Готов съм да тичам, да скоча право в реалността.
Покана сладка имам, повеля за екстаз.
Вселената непрестанно ни подканва да излезем от филмовата лента на живота си и да приемем своята главна роля в първокачествен филм — ролята на истинския си Аз. Докато седим в своята вътрешна прожекционна и наблюдаваме променящите се кадри, може би се чудим каква наистина е ролята ни на тази огромна житейска сцена. Само духовната технология е достатъчно развита, за да коригира настоящите ни виждания и да изреже кадрите с илюзиите ни за реалността. Повечето хора не изживяват Реалността, а по-скоро своята представи за нея. Мисленето обаче не може да ни даде връзка с това, което е истинско — Реалността навлиза в съзнанието ни, когато се пробудим за своя автентичен Аз. Когато самата автентичност говори с думите ни, мисли с мислите ни, върви с краката ни, служи с ръцете ни и обича със сърцето ни, животът ни е станал част от Реалността.
Умът предоставя лентата, на която записваме филма на живота си. Ако сме честни със себе си, когато го гледаме, ще видим, че негова тема е реалността такава, каквато си мислим, че е — и в това отношение филмът заслужава най-много две звезди. „Играя тази роля от 35 години — си казваме тогава — Край на филма. Изчерпах кармичния си бюджет“. На практика сме готови сами да си поискаме автограф! Чувал съм професионални актьори да разказват за способността си до такава степен да се вживяват в ролята си, че да забравят, че играят и че героят е измислен. Четох за някакъв актьор, който играл Мойсей и така се слял с героя си, че дори след като филмът излязъл по кината, той продължавал да се разхожда с тояга и брада. Много актьори играят все сходни характери, защото агентите и феновете им не могат да ги видят в друга роля. Същото се случва в киното на живота — ние до такава степен се идентифицираме с ролите, които играем, че не можем да си представим да бъдем друго освен лицето, което сме създали и представяме на света.
Разбира се, обявяваме прослушвания и даваме роли, които други хора да играят в епоса на живота ни. Тези допълнителни актьори са ни нужни, за да проектираме върху тях качествата и действията, за които не желаем да поемем отговорност. „Те“ са лошите, чудовищата, злодеите, които ни превръщат в главния герой/главната героиня на своя филм. Когато на екрана на живота ни вървят отрицателни сцени, възкликваме:
„О, майка ми е виновна за това“, „Бившият ми съпруг ме накара да го направя“ или „Шефът ми просто не ме разбира“.
Това обаче е резултат от лошо фокусиране на обектива и когато го коригираме, виждаме фактите по-ясно и сме готови да поемем отговорност за обстоятелствата в живота си. Започваме да съзряваме духовно и спираме да обвиняваме — защото сме осъзнали, че няма друг виновен, освен невежеството.
Когато започнем да изпитваме клаустрофобия във филма си, тя е знак, че сме надраснали ролята си, и ни кара да се запитаме какво всъщност ни е дадено да бъдем. С нов и по-ясен поглед можем постепенно да се отърсим от фалшивото чувство за важност на егото и да приемем доживотната си роля — тази на истинския Аз. Преходът от егото към същността изисква дисциплина, която притежават всички добри актьори. Хубавата новина е, че рано или късно дисциплината се превръща в „блисциплина“[12], защото благодарение на нея изпълняваме ролята си с достойнство, интегритет, изящество, страст и дълбоко удовлетворение.
Често обаче дори когато знаем, че е време да се откажем от дадена роля, ние отлагаме, получавайки пристъп на „парализиращ анализ“. Симптомите включват безкрайна и безмилостна атака от въпроси като: „Ами ако следващата роля не ми хареса? Ако от мен се искат усилия, на които не съм готов? Ако никой не ме хареса в новата ми роля?“ Това е моментът да седнем, да се свържем с вътрешния си сценичен дизайнер и да изкараме реквизита на самодисциплината.
От личен опит знаем как дисциплината често предизвиква в нас автоматична съпротива. Самото звучене на думата не ни харесва, може би защото я свързваме с ранното ни възпитание и образование. Една здравомислеща представа за нея обаче ще ни бъде особено полезна в областите, в които сме решени да се променим. Дисциплината е практическо изражение на любов и уважение към себе си и води към свобода.
Да речем например, че сте решили да включите във всекидневието си медитацията преди работа. Изключително доволни сте от резултатите — тя ви дава яснота, стабилност, сила и общение с вътрешния Аз. Ето защо сте готови да положите необходимите усилия, за да я направите всекидневна част от сутрешната си програма. Всичко върви отлично, докато един ден партньорът ви казва, че не може да заведе децата на училище и трябва да го заместите за няколко седмици. Сутринта, вместо да станете малко по-рано, за да имате време и за новото си задължение, и за медитацията, вие си казвате:
„О, днес нямам желание, освен това имам нужда от почивка“.
Какво се е променило? Разсъжденията под влияние на емоциите са оправдали решението ви да пренебрегнете своята вътрешна потребност от медитация всяка сутрин.
Самодисциплината има силата да ви издигне над разсъжденията, породени от временни емоции, и да ви подтиква по пътя към свободата. Помислете колко изпълнени със сила сте се чувствали, когато вместо да се поддадете на синдрома „Нямам желание“, сте уважили ангажимента, поет пред себе си. И какво означава да нямате желание в случая? Комбинацията от любов към нещо и готовността да направите необходимото, за да го практикувате — тоест да проявите дисциплина — води към свобода.
Умелото прилагане на дисциплина е основна предпоставка за успеха във всяка област от живота. Използвана по духовния път, тя е точно изкуство. Думата дисциплина идва от думата disciple, „ученик, последовател“. Харесвам онова, което казва за дисциплината Ошо:
„Да бъдеш ученик означава да усвоиш дисциплината да бъдеш себе си, да бъдеш своето истинско аз“.[13]
По време на една от срещите ми с Негово Светейшество Далай Лама имах рядката възможност за малко да остана насаме с него. За мен той е прекрасен пример за свободата, произтичаща от практикуването на дисциплина. Въпреки че е принуден да живее в изгнание и трагичните обстоятелства в родния му Тибет го натъжават, той излъчваше огромна любов, мир и радост. Всъщност успях да направя страхотна снимка на него и съпругата ми Рики. Докато двамата се опитваха да изглеждат по-сериозни, аз извиках на Рики: „Погледни към Далай Лама и изпей: «Здрасти, Далай! Радвам се да те видя, Далай!»“ Те започнаха да се смеят неудържимо и тогава ги снимах. И в двамата успях да уловя спонтанния смях на Буда. Рики беше малко разочарована, защото искаше „духовна“ снимка; за мен обаче не можеше да има нещо по-съвършено от смеха на чистото присъствие.
Това, което ме възхити, беше как Далай Лама открито изразяваше чувствата си към тибетския народ и съпреживяваше страданията му, а в следващия момент лицето му се озаряваше от трансцендентна усмивка. Дори докато изказваше несъгласие със случващото се в страната му, той оставаше свободен от капана на емоциите. В своята мъдрост Далай Лама осъзнаваше, че животът е поток и тези, които днес страдат, утре може да бъдат свободни. Той виждаше Реалността през булото на привидното и според мен това до голяма степен се дължи на всекидневното му медитиране, което му помага да обитава простора на вътрешната свобода. Докато се намираше в това измерение, той съумяваше да откликне със състрадание на тежките обстоятелства, в които живееше народът му, и не отричаше нито физическата реалност на случващото се в Тибет, нито вътрешната Реалност.
Работата, която сме призвани да извършим, не е по-различна от тази на Негово Светейшество Далай Лама — ние също сме кандидати за просветление, за откриване на чистата Реалност. Вътрешната дисциплина на медитацията ще ни помогне да пробием плътността на триизмерния свят и да заживеем истински свободни.
Всеки от нас има избор да включи дисциплината на свободата в сценария на всекидневието си — и ще постъпи мъдро, ако го направи, тъй като подобна практика укрепва духовния гръбнак. Както следваме дисциплината, нужна, за да постигнем професионалните си цели, така трябва да се отдадем на онази, която благоприятства духовното ни търсене. Понякога обаче, стане ли дума за духовна дисциплина, егото се наежва, защото се чувства предизвикано, дори застрашено в своето пълновластие. То погрешно смята, че свободата означава да прави каквото поиска и когато поиска. Надутото его не иска да бъде разкрита истинската му същност на автор на роли, основаващи се на страха и илюзията за аз, отделен от Цялото.
Когато искрено се заловим с духовна практика, зарязваме реквизита на егото, готови да внесем на сцената си нови вътрешни и външни декори. Мислите, думите и действията ни стават възможност да отразяваме Реалността. В края на краищата, ако я няма Реалността, не би съществувал и филмът! Всичко, което искаме да постигнем чрез духовната дисциплина, е да се освободим от привързването и да живеем в осъзнаване на Божествената светлина, без която не би съществувал филмът, наречен живот.
Независимо на кой етап от своята еволюция се намираме, винаги можем да навлезем в измерението на Реалността. Наречете го възраждане, изкупление, възкресение, преображение — терминът няма значение. Избирайки дисциплината, казваме „да“ на избавянето от ограничените роли, които са ни дали обществото, семейството, религията и образованието, и приемаме ролята, написана за нас още с раждането на вселената — да бъдем своето истинско Аз.
Много от нас си спомнят времето, когато прожекционната се намираше отзад и лъчът минаваше над главите ни, достигайки екрана. Героите изглеждаха толкова истински, че ни караха да плачем, да се смеем, да се боим и да се радваме — и все пак когато се обърнеше назад към апарата, човек виждаше, че всичко е само игра на светлината — на екрана имаше само образи.
Филмът, играещ се в триизмерното кино на планетата Земя, се прожектира от светлината на Неизразимото върху екрана на живота и всеки от нас има главна роля в него. Заглавието му е „Земен пътешественик“. Съзнанието е светлината, която прожектира филма върху екрана на нашия ум.
Когато се намираме в дълбока медитация и вътрешна молитва, се настройваме към тази светлина и пред нас се отваря проход, през който излизаме от личната си филмова версия на живота и навлизаме в истинското съществуване.
През по-голямата част от времето обаче ние живеем във филм и имаме представа за живота, различна от самия живот. Когато на егото му стане скучно, съзнателно или несъзнателно търсим драма. Все пак рано или късно истинската Реалност заема мястото на филмовата версия и тогава осъзнаваме, че сами пишем, редактираме и финализираме сценария си. Задачата ни е да играем ролята си с ентусиазъм, творчество, страст и енергия и в същото време да знаем, че ние сме Светлината, от която сме дошли и в която ще се върнем, когато минат финалните надписи на това въплъщение. Нека всички с жар и цялостно отдаване черпим вдъхновение директно от Източника и заедно участваме в танца на радостта на сцената, наречена Живот.
Тук и сега отново събуждам за Реалността съзнанието си. Връщам яснотата на погледа си и така озарявам всички свои мисли, думи и действия.
Играя ролята си на сцената на живота с удоволствие, дълбока радост и мъдрост.
В този момент се издигам в съзнание на тържество и благодарност за разбирането, че с предаването си на истинската Реалност тя все повече се проявява в живота ми и все по-крепка е хармонията ми с това, което Е. С непринудеността на дете аз прегръщам Реалността и тя ме прегръща.
С вътрешното си ухо чувам каква е ролята, която трябва да играя във всяка сфера на живота, и като се предавам на този напътстващ ме глас, не губя своята индивидуалност, а се избавям от влиянието на егото, което иска да се възвеличи. Затова се обръщам с пълна вяра към Присъствието в мен и го чувам да казва:
„Когато съсредоточиш вниманието си върху онова, което е истинско, ще съзреш изначалното си лице, своята присъща Цялост“.
В чувството си на индивидуалност знам, че съм неотделен от Цялото. И знаейки, че съм неотделен от Цялото, заявявам, че имам всичко, което ми трябва, на всяко ниво от моето съществуване. Усещам присъствието на божествения покой, божествения ред, изобилието, здравето, жизнеността и сигурността, на хармонията и съзидателността. Имам смелостта да приема това и с убеждение свидетелствам за присъствието на живия Бог в мен и около мен. Това е Реалността, на която се опирам, знаейки, че тя превъзхожда всички модели на липса, ограничение и недостатъчност. Божественият живот — моята истинска същност — е отвъд всички диагнози и прогнози. В този момент слагам ново начало и пристъпвам в Реалността.
Оказвам почит на целостта на моя дух и призовавам всичко добро, което предстои — приветствам следващия етап от еволюцията си и решително приемам да изразявам истинския си Аз. В измерението на свещеното „да“ всяка моя клетка и орган, всяко действие и функция на тялото, ума и духа ми постигат цялост. Всички мои взаимоотношения са пронизани от безусловна любов, състрадание, радост и съдържание.
Дисциплината се превръща в щастие, защото осъзнавам, че тя ме води към свободата. В периоди на благополучие и на предизвикателства медитирам, без да се привързвам към плодовете на тази практика. Каквато и да е нейната атмосфера, на мир или на безпокойство, това е любовта, която предлагам на Духа. Сядам да практикувам, защото обичам да правя това, не просто за да спечеля нещо или да изживея духовна еуфория. Медитирам, за да прекрача прага на свободата, където знам, че ще ме приветства вселюбящото Присъствие.
Продължавам да вървя по своя път и с радост изпълнявам ролята си, без да се привързвам към резултатите от действията ми — тях аз предлагам на Духа в жест на любов. Покланям се пред Реалността на живота, която е в мен и кара сърцето ми да тупти, дъхът да влиза и излиза от тялото ми, а то да се движи от едно място на друго. За това и още много, много, съм неизразимо благодарен и оставям всичко просто да бъде.
Авторът комбинира думите bliss — блаженство, дълбоко щастие, и discipline — дисциплина.
Osho, „Love, Freedom, and Aloneness: A New Vision of Relating“.