Благодаря ти, че си толкова истински и че ме промени, като забулените ти от времето очи отвори за славните възможности.
Казвали ли са ви, че се приемате твърде на сериозно? Или пък може би ви се е случвало да споделяте с приятел:
„О, той се взема толкова на сериозно, че чак е досаден“.
Сериозните хора вярват на всичко, което мислят и чувстват, и дори не се опитват да открият кое стои в основата на техните мисли, чувства и убеждения. Да не подлагаме на съмнение отговорите, които имаме за живота, може да ни дава усещане за сигурност, но подобен подход не ни помага да се свържем с Реалността.
Спомнете си момент, когато сте се чувствали много сериозни — не е ли имало съпътстващо усещане за стегнатост и затвореност? Сравнете го с момент, когато ви е било радостно — не сте ли се чувствали тогава свободни, сякаш безгранични? Сериозните хора извикват в мен образа на „Мислителят“ на Роден, монументалната скулптура, която той сътворява като част от композиция, озаглавена „Портите на ада“. Прегърбената, напрегната фигура, подпряната брадичка, тежките мисли, видни от изражението му, сякаш го мъчи главоболие, достойно за реклама на болкоуспокояващо средство. Творбата е толкова убедителна, че сякаш всеки миг ще каже:
„Аз съм мислител и няма да стана, докато не измисля отговора за тайнството на съществуването“.
Като негов антипод винаги с усмивка си представям образа на Сидхарта Гаутама, станал Буда, което ще рече „пробуден“. Той седи върху лотос, напук на гравитацията, и се усмихва блажено, защото се е пробудил за Реалността — няма объркване, няма сериозност. Своето съзнание той е свел до абсолютната простота на това да бъде, заменяйки товара на преценките, мненията, убежденията и концепциите с чистата осъзнатост за Реалното. (Само докато пиша това, ме изпълва блажена радост!)
Като стана дума за Буда, си спомних история за един дзен-учител, който изучавал дхармата и медитирал много, много години. Според неговите ученици, когато постигнал просветление, той не спрял да се смее цели два дни — изпаднал в такъв пристъп, че за малко да умре от смях.
Смехът ни пренася в безвремието; за част от секундата попадаме в безграничното измерение на Реалността, където не ни спъват, нито впримчват нашите малки представи, възгледи, скъпоценни убеждения и мисловните напъни да рационализираме и оправдаем съществуването си.
Смехът е нектар, който блика право от душата. Той няма връзка с обстоятелствата. Когато се смеем, докосваме своята вътрешна светлина. Смехът е свобода от мислещия ум, безценни мигове на спонтанна медитация, в която се изпълваме с неизразима живост и се пренасяме в спомена за единството с всичко живо, преди да е било започнало обучението ни в „нормалност“. Когато се смеем от сърце, до нас достига шепотът на вътрешния дух, уверяващ ни, че можем да си върнем радостта, да се върнем към първоначалната си същност, направена по подобие на Духа, и съзнателно да творим, да рисуваме живота си.
Освен това е много здравословно да можете да се смеете на себе си. Ако ви е трудно, попитайте свои приятели на какво се смеят във ваше отсъствие. Това не означава, че са двулични, тъй като в повечето случаи заради тези ваши качества те ви обичат още повече. Ако са честни, ще ви кажат и така ще ви дадат възможност да се посмеете на себе си.
Наскоро съпругата ми Рики шеговито коментираше начина ми на говорене, заявявайки, че съм кошмарът на всеки журналист. После започна да имитира лудото ми жестикулиране и движение по подиума, докато говоря.
Тичаш насам и натам, скачаш, танцуваш. Хората дори заплашиха, че ще начертаят кръг, от който да не излизаш!
Някой, който истински ни обича, ще ни помогне да се посмеем добронамерено на себе си и да се отърсим от строгото придържане към представата за собствената си важност. Освен това имаме възможност да разберем на кои аспекти все още им липсва изтънченост, къде тепърва предстои да разгърнем потенциала си. Чувството за хумор е началото на мъдростта, а мъдростта ни води към Реалността.
Да се пробудим означава да осъзнаем реалното — не реалистичното, а реалното с главно „Р“. Това е вечната, неосезаема, невъобразима Цялост, стояла скрита под тежестта на незнанието ни за нашата истинска същност.
За голямо съжаление на запад хората израстват в сянката на невярната концепция, че са грешни по рождение — внушение, донесло на човечеството само страдания. Няма такова нещо като първороден „грях“; има просто невежество и действие от състояние на непознаване на истинската ни природа, тоест илюзорно усещане за отделеност от Източника. В своята същност ние нямаме недостатъци — та нали сме пълноправни изражения на необятната красота, сътворени по образ и подобие на Духа, на неговата цялост?
На изток пък хората са обременени от вярата в кармата. Според нейния закон това, което дадем на света, ни се връща — с други думи, „Каквото повикало, такова се обадило“. Кармата не определя съдбата ни — тя може единствено да даде отправната точка. Това, което определя съдбата ни, са нагласата и характерът, на които придаваме форма с всяко взето решение и направен избор. Нагласата оформя характера ни, а той дава посока на съдбата ни — ето защо, независимо какви грешки сме допуснали, няма нужда да отдаваме силата си, вярвайки, че страданията ни в този живот са последствие от прегрешения в минали въплъщения. В процеса на израстване съдбата ни се променя, защото тя е динамичен, енергиен поток.
По своя духовен път съм открил, че във възприемането на реалността ние хората минаваме през четири етапа. Първият и най-елементарен е нивото, на което конкретизираме необятното. Например ако кажа думата „Бог“, в ума ви може би ще се появи образ на седящ на трон мъж с дълга бяла брада. Дори да не стигнете до толкова конкретна картина, все пак присъства усещането за сила, която ви съди, като наблюдава всяко ваше движение, чете всяка мисъл и заканително размахва невидим пръст към вас. Точно от тази представа идва болезненото чувство за вина и срам, за терзание и смущение от това, което сте — на свой ред раждащо синдрома „Ако наистина ме познаваха, щяха…“. Вината обаче не е изцяло в нас — още от деца сме били научени да мислим по подобен ограничаващ начин, който стимулира чувството за срам. Това е дело на религията, не на духовността. Религията е изградена от конкретни догми, докато духовността е директното осъзнаване на Реалността.
Друго нещо, което сме склонни да конкретизираме, е представата за материалното осигуряване — в повечето случаи давайки му парично изражение. Убедени, че знаем какво искаме, ние визуализираме предметите, които във въображението ни гарантират комфорт и доволство. Изписваме мечтите си на дъска, изговаряме утвърждения и влагаме мисловната си енергия в повърхностни заклинания, без дори да се замислим за копнежа на вътрешния дух към пробуждане. Не изпитваме интерес към даровете на божествеността, които само чакат да се изразят чрез нас; в същото време недоумяваме защо все така не сме щастливи, въпреки че сме сбъднали материалните си желания. Без да осъзнаваме, че това, което не носи удовлетворение, никога не може да е достатъчно, си мислим, че решението е да съберем от него повече. А когато се сдобием с това повече и пак не сме доволни, най-после проумяваме, че истинското щастие трябва да търсим дълбоко в себе си.
Следващото ниво на съзнание, през което минаваме, е едно по-абстрактно концептуализиране на Необятното и неговите качества — сега изграждаме представа за любов, мир и хармония, състрадание и мъдрост. Включваме в търсенето своя ум, интелекта. Самият интелект не може да разреши нищо — той не спира да пренарежда столовете по палубата на „Титаник“. Интелигентността обаче не е продукт на интелекта, който е аспект на ума; интелигентността е съзнателната способност на душата. Докато теолозите използват интелекта, за да говорят за абстрактното, мистиците влизат в директно общение с Реалността, като сливат съзнанието си с нейните качества. Теолозите може да спорят, но мистиците се съгласяват.
В мистичното осъзнаване чуваме недоловимото за слуха и виждаме невидимото — не посредством сетивата, а чрез способностите на душата. Тогава спорът е излишен, безпредметен, защото душата знае — и знае, че знае — онова, което е осъзнала в своето дълбоко общение с Аз-а.
В стиховете и съчиненията си много мистици използват думата възлюбен в опита си да споделят преживяването на екстатично общение и също така описват неописуемото, служейки си с антропоморфизма — това е най-добрият начин, по който могат да изразят интимната природа на Имперсоналното. В блажено състояние можем да изпаднем дори докато четем творбите на Руми, Кабир, Хафиз, Мирабай, Света Тереза от Авила и Свети Йоан Кръстни.
Рано или късно интелектуализирането ни омръзва и ние продължаваме пътя си към сферата на артистичната възприемчивост. Тук вече „виждаме“ красотата, долавяме енергията на сияйното съвършенство зад този привидно несъвършен свят. Като художници на душата използваме вътрешното око, за да проникнем през това, което вижда външното. Долавяме флуидността на космоса и на собственото си съзнание и изпитваме подтик да превръщаме в произведение на изкуството и най-простичките, и най-сложните всекидневни занимания.
Да вземем за пример разликата между композитора и музиканта. Музикантът изпълнява песен и това само по себе си е прекрасно. Композиторът обаче се е настроил към звуци, които долавя не с външното ухо, а с интуитивния слух на душата и после превръща в музика. Ето как Бетовен, който започва да оглушава на 28-годишна възраст, продължава да композира. В книгата си „Космическият език“ великият суфи учител и музикант Хазрат Инаят Хан казва:
Композирането е изкуство, а не механично подреждане на ноти. Постижението на композитора е не по-малко от това на светеца. Той трябва да има нежно сърце, очи, отворени за всяка красота, истинско възприятие за звука и ритъма и за изражението им в човешката природа.[38]
Вие сте тук, за да активирате в себе си същата възприемчивост на душата, да композирате своя собствена музика, настройвайки се към ритъма на своята индивидуалност, и да се подготвите за четвъртия етап — духовната проницателност.
Духовната проницателност е директно, интуитивно възприятие на Реалността. Това е сфера, която обитават мъдреците, пророците, мистиците. Доколкото знаем, Иисус Христос не е рисувал, не е написал дори една проповед — самият живот е бил неговото произведение на изкуството, портретът на всичко божествено в нас. И като другите озарени същества той ни е показал как се живее в света по един недвойствен начин. С възприемчивост на художник и мистично осъзнаване той е виждал с нещо повече от очите, чувал е с нещо повече от ушите, докосвал е с нещо повече от ръцете.
Истина, истина ви казвам: който вярва в Мене, делата, що аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях ще върши.[39]
Оставил ни е ясно заявление, че и ние имаме всичко, за да пребиваваме в измерението на Реалността. Когато развием духовна проницателност, се предаваме напълно на Божествения художник и превръщаме живота си в приказно произведение на изкуството.
С практикуването на медитация отиваме отвъд ума на личността; започваме да възприемаме реалността не с външното зрение, а с вътрешното прозрение. По подобен начин Бетовен е чувал съвършено оркестрирани произведения с вътрешното ухо на интуицията. Симфониите ни заобикалят и възхваляват присъщата ни красота, потенциал и върховно осъществяване.
Когато осъзнаете, че Духът се е индивидуализирал във вас и се е нарекъл с вашето име, вече не ви интересува какво мислят другите за вас и дори какво сами мислите за себе си; вместо това искате да знаете: „Как функционира в мен, чрез мен и като мен Духът на живота?“. Задавайте този въпрос пред трибунала на съзнанието си все по-често и ще се настроите към прозренията, обитаващи измерението на Реалността. Така ще прекъснете веригата от мисли, които поддържат вярата ви в личния ум — умът, който ви държи в плен на несекващи съмнения и никога не носи удовлетворение. Възможно е да прекратите този измамен мисловен цикъл още сега, ако сте склонни да задълбочите духовната си практика и да я направите свой приоритет.
Страданието върши страхотна работа в пробуждането. Ние, хората, преживяваме мъчителни неща, но кой може да отрече, че много често именно те променят живота ни към по-добро! Колкото и странно да звучи, страданието има своите блага, различни, но също толкова ценни, колкото тези на щастието. И все пак да е нужно да чакаме мотивацията на личното сътресение, за да се издигнем от невежеството към мъдростта, от болката към радостта, от болестта към здравето. Любов, радост, мир, състрадание, мъдрост — тези присъщи ни качества могат да бъдат активирани в един миг на възприемчивост към Реалността. Тогава, разпознавайки я, се установяваме в нейното измерение и в партньорство с нея ставаме съзнателни художници на живота.
Много хора живеят с мантрата „Има ли драма, значи съществувам“. Ако календарът им е препълнен със срещи и задачи, а мобилният телефон не спира да звъни, те са убедени, че живеят пълноценно — а всъщност само се плъзгат по повърхността на съществуването. Бизнесът, безкрайното общуване и забавление днес погрешно се приемат за интензивност на живота. Да бързаш, да правиш и да си подложен на свръхстимулиране не означава, че живееш.
Радикалната живост започва, когато се събудим за осъзнаването, че няма персонална сила, няма персонално добро. Няма персонална сила, защото я има само Единната сила, която действа чрез нас и вдъхва живот на всичко. Тя е тази, която, бъде ли правилно разбрана, ни изпълва и подтиква да изразяваме това, което наистина сме. Ако сме честни със себе си, ще признаем, че имаме погрешно разбиране за силата, което от своя страна ни подтиква да упражняваме влияние над другите и да водим с тях борби за надмощие.
Колко пъти ви е минавала мисълта, че искате да сте по-добри от някого или да го надхитрите? Често ли се виждате във фантазиите си като всепризнат инициатор на тенденции? Това е вирус, който прихващаме, когато страдаме от погрешно разбиране за силата такава, каквато я дефинира общество, движено от консуматорството и материализма; в такова общество човек лесно може да бъде увлечен от безспирното желание за превъзходство, за да разсее чувството за малоценност. Но превъзходството не съществува.
Не бива обаче да се съдим за това, че се поддаваме на мисли от рода на „Искам да съм по-добър от“ — трябва само да осъзнаем, че те се излъчват от егото и не са част от същността ни.
Простете си. Илюзията за фалшивата сила е гъста и лепкава и малко от нея е попаднала върху вас — какво толкова? Предишният момент не определя вашето бъдеще — определя го преценката ви за предишния момент. Затова, когато негативността или невежеството се надигнат, просто се изтръскайте от тях с усмивка и с разбирането, че именно тези моменти ви дават свежа възможност да се върнете към истинската интензивност на живота.
Вкоренете се в намерението да бъдете радикално живи! Харесвам думите на д-р Хауард Търман:
Не се безпокойте за това от какво има нужда светът. Задайте си въпроса кое ви кара да се чувствате живи и го направете — светът има нужда от хора, които се чувстват живи.
Това означава, че докато сте на тази земя, трябва да давате и изразявате своите дарове, таланти и умения с увереност и вътрешна сила, без да се въздържате. Така заживявате пълноценно, установявате се в реалността на любовта, изобилието и творческото съществуване. Вашата радикална живост променя не само живота ви като индивид, но и този на планетата.
Както вече подчертах, въпросите, които редовно си задаваме, са от особена важност. Когато стигнем до основното: „Кое е реално?“, се активира вътрешната ни способност да виждаме невидимото и в интуитивен изблик постигаме директни познания. Възможно е да срещнем учител, да „попаднем“ на духовна практика, която да се окаже нашата врата към тайнството на съществуванието, или до такава степен да се отдадем на живеенето „тук и сега“, че да изчезнат всички въпроси — освен този, как можем да станем благотворно присъствие на земята.
Всеки от нас преминава обучение по реалност. От нас зависи колко време ще ни е нужно, за да се събудим за нея. Няма външна сила, която да ни съди, награждава или да се намесва в пробуждането ни — но колкото повече се бавим, толкова повече отлагаме радостта си; колкото по-скоро се предадем на водачеството на своя истински Аз, толкова по-скоро ще влезем в царството на Реалността. Помнете, отвън не може да ви се даде нищо, нито има божество извън вас, което да помолите да прояви милостта си и да съкрати обучението ви. Няма Бог, на когото да угаждате, когото да омилостивявате или разгневявате, защото Духът вече ви е дал всичко, необходимо за пътуването ви. Вие вече сте в храма и това изисква от вас да се покланяте единствено пред божествеността на своето собствено същество. Иисус никога не е коленичил пред кръста, Буда не се е кланял пред статуя, нито Кришна е отдавал почит на външно божество.
Вие сте съзнателно магнитно поле, способно да привлече всичко, което е нужно за успешното обучение по Реалност. Целта на това обучение е да се пробудите за външната и вътрешна хармония на вселената. Нима ще има от какво да се оплаквате, щом веднъж сте вкусили подобна нирвана? Затова отдайте се на обучението с цялото си сърце! Вземете концентрирана доза Реалност и се събудете за красотата, която сте Вие. Научете се да бъдете достатъчно изящни, за да я приемете, да я разкриете и да я излъчвате.
Която и пътека да поемете, веднъж щом стигнете до свръхсъзнателно възприемане на Реалността, всички карти стават ненужни, защото от този момент нататък пътуването го няма на нито една от тях.
Точно тук, където съм застанал, заявявам своята живост и чувствителност към доброто, което ме заобикаля и прониква.
Живея автентично, неизменно настроен към интуитивните напътствия, които чрез мен се изразяват като оригиналност, съзидателност, хармония и цялост.
Съгласен съм да превръщам живота си в произведение на изкуството, като поддържам общение с Реалността. Вече не вярвам на статистическите цифри и проценти на външния свят. Аз съм свободно действаща сила в своята съдба. Моят физически храм, емоционално тяло и тяло на делата ми се изпълват с безгранична съзидателност — и тази артистичност е на дневен ред в живота ми.
Осъзнавам, че зад всяко човешко отклонение се крие стремеж за изражение на духовното. Тази аспирация извиквам в себе си с пълното съзнание, че в мен е всичко, което ми е нужно, за да разкрия красотата на необятната си природа.
Служа на Безкрайната красота, Безграничното състрадание, Необятната любов. Моите очи и уши, всички мои сетива са в служба на Всевишния. Свободен от примката на емоционалната тревожност и самоосъждането, долавям модела на цялост, който е в основата на всичко живо. С възприемчивостта на художник знам и усещам тази истина с цялото си същество.
Никой не определя съдбата ми. Обстоятелствата, историята, моето ДНК, минали и бъдещи терзания, колебанията в световната икономика — нито едно от тези неща не определя съдбата ми. С всеки дъх ставам все повече себе си. Това заявявам в съзнанието си за Реалното, което ме избавя от всички мисли за липса, ограничение и отделеност от Доброто. Всички мои потребности са удовлетворени. Благоденствие, сила, жизненост, изобилие, радост, съзидателност, мъдрост, ентусиазъм, артистична възприемчивост, духовна проницателност — всички тези качества вибрират в съзнанието ми. Моят съзнателен ум, подсъзнателен ум и свръхсъзнателен ум въплъщават тази истина. Постановявам, че безусловната любов обгръща всички мои взаимоотношения и в тях се изразява като сърдечна доброта, състрадание и прошка. Като художник, като съзерцател на реалността, като духовно проницателен аз осъзнавам всичко, което мисля, казвам и правя.
С цялото си сърце се отдавам на обучението по Реалност. Аз съм достоен, прекрасен ученик и кандидат за просветление. Като духовно същество в човешка форма избирам чрез мен съзнателно да функционира Реалността. Всеки орган и част от телесния ми храм приемат тази истина. Всяка мисъл — форма я долавя. Съзнателният ум и подсъзнанието ми са в хармония и моят свръхсъзнателен ум действа с пълна сила. Усещам и познавам единството си с динамичното, хармонизиращо Присъствие на Неизразимото и във вселената виждам отразена истината на това въплъщение. Смирено благодаря, като знам, че за вярата си получавам фактически доказателства.
Х. Инаят Хан, „Космическият език“.
Йоан 14:12.