Защо не излезеш от сянката? Как изглеждаш всъщност? Страх те е от нещо, нали? От какво те е страх?
Зад фигурата в сянката е стъклената врата. От другата й страна е Крис — прави ми знак да отворя. Сега е по-голям, но на лицето му още стои умолително изражение. „Какво да правя сега?“ — иска да знае той. „Какво да правя после?“ Чака моите напътствия.
Време е да се действува.
Разглеждам фигурата в сянката. Не е така всемогъща, както изглеждаше някога.
— Кой си ти? — питам аз.
Няма отговор.
— С какво право е затворена тая врата?
Пак няма отговор, фигурата мълчи, но се и свива. Страхува се! От мен.
— Има и по-лошо от това, да се таиш по сенките. Това ли е? Затова ли не говориш?
Тя сякаш трепери, отстъпва, сякаш усеща какво се готвя да направя.
Чакам и после я доближавам? Отвратително, мрачно, зло същество. По-близо, гледам не в нея, а в стъклената врата, за да не разбере. Отново спирам, стягам се и после се хвърлям напред!
Ръцете ми потъват в нещо меко там, където трябва да й е шията. Тя се гърчи и аз стискам по-силно, както се стиска змия. Стискам я все по-силно и по-силно, сега ще я извадим на светло. Ето! СЕГА ЩЕ Й ВИДИМ ЛИЦЕТО!
— Тате! Тате! — чувам гласа на Крис през вратата.
Да! За пръв път! „Тате! Тате!“
— Тате! Тате! — Крис ме дърпа за ризата. — Тате! Събуди се! Тате!
Той плаче, вече ридае.
— Спри, тате! Събуди се!
— Всичко е наред, Крис.
— Тате! Събуди се!
— Буден съм — едва-едва различавам лицето му в светлината на зората. Намираме се сред някакви дървета някъде на открито. Има един мотоциклет. Трябва да сме в Орегон.
— Добре съм, беше просто кошмар.
Той продължава да плаче и аз седя мълчаливо до него известно време.
— Всичко е наред — казвам, но той не спира. Уплашен е много.
Аз също!
— Какво сънува?
— Опитах се да видя лицето на един човек.
— Ти викаше, че ще ме убиеш.
— Не, не тебе.
— А кого?
— Не знам.
Крис престава да плаче, но още трепери от студа.
— Видя ли лицето му?
— Да.
— Как изглеждаше?
— Моето собствено лице, Крис, тогава извиках… Беше просто кошмар. — Казвам му, че трепери и трябва да се вмъкне обратно в чувала. Влиза.
— Студено е — казва.
— Да — в светлината на зората виждам парите от дъха ни. После той се свива в чувала и остава само моят дъх.
Не заспивам.
Този, който сънува, изобщо не съм аз.
Това е Федър.
Той се пробужда.
Едно съзнание, противопоставено на себе си… аз… аз съм фигурата на злото в сенките. Аз съм отвратителният…
Винаги съм знаел, че той ще се върне…
Сега въпросът е да се приготвя за това…
Небето през дърветата изглежда така сиво и така безнадеждно.
Бедният Крис.
Отчаянието нараства.
Както при ония внезапно наедряващи кадри в киното, за които знаеш, че не принадлежат на действителния свят, но все пак така ти се струва.
Студен, безснежен, ноемврийски ден. Вятърът навява прах през пролуките в прозорците на стара кола със зацапани стъкла. Крис, шестгодишен, седи до него, навлечен в пуловери, понеже отоплението не работи. През мръсните прозорци на колата виждат, че се движат към сиво безснежно небе, между стените на сиви и сиво-кафяви постройки с тухлени фасади, счупени стъкла по фасадите и боклуци по улиците.
— Къде сме? — пита Крис и Федър отвръща:
— Не знам — и наистина не знае, съзнанието му отсъствува. Загубил се е, носи се без посока по улиците.
— Къде отиваме? — пита Федър.
— При продавачите на двуетажни легла — отвръща Крис.
— Къде са те?
— Не знам. Може би ако просто си караме, ще ги видим.
И така, двамата си карат и карат по безкрайните улици и търсят продавачите на двуетажни легла, Федър иска да спре, да положи глава върху кормилото и малко да си почине. Саждите, и сивотата са проникнали в очите му и почти са заличили всички знания в главата му. Една улична табелка е като друга. Едно сиво-кафяво здание е като съседното. Напред и напред карат те и търсят продавачите на двуетажни легла. Обаче Федър знае — той никога няма да ги намери.
Крис започва да разбира бавно и постепенно, че нещо не е наред, че човекът, който води колата, всъщност вече не я води, че капитанът е мъртъв и колата е неуправляема, и той не разбира това, а само го усеща, и казва спри, и Федър спира.
Някаква кола отзад свири, но Федър не помръдва. Други коли свирят, и после други, и Крис в паника крещи: „Тръгвай!“ и Федър бавно и с огромно усилие натиска съединителя и включва на скорост. Бавно, като насън, колата отчаяно поема по улиците.
— Къде живеем? — пита Федър уплашения Крис.
Крис помни някакъв адрес, само че не знае как да стигне дотам. Съобразява, че ако разпита достатъчно много хора, ще намери пътя, и казва: „Спри колата“, и слиза, и пита за пътя, и води един побъркан Федър между безкрайните стени от тухли и счупени стъкла.
Часове след това те пристигат и майката е побесняла, задето са закъснели толкова. Не може да разбере защо не са намерили продавачите на двуетажни легла. Крис казва: „Търсихме навсякъде“, но хвърля към Федър кратък уплашен поглед, ужасен от нещо непознато. Оттук започва всичко за Крис.
Няма да се случи отново…
Мисля, че трябва да се отправя към Сан Франциско, да кача Крис в един автобус за дома, после да продам мотоциклета и да постъпя в болница… или това последното изглежда така безсмислено… не знам какво ще направя.
Пътуването няма да бъде напълно пропаднало. Поне ще има няколко хубави спомена от мен, когато порасне. Това малко намалява страха. Добре е да се заловя за тази мисъл. Ще се заловя.
Междувременно просто продължаваме нормално пътуването и се надяваме, че нещо може да се оправи. Нищо не изхвърляй! Никога, никога не изхвърляй нищо.
Отвън е студено! Прилича на зима! Къде сме, та е толкова студено? Трябва да сме високо над морското равнище. Надничам от спалния чувал и този път виждам скреж по мотоциклета. По хрома на резервоара той блести под ранните слънчеви лъчи. По черната рама, там, където слънцето огрява, се е превърнал отчасти във водни капки, които скоро ще се стекат към колелото. Много е студено, за да се излежаваме.
Спомням си праха под боровите иглички и обувам обувките внимателно, за да не го разбутам. При мотоциклета разопаковам всичко, изваждам егеровото бельо и си го слагам, после дрехи, после пуловер, после яке. Пак ми е студено.
Пристъпвам през пружиниращата прах към черния път, който ни е довел тук, и спринтирам по него между дърветата стотина фута, после преминавам към равномерно тичане и накрая спирам. Така е по-добре. Никакъв шум. Скреж има на малки петна и по пътя, но помежду им, където стигат ранните слънчеви лъчи, се топят влажни тъмни ивици. Толкова е бяло и прозирно, и недокоснато. Има и по дърветата. Връщам се тихо по пътя, сякаш да не смутя изгрева. Чувствува се ранната есен.
Крис още спи, а няма да можем да тръгнем, преди да се стопли. Подходящо време да регулирам мотоциклета. Отвивам крилчатата гайка от капака над въздушния филтър и измъквам изпод него износена и мръсна торбичка с инструменти. Ръцете ми са схванати от студа, а отгоре са набръчкани. Тези бръчки не са от студа. На четиридесет това е настъпващата старост. Слагам торбичката на седалката и я разтварям… ето ги… като да видиш отново стари приятели.
Чувам Крис, поглеждам отново през седалката и виждам, че се върти, но не става. Очевидно просто се върти насън. След малко слънцето грее по-силно и ръцете ми не са вече така схванати.
Готвех се да говоря малко за науката да се поддържа мотоциклет, стотиците неща, които се научават, докато човек върви напред, и които обогатяват работното ти всекидневие не само практически, но и естетически. Само че сега това ми се вижда твърде незначително, макар че не бива да го казвам.
А сега искам да поема друга насока, която завършва НЕГОВАТА история. Не я свърших всъщност, защото не мислех, че ще е необходимо. Но сега смятам, че би било подходящо да сторя това през времето, което остава.
Металът на тия инструменти е толкова студен, че пари ръцете. Но това е приятна болка. Тя е истинска, не е въображаема, и е тук, съвсем в дланта ми.
… Когато човек върви по една пътека и забележи, че друга пътека се отклонява встрани, да речем под тридесет градуса, а след това се отделя още една пътека под по-голям, да речем, четиридесет и пет градусов ъгъл, и още една пътека по-късно се отделя под деветдесет градуса, той започва да разбира, че там има някаква точка, към която водят всичките тия пътеки, и че много хора са сметнали, че си струва да се отиде там, и започва да се чуди дали от чисто любопитство да не вземе и той да отиде.
В своето търсене на концепция за качеството Федър непрекъснато виждаше отново и отново малки пътечки, които водеха към някаква точка от едната страна. Мислеше, че вече знае накъде, общо взето, водят те — към древна Гърция, — но се питаше дали не е пропуснал нещо там.
Беше попитал Сара, която много преди това бе идвала с лейката си да му внуши идеята за качеството, в кой етап на курса по английска литература се преподава качеството като предмет.
— Боже мой, отде да зная, аз не се занимавам с английски — бе казала тя, — аз се занимавам с класика. Моята област е гръцкият.
— Качеството влиза ли в гръцката мисъл? — бе попитал той.
— Качеството е във всяка частица от гръцката мисъл — бе отвърнала тя и той се замисли върху това. Понякога под приказките на старата мома му се струваше, че открива някаква мъдрост, сякаш като Делфийския оракул тя казваше неща със скрит смисъл, но не можеше да бъде сигурен.
Древна Гърция. Чудно е, че за тях качеството е било всичко, когато днес звучи странно дори да кажем, че качеството е реално. Какви невидими промени може да са настъпили?
Втора пътека към древна Гърция бе посочена от внезапния начин, по който целият въпрос „Какво е качество?“ бе запратен в систематичната философия. Той смяташе, че е приключил с тая област. А качеството я разкри цялата отново.
Систематичната философия е гръцка. Древните гърци са я въвели и са оставили завинаги своя отпечатък върху й. Твърдението на Уайтхед, че цялата философия не е нищо повече от „обяснения под линия на Платон“, може спокойно да бъде подкрепено. Бъркотията около реалността на качеството трябва да е започнала някъде там.
Трета пътека се появи, когато реши да премине от Боузмън към научната степен, която му бе необходима, за да преподава и по-нататък в университет. Искаше да продължи изследването си върху смисъла на качеството, което бе започнал като преподавател по английски. Но къде? И в коя наука?
Беше очевидно, че понятието „качество“ не беше част от една отделна дисциплина освен ако тя не е философия. А от опита си във философията знаеше, че по-нататъшните изследвания надали ще разкрият нещо във връзка с едно видимо мистично понятие в английската композиция, както се наричат часовете по съчинение.
Все по-ясно му ставаше, че няма да намери програма, по която да изучава качеството от позициите, които му изглеждаха правилни. Качеството бе не само извън която и да е академична дисциплина, то бе извън обхвата на методите на целия храм на разума. Що за университет щеше да е тоя, който приема докторска дисертация, а в нея дисертантът отказва да дефинира основното си понятие!
Дълго време изучава каталозите, преди да открие онова, което се надяваше, че търси. Имаше един университет, Чикагският, в който съществуваше междупредметната програма „Анализ на идеи и изследване на методи“. Изпитната комисия включваше професор по английски, професор по философия и професор по китайски, а председателят й бе професор по старогръцки! Ето кое за него изигра ролята на сигнална камбана!
Вече всичко е свършено по машината освен смяната на маслото. Събуждам Крис, прибираме нещата и тръгваме. Още е сънлив, но студеният вятър по пътя го разбужда.
Пътят се изкачва нагоре сред боровете. Няма толкова голямо движение днес. Тук-там в боровата гора тъмнеят вулканични скали. Питам се дали не спахме върху вулканична пепел. Имаше ли такова нещо — вулканична пепел? Крис казва, че е гладен, гладен съм и аз.
Спираме в Ла-пайн. Казвам на Крис да ми поръча шунка с яйца за закуска, докато сменя маслото.
От бензиностанцията наблизо взимам кварт масло и после върху чакъла зад ресторанта отвивам картерната пробка, оставям маслото да се източи, завивам пробката, наливам новото масло и когато свършвам, маслото върху щеката блести на слънцето бистро и безцветно, почти като вода. А-а-а-а-а-х!
Прибирам гаечния ключ, влизам в ресторанта, виждам Крис и моята закуска върху масата. Насочвам се към тоалетната, измивам се и се връщам.
— Как съм гладен! — казва той.
— Студена нощ беше — отвръщам аз. — Представяш ли си колко калории сме изгорили само за да оцелеем!
Яйцата са добри. Шунката също. Крис говори за съня и как се бил изплашил и с това въпросът е изчерпан. Има вид, сякаш се готви да попита нещо, после се отказва, после гледа през прозореца към боровете известно време и накрая се решава:
— Тате?
— Какво?
— Защо правим това?
— Кое?
— Само пътуваме през цялото време.
— Ами да видим страната… ваканция.
Отговорът май не го удовлетворява. Разбира, че нещо в него не е наред, но не знае какво е то.
Залива ме неочаквана вълна на отчаяние, както призори. Аз го лъжа. Ето какво не е наред.
— Само пътуваме и пътуваме — казва.
— Естествено. Какво друго би предпочел.
Не намира отговор.
Нито пък аз.
По пътя ми хрумва отговорът, че правим най-висококачественото нещо, което мога да измисля в момента, но това не би го задоволило повече от онова, което му казах. Не знам какво друго бих могъл да кажа. Рано или късно, преди да си вземем сбогом, ако нещата продължат да вървят така, ще трябва да си поговорим. Като го заслонявам от миналото, може би му нося повече вреда, отколкото полза. Ще трябва да чуе за Федър, макар да има доста неща, които никога няма да научи. Особено края.
Федър пристига в университета на Чикаго, обзет вече от мисли, така различни от ония, които вие или аз бихме разбрали, че ще ми е трудно да разкажа, дори да помнех всичко. Знам, че заместник-председателят на комисията го приема, когато председателят отсъствува, благодарение на преподавателския му опит и очевидна способност да разговаря интелигентно. Какво точно е казал, не се знае. След това чака няколко седмици да се завърне председателят с надежда да получи стипендия, но когато той се появява, протича разговор, състоящ се главно от един въпрос и никакъв отговор. Председателят пита:
— С каква материя се занимавате?
Федър отвръща:
— Английска композиция.
Председателят избухва:
— Това е методологическа област!
И с това разговорът фактически е приключил. След няколко незначителни приказки Федър се запъва, поколебава се, сбогува се и се връща обратно в планините. Това е същата негова черта, заради която по-рано пропада в университета. Блокирал е по един въпрос и не е в състояние да мисли за каквото и да било друго, докато курсът му си напредва и без него. Този път обаче той има на разположение цяло лято да разсъждава защо предметът му трябва да бъде материален или методологически и през цялото лято прави тъкмо това.
Под връхната граница на горския пояс яде швейцарско сирене, спи в легло от борови клонки, пие вода от планински потоци и мисли за качеството, за материалните и методологическите предмети.
Материята не се променя. Методът е недълговечен. Материята е свързана със строежа на атома. Методът е свързан с онова, което атомът прави. В техническите текстове съществува подобно разграничение между физическо описание и функционално описание. Един сложен агрегат се описва по-добре първо с оглед неговия строеж: съставните агрегати и части. След това се описва с оглед неговия метод: функциите му в тяхната последователност. Ако смесите физическото с функционалното описание, оплитате се напълно, а също и читателят.
Но да се прилага тази класификация към една цяла област на знанието, каквато е английската композиция, изглежда произволно и непрактично. Нито една академична дисциплина не съществува без материална или методологическа страна. А той не виждаше качеството да има някаква връзка с която и да било от двете. Качеството не е материя. Нито пък е метод. Ако човек строи къща, като използува отвее и нивелир, той прави това, защото за една права стена е по-малко вероятно да се срути, ще рече, има по-високо качество от една крива. Качеството не е метод. То е целта, към която е насочен методът.
„Материя“ и „материално“ всъщност съответствуват на „обект“ и „обективност“, които той бе отхвърлил, за да стигне до недуалистична концепция за качеството. Когато всичко е разделено на материя и метод, точно както и когато всичко е разделено на субекти и обекти, изобщо не остава място за качеството. Тезата му не би могла да бъде част от материален предмет, защото да приеме разделението материален-методологически, означаваше да отрече съществуването на качеството. Ако качеството трябваше да остане, концепцията за материален и методологически трябваше да си върви. Това би означавало разправия с комисията, нещо, което хич не му трябваше. Но го беше яд, задето унищожаваха цялото значение на онова, за което той говореше, още с първия си въпрос. Материален предмет? В какво ли прокрустово ложе се опитваха да го натикат? — чудеше се той.
Реши да проучи по-подробно характера на комисията и да се порови из библиотеките за тая цел. Чувствуваше, че тази комисия витае в някакви съвсем чужди нему области на мисълта. Дали можеха да се намерят допирни точки между техния модел на мислене и неговата — казано най-общо — мисловна нагласа?
Особено бе смутен от характера на обясненията за предназначението на комисията. Изглеждаха твърде объркващи. Цялото описание на работата на комисията бе странен образец на съвсем обикновени думи, подредени по най-обикновен начин, така че обяснението изглеждаше много по-сложно от онова, което опитваше да обясни. Това не бе сигналната камбана, чута от него преди.
Проучи всичко написано от председателя, до което можа да се добере, и тук отново се натъкна на странния начин на изразяване, забелязан в описанието на комисията. Стилът объркваше, защото бе напълно различен от онова, което бе забелязал у самия председател. Той в краткия разговор му направи впечатление на човек с много неспокоен ум и също така неспокоен нрав. А ето тук един от най-двусмислените и непроницаеми начини на писане, на които Федър бе попаднал. Имаше енциклопедични изречения, в които подлогът беше толкова отдалечен от сказуемото, че напразно го викаше в словесните дебри. Вметнати части бяха необяснимо защо вмъкнати в други вметнати части, които също толкова необяснимо се намираха в изречения, чиято връзка с предишните изречения в съзнанието на читателя бе мъртва, погребана и изтляла дълго преди точката.
Но най-забележителни от всички бяха удивителните и необясними струпвания на абстрактни категории, като че заредени с някакво специално значение, което никъде не беше изложено и чието съдържание можеше само да се гадае; те се трупаха една върху друга така бързо и плътно, че Федър разбра — няма как да проумее това, дето чете, камо ли да го оспорва.
Отначало помисли, че причина за затруднението е обстоятелството, че всичко това не е за неговата уста лъжица. Статиите предполагаха определени основни знания, които той няма. След това обаче забеляза, че някои от статиите са написани за аудитория, която няма как да притежава подобни знания, и тази хипотеза се разклати.
Втората му хипотеза бе, че председателят е „техник“ — един термин, който той използуваше за автор до такава степен отдаден на предмета си, че е загубил способност да общува с хората извън него. Но ако това бе така, защо комисията имаше толкова общо, нетехническо название — „Анализ на идеи и изследване на методи“? А личността на председателя не бе личност на техник. Така че и тази хипотеза не издържаше.
След време Федър престана да си блъска главата с реториката на председателя и опита да поразрови около самата комисия, като се надяваше, че това ще му помогне да разгадае всичко останало. Това се оказа правилният път. Започна да разбира къде е бедата.
Постановките на председателя бяха замаскирани — охранявани от огромните лабиринти на укрепления, така сложни и масивни, че бе почти невъзможно да се открие какво все пак охраняваха те вътре. Объркването от всичко това приличаше на объркването, което човек изпитва, когато влезе в стая, където току-що е привършил ожесточен спор. Всички мълчат. Никой не говори.
Запазил съм един спомен за Федър, застанал в мраморния коридор на някакво здание, явно в Чикагския университет, да се обръща към заместник-председателя на комисията като детектив в края на филма с думите:
— Пропуснали сме едно важно име в списъка на вашата комисия.
— Да? — казва заместник-председателят.
— Да — отвръща Федър с вид на пророк. — Аристотел…
Заместник-председателят е шокиран за момент, после почти като нарушител, който е заловен, но не чувствува вина, се смее високо и продължително.
— О, разбирам — казва той. — Вие не знаете… нищо за… — После премисля дали си заслужава да се доизкаже, решава, че не, и не казва нищо повече.
Стигаме до разклона за Крейтър лейк и тръгваме нагоре по един хубав път към националния парк, чист, подреден и добре поддържан. Наистина не би трябвало да е иначе, но и с този си вид не печели от гледна точка на качеството. Превръща се в музей. Така е било, преди да дойде белият човек — красиви застинали потоци лава, хилави дървета и нито една кутия от бира никъде — но сега, след като белият човек е тук, изглежда подправено. Може би администрацията на парка би трябвало да струпа поне един куп кутии от бира по средата на всичката тая лава и тогава паркът ще оживее. Липсата на бирени кутии обърква.
При езерото спираме, протягаме се и се смесваме благоразположено с малката тълпа туристи, които държат фотоапарати и викат по децата: „Не се приближавай много!“, виждаме кола и каравани с номера от най-различни щати, виждаме и кратерното езеро с усещането: „Е, ето го там“, точно каквото е по картичките. Наблюдавам туристите, които също имат вид на нещо неприсъщо за мястото. Нямам нищо против цялата тая работа, само ми се струва, че е неестествено и че качеството на езерото се задушава от това изтъкване. Когато изтъкнем, че нещо притежава качество, то — качеството — тръгва да си ходи. Качеството е нещо, което забелязваме с крайчеца на очите си, така че аз гледам езерото долу, но усещам едно особено качество от студеното, почти мразовито слънце отзад и, кажи-речи, стихналия ветрец.
— Защо дойдохме тук? — пита Крис.
— Да видим езерото.
Не му харесва. Усеща фалша и се намусва, като търси най-точния въпрос, за да изрази това.
— Хич не ми харесва — казва.
Една туристка го гледа с изненада, после с възмущение.
— Ами какво можем да направим, Крис? — питам аз. — Просто трябва да продължаваме, докато открием какво не е наред или защо не знаем какво не е наред. Разбираш ли?
Не отговаря. Дамата се преструва, че не слуша, но неподвижността й показва, че слуша. Отивам към мотоциклета и аз се опитвам да се замисля, но нищо не излиза. Виждам, че му се плаче и се извръща, за да не забележа това.
Криволичим надолу и паркът остава зад нас. Поемаме на юг.
Казах, че заместник-председателят на Комисията по анализ на идеи и изследвания на методи бе шокиран. Той бе шокиран от това, че Федър не знаеше, че е попаднал в полесражението на може би най-известния академичен спор на столетието — спор, който ректорът на един калифорнийски университет определи като последен опит в историята да се промени направлението на един цял университет.
Проучванията на Федър разкриха кратката история на това прочуто въставане срещу емпиричното образование, което бе протекло в началото на тридесетте години. Комисията по анализ на идеи и изследване на методи бе остатък от този опит. Водачи на въстанието бяха Робърт Мейнард Хъчинс, който бе станал ректор на Чикагския университет, Мортимър Адлър18, чийто труд върху психологическите основи на закона за доказателствата бе нещо подобно на работата, извършвана от Хъчинс в Йейл, от Скот Буканън, философ и математик, и най-важният за Федър — сегашният председател на комисията, който по онова време е бил специалист по Спиноза и средните векове в Колумбийския университет.
Адлъровите проучвания върху доказателствата, обогатени с четене на класиците от западния свят, стигат до извода, че човешката мъдрост е напреднала сравнително незначително в днешно време. Адлър непрекъснато се връща към Тома Аквински, който взема Платон и Аристотел и ги прави част от своя средновековен синтез на гръцка философия и християнска вяра. Работата на Аквински и на гърците, както ги разбира той, за Адлър е връх на духовното наследство на Запада. Ето защо те дават аршин на всеки, който търси добрите книги.
В Аристотеловата традиция, както я интерпретират средновековните схоластици, човекът бива смятан за рационално животно, способно да търси, да определя добрия начин на живот и да го постига. Когато този „първи принцип“ бива възприет от ректора на Чикагския университет, отзвукът му в образователната система става неизбежен. Прочутата програма на Чикагския университет „Велики произведения“, реорганизацията на университета в аристотеловско направление и основаването на „колежа“, в който се въвежда изучаване на класиците от петнадесетгодишни ученици, това са част от резултатите.
Хъчинс бе отрекъл идеята, че емпиричното научно образование може автоматично да доведе до „добро“ образование. Науката е „свободна от ценности“. Неспособността й да обхване качеството като обект за изследване прави невъзможно за нея да създаде система от ценностите.
Адлър и Хъчинс се занимават основно с „необходимото“ в живота, с ценностите, с качеството и неговата база в теоретичната философия. Така че очевидно са отивали в същото направление като Федър, но по някакъв начин са стигнали до Аристотел и там са си останали.
Получи се сблъсък.
Дори ония, които бяха готови да приемат огромното значение, отдавано от Хъчинс на качеството, не проявиха склонност да признаят на Аристотеловата традиция правото да формулира ценности. Те настояваха, че никакви ценности не могат да бъдат твърдо установени и че една заслужаваща внимание съвременна философия няма защо да се позовава на идеи, отразени в книги от древни или средновековни времена. Цялата работа за много от тях изглеждаше просто алабализъм и хитруване.
На Федър не му беше много ясно как да си обясни това противоречие. Но то с положителност изглеждаше близко до областта, в която той искаше да работи. Той също смяташе, че никакви ценности не могат да бъдат твърдо установени, но според него това не бе причина ценностите да не се вземат предвид или да се приема, че те не съществуват като реалност. Той също не бе съгласен с това, Аристотеловата традиция да определя ценности, но не мислеше, че не бива да се съобразяваме с нея. Отговорът на всичко бе някак си дълбоко заплетен и той искаше да научи повече.
От четиримата, предизвикали този фурор, бе останал само сегашният председател на комисията. Поради понижението или по някаква друга причина славата му сред хората, с които Федър разговаря, не беше на приятен човек. Добри качества не му бяха признати от никого, а двама рязко му приписваха лоши — единият, ръководител на водеща катедра в университета, го нарече „свещен ужас“, а другият, с философска степен от Чикагския университет, каза, че е добре известно правилото на председателя да обсъжда степен само на точни свои копия. Никой от двамата не бе отмъстителен по природа и Федър почувствува, че казват истината. Това бе още веднъж потвърдено от едно откритие, направено в канцеларията. Искаше да поговори с двама от дисертантите на комисията, от които да разбере повече неща, а му казаха, че комисията през цялото си съществуване е присъдила всичко два доктората. Очевидно, за да намери място под слънцето за реалността на качеството, щеше да се наложи да се бори с ръководителя на собствената си комисия и да го надвие. Неговите аристотелски възгледи щяха да направят невъзможно дори започването на подобно дело, а не биваше да се забравя и темпераментът му, видимо крайно нетолерантен към противоречащи идеи. Всичко това рисуваше твърде мрачна картина.
Тогава седна и написа до председателя на Комисията за анализ на идеи и изследване на методи при Чикагския университет едно писмо, което може да бъде характеризирано единствено като предизвикателство да бъде изгонен. В него авторът отказа да се изниже на пръсти през задния вход и прави скандал от такъв мащаб, че противникът му е принуден да го изхвърли през парадния, като по този начин придава на предизвикателството тежест, каквато то поначало не е имало. После се надига от паважа и след като се е убедил, че вратата е напълно затворена, заканва й се с юмрук и казва: „Е, поне се опитах“, като по този начин си успокоява съвестта.
Предизвикателството на Федър уведомява председателя, че сега материалният му предмет е философията, а не английската композиция. Все пак, пишеше той, разделянето на изследванията на материални и методологически е отражение на Аристотеловото противопоставяне на форма и съдържание, което носи за един недуалист малко полза, тъй като той приема двете за идентични.
Написа, че не е сигурен, но му се струва, че неговата дисертация върху качеството ще се окаже антиаристотелска. Ако това е така, то той е избрал подходящо място да я представи. Големите университети работят с хегелианска насоченост, а всяко учебно заведение, което не може да приеме работа, противоречеща на основните възприети от него догми, е рутинерско. Така че, заявява Федър, това е дисертацията, която Чикагският университет отдавна чака.
Той признава, че това не е малка претенция и че за него всъщност е невъзможно да направи стойностни оценки, тъй като никой не е в състояние да бъде безпристрастен съдия на собствената си кауза. Но ако някой друг би предложил дисертация с претенции да бъде сериозен опит за обединяване на източната и западната философия, на религиозния мистицизъм с научния позитивизъм, той би сметнал, че тя има съществено историческо значение, че придвижва университета години напред. Във всеки случай, пише той, никой не е бил приеман в Чикаго, без да натири някой друг. Време е Аристотел да си го получи.
Направо нечувано.
И това не бе само предизвикателство да го изгонят. Тук с особена сила прозират мегаломания, мания за величие, пълна загуба на способността да разбира значението на онова, което казва на другите. Така е погълнат от собствения си свят на качествена метафизика, че вече не може да види нищо извън него, и понеже никой друг не разбира този свят, той е обречен.
Мисля, тогава той е смятал, че онова, което казва, е вярно и няма значение дали начинът, по който го излага, е чуван или нечуван. Казаното е толкова голямо, че няма време да го разкрасява. Ако Чикагският университет обръща внимание по-скоро на естетичното в думите му, отколкото на рационалното им съдържание, то той изменя на основната си задача като университет.
Това обяснява всичко. Той действително е вярвал.
Това не е просто още една интересна идея, която ще бъде изпитана по съществуващите рационални методи. Това е вариант на самите рационални методи. Обикновено когато човек представя нова идея в академична среда, предполага се той да е обективен и безпристрастен. Но тази идея за качеството поставя под съмнение именно тази постановка — за обективност и безпристрастност. Това е маниерничене, подходящо само за дуалистичния начин на мислене. Дуалистичните постижения се постигат чрез обективност, но не и творческите.
Обладан е бил от вярата, че е намерил отговора на една от загадките на вселената, разрязал е гордиевия възел на дуалистичната мисъл с една дума — качество — и няма да позволи никому да обуздае тази дума отново. И в своята вяра не разбира колко чудовищно мегаломански звучат думите му в ушите на другите. Или ако разбира, не дава пет пари. Казаното е мегаломанско, но ако е вярно? Ако греши, какво от това? Но ако е прав? Да е прав и да зареже всичко, за да задоволи вкусовете на учителите си, това би било чудовищно!
Така че просто не го интересува как звучи за другите. Чист фанатизъм. В ония дни той живее в изолиран свят на проповеди. Никой не го разбира. И колкото повече хора показват как не разбират, а онова, което разбират, не им харесва, толкова по-фанатизиран и неприятен става той.
Предизвикателството му получава очаквания прием. След като материалният му предмет е философията, трябва да кандидатствува пред философската катедра, а не пред комисията.
Федър послушно прави това, после той и семейството му натоварват в колата и караваната цялото си имущество, казват довиждане на приятелите си и се готвят да потеглят. Точно когато заключва за последен път вратата на къщата, пощаджията носи писмо. То е от Чикагския университет. В него пише, че там не го приемат. Нищо повече.
Очевидно за решението е повлиял председателят на Комисията за анализ на идеи и изследване на методи.
Федър взима хартия от съседите и пише до председателя, че след като вече е бил приет от Комисията за анализ на идеи и изследване на методи, ще трябва да си остане към нея. Това е доста буквоядски ход, но по това време Федър вече е развил вещина на стар воин. Това извъртане, това бързо хлопване на философската врата, показва, че по някаква причина председателят не може да го изхвърли през парадния вход на комисията, дори с това безобразно писмо в ръка. Това вдъхва на Федър известна вяра. Без странични врати, моля. Щеше да им се наложи да го изхвърлят през парадния или въобще нямаше да могат да го изхвърлят. Може би нямаше да им се удаде. Добре. Той не иска тази дисертация да дължи каквото и да било на когото и да е.
Движим се край източния край на езерото Кламат, по трилентов път, в който има много от настроението на двадесетте години на века. Всички тия пътища с по три платна са оттогава. Спираме за обяд в едно ханче от същата епоха. Дървена конструкция с остра нужда от боядисване, неонови реклами за бира във витрината, чакъл и маслени петна по него вместо морава.
Вътре в тоалетната седалката е спукана, а мивката е покрита с ивици мръсотия, но по обратния път към нашето сепаре хвърлям отново поглед към съдържателя на бара. Лице от двадесетте години. Открито, лишено от студенина и непреклонно. На негова територия сме. Гости сме му. И ако не му харесваме кюфтетата, най-добре е да си затваряме устата.
Донасят ги. Оказват се много вкусни — с резен сладък бермудски лук по средата, а бутилираната бира е чудесна. Цял един обяд за много по-малко, отколкото бихме платили в някое от ония свърталища на стари дами с пластмасови цветя на витрината. Докато ядем, виждам в картата, че преди доста път сме завили не където трябва и сме могли да стигнем до океана много по-бързо от другаде. Горещо е, характерна за западното крайбрежие лепкава горещина, която след жегата на пустинята е много потискаща. Това, което виждам наоколо, наистина е подражание на източните щати и ми се ще колкото е възможно по-бързо да стигнем до океана, където е прохладно. Мисля за това по целия източен бряг на езерото Кламат. Лепкава горещина и тревога като през двадесетте години… Такова бе усещането в Чикаго през онова лято.
Когато Федър и семейството му пристигат в Чикаго, той се настанява близо до университета и понеже няма стипендия, започва като редовен преподавател по реторика в университета на Илинойс, който тогава се намира в центъра при Нейви пиър, вдал се в езерото, миризлив и зноен.
Заниманията тук се различават от тия в Монтана. Най-добрите ученици от средния курс са обрани от колежите „Шъмпейн“ и „Урбана“ и почти всички ученици, на които преподава, са средни — няма слаби, няма блестящи. Когато съчиненията им се обсъждат за качество в час, трудно е да се разграничат едно от друго. При други обстоятелства Федър навярно би измислил нещо, за да се справи с това, но сега работи просто за хляба и не може да си позволи да хаби творчески сили. Интересите му са насочени на юг, към другия университет.
Нарежда се на опашката за регистриране в Чикагския университет, съобщава името си на професора по философия, който извършва регистрацията, и забелязва, как очите му леко се присвиват. Професорът но философия казва: о да, председателят е помолил да бъде записан в курса „Идеи и методи“, който води сам той, и му подава учебната програма, Федър вижда, че часовете съвпадат с неговите в Нейви пиър, и избира друг курс „Идеи и методи 251, Реторика“. Тъй като реториката е негова област, тук се чувствува малко по-свободно. Лектор е професорът по философия, който го записва. Очите му, преди малко присвити, сега се разширяват.
Федър се връща към преподаването в Нейви пиър и към подготовката си за първия семинар. Сега е абсолютно необходимо да учи, както не е учил никога досега, за да овладее гръцката класическа научна мисъл в общи линии и на един неин представител с подробности — Аристотел.
Съмнително е дали сред всичките хиляди студенти на Чикагския университет, които бяха изучавали древните класици, някога е имало толкова прилежен. Най-голямата борба на университетската програма „Велики произведения“ бе срещу съвременното схващане, че класиците не могат да кажат на обществото от XX век нещо наистина важно. Можем да бъдем сигурни, че мнозинството студенти, каращи курса, са играли на изискани маниери с преподавателите и са приемали, по понятни причини, предпоставката, че древните имат да кажат нещо съществено, Федър обаче, който не играе на нищо, може просто да приеме тази идея. Страстно и фанатично той й прави разбор. Започва яростно да ги мрази и напада с всички хули, които му идват наум, не защото са ирелевантни, а точно заради обратното. Колкото повече чете, толкова повече се убеждава, че никой още не е определил вредата, нанесена на тоя свят от несъзнателното възприемане на техните мисли.
Край южния бряг на езерото Кламат минаваме през нещо подобно на предградие и след това изоставяме езерото и поемаме на запад, към крайбрежието. Пътят сега се издига към гора от огромни дървета, които нямат нищо общо със зажаднелите за влага гори, през които минавахме досега. Огромни дъгласови борове от двете страни на пътя. От мотоциклета, като минаваме сред тях, можем да гледаме нагоре към стволовете им, прави като свещи, стотици фута високи. Крис иска да спрем, за да походи между тях, и спираме.
Докато той се разхожда, аз колкото мога по-внимателно се облягам на едно голямо парче борова кора, заглеждам се нагоре и се мъча да си спомня…
Днес липсват подробности какво е изучавал, но от по-сетнешни събития знам, че е погълнал огромно количество информация. Той е сторил това по почти фотографски начин. За да се разбере как стига до заклеймяване на древните гърци, необходимо е да се направи кратък преглед на аргумента „митос преди логос“, който е добре известен на изучаващите древногръцката научна мисъл и често пъти е причина за очарованието на тая област от познанието.
Терминът „логос“, коренна дума за „логика“, отговаря на цялостната ни рационална представа за света. „Митос“ е сума от ранните исторически и доисторически митове, които предхождат логос. Митос включва не само гръцки митове, но и Стария завет, ведическите химни и ранните легенди на всички култури, които са допринесли за формиране на съвременния мироглед. Аргументът „митос преди логос“ заявява, че начинът ни на мислене се оформя от тия легенди, че днешните ни знания са свързани с тия легенди, както дървото е свързано с малката фиданка, която някога е било. Човек може да проникне дълбоко в цялостния сложен строеж на дървото, като изучава много по-простото устройство на фиданката. Няма видова разлика, нито дори в идентичността, съществува само разлика в размерите.
Така че при култури, чийто произход включва древногръцко наследство, неизменно се натъкваме на ясно разграничаване на субекти и обекти, защото граматиката на древногръцкия митос съдържа ясно естествено разделение на подлог и сказуемо. При култури като древнокитайската, където отношението подлог-сказуемо не е твърдо определено от граматиката, срещаме съответната липса на ярко очертана субективно-обективна философия. Откриваме, че при юдейско-християнската култура, в която старозаветната „дума“ притежава собствена, вътрешна свещеност, хората са готови да се жертвуват, да живеят според и да умират заради думи. При тази култура един съд може да поиска от свидетеля да каже „истината, цялата истина и нищо друго освен истината и нека Бог ми помогне“ и да очаква, че истината ще бъде казана. Но ако пренесем този съд в Индия, както направиха англичаните, ще видим, че хич не върви е лъжесвидетелствуването, защото индийският митос е друг и тази свещеност на думите не се възприема по същия начин. Подобни проблеми са възникнали в САЩ сред малцинствени групи с различен културен произход. Има безкрайно много примери за това, как различията в митоса управляват различията в поведението и всички тия примери са превъзходни.
Аргументът „митос преди логос“ обръща внимание върху обстоятелството, че всяко дете се ражда толкова невежо, колкото който и да е пещерен човек. Онова, което предпазва света от връщане към неандерталския период при всяко следващо поколение, е продължаващият, отиващ напред митос, превърнат в логос, но все пак митос, огромният сбор от общото знание, който обединява нашите съзнания, както са обединени клетките в тялото на човека. Да се мисли, че човек не е така тясно свързан с другите хора, че може да приеме или да се откаже от този митос според желанието си, означава да не се разбира какво е това митос.
Има само един вид хора, казва Федър, които приемат или отхвърлят митоса, сред който живеят. И човекът, отхвърлил митоса, се нарича „безумец“, казва Федър. Да се излезе от митоса, значи да се обезумее…
Господи, за това се сещам чак сега. Не ми бе идвало наум по-рано.
Той е знаел! Той трябва да е знаел какво ще се случи. Сега нещата започват да се изясняват.
Всичките тия фрагменти са като парченца от мозайка. Можем да ги наредим в големи групи, но, групите не се свързват независимо как ги въртим. После внезапно идва едно парченце, което свързва две отделни групи, и ето че двете големи групи са станали една. Връзката между митос и безумие. Това е ключов фрагмент. Съмнявам се някой да е казвал това по-рано. Безумието е тера инкогнита, заобиколила митоса. И той го е знаел! Знаел е, че качеството, за което говори, се намира извън митоса.
Ето какво било! Понеже качеството поражда митоса. Това е то. Това е имал предвид, когато казва: „Качеството е вечният стимул, който ни кара да създаваме света, в който живеем. Целия. До последната прашинка.“ Религията не е сътворена от човека. Човекът е създаден от религията. Човекът реагира на качеството и сред тия реакции е схващането за това, какво представлява сам. Знаем нещо, после стимулът на качеството ни побутва и се опитваме да дефинираме качествения стимул, но за да го дефинираме, имаме на разположение само онова, което знаем. Така че дефиницията ни е изградена от онова, което знаем. Тя е аналог на онова, което вече знаем. Трябва да бъде. Не може да бъде друго. И по този начин митосът расте. Чрез аналозите на онова, което е било известно преди. Митосът е натрупване на аналози върху други аналози и натрупани пак върху аналози. Те пълнят вагоните във влака на съзнанието. Митосът е целият влак на колективното съзнание на взаимосвързаното човечество. Всяка негова частица. Качеството е коловозът, който направлява влака. Онова, което се простира извън влака и от едната, и от другата страна, е тера инкогнита на безумието. Той е знаел, че за да разбере качеството, трябва да изостави митоса. Ето защо е усещал онова хлъзване. Знаел е, че нещо ще се случи.
Между дърветата виждам Крис, който се завръща. Изглежда спокоен и щастлив. Показва ми парче кора и пита дали може да го задържи за спомен. Не ми харесва особено това, да товари мотоциклета с тия парчета и Парченца, които намира и които вероятно ще изхвърли, щом се приберем у дома, но все пак този път казвам „да“.
След няколко минути пътят достига билото и после се спуска стръмно към долина, която става все по-прелестна, колкото повече се спускаме. Никога не съм мислел, че мога да нарека така една долина — прелестна, — но в цялата тая крайбрежна област има нещо много различно от която и да е друга планинска част на Америка и то извиква тая дума. Оттук, малко по на юг, идват всичките ни хубави вина. Хълмовете са разположени и нагънати някак по-различно — прелестно. Пътят се вие, лъкатуши, а ние с мотоциклета се носим равномерно, по него, следваме го, красиви по своему, като почти докосваме восъчните листа на храстите и надвисналите клони на дърветата. Боровете и скалите са останали високо зад нас и сега наоколо има заоблени хълмове, лозя, алени и червени цветя, аромат, смесен с ухание на горящи клони, донесен от далечната мъгла по дъното на долината, а отвъд нея, невидим и неопределен — дъхът на океана…
Как може толкова много да обичам всичко и да бъда умопомрачен?…
Не вярвам!
Митосът. Митосът е безумен. Това е вярвал той. Митосът, който казва, че формите на този свят са реални, а качеството на света не е реално, това е безумно.
А в Аристотел и древните гърци той открил виновниците, които оформили митоса по такъв начин, че да ни накарат да приемем това безумие за реалност.
Така. Това е. Това свързва всичко. Изпитвам облекчение, когато се случи нещо такова. Понякога е така трудно да извикам в съзнанието си всичко това. Настъпва някакво изтощение. Понякога ми се струва, че измислям всичко. Друг път не съм сигурен. А понякога съм убеден, че не измислям. Митосът и безумието и първостепенното им значение — тези неща са от него.
Оставяме надиплените хълмове зад себе си, стигаме Медфорд и магистрала, водеща за Грентс пас. Почти се е свечерило. Силен насрещен вятър едва ни позволява да поддържаме скоростта на останалото движение по нанагорнищата, дори и с пълна газ. При Грентс пас чуваме плашещо, силно чукане и спираме, за да видим, че веригата по някакъв начин е закачила предпазителя си, който е съвсем раздран. Не е кой знае колко сериозно, но достатъчно да ни позабави, докато го заменим.
Грентс пас изглежда достатъчно голям, за да намерим на другия ден отворена мотоциклетна работилница, и като пристигаме, търсим мотел.
Не сме виждали легло от Боузмън в Монтана.
Намираме мотел с цветни телевизори, плувен басейн с топла вода, кафеварка за сутринта, бели пешкири, баня, цяла в плочки, и чисти легла.
Лягаме на чистите легла и Крис се друса известно време върху своето. Друсането в леглото, спомням си от детството, облекчава много.
Утре може би всичко това ще се изясни. Не сега. Крис слиза долу да поплува в топлия басейн, а аз лежа неподвижно в леглото и прогонвам всичко от съзнанието си.
От Боузмън насам толкова пъти сме вадили и нагъвали нещата в страничните чанти и раниците, че сега екипировката ни е доста пострадала. Пръсната по целия под, тя има отчайващ вид на утринната светлина. Един пластмасов плик с нещо мазно в него се е пробил и ролото тоалетна хартия се е намазнило. Дрехите са така изпомачкани, че гънките по тях изглеждат вечни. Меката метална тубичка с крем против слънце също се е пробила, като е нацапала с бяло канията на мачетето. Всичко мирише на противослънчев крем. И тубичката е масло за делкото не е издържала. Каква каша. Вадя бележничето и записвам: „Да купя бакелитова кутия за повредените тубички.“ После добавям — „пране“. След това „ножички за нокти, крем против слънце, масло за делкото, предпазител за веригата, тоалетна хартия“. Това са доста неща за вършене, преди да напуснем хотела, затова будя Крис и му казвам да става. Трябва да изперем.
В автоматичната пералня показвам на Крис как се пуска центрофугата, включвам машината и отивам за останалите неща.
Намирам всичко освен предпазител за веригата. Продавачът казва, че нямат и не очакват да получат. Мисля дали да не продължа без него през малкото време, което ни остава, но от това навсякъде ще хвърчи смазочно масло, а може да бъде и опасно. Не мога да оставя така нещата с подобна мисъл в главата. Заемам се със задачата сериозно.
По-надолу по същата улица виждам табела на заварчик и влизам.
Най-чистата работилница за заварки, която съм виждал. Огромни, високи дървета и трева очертават празно пространство отзад, което придава на мястото вид на селска ковачница. Всички инструменти са окачени грижливо, всичко е спретнато, но няма никой. Ще дойда по-късно.
Карам назад, спирам за Крис, проверявам дали е сложил в центрофугата всичко, което е за пране, и потеглям по оживените улици, като се оглеждам за ресторант. Навсякъде движение. Бързи, повечето добре поддържани коли. Ето какво било Западното крайбрежие. Трептяща, чиста слънчева светлина в град извън обсега на каменовъглените басейни.
В края на града намираме ресторант, сядаме и чакаме на маса, застлана с червено-бяла покривка. Крис разгръща един брой на „Мотоновини“, който купих в магазина за части, и чете високо кой кое състезание е спечелил и един материал за дълги пътешествия с мотоциклет. Сервитьорката го гледа с известно любопитство, после гледа мен, после обувките ми, след това надрасква поръчката. Отива към кухнята, излиза пак и ни гледа. Защо ли ни обръща толкова внимание? Сигурно понеже сме сами в ресторанта. Докато чакаме, тя пуска няколко монети в джу-бокса и когато закуската пристига — вафли, сироп, наденички — слушаме и музика. Говорим с Крис за това, което чете в „Мотоновини“, като надвикваме плочата с безгрижния вид на хора, прекарали заедно много дни път, и с ъгълчето на очите си виждам, че ни наблюдават неотстъпно. След малко Крис трябва да повтаря въпросите си, защото този поглед ме смущава и не мога да се съсредоточа върху онова, което ми казва. Плочата съдържа кънтри-музика за някакъв шофьор на камион… Прекъсвам разговора с Крис.
Когато излизаме и палим, тя стои на входа. Самотна. Навярно не разбира, че с това си държание няма да остане дълго време самотна. Ритам стартера, давам прекалено много газ, разсеян от нещо, и ми трябва известно време да дойда на себе си, докато карам назад към заварчика.
Той е там, възрастен човек на шестдесет-седемдесет години. Гледа ме пренебрежително, точно обратно на сервитьорката. Обяснявам му за предпазителя и след малко той казва: „Няма да го свалям вместо вас. Ще трябва вие да си го свалите.“
Свалям го и му показвам, а той заявява: „Целият е намаслен.“
Намирам пръчица под клонестия кестен зад работилницата и изстъргвам маслената утайка в един варел за отпадъци. Той вика отдалеч: „Има нафта в легена.“ Виждам плиткия леген и очиствам предпазителя с листа от дърветата и нафта.
Когато му го показвам, той кимва, бавно отива към оксижена и нагласява кранчетата. После разглежда дюзата и избира друга горелка. Никакво бързане. Взема стоманена пръчка и аз се питам дали наистина се готви да завари тоя тънък метал. Аз не заварявам ламарина. Споявам я с бронз. Опитам ли се да заваря, тя се пробива и после трябва да я кърпя с едри кръпки.
— Няма ли да го запоите? — питам аз.
— Не — отвръща той. Приказлив човек.
Запалва горелката, регулира мъничък син пламък и след това, трудно е да се-опише, буквално започва някакъв танц на горелката и пръчката в отделни ритми над тънкия лист метал, повърхността се нагрява равномерно, — навсякъде е ярко жълто-оранжева, приближава пръчката и горелката точно когато е нужно, и после ги дръпва. Никакви дупки. Заварката почти не се забелязва.
— Стана отлично — казвам аз.
— Един долар — отвръща той без усмивка. После забелязвам в погледа му някакъв странен скептицизъм. Дали не смята, че е поискал много? Не, има нещо друго… някаква самота, също като сервитьорката. Може би смята, че го занасям. Кой цени днес такава работа?
Прибираме багажа, напускаме мотела почти в крайния час за освобождаване на стаите и скоро навлизаме в крайбрежната секвоена гора между Орегон и Калифорния. Движението е така натоварено, че не можем да погледнем встрани. Става студено и мрачно, спираме и обличаме пуловери и якета. Все още е студено, някъде малко над петдесет, и в главите ни се въртят мисли за зимата.
Самотни хора в тоя град зад нас. Забелязах го в супермаркета, в пералнята и като напускахме мотела. Тия каравани, пръснати под секвоите, пълни със самотни уединени хора, загледани в дърветата, тръгнали да зърнат океана. Човек долавя тая самота в първия миг, когато върху него се спрат нечии очи — този търсещ поглед, който после се свежда.
Сега срещаме много повече от тази самота. Парадоксално е, че колкото са по-нагъсто хората в големите градове по Източното и Западното крайбрежие, толкова по-силна е самотата. Зад нас, където хората бяха така нарядко заселени, в Западен Орегон, Айдахо, Монтана и Дакотите, човек би очаквал по-голяма самота, но не забелязахме подобно нещо.
Обяснението предполагам, е в това, че физическото разстояние между хората няма нищо общо със самотата. Важно е духовното разстояние. В Монтана и Айдахо физическите разстояния са големи, но духовните малки, а тук е обратното.
Намираме се в най-характерната Америка. Тя се стовари отгоре ни оная вечер при Прайнвил джънкшън и оттогава ни придружава. Това е оная Америка с магистралите, реактивните полети, телевизионните и филмовите суперпродукции. Хората от тая най-характерна Америка сякаш преминават огромни периоди от живота си, без да забележат много-много какво става непосредствено около тях. Средствата за информация са ги убедили, че онова, което е около тях, не е важно. И затова са самотни. Изписано е върху лицата им. Отначало мъничкият проблясък интерес, а после ви гледат все едно, че сте някакъв предмет. Не влизате в сметката. Вие не сте онова, което търсят. Не сте от телевизионния екран.
Но в оная друга Америка, през която преминахме, Америка на второстепенните пътища и „канавки на Китаеца“, на тежкотоварни коне, величествени планински вериги, обстоятелствените разсъждения, деца с шишарки, земни пчели и скрито небе миля след миля, миля след миля, всичко онова, сред което преминавахме, което е реално, което бе НАОКОЛО, доминираше. Затова нямаше особено усещане за самота. Така трябва да е било преди сто или двеста години. Почти без хора и почти без самота. Аз несъмнено обобщавам твърде много, но ако си послужим с точните категории, казаното ще бъде истина.
Обвиняват техниката за голяма част от онази самота, понеже тя естествено се свързва с новите технически приспособления — телевизори, реактивни самолети, магистрали и така нататък, — но аз се надявам, вече е изяснено, че истинското зло не се крие в предметите на техниката, а в нейната склонност да ограничава хората в манталитета на самотна обективност. Именно обективността, дуалистичният начин на виждане на нещата, които се свързват с техниката, е причина за това зло. Ето защо си дадох толкова труд да обясня как техниката може да се използва за унищожаване на злото. За човек, който знае как да поправи мотоциклет — с качество, — е по-малко вероятно да остане без приятели, отколкото за някой, който не знае. И приятелите му няма да гледат на него като на някакъв предмет. Качеството унищожава обективността при всички случаи.
Или ако се заеме с някаква досадна работа и няма как да избяга от нея — а всяка работа, която вършиш по принуда, рано или късно става досадна, — и просто за да се развлича, започне да търси евентуално качество и тайно се стреми към него, като по този начин превръща работата си в изкуство, много е вероятно да открие, че става по-интересна личност и все по-малко има вид на предмет за хората наоколо, защото качествените решения, които взема, променят и самия него. И променят не само работата и него, но и околните, защото качеството има свойството да се разпространява като вълни. Качествената работа, която не е допускал, че някой ще забележи, бива забелязана и човекът, който я е забелязал, започва да се чувства малко по-добре и по всяка вероятност ще предаде това чувство и на други и по този начин качеството се разпространява.
Личното ми убеждение е, че светът може да бъде усъвършенстван само така: от личности, които вземат качествени решения. Това е всичко. Боже мой, не бих искал повече въодушевление от големи програми, пълни със социално планиране за огромни маси хора и несъобразени с индивидуалното качество. Можем да ги оставим за известно време. Има място и за тях, но те трябва да се изграждат върху качествени основи и при участие на отделната личност. Имали сме това индивидуално качество в миналото, използвали сме го като полезно изкопаемо, без да си даваме сметка за това, а сега то е почти изчерпано. Всички са останали, кажи-речи, без находчивост — без „гъмпшън“. И мисля, че е крайно време да се върнем към преизграждане на този американски резерв — стойността на индивида. Съществуват реакционни политици, които повтарят нещо близко до това години наред. Не съм от тях, но доколкото говорят за стойност на индивида, а не просто да си търсят извинение за даване повече пари на богатите, те са прави. Наистина имаме нужда от връщане към цялостност на личността, разчитането на собствените сили и старомодната изобретателност, наречена гъмпшън. Наистина имаме нужда. Мисля, че някои от пътищата към това бяха очертани в тази шъто̀куа.
Федър следваше път, различен от идеята за индивидуално, личностно качествено решение. Мисля, че това бе погрешен път, но може би в неговото положение и аз бих вървял по него. Той смяташе, че разрешението се крие в една нова философия и дори в нещо още по-голямо — една нова, одухотворена разсъдъчност, при която грозотата, самотата и духовната пустош на дуалистичния технически модел на мислене биха станали нелогични. Мисълта не трябваше да бъде „свободна от ценности“. Тя трябваше логически да се подчинява на качеството и той бе сигурен, че ще открие причината това да не е така при древните гърци, чийто митос е дарил на нашата култура склонността, скрита зад цялото зло на техниката ни, склонността да правим онова, което е „разумно“, дори когато то е безполезно. В това е коренът на всичко. Точно в това. Преди много време казах, че е преследвал призрака на разума. Точно това имах предвид. Разумът и качеството са били разделени и противопоставени един на друг и някъде там отдавна качеството е било подчинено, а разумът поставен в господстващо положение.
Започнало е да препръсква. Не така силно, че да се налага да спрем. Просто едва-едва заръмява.
Пътят излиза от високите гори под откритото сиво небе. Край него има много табели. Рекламите на „Шенли“ ще я карат вечно с топлите си цветове, но от „Ирма“ човек остава с впечатление за умора и посредствено студено къдрене поради напуканата боя по емблемата.
След това съм чел Аристотел отново в търсене на огромното зло, разкрито в откъслечните спомени от Федър, но не го открих. У Аристотел намерих преди всичко доста скучна колекция обобщения, много от които изглеждат неоправдани в светлината на съвременните знания и чието систематизиране ми се струва твърде некачествено и изглежда примитивно, както изглеждат гръцките грънци по музеите. Сигурен съм, че ако знаех повече за него, щях да разбирам много повече и въобще нямаше да ми изглежда примитивен. Но не знаейки „повече“, не виждах той да съответства на превъзнасянията на групата „Велики произведения“, нито пък на яростта на Федър. Положително не мога да разглеждам Аристотел като източник било на положителни, било на отрицателни стойности. Но превъзнасянията на групата „Велики произведения“ са добре известни и публикувани, а яростните нападки на Федър не са. Затова част от моите задължения е да се спра върху тях.
Реториката е изкуство, започва Аристотел, защото може да бъде сведена към рационална система на реда.
Федър се втрещи от това. Спря. Той се бе приготвил да разшифрова заплетени откровения, сложни системи, от които да разбере дълбокия вътрешен смисъл на Аристотел, сочен от мнозина като най-велик философ на всички времена. И изведнъж да му запратят в лицето, така направо, подобно глупашко заявление! Това наистина го порази.
Продължи да чете:
Реториката може да бъде подразделена на специални доказателства и теми, от една страна, и общи доказателства, от друга. Специалните доказателства могат да бъдат подразделени на методи на доказване и видове доказателства. Методите на доказване са изкуствените доказателства и неизкуствените доказателства. При изкуствените доказателства имаме етически доказателства, емоционални доказателства и логически доказателства. Етическите доказателства се делят на практическа мъдрост, добродетели и добра воля. Специалните методи, прибягващи до изкуствени доказателства от етическо естество, свързани с добрата воля, изискват познаване на емоциите и за ония, които са забравили какво представляват те. Аристотел прилага списък. Това са: гняв, пренебрежение (разделено на презрение, злост и безочливост), благост, любов или приятелско чувство, страх, вяра, срам, безсрамие, доброжелателство, милосърдие, съжаление, благородно негодувание, завист и съперничество.
Спомняте ли си описанието на мотоциклета, дадено преди много време в Южна Дакота? Онова, при което внимателно се изброяваха всички части и функции на мотоциклета? Забелязвате ли приликата? Ето го, Федър бе сигурен в това, създателя на този строеж на лекцията. Страница след страница Аристотел продължаваше по същия начин. Като някой третостепенен технически инструктор изброяваше всичко, разкриваше връзките между посочените неща, сръчно вмъкваше от време на време някое ново взаимоотношение сред изброените и после си чакаше да дрънне звънецът, та да може да отиде и да повтори лекцията в съседния клас.
Федър не успя да открие между редовете съмнения, чувство за страх, само вечното самодоволство на професионалния учен. Дали Аристотел наистина смяташе, че учениците му ще станат по-добри реторици, понеже знаят тия безкрайни названия и връзки? И ако не, дали действително мислеше, че преподава реторика? Федър приемаше, че е така. В стила му нямаше нищо, което да намеква, че някога Аристотел се е съмнявал в Аристотел, Федър виждаше Аристотел като човек изключително доволен от елегантния си дребен трик с изброяването и класифицирането на всичко. Неговият свят започваше и свършваше с този трик. Причината, поради която Федър с радост би му натрил носа, ако не бе мъртъв повече от две хиляди години, бе, че за него Аристотел представляваше прототип на милионите самодоволни и напълно невежи учители, които с течение на вековете надуто и коравосърдечно са убивали творческия дух у своите ученици с този тъп ритуал на анализиране, това сляпо, папагалско, вечно назоваване на нещата. Отидете в някоя от стоте хиляди класни стаи днес и чуйте учителите да разделят и подразделят, да свързват нещата и да установяват „принципи“, да изучават „методи“ и онова, което ще чуете, е дъхът на Аристотел, който говори през вековете — изсушаващият безжизнен глас на дуалистичния разум.
Семинарите върху Аристотел се провеждаха около огромна кръгла дървена маса в мрачната стая срещу болницата от другата страна на улицата, в която късното следобедно слънце едва проникваше през нечистите прозорци и замърсения градски въздух отвъд тях. Морно, бледо, потискащо. Към средата на часа забеляза, че тази огромна маса имаше огромна пукнатина, която я прекосяваше цялата близо до средата. Имаше вид, като да е стояла тук от години, но никому не е минало през ум да я поправят. Били са твърде заети с по-важни неща без съмнение. В края на часа той най-после попита: „Могат ли да се задават въпроси във връзка с реториката на Аристотел?“
„Ако сте прочели материалите“ — бе отговорът. Забеляза същото присвиване в очите на професора по философия, което бе забелязал в първия ден при регистрирането. Схвана предупреждението, че е по-добре да се запознае много основно с материалите — и така направи.
Сега дъждът вали по-силно и ние спираме, за да прикрепим забралата към каските. После продължаваме с умерена скорост. Внимавам за дупки, пясък и маслени петна.
Следващата седмица Федър е прочел материалите и е готов да разбие твърдението, че реториката е изкуство, защото може да бъде сведена към рационална система на реда. Според този критерий „Дженеръл мотърс“ произвеждаха чисто изкуство, докато Пикасо не. Ако у Аристотел имаше някакво по-дълбоко съдържание от онова, което забелязваше окото, то това бе най-подходящото място да се направи това съдържание видимо.
Но въпросът изобщо не се повдига, Федър вдига ръка, за да го постави, долавя за част от секундата злобен блясък в погледа на преподавателя, обаче в този момент друг студент казва, почти прекъсвайки го:
— Мисля, че тук има някои много съмнителни твърдения.
Това е всичко, което успява да произнесе.
— Сър, ние не сме дошли тук, за да научим какво мислите вие! — просъсква професорът по философия. Сякаш изсипва киселина. — Ние сме тук, за да научим какво мисли Аристотел! — право в лицето. — Ако пожелаем да научим какво мислите вие, ще учредим съответен курс по темата!
Тишина. Студентът е потресен. Както и всички останали.
Но професорът по философия не е свършил. Посочва студента с пръст и пита:
— Кои са според Аристотел трите реторични вида според засегнатата материя?
Отново тишина. Студентът не знае.
— Значи, не сте чели, нали?
И сега с един блясък в очите, който показва, че през цялото време се е стремял към това, професорът по философия завъртва пръст и го насочва към Федър.
— Вие, сър, кои са трите реторични вида?
Но Федър е подготвен.
— Съдебна реторика, съвещателна и тържествена — отговаря спокойно той.
— Кои са похватите на тържествената?
— Те са установяване на подобие, хвалебствие, превъзнасяне и преувеличение.
— М-да… — казва професорът по философия бавно. После настъпва мълчание.
Другите студенти изглеждат шокирани. Чудят се какво е станало. Това знае само Федър и вероятно професорът по философия. Един невинен студент е получил ударите, предназначени за него.
Сега израженията на всички стават сдържани като защитна мярка срещу по-нататъшно подобно изпитване. Професорът по философия е допуснал грешка. Изразходвал е дисциплинарната си власт срещу един невинен студент, докато Федър, виновният, враждебно настроеният, си е на свобода. И става все по-свободен. След като не е задал никакъв въпрос, няма начин да бъде съсечен. И сега, като вижда как ще бъде отговорено на въпросите, той положително няма да ги зададе.
Невинният студент гледа в масата, почервенял, заслонил поглед с ръце. Неговият срам преминава у Федър като гняв. Нито един път при всичките си занятия той не е говорил така на студент. Значи ето как преподават класиците в Чикагския университет. Сега Федър познава професора по философия. Но професорът по философия не познава Федър.
Сивото дъждовно небе и осеяният с табели път се спускат към калифорнийския град Кресънт, сив, студен и мокър, а ние с Крис се заглеждаме и съзираме водата, океана, в далечината отвъд пристани и сиви сгради. Спомням си, че това бе голямата ни цел през всичките тия дни. Влизаме в ресторант с луксозен червен килим, луксозно меню и прекалено високи цени. Единствените посетители сме ние. Храним се мълчаливо, плащаме и отново сме на пътя, сега на юг, през студ и мъгла.
На следващия семинар засраменият студент вече не присъства. Нищо чудно. Групата е напълно смразена, което е неизбежно след подобен инцидент. На всеки семинар един човек говори през цялото време — професорът по философия, — говори, говори и говори на лица, превърнали се в маски на безразличието.
Професорът по философия, изглежда, много добре е разбрал какво се е случило. По-раншният кратък проблясък на злоба към Федър се е превърнал в кратък проблясък на страх. Изглежда разбира, че при сегашното положение в групата, когато му дойде времето, може да получи точно същия укор, който даде сам, и няма да намери съчувствие в никое от лицата насреща. Той е захвърлил правото си да разчита на възпитано отношение. Няма никакъв начин да предотврати възмездието вече освен да се прикрива добре.
Но да се прикрива, означава да работи напрегнато и да казва нещата съвсем точно, Федър също разбира това. Като запази мълчание, сега може да учи при изключително благоприятни условия.
Той учи усилено през този период и заучава изключително бързо, като държи устата си затворена, но би било погрешно да създавам и най-беглото впечатление, че изобщо е бил добър студент. Един добър студент търси знания честно и непредубедено. Не и Федър. Той трябва да си наточи брадвата и търси единствено нещата, които му помагат да я точи, както и начините да се справи с всичко, което му пречи да я точи. Той няма време за, нито изпитва интерес към Великите произведения на другите. Намира се тук единствено за да напише собственото си Велико произведение. Подходът му към Аристотел е грубо нечестен поради същата причина, заради която Аристотел е нечестен спрямо своите предшественици. Те слагат под съмнение онова, което иска да каже той.
Аристотел поставя под съмнение онова, което иска да каже Федър, като слага реториката скандално ниско в своята йерархия на нещата. Тя е клон на практическата наука, нещо като връзка към другата категория, теоретичната наука, с която главно се занимава Аристотел. Като клон на практическата наука, тя няма никакво отношение към истината, доброто или красивото освен като оръжие в спора. Така че качеството в системата на Аристотел е напълно отделено от реториката. Това презрение към реториката в комбинация с чудовищното реторично качество на самия Аристотел така пълно отчуждава Федър, че той не може да прочете нещо, казано от Аристотел, без да търси начин да го презре и нападне.
Това не е трудно, Аристотел винаги е бил във висша степен уязвим и във висша степен уязвяван през вековете и от разстрелване на очевидните му абсурди се получава не повече удовлетворение от това, да се стреля по риба в каца. Ако не бе така предубеден, Федър би могъл да усвои някои Аристотелови похвати за внедряване в нови области на знанието, с каквато цел всъщност бе и създадена комисията. Но пък ако не бе така пристрастен, когато търсеше къде да разгърне работата си върху качеството, той изобщо нямаше да се намира тук, така че действително няма никакъв начин нещо свястно да се получи от всичко това.
Професорът по философия изнася лекции, а Федър внимава и за класическата форма, и за романтичната повърхност на казаното. Професорът по философия изглежда най-притеснен от „диалектичното“. Макар от гледна точка на класическата форма Федър да не разбира защо, нарастващата романтична чувствителност му казва, че е попаднал на следа — плячка.
Диалектика, а?
Книгата на Аристотел започва с това по един най-озадачаващ начин. Реториката върви ръка за ръка с диалектиката, се казва там, сякаш това е от първостепенна важност — и все пак изобщо не се обяснява защо това е така важно. Следват няколко други несвързани твърдения, които оставят впечатлението, че много неща са изпуснати или че материалът е грешно съчленен, или пък в печатницата са изхвърлили нещо, защото, колкото и да го четеше, не се получаваше нищо смислено. Единственото ясно нещо бе, че Аристотел страшно много държи на тази връзка на реториката с диалектиката. За Федър това е същата гузност, която бе забелязал и при професора по философия.
Професорът по философия бе дефинирал диалектиката и Федър уж бе слушал внимателно, но през едното ухо му влизаше, а от другото излизаше — характерно за философски постановки, на които нещо липсва. При един по-сетнешен семинар друг студент, който изглежда срещаше същите затруднения, моли професора по философия да дефинира отново диалектиката и този път професорът хвърля на Федър друг бърз уплашен поглед и става много раздразнителен, Федър започва да се пита дали „диалектика“ няма някакво специално значение, което да я прави опорна дума — дума, която може да промени равновесието в един спор в зависимост от положението й. Имаше.
Диалектиката най-общо означава „произлязла от диалога“, което е разговор между двама души. Днес тя означава логическа аргументация. Предполага техника на кръстосан разпит, чрез която се стига до истината. Такъв е моделът на лекции върху Сократ и „Диалозите“ на Платон. Платон е вярвал, че диалектиката е единственият начин, по който се стига до истината. Единственият.
Ето защо тая дума играе ролята на опорна точка. Аристотел атакува подобно схващане, като казва, че диалектиката е подходяща само за някои цели — за изследване на човешките вярвания, за постигане на истини, свързани с вечните форми на някои неща, известни като идеи, които са постоянни непроменливи и образували действителността за Платон. Аристотел казва, че съществува и научният метод, или „физическият“ метод, който наблюдава физически факти и стига до истини за вещества, търпящи промени. Тази двойственост на форма и материя и научният метод за достигане до факти за тази материя са неща, основни за философията на Аристотел. Ето защо детронирането на диалектиката от положението, отредено й от Сократ и Платон, е от жизнено значение за Аристотел и диалектиката става и все още е опорна дума.
Федър разбира, че признаването на диалектиката, извършено от Аристотел, от положението на едничък метод за познаване на истината до „ръка за ръка с реториката“ би могло да вбеси съвременните последователи на Платон, както би вбесило самия Платон. И понеже професорът по философия не знае какви „позиции“ заема Федър, това го прави нервен. Може би се опасява, че Федър, последователят на Платон, се готви да се нахвърли отгоре му. Ако е така, положително нямаше за какво да се безпокои, Федър не е обиден от това, че диалектиката е принизена до реториката. Той е вбесен от това, че реториката е принизена до равнището на диалектиката. В това се изразява объркването по онова време.
Човекът, който може да изясни всичко, е, разбира се, Платон и за щастие той е следващият, който трябва да се появи на кръглата маса с пукнатина през средата в мрачната, полутъмна стая, разположена от другата страна на улицата срещу сградата на болницата в южния край на Чикаго.
Сега се движим покрай брега, измръзнали, мокри и потиснати. Дъждът е намалял временно, но небето не дава никакви надежди. На едно място виждам плаж и хора, които вървят по мокрия пясък. Уморен съм и спирам.
Докато слизам, Крис пита:
— За какво спираме?
— Уморен съм — отвръщам аз.
Студен вятър духа откъм океана и там, където е образувал дюни, сега мокри и потъмнели от току-що падналия дъжд, намирам местенце да легна, от което малко се стоплям.
Не заспивам все пак. Едно момиченце се появява на върха на дюната и като че иска да стана и да си играем. След малко си отива.
После се връща Крис и казва, че иска да тръгваме. Намерил бил върху скалите някакви странни растения с пипалца, които се вкопчвали в кожата, когато ги докоснеш. Отивам с него и между надигащите се вълни виждам върху скалата морски анемони. Те не са растения, а животни. Казвам му, че пипалцата могат да парализират малки рибки. Отливът трябва да е в най-ниската си точка, иначе нямаше да можем да видим това. С ъгълчето на очите си забелязвам, че от другата страна на скалите малкото момиченце е вдигнало морска звезда. Родителите му също носят няколко.
Качваме се на мотоциклета и тръгваме на юг. От време на време дъждът се усилва и аз слагам скафандъра, за да не ми брули лицето, но не ми е приятно и го свалям, щом затихне дъждът. Би трябвало да стигнем Аркета преди мръкване, но не искам да карам твърде бързо по тоя мокър път.
Мисля, Колридж бе казал, че всеки човек е последовател или на Платон, или на Аристотел. Хора, които не могат да понасят безкрайното детайлизиране на Аристотел, са естествени поклонници на Плантоновите набъбващи обобщения. Ония, които не могат да търпят вечния отвлечен идеализъм на Платон, приветстват земните факти на Аристотел. Платон е съвършеният откривател на Буда, който отново и отново се появява във всяко поколение и върви напред и нагоре към „единството“. Аристотел е вечният мотоциклетен механик, който предпочита „множеството“. Аз самият съм до голяма степен последовател на Аристотел в този смисъл, предпочитам да открия Буда в качеството на фактите около себе си, но Федър видимо е бил по темперамент привърженик на Платон и когато слушателите на семинарите се нахвърлят върху него, изпитва огромно облекчение. Неговото качество и доброто на Платон така си приличат, че ако не бяха някои бележки, останали от Федър, бих помислил, че са идентични. Но той отрича това и с течение на времето аз разбрах колко е съществено това отричане.
Курсът по анализ на идеи и изследване на методи не се интересува от схващането на Платон за доброто, но се интересува от мнението му за реториката. Реториката, съвсем ясно заявява Платон, по никакъв начин не е свързана с доброто; реториката е „лошото“. Хората, които след тираните Платон мрази най-силно, са реториците.
Първият от Платоновите „Диалози“, предвиден в програмата, е „Горгий“ и на Федър му се струва, че е стигнал целта. Най-после е там, където иска да бъде.
През цялото време е имал усещането, че е тласкан напред от някакви сили, които не разбира — месиански сили. Октомври е дошъл и си е отишъл. Дните са станали призрачни и разхвърляни освен от гледна точка на качеството. Нищо друго няма значение освен това, че у него предстои да се роди нова, съсипваща, разлюляваща света идея. И независимо от това, дали му харесва, или не светът е морално задължен да я приеме.
В този диалог Горгий е името на един софист, който бива разпитван от Сократ. Сократ много добре знае от какво живее Горгий и как го прави, но започва своята диалектика в двадесет въпроса със запитването какъв е предметът на реториката. Горгий отвръща, че се състои в излагането на идеи. В отговор на друго запитване казва, че крайната й цел е да убеди. На друг въпрос отговаря, че мястото й е в съдилищата и други събрания. И в отговор на още един въпрос казва, че неин предмет са справедливото и несправедливото. Цялото Горгиево описание на онова, с което според хората се занимават софистите, сега ловко бива превърнато от диалектиката на Сократ в нещо друго. Реториката е станала предмет и като предмет, има части. А тези части са взаимно свързани и връзките им са неизменени. Ясно се вижда в този диалог как дипломатическият скалпел на Сократ прави Горгиевото умение на парченца. И което е по-важно, вижда се, че тези парченца са основата на Аристотеловото реторично изкуство.
Сократ е бил един от героите в детството на Федър и сега той е шокиран и разгневен от тоя диалог. Изпълва полетата на страниците със собствени отговори. Това трябва да го е измъчило много, защото не е имало как да разбере по какъв начин би продължил диалогът, ако тия отговори бяха дадени. На едно място Сократ пита към каква категория се отнасят думите, с които си служи реториката. Горгий отговаря: „най-висшата и най-добрата“, Федър, без съмнение открил качество в този отговор, пише: „Вярно!“ в полето. Но Сократ отвръща, че отговорът бил двусмислен. Той все още не е бил наясно. „Лъжец!“ — пише Федър в полето и се позовава на откъс от друг диалог, в който Сократ дава да се разбере, че няма как да не е „наясно“.
Сократ не използва диалектиката, за да разбере реториката, той я използва, за да я съсипе или поне компрометира. Затова въпросите му не са истински въпроси — те са просто словесни капани, в които попадат Горгий и колегите му — реторици. Федър побеснява от това и му се иска да е бил там.
А в групата професорът по философия, като забелязва очевидното добро държане и прилежността на Федър, решава, че той може пък и да не е чак толкова лош студент. Това е втора грешка. Решава да изиграе с Федър една малка игра, като го пита какво мисли за готвенето. Сократ доказва на Горгий, че и готвенето, и реториката са клонове на сводничеството, защото действат по-скоро върху емоциите, отколкото върху истинското знание.
В отговор на въпроса на професора Федър излага отговора на Сократ, че готвенето е клон от сводничеството.
Една от жените в групата се изсмива, което не се харесва на Федър, защото той знае, че професорът се опитва да го приклещи диалектически, както прави Сократ със своите опоненти, и отговорът му няма за цел да бъде смешен, а да отклони диалектическия захват, който професорът се опитвал да приложи, Федър е напълно готов да цитира точните доводи, използвани от Сократ за доказване на това гледище.
Но не това иска професорът. Той се стреми към диалектически спор в класа, при който Федър, реторикът, да бъде притиснат от силата на диалектиката. Професорът се въси и опитва отново:
— Не. Искам да кажа, наистина ли смятате, че едно добре сготвено ястие, поднесено в най-добрия ресторант, е действително нещо, което трябва да отречем?
Федър пита:
— Имате предвид личното ми мнение?
От месеци вече, откак невинният студент е изчезнал, в тази група никой не е дръзвал да излага лично мнение.
— М-да — казва професорът.
Федър мълчи и се опитва да построи отговора си. Всички чакат. Мислите му политат с бързина на светкавица, пресяват диалектиката, изиграват един евентуален шахматен дебют след друг, виждат, че всеки от тях губи, отиват към следващия, все по-бързо и по-бързо, но класът не вижда това — всички виждат само едно — Федър мълчи. Накрая професорът се смущава, отказва се от въпроса и продължава лекцията.
Но Федър не слуша лекцията. Разумът му се носи напред, през пермутациите на диалектиката, напред и напред, попада на разни неща, открива нови клонове и подклонове, избухва в ярост при всяко ново откриване на порочността, подлостта и низостта на това „изкуство“, наречено диалектика. Професорът, като вижда изражението му, се разтревожва доста и продължава лекцията си в някаква паника. Мислите на Федър бягат напред и напред, и още по-нататък, където най-после съзират нещо зловредно, едно зло, дълбоко загнездено в него самия, което се преструва, че иска да разбере любовта, красотата, истината и мъдростта, но чиято истинска цел е да не ги разбере никога, чиято истинска цел е да узурпира правата им и да възкачи на трона себе си. Диалектиката — узурпатор. Това съзира той. Парвенюто, което със сила иска да се издигне над всичко добро, да го овладее и контролира. Злото. Професорът претупва набързо лекцията и напуска стаята бързешком.
След като студентите се изнизват безмълвно, Федър седи сам пред огромната кръгла маса, докато слънцето през прашния въздух отвъд прозореца изчезва и в стаята посивява, а после се стъмва.
На другия ден той чака пред библиотеката да я отворят и когато това става, започна настървено да чете назад от Платон, за първи път, малкото, което се знае от ония реторици, които той така е презирал. И откритото започва да потвърждава това, което вече е надушил в мислите си от предната вечер.
Към Платоновото осъждане на софистите вече много учени се отнасят със сериозно съмнение. Самият председател бе предложил на критици, които не са сигурни какво иска да каже Платон, да бъдат еднакво несигурни в онова, което искат да кажат опонентите на Сократ в „Диалози“. След като се знае, че Платон е поставял свои думи в устата на Сократ (това го казва Аристотел), няма причина да се усъмним, че може да е сложил свои думи и в устите на още хора.
Откъси от други древни автори като че водят към по-различни оценки за софистите. Мнозина и от по-старите софисти са били избирани за посланици на градовете си — длъжност, положително нелишена от обществено признание. Названието „софист“ е било прикачено без нотка на неуважение към самите Сократ и Платон. Дори някои по-късни историци са правели предположението, че причината Платон така да мрази софистите е обстоятелството, че не са могли да се сравняват с неговия учител, който в действителност е бил най-големият софист от всички. Това последното обяснение е интересно, мисли си Федър, но незадоволително. Човек не презира една школа, към която е принадлежал учителят му. Каква е била истинската цел на Платон? Федър чете все по-надълбоко и надълбоко в древногръцката мисъл преди Сократ, за да разбере, и в крайна сметка стига до извода, че омразата на Платон към реториците е била част от една много по-голяма борба, в която реалността на доброто, защищавана от софистите, и реалността на истината, защищавана от диалектиците, са се сражавали в гигантска битка за начина на мислене на бъдещия човек. Истината спечелила, доброто загубило и затова днес срещаме толкова малко затруднения да възприемем реалността на истината и толкова много при възприемане реалността на качеството, макар че в една област единомислието е толкова малко, колкото и в другата.
За да се разбере как Федър стига до всичко това, нужни са известни обяснения.
Човек трябва преди всичко да преодолее схващането, че периодът от време между пещерния човек и първите гръцки философи е бил кратък. Липсата на история за този период понякога създава такава илюзия. Но преди на сцената да се качат гръцките философи, през един период, поне пет пъти по-голям от цялата писана история след гръцките философи, са съществували цивилизации в напреднал стадий на развитие. Те са имали села и градове, превозни средства, къщи, пазарища, оградени поля, селскостопански оръдия, домашни животни и са водили живот почти така богат и разнообразен, както в повечето селскостопански райони на днешния свят. И както хората в тези райони днес, не са виждали причина да записват всичко това или ако са го записвали, правели са го върху материали, които изобщо не са били открити. И така за тях ние не знаем нищо. „Тъмните векове“ са били просто възкресяване на един естествен начин на живот, прекъснат за миг от гърците.
Ранната гръцка философия представлявала първите съзнателни търсения на безсмъртното в човешките дела. Дотогава безсмъртното се намирало във владенията на боговете, в митовете. Но сега в резултат на нарастващата непредубеденост на гърците към заобикалящия ги свят се появила една по-укрепваща способност за абстракция, която им позволила да се отнасят към стария гръцки митос не като към откровение на историята, а като към творения на изкуството, създадени от въображението. Това съзнание, което не било съществувало никъде по света по-рано, означавало за гръцката цивилизация цяло стъпало нагоре.
Но митосът си съществува и онова, което разрушава стария митос, се превръща в нов, а новият митос под влияние на първите йонийски философи се видоизменя във философия, която става дълговечна по един нов начин. Дълговечността вече не е в изключителна власт на безсмъртните богове. Тя може да бъде открита и в безсмъртните принципи, един от които е станал нашият днешен закон за гравитацията.
Безсмъртният принцип бил наречен най-напред от Талес вода. Анаксимен го определил като въздух. Питагорейците го наричат число и по такъв начин са първите, които разглеждат безсмъртния принцип като нещо нематериално. Хераклит нарича безсмъртния принцип огън и въвежда промяната като част от Принципа. Той казва, че светът съществува като противоречие и напрежение между противоположности. Казва, че има Единство, а има и Множество и Единството е всеобщ закон, присъщ на всички неща. Анаксагор пръв определя Единството като „нус“, ще рече — „съзнание“.
Парменид за първи път изяснява, че безсмъртният принцип, единството, истината, Богът, това е нещо, различно от вида си и от представата за него. Много е трудно да бъде преувеличено значението на това разделение и неговото отражение върху по-нататъшната история. Именно тук класическият разум за първи път се отделя от романтичния си корен и казва: „Доброто и истината не са непременно едно и също.“ След което поема свой отделен път. Анаксагор и Парменид имат един слушател, наречен Сократ, който доразвива идеите им. Така че те достигат зрелост.
Онова, което е важно да се разбере тук, е, че до този момент няма такова нещо като дух и материя, субект и обект, форма и съдържание. Тези разделения са просто диалектически нововъведения, които идват по-късно. Съвременното съзнание понякога има склонност да се опъва пред мисълта, че тези противопоставяния са били въведени по-късно, и казва: „Разделенията са били там и са чакали гърците да ги открият.“ А вие трябва да кажете: „Къде са били? Посочете ги!“ И тогава съвременното съзнание малко се пообърква и се чуди какво означава всичко това и продължава да си вярва, че разделенията са съществували.
Но не са, както казва Федър. Това са просто призраци, безсмъртни призраци на съвременния митос, които ни се струват истински, защото и ние сме в тоя митос. Но в действителния живот те са точно такива творения на изкуството, каквито са и човекообразните богове, които заместват.
Философите преди Сократ, споменати дотук, до един се стремят да установят универсален Безсмъртен принцип за външния свят, който откриват около себе си. Общите им усилия ги обединяват в група, която може да се назове „космолози“. Всички били съгласни, че такъв принцип има, но несъгласието им по въпроса за неговото естество изглеждало неразрешимо. Последователите на Хераклит настоявали, че безсмъртният принцип представлява промяна и движение. Но Парменидовият апостол Зенон доказал чрез поредица парадокси, че всяко възприятие на движение и промяна е илюзорно. Действителността трябвало да бъде неподвижна.
Разрешението на спора на космолозите дошло от съвсем нова посока, от една група, която изглежда Федър смята за ранни хуманисти. Те били учители, но не се стремели да учат хората на принципи, а на убеждения. Техен предмет не била някаква изолирана абсолютна истина, а усъвършенстването на човека. Всички принципи, всички истини са относителни, казват те. „Човекът е мярка за всички неща.“ Това били прочутите учители на „мъдрост“, софистите на древна Гърция.
За Федър тия отражения от конфликта между софисти и космолози прибавят едно съвършено нови измерение към „Диалози“ на Платон. Сократ не само излива благородни идеи във вакуум. Той е в разгара на война между тия, които смятат, че истината е абсолютна, и ония, които я мислят относителна. Той води тази война с всички средства. Врагове са софистите.
Сега вече омразата на Платон към софистите придобива смисъл. Двамата със Сократ защитават Безсмъртния принцип на космолозите срещу онова, което те смятат за софистко декадентство. Истина. Знание, Онова, което е независимо от мнението на когото и да било за него. Идеалът, за който Сократ загива. Идеалът, който единствена Гърция притежава в цялата история на света. Той все още е твърде крехък. Може да изчезне напълно. Платон оплюва и проклина софистите не защото са паднали и неморални хора — очевидно в Гърция има по-ниско паднали и по-неморални хора, на които той не обръща никакво внимание. Той ги проклина, защото те заплашват първата представа на човечеството за истината. Ето за това става дума.
Резултатът от мъченичеството на Сократ и ненадминатата проза на Платон, която го следва, е целият свят на човека от Запада, такъв, какъвто го знам. Ни на косъм по-малко. Ако идеята за истината бе оставена да загине — неоткрита от Ренесанса, малко е вероятно днес да се намирахме на много по-високо равнище от предисторическия човек. Представите за наука, техника и всякакви други систематични усилия на човека са изцяло зависими от нея. Тя е в основата на всичко.
И все пак Федър разбира, че онова, което казва за качеството, някак си противоречи на всичко това. То сякаш се приближава повече до софистите.
„Човекът е мерило за всички неща.“ Да, и той казва това за качеството. Човекът не е източник на всички неща, както биха казали субективните идеалисти. Нито пък е бездеен наблюдател на всички неща, както биха казали обективните идеалисти и материалисти. Качеството, което създава света, се явява като връзка между човека и неговия опит. Той е участник в създаването на всички неща. Мерило за всички неща — това пасва. Освен това те преподавали реторика — и това съвпада.
Единственото нещо, което не съвпада нито с казаното от него, нито с казаното от Платон за софистите, е техният занаят да учат на добродетел. Всички сведения сочат, че това съвсем определено е било основното за тяхното учение, но как може човек да учи на добродетел, когато в същото време проповядва относителността на всички етични представи? Добродетелта, ако тя изобщо съдържа нещо, съдържа една етична постоянна. От човек, чиито представи за почтеността се изменят всеки ден, можем да се възхищаваме заради широтата на идеите му, но не и заради неговата добродетелност. Поне според съдържанието, което Федър влага в тази дума. А как биха могли да извлекат добродетел от реториката? Това никога и никъде не е обяснено. Нещо липсва?
Търсенето на това липсващо звено го кара да прочете цял куп истории на древна Гърция, както обикновено — с детективски маниер. Търси само факти, които могат да му помогнат, и захвърли ония, които не стават за това. Чете „Гърците“ на Х.Д.Ф. Кито, синьо-бяла книга с мека подвързия, купена за петдесет цента, и стига пасаж, описващ „самата душа на Омировия герой“, легендарния образ на преддекадентска, предсократова Гърция. Просветлението, което идва от тия страници, е така силно, че той не може да забрави вече героите и аз ги виждам със съвсем малко усилие на паметта.
„Илиада“ е историята на обсадена Троя, която ще падне в прахта, и на нейните защитници, които ще паднат в битките. Жената на Хектор му казва:
Съпругът й отговаря:
„Онова, което тласка гръцкия воин към героични дела — коментира Кито, — не е чувство за дълг, както го разбираме ние — дълг към други: то е по-скоро чувство за дълг към самия себе си. Той се стреми към онова, което ние превеждаме като «добродетел», но на гръцки е «арете», «съвършенство»… ще трябва много неща да кажем за «арете». То е навсякъде в живота на гърка.“
Ето, мисли си Федър, една дефиниция на качеството, която е съществувала хиляда години преди на диалектиците изобщо да им хрумне да й залагат словесни капани. Всеки, който не може да проумее това значение без deginiens deginendum и differencia, или лъже, или до такава степен загубил допир с обикновените хора, че не си струва трудът да му се дава какъвто и да било отговор. От друга страна, Федър е запленен от мотива „дълг към себе си“, който е почти точен превод на санскритската дума „дхарма“, давана понякога като „единството“ на индуистите. Възможно ли е дхармата на индуистите и добродетелта на древните гърци да са едно и също?
После Федър чувства някакъв подтик да прочете пасажа отново, прочита го и… какво е това?!… онова, което ние превеждаме като „добродетел“, но е на гръцки „съвършенство“.
Блясва светкавица!
Качество! Добродетел! Дхарма! Ето какво са учели софистите! Не етически релативизъм. Не примитивна „добродетел“. А арете. Съвършенство, дхарма! Преди храма на разума. Преди съдържанието. Преди формата. Преди духа и материята. Преди самата диалектика. Качеството е било абсолютно. Тия първи преподаватели на западния свят са преподавали качество и избраният от тях посредник е бил реториката. Той през цялото време е бил на прав път.
Дъждът е отслабнал достатъчно, така че вече можем да различим хоризонта — отчетлива линия, разделяща светлосивото на небето от по-тъмносивото на водата.
Кито има да каже още за това „арете“ на древните гърци. „Когато срещнем у Платон «арете» — казва той, — ние го превеждаме «добродетел» и оттам нататък изгубваме всичките му нюанси. «Добродетел», поне в съвременния език, е почти напълно морална категория; «арете», от друга страна, се използва при всички категории и просто означава «съвършенство»“.
Така героят на „Одисея“ е голям боец, лукав тактик и сладкодумец, човек с мъжко сърце и голяма мъдрост, който знае, че трябва да изтърпи, без много да се оплаква, каквото му пратят боговете; и той може да построи и да управлява кораб, да изоре бразда, по-права от всеки друг, да победи някой млад фукльо в хвърляне на диск, да предизвика фесийски младеж на бой с юмруци, борба или надтичване; да одере, нареже и опече вол и да се просълзи от някоя песен. Той е превъзходен образец на всестранно развитие; притежава изключително „арете“.
„Арете“ включва уважение към цялостността или единството в живота и произтичаща от това неприязън към специализиране. То включва презрение към квалификацията или по-скоро — много по-висока идея за квалификация. Умение не в една област на живота, а в самия живот.
Федър си спомня фразата от Торо: „Човек никога не придобива нещо, без да изгуби друго нещо.“ И сега за пръв път започва да разбира необятните размери на онова, което човек е загубил, когато е добил властта да разбира и управлява света. Изградил е цели империи от научни начини да превръща феномените на природата в огромни демонстрации на собствените си мечти за власт и добруване — но срещу това се е лишил от една необятна като империя област от знания: знанието какво е това, да бъдеш част от този свят, а не негов враг.
Човек може да получи известен покой на духа само като гледа тоя хоризонт. Това е линия, прокарана от геометрик… съвсем хоризонтална, непрекъсната и позната. Може би тази линия първоначално е навела Евклид на мисълта за линията изобщо; една сравнителна линия, от която първите астрономи са извлекли първите изчисления, за да начертаят звездна карта.
Федър знае със същата математическа увереност, която е изпитал Поанкаре при решаване уравненията на Фукс, че това гръцко „арете“ е липсващото звено, което завършва модела, но продължава да чете, за да се увери докрай.
Ореола около главите на Платон и Сократ вече го няма. Федър вижда, че те последователно правят точно онова, в което обвиняват софистите — използват емоционално убедителен език с далечната цел да направят по-слабия аргумент, става дума за диалектиката, да изглежда по-силният. Ние винаги заклеймяваме у другите, мисли си той, онова, от което най-вече се боим у самите себе си.
Но защо? Федър недоумява. Защо да се унищожава арете? И в същия момент отговорът идва. Платон не се е опитвал да унищожава „арете“. Той го е запечатал, направил е вечна, постоянна идея от него; превърнал го е в твърда, неподвижна, Безсмъртна истина. Направил е от „арете“ доброто, най-висшата форма, най-висшата от всички идеи. Тя е подчинена само на самата Истина, в един синтез на всичко дотогавашно.
Ето защо качеството, до което бе стигнал Федър в класната стая, изглежда така близко до доброто на Платон. Платоновото добро е взето от реториците. Федър търси, но не може да открие по-раншен космолог, който да е говорил за доброто. Това е от софистите. Разликата е, че за Платон доброто е твърдо установена, вечна и непоклатима идея, докато за реториците то изобщо не е идея. Доброто не е форма на действителността. То е самата действителност, постоянно изменяща се, в основата си непознаваема в каквато и да било установена, твърда форма.
Защо бе сторил това Платон? Федър вижда философията на Платон като резултат от два синтеза.
Първият синтез се опитва да изглади различията между последователите на Хераклит и Парменид. И двете космологически школи поддържат безсмъртната истина. За да спечели битката за истината, при която „арете“ й е подчинено, срещу враговете си, които учат, че истината е подчинена на „арете“. Платон трябва на първо място да разреши вътрешния конфликт сред вярващите в истината. За да направи това, той казва, че безсмъртната истина не е само промяна, както твърдят последователите на Хераклит. Тя не е просто неизменна същност, както учат последователите на Парменид. И двете безсмъртни истини съществуват заедно като идеи, които са неизменни, и видимост, която се променя. Ето защо Платон намира за нужно например да раздели „конското“ от „кон“ и да заяви, че „конското“ е реално, установено, истинно и неизменно, докато конят е най-обикновено, неважно, преходно явление. „Конското“ е чиста идея. Конят, който виждаме, е сбор от променливи видимости, един кон, който може да си живее, да старее, да се движи наоколо колкото си ще и дори да умре, без да попречи на конското, което е безсмъртният принцип и може да съществува вечно „в света на боговете от миналото“.
Вторият синтез на Платон изследва включването на софисткото „арете“ в това противопоставяне на идеи и видимости. Той му отрежда най-почетно положение, подчинено единствено на самата истина и метода, по който тя се постига — диалектиката. Но в опита си да съедини доброто и истината, като превръща доброто в най-висша от всички идеи, Платон все пак узурпира мястото на „арете“ в диалектично определената истина. След като доброто вече е овладяно веднъж като диалектична идея, не е трудно за друг философ да дойде и да докаже с диалектически методи, че „арете“, доброто, може по-изгодно да се сведе на по-ниско равнище в „истинния“ ред на нещата, така че да е по-съвместимо със същината на диалектиката. Този философ не се забавя много. Името му е Аристотел.
Аристотел разбира, че този смъртен кон, взето от света на видимото, който пасе трева, разкарва хората насам-натам и ражда малки кончета, заслужава далеч по-голямо внимание от онова, което му отделя Платон. Той казва, че конят не е най-обикновена видимост. Видимостта се придържа към нещо независимо, което като идеите е неизменно. Това „нещо“, към което се придържа видимостта, той нарича съдържание. И в този момент, а не преди него, се ражда нашето съвременно научно схващане за действителността.
При Аристотел „четеца“, чиито познания за троянското „арете“ подозрително отсъстват, формите и съдържанията доминират над всичко. Доброто е сравнително незначителен клон от знанието, наречено „етика“; разумът, логиката, знанието, това е най-важно за него. „Арете“ е мъртво, а на науката, логиката и университета, каквито ги знаем днес, е връчен програмният им документ: да откриват и въвеждат безкрайно множество форми за съществените елементи на света и да наричат тия форми знание, като ги прехвърлят на бъдещите поколения под формата на „системата“.
А реториката. Бедната реторика, някога „изучаваща“ себе си, сега се свежда до преподаване на похвати и форми, аристотелски форми за писане, като че това има някакво значение. Пет правописни грешки, спомня си Федър, или една грешка в съставянето на изречението, или три грешно поставени определения, или… и тъй нататък, и тъй нататък. Всяко едно от тия неща е достатъчно, за да съобщиш на студента, че не знае реторика. В края на краищата това е реториката, нали? Разбира се, има и „празна реторика“, ще рече, реторика, която има емоционален заряд без съответно подчинение на диалектическата истина, но на нас такава не ни трябва, нали? Това би ни направило като ония лъжци, измамници и сквернословци от древна Гърция, софистите — помните ли ги? Ние ще си изучим истината в нашите други академични курсове, а после ще научим малко реторика, за да можем красиво да изложим тая истина, та да направим впечатление на шефовете, които ще ни издигнат на по-високи постове.
Форми и похвати — мразени от най-добрите, обичани от най-лошите. Година след година, десетилетие след десетилетие на дребни „четци“ от първия ред, мимики и приятни усмивки и прилежни пера, затирили се да докопат аристотелските си шестици, докато ония, които притежават истинското „арете“, седят мълчаливо зад гърбовете им и не могат да разберат какво не им е наред, та не могат да харесват тоя предмет.
И днес в ония малки университети, където все още си дават труда да преподават класическа етика, студентите, следвайки Аристотел и Платон, неспирно флиртуват с въпроса, който никога не е ставало нужда да бъде поставен в древна Гърция: „Кое е добро? И как го дефинираме? След като различните хора са го дефинирали различно, как можем да знаем, че изобщо има добро? Някои казват, че доброто се намира в щастието, но как да узнаем какво е щастие? И как може да се дефинира щастието? Щастие и добро не са обективни понятия. Не можем да подходим към тях научно. И след като не са обективни, значи, просто съществуват в съзнанието. Така че ако искате да бъдете щастливи, просто си изменете съзнанието. Ха-ха-ха-ха.“
Аристотелска етика, аристотелски дефиниции, аристотелска логика, аристотелски форми, аристотелски съдържания, аристотелска реторика, аристотелски смях… ха-ха-ха.
А костите на софистите отдавна са се превърнали в прах и казаното от тях се е превърнало в прах заедно с тях и е погребано под отломките на залязваща Атина по време на нейното падение и на Македония през нейния упадък и разруха. През упадъка и края на древния Рим и Византия, на Отоманската империя и съвременните държави — погребани така дълбоко, с такава тържественост, лицемерие и злоба, че само един луд векове по-късно можа да открие следите, необходими за изравянето им, и да види с ужас какво е било направено…
Станало е толкова тъмно на пътя, че трябва да включа фара, за да мога да го следвам през тая мъгла и дъжд.
В Арката влизаме измръзнали и мокри в малка закусвалня и се нахранваме с фасул с люти чушки и кафе.
После отново сме на пътя, сега вече голяма магистрала, бърза и мокра. Ще доближим Сан Франциско на разстояние, което се взема без усилие за един ден, и там ще спрем.
По мократа настилка има странни отражения от насрещните светлини, прескачащи разделителната линия. Дъждът отново бие като сачми по скафандъра, който странно пречупва светлините: отначало в окръжности, а после, когато ги отминем в полукръгове, които се отдалечават като вълни. Двадесети век. Сега ни е заобиколил отвсякъде, този двадесети век. Време е да приключим одисеята на Федър от двадесетия век и толкоз.
Когато групата по „Идеи и методи 251 — Реторика“ се събира следващия път около огромната кръгла маса в южната част на Чикаго, една секретарка от катедрата обявява, че професорът по философия е болен. Следващата седмица е пак болен. Донякъде озадаченият остатък от групата, стопена до една трета от първоначалния си брой, прекосява улицата да пие кафе отсреща.
На масата един студент, когото Федър окачествява като умен, но интелектуален сноб, казва:
— Мисля, че това е един от най-неприятните курсове, които съм посещавал — той гледа на Федър сякаш от високо, с някаква женска заядливост, като на човек, който проваля едно по начало приятно занимание.
— Напълно съм съгласен — отвръща Федър. Очаква някаква нападка, но такава не последва.
Другите студенти изглежда усещат, че причина за всичко е Федър, но няма за какво да се хванат. После една по-възрастна жена от другия край на масата го пита защо посещава курса.
— В момента се опитвам да разбера това — отговаря Федър.
— Редовен слушател ли сте? — пита тя.
— Не, аз съм редовен преподавател в Нейви пиър.
— Какво преподавате?
— Реторика.
Тя млъква и всички на масата го заглеждат смълчани.
Ноември напредва. Листата, добили красивия слънчево-оранжев цвят на октомври, капят от дърветата, като оставят оголените клони да срещат студените северни ветрове. Пада първият сняг, стопява се и един мрачен град зачаква зимата.
През отсъствието на професора по философия в програмата е включен друг диалог на Платон. Заглавието му е „Федър“, което нищо не говори на нашия Федър, понеже той не се нарича с това име. Гръцкият Федър не е софист, а млад оратор, който опонира на Сократ в този диалог, посветен на естеството на любовта и възможността за философска реторика, Федър не изглежда особено умен и има ужасен усет за реторично качество, защото цитира наизуст една наистина слаба реч на оратора Лизий. Но скоро става ясно, че тая слаба реч е просто режисура — лесна възможност за Сократ да излезе с много по-добра собствена реч и после с още по-хубава — една от най-добрите във всички „Диалози“ на Платон.
Вън от това единственото забележително нещо при Федър е неговата личност. Платон често кръщава опонентите на Сократ според особености на характерите им. Някакъв твърде приказлив, невинен и добросърдечен опонент в „Горгий“ е наречен Полос, което на гръцки означава жребче. Личността на Федър е по-различна. Той не се присъединява към някоя определена група. Предпочита уединението на полето пред града. Агресивен е до степен да бъде опасен. В един момент заплашва Сократ със саморазправа. Федър на гръцки означава вълк20. В този диалог той е увлечен от лекцията на Сократ върху любовта и опитомен.
Нашият Федър прочита диалога и е страхотно впечатлен от великолепието на поетическата образност. Но не се опитомява, защото освен това долавя слабата миризма на лицемерие. Казаното не преследва първоначално обявената цел; то съдържа известна непочтеност, защото принизява същото онова емоционално възприемане, на което разчита в реториката си. Страстите са обрисувани като рушители на вярното възприемане на нещата и Федър се пита дали именно тук не е началото на презрителното отношение към тях, така дълбоко вкоренено в западната мисъл. Вероятно не. Несъвместимостта между древногръцката мисъл и емоциите е характеризирана другаде като основа на гръцката култура и духовна нагласа. Интересно все пак.
Следващата седмица професорът по философия отново не идва и Федър използва времето да навакса в работата си за университета на Илинойс.
След още една седмица в университетската книжарница от другата страна на улицата, срещу мястото, където трябва да се проведе семинарът, Федър забелязва чифт тъмни очи, които упорито го гледат през полица с книги. Когато се появява цялото лице, той познава невинния студент, който бе устно набит в началото на семестъра и бе изчезнал. Изражението му е като на човек, който знае нещо неизвестно за Федър. Федър отива към него да поговорят, но лицето изчезва и излиза през изхода като, оставя Федър объркан. И постреснат. Може би е просто уморен и изнервен. Изтощението от преподаването в Нейви пиър, прибавено към усилието му да надвие цялата западна академична мисъл в Чикагския университет, го принуждава да работи и учи по двадесет часа в денонощие, като не обръща необходимото внимание на храненето и движението. Може би само умората го кара да мисли, че в онова лице има нещо особено.
Но когато прекосява улицата, за да влезе в час, лицето го следва на двадесетина крачки. Нещо става.
Федър влиза в залата и чака. Скоро студентът се появява отново след всичките тия седмици. Не би могъл да очаква да му зачете семинара при това положение. Студентът гледа Федър с полуусмивка. Смее се на нещо — добре.
Откъм входа се чуват стъпки и тогава Федър изведнъж разбира — краката му омекват, а ръцете започват да треперят. Любезно усмихнат, на вратата застава не някой друг, а председателят на Комисията по анализ на идеи и изследване на методи при Чикагския университет. Той поема курса.
Развръзката наближава. Сега ще изхвърлят Федър през парадния вход.
Изискано, величествено, с императорско достолепие, председателят остава за миг до вратата, после говори с някакъв студент, който, изглежда, го познава. Усмихва се, като поглежда групата встрани от студента, като че за да намери друго познато лице, кимва и злорадства известно време, докато изчаква звънеца.
Ето защо е тук онова хлапе. Обяснили са му как поради грешка са го напляскали и за да му покажат какви добри чичковци са, сега му осигуряват място край ринга, докато натупат Федър.
Как ще го направят? Федър вече знае. Най-напред ще разбият позициите му диалектически пред класа, като разкрият колко малко знае за Платон и Аристотел. Това няма да им е трудно. Те очевидно знаят сто пъти повече за Платон и Аристотел, отколкото той някога ще научи. Цял живот са се занимавали с това.
После, след като окончателно са го накълцали диалектически, ще му предложат да се приспособи към изискванията или да напусне. След това ще му зададат още въпроси, чиито отговори той пак няма да знае. И тогава ще му кажат, че представянето му е така отвратително, та не си струва да посещава заниманията повече, а е по-добре да напусне курса начаса. Възможни са вариации, но това е основната тема. Толкова е лесно.
Какво пък, той е научил немалко, а всъщност нали за това е дошъл. Може да направи дисертацията си по някакъв друг начин. При тази мисъл гуменото усещане в краката изчезва и той се успокоява.
Федър си е пуснал брада, откакто председателят го е видял за последен път, така че все още остава неоткрит. Това прикритие не ще издържи дълго. Председателят скоро ще го открие.
Председателят внимателно сгъва палтото си, сяда отсреща на огромната кръгла маса, настанява се, после изважда стара лула, която натъпква в продължение на може би половин минута. Личи, че е правил това много пъти.
Известно време внимателно изучава лицата в групата с усмихнат хипнотичен поглед, опипва почвата, усеща, че е още рано. Продължава да тъпче лулата, без да бърза.
Скоро настъпва моментът, запалва лулата и не след дълго стаята се изпълва с аромата на тютюнев дим. Най-после проговаря.
— Доколкото ми е известно — казва той, — днес трябва да започнем обсъждането на безсмъртния „Федър“ — поглежда всеки студент поотделно. — Нали така?
Някои от групата срамежливо го уверяват, че е така. Личността му респектира.
След това председателят се извинява за отсъствието на предишния професор и описва как ще протече семинарът. Тъй като той самият е запознат с диалога, ще зададе въпроси, за да види колко добре са го научили те.
Това е най-добрият начин, мисли си Федър.
Така могат да се опознаят отделните студенти. За щастие Федър е изучил диалога така внимателно, че го знае почти наизуст.
Председателят е прав. Това е един безсмъртен диалог, отначало странен и объркващ, но после биещ все по-точно и по-точно в целта, като самата истина. Онова, което Федър нарича качество, Сократ изглежда схваща като душа, вътрешно движение, източник на всички неща. Няма противоречие. Всъщност не може и да има между същностни понятия на две монистки философии. Единството в Индия трябва да бъде също като Единството в Гърция. Ако не е, ще се получи двойственост. Единствените несъгласия сред монистите засягат атрибутите на Единството, а не самото него. След като Единството е източникът на всички неща и съдържа в себе си всички неща, го не може да се дефинира от позициите на тия неща, понеже независимо кое от тях ще използваме при дефинирането, то винаги ще описва нещо по-незначително от самото Единство. Единството може да се опише само алегорически, при използване на аналогия, на образи от въображението и речта. Сократ избира аналогията небе-земя, като показва как индивидът бива носен към Единството в колесница, теглена от два коня…
Председателят отправя въпрос към студента до Федър. Той леко го подвежда, предизвиква го да нападне.
Студентът, чиято самоличност е сбъркана, не напада и председателят най-накрая го оставя на мира, като с голямо отвращение и разочарование го смъмря, че трябва да научи материала по-добре.
Ред е на Федър. Успокоил се е напълно. Сега трябва да тълкува диалога.
— Ако бих могъл да започна отначало по свой начин — казва той отчасти за да прикрие обстоятелството, че не е чул какво е говорил предишният студент.
Председателят, приемайки това за нов укор към студента до Федър, се усмихва и казва надменно, че това е добра идея.
Федър продължава:
— Аз мисля, че в този диалог личността на Федър е обрисувана като вълк.
Той заявява това доста високо, с нотка на раздразнение и председателят почти подскача. Гол!
— Да — казва той и един блясък в очите му показва, че вече е разбрал кой е брадатият атентатор. — Федър на гръцки означава вълк. Това е едно много проницателно наблюдение — започва да възвръща самообладанието си — Продължавайте.
Федър среща Сократ, който познава само градския живот, и го завежда в полето, където започва да рецитира една реч на оратора Лизий, от когото се възхищава. Сократ иска да я прочете и той я прочита.
— Спрете! — казва председателят, който вече си е възвърнал самообладанието напълно. — Вие ни запознавате с фабулата, а не с диалога — вдига следващия студент.
Излиза, че никой студент не познава диалога според изискванията на председателя. И той с подигравателна печал им казва, че трябва да четат по-задълбочено, но този път ще им помогне, като поеме бремето да им поясни диалога лично. Това създава общо облекчение сред напрежението, което сам така внимателно е създал, и ето че цялата група му е в ръцете.
Председателят преминава към много внимателно разясняване значението на диалога, Федър се е превърнал цял в слух.
След известно време нещо започва да дразни слуха му. Промъкнала се е някаква фалшива нотка. Той отначало не разбира каква е тя, но скоро открива, че председателят изцяло е отминал описанието, дадено от Сократ за Единството, и е скочил напред към алегорията на колесницата и конете.
При тази алегория търсещият в опита си да постигне Единството пътува с два коня — единият бял, благороден и с добър нрав, а другият — със зъл нрав, своеволен, буен и черен. Единият непрекъснато го тегли към дверите на небето, другият непрекъснато го отклонява. Председателят още не го е формулирал, но вече е готов да обяви, че белият кон е уравновесеният разум, а черният — тъмната страст, чувството. Той се готви да обясни това, а фалшивата нотка зазвучава в целия хор.
Връща се назад и повтаря; че „сега Сократ се е заклел пред боговете, че казва Истината. Поел е клетва да каже Истината и ако онова, което последва, не е Истината, нека се лиши от собствената си душа.“
КАПАН! Използва диалога, за да покаже светостта на разума! След като това е направено, може да се впусне в изследване природата на разума и ела гледай — отново сме в царството на Аристотел.
Федър вдига ръка с длан навън, лакът върху масата. Докато преди малко ръката трепереше, сега е мъртвешки неподвижна, Федър разбира, че в момента буквално си подписва собствената смъртна присъда, но знае, че ако свали ръка, ще подпише друга смъртна присъда.
Председателят вижда ръката, изненадан е от нея и е смутен, но приема въпроса. И тогава войната е обявена.
Федър казва:
— Всичко това е само една аналогия.
Тишина. Върху лицето на председателя се изписва объркване.
— Какво? — казва той. Магията на лекцията му се е разсеяла.
— Цялото това описание на колесницата и конете е само една аналогия.
— Какво? — промълвя председателят отново и после високо: — Това е Истината! Сократ се е заклел пред боговете, че това е Истината!
Федър отвръща:
— Сократ сам казва, че е аналогия.
— Ако прочетете диалога, ще видите, че Сократ специално подчертава, че това е Истината!
— Да, но преди това… мисля, преди два абзаца… той казва, че това е аналогия.
Текстът е върху масата, но професорът е достатъчно съобразителен да не прави сверка. Ако го стори и Федър се окаже прав, авторитетът му пред групата рухва напълно. Нали им е казал, че никой не е прочел произведението задълбочено.
Едно на нула за реториката срещу диалектиката.
Фантастично; Федър е изумен, че си е спомнил това. То просто срива цялата диалектическа позиция. Всъщност слага край на представлението. Разбира се, че е аналогия. Всичко е аналогия. Но диалектиците не знаят това. Ето защо председателят не е забелязал уговорката на Сократ. Федър я е забелязал и я е запомнил, защото, ако Сократ не я беше направил, той нямаше да е казал Истината.
Никой още не разбира какво става, но скоро ще разберат. Председателят на Комисията за анализ на идеи и изследване на методи току-що бе сразен в собствения си курс.
Сега е безмълвен. Не му идва ни дума наум. Тишината, която в началото на часа така извиси авторитета му, сега го унищожава. Той не може да разбере откъде е дошъл ударът. Никога не се е изправял срещу жив софист. Само срещу мъртви.
Опитва да се залови за нещо, но няма за какво. Собствената му инерция го носи напред към бездната и когато най-после намира думи, това са думи на друг човек — на ученик, който си е забравил урока, разбрал го е неправилно, но все пак би искал да му простим.
Опитва да заблуди групата с изявлението, направено по-рано — че никой не е учил както трябва, но студентът до Федър клати неодобрително глава. Очевидно някой е учил.
Председателят се запъва и колебае, действията му са сковани от страх пред групата, той не може да завладее вниманието й. Федър се пита какви ли ще бъдат последиците от това.
Тогава забелязва, че става нещо лошо. Невинният студент, който го бе гледал преди малко, сега вече не е така невинен. Той се надсмива над председателя и му подмята саркастични въпроси и намеци… Председателят, веднъж наранен, сега бива довършван… а на Федър му идва наум, че тази участ бе определена нему.
Той не може да почувства съжаление, само му е противно. Когато овчарят отива да убие вълк и взема и кучето си, за да се позабавлява, трябва да внимава за грешки. Кучето е запазило някакви връзки с вълка, които овчарят може да е забравил.
Едно момиче отървава председателя, като му задава елементарни въпроси. Той ги изслушва с благодарност, отговаря на всеки един с големи подробности и бавно се съвзема.
После го питат:
— Какво е диалектика?
Той мисли и, о Боже, обръща се към Федър и го пита дали би искал да отговори.
— Имате предвид личното ми мнение? — пита Федър.
— Не… да кажем, мнението на Аристотел.
Никакви хитрини повече. Той просто иска да вкара Федър в собствената си територия и да му даде да разбере.
— Доколкото знам… — започна Федър и млъква за момент.
— Да? — председателят цял се е превърнал в усмивка. Всичко е готово.
— Доколкото знам, становището на Аристотел е, че диалектиката предхожда всичко останало.
Изражението на председателя преминава от наслада през смущение към гняв. Всичко това за половин секунда. „Точно такова е!“ — крещи лицето му, но той не промълвя ни дума. Ловецът отново попада в капана. Не може да направи нищо на Федър за постановка, взета от собствената му статия в „Енциклопедия Британика“.
Две на нула за реториката срещу диалектиката.
— А от диалектиката произлизат формите — продължава Федър — и от…
Но председателят го прекъсва. Вижда, че нещата не се развиват, както на него му се ще, и се отказва.
Не трябваше да го прекъсва, мисли си Федър. Ако бе истински търсач на истината, а не пропагандист на някоя определена гледна точка, нямаше да го прекъсне. Би могъл да научи нещо. След като веднъж е установено, че „диалектиката предхожда всичко останало“, тази постановка сама се превръща в диалектическа същност, обект на диалектическо изследване.
Федър би попитал: какви доказателства имаме, че диалектическият метод въпрос/отговор, с който постигаме истината, предхожда всичко останало? Нямаме никакви. И когато твърдението бъде изолирано и само стане обект на критическо изследване, то става очевидно нелепо. Ето ти я диалектиката, като закона на Нютон за гравитацията; седи си по средата на нищото и сътворява вселената, а? Това е глупаво.
Диалектиката, която е майка на логиката, сама произлиза от реториката. Реториката на свой ред е рожба на митовете в поезията на древна Гърция. Това е така исторически и е така по силата на здравия разум. Поезията и митовете са реакции на иредисторическия човек спрямо околния свят, сътворен на базата на качеството. Качеството, а не диалектиката, е създател на всичко, което познаваме.
Часът свършва, председателят стои до вратата и отговаря на въпроси, Федър почти става, за да каже нещо, но размисля. Ударите, получавани цял живот, имат способността да убиват желанието на човек за ненужни престрелки, които водят към други. Нищо приятелско не бе казано или дори намекнато, а твърде много враждебност излезе наяве.
Федър вълкът. Подхожда. Докато се връща към жилището си с леки стъпки, вижда все по-ясно, че подхожда. Не би се радвал, ако те останат възхитени от дисертацията му. Враждебността наистина е негова стихия. Наистина, Федър вълкът бе слязъл от планината, за да тормози бедните невинни членове на тази интелектуална община. Подхожда напълно.
Храмът на разума, както и всички институции на Системата, е основан не на индивидуална мощ, а върху слабостта на индивида. Онова, което всъщност се изисква в храма на разума, не е способност, а неспособност. Тогава човек бива считан подходящ за обучение. Един действително можещ човек е винаги заплаха, Федър разбира, че е отхвърлил възможността да бъде включен в организацията, след като се подчини на каквото там е нужно от Аристотел. Но подобна възможност едва ли си заслужава кланянето, боричкането и интелектуалната немощ, необходими за поддържането й. Това е нискокачествена форма на живот.
Според него качеството е по-забележимо горе в горите, отколкото тук, заличено от мръсните прозорци и океаните думи. Той разбира, че онова, за което говори, тук никога няма да бъде прието, защото, за да го разбере, човек трябва да е освободен от зависимостта на властта, а това е институция на властта. За овцата качеството е онова, което посочи овчарят. И ако вземем една овца и я занесем горе в планината в гората нощем, когато вее вятърът, тази овца ще се паникьоса до смърт и ще блее и блее, докато дойде овчарят или вълкът.
Прави един последен опит за помирение при следващото събиране на групата, но председателят не допуска това. Федър го моли да обясни нещо, като казва, че не го бил разбрал. Той го е разбрал, но смята, че би било добре да направи отстъпка.
Отговорът е: „Може би сте били уморен!“, изречен колкото е възможно по-унищожително, но не унищожава нищо. Председателят просто заклеймява у Федър онова, от което най-много се страхува у самия себе си. Докато часът напредва, Федър седи загледан през прозореца и му е жал за този стар овчар и за овцете и кучетата му в тази стая, и за самия него, защото никога няма да стане един от тях. После, когато бие звънецът, той си отива завинаги.
Заниманията в Нейви пиър, наопаки, напредват с голям успех. Учениците сега внимателно слушат тази странна, брадата фигура, пристигнала от планините, която им казва, че съществува такова нещо — качество — в този свят и че те знаят какво е то. Не знаят какво да го правят, несигурни са, някои ги е страх от него. Разбират, че с нещо той е опасен, но всички са очаровани и искат да научат още.
Федър обаче не е овчар и напрежението да се държи като такъв го убива. Случва се нещо странно, което се е случвало винаги и по-рано — непослушните и необуздани ученици от последните чинове са му симпатични и стават негови любимци, докато по-кротките и послушните от първите чинове както винаги стават обект на презрението му и той започва да ги тероризира, макар все пак в края на краищата овците да преминават, а непослушните му приятели не. И Федър разбира, макар да не ще да го признае дори и пред себе си, че и дните му на овчар приближават своя край. И той все по-често и по-често се пита какво ще стане.
Винаги се е страхувал от тишина в клас, онази тишина, която съсипа председателя. Не му е в природата да говори и говори часове наред, това го изтощава и сега, като няма върху какво друго да се нахвърли, той се нахвърля върху тоя страх.
Влиза в час, звънецът бие, а Федър седи и не говори. Мълчи през целия час. Някои от учениците го заговарят, за да го събудят, но после млъкват. Други, смутени, губят ума и дума от уплаха. В края на часа целият клас се втурва към вратата буквално като отвързан. След това той отива в съседния клас, където се повтаря същото. И в следващия, и в следващия. После Федър се прибира вкъщи. И после все повече и повече се чуди какво ще стане.
Идва Денят на благодарността21.
Четирите му часа сън са сведени до два и после до нула. Няма вече да се върне да изучава Аристотелова реторика. Нито пък ще се върне, за да преподава тоя предмет. Започва да скита по улиците, мислите му се гонят в шеметен вихър.
Сега стените се приближават към него, градът го обсажда отвсякъде и особеният му начин на виждане се превръща в антитеза на онова, в което вярва. Той е цитадела, но не на качеството, а на формата и материята. Материя под форма на листове и винкелова стомана, материя под форма на бетонни трегери и пътни настилки, под форма на тухли, асфалт, авточасти, стари радиоапарати, релси, замразени говеда, които някога са пасли из прериите, форми и материя без качество. Такъв е духът на това място. Сляпо, гигантско, зловещо и безчовечно: видимо в заревото на високите пещи на юг, проникващо през дима на горящи въглища — черна плътна завеса, пронизвана от неоновите реклами „Бира“, „Пица“ и „Автоматично пране“ и непознатите, безсмислени надписи край безсмислени прави улици, завинаги тръгнали към други прави улици.
Да бяха само тухлите и бетонът чисто и просто форми на материята, които не претендират да са нещо друго, той би могъл да оцелее. Но немощният патетичен опит да се постигне качество беше убийствен. Гипсов макет на камина в апартамента, нагласена и очакваща пламък, който никога няма да пламне. Или живият плет пред някой жилищен блок с няколко квадратни метра трева зад него. Няколко квадратни метра след Монтана. Да бяха се отказали от плета и тревата, всичко щеше да е наред. Сега служеше само да привлича вниманието върху онова, което е загубено.
От двете страни на улиците, по които минава, след като излезе от апартамента, той никога няма да съзре нищо през бетона, тухлите и неона, но знае, че вътре са погребани гротескни, изкълчени същества, навек осъдени да изпробват похватите, които ще ги убедят, че притежават качество; осъдени да опитат неестествени пози на стил и блясък, купени от модните списания с гланцови корици и други средства за масова информация, издържани от продавачите на материя. Представя си ги нощем, рами, събули рекламираните си модни обувки и чорапи, съблекли фееричното си бельо, загледани през мътните стъкла към гротескни архитектурни черупки, отвъд, когато позите отстъпват и истината се промъква, единствената истина, която съществува тук, която крещи до небето: Господи, тук няма нищо освен мъртъв неон, цимент и тухли.
Чувството за време започва да му изневерява. Понякога мислите му препускат, носят се със скорост, сякаш близка до светлинната. А когато трябва да вземе някакво решение, свързано с всекидневието, струва му се, че минават минути, докато се появи едничка мисъл. Една-единствена мисъл, започва да нараства в съзнанието му, извлечена от нещо, което бе чел в диалога „Федър“
„А какво е написано добре и какво е написано зле — трябва ли да караме Лизий или някой друг поет, или оратор, който някога е писал или ще пише политическо или друго съчинение, метрично или не, поет или прозаик, да ни научи на това?“
А кое е добро, Федър, и кое не е добро, трябва ли да искаме от когото и да било да ни каже тия неща?
Именно това бе казал и той преди месеци в класната стая в Монтана, една мисъл, която Платон и всички диалектици след него са пропуснали, тъй като те всички искат да дефинират доброто и неговата интелектуална връзка с нещата. Но сега той вижда колко се е отдалечил от това. Той върши същите лоши неща. Първоначалната му задача бе да запази качеството недефинирано, но в процеса на борба с диалектиците бе правил изявления и всяко от тях е било тухла в стената на дефиницията, която той сам изгражда около качеството. Всеки път да се развие организирана мисъл около едно недефинирано качество съдържа своето собствено отрицание. Всичко, което е вършел, е било поначало глупашка мисия.
На третия ден завива зад ъгъла на непозната пресечка и изведнъж престава да вижда. Когато зрението се връща, той лежи на тротоара, а край него отминават хора, сякаш го няма там. Изправя се с усилие и жестоко напряга паметта си да си спомни обратния път към апартамента. Мислите му все повече и повече забавят ход. Това е приблизително по времето, когато търсят с Крис продавачите на двуетажни легла за деца. След това не излиза от апартамента.
Взира се в стената, кръстосал крака върху карирано одеяло на пода в спалня без легла. Всички мостове са изгорени. Път назад няма. А вече няма и път напред.
Три дни и три нощи Федър гледа стената на спалнята, мислите му не се движат нито напред, нито назад. Стоят си само на момента. Жена му го пита дали не е болен, а той не отговаря. Разбира какво му казва, но вече не е в състояние да реагира на това. Не само мислите му забавят ход, но и желанията. И намаляват, и намаляват, сякаш масата им става неизчислимо голяма. Така е натежал, толкова е уморен, но сън не го хваща. Има усещането, че е гигант, висок милиони мили. Усеща как се издължава във вселената и става безграничен.
Започва да се освобождава от разни неща, тежести, които е мъкнал със себе си цял живот. Казва на жена си да вземе децата и да го остави, да счита, че са разделени. Страхът от погнуса и срам изчезва, когато урината му се стича не нарочно, а естествено върху пода на стаята. Страхът от болка, болката на мъчениците, е преодолян, когато угарките догарят не нарочно, а естествено върху пръстите му, докато угаснат от мехурите, образували се от техните обгаряния. Жена му забелязва изранените ръце и урината на пода и търси помощ.
Но преди да пристигне помощта, бавно, отначало незабележимо, цялото съзнание на Федър започва да се разпада… да се разтваря и избледнява. После постепенно престава да се пита какво ли ще стане по-нататък. Той знае какво ще стане и по страните му потичат сълзи за семейството му, за самия него и за тоя свят. Проточва се някакъв откъс от християнски химн: „Трябва да прекосиш тази самотна долина.“ Откъсът повлича друг: „Трябва да я прекосиш сам ти.“ Май че е химн от Запада, от Монтана.
„Никой не може да я прекоси вместо теб“ — се казва в него. Май намеква за нещо отвъд. „Трябва да я прекосиш сам ти.“
Той прекосява една самотна долина, от митоса, и се появява като от някакъв сън, разбира, че цялото му съзнание, митосът, е било един сън и не просто нечий сън, а негов собствен, един сън, който сега той трябва да продължи със собствени сили. След това изчезва и той дори и остава само сънят за него, а той самият е вътре в съня.
И качеството, „арете“, за което се бе борил така упорито, за което се бе жертвал, което не бе предал ни веднъж, но за цялото това време не бе разбрал ни веднъж, сега му се открива и душата му намира покой.
Потокът коли е изтънял почти съвсем, а пътят е така черен, та ми се струва, че светлината на фара едва пробива дъжда, за да го освети. Убийствено. Всичко може да се случи — внезапна вдлъбнатина, маслено петно, убито животно… Но пък ако се движиш бавно, ще те убият, като те връхлетят отзад. Не разбирам защо продължаваме да се движим при това положение. Би трябвало отдавна да сме спрели. Вече не знам какво правя. Оглеждал съм се за табела на някой мотел, предполагам, но съм се замислил и съм ги пропуснал. Ако продължаваме така, ще ги затворят до един.
Поемаме по следващата отбивка по магистралата, като се надяваме да ни отведе някъде, и скоро се оказваме върху неравен асфалт с дупки и пръснат чакъл по него. Карам бавно. Уличните лампи над нас хвърлят разлюлени сводове луминесцентна светлина през потоците дъжд. Минаваме от светлина в мрак, в светлина, отново в мрак и никъде ни помен от добре дошли. Един знак обявява „Стоп!“ отляво, но не казва накъде да завием. И от двете страни е еднакво тъмно. Можем да си караме безкрай по тия улици и да не стигнем доникъде. Ако продължава така, няма да можем да се върнем и на магистралата.
— Къде сме? — крещи Крис.
— Не знам — мисълта ми е станала уморена и бавна. Май не ми идва наум какво да кажа… нито пък какво да направя.
Далеч пред себе си по улицата виждам бяла светлина и ярка реклама на бензиностанция.
Отворена е. Спираме и влизаме вътре. Момчето, което изглежда колкото Крис на години, ни гледа особено. Не знае да има мотел наоколо. Вземам телефонния указател, намирам някакъв мотел и му казвам адреса, а той се опитва да ни упъти, но без успех. Обаждам се в мотела, за който той казва, че е най-близо, запазвам стая и моля да ни упътят.
В дъжда и по тия тъмни улици въпреки упътванията за малко да пропуснем мотела. Угасили са светлините и докато се записвам, мълчим.
Стаята е мрачен остатък от тридесетте години, неприветлива, обзавеждана собственоръчно от човек, който не разбира от дърводелство, но е суха, има печка и легла, а това е всичко, от което имаме нужда. Включвам печката, сядаме край нея и скоро студът, тръпките и влагата започват да излизат от костите ни.
Крис не вдига поглед от решетката на вградената в стената печка. След малко пита:
— Кога ще си ходим у дома?
Провал.
— Когато стигнем Сан Франциско — казвам аз. — Защо?
— Толкова съм уморен от това седене и… — гласът му заглъхва.
— И какво?
— И… не знам. Само седим… като че никъде всъщност не отиваме.
— А къде трябва да отидем?
— Не знам. Откъде да знам?
— И аз не знам — казвам.
— А ти защо не знаеш? — вика той. Започва да плаче.
— Какво има, Крис? — питам го аз.
Не отговаря. После хваща глава с ръце и започва да се люлее напред-назад. Начинът, по който го прави, ме плаши. След малко спира и казва:
— Когато бях малък, бе другояче.
— Как?
— Не знам. Все правехме нещо. Което исках. Сега не ща да правя нищо.
Продължава да се поклаща зловещо назад-напред с лице, заровено в ръцете, а аз не знам какво да направя. Това е някакво странно връщане към състоянието на сгушил се зародиш, изолирано от мен, изолирано от всичко. Едно връщане някъде, закъдето аз не знам нищо… не знам къде… към океанското дъно.
Сега се сещам къде съм виждал това по-рано — на пода на болницата.
Не знам какво да направя.
След малко си лягаме и се опитвам да заспя.
После питам Крис:
— По-добре ли беше, преди да напуснем Чикаго?
— Да.
— Защо? Какво си спомняш?
— Беше забавно.
— Забавно?
— Да — каза той и млъкна. После се обажда: — Помниш ли оня път, когато бяхме тръгнали да търсим легла?
— Това забавно ли беше?
— Разбира се — отвръща той и дълго мълчи. После казва: — Не помниш ли? Накара ме няколко пъти да разпитвам за пътя към къщи… Ти играеше на разни игри с нас. Разправяше ни най-различни работи, излизахме с колата и правехме разни неща, а сега не правиш нищо.
— Напротив, правя.
— Не, не правиш! Само седиш, гледаш и нищо не правиш! — чувам го да плаче отново.
Дъждът отвън се блъска в прозореца на пристъпи и усещам как някакъв огромен товар се стоварва отгоре ми. Плаче за НЕГО. ТОЙ му липсва. Ето какво значи оня сън. В съня…
Много дълго, както ми се струва, продължавам да се вслушвам в пукането на печката, във вятъра и дъжда, който барабани по покрива и прозореца. После дъждът спира и само от време на време по няколко капки падат от дърветата, раздвижени от вятъра.
На сутринта вниманието ми е привлечено от зелен гол охлюв на земята. Дълъг е около шест инча, три четвърти от инча широк, почти като гумен и покрит със слуз като някакъв вътрешен животински орган.
Всичко наоколо е подгизнало; студено и мъгливо е, но достатъчно ясно, за да видя, че мотелът, в който сме се настанили, е разположен на склон с трева отпред и ябълкови дървета, а под тях ниски бурени, покрити с роса или просто дъждовни капки, които още не са се изпарили. Виждам още един гол охлюв, Господи, гъмжи от тези плужеци!
Когато Крис излиза, соча му един. Движи се едва-едва — като обикновен охлюв, който лази по листо. Крис не казва нищо.
Напускаме мотела и закусваме в едно селище встрани от главния път, наречено Уийт. Виждам, че все още е замислен. Гледа настрани, блуждае някъде, не му се приказва и аз го оставям на мира.
По-късно в Лиджит виждаме езерце с патици, купуваме бисквитки и им ги хвърляме, но той прави това с най-нещастния вид, който съм забелязвал у него. После навлизаме в крайбрежните криволици и изведнъж попадаме в гъста мъгла. След това температурата спада и разбирам, че отново сме до самия океан.
Когато мъглата се вдига, виждаме океана от една висока скала, тъй безкраен, син и далечен. Докато караме, ми става все по-студено, замръзвам.
Спираме, изваждам якето и го обличам. Виждам, че Крис се приближава много до ръба на скалата. До камъните отдолу има поне сто фута. Много се е приближил!
— Крис! — крещя аз. Не отговаря.
Отивам натам, бързо го сграбчвам за ризата и го дърпам назад.
— Няма да правиш така — казвам му.
Поглежда ме и примигва особено.
Изваждам дрехи и за него и му ги подавам. Взема ги, но се мотае и не ги облича.
Няма смисъл да го подканям. Щом е в това настроение и иска да се бави, нека го прави.
Той се бави и бави. Минават десет, после петнадесет минути.
Ще проведем състезание по търпеливост.
След половин час на студения океански вятър пита:
— Накъде отиваме?
— Сега тръгваме на юг, покрай брега.
— Хайде да се върнем.
— Къде?
— Където е по-топло.
Това би удължило пътя с още сто мили.
— Трябва да вървим на юг.
— Защо?
— Защото пътят ще се удължи много, ако се върнем.
— Нека се върнем.
— Не. Облечи си дебелите дрехи.
Не се облича, а направо сяда на земята.
След още петнадесет минути казва:
— Хайде да се върнем назад.
— Крис, не ти караш мотоциклета, а аз. Отиваме на юг.
— Защо?
— Защото иначе е много далеч и защото така искам аз.
— Добре де, а защо да не вземем да се върнем?
Обзема ме гняв:
— Всъщност това не те интересува, нали?
— Искам да се върнем. Хайде, кажи, защо да не може да се върнем?
Едва се сдържам.
— Онова, което наистина искаш, не е да се върнем. Ти искаш просто да ме ядосаш, Крис. Ако продължаваш, ще успееш!
В очите му блясва страх. Това е искал. Иска да ме намрази. Защото аз не съм ТОЙ.
Гледа жално в земята и си облича дебелите дрехи. И пак сме на машината и се движим покрай брега.
Бих могъл да се преструвам на неговия предполагаем баща, но подсъзнателно, на качественото равнище, той прозира истината и разбира, че истинския му баща го няма. В цялата тая шъто̀куа, общо взето, има немалко лицемерие. Непрекъснато се дават съвети да се избягва субективно-обективният дуализъм, докато най-големият дуализъм, между него и мене, остава уж незабелязан. Едно раздвоено съзнание, противопоставено само на себе си.
Но кой направи това? Не аз. И сега няма как да се поправи стореното… Все се питам колко ли дълбоко е дъното на океана край тия брегове…
Аз съм еретик, който се е покаял и по този начин в очите на всички е спасил душата си. В очите на всички освен на един, който дълбоко в себе си знае, че е спасил единствено кожата си.
Оцелявам главно като се докарвам пред другите. Човек прави това, за да се измъкне. За да се измъкне, човек пресмята какво се очаква от него да каже и го казва с най-голямата оригиналност, на която е способен, с ловкост и искреност и тогава се измъква, ако успее да убеди околните. Ако не се бях нахвърлил отгоре му, още щях да съм там, но ТОЙ бе верен докрай на онова, в което вярваше. Това е разликата между нас и Крис го знае. Й това е причината понякога да се чувствувам така, сякаш той е истинският, а аз съм призрак.
Движим се по крайбрежието на района Мендочино — диво, красиво и просторно. Хълмовете се обрасли главно с трева, но в подножието на скалите и в падините се гушат ниски храсти, които океанският вятър е скулптирал в странни форми. Минаваме край някакви дървени посивели от времето сгради. В далечината има също такава посивяла от времето фермерска къща. Какво ли земеделие би могло да има тук? На много места оградата е съборена. Сиромашия.
Пътят започва да се спуска от високите скали към плажната ивица. Спирам за почивка. Когато изключвам двигателя, Крис пита:
— Защо спираме тук?
— Уморен съм.
— Да, ама аз не съм. Нека продължим — още го е яд. И мен.
— Иди тогава там на пясъка и тичай в кръг, докато си почина.
— Хайде да продължим — повтаря той, но аз се отдалечавам и не му обръщам внимание. Той сяда на банкета до мотоциклета.
Океанската миризма на гниеща органична материя тук е силна, а и студеният вятър не е особено подходящ за почивка. Но аз намирам завет зад едни сиви скални отломъци, където слънцето припича приятно. Съсредоточавам мисълта си върху тази слънчева топлина и съм благодарен за малкото, което имам.
Отново сме на път и сега ми хрумва, че той е един друг Федър, мислещ по начина, по който мислеше оня, и действащ по същия начин. Търси си белята, движен от сили, за които има смътна представа и които не разбира. Въпросите… същите въпроси… той трябва да узнае всичко.
И ако не намери отговора, просто върви напред и напред, докато намери, а отговорът го отвежда при друг въпрос почивка. Но аз намирам завет зад едни сиви скални отломъци, където слънцето припича приятно. Съсредоточавам мисълта си върху тази слънчева топлина и съм благодарен за малкото, което имам.
Отново сме на път и сега ми хрумва, че той е един друг Федър, мислещ по начина, по който мислеше оня, и действащ по същия начин. Търси си белята, движен от сили, за които има смътна представа и които не разбира. Въпросите… същите въпроси… той трябва да узнае всичко.
И ако не намери отговора, просто върви напред и напред, докато намери, а отговорът го отвежда при друг въпрос и той се бори, стреми и стреми към нов отговор… в безкрайно преследване, без да вижда, без да разбира, че въпросите няма да свършат никога. Нещо не достига, той знае това и ще се убие в опитите да го открие.
Заобикаляме с остър завой една надвиснала скала. Океанът се е проснал до безкрая, студен и син, и създава чувство на отчаяние. Хората от брега никога не могат да разберат какво символизира океанът на сухопътните обитатели на вътрешността — какъв велик далечен сън е той, невидян, но скътан в най-съкровените кътчета на подсъзнанието, и когато дойдат при океана и образите, стигащи до съзнанието, се насложат върху съновиденията на подсъзнанието, явява се чувство за поражение, задето са дошли толкова далеч, за да спрат пред една загадка, която ще остане вечно непроницаема. Източникът на всичко.
Доста по-късно влизаме в някакво населено място. Сияйната омара, която изглеждаше така естествена над океана, сега се вижда по улиците. Създава особена атмосфера, едно неясно лъчение, което придава на всичко носталгичен вид, сякаш е спомен от отдавна минали години.
Спираме пред натъпкан ресторант и намираме последната незаета маса до прозорец над блесналата улица. Крис е свел поглед и не говори. Може би по някакъв начин усеща, че не остава много път.
— Не съм гладен — казва.
— Но би могъл да почакаш да се нахраня аз!
— Нека продължим, не съм гладен.
— Да, но аз съм.
— Аз пък не съм. Боли ме стомахът.
Старият симптом.
Изяждам си обяда сред разговорите и дрънченето на чинии и прибори от съседните маси, а през прозореца виждам да преминава мотоциклетист. Имам чувството, че сме стигнали края на света.
Отначало лицето му е безизразно, после там се появява изненада, примесена със страх. Добавям:
— Аз ще продължа сам с мотоциклета и ще се видим след седмица-две. Няма смисъл да те насилвам да продължаваш едно пътуване, което ти е противно.
Сега е мой ред да се изненадам. Изразът му не е на облекчение. Страхът се усилва, той свежда поглед и мълчи. Изглежда загубил равновесие и уплашен. Поглежда ме.
— Къде ще живея?
— Ами сега не би могъл да живееш у дома, защото там има други хора. Можеш да отидеш при баба и дядо.
— Не искам да ходя там.
— Можеш да отидеш при леля си.
— Тя не ме обича. И аз не я обичам.
— Можеш да останеш при другите дядо и баба.
— И там не искам.
Изброявам други възможности, но той клати глава.
— Е, къде тогава?
— Не знам.
— Крис, мисля, сам разбираш какъв е проблемът. Ти не искаш да продължиш това пътуване. Противно ти е. И все пак не искаш да отидеш при някой друг или някъде другаде. Всички, които изброих, или не те обичат, или ти не ги обичаш.
Мълчи, но очите му се насълзяват.
Някаква жена от съседната маса ме гледа сърдито. Готви се да каже нещо, ето — отваря уста… Насочвам към нея тежък продължителен поглед — накрая тя си затваря устата и се обръща към чинията си.
Крис вече плаче силно и от другите маси ни гледат.
— Хайде да се разходим — казвам аз и ставам, без да чакам сметката.
При касата сервитьорката казва:
— Съжалявам, че момченцето не се чувства добре.
Кимам, плащаме и излизаме.
Оглеждам се за някоя пейка в сияйната мараня, но няма. Тогава се качваме на мотоциклета и бавно тръгваме на юг, като търсим някое тихо кътче да спрем.
Пътят води отново към океана, където се изкачва на височина, очевидно издадена в самия него, но сега обвита в талази мъгла. За миг забелязвам през далечна пролука в мъглата някакви хора, които си почиват върху пясъка, но скоро мъглата се съединява и хората изчезват.
Поглеждам Крис и виждам объркан, празен поглед, но щом му казвам да седне, нещо от сутрешния гняв и омраза се появява отново.
— Защо? — пита той.
— Мисля, че е време да поговорим.
— Ами говори — отвръща. Цялата му предишна войнственост се е върнала. Не може да понася „добрия баща“. Знае, че „добротата“ е фалшива.
— Какво мислиш за бъдещето? — питам аз. Глупав въпрос.
— Какво да мисля?
— Исках да те попитам какви планове имаш за него.
— Каквото е — такова! — долавям нотка презрение.
Мъглата се разкъсва за миг, открива скалата, върху която сме седнали, отново се сключва и ме обзема усещане за неизбежност на онова, което става. Нещо ме тласка нанякъде и нещата, съзрени с периферното зрение, се изравняват по интензивност с ония в центъра на зрителното поле и се сливат в едно с тях, и казвам:
— Крис, мисля, че е време да поговорим за някои неща, за които не знаем нищо.
Като че наостря ухо. Усеща, че нещо предстои.
— Крис, пред тебе седи баща, който бе дълго време луд и отново е близо до това състояние.
И дори вече не близо. То е тук. Дъното на океана.
— Изпращам те у дома не защото ти се сърдя, а защото ме е страх от онова, което може да стане, ако продължавам да отговарям за теб.
Лицето му не променя израза си. Той още не схваща какво му казвам.
— Така че това сега е за довиждане, Крис, и не съм сигурен дали отново ще се видим някога.
Това е. Свърши се. Сега останалото ще си дойде само.
Гледа ме така особено. Май още не разбира. Този поглед… виждал съм го някъде… някъде…
В една ранна утринна мъгла, в блатата, имаше патенце примкар, което гледаше така… Ранил го бях в крилото, не можеше да литне, втурнах се към него, хванах го за шията и преди да го убия, спрях и поради някаква загадка на вселената се взрях в очите му, а те гледаха така… така спокойно и без разбиране… и все пак с пълно съзнание за всичко. После закрих очите му с длан и му извих врата, докато се пречупи и усетих хрущенето между пръстите си.
После отворих длан. Очите пак ме гледаха, но сега гледаха в нищото и вече не следяха движенията ми.
— Крис, и за теб казват същото.
Втренчил се е в мен.
— Че тия неприятности ще ги имаш и ти.
Клати глава отрицателно.
— Тези неща изглеждат истински, мислиш си, че са истински, но не са.
Очите му се разширяват. Продължава да клати отрицателно глава, но започва да разбира.
— Нещата вървяха от лошо към по-лошо. Неприятности в училище, неприятности със съседите, неприятности в семейството, неприятности с приятелите ти. Крис, аз бях единственият, който ги удържаше и им казваше: „Той е наред“, а сега няма да има кой. Разбираш ли?
Вторачил се е в мен, поразен. Очите му все още възприемат, но погледът започва да става невиждащ. Аз не му давам сили. Никога не съм му давал. Аз го убивам.
— Не си виновен ти, Крис. Никога не си бил. Моля те да разбереш това.
Погледът му отведнъж се прекършва от някакъв вътрешен проблясък. После очите се затварят и от устата излиза странен плач, един вопъл сякаш от много далеч. Извръща се, катурва се на земята, сгъва се на две, коленичи и започва да се клати напред-назад, забил глава в земята. Слаб влажен вятър духа в тревата около него. Наблизо каца чайка.
Дочувам вой на скорости през мъглата и се уплашвам.
— Трябва да станеш, Крис.
Воят е тънък и нечовешки, като от далечна сирена.
— Трябва да станеш!
Продължава да се люлее и вие на земята.
Не знам какво да направя. Нямам представа какво да правя. Всичко е свършено. Искам да затичам към края на скалата, но се удържам. Трябва да го кача на автобуса и чак тогава на скалата.
— Всичко е вече наред, Крис.
Това не е моят глас.
— Не съм те забравил.
Крис престава да се люлее.
— Как бих могъл да те забравя?
Крис вдига глава и ме поглежда. Някаква пелена, през която ме е гледал винаги, за миг изчезва и после се връща на мястото си.
— Сега ще бъдем заедно.
Воят на камиона ни връхлита.
— Ставай сега!
Крис бавно се изправя и ме гледа. Камионът се приближава, спира и шофьорът наднича навън да види дали не искаме да ни качи. Поклащам глава и му махам да продължава. Той кима, включва на скорост и продължава да вие през мъглата, а ние оставаме с Крис сами.
Загръщам го в якето си. Главата му отново е заровена между коленете и пак плаче, но това са нормални човешки вопли, а не странният писък отпреди. Дланите ми са влажни и усещам, че челото ми също е влажно.
След малко проплаква:
— Защо ни напусна?
— Кога?
— В болницата!
— Нямаше избор. Полицията се намеси.
— Не те пускаха ли?
— Не. Не ме пускаха.
— Ами защо не отвори оная врата?
— Коя врата?
— Стъклената!
Нещо като електрически ток бавно минава през мен. За каква стъклена врата говори той?
— Не помниш ли? Ние бяхме от едната страна, а ти от другата и мама плачеше.
Никога не съм му казвал тоя сън. Как би могъл да знае? О, господи, не.
Сега сме в друг сън. Затова гласът ми звучи така особено.
— Не можех да отворя оная врата. Казаха ми да не я отварям. Трябваше да правя всичко, каквото ми кажат.
— Мислех, че не искаш да ни видиш — казва Крис. Гледа надолу.
Страхът в погледа му през всички тия години.
Сега виждам вратата. Тя е в една болница.
Виждам ги за последен път. Аз съм Федър, това съм аз, а те ще ме унищожат, защото казвам Истината.
Всичко застана на мястото си.
Крис плаче тихичко. Плаче, плаче и плаче. Вятърът откъм океана духа във високата трева наоколо и мъглата започва да се вдига.
— Не плачи, Крис. Само децата плачат.
След доста време му подавам кърпа да си избърше лицето. Събираме си нещата и ги товарим на мотоциклета. Мъглата изведнъж се вдига съвсем и виждам как слънцето придава на лицето му един открит израз, който не съм виждал никога. Слага си каската, затяга каишката и ме поглежда.
— Наистина ли беше луд?
Защо ли пита това?
— Не!
Смаян съм. Но очите на Крис блестят.
— Знаех си.
После се качва на мотоциклета и потегляме.
Докато караме край храстите с листа сякаш от восък по брега на Мансанита, отново си спомням израза на Крис. „Знаех си“ — казва той.
Мотоциклетът взема без усилие всеки завой, накланя се съобразно инерцията и скоростта и центърът на тежестта застава под съответния ъгъл спрямо пътя. Край нас е пълно е цветя и изненадващи гледки, тесни завои един след друг, така че целият свят се търкаля и върти, издига и спуска.
„Знаех си“ — каза той. Изниква в съзнанието ми като някакъв дребен факт, задърпал откъм отсрещния край рибарската корда и казващ, че не е толкова дребен, колкото си мисля. Това му е било в главата дълго време. Години. Всички грижи, които ни е създавал, стават по-понятни. „Знаех си“ — казва той.
Трябва да е чул нещо преди години и в детското си съзнание е объркал всичко. Онова, което Федър казваше винаги, — което аз казвах винаги — преди години, а Крис навярно го е вярвал и оттогава го е криел у себе си.
Свързани сме помежду си по начини, които никога не можем да разберем напълно, може би изобщо не ги разбираме. Той винаги е бил истинската причина да изляза от болницата. Ако го бях оставил да израсне сам, това действително би било лошо. И в съня също той все се опитваше да отвори врата.
Аз изобщо не съм го носел. Той е носел мен!
„Знаех си“ — казва той. Продължава да подръпва кордата и да повтаря, че моят голям проблем може да не е толкова голям, колкото си мисля, защото отговорът е точно под носа ми. За бога, освободи го от товара му! Нека отново бъде една личност!
Обгръща ни плътен въздух, изпълнен с особени ухания от цъфналите дървета и храсти. Навътре от брега студът си е отишъл и жегата отново се стоварва върху ни. Просмуква се през якето и дрехите ми и изсушава влагата вътре. Ръкавиците, които бяха потъмнели от влага, започват да изсветляват. Океанската влага май така се е просмукала до мозъка на костите ми, че съм забравил какво е това топлина. Започва да ми се приспива и в една малка клисура пред нас забелязвам отбивка и дървена маса. Когато стигаме до нея, изключвам двигателя и спирам.
— Спи ми се — казвам на Крис. — Ще дремна малко.
— И аз — отвръща той.
Задремваме и когато се събуждаме, аз се чувствам много отпочинал — по-отпочинал от когато и да било. Вземам якето на Крис и моето и ги натиквам под ластиците, с които сме вързали багажа на мотоциклета.
Толкова е горещо, че ми се иска да се откажа от каската. Спомням си, че в този щат те не са задължителни. Завързвам я към един от ластиците.
— Сложи и моята там — казва Крис.
— По-безопасно е с нея.
— Но ти не слагаш своята.
— Добре — съгласявам се аз и закрепвам и неговата.
Пътят продължава да се вие и лъкатуши сред дърветата. Прави остри стръмни завои и се плъзга от една гледка в друга сред шубраци и после пак на открито, откъдето виждаме каньони, проснати под нас.
— Красиво! — крещя на Крис.
— Няма защо да викаш.
— О! — сещам се аз и се смея.
Когато човек е без каска, може да си говори с обикновен глас. След всички тия дни!
— Все пак е красиво — повтарям аз.
Има повече дървета, шубраци и дъбрави. Става по-топло. Крис се обляга на рамото ми, аз леко се извръщам и виждам, че се е изправил на стъпенките.
— Това е малко опасно — казвам му.
— Не е. Мога да преценя.
Вероятно може.
— Внимавай все пак.
След малко, когато се врязваме в един остър завой под няколко надвиснали дървета, той казва „ох“, след малко „ах“ и после „у-у-у“. Някои клони висят така ниско над пътя, че могат да го пернат по главата, ако не внимава.
— Какво има? — Питам аз.
— Толкова е различно.
— Кое?
— Всичко. Досега изобщо не виждах нищо от раменете ти. През клоните на дърветата слънчевите лъчи изписват особени, красиви, фигури върху пътя. Пред очите ми бързо се редува ту тъмно, ту светло. Влизаме в един завой и после излизаме горе на открито под слънцето.
Това е истина. Никога не съм си давал сметка. През цялото време той е виждал само гърба ми.
— Какво виждаш сега?
— Всичко е по-друго.
Пак влизаме в горичка и той пита:
— Не те ли е страх?
— Не, свиква се.
След малко:
— Ще мога ли да имам мотоциклет, когато порасна?
— Ако се грижиш за него.
— Какво трябва да се прави?
— Много неща. Нали гледаш мене.
— Ще ми покажеш ли всичко?
— Разбира се.
— Трудно ли е?
— Не, ако имаш вярна нагласа. Трудното е да си изработиш вярна нагласа.
— О!
След малко забелязвам, че пак е седнал на седалката. После казва:
— Тате?
— Какво?
— Ще мога ли да си изработя вярна нагласа?
— Предполагам. Мисля, че няма да имаш особено трудности.
И така караме напред и напред, през Юкия, Хопленд и Клавърдейл, надолу към царството на виното. Милите по свободния път22 сякаш се леят. Двигателят, пренесъл ни през половината континент, все така си бръмчи, безразличен към всичко освен към собствените си вътрешни сили. Минаваме Асти и Санта Роса, Питълума и Новейтоу по свободната магистрала, която става все по-широка и пълна, гъмжаща от коли и камиони, автобуси, натъпкани с хора, и скоро край пътя се виждат къщи, лодки и водите на залива.
Изпитанията, разбира се, нямат край. Съдено е нещастия и беди да има, докато свят светува, но сега се е появило едно чувство, което го нямаше по-рано и което не е само повърхностно, а всепроникващо: спечелихме. Сега ще бъде по-добре. Тия неща човек някак си ги усеща.
Мортимър Джеръм Адлър — американски философ. — Б. пр.
„Илиада“, песен VI, стихове 407–411, 447–480. Превод Александър Милев и Блага Димитрова — Б. пр.
Това вероятно е авторов похват, тъй като думата няма такова значение. — Б. пр.
Обикновено последният четвъртък на ноември; празникът датира от първите заселници, благодарни на американската земя за това, че са оцелели. — Б. пр.
За разлика от магистралата (търнпайк), в която се влиза, след като се плати такса — Б. пр.