Помогни ми да съм търпелив в тревогите, да бъда хладнокръвен в спора, ако непреклонен съм, ме изпълни с любов и с прошка, ако другият греши.
Моделите на мислене и действие се развиват в хода на живота. Едни от тях ни помагат, докато други работят против нас — но всички те влияят върху качеството на живота и взаимодействието ни със света. Ако честно се вгледаме в моделите на всекидневието си, ще забележим как от момента, в който отворим очи, до момента, в който си легнем, действаме на основата на един неизменен принцип — повторението. Когато спим достатъчно дълго на едната половина на леглото, тя става „моята страна“. Дори да спим сами, пак си имаме „моя страна“.
Осъзнаем ли моделите, които сме създали, можем да ги преразгледаме и да предприемем промени, ако се налага — или да го направим просто за да поддържаме ума си гъвкав и да тренираме съзнателно способността си да правим избор. Защото както ни е дадена силата да създаваме модели, така сме способни и да ги променяме; и когато решаваме кои от тях да останат и кои да си отидат, ние упражняваме свободата си. Всичко е въпрос на разбирането, че притежаваме власт над живота си — както е казано в Библията: „И Нему бе дадена власт, слава и царство […]; владичеството Му е владичество вечно“.[3]
Всички ние сме царе и царици, които седят на трона на съзнанието и управляват живота си. Когато овладеем своите мисли и действия, заживяваме свободни от оковите на механичното съществуване. Това владичество ни отвежда в измерение, в което практикува еволюиралият човек.
Реалността властва над илюзията и вие сте създадени, за да овладеете своите илюзорни, мимолетни мисловни форми. От степента, в която правите това, зависи дълбочината на разбирането ви за казаното от Иисус:
„Разгледайте полските кринове, как растат: не се трудят, нито предат; а казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякъл тъй, както всеки един от тях; и ако полската трева, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, колко повече вас, маловерци!“[4].
Колкото повече ставате владетели на себе си, толкова по-голяма е увереността ви, че изобилието, здравето, любовта и съзидателността, които са ваше рождено право, ще разцъфтят в живота ви и ще ви украсят, както лилиите в полето получават всичко, което им е нужно.
Инволюцията е съдържащият се в някого или нещо първообраз. Еволюцията е продукт на инволюцията. Семето на явора е инволют — то вече носи прототипа на дървото. Няма нищо, което да се добави, премахне или промени в самото семе, за да може да покълне. С времето семето се приближава все повече до първообраза — това е еволюция. По подобен начин човекът съществува като съвършен първообраз в Универсалния ум — нищо не липсва в нас; снабдени сме с всичко, което ни е нужно, за да еволюираме, да разцъфнем. Както на семето му трябва подходящата почва, вода и хранителни вещества, за да достигне своето съвършено изражение, така и ние трябва да подхранваме земята на своето съзнание, за да разгърнем вечно разширяващия се потенциал на душата. Интегрирането на духовния принцип на инволюцията и еволюцията ни дава възможност да живеем в света като владетели на своите мисли и действия, като редовно упражняваме способността на избор, вместо на повторение.
Възприемането на изложените по-долу седем практики ще ви помогне да изкорените мисловните форми и навици, които саботират вашия духовен напредък.
Еволюиралият човек благодари за живота, за разума, обитаващ неговия телесен храм и природата, за всичко онова, което повечето хора дори не забелязват, погълнати от всекидневието си. Благодарността е израз на смиреност — признание, че още преди да сме го поискали, доброто ни е дадено.
Благодарността включва и уважение към онова, което егото би нарекло „лоши новини“, предизвикателните обстоятелства, идващи в живота, за да ни събудят. Хората, които не осъзнават светостта на всички проявления на съществуванието, живеят с цялостна нагласа на оплакване, самосъжаление и оправдание и усилено се стремят да променят нещата и хората, които ги заобикалят, вместо да променят себе си.
Преди около две години в един от курсовете в нашия университет за трансформация подканих студентите да дадат предложения за молитва. Дона, която страдаше от бъбречна недостатъчност, се изправи и пожела да се помолим да я преместят по-напред в списъка на чакащите за бъбречна трансплантация. Всички откликнаха с готовност и останаха учудени, когато им предложих да подходим по друг начин.
„Защо да не работим за излекуването на бъбреците, които вече имаш, Дона?“ — попитах аз. Тя отговори, че нямам представа от болестта й, която е толкова рядка, че в почти всички случаи е нелечима; и ни призова да приемем първоначалната й идея, тоест да се молим за преместването й в списъка.
В този момент внезапно се сетих за история, която Алън Уотс разказва за това как се учел да „чака“ и да използва за медитация моментите на застой. Затова отново предложих, докато „чакаме“ да я придвижат по-нагоре в списъка за трансплантация, да експериментираме в лабораторията на молитвата и да видим какво можем да направим за настоящите й бъбреци. Дона въздъхна с облекчение и каза:
„Добре“.
Тогава се обърнах към целия курс с въпроса:
„Колко от вас се събудиха тази сутрин и благодариха за безукорното функциониране на бъбреците си?“
И им възложих задачата да благодарят всеки път, когато отидат в тоалетната, като едновременно с това отправят молитва за бъбреците на Дона. (Молитвата няма запазено място в определена стая от къщата, църквата, джамията или синагогата. Тоалетните помещения са идеални за целта.) Приканих Дона да благодари за живота си и за всички начини, по които храмът на тялото й служи; освен това й дадох за домашно всеки ден да чете от „Наука за ума“ на Ърнест Холмс, където специално се разглежда лечението на бъбреците.[5]
Нямах представа дали Дона прилагаше принципа на благодарността, нито как й въздействаше четивото — няколко месеца по-късно обаче тя ми съобщи през сълзи, че бъбреците й изведнъж възвърнали нормалното си функциониране и това силно бе озадачило същите онези лекари, които й бяха предписали трансплантацията като единствената възможност да живее. Днес, две години по-късно, бъбреците на Дона си работят все така нормално и тя продължава да благодари за неща, които повечето хора приемат за даденост. Както е казал Майстер Екхарт, доминиканският монах и мистик:
„Човек до голяма степен може да бъде определен от отношението му към благодарността“.
И вдъхновен от силата й, той добавя:
„Ако единствената молитва, която сте изричали в живота си, е била «Благодаря ти», това е достатъчно“[6]
Еволюиралият човек благодари.
Еволюиралият човек дава, за да живее, докато не започне да живее, за да дава. С все по-дълбокото разбиране на вселенския закон той се научава да прави това, за да чувства вътрешното богатство. Осъзнал е, че вселената на изобилието търси оръдия, чрез които да раздава своята безусловна любов, състрадание, любяща доброта и ресурси. Това е процес на израстване от умствената нагласа на получаване към тази да позволите на нещо във вас да се отдаде безрезервно. Щедростта ви позволява да надраснете схващането, че трябва да живеете само за себе си или само за семейството и никой друг, затова си представете, че се включвате в програма за даване и вашата щедрост е микрокосмическо изражение на макрокосмическото изобилие на Духа. Между другото, думата generous[7] идва от латинското generosus, тоест качество, характерно за благородния дух.
Когато бях малък и моите баба и дядо ни идваха на гости, ние винаги очаквахме с нетърпение посещенията им, защото знаехме, че любимият ни дядо ще ни даде сребърен долар, по онова време вече с колекционерска стойност. Подаръкът неизменно биваше съпътстван от кратка проповед:
„Майкъл, ако светът бъде разделен на две — даващи и взимащи, винаги бъди сред даващите и ще откриеш, че Онзи горе ще се погрижи за теб“.
От личен опит мога да заявя, че беше прав — изумителни са начините, по които Духът действа чрез даващите.
Като казвам да бъдете по-щедри, нямам предвид да продадете къщата и да раздадете всичките си пари, не. Става дума за това да замените егоистичната нагласа със самоотверженост. Нека част от духовния ви план за деня бъде въпросът:
„Как мога да дам нещо от себе си днес?“
Практикувайте това в продължение на няколко дни и ще откриете, че сте влюбени в даването — а вселенският закон ще откликне, давайки ви още и още, за да споделяте с другите. Тогава ще усетите как сърцето ви е станало голямо колкото света и вие сте готови да давате еднакво на всички свои братя и сестри по земята — с други думи, сега живеете, за да давате.
Едно състезание, в което си заслужава да участвате, е даването на прошка, защото еволюиралият човек винаги се стреми да прости пръв. Когато ни липсва това съзнание, ние оставаме глухи за шепота в сърцето, който ни казва: „Прости им, понеже не знаят, що правят“.[8]
Като не изпитваме снизходителност, ние изпращаме към вселената сигнал, че нещо, сторено от някого, е породило в нас чувство на липса. Да речем, че не сме получили извинение, което смятаме, че ни дължат. В този случай емоционалното ни тяло излъчва енергията на липса. И тъй като всичко е енергия, мисъл-формата на тази липса намира изражение в преживяванията ни, например като дълг.
Когато отказваме да простим, това показва привързаност към нуждата да бъдем прави, а също и неспособност да простим на самите себе си. Силата на прошката носи освобождение, защото разчиства пътя за притока на добро в живота ни. Тя е един от основните фактори за трансформацията както в нашия, така и в живота на други хора.
Когато Иисус Христос ни подтиква да простим не седем, а седемдесет пъти по седем, той иска да каже, че прошката трябва да се превърне в начин на живот. Да пазим сърцето и ума си чисти от остатъчни наслоявания на негодувание и ненавист е жизненоважно за духовното ни пробуждане. В Махабхарата се казва:
„Прошката е светост. Прошката поддържа целостта на вселената. Тя е силата на могъщия; тя е покоят на ума. Прошката и благостта са качествата на изпълнения с божественото. Те са вечна добродетел“.[9]
Визуализацията се практикува по три причини. Първата и може би най-разпространената е търсенето на щастие, като визуализираме начина и стандарта на живот, който искаме да имаме; втората е стремежът към състрадание, когато практикуваме това, което нашите братя индианци наричат „да извървиш една миля в мокасините на друг“; и третата е, за да се учим на прошка.
Една техника за визуализация, която преподавам и според мнозина се е оказала много полезна в практикуването на прошка, е следната. Изберете си тихо място вкъщи, където да бъдете необезпокоявани за няколко минути. Седнете в поза, излъчваща сила, с изправен гръб и изпънати назад рамене. Без да ги отпускате, релаксирайте предната част на тялото, като си представяте как сърдечната област се отваря и омеква. Нежно извикайте образа на човек, на когото искате да простите и наум му пратете послание, например: „Прощавам ти и те пускам на свобода. Действията ти вече нямат власт над мен. Признавам, че правиш най-доброто, на което си способен, и уважавам твоя процес на развитие. Ти си свободен и аз съм свободен. Между нас цари мир“.
Можете също така да използвате това упражнение за ситуации, в които смятате, че някой друг трябва да ви прости, ако сте го наранили — като промените думите по следния начин например:
„Знам, че в теб има великодушна енергия, която ми прощава и ме освобождава. Моите думи и действия нямат власт над теб. Ти си свободен и аз съм свободен. Между нашите духове цари мир“.
Докато експериментирате с тези две техники, е възможно отначало да се почувствате неискрени и да ви е трудно да вложите сила в думите си; нека това не ви учудва или обезкуражава — повтаряйте посланието си с желанието наистина да отворите сърцето си и така ще неутрализирате и ще се освободите от натрупаното огорчение. Любовта е ваше естествено състояние и чрез това упражнение ще установите връзка с нейния източник.
Хора, практикували и двете версии, са ми казвали, че след визуализацията са изпитвали отваряне на сърцето и готовност да общуват с онзи, към когото е насочена тя. По думите им, след като са успели да почувстват истинска, дълбока прошка, другият човек се е свързвал с тях или когато следващия път са се срещнали, са били в състояние да общуват с лекота и да разрешат конфликта. Така или иначе процесът на прошката е завършен и без да има директен контакт.
Еволюиралият човек разбира, че из цялата тази необятна вселена се случва едно — празненство; и това космично празненство ще откриете в себе си, когато осъзнаете, не животът не е проблем, който трябва да бъде решен, а тайнство, което да бъде изживяно. Когато вибрирате на тази честота, виждате, че в състоянието на божествено съзнание проблемите престават да съществуват.
Нека поясня какво имам предвид. Когато влезете в тъмна стая, не започвате да биете с пръчка тъмнината, а светвате лампата. Тъмнината сама по себе си не съществува — тя е просто отсъствие на светлина. Всеки проблем е като тъмнината и когато запалим лампата на съзнателността, виждаме, че проблем всъщност няма — липсвала е само светлината на разбирането, на различаващата яснота. Когато достигнем по-дълбоко ниво на разбиране, настъпва промяна в парадигмата, която дава възможност за ново възприятие. Онова, което преди е било „проблем“, изчезва, защото сега сме настроени на вълната на своята вътрешна светлина — а тя познава само възможности, които да бъдат открити и активирани. Проблемите са затруднения, създадени от човека, не от божественото.
Когато сме затънали в даден проблем, ние сме като неизлюпеното пиленце. Колкото повече то расте, толкова по-тясна и мръсна става вътрешността на яйцето. Бог не се намесва, за да „разреши“ проблема на пиленцето — решението вече е заложено в зародиша на неговото съществуване и то използва човката си, за да излезе, когато се е развило достатъчно, че да живее извън черупката. Същото се отнася за нас — всичко, което ни е нужно, за да излезем от което и да е предизвикателство, е вече в нас и чака да го активираме, като поемем отговорност за себе си.
Нашите човешки проблеми символизират областите, в които сме призовани да израснем, да „пробием черупката“ на старата парадигма. Ето защо, когато се намираме в предизвикателна ситуация, ако само спрем и си припомним, че сме благословени с разум, мъдрост и вътрешен покой, ще се свържем с онова измерение в себе си, което знае, че проблеми няма — има само човешка невроза, която може да бъде излекувана посредством духовно вникване.
Върнете се във времето, преди да ви завладее идеята за сериозността на живота, преди някой да ви е казал: „Спри с игрите и порасни“; преди да се хванете на тази въдица, сте били изпълнени с ентусиазъм, радост, спонтанност и безгрижие. И дори днес, каквито и да са предизвикателствата пред вас, неизчерпаемата ви жизнена сила продължава да е тук. Вие все така притежавате способността да се справяте с всичко, което животът ви поднесе — просто временно сте спрели да я осъзнавате, като сте се вторачили в проблема. Приемете това като позволение да зарежете сериозността и с истинско вдъхновение да възобновите игривото израстване на детската площадка на живота!
Еволюиралият човек се приема и не се опитва да бяга от себе си или да бъде някой друг, като му подражава. Той има вяра в напътствията на вътрешния глас и знае, че докато те го водят там, където все още му предстои да израства, той си остава неповторимо прекрасно изражение на Безкрайното. Еволюиралият човек не се обръща към външния свят, за да види в очите му уверение, че е достоен и приеман.
Целият ви живот може да мине в опити да убеждавате хората, че сте симпатични, стойностни и талантливи. Затова вместо да говорите на света, обърнете се към себе си. Наречете го ако щете, диалог между своето малко аз и голямо Аз. Нямам предвид да повтаряте като папагал утвърждения от рода на:
„Аз съм съвършен, цялостен, завършен“.
Между утвърждението и въплъщението на това утвърждение има разлика, затова искам изрично да подчертая, че тук говоря за култивиране модел на дълбоко упование във вътрешния Аз, за да се справяте умело с всичко, което се изправи на пътя ви. Дори целият свят да ви възхваля, ако нямате вътрешното потвърждение, което идва с осъзнаването на своята изначална доброта, вие сте изгубили собствената си благословия. Както мъдро е посочено в евангелието на Лука:
„Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а себе си погуби, или повреди?“[10]
Когато се чувствате критикувани, това не е външен заговор, а гласът на просяка в съзнанието ви. Познаете ли себе си като възлюбения на вселената, цялата енергия, която досега сте влагали в опити да покажете на външния свят кой сте, ще е на ваше разположение просто за да бъдете себе си.
Когато спрете да пилеете време, за да убеждавате околните, че сте достойни, ще усетите енергийния прилив, който ще можете да вложите в опознаване на своята естествена доброта. Колкото повече говорите със себе си и се вслушвате във вътрешния си глас, вместо да зависите от отзивите на хората, толкова повече ще се уверявате, че външният свят отразява точно вътрешното съглашение, което имате със себе си по отношение на своята същност. Запомнете, че еволюиралият човек говори на себе си, а не на света.
Еволюиралият човек няма нужда от драматизъм, за да знае, че съществува. Той е разбрал, че е безсмислено да бъде непрестанно в центъра на някоя криза — била тя истинска или въображаема — само и само да се чувства жив или да получи вниманието, което желае. Престанал е да повтаря мантрата „Изживявам драма, значи съществувам“, защото тя не му върши работа. Еволюиралият човек не саботира собственото щастие, като сам си създава конфликти.
Обърнете внимание на това как умът започва да бърбори и да пише драматични сценарии за хора и житейски ситуации, които дори не са ви се случили. В своето самомнение егото непрестанно се стреми да се защитава, като ни кара мислено да създаваме „потенциални“ разговори и да тренираме своите реплики. Ето как задвижваме механизма на драмата и замаяни от въздействието й, сами си причиняваме главоболие и разочарования. Колкото по-често вътрешният наблюдател разпознава мислите, които задействат този процес, толкова по-способни ще сте да внасяте в него чувство за хумор и да пренасочвате ума към настоящия момент и една по-ведра нагласа.
Еволюиралият човек знае, че истинското щастие не може нито да се купи, нито да се продаде. То не може да ни бъде наложено, нито пък ние можем да го наложим на другите. Щастието е нашата истинска природа и ние започваме да го излъчваме, когато достигнем неговия източник чрез практикуването на медитация. Потъвайки в нея, ние пием до насита от извора на радостта и култивираме нагласа на приемане, така че изправени пред предизвикателствата, сме уверени в способността си да откликнем майсторски, като поддържаме състояние на вътрешно щастие, от което драмата не може да ни лиши.
Еволюиралият човек знае, че незаетостта е един от най-скъпоценните дарове, които може да си даде. От личен опит той е изпитал укрепването на своята духовна коренна система, когато прекрати всякаква външна дейност и си позволи просто да бъде. Този застой му носи нови прозрения и откровения, тъй като в него дискурсивният ум забавя несекващото си бърборене.
Може би нищо друго не пречи на незаетостта ни така, както самите ние. Скоростта, с която съвременният външен свят се променя, ни кара да поддържаме своята осведоменост, затова медитацията, съзерцанието и недействието са сякаш загуба на време, едва ли не проява на егоизъм. Ако им се отдадем, чувстваме вина, защото ни е втълпено, че да „правим“ е много по-важно от това да „бъдем“. Ние стоим пред компютъра, сърфираме в интернет, проверяваме електронната поща, говорим по мобилния телефон, слушаме музика с уокмен или айпод, качваме неща в „YouТube“ и „Myspace“, сваляме музика — и всичко това изглежда толкова жизнено необходимо, че запълваме с него свободното си време, отдавайки все по-малко значение на незаетостта. В нашето общество на високи технологии недействието означава скука, докато забавлението е готино. Истината обаче е, че постоянните развлечения ни позволяват да избягаме от себе си и отлагат срещата ни с болезнените, объркани аспекти на живота ни, което означава още, че притъпяват възприемчивостта ни към прозрения, които иначе биха дали тласък на нашето израстване и съзидателност. Истинският покой е сила.
Когато решим да засадим дърво, полагаме семето в земята, където то да покълне на тъмно и спокойно място, подхранвано от веществата в почвата. Това време е жизненоважно за растежа на корените и подготвя дървото за живота над земята, където ще има дъждове, ветрове и снегове. Нашата духовна коренова система се нуждае от хранителните вещества на Необятното, за да може да присъства цялостно в житейските преживявания и да ги посрещне с възприемчивост, яснота, интуиция и увереност. Когато отделяме време за медитация, молитва, съзерцание, интроспекция и изучаване, откриваме, че радостта, покоят, любовта, великодушието, състраданието и щедростта са винаги в своя сезон.
Чрез култивирането на тези седем практики на еволюиралия човек ще ни се разкрие една напълно нова същност, едно аз, което винаги го е имало. Ще изпитваме непрестанна благодарност за простичките неща в живота и ще служим безкористно, като даваме, без да очакваме награда. Ще излъчваме състрадание и прошка, които ще благославят. Животът ни няма да е просто разрешаване на проблеми, а възторжено празнуване на смисъла на човешкото въплъщение. Винаги ще избираме щастието пред драмата, обгърнати от атмосферата на вътрешен мир и външно спокойствие. Времето за незаетост ще има основно място в живота ни и потапяйки се в него, ще чувстваме любов и ще изживяваме видения, творчески проблясъци, блаженството на медитацията и осъзнаването, че сме тук, за да празнуваме съществуванието.
Дава ни се възможността да изживеем реалността като еволюирали хора. Вътрешната власт, свобода и цялостност са наша божествена съдба. Затова да предявим правото си върху тях!
Точно тук и сега признавам себе си за вечно еволюиращо същество и се предавам на трансформиращото въздействие на Духа. Във всеки миг от деня аз съм владетелят на своето съзнание и щастие в атлюсфера на търпение, прошка и любяща доброта.
Точно в този момент аз поемам владичество над живота си и се настройвам на вълната на еволюционния импулс, управляващ вселената. От нивото на това съзнание изразявам благодарност, най-покорна благодарност за безчетните блага в живота си, някои от които осъзнавам, а други — не. Даващата природа на Духа се проявява във всеки аспект на живота ми и аз благодаря за своя телесен храм, който и в момента вибрира от здраве и жизнена мощ. Тази хармонична енергия тече през всеки орган, мускул и тъкан. Благодаря за красотата, която ме заобикаля. На всеки един човек в живота си казвам „благодаря“ — че ме обичаш, споделяш себе си с мен, вдъхновяваш ме и повдигаш духа ми в дни, в които не успявам да видя своята вътрешна красота. Благодаря за цялото добро, което присъства в живота ми.
От дълбините на сърцето си благославям всички същества на планетата, всички създания и елементи в природата. На север и на юг, на изток и на запад, нека всички същества се освободят от страданието и причините за страданието. Нека познаят радостта и покоя, които са отвъд разбирането на ума. Нека съществуват в благоденствие и сигурна среда и разполагат с чиста вода и изобилна храна. Знам, че тяхното добруване и моето добруване са взаимосвързани, защото всички ние сме проявления на един Източник. Затова благодаря за благата, които се изливат върху тях просто защото те са мои братя и сестри и в сърцето си желаят същия покой, състрадание, разбиране, прошка и радост, които търся и аз. В този момент ги благославям да осъществят своя най-висш потенциал още в този живот и завинаги да съществуват в хармония със своя дух.
Прощавам си за това, че невинаги съм проявявал най-доброто от себе си, както и за това, че по невнимание съм наранявал други хора. На драго сърце давам прошката си на всички, които имат нужда от нея и които смятам, че са ме обидили по някакъв начин. Усещам техния дух и знам че дълбоко в себе си те не са ми мислели злото. Прошката ме изпълва и ме освобождава от замърсяващото влияние на огорчението, ненавистта и гнева. Каквито и лоши чувства да съм таял, сега те се разтварят в пустотата, от която са дошли. С това изявление на прошка аз връщам на сърцето си неговото естествено състояние на любов и в действията си се водя от стремежа да правя добро и да служа на ближните си.
Тъмнината, в която някога вървях, бе прогонена от светлината на осъзнаването. Тази божествена светлина озарява привидните проблеми с решения, които са за най-висшето добро на всички заинтересовани. Празнувам освобождаващата истина, че Любящият разум направлява живота ми и знам, че моя майка е вселената. Нима това не е повод за тържество!
Вече не съм мрачен и сериозен, защото разбрах, че в състояние на вътрешна радост ми се разкриват нови видения, вдъхновения и решения на езика на сърцето. За това чувство сега правя място в съзнанието си и знам, че нищо в мен не възпрепятства неговия прилив. О, колко блажено е да съм обгърнат от това Присъствие, което толкова ме е възлюбило, че ме е избрало за своя форма! Колко скъпоценен е животът! С това осъзнаване аз празнувам и се обръщам с радост към всички, които срещна.
Щастието озарява пътя ми. То е моето естествено състояние и аз благодаря за него. Преди реагирах на обстоятелствата и хората драматично, но сега осъзнавам, че това не е в ничия полза. Уважението, търпението и отвореното сърце — тези са средствата, с които умело посрещам всички преживявания.
Колко е хубаво да отдъхна в Теб! Медитацията, молитвата и съзерцанието носят успокоение на душата ми и когато усетя призива на Духа да се вгледам навътре, аз откликвам възторжено. Знам, че времето за общение с моя Аз не е нещо, което трябва да бъде заслужено. Вътрешният покой е естествено състояние и аз го практикувам всекидневно.
Моята присъща цялостност сега владее живота ми, обновява духа ми, освобождава в мен величието. С готовност избягвам от консенсусното и конвенционално мислене. Вървя редом с безукорността, благородството на духа и благодарността. Тези качества не се обуславят от обстоятелствата, а са мое естествено вътрешно състояние. Знам, че съм вечно развиващо се същество и благодаря за това.
Данаил 7:14.
Матей 6:28–30.
Ernest Holmes, „The Science of Mind“
Майстер Екхарт, „Проповеди и трактати“
generous (англ.) — щедър, великодушен.
Лука 23:34.
Махабхарата, Вана Парва, глава XXIX.
Лука 9:25.