностите, водещият ръб на действителността, вече не са ирелевантни издънки на структурата. Ценностите са предмет на структурата. Доинтелектуалното осъзнаване ги поражда. Структуралната наша действителност е предварително избраната на базата на ценностите и за да се разбере нейната структурна действителност, трябва да се проумее ценностният източник, от който е получена.
Ето защо рационалната представа на човек за мотоциклета се променя от минута на минута, докато той работи по него и вижда, че новата и различна рационална представа съдържа повече качество. Вече не се вкопчва в стари, лепкави идеи, защото разполага с непосредствена рационална база да ги отхвърли. Действителността вече не е статична. Тя не е набор идеи, срещу които човек трябва да се бори или да им се подчини. Тя е изградена отчасти от идеи, които се очаква да израстват, както израства човекът, както израстваме всички, столетие след столетие. С качеството като основно и недефинирано понятие действителността е в своята природа не статична, а динамична. И когато човек наистина проумее динамичната действителност, той никога не блокира. Тя си има форми, но те подлежат на промяна.
Нека го кажем с по-конкретни думи. Ако искаме да построим фабрика или да поправим мотоциклет, или да водим един народ по правилен път, без да блокираме, тогава класическото, структуралното, дуалистично субективно-обективното знание, макар и необходимо, не е достатъчно. Трябва да имаме усет към това, кое е добро. Той именно ще ни води напред. Този усет не е само нещо, с което сме се родили, макар че сме се родили с него. То е и нещо, което можем да развием. Той не е просто „интуиция“, не е само необяснимо „умение“ или „талант“. Той е пряк резултат от контакта с основната действителност, качеството, което дуалистичният разум в миналото се стремеше да прикрива.
Продължавам неудържимо да лея теории, а все излизат неща, които всеки знае — фолклор. Това качество, този усет към работата е нещо известно във всяка работилница.
Нека сега най-подир се върнем към онова винтче.
Да вземем една друга оценка на положението, при която допускаме, че настъпилото блокиране, нулевото равнище на съзнанието, не е най-лошото от всички възможни положения, а възможно най-доброто положение, в което можем да попаднем. В края на краищата именно за това блокиране дзен-будистите се подлагат на толкова мъки да го предизвикат: коан17, дълбоко дишане, неподвижно седене и други такива. Съзнанието ни е празно, стигнали сме до „изчистено-гъвкавото“ състояние на „начеващия разум“. Намираме се точно в предния край на влака на знанието, върху самия коловоз на действителността. Да допуснем просто за разнообразие, че това не е момент, от който трябва да се страхуваме, а момент на който трябва да се отдадем. Ако съзнанието ни е истински, надълбоко блокирало, може пък да сме много по-добре, отколкото когато бе претоварено с идеи.
Разрешението на проблема често пъти отначало изглежда маловажно или нежелано, но състоянието на блокиране му позволява след време да придобие истинската си значимост. Изглеждало е дребно, защото по-раншната ни безкомпромисна оценка на положението, която доведе до блокирането, го е правила дребно.
И сега да разсъдим върху обстоятелството, че независимо колко силно се стремим да си останем в това състояние, блокирането е обречено да изчезне. Съзнанието ни естествено и свободно ще се насочи към някакво разрешение. Освен ако сме истински майстори в поддържането на блокировката, няма начин да попречим на това. Страхът от блокирането е излишен, защото колкото по за дълго време сме блокирали, толкова по-ясно виждаме качествената реалност, която ни деблокира всеки път.
Блокира ни това, че сме се уплашили от блокирането и сме побягнали назад през вагоните на нашия влак на знанието в търсене на разрешение, което е отпред на влака.
Блокирането не трябва да се избягва. То е физически предшественик на всяко истинско разбиране. Ако преодолеем самомнението си и приемем блокирането, то става ключ към проумяване на всякакво качество в механичната и във всяка друга работа. Именно това проумяване на качеството, разкрито чрез блокирането, толкова често прави самоуките техници така да превъзхождат обучавани в институти специалисти, които знаят как да се справят с всичко освен с непредвидено положение.
Обикновено винтчетата са толкова евтини, малки и прости, че ги смятаме неважни. Но сега, след като усетът ни към качеството се е засилил, разбираме, че това точно винтче не е нито евтино, нито малко, нито неважно. В този момент винтчето струва точно колкото е пазарната цена на целия мотоциклет, защото всъщност мотоциклетът не чини пукната пара, докато не извадим винтчето. С тази преоценка на винтчето идва и желание да разширим знанията си за него.
Заедно е разширяването на знанията, мисля аз, ще дойде и преоценка на разбирането какво е това винтче. Ако се съсредоточим върху него, мислим върху него, блокирали сме върху него за достатъчно дълго време, мисля, че ще започнем да разбираме, че винтчето все по-малко и по-малко е типичен за някаква група предмет, а по-скоро е уникален сам по себе си предмет. След това с още едно съсредоточаване ще започнем да гледаме на винтчето не като на предмет, а като на сбор от функции. Нашето блокиране постепенно премахва моделите на традиционното мислене.
По-рано, когато непрекъснато отделяхме субекта от обекта, мисленето ни във връзка с тях беше много закостеняло. Образувахме си група, наречена „винтчета“, която ни изглеждаше непоклатима и по-действителна от действителността пред очите ни. И не можехме да измислим как да се измъкнем от блокировката, защото не можехме да измислим нищо ново, защото не можехме да видим нищо ново.
Сега, за да извадим това винтче, ние не се интересуваме какво е то. „Какво е то“ е престанало да бъде мисловна категория и се е превърнало в непрекъснат пряк опит. Вече не е във вагоните, а далеч отпред и подлежи на промяна. Интересуваме се какво прави то и защо го прави. Задаваме функционални въпроси. Свързано с въпросите ни ще бъде едно подсъзнателно качествено отделяне, идентично на качественото отделяне, което отведе Поанкаре до уравнението на Фукс.
Какво ще бъде конкретното ни решение няма значение, стига в него да има качество. Мислите за винтчето като комбинация от твърдост, сцепление и специален хеликовиден профил могат естествено да ни отведат до решения, свързани с удряне и употреба на разтворители. Това е един качествен път. Друг би могъл да бъде да отидем в библиотеката, да прегледаме каталог за инструменти, в който можем да попаднем на някой, който да свърши работа. Или да повикаме приятел, който разбира от механика. Или просто да провъртим винтчето с бургия или да го прогорим с оксижен. Или можем в резултат на внимателен размисъл върху винтчето да предложим някакъв нов начин на изваждане, за който никой не е и помислил по-рано, който е по-добър от всички останали и може да се патентова и да станем за пет години милионери. Не може да се предскаже какво лежи по коловоза на качеството. Решенията до едно са прости — след като сме стигнали до тях. Но те са прости само след като знаем вече какви са.
Шосе 13 следва приток на нашата река, но сега вървим срещу течението, през стари градчета с дъскорезници и сънни пейзажи. Понякога, когато човек се прехвърли от федералното на щатско шосе, има чувството, че се е върнал назад във времето. Красиви планини, красива река, неравен, но приятен асфалтов път… стари постройки, стари хора по верандите… странно е, че стари, старомодни постройки, съоръжения и фабрики, техника отпреди петдесет и сто години винаги като че изглеждат много по-добре от съвременните. Бурени, трева и диви цветя са проникнали там, където бетонът се е напукал и разбил. Правилни, успоредни, вертикални линии придобиват произволни изкривявания. Еднаквите пространства неповредена прясна боя се променят в някаква изпъстрена с петна износена от времето мекота. Природата си има собствена неевклидова геометрия, която сякаш смекчава преднамерената обективност на тия постройки с една спонтанност, която архитектите ще направят добре да изучат.
Скоро напускаме реката и старите задрямали постройки и сега се изкачваме към високи сухи поляни. Пътят е с толкова завои и неравности, че трябва да намаля на петдесет. Виждам няколко опасни дупки в асфалта и внимавам за други.
Вече сме свикнали да изминаваме големи разстояния. Пробези, които биха ни се сторили дълги в Дакотите, сега изглеждат къси и леки. Да сме върху машината, ни се струва по-естествено, отколкото да не сме на нея. Намираме се в местност, която не познавам, никога по-рано не съм бил по тия места и все пак не се чувствувам чужденец тук.
На най-високата точка на платото, в Грейнджвил, Айдахо, прекрачваме от изпепеляващата жега в ресторант с климатична инсталация. Вътре е много прохладно. Докато чакаме да ни донесат мляко с какао, забелязвам някакъв гимназист до бара да си разменя погледи с момичето до него. То е възхитително и аз не съм единственият, който забелязва това. Момичето зад бара, което ги обслужва, също гледа с раздразнение, като смята, че никой не вижда. Нещо като триъгълник. Преминаваме незабелязани през мънички моменти от живота на другите.
Обратно в жегата. Недалеч от Грейнджвил виждаме, че сухото плато, което почти приличаше на прерия, когато тръгнахме по него, изведнъж се разцепва в огромен каньон. Забелязвам, че пътят ни се спуска надолу и надолу, през около сто, както ми се струва, остри завоя към пустиня с напукана земя и канари. Тупвам Крис по коляното и му я показвам и когато вземаме един завой, откъдето се вижда всичко, чувам го да вика: „Ау-у!“
На ръба на платото минавам на трета, после издърпвам смукача. Машината се препъва, леко задавя и тръгваме надолу.
Докато мотоциклетът стигне дъното на каквото е това тук, спуснали сме се на хиляда стъпки. Поглеждам назад през рамо и виждам мравкоподобни коли далеч назад по върха. А сега трябва да поемем през пещта на тази пустиня, следвайки този път.
Сутринта говорихме как да се реши проблемът за блокирането, класическият недъг, причинен от традиционния разум. Време е сега да се обърнем към романтичния му паралел — грозотата на техниката, която традиционният разум е сътворил.
Пътят се вие и прехвърля пустинни хълмове, стига до тъничка ивица зеленина, заобикаляща градчето Уайт бърд, после продължава към голямата бързоструйна река Солмън, която тече между високите стени на каньон. Тук жегата е чудовищна, а блясъкът от белите скали на каньона — ослепителен. Криволичим по дъното на тесния каньон, нащрек от бързото движение и смазани от огнената жега.
Грозотата, от която бягаха Съдърлендови, не е вродена в техниката. Само така им се струва, защото е толкова трудно да се отдели в техниката онова, което е грозно. Но техниката е просто правене на неща, а правенето на неща по самата си природа не може да бъде грозно или в противен случай не би съществувала възможност за красотата в изкуствата, които също включват правене на неща. Всъщност коренът на думата техника „техне“ поначало е означавал изкуство. Древните гърци никога не са разделяли в съзнанието си изкуството от производството и затова никога не са създали отделни думи за тях.
Грозотата не е присъща и на материалите, използувани в съвременната техника, макар че често чуваме това мнение. Масово произвежданите пластмаси и синтетични материали сами по себе си не са лоши. Те просто са натрупали лоши асоциации. Човек, живял сред каменните стени на затвор през по-голямата част от живота си, вероятно гледа на камъка като на материал, който не може да бъде друг освен грозен, макар той да е и основен материал на скулптурата, а човек, живял сред затвор от грозна пластмасова продукция, започнал с играчките от детството му и продължил цял живот сред отблъскващи пластмасови изделия, сигурно ще счита тези материали за грозни поначало. А истинската грозота на съвременната техника не се намира в някакъв материал или форма, или действие, или продукт. Това са само обектите, в които сякаш пребивава ниското качество. Именно навикът ни да прикачваме качеството със субекти или обекти създава това впечатление.
Истинската грозота не е резултат на някакви предмети на техниката, на нейни „обекти“. Нито пък, ако следваме метафизиката на Федър, е резултат от някакъв субект на техниката — хората, които я произвеждат, или хората, които я използуват. Качеството или неговото отсъствие не се намира нито в субекта, нито в обекта. Истинската грозота е в отношението на хората, произвежда техниката, и нещата, които произвеждат, което води до в подобно отношение между хората, използуващи техниката, и нещата, които използуват.
Федър смяташе, че в момента на възприемане на чистото качество и дори не на възприемане, а просто в момента на чистото качество няма субект, няма обект. Има само усещане за качество, което създава по-сетнешно осъзнаване на субекти и обекти. В момента на чистото качество субект и обект са едно и също. Това е истината „тат твам аси“ от Упанишадите, но тя е отразена и в съвременния уличен жаргон. „Къде ме търсиш?“ — когато двама души не са усетили качеството по еднакъв начин. „Къде ме търсиш?“ подсказва, че аз и мисълта ми не са отграничени. Също: „Груви съм.“ Или „Хайде да грувираме!“ Тези изрази са жаргонни отражения на сливането обект-субект. Тъкмо то е основа на майсторството във всички технически изкуства. Сливането, при което субект и обект стават идентични, е нещо, което липсва на съвременната, дуалистично сътворявана техника. Нейният създател не идентифицира себе си с нея. Нейният собственик също не се идентифицира с нея. Този, който я използува, не изпитва някакво особено чувство за идентичност с нея. Следователно според определението на Федър тя няма качество.
Онази стена в Корея, която Федър видя, бе дело на техническо умение. Тя бе красива не защото е била проектирана с някакво високоинтелектуално умение или защото е била построена под научен контрол, или защото са били направени някакви допълнителни разходи за „стерилизирането“ й. Беше красива, защото хората, която са я работили, са имали такъв поглед върху нещата, който ги е накарал да я направят както трябва, без да мислят за себе си. Не са отграничавали себе си от работата си, така че тя да стане лоша. Това е разковничето на цялото решение.
Конфликтът между човешките ценности и техническите изисквания няма да се разреши чрез бягство от техниката. Бягството е невъзможно. За да се разреши конфликтът, трябва да се строшат бариерите на дуалистичното мислене, които пречат истински да се разбере какво е това техника — не експлоатация на природата, а единение на природата и човешкия дух в един нов вид творение, което превишава възможностите и на двете. Когато новоразкритите възможности се проявят в събития като първото прелитане на океана или първата човешка стъпка на Луната, или вълна на обществено признание, всички разбират, че техниката дава нови възможности. Но новите възможности би следвало да се усвояват на индивидуално равнище, на лична основа, във всекидневието на личността, по не тъй зрелищен начин.
Стените на каньона сега са съвсем отвесни. За да се прокара пътят, скалата е била взривявана на много места. Не е имало избор откъде да мине трасето. Само по течението на реката. Може да си внушавам, но ми се струва, че реката вече е по-малка, отколкото преди час.
Такива новооткрити лични възможности за преодоляване на конфликти с техниката се отнасят не само до мотоциклета, разбира се. Те могат да се проявят и на такива елементарни неща като точенето на нож или ушиването на рокля, или поправянето на счупен стол. Скритите проблеми са същите. Във всеки от случаите има красив и грозен начин да се свърши работата и за да се стигне до висококачествения, красив начин, необходима е и способност да се види „кое изглежда добре“, и способност да се проумеят скритите методи, които водят към това „добре“. Нужно е съчетание от класическо и романтично разбиране за качеството.
Природата на нашата култура е такава, че ако трябва да потърсим напътствия за това, как да се свърши някоя от тия работи, напътствията винаги излагат само едното разбиране за качество — класическото. Те ще ни кажат под какъв ъгъл да държим острието, когато точим ножа, или как се използува шевна машина, или как да смесим и размажем лепилото с презумпцията, че след като веднъж тия същностни методи са приложени, „доброто“ ще си дойде само. Способността да се види пряко кое „изглежда добре“ ще бъде пренебрегната.
Резултатът е типичен за съвременната техника — такава потискаща повсеместна монотонност на външния вид, че тя трябва да се облицова със „стил“, за да стане приемлива. А това прави нещата още по-лоши за човек, който има усет към романтичното качество. Сега не е само потискащо тъпо, сега е и фалшиво. Сложете двете заедно и ще получите в основни линии доста точна представа за съвременната американска техника: стилизирани коли, стилизирани извънбордни двигатели, стилизирани пишещи машини и стилизирани дрехи. Стилизирани хладилници, пълни със стилизирани храни в стилизирани кухни на стилизирани къщи. Пластмасови стилизирани играчки за стилизирани деца, които по Коледа и рождени дни са в стил със стилните си родители. Човек трябва да е доста стилен самият, за да не му се доповръща понякога. Именно от стила побесняваме; той е техническа грозота, сиропирана с романтичен фалш при напън да се създаде красота и печалба от хора, които, макар и стилни, не знаят откъде да започнат, защото никой, никога не им е казал, че съществува такова нещо — качество — на този свят и че то е реално, а не стил. Качеството не е нещо, което се слага върху субектите и обектите като станиол върху коледна елха. Истинското качество трябва да бъде източникът на субектите и обектите, шишарката, от която трябва да поникне елхата.
За да се стигне до такова качество, е нужно нещо по-различно от „Операция 1 и операция 2, операция 3“ в указанията, които съпътствуват дуалистичната техника, и в него ще се опитам да навляза сега.
След много извивки на каньона спираме да отдъхнем при някакво малко разширение, покрито е недорасли дръвчета и скали. Тревата около дърветата е изгоряла, кафява и осеяна с боклуци от излетниците.
Сривам се в някаква сянка и след малко примижавам към небето, което всъщност не съм поглеждал, откак навлязохме в каньона. Там, горе, над стените му, е прохладно, тъмносиньо и много далечно.
Крис даже не отива да погледне реката, нещо, което иначе би сторил. И той като мен е уморен и му стига просто да седи под оскъдната сянка на тия дървета.
След малко казва, че между нас и реката има нещо, което прилича на чугунена помпа. Сочи към нея и аз разбирам какво има предвид. Отива натам, после го виждам как помпа вода върху дланта си и наплисква лицето си. Отивам при него и помпам, за да може да използува и двете ръце. После и аз се плискам. Водата разхлажда ръцете и лицето ми. След това отиваме при мотоциклета, качваме се и излизаме отново на шосето в каньона.
Сега за това решение. В цялата шъто̀куа досега на проблема за техническата грозота се гледа от отрицателни позиции. Казано бе, че романтичното отношение към качеството, каквото имат Съдърлендови, е само по себе си безнадеждно. Човек не може да живее, ограничен в емоционалния свят на „груви“. Трябва да се работи и със скрития смисъл на вселената, със законите на природата, които, веднъж разбрани, могат да направят работата по-лесна, болестите — по-редки и глада — почти липсващ. От друга страна, техниката, основана на чистия дуалистичен разум, бива порицавана и за това, че постига тези материални преимущества, като превръща света в стилизирано бунище. Време е вече да престанем с порицаването и да излезем с някакви отговори.
Отговорът е твърдението на Федър, че класическият подход не бива да бъде разкрасяван, като се загръща с романтична опаковка; класическият и романтичният подход трябва да бъдат обединени на едно още начално равнище. В миналото светът на нашия здрав разум е отхвърлил една по една романтичните, ирационални представи на доисторическия човек, отдалечавал се е от тях. Още отпреди времето на Сократ се налагало да се отхвърлят страстите, емоциите, за да се освободи рационалният разсъдък и да може той да проумее един непознат дотогава природен порядък. Сега е време опознаването на този порядък да се придвижи напред, като се асимилират и страстите, от които първоначално човек избягал. Страстите, чувствата, емоционалните владения на човешкото съзнание са също част от природния ред. Централната част.
Сега ни зарива една лавина от сляпо натрупвани научни данни; причина за това ирационално натрупване е, че липсва рационална преценка за научното творчество. Затрупва ни и прекомерното стилизаторство в изкуствата — изтъняло изкуство, — защото съществуват твърде малко опити да се проникне в скрития смисъл на емоционалното и да бъде то реасимилирано. Имаме хора на изкуството без научни знания и учени без художествени знания, и двете категории хора са лишени от каквото и да било духовно усещане за гравитация и слабо е да се каже, че резултатът е лош — той е отвратителен. Часът за истинско ново обединяване на изкуство и техника отдавна е ударил.
При Диуиз започнах да говоря за покоя на духа във връзка с техническата работа, но ме прекъснаха с присмех, защото развих мисълта си откъснато от контекста, в който този въпрос ми хрумна за пръв път. Сега, мисля, ще бъде в съгласие с контекста, ако се върнем към покоя на духа и видим за какво съм говорел.
Покоят на духа изобщо не е нещо чуждо на техническата работа. В него е всичко. Онова, което го поражда, е добрата работа, а това, което го унищожава, е лошата работа. Оптиката, измерителните инструменти, качественият контрол, крайното изпитание, всичко това са средства за постигане на окончателната цел — спокойствието на духа на ония, които са отговорни за работата. Онова, което действително има значение в края, е техният душевен покой, нищо друго. Причината за това е, че покоят на духа е необходимо условие за възприемане на онова качество, което е над романтичното качество и класическото качество и което обединява двете и което трябва да съпътствува работата, докато тя напредва. За да забележиш кое изглежда добре и да разбереш причините, заради които то изглежда добре, трябва да си изработиш едно вътрешно спокойствие, един покой на духа, така че светлината на доброто да може да проникне.
Казвам — вътрешен покой на духа. Той няма пряко отношение към външните обстоятелства. Може да бъде постигнат от монах по време на съзерцание, от войник в тежка битка или от шлосер, отнемащ последната десетохилядна от инча от метална повърхност. Той изисква да забравиш за себе си и по този начин да се отъждествиш напълно с околните обстоятелства. Съществуват много равнища на това отъждествяване, както и много равнища покой, така непроницаеми и трудни за постигане, както и по-понятните равнища на деятелност. Планините на постиженията са качество, разкрито само в една посока, и са сравнително безсмислени и често непостижими, ако не бъдат придружавани от едно стигащо до дълбините самоосъзнаване — така различно от съзнанието, че ти си център, — което идва от вътрешния покой на духа.
Вътрешният покой на духа се постига на три равнища, физическият покой изглежда най-лесен за постигане, макар че и тук има много равнища, както свидетелствува за способността на индуистките мистици да живеят живи заровени дни наред. Духовният покой, при който човек е напълно освободен от блуждаещи мисли, изглежда по-труден, но е постижим. Но ценностният покой, при който човек е освободен от блуждаещи желания и просто живее и върши делата си без изкушения, това сякаш е най-трудно.
Мислел съм си понякога, че този вътрешен покой на духа, това спокойствие наподобява (макар и да не е едно и също) спокойствието, което ни обзема понякога при риболов. То до голяма степен определя популярността на този спорт. Просто да си седиш с въдица във водата, без да се движиш, без да мислиш за каквото и да било, без да се тревожиш за каквото и да било — това сякаш премахва вътрешното напрежение и ядовете, които са ти пречили да решиш проблемите, с които преди не си могъл да се справиш и които са придавали грозота и спънатост на действията и мислите ти.
Не е необходимо да ходиш за риба, разбира се, за да си поправиш мотоциклета. Достатъчна е чаша кафе, разходка из квартала, понякога просто да оставиш работата и да помълчиш пет минути. Като направим това, можем почти да усетим как израстваме към този вътрешен покой на духа, който ни разкрива всичко. Онова, което ни кара да обръщаме гръб на вътрешното спокойствие и качеството, което то разкрива, е лошо поддържане. Онова, което ни кара да се насочим към него, е добро. Начините да се обърнем с гръб или лице са безкрайно много, но целта е винаги една и съща.
Мисля, че когато тази концепция за покоя на духа бъде въведена и направена централна в техническата работа, може да настъпи сливане на класическото и романтичното качество на едно основно равнище в един практически работен контекст. Вече казах, че такова сливане може да се наблюдава при опитните техници и шлосери от определена категория и то проличава в работата им. Да се каже, че не са артисти, значи да не се разбира естеството на изкуството. Те проявяват търпение, грижа и внимание към онова, което правят, но и нещо повече — съществува вътрешен покой на духа, който не е планиран, а произтича от една хармония с работата, при която няма водещ и воден. Материалът и мислите на майстора се променят плавно и ритмично, докато накрая съзнанието отдъхне тъкмо в онзи миг, когато от материала се е получило точно каквото е нужно.
Всички сме преживявали такива мигове, когато сме вършели нещо наистина с желание. Само че за нещастие по някакъв начин сме откъсвали тия мигове от работата. Механикът, за когото говоря, не прави такова разделяне. За него се казва, че е „заинтересуван“ от това, което прави, че „се отдава“ на работата. Онова, което поражда това отдаване, върху острието на съзнанието, е липсата на каквото и да било чувство за разграничаване на субект и обект. „Да си вътре в нещата“, „да си роден…“ (такъв и такъв), „да ти идва отръки“ — съществуват голям брой идиоматични изрази за онова, което имам предвид под това отсъствие на субективно-обективен дуализъм, защото онова, което имам предвид, се разбира твърде добре от фолклора, здравия разум, всекидневния живот на една работилница. Но в научния жаргон думи за тази липса на субективно-обективен дуализъм се срещат рядко, защото научните мозъци, потънали във формално дуалистично-научен мироглед, са се изключили от възможностите за подобен подход.
Дзен-будистите говорят за „просто седене“, съзерцание, при което идеята за двойствеността Аз и предмет не доминира над човешкото съзнание. Аз говоря за „просто поправяне“ при поддържането на мотоциклет, при което идеята за двойствеността Аз и предмет не доминира над човешкото съзнание. Когато човек не е завладян от чувството, че е нещо отделно от онова, което върши, тогава за него може да се каже, че взема нещата присърце. Да се отнасяш присърце, това е да се отъждествяваш с работата си. Когато човек има такова чувство, той вижда и обратната страна на заинтересоваността — „вземане присърце“ самото качество.
И така, онова, което трябва да се направи, когато се работи върху мотоциклет, както и върху всяко друго нещо, е да се постигне покой на духа, който не отделя човека от обкръжението му. Когато това се направи успешно, всичко останало си идва само. Покоят на духа създава правилна представа за ценностите, правилната представа поражда правилни мисли. Правилните мисли водят до правилни действия, а правилните действия раждат работа, която става материално отражение — видимо за останалите — на покоя, стоящ в основата на всичко. Така беше и при оная стена в Корея. Материално отражение на една духовна реалност.
Мисля си, че ако искаме да преустроим света и да го направим по-добро място за живеене, начинът не е да приказваме за взаимоотношения от политически характер, които неизбежно са дуалистични, изпълнени със субекти и обекти и отношенията помежду им; или пък за програми, пълни с неща, които другите хора трябва да вършат. Мисля, че подобен подход започва от края, като приема края за начало. Програмите с политически характер са важен краен продукт на социалното качество, който може да бъде резултатен само ако залегналата в основата му структура на социални ценности е вярна. Социалните ценности са верни само ако личностните ценности са верни. Ако искаш да оправяш света, започни със сърцето, главата и ръцете си, оттам тръгвай навън. Нека други разправят как ще се развият съдбините на човечеството Аз искам да обясня само как се поправя мотоциклет. Мисля, че онова, което имам да кажа, е с по-трайна стойност.
Изниква град Ригинз, виждаме множество мотели, а след това пътят напуска каньона и тръгва по една по-малка река. Струва ми се, че води към горите.
Така излиза. Скоро пътят навлиза под прохладната сянка на високи борове. Появяват се курортни табели. Криволичим все по-високо и по-високо в неочаквано приятни, прохладни, зелени поляни сред боровите гори. При градчето Ню Медоуз зареждаме и купуваме две кутии масло, все още изненадани от промяната.
Но когато напускаме Ню Медоуз, забелязвам косите лъчи на слънцето; както винаги късният следобеден час ме потиска. В друг час на деня тия планински поляни щяха да ме освежат повече, но вече твърде дълго сме пътували. Отминаваме Темърек и пътят отново се спуска от зелените поляни към пясъците на сухата низина.
Май това ще е цялата шъто̀куа за днес. Лекцията бе дълга и може би най-важната. Утре искам да поговоря за неща, които са и за, и против качеството, за някои от клопките и проблемите, които възникват.
Странни чувства буди оранжевата слънчева светлина над тази суха, песъчлива местност, толкова далеч от дома. Питам се дали и Крис усеща това. Нещо като необяснима тъга, която идва всеки следобед, когато новият ден си е отишъл завинаги и отпред няма нищо освен настъпващ мрак.
Оранжевата светлина става мрачно бронзова и продължава да показва онова, което е показвала през целия ден, само че сега сякаш го прави без ентусиазъм. Отвъд тези сухи хълмове вътре в тия далечни малки къщички има хора, които са били тук през целия ден, които са си вършили всекидневната работа и които сега за разлика от нас не виждат нищо необикновено или по-особено в тази странна замръкваща гледка. Ако бяхме попаднали на тях по-рано през деня, може би щяха да се заинтересуват кои сме и защо сме тук. Но сега, привечер, нашето присъствие би ги възмутило. Работният ден е привършил. Време е за вечеря, за семейството, за отдих и бягство от света у дома. Караме незабелязани по този пуст път през този странен край, който не съм виждал никога, и тежко чувство за изолираност и самота ме обзема, а настроението ми залязва заедно със слънцето.
Спираме в изоставен училищен двор под огромна топола и аз сменям маслото на мотоциклета. Крис е нервен и пита защо спираме за толкова дълго, без да знае може би, че е точно онова време на деня, когато става раздразнителен; давам му картата да я проучи, докато сменя маслото, и когато това е сторено, разглеждаме я двамата и решаваме да вечеряме в първия срещнат добър ресторант и да нощуваме в първия срещнат добър къмпинг. Това го ободрява.
В град Кеймбридж вечеряме и когато свършваме, навън вече е тъмно. Караме по лъча на фара по второстепенен път към Орегон до малка табела, на която пише „Къмпинг Браунли“, който, изглежда, се намира в някаква планинска клисура. В тъмното е трудно да се каже що за местност е наоколо. Караме по черен път под дървета и край храсталаци. Стигаме до разчистени места за лагеруване. Май няма никой друг. Когато изключвам двигателя и започваме за разтоварваме, чувам наблизо малко поточе. Никакъв друг звук освен поточето и цвъртенето на малка птичка.
— Харесва ми тук — казва Крис.
— Много е спокойно — отвръщам аз.
— Накъде отиваме утре?
— Към Орегон — подавам му фенерчето да свети, докато свалям багажа.
— Бил ли съм там по-рано?
— Може би, не съм сигурен.
Разгъваме спалните чували и слагам неговия върху дървена маса. Тази новост му харесва. Умираме за сън. Скоро дочувам дълбоко дишане, от което разбирам, че вече е заспал.
Бих искал да знам какво да му кажа. Или какво да го попитам. Понякога изглежда така затворен и все пак затвореността няма нищо общо с онова, което пита или казва. А друг път изглежда толкова далечен и сякаш ме наблюдава от някаква превъзхождаща позиция, която аз не мога да видя. А пък понякога си е просто дете и поведението му е без каквато и да било връзка с предишното.
Някой път, като си мисля за това, струва ми се, че идеята съзнанието на един човек да бъде достъпно за това на друг е просто илюзия на разговора, просто образ на речта, постановка, която прави някакво общуване между поначало отчуждени същества да изглежда вероятно, и още, че връзката на един човек с друг в крайна сметка е непознаваема. Усилието да се проникне в чуждото съзнание причинява изкривяване на видяното. Мисля, че искам да стигна до положение, при което каквото има в съзнанието му, да изплува неизкривено. Може би ще помогне начинът, по който задава всичките тия въпроси. Не знам.
Събуждам се от студ. Виждам над ръба на чувала, че небето е тъмносиво. Завивам се презглава и отново затварям очи.
По-късно забелязвам, че сивото на небето е просветляло. Все още е студено. Виждам дъха си. Разбуждам се от тревожна мисъл, че сивото може да е от дъждовни облаци, надвиснали над нас, но след като поглеждам внимателно, виждам, че е просто сиво утро. Още е много студено и рано за каране, така че не излизам от чувала. Но сънят си е отишъл.
През спиците на мотоциклета виждам спалния чувал на Крис върху масата. Омотал се е в него цял. Не се върти.
Мотоциклетът се е изправил мълчаливо над мен, готов да тръгне, все едно, че е чакал цяла нощ като някакъв безмълвен страж.
Сребристосив, хромиран и черен — и прашен. Прах от Айдахо и Монтана, Дакотите и Минесота. От земята изглежда много внушителен. Никакви украшения. Всичко е функционално.
Мисля, че никога няма да го продам. Няма причини наистина. Те не са като колите, нямат купе, което ръждясва за няколко години. Поддържай го, регулирай двигателя, ремонтирай го и ще изтрае колкото тебе. Може би по-дълго. Качество. Докарал ни е дотук без неприятности.
Слънцето едва докосва върха на канарата високо над клисурата, в която сме. Над поточето се е появила тънка пелена мъгла. Това означава, че ще бъде топло.
Измъквам се от спалния чувал, обувам се, прибирам всичко, което може да се прибере, без да будя Крис, и отивам при масата. Разтърсвам го, за да го събудя.
Не реагира. Оглеждам се и виждам, че няма какво друго да свърша, освен да го събудя, колебая се, но понеже се чувствувам малко побъркан от свежия утринен въздух, крещя: „Ставай!“ и той внезапно сяда с широко отворени очи.
Правя всичко възможно да свържа нещата с първото четиристишие от „Рубайят“ на Омар Хайям. Това над нас прилича на някакъв пустинен зъбер в Персия. Но Крис не разбира за какво, по дяволите, говоря. Гледа нагоре към скалния зъбер, а после сяда и примигва насреща ми. Човек трябва да е в подходящо настроение, за да възприеме лошо рецитиране на поезия. Особено на тази.
Не след дълго излизаме отново на пътя, който се вие и криволичи. Слизаме в огромния каньон с високи бели скали от двете страни. Вятърът ни вкочанява. Пътят излиза за малко на слънце, което като че ме стопля направо през якето и пуловера, но скоро пак потъваме в сянката на каньона, където вятърът отново ни сразява. Този сух пустинен въздух не задържа топлина. Усещам устните си сухи и напукани от насрещния вятър.
По-нататък прекосяваме някакъв язовир, напускаме каньона и навлизаме във висока полупустинна местност. Това вече е Орегон. Пътят се вие през един край, който ми напомня Северен Раждастан и Индия. Там не е съвсем пустиня, има много пинии, хвойна и трева, но пак липсва земеделие, освен където някоя клисура или долина дават малко допълнителна влага.
Тия налудничави четиристишия от „Рубайят“ продължават да звучат в главата ми:
Това извиква във въображението ми образ на развалини от древен палат близо до пустинята, където с крайчеца на окото си е съзрял диворастящ розов храст…
„… А тоз летен месец пръв, що розата докара…“ Как беше нататък? Не знам. Дори самото стихотворение не ми харесва. Забелязал съм, че откак започна това пътуване и особено след Боузмън тия откъслеци изглеждат все по-малко и по-малко част от неговата памет и все повече и повече част от моята. Не съм сигурен какво означава това… изглежда… просто не знам.
Мисля, че съществува название за такива полупустини, но не мога да си го спомня. Никой не се вижда на пътя освен нас.
Крис крещи, че отново има диария. Караме, докато намирам един поток долу, излизам от пътя и спирам. На лицето му пак е изписано смущение, но аз му казвам, че не бързаме заникъде, изваждам бельо, руло тоалетна хартия, сапун и му нареждам да измие много хубаво ръцете си, като свърши.
Сядам на една Омар-Хайямова скала, съзерцавам полупустинята и се чувствам не зле.
„… А тоз летен месец пръв, що розата докара…“ … о, сега се сещам…
И така нататък, и така нататък…
Да се отървем от Омар и да се заловим за нашата шъто̀куа. Омаровото разрешение е просто да си седиш, да се наливаш с вино и да се чувствуваш зле, защото времето изтича. В сравнение с това една шъто̀куа ми изглежда за предпочитане. Особено пък днешната, която е за находчивостта.
Виждам Крис да се катери по хълма. Като че ли е в добро настроение.
Вместо широко употребяваните „находчивост“, „предприемчивост“, „практичност“ предпочитам полузабравената дума „гъмпшън“, защото е така непретенциозна и изоставена и така старомодна, че сякаш има нужда от приятел и надали ще отблъсне някой, който й обърне внимание. Тя е стара шотландска дума, някога широко използувана от пионерите, но която, както и рода̀, изглежда почти излязла от употреба. Харесвам я още и за това, че точно изразява какво става с човек, който се съедини с качеството. Той се изпълва с находчивост.
Гърците наричат това „ентосиазмос“, корен на „ентусиазъм“, което буквално означава „изпълнен с теос“, или качество.
Човек, изпълнен с находчивост, не се размотава и безпокои за това и онова. Той е отпред на влака на собственото си съзнание, внимава какво ще се появи на коловоза и го среща, щом се появи. Това е то „гъмпшън“.
Крис пристига и казва:
— Сега съм по-добре.
— Хубаво — отвръщам аз.
Прибираме сапуна и тоалетната хартия и слагаме кърпата и мокрото бельо там, където няма да навлажнят останалите неща. После потегляме и отново сме на път.
Процесът на изпълване с „гъмпшън“ настъпва, когато човек достатъчно дълго постои спокойно, за да види, чуе и усети истинската вселена, а не само собственото си мухлясало мнение за нея. Но тук няма нищо екзотично. Затова и харесвам думата.
Често наблюдаваме такова светоусещане при хора, които са се завърнали от дълъг спокоен риболов. Понякога те са настроени малко войнствено срещу нападките, че са загубили толкова много време, „без да има за какво“, понеже няма разсъдъчно оправдание за онова, което са вършили. Но завърналият се рибар обикновено разполага с особено изобилие от находчивост — резервоар от „гъмпшън“, — обикновено по отношение на неща, които само преди седмица-две са му съсипвали живота. Той не си е губил времето. Единствено възгледите на ограничената ни култура правят нещата да изглеждат такива.
Ако се готвите да поправяте мотоциклет, съответен запас от находчивост трябва да бъде първият и най-важен инструмент. Ако го нямате, можете съвсем спокойно да си приберете останалите инструменти, защото няма да ви свършат никаква работа.
Находчивостта е психическият бензин, който движи всичко. Ако го нямате, няма как да се поправи мотоциклетът. Но ако го имате и знаете как да го пазите, не съществува абсолютно никакъв начин в този свят мотоциклетът да се опази от поправяне. Съдено е да стане. Така че онова, за което непрекъснато трябва да се следи и преди всичко да се опазва, е находчивостта, която наричам „гъмпшън“.
Първостепенната важност на находчивостта решава проблема за формата на тази шъто̀куа. Проблемът се състои в това, как да се измъкнем от обобщенията. Ако шъто̀куа навлезе в подробностите на една определена машина, повече от вероятно е тя да не бъде от вашата марка или модел и информацията да бъде не само безполезна, но и опасна, защото действия, които помагат при един модел, ще повредят друг в много случаи. За детайлизирана информация от обективен характер трябва да се използува отделно ръководство за конкретната марка и модел. В добавка — един общ заводски наръчник, нещо като „Автомото ръководство на Одъл“, попълва празнотите.
Но има и друга подробност, която никое заводско ръководство не засяга, но която е обща за всички машини и може да бъде изложена тук. Това е подробността за качествената връзка, връзката на находчивостта, „гъмпшън“-отношението между машината и механика, което е точно толкова сложно, колкото и самата машина. През цялото време на поправката изникват разни неща, нискокачествени неща — от клеясал шарнир до внезапно повредена „несменяема част“. Тези изсушващи находчивостта неща убиват ентусиазма и ви оставят така обезсърчени, че ви се иска да зарежете цялата работа. Тия неща аз наричам „капани за находчивостта“.
Има стотици видове различни капани за находчивостта, може да са хиляди, може милиони. Няма как да разбера колко от тях не познавам. Имам чувството, че съм се натъквал на капани от всевъзможен вид. Но не мога да повярвам, че съм попаднал на всичките, защото при всяка работа откривам още. Поддържането на мотоциклет обърква. Дразни. Вбесява. Именно това го прави интересно.
Картата пред мен показва, че наближаваме градчето Бейкър. Намираме се сред по-плодородна земя. Тук вали повече.
Сега си мисля за каталог на „Капаните за «гъмпшън», на които съм се натъквал“. Искам да открия едно цяло ново академично поле на дейност, находчивостология, в което тия капани да бъдат сортирани, класифицирани, подредени в йерархии и взаимообвързани за поука на бъдещите поколения и в полза на цялото човечество.
„Находчивостология 101 — Изследване на емоционалните познавателните и психомоторните задръжки при възприемането на качествени взаимоотношения — 3CR, VII, MWF.“ Бих искал да видя това в някой колежански каталог.
При традиционното поддържане находчивостта се приема като нещо, с което човек се ражда или пък е добил в резултат от правилно възпитание. Постоянна величина, поради липса на информация за това, как човек придобива тази находчивост, някой може да си помисли, че лице без находчивост е безнадежден случай.
При недуалистичното поддържане находчивостта не е постоянна величина. Тя е променлива, хранилище за добро настроение, което може да се попълва или от което да се черпи. След като находчивостта е резултат от възприемането на качеството, капанът за находчивост може да се определи като нещо, което кара човек да загуби образа на качеството и по този начин да загуби ентусиазма за онова, което върши. Както можете да се досетите от такава обобщена дефиниция, областта е огромна и тук може да се направи само опит за начална скица.
Доколкото виждам, съществуват два главни вида капани за находчивост. От първия вид са тези, при които човек бива изваден от качествения коловоз по външни причини, и аз ги наричам „спънки“. От втория вид са капаните, в които човек попада по причини, намиращи се преди всичко в самия него. Нямам родова дума за тях — „задръжки“, да речем. Първо ще се заема с външно причинените спънки.
Когато за пръв път вършите някаква сериозна работа, струва ви се, че най-много грижи ще ви създадат спънките, свързани с объркване порядъка на сглобяването. Те се явяват обикновено когато си мислите, че вече привършвате. След цели дни работа най-накрая сте сглобили всичко освен — какво е това? Водеща втулка за повдигача? Как сте могли да я забравите? О, Господи, всичко трябва да се отваря наново! Почти се чува как находчивостта изфирясва. П-с-с-с-с-т.
Не можете да направите нищо друго освен да се върнете назад и да разглобите всичко… след период за почивка около месец, който ви дава възможност да привикнете с мисълта.
Използувам два начина да предотвратя спънките, причинени от объркване порядъка на сглобяването. Използувам ги главно когато ми предстои сложно сглобяване, с което не съм запознат.
Трябва да вметна тук в порядъка на отстъплението, че съществува школа на механична мисъл, която заявява, че не бива да се залавяме за сложно сглобяване, което не познаваме. Трябва да се обучим или да оставим работата на специалист. Това е елитарна школа за самообслужване, която бих искал да видя изтрита от лицето на земята. Именно „специалист“ разби ребрата на тази машина. Редактирал съм ръководства, написани за подготовка на специалисти по „Ай Би Ем“ машини, и онова, което знаят, след като ги преминат, не е кой знае какво. Първия път ще бъдете в неизгодно положение, възможно е да ви излезе малко по-скъпо поради частите, които случайно можете да счупите, почти несъмнено е, че ще ви отнеме повече време, но пък ако ви се случи отново, вие сте цяла дължина преди специалиста. Вие с находчивост сте изучили агрегата по най-тежкия път и изпитвате множество добри чувства към него, които той надали има.
Както и да е, първият начин за избягване на капани, причинени от объркване порядъка на сглобяване, представлява тетрадка, в която записвам реда на разглобяване и отбелязвам всички особености, които биха могли да причинят неприятности при сглобяването по-късно. Тази тетрадка става много омазана и грозна. Но на няколко пъти една-две думи, които не изглеждаха важни при записването, предотвратяваха повреди и спестяваха часове работа. Бележките трябва да обръщат особено внимание на ориентирите ляво, дясно, горе, долу при разположението на частите, както и на цветовия код и разположението на проводниците. Ако някои второстепенни части изглеждат износени, повредени или с луфтове, сега е моментът да се отбележи това, така че междувременно да се направят съответните покупки.
Вторият начин за избягване на капани, причинени от объркване порядъка на сглобяване, се състои от вестници, разстлани по пода на гаража, върху които всички части се нареждат отляво надясно и отгоре надолу в реда, по който се чете страница. По този начин, когато се слагат обратно, мъничките болтчета, шайбички и шплентове, които лесно могат да бъдат пропуснати, се набиват на вниманието ви, защото имате нужда от тях.
Въпреки всички тия предпазни мерки все пак грешки в порядъка на сглобяването понякога стават и ако това се случи, трябва да внимавате за находчивостта. Внимавайте да не настъпи отчаяние, при което се мъчите с всички сили да възстановите находчивостта, за да наваксате загубеното време. Това само ражда нови грешки. Когато за пръв път разберете, че трябва да се върнете назад и да разглобите всичко отново, явно е време за дълга почивка.
Важно е да се прави разлика между този вид сглобявания и ония, при които редът е объркан поради липса на информация. Често пъти целият процес на сглобяване се превръща в поредица „опитай става ли така“, при която трябва да се разглоби, за да се направи някаква промяна, после да се сглоби, за да се провери дали промяната е била уместна. Ако не е, това не е спънка, защото събраната информация е истински напредък.
Но ако сте направили някаква досадна малка грешка при сглобяването, известна част от находчивостта все още може да се запази от съзнанието, че второто разглобяване и сглобяване по всяка вероятност ще протече много по-бързо от първото. Несъзнателно сте запаметили най-различни неща, които сега няма да е нужно да учите.
От Бейкър мотоциклетът ни е повел през гори. По горския път стигаме някакъв проход и после надолу сред нови гори от другата страна.
Докато се спускаме по отвъдния склон на планината, виждаме как дърветата се разреждат още повече, докато пак стигаме пустиня.
На второ място идват спънките, причинени от периодично появяващи се и изчезващи повреди. При тях повредата внезапно изчезва, щом се заловите да я отстраните. Често пъти се дължат на къси съединения. Късото става само когато машината работи. Щом я спрете, всичко е наред. Тогава е почти невъзможно да отстраните повредата. Можете само да запалите отново и ако повредата не се появи, оставете я на мира.
Появяващите се от време на време повреди се превръщат в капани за находчивостта, ако се заблудите, че наистина сте поправили машината. Винаги е добре при каквато и да е поправка да изчакате неколкостотин мили, преди да стигнете до такова заключение. Те са обезсърчаващи, когато започнат да се повтарят отново и отново, но ако това стане, не сте в по-лошо положение от някой, който ходи при професионалист. Всъщност сте по-добре. Това е много по-голям капан за собственика, който трябва да ходи до работилницата отново и отново, без да, свърши работа. На вашата машина вие можете да изучавате повредата дълго време, нещо, което професионалистът не може. Можете и да носите със себе си инструментите, които смятате, че ще са ви необходими, и когато повредата се появи отново, да спрете и да я отстраните.
Когато такива появяващи се и изчезващи повреди се повторят, опитайте се да ги свържете с останалите действия на мотоциклета. Задавянето например дали става само при бабуни, само при завои, само при подаване на газ? Само в горещи дни? Това свързване ще ви насочи към известни причинно-следствени хипотези. При някои скрити повреди ще се наложи да се посветите на продължителен лов на факти, но независимо колко досадно може да бъде това, никога няма да е така досадно, като да караш машината пет пъти на техник. Изкушавам се да се впусна в дълги подробности за „скритите повреди, на които съм се натъквал“, с най-изчерпателни обяснения как съм се справил с тях. Но то ще заприлича на ония рибарски истории, дето са интересни главно на разказвача, комуто не е много ясно защо всички се прозяват. Та нали на него му харесва.
След грешката в сглобяването и повредите, които ту се появяват, ту изчезват, мисля, че най-често срещаните капани за находчивост са спънките, свързани с намирането на части. Тук човек, който сам си поправя машината, може да бъде обезкуражен по най-различни начини. Частите са нещо, за което никога не мислите при покупката на машината. Посредниците гледат при тях да не залежават резервни части. Пласьорите са мудни и винаги зле снабдени през пролетта, когато мотоциклетните части най-много се търсят.
Цените на частите са другата страна на същия капан. Добре известна е политиката на производителите да продават цялата машина сравнително евтино, защото клиентът винаги може да отиде другаде, но да повишават цените на частите и така да покриват направената отстъпка от цената. Цената на частта не само е повишена много над тази, която сте платили за нея при покупката на нов мотоциклет — за вас тя ще бъде още по-висока, защото не сте професионален механик. Има мълчаливо споразумение, което дава възможност на професионалиста да се обогатява, като при ремонта влага части, чиято замяна не е необходима.
Още една спънка. Частта може да не става. Номенклатурните списъци съдържат грешки. Промените в марките и моделите объркват. Нестандартни серии понякога се промъкват през качествения контрол, защото в завода не работи изпитателният стенд. Някои от закупените части са произведени в специализирани работилници, които нямат достъп до техническите характеристики, необходими за точна изработка на частите. Понякога се подвеждат от измененията в марките и моделите. Някой път посредникът ви записва грешни номенклатурни номера. Друг път вие му давате грешни. Но във всички случаи е дълбок капан за находчивостта да се приберете у дома и да откриете, че новата част не върши работа.
Този вид капани могат да бъдат избегнати чрез комбинация от похвати. Първо, ако в града има повече от един магазин, изберете оня, в който продавачът на частта е най-услужлив. Станете с него на ти. Често пъти той самият ще се окаже бивш механик и може да ви даде най-различна информация, от която се нуждаете.
Отваряйте си очите за разпродажби е отстъпки и опитайте, за да видите какво ще излезе. Понякога могат да се получат добри сделки. Автомобилните магазини и търговските къщи, които работят на колетна система често пъти продават най-необходимите части по цени, значително по-ниски от тия в мотоциклетните магазини. Например верига можете да си купите от производител на вериги на много по-ниска цена от надутата в магазина.
Винаги носете старата част, за да не купите различна. Носете си шублер за сравнително измерване.
И накрая, ако сте до такава степен вбесен от проблема за частите, както съм аз, и имате малко свободни пари, можете да се отдадете на наистина прекрасното хоби да си ги изработвате сам. Аз имам малък 6×18-инчов струг с фрезова приставка и пълен комплект за заваряване: електрожен, оксижен с голяма и малка газова бутилка за него. С помощта на заваръчния комплект можете да напластявате износени повърхности, и то с по-добър от оригиналния метал, и после да ги обработите до стандартните размери. Просто не можете да повярвате колко универсално е това оборудване от струг, фреза и заваръчен комплект, преди да сте го използували. Ако не можете да се справите със задачата пряко, винаги ще измислите някакъв околен път. Изработването на част става много бавно, а някои части, като лагерите например, изобщо не подлежат на изработка, но ще останете смаяни от това, как можете да измените конструкцията на детайлите, така че да сте в състояние да ги изработите с вашите приспособления, и пак работата не е чак така бавна и препятствуваща целия ремонт както чакането някой мазен посредник да изпрати заявка до завода. Освен това работата развива находчивостта — придобивате, вместо да губите „гъмпшън“. Карането на мотоциклет, в който има изработени от вас части, е преживяване, непознато за купувачите на заводски произведените стандартни части.
Навлезли сме сред високите треви и пясъците на пустиня, а машината започва да киха. Включвам на резерв и проучвам картата. Зареждаме в селището Юнити и продължаваме нататък по горещия асфалтов път Сред високите треви.
И така, това бяха най-често срещаните спънки, които ми идват наум: объркване реда на сглобяването, ту появяващи се, ту изчезващи повреди и проблемът с частите. Но макар спънките да са най-често срещаните капани за находчивостта, те са само външна причина за нейната загуба. Време е вече да се спрем на вътрешните капани, които действуват едновременно с тези, които описах.
Както можем да се досетим от предметното определяне на находчивостологията, тази вътрешна страна на въпроса може да се подраздели на три главни типа капани за находчивост: такива, които блокират емоционалното възприемане, наречени „стойностни капани“; такива, които блокират познавателната способност, наречени „капани за истините“; и такива, които блокират психомоторното поведение, наречени „мускулни капани“. Стойностните капани образуват определено най-обширната и опасна група.
Сред стойностните капани най-разпространен и гибелен е свързаният със стойностна закостенялост. Това е неспособност да се преоцени видяното поради сляпа привързаност към старата оценка. При поддържането на мотоциклет човек трябва да преоткрива онова, което върши успоредно с работата. Закостенелите оценки правят това невъзможно.
Типичното положение е мотоциклетът да не работи, фактите са налице, но вие не ги забелязвате. Гледате право в тях, но те още нямат достатъчно стойност. За това именно говореше Федър. Качеството, стойността, създава субектите и обектите в света, фактите не съществуват, преди да ги е създала стойността. Ако стойностите ви са закостенели, не сте в състояние да видите новите факти.
Това често се проявява при преждевременните диагнози, когато сте убеден, че знаете къде е повредата и щом се окаже че не е там, блокирате. В тоя случай трябва да потърсите други насочващи нишки, но преди да ги намерите, нужно е да освободите съзнанието си от старите схващания. Ако сте заразен със стойностна закостенялост, може да не успеете да намерите правилния отговор дори когато е точно под носа ви, защото не можете да разберете важността на новия отговор.
Винаги е прекрасно да се преживее раждането на нов факт. Това дуалистично се нарича „откритие“ поради презумпцията, че той си съществува независимо дали някой знае за него. Когато се появи, отначало винаги има ниска стойност. После в зависимост от стойностния динамизъм на наблюдателя и евентуалното качество на факта стойността му се увеличава бавно или бързо, а може и да избледнее и фактът да изчезне.
Преобладаващото мнозинство факти, образите и звуците, които ни заобикалят във всеки миг, и отношенията помежду им, както и всичко в паметта ни — тия неща нямат качество, всъщност имат отрицателно качество. Ако се струпат наведнъж, съзнанието ни ще бъде така задръстено от безсмислени данни, че няма да можем ни да мислим, ни да действуваме. Затова предварително подбираме на базата на качеството или, ако използуваме думите на Федър, коловозът на качеството предварително подбира кои данни ще осъзнаем и този подбор се прави по такъв начин, че най-добре да се съчетае онова, което сме, с онова, в което се превръщаме.
Ако се хванете в този капан на стойностна закостенялост, трябва да забавите хода — вие, така или инак, ще го забавите, искате или не, — но забавете ход нарочно и изучете отново неща, които сте изучавали по-рано, за да разберете дали онова, което сте смятали за важно, е наистина важно… и просто… просто се повгледайте в машината. Няма нищо лошо в това. Гледайте я, както гледате кордата при риболов и не след дълго — в това можете да сте сигурен, както ще съмне — ще се натъкнете на малък процеп, на един мъничък факт, който скромно и боязливо ви пита дали не се интересувате от него. Такъв е светът — безкраен хепънинг. Заинтересувайте се от него.
Отначало се опитайте да разберете този нов факт не толкова с оглед на вашия голям проблем, колкото заради самия него. Проблемът може да не е така голям, както вие си мислите. А и фактът може да не е така дребен, както ви се струва. Може това да не е фактът, който ви трябва, но най-малкото трябва напълно да се убедите в това, преди да го изоставите. Често пъти, преди да сте го изоставили, ще откриете, че той си има приятели, които са точно до него и внимават каква е реакцията ви. Сред тия приятели може да е фактът, който търсите.
След известно време може да забележите, че пролуките, до които се добирате, са по-интересни от първоначалната ви цел да поправите машината. Когато това стане, значи сте достигнали до една важна точка. Сега вече не сте просто мотоциклетен техник, вие сте и мотоциклетен учен и напълно сте преодолели капана за находчивост, поставен ви от стойностната закостенялост.
Пътят отново се е издигнал сред боровете, но от картата разбирам, че няма да е за дълго. Подминаваме крайпътни реклами за летовища. Край тях — почти част от самата реклама — няколко деца. Събират шишарки. Махат ни. Когато най-малкото от тях — то е момченце — вдига ръчичка да ни махне, изпуска всичките си шишарки.
Все ми се ще да се върна към онова сравнение с лова на факти. Просто виждам как някому се ще да ме попита: „Добре де, но кои факти се опитваш да уловиш? Сигурно не е толкова просто.“
Обаче отговорът е, че ако човек знае кои факти иска да улови, той вече няма нужда да ги лови. Хванал ги е. Опитвам се да измисля конкретен пример…
Могат да се дадат най-различни примери, свързани с поддържането на мотоциклет, но най-поразителният пример за стойностна закостенялост, който ми идва наум, е оня стар маймунски капан в Южна Индия, чието успешно действие разчита на стойностната закостенялост. Капанът се състои от издълбан кокосов орех, привързан с верига към един кол. В ореха има ориз, до който може да се стигне през малка дупка. Дупката е достатъчно широка, за да може ръката на маймуната да проникне вътре, но твърде малка, за да излезе юмрукът, стиснал ориз. Маймуната бърка вътре и изведнъж се хваща в капана — вкарана там единствено от собствената си стойностна закостенялост. Тя не може да преоцени ориза. Не може да разбере, че свободата без ориз е по-скъпа от пленничеството с него. Селяните идват да я хванат и отведат. Идват все по-близо… по-близо… сега! Какъв най-общ съвет — не конкретен, — какъв най-общ съвет бихте дали на бедната маймуна при тия обстоятелства?
Струва ми се, че ще кажете точно това, което казах аз за стойностната закостенялост, може би малко по-настойчиво. Съществува един факт, който тази маймуна би следвало да знае: ако разтвори ръка, тя е свободна. Но как да открие този факт? Като се освободи от ценностната закостенялост, която постави ориза над свободата. Как трябва да стори това? Ами някак си трябва умишлено да забави ход, да се върне към въпроси, които е изучавала по-рано, и да види дали онова, което е смятала за важно, действително е важно и да, просто да спре да се дърпа и да се вгледа в кокосовия орех за известно време. Не след дълго ще забележи пукнатина от един малък факт, който се пита дали тя не се интересува от него. Тя ще трябва да опита да разбере този факт не толкова с оглед на голямата си задача, колкото заради самия него. Задачата може да не е чак толкова голяма, колкото тя си мисли. А и фактът може да не е така дребен, както тя смята. Това е горе-долу цялата обща информация, която можете да й дадете.
При Преъри сити пак сме излезли от планинските гори и се намираме в градче — средище на суха равнина, с широка главна улица, която минава право през центъра и излиза пак в прерията. Насочваме се към един ресторант, но той е затворен. Пресичаме широката улица и опитваме в друг. Вратата е отворена, сядаме и поръчваме малцово мляко. Докато чакаме, изваждам планчето на писмото, което Крис искаше да напише на майка си, и му го давам. За моя изненада той работи по него, без да задава много въпроси.
Продължавам да чувствувам, че фактите, за които съм тръгнал на лов във връзка с Крис, са също под самия ми нос, но някаква стойностна закостенялост ми пречи да ги забележа. Понякога сякаш се движим успоредно вместо заедно и от време на време се сблъскваме.
Неприятностите му в къщи започват, когато ми подражава, като се опитва да нарежда на другите, както аз нареждам нему. Особено на малкия си брат. Естествено, другите не му се подчиняват, той не разбира, че имат право да не му се подчиняват, и тогава става истински ад.
Сякаш не се интересува дали се харесва на другите. За него е важно да се хареса на мен. Това хич не е хубаво, ако се отчетат всички обстоятелства. Наближава време за него да започне продължителния период на отделянето. Това отделяне трябва да протече колкото е възможно по-гладко, но трябва да стане. Време е да бъде изправен на собствените си крака. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
А сега, след всички тия мисли, вече не вярвам в това. Не знам къде е бедата. Този сън, дето все се повтаря, ме преследва, защото не мога да забравя значението му: завинаги съм отделен от него със стъклена врата, която не отварям. Той иска да я отворя и по-рано аз винаги се отвръщах. Но сега има една нова фигура, която не ми дава. Странно.
След известно време Крис казва, че се е уморил да пише. Ставаме, плащам на бара и излизаме.
Отново на пътя и пак разговор за капаните.
Следващият е важен. Това е вътрешният капан за находчивост, заложен от егото. То не е съвсем отделено от стойностната закостенялост, а е една от многото й причини.
Ако имате високо мнение за себе си, способността ви да откривате нови факти е отслабена. Вашето его ви изолира от качествената действителност. Когато фактите показват, че сте оплели конците, малко е вероятно да приемете това. Когато невярна информация ви издигне в собствените ви очи, по всяка вероятност ще я приемете. При която и да било техническа ремонтна работа егото получава ритник отзад. Винаги се заблуждавате, правите грешки и механик, който трябва да защищава високо самочувствие, се намира в крайно неизгодно положение. Ако познавате достатъчно техници, за да си ги представите като група, и наблюденията ви съвпадат с моите, мисля, ще се съгласите, че те са по-скоро скромни и тихи хора. Има изключения, но, общо взето, ако в началото не са тихи и скромни, работата като че ги прави такива. И скептични. Внимателни, обаче скептични. Но не и самомнителни. Невъзможно е чрез хитруване да се представите блестящо в някоя механична поправка освен пред човек, който няма представа какво правите.
Щях да кажа, че машината не реагира на вашата личност, но всъщност тя реагира. Само че личността, на която реагира, е истинската ви личност, оная, която действително чувствува, мисли и действува, а не някакъв фалшив надут образ, изграден от вашето его. Фалшивите образи биват пробивани като надути балони и това става тъй бързо и безапелационно, че сте осъден много скоро да загубите дух, ако сте извлекли находчивостта си от егото, а не от качеството.
Ако скромността не идва лесно и естествено при вас, едно спасение от този капан е да се преструвате на скромен. Ако просто нарочно си внушите, че не сте много добър, находчивостта ви ще получи тласък напред, когато фактите потвърдят това предположение. По тоя начин ще я карате, докато дойде времето, когато фактите ще докажат, че това предположение е неправилно.
Потиснатостта, следващият капан за находчивост, е нещо като противоположност на егото. Толкова сте сигурен, че ще направите всичко не както трябва, че се страхувате да направите каквото и да било. Често пъти това, а не „мързелът“, е истинската причина да ви е трудно да започнете. Тоя капан на потиснатост, който е резултат от много мъдруване, може да ви доведе до най-различни грешки на прекомерна суетливост. Поправяте неща, които нямат нужда от поправка, и тръгвате на лов за въображаеми повреди. Хрумват ви най-невероятни заключения и правите куп грешки в машината поради собствената си нервност. Тези грешки, след като ги направите, като че потвърждават вашето първоначално самоподценяване. Това води до нови грешки, откъдето идва още по-ниска самооценка, и така в един омагьосан кръг.
Най-добрият начин да се отскубнете от този кръг според мен е да се справите с потиснатостта си върху хартия. Прочетете всяка книга и списание по въпроса, които ви попаднат. Потиснатостта ви улеснява това и колкото повече четете, толкова повече се успокоявате. Трябва да помните, че преследвате покоя на духа, не само поправката на машината.
Когато започвате поправката, можете да отбележите върху листчета всичко, което ще направите. След това ги подреждате в правилен порядък. Забелязвате, че ги нареждате и пренареждата отново и отново заедно е нови и нови идеи, които ви хрумват. Времето, изразходвано по този начин, обикновено ви се надплаща с време, спестено при работата, и ви предпазва от извършването на прибързани неща, които след това пораждат проблеми.
Можете донякъде да намалите своята потиснатост с мисълта, че няма жив механик, който от време на време да не оплеска някоя работа. Главната разлика между нас и професионалистите е, че когато те сторят това, вие никога не го научавате — само го плащате с допълнителни суми, разпределени по всичките ви сметки. Когато направите грешката сам, то поне имате преимуществото да научите нещо.
Отегчението е друг капан, който ми идва наум. Той е обратното на потиснатостта и обикновено придружава неприятностите, породени от егото. Отегчението означава, че сте излезли от коловоза на качеството, не съзнавате нещата със свежа глава, загубили сте „разума си на начеващ“ и мотоциклетът ви се намира в сериозна опасност. Отегчението означава, че запасът ви от находчивост е малък и трябва да се допълни, преди да правите каквото и да било.
Когато сте отегчен, спрете! Идете на естраден концерт. Пуснете телевизора. Кажете „стига за днес“. Правете каквото и да е, само не пипайте машината. Ако не спрете, следващото нещо, което ще стане, е Голямата грешка и тогава цялото отегчение заедно с Голямата грешка ще се съберат заедно в един хубав ритник, който ще ви избие цялата находчивост и тогава наистина ще спрете.
Любимото ми лекарство против отегчение е сънят. Много е лесно да заспи човек, когато е отегчен, и много трудно да бъде отегчен след продължителна почивка. Следващото ми любимо лекарство е кафето. Обикновено държа кафеварката постоянно включена, когато работя по машината. Ако тия неща не помагат, това може да означава, че ви тревожат по-дълбоки качествени проблеми и ви отвличат от онова, което е пред вас. Отегчението е знак, че трябва да насочите вниманието си към тия проблеми — вие, така или иначе, това правите — и да ги овладеете, преди да продължите с мотоциклета.
За мен най-отегчителната задача е миенето на машината. Изглежда такава загуба на време. Подкарате ли я пак — веднага става пак мръсна. „БМВ“-то на Джон винаги свети. Наистина изглежда добре, докато моето постоянно прилича на малко раздрънкано нещо. Това е класическият разум в действие, отвътре работи много добре, а отвън не изглежда кой знае какво.
Един цяр срещу отегчението при определени видове работа, като гресирането, смяната на маслото и регулирането, е да бъдат превърнати те в нещо като ритуал. Правенето на непознати неща си има своя чар, както и правенето на познати. Чувал съм, че съществуват два вида заварчици: заварчик производственик, който не обича завързани работи и му харесва да прави едно и също нещо отново и отново; и заварчик по поддържането, който ненавижда да прави едно и също нещо два пъти. Поуката беше: когато се уговаряш със заварчик, да провериш какъв е, защото двата типа не са взаимозаменяеми. Аз съм във втората група и може би затова предпочитам повече да се занимавам с повреди, за разлика от повечето хора, и не обичам миенето, за разлика от мнозинството. Когато мия, съм като хората, които ходят на църква — не толкова за да научат нещо ново, макар да дебна за нови неща, а за да се запозная още веднъж с познатите. Понякога е приятно да вървиш по утъпкани пътеки.
Дзен има да каже нещо по въпроса за отегчението. Основното занимание там, „простото седене“, би трябвало да е най-отегчителното нещо на Земята — ако не бе индуистката практика на жив заровен. Почти нищо не прави човек: не се движи, не мисли, няма грижа за нищо. Има ли нещо по-отегчително? А все пак в центъра на това отегчение е самото онова нещо, на което дзен-будизмът иска да ни научи. Какво е то? Кое е онова нещо в самия център на отегчението, което не виждаме?
Нетърпението е близко до отегчението, но винаги се поражда от една и съща причина — недооценяване на количеството време, което ще отиде за работата. Всъщност никога не е известно какво ще изникне и много малко са работите, които се извършват за толкова време, колкото сме предвидили за тях. Нетърпението е първата реакция срещу някоя спънка и може бързо да се превърне в гняв, ако не се внимава.
С нетърпението най-добре се справяме, като отделяме неограничено време за работата, особено за нови задачи, които изискват непознати действия; чрез удвояване на необходимото време — когато обстоятелствата налагат планиране; чрез ограничаване мащабите на онова, което искаме да извършим. Важността на крайната цел трябва да бъде смалена, а непосредствените цели трябва да изпъкнат на преден план. Това изисква стойностна гъвкавост, стойностните размествания обикновено са свързани с известни загуби на находчивост, но това е жертва, която трябва да бъде направена. Тя е нищо в сравнение със загубата, която би настъпила, когато дойде Голямата грешка, причинена от нетърпеливостта.
Любимото ми упражнение за омаловажаване е почистването на гайки, болтове, шайби и замърсено отверстия. Имам фобия по отношение на повредени, клеясали, ръждясали или замърсени резби, от които гайките заяждат или превъртат с усилие; и щом намеря някоя, снемам й размерите с шублер и резбомер, изваждам метчиците и флажките, прекарвам ги през резбата, после я преглеждам, намазвам я с масло и ето че имам съвсем нов поглед върху търпението. Друго упражнение е да подреждам инструментите, които са вече използувани, не са прибрани и задръстват помещението. Това е хубаво упражнение, защото един от първите предупредителни белези на нетърпението е объркването от това, че не можеш да хванеш начаса инструмента, който ти трябва. Ако човек просто спре и подреди инструментите, хем ще ги намира, хем ще намали нетърпеливостта си, без да губи време или да поставя в опасност работата си.
Когато влизаме в Дейвил, чувствувам седалищните си части като да са от бетон.
Така, мисля, че това горе-долу стига за стойностните капани. Има още купища такива капани, разбира се. Аз всъщност само докоснах темата, за да покажа за какво става дума. Почти всеки механик може часове наред да ви тъпче с приказки за стойностни капани, които той е открил и за които аз не знам нищо. Вие сами, щете не щете, ще откриете много такива при която и да е работа. Може би едничкото най-добро нещо, което трябва да овладеете, е да разпознавате стойностния капан, когато сте в него, и да се справяте с положението, преди да продължите работата върху машината.
До бензиностанцията в Дейвил има огромни сенчести дървета, под които чакаме да се появи собственикът. Никой не идва и ние, както сме схванати и без желание да се качим отново на мотоциклета, правим упражнения за краката в сянката на дърветата. Големи дървета, които, кажи-речи, покриват пътя. Странно за този почти пустинен край.
Собственика все още го няма, но конкурентът му от бензиностанцията отвъд тясното кръстовище ни наблюдава и скоро идва при нас да напълни резервоара.
— Не знам къде е Джон — казва той.
Когато Джон се появява, благодари на другия и заявява гордо:
— Винаги си помагаме така.
Питам го дали има някъде място да отдъхнем и той отвръща:
— Можете да използувате моравата пред къщата ми — сочи през главния път към къщата си зад няколко тополи, които трябва да имат три-четири фута в диаметър.
Възползуваме се от поканата, опъваме се в една висока зелена трева и забелязвам, че тревата и дърветата се поливат от вада край пътя, в която тече бистра вода.
Трябва да сме спали половин час, когато виждаме Джон в стол-люлка на тревата до нас да говори с един пожарникар в друг стол. Заслушвам се. Темпът на разговора ме заинтригува. Не са се засилили заникъде, просто убиват времето. Не съм чувал такъв устойчив бавен разговор от трийсетте години, когато дядо ми, прадядо ми, чичовците и бащите им разговаряха по този начин: безспир, без друг смисъл или цел освен да се убива времето, като люлеенето в стола.
Джон вижда, че съм буден, и си приказваме известно време. Казва, че водата за напояването идвала от „канала на Китаеца“.
— Никога не можете накара бял човек да изкопае такъв канал — казва той. — Изкопали са този канал преди осемдесет години, когато са мислели, че тука има злато. Днес никъде не може да се намери подобен канал — казва, че дърветата затова са такива големи.
Разправям откъде сме и къде отиваме и като си тръгваме, Джон казва, че се надява да сме си отпочинали. Когато минаваме под големите дървета, Крис маха с ръка, а той се усмихва и маха в отговор.
Пустинният път се вие през скалисти клисури и хълмове. Досега не сме минавали през толкова безводен край.
Сега искам да поговоря за капаните на истината и мускулните капани и после ще сложа край на днешната шъто̀куа.
Капаните на истината са свързани с данни, които се обработват и се намират във вагоните на влака. С по-голямата част от тези данни успешно се справят конвенционалната дуалистична логика и научният метод, за който стана дума по-рано, точно след Майлз сити. Но има един капан, с който те не могат се справи — капанът на истината, заложен от логиката „да-не“.
Да и не… това или онова… едно или нула. На основата на това елементарно двучленно разграничение е изградено цялото човешко знание. Пример за това е компютърната памет, която съхранява всичките си знания под формата на двоична информация. Тя съдържа единици и нули. И това е всичко.
Понеже не сме свикнали, обикновено не забелязваме, че има и трети възможен логически член, равен на „да“ и „не“, който е в състояние да разшири мирогледа ни в едно непознато направление. Ние дори нямаме термин за него, затова ще трябва да използувам японското Му.
Му означава „ни-що“. Както и качеството, то сочи извън процеса на дуалистичното разграничаване. Му просто казва: „Няма определение; нито едно, нито нула, нито да, нито не.“ То заявява, че контекстът на въпроса е такъв, че положителен или отрицателен отговор би бил грешен и не трябва да се дава. „Вземете си въпроса обратно“ — казва то.
Му идва много на място, когато съдържанието на въпроса става прекалено малко за истината на отговора. Когато попитали дзен-монаха Джошу дали кучето крие в себе си същността на Буда, той казал „му“, което ще рече, че както и да отговори, ще отговори неправилно. Природата на Буда не може да бъде обхваната с въпроси, чийто отговор е „да“ или „не“.
Че Му съществува в природата, изследвана от науката, е очевидно. Само че както обикновено ние по наследство сме обучени да не го забелязваме. Например непрекъснато се повтаря, че веригите на компютъра показват само две състояния — напрежение за единица и напрежение за нула. Това е глупаво!
Всеки техник по електроника знае друго. Опитайте да откриете напрежение за единица или нула, когато е изключена енергията. Веригите са в състоянието му. Не дават едно, не дават нула, намират се в неопределено състояние, което няма смисъл от гледна точка на единици и нули. Волтметърът в много случаи показва основно неопределено състояние, при което техникът изобщо не разчита характеристики на компютърните вериги, а тези на самия волтметър. Станало е така, че състоянието на лишаване от енергия е част от контекст, по-обширен от контекста, при който състоянията единица и нула се считат универсални. А има и много други състояния на компютъра освен изключването на енергия, при които се дават отговори му поради по-обширен контекст от този на единично-нулева универсалност.
Дуалистичното съзнание има склонност да гледа на му-положенията в природата като на контекстуална измама или ирелевантност, но му се среща във всички научни изследвания и природата не мами и нейните отговори никога не с ирелавантни. Голяма грешка е, един вид нечестност, да се пускат му-отговорите на природата в глуха линия. Признаването и оценката на тия отговори би сторило много за приближаване на логическата теория до експерименталната практика. Всеки лабораторен учен знае, че много често резултатите от експериментите, от които се очаква отговор на „да-не“ въпроси, дават отговор Му. В тия случаи той приема, че експериментът е зле замислен, сърди се на себе си заради глупостта си и в най-добрия случай решава, че „пропиленият“ експеримент, дал отговор Му, е нещо като празен оборот на колелото, който може да го предпази от грешки при планирането на бъдещи „да-не“ експерименти.
Недооценяването на експеримента, довел до отговор Му, не е оправдано. Отговорът му е важен отговор. Той е съобщил на учения, че съдържанието на въпроса е твърде ограничено за отговора на природата и че трябва да разшири това съдържание. Много важен отговор! Неговата представа за природата е в огромна степен разширена от този отговор, което е и главната цел на експеримента. Може да се изведе убедително доказателство за твърдението, че науката се обогатява от му-отговорите повече, отколкото от отговорите да или не. Да или не потвърждават или отхвърлят една хипотеза. Му е „феноменът“, който най-вече вдъхновява научното търсене! Тук няма нищо тайнствено или неясно. Просто нашата култура ни е покварила да подценяваме този феномен.
При поддържането на мотоциклет му-отговорът, даден от машината на много от поставените й диагностични въпроси, е важна причина за загуба на находчивост. А не би трябвало! Когато отговорът на един ваш опит е неопределен, това означава едно от двете: или проверката ви не е онова, което вие мислите за нея, или схващането ви за съдържанието на въпроса трябва да се разшири. Проверете си експеримента и проучете отново въпроса. Не изхвърляйте тия му-отговори! Те във всяка своя частица са така съществени, както и да-не отговорите. Те са по-съществени. Това са отговорите, чрез които се развивате.
Тоя мотоциклет май малко загрява… но предполагам, че е от горещия сух район, през който се движим… ще оставя отговора на този въпрос в състоянието му… докато положението стане по-лошо или по-добро…
Спираме за продължителна почивка с мляко с какао в град Мичел, разположен сред няколко сухи хълма, които се виждат през панорамния прозорец на ресторанта. Някакви деца пристигат с камион, изсипват се, влизат в ресторанта и един вид го завладяват. Те се държат прилично, просто са шумни и пълни с енергия, но виждам, че собственичката е малко обезпокоена от тях.
Отново суха, песъчлива, пустинна местност. Навлизаме все по-дълбоко в нея. Късен следобед е и вече наистина сме изминали много път. Доста съм се натъртил от дългото седене върху мотоциклета. Няма що — уморен съм. Такъв бе и Крис в ресторанта. И малко паднал духом. Мисля си, че може би той… както и да е… карай…
Областта на Му е единственото, което исках сега да кажа за капаните на истината. Време е да се прехвърлим на психомоторните капани. Това е една област от светогледа, най-тясно свързана с онова, което става в машината.
Тук най-големи пречки създава капанът за находчивост, заложен от неподходящи инструменти. Нищо не деморализира така, както затрудненията, предизвикани от инструменти. Купувайте хубави инструменти, ако можете да си го позволите, и никога няма да съжалявате за това. Ако искате да спестите пари, не отминавайте обявите във вестниците. Добрите инструменти като правило не се износват, а добрите инструменти, купени на старо, са много по-хубави от тези, които са нови, но по-нискокачествени. Преглеждайте каталозите за инструменти. Можете да научите от тях много.
Освен лошите инструменти друг голям капан поставя лошата обстановка. Обръщайте внимание на подходящото осветление. Смайващо е колко много грешки може да предотврати малко допълнителна светлина.
Известни физически неудобства са неизбежни, но голяма част от тях, като например предизвиканите от студ и жега, могат да опорочат преценките ви за нещата, ако не внимавате. Например ако ви е студено, ще бързате и навярно ще допуснете грешки. А ако ви е горещо, границата на вашата раздразнителност ще се спусне надолу. Избягвайте да работите в неудобно положение, когато това е възможно. По едно малко столче от двете страни на мотоциклета ще увеличи много търпението ви и вероятността да повредите нещо ще намалее значително.
Има един психомоторен капан, мускулна нечувствителност, който води до истински щети. Той е резултат отчасти от „липса на мускулен усет“, неразбиране, че макар външността на мотоциклета да е груба, вътре в двигателя има нежни, прецизни части, които лесно могат да бъдат повредени от мускулната нечувствителност. Съществува така нареченият „технически усет“, който е съвсем ясен за ония, които знаят какво представлява, но е много труден за обясняване на ония, които не знаят; и когато видите някой без усет да работи върху машина, склонни сте да страдате заедно с нея.
Техническият усет идва от едно дълбоко вътрешно мускулно чувство за еластичността на материалите. Някои материали, като керамиката, имат твърде малка еластичност, така че когато навивате порцеланови резба, внимавате да не прилагате голямо усилие. Други материали, като стоманата, имат огромна еластичност, по-голяма от тази на каучука, но в граници, които не позволяват да се забележи това, освен ако работите с огромни механични сили.
При гайките и болтовете работим с големи механични сили и трябва да знаем в какви граници металите са еластични. Когато завиваме една гайка, съществува точка, наречена „завито на ръка“, при която няма отнемане на еластичността, само контакт между резбите. След това идва положението „завито“, при което е отнета част от повърхностната еластичност. След това стигаме до „краен предел“ на натегнатост. Сега вече е изчерпана цялата еластичност. Усилието, необходимо за постигане на всяко едно от трите положения, е различно за всеки размер гайка или болт, различно е за обикновените гайки и за контрагайките. Усилието е различно за стоманата, чугуна, бронза и алуминия, за пластмасите и керамиката. Но човек с технически усет разбира кога е затегнал и спира. Човек, лишен от него, продължава да затяга и скъсва резбата или поврежда сглобката.
„Механичният усет“ предполага не само чувство за еластичността, но и за твърдостта на металите. Вътрешността на един мотоциклет съдържа повърхности, които в някои случаи са изработени с точност до една десетохилядна от инча. Ако ги изпускате, зацапвате, надрасквате или удряте с чук, те ще загубят тази точност. Важно е да се разбере, че металът под повърхността обикновено може да понесе силни удари и голямо натоварване, но самата повърхност не може. Когато работите с такива части, които са заяли или са неудобни за работа, ако имате механичен усет, ще избегнете повреждането на прецизните повърхности и ще работите с инструментите върху други места на същата част, ако това е възможно. Щом трябва да се работи върху самите повърхности, винаги ще подбирате инструмент от по-мек материал. Бронзови чукове, пластмасови чукове, дървени чукове, гумени чукове, оловни чукове. Всички те могат да се използуват за такава работа. Използувайте ги. В челюстите на менгемето могат да се поставят пластмасови, медни или оловни пластини. Използувайте и тях. Хващайте тия части внимателно. Няма да съжалявате. Ако имате склонност да изпускате неща, отделете повече време и се опитайте да възпитате у себе си по-голямо уважение към това техническо постижение — детайла с висока степен на точност.
Издължените сенки на сухите места, през които минахме, са оставили някакво унило, потискащо чувство…
Може би е просто обикновеното спадане на настроението в късните следобедни часове, но след като казах всичките тия неща, днес имам чувството, че някак си съм заобикалял същността. Някой може да попита: „Добре де, ако избягвам всички тия капани за находчивост, всичко наред ли ще бъде?“
Отговорът, разбира се, е не; все още няма да е наред всичко. Трябва и да живеете правилно. Именно начинът, по който живеете, ви дава нагласа да избягвате капаните и да забелязвате необходимите факти. Искате да знаете как се рисува съвършена картина? Много е лесно. Станете съвършен и после си рисувайте най-естествено. Така правят всички майстори. Създаването на картина или поправката на мотоциклет не са разделени от останалата част на съществуването ви. Ако мислите ви са нескопосни шест дни в седмицата, през които не работите по машината, какво спасяване от капаните, какви трикове могат изведнъж да ви направят умен на седмия ден? Всичко това е свързано.
Но ако мислите ви са били нескопосни шест дни в седмицата и истински си напрегнете ума на седмия, то тогава може би през следващите шест дни няма да сте така неспокоен, както през предишните. Струва ми се, че с тия капани за находчивост (за „гъмпшън“) се мъча да открия преки пътища към начина да се живее правилно.
Истинският мотоциклет, върху който работите, е мотоциклетът Аз, Машината, която изглежда „ей там“, и личността, която като че е „тук, вътре“, не са отделни неща. Те заедно израстват към качеството или пропадат надалеч от него.
Пристигаме в Прайнвил-джънкшън само няколко часа преди залез-слънце. Намираме се на кръстопътя с автомагистрала 97, по която ще завием на юг. Пълня резервоара и се чувствувам така уморен, че минавам зад бензиностанцията и сядам на жълто боядисания бордюр с крака върху чакъла. Последните слънчеви лъчи се провират между дърветата и блестят в очите ми. Крис идва и също сяда; не казваме нищо, но това е най-голямото униние досега. Толкова говорих за капаните, за гъмпшън-уловките, а сега сам попаднах в една от тях. Може би е от умората. Трябва да поспим.
Гледам известно време колите, които минават по магистралата. Има нещо самотно в тях. Не самотно — по-лошо. Нищо. Като израза на човека, който напълни резервоара. Нищо. Един никакъв бордюр, край малко никакъв чакъл, при един никакъв кръстопът, водещ заникъде.
Нещо за хората на волана. Изглеждат точно като човека на бензиностанцията, вторачени право напред в някакъв си техен собствен транс. Не съм виждал това от… откак Силвия го забеляза първия ден. Всички са като от погребално шествие.
От време на време някой ни хвърля бърз поглед и после го отвръща безразлично, сякаш да покаже, че не е човек, който се бърка в чужди работи, сякаш е притеснен, да не би да сме забелязали как ни е гледал. Това ми прави впечатление сега, защото дълго време сме били откъснати от него. И карането е друго. Колите сякаш се движат с постоянна максимална градска скорост, сякаш искат да стигнат донякъде, все едно, че това, което е сега, просто трябва да бъде преминато. Шофьорите като че ли мислят за мястото, където искат да отидат, а не за онова, в което са.
Разбрах! Пристигнали сме на Западния бряг! Отново сме чужденци! Господи, забравих най-големия от всички капани. Погребалното шествие! Онова, в което сме всички — този надут, супермодерен, егоцентричен стил на живот, който ти казва майната ти и смята, че притежава тази страна. Толкова дълго сме били извън него, че напълно съм го забравил.
Вливаме се в южния поток на движението и усещам опасността от надутия стил съвсем отблизо. Виждам в огледалото как някакъв копелдак се залепва за мен и не иска да задмине. Вдигам седемдесет и пет, а той пак по петите ми. Деветдесет и пет — и се измъкваме от него. Това никак не ми харесва.
В Бенд спираме и вечеряме в модерен ресторант, където хората влизат и излизат, без да се поглеждат. Обслужването е отлично, но напълно безлично.
Още по на юг намираме гора от недорасли дръвчета, разделена от нелепи малки парцели. Очевидно по проект на някакъв предприемач. В едно от парцелчетата далеч от главния път разстиламе спалните чували и откриваме, че боровите иглички едва-едва покриват еластичен пласт прах, който изглежда цели футове дебел. Никога не съм виждал подобно нещо. Трябва да внимаваме да не разместваме игличките, иначе прахта се вдига наоколо.
Разстиламе платнищата и слагаме спалните чували отгоре им. Това като че помага. Говорим си с Крис известно време за това, къде се намираме и къде отиваме. Разглеждаме картата в здрача и после още малко с помощта на фенерчето. Днес сме изминали 325 мили. Това е много. Крис изглежда така капнал от умора, както съм и аз; така му се спи, както и на мен.
Парадоксален въпрос или действие, с който учителят провокира невежеството на ученика. — Б. пр.