В земята на A3 СЪМ присъствието аз съм повече, отколкото ще бъда,
аз съм всичко, което АЗ СЪМ. Низвергнат няма да си в тази земя, в нея нищо няма да те нарани.
Очаквате ли да намерите съвършената работа, съвършения партньор, идеалните деца, тегло, кола, дом, духовна пътека — тоест един усъвършенстван аз, преди да се благословите със себеприемане? Ако е така, чака ви разочарование. Колкото и акредитиви, похвали, почетни значки и купи да получите, радостта ви ще бъде секната от един груб натрапник — егото, което ще ви казва, че ви трябва още малко по-силно чувство за важност, за да отговаряте на изискванията за себеприемане.
Митът за съвършенството е широко разпространен като внушение и убеждение. Ние, хората, не можем да се приемем, докато не станем олицетворение на своята или нечия чужда представа за съвършенство — в повечето случаи без дори да сме проучили тази представа, за да развенчаем нейния мит. Освен това дори да успеем да се вместим в нея, пак няма да се чувстваме комфортно в кожата си, ако не сме се обикнали с цялото си сърце. Докато вярваме в трупането на външни доказателства за това, че сме постигнали „първокачествения живот“, не можем да се отпуснем и да приемем себе си.
Децата, родени между 1946 и 1964 година — един от периодите, известни като „бум на бебетата“ — израснаха със зърнената закуска, на която беше лепнат етикетът „закуската на шампионите“ На кутията винаги имаше снимки на златни медалисти от олимпийски игри и други идеализирани модели за подражание, като явното послание беше:
Тези хора са съвършени. Те ядат нашата зърнена храна и ако и ти я ядеш, можеш да станеш съвършен като тях.
След като нашите родители, учители, треньори, религиозни водачи и обществото са дали своя принос за обучението ни по съвършенство, ние сме поели щафетата.
И съвършенството, и нивото на безукорност изискват отдаденост, дисциплина и целенасоченост — но има съществена разлика между техните подбуди и резултати: перфекционистът иска да задмине всички конкуренти и така удовлетворява егото. Човекът, постигнал ниво на безукорност, се старае да даде най-доброто от себе си и така да удовлетвори сърцето. Този, който търси съвършенство, избутва другите, за да спечели за себе си. Този, който се стреми към безукорност, иска успеха в името и на другите, и на себе си.
Ако постоянно поправяме нещата, които смятаме за свои несъвършенства, можем да стигнем до вманиачаване. Вижте какво се случва с децата ни в днешно време — кандидатстват за прием в колеж, докато са още в прогимназия! „На всяка цена“ — това е нашата национална мантра. Правителствени програми принуждават учителите да се занимават единствено с провеждане на тестове, а децата ни превръщат в роботи, които вместо да научават, запаметяват, за да се „представят както трябва“. Родителите пък, изплашени да не би детето им да не влезе в колежа, който те са избрали, започват да го „натискат“, лишавайки го от сън, игра, движение и творческо изразяване.
Никога досега не е имало такъв висок ръст на самоубийствата при тийнейджърите. Те рядко имат възможност да останат на спокойствие, за да опознаят себе си, да разкрият своята съзидателност. Не им остава време за нищо друго освен да се състезават, за да успеят в живота в един свят, който, както им се внушава, е враждебен, жесток и изпълнен с конкуренция. Вместо да потърсят и разгърнат своите природни таланти и умения, те биват програмирани да се подчиняват и да следват правилата, действащи извън тях. Наскоро попаднах на обява във вестника, която насърчаваше родителите да изпратят снимка на детето си, чийто образ ще бъде компютърно обработен и всички несъвършенства — заличени. Това внушава на децата, че такива, каквито са, не са достатъчно хубави — пълна лудост! Как е възможно родители, които не са се научили да приемат себе си, да отгледат деца, приемащи себе си? Когато те бъдат насочени към своето вътрешно богатство, светът също ще се обогати.
Понякога се колебаем да се приемем такива, каквито сме, защото си представяме, че ще станем самодоволни и мързеливи и така ще спрем да се развиваме. Това погрешно разбиране идва от философията „Не почивай върху стари лаври“. Казваме си:
„Още не си съвършен, не си постигнал целта, така че не губи време да се харесваш, защото току-виж решиш да останеш на това ниво“.
Себеприемането не означава, че се отказваме от намерението си да се разгръщаме, да се стремим към безукорност — себеприемането, което не зависи от одобрението на външния свят, ускорява растежа ни, защото ни подхранва отвътре. Чрез него Азът мотивира аз-а.
Да приемем своя съвършено несъвършен аз е работа, която трябва да свършим сами, и не можем да я отложим за след като се убедим, че отговаряме на нашата собствена или нечия друга дефиниция за невротично съвършенство. Себеприемането трябва да е радикално и то е напълно възможно въпреки сложните представи на егото. Не се притискайте — дори вселената е винаги благосклонна към вас. Затова, когато ви завладее чувство на недостойност, вина, срам и неудобство, че сте това, което сте, проявете милост към себе си, подсещайки се: „Всичко вече ми е наред“. После поемете дъх.
Когато тръгнете по духовен път с идеята, че той ще ви „поправи“, това се превръща в поредния трик, в лекарство за болежката ви и начин да затворите устата на егото, което ви дотяга с вечното нашепване „Не си какъвто трябва“ Ето как то поддържа любимото си занимание — да ви подтиква постоянно да се занимавате със себе си, все нещо да поправяте, вместо да осъзнаете своята изначална цялостност. Ако продължавате да го слушате, може до края на живота си да нанасяте корекции в търсене на въображаемо външно съвършенство. Егото поражда постоянно раздвоение в живота, като изправя един срещу друг „добрия“ аз и „лошия“ аз — наистина мъчително съществуване, ситуация, в която няма победител и възможност за постигане на вътрешен мир. Истинският духовен път ви помага да се върнете към себе си, като ви дава средствата за себереализация, за вътрешно упование.
Когато живеете с нагласата „Всичко вече ми е наред“, осъзнавате, че се променяте не от несъвършенство към съвършенство, не от непълнота към пълнота, а от един етап на развитие към следващия. Тогава чувството на вина се трансформира в релаксиращо себеприемане и вие спирате да се тормозите и продължавате нататък.
Ето лек за объркването на егото — вместо да се стремите към външно съвършенство, обърнете поглед навътре към истинската природа на Аз-а, създаден по образец на самото съвършенство. Спрете да пилеете време в изграждане на съвършена фасада, която е лъжлива и може да рухне, да бъде разобличена във всеки момент. Шри Ауробиндо, почитаният индуски мъдрец, мъдро казва: „Истинско съвършенство не можем да постигнем, освен чрез вътрешния аз“.[54]
Този вътрешен Аз е винаги съвършен, каквото и да се случва от външната страна на живота.
Думата „радикален“ идва от латинското radix, което означава „да стигнеш до произхода, корена, източника“. Когато се обърнем навътре, откъдето идва Аз-ът, ще осъзнаем истинската природа на съвършенството и няма да има съмнение, че всичко вече ни е наред.
Може би сте от хората, на които им е било втълпено да вярват, че сме родени в грях, че от самото начало имаме недостатъци и нужда от майстор градинар, който да изкорени плевелите от вътрешната ни Райска градина. Има само един грях на този свят — невежеството в основата на убеждението, че сме отделени от Цялото, от Източника. Шри Ауробиндо го определя като „отклонение от Истината и Правото на духа, от неговата интегралност и хармония“.[55]
Когато разчистим отломките невежество от първично чистото си райско съзнание за Единност, за Цялост, ще опознаем своето вътрешно богатство. Добрата новина е, че никога не е късно да разсеем илюзията за отделеност на егото и отново да тръгнем свободно из величествената градина на своята същност.
Напълно във възможностите ни е да си върнем състоянието на изначална невинност, когато все още не сме били обусловени от външно влияние. Можем да започнем още сега, като отделим време да помислим над следните въпроси: каква е дефиницията ми за съвършенство? Какви са действията ми, подтиквани от тази дефиниция? Пораждат ли в мен спокойствие, щастие, интелигентност? Какъв е източникът на дефиницията ми? Все още ли съм съгласен с нея? Каква е дефиницията ми за себеприемане? По какви начини практикувам себеутвърждаване? В състояние ли съм да си отправя искрено насърчение, когато изпадна в трудна ситуация?
А после, докато вършим всекидневните си задачи, нека спираме от време на време, за да се запитаме: какво е отношението ми към себе си при тези обстоятелства? Приемам ли се в този момент?
Себеприемането зависи до голяма степен от упованието ни във фундаменталната доброта на вселената — същата фундаментална доброта, която е в нас самите. Когато я открием и се потопим в присъствието й, се освобождаваме от мита за външното съвършенство и нуждата да бъдем спасени от някого или нещо извън нас. Разбираме, че зад всяко човешко отклонение от пътя се крие стремеж — за осъзнаване на истинския Аз, който няма нищо общо с външното съвършенство.
Основното объркване настъпва с подтика на егото към външно съвършенство, докато в същото време Аз-ът се стреми да изрази вътрешното. Много хора ми пишат с въпроса къде грешат, когато законът за проявлението не им доставя желания от тях начин на живот, след като са въвели нужните корекции в умствената нагласа „Ако можеш да си го представиш, можеш и да го имаш“. Вселената не се интересува дали разполагаме с десетте най-важни символа, които заявяват на света, че сме „успели“. Този тип материална сполука не е белег за духовно постижение, както се опитват да ни внушат духовните материалисти.
Както разбирате от цялостното послание на книгата, аз уча как да прилагаме закона за проявлението, за да стабилизираме основните структури на живота си. В наша полза е да сме финансово осигурени, за да можем, необезпокоявани от мисли за физическото оцеляване, да насочим енергиите си към култивиране на съзнанието. Трябва да използваме този закон, и по отношение на здравето, за да не бъде телесният ни храм препятствие пред нашето духовно практикуване и споделянето на даровете ни със света. Трябва да се настроим в съзвучие с вселенските закони, за да имаме хармонични взаимоотношения, в които взаимно да си помагаме да израстваме. Това обаче не е духовен материализъм, а съзнателно и мъдро приложение на закона за проявлението.
Умът на егото гледа на личността, физическата външност, къщата, приятелите и кариерата ни като на показатели за нашия успех. Това, което го подтиква и мотивира, е прекомерната самокритика; изпъстрена тук-там с похвалното скандиране „Браво на теб, супер си!“. Когато сме центрирани в съзнанието за истинската си природа, живеем незасегнати от фалшивото самомнение, измамната скромност, лишеното от съдържание чувство за превъзходство или малоценност. Вместо това се водим от мъдростта, състраданието, достойнството, самообладанието, радостта — присъщите ни качества на душата. Напълно възможно е да се живее в такова съзнание.
Това не означава, че изведнъж ще се превърнем в очарователна личност, харесвана от всички, или ще станем непогрешими, а че ще изпитваме към себе си любящо състрадание и то ще ни подтиква да растем, да продължаваме своя път към пробуждането. И същите качества ще насочваме към другите.
Кои според вас са нещата, които в момента ръководят живота ви? Кои са законите на вашата същност? Хармоничен ли е вътрешният ви живот?
Ако някога сте практикували асаните в йога, знаете, че когато внимателно и правилно разтягате мускулите, ставате все по-гъвкави и все по-добре изпълнявате асаните; премахва се напрежението и токсините от мускулите и жизнените органи. По същия начин, когато се протегнем към истинския си Аз, се отпускаме дълбоко в своя център на съществуване, елиминирайки отровите на егото, които ни внушават, че ако не го следваме, ще бъдем наранени. В лицето на неизвестното егото се свива, като изпуска токсини на вътрешен конфликт и страх. Упованието във всеобхватната доброта ни дава гъвкавост и отвореност, премахва съмнението ни в себе си и разчиства вътрешното пространство за вярата и любовта към истинския Аз. Ошо го е казал прекрасно:
Съществуванието е готово да ви подкрепя по всеки възможен начин. Имайте упование и ще усетите да ви изпълва нов прилив на енергия — енергията на любовта.[56]
Не се налага да развивате упование и любов — вече ги имате във вътрешната си съкровищница. Открийте ги! Когато осъзнаете как се грижи за вас Неизразимото, няма да се съмнявате, че винаги сте били и ще бъдете подкрепяни в това да се обичате, цените, уважавате и себеосъзнавате. На фините нива на съществуване ще настъпи алхимична промяна и във всеки следващ момент ще разкривате повече от себе си. Това не е буквално трансформация, а пречистване от натрупванията, които са скривали изначалната ви доброта. След като сте отхвърлили пласт от умствената броня — умствената обусловеност, — заради която не сте виждали колко изящна е същността ви, вие не създавате съвършенство, а откривате, разкривате и изразявате своята вътрешна цялост.
Ако някога сте писали дневник и сега го отворите, ще видите как преживяванията неизменно са ви водели към промяна. Много често нещата, които очакваме с чувство на тревога, страх или съмнение, така и не се случват. Ако не влагаме енергията си в негативни емоции, като се вкопчваме в тях, те ще прекосят небето на ума ни и ще си отидат. При преминаването им през нас ги усещаме много силно, защото не сме научени да ги наблюдаваме, без да се привързваме. Стискаме мислите, които ни харесват, а онези, които са ни неприятни, се опитваме да отхвърлим, като ги крием от себе си и, разбира се, от другите. Всъщност външното съвършенство е главното ни скривалище, а стремежът към него — основният начин да избягаме от себе си.
Проведете задълбочен разговор със себе си за това как се отнасяте към временните облаци, прекосяващи небето на ума ви, към Аз-а, който ги наблюдава. Наблюдението на мислите е много ценно средство за постигане на по-имперсонално, обективно възприятие, при което сме в състояние да кажем „О, тази беше интересна“ и дори да развием чувство за хумор към невротичните си наклонности.
В желанието си да бъдем харесвани ние се стремим да изразяваме качествата, за които другите ни хвалят, и да потискаме онези, за които ни критикуват. Как е възможно в къщата на ума ни да цари мир, когато в нея има вътрешно разцепление? Трябва да прекъснем навика на подсъзнанието да клюкарства, като съзнателно отворим сърцето си за искрено приятелство и състрадание към себе си. Сърцето е много мъдро и в прекрасната му обител можем да се отпуснем в своето естествено благосъстояние.
Когато четем за живота на духовни гиганти и други хора, на които светът се възхищава, ни прави впечатление, че много често личността им е предизвикателна, ексцентрична, трудно поносима. Те не се стремят да бъдат „приятни“ според разбиранията на обществото — интересува ги контактът с дълбините на съществуванието. Прозренията, които после споделят, променят живота на много хора и като цяло издигат вибрацията на планетата.
Личността е фасада, която градим, за да общуваме със света; маската, която полираме и показваме пред него. Съставена от външни влияния, тя е обусловеността, с която сме се съгласили, за да бъдем социално приемливи. Този пласт броня трябва да пробием, за да открием себе си. Иска се голяма смелост, за да се впуснем в търсене на истинската си същност, искрено да желаем да опознаем всяко кътче от себе си. Това е вътрешната мисия на духовния воин.
Да не се хващаме на въдицата на мита за външното съвършенство — това е нужно, за да разкрием своя уникален характер. Така цялата си енергия ще влагаме в изразяване на качествата на душата, за да изпълнят те и външния ни живот. И тогава ще открием, че се случва нещо прекрасно — в тишината на общението си с Аз-а ще наблюдаваме как облаците на мислите преминават и ще осъзнаем, че не само сме прекъснали връзката с историята на миналото си, но и сме спрели да проектираме в бъдещето. Вече присъстваме във вечния момент на настоящето. Започваме да изразяваме любов и уважение към себе си, без да се въздържаме или притесняваме; прозренията, които получаваме, са свежи, нови — всичко това е обратната връзка на вселената, която ни съобщава, че съзряваме духовно и все повече изживяваме истинската си природа. Може да си мислим, че сме се променили, но всъщност сваляме все повече от пластовете, закриващи истинския ни Аз. Започва приключението, в което сме такива, каквито сме, и се обичаме такива, каквито сме.
Твърде често бъркаме самоуважението с укрепналото его — укрепнало в смисъл на „надуто“. Самоуважението е резултат от дълбокото ни самоосъзнаване като духовно присъствие в човешко тяло. Както вече казах, пътят към това осъзнаване се осветява от упованието и любовта. Важно е да зарежем оправданията от рода на „Някой ден, когато вече не ми се налага да се разправям с кофти началник, неподходящ партньор и с проблемното си дете, ще се организирам“. Истината е, че точно докато изпитваме това чувство на ограниченост от обстоятелствата, можем да се уповаваме на себе си, да се обичаме и при тези условия. Можем да го направим още със следващия дъх, стига да знаем, че истинското щастие е независимо от обстоятелствата, каквито и да са те. Когато тази истина ни озари, ще живеем в рая дори докато сме здраво стъпили на земята. Ще съединим небето и земята.
Една известна история разказва за самурай, който искал да знае разликата между рая и ада. Той отишъл при учителя си и му казал:
„Моля те, учителю, кажи ми, според твоето учение какво е да живееш в рая и да живееш в ада?“
Преструвайки се на разгневен, учителят отвърнал:
„Махни се! Ти си невежа и глупак! Защо да си губя времето да те уча изобщо? Престани да ме занимаваш и си върви!“
От тези думи егото на самурая се почувствало толкова обидено, че той извадил меча си, готов да обезглави учителя. Тъкмо замахвал, когато учителят се разсмял и казал: „Ето това е адът, синко“. Воинът ученик така се трогнал, че учителят е готов да рискува живота си, за да му даде този скъпоценен урок, че от уважение и смиреност успял да промълви само:
„Моля те, учителю, приеми най-дълбоката ми признателност!“ — на което учителят отвърнал:
„А ето това е раят“.
И така, друг умел начин да се изпълним със самоуважение е като бъдем благодарни на живота, че ни носи всичко, нужно за пробуждането ни. И успехът, и това, което определяме като провал, са част от пътя; и двете са еднакво важни за израстването ни, включително и болезнените изживявания, които предпочитаме да държим на разстояние — страданието от загубата, несподелената любов, осуетените амбиции, дори болката от пробуждането. Желанието ни да погледнем живота право в очите, да свалим всички маски и да зарежем претенциите, заблудите и разочарованията ни кара да кажем:
„Благодаря ти, че разруши още една моя илюзия, за да мога да стана свободен!“.
Откриваме в себе си смирението да бъдем начинаещи отново и отново, което ни прави добри ученици.
Когато отворим сърцето си, ще видим, че предизвикателствата, пред които се изправяме ние като индивиди и планетата като цяло, идват от реагиращия ум. „Не исках да го направя, но съм просто човек, затова го ударих“ или „Подозираме, че планират да ни бомбардират, затова като предпазна мярка ще атакуваме първи“ — подобни оправдания олицетворяват желанието на егото да държи нещата под контрол, да оцелее на всяка цена. Представата, че сме „просто хора“ се превръща в извинение да отмъщаваме и мразим, да проявяваме насилие и несправедливост, да сме безучастни. Когато това извинение се отпечата в подсъзнанието ни, заживяваме, водени от нагласата за самосъхранение, което на свой ред ражда прояви на себичност, алчност, отмъщение, неспособност за прошка. Законът за самосъхранението е закон на неосъзнатия, непробуден човешки опит. Какво точно бива съхранено — егото и неговото чувство за съществуване, отделно от Цялото.
Погрешната обосновка „Аз съм само човешко същество“ трябва да бъде заменена с ето тази:
„Аз съм духовно същество в скъпоценно човешко въплъщение. Притежавам естествена способност да разкрия истинската си природа на цялост, мъдрост, радост, мир и състрадание. Тази истина за себе си аз държа пред вътрешния си взор и знам, че тя важи за всички същества. В съзнание на любов и благодарност позволявам единството ми с Цялото да изпълни мислите и действията ми“.
И така, като неизменно държим в ума истината за себе си и всички същества, вече не бързаме да се определим като „просто човеци“, оправдавайки по този начин агресията и насилието; вместо това си напомняме, че сме способни да внесем светлината на мъдростта, състраданието, безусловната любов, прошката, щедростта, себеприемането и упованието във взаимоотношенията със себе си и с другите.
Важността на активирането на вътрешния живот ни най-малко не означава, че трябва да обърнем гръб на всекидневните отговорности и човешките радости. Щом сме дошли на този свят, трябва да приемем преживяванията му и да дадем земния си принос. Животът в своята сочност и страст е прекрасен и няма нужда да го принасяме в жертва, като се оттеглим в пещера или се изолираме в дома си в търсене на себереализацията.
Преди много години, когато исках да докажа любовта си към Бог и своята отдаденост на просветлението, мислех да стана монах. За щастие мой учител ми каза мъдро:
„Ако жертваш живота си, жертваш Бог. Трябва да си свързан с континента на живота, да се вкорениш в него“.
Последвах съвета му и от опит мога да кажа, че това е изключително мощен начин да се доверим на живота, на съществуванието, на себе си. Животът ни в човешко тяло е сигурен, независимо как изглеждат нещата на външен вид. Само егото е несигурно.
Започнете да живеете от измерението на своята истинска природа на Единност, вместо да ви управлява реакционното човешко его, което мисли основно за себе си. В това земно училище имаме възможността да разширим съзнанието си, да установим съкровена връзка с Духа и напълно незащитени да се отворил за безусловната му любов към нас, за благата и милостта му, които непрестанно ни търсят. Тази възприемчивост изпълва сърцето с нежност и е по-лесно егото да се откаже от безмилостния си стремеж към човешко съвършенство. Лаодзъ ни насърчава:
Предайте се на живота. Позволете му да ви води, не се опитвайте вие него да водите. Не се стремете да манипулирате и контролирате живота. Нека животът ви притежава. Вие просто се предайте. Дайте цялата си власт на живота и бъдете с него.[57]
Тук „предаване“ не означава да склоним глава пред Бог или някакво външно божество, а да се оставим на Духа, за да се осъзнае той в нас, чрез нас и като нас.
Егото се съпротивлява, защото се бои, че ще изгуби влиянието си. Просто помнете, че лошият ден за егото е добър ден за душата ви. Да се предадем — това само по себе си е проява на смелост. Когато мислим и действаме в това състояние, живеем във вътрешен мир и хармония.
Любовта започва с любов към себе си. Приемането започва с приемане на себе си. Състраданието започва със състрадание към себе си. Предаването започва с предаване на себе си. Това са пътищата, по които се отваряме и споделяме своята любов, състрадание и мъдрост с близките си хора, със своята общност и света. Вътрешният копнеж по онова „липсващо нещо“ бива погрешно изтълкувано като липса на материални придобивки, емоционални потребности, егоистични нужди — а през цялото време най-съкровеното желание в самите дълбини на съществото ни е да се слеем с истинската си природа, с нашия божествен Аз, Любимия.
Това, за което копнеем, е мир с живота, но няма да го намерим, ако продължаваме да вярваме в мита за външното съвършенство. Когато влезем в общение с Аз-а, всички външни радости биват видени и оценени по напълно нов начин. Часът за това пробуждане е точно сега, а мястото — точно тук, където сте застанали.
Означава ли това, че ще станете съвършено човешко същество в очите на света? Вероятно не. Истината е, че не е нужно да сте съвършени, за да разкриете вътрешните си съкровища — просто бъдете верни на своя Аз и знайте, че наистина всичко вече ви е наред.
Днес правя място в сърцето за себе си. Самоуважението ми намира отражение в моите мисли и действия. Почитам света, в който всички чувстващи същества живеем. Прегръщам своето несъвършено съвършенство и влагам чувство за хумор дори докато работя за трансформацията си. Животът е добър и аз осъзнавам ценността на човешкото си въплъщение, а също и това, че всичко в мен е както трябва.
Докато съм по този начин свързан и пълноценно участващ в чистотата на сегашния момент, аз навлизам в сферата на вечно разгръщащо се добро, която някои наричат рай — света на безкрайните възможности, света на момента „сега“. Толкова съм свързан с него, че няма битка между вътрешния и външния ми живот. Сега знам, усещам и приемам, че вече съм в рая.
В този момент осъзнавам и друго — колкото и прекрасен да е животът ми, аз едва съм започнал да откривам всичко, което е в мен. Готов съм да се освободя.
Казвам това в своето съвършено несъвършенство. Знам, че животът ми е живот на красота и любов, на интелигентност и изобилие, на ред и хармония. Убеден съм, че животът ми е Божият живот и че този живот — вечен, безкраен — сега ме изпълва. Той разтваря всички втвърдени мисъл-форми, които са възпрепятствали или забавяли божественото, завладяващо правилно действие в човешкото ми съществуване.
Моето чувство за себеприемане не се корени във външния свят. Хората, местата и вещите не определят кой и какво съм в своята същност. Аз определям себе си чрез актове на любяща доброта, състрадание, щедрост и безкористно служение. Като приемам цялото добро, което вселената ми предлага, аз се стремя да споделям ресурсите си с другите. Като давам талантите и уменията си на света, съм покорно благодарен, че те биват приети и оценени — и това ме окуражава да давам още повече. Знам, че духовното ми самоуважение се основава на това изразяване.
Приемам, че притежавам любящо сърце, интелигентен ум и пробудена Буда-природа. Оценявам начина, по който изразявам своя вътрешен аз. Осъзнавам, че съм кандидат за просветление и приветствам в живота си всичко, което ми е нужно за тази цел. Моля се всички същества да се пробудят за своя истински Аз и да добият духовни достойнства от безкористни действия.
Aurobindo Ghose, „The Life Divine“.
Пак там.
Osho, „Love, Freedom, and Aloneness: A New Vision of Relating“.
Lao-tzu, „Tao Te Ching“ в превод на Стивън Мичел.