Имало едно време, в доброто старо време, една мука и тя правела мууу и слизала надолу по пътя и веднъж, както си слизала надолу по пътя, не щеш ли, намерила едно хубавко мънинко момченце и то се казвало Аги-баги…
Татето му разказваше тая приказка. Татето го поглеждаше през малко очилце: лицето му беше космато.
Той беше Аги-баги. Муката слизаше надолу по пътя, където живееше Бети Бърн: тя продаваше бонки-лимонки.
Той пееше тая песен. Това беше неговата песен.
Като се напишаш в леглото, първо е топло, после става студено. И мама ще сложи надолу мушамата. Тя миришеше смешно.
Мама миришеше по-хубаво от татето. Тя му свиреше на пианото моряшката тропанка и той танцуваше.
Чичо Чарлз и Данте пляскаха с ръце. Те бяха по-стари от мама и татето, но чичо Чарлз беше по-стар от Данте.
Данте имаше в скрина си две четки. Четката с кафявото кадифе на гърба се казваше Майкъл Давит, а четката със зеленото кадифе на гърба се казваше Парнел. Щом й занесеше салфетка, Данте му даваше ментолче.
Вансови живееха на номер седем. Те си имаха друго тате и друга мама. Те бяха тате и мама на Айлин. Като пораснеха, те с Айлин щяха да са мъж и жена. Той се скри под масата. Мама каза:
— О, Стивън, извини се пред всички!
Данте каза:
— О, ако ли не, орлите ще го накълват и ще остане без очички!
Из просторното игрище гъмжеше от момчета. Всички си деряха гърлата, а възпитателите ги насърчаваха с гръмки викове. Вечерният въздух бе блед и хладен и след всяко нападение и удар по топката мазното кожено кълбо прехвърчаше в сивкавия сумрак като тежка птица. Той се мъкнеше в опашката на своя отбор, по-далеч от погледа на възпитателя, по-далеч от грубите нозе, и от време на време се преструваше, че се затичва. Чувстваше се мъничък и слаб в тълпата футболисти: и очите му бяха слаби и сълзяха. Роди Кикъм140 не е като него: той ще стане капитан на трети клас, казваха всички момчета.
Роди Кикъм е добро момче, но Рош Пора е мърльо. Роди Кикъм си има наколенки в шкафчето и пълна кошничка сладкиши в трапезарията. Рош Пора има огромни лапи. Той нарича петъчния пудинг „кучето в повивки“.141 А един ден го попита:
— Теб как ти е името?
Стивън отговори:
— Стивън Дедалус.142
После Рош Пора каза:
— Какво пък е това име?
И понеже Стивън не намери отговор, Рош Пора попита:
— Какъв е баща ти?
Стивън отговори:
— Джентълмен.
После Рош Пора пак го попита:
— Мирови съдия ли е?
Той се суетеше насам-натам в опашката на своя отбор и от време на време се позатичваше. Но пръстите му бяха посинели от студ. Държеше ръце в джобовете на сивата си куртка, която бе препасана с колан. С колана се опасваш, но могат и да те опашат лошо с него. Веднъж едно момче каза на Кантуел:
— Сега ще ти опаша един колан!
Кантуел отвърна:
— Не си познал. Опитай се да опашеш Сесил Тъндър, тогава ще те видя. Само ще си отнесеш един по дирника!
Дирник не е хубава дума. Мама му заръча да не говори с лошите момчета в колежа. Колко бе хубава! Първия ден, когато се сбогуваше с него във фоайето на замъка, тя повдигна воала над носа си, за да го целуне: и носът, и очите й бяха зачервени. Но той се престори, че не вижда как тя ще се разплаче. Тя е хубава, но като плаче, не е хубава. А татко му даде две петшилингови монети за харчлък. И му каза, ако има нужда от нещо, да пише у дома, но каквото и да прави, никога да не клевети другарите си. После ректорът се ръкува с баща му и майка му пред входа, вятърът развя сутана143 му и колата с майка му и баща му потегли. Те му махаха от нея и викаха:
— Сбогом, Стивън, сбогом!
— Сбогом, Стивън, сбогом!
Изведнъж той се озова сред яростна схватка и изплашен от настървените погледи и калните обуща, се наведе и надзърна под сплетените нозе. Момчетата пъхтяха и пръхтяха, бутаха се, ритаха и риеха с нозе земята. После жълтите обувки на Джак Лотън изкараха топката и всички други нозе и обуща се втурнаха подир нея. Той също се затича, но скоро спря. Няма смисъл да тича. Скоро ще си отиде вкъщи за ваканцията. След вечеря ще смени цифрата седемдесет и седем, залепена от вътрешната страна на чина в класната, със седемдесет и шест.144
Хубаво би било да си е сега в клас, а не тук на студа. Небето беше бледо и студено, но в замъка светеше. Той се зачуди от кой ли прозорец е хвърлил Хамилтън Рауън145 шапката си върху стобора и дали тогава под прозорците е имало цветни лехи. Веднъж, когато бе в замъка, икономът му показа следите от куршумите по дървената врата и го почерпи от сладкиша, който ядяха братята от обителта. Хубаво и топло е да гледаш светлините на замъка. Също като в книга. Може би и Лестърското абатство е такова. И в читанката на доктор Корнуел има хубави изречения. Приличат на стихове, но са само примери за заучаване на правописа.
Хубаво би било да може сега да си легне на килимчето пред огъня, да подпре глава и да си мисли за тия изречения. Той потръпна, сякаш го обляха със студена слизгава вода. Колко подъл е Уелс, дето го блъсна в барата на нужника само защото не се съгласи да трампи малката си табакера за неговия кестен-бияч, който бил спечелил четирийсет игри.147 Бърр, каква студена и слизгава вода! А пък едно момче веднъж видяло как ей толкав плъх пльоснал в пяната. Мама сега седи пред огъня с Данте и чака Бригид да донесе чая. Сложила е крака върху решетката, мънистените й пантофи са се нагрели и миришат приятно и топло. А колко много неща знае Данте! Тя го научи къде е Мозамбик-ският проток, коя е най-дългата река в Америка и как се казва най-високата планина на Луната.148 Отец Арнал знае повече от Данте, защото е свещеник, но татко и чичо Чарлз казваха, че Данте е много умна и начетена жена. След обяд от устата на Данте излизаше смешен звук и тя поставяше ръка пред нея: това се нарича киселини.
Някой се провикна отдалеч:
— Всички в клас!
После се развикаха и от другите отбори:
— Всички в клас! Всички в клас!
Футболистите се скупчиха, зачервени и кални, и той тръгна с тях, доволен, че най-сетне се прибира. Роди Кикъм носеше топката за мазните й върви. Едно момче му я поиска да си пери шут за последно, но той продължи, без дори да му отговори. Саймън Мунан149 му каза да мълчи, защото възпитателят гледал. Момчето се извърна към Саймън Мунан и каза:
— Тоя шльоко пак се лиже на Макглейд.
Шльоко: каква шлякана дума. Момчето рече така на Саймън Мунан, защото той често връзваше крилцата на расото зад гърба на Макглейд, а възпитателят само се правеше на ядосан. И гадно да го чуеш! Веднъж, когато той си изми ръцете в умивалнята на хотел „Уиклоу“, баща му дръпна синджира на запушалката и мръсната вода затече през отвора на мивката. Когато водата бавно се източи, от отвора на мивката излезе същият звук: шльок. Само че по-силно.
Като си спомни тоя звук и белите стени на умивалнята, първо му стана студено, после топло. Там имаше две пишури и щом ги завъртиш, потичаше вода: студена и топла. Пак му стана студено, сетне малко по-топло: и той видя двата надписа. Чудна работа!…
В коридора отново го побиха тръпки. Въздухът беше някак странен и влажноват. Нищо, скоро ще запалят, а когато гори, светилният газ тихичко съска, сякаш пее, все същата песен. Можеш да я чуеш, когато момчетата в занималнята престанат да бърборят.
Започна часът по аритметика. Отец Арнал написа на дъската трудна задача и каза:
— Да видим сега кой ще спечели! Хайде, йоркци! Хайде, ланкастърци!150
Стивън напрягаше всички сили, но задачата излезе много трудна и той се обърка. Малката копринена емблема с бялата роза, забодена на гърдите му, започна да потрепва. Той не беше много силен по аритметика, но се стараеше с всички сили, за да не падне Йорк. Лицето на отец Арнал изглеждаше много мрачно, но той не беше сърдит: смееше се. После Джак Лотън щракна с пръсти, отец Арнал погледна в тетрадката му и каза:
— Вярно. Браво, Ланкастър! Червената роза спечели. Хайде, йоркци, напънете мозъци!
Джак Лотън хвърли победоносен поглед. Копринената емблема с червената роза ярко се открояваше върху синята му матроска блуза. Стивън почувства, че лицето му също се зачервява, защото си спомни как момчетата се обзалагаха кой ще бъде първенецът на класа: той или Джак Лотън. Някои седмици пръв ставаше Джак Лотън, а други — той. Бялата копринена емблема трепкаше и трепкаше, докато той решаваше новата задача и слушаше гласа на отец Арнал. После жарта му угасна и лицето му стана съвсем студено. Помисли си, че лицето му сигурно е съвсем бяло, щом го усеща тъй студено. Отговорът не му излизаше, но все едно. Бели рози, червени рози: какви красиви цветове! Картончетата за първо, второ и трето място също са красиво оцветени: в розово, кремаво и лилаво. Може би и цветовете на дивата роза са такива: той си спомни песента за дивата роза, цъфнала на остров малък и зелен. Но зелени рози никъде няма. А може пък да има нейде по света?
Звънецът би и класовете се занизаха един подир друг от стаите и коридорите в трапезарията. Той седеше, загледан в двете парчета масло в чинията си, но не можеше да яде влажния хляб. И покривката беше влажна и провиснала. Но той изпи наведнъж горещия слаб чай, с който непохватният прислужник в бяла престилка напълни чашата му. Зачуди се дали престилката на прислужника също е влажна и всички бели неща ли са студени и влажни. Рош Пора и Сорин пиеха какао, което им изпращаха от къщи в кутии. Те казваха, че не могат да пият чая, защото е помия. Бащите им са мирови съдии, казваха момчетата.
Всички момчета сега му се струваха много чужди. Всички си имаха майки и бащи, различни дрехи и различни гласове. Ах, как му се искаше да си бъде вкъщи и да сложи глава в скута на мама! Невъзможно: затова му се прииска по-скоро да минат часовете за игра, учене и молитва и да си легне.
Той изпи още една чаша горещ чай, а Флеминг каза:
— Какво ти е? Боли ли те нещо, какво ти е?
— Не знам — отвърна Стивън.
— Сигурно на тумбака ти е тежко — каза Флеминг, — затова си така пребледнял. Ще ти мине.
— Да — каза Стивън.
Не му беше тежко там. Той си помисли, че му е тежко на сърцето, ако изобщо на това място може да ти е тежко. Много мило от страна на Флеминг, че го попита. Доплака му се. Той се облакъти на масата, запуши уши, сетне ги отпуши. Щом отпушеше уши, чуваше шума в трапезарията. Тя бучеше като влак в нощта. А щом запушеше уши, бученето стихваше, все едно че влакът влиза в тунел. Оная нощ в Далки влакът бучеше точно така. Но влезеше ли в тунел, всичко заглъхваше. Той затвори очи и влакът потегли: забучи и заглъхне, забучи и заглъхне. Хубаво е да слушаш как бучи и глъхне, подава се с бучене от тунела, пак заглъхва.
После колежаните от горния курс започнаха да излизат по пътеката в средата на трапезарията. Пада Рат, Джими Маги, Испанеца, комуто разрешаваха да пуши пури, дребното португалче с вълнената барета. Подир тях станаха и момчетата от средния и от долния курс. И всяко момче вървеше по различен начин.
Той седна в ъгъла на занималнята. Преструваше се, че гледа как играят на домино, и веднъж-дваж успя да чуе за миг тихата песен на светилния газ. Възпитателят стоеше на вратата с няколко момчета и им разказваше за Тулабег151, а Саймън Мунан връзваше изотзад крилцата на расото му.
После възпитателят се дръпна от вратата, Уелс се приближи към Стивън и каза:
— Я кажи, Дедалус, ти цункаш ли мама преди лягане?152
Стивън отговори:
— Да.
Уелс се извърна към останалите момчета и каза:
— Ей, слушайте, тук едно момче вика, че всяка вечер цунка мама преди лягане.
Другите момчета спряха да играят, обърнаха се и се разсмяха. Стивън се изчерви от погледите им и смънка:
— Н-не я целувам.
Уелс каза:
— Ей, слушайте, тук едно момче вика, че не цунка мама преди лягане.
Всички отново се изсмяха. Стивън също се опита да се засмее. Почувства, че в миг му стана топло и неловко. Кой отговор беше по-верен? Нали отговори по два различни начина, а Уелс все се смееше. Но сигурно Уелс знае верния отговор, защото вече е в трети клас. Помъчи се да си представи майката на Уелс, но не посмя да го погледне в лицето. Лицето на тоя Уелс никак не му харесваше. Нали вчера той го блъсна в барата на нужника само защото не се съгласи да трампи малката си табакера с неговия кестен-бияч, който бил спечелил четирийсет игри. Много подло беше! Всички момчета казаха, че е подло. И водата беше една студена и слизгава, бърр! А пък едно момче веднъж видяло как ей толкав плъх пльоснал в пяната.
Студената слиз на барата полази цялото му тяло, а когато звънецът би за занятия и класовете се изнизаха от занималните, той усети, че студеният въздух в коридора и по стълбата прониква под дрехите му. Още мислеше как трябваше да отговори. Трябва ли да се цунка мама или не? Какво значи това цункам? Вдигаш лице ей така, за да кажеш лека нощ, а пък мама накланя лице. Това значи да цункаш. Мама допираше с устни бузата му; устните й бяха меки и лекичко намокряха бузата му; и издаваха един такъв тихичък звук: цун. Но защо двама души вършат това с лицата си?
Щом седна в клас, той вдигна капака на чина си и смени цифрата седемдесет и седем, която беше залепена от вътрешната страна, със седемдесет и шест. Но коледната ваканция беше още много далеч: нищо, все някога ще дойде, понеже земята непрекъснато се върти.
На първата страница в географията му имаше картинка на земята: едно голямо кълбо сред много облаци. Флеминг имаше кутия с боички и една вечер в часа за учене той боядиса земята зелена, а облаците кафяви. Станаха като четките в скрина на Данте: четката със зеления кадифен гръб, която се казваше Парнел, и четката с кафявия кадифен гръб, която се казваше Майкъл Давит. Но той не бе казвал на Флеминг да ги боядисва точно с тия цветове. Флеминг сам го стори.
Той отвори географията, за да си научи урока, но не можеше да запомни имената на разните места в Америка. А те бяха все различни места, понеже имаха различни имена. И всичките бяха в различни държави, държавите — в континенти, континентите — в света, а светът — във вселената.
Отвори първата страница на географията и видя: себе си, името си и къде се намира.
Стивън Дедалус
подготвителен клас
Клонгоус-ууд Колидж
Салинс
Графство Килдеър
Ирландия
Европа
Светът
Вселената153
Сам го бе написал: това е неговият почерк. А една вечер Флеминг се пошегува и написа на отсрещната страница:
Прочете стиховете отзад напред, но сега не се получи стихотворение. После прочете написаното на първата страница от долу на горе и стигна до името си. Това е той: и отново прочете страницата от горе на долу. Какво ли има след вселената? Нищо. Но може би около вселената все пак има нещо, което показва от кое място започва нищото? Сигурно не е стена, трябва да е една тънинка, тънинка линия, която опасва всичко. Какво значи това всичко и навсякъде: толкова е голямо, че човек не може да го побере в ума си. Само Бог може. Той се помъчи да го проумее, но му дойде наум само Бог. Бог се именува Бог, както неговото име е Стивън. На френски Бог е dieu и това също е име на Бога: и когато някой се моли богу и казва dieu, тогава Бог веднага разбира, че се моли французин. Но въпреки че Бог има различни имена на различните езици и разбира какво казват хората, когато се молят на различните си езици, все пак Бог си остава винаги същият Бог и истинското му име е Бог.154
Колко уморителни бяха тия мисли. Струваше му си, че главата му е станала много, много голяма. Той обърна страницата и унило погледна зеленото земно кълбо сред кафявите облаци. Зачуди се кое е по-правилно, за зеленото ли да бъдеш или за кафявото, понеже един ден Данте взе ножиците, разпра зеленото кадифе на гърба на четката Парнел и му каза, че Парнел е лош човек. Чудеше се дали и сега вкъщи се карат за тия работи. Това се нарича политика. И имаше две страни, Данте беше на едната страна, татко и господин Кейси — на другата, но мама и чичо Чарлз не вземаха ничия страна. Всеки ден във вестника пишеше нещо за това.
Мъчно му беше, че не знае какво точно значи политика и къде свършва вселената. Чувстваше се мъничък и слаб. Кога ли ще стане като момчетата от класовете по поезия и реторика: гласовете им бяха като на големите, и обущата им бяха големи, и учеха тригонометрия. Още много време има дотогава. Първо ще дойде ваканцията, после следващият срок, после пак ваканция, и още един срок, и още една ваканция. Също като влак, който влиза и излиза от тунелите и бучи като трапезарията, когато момчетата се хранят, а ти си запушваш и отпушваш ушите. Срок, ваканция; тунел, навън; шум, тихо. Колко е далече! Ех, да можеше да си легне и да заспи! Остава само молитвата в капелата и после — в леглото. Той потръпна, измръзнал, и се прозина. Колко хубаво ще бъде в леглото, щом чаршафите се постоплят. Като се мушнеш в тях, отпърво са толкова студени. Потръпна, като си помисли колко са студени отпърво. Но после се стоплят и тогава можеш да заспиш. Хубаво е, като си уморен! Той се прозина отново. Вечерната молитва и после — в леглото: пак го втресе. Прозяваше му се. Колко хубаво ще бъде след няколко минути! Той почувства, че от студените измръзнали чаршафи плъзва огън, става все по-топло, все по-топло, огънят залива цялото му тяло, ух, колко е топло, ух, колко топло, ала въпреки това продължаваше леко да го тресе и още му се прозяваше.
Звънецът би за вечерна молитва и последен от всички той се изниза от класната стая надолу по стълбата, по коридорите до капелата. В коридорите беше полутъмно, полутъмно беше и в капелата. Скоро всичко ще се стъмни и заспи. В капелата полъхваше нощен хлад, а мраморните колони бяха на цвят като морето нощем. Морето беше студено и денем, но нощем беше по-студено. Студено и тъмно беше и под дигата край къщи. Но котлето за пунша сигурно е закачено над решетката.
Свещеникът четеше молитвата над главата му, а паметта му подземаше отговорите:
Нощен хлад и мирис изпълваха капелата: набожен мирис. Не беше като миризмата на старите селяни, които коленичеха най-отзад по време на неделната служба. Те миришеха на въздух и дъжд, на торф и шаяк. Но бяха много набожни селяни. Като се молеха, дишаха право в тила му и въздишаха. От Клейн били, разправяше едно момче: там имало малки къщурки и той видял една жена, застанала на вратата с дете в ръце, когато минавали оттам с файтон на връщане от Салинс. Хубаво би било човек да може да преспи една нощ в такава къщурка, пред огнището с димящия торф, в тъмнината, осветявана от огъня, в топлата тъмнина, и да диша миризмата на селяните, миризмата на въздух и дъжд, на торф и шаяк! Но колко тъмно е на пътя сред дърветата! Ами ако се загуби в тъмното? Страшно му стана, като си го помисли.
Той чу гласа на свещеника, който четеше последната молитва, и също я заповтаря, за да го закриля от външната тъмнина.
Чуй молитвата ни, Господи, осени тая обител и изгони от нея всички козни на лукавия. Да пребъдат в нея светите Твои ангели, за да ни пазят в мир, и благодатта Ти да пребъде върху нас чрез Исуса Христа, нашего Господа. Амин.
Пръстите му трепереха, докато се събличаше в дормитоара, и той им казваше да бързат. Трябваше да се съблече, после да коленичи и прочете молитвите си и да легне, преди да намалят светлината, за да не отиде в ада, като умре. Той изу чорапите си, бързо нахлузи нощницата, коленичи разтреперан до леглото си и на един дъх повтори молитвите, изплашен, че всеки миг ще угасят светлината. Почувства, че раменете му се тресат, докато четеше:
Той се прекръсти, покатери се бързо в леглото, подви края на нощницата под краката си и се сви на кълбо под студените бели чаршафи, разтреперан и трескав. Нищо, няма да отиде в ада, като умре: а треперенето скоро ще мине. Нечий глас пожела на момчетата в спалното лека нощ. Той подаде за миг глава изпод завивките и видя жълтите завеси, които заграждаха леглото от всички страни. Светлината тихо угасна.
Стъпките на възпитателя се отдалечиха. Накъде? Може би надолу по стълбата и после по коридорите или пък към стаята му, в дъното на дългия ходник? Той виждаше тъмнината. Истина ли е, че нощем наоколо броди едно черно куче и очите му са големи като файтонджийски фенери? Говореше се, че това е духът на някакъв убиец. Тръпка на ужас бавно полази тялото му. Той видя тъмното преддверие на замъка. В гладачната над стълбището стояха стари слуги в старинни ливреи. Беше много отдавна. Старите слуги стояха безмълвни. В камината гореше огън, но преддверието беше тъмно. Някакъв силует се изкачи по стълбището откъм преддверието. Наметнат бе в бял маршалски плащ. Лицето му бе бледо и зловещо. Притискаше ръка към сърцето си и се взираше в старите слуги със странен поглед. Те го погледнаха, познаха лицето и плаща на господаря си и разбраха, че е смъртно ранен. Но там, накъдето гледаха, беше само тъмнина: само мрак и тишина. Господарят им бе смъртно ранен на бойното поле край Прага, далеч отвъд морето. Той стоеше на бойното поле, притиснал сърцето си с ръка: лицето му бе бледо и зловещо и бе наметнат с бял маршалски плащ157.
О, колко студено и зловещо е да си мислиш подобно нещо! Цялата тая тъмнина бе студена и зловеща. В нея имаше зловещи бледи лица и очи огромни като файтонджийски фенери. Това бяха духовете на убийци, привидения на маршали, паднали смъртно ранени на бойното поле нейде отвъд морето. Какво искаха да кажат, та лицата им бяха тъй зловещи?
Господи, чуй молитвата ни, осени тая обител и изгони от нея всички…
Да си отидеш вкъщи за ваканцията! Момчетата му бяха разказвали колко е хубаво. Качват се на колите, спрели пред портала в ранното зимно утро. Колелата заскърцват по чакъла. Да живее ректорът!
Ура! Ура! Ура!
Файтоните минават край църквата и всички свалят шапки. После весело препускат по селския път. Кочияшите посочват с камшик Бодънстаун158. Момчетата викват ураа! Минават покрай чифлика „Веселият фермер“. Ура, ура и пак ура! Минават през Клейн, викат ура и ги срещат с ура. Селянките стоят на вратите, тук-там се виждат мъже. Как чудно мирише зимният въздух: мирисът на Клейн — дъжд и зимен въздух, тлеещ торф и шаяк.
Влакът е пълен с момчета: дълъг, дълъг шоколаден влак със сметанова глазура. Кондукторите сноват напред-назад, отварят, затварят, заключват, отключват вратите. Облечени са в тъмносиньо и сребро, имат сребърни свирки и ключовете им игриво прещракват: трак-трак, трак-трак.
А влакът лети ли, лети през равнината, покрай Аленския159 хълм, телеграфните стълбове бягат, бягат, бягат назад… Влакът се носи напред и напред. Той си знае работата. У дома в антрето има книжни фенери и гирлянди от зелени клонки. Огледалото е окичено с коледна звезда и бръшлян160, бръшлян и коледна звезда, зелени и червени, са сплетени около полилеите. С червена коледна звезда и зелен бръшлян са окичени и старите портрети по стените. Коледна звезда и бръшлян за него и за Рождество Христово.
Чудесно е!… Всички са там. Добре си ни дошъл, Стивън! Шумни поздрави. Цун — целува го мама. Така ли трябва? Татко сега е маршал. Това е много повече от мирови съдия. Добре дошъл, Стивън!
Шум, шум, шум.
Рррррррр — дрънчат халките на завеските, в мивките се разплисква вода. Шум, шум, шум: момчетата стават от сън, обличат се и се мият в спалното; възпитателят снове напред-назад, шумно пляска с ръце и подвиква на момчетата да побързат. Бледи слънчеви лъчи падат върху дръпнатите завески и разхвърляните легла. Леглото му е много горещо. Горещи са и лицето, и тялото му.
Той се надигна и седна на ръба на кревата. Чувстваше се слаб. Помъчи се да нахлузи единия чорап. Стори му се ужасно бодлив. Какво странно студено слънце!
Флеминг каза:
— Лошо ли ти е?
Сам не знаеше; но Флеминг продължи:
— Лягай пак. Ще кажа на Макглейд, че ти е лошо.
— Болен е.
— Кой?
— Кажете на Макглейд.
— Лягай пак.
— Болен ли е?
Някакво момче го държа под мишниците, докато той събу чорапа, който висеше на крака му, и се покатери обратно в топлото легло.
Сви се на кълбо между чаршафите, зарадван от приятната им топлина. Чуваше, че момчетата наоколо говорят за него, докато се обличаха за утринната. Колко подло, да го блъсне в барата на нужника, казваха.
Сетне гласовете изчезнаха: бяха излезли. Някой до леглото му каза:
— Нали няма да изпортиш, Дедалус, обещаваш ли?
Лицето на Уелс: той го погледна и видя, че Уелс е уплашен.
— Аз, без да искам. Обещаваш ли?
Татко му бе казал, каквото и да прави, никога да не клевети другарите си. Той поклати глава, каза не и се почувства щастлив.
— Без да искам, честна дума. Аз, такова… Само на шега. Съжалявам.
Гласът и лицето се изгубиха. Съжалява, понеже го е страх. Страх го е, че е някаква болест. Ракът е едно членестоного, страдат и животните от рак: или пък от нещо друго. Ей че отдавна беше, над игрището падаше здрач, той се суетеше насам-натам в опашката на своя отбор и една тежка птица прехвърчаше ниско в сивкавия сумрак. Лестърското абатство светеше. Уолси го погребаха в абатството на абата лестърски отците.
Не, не, това не е лицето на Уелс, ами на възпитателя. Не хитрува. Не, не: наистина е болен. Не хитрува. Той усети на челото си ръката на възпитателя: почувства, че челото му гори и е влажно под хладната влажна длан на възпитателя. И плъхът е такъв на пипане: слизгав, влажен и студен. И всеки плъх си има по две очички, да гледа с тях. Хлъзгава слизгава козинка, мънинки тънинки краченца, свили се за скок, и лъскави очички да гледа с тях. И добре разбира как се скача, но умът на плъховете нищо не разбира от тригонометрия. Мъртвите плъхове лежат на една страна. Козинката им изсъхва. Тогава са просто леш.
Възпитателят отново бе до него и гласът му казваше, че трябва да стане, че отец вицеректорът наредил да стане, да се облича и да върви в лечебницата. Докато той напрягаше всички сили, за да се облече колкото може по-бързо, възпитателят каза:
— Трябва да си дигнем партушините и да идем при брат Майкъл, защото ни боли тумбакът. Жаба квака на юнака във тумбака, що е то?
Колко добър е възпитателят, че иска да го разсмее! Но той не можеше да се засмее, защото бузите и устните му трепереха; тогава възпитателят сам се засмя на смешката, после извика:
— Ходом марш! Сено! Слама! Сено! Слама!
Слязоха заедно по стълбите и продължиха по коридора и покрай банята. Като мина пред вратата й, той със смътен страх си спомни топлата застояла вода с цвят на торф, топлия влажен въздух, шума от цамбуркането, пешкирите, които миришеха на лекарство.
Брат Майкъл стоеше пред вратата на лечебницата, а от тъмната стая вдясно от него лъхаше на лекарство. Миризмата идеше от шишенцата върху лавиците. Възпитателят каза нещо на брат Майкъл, брат Майкъл му отговори и го нарече сър. Той имаше рижа, вече прошарена коса и бе странен на вид. Странно бе, че винаги щеше да остане брат. Странно беше също, че не можеш да му кажеш сър, защото е брат и изглежда по-друг. Мигар не бе достатъчно набожен или бе с нещо по-лош от другите?
В стаята имаше две легла и в едното лежеше момче: щом влязоха, то извика:
— Здравей! Та това е малкият Дедалус! Нещо да няма?…
— Няма го майстора — каза брат Майкъл.
Момчето беше от третокласниците и докато Стивън се събличаше, то помоли брат Майкъл да му донесе препечена филийка с масълце.
— Моля ти се бе! — каза то.
— Ще ти дам аз на теб едно масълце! — отвърна брат Майкъл. — Утре заран, щом дойде докторът, веднага ще те изпишем.
— Защо ще ме изписвате? — попита момчето. — Още не съм оздравял.
Брат Майкъл повтори:
— Ще те изпишем като едното нищо, добре да го знаеш.
Той се приведе да разрови огъня. Гърбината му беше длъгнеста като на коня, дето тегли трамвая. Той разклати ръжена страшно и се закани с глава на третокласника.
После брат Майкъл излезе и след малко третокласникът се обърна към стената и заспа.
Ето каква била лечебницата. Значи болен. Дали бяха писали вкъщи на татко и мама? По-бързо щеше да стане, ако някой от братята отиде да им обади. Или сам да напише писмо и някой брат да го занесе.
Мила мамо,
Аз съм болен. Искам да си дойда вкъщи. Моля ти се, ела да ме вземеш. Аз съм в лечебницата.
Колко далеч бяха те! Зад прозореца струеше студена слънчева светлина. Зачуди се дали ще умре. Защо не, можеше да умре и в слънчев ден. Можеше да умре, преди мама да дойде. Тогава за него щяха да отслужат опело в капелата, както при смъртта на Литъл, за което му бяха разказвали момчетата. Всички ще бъдат на службата, облечени в черно, и всички с тъжни лица. И Уелс ще дойде, но никой вече няма да го погледне. Ректорът ще бъде в златоткан черен филон, а на олтара и около ковчега ще има големи жълти свещи. После бавно ще изнесат ковчега от капелата и ще го заровят в малкото гробище на братството отвъд централната алея с липите. И Уелс ще съжалява за това, което стори. Камбаната бавно ще бие.
И той дочу камбанен звън. Повтори си наум песничката, която го бе научила Бригид:
Колко красиво и тъжно! Колко красиви са думите в стария църковен двор! Тръпка пролази по цялото му тяло. Колко тъжно и колко красиво! Прииска му се да си поплаче, не за себе си, а за думите, тъй красиви и тъжни като музика. Бим-бам! Бим-бам! Сбо-гом! Сбо-гом!
Студената слънчева светлина бе помътняла, а до леглото му с купичка говежди бульон в ръце стоеше брат Майкъл. Той се зарадва, защото устата му бе пресъхнала и гореше. Чуваше се глъчката от игрищата. Животът в колежа продължаваше, все едно че и той бе там.
После брат Майкъл тръгна да си ходи, а третокласникът му каза непременно да се върне и да му каже какво пише във вестника. Той каза на Стивън, че името му е Корк и баща му имал много състезателни коне, до един страшни скачачи, и че когато поиска, може да подшушне на брат Майкъл на кой да заложи, защото брат Майкъл е много добър и винаги му казва какво пише във вестника, дето всеки ден го получават в замъка. Във вестника пишеше за най-различни неща: за произшествия, корабокрушения, спорт и политика.
— Сега пише само за политика — каза той. — Ваште сигурно също говорят за това.
— Да — каза Стивън.
— И наште — каза той.
После се замисли за миг и добави:
— Ти имаш странно име — Дедалус, — но и моето е странно — Корк. Мойто име е име на един град. А твойто прилича на латински.
После го попита:
— Обичаш ли гатанки?
Стивън отвърна:
— Горе-долу.
После оня рече:
— Добре, отговори тогава защо графство Мънстър прилича на тапа?
Стивън се зачуди какъв ли е отговорът, после каза:
— Предавам се.
— Защото в него има корк — каза третокласникът. — Чактисваш ли? Корк е град в графство Мънстър, а от корка правят тапи.
— А, сега разбрах — каза Стивън.
— Това е много стара гатанка — рече момчето.
После добави:
— Знаеш ли какво?
— Какво? — попита Стивън.
— Знаеш ли — каза момчето, — същата гатанка може да се зададе и по друг начин.
— Така ли? — учуди се Стивън.
— Да, съвсем същата гатанка — каза оня. — Сещаш ли се?
— Не — каза Стивън.
— Не можеш ли да се сетиш?
Докато говореше, той се понадигаше от леглото и поглеждаше Стивън. После се отпусна на възглавката и рече:
— Има още един начин, но няма да ти го кажа.
Защо не му го каза? Баща му, който имал толкова много коне, сигурно също е мирови съдия като бащите на Сорин и Рош Пора. Той си спомни своя собствен баща, спомни си го как пееше, а мама свиреше, спомни си, че винаги му даваше по цял шилинг, когато му поискваше само шест пенса, и му стана мъчно за него, че не е мирови съдия като бащите на другите момчета. Защо тогава го бяха изпратили тук заедно с тях? Но татко му бе казал да се чувства като у дома си, защото преди петдесет години братът на дядо му бил връчил тук едно послание на Освободителя. Хората от онова време се познаваха по старовремските дрехи. Всичко тогавашно му изглеждаше много тържествено и той се зачуди дали по онова време момчетата в Клонгоус са носели сини куртки със златни копчета, жълти жилетки и шапки от заешка кожа, дали са пиели бира като възрастните и имали собствени хрътки-зайчари?
Той погледна прозореца и видя, че навън се бе свечерило. Над игрищата сигурно вече се стелеше сивкава здрачевина. Оттам не се чуваше никакъв шум. Сега в клас навярно пишеха съчинение или пък отец Арнал им четеше из житията на светците.
Чудно, не му дадоха никакво лекарство. Може би брат Майкъл щеше да го донесе, като се върне. Момчетата казваха, че в лечебницата давали да се пият разни смрадливи горчила. Но сега му беше по-добре отпреди. Хубаво би било да можеше бавничко да оздравява. Тогава може да ти дадат някоя книжка. В библиотеката имаше една книга за Холандия с чудесни чуждоземни имена и картинки на непознати градове и кораби. Такава книга е истинска сладост.
Колко слаба стана светлината навън. Нищо и така е хубаво. Отблясъците на огъня се надигаха и снишаваха по стената. Също като вълни. Някой бе притурил въглища и той дочу гласове. Говореха си. Това бе шумът на вълните. Или самите вълни говореха помежду си, докато се дигаха и спадаха.
Той видя развълнувано море, дълги тъмни талази, които се дигаха и спадаха, тъмни в безлунната нощ. Мъничка светлина проблясваше в края на вълнолома, в залива влизаше кораб: и той видя тълпа хора, сбрани на самия бряг, за да посрещнат кораба, който влизаше в тяхното пристанище. На палубата стоеше висок мъж и се взираше в равната тъмна земя: светлинката на фара го озари и той видя лицето му, скръбното лице на брат Майкъл.
Видя го да вдига ръка към народа и чу гръмкия му скръбен глас, който се понесе над вълните:
— Той умря. Видяхме го в ковчега.
Скръбен стон се изтръгна от народа:
— Парнел! Умря Парнел!
Те паднаха на колене, стенейки от скръб.
И той видя Данте в кафява кадифена рокля и зелена кадифена мантия, която се спускаше от раменете й: горда и безмълвна, тя шестваше край народа, коленичил досам водата.161
Камината, с жар догоре, пламтеше с ален огън, а под увития в бръшлян полилей бе сложена коледната трапеза. Макар че се върнаха доста късно, обядът още не беше готов: ей сегинка ще бъде готов, бе казала мама. И те чакаха да се отвори вратата и прислужниците да внесат големите блюда под тежки метални похлупаци.
Чакаха всички: чичо Чарлз, седнал в дъното на стаята до прозореца. Данте и господин Кейси — в креслата от двете страни на камината, Стивън — на стол между тях, сложил крака върху малка табуретка. Господин Дедалус се поогледа в огледалото над камината, засука мустаци, сетне разтвори полите на фрака си и застана с гръб към жаркия огън: сегиз-тогиз обаче той повдигаше ръка и позасукваше ту единия, ту другия си мустак. Господин Кейси, оборил глава на една страна, се усмихна и потупа подутата си гуша. Стивън също се усмихна: той вече знаеше, че в гърлото на господин Кейси няма никаква кесия със сребро. Смешно му стана, като си спомни как господин Кейси го лъготеше, че в гърлото му дрънчи сребро. А когато веднъж се помъчи да разтвори ръката му, за да види в нея ли е скрил кесията със среброто, той забеляза, че пръстите му не можеха да се изправят: и господин Кейси му каза,162 че трите му пръста се вдървили от бързане, докато плел кесията за рождения ден на кралица Виктория.
Господин Кейси потупа издутата си гуша и се усмихна на Стивън със сънен поглед, а господин Дедалус му каза:
— М-да… Такива работи, значи. Добре се поразходихме, а, Джон? М-да… Тия хора гладни ли са решили да ни държат? М-да… Такива ми ти работи. Ей богу, добре се нагълтахме днеска с озон край Хед.
Той се обърна към Данте и каза:
— Ама вие днес изобщо носа си не подадохте навън, госпожо Райордан?
Данте се намръщи и отсече:
— Не.
Господин Дедалус пусна полите си и отиде до бюфета. Извади отвътре голям глинен кърчаг с уиски и бавно започна да пълни гарафата, като от време на време се навеждаше да види колко е сипал. После прибра кърчага в бюфета, наля по малко в две чаши, добави вода и се върна с тях при камината.
— Ще сръбнем ли капчица за апетит, Джон? — попита той.
Господин Кейси взе чашата, отпи и я постави до себе си на камината. После каза:
— Брей, все си мисля как нашият приятел Кристофър майстори от онова, неговото шампанско…
Той прихна да се смее, закашля се и добави:
— … от гърмящото де, за тия приятелчета.163
Господин Дедалус гръмко се изсмя.
— Кой, Кристи ли? — каза той. — Във всяка от брадавиците по плешивото му теме има повече пипе, отколкото в цяла глутница лисугери.
Той наведе глава, затвори очи, облиза се доволно и взе да имитира гласа на хотелиера:
— Ас какъв сладък гласец ти говори — света вода ненапита. Мед му капе от устата, господ да ни го пази.
Господин Кейси още не можеше да се съвземе от кашлицата и смеха си. Стивън позна гласа и физиономията на хотелиера, когото баща му имитираше, и се засмя.
Господин Дедалус намести монокъла си, вторачи се в него и му рече тихо и ласкаво:
— Ами ти, кутренцето ми, на какво се смееш?
Влязоха прислужниците и сложиха блюдата на масата. След тях дойде госпожа Дедалус и покани всички.
— Моля, сядайте — каза тя.
Господин Дедалус се изправи до масата и каза:
— Заповядайте, госпожо Райордан. И ти, Джон, сядай, друже.
Той погледна към чичо Чарлз и му рече:
— Хайде, сър, птицата чака.
Щом всички се разположиха, той хвана капака на блюдото, но тутакси дръпна ръката си и каза:
— Хайде, Стивън.
Стивън стана, за да прочете молитвата:
Благослови ни, Господи, и благослови тия Твои дарове, които милостиво ни провождаш в името на Исуса Христа, нашия Господ. Амин.
Всички се прекръстиха и господин Дедалус с доволна въздишка вдигна тежкия капак от блюдото, осеян по края с бляскави капчици.
Стивън погледна тлъстата пуйка, която вече бе видял на кухненската маса овързана и набодена на шиш. Баща му бе платил за нея цяла гвинея в магазина на Дън на улица „Д’Олиер“164, а продавачът няколко пъти я бе мушнал по гърдите, за да покаже колко е хубава; той си спомни и гласа на продавача, който каза:
— Вземете тая, сър. Няма ала-бала. Пръстите ще си оближете.
Защо господин Барет в Клонгоус наричаше пуйка пердашката, с която биеше през ръцете? Но Клонгоус бе далеч, а тежката миризма на топла пуйка, шунка и целина, която се вдигаше от блюдата и чиниите, буйният огън, който пламтеше в камината, и зеленият бръшлян и червената коледна звезда те караха да се чувстваш така щастлив, и щом обедът свърши, ще донесат огромния коледен пудинг, украсен с обелени бадеми и вейки коледна звезда, около който препускат синкави пламъчета, а на върха му се вее малко зелено знаменце.
Това бе първият му коледен обед и той си представи как малките му братя и сестри чакат сега в детската стая да дойде ред на пудинга, както сам често бе чакал. Чувстваше се странно и някак по-възрастен в ученическата си униформа с широка ниска яка. А сутринта, когато майка му го доведе в гостната, облечен за църква, баща му заплака. Понеже си спомнил за своя баща. И чичо Чарлз каза същото.
Господин Дедалус покри блюдото и лакомо залапа. След малко той каза:
— Бедният ни Кристи, и той я заплете една…
— Саймън — рече госпожа Дедалус, — не си предложил сос на госпожа Райордан.
Господин Дедалус грабна сосиерата.
— Не съм ли?! — възкликна той. — Зло да ви забрави, госпожо Райордан, простете на слепия!
Данте покри с ръце чинията си и каза:
— Не, благодаря.
Господин Дедалус се обърна към чичо Чарлз:
— Върви ли ви хапката, сър?
— Като кралската поща, Саймън.
— Ами ти, Джон?
— Аз съм наред. Гледай се ти — давай, давай!
— За теб, Мери? Я подай чинията, Стивън, ушите ще ти заплющят от тоя сос!
Той щедро напълни чинията на Стивън със сос и отново върна сосиерата на масата. После попита чичо Чарлз крехко ли е месото. Чичо Чарлз не можа да отговори, защото устата му беше пълна, но утвърдително закима с глава.
— Ама как нашият човек му затвори устата на каноника, а? — подхвърли господин Дедалус.
— Кой да очаква подобна смелост от него? — каза господин Кейси.
— Ще ви плащам лептата си, отче, като спрете да обръщате храма божи в изборджийско сборище.
— Хубав отговор, няма що! И то на своя свещеник! — каза Данте. — И тоя човек се представя за добър католик.
— Сами са си виновни — снизходително каза господин Дедалус. — И първият срещнат глупак ще им каже да си гледат религията и да не се пъхат, дето не им е работа.
— Това е религия — каза Данте. — Дълг им е да предупреждават народа.
— Ние отиваме в божия храм смирено да се помолим на създателя си — каза господин Кейси, — а не да слушаме предизборни речи.
— Това е религия — повтори Данте. — Те имат право. Пастирът трябва да води стадото.
— И да проповядва политика от олтара, така ли? — запита господин Дедалус.
— Точно така — отвърна Данте. — Става дума за обществения морал. Свещеникът е свещеник, за да учи паството си кое е право и кое не.
Госпожа Дедалус остави ножа и вилицата си на масата и рече:
— Моля ви, умолявам ви, точно днес ли намерихте да водите политически спорове?!
— Права сте, госпожо — каза чичо Чарлз. — Достатъчно, Саймън, стига толкова. Да не говорим повече.
— Добре, добре — бързо се съгласи господин Дедалус.
Той решително вдигна капака на блюдото и рече:
— Я да видим, кой иска още пуйка?
Отговор не последва. Данте каза:
— Хубави думи в устата на един католик, няма що.
— Госпожо Райордан, умолявам ви, да оставим тоя разговор — рече госпожа Дедалус.
Данте се обърна към нея и каза:
— А да не би да искате да си седя и да слушам как хулят пастирите на моята църква?
— Никой няма да каже дума срещу тях, стига да не се месят в политиката — каза господин Дедалус.
— Ирландските епископи и свещеници си казаха думата и ние трябва да им се подчиним165 — отвърна Данте.
— Те по-добре да оставят политиката, иначе народът ще остави тяхната църква — каза господин Кейси.
— Чувате ли? — запита Данте, обръщайки се към госпожа Дедалус.
— Господин Кейси! Саймън! Стига толкова — рече госпожа Дедалус.
— Лошо! Лошо! — промърмори чичо Чарлз.
— Какво?! — викна господин Дедалус. — Мигар трябваше да го изоставим по заповед на англичаните?
— Той вече не бе достоен да води народа — каза Данте. — Беше отявлен грешник.
— Всички сме грешници, и то окаяни грешници — студено забеляза господин Кейси.
— … Но горко томува, чрез когото дохожда съблазън — каза госпожа Райордан. — За него е по-добре, ако му надянат воденичен камък на шията и го хвърлят в морето, нежели да съблазни едного от тия малките166.
Това е словото на светия Дух.
— Скверно слово, ако питате мен — хладно каза господин Дедалус.
— Саймън! Саймън! Малкият! — обади се чичо Чарлз.
— Да де… Искам да кажа… абе сетих се какви скверни слова говореше хамалинът на гарата — рече господин Дедалус. — Такава работа значи. Я да видя чинията ти, Стивън. На, и всичко да си изядеш.
Той напълни чинията на Стивън и сложи на чичо Чарлз и на господин Кейси големи късове от пуйката, като обилно ги поля със сос. Госпожа Дедалус почти не хапваше, а Данте стоеше, скръстила ръце в скута си. Лицето й бе почервеняло. Господин Дедалус разряза остатъка от пуйката и каза:
— А тая вкусна мръвка се вика по нашенски папски нос или, просто казано, трътка. Иска ли някой от уважаемите дами и господа…
Той вдигна с вилицата едно парче от пуйката. Никой не отговори. Господин Дедалус го сложи в чинията си и рече:
— Е, да не кажете, че не съм ви поканил. Я сам да си го изям, че напоследък нещо не съм добре.
Той смигна на Стивън, сложи обратно капака и отново започна да яде.
Настъпи тишина. След малко господин Дедалус подзе:
— Е, хубаво време се задържа днеска. Сума народ бе надошъл.
Никой не продумваше. Той отново подзе:
— Тая Коледа дойде повече народ от миналата.
Той огледа другите, които бяха свели лица над чиниите си, и като не получи отговор, почака още малко, сетне горчиво рече:
— Така или иначе развали ми се коледната трапеза.
— Нито щастие, ни благодат ще влязат в дом, където няма уважение към църковните пастири — каза Данте.
Господин Дедалус хвърли ножа и вилицата си в чинията.
— Уважение ли?! — викна той. — Към кого? Към Били Бърната167 или към Негово Благоутробие от Арма? Уважение!
— Църковни князе! — презрително процеди господин Кейси.
— На лорд Литрим коняри!168 — добави господин Дедалус.
— Те са миропомазани и са гордостта на страната — заяви Данте.
— Негово благоутробие, божий чревоугодник — грубо повтори господин Дедалус. — Като заспи — ангел небесен. Ама да го видите само как лапа зиме свинско със зеле! Леле, мале!
Той наподоби с лице свинска зурла и взе да сумти.
— Наистина, Саймън, не бива да говориш така пред Стивън — намеси се госпожа Дедалус. — Не бива.
— О, ще си спомня той за всичко това, като порасне — разгорещено подзе Данте. — Ще си спомня как в собствения му дом са сквернословили срещу бога, религията и църковните отци.
— Нека запомни и сквернословията, с които поповете и техните слуги разбиха сърцето на Парнел и го пратиха в гроба! — викна й господин Кейси през масата. — Нека и това си спомня, като порасне!
— Кучи синове! — кресна господин Дедалус. — Щом бе съборен, те се нахвърлиха връз него и го предадоха! Като плъхове го разкъсаха! Мръсни кучета! Виж ги на какво мязат! Ей богу, на не знам какво!
— Правилно постъпиха! — извика Данте. — Те се подчиниха на своите епископи и свещеници. Хвала им!
— Но това на нищо не прилича. Един ден в годината не можем да си починем, от ужасните ви разпри — каза госпожа Дедалус.
Чичо Чарлз вдигна помирително ръце и каза:
— Хайде, стига вече. Престанете. Не можете ли да говорите, без да се горещите и да сквернословите?
Госпожа Дедалус зашепна нещо на Данте, но Данте гръмко отвърна:
— Не, няма да си мълча. Длъжна съм да браня своята църква и вяра, когато вероотстъпници ги хулят и храчат по тях.
Господин Кейси грубо бутна чинията си в средата на масата, облакъти се и се обърна към домакина с пресипнал глас:
— Я кажи, разказвал ли съм ти за една знаменита храчка?
— Не си, Джон — отвърна господин Дедалус.
— Слушай тогава, много поучителна история — каза господин Кейси. — Това стана немного отдавна в същото графство Уиклоу, където се намираме и ние сега.
Той замлъкна, обърна се към Данте и й рече със сдържан гняв:
— И позволете да ви припомня, госпожо, че ако мене имахте предвид, аз не съм никакъв отстъпник. Аз съм католик, какъвто бе баща ми, какъвто бе неговият баща и бащата на неговия баща, когато бяхме готови живота си да дадем, нежели да продадем вярата си.
— Толкова по-срамно е, че сега говорите така — отвърна Данте.
— Разказвай, Джон — усмихна се господин Дедалус. — Да чуем все пак тая история.
— Католик ли?! — иронично повтори Данте. — И най-яростният протестантин в страната не би си позволил тия богохулства, които чух днеска.
Господин Дедалус започна да клати глава напред-назад и да си напява като селски певец.
— Не съм никакъв протестант, добре да го знаете — каза господин Кейси, целият зачервен.
Както си напяваше и поклащаше глава, господин Дедалус запя с гъгнив глас:
Той взе отново ножа и вилицата и развеселен се залови да яде, като каза на господин Кейси:
— Хайде, Джон, разказвай. Ще помогнеш на храносмилането ни.
Стивън прехласнато погледна лицето на господин Кейси, който втренчено се взираше пред себе си, подпрял глава на сключените си ръце. Обичаше да сяда близо до него край огъня и да наблюдава суровото му тъмно лице. Но тъмните му очи никога не гледаха сурово и приятно бе да слушаш бавния му глас. Защо е против свещениците? Значи Данте е права. Той бе чул баща си да казва, че на младини тя била монахиня, ала напуснала манастира в Алеганските планини, щом брат й натрупал пари от дрънкулките и мънистата, дето ги продавал на диваците. Може би затуй бе толкова строга към Парнел. Освен това тя не обичаше той да си играе с Айлин, понеже Айлин е протестантка, а когато сама била млада, познавала деца, които си играели с протестанти и протестантите се гаврели с литанията на Пресветата Дева.170 Кула от слонова кост, казвали те, златен чертог, де се е чуло и видяло жена да бъде кула от слонова кост или златен чертог? Кой беше прав тогава? Той си спомни вечерта в лечебницата на Клонгоус, тъмните талази, светлинката на фара и скръбните ридания на народа, научил вестта.
Айлин имаше дълги бели ръце. Една вечер, като играеха на жмичка, тя закри очите му с ръце: дълги, бели, тънки, студени, нежни ръце. Това е слоновата кост: нещо студено и бяло. Ето какво значи Кула от слонова кост.
— Историята е много кратка и забавна — каза господин Кейси. — Това се случи един ден в Арклоу, беше кучешки студ, малко преди да се помине нашият вожд, бог да го прости!
Той уморено затвори очи и замълча. Господин Дедалус взе един кокал от чинията си, откъсна със зъби мръвка и рече:
— Преди да го убият, искаш да кажеш.
Господин Кейси отвори очи, въздъхна и продължи:
— Та това стана един ден в Арклоу. Бяхме там на митинг и щом митингът свърши, трябваше да си пробием път през тълпата до гарата. Ей богу, такова дюдюкане никогаж не бях чувал. Какви ли не ни нарекоха. А една дърта брантия мене взема на прицел, пияната му вещица. Залепила се за мен, подскача в калта и ми крещи в лицето, гърлото ще си издере: Гонител на свещеници! А Парижката каса? А господин Фокс? А Кити О’Шей?171
— А ти какво стори, Джон? — попита господин Дедалус.
— Оставих я да си крещи — отвърна господин Кейси. — Мразовит ден беше и за да си посгрея душицата — с ваше позволение, милостива госпожо, — дъвчех тютюн и естествено, не можех да продумам, защото устата ми беше пълна с тютюн.
— И после, Джон?
— После — ето какво. Оставих я да се накрещи до насита — нейните Кити О’Шей и прочее, докато накрая тя нарече тая дама с едно име, което няма да споменавам, за да не мърся тая трапеза, вашия слух, милостива госпожо, и собствената си уста.
Той спря. Господин Дедалус вдигна глава от кокала и рече:
— А ти какво стори, Джон?
— Какво сторих ли? — повтори господин Кейси. — Казвайки това, тя си бе навряла мръсната муцуна право в мене, а в устата ми — тютюнева чорба. Навеждам се към нея и — хрък! — ей така — захрачих я!
Той се извърна и се престори, че плюе.
— Хрьк! — думам, ей така, и право в окото.
Той се хвана за окото и изрева от болка.
— О, Исусе Христе, света Богородице и Йосифе! — вика тя. — Ослепях! Ослепях! Загинвам!
Той спря, задавен от смях и кашлица, после повтори:
— Ослепях, съвсем ослепях!
Господин Дедалус гръмко се разсмя и се облегна назад, а чичо Чарлз заклати глава.
Данте изглеждаше ужасно сърдита и докато се смееха, повтаряше:
— Много хубаво! Браво! Много хубаво!
Не е хубаво да плюеш стара жена в очите. Но какво ли бе онова име, с което жената бе нарекла Кити О’Шей, че господин Кейси не искаше да го повтори? Той си представи как господин Кейси си пробива път през тълпата и държи речи, покачен на някоя кола. Нали затова бе лежал в затвора. Припомни си оная нощ, когато у тях дойде сержант О’Нийл, застана в антрето и шепнешком заговори с баща му, като неспокойно гризеше каишката на каската си. Нея нощ господин Кейси не взе влака за Дъблин, а пред тях спря една кола и той дочу, че баща му казва нещо за Кабинтилското шосе.
Той беше за Ирландия и за Парнел, баща му — също; но нали и Данте бе за тях: една вечер, когато оркестърът свиреше на еспланадата, тя удари с чадъра си един господин по главата, защото си бе свалил шапката, когато накрая оркестърът засвири „Боже, пази кралицата“.
Господин Дедалус презрително изсумтя.
— Ех, Джон — рече той. — Хората вярват. Ние сме нещастен, яхнат от попове народ, винаги сме били такива и такива ще си останем до края на света.
Чичо Чарлз поклати глава и рече:
— Лошо! Лошо!
Господин Дедалус повтори:
— От попове яхан, от бога забравен народ!
Той посочи портрета на дядо си, който висеше на стената вдясно от него.
— Виждаш ли тоя старец, Джон? — рече той. — Честен ирландец беше и по онова време от тая игра не се правеха пари. Осъдиха го на смърт като белодрешко.172 Той обичаше да казва, че няма да допусне чернокапец да седне на масата му.
Данте разярено го прекъсна:
— Ако сме под свещеническо иго, трябва да се гордеем с това! Те са зеницата божия. Не ги докосвайте, казва Христос, защото, който се допре до тях, допира се до зеницата на окото ми.173
— Значи не трябва да обичаме родината си, тъй ли? — запита господин Кейси. — И да не следваме човека, роден, за да ни води?
— Кого? Изменника на родината?! — отвърна Данте. — Изменника и блудника! Права беше църквата, че го изостави. Църквата винаги е била истинският приятел на Ирландия.
— Хайде де?! — каза господин Кейси.
Той удари с юмрук по масата, намръщи се гневно и взе да брои на пръсти.
— Предадоха ли ни ирландските епископи по време на обединението, когато епископ Ланиган връчи верноподаническата декларация на маркиз Корнуолис? Продадоха ли епископите и свещениците въжделенията на родината през 1829 в замяна на католическата еманципация? Продадоха ги. Заклеймиха ли фенианското движение от амвона и изповедните? Заклеймиха го. Оскверниха ли праха на Терънс Белю Макмейнъс? Оскверниха го.174
Лицето му гневно пламтеше и Стивън почувства, че и неговите бузи запламтяха от вълнение при тия думи. Господин Дедалус се изсмя презрително.
— Ей богу! — провикна се той. — Забравих онова дребно старче Пол Калън! Още една зеница на окото божие!
Данте се надвеси над масата и викна на господин Кейси:
— Прави са! Прави са! Винаги са били прави!
Бог, нравствеността и религията са над всичко!
Забелязала възбудата й, госпожа Дедалус й рече:
— Госпожо Райордан, не им отговаряйте, щадете си нервите.
— Бог и религията са над всичко! — изкрещя Данте. — Бог и религията са по-важни от всичко светско!
Господин Кейси вдигна стиснатия си пестник и с всичка сила го стовари връз масата.
— Прекрасно! — викна той с пресипнал глас. — Щом е така, Ирландия няма нужда от бога!
— Джон! Джон! — извика господин Дедалус и хвана госта си за ръкава.
На другия край на масата Данте се вцепени, бузите й затрепераха. Господин Кейси се надигна тежко от стола си, надвеси се към нея през масата и размаха ръка пред очите си, сякаш отпъждаше паяжина.
— Ирландия няма нужда от бога! — извика той. — Ирландия се задушава от бога! Долу бог!
— Богохулник! Антихрист! — изпищя Данте, скочи на крака и едва не го заплю в лицето.
Чичо Чарлз и господин Дедалус задърпаха господин Кейси обратно на стола му, като се мъчеха да го успокоят. Но втренчил напред тъмните си пламенни очи, той повтаряше:
— Долу бог! Долу!
Данте яростно блъсна стола си и напусна масата, като събори поставката за салфетки, която бавно се изтърколи по килима и спря до крака на едно от креслата. Госпожа Дедалус бързо стана и я последва. На вратата Данте яростно се обърна и закрещя, а бузите й пламтяха и трепереха от гняв:
— Изчадие адово! Победихме! Смазахме го! Сатана!
Вратата се затръшна след нея.
Господин Кейси се отскубна от ръцете на господин Дедалус и чичо Чарлз, внезапно зарови лице в ръцете си и изхълца:
— Бедни Парнел! — зарида той. — Мой мъртъв кралю!
Той ридаеше шумно и безутешно.
Стивън вдигна побелялото си от страх лице и видя, че очите на баща му са пълни със сълзи.
Момчетата си говореха на малки групички.
Едно от тях каза:
— Хванали са ги близо до Лъвова могила.
— Кой ги е хванал?
— Господин Глисън и вицеректорът. Пътували с кола.
Същото момче добави:
— Каза ми го един от големите.
Флеминг попита:
— А защо са избягали?
— Аз знам — отвърна Сесил Тъндър. — Задигнали са пари от стаята на ректора.
— Кой ги е задигнал?
— Братът на Кикъм. После си ги поделили.
— Значи кражба. Как са могли да го сторят?
— Знаеш, на баба ти фърчилото! — каза Уелс. — Аз знам защо офейкаха.
— Кажи защо.
— Казаха ми да не казвам — отвърна Уелс.
— Хайде, Уелс — замолиха всички. — Кажи ни. Няма да те издадем.
Стивън проточи врат, за да чуе. Уелс се озърна да види не иде ли някой. После прошепна потайно:
— Нали знаете виното за комка, дето го пазят в шкафа на сакристията?
— Да.
— Ето какво: те го изпили, а после ги хванали по дъха. Затова офейкаха, щом много искате да знаете.
Момчето, което бе заговорило първо, се обади пак:
— И на мен един от големите ми каза същото.
Всички се умълчаха. Стивън стоеше сред тях, не смееше да продума, само слушаше. Чувстваше се прималнял, понеже леко му се гадеше от страх. Как са могли да го сторят? Той си представи тъмната тиха сакристия. В нея имаше тъмни дървени ракли, в които се пазеха грижливо сгънатите стихари. Това не беше капелата, но и там трябваше да се говори само шепнешком. Свещено място беше. Той си спомни оная лятна вечер в деня на шествието до малкия параклис в гората, когато го бяха завели там, за да го облекат като анагност. Странно и свято място. Момчето с кадилницата стоеше до вратата, люлееше я леко напред-назад, а средната верижка повдигаше сребърното капаче, за да не угаснат въглените. Вътре имаше жар от дървени въглища: момчето леко люлееше кадилницата, въглените тлееха и от нея полъхваше слаба възкисела миризма. После, щом се облякоха, той подаде кадивото на ректора, ректорът сипа в кадилницата лъжичка тамян и тамянът засъска върху разжарените въглени.
Момчетата си говореха, пръснати на малки групички из игрището. Струваше му се, че са се смалили: това бе, защото предния ден едно момче от втори клас го бутна с колелото си. Той падна на пистата, очилата му се строшиха на три парчета, а устата му се напълни със сгур.
Затова сега момчетата му изглеждаха смалени и толкова далеч от него, гредите на вратата — толкова тънки и далечни, а мекото сиво небе — тъй високо. Но на футболното игрище нямаше мач, защото беше време за крикет: едни казваха, че играта ще ръководи Барне, а други — Флауърс. По цялото игрище момчетата тренираха дълги и високи и фалцови топки и от всички страни в мекия сив въздух се дочуваха ударите на бухалките. Сякаш говореха: плок-пляк-пльок-плюк, както капки вода, които бавно капят в преливащата чаша на фонтан.
Корк, който дотогава си бе мълчал, тихо каза:
— Лъжете се.
Тутакси всички се обърнаха към него.
— Защо?
— Да не би да знаеш?
— Кой ти каза?
— Казвай, Корк!
Корк посочи отвъд игрището, където Саймън Мунан вървеше сам и си подритваше едно камъче.
— Питайте него — отвърна той.
Момчетата погледнаха нататък, после казаха:
— Защо него?
— И той ли е вътре?
— Казвай, Корк! Хайде, ако знаеш, на нас можеш да кажеш.
Корк сниши глас:
— Да ви кажа ли защо офейкаха? Ще кажа, ама ще си траете — мъжка дума.
Той спря за миг, после тайнствено добави:
— Една нощ ги спипали в нужника заедно със Саймън Мунан и Бойл Гривната.
Момчетата го погледнаха и попитаха:
— Спипали ги?
— Какво са правели?
Корк каза:
— Лъскали бастуни.
Всички се умълчаха; Корк добави:
— Затова на.
Стивън погледна лицата на съучениците си, но всички бяха извърнали глави към игрището. Искаше да попита някого. Какво значи да лъскаш бастуни в нужника? Защо петима от горния курс ще бягат заради това? Сигурно е било някаква шега, помисли си той. Саймън Мунан имаше хубави дрехи, а една вечер му показа цяла топка, пълна с бонбони лакта, които момчетата от петнайсеторката по ръгби му бяха търкулнали по пътеката в средата на трапезарията, когато той стоеше на вратата. Това стана вечерта след мача с „Бектайв Рейнджърс“ и топката беше досущ като червена и зелена ябълка, само че се отваряше и вътре бе пълна с бонбони лакта. А един ден Бойл каза, че слоновете имали гривни наместо бивш, и оттогава му излезе прякор Бойл Гривната, но някои момчета му викаха и госпожа Бойл, защото той непрекъснато си пилеше ноктите.
Айлин също имаше дълги, тънки хладни бели ръце, понеже беше момиче. Бяха като слонова кост; само че по-меки. Това всъщност значи Кула от слонова кост, но протестантите не могат да го разберат и се надсмиват. Веднъж двамата с Айлин стояха заедно пред хотела и гледаха келнера, който окачваше низ знаменца на пилона, а един фокстериер припкаше насам-натам по слънчевата морава. Тя пъхна ръка в джоба му до неговата и той почувства колко хладна, тънка и нежна е дланта й. Тя каза, че е много смешно да имаш джобове, после изведнъж се отскубна и прихнала в смях, хукна надолу по наклонената алея. Русите й коси се стелеха зад нея като злато. Кула от слонова кост. Златен чертог. Щом се замислиш над нещата, започваш да ги разбираш.
Но защо в нужника? В нужника се ходи само по нужда. Там има дебели каменни плочи, водата по цял ден цъцре от едни малки дупчици и се носи странна миризма на мочевина. А зад вратата на един от клозетите с червен молив е нарисуван брадат римлянин в тога, който държи в ръцете си по една тухла, и отдолу има надпис:
Някои момчета го бяха нарисували на шега. Лицето му е много смешно, но все пак прилича на брадат човек. А на стената в един от другите клозети с красив, наклонен наляво почерк е написано:
Може би затова са ходили там, защото на това място някои момчета пишат разни работи на майтап. Все пак странно бе това, което Корк каза, и начинът, по който го каза. Не ще да е било шега, щом са избягали. Той мълком погледна заедно с другите през игрището и му стана страшно.
Най-после Флеминг каза:
— Какво, значи, сега всички ще оперем пешкира заради няколко галфони?
— Аз няма да се върна след ваканцията, ще видите — обади се Сесил Тъндър. — Три дни да мълчим в трапезарията и не се знае кой по колко пръчки ще изяде!
— Ами да — добави Уелс. — Старият Барит е започнал да свива бележката по нов начин, за да не можеш да я отвориш и затвориш и да видиш колко пердашки ти е написал.177
— Да — каза Сесил Тъндър, — тая заран префектът вече е бил във втори клас.
— Трябва да вдигнем въстание, какво ще кажете? — попита Флеминг.
Всички се умълчаха. Беше съвсем тихо и ударите на крикетните бухалки сега се чуваха по-нарядко отпреди: пляк-пльок.
Уелс попита:
— А какво ще стане с тях?
— Саймън Мунан и Гривната ще ги бият — отвърна Корк, — а момчетата от горния курс трябва да избират: бой или изключване.
— И какво са избрали? — попита момчето, което бе заговорило първо.
— Всички освен Кориган предпочетоха изключването — отговори Корк. — Него ще го бие господин Глисън.
— Кой Кориган? Оня, буцата ли? — попита Флеминг. — Та той ще свети маслото на двама като Глисън!
— Според мен Кориган е прав, а другите бъркат — каза Сесил Тъндър, — защото боят рано или късно се забравя, но когато някой го изгонят от колежа, това се помни цял живот. Пък и Глисън няма много да го бие.
— Не му изнася — рече Флеминг.
— Не им заблазявам на Саймън Мунан и Гривната — каза Сесил Тъндър. — Но не ми се вярва тях да ги бият. Може би ще се отърват с по две деветки по ръцете.
— Не, не — каза Корк. — И двамата ще си го получат по голо.
Уелс потри ръце и захленчи:
— Моля ви, сър, смилете се!
Корк се ухили, запретна ръкави и издекламира:
Момчетата се разсмяха, но той усещаше, че всички ги е малко страх. В тишината на мекия сив въздух оттук-оттам се дочуваха ударите на бухалките: пльок. Същият звук се чува, когато бият, но тогава сигурно боли. Пердашката и тя издава звук, но по-различен. Момчетата казват, че била направена от балена и кожа и вътре има олово: и той се помъчи да си представи болката. При различните шумове има различен вид болка. Фи-у, свисти дългият тънък бастун, но как ли боли от него? Побиха го тръпки и му стана студено от тая мисъл. От думите на Корк — също: какво толкова смешно има? Побиха го тръпки: но така става винаги, като си смъкваш панталона, побиват те тръпки. Същото е и в банята, когато се събличаш. И той си помисли: кой ли ще смъкне панталона, учителят или момчето. О, как могат да се смеят над това?
Той погледна запретнатите ръкави и кльощавите, изпоцапани с мастило ръце на Корк. Запретна ръкави, за да покаже как господин Глисън ще запретне ръкави. Но господин Глисън има излъскани кръгли маншети и чисти, бели пухкави ръце с дълги остри нокти. Сигурно и той си ги пили като госпожа Бойл. И все пак ужасно дълги и остри нокти! Такива едни дълги и жестоки, а пък пухкавите му бели ръце са ласкави, не жестоки. И макар че настръхна от студ и ужас, като си представи тия жестоки дълги нокти, тъничкия свист на бастуна и мраза, който те полъхва под ризата, като си събуваш панталона, мисълта за тия бели и пухкави, чисти, силни и ласкави ръце го изпълни с някакво странно и тихо чувство на удоволствие. И той се замисли над думите на Сесил Тъндър: че господин Глисън няма да бие Кориган много силно. А пък Флеминг каза, че не му изнасяло. Няма да е за това.
Някой се провикна отдалеч:
— Всички в клас!
Обадиха се и други гласове:
— Всички в клас! Всички в клас!
В часа по краснопис той седеше със скръстени ръце и слушаше плавното скърцане на перата. Господин Харфърд се разхождаше напред-назад, нанасяше малки поправки с червен молив и от време на време присядаше до някое момче, за да му покаже как трябва да държи перодръжката. Той се бе опитал да прочете буква по буква изречението на дъската, макар и да знаеше какво пише там, защото с него завършваше учебникът: Труд без разсъдък — кораб без кормчия. Но очертанията на буквите бяха като тънки невидими нишки и само когато силно-силно зажумеше с дясното око и напрегнато се взираше с лявото, той успяваше да различи главната буква.
Но господин Харфърд е много добър и никога не се гневи. Всички други учители са ужасно гневливи. И от къде на къде те трябва да страдат заради няколко момчета от горния курс? Уелс каза, че те изпили виното за комка, дето го пазят в шкафа на сакристията, и ги открили по дъха. А може би са откраднали и някоя дарохранителница и са искали да избягат с нея и да я продадат някъде? Но това трябва да е ужасен грях: промъкват се тихомълком в нощта, отварят тъмния шкаф и открадват бляскавата златна дарохранителница, в която Бог стои на престола сред цветята и свещите по време на благословението, когато анагностът размахва кадилницата и от двете страни се вдигат клъбца тамянен дим, а Доминик Кели сам подхваща първия глас на песнопението. Естествено, Бог не е бил в дарохранителницата, когато са я откраднали. Но все пак тайнствен и тежък грях е дори да се докоснеш до нея. При тая мисъл той се изпълни с благоговеен ужас: тайнствен и страхотен грях, само като си помислеше за това в тишината, под лекото скърцане на перата, и го побиваха тръпки. Но да вземеш от шкафа виното за комка, да го изпиеш и да те открият по дъха, също е грях; само че не е нито страхотен, нито тайнствен. От него само леко ти се подгадва заради миризмата на виното. Защото в деня на първото си причастие в църквата, когато затвори очи, отвори уста и леко изплези език, а ректорът се приведе, за да му даде светото причастие, той почувства в дъха му слаб мирис на вино. Вино: каква красива дума. Кара те да си представяш тъмночервения цвят на гроздето, което расте в Гърция, около къщи, подобни на бели храмове. Но от лекия винен мирис в дъха на ректора в деня на първото причастие на него му се повдигна. Денят на първото причастие е най-щастливият ден в човешкия живот. Веднъж неколцина генерали попитали Наполеон кой е най-щастливият ден в живота му. Очаквали, че ще назове деня, когато е спечелил някоя велика битка, или деня, когато е бил провъзгласен за император, но той казал:
— Господа, най-щастливият ден в моя живот бе денят на първото ми причастие.178
Влезе отец Арнал и започна часът по латински. Стивън продължаваше да седи неподвижен, облегнат на чина със скръстени ръце. Отец Арнал раздаде контролните, нарече ги срам и позор и каза веднага да ги препишат заедно с поправките. Но най-лоша от всички бе тетрадката на Флеминг, защото страниците й бяха залепнали от мастилено петно: отец Арнал я хвана с два пръста за крайчеца и каза, че да предадеш такава тетрадка, е оскърбление за всеки учител. Сетне той вдигна Джак Лотън да склони съществителното mare179, но Джак Лотън се запъна на ablativus singularis и не можа да склони съществителното в множествено число.
— Как не те е срам — строго каза отец Арнал, — и това ми било първенец на класа!
Сетне той вдигна второ момче, трето, четвърто. Никой не знаеше. Отец Арнал притихна: и след всяко момче, което се опитваше и не успяваше да отговори, гласът му ставаше все по-тих и по-тих. Но въпреки че гласът му бе толкова тих, той имаше мрачен вид и гледаше навъсено. Накрая той вдигна Флеминг и Флеминг каза, че тази дума няма множествено число. Тогава отец Арнал затвори шумно учебника и изкрещя:
— Застани на колене в средата на класа! Не съм виждал по-голям лентяй! Другите да преписват контролните.
Флеминг тежко се надигна от мястото си и застана на колене между последните два чина. Останалите момчета се наведоха над тетрадките си и започнаха да пишат. В класната стая настъпи тишина. Стивън плахо погледна мрачното лице на отец Арнал и видя, че леко се е зачервило от гняв.
Грях ли е, когато отец Арнал се гневи, или на него му е позволено да се гневи, когато момчетата са лениви, защото така ще ги накара по-добре да се учат? Или пък само се преструва, че се гневи? Сигурно му е позволено, защото е свещеник, знае какво е грях и не би съгрешил. Но ако някой път по погрешка съгреши, какво ли ще стори, за да се изповяда? Може би ще иде да се изповяда на вицеректора. А ако вицеректорът съгреши, ще отиде при ректора; а ректорът — при провинциала; а провинциалът — при генерала на йезуитите. Това се нарича ordo — йерархия180; чувал бе баща си да казва, че всички те са много умни. Всички можели да станат големци, ако не били станали йезуити. И той се помъчи да си представи какви биха станали отец Арнал и Пади Барит, господин Макглейд и господин Глисън, ако не бяха станали йезуити. Трудно му бе да отгатне, защото трябваше да си ги представи по-други, със сюртуци и панталони в друг цвят, с бради и мустаци и друг вид шапки.
Вратата безшумно се отвори и затвори. Тих шепот премина през класа: префектът. В миг настъпи гробна тишина, после пръчката изтрещя по последния чин. Сърцето на Стивън подскочи от страх.
— Има ли тук момчета за пердах, отец Арнал? — викна префектът. — Има ли в този клас мързеливци, лентяи и безделници, които плачат за бой?
Той стигна до средата на стаята и съзря коленичилия Флеминг.
— Охохо! — викна той. — Кой е този ученик? Защо е на колене? Как ти е името, момче?
— Флеминг, сър.
— Охохо, Флеминг! Лентяй, разбира се, по очите ти познавам. Защо е наказан на колене, отец Арнал?
— Написа лошо контролно по латински и не можа да отговори на нито един въпрос по граматика — отвърна отец Арнал.
— И как ще отговори?! — извика префектът. — Как ще отговори! Нали го виждам — роден лентяй! По очите му познавам.
Той удари с пръчката по чина и викна:
— Стани, Флеминг! По-живо, момче!
Флеминг бавно се надигна.
— Ръката! — заповяда префектът.
Флеминг протегна ръката си. Пръчката изплющя оглушително: хряс! — два, три, четири, пет, шест.
— Другата!
Пръчката отново отброи шест оглушителни удара.
— На колене! — извика префектът.
Флеминг коленичи, пъхнал ръце под мишниците: лицето му бе разкривено от болка, при това Стивън знаеше колко корави са дланите му, защото Флеминг постоянно ги търкаше с колофон. Но сигурно страшно го болеше, защото трясъкът от ударите бе ужасен. Сърцето на Стивън туптеше и трепереше.
— На работа до един! — извика префектът. — Тук няма място за мързеливци, лентяи и безделници, за никакви безделни и лениви малки измамници. На работа, ви казвам! Отец Долан ще идва вече всеки ден. Отец Долан още утре пак ще дойде.
Той ръгна с пръчката едно от момчетата в ребрата и запита:
— Кажи, момче, кога ще дойде пак отец Долан?
— Утре, сър — разнесе се гласът на Том Фърлонг.
— Да, утре, утре, утре181 — каза префектът. — Опичайте си ума. Все-ки ден! Продължавайте да пишете. А ти, момче, кой си?
Сърцето на Стивън подскочи:
— Дедалус, сър.
— Защо не пишеш като останалите?
— Аз… си…
Той бе загубил ума и дума от страх.
— Защо не пише той, отец Арнал?
— Счупи си очилата — отвърна отец Арнал — и аз го освободих от занятия.
— Счупил ли? Какво чувам? Как ти беше името? — запита префектът.
— Дедалус, сър.
— Ела тук, Дедалус. Мързелив малък измамник! По лицето ти познавам, че си измамник. Къде си счупи очилата?
Стивън се запрепъва, заслепен от страх и бързина, и застана в средата на класа.
— Къде си счупи очилата? — повтори префектът.
— На пистата, сър.
— Охохо! На пистата значи — извика префектът. — Знам го тоя номер.
Изумен, Стивън вдигна очи и за миг видя белезникавосивото, позастаряло лице на отец Долан, плешивата му белезникавосива глава с мъх от двете страни, телените рамки на очилата и безцветните му очи, които гледаха изпод стъклата. Защо каза, че знае тоя номер?
— Мързелив лентяй и безделник — извика префектът. — Очилата си счупил! Стар ученически номер. Дай веднага ръката!
Стивън зажумя и протегна разтрепераната си ръка с дланта нагоре. Усети, че префектът за миг докосва пръстите му, за да ги изправи, и чу как ръкавът на сутана му прошумоля, когато пръчката се вдигна за удар. Жижж! Жежък жиг жигоса разтрепераната му ръка и тя се сгърчи като лист, обзет от огнени езици, а пукотът на пръчката и болката изпълниха очите му с парещи сълзи. Страх разтресе цялото му тяло, разтресе и ръката му, и сгърчената, пламнала и посиняла длан, потрепваща като обрулен лист. На устните му се надигна вопъл, молитва за пощада. Но макар че сълзите изгаряха очите, а снагата му трепереше от страх и болка, той сподави парещите сълзи и воплите, които изгаряха гърлото му.
— Другата! — викна префектът.
Стивън отдръпна обезобразената си и трепереща дясна ръка и протегна лявата. Ръкавът на сутана отново прошумоля, когато пръчката се вдигна, и оглушителният трясък, и зверската, изгаряща, пареща, жареща болка превърнаха дланта и пръстите му в треперлива морава пихтия. Горещата струя рукна от очите му и разкъсван от срам, страдание и страх, той в ужас отдръпна треперещата си ръка и простена от болка. Снагата му трепереше, парализирана от страх, и в срама и яростта си той усети, че сподавеният вопъл се изтръгва от гърлото му, а парещите сълзи бликват от очите му и струят по пламналите му страни.
— На колене! — извика префектът.
Стивън бързо застана на колене и притисна към тялото пребитите си ръце. Изведнъж го обзе такава жалост към тия пребити и мигновено подпухнали ръце, сякаш те бяха не негови, а чужда. И както стоеше на колене, сподавяйки сетните стонове в гърлото си и притиснал до себе си тая пареща, жареща болка, той си представи ръцете, които бе протегнал с дланите нагоре, допира на префекта, когато той силом посегна да укроти разтрепераните му пръсти, и пребитата подпухнала морава пихтия от длан и пръсти, която безпомощно потрепваше във въздуха.
— Сега всички на работа! — извика префектът от вратата. — Отец Долан вече всеки ден ще проверява има ли тук мързеливци, лентяи и безделници, които плачат за бой. Всеки ден. Все-ки ден.
Вратата се затвори след него.
Занемелият клас продължи да преписва контролните. Отец Арнал стана от стола си и тръгна сред чиновете, като с ласкави думи помагаше на момчетата и им обясняваше направените грешки. Гласът му бе много ласкав и мек. После той се върна на стола си и каза на Флеминг и Стивън:
— Вие двамата вече може да седнете.
Флеминг и Стивън станаха, отидоха до чиновете си и седнаха. Почервенял от срам, Стивън бързешком отвори с немощна ръка една книга и се наведе над нея, почти долепил лице до страницата.
Колко нечестно и жестоко: нали докторът му каза да не чете без очила и още същата сутрин той писа у дома на баща си да му пратят нови. И отец Арнал каза, че го освобождава от занятия, докато не дойдат новите очила. А после префектът го нарече измамник пред целия клас и го наби, въпреки че е винаги пръв или втори и стои начело на йоркистите! От къде на къде реши, че това е номер? Той почувства допира на неговите пръсти, когато префектът изправи ръката му; а отпърво му се стори, че той иска да се здрависа с него, понеже пръстите му бяха нежни и силни. Но в следващия миг ръкавът на сутана прошумоля и пръчката изтрещя. Жестоко и нечестно бе да го карат да стои на колене пред целия клас: и отец Арнал каза, че двамата може да седнат, без да прави разлика между тях. Той се заслуша в ниския и ласкав глас на отец Арнал, който поправяше контролните. Може би съжалява и сега му се иска да бъде добър? Все пак колко нечестно и жестоко! Префектът е свещеник, но постъпи жестоко и нечестно. А белезникавосивото му лице и безцветните очи зад телените рамки гледаха жестоко, понеже той най-напред успокои ръката му със силните си нежни пръсти, за да може по-добре и по-силно да го удари.
— Мръсен и подъл номер е това, казвам ви — рече Флеминг в коридора, когато класовете се занизаха към трапезарията, — да биеш някой, който няма никаква вина.
— Та нали, без да искаш, си счупи очилата? — попита Рош Пора.
Думите на Флеминг напълниха сърцето му, но Стивън не отговори.
— Разбира се, че без да иска — каза Флеминг. — Аз не бих търпял. Бих се качил при ректора да се оплача.
— Ами да — живо подзе Сесил Тъндър, — той дори вдигна пердашката над рамото си, а няма право.
— Много ли болеше? — попита Рош Пора.
— Страшно — отвърна Стивън.
— Аз не бих търпял — повтори Флеминг, — няма значение дали е Кубето или някое друго кубе.
Мръсен, гаден калташки номер и нищо друго. Аз бих се качил при ректора да се оплача веднага щом обядваме.
— Да, иди, иди — каза Сесил Тъндър.
— Да, иди. Иди горе и се оплачи на ректора, Дедалус — подзе Рош Пора, — защото той каза, че и утре ще дойде да те бие.
— Да, да. Кажи на ректора — завикаха всички.
Няколко момчета от втори клас ги дочуха и едно от тях каза:
— Сенатът и римският народ провъзгласяват Дедалус за несправедливо наказан.
Да, несправедливо: нечестно и жестоко. Той седеше в трапезарията и паметта му отново и отново го връщаше към преживяното унижение, докато накрая започна да се пита дали наистина не прилича на измамник и съжали, че няма огледало, за да погледне лицето си. Не, невъзможно: колко беззаконно, жестоко и нечестно!
Не можеше да яде прегорялата пържена риба, която им даваха в сряда по време на Великите пости, а на един от картофите в чинията му дори имаше следа от лопата. Да, ще постъпи точно така, както го посъветваха момчетата. Ще се качи при ректора и ще му каже, че е бил несправедливо наказан. Така е постъпил някога в историята един велик човек и портретът му сега стои в учебниците по история. А ректорът ще обяви, че е бил несправедливо наказан, понеже сенатът и римският народ винаги са обявявали хората, които постъпват така, за несправедливо наказани. Имената на тия велики хора ги има в Христоматията на Ричмал Магнол. Цялата история разказва за тия мъже и техните дела, за тях се разказва и във всичките повести за Гърция и Рим на Питър Парли.182 А самият Питър Парли е нарисуван на първата страница. На картинката има път, който върви през равнина, обрасла с трева и малки храсти: Питър Парли е с широкопола шапка като протестантски пастор и с голям бастун и бързо крачи по пътя към Гърция и Рим.
Всъщност няма да е трудно: просто, щом свърши обедът и излезе от трапезарията ведно с другите, трябва да продължи, но не по коридора за навън, а нагоре по стълбата, която води към замъка. Това е всичко: свива вдясно, качва се бързо по стълбата и след няколко секунди е вече в ниския, тъмен и тесен ходник, който води през замъка право в стаята на ректора. Нечестно беше, всички го казаха, дори момчето от втори клас, което заговори за сената и римския народ.
И какво ще стане? Колежаните от горния курс се размърдаха в дъното на трапезарията и той чу стъпките им по постланата пътека: Пади Рат, Джими Маги, Испанеца, Португалчето, пети бе Кориган, буцата, дето щеше да го бие господин Глисън. Ето кой стана причина префектът да го нарече измамник и да го набие за нищо и никакво: и той напрегна слабите си, уморени от плач очи и се загледа в широките рамене на Кориган буцата, който мина, увесил голямата си черна глава. Но все пак той е сторил нещо, а и господин Глисън няма много да го бие. И той си спомни какъв як е Кориган в банята: кожата му е със същия торфен цвят като блатистата вода в плиткия край на басейна, а когато върви покрай него, краката му шумно шляпат по мокрите плочи и при всяка стъпка бедрата му леко се потръсват, защото е дебел.
Трапезарията вече бе наполовина опустяла и момчетата продължаваха да се изнизват навън. Пред вратата никога не стои свещеник или възпитател: значи ще може да се качи по стълбата. Не, невъзможно. Ректорът ще вземе страната на префекта, ще реши, че това е стар ученически номер, после префектът всеки ден ще идва, но ще бъде много по-лошо, понеже ще е страшно ядосан, че някой ученик е отишъл да се оплаче от него на ректора. Момчетата казват — иди! — но сами не биха го сторили. Вече всичко са забравили. Да, най-добре е да забрави всичко, а префектът може би само така каза, че ще идва всеки ден. Да, най-добре е да не му се мярка пред очите и какъвто е малък и незабележим, лесно ще се отървава.
Момчетата от неговата маса станаха. Стана и той и се включи в колоната. Решавай! Вратата е близо. Ако продължи да върви с момчетата, няма да успее да се качи при ректора, защото е невъзможно да напусне игрището. А ако иде и въпреки всичко пак го набият, всички ще му се смеят и ще разказват как малкият Дедалус се качил при ректора, за да се оплаче от префекта.
Както вървеше по пътеката, изведнъж вратата се изпречи отпреде му. Не, не бива! Невъзможно е. Представи си плешивата глава и жестоките безцветни очи на префекта и чу гласа му, запитал го на два пъти как му е името. Но защо не можа да запомни името му от пръв път? Дали защото не го слушаше, или защото искаше да се надсмее над името му? Великите хора в историята също имат подобни имена и никой не им се надсмива. Защо не се надсмее на собственото си име, щом толкова му е до смях? Долан: също като името на някоя перачка.
Стигнал бе до вратата. Тутакси свърна вдясно, изкачи се по стълбата и преди още да размисли дали да се върне, се озова в ниския, тъмен и тесен ходник, който водеше в замъка. Когато прекрачваше прага на ходника, без да извърне глава, той видя, че всички момчета, които се изнизваха от трапезарията, гледат подире му.
Вървеше по ниския, тъмен и тесен ходник и минаваше покрай малките врати на килиите, в които живееха отците от братството. Взираше се в полумрака пред себе си, вляво и вдясно, и му се струваше, че по стените има портрети. Беше тъмно и тихо, а очите му бяха слаби и уморени от плач и той нищо не виждаше, но си представяше, че от стените мълчаливо го гледат портретите на светците и великите воини на ордена: св. Игнатий Лойола, разтворил една книга, показваше с пръст думите AD MAJOREM DEI GLORIAM; св. Франциск Ксавери сочеше към гърдите си; Лоренцо Ричи с баретата си, приличен на възпитателите от колежа; тримата покровители на благочестивото отрочество — св. Станислав Костка, св. Алойзий Гонзага и блажения Йохан Берхманс — и тримата младолики, защото бяха умрели млади; и отец Питър Кени, седнал в кресло и загърнат в голям плащ.183
Излезе на площадката над преддверието на замъка и се огледа. Ето откъде е минал Хамилтън Рауън, а ей там са следите от куршумите на войниците. И точно тук старите слуги са видели призрака, загърнат в бял маршалски плащ.
Стар прислужник метеше в единия край на площадката. Стивън го попита къде е стаята на ректора, старият посочи вратата в дъното и погледна подир него, когато той се запъти натам и почука.
Никакъв отговор. Той почука отново, по-силно, и сърцето му подскочи, когато отвътре се чу приглушен глас:
— Влезте!
Натисна дръжката, отвори вратата и пипнешком затърси дръжката на вътрешната, обшита в зелено сукно врата. Намери я, отвори и влезе.
Ректорът седеше на бюрото си и пишеше. Върху бюрото имаше един череп и в стаята се носеше тайнствената тържествена миризма на стари кожени кресла.
Сърцето му биеше бързо, развълнувано от това тържествено място и тишината в стаята: той погледна черепа, сетне ласкавото лице на ректора.
— Е, юнак — каза ректорът, — какво има?
Стивън преглътна буцата в гърлото си и отвърна:
— Аз си счупих очилата, сър.
Ректорът отвори уста и каза:
— Оо!
После се усмихна и добави:
— Е, щом сме си счупили очилата, трябва да пишем у дома да ни пратят нови.
— Аз вече писах, сър — рече Стивън, — и отец Арнал каза, че съм свободен от занятия, докато не пристигнат.
— Правилно — каза ректорът.
Стивън отново преглътна, мъчейки се да успокои разтрепераните си нозе и глас.
— Но, сър…
— Да?
— Отец Долан дойде днес и ме наби, понеже не си преписвах контролното.
Ректорът мълчаливо го погледна и той усети как кръвта нахлува в бузите му, а очите му се напълват със сълзи.
Ректорът рече:
— Твоето име е Дедалус, нали?
— Да, сър.
— И къде си счупи очилата?
— На пистата, сър. Един ученик идеше откъм навеса за велосипеди, аз паднах и те се счупиха. Не му знам името.
Ректорът отново го погледна мълчаливо. После се усмихна и каза:
— Е, значи станала е грешка; отец Долан положително не е знаел за това.
— Но аз му казах, че съм си ги счупил, сър, а той ме наби.
— Каза ли му също, че си писал у дома да ти пратят нови? — попита ректорът.
— Не, сър.
— Ето, виждаш ли — рече ректорът, — отец Долан не е разбрал. Можеш да кажеш, че аз те освобождавам от занятия за няколко дни.
От страх, че разтрепераният му глас ще секне, Стивън бързо рече:
— Да, сър, но отец Долан каза, че утре пак ще дойде да ме бие.
— Добре тогава — рече ректорът, — станала е грешка и аз лично ще поговоря с отец Долан. Така добре ли е?
Стивън усети, че сълзите навлажниха очите му, и промълви:
— О да, благодаря ви, сър.
Ректорът протегна ръката си над черепа, Стивън я пое и за миг усети хладната му влажна длан.
— А сега довиждане — каза ректорът, отдръпна ръката си и кимна.
— Довиждане, сър — отвърна Стивън.
Той се поклони и тихо излезе от стаята, като бавно и предпазливо затвори и двете врати.
Но щом отмина стария прислужник на площадката и отново се озова в ниския, тъмен и тесен ходник, той закрачи все по-бързо и по-бързо. Все по-бързо и по-бързо го носеха нозете му през полумрака, задъхан от вълнение. Удари лакътя си в крайната врата, припна надолу по стълбата, прекоси бързешком двата коридора и излезе на открито.
От игрището се дочуваха викове. Той се втурна, бързо, бързо, бързо, прелетя през пистата и запъхтян стигна до игрището на трети клас.
Момчетата го бяха видели, че тича. Те го обградиха от всички страни и блъскайки се един друг, се надвесиха над него.
— Казвай! Казвай!
— Какво ти каза?
— Влезе ли?
— Какво ти каза?
— Казвай! Казвай!
Стивън им заразправя: какво казал той, какво казал ректорът, а когато завърши, момчетата започнаха да хвърлят барети във въздуха и завикаха:
— Урра!
Улавяха баретите, хвърляха ги отново нависоко в небесата и крещяха:
— Ура! Ура!
После сплетоха ръце, вдигнаха го и го понесоха на столче, докато накрая той успя да се отскубне. А щом се освободи, те се пръснаха на всички страни и отново взеха да хвърлят баретите си, свиреха с уста, докато те се въртяха из въздуха, и крещяха:
— Ура!
После проехтя трикратно грух-грух-грух за Долан Кубето и трикратно ура-ура-ура за Конми и всички казаха, че в Клонгоус никога не е имало по-добър ректор от него.
Виковете заглъхнаха в меката сивкава здрачевина. Той остана сам. Беше му леко и радостно: все едно, няма да се възгордее пред отец Долан. Ще бъде много мирен и послушен: и му се прииска да стори някаква добрина на отец Долан, за да му покаже, че не се е възгордял.
Въздухът бе мек, сивкав и благ, настъпваше вечер. Във въздуха ухаеше на вечер, както ухаеха полята на село по време на излета до имението на майор Бартън, когато изравяха репи и тутакси ги белеха и изяждаха, както ухаеше и горичката отвъд павилиона, където растяха шикалки.
Момчетата тренираха дълги, високи и фалцови топки. Той дочуваше тупкането на топките в меката сивкава тишина, а оттук-оттам в смълчания сумрак отекваха ударите на бухалките: плок-пляк-пльок-плюк, както капки вода, които бавно капят в преливащата чаша на фонтан.
Чичо Чарлз пушеше такъв лют харман, че накрая неговият племенник му препоръча да се наслаждава на сутрешната си лула в малката барака в дъното на градината.
— Хубаво, Саймън. Само мир да има, Саймън — спокойно рече старецът. — Където обичаш. Излизам си повънка, на въздух е и по-здравословно.
— Дявол го взел — не се стърпя господин Дедалус. — Умът ми не побира как можеш да пушиш такава убийствена гадост! Бога ми, та това е чист барут!
— Тютюнецът си е хубав, Саймън — отвърна старецът. — Облагва ми от него.
Оттогава всяка сутрин чичо Чарлз ходеше в своята барака, но преди да тръгне, винаги старателно сресваше и приглаждаше косата на тила си и изчеткваше своя цилиндър. Докато пушеше, зад касата на вратата се провиждаха само периферията на шапката и чашката на лулата му. Неговата беседка — тъй наричаше той вонливата барака, която разделяше с котката и градинските сечива — му служеше още и като място за вокални упражнения; всяка сутрин той доволно тананикаше някоя от любимите си песни: „Гнезденце ми свий“, „Златокоса, синеока“ или „Дъбравите на Бларни“, а димът от лулата му бавно се виеше на сивосинкави клъбца, които чезнеха в ясния въздух.
През първата половина на лятото в Блакрок184 чичо Чарлз бе неотлъчно със Стивън. Чичо Чарлз бе държелив старец със загоряло, набраздено от бръчки лице и бели бакенбарди. В делнични дни той слизаше от „Карисфортска“ до главната улица на градчето, за да заръчва провизии при търговците, които снабдяваха семейството. Стивън обичаше да ходи на пазар с него, защото чичо Чарлз щедро го гощаваше от всичко, що бе изложено в касите и буретата пред тезгяха. Ще вземе цяла шепа грозде наедно с триците или три-четири ябълки и великодушно ще ги тикне в ръцете на момчето ако и продавачът да се усмихва накриво; а когато Стивън се престорваше, че се стеснява, старецът смръщваше вежди и казваше:
— Взимайте, сър, на вас говоря! Те са за редовен стомах.
Щом изпълнеха списъка с поръчките, двамата се запътваха към парка, където на някоя пейка вече ги чакаше Майк Флин, стар приятел на господин Дедалус. Сетне Стивън пробягваше своята обиколка на парка. Майк Флин заставаше до портала при гарата с часовник в ръка, а Стивън тичаше по алеята съгласно указанията му: с изправена глава, високо изнесени колене и плътно изопнати по тялото ръце. В края на сутрешното бягане треньорът правеше разбор, а понякога сам даваше пример и се потътряше смешно метър-два със старите си сини платненки. Край него винаги се струпваха изумени дечурлига и бавачки, които не се разотиваха дори когато той и чичо Чарлз сядаха отново на пейката и започваха да бистрят политиката и спорта. Стивън бе чувал от баща си, че през ръцете на Майк Флин са минали някои от най-добрите ирландски атлети, но въпреки това често поглеждаше с недоверие към отпуснатото и обрасло с четина лице на своя треньор, когато той навеждаше глава над дългите си пожълтели пръсти да свие цигара, и със съжаление гледаше благите му угаснали сини очи, които навремени внезапно се зарейваха в сините далнини, а дългите отекли пръсти спираха да се движат и ситният тютюн изпадаше обратно в кесията.
На път към къщи чичо Чарлз често се отбиваше в черквата и тъй като Стивън не можеше да достигне до съда със светена вода, старецът потапяше ръка в него и сръчно поръсваше дрехите на момчето и пода на нартиката. Когато се молеше, чичо Чарлз коленичеше на червената си кърпичка и полушепнешком четеше от своя овехтял зацапан молитвеник, който имаше кустоси в края на всяка страница. Стивън не споделяше набожността му, но от уважение към нея също коленичеше редом с него. Често той се питаше за какво ли се моли тъй усърдно чичо Чарлз. Може би за душите в чистилището или пък за щастлива смърт?185 А може би се молеше богу да му върне поне част от състоянието, което бе прахосал в Корк?
Неделен ден Стивън ходеше на излет с баща си и чичо Чарлз. Старецът беше пъргав като коза, при все че имаше мазоли, и често те изминаваха по десет-дванайсет мили пешком. В малкото селце Стилоргран пътят се разклоняваше и те или се отправяха наляво към Дъблинските планини, или поемаха по пътя за Гоутстаун, стигаха Дъндръм и оттам през Сандифорд се връщаха вкъщи. През цялото време, докато биеха път или почиваха в някой опушен хан, възрастните беседваха за неща, близки на сърцата им — за ирландската политика, за Мънстър186, за историята на семейството, — и Стивън жадно се вслушваше във всички тия разговори. Непонятните думи той многократно си повтаряше, докато ги научеше наизуст: така чрез тях надникваше в действителния свят около себе си. Все по-близък му се струваше часът, когато сам щеше да вземе участие в живота на тоя свят, и той тайно започна да се готви за великата мисия, която чувстваше, че го очаква, макар само смътно да долавяше естеството й.
Вечерите му бяха изцяло негови и тогава той потъваше в четене на един парцалив превод на „Граф Монте Кристо“187. Образът на мрачния отмъстител се сливаше в представите му с всичко тайнствено и ужасно, което бе чул или подразбрал като дете. Нощем той си построяваше на масата в гостната приказната островна пещера от ваденки, книжни цветя, разноцветен креп и парчета сребърен и златен станиол от обвивки на шоколад. Когато разваляше тая бутафория, отегчен от лъжливия й блясък, в съзнанието му засияваше Марсилия и той виждаше слънчевите беседки и Мерседес. Недалеч от Блакрок, край пътя, който водеше към планините, имаше малка варосана къщичка с пълна градина розови храсти и в нея, казваше си той, живее друга Мерседес. При всяко излизане и завръщане от излет той мереше разстоянието по този ориентир и въображението му рисуваше дълъг низ от удивителни като в книгата приключения; а към края им Стивън виждаше себе си в градината, заляна от лунна светлина: остарял и печален, той стоеше до Мерседес, същата Мерседес, която преди толкова години бе изменила на любовта му, и произнасяше тъжно-горделивите думи на отказ:
— Госпожо, не ям грозде мискет.
Той се съюзи с едно момче на име Обри Милс и двамата основаха своя улична банда. Обри носеше свирка, която висеше от единия му илик, и велосипеден фар, закачен на колана, а другите бяха въоръжени с къси пръчки, препасани като ками. Стивън, който бе чел някъде, че Наполеон се обличал съвсем просто, предпочете да остане без отличителни знаци и това му доставяше особено удоволствие, когато се съвещаваше с адютанта си, преди да издаде заповед. Бандата вършеше набег след набег в градините на старите моми или пък слизаше до крепостта и водеше там битка върху обраслите с треволяк крайбрежни скали, а когато капналите юнаци се прибираха у дома, гниещите мириси на морето продължаваха да лъхат от ноздрите, а ръцете и косите им бяха просмукани от гранивата мазна мъзга на морските водорасли.
Обри и Стивън купуваха мляко от един и същ млекар и често се возеха в каручката му до Карикмайнс, където стадото беше на паша. Докато мъжете дояха кравите, момчетата се редуваха да яздят из ливадата кротката кобила. Но настана есен: стадото беше прибрано в обора и калният двор на краварника в Страдбрук с мръсните си зеленясали локви, редки говежди лепешки и димящи корита с трици от пръв поглед погнуси Стивън до дъното на сърцето. Кравите, които в слънчеви дни изглеждаха тъй красиви на ливадата, сега го отвращаваха и той не можеше дори да гледа надоеното мляко.
Приближаването на Септември тази година не го тревожеше, защото той знаеше, че няма да се върне в Клонгоус. Тренировките в парка прекъснаха, когато Майк Флин влезе в болница. Обри тръгна на училище и само надвечер го пускаха да излезе за час-два навън. Бандата се разпадна и вече нямаше нито нощни набези, нито битки по скалите. Понякога Стивън се качваше на каручката, с която разнасяха вечерния надой: тия мразовити разходки прогониха спомена за мръсния обор и той престана да се гнуси от космите и сламките по палтото на млекаря. Винаги когато каручката спираше пред някой дом, той надзърташе за миг в чистата кухня или полуосветеното антре, за да види как слугинята държи каната с млякото, а подир затваря вратата. Добре си живее млекарят, мислеше си той, и сам на драго сърце би се возил всяка вечер с каручката, за да разнася млякото, стига само да имаше топли ръкавици и пълна кесийка медени бисквити за из път. Ала същото прозрение, което бе породило отвращението му от кравите и понякога караше краката му да се подкосяват, докато тичаше из парка, същото предчувствие, което го караше да поглежда с недоверие към отпуснатото и обрасло с четина лице на неговия треньор, когато той унило навеждаше глава над дългите си пожълтели пръсти, пропъждаше мечтите му за бъдещето. Той смътно осъзнаваше, че баща му е изпаднал в беда и че тъкмо това е причината да не бъде отново изпратен в Клонгоус. От известно време усещаше, че в дома му настъпват леки промени: те засягаха всичко, което той си бе въобразявал непоклатимо, и лека-полека детската му представа за света се рушеше под техните удари. Но честолюбието, което навремени се пробуждаше в душата му, не търсеше отдушник. Някаква пелена забулваше съзнанието му, като здрача, паднал над земята, когато чуваше копитата на кобилата да чаткат по трамвайните релси на Рок-роуд, а огромният гюм се клатушкаше и громолеше зад гърба му.
Мерседес се върна в мислите му и колчем потъваше в мечтания над образа й, той усещаше как в жилите му се разлива някакво странно безпокойство. Понякога го обземаше треска и тръгваше да се скита сам по тихата улица в привечерния здрач. Мирната тишина на градините и ласкавите светлинки в прозорците укротяваха и разнежваха размирния му дух. Гълчавата на дечурлигата го дразнеше, а глупавите им гласове го караха да се чувства — още по-силно, отколкото в Клонгоус — различен от другите. Нямаше никакво желание за игра. Едничкото му желание бе да срещне в действителния свят оня безплътен образ, който винаги витаеше в душевния му взор. Не знаеше нито где, нито как да го потърси, но предчувствието му подсказваше, че този образ ще се яви пред него, без той сам да го е търсил. Ще се видят мълком, сякаш отдавна са близки и имат среща при някоя от градските врата или на друго, по-затулено място. Ще са сами, скрити в мрак и тишина: и в този миг на сюблимна нежност той ще се преобрази. Пред самите й очи ще се разтвори в нещо неосезаемо и после в един-единствен миг ще се преобрази. В този вълшебен миг от него ще се свлекат и слабостта, и плахостта, и неопитността.
Помнеше: една сутрин на улицата спряха два големи жълти фургона, в дома им нахълтаха някакви мъже и започнаха да го опразват. Покъщнината я изтътриха през градината, където останаха скъсани върви и слама, и я наблъскаха в огромните фургони пред пътната врата. Когато всичко бе наместено вътре, фургоните с громол потеглиха надолу по улицата и от прозореца на влака, седнал до майка си, чиито очи бяха зачервени от плач, Стивън ги видя да се клатушкат тежко по Мериън-роуд.
Нея вечер камината в гостната не теглеше и господин Дедалус повдигна дървата с ръжена и подпря пак решетката, за да се разгори огънят. Чичо Чарлз дремеше в ъгъла на още полупразната, незастлана стая, а до него стърчаха семейните портрети, облегнати покрай стената. Лампата на масата едва-едва осветяваше дъските на пода, окаляни от нозете на хамалите. Стивън седеше на малко столче до баща си и се вслушваше в неговия дълъг несвързан монолог. Отпърво не разбираше нищо или почти нищо, но постепенно взе да проумява, че баща му има врагове и че предстои някаква борба. Чувстваше също, че и него го въвличат в тази борба, че стоварват на плещите му някакво задължение. Внезапното бягство от уюта и бляновете в Блакрок, пътуването през мрачния мъглив град, мисълта за пустата неприветна къща, в която щяха да живеят занапред, тегнеха на сърцето му и той отново бе пронизан от някакво прозрение или предчувствие за бъдещето. Разбра още защо прислужниците често си шушукаха в антрето и защо баща му, застанал на черджето пред камината с гръб към огъня, често гръмогласно говореше нещо на чичо Чарлз, който само го подканваше да седне да яде.
— Юнаци сме, Стиви! Още не съм изпукал патроните! — каза господин Дедалус и яростно заръчка тлеещия огън. — Битката не е загубена, мойто момче. Никак даже! Кълна се в Исуса (да ме прости Господ!), тепърва почваме!
Дъблин бе ново и сложно усещане. Чичо Чарлз беше толкова изветрял, че вече не можеха да го пращат по пазар, и покрай безпорядъка около настаняването Стивън беше много по-свободен, отколкото в Блакрок. Отначало той се задоволяваше само плахо да обикаля близкия площад или най-многото да слиза докъм средата на някоя от съседните пресечки, но скоро мислено си състави примерен план на града, смело се отправи по една от централните улици и стигна до митницата. Невъзпрепятстван проникна сред доковете и кейовете и не можеше да се начуди на многобройните тапи, които подскачаха в гъстата жълта пяна по повърхността на водата, на гъмжилото докери, на трополещите коли и охлузения брадат полицай. Балите стока, складирани покрай стените или люшкащи се във въздуха над корабните трюмове, му говореха за необятния и непознат свят и отново пробуждаха неспокойното чувство, което го бе карало вечер да се скита и да търси Мерседес от градина в градина. И сред този нов, припрян живот той би могъл да си представи, че е в Марсилия, ако не му липсваха яркото небе и огрените от слънцето бръшлянени решетки на винарните. Гледаше реката, кейовете и ниското небе и в него се надигаше смътно недоволство, но ден след ден все така се скиташе насам-натам, като че гонеше някаква изплъзваща се сянка.
Един-два пъти майка му го заведе на гости у техните роднини и макар че пътем минаваха през весел шпалир от магазини, празнично осветени и украсени за Коледа, той продължаваше да бъде унил и мълчалив. Много бяха причините за неговата горест: и близки, и далечни. Не можеше да се помири, че е толкова млад и че непрекъснато го преследват безпокойни глупави копнежи, не можеше да се помири и с капризната съдба, която бе променила света около него и го принуждаваше да живее в лъжа и нищета. Но неговата горест не прибавяше нищо към картината на околния свят. Той търпеливо си отбелязваше всичко, каквото виждаше, стоеше настрана и скрито поемаше пагубния му аромат.
Ето го седнал на столчето в кухнята у леля му. На лакираната стена над камината висеше лампа с отражател и под нейната светлина леля му четеше вечерния вестник, разгърнат на коленете й. Тя дълго гледа някакво лице, което се усмихваше от страницата на вестника, и унесено каза:
— Красавицата Мейбъл Хънтър!
Къдрокосо момиченце се подигна на пръсти, за да зърне снимката, и тихо попита:
— Ква е тя бе, мамо?
— Артистка от пантомимата, чеденце.
Детето притисна къдрокосата си главица към ръката на майка си, загледа се в снимката и пошепна като омагьосано:
— Красавицата Мейбъл Хънтър!
Като омагьосана тя не можеше да откъсне поглед от тези свенливо-закачливи очи и отново благоговейно пошепна:
— Ах, ква е красива!
Момчето, което влезе с тежки стъпки отвън, приведено под чувал с въглища, чу думите й. То тутакси го стовари на пода и припна към нея да види. Но малката не повдигна гушнатата си главица, която затуляше снимката. Момчето задърпа крайчеца на вестника с червените си мръсни ръце, като я буташе с рамо и протестираше, че не вижда.
Ето го седнал в тясната трапезария на горния етаж в старата къща с тъмните прозорци. Отблясъците на огъня трепкаха по стената, а отвъд прозореца над реката се стелеше призрачен здрач. Стара жена запарваше чая пред камината и докато се суетеше, тихо разправяше какво рекли докторът и попът, как тя сама напоследък забелязвала в оная и промяна, и една такава приказка, знаеш. Той седеше и я слушаше, а мислите му следваха приключенията, разкрили се в жаравата: арки и подземия, лъкатушни ходове и щърби, мрачни бездни.
Внезапно усети, че на вратата има някой. Череп… В сумрака на отворената врата бе увиснал някакъв череп, някакво жалко, маймуноподобно същество стоеше там, привлечено от гласовете край огъня. От вратата се разнесе скимтящ глас, който попита:
— Джозефин ли е това?
Старата жена, засуетила се пред камината, приветливо отвърна:
— Не, Елин. Това е Стивън.
— А… А-ха, добър вечер, Стивън.
Той отговори на поздрава и видя как лицето на вратата се изкриви в слабоумна усмивка.
— Искаш ли нещо, Елин? — попита старицата до камината.
Но без да отговори на въпроса, онази каза:
— Стори ми се, че е Джозефин. Взех те за Джозефин, Стивън.
Тя повтори същото няколко пъти и започна тихо да се киска.
Ето го сред децата на коледната забава на Харолдс-крос. Както обикновено безмълвен наблюдател, той почти не участваше в игрите. Децата, накичили глави с трофеите от гърмящите бонбони, танцуваха и лудуваха, но въпреки че се стараеше да сподели веселието им, той чувстваше, че мрачният му вид го отделя от всичките тия весело кривнати шапчици и бонета.
Но щом изпълни своята песен и се оттегли в едно уютно ъгълче на стаята, самотността започна да му се услажда. Веселбата, която в началото на вечерта му се бе струвала присторена и пошла, сега го галеше като нежен ветрец, който приятно облъхва сетивата му и скрива от очите на другите трескавата възбуда на кръвта му, когато през кръга от танцьори, всред цялата тая музика и смях, очите й се устремяваха към неговия ъгъл и сърцето му тръпнеше под нейния ласкав, насмешлив, изпитателен и вълнуващ поглед.
Децата, останали най до късно, се обличаха в антрето: празненството бе свършило. Тя се наметна с шал и докато вървяха към трамвая, свежият й топъл дъх весело се кълбеше над загърнатата й глава, а токчетата й безгрижно потракваха по заледената като стъкло улица.
Беше последният трамвай. Мършавите кафяви коне знаеха това и предупредително похлопваха звънчетата си в ясната нощ. Кондукторът и кочияшът си бъбреха и кимаха с глави под зелената светлина на фенера. На празните седалки се търкаляха няколко разноцветни билетчета. Никакви стъпки не се чуваха по улицата. Никакъв шум не нарушаваше нощната тишина, само мършавите кафяви коне търкаха носове и похлопваха звънчета.
Те сякаш слушаха, той на горното, тя на долното стъпало. Тя неведнъж се покачваше на неговото стъпало, сетне, когато млъкваха, слизаше на своето, а един-два пъти забрави да го стори и за миг-два остана съвсем близо до него на горното стъпало и после слезе. При всяко нейно движение сърцето му подскачаше като тапите, подхвърляни от морските вълни. Той чуваше какво му казват очите й изпод качулката и съзнаваше, че в някакво неясно минало, наяве или насън, вече бе слушал нейната изповед. Виждаше нейната суетност, виждаше как тя излага на показ хубавата си рокля, ешарпа и дългите черни чорапи и знаеше, че вече хиляди пъти се е поддавал на кокетството й. Ала вътре в него някакъв глас, по-силен от туптежа на развълнуваното му сърце, го питаше ще приеме ли нейния дар, за който само трябваше да протегне ръка. И той си спомни деня, когато двамата с Айлин стояха пред хотела и гледаха келнерите, които закачаха на пилона дълъг низ от знаменца, а един фокстериер припкаше по слънчевата морава, спомни си как тя изведнъж бе прихнала в звънък смях и бе хукнала надолу по наклонената алея. Но и сега, както тогава, той стоеше неподвижен, привидно безучастен зрител на сцената пред очите му.
— И тя иска да я прегърна — мислеше си той. — Затова ме изпрати до трамвая. Лесно бих могъл да я хвана, когато се качва на моето стъпало: никой няма да ни види. Мога да я прегърна и целуна.
Ала не стори нито едното, нито другото; сетне, докато седеше в празния трамвай, той взе да къса билета си на парчета и мрачно се загледа в дървената скара на пода.
На следния ден прекара дълги часове на масата си в голата стая на горния етаж. Пред него лежаха нова перодръжка, нова мастилница и нова изумруденозелена тетрадка. По силата на навика той бе написал на първата страница горе буквите A. M. D. G. — девиза на йезуитския орден. А на първия ред се появи посвещението на стиховете, които се мъчеше да напише: На Е. К188. Знаеше, че така е редно да се започне, защото бе виждал подобни посвещения в стихотворенията на лорд Байрон. Щом написа инициалите и красиво ги подчерта с лъкатушна линия, той се отдаде на мечтания и започна машинално да си драска по корицата. Пред очите му изплува къщата в Брей: той беше на масата, заранта подир спора на коледната трапеза, и се мъчеше да напише стихотворение за Парнел върху гърба на една от бирническите призовки на баща му. Тогава тази тема се бе оказала непосилна за неговия ум, той бе изоставил опитите си и бе изписал цялата страница с имената и адресите на някои от съкласниците си:
Родърик Кикъм
Джон Лотън
Антъни Максуини
Саймън Мунан
Изглеждаше, че сега пак нищо няма да излезе, но като се умисли над снощната случка, той се почувства по-уверен. Полека-лека избледняха всички според него пошли и незначителни подробности. И следа не остана от трамвай, трамвайджии и коне: дори той и тя се стопиха в безплътни сенки. Стиховете разказваха само за нощта, за нежния полъх на вятъра и девственото сияние на луната. Някаква смътна тъга се таеше в сърцата на двамата герои, безмълвно стихнали под голи дървеса, а щом настъпи прощалният миг, и двамата сляха устни в целувката, от която единият се бе побоял. Щом завърши стихотворението, той изписа в дъното на страницата буквите L. D. S.189, скри тетрадката, отиде в спалнята на майка си и дълго съзерцава лицето си в огледалото над тоалетката.
Но дългите му дни на волност и безгрижие отиваха към своя край. Една вечер баща му се върна пълен с новини и през цялата вечеря устата му не спря. Стивън бе чакал баща му да си дойде, защото имаха овнешко рагу, а той му даваше да отопява соса. Но нея вечер гозбата не му хареса — само при споменаването на Клонгоус небцето му се напласти с отврата.
— Както си вървя, и — буф! — се блъскам в него190, точно на ъгъла на площада — за четвърти път каза господин Дедалус.
— Тогава, вярвам, ще успее да го вреди — каза госпожа Дедалус. — Тъй де, в Белведере191.
— Ще го вреди, разбира се! — отвърна господин Дедалус. — Нали ти казвам, че е станал провинциал на ордена.
— Мен пък, да ти кажа, никога не ми се е щяло да го пращаме при Христовите братя — каза госпожа Дедалус.
— Майната им на Христовите братя! — извика господин Дедалус. — Няма той работа сред разни ми ти селяндури и голтаци! Не, да си държи той с йезуитите, щом веднъж е почнал с тях. Подир време ще са му от полза. Тия приятелчета винаги ще ти намерят някоя добра службица.
— Богат орден са, нали, Саймън?
— Уха! И още как! Гледай ги само как си живеят! Не им ли помниш масата в Клонгоус? Като мисирки се гоят!
Господин Дедалус бутна чинията си към Стивън и му рече да я обере.
— А сега, момчето ми, ще трябва и малко работа — каза той. — Стига ваканция.
— Знам аз, че сега той ще ми се запретне здравата — каза госпожа Дедалус. — Нали и Морис192 ще е с него!
— Свети Павел да помага! Бях го забравил Морис — каза господин Дедалус. — Я ела насам, разбойнико! Ела тук, главо дебела! Знаеш ли, ще те пратя на училище, дето ще те научат да пишеш овца, а не уфсъ. И ще ти купя кърпичка да си бършеш сополивия нос! Е, как ти се харесва?
Морис се ухили първо на баща си, после на брат си. Господин Дедалус намести монокъла в окото си и строго изгледа двамата си синове. Стивън дъвчеше хляба си, без да вдигне поглед към баща си.
— Между другото — каза накрая господин Дедалус, — ректорът, провинциалът де, ми разправи една история за теб и отец Долан. Нагъл разбойник си бил, казва.
— Не може да бъде, Саймън!
— Не може ли?! — каза господин Дедалус. — Та той ми разправи цялата работа надълго и нашироко. Нали разбираш, както си бъбрехме за едно-друго и от дума… Да, впрочем, кой, мислиш, ми каза, че ще получи оная работа в общината? Но после за това. Та, разправям ти, нали си имаме дослука, той току ме пита носи ли още нашият приятел очила, а после ми каза цялата история.
— Ядосан ли беше, Саймън?
— Ами, той ли? Хич. Юнак ти е! — казва.
Господин Дедалус взе да имитира предвзетия носов говор на провинциала:
— Отец Долан и аз, когато им разказах всичко на вечеря, добре се посмяхме. Отваряйте си очите, отец Долан, че, току-виж, младият Дедалус ви удари два пъти по девет, казвам. Здравата се посмяхме. Ха! Ха! Ха!
Господин Дедалус се обърна към жена си и добави с естествен глас:
— Виждаш ли в какъв дух ги възпитават! Тия йезуити са големи хора. По дипломати от тях няма!
Той отново почна да имитира провинциала и повтори няколко пъти:
— Разказах им всичко на вечеря и отец Долан и аз, и всички от сърце се посмяхме! Ха! Ха! Ха!
Вечерта навръх Петдесетница, преди да започне училищното тържество, Стивън стоеше в гардеробната и гледаше през прозореца малката морава с книжните гирлянди и китайски фенери. Той наблюдаваше гостите, които се спускаха по задното стълбище на главната сграда и влизаха в салона. Пред входа на групички се суетяха разпоредители във фракове, бивши белведерианци, и церемониално въвеждаха гостите. Един от фенерите внезапно припламна и той разпозна засмения свещеник под него.
Дарохранителницата със светите дарове беше прибрана, а пейките — преместени назад, за да останат свободни подиумът на олтара и пространството пред него. Покрай стените стояха цели батареи от щанги и бухалки; дървените гирички бяха струпани в един от ъглите, а всред безчислените купчини от гуменки, анцузи и потници, небрежно навързани на кафяви вързопи, стърчеше големият кожен кон за прескока и чакаше ред да го изнесат на сцената. Голям щит с посребрен конусовиден център бе опрян на олтара и също чакаше да бъде изнесен и поставен пред отбора победител в края на спортната програма.
Макар че благодарение на славата си на литератор Стивън бе избран за секретар на гимнастическото дружество193, той не участваше в първата част на програмата, затова пък изпълняваше главната комедийна роля на учителя педант в пиесата, която заемаше цялата втора част. Тя му бе възложена, защото бе висок и с достолепна осанка. Той вече бе в края на втората си година в Белведере и се учеше в предпоследния клас.
Орляк малчугани по фланелки и къси бели панталонки се спуснаха тичешком от сцената и през сакристията припнаха в параклиса. И сакристията, и параклисът бяха изпълнени с нетърпеливи учители и момчета. Пълният плешив сержант пробваше с крак трамплина на гимнастическия кон. Мършавият момък с дългополо пардесю, който щеше да жонглира с бухалки, стоеше до него и го наблюдаваше с интерес, а посребрените бухалки се подаваха от дълбоките му странични джобове. Разнесе се глух тропот на дървени гирички: поредният отбор се готвеше да излезе на сцената; и само след миг възбуденият класен наставник погна момчетата през сакристията като стадо гъски; размахвайки припряно крилцата на сутана си, той подвикваше на бавните да бързат. В дъното на параклиса малка група неаполитански селяни репетираха танц: едни кръшно извиваха ръце над главите си, други размахваха кошнички с книжни теменужки и правеха реверанси. В тъмния ъгъл откъм северната страна на олтара сред цяла планина от тъмни фусти бе коленичила дебела възрастна дама. Когато се надигна, пред очите на всички се разкри същество в розова рокля, със златокъдра перука и старомодна сламена шапка, с изписани вежди и изкусно начервени и напудрени бузи. При появата на тая момичешка фигура отвред се разнесе приглушен шепот на любопитство. Един от класните наставници, като се усмихваше и кимаше с глава, се приближи към тъмния ъгъл, поклони се на дебелата възрастна дама и любезно каза:
— Но какво е това, госпожо Толън: прелестна млада дама или някаква кукла?
Сетне той се приведе, за да зърне изрисуваното личице, което се усмихваше под периферията на шапката, и възкликна:
— Не може да бъде! Та това е малкият Бърти Толън!
От своя наблюдателен пост на прозореца Стивън чу как възрастната дама и свещеникът прихнаха да се смеят, сетне дочу и възторжения шепот на учениците зад гърба си, припнали напред, за да видят малкото момче, което само щеше да изиграе танца на сламената шапка. Той не удържа жеста на досада. Пусна края на транспаранта, скочи от пейката, на която бе застанал, и напусна параклиса.
Прекоси сградата на колежа и се спря под навеса досами градината. От залата отсреща се дочуваше приглушеният глъч на публиката, сегиз-тогиз гръмваха медните чинели на военната музика. Светлината се възземаше нагоре през стъкления купол и театърът бе заприличал на някакъв празничен Ноев ковчег, хвърлил котва сред масивните корпуси на околните здания и привързан за пристана с гирлянди лампиони. Внезапно една от страничните врати на театъра се разтвори и сноп светлина проряза мрака над моравата. Валсова прелюдия бликна от ковчега, а когато вратата пак се затвори, слушателят продължаваше да долавя тихия ритъм на мелодията. Настроението на встъпителните тактове, сладостната и плавна грация на мелодията отново пробудиха у него онова неизразимо безпокойство, което цял ден не му даваше мира и само преди минута го бе накарало да скочи нетърпеливо от пейката. Безпокойството му изригваше от него като звукова вълна: ковчегът бе понесен на гребена на тая музика, влачейки подире си низ от лампиони. После сякаш залп на лилипутска артилерия прекъсна мелодията: публиката аплодираше появата на отбора с дървените гирички.
В дъното на навеса, до самата улица, той съзря в мрака червеникаво огънче. Пристъпи към него и усети лек приятен мирис. Две момчета стояха прислонени в един вход и пушеха и той отдалече позна по гласа Херон.
— Ето, иде благородният Дедалус! — провикна се остър гърлен глас. — Приветстваме те, верний друже!
Поздравът заглъхна в тих престорен кикот, Херон направи темане, сетне заръчка земята с бастуна си.
— Същият — каза Стивън, спря се и премести погледа си от Херон върху приятеля му.
Последният му бе непознат, но огънчетата на цигарите им му помогнаха да различи в мрака бледо лице на конте, по което бавно пълзеше усмивка, висока фигура в лоден и бомбе. Херон не си направи труда да ги запознае, но вместо това каза:
— Тъкмо разправях на моя приятел Уолис какъв майтап ще падне довечера, ако изимитираш ректора в твойта роля на педанта. Ще бъде класика!
Херон направи нескопосан опит да имитира педантичния бас на ректора пред приятеля си Уолис, сетне се засмя над своята некадърност и се обърна към Стивън.
— Хайде, Дедале — настоя той, — ти си цар на пародиите. Но ако и църквата не послуша, нека ти бъде яко езичник и митар.194
Ала думите му бяха прекъснати от тихите ругатни на Уолис, чиято цигара се бе запецнала в цигарето.
— Ега ти мундщука, ега ти чудото! — процеди той, извади цигарето от устата си, като едновременно се усмихваше и мръщеше снизходително. — Все ще се запуши. Използвате ли цигаре?
— Аз не пуша — отвърна Стивън.
— Ъ-хъ — каза Херон. — Дедалус е младеж за пример. Не пуши, не шляка по панаирите, не гони фустите, изобщо си е таковал такованката!
Стивън поклати глава и погледна усмихнато разгорещеното лице на своя съперник с нос като клюн. Често му се струваше странно, че Винсент Херон има и лицето, и името на птица.195 Буен русоляв перчем стърчеше над челото му като разрошен качул: самото чело бе ниско и костеливо, а тънкият орлов нос изпъкваше между близко сложените опулени очи, които бяха светли и безизразни. В колежа съперниците бяха приятели. Седяха заедно в клас, заедно коленичеха при молитва в капелата и заедно обядваха и си бъбреха след молитва. Тъй като учениците в най-горния клас до един бяха безлични тъпаци, през цялата година Стивън и Херон фактически оглавяваха колежа. Именно те заедно ходеха при ректора, когато трябваше да се измоли някой свободен ден или да се отърве някой съученик от наказание.
— А между другото — внезапно подхвърли Херон, — видях твоя родител, като влизаше в театъра.
Усмивката изчезна от лицето на Стивън. И най-малкият намек по адрес на баща му, било от някой съкласник или наставник, тутакси го караше да настръхне. Той мълчеше и със свито сърце чакаше Херон да продължи. Ала Херон го сръга многозначително с лакът и каза:
— Та ти си бил изпечен хитрец!
— Защо? — попита Стивън.
— Уж си света вода ненапита — каза Херон, — а всъщност си изпечен хитрец.
— Мога ли да попитам какво имаш предвид? — благовъзпитано каза Стивън.
— За можене — можеш! — отвърна Херон. — Нали я видяхме, питай Уолис. Кукла от витрина, няма грешка. И каква любопитна! А коя роля ще играе Стивън, господин Дедалус? А Стивън няма ли да изпее нещо, господин Дедалус? Твоят родител я гледа през монокъла и очите му ще изтекат. Старецът те е разкрил, Дедале. Но аз на твое място пет пари не давам. Страшна мадама, дявол да го вземе, нали, Уолис?
— Хваща око — невъзмутимо отвърна Уолис и пак пъхна цигарето в ъгъла на устата си.
За миг Стивън кипна от яд при тия нетактични намеци в присъствието на непознат. Какво толкова смешно имаше в това, че едно момиче бе разпитвало и се бе интересувало за него? Цял ден в мислите му бяха само трамваят на Харълдс-крос, тяхната раздяла на стъпалата, потокът мрачни чувства, бликнал в него, и стиховете, които й бе посветил. Цял ден той бе мечтал за новата им среща, защото знаеше, че тя ще дойде на представлението. Гърдите му отново се изпълниха със старото мрачно безпокойство, както в нощта на коледното празненство, ала сега то не намираше отдушник в стихове. От онзи ден го деляха две години, в които бе израсъл и натрупал опит, две години, които изключваха подобен отдушник; и цял ден душата му преливаше от томителна нега: тъмните талази се възземаха и връщаха, надигаха се и отстъпваха и накрая, изтощен от тяхната стихия, той не можа да сдържи досадата си при шегата на наставника и появата на малкото гримирано момченце.
— Затова най-добре признай си, че тоя път си разкрит — продължи Херон. — И недей да ми се правиш повече на светец, всичко е ясно като бял ден.
От устата му отново бликна тих престорен кикот, той се приведе както преди и леко перна с бастуна Стивън през пищялките, сякаш да го порицае на шега.
Ядът на Стивън бе минал; не бе нито поласкан, нито сконфузен, желаеше само час по-скоро да спрат да го поднасят. Той почти не бе обиден от тая шега, която отпърво му се бе сторила само глупава нетактичност, защото знаеше, че никакви думи не са в състояние да докоснат тайната на сърцето му, и престорената усмивка на съперника му се изписа като в огледало по неговото лице.
— Признай! — повтори Херон и отново го перна с бастуна.
Макар и на шега, този път ударът бе малко по-силен от първия. Стивън усети, че кожата му засмъдя и пламна, но почти не почувства болка; той покорно преклони глава и сякаш в отговор на шеговитото настроение на своя приятел замълви Confiteur-а.196 Всичко свърши благополучно, защото Херон и Уолис снизходително се разсмяха на неговото кощунство.
Докато устните на Стивън машинално изговаряха изповедните слова, внезапен спомен го пренесе в миналото, възкръснало като по чудо в мига, когато забеляза жестоките гънчици, появили се в ъглите на усмихнатите Херонови уста, почувства познатия удар на бастуна и чу познатата заплашителна дума:
— Признай!
Беше към края на първия му срок в колежа, в шеста стая. Чувствителната му натура още страдаше под камшиците на неподозираната дотогава нищета. Все още душата му не можеше да се помири, угнетена от унилата гледка на Дъблин. Цели две години той бе живял в свят на блянове, а сега изведнъж попадна в съвършено нова обстановка, където всяка случка и всяко лице докосваха сърцето му, потискаха го или го примамваха, но и едното, и другото постоянно го изпълваше с горест и тревога. Цялото си свободно време прекарваше в четене на писатели бунтари, чиито язвителни и яростни слова бяха квас в съзнанието му, преди да се излеят в собствените му тромави литературни опити.
Домашното съчинение бе за него най-важната работа през седмицата и всеки вторник, когато се отправяше от къщи към колежа, той пътем гадаеше съдбата си: набелязваше си някой минувач пред себе си и ускоряваше крачки, за да го задмине, преди да стигнат до определено място, или пък гледаше да стъпва само по фугите на плочника и в зависимост от резултата решаваше ще бъде ли пръв или не по литература.
Ала един вторник грубо прекъсна бляскавата поредица от успехи. Господин Тейт, учителят по английски, го посочи с пръст и безцеремонно каза:
— В съчинението на този ученик има ерес.
Тутакси класът замлъкна. Без да наруши тишината, господин Тейт мушна ръка между кръстосаните си крака и колосаната му яка и маншети заскърцаха. Стивън не вдигаше поглед. Мъчеше го мисълта, че се е провалил и е разкрит, съзнаваше колко е убог в разум и дом и усещаше около шията си грубия ръб на оръфаната обърната якичка.
Внезапно господин Тейт гръмко се изсмя и класът се поотпусна.
— Може би сам не си знаел — каза той.
— Къде? — попита Стивън.
Господин Тейт престана да търка слабините си и разгъна съчинението.
— Ето тук. Относно Твореца и душата. Ъ-ъм… ъ-ъм… ъ-ъм… Аха! Ето: без да има възможност някога да се доближи. Това е ерес.197
— Исках да кажа: без да има възможност някога да достигне — смотолеви Стивън.
Това бе отстъпка и успокоен, господин Тейт сгъна съчинението, подаде му го и каза:
— А… Ъ-хъ! Да достигне. Това вече е нещо различно.
Ала класът не се успокои толкова бързо. Макар че след часа никой не го заговори по този повод, Стивън смътно усещаше край себе си всеобщото злорадство.
Няколко вечери подир това публично порицание, като вървеше към пощата с едно писмо, Стивън изведнъж чу вик:
— Стой!
Обърна се и видя три момчета от неговия клас, които се приближаваха в сумрака. Извикал беше Херон: той крачеше, придружаван от двама свои телохранители, и в такт със стъпките им сечеше въздуха отпреде си с тънко бастунче. От едната му страна, захилен до уши, вървеше приятелят му Боулънд, а на стъпка-две зад тях пъхтеше Наш и клатеше едрата си рижа глава.
Момчетата свърнаха заедно по „Клонлифска“ и се разприказваха за книги и писатели: споделяха какво четат и колко книги имат у дома в библиотеките на бащите си. Стивън ги слушаше доста позачуден, защото Боулънд минаваше за пръв тъпак, а Наш за пръв ленивец на класа. След като поговориха за любимите си автори, Наш заяви, че Капитан Мариът198 е най-великият писател.
— Дрън-дрън! — каза Херон. — Питай Дедалус. Кой е според теб най-великият писател, Дедалус?
Стивън долови насмешката в гласа му и каза:
— В прозата ли имаш предвид?
— Да.
— Според мен Нюман199.
— Кардинал Нюман ли? — попита Боулънд.
— Да — отвърна Стивън.
По луничавото лице на Наш се разля още по-широка усмивка, той се обърна към Стивън и каза:
— А на теб, Дедалус, харесва ли ти кардинал Нюман?
— Е, мнозина мислят, че Нюман е най-добрият стилист в прозата — обясни Херон на двамата си спътници, — но, разбира се, той не е поет.
— А кой е най-великият поет бе, Херон? — попита Боулънд.
— Лорд Тенисън, разбира се — отвърна Херон.
— Ами да, лорд Тенисън — каза Наш. — У дома имаме книга с всичките му стихотворения.
В този миг Стивън забрави, че тайно се зарече да мълчи, и избухна:
— И това ми било поет! Та Тенисън е само стихоплетец!200
— Я се разкарай! — каза Херон. — Всеки знае, че Тенисън е най-великият поет.
— Според теб кой е най-великият поет? — попита Боулънд и сръга съседа си с лакът.
— Байрон, разбира се — отвърна Стивън.
Първо Херон, а след него и останалите избухнаха в презрителен кикот.
— На какво се смеете? — попита Стивън.
— На тебе — каза Херон. — Байрон бил най-великият поет! Той е поет само за простолюдието.
— Добър поет, няма що! — каза Боулънд.
— Я си дръж устата — каза Стивън и смело се обърна към него. — Всичко, което знаеш за поезията, ти го написа на стената в нужника и хубав бой щеше да си отнесеш.
Наистина имаше слух, че Боулънд е написал на стената в нужника двустишие за един от съкласниците си, който често се връщаше от колежа у дома си, яхнал своето пони.
Атаката на Стивън накара двамата адютанти да млъкнат, но Херон продължи:
— Във всеки случай Байрон е бил еретик и на това отгоре безнравствен.
— Все ми е едно какъв е бил — разпалено възкликна Стивън.
— Все ти е едно дали е бил еретик или не, така ли? — каза Наш.
— Какво разбираш ти бе — викна Стивън. — Освен примерите в учебника ти едно стихотворение не си прочел през целия си живот, и Боулънд също.
— Аз знам, че Байрон е бил грешник — каза Боулънд.
— Я дръжте тоя еретик! — заповяда Херон.
В следващия миг Стивън бе техен пленник.
— Оня ден Тейт добре ти смачка фасона заради ереста в твоето съчинение — продължи Херон.
— Аз утре ще му кажа — прибави Боулънд.
— Ти ли бе, пъзльо? — каза Стивън. — Теб те е страх устата да си отвориш.
— Кой, мен ли?
— Да, теб.
— Дръж се по-прилично! — викна Херон и шибна Стивън през краката с бастуна си.
Това бе сигналът за нападение. Наш изви ръцете му на гърба, а Боулънд грабна дълъг зелев кочан, който се въргаляше в канавката. Както и да се мяташе и риташе под ударите на бастуна и коравия кочан, Стивън бе притиснат към една ограда от бодлив тел.
— Признай, че Байрон е плюнка!
— Няма.
— Признай!
— Няма.
— Признай!
— Няма. Няма.
Накрая след отчаяна борба той все пак успя да се отскубне. Мъчителите му поеха към улица „Джоунс“, като се смееха и му се подиграваха, а той, с разкъсани дрехи, почервенял и запъхтян, се запрепъва подир тях, полуослепял от сълзи, стиснал яростно юмруци и разхълцан.202
Когато повтаряше Confiteur-а под снизходителния смях на своите слушатели, в съзнанието му бързо и отчетливо преминаваха подробностите на оня злощастен епизод и той се запита защо сега не питае никаква омраза към тогавашните си мъчители. Не бе забравил нищичко от подлостта и жестокостта им, но споменът за тях не предизвикваше гнева му. Затова всички описания на безумна любов и омраза, които бе срещал в книгите, му изглеждаха нереални. Дори онази нощ, когато се препъваше към къщи по улица „Джоунс“, той бе почувствал, че някаква сила снема от него тоя внезапно обзел го гняв толкова лесно, както меката кожица се смъква от зрелия плод.
Той продължаваше да стои под навеса заедно с двамата си събеседници и разсеяно слушаше техния разговор и взривовете от аплодисменти в театъра. А там, в залата, седеше тя и може би го чакаше да се появи на сцената. Помъчи се да си я представи, но не можа. Спомняше си само, че главата й бе загърната в шал като в качулка, а тъмните й очи го мамеха и томяха. Дали и тя мислеше за него, както той за нея? В тъмнината, скришом от двамата, той докосна с връхчетата на пръстите другата си длан: допря ги съвсем леко о нея и нежно ги притисна. Но натискът на нейните пръсти бе по-нежен и по-настойчив и внезапният спомен за техния допир плисна в съзнанието му като невидима топла вълна.
Някакво момче притича към тях покрай стената на навеса. Останало беше без дъх от вълнение.
— Ей, Дедалус — викна то. — Дойл побесня заради теб. Бягай веднага да се преоблечеш за сцената. Хайде, по-бързо!
— Ще дойде тогава, когато намери за добре — каза Херон на пратеника с надменно-провлачен глас.
Момчето се обърна към Херон и повтори:
— Ама Дойл е ужасно побеснял.
— Я предай на Дойл моите благопожелания и му кажи да върви на майната си — отвърна Херон.
— Е, трябва вече да вървя — каза Стивън, за когото подобни въпроси на честта бяха без значение.
— На твое място не бих отишъл — каза Херон. — Да пукна, ако мръдна. Така ще ми се обръща той с колежанин от горния курс! Побеснял бил значи! Стига му и това, че изобщо участваш в шантавата му пиеса.
Склонността към свадливост, която Стивън от известно време забелязваше у своя приятел и съперник, не го отклоняваше от привичното му мълчаливо послушание. Той изпитваше недоверие към подобна необузданост и се съмняваше в искреността на своя другар с неговите жалки опити да изглежда голям мъж. Въпросът на чест, засегнат тук, както и всички подобни въпроси, бе за него незначителен. Докато духът му бе гонил неуловимите си миражи и нерешително се бе отказвал от своята цел, той постоянно бе чувал над себе си гласовете на своя баща, който го назидаваше да бъде преди всичко джентълмен, и на своите наставници, които го назидаваха да бъде преди всичко добър католик. Но с течение на времето тези гласове започнаха да звучат фалшиво. Когато се откри гимнастическият салон, той бе чул друг глас, който го назидаваше да бъде силен, мъжествен и здрав, а когато в колежа започна да прониква движението за национално възраждане203, се появи още един глас, който му нареждаше да бъде верен на своята родина и да й помогне да възкреси своя западнал език и традиции. Той вече предвиждаше как в обикновения живот тщеславният глас на мирската суета ще му нареди да възвърне с труда на ръцете си загубеното бащино състояние, а междувременно гласът на съкласниците му напомняше да бъде добър другар, да ги брани и отървава от наказания и всячески да се стреми да измолва повече свободни дни. Тъкмо тия гръмки пустословия го караха нерешително да се спира в гонитбата на своите миражи. Той им даваше ухо от време на време, но се чувстваше щастлив само когато бе далеч от тях и те не можеха да го достигнат, когато оставаше сам или всред призрачните си приятели.
В сакристията шишкав руменобузест йезуит и възрастен човек в износен син костюм ровеха в кутия с гримове и пудри. Момчетата, които бяха вече гримирани, сновяха насам-натам или неловко стърчаха и предпазливо докосваха лицата си с плахи пръсти. Един млад йезуит, който тогава гостуваше в колежа, стоеше в средата на сакристията, дълбоко пъхнал ръце в страничните си джобове, и плавно се поклащаше на място, като ту заставаше на пръсти, ту се отпускаше на токове. Малката му глава, окичена с лъскави рижи къдри, и гладко избръснатото му лице бяха в унисон с безупречно чистия му сутан и безупречно лъснатите обуща.
Като гледаше това поклащащо се тяло и се мъчеше да отгатне смисъла на насмешливата му усмивчица, Стивън си припомни думите, които баща му бе казал, преди да го изпратят в Клонгоус: йезуитът винаги се познава по дрехите. В същия миг той си помисли, че забелязва известно сходство в характерите на баща му и на този усмихнат, изискано облечен свещеник, и усети, че тук се върши някакво кощунство със свещеническия сан и със самата сакристия, чиято тишина сега бе осквернена от глъч и шеги, а въздухът — пропит от острата миризма на мазила и светилен газ.
Докато по-възрастният мъж рисуваше по челото му бръчки и нанасяше син и черен грим покрай челюстите му, той разсеяно слушаше шишкавия млад йезуит, който го напътстваше да изговаря репликите си ясно и изразително. После дочу, че оркестърът засвири „Лилията от Киларни“204: до вдигането на завесата оставаха броени минути. Той не изпитваше никаква сценична треска, но ролята, която трябваше да играе, му изглеждаше унизителна. Припомни си някои от репликите и кръвта внезапно нахлу в гримираното му лице. Той си представи как тя го гледа от залата със сериозните си мамещи очи и мисълта за тях тутакси разсея съмненията и му възвърна самообладанието. Сякаш бе получил в заем друг характер: заразителното момчешко оживление го завладя и прогони мрачната му мнителност. За един неповторим миг той като че се превърна в истинско дете и както стоеше зад кулисите всред останалите изпълнители, весело прихна ведно с тях, когато двама яки свещеници с юнашки напъни задърпаха завесата и тя се вдигна съвсем накриво.
Няколко секунди по-късно той се озова на сцената сред ярките светлини и тъмнеещия декор, пред зейналата празнина, от която го гледаха безброй очи. Учуди се, като забеляза, че пиесата, която по време на репетициите му изглеждаше съвсем несвързана и безжизнена, сега внезапно бе придобила някакъв собствен живот. Действието сякаш само напредваше, а той и партньорите му само го подпомагаха с репликите си. Когато завесата падна в края на последната сцена, той чу, че празното пространство гръмна от аплодисменти, и през една пролука в страничните кулиси видя, че монолитната маса от лица, пред която бе играл, като по чудо се бе разкривила и празното пространство сега се пропукваше от всички страни и се разпадаше на оживени малки групички.
Той бързо напусна сцената, махна грима и излезе през параклиса в градината на колежа. Сега, след края на представлението, всяка негова клетка бе жадна за ново приключение. И той се втурна, сякаш искаше да го догони. Всички врати на театъра бяха разтворени и залата бе вече опустяла. По гирляндите, които му бяха заприличали на корабни въжа, унило примигваха няколко лампиона, полюшвани от нощния ветрец. Той бързешком изкачи стъпалата откъм градината, като че се боеше да не изпусне плячка, проби си път през навалицата във фоайето на колежа и притича покрай двамата йезуити, които наблюдаваха отстрани това стълпотворение и се покланяха и здрависваха с посетителите. Продължи неспокойно напред, като си даваше вид на страшно забързан, и само смътно усещаше усмивките, слисаните погледи и побутванията, които сподиряха напудрената му глава.
Щом излезе на входа, той съзря семейството си, което чакаше под първия уличен фенер. От пръв поглед откри, че в групата бяха само близките му, и ядосано забърза надолу по стъпалата.
— Трябва да оставя една бележка на „Хановерска“ — бързо каза той на баща си, — ще се върна вкъщи след вас.
Без да изчака въпросите на баща си, той претича през улицата и лудешки се втурна по нанадолнището. Нямаше представа накъде го носеха нозете му. Гордостта, надеждата, страстта като стъпкани в сърцето му треви замайваха душевния му взор с влудяващите си пари. Той се носеше надолу, а в душата му бушуваха внезапно хлуйналите пари на накърнена гордост, несбъдната надежда и поругана страст. Те се възземаха пред изтерзаните му очи на гъсти удушливи талази и се разнасяха над него, докато най-сетне въздухът отново стана ясен и студен.
Очите му бяха все още замрежени от пелена, но вече не пареха. Някаква сила, сродна на оная, която често го караше в миг да забрави гнева и недоволството си, го застави да спре. Той застана неподвижен и се вгледа в мрачния портал на моргата, сетне отмести поглед към тъмната калдъръмена уличка встрани от нея. Съгледа на стената табелата „Лотс“ и бавно вдъхна тежкия смраден въздух.
— Конска пикня и гнила слама — помисли си той. — Полезна миризма. Ще успокои сърцето ми. Ето, то вече е съвсем спокойно. Сега мога да се върна.
Стивън пак седеше до баща си в един вагон на гара Кингсбридж. Тръгнали бяха с нощния влак за Корк. Когато се отделиха от перона, той си спомни своето детинско удивление от пътуването до Клонгоус преди години и всички подробности от първия ден в колежа. Сега нищо не го учудваше. Той гледаше здрачаващите поля, които се плъзгаха край него, безмълвните телеграфни стълбове, които бързо пробягваха край прозореца на всеки четири секунди, малките блещукащи гари, по чиито перони бдяха безмълвни пазачи: влакът ги отхвърляше зад себе си и за миг-два те премигваха в мрака като огнени искри, изхвръкнали изпод нозете на бегач.
Той слушаше безучастно възпоминанията на баща си за Корк и за дните на неговата младост: разказ, сегиз-тогиз прекъсван, колчем той въздъхнеше или отпиеше от манерката си, щом в него изникнеше образът на някой скъп покойник или пък разказвачът внезапно си спомнеше повода за сегашното пътуване. Стивън го слушаше, без да изпитва никаква жалост. Всички тия покойници му бяха непознати и чужди освен чичо Чарлз, но и неговият образ напоследък бе започнал да избледнява в паметта му. Знаеше обаче, че имотът на баща му ще бъде разпродаден на търг и по този начин сам той ще бъде лишен от наследство; тази мисъл го караше да чувства колко грубо светът погазва бляновете му.205
В Мерибъро той заспа. Когато се събуди, влакът вече бе отминал Малоу, а баща му спеше, изтегнат на другата седалка. Хладна предутринна дрезгавина се стелеше зад прозореца и заливаше безлюдните поля и заспалите къщи. Кошмарен страх завладя мисълта му, като гледаше смълчаните поля и чуваше как баща му от време на време тежко поема въздух или внезапно помръдва насън. Невидимото присъствие на заспали хора го изпълваше със смътен ужас, сякаш те можеха да му сторят зло; и той взе да се моли дано по-скоро настъпи денят. Тази молитва не бе отправена нито към бога, нито към някой светия; тя започна с потръпване, когато мразовитият утринен ветрец се промъкна през пролуката под вратата на купето и облъхна нозете му, и завърши с брътвеж на безсмислени думи, които той нагоди към властния ритъм на влака: и безмълвно, на всеки четири секунди, телеграфните стълбове като тактови черти отмерваха галопиращото темпо на музиката. Тая неистова мелодия притъпи страха му и прислонен до перваза на прозореца, той усети, че очите му пак се затварят.
Беше още съвсем рано, когато прекосиха Корк с файтон и Стивън си доспа в една стая на хотел „Виктория“. Ярките топли слънчеви лъчи струяха през прозореца и той чуваше уличния грохот. Баща му стоеше пред тоалетната масичка, разглеждаше в огледалото косата, лицето и мустаците си, протягаше шия над гарафата и заничаше, за да се види по-добре. А през това време тихичко си тананикаше някаква песен, като изговаряше думите по чудат начин.206
Мисълта за топлия слънчев град зад прозореца и трепетните трели, с които гласът на баща му украсяваше тая странна, тъжно-шеговита мелодия, прогониха лошото настроение, замъглило съзнанието на Стивън през нощта. Той скочи да се облече и щом песента свърши, каза:
— Тая песен е много по-хубава от твоите „Елате всички“.
— Мислиш ли? — попита господин Дедалус.
— На мен ми харесва — отвърна Стивън.
— Да, хубава старинна песен — каза господин Дедалус, като засукваше краищата на мустаците си. — Ех, да беше чул как я пееше Мик Лейси! Бедничкият Мик! Как извиваше глас, как я къдреше. Къде ще се меря с него. Тоя момък така пееше „Елате всички“, че сърцето да ти се напълни.
Господин Дедалус бе поръчал наденици за закуска и докато се хранеха, той подложи келнера на кръстосан разпит за местни новини, но двамата все се разминаваха, защото, когато споменаваха някого, келнерът обикновено имаше предвид сегашния носител на името, а господин Дедалус — неговия баща или може би дядо.
— Е, дано поне Куинс-колидж не е мръднал от мястото си — каза господин Дедалус, — защото искам да го покажа на моя малчуган.
Дърветата по „Мардайк“ бяха разцъфтели. Те влязоха през портала и словоохотливият портиер ги поведе през двора на колежа. Вървяха по насипаната с едър пясък алея, но на всеки десетина-дванайсет крачки отговорите на портиера ги заставяха да се спират.
— А? Не може да бъде! Значи Шкембелията се поминал, горкият?
— Да, сър. Помина се, сър.
Когато спираха, Стивън неловко тъпчеше на място зад двамата събеседници и отегчен от разговора им, чакаше отново да продължат бавно напред. Когато най-сетне прекосиха двора, безпокойството му вече бе прераснало в истинска треска. Той не можеше да се начуди, че такъв проницателен, недоверчив човек като баща му се оставя да бъде подведен от раболепието на портиера, а забавният южняшки диалект, който цяла сутрин го бе развеселявал, сега дразнеше слуха му.
Влязоха в амфитеатралната аудитория по анатомия и господин Дедалус, подпомогнат от портиера, затърси инициалите си по банките. Стивън изостана, потиснат повече от всякога от мрака и тишината на залата, в която лъхаше на закостенялост и буквоядство. Изведнъж той прочете на банката пред себе си думата Foetus207, издълбана на няколко места в потъмнялото зацапано дърво. Неочакваният надпис възпламени кръвта му: той се почувства обграден от студентите в тоя колеж и му се прииска да избяга от тях. От издълбаната в дървото дума пред очите му внезапно се появи картина от техния живот, каквато думите на баща му бяха безсилни да извикат във въображението му. Широкоплещест мустакат студент буква по буква съсредоточено дълбаеше думата. Другите студенти стърчаха или седяха околовръст и се кикотеха на неговото творение. Един от тях го бутна за лакътя. Едрият студент извърна намусеното си лице. Облечен бе в широк сив костюм и имаше кафеникави обуща.
Стивън чу името си. Той се спусна тичешком по стъпалата на аудиторията, за да избяга колкото може по-далеч от това видение, надвеси се над инициалите на баща си и скри поруменялото си лице.
Ала думата и видението отново заиграха пред очите му, когато тръгнаха обратно през двора към портала на колежа. Потресен бе, че и в живота бе попаднал на следа от онова, което дотогава мислеше за скотска болест на собствения си ум. Чудовищните видения, които напоследък го преследваха, отново вкупом се втурнаха в паметта му. Те също бяха изниквали пред очите му ненадейно и неистово от най-обикновени думи. Той бързо се бе огънал пред тях, оставил ги бе да овладеят и осквернят разума му, но винаги недоумяваше откъде се взимат, от каква бърлога на чудовищни привидения, и колчем го нападнеха, се чувстваше жалък и унизен пред другите, неспокоен и отвратен от самия себе си.
— Бре, да му се не види! Ето я и нашата бакалница! — възкликна господин Дедалус. — Помниш ли колко пъти съм ти разказвал за бакалницата208, а, Стивън? Само чакахме да отметнат имената ни, и хайде вътре, цялата дружина: Хари Пиърд и малкият Джак Маунтин, и Боб Дайъс, и Морис Мориарти, французинът, и Том О’Трейди, и Мик Лейси, за когото стана дума тая заран, и Джоуи Корбит, и тая бедна добра душица Джони Кивърс от Тантилите.
Листата на дърветата по „Мардайк“ шумоляха и шушнеха под слънчевата светлина. Край тях премина отбор крикетисти, напети младежи по спортни панталони и блейзъри, един от които бе нарамил дългия зелен калъф с пръчките за вратата. Петима улични музиканти с избелели мундири свиреха в една тиха уличка с очуканите си медни инструменти, наобиколени от тълпа хлапета и свободни чирачета. Прислужница с бяло боне и престилка поливаше сандъчето с цветя на един перваз, който блещукаше под знойния пек като варовикова плоча. От друг прозорец долитаха звуци на пиано, пасаж подир пасаж се извисяваха към дисканта.
Стивън продължаваше да върви до баща си и да слуша все същите отдавна познати истории, все същите имена на разпилени по целия свят или мъртви гуляйджии, с които баща му бе дружил на младини. Някаква неясна погнуса се надигаше в дъното на сърцето му. Спомни си своето неудобно положение в Белведере: стипендиант, първенец на класа, сам изплашен от своя авторитет, горд, чувствителен и мнителен, той се бореше и с нищетата, сред която живееше, и с размирното си въображение. Буквите, издълбани в зацапаното дърво на банката, се блещеха насреща му, гавреха се със слабата му плът и безплодните му възторзи, караха го да ненавижда себе си заради собствените безумни и мерзки оргии. Слюнката в устата му загорча и заседна на гърлото, а неясната погнуса замъгли мозъка му и за миг той затвори очи и продължи да върви слепешком.
Но гласът на бащата не му даваше мира.
— Когато стъпиш на крака, Стивън, а това комай скоро ще стане, запомни едно от мен: прави-струвай каквото щеш, но дружи само с джентълмени. Мен ако питаш, на младини добре си поживях. Всичките ми приятели бяха славни момчета. Всеки го биваше за нещо. Един имаше хубав глас, друг бе добър актьор, трети можеше да пее пиперлии песни, четвърти беше отличен гребец или тенисист, пети — превъзходен разказвач и така нататък. Не се спирахме нито за миг, добре си поживяхме, видяхме едно-друго и това хич не ни навреди. Но до един бяхме джентълмени, Стивън, аз поне така мисля, и истински ирландци, майка му стара! С такива младежи искам и ти да дружиш, с момчета от сой. Аз съм против родителската строгост. Според мен синът не бива да се бои от баща си. Да, аз се държа с теб точно така, както навремето дядо ти с мен, когато бях младок. Бяхме по-скоро братя, отколкото баща и син. Не мога да забравя как ме хвана, че пуша. Помня, един ден стоях на края на Сауттеръс с още няколко мъжлета като мене и си мислехме, че сме хванали бога за брадата, защото бяхме захапали лули. Не щеш ли, мина старият. Нищо не каза, дори не се спря. Но на другия ден, неделя, бяхме излезли на разходка заедно и като се връщахме у дома, той извади табакерата си и каза: Всъщност, Саймън, не знаех, че пушиш или нещо подобно. Аз се направих на разсеян. Ако искаш да видиш какво се казва хубав тютюн, каза той, опитай от тия пури. Един американски капитан ми ги подари снощи в Куинстаун.
Стивън чу, че баща му се разсмя, но смехът прозвуча почти като ридание.
— Ех, дявол да го вземе, в ония дни той беше най-красивият мъж в Корк! Жените по улицата го заглеждаха.
Той чу, че баща му шумно преглътна своето ридание, и неволно отвори очи. Ярката слънчева светлина го заслепи, небето и облаците се превърнаха във феерия от мрачни масиви, осеяни с езера от тъмнорозова светлина. Дори мозъкът му бе болен и безсилен. Той почти не можеше да разчете буквите върху фирмите на магазините. С чудовищния си начин на живот сякаш се бе поставил извън пределите на реалността. Околният свят не го вълнуваше, не му говореше нищо, освен когато долавяше в него отглас от неистовите вопли в самия себе си. Неспособен бе да откликне на никакъв земен или човешки повик, бе ням и безчувствен към зова на лятото, на радостта и дружбата, отегчен и потиснат от гласа на баща си. Чужди му изглеждаха дори собствените му мисли и той бавно започна да си повтаря:
Аз съм Стивън Дедалус. Вървя до баща си, чието име е Саймън Дедалус. Намираме се в Корк, в Ирландия. Корк е голям град. Отседнали сме в хотел „Виктория“. Виктория, Стивън, Саймън, Саймън, Стивън, Виктория. Имена.
Спомените от детството внезапно избледняха. Той се опита да възкреси най-ярките им мигове, но не успя. Спомняше си само имена: Данте, Парнел, Клейн, Клонгоус. Имаше едно малко момченце и една стара жена, която го учеше на география и държеше в скрина си две четки. После го отпратиха от къщи в колежа. В Клонгоус прие първото си причастие, смучеше захарни пръчки, скрити в кепето за крикет, гледаше как отблясъците на огъня подскачат и танцуват по стената на малката стая в лечебницата, сънува, че е умрял и ректорът отслужва за него опело, облечен в златоткан черен филон, че го погребват в малкото гробище, отвъд липите покрай централната алея. Но тогава той не бе умрял. Умря Парнел. За него не отслужиха опело в капелата, нямаше и шествие. Всъщност той не умря, а се стопи като лека мъглица под слънцето. Изгуби се или си отиде от живота, защото вече не беше жив. Колко странна е мисълта, че той си отиде ей така, че не умря, а просто се стопи под слънцето или изчезна и се загуби нейде из вселената! Колко странно е да видиш за миг и себе си мъничък: момченце със сива, препасана с колан куртка, с ръце, пъхнати в страничните джобове, а панталоните — пристегнати под коленете с широки ластици.
Вечерта в деня на търга Стивън покорно следваше баща си из града от кръчма в кръчма. На търговците по пазара, на кръчмарите и кръчмарките, на просяците, които молеха господин Дедалус за някой петак, той разказваше все едно и също: че е стар коркчанин, че вече трийсе години в Дъблин се мъчи да се отърве от коркския си диалект, а тоя е фарфалак до него е най-големият му син, но той е само дъблински хъшлак.
Тръгнали бяха рано сутринта от кафенето на Нюком, където чашата на господин Дедалус шумно потракваше по чинийката, а Стивън се опитваше да прикрие тая срамна последица от запоя на баща си предната вечер, като непрекъснато местеше стола си и кашляше. Униженията следваха едно подир друго: престорените усмивки на търговците из пазара, кълченията и кокетливите погледи на кръчмарките, с които баща му флиртуваше, поздравленията и окуражителните думи, които чуваше от приятелите на баща си. Казаха му, че е одрал кожата на дядо си, и господин Дедалус се съгласи, че малкият запъртък ужасно му прилича. Откриха следи от коркски диалект в речта му и го накараха да признае, че Лий е много по-красива река от Лифи. А един от тях, за да провери неговия латински, го накара да преведе няколко изречения от Дилектус-а и го попита как е правилно да се каже: Tempora mutantur nos et mutamur in illis или Tem-pora mutantur et nos mutamur in illis209. А един пъргав старчок съвсем го обърка, като го запита къде са по-хубави момичетата, в Дъблин или в Корк.
— Той не е по тая част — каза господин Дедалус. — Остави го на мира. Той е сериозно момче, с главата си мисли, не я пълни с глупости.
— Значи не е бащичко — каза дребният старец.
— Кой го знае. Човек може ли да е сигурен? — каза господин Дедалус и самодоволно се усмихна.
— На младини баща ти беше първо коце на Корк — каза старчето на Стивън. — Какво знаеш ти?
Стивън заби поглед в земята и взе да разглежда кахления под на кръчмата, в която се бяха отбили.
— Я не му пускай фитили — каза господин Дедалус. — Опазил го господ!
— Ти пък! Че какви фитили му пущам? Мога дядо да му бъда. Аз самият съм вече дядо — каза старчето на Стивън. — Какво ли знаеш?
— Тъй ли? — попита Стивън.
— Бог ми е свидетел — отвърна старчето. — Имам си две внучета като живак в Съндиз Уел. Я кажи, на колко години съм според тебе? Та аз помня още дядо ти, когато яздеше на лов за лисици с червения си жакет. Тогава тебе още те нямаше.
— Дори не беше предвиден — каза господин Дедалус.
— Бог ми е свидетел — повтори старчето. — Не само това: помня дори прадядо ти, стария Джон Стивън Дедалус, кибритлия старец беше той! Виждаш ли какво се казва памет?
— Значи три, не, четири поколения — обади се друг от компанията. — Ти, Джони Кашман, сигур скоро ще навършиш стоте.
— Е, правичката да си кажа — отвърна старчето, — аз съм точно на двайсе и седем.
— Човек е на толкова години, на колкото се чувства, Джони — каза господин Дедалус. — Я обърни тая и да ударим още по едно. Ей, Тим, Том — как те викаха теб? — дай ни пак от същото. Ей богу, та аз самият не се чувствам на повече от осемнайсе. А тоя синковец тука е дваж по-млад от мене, но на малкия ми пръст не може да се мери!
— По-кротко, Дедалус, вече ти е време да си кютиш — каза джентълменът, който се бе обадил преди.
— Не, дявол го взел! — отсече господин Дедалус. — И тенорова ария ще изпея по-добре от него, и препятствията ще прескоча по-добре, и на лов за лисици не може ме стигна, както преди трийсе години, когато се надбягвах с Кери Бой,210 баш майстора в тия работи.
— Ама тука ще те бие — каза старчето, почука се по челото и пресуши чашата си.
— Все пак надявам се, че няма да падне по-долу от баща си. Това е, каквото мога да кажа — отвърна господин Дедалус.
— От това по-добро — здраве му кажи! — настави старчето.
— И да се благодарим богу, Джони — каза господин Дедалус, — че живяхме толкова дълго и сторихме толкова малко поразии.
— А колко добрини сторихме, Саймън! — тържествено рече старчето. — Да се благодарим богу, че живяхме толкова дълго и имаме толкова добри дела.
Стивън гледаше как тримата стари другари надигаха чаши и пиеха за своята младост. По съдба и характер от тях го делеше цяла пропаст. Умът му бе сякаш много по-стар от техните: той хладно светеше над споровете, над радостите и тъгите им, като луна над една по-млада земя. Животът и младостта не пулсираха в жилите му, както някога у тях. Той не бе познал нито отрадата на другарството, нито грубата сила на здравия самец, нито синовната преданост. В душата му не трепваше нищо освен студена, жестока, безстрастна похот. Детството му бе мъртво или изчезнало, а заедно с него и способната на прости радости душа и той се носеше сред живота като яловата черупка на луната.
Той мислено си повтаряше недовършеното стихотворение на Шели.211 Тая картина на жалко човешко безсилие и необятно свръхчовешко движение го накара да потръпне и забрави своята собствена безсилна човешка печал.
Майката и братът на Стивън и една от братовчедките му останаха да чакат край ъгъла на тихата „Фостъровска“, а той самият се изкачи по стъпалата заедно с баща си, после двамата прекосиха колонадата, където важно крачеше шотландецът часови. Щом влязоха в голямата зала и застанаха пред касата, Стивън извади двата си записа на името на председателя на ирландската банка, единия за тридесет, другия за три лири стерлинги; тези суми, неговата стипендия и наградата по литература, бързо му бяха наброени от касиера съответно в банкноти и монети.212 Стивън прибра парите в джобовете си с престорено самообладание, а любезният касиер, с когото баща му се бе разприказвал, се протегна през широкото гише, стисна му ръката и му пожела блестяща кариера в бъдеще. Гласовете им го дразнеха, не го сдържаше на едно място. Но вместо да обслужи другите си клиенти, касиерът взе да философства, че времената се били променили и днес важното е да дадеш на младия човек възможно най-доброто образование, колкото и да ти струва. Господин Дедалус не бързаше да напусне залата, озърташе се насам-натам, гледаше тавана и обясняваше на Стивън, който го подканяше да излизат, че се намират в Долната камара на стария ирландски Парламент213.
— Господ да ни е на помощ! — благоговейно каза той. — Само като си помисля за мъжете от онова време, Стивън, за Хили Хъчинсън, Флъд, Хенри Гратън, Чарлз Кендал Буш214, и за тия първенюта, дето днес ми се пишат водачи на ирландския народ. Ей богу, старите в гроба биха се обърнали, ако знаеха докъде ни докара тая пасмина. Уви, Стивън, момчето ми, нашта стана „тръгнах в китна майска утрин по вечеря, посред лято на снега…“215.
Пред банката духаше мразовит октомврийски вятър. Застанали в края на калния тротоар, близките им ги чакаха с посинели бузи и насълзени очи. Стивън забеляза колко тънко е облечена майка му и си спомни, че преди няколко дни бе видял във витрината на Барнардо едно манто за двайсет гвинеи.
— Е, добра работа свършихме — каза господин Дедалус.
— А сега предлагам да идем на обяд — каза Стивън. — Избирайте къде.
— На обяд ли? — попита господин Дедалус. — Отлично. Предложението се приема. Някой против?
— Ама да не е много скъпо — обади се госпожа Дедалус.
— В „Алангле“?
— Ами да, някое по-тихо място.
— Хайде, тръгвайте — нетърпеливо каза Стивън. — Цената няма значение.
Той вървеше пред тях с малки припрени крачки и с усмивка на лице, а те се мъчеха да не изостават и също се усмихваха на неговото нетърпение.
— По-полека, млади момко! — каза баща му. — Не сме тръгнали да се надбягваме!
Настъпи весело време, в което парите от наградите неусетно изтекоха между пръстите на Стивън. От града пристигаха огромни пакети с храна, лакомства и сушени плодове. Всеки ден той съставяше менюто за цялото семейство, а всяка вечер водеше по трима-четирима от близките си на театър да гледат „Ингомар“ или „Дамата от Лион“216. В джобовете на палтото му винаги се намираха блокчета виенски шоколад за гостите, а джобовете на панталона му бяха издути от куп сребърни и медни монети. Той накупи подаръци за всички, обнови стаята си, състави различни резолюции, пренареди книгите си по лавиците, проучи всевъзможни ценоразписи, измисли нещо като домашна общност на народите, в която всеки от домочадието пое някакво задължение, откри популярна банка за семейството и натрапи заеми на клиентите й, собствено петимни да ги получат, само заради удоволствието да пише квитанции и да изчислява лихвите върху отпуснатите суми. Когато не можа да измисли нищо друго, той започна да се вози нагоре-надолу из града с трамваи. После сезонът на удоволствията завърши. Свърши се кутията с розова боя, а ламперията в стаята му така и си остана непохватно измазана наполовина.
Семейството заживя постарому. Майка му вече нямаше поводи да го гълчи, че пилее парите си. Той също се върна към училищния живот, а всичките му нови начинания се провалиха. Домашната общност се разпадна, популярната банка затвори трезорите и тефтерите си с чувствителен дефицит, а самият той предаде на забвение изработените житейски правила.
Каква глупава цел си бе поставил! Опитал се бе да съгради вълнолом от порядък и красота срещу мръсните вълни на живота и да обуздае с правила на поведение, интересни занимания и нови синовни отношения властните вълни, които отново се надигаха в самия него. Напусто. И отвън, и отвътре водната стихия бе помела преградите и нейните вълни отново яростно се разбиваха връз порутения мол.
Той ясно осъзна и собствената си безплодна отчужденост. Не бе направил дори крачка към хората, чиято близост бе търсил, не бе успял да преодолее неспирния срам и ненавистта, които го отделяха от майка, брат и сестра. Той почти не се чувстваше кръвно свързан, а по-скоро някак тайнствено сроден с тях, като храненик или доведен брат.
Изгаряше от желание да утоли неистовите копнения на сърцето си, пред които всичко друго изглеждаше безсмислено и чуждо. Никак не се тревожеше, че бе паднал в смъртен грях и животът му се е превърнал в низ от лъжи и измами. Бесният ламтеж да осъществи чудовищните видения, които поглъщаха мисълта му, не зачиташе нищо свято. С цинична търпеливост той скритом се отдаваше на срамна блуд и се опиваше от мръсотата, с която безчестеше всеки образ, привлякъл неговия поглед. Денем и нощем блуждаеше сред уродливи видения. Всяка случайна непозната, която денем му изглеждаше свенлива и целомъдрена, нощем спохождаше тъмния лабиринт на сънищата му с лице, преобразено от похотливо лукавство, а очите й святкаха със скотска сласт. Само утрото го измъчваше със смътния спомен за тъмна и безумна блуд и болезненото, унизително чувство за грях.
Той пак тръгна да скита. Прибулените есенни вечери го водеха от улица в улица, както преди много години в тихия Блакрок. Ала нямаше ги вече кокетните градини и ласкавите светлинки в прозорците, чиято нежност укротяваше сърцето му. Само навремени, когато огънят на желанието стихваше и изнурителното сладострастие се сменяше с вяла премала, образът на Мерседес изплуваше в дъното на паметта му. Той виждаше отново бялата къщичка и градината с розовите храсти край пътя, който водеше към планините, и си спомняше ония тъжно-горделиви думи, с които трябваше да й откаже, когато застанеше до нея в задяната от лунна светлина градина след толкова години на раздяла и приключения. В тези мигове нежните слова на Клод Мелнот му идваха на устните и успокояваха трескавата му възбуда. Някакво смътно предчувствие за възмечтаната преди години среща докосваше сърцето му въпреки ужасната действителност, изправила се между тогавашната надежда и настоящето, предчувствие за святата среща, при която слабостта, плахостта и неопитността щяха да се свлекат от него.
Тия мигове отминаваха и изнурителният пламък на похотта отново лумваше в него. Стиховете отмираха на устните му недоизречени, а в съзнанието му напираха и търсеха излаз нечленоразделни крясъци и грозни мръсотии. Кръвта му се бунтуваше. Той бродеше нагоре-надолу по тъмни хлъзгави сокаци, взираше се в мрака на улици и входове, вслушваше се жадно във всеки звук. Стенеше вътре в себе си като гладно животно, лишено от плячка. Той искаше да съгреши и търсеше своята самка, за да я застави заедно да вкусят греха и заедно да ликуват в него. Усещаше, че някаква невнятна тъмна сила неудържимо се движи към него от тъмата и неуловимо, шепнешком, като поток изпълва цялото му същество. Шептежът обсаждаше ушите му като зашептяла в кошмарен сън тълпа. Невидимата сила пронизваше, разкъсваше плътта му и обезумял от болка, той лудо стискаше юмруци и скърцаше със зъби. Вървеше по улицата и протягаше ръце, за да задържи тая смътна сянка, която се стапяше и се изплъзваше пред очите му, но продължаваше да го примамва: и тогава викът, който толкова дълго бе сподавял в гърлото си, се откъсваше от устните му. Изтръгваше се от гърдите му като отчаяните вопли на цял пъкъл страдалци и замираше в яростен умолителен вик на неутолената плът, вик, който не бе друго, а отзвук от мръсния надпис, прочетен върху подгизналата стена на един писоар.
Залутал се бе в лабиринт от тесни мръсни улички. До ушите му отвред долитаха разюздан дрезгав рев, ругатни и провлечени пиянски песни. Той вървеше неустрашимо и се питаше не е ли попаднал в еврейския квартал. Жени и девойки, облечени в дълги крещящи рокли и напарфюмирани, лениво се шляеха по улицата от къща в къща. Той се разтрепери, очите му се замъглиха. Пред погледа му се мержелееха жълти фенери, които пламтяха на фона на заоблаченото небе като пред олтар. Пред входовете и в осветените преддверия се тълпяха групички, сбрани сякаш за някакъв обред. Попаднал бе в друг свят: събудил се бе от многовековен мъртвешки сън.
Той замръзна насред уличното платно, а сърцето му бясно заблъска в гърдите. Млада жена в дълга розова рокля го потегли за ръката, вгледа се в лицето му и весело каза:
— Добър вечер, мили Уили!
В стаята й бе топло и светло. В широко кресло до леглото седеше разкрачена огромна кукла. Той се мъчеше да продума нещо, за да прикрие смущението си, като гледаше как жената сваля роклята си и следеше самоуверените предизвикателни движения на напарфюмираната й глава.
Както стоеше насред стаята, тя се приближи към него и го прегърна, весела и властна. Пълните й ръце го притиснаха, той видя как тя извърна лице към него, сериозна и спокойна, почувства до себе си топлата й гръд, която плавно се вдигаше и спускаше, и насмалко не избухна в истеричен плач. Във възхитените му очи заблестяха сълзи на радост и облекчение, а устните му се разтвориха, ако и да не отрониха ни дума.
Тя прокара звънка ръка през косата му и го нарече малък мушморок.
— Целуни ме — каза тя.
Но устните му отказваха да я целунат. Той само искаше ръцете й да го притискат и бавно, бавно, бавно да го милват. В обятията й изведнъж се почувства силен, безстрашен и уверен в себе си. Но устните му отказваха да я целунат.
Изведнъж тя наклони главата му и притисна устни о неговите, а той прочете смисъла на нейните движения в откровените й, впити в него очи. Това му дойде премного. Той затвори очи и й се отдаде тялом и духом, забравил всичко на света освен тъмния натиск на нежно разтворените й устни. Те се притискаха към неговите устни, но и към самия му мозък, сякаш му мълвяха невнятни думи; и изведнъж той почувства между тях някакъв непознат и плах натиск, по-тъмен от безпаметната бездна на греха, по-нежен от звук или мирис.
Бързият декемврийски здрач се бе спуснал с клоунско салтомортале под мътния купол на деня и както седеше в класната стая, вторачен в мътния квадрат на прозореца, той усети, че стомахът му стърже от глад. Искаше му се за вечеря да има овнешка яхния с ряпа, моркови и картофено пюре и той предвкусваше тлъстите мръвки, които плуват в гъстия, запържен с брашънце, пиперлив сос. Бухай в търбуха! Бухай в търбуха! — нареждаше стомахът му.
Тъмна и потайна щеше да е тая нощ. В ранния мрак, прихлупил мръсния квартал на вертепите, скоро тук-там ще замъждукат жълтите фенери. Той ще хлътне в лабиринта от криви улички и тръпнещ от страх и радост, ще се промъква все по-близо, все по-близо, докато внезапно нозете му сами не свърнат зад някой тъмен ъгъл. Стервите тъкмо излизат на улицата и се приготвят за нощта, протягат се лениво да прогонят съня и дотъкмяват фуркетите в сплъстените си коси. Подминава ги спокойно, изчаква да бъде тласнат от внезапен изблик на желание или да усети внезапния зов на меката им напарфюмирана плът, запленила грехолюбивата му душа. Но докато дебне в очакване на тоя зов, сетивата му, замъглени само от плътската похот, трескаво изучават до болка унизителната сцена: ту локвица бирена пяна върху някоя незастлана маса, ту снимка на двама войници в стойка мирно или някой крещящ театрален афиш приковават очите му, а ушите попиват познатите провлечени подвиквания:
— Здрасти, Бърти, идваш ли?
— Ти ли си, гълъбче?
— Номер десет при Нели, бъбрече — да се оближеш!
— Ало, мъжът ми! Влез на бърза ръка!
Уравнението върху страницата на тетрадката започна да се разгръща в пищна паунова опашка, осеяна с очи и звездички; после, щом очите и звездичките на степенните показатели взаимно се съкратиха, тя бавно започна да се прибира. Показателите ту се появяваха, ту изчезваха, както очи ту се отварят, ту се затварят, и примигваха като звезди, които лумват и угасват. Необятният кръговрат на астралното битие люшкаше уморения му мозък, ту го носеше навън към своите предели, ту го връщаше назад към своите недра под звуците на някаква далечна музика. Каква бе тая музика? Мелодията се приближи и в паметта му започнаха да изплуват думи, стиховете на Шели за луната, бледа, изнурена, сама в безкрайната вселена. Звездите изригнаха в искри и из простора се посипа пелена от безплътен звезден прах.
Мътната светлина върху страницата стана съвсем оскъдна, а там едно ново уравнение вече бе започнало да се разбулва като паунова опашка. Това бе собствената му душа, впуснала се да набира опит: с грях подир грях се разбулваше тя, лумваше като клада и изригваше пръски пламнали звезди, сетне пак се свиваше и бавно, бавно догаряше, гасейки сама заревото на своя огън. Ето, той угасна. И хаосът се изпълни с ледена тъма.
В душата му цареше студено безразлично просветление. Когато пръв път падна в бесовския грях, той бе усетил как в него бликва вълна от жизнена сила и бе изтръпнал от ужас да не би след това изстъпление да остане недъгав тялом или духом. Но бликналата вълна го бе грабнала в обятията си и отнесла далеч от него самия, а когато го върна обратно с отлива си, и тялото, и душата му бяха непокътнати: тъмната сила тайно ги бе помирила. Хаосът, в който бе угаснала блудната му жар, се оказа хладно и безразлично себепознание. Той бе паднал в смъртен грях, и то неведнъж, а безброй пъти, и съзнаваше, че още с първото си безумство се бе изложил на опасността от вечно проклятие, а всеки следващ грях умножава неговата вина и наказание. Нито отминаващите дни, нито трудът и размислите можеха да му донесат изкупление: изворът на освещаващата благодат бе престанал да напоява душата му. Оставаше му единствено унило да се надява, че може би ще бъде възнаграден с мъничко благодат за милостинята, която даде на някакъв просяк и тутакси побягна, за да не чуе благословията му. Вярата му бе отишла на вятъра. Мигар имаше полза да се моли, щом съзнаваше, че собствената му душа ламти за своята погибел? Някаква гордост, някаква боязън го възпираха вечер да каже дори една-едничка молитва, макар да знаеше, че Бог държи живота му в ръцете си и може да му го отнеме, както спи, и да запрати душата му в ада, преди да успее да го помоли за пощада. Гордостта от собствения му грях и небоголюбивата боязън го бяха убедили, че грехът му е прекалено тежък, за да може изцяло или поне частично да го изкупи с неискрено коленопреклонение пред Всезрящия и Всевещия.
— Слушай, Енис, в тая твоя чутура май има толкова ум, колкото в дръжката на бастуна ми! Как да не можеш да обясниш що е ирационално число?
Несвързаният отговор разпали въглените на неговото презрение към съкласниците му. От другите той не изпитваше ни срам, ни страх. В неделя, когато преминаваше край църковните двери, той хладно поглеждаше богомолците, които стърчаха гологлави в редица по четирима и духом присъстваха на утринната служба, без да могат да видят или чуят нещо от нея. Тъпата им набожност и гадната миризма на евтиния брилянтин, с който бяха намазали косите си, го отблъскваха от олтара, пред който те се молеха. Той не се гнусеше от лицеприятие към другите, защото презираше тяхната наивност, която тъй лесно успяваше да мами.
На стената в спалнята му висеше украсена с винетки грамота, свидетелството му на префект217 в колежанското братство на света Дева Мария. Събота сутрин, когато цялото братство се събираше в капелата на колежа за тихата служба218, той ръководеше отговорите на своето крило от хора, коленичил върху кадифено молитвено столче вдясно от олтара. Фалшът на неговата длъжност не го измъчваше. И ако навремени му идеше да скочи от своето почетно място, да признае пред всички цялата си низост и да напусне капелата, достатъчно бе само да погледне лицата им, за да се възпре. Поезията на хвалебните псалми смиряваше суетната му гордост. Богородичните славословия219 пленяваха душата му: нард, смирна и тамян, символи на безценните съкровища, които Бог бе дарувал на душата й: пищни одеяния, символи на царствения й род; късно покарала младочка и късноцветно дърво, символи на раслия из вековете неин култ сред племената. И когато към края на службата идеше неговият ред да прочете от Писанието, той зачиташе с приглушен глас и опиваше съвестта си с музиката на словото:
Quasi cedrus exaltata sum in Libanon et quasi cupressus in monte Sion. Quasi palma exaltata sum in Gades et quasi plantatio rosae in Jericho. Quasi uliva speciosa in campis et quasi platanus exaltata sum juxta aquam in plateis. Sicut cinnamomum et balsa-mum aromatizans odorem dedi et quasi myrrha elec-ta dedi suavitatem odoris220.
Греховността, отлъчила го от лицето господне, го бе приближила до застъпницата на грешниците. Очите й сякаш го гледаха с тихо състрадание; нейната святост, неземното сияние, което меко струи от слабата й плът, не низвергваше грешника, прибягнал към нея. И ако навремени той биваше нуден от порив да се отърси от греха и да се покае, то поривът идеше от страстното му желание да бъде неин рицар. И ако навремени душата му, завърнала се срамежлива в обиталището си след стихването на бесовската плътска похот, се обръщаше към нея, лъчезарната и мелодична утринна звезда, що разказва за небето и вселява мир221, то бе в ония мигове, когато устните му, още тръпнещи от мръсни и безсрамни думи и запазили вкуса на сластните целувки, шепнешком мълвяха името й.
Колко странно бе всичко това! Той се мъчеше да намери обяснение, но сумракът в класната стая се бе сгъстил и забулил мислите му. Звънецът би. Учителят даде примерите и задачите за домашна работа и излезе. Херон, седнал до Стивън, започна да си тананика под нос:
Енис, излязъл повънка, се върна и каза:
— Байчото се качва при ректора.
Дългунът зад Стивън потри ръце и рече:
— Излезе ни късмет. Можем да го вържем тоя час. Няма начин да дойде преди два и половина. А ти, Дедалус, после ще го заглавикаш с катехизиса.
Облегнат на чина, Стивън си драскаше безцелно в черновата тетрадка и слушаше разговора край себе си, сегиз-тогиз прекъсван от гласа на Херон:
— По-тихо бе! Ще събудите и умрелите!
Странно бе и това, че той намираше някакво безплодно удоволствие да проучва издъно суровите църковни догмати, да се вглъбява в съкровените тайни неясноти само за да чуе и усети още по-дълбоко, че е погинал. Предупреждението на свети Яков223, че който опази целия закон, но съгреши в едно, бива виновен във всичко, изпърво му се струваше само гръмко преувеличение, докато сам не започна пипнешком да се ориентира в мрака на своето състояние. От злотворното семе на сластолюбието в него бяха избуяли всички останали смъртни грехове: гордостта, себевъздигането и презрението към другите, ламтежът за пари, купуващи му запретените наслади, завистта към всички, които го надминават в порочност, клеветническото злословие срещу благочестивите, ненаситното му чревоугодие, тъпата ожесточена гневливост, сред която вирееха похотливите му щения, тинята на телесна и духовна леност, в която тънеше цял.
В клас той спокойно гледаше суровото проницателно лице на ректора и умът му се забавляваше да сплита примки от чудновати въпроси. Ако на младини някой открадне една лира и я използва, за да натрупа несметно богатство, какво е длъжен да върне отпосле: лирата, която е откраднал, и само нея или нея заедно със събралите се лихви, или цялото си огромно състояние? Ако някой мирянин при кръщение излее водата, преди да е произнесъл думите кръстено ли е детето или не? Истинно ли е кръщението с минерална вода? Защо в първото блаженство на нищите духом е обещано Царството небесно, а във второто на кротките е обещано още, че ще наследят земята?224 Защо тайнството на Светото причастие е било положено с две отделни съставки, щом Исус Христос присъства и в тяло, и в кръв, и с душата, и с божествеността си както само в хляба, така и само във виното? Съдържа ли всяка трошичка от евхаристийния хляб цялото тяло и всичката кръв Христова или само част от тялото и кръвта му? Ако виното вкисне, а нафората плесеняса след преосъществяването, присъства ли още Исус Христос в тях като бог и като човек?225
— Иде! Иде!
Един от учениците, застанал на пост до прозореца, бе съгледал ректора да се задава откъм централната сграда. Тутакси всички катехизиси бяха разтворени и всички глави — мълком сведени над тях. Ректорът влезе и зае мястото си на катедрата.
Леко побутване с крак изотзад напомни на Стивън, че трябва да зададе някой труден въпрос.
Ректорът обаче не поиска да му дадат катехизиса, за да започне урока. Той сбра ръце, облегна се на катедрата и каза:
— Духовните упражнения в чест на свети Франциск Ксаверий, чийто празник е в събота, ще започнат сряда следобед. Те ще продължат от сряда до петък. В петък след утринната целият следобед е за изповеди. Ако някой от вас има свой постоянен изповедник226, може би ще е по-добре да не взима извънреден. Събота сутринта в девет часа ще отслужим света литургия с всеобщо причастие за целия колеж. В събота занятия няма да има. Естествено, и в неделя. Тъй като събота и неделя са празници, не е изключено някому от вас да хрумне, че и понеделник е празник. Пазете се от подобна грешка. Ти, Лолис227, май вече си готов да сбъркаш, а?
— Аз ли, сър? Защо пък аз, сър?
Лека вълна от приглушен смях заля целия клас при мрачната усмивка на ректора. Сърцето на Стивън започна боязливо да потръпва и посърна като попарена папрат.
— Всички вие, убеден съм, сте запознати с житейския път на свети Франциск Ксаверий, патрона на вашия колеж. По произхождение той принадлежал към старинен и знатен испански род и както си спомняте, станал един от първите сподвижници на свети Игнатий. Те се запознали в Париж, където Франциск Ксаверий преподавал философия в университета. Блестящият млад благородник и книжовник с цялото си сърце и душа се посветил на идеите на нашия велик отец-основател и както знаете, сам пожелал да бъде изпратен от свети Игнатий да проповядва в Източните Индий, за което е наречен Апостол на Индиите. Надлъж и нашир обходил той Изтока, от Африка до Индия и от Индия до Япония, носейки кръщението на народите. Казват, че само за един месец покръстил над десет хиляди езичници. Казват още, че дясната му ръка изсъхнала от непрестанното благославяне. Той мечтаел да отиде и в Китай, за да спечели там още много души за господа, но починал от треска на остров Сян Цзян. Велик светец е той, свети Франциск Ксаверий. Велик сред воините Христови!
Ректорът замълча, после продължи, тресейки пред себе си молитвено сбраните си ръце.
— Той е имал вярата, която планини премества.228 Да завоюваш десет хиляди души за господа, и то за един-едничък месец! Това се казва истински конкистадор, верен на девиза на нашия орден: Ad majorem dei gloriam! И запомнете добре: с велика власт е облечен той на небесата: властта да бъде наш ходатай, когато сме в скърби, властта да измолва всичко, за което вопием, стига то да е за благото на душите ни, най-паче властта да добива за нас благодатта на покаянието, когато съгрешим. Велик, велик светец е той, свети Франциск Ксаверий! Велик ловец на човеци!229
Той престана да поклаща сключените си ръце, положи на тях челото си и изпитателно изгледа слушателите вляво и вдясно от себе си с тъмните си сурови очи.
В настъпилото мълчание техният тъмен огън озари здрача с червеникавото си зарево. Сърцето на Стивън се бе свило като пустинно цвете, което издалеч усеща повея на самума…
— Във всичките си работи помни за твоя край и вовеки не ще съгрешиш — думи, мили мои невръстни братя в Исуса Христа, от книгата на Еклесиаста, глава седма, стих четиридесети.230 В името на Отца и Сина и Духа Светаго, амин.
Стивън седеше на първата скамейка в капелата на колежа. Зад масата, вляво от олтара, седеше отец Арнал. Той бе загърнал плещи в тежко наметало, изглеждаше пребледнял и изпит и гласът му хриптеше, пресипнал от простуда. Възкръснал тъй ненадейно пред него, старият учител събуди у Стивън спомена за живота в Клонгоус: гъмжило от момчета по широкото игрище, барата на нужника, малкото гробище отвъд липите край централната алея, където бе мислил, че ще го погребат, отблясъците на огъня по стената на лечебницата, където бе лежал болен, печалното лице на брат Майкъл. Понесена от прилива на тези спомени, душата му отново се превърна в душа на дете.
— Днес, невръстни мои братя в Исуса Христа, ний сме сбрани тук за един кратък миг, далеч от смутната суета на тоя свят, за да въздадем почит и похвала на един от най-великите светци: Апостола на Индиите, небесния покровител на вашия колеж, свети Франциск Ксаверий. Години наред, и то много повече, отколкото вие, скъпи мои чада, или аз бихме могли да си спомним, в навечерието на празника на своя свети патрон възпитаниците на този колеж са се оттегляли все в същия този храм, за да извършат ежегодните си духовни упражнения. Лети времето и носи своите промени. Мигар не забелязахте колко много неща се измениха дори само през последните няколко години? Мнозина от онези, които доскоро като вас седяха тук на предните скамейки, сега навярно са нейде из далечните страни, в знойните тропици или са погълнати от работа и задължения; едни се учат в семинарии, други кръстосват безбрежната шир на бездната морска, а трети вече негли са повикани от всемогъщия Бог в друг живот, за да им се каже: дай сметка за пристойничеството си231. Все тъй се нижат годините край нас, времената се менят и за добро, и за зло, а питомците на колежа продължават да тачат паметта на великия светец и всяка година се оттеглят на духовни упражнения в навечерието на неговия празник, специално установен от нашата света майка църквата, за да прославя из рода в род името и делата на един от най-великите синове на католическа Испания.
Но нека видим първо какво означават думите духовни упражнения и защо те са всепризнато душеспасително средство за оногова, който е поревнал да живее като истински християнин и пред Бога, и пред людете. Духовните упражнения, скъпи мои чада, са едно временно оттегляне от житейската суета, от делничните грижи, с цел да изпитаме състоянието на нашата съвест, да поразмислим над тайните на светата религия и по-добре да разберем защо сме пратени в света. През идните няколко дни с божията помощ ще ви запозная с някои мисли относно Четирите сетни неща. А те, както на всинца ви е известно от катехизиса, са: смърт, съд, преизподня и небе232. Ето защо ние ще се постараем из основи да ги опознаем през идните няколко дни, за да придобием от това познание вечно благо за душите ни. И помнете, скъпи мои чада, Бог ни е проводил в тоя свят с една-едничка цел: да изпълняваме святата Му воля и да спасим безсмъртните си души. Всичко друго е суета. Едно ни е насъщно: спасението на душата. Каква полза за човека, ако придобие целия свят, а душата си ощети?233 О, скъпи мои чада, истина ви казвам, нищо на тоя окаян свят не ще поправи такава загуба.
Затова ви моля, скъпи мои чада, прогонете през тия няколко дни от себе си всички светски помисли, уроци, удоволствия, тщеславие и отдайте цялото свое внимание на състоянието на вашите души. Едва ли следва да ви напомням, че през тези дни на духовни упражнения от всинца ви се очаква да спазвате смирено и благочестиво поведение и да избягвате всякакви шумни и непристойни развлечения. Старшите ученици, естествено, ще трябва да гледат никой да не престъпва този ред и аз особено разчитам, че префектите и офицерите от братството на нашата пресвета Дева и от братството на Светите ангели ще служат за пример на своите другари.
Нека прочее се потрудим да извършим нашите духовни упражнения в чест на свети Франциск с всичкото си сърце и с всичкия си разум. Благодатта на Господа Исуса Христа тогава през цялата година ще е с вас. Но преди всичко и над всичко нека тези упражнения станат за вас такъв празник, за който вие ще можете да си спомняте и след много години, когато може би ще сте далеч от този колеж и сред съвсем различни житейски обстоятелства, за който вие ще си спомняте с радост и признателност и ще благодарите Богу за това, че ви е низпослал тази възможност да положите първия камък на един благочестив, достопочтен и ревностен християнски живот. Но ако — а това никак не е изключено — в този миг сред вас, на тези скамейки, се намира и някоя клета душа, застигната от неизразимата злочестина да загуби светата Божия благодат и да затъне в скверен грях, то аз с пламенно упование се моля нашите духовни упражнения да станат прелом към поправление в живота на тая душа. Аз моля Бога посредством ходатайството на ревностния Му слуга свети Франциск Ксаверий да сподоби тая душа със сърдечно покаяние, щото Светото причастие в деня на свети Франциск тази година навеки да скрепи завета между Бога и нея. Да бъдат упражненията ни паметни на цял живот за праведни и за неправедни, за свети и за грешни.
Сами ми бъдете в помощ, мили мои невръстни братя в Христа! Бъдете ми в помощ с благочестивото си внимание, с набожното си усърдие, с цялата си обхода. Прогонете от своето съзнание всички светски помисли и мислете единствено за Сетните неща: смъртта, съда, преизподнята и небето. Помнещият ги, казва Еклисиаста, не ще съгреши вовеки. Оня, който помни Сетните неща, сявга ще ги има пред очи в своите постъпки и помисли. Праведни са на тогова и животът, и смъртта, защото вярва и знае, че ако много е пожертвал в тоя тленен живот, стократно и хилядократно повече ще му бъде въздадено в идещия ден, който трае вечно. И това благо, скъпи мои чада, аз от все сърце го пожелавам всекиму и всинца ви, в името на Отца и Сина и Духа Светаго, амин.
Сякаш гъста мъгла бе обвила разсъдъка му, докато той си отиваше вкъщи сред смълчаните си съученици, и с вцепенен ум я чакаше да се вдигне и разбули онова, което бе скрила. Прегладнял и свъсен, излапа обяда си и щом се нахрани и на масата останаха само мръсните влоясали чинии, стана и се приближи към прозореца, облизвайки с език тлъстината в устата и по устните си. Значи, паднал бе до състоянието на животно, което лиже муцуната си след ядене. Паднал бе до дъното: и в замъгленото му съзнание плахо затрепкаха проблясъци на страх. Той притисна лице о стъклото на прозореца и се вторачи в смрачаващата се улица. Сегиз-тогиз в неясната светлина преминаваха силуети на минувачи. Да, това е животът. Буквите ДЪБЛИН тягостно тегнеха на съзнанието му и в безпорядък се бутаха една о друга с мудно животинско упорство. Душата му, станала на тлъсто сало от постоянно угояване, пропадаше, обзета от скотски страх, все по-дълбоко в зловещите бездни на здрача, а тялото, немощното му, осквернено, безпокойно, беззащитно човешко тяло гледаше с помътен поглед, подвластно на бога на биците.
Следният ден донесе смъртта и страшния съд и душата му бавно започна да се пробужда от обзелото я безучастно отчаяние. Плахите проблясъци на страх прераснаха в духовен ужас, когато пресипналият глас на проповедника обвея душата му с мъртвешки лъх. И той изпита агонията. Усети, че леденото дихание на смъртта докосва крайниците му и плъзва нагоре към сърцето, пелена от мрак замрежва очите и един подир друг като улични фенери угасват светлиците на мисълта в мозъка, по кожата избиват последни капчици пот, крайниците немощно омекват, езикът набъбва, заплита се, замира, все по-слабо и по-слабо тупка сърцето, затихва, спира дъхът, клетият дъх, клетият безпомощен човешки дух, хълца и хлипа, хъхри и хърка в гърлото. Няма, няма, няма спасение! Той — самият той — умира, умира плътта, на която се бе поддал. В гроба! Там му е мястото! Заковете тоя труп в ковчег и гробарите да го откарат! Хвърлете го далеч от хорските очи, в зиналата яма, в гроба, да гние там за храна на плъпналата гмеж червеи, нека го разкъсват бързоноги тлъсти плъхове!
А още докато приятелите седят край смъртния одър със сълзи на очи, душата на грешника е вече застанала на съд. Миг преди съзнанието да угасне, целият земен живот преминава пред душевния гледец, ала вече няма време за размисъл, тялото е мъртво и обзета от ужас, душата се явява пред Христовото съдилище. Проявявал тъй дълго Своето милосърдие, сега Бог ще бъде справедлив. Дълго е търпял Той, увещавал е грешната душа, давал й е време да се покае, дълго е отлагал Своята отсъда. Но вече срокът е изтекъл. Имало е време и за грехове, и за наслади, имало е време да се поругаваш с Бога и със съветите на Светата Му църква, време да оскърбяваш могъществото Му и да престъпваш повеленията Му, да мамиш ближния си, да вършиш грях след грях и грях след грях и да таиш покварата си скрита. Това време е минало. Дошъл е ред на Бога и Него нито ще измамиш, нито ще излъжеш. Всеки грях сега ще изпълзи от своята бърлога: и най-метежният против волята Божия, и най-омерзителният за нашата жалка плътска природа; и най-смътното несъвършенство, и най-зверското злодеяние. Каква полза тогаз да си бил велик император, славен пълководец, прочут изобретател или най-учен между учените? Пред съда на Бога всички са равни. Праведните Той ще награди, грешните ще накаже. Човешката душа ще е осъдена в един-едничък миг. Един-едничък миг след смъртта на тялото тя вече е претеглена на везните. Частният съд е приключил и душата е преминала в селенията на славата или в затвора на чистилището, или пък, прокълната, с писък пропада в геената огнена.
Но това далеч не е всичко. Божията справедливост тепърва предстои да бъде явена на човеците: подир частния иде всеобщият съд. Ето, дошъл е Свършекът на света, Денят на Страшния съд.234 Звездите небесни падат на земята, както смоковница, разлюляна от силен вятър, стърсва своите смокини. Слънцето, великото светило на вселената, е станало струнено ветрище. Месечината е като кръв. Небето се е дръпнало и се е сгърчило като свитък. Архангел Михаил, архистратигът на небесното войнство, се явява величествен и страшен в небесата. Стъпил с един крак на морето, с другия на земната твърд, той гръмогласно разтръбява с архангелската си тръба свършека на дните. Трикратен тръбен глас изпълва цялата вселена. Има време, имало е време, но няма повече да има време. При последното протръбяване душите на целия човешки род се стълпяват в Йосафатската до — лина: богати и бедни, знатни и простолюдни, мъдреци и глупци, праведни и грешници. Душите на всички човеци, живели нявга на земята, душите на родените и на още неродените, всички синове и дъщери Адамови се сбират в този страшен ден. И ето, дохожда Страшният съдник! Той вече не е смиреният Агнец Божи, вече не е кроткият Исус Назорей, скръбният Син человечески и Добрият Пастир. Сега Той възлиза на облаците във велика власт и слава, съпровождан от деветте ангелски чина: ангели и архангели, начала, сили и власти, престоли и господства, херувими и серафими! Той, всемогъщият Господ-Бог, вечният и изначалният! И Той проговорва: гласът Му се разнася до най-далечните предели на пространството, дори до бездънните бездни на ада. Той е Върховният Съдник и присъдата Му е без право на обжалване. Той призовава праведните при Себе си и им казва да влязат в Неговото царство, в царството на вечното блаженство, което е приготвил за тях. Неправедните прогонва от Себе си с вик на оскърбено величие: Идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели.235 О, каква мъка настава тогава за злочестите грешници! Побратим бива разлъчен от побратима, чада от родители, мъже от жените им. Клетият грешник простира ръце към всички, които са били свидни нему в земния му път, към онези, над чието благочестиво простодушие може би се е глумил, към онези, които са го съветвали и са се мъчили да го върнат в праведния път, към добрия брат, към любещата сестра, към майката и бащата, които са го обичали с безпределна любов. Късно е: праведниците се отвръщат от злощастните осъдени души, които сега са извадили наяве цялата си мерзост и злина. Горко вам, лицемери, горко вам, гробници варосани, които отвън помазвате лицата си, а отвътре сте пълни със смрад и нечистотии!236 Какво ще стане с вас в този страшен ден?
И този ден иде, ще дойде, трябва да дойде: денят на смъртта, съдният ден. Отредено е човеку да умре, а след смъртта иде Страшният съд. Неотменимо ще умрем. Не знаем кога и как, дали от мъчителна болест или от ненадейна злополука: в който час не мислите, тогаз ще дойде Син Божи.237 Затова бъдете и вие сявга готови, понеже знаете, че може да умрете всеки миг. Смъртта е общата ни участ. Смъртта и Страшният съд, донесени на света от греха на прародителите ни, са тъмните двери, които се затварят след нас в края на земното ни съществуване, дверите, които се отварят в незнайното и невидяното, дверите, през които трябва да премине всяка душа, сам-самичка, лишена от друга подкрепа освен от добрите си дела, без другар и братец, без родител и учител, които да й помогнат, самичка и трепереща. Нека тази мисъл сявга бъде в нашия ум и тогаз не ще съгрешим. Смъртта, която е мраз и ужас за грешника, е блажен миг за оногова, вървял по праведния път, който е изпълнявал повиненията си в този живот, не е пропускал нито утринни, нито вечерни молитви, приемал е често Светото причастие и е вършил добри и милосърдни дела. У благочестивия и боголюбив католик, у праведния човек смъртта не буди ужас. Нима самият Адисън, този велик английски писател, на смъртния си одър не изпрати да повикат разпънатия млад граф Уорик, за да му покаже как един християнин посреща своя край? Да, само благочестивият и боголюбив християнин, той и само той може да рече в сърцето си:
Всяка една от тези думи бе за него. Върху неговия грях, гнусен и спотаен, бе насочен целият гняв Божи. Ножът на проповедника се бе врязал до дъното на заболялата му съвест и той почувства, че душата му бе гноясала в греха. Да, проповедникът е прав. Дошъл бе Божият ред. Като звяр в бърлогата се бе въргаляла душата му в собствената си мръсота, но звукът на ангелската тръба я бе прогонил от тъмната дупка на греха навън, на светлина. Съдбовните слова, изречени от ангела, в миг бяха разрушили самонадеяното му спокойствие и сега в съзнанието му вилнееше вихърът на сетния ден. И неговите грехове — във въображението му блудници с елмазени очи — панически бягаха пред урагана и сгушени под козината си, в ужас писукаха като мишки.
Когато пресичаше площада на път за вкъщи, звънък девичи смях докосна пламналите му уши. Нежният радостен звук прониза сърцето му дори по-силно от архангелската тръба. И без да посмее да вдигне очи, той свърна настрана и продължи да върви, вперил поглед в сянката на сплетените храсталаци. В покрусеното му сърце се надигна вълна от срам и заля цялото му същество. Образът на Ема изплува пред него и под погледа й в сърцето му бликна нова вълна от срам. О, ако тя знаеше на какво е подложена в неговото въображение, как животинската му похот бе потъпкала и поругала нейната невинност! Къде остана чистата юношеска любов? Рицарството? Поезията? Задушливата воня на разпътството кадеше в ноздрите му: тестето зацапани от сажди фотографии, които криеше в комина на камината и пред чиито безсрамни или прикрито изобразени сцени на разврат той бе лежал и блудствал тялом и духом часове наред; чудовищните му сънища, населени с маймуноподобни същества и блудници, чиито очи святкат като елмази; гнусните изповедални писма, които бе писал, упоен от греховната си откровеност, и скришом бе носил със себе си в продължение на седмици, чакайки прикритието на нощта, за да ги подхвърли нейде в тревата накрай полето или мушне под някоя паянтова врата или в пролука на живия плет с надежда, че някоя девойка случайно ще ги зърне и тайничко ще ги прочете. Безумец! Безумец! Нима той наистина бе вършил всичко това? По челото му избиха хладни капчици пот от гнусните спомени, прииждащи в паметта му.
Когато този смъртен срам постихна, душата му се опита да се въземе от жалката си немощ. Бог и светата Дева бяха твърде далеч от него: Бог бе твърде велик и суров, а светата Дева — твърде чиста и непорочна. Но той си представи, че стои до Ема всред някаква необятна шир и смирено, със сълзи на очи скланя глава и целува ръкава на дрехата й.
Всред тази необятна шир, под нежния прозрачен вечерен небосвод, където едно облаче плува на запад, по бледозелените моря на небесата един до друг стоят те — две съгрешили деца. Грехът им дълбоко е оскърбил величието Божие, макар те още да са само две деца, но Нея — не; Нея, чиято красота неземна е и не погубва устремения към Нея взор, защото като Своето знамение е Тя — лъчезарна мелодична утринна звезда239. В очите, с които ги гледа, няма нито гняв, ни укор. Тя съединява ръцете им ръка в ръка и мълви на сърцата им:
— Хванете се за ръце, Стивън и Ема240. Сега е чудна вечер в небесата. Вие съгрешихте, но оставате завинаги мои деца. Сърце сърцето нека люби. Хванете се за ръце, мои мили деца, и ще бъдете щастливи един с друг и сърцата ви ще се обичат.
Цялата капела бе обляна в мътна пурпурна светлина, която се процеждаше през спуснатите щори, а един блед лъч, врязал се като копие през пролуката между края на щорите и перваза, докосваше гравираните бронзови свещници върху олтара и те блестяха като бранните брони на ангелското войнство.
Дъжд се лееше над капелата, над градината, над колежа. Щеше да вали безспирно, нечуто. Сантиметър по сантиметър водите ще се надигат и залеят тревата и храстите, дърветата и къщите, паметниците и планините. И всички живи твари ще се издавят нечуто: птици, хора, слонове, прасета, деца — трупове, плаващи беззвучно сред отломките на гинещия свят. Четиридесет дни и четиридесет нощи ще се лее дъждът, докато водите не залеят лицето на земята.
Може би. Защо не?
— Преизподнята се е разширила и безмерно е разтворила устата си — думи, мили мои невръстни братя в Исуса Христа, от Книгата на Исайя, глава пета, стих четиринадесети. В името на Отца и Сина и Духа Светаго, амин.
Проповедникът извади от вътрешния джоб на сутана си часовник без верижка, за миг се вгледа мълком в циферблата и безшумно го сложи на масата пред себе си.
Той заговори с равен глас:
— Адам и Ева, скъпи мои чада, бяха, както знаете, нашите прародители; спомняте си, че Бог ги сътвори, за да заемат в небесата мястото, опустяло след падането на Луцифера и непокорните ангели. Луцифер, казват, бил син на зората, могъщ и лъчезарен ангел. Но паднал; паднал и заедно с него паднали една трета от небесното войнство; паднал и бил низвергнат заедно с бунтовните си ангели в ада. Непостижима тайна е неговият грях. Богословите смятат, че той е паднал поради своята горделивост, поради един-едничък, заченат в миг греховен помисъл: nono serviam — няма да служа. Този миг станал негова погибел. Само за миг оскърбил той величието Божие с греховния си помисъл и Бог на вечни времена го низвергнал от Себе си в ада.
И сътвори тогава Господ-Бог Адам и Ева и ги посели в Едем, в Дамаската равнина, в оная дивна градина, заляна от слънце и багри и преизобилна на тучна зеленина. Плодородната земя щедро ги кърмеше със своите дарове; драговолно им служеха зверовете и птиците небесни; те не знаеха злините, които нашата плът е наследила: болестите, нищетата и смъртта; всичко, което всемогъщият и щедър Бог можа да стори за тях, биде сторено. Но той им заръча и едно условие: послушание на Словото Му. Повели им да не вкусват от плода на забраненото дърво.
Уви, мили мои невръстни братя, и те също паднаха. Дяволът, някогашният сияен ангел, синът на зората, станал лукав изкусител, ги споходи в образа на змията, най-хитрата от всички земни твари. Завидял им бе. Той, падналият светлоносец, не можеше да се примири с мисълта, че сътвореният от кал човек обладава наследие, което той по собствена вина бе загубил навеки. Яви се той на жената, на по-слабия съсъд, и изливайки в ухото й отровата на своето красноречие, й обеща — о, проклето да е богохулното му обещание! — че ако тя и Адам вкусят от забранения плод, ще бъдат като богове. Не, нещо повече, като самаго Бога. И Ева се поддаде на коварството на архиизкусителя. Яде от ябълката, па даде и на Адам. А тоя нема̀ сила на духа да й се възпротиви. Отровният език на сатаната бе сторил своето. Те паднаха.
И тогаз в райската градина се зачу гласът Господен, който диреше сметка от Своето творение, човека; и Михаил, архистратигът на небесното войнство, се яви пред съгрешилата двоица с огнен меч в ръка и ги изпъди от Едемската градина, в света на болестите и враждите, на жестокостта и отчаянието, на труда и лишенията, с пот на лице да си изкарват хляба. Но дори и тогаз колко милостив бе Господ-Бог. Съжали той клетите ни съгрешили прародители и им обеща, че щом времето се изпълни, ще проводи от небесата Оня, който ще ги изкупи и отново направи чада Божии и наследници на Царството небесно; и Той, Спасителят на падналите люде, ще бъде Неговият единороден Син, Второто Лице на Светата Троица, Вечното Слово.
Той дойде. Той биде роден от пречистата Дева Мария, Божията майка. Роден биде в една бедна ясла в Юдея и живя като прост дърводелец до тридесетата Си година, когато се изпълни часът за Неговото дело. И тогаз, преизпълнен от любов към хората, Той тръгна да обихожда градове и села, проповядвайки благовестието за царството Божие.
Слушаха ли Го? Да, слушаха Го, но не пожелаха да Го чуят. И Той биде хванат и вързан като обикновен престъпник, подигран и охулен като безумец, отритнат, за да бъде пуснат един прочут разбойник, бичуван с пет хиляди удара, увенчан с трънен венец, влачен по улиците от юдейската паплач и римските войници, съблечен гол и разпнат на кръста и прободен с копие в ребрата, така че от раненото тяло на Нашия Господ изтече кръв и вода.
Ала още тогаз, в оня час на велики мъки, милостивият ни Спасител съжали човешкия род. И още тогаз, на Голгота, Той положи основите на светата католическа църква, и според завета Му портите адови няма да й надделеят, положи основите й на вековечната скала и я дарува със Своята благодат, принесе в жертва Себе си и обеща, че ако хората послушат словото на Неговата църква, те ще заслужат вечен живот, но ако след всичко сторено за тях упорстват в греховността си, за тях остават вечните мъки: адът.
Гласът на проповедника замря. Той мълком сбра молитвено длани, раздели ги. Сетне продължи:
— А сега нека за миг се опитаме да си представим, доколкото умът човешки побира, какво представлява това обиталище на осъдените, създадено от разгневения, но справедлив Бог за вечно наказание на грешниците. Адът — това е една тясна, тъмна и смрадна тъмница, обиталище на демони и осъдени души, изпълнено с огън и дим. Тая тясна тъмница е умишлено направена от Бога за наказание на онези, които не са пожелали да се подчинят на Неговите закони. На клетниците, които гният в затворите по тая земя, е предоставена поне известна свобода на движенията, било то само между четирите стени на килията или в мрачния затворнически двор. Но не и в ада. В това ужасно мъчилище, за чиито стени казват, че били дебели четири хиляди мили, осъдените са натрупани на купчина поради безчетното си множество и затова са така приклещени и така безпомощни, че както блаженият свети Анселм241 пише в своята книга за подобията, никой не може да отмахне дори червея, който гложди окото му.
Те лежат, хвърлени във външната тъмнина242, защото — запомнете — огънят в ада не излъчва никаква светлина. Както по повеля на Бога огънят във Вавилонската пещ изгуби жарта си, но запази светлината си243, така, пак по Негова воля, огънят в ада запазва ужасната си жар, ала гори във вечен мрак. Вековечно бушува тази буря от тъмнина, тъмни пламъци и тъмен дим от горяща сяра, сред които телата са струпани едно връз друго, лишени от глътчица въздух. От всички напасти, с които Бог порази фараонската земя, само една биде наречена ужасна: тъмнината244. С какво име да назовем тогаз тъмнината на ада, която трае не три дни, а цяла вечност?
Ужасът на тая тясна и непрогледна тъмница се умножава от чудовищното й зловоние. Всичката земна нечистота, поганта и гнусотата на света, знаем, ще се стекат в нея като в огромна воняща клоака, щом страшният пожар на сетния ден очисти с пламъците си света. Чудовищното количество сяра, която гори там, също изпълва целия ад с непоносимата си смрад, а и телата на самите осъдени издават такива отровни изпарения, че както казва свети Бонавентура245, и едно от тях стига, за да зарази целия свят. Дори въздухът, който дишаме, става спарен и смраден, щом бъде затворен за дълго. Представете си тогава каква смрад трябва да цари в ада! Представете си един разкапан и зловонен труп, който лежи в гроба и се разлага, един сплут, лепкаво-мазен леш. Представете си същия този труп, обхванат от пламъци, облизван от огнените езици на горящата сяра: той изпуска гъстък удушлив зловонен дим и гнусна смрад. Представете си най-сетне този схумен гнойник, от който ви се повдига, умножен и преумножен стотици и хиляди пъти по милионите и милиарди трупове — сплути, струпани накуп в зловонната тъма, едно огромно гниещо скопище човешка плесен. Представете си всичко това и тогава ще добиете известно понятие за ужасното зловоние на ада.
Но не това зловоние, колкото и да е ужасно, не то е най-страшното мъчение, на което са подложени осъдените. Мъчението с огън — това е най-чудовищното изтезание, с което един тиранин може да мъчи своята жертва. Поставете само за миг пръста си в пламъка на горяща свещ и ще усетите каква е болката от огъня. Но нашият земен огън е създаден от Бога за благото на човека — да поддържа в него искрицата на живота и да му служи в труда, докато огънят на ада има съвсем различни свойства и е създаден от Бога, за да измъчва и наказва непокаяните грешници. Освен това предметите изгарят сравнително бърже в пламъците на нашия земен огън, в зависимост от своята горимост, затова човешкият гений е успял дори да изобрети химически вещества, които спират или забавят неговото действие. Но сернистият жулел, който гори в ада, е вещество, предназначено да гори навеки и навеки с невиждана ярост. При това нашият земен огън едновременно и гори, и разрушава, тъй че колкото по-силно гори, толкова по-скоро стихва; пламъците на адовия огън, напротив, имат свойството да изгарят, без да разрушават, и макар че бушуват с безпределен бяс, те бушуват навеки.
И още нещо: нашият земен огън, колкото и яростно и нашироко да се разпростира, винаги има предел; а огненото езеро в ада е безпределно, безбрежно и бездънно. Писано е, че самият сатана бил принуден да признае в отговор на въпроса на един войник, какво, че и цяла планина да се сгромоляса в огнения океан на преизподнята, тя в миг ще изгори като капчица восък. Този страшен огън изтезава телата на осъдените не само отвън, но всяка осъдена душа носи ада и в самата себе си, в собствената й утроба свирепства този всепоядащ огън. О, ужасна орис на злочестите създания! Кръвта във вените завира, къкри и клокочи, мозъкът в черепа цвърчи, в гръдта гори сърцето и се пръска, врят вътрешностите като нажежено желе, очните ябълки пламтят като разплавени оловни топки.
И все пак всичко, което отбелязах във връзка с яростта, свойствата и безпределността на тоя огън, е нищо в сравнение с неговата мощ в качеството му на оръдие, чието предназначение според Божествения промисъл е да наказва както душата, така и тялото. Тоя огън, пряко породен от гнева Господен, действа не сам по себе си, а като оръдие на Божието мздовъздаяние. Както водата в кръщелния купел очиства и възражда душата ведно с тялото, така и възмездителният огън изтезава духа ведно с плътта. От изтезанията страдат всички сетива на плътта, а заедно с тях и всички способности на душата: зрението — от абсолютната непрогледна тъмнина, обонянието — от отвратителната смрад, слухът — от стенанията, писъците и проклятията, вкусът — от гнусната гнилоч, разтленната проказа и всяческата задушлива гадост, осезанието — от нажежените вили и шишове и безмилостните огнени езици. А чрез всички тези изтезания на плътта бива изтезавана в самата й същност и безсмъртната душа насред неизброимото множество от бушуващи клади, запалени в бездната от оскърбеното величие на всемогъщия Бог и раздухвани във вековечна и всеразгаряща се ярост от диханието на Неговия гняв.
Забележете накрая, че мъченията в тази адова тъмница се умножават и от съжителството с другите осъдени. На земята близостта до злото е толкова опасна, че дори растенията сякаш инстинктивно се отдръпват от всичко гибелно и вредно за тях. В ада всички закони са преобърнати: всеки е забравил семейство, родина, приятели и близки. Осъдените вият и вопият, и проклинат един другиго, а мъките и яростта им се усилват от присъствието и на други същества, измъчвани и ожесточени като тях самите. Всичко човешко е изчезнало. Воплите на гърчещите се грешници изпълват всички кътчета на бездънната бездна. Погиналите се давят от богохулства, от ненавист към другите осъдени и от проклятия към всички съучастници в техните грехове. В стари времена имало обичай да наказват отцеубиеца, човека, вдигнал светотатствена ръка срещу собствения си баща, като го хвърляли в морските глъбини зашит в чувал заедно с петел, маймуна и змия. Намерението на законодателите, измислили тая присъда, било да накажат престъпника посредством близостта му до тези злобни и свирепи твари. Но какво е яростта на безсловесните твари в сравнение с яростта на проклятията, които бълват от напуканите уста и горящите гърла, щом само осъдените забележат всред събратята си по страдание онези, които са ги подстрекавали и поощрявали в греха, онези, чиито слова първи са посели в ума им семената на греховни помисли и греховен живот, онези, чиято безсрамна лъст ги е въвела в греха, онези, чиито очи са ги съблазнили и отклонили от праведния път? Да, те се нахвърлят срещу съучастниците си с хули и проклятия. Ала безсилни и безпомощни са те: късно е да се покаят.
На последно място помислете какво страховито страдание изпитват осъдените души — и съблазнителите, и съблазнените — от съжителството си с бесовете. Дяволите измъчват грешниците двояко: със своето присъствие и със своите укори. Не е по силите ни да си представим колко ужасни са тези дяволи. Света Катерина Сиенска246, която веднъж видяла жив дявол, сведочи, че би предпочела до края на дните си да върви по разжарени въглени, нежели един-едничък път отново да зърне подобно ужасно чудовище. Тези дяволи, които някога са били красиви ангели, сега са станали точно толкова уродливи и отвратителни, колкото са били красиви. Те се подиграват и гаврят с осъдените души, които сами са въвлекли в погибел. И именно те, злите демони, в ада се превръщат в гласове на съвестта. Защо съгреши? Защо се поддаде на сатанинската съблазън? Защо се отвърна от благочестивия живот и добрите дела? Защо не страни от тинята на греха? Защо не изостави тоя лош другар? Защо не се отказа от тоя разпътен, от тоя нечист навик? Защо не се вслуша в съветите на своя изповедник? Защо, дори след като бе съгрешил един, два, три, четири или дори сто пъти, не се разкая за низостта си и не се обърна към Бога, който само чакаше разкаянието ти, за да ти опрости греховете? За разкаяние е вече късно. Има време, имало е време, ала няма повече да има време. Имало е време скришом да грешиш и време да угаждаш и на леността си, и на горделивостта си; време да ламтиш за запретеното и време да отстъпваш пред щенията на низката природа; имало е време да живееш като скота безсловесни, не, по-зле от скота, защото той поне е твар, лишена от разум, който да говори; имало е време, ала няма повече да има време. Бог те зовеше с безброй гласове, но ти не щеше и да чуеш. Не рачи да съкрушиш горделивостта и злобата в сърцето си, не рачи да върнеш нечестиво придобитото, не рачи да преклониш глава пред поученията на твоята света църква и да изпълниш християнския си дълг, не рачи да изоставиш лошите другари, не рачи да избегнеш гибелната съблазън. Ето, такава е речта на сатанинските мъчители: гавреща се и осъдителна, изпълнена с омраза и отвращение. Да, именно отвращение! Защото дори те, самите дяволи, са паднали в единствения грях, съизмерим с ангелската им природа: бунта на разума; и те, дори те, нечестивите дяволи, с отвращение и погнуса ще извърнат очи от нечуваните грехове, с които презреният човек безчести и скверни храма на Духа Светаго247, безчести и мърси самия себе си.
О, мили мои невръстни братя в Исуса Христа, дано никогаж не ни сполети участта да чуем тая реч! Дано не ни сполети тая участ! Аз горещо моля Господа-Бога ни една-едничка душа от сбраните днес в тоя храм да не попадне в сетния ден на страшната разплата сред онези злочести създания, които Великият Съдник навеки ще пропъди от очите Си, за никого от нас да не прозвучи страхотната присъда: Идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели!
С подкосени нозе той се промъкна между пейките и излезе от капелата. Кожата по главата му потръпваше, сякаш го докосваха невидими пръсти. Изкачи се по стълбата и тръгна по коридора, по чиито стени като обесени злодеи висяха накачените палта и мушами: безглави, подгизнали и грозни. И с всяка стъпка нарастваше ужасът му дали вече не е мъртъв, дали душата му не е изтръгната от телесната й обвивка, та той презглава да пропада в бездната.
Подът се олюля под нозете му и той рухна на чина, отвори напосоки някаква книга и се вглъби в нея. За него! Всяка дума бе за него! Точно така. Бог бе всемогъщ. Всеки миг можеше да го призове, още сега, както си седи на чина, преди дори да осъзнае къде. Ето, Бог го зовеше. Сега? Какво? Сега? Цялото му тяло се сгърчи, усетило всепоядащите огнени езици, плътта му пресъхна и повехна, опалена от повея на палещия вихър. Мъртъв бе. Да. Това бе съдът. Вълна от огън плисна по цялото му тяло: първата. Още една. Мозъкът му пламна. Още една. Мозъкът закъкри, заклокочи, лобът се пропука и изригна в пламъци като огнен венец, като неистов хор от гласове:
— Ад! Ад! Ад! Ад! Ад!
Гласове… Кой говореше до него?
— За ада.
— Така и ви се пада. Натри ли ви носовете?
— И още как. Разтрепериха ни се гащите.
— С вас само така трябва, и то по-честичко, че съвсем сте се разхайтили.
Прималял, той се облегна на чина. Жив. И този път Бог го бе пощадил. Още бе в познатата класна стая. Господин Тейт и Винсент Херон, застанали до прозореца, разговаряха, шегуваха се, поглеждаха проливния дъжд навън и клатеха глави.
— Дано се разнесе. Имах намерение да се поразходя с велосипеда до Малахайд с приятели. По пътя сигурно е кал до колене.
— Може и да се разнесе, сър.
Познатите гласове, познатите думи, тишината на класната стая, когато гласовете замлъкнаха и остана само едно шумолене като от спокойно пасящо стадо — другите момчета кротко дъвчеха обедните си закуски, — успокоиха изтерзаната му душа.
Имаше, имаше време. О, Майко Божия, прибежище на грешниците, застъпи се! Спаси, Пречиста Дево, спаси от бездната на смъртта!
Часът по английски започна с препитване по история. Крале и фаворити, интриганти и епископи се занизаха пред него като безмълвни привидения, скрити зад маските на своите имена. Всички бяха мъртви: и всички бяха минали през съда. Каква полза за човека, ако придобие целия свят, а душата си ощети? Най-сетне той бе разбрал: човешкият живот се разстилаше край него — една мирна равнина, из която задружно се трудеха хора-мравки, а мъртъвците спяха под смълчаните гробове. Лакътят на съседа му го докосна и докосна камъка в сърцето му: и когато отговори на въпроса на учителя, той чу, че собственият му глас бе изпълнен със спокойствието на смирение и разкаяние.
Душата му се потопи още по-дълбоко в глъбините на покайния мир и неспособна да понася повече мъчителния страх, потъвайки, тихом възнесе молитва. Да, да, все пак той щеше да бъде пощаден, щеше да се покае в сърцето си и да получи опрощение; и тогава там горе, на небесата, щяха да видят, че той е готов да отдаде целия си живот, за да изкупи своето минало, всеки свой миг. Почакайте само.
— Всеки миг, Господи! Всеки, всеки!
Някой открехна вратата и съобщи, че в капелата изповедите вече са започнали. Четирима ученици напуснаха стаята; той чу, че по коридора минават и други. Трепетен хлад повя в сърцето му, едва осезаем, като лъх на лек ветрец, но безмълвно заслушан и обзет от терзания, той сякаш бе долепил ухо до собствения си сърдечен мускул и усещаше как сърцето му тръпне и се свива, заслушан в ускореното пърхане на клапите му.
Нямаше изход. Длъжен бе да се изповяда, да изговори с думи всичко, което бе вършил и мислил, грях подир грях. Но как? Как?
— Отче, аз…
Мисълта прободе слабините му като хладен лъскав кинжал: покай се! Не, само не там, в капелата на колежа. Той щеше да изповяда всичко, искрено да изброи всичко, каквото бе съгрешил с мисъл и дела; ала само не там, сред съучениците си. Далеч от тях, в някое глухо място щеше да прошепне своя позор; и той смирено се помоли Богу да не му се гневи, задето не му достига кураж да се изповяда в капелата; и в пълно съкрушение на духа нечуто отправи към юношеските сърца молба за прошка.
Мина време.
И отново той седеше на първата пейка в капелата. Навън денят вече гаснеше и през вехтите тъмночервени завеси бавно се процеждаха последните слънчеви лъчи, сякаш сетният ден клонеше към заник-слънце и тръбачът зовеше на съд всички души.
— Отхвърлен съм от Твоите очи — думи, мили мои невръстни братя в Исуса Христа, от тридесетия псалом, стих двадесет и трети. В името на Отца и Сина и Духа Светаго, амин.
Проповедникът заговори със спокоен ласкав глас. Лицето му излъчваше доброта и върховете на пръстите му, опрени един о друг, образуваха малка клетка.
— Тази заран в нашата беседа за ада ние се опитахме да извършим онова, което светият основател на нашия роден в книгата си с духовни упражнения нарича compositio loci248. Направихме, сиреч, опит да възсъздадем с помощта на духовните си сетива във въображението си материалната същност на това ужасно мъчилище и характера на телесните изтезания, на които са подвъргнати всичките му обитатели. Тази вечер накратко ще спрем вниманието си върху характера на духовните мъки в ада.
Запомнете добре: всеки грях е двойно злодеяние. От една страна, грехът е позорен сговор с прищевките на развратената ни природа, отстъпка пред низките страсти, пред мръсното и скотското, от друга страна обаче, грехът е и отвръщане от гласа на по-висшата природа, от всичко, що е чисто и свято, от самаго Господа-Бога. Затова в ада всеки смъртен грях бива наказван с два вида мъки: телесни и духовни.
Прочее най-страшната от духовните мъки е мъката от загубата и тя наистина е толкова силна, че сама по себе си надминава всички останали страдания, взети заедно. Свети Тома, най-великият църковноучител, ангелският доктор, казва, че няма по-ужасно проклятие от това човешкият разум да бъде всецяло лишен от божествената светлина, а сърцето — надменно отвърнато от благостта Божия. Бог, запомнете това добре, е безкрайно благо същество и затова загубата на подобно същество не може да не е безкрайно мъчителна. В този си живот ние не можем достатъчно ясно да си представим какво означава такава загуба. Ала осъдените в ада, в придатък към страшните мъки, си дават съвсем точна сметка за това, което са загубили, и съзнават, че безвъзвратната загуба е причинена от собствените им грехове. В самия миг на смъртта възлите на плътта се разтрогват и душата тутакси литва към Бога. Душата се стреми към Бога като към средоточието на своето битие. Запомнете, мои мили невръстни братя, нашите души жаждат единение с Бога. Ние идем от Бога, живеем чрез Бога и принадлежим на Бога: ние сме Негови, неразлъчно Негови. Бог обича с божествена любов всяка човешка душа и всяка човешка душа живее в тая любов. И би ли могло да бъде инак? Всяко наше дихание, всяка мисъл, всеки миг от нашия живот извира от неизчерпаемата благост Божия. И ако болка къса сърцето на майката, разлъчена от своето чедо, на изгнаника, прокуден от роден край и бащино огнище, на човека, откъснат от своите другари, о, помислете само каква болка, какви терзания ще мъчат клетата душа, лишена от близостта на преизпълнения с благост и любов Създател, който я е извикал на живот от небитието, подкрепял я е в земния й път, обичал я е с безпределна любов! Следователно да бъдеш навеки отлъчен от най-висшето си благо, от Бога, и да усещаш болката от тая загуба, съзнавайки, че е непоправима — това, значи, е най-страшното мъчение, което може да изпита сътворената душа — poena damni, мъка от загубата.
Втората духовна мъка, на която са подвъргнати осъдените в ада, са угризенията на съвестта. Както в гниещия труп се завъждат червеи, така в гноясалата от грехове душа на осъдения се заражда вечно угризение, появява се жилото на съвестта или както папа Инокентий III го нарича — червеят с тройното жило. Първото жило на твоя жесток червей е споменът за прежните наслади. О, какъв ужасен спомен! В езерото на всепоглъщащите пламъци горделивият властелин ще си припомни разкоша на своя двор, нечестивият мъдрец — своята библиотека и научни прибори, ценителят на изкуствата — своите статуи, картини и всички други съкровища, чревоугодникът — разточителните пиршества, изисканите гозби и отбраните вина; скъперникът ще си припомни своите сандъци със злато, разбойникът — нечестиво придобитите богатства, озвереният, отмъстителен и безпощаден убиец — кървавите си злодеяния и безчинства, сластолюбецът и прелюбодеецът — срамните си и гнусни наслади. Ще си припомнят те всичко това и ще възненавидят и себе си, и греховете си. Защото колко жалки ще изглеждат тогава всички тия наслади на душата, осъдена да се мъчи в адовия огън на вечни векове! Каква неистова ярост ще ги обземе при едничката мисъл, че са загубили небесното блаженство заради земната тлен, заради шепа монети, суетна слава, плътски удоволствия, заради една сладостна тръпка. О, те ще се разкаят, но това е второто жило на червея на съвестта — закъснялото и безполезно разкаяние за извършените грехове. Правосъдието Божие непреклонно изисква разумът на тези жалки създания да бъде постоянно съсредоточен върху извършените от тях самите грехове, нещо повече, както посочва свети Августин, Бог ще всели в тях собственото си познание за греха и тогава всеки грях ще се разкрие пред тях в цялата си чудовищна мерзост, точно такъв, какъвто изглежда в очите на Бога. Те ще съзрат всичката низост на греховете си и ще се разкаят, но ще бъде твърде късно и те горко ще оплакват възможностите, които са пропуснали. Това е последното, най-острото и най-безмилостното жило на червея на съвестта. Съвестта ще рече: имаше време и възможности да се покаеш, но ти не пожела. Родителите ти те възпитаваха в благочестие. Можеше да се възползваш от тайнствата, благодатта и индулгенциите на църквата. Божият служител бе до теб, за да те напътства, да те връща в праведния път, щом се заблудиш, да прощава греховете ти независимо от броя и мерзостта им, стига само да се бе изповядал и разкаял. Не. Ти не пожела. Ти пренебрегна служителите на светата църква и обърна гръб на изповеднята, за да затънеш все по-дълбоко и по-дълбоко в тинята на греха. Бог те зовеше, заплашваше, молеше те да се върнеш при него. О, какъв срам, какъв позор! Самият Вседържител умоляваше тебе, творението от кал, да обичаш Него, своя Създател, и да вървиш по закона Му. Не. Ти не пожела. А сега дори да наводниш целия ад със сълзите си, ако все още можеш да плачеш, този океан от покаяни сълзи не ще ти даде онова, което би ти дала една-едничка искрено пролята сълзица на разкаяние по време на смъртния ти живот. Сега просиш само миг от земния си живот, за да се разкаеш: всуе. Това време мина: мина навеки.
Ето такова е тройното жило на съвестта, тая ехидна, която гризе клетниците в ада право в сърцето и затова, изпълнени с пъклена ярост, те проклинат себе си и своето безумство, проклинат лошите другари, довели ги до погибел, проклинат бесовете, които са ги съблазнили на земята, а сега, във вечността, ги подиграват и мъчат, хулят и проклинат дори самия Всевишен, чиято благост и дълготърпение са презрели и оскърбили, но от чието всемогъщество и справедливост не са могли да убегнат.
Следващото духовно мъчение, на което са подвъргнати осъдените в ада, е мъката от разширимостта. На много злини е способен човек в земния си живот, ала не е в състояние да ги извърши наведнъж, понеже едно зло често поправя или прекъсва някое друго, също както една отрова често служи за противоотрова срещу някоя друга. В ада, напротив, всяко отделно мъчение не само не прекъсва другите, ами ги разширява и им придава нова сила. Нещо повече. Тъй като нашите духовни способности са по-съвършени от телесните ни сетива, мъките, които те търпят, са и много по-жестоки. И точно както всяко сетиво на плътта, всяка способност на духа също е подвъргната на подходящо изтезание: въображението е наказано с чудовищни видения, чувствата — ту с копнеж, ту с ярост, съзнанието и разсъдъкът — с вътрешен мрак много по-ужасен дори от непрогледната външна тъмнина, която цари в тоя непоносим затвор. Злобата, обзела тия ожесточени души, макар и безсилна, се отличава с безграничната си разширимост и безпределна продължителност и представлява чудовищно състояние на греховност, което трудно бихме могли да си представим, ако не вземем предвид цялата уродливост на греха и ненавистта, която Бог храни към него.
В противовес на тая мъка от разширимостта, но успоредно с нея ние различаваме мъката от напрегнатостта. Адът е средоточие на зло и както знаете, напрегнатостта в центъра на всеки предмет многократно надвишава тая в неговата периферия. В ада няма никакви противосили или примеси, които да отслабят или поне мъничко да притъпят мъките. Нещо повече, дори онова, което само по себе си е благо, в ада става зло. Близостта на хората, която навсякъде другаде носи утеха на страдалеца, тук е източник на постоянни мъки; знанието, към което всички се стремят като към най-висшето благо на разума, тук бива много по-ненавистно от невежеството; светлината, за която копнеят всички твари — от Създателя на творението до най-нищожното горско растение, — предизвиква тук ожесточено отвращение. В земния живот нашите страдания са или недълговечни, или не са прекомерно тежки, защото човек или ги превъзмогва със силата на навика, или ги прекратява, като загине, смазан от тежестта им. Мъките в ада обаче не могат да бъдат надмогнати по пътя на привикването, защото се отличават не само с чудовищна напрегнатост, но и с безкрайно многообразие: всяка мъка бива, така да се каже, възпламенена от някоя друга, но в същото време подхранва огъня на оная, която я е предизвикала, с още по-яростен пламък. Още по-малко пък би могла човешката природа да намери спасение от напрегнатостта и многообразието на тези изтезания в смъртта. Защото душата бива съхранявана и поддържана в злото, за да бъдат страданията й още по-големи. Безпределната разширимост на мъченията, неописуемата напрегнатост на страданията, безкрайното многообразие на изтезанията, ето какво заповядва разгневеният от грешниците Вседържител, ето какво налага небесната светиня, оскърбена и отритната заради срамната порочна похотливост на покварената плът, ето какво изисква кръвта на невинния Агнец Божи, проляна за изкупление на грешниците и потъпкана от най-мерзките измежду мерзките.
Последна и върховна мъка, мъката на мъките в това ужасно място, е вечността на ада. Вечност! О, зловещо злокобно слово! Вечност! Чий ум човечески ще може да те проумее? Помнете, вечност от мъка! Дори адовите мъки да не бяха толкова ужасни, колкото са, те пак щяха да са безпределни, понеже са предопределени да траят навеки. Но бидейки вечни, те, както знаете, са същевременно и непоносимо разширими, и нетърпимо напрегнати. Ужасно мъчение би било навеки да търпиш ужилването на едно-едничко насекомо! Какво ли е тогава навеки да търпиш многообразните мъчения на ада? Навеки! Във вечните векове! Не година, не столетие, навеки! Помъчете се да си представите страхотното значение на тая дума. Всички вие неведнъж сте виждали пясъка покрай морето. Колко незабележими са мъничките песъчинки! И колко ли такива незабележимо ситни песъчинки ще са нужни, за да се напълни мъничката шепа на дете, което си играе с пясъка? А сега си представете цяла планина от такива песъчинки, която е висока един милион мили и се възвишава от земята до най-далечните небеса, която е широка един милион мили и се простира до самия край на вселената и чийто диаметър е също един милион мили. Представете си после цялата тая гигантска маса от безбройни песъчинки, умножена по сбора от всички горски листа, всички водни капчици в безбрежния океан, всички пера на птиците, всички люспи на рибите, всички косми на зверовете и всички атоми в необятните въздушни простори; представете си най-сетне, че веднъж на един милион години една мъничка птичка каца на тая планина и отнася в човчицата си една микроскопична песъчинка. Колко милиона милиони векове ще изтекат, дорде птичката успее да отнесе един квадратен дециметър от планината, и колко милиарда милиарди хилядолетия ще изтекат, дорде дойде ред на последната песъчинка? Ала дори когато изтече и тоя необятен срок от време, пак не би могло да се каже, че е отминал и един-едничък миг от вечността. В края на всичките тез билиони и трилиони години вечността едва ще е наченала. И ако тая планина изново израсте и се извиси цяла-целеничка и изново мъничката птичка я заотнася песъчинка по песъчинка до сетното зрънце; и ако тя се извисява и бива отнасяна толкоз пъти, колкото има звезди на небето и атоми във въздуха, и водни капчици в морето, и листа по дървесата, и пера на птиците, и люспи на рибите, и косми по зверовете, дори тогаз, след като безброй пъти се е извисявала и смалявала тая необозримо огромна планина, пак не би могло да се каже, че е отминал и един-едничък миг от вечността; да, дори тогаз, след всичко това, след тая бездна от време, при едничката мисъл за която шеметно ни се завива свят, вечността едва ще е наченала.
Веднъж един светия (и то, доколкото си спомням, един от светите отци на нашия орден) бил удостоен да види ада. Сторило му се, че стои насред грамадна мрачна зала, чиято тишина бива нарушена само от тиктакането на някакъв гигантски часовник. Неспирно тиктакал този часовник и на светия отец му се сторило, че той неспирно повтаря две думи: сявга, нивга; сявга, нивга. Сявга да си в ада, нивга на небето; сявга да си афоресан от лика Господен, нивга да не бъдеш сподобен с блажено лицезрение; сявга да си в огнената пещ, облазен с гад и мушен с нажежени вили, нивга да не бъдеш отърван; сявга да те гложди съвестта, спомени да те терзаят до полуда, да си помрачен от бяс и от отчаяние, нивга да не бъдеш пощаден; сявга да проклинаш и да ненавиждаш злите демони, които сатанински се упиват от теглото на наивните глупци, нивга да не зърнеш лъчезарните одежди на блажените души; сявга да вопиеш в огнената бездна и да молиш Бога миг да ти дарува, само миг на отдих от ужасната агония, нивга, ни за миг дори да не получиш прошка; сявга да се мъчиш, нивга да не си блажен; сявга да си прокълнат, нивга да не се спасиш: сявга, нивга, сявга, нивга. О, какво страхотно наказание! О, вечност на нескончаемо страдание, на нескончаеми телесни и духовни мъки, и ни един-едничък лъч надежда, ни един-едничък миг на отдих, о, вечност на безпределна по размах и по напрегнатост агония, на безгранично продължителни и безкрайно многообразни изтезания, изтезания, които навеки съхраняват навеки изтезаваната жертва, на отчаяние, което вековечно терзае душата и инквизира плътта, вечност, всеки миг от която сам по себе си е вечност, и то вечност от мъки! Ето — такова е ужасното наказание, отредено от всемогъщия и всеправеден Бог томува, който умре в смъртен грях.
Да, от всеправедния Господ-Бог. Човеците, които сявга разсъждават само по човечески, недоумяват защо за един-единствен тежък грях Бог отсъжда вечно и безпределно наказание в огъня на ада. Разсъждават така, защото, помрачени от мерзките съблазни на плътта и невежествения мрак на човешкия разум, не могат да проумеят чудовищната гнусота на всеки смъртен грях. Разсъждават така, защото са неспособни да проумеят, че дори и най-дребното съгрешение е нещо чудовищно и мерзко и затова дори ако Всемогъщият Творец можеше да тури край на всичкото зло и на всичките страдания в тоя свят — на войните, болестите, грабежите, престъпленията, смъртта, убийствата, — при условие че позволи да остане ненаказано едно дребно съгрешение, едно-едничко дребно съгрешение — една лъжа, един гневен поглед, една твърдоглава проява на леност, — то Той, великият, всемогъщият Господ-Бог, не би могъл да стори това, защото да съгрешиш, било то с мисли или дела, означава да престъпиш Неговия закон, и Бог не би бил Бог, ако не накажеше престъпника.
Един грях, един миг метежна горделивост на разума, погуби Луцифер и една трета част от ангелското войнство. Един грях, един миг на безразсъдство и слабост, лиши Адам и Ева от Рая и донесе на земята смърт и страдания. Тогава, за да поправи последствията от тоя грях, Единородният Син Божи слезе от небето на земята, страда, биде разпнат и след тричасови кръстни мъки предаде дух.
О, мили мои невръстни братя в Исуса Христа, нима ние сега ще оскърбим благия наш Изкупител и ще предизвикаме гнева Му? Нима отново ще потъпчем Неговото обезобразено и изтерзано Тяло? Нима ще заплюем Лицето, изпълнено с толкова скръбна любов? Нима и ние като жестоките иудеи и грубите войници ще се глумим над кроткия и милостив Спасител, който Сам заради нас изпи до дъно горчивата чаша? Всяко греховно словце е една нова рана в нежното Му тяло. Всяко греховно дело е трън, който се впива в Неговото чело. Всяка нечиста мисъл, на която съзнателно се отдаваме, е остро копие, което пронизва това свято любещо сърце. Не, не. Ни едно човешко същество не би се решило да извърши онова, което тъй дълбоко оскърбява величието Божие, онова, което бива наказвано с вечност от мъки, онова, което изново разпъва на кръста Сина Божи и се поругава с Него.
Аз моля Господа-Бога, щото словата, изречени в немощ, да спомогнат днес да се утвърдят в святост ония, които са били осенени от Божията благодат, колебливите да се укрепят, а злочестата, заблудила се душа — ако сред вас има такава — да се върне в пътя на вярата. Аз моля Господа — и вие се помолете с мене — да ни помогне да се покаем от греховете. А сега ви моля всички до един да коленичите тук, в тоя скромен храм, пред лицето на Бога, и да повтаряте след мене деянието на разкаяние249. Той е тук, в дарохранителницата — преизпълнен от любов към човешкия род и готов да утеши страдалците. Няма страшно. Колкото и многобройни, колкото и гнусни да са греховете ви, стига само да се покаете, ще получите опрощение. Нека не ви възпира суетен срам. Бог още е нашият милостив Господ, Който желае на грешника не вечна погибел, а покаяние и праведен живот.
Той ви зове при Себе си. Вие сте Негови. Той ви създаде от нищо. Той ви обича, както само Бог може да обича. Обятията Му са разтворени за вас дори да сте съгрешили против Него. Дойди, дойда в лоното Му, клети грешнико, клети, суетен, заблуден грешнико! Бог чака. Часът настъпи.
Свещеникът стана, обърна се с лице към олтара и коленичи в падналия мрак на стъпалото пред дарохранителницата. Той изчака, докато всички коленичат и в църквата се възцари гробно мълчание. Тогава повдигна глава и пламенно, фраза след фраза започна да произнася деянието на разкаяние. Фраза по фраза момчетата повтаряха молитвата след него. С език, прилепнал о небцето, Стивън сведе глава и мълком започна да се моли:
Като се нахрани, той се качи в стаята си, за да остане насаме със своята душа, и при всяка стъпка от нея сякаш се изтръгваше въздишка; ведно с нозете, стъпало по стъпало, въздишайки, душата му се възземаше нагоре през гъстия мрак.
На площадката пред стаята се спря, поколеба се, после сграбчи порцелановата топка и бързо отвори вратата. Достраша го да влезе и с примряла душа той започна да се моли дано смъртта не докосне челото му, като прекрачи прага, дано на бесовете, скрити в мрака, не бъде дадена власт над него. Стоеше замръзнал на прага като пред входа на някаква тъмна пещера. Лица… Вътре имаше лица… Очи… Дебнеха и бдяха.
— Ние, разбира се, безпогрешно знаехме, че макар това да не може да не излезе наяве, за него все пак ще бъде непосилно трудно да се опита да се помъчи да застави себе си да се помъчи да се опита да определи своя духовен ходатай и затова ние, разбира се, безпогрешно знаехме…
Шепнешката вътре дебнеха и бдяха някакви лица; шъпот на безбройни гласове и изпълваше тъмните недра на пещерата. Ужас сграбчи душата и тялото му, но той храбро вдигна глава и решително прекрачи прага. Врата… стая… Познатата стая, познатият прозорец. Той спокойно рече на себе си, че всички ония думи, които шепнешком изплуваха от мрака, са съвършено безсмислени. Рече на себе си, че това чисто и просто е собствената му стая с отворена врата.
Затвори вратата, приближи се бързешком до леглото, коленичи край него и зарови лице в ръцете си. Дланите му бяха ледени и влажни, нозете до болка вкочанясали от студ. Телесният смут, студът и умората не му даваха покой и разпиляваха мислите му. Защо стоеше на колене, като дете, което мълви своята молитва преди сън? За да бъде насаме с душата си, да изпита съвестта си, да застане лице в лице със своите грехове, да си припомни кога, как и къде бе извършил всеки един и да поплаче над тях. Но да заплаче той не можеше. Не можеше дори да ги извика в паметта си. Усещаше само някаква душевна и телесна болка, усещаше, че цялото му същество, памет, воля, разум и плът са вцепенени и изнурени.
Само работа на дяволите беше това: те бяха разпилели мислите и забулили съвестта му, а сега напираха да го превземат през вратите на неговата мекушава и грехопокварена плът; и с боязлива молитва към Бога да прости слабостта му той се покатери в леглото, зави се презглава и отново зари лице в ръцете си. Съгрешил бе. Съгрешил бе толкова тежко против небето и пред Бога, че не бе вече достоен да се нарече Негов син.250
Но нима той, Стивън Дедалус, наистина е вършил всичко това? В отговор съвестта му въздъхна. Да, той, той; скритом, мерзко, ден след ден, докато закоравя и се ожесточи в греха и даже се осмели да носи маската на благочестието пред самия олтар, макар вътре в него душата му да бе жив гнойник на порока. Прокажената паплач на греховете му го обгради като обръч, те се надвесиха от всички страни и задишаха право в лицето му. Той се опита да ги забрави в молитва, сви се на кълбо и замижа; но гледните на душата му оставаха будни и макар до болка да стискаше клепачи, той виждаше местата, където бе блудствал, макар плътно да бе запушил уши, чуваше всичко. Напрегна цялата си воля, за да престане да вижда и чува. Напрегна я до сетен предел, докато снагата му се разтресе от това усилие и за миг той изгуби свяст. Ала само за миг; сетне дойде на себе си. И тогава видя.
Поле, обрасло с настръхнали тръни, репей и коприва. Сред гъсто сплетените стъбла на избуялия буренак се въргалят смачкани тенекиени кутии, пити и краваи втвърдени изпражнения. Белезникава блатиста светлина струи от тях и бавно се процежда през плъпналия сивозеленикав гъсталак. Воня се вие и стеле като блатна мъглица над всяка смачкана кутия, над всеки спечен куп човешка кал.
Някакви същества шават из полето… едно, три, шест… Някакви същества сноват насам-натам и шумолят. Козлоподобни същества с гуменосиви човешки лица, рогати, с проскубани бради шумолят. Шетат насам-натам, провлачили дълги опашки, шумолят, жестоките им очи святкат със сатанинска злоба. Ехидно злорадство озарява кокалестите им старчески лица. Едно от тях загръща туловището си с парцалива фланелена жилетка, друго монотонно мърмори, заплело брадата си в сплъчкания буренак. Пресъхналите им устни сумтят невнятни думи, те шетат околовръст, шумолят из шубрака, описват бавно кръг след кръг, провлачили дълги опашки сред тракащите тенекии. Кръг след кръг описват те и свиват обръча си все по-близо, все по-близо шумолят, приближават, приближават, ломотят невнятни слова, шумолят и плющят с дългите опашки, омацани със смрад, зъбят се със сатанински морди…
— Помощ!
Обезумял, той изрита завивките да освободи лицето и шията си. Ето неговия ад! Бог му даваше да види ада, приготвен за неговите грехове: смрадно, скотско, сатанинско скопище на похотливи козобради бесове. За него! За него!
Той скочи от леглото, задавен от гнусните миазми, които се стичаха право в гърлото и преобръщаха червата му. Въздух! Глътчица небесен въздух! Стенейки, залитна към прозореца, почти изгубил свяст от погнуса, но разкъсван от спазми в стомаха, се сгърчи до мивката, лудо стисна с ръце леденото си чело и повърна всичко в агонизиращ пристъп.
Щом пристъпът премина, той изнемощял се добра до прозореца, вдигна рамката и седна в ъгъла на нишата, облакътен на перваза. Дъждът бе престанал; всред облачетата пара, които плуваха от един светлик към друг, градът предеше около себе си мек пашкул от жълтеникава мъглица. Небосводът бе тих и едва-едва осветен, въздухът нахлуваше в гърдите сладостен, като в окъпана от дъжд горичка. И всред този мир от примигващи светлинки и уханна тишина той даде обет на сърцето си.
Устните му замълвиха молитва:
— Той нявга бе замислил да слезе на земята в своята небесна слава, ала ние съгрешихме; оттогава вече Той не можеше да се яви, без да скрие своето величие и да забули своя блясък, понеже Той бе Бог. И слезе Той, но не в могъществото си, а в немощ, и Тебе, своето творение, проводи вместо себе си, дарува ти човешка красота и блясък, безопасен за човешките очи. Затова сега и ликът твой, и твоята снага, преблага Майко, ни говорят за Предвечния; красотата ти неземна е и не погубва устремения към нея взор, защото като своето знамение си ти — лъчезарна, мелодична утринна звезда; с дихание пречисто ти разказваш за небето и вселяваш мир. О, вестителко на идещия ден, пътеводен зрак на пилигрима! Води, води ни, майко, както досега. Води ни ти през мрака на нощта, води ни през безводната пустиня, към нашия Спасител ни води — към Исуса Христа, води ни у дома.251
Със замъглени от сълзи очи той смирено погледна към небето и заплака за загубената си невинност.
Когато се мръкна, излезе от къщи, но щом влажният вечерен въздух го лъхна, а вратата хлопна зад гърба му, угризенията на съвестта, приспана с молитви и сълзи, се пробудиха изново. Покай се! Покай се! Не бе достатъчно само да приспи съвестта си със сълзи и молитви. Длъжен бе да падне на колене пред служителя на светия Дух и чистосърдечно и покаяно да разкрие спотаените си грехове. Преди отново да чуе скръцването на входната врата, когато се завърна у дома, преди отново да види кухненската маса, сложена за вечеря, трябваше вече да е коленичил и изповядал греховете си. Всичко бе толкова просто.
Мъчителните угризения стихнаха и той бързо закрачи по смрачените улици. Колко много каменни плочи застилаха тротоара на улицата, колко много улици имаше в този град, колко много градове имаше по света! А вечността нямаше край. Той живееше в смъртен грях. Един-едничък път дори, пак бе смъртен грях. Всичко става в миг. Но как толкова бързо? Просто виждаш или пожелаваш. Само миг и… А дали оня уд разбира нещо? Змията: най-коварната от всички земни твари. Сигурно разбира, щом мигом пожелава, а подир греховно удължава похотта си, миг по миг. Чувства, разбира, пожелава. Какъв ужас! Кой можа да го сътвори такъв, тоя скотски уд със скотско чувство и скотска похотливост? Но тогава той ли е това, или там има Нещо, нещо нечовешко, движимо от друга, низша душа? Душата му потръпна от погнуса при мисълта, че вътре в него живее някаква вцепенена твар, някакъв червей, който смуче от жизнените му сокове, от мозъка на костите му, гои се със сладострастната слуз. Защо, защо е така? О, защо?
При тази мисъл той потъна вдън земя от срам и страхопочитание пред Бога, създателя на всички твари и човеци. Безумие! Как можа дори да го помисли! Боязливо свил се в мрака, в пълно самоунижение, той замоли своя ангел-пазител да прогони с меча си беса, който му нашепваше тези мисли.
Шепотът секна и тогава той ясно осъзна, че собствената му душа самоволно бе съгрешила с: мисли, думи и дела чрез собственото му тяло. Покай се! Длъжен бе да изповяда всеки грях. Но мигар можеше с думи да изговори пред свещеника това, което бе вършил? Трябва, трябва. Боже господи, как да го стори, та нали ще умре от срам? А как е могъл да го върши, без да се срамува? Безумец, мерзък безумец! Покай се! О, как жадуваше отново да бъде свободен и чист! Може би свещеникът ще знае как… Всеблаги Боже!
Все напред го носеха нозете му, по улици, потънали в мрак, и той не смееше да спре дори за миг, да не би да излезе, че иска да избяга от това, което го очаква, че се бои да стигне там, където още го влечеше цялото му същество. Колко ли красива изглежда сигурно всяка душа, проникната от благодат, щом Бог я погледне свише, преизпълнен от любов!
Чорлави момиченца с кошнички цветя седяха по бордюра. По челата им се спускаха сплъстени влажни кичури. Ето, наклякали сред калта, те съвсем не изглеждат красиви; но Бог вижда душите им и ако тези души бъдат осенени от благодат, те изглеждат лъчезарни и Бог им се любува.
Леден лъх на унижение обвя оголената му душа при мисълта, че той бе паднал и погубил своята душа, а техните души са свидни Богу. Вихърът повя над него и пое към мириадите и мириади от души, озарявани от Божията милост, ту по-ярко, ту по-слабо, грейнали звезди, които ту припламват, ту помръкват, засилват и угасват. Лъчезарните души отлитнаха далеч, далеч, сияещи и гаснещи, понесени и слети от всевластното дихание. Една душа се изгуби; една злочеста мъничка душа; неговата душа. Проблесна и угасна, забравена, изгубена. Свърши се: непрогледна ледна празна пустота.
Беззрачна, безпаметна, безжизнена бездна от време измина, преди той бавно да се опомни къде е. Отново познатият жалък декор: простолюдният говор, газеничетата в магазините, миризмата на риба, алкохол и влажни трици, минувачите мъже, жени… Една старица с газена тенекия в ръце тъкмо се готвеше да прекоси улицата. Той се наведе към нея и я попита дали наблизо има църква.252
— Църква ли, сър? Да, сър. На „Черковна“, по-надолу.
— Къде точно?
Тя премести тенекията в другата си ръка и му посочи пътя; когато протегна изпод шала съсухрената си, воняща на газ дясна ръка, той се наведе още по-ниско към нея, трогнат и успокоен от гласа й.
— Благодаря ви.
— Няма защо, сър.
Свещите на главния олтар бяха вече угасени, но благоуханието на тимиана още плуваше в притъмнелия кораб. Брадати прислужници с набожни лица изнасяха един балдахин през страничните двери, икономът спокойно ги ръководеше с думи и жестове. Неколцина усърдни богомолци, останали в църквата, още се молеха пред един от страничните олтари, други стояха на колене сред пейките до изповедните. Той плахо приближи и коленичи на последната пейка в дъното на нефа, изпълнен от благодарност за покоя, тишината и благоуханния полумрак в църквата. Дъската, на която бе коленичил, бе тясна и протрита, ревностните богомолци край него — скромни и смирени следовници Христови. Та нали Исус също се бе родил в бедност, работил бе в дърводелска работилница, рязал и рендосвал дъски и проповядвал Царството Божие най-първо на нищите рибари, учейки ги, че всички хора трябва да бъдат смирени и кротки по сърце.
Той склони глава в ръцете си и рече на сърцето си да бъде кротко и смирено, за да може сам да стане като тези, които коленичеха край него, и молитвите му да бъдат угодни Богу като техните. Молеше се редом с тях, но му беше тежко. Душата му бе омърсена от греха и той не смееше да помоли за прошка с простодушната вяра на онези, които Исус по неизповедимите пътища Божии първи бе повикал при себе си — дърводелците и рибарите, бедните простодушни труженици, които режели дъски в дъскорезните и търпеливо кърпели своите мрежи.
Висока сянка премина по пътеката между пейките и покаяниците се размърдаха; той бързо вдигна очи и забеляза дългата побеляла брада и кафявото расо на капуцина миг преди изповедникът да се скрие от погледа му. Двоица покаяници се надигнаха и влязоха в изповеднята от двете й страни.
Дървената преградка скръцна и нечий глас зашепна тихо в тишината.
Шепотът премина в кръвта му, внезапно шумнала във вените като разблуден град, пробуден от сън, за да се види обречен. Над къщите тихом се сипе дъжд от огнени стрели и те потъват в палещата пелена от пепел. Грешниците помръдват в съня си, събуждат се, стреснати, задушени от нажежения въздух.
Преградката хлопна. Първият покаяник излезе. Скръцна другата преградка. Една жена безшумно и чевръсто се вмъкна на негово място. Отново нечий глас зашепна в тишината.
Все още не бе късно да избяга. Трябваше само да стане, да направи крачка встрани, да се измъкне безшумно и подир бързо, бързо, бързо да побегне по тъмните улици. Все още би могъл да се спаси от тоя срам. О, да бе повинен в нещо друго, в най-ужасното престъпление, само не в това! Човек да бе убил! Безброй огнени стрели обсипаха отвред снагата му — срамни мисли, срамни думи, срамни дела. Срамът го покри от глава до пети като палещ покров от пепел и тлеещи въглени. Как да го изговори с думи? Задушена и безпомощна, душата му би потънала в небитието.
Преградката хлопна. Вторият покаяник излезе от оттатъшния край на изповеднята. Скръцна отсамната преградка. Следващият каещ се влезе на негово място. Тихо, като леки облачета пара от изповеднята полъхна нежен шепот. Жената: нежни облачета шепот, нежен лъх на шепот, шепнешком полъхнал и изчезнал.
Паднал ничком, той скришом заудря с юмрук гърдите си. Ще се върне при другите и при Бога. Ще обикне ближните. Ще обикне Бога, който го създаде и възлюби. Ще коленичи, ще се моли заедно с другите и ще бъде щастлив. Бог ще погледне свише и него, и тях, и всинца им ще възлюби.
Колко лесно е да си добър. Благо и леко е игото Божие.253 И най-добре е никога да не грешиш, да си останеш завинаги дете, защото Бог обича тия, малките, и ги оставя да дойдат при него. Да грешиш е страшно и тъжно. Но Бог е милостив към бедните грешници, които искрено се каят. Колко вярно! Това значи истинска благост!
Изведнъж преградката хлопна. Покаяницата излезе. Сега бе негов ред. Разтреперан, той се изправи и слепешката влезе в изповеднята.
Най-сетне. Коленичи в здрачната тишина и вдигна очи към бялото разпятие над главата си. Бог може да види, че се разкайва. Ще разкаже греховете си до един. Нека бъде изповедта му от дълга по-дълга. Нека всеки в църквата разбере що за грешник е бил! Нека! Така е! Нали Бог обещава да му прости, ако се разкае. Разкайва се. Той сбра ръце за молитва, простря ги към бялото разпятие и започна да се моли със замъглени очи: молеше се цялото му разтреперано тяло и главата му се люшкаше; изгубено създание се молеше и устните му стенеха:
— Съгреших Ти! Съгреших Ти! Боже, съгреших Ти!
Преградката се хлъзна и сърцето му подскочи. Зад решетката, извърнал лице и подпрял глава с ръце, седеше стар свещеник. Прекръсти се и помоли изповедника да благослови него, грешния. Подир сведе глава и разтреперан замълви Confiteur-а, ала щом изрече думите преголямата ми вина, дъхът му секна.
— Колко време има, откак се изповяда за последен път, чедо?
— Много, отче.
— Има ли месец, чедо?
— Повече, отче.
— Три месеца, чедо?
— Повече, отче.
— Шест месеца, чедо?
— Осем, отче.
Началото мина. Свещеникът попита:
— И какво си спомняш оттогава насам?
Той започна да изповядва греховете си: пропуснати литургии, непрочетени молитви, лъжи.
— Нещо друго, чедо?
Изблици на гняв, завист, чревоугодие, тщеславие, непокорство.
— Нещо друго, чедо?
— Леност.
— Нещо друго, чедо?
Няма изход. Той прошепна:
— Аз върших… блуд, отче.
Свещеникът не извърна глава.
— Сам със себе си ли, чедо?
— И… с други.
— С жени ли, чедо?
— Да, отче.
— С омъжени ли, чедо?
Откъде да знае. Греховете се процеждаха и стичаха от устните му капка по капка, от душата му, забрала и кървяща като гнойник, се процеждаше и стичаше мръсната мътилка на порока. Източиха се и последните грехове, срамни и гнусни. Това бе всичко. Премалнял, той обори глава.
Свещеникът мълчеше. Подир попита:
— Колко си годишен, чедо?
— Шестнайсет, отче.
Свещеникът прокара няколко пъти ръка по лицето си, сетне отново опря чело о нея, приведе се към решетката и както бе извърнал очи, бавно заговори с уморен старешки глас:
— Ти си още съвсем млад, чедо — рече той, — и аз те моля да оставиш тоя грях. Ужасен грях е това. Убива и тялото, и душата. Какви ли не престъпления и злочестини идват от него. Остави го, чедо, в името на Бога, остави го. Позорен грях е това и безчести мъжа. Ти не можеш да знаеш докъде ще те отведе тая злощастна привичка и кога ще се обърне против тебе. Докато постоянстваш в тоя грях, клето чедо мое, ти не чиниш и пукната пара пред Бога. Помоли се на нашата майка Мария да ти помогне. Тя ще ти помогне, чедо. Моли се на нашата Пресвета Дева, колчем ти влезе в главата тоя грях. Аз ти вярвам, чедо, нали ще го сториш? Ти се разкайваш за тия грехове. Вярвам ти, че се разкайваш, чедо. Трябва сега да се вречеш на Бога, че с неговата свята благодат никогаж вече няма да го разгневяваш с тоя проклет грях. Обещаваш тържествено пред Бога, нали?
— Да, отче.
Умореният старчески глас ороси като сладостен дъжд треперещото му изсъхнало сърце. Колко сладко и колко тъжно!
— Обещай, клето мое чедо. Дяволът те е съблазнил. Прогони го, да се върне в ада, ако пак ти подшушне да скверниш плътта си, прогони тоя зъл дух, който мрази нашия Господ-Бог. Обещай сега на Бога, че ще оставиш тоя грях, тая срамота на срамотите.
Ослепен от сълзите и от сияйната милост Божия, той сведе глава, чу свещеника да изговаря тържествените слова на опрощението и видя ръката му вдигната в знак на отпущение.
— Бог да те благослови, чедо. Моли се за мен. Коленичил в ъгъла на тъмния кораб, той зачете покайна молитва254: молитвословието му се възнасяше към небето от очистеното му сърце като благоухание, бликнало от цвета на бяла роза.
Веселие изпълваше калните улици. Той крачеше към къщи и чувствуваше как невидимата благодат осенява тялото му и го окриля. Въпреки всичко успя да го стори. Изповяда се и Бог му прости. Душата му отново е чиста и свята, свята и честита.
Как прекрасно би било сега да умре, ако Бог повели. Но прекрасно е и да живее, щом Бог повелява, да живее в благодат и мир, добродетелен и благ с всички.
Седнал в кухнята пред камината, той не смееше да продума от щастие. Досега не бе имал ни най-малко понятие колко красив и спокоен може да бъде животът. Нежна светлина струеше от зеления книжен абажур, закачен с карфици около лампата. На бюфета имаше чиния със салам и пача, а на рафта яйца, сложени за закуска утре сутрин, след причастието в колежа. Пача, яйца, салам и чашка чай. Колко прост и красив е все пак животът! И целият е пред него.
Унесен в мечтания, заспа. В мечтания се събуди на сутринта и в мечтания пое към колежа в тихото утро.
Всички бяха вече там, коленичили по местата си. Радостен и смутен, коленичи и той сред тях Престолът бе засипан с благоуханни бели цветя и в утринната светлина бледите пламъчета на свещите всред белите цветя бяха ясни и спокойни като собствената му душа.
Той стоеше на колене пред олтара сред съучениците си, хванал заедно с тях покрова на престола, който потрепваше над живия плет от ръце. Ръцете му трепереха, разтрепери се и душата му, щом чу свещеникът да поднася от причастник на причастник потира със светите дарове.
— Corpus Domini nostri255.
Нима е истина? Не сънува ли, че стои на колене, безгрешен и смирен, и след миг ще усети хостията на езика си и Бог ще влезе в пречистеното му тяло?
— In vitam eternam. Amen256.
Нов живот! Живот на благодат, добродетел и щастие. Истина е. Не е сън, от който ще се пробуди. Миналото си е минало.
— Corpus Domini nostri.
Потирът стигна до него.
Неделя бе посветена на тайната на св. Троица, понеделник — на св. Дух, вторник — на ангелите-пазители, сряда — на св. Йосиф, четвъртък — на светото причастие, петък — на Страстите Господни, събота — на св. Дева Мария.
Всяка сутрин той изново освещаваше душата си с благодатта на различни светоизображения и тайнства. Денят му започваше със самоотвержено пожертвование на всички помисли и постъпки пред намеренията на върховния пастир и с ранна литургия. Мразовитият утринен въздух укрепваше ревностната му набожност и често, както стоеше на колене сред неколцината богомолци пред страничния олтар и следеше шепота на свещеника по своя молитвеник, между чиито страници бе вмъкнал и отделни листчета с молитви и прошения, той сегиз-тогиз за миг вдигаше очи към фигурата в свещенически одежди в полумрака между двете свещи, символи на Вехтия и Новия завет, и си представяше, че коленичи на служба в катакомбите.
Ежедневието му преминаваше в различни богоугодни дела.257 С молитвени възгласи и излияния той щедро трупаше — по дни, по четиридесетници и по години — цели столетия за душите в чистилището; ала духовният екстаз от лекотата, с която изпълняваше тия баснословни епитимии, не удовлетворяваше напълно ревностното му молитвословие, защото така и нямаше да узнае доколко застъпничеството му е могло да облекчи временното наказание на изтерзаните клетници; и обзет от страх, че всред пламъците на очистителния огън, различен от геената само по това, че не е вечен, и всичките му усилия може би не струват повече от капчица вода, от ден на ден той нудеше душата си за все по-усърдни покайни подвизи.
Разделил бе деня си на части в съответствие със задълженията, които според него прилягаха на възрастта и мястото му в живота, и всяка от тях кръжеше в своя собствена духовна орбита. Животът му сякаш се бе приближил до вечността: той можеше да заставя всичките си мисли, думи и дела, всички вътрешни трепети да бъдат такива, че веднага да срещнат лъчезарното одобрение на небесата; и навремени усещаше техния отклик толкова живо, че си представяше как душата му в своето усърдие сякаш натиска клавишите на огромна каса и виждаше бележката с цената на покупката му тутакси да възлиза на небето, но не във вид на цифри, а като тънка струйка тамянен дим или стрък нежно цвете.
Молеше се непрестанно: винаги носеше в джоба броеницата си, за да може, както си върви, да отмята едно по едно зърната й258, и думите му сякаш се превръщаха в цветни венчета с такава неземна нежност, че му се струваха безуханни и безцветни, както бяха и безименни. Всеки ден специално казваше и по три броенички, за да укрепне душата му в трите евангелски добродетели: вярата в Отца, неговия Създател, надеждата в Сина, неговия Изкупител, и любовта към Дух Свети, неговия Осветител; и тая трижди тройна молитва той възнасяше към Трите лица чрез св. Дева Мария в името на нейните радостни, скръбни и славни тайни.
Във всеки от седемте дни на седмицата той се молеше още да бъде низпослан на душата му един от седемте дара на светия Дух и да прогонва от нея, ден подир ден, седемте прежноосквернявали я смъртни гряха; молеше се поотделно за всеки дар в специално нарочен за него ден — и бе уверен, че гласът му ще бъде чут, макар навремени да недоумяваше защо мъдростта, знанието и разумът се смятат толкова различни по своята природа, че да трябва поотделно да се моли за тях. Но все пак вярваше, че в постепенното си духовно усъвършенстване ще съумее да се изкачи до стъпалото, когато греховната му душа ще бъде укрепена в слабостта си и просветена от Третото лице на пресветата Троица, и тогава ще преодолее и тая трудност. Упованието му се подсилваше от неговия благоговеен трепет пред божествения мрак и мълчание, обиталище на незримия Параклет259, чиито личби са гълъб и силен вятър, и за грях против Когото няма прошка260; предвечното, тайнствено и непостижимо Същество, на което като на бог свещениците веднъж в годината отслужват литургия в огнепурпурни одеяния.
Загадъчните образи, чрез които богословските съчинения обясняваха природата и триличното битие на бога — предвечния Отец, който съзерцава като в огледало божественото си съвършенство, единородния му Син, който пребъдва и се ражда от недрата му, и св. Дух, който извечно изхожда от Отца и от Сина261, — благодарение на величествената си непостижимост бяха далеч по-достъпни за неговия разум в сравнение с простата истина, че Бог извечно люби душата му, векове преди сам той да се е бил родил на света, дори векове преди самият свят да е съществувал.
Чувал бе актьори и проповедници тържествено да говорят за любов и за омраза, срещал бе тия страсти тържествено описани в книгите, но недоумяваше защо неговата душа е неспособна да ги приюти дори за миг, защо е безсилна да застави устата му уверено да промълви техните имена. От време на време го овладяваха пристъпи на гняв, ала и тая страст не пускаше дълбок корен в него и щом настъпеше отливът им, той имаше чувството, че от тялото му с лекота се е свлякла някаква външна люспица или обвивка. Сегиз-тогиз усещаше как в жилите му шепнешком плъзва някакъв невнятен тъмен огън и мигом разпалва греховната му похот; но и това скоро стихваше и съзнанието му оставаше бистро и безразлично. Това сякаш бяха единствената любов и единствената омраза, които душата му бе способна да приюти.
Но да се съмнява в реалността на любовта, той вече не можеше: та нали сам Бог извечно бе възлюбил неговата душа. Постепенно душата му трупаше духовно познание и целият свят се разкриваше пред очите му като огромен хармоничен образ на всемогъществото и любовта господни. Животът се превърна в божи дар и за всеки негов миг, за всяко усещане, дори само за радостта да зърне един-едничък листец на някоя клонка, душата му бе длъжна да славослови Твореца и да му благодари. Независимо от цялата си вещественост и сложност светът сега съществуваше за душата му само като теорема на божието съвършенство, любов и всъдеприсъствие. Това чувство за божествения смисъл на цялата вселена, низпослано на душата му, бе толкова всеобхватно и безспорно, че той навремени недоумяваше защо изобщо е нужно да бъде все още жив. Но животът му също бе част от висшия промисъл и той не дръзваше да се усъмни в целесъобразността му; той, който повече от всички бе виновен в такива тежки и отвратителни грехове против божествения промисъл. Съкрушена и смирена от съзнанието за това единствено, вечно, вездесъщо и съвършено битие, душата му отново робко пое своето бреме от покайни подвизи, литургии, молитви, тайнства и самоизтезания за умъртвяване на плътта, и едва тогава, за пръв път, откакто бе започнал да размишлява над великата тайна на любовта, той усети дълбоко в себе си един топъл порив, сякаш в него проигра някакъв нов живот или самата му душа се бе обогатила с нова добродетел. Традиционната поза на религиозен екстаз в сакралното изкуство — молитвено вдигнатите ръце, устните и очите разтворени като пред припадък — се превърна за него в идеален образ на душата, която се моли благоговейна и плаха пред своя създател.
Но предупреден какви опасности крие духовната екзалтация, той не си позволяваше да занемари ни едно, дори най-дребното от задълженията на християнин и непрестанно се бореше с похотите на плътта, стремейки се по-скоро да заличи греховното си минало, нежели да се домогне до губително-измамливата безгрешност на светец. Всяко от петте си сетива той подчини на най-строга дисциплина. За да умъртвява зрението, си вмени в дълг да ходи по улицата със сведен поглед, да не поглежда встрани и никога да не извръща очи. Очите му всячески избягваха да срещат очите на жени. При четене той ги обуздаваше, като сегиз-тогиз с рязко усилие на волята откъсваше поглед от страницата насред някое недовършено изречение и затваряше книгата. За да умъртвява слуха, не полагаше ни най-малко усилие да контролира гласа си, който тъкмо тогава мутираше, не си разрешаваше да пее и да си подсвирква, не се опитваше да избягва шумовете, които до болка дразнеха нервите му: стърженето на точилото за ножове, чегъртането на лопатката за сгур по скарата на камината, изтупването на чергите. По-трудно му бе Да умъртвява обонянието си, тъй като установи, че не изпитва никакво инстинктивно отвращение от неприятни миризми, било миризми от външния свят, като смърдежа на тор или катран, или тези на собственото му тяло, с които правеше всевъзможни любопитни сравнения и експерименти. Все пак най-подир успя да изнамери една миризма, от която изпитваше погнуса: нещо средно между вонята на вмирисана риба и застояла пикоч, и оттогава не пропускаше сгоден случай да мъчи обонянието си с нея. За да умъртвява вкуса, стриктно съблюдаваше етикета за хранене, до буквата спазваше всички църковни пости и всякога се стараеше да отвлича вниманието си от вкуса на различните гозби. Но той направо надмина себе си по талант и изобретателност в умъртвяването на своето осезание: никога нарочно не променяше положението на тялото си в леглото, заемаше възможно най-неудобните пози, стоически понасяше всеки сърбеж или болка, странеше от топлика на огъня, прекарваше на колене цялата литургия, освен когато дойдеше ред да се чете Евангелието, след миене оставяше части от лицето и шията си неизбърсани, за да ги жули вятърът, а колчем ръцете му не бяха заети с броеницата, той ги изопваше надолу по шевовете на панталона като атлет и ходеше, без да ги пъха в джобовете или сключва на гърба си.
Съблазните на смъртния грях вече не го преследваха. И все пак в края на тоя сложен курс от покайни подвизи и най-строго себеобуздание той с недоумение забеляза, че постарому си остава лесна плячка на всевъзможни недостойни слабости и детинщини. Молитвословието и постите не му помагаха да надвие раздразнението, когато чуеше майка си да кихне или пък някой смутеше благочестивите му упражнения. Невероятни усилия на волята му бяха нужни, за да подави напиращия гняв. Забелязал бе признаците на същата дребнава сприхавост и у своите учители и постоянно подпрян от спомена за разкривените им от яд черти, присвити устни и зачервени лица, той се обезсърчаваше от приликата си с тях, ако и да полагаше старание да се държи смирено. Да влезе в руслото на пошлия житейски поток, който влачеше другите, бе за него далеч по-трудно, отколкото да спазва всички пости и молитви, и неудовлетворението от неизменната неудача да стори това накрая го накара да се почувства духовно опустошен и породи съмнения и угризения. Душата му се залута в униние, започна да му се струва, че дори светите тайнства са се превърнали в пресъхнал извор. Изповедите станаха отдушник на угризения и стаени слабости. Когато приемаше светото причастие, той не изпитваше същите разтапящи мигове на девствено себеотдаване, както при ония духовни причастявания, с които навремени завършваха посещенията му пред светите дарове. Книгата, която използваше в подобни случаи, бе едно старо, полузабравено съчинение на св. Алфонс Лигуори262 с избледнели букви и поръждавели жълтеникави страници. Четенето на тая книга, в която образите от Песен на песните се преплитаха с молитвословието на причастника, сякаш пробуждаше в душата му един помръкнал свят на жарка страст и отклика на пламенната девственост. Някакъв нечут глас сякаш милваше душата му, нашепваше й нежности и славословия, като своя невяста я зовеше на венчавка, зовеше я да стане и да слезе с него, да побърза от връх Амана и от леопардовите планини; а душата сякаш отвръщаше със същия нечут глас и се отдаваше: Inter ubera mea commora-bitur263.264
Картината на това себеотдаване пленяваше душата му с губителния си чар, защото в него отново се бе пробудил настойчивият глас на плътта и шепотът му отново бе започнал да тревожи молитвите и себевглъбяването му. Той преливаше от чувство на сила при мисълта, че една-единствена отстъпка, една мимолетна мисъл биха могли в миг да разрушат всичко, което бе постигнал. Струваше му се, че някакъв потоп бавно се надигна към босите му нозе и ето, първата лека, плаха, нечута вълничка току ще докосне трескавата му кожа. Но тогава, почти в сетния миг, на косъм от греховната бездна, той се озоваваше на спасителния бряг, далеч от вълните, избавен чрез внезапното усилие на волята или внезапен молитвен възглас; после виждаше колко далече е отстъпила сребърната лента на надигащия се прилив, за да започне изново да се приближава към нозете му, и душата му потръпваше от чувството си на сила и от удовлетворението, че не се бе поддал и не бе разрушил постигнатото.
Това многократно бягство на косъм от прилива на съблазните обаче започна да го безпокои и той взе да се пита дали благодатта, с която за нищо на света не би искал да се раздели, лека-полека не му бива отнета. Ведрата увереност в собствената неуязвимост от грях помръкна, изместена от смътния страх, че неволно душата му може би наистина се бе изкушила. С мъчителни усилия той все пак смогна да си възвърне предишната увереност, че пребъдва в благодат, като убеждаваше себе си, че щом при всяко изкушение се е молил за благодат, то тя непременно ще го осени, тъй като бог е длъжен да я даде. Честите съблазни и силата им накрая нагледно го убедиха в истинността на всичко, което бе слушал за изкушенията на светиите. Честите и силни съблазни доказваха, че крепостта на душата му не е паднала и че дяволът беснее, за да я превземе.
Често, когато вече бе изповядал своите съмнения и угризения — мимолетно невнимание по време на молитва, изблик на дребнава гневливост или хитроумно своеволие на думи или на дело, — преди да му даде опрощение, изповедникът го караше да назове някой по-раншен грях.265 Унижен и засрамен, той го назоваваше и отново се разкайваше за стореното. Унижен и засрамен, съзнаваше, че колкото и праведно да живее, до каквито добродетели и съвършенства да се домогне, никога не ще бъде напълно освободен от своята греховност, никога няма да го напусне безпокойното чувство на вина: ще се изповядва и разкайва и ще бъде опростяван, подир отново ще се изповядва, отново ще се разкайва и отново ще бъде опростяван, ала, уви, всуе! Може би още оная първа прибързана изповед, изтръгната от него само под угрозата на ада, не е била добра? Може би, погълнат изцяло от мисълта за надвисналата погибел, грехът му не бе го докарал до искрено съкрушение на духа? Но най-сигурният знак, че изповедта му е била добра и че бе имал искрено съкрушение, бе — и той го знаеше — неговото старание да поправи стъпките си.
— Та нали поправих живота си, какво! — казваше си той.
Директорът стоеше в нишата на прозореца с гръб към светлината, опрял лакът о кафявия транспарант. Той говореше и се усмихваше, като бавно си подмахваше и сплиташе на примка шнура на съседния транспарант. Стивън стоеше пред него, приковал очи в бавните ловки движения на пръстите му, и сегиз-тогиз поглеждаше към заника на дългия летен ден над далечните покриви. Плътна сянка обгръщаше лицето на свещеника, но заревото на залеза докосваше изотзад дълбоко хлътналите му слепоочия и заобления череп. Наострил уши, Стивън следеше всяка извивка в гласа на свещеника, който достолепно, но сърдечно беседваше на всевъзможни теми: току-що завършилата ваканция, колежите на ордена в странство, промените в преподавателското тяло. Достолепният сърдечен глас се лееше непринудено, а щом замлъкнеше, Стивън се чувстваше задължен да възобнови беседата с някой почтителен въпрос. Ясно му бе, че всичките тия приказки са само пролог, и той изчакваше онова, което тепърва щеше да последва. Още щом бе получил нареждането да се яви при директора, той си бе заблъскал главата да отгатне целта на това повикване; и през време на дългото напрегнато очакване в приемната на колежа, докато блуждаещият му поглед бе обхождал благопристойните гравюри по стените, а умът му се бе лутал от догадка към догадка, смисълът на повикването почти му се бе прояснил. Ала тъкмо когато си бе пожелал някаква непредвидена причина да възпрепятства директора, той бе чул скръцването на вратата, прошумолялото расо.
Директорът бе подхванал беседа за ордените на доминиканците и францисканците и за дружбата между св. Тома и св. Бонавентура. Е, ако питали него, формата на капуцините била малко нещо…
Лицето на Стивън отрази снизходителната усмивка на директора, но тъй като не държеше особено да се произнася по този въпрос, той само леко присви устни в знак на съмнение.
— Чувам — продължи директорът, — че и сред самите капуцини вече се чували гласове за нейната отмяна — по примера на другите францисканци.
— Предполагам, че в манастирите все пак ще я запазят — каза Стивън.
— О, да, разбира се — каза директорът. — За манастирите тя е съвсем подходяща, но право да ви кажа, убеден съм, че за улицата най-добре би било да я отменят, не сте ли съгласен?
— Неудобна е, разбира се.
— Представяте ли си, като бях в Белгия, вървя си по улицата и току видя някой капуцин на колело — запретнал тая ми ти работа на коленете си човекът и в хубаво време, и в лошо! Да си умреш от смях! Белгийците са ги нарекли Les jupes266.
Гласната прозвуча така променена, че думата стана неразбираема.
— Простете, как са ги нарекли?
— Les jupes.
— О!
Стивън отново се усмихна в отговор на усмивката на свещеника, без да може да види скритото му в сянката лице, но представата или предчувствието за тази усмивка тутакси пробягнаха в съзнанието му, когато долови поверително снишения тон. Вперил поглед пред себе си, той спокойно съзерцаваше свечеряващия се небосвод и се радваше на вечерната прохлада и на жълтеникавата здрачевина, която скриваше леката руменина, избила по бузите му.
Названията на предмети от дамския тоалет и на техните меки нежни тъкани всякога облъхваха съзнанието му с някакъв неуловим греховен аромат. Като малък той си бе представял, че юздите на конския впряг са от тънка копринена панделка, и бе потресен до дън душа, когато веднъж в Страдбрук за пръв път докосна мазната груба кожа на сбруята. Същият потрес бе раздрусал душата му и когато разтрепераните му пръсти за пръв път се бяха докоснали до грапавата тъкан на дамския чорап, защото от всичко прочетено той бе съхранил само онова, което беше отклик или прорицание на собственото му състояние, и не смееше дори да си помисли за душата или тялото на жената, съкровен живодатен съсъд, инак освен всред мекострунни слова и розоцветна тъкан.
Но в тези думи, отронили се от устата на свещеника, се криеше коварство; той знаеше, че за един свещеник е недопустимо да се шегува с подобни въпроси. Директорът ги бе подхвърлил шеговито, ала с умисъл, и той усещаше как стаените в сянката очи внимателно изучават лицето му. Досега с чисто сърце бе отхвърлял всичко прочетено или дочуто за лукавството на йезуитите, защото то противоречеше на собствения му опит. Всички негови учители, дори онези, към които не хранеше никаква симпатия, изглеждаха в очите му умни и сериозни божи служители, наставници със здраво тяло и здрав дух, които сутрин живо обтриват тялото си със студена вода и обличат чистото хладно бельо. За всичките години, които бе прекарал сред тях в Клонгоус и Белведере, той бе получил за наказание само два удара с линия и макар да бяха незаслужени, си даваше сметка и че неведнъж се бе изплъзвал безнаказано. През всичките тези години той не бе чул от никой свой учител празна дума: та нали те го бяха напътствали в Христовото учение и подтиквали към праведен живот, нали пак те му бяха помогнали да се върне в благодатта, когато падна в смъртен грях. Още като първолак в Клонгоус в тяхно присъствие той винаги се бе чувствал плах и неуверен, както и по-сетне, в Белведере, когато изпълняваше фалшивата си длъжност. До края на престоя си в колежа не смогна да се освободи от това чувство. Ни веднъж не бе проявил своеволие и не бе позволил да бъде подведен от буйни другари да престъпи своя навик на мълчаливо послушание:267 дори когато в него възникваха съмнения в твърденията на учителя, той никога не се бе одързостил да ги изрази гласно. Напоследък все по-често бе започнал да открива нещо детински наивно в техните преценки и това събуждаше в него чувства на тъга и жалост, сякаш се прощаваше със своя свят и в ушите му за последен път звучеше познатата му реч. Веднъж, забелязал група ученици да беседват с един свещеник, скупчени край него под навеса до капелата, той чу свещеника да казва:
— Убеден съм, че през целия си живот лорд Маколи268 сигурно не е извършил и един смъртен грях, сиреч съзнателно не е извършвал смъртен грях.
После някой попита има ли по-велик френски писател от Виктор Юго. Свещеникът отвърна, че откакто Виктор Юго се обърнал срещу черквата, започнал да пише поне два пъти по-лошо в сравнение с преди, когато бил добър католик.
— Все пак редица изтъкнати френски критици смятат — добави свещеникът, — че дори един Виктор Юго, който несъмнено е велик писател, по чистотата на своя език и стил отстъпва на Луи Вейо269.
Леката руменина, избила по бузите на Стивън при намека на свещеника, угасна и той продължи спокойно да съзерцава бледото небе. Но някакво съмнение безпокойно закръжи и се заблъска в главата му, смътни спомени пробягнаха пред очите му; разпозна сцени, лица, ала усети, че в тях се таи някакъв съдбоносен смисъл, който упорито му се изплъзва. Ето го — върви край спортните площадки в Клонгоус, наблюдава игрите и смуче една от захарните пръчици, донесени в шапчицата за крикет; по алеята за велосипеди се разхождат група йезуити, придружени от няколко дами. В глъбините на съзнанието му отекна ехото на думите и изразите, които тогава бяха в устата на всички момчета.
Заслушан в това далечно ехо, зазвучало всред тишината на приемната, изведнъж той усети, че свещеникът се обръща към него със съвсем различен тон:
— Извиках те днес, Стивън, защото исках да поговорим по един много важен въпрос.
— Слушам ви, сър.
— Случвало ли ти се е някога да почувстваш в себе си истинско призвание?
Стивън отвори уста, за да каже „да“, но изведнъж сподави порива си. Свещеникът почака да чуе отговора и добави:
— Искам да кажа, почувствал ли си вътре в себе си, дълбоко в душата си, желание да встъпиш в ордена? Помисли.
— Минавало ми е през ум — каза Стивън.
Свещеникът пусна шнура на транспаранта, сбра ръце, опря брадичката си достолепно върху тях и потъна в размисъл.
— В колеж като нашия — рече той накрая — обикновено има по един младеж, а може би двама или трима, които Бог призовава към служене на вярата. Този младеж се откроява всред своите другари с благочестивостта си и с добрия пример, който дава на другите; той се ползва с всеобщото им уважение и другарите му по братство обикновено го избират за свой префект. И ти, Стивън, бе тъкмо такъв младеж в нашия колеж — префект на братството на нашата Света Дева. Може би тъкмо ти си младежът, когото Бог призовава при себе си.
Бурен прилив на гордост, подсилен от тържествения тон на свещеника, накара сърцето на Стивън да забие още по-силно.
— Да бъдеш такъв избраник, Стивън — продължи свещеникът, — е най-великата чест, с която всемогъщият Господ-Бог може да удостои човека. Ни един крал, ни един император на тая земя не притежава властта на божия служител. Ни един ангел или архангел на небесата и ни един светец, самата Света Дева дори не притежава властта на божия служител: властта на ключовете270, властта да свързва и да развързва грехове, властта да заклина, властта да прогонва от божиите създания овладелите ги зли духове, властта на наместник да призовава нашия велик небесен владика да слиза от небесния си престол и да се претворява в хляба и във виното. Каква страховита власт е това, Стивън!
Отново плам зааленя по бузите на Стивън: в тържествените слова на свещеника той чуваше отглас от собствените си горди мечти. Нима не виждаше често себе си като свещенослужител, смирено-мъдро да упражнява страхотната власт, пред която благоговеят и ангели, и светии! Душата му скришом лелееше този блян. Виждаше се как, ръкоположен — млад и мълчалив свещеник, — с бързи крачки влиза в изповеднята, възкачва се по стъпалата към престола, кади пред Господа, прегъва колене и извършва непостижимите за тленния ум свещенодействия, привлекли го и със символичното си подобие на действителността, и с отдалечеността си от нея. В мъглявия свят на своите мечтания той подражаваше на интонацията и жестовете, които бе забелязал у един или друг свещеник. Като едного прегъваше колене, леко извърнат встрани, като другиго едва-едва небрежно поклащаше кадилницата, а когато, благословил паството, отново се обръщаше към олтара, филонът му като у трети се разтваряше встрани. Но в тези мъгляви видения на фантазията най му допадаше да играе второстепенна роля. Смущаваше се от величието на свещенослужението и никак не го блазнеше мисълта да бъде средоточието на цялото пищно тайнство и да трябва да изпълнява толкова ясно и строго, предписанията на обреда. Мечтаеше си за по-низша богослужебна степен: искаше му се, одеян в стихара на иподякон, да стои по-далече от олтара по време на голямата литургия и забравен от народа, преметнал през рамо орар, да държи в диплите му дискоса271, а подир извършването на жертвоприношението да се изправи на стъпалото под свещеника в златоткана диаконска далматика и сключил ръце и обърнал лице към народа, да възглася Ite, missa est272. А ако навремени все пак се виждаше и в ролята на свещеник, то всичко ставаше както на картинките в детския му молитвеник — в черква без никакви богомолци освен едничкия ангел на жертвоприношението, пред строг, неукрасен олтар, прислужван от млад анагност, почти още юноша като него самия. Единствено в непостижимите свещенодействия на преосъществяването и приобщаването към светите тайни неговата воля сякаш биваше обладана от порив да се изправи лице в лице с действителността; и може би тъкмо липсата на строго установен обред го обричаше на бездействие било когато скриваше гнева или гордостта си под маската на мълчанието, или само приемаше целувката, която сам копнееше да даде.
Сега той слушаше в благоговейно мълчание тържествената реч на свещеника, а през думите му чуваше и друг, дори още по-отчетлив глас, който го зовеше към себе си, обещаваше му тайно знание и тайна власт. Ще узнае в какво се състои грехът на Симон Влъхва и каква точно е хулата против свети Дух, за която няма прошка! Ще узнае тъмни тайни, скрити от другите, от заченатите и родените чада на гнева. Ще знае греховете, греховните желания, греховните помисли и греховните дела на другите: устни на жени и на девици ще нашепват срамните си тайни на ухото му в изповеднята на някоя смрачена църква! А душата му, предпазвана от тайнствената неприкосновеност на свещенството, дарувана му чрез ръкополагането, отново неопетнена ще се яви пред лъчезарния божи престол: По ръцете му не ще има и следа от грях, когато ги въздига за преломяването на хляба! Ни следа от грях не ще скверни устните му, когато се моли, та да изяде и изпие своето осъждение273, неразличил тялото господне! Не! Дадената му тайна власт и тайно знание ще съхрани в безгрешие като невинен младенец и ще бъде свещеник вовеки по чина Мелхиседеков.274
— Утре сутрин — каза директорът — ще отслужа литургия, за да ти открие всемогъщият Господ-Бог своята света воля. А ти, Стивън, ще трябва да посветиш една новена275 на светия протомъченик, чието име носиш: велика власт обладава той на небесата и ще се застъпи за теб пред Бога да просветли ума ти. Но помни, Стивън, трябва наздраво да си уверен, че си с призвание, защото ужасно би било след време да откриеш, че не си го имал. Добре помни: станеш ли свещеник, за цял живот ставаш. Ти знаеш от катехизиса, че ръкополагането е едно от тайнствата, които могат да бъдат приети само веднъж, защото оставя духовна диря в душата, с нищо неизличима. Отнапред трябва да претеглиш всичко, отпосле ще е късно. Това е съдбовно решение, Стивън, невям от него зависи спасението на твоята безсмъртна душа. Нека наедно се помолим Богу.
Той отвори тежката врата към преддверието и протегна ръка, негли вече като към сподвижник в духовния живот. Стивън излезе на широката площадка над стълбището и усети милувката на мекия вечерен въздух. Четирима младежи, хванати под ръка, бодро крачеха по посока към Финдлейтър-чърч и клатеха глави в такт с живата мелодия, която един от тях свиреше на хармоника. В миг музиката прошумя, както биваше с първите звуци на всяка внезапно дочута мелодия, над причудливите построения на мисълта му, прошумя и ги срина безболезнено и безшумно, както внезапно плисналата вълна срива детските пясъчни кули. Усмихвайки се на пошлата песничка, той повдигна очи и погледна свещеника в лицето, но видял в него безрадостния заник на гаснещия ден, бавно отдръпна ръката си, която едва-едва бе потвърдила духовния им съюз.
Той заслиза по стълбите, но един образ бе разнесъл безпокойната му себеизпитваща размисъл: лицето, което от прага на колежа го сподиряше, безрадостната маска, отразила заника на гаснещия ден. Вместо нея над съзнанието му като мрачна сянка премина представата за живота в колежа. Мрачен, студен, уставен — ето какъв живот го очакваше в ордена; един живот без страсти и без грижи за материалното. Помъчи се да си представи как ще прекара първата нощ в семинарията за послушници и какъв ужас би било да се събуди на сутринта в дормитоара. Тежката миризма на дългите коридори в Клонгоус отново го лъхна и той чу приглушения съсък на горящия светилен газ. Тутакси някаква тревога овладя цялото му същество. Пулсът трескаво се учести и някакъв оглушителен безсмислен брътвеж пръсна в безпорядък стройния поток на мислите му. Дробовете му се разширяваха и свиваха, сякаш вдъхваха топли, влажни, душни изпарения, и в ноздрите му отново нахлу топлият влажен въздух, който тегнеше над тинестата мътилка в банята на Клонгоус.
Някакъв вроден усет, пробуден от тези спомени и по-силен от всичкото му възпитание и духовна ревност, се надигаше в него, колчем доловеше приближаването на този живот; един неуловим, настръхнал усет, който го въоръжаваше с непреклонност. Студенината и уставността на този живот го отблъскваха. Представи си как става в мразовития полумрак, как се изнизва заедно с другите на утринна и напусто се мъчи да надвие с молитви гаденето в стомаха си. Представи си как на обед седи на общата маса. Къде тогава бе останала оная дълбоко вкоренена срамежливост, която не му позволяваше да яде и пие под чужд покрив? Какво бе станало с оня горд дух, който го караше да смята себе си за единак, враждебен на всякакъв ред? Негово преподобие Стивън Дедалус, S.J276 Името, което занапред щеше да носи, изневиделица се изписа пред очите му, а подир него в съзнанието му изплува нещо като лице или по-скоро цветът на нечие лице. Този цвят избледня, сетне се засили и затрептя с мътнокеремидена червенина. Не бе ли това огънят, избил по ония зачервени, възпалени, бръснати свещенически гуши, които толкоз често беше виждал утром зиме? Лице безоко, кисело, набожно, осеяно с розовия обрив на сподавен яд. Не бе ли това лице призрачен спомен за оногова от йезуитите, комуто някои момчета викаха Вощеницата, а други — Камбъл Лисугера?
Тъкмо минаваше край дома на йезуитите на улица „Гарднър“, и нехайно се почуди кой ли би бил неговият прозорец, ако някога встъпи в ордена. Сетне тутакси се почуди и на нехайното си любопитство, и на отчуждеността на своята душа от това, което си бе втълпил, че е нейната светая светих; удиви го колко нищожна се бе оказала властта на всичките тези години, прекарани в ред и послушание, и то тъкмо в мига, когато една решителна и безвъзвратна крачка грозеше веднъж завинаги — и тук, на земята, и отвъд, във вечността — да го лиши от свобода. Гласът на директора и на неговите придумки за гордата мисия на църквата и тайните и властта на свещенството изново изплуваха в паметта му, ала душата му се бе отвърнала от всичко това и оставаше глуха. Сега той вече знаеше, че увещанията не са били нищо друго освен изтъркана, формална проповед. Той никога не ще кади с кадилница в олтара. Не е роден да се обвързва в светски и църковни мрежи. Не чува мъдрите съвети в словата на отеца. Не. Той бе орисан сам, независимо от другите, да намери своята собствена мъдрост и да опознае мъдростта на другите, като сам се скита по света сред поставените примки.
Примките напреде му бяха пътищата на греха. Нека пада! Часът не бе ударил още, но той знаеше, че ще падне — мълком, само в миг! Трудно, непосилно трудно бе да устоиш! И той усети неизбежното, безмълвно грехопадение на душата си в грядущето: надолу, надолу, надолу падаше тя… не, не, още не бе паднала, но всеки миг, аха-аха, ще се продъни в ада.
Прекоси моста над Толка и погледът му равнодушно спря на овехтелия син параклис на светата Дева, кацнал като петел на купище всред отрупалите хълма схлупени коптори. Сетне свърна вляво и продължи по уличката, която водеше към дома му. Слаба кисела воня на скапано зеле полъхна откъм зеленчуковите градини по височинката над реката и той се усмихна при мисълта, че тъкмо безпорядъкът, неразборията и суматохата в бащиния му дом, застоялото бездуховно вегетиране щяха да надделеят на полесражението в духа му. Наду го смях, като се сети за ратая, който работеше сам в зеленчуковите градини зад дома им и когото бяха кръстили на прякор Чичина с цилиндъра. Сетне се умълча, ала тутакси пак прихна неволно, като си спомни как Чичина с цилиндъра, преди да се залови за работа, оглеждаше посоките небесни и чак тогава неохотно забиваше лопатата в земята.
Бутна паянтовата портичка на чардака, прекоси голия пруст и влезе в кухнята. Братята и сестрите му седяха скупчени край масата. Те привършваха следобедния чай и на дъното на стъклата и бурканчетата, които служеха вместо чаени чашки, оставаха само последните глътки от втората водниста отвара. Кори и залци сладка питка, кафяви от пропилия ги чай, се валяха по масата в безреда. Дъската беше изкапана и един нож със строшена дръжка от слонова кост стърчеше изсред плънката на изтърбушения ябълков сладкиш.
Тъжното сивосинкаво сияние на гаснещия ден, което проникваше през прозореца и отворената врата, обгърна Стивън с меката си пелена и смекчи угризенията, внезапно бликнали в сърцето му. Всичко, от което те бяха лишени, бе щедро дадено на него, най-големия брат, а в лицата им, осветени от меката здрачевина, нямаше ни следа от озлобление.
Той седна до тях на масата и попита къде са татко и мама.
— Пе-опе-ти-пе-до-пе-ха пе-да пе-ви-пе-дят пе-ед-пе-дна пе-къ-пе-ща.
Пак местене! Един съученик от Белведере, на име Фалон, час по час го питаше, глупаво захилен, защо толкова често се местят. Спомнил си глупавото му хихикане, той гневно начумери вежди, сетне отново попита:
— И защо пак ще се местим, ако смея да попитам?
Същата сестричка отговори:
— Пе-за-пе-що-пе-то пе-ха-пе-зай-пе-нът пе-ще пе-ни пе-из-пе-хвър-пе-ли.
Гласът на най-малкия брат, седнал оттатък камината, поде „Често в тихата нощ“277. Един подир друг останалите подхванаха мелодията и всички запяха в хор. Все така пееха, часове наред, редяха песен след песен, весели и тъжни, докато последните бледи лъчи потъваха зад хоризонта, на небето надвисваха първите тъмни нощни облаци и падаше мрак.
Той стоеше, заслушан в мелодията, сетне също поде. Остра болка пронизваше сърцето му от нотките на умора в техните трепетни звънливи невинни гласове. Преди още да поемат житейския си път, те вече изглеждаха уморени от живота.
Той слушаше този хор, чуваше как песента му непрестанно прелива и се усилва като безкрайно ехо от гласовете на безбройни поколения деца; и във всички тях звучеше същата неизменна нотка на умора и страдание. Всички сякаш бяха уморени от живота, преди още да са го започнали. Спомни си, че и Нюман бе чул тази неизменна нотка в прекършените стихове на Вергилий, които изразяват, като гласа на самата природа, и страданието, и умората, но и надеждата за по-добър живот, изпитвани от нейните деца във всички времена.
Не, повече не можеше да чака.
От входа на гостилница „Байрон“ до дверите на Клонтарфската черква, от дверите на Клонтарфската черква до входа на гостилница „Байрон“, сетне обратно до черковните двери и отново обратно до входа на гостилницата; изпърво вървеше бавно, като внимателно мереше крачките си по фугите на плочника, после взе да пристъпва в такта на различни стихотворни размери. Минал бе цял час, откакто баща му влезе в гостилницата с Дан Кросби, за да разпита преподавателя как стоят нещата с университета.278 Цял час вече крачеше така напред-назад в очакване: повече не можеше да чака.
Внезапно той тръгна към Бул279 и ускори крачки да не би острото изсвирване на баща му да го върне назад, но само след секунди, кривнал зад полицейския участък, беше в безопасност.
Да, майка му не искаше и да чуе за университета: усетил го бе по безучастното й мълчание. Нейното недоверие го бе жегнало по-остро и от бащиното му тщеславие и той хладно си мислеше как пред очите му вярата, която постепенно угасна в неговата душа, с годините укрепваше у майка му. Някаква смътна неприязън се надигна в него и като облак помрачи съзнанието му против нейната измяна, а когато този облак се разнесе и просветленото му съзнание отново се изпълни със синовна преданост, той смътно, ала без капчица съжаление почувства, че за пръв път в живота на двама им нещо безшумно се бе пропукало.
Университетът! Значи успял бе да се изплъзне от погледа на стражите, които охраняваха неговото детство и се мъчеха да го задържат при себе си, да го заставят покорно да служи на целите им. Гордост и удовлетворение бликнаха в сърцето му и като могъщи бавни вълни го понесоха на своя гребен. Целта, на която бе роден да служи, ала все още не виждаше, сама му бе показала тайната пътечка за бягство и ето, сега пак му даваше знак да се впусне в ново приключение. Стори му се, че дочува някаква буйна, накъсана мелодия, която ту скачаше цял тон нагоре, ту слизаше в умалена кварта, сетне пак се възземаше и пак слизаше в голяма терца: мелодия като буйни, триглави пламъци, лумнали в среднощен лес. Вълшебна бе прелюдията: безкрайна и безформена. Все по-буйна, все по-вихрена ставаше тя, огнените езици бълваха без ред, лудешки, и на него му се счу, че под клоните и тревите припкат безброй горски зверове и нозете им барабанят като едър дъжд по шумата. Те изтрополиха в галоп през съзнанието му: нозе на зайци и елени, нозе на кошути, сърни, антилопи, и когато бясното им тремоло накрая заглъхна, в паметта му остана да звучи само тържественият слог на Нюман: еленови са техните нозе и вековечна длан ги благославя280.
Възвишеният смътен образ върна мислите му към величието на сана, от който се бе отказал. Цялото му детство бе преминало в мечти по него, по онова, което толкова често бе считал за свое призвание, но когато удари часът да се подчини на божия зов, той се бе отвърнал, воден от своенравен подтик. Това бе минало: елеят на ръкополагането вече никога нямаше да освети тялото му. Отхвърлил го бе. Защо?
При Долимаунт той свърна от пътя по посока към морето и щом стъпи на лекия дървен мост, усети, че дъските се тресат от тропота на подковани чизми. Отряд Христови братя се връщаха под строй от Бул и двама по двама вървяха по моста. Скоро целият мост се заклати и заскърца. Двама по двама минаваха край него: низ от груби лица, жълти, зачервени или морави от морето, и в стремежа си да ги гледа непринудено и безразлично той леко се изчерви от срам и състрадание. Ядоса се на себе си, понечи да скрие лице от очите им, като извърна поглед и се вторачи във въртежа на водата из плитчините под моста, ала и там продължи да го преследва отражението на техните неугледни шапки, скромни тесни якички и провиснали монашески раса.
— Брат Хики.
Брат Куейд.
Брат Макардъл.
Брат Кьоу.
Благочестието им вероятно отговаряше на техните имена, лица и раса; безполезно бе да убеждава себе си, че смирените им и съкрушени сърца навярно принасят далеч по-висока боголюбива дан, отколкото той самият, дар десетократно по-богат от цялата му осмислена богобоязън. Безполезно бе да се мъчи да бъде великодушен спрямо тях, да убеждава себе си, че ако някога похлопа на вратата им, смирил гордостта си, унижен и в просяшки дрипи, те ще проявят великодушие към него и ще го възлюбят като себе си. Безполезно и тягостно бе най-сетне да се самопридумва, противно на непредубедената си увереност, че втората заповед — възлюби ближния си като себе си281 — повелява да го възлюбим не с равна по количество и сила любов, а със същата любов.
Той измъкна един цитат от Съкровищника си и тихом го промълви на себе си:
— Ден с пъстропери облаци се носи над морето.282
Поетичната фраза, денят, пейзажът — всичко се сля в един акорд. Думи. А може би техните багри? Той им даде воля да засияят и угаснат краска по краска: златото на изгрев-слънце, ръждивината и злакът на ябълковите градини, лазурът на вълните, сивокъдрото облачно руно. Не, багрите нямаха нищо общо с това: магията бе в ритъма и равновесието на самия период. Но нима тогава мелодичният полет и пад на думите лягаше на сърцето му повече от сливането в тях на цвят и смисъл? Или какъвто си беше, слаб в зрение, свенлив по дух, ярките багри на видимото битие, пречупени през призмата на един живописен и пищен език, му доставяха по-малко наслада от съзерцанието на вътрешния свят на сърдечните емоции, отразен в обратите на ясна, гъвкава и благозвучна проза?283
Той слезе от разклатения мост и отново стъпи на твърда земя. В същия миг — или поне тъй му се стори — въздухът захладня. Погледна встрани и видя как водната повърхност изведнъж потъмня и се набръчка, връхлетяна от порив на вятъра. Сърцето му трепна, нещо го стегна в гърлото: за сетен път неговата собствена плът му даваше да разбере каква боязън изпитва от предвечния леден лъх на морето. Въпреки това той не свърна наляво през дюните, а продължи направо по скалистата стръмнина срещу устието на реката.
Забуленото слънце смътно осветяваше сивкавата водна пелена при вливането на реката в залива. В далнината, нагоре по течението на ленивата Лифи, небето бе зарешетено от стройни корабни мачти, а още по-далеч се провиждаха неясните очертания на града, ничком проснат в маранята. Като избеляло изображение на някакъв древен гоблен, стар като умората човешка, седмият град на християнството се разстилаше пред очите му, недосегнат от времето, древен, морен, дълготърпелив в своята робия, какъвто е бил и в дните на викингските конунги284.
Обезсърчен, той вдигна очи към бавно плаващия купол пъстропери облаци, понесен над морето. Пътници в небесната пустиня, племе на чергари в поход, те се носеха високо над Ирландия, на запад, все на запад. От Европа идеха, от оная Европа, която лежеше нейде отвъд Ирландското море, земя на непонятни речи, долинна шир, опасана с гори, осеяна от крепости, земя окопна на племена, настръхнали за бой. Той дочу в сърцето си някаква неясна музика, някакъв звън на спомени и имена, които му се струваха почти познати, но бе безсилен да ги задържи в паметта си дори за миг; после музиката сякаш се изгуби някъде далеч, далеч, далеч… Но от всеки глъхнещ лъх на мъглявата мелодия неизменно се отделяше и един проточен призивен звук, прорязал като падаща звезда сумрака на тишината. Слушай! Слушай! Слушай! Някакъв неземен глас зовеше душата му.
— Привет, Stephanos!
— Я, самият Дедал се носи насам!
— Аа!… Стига, Дуайър, престани, като ти казвам, да не ти мацна един по мутрата! Аа!
— Давай, Таусър! Натопи му тиквата!
— Насам, Дедале! Bous Stephanoumenos! Bous Stefaneforos!285
— Дай да го топнем — да глътне водица!
— Помощ! Помощ!… Аа!
Той позна гласовете им в общата гълчава, преди да различи техните лица. Ледени тръпки го полазиха, като погледна тая мешавица от мокра голота. Телата им, мъртвешки-белезникави, облени в бледа златиста светлина или почервенели като раци от слънцето, лъщяха от морската влага. Трамплинът им, който криво-ляво бе закрепен с камъни и се разтрисаше при всеки скок, и грубо изсечените блокове на вълнолома, по които те се катереха и боричкаха — всичко лъщеше със студен мокър блясък. Пешкирите, които плющяха по телата им, бяха подгизнали от студената морска вода; просмукани от студената морска сол бяха и сплъстените им коси.
Той спря учтиво в отговор на приветствените викове и непринудено отби закачките. Колко еднакви и безлични изглеждаха всичките! Шюли — без своята широка, винаги разкопчана якичка; Енис — без яркочервения си колан със змиевидната тока; Конъли — без широкото си спортно сако с отрязаните капаци на джобовете! Тягостно му стана, като ги видя, до болка тягостно от признаците на възмъжалост, които правеха жалката им голота така отблъскваща. Може би в боричкането и врявата те бяха намерили убежище от страха, стаен в душите им? А в него, застанал встрани от тях, чужд и безмълвен, изново се пробуди вечният страх от тайната на собственото му тяло.
— Stephanos Dedalos! Bous Stephanoumenos! Bous Stefaneforos!
Той не за пръв път чуваше подобни закачки, но сега те ласкаеха неговото гордо и сдържано чувство на превъзходство и независимост. Сега, както никога преди, необикновеното чуждоземно име, което носеше, му прозвуча като някакво пророчество. Тъй извечен му се струваше топлият сивкав въздух, толкова менливо и безстрастно бе и собственото му настроение, че вековете сякаш се сливаха в един безкрай от време. Само преди миг изпод покрова на обвития в маранята град се бе показал призракът на древното датско кралство, а сега при името на легендарния майстор286 той сякаш дочу глух плясък на вълни, пред очите му се мярна някакъв крилат силует, който хвъркаше над вълните и бавно се възземаше във висините. Но какво бе това? Може би чудновата винетка от някаква средновековна книга с пророчества и символи или човек-ястреб, полетял на възбог към слънцето, знамение за целта, на която бе роден да служи и която бе следвал през мъглите на своето детство и юношество, символ на художника, призван да прекове287 в работилницата си мудната материя на естеството и да й вдъхне нов, неосезаем живот: възвишен, устремен, нетленен?
Сърцето му потрепери; дъхът се учести и бурен лъх облъхна цялото му същество, сякаш сам бе литнал на възбог към слънцето. Сърцето му трепереше, примряло в страх, душата хвръкнала във висините. Да, душата му се рееше в ефира на отвъдни светове, а тялото, познатото му тяло, мигом се очисти и отърси от своята неувереност, засия лъчезарно и се сля с порива на стихията. Примрял от радост, той летеше с лъчезарен взор, с дъх поривист и с поривисто, тръпно, лъчезарно и обвеяно от ветровете тяло.
— Раз! Два!… Вардаа!
— Господи, загинвам!
— Раз! Два! Триии!
— Нека аз сега! Нека аз сега!
— Раз!…Уф!
— Stephaneforos!
Гърлото го болеше от желание да изкрещи, да изкрещи като ястреб, като орел, зареян във висините, да изкрещи с всичка сила, възвестявайки на ветровете своето освобождение. Това бе зовът на живота: към него, към неговата душа, не оня тягостен груб глас от света на самоотвержение и отчаяние, не и оня нечовешки глас, позовал го към безлико свещеническо служение. Един миг на неудържим полет му бе дал свободата и възторженият крясък, едва сдържан от устните, се вряза в мисълта:
— Stephaneforos!
Та какво бяха те сега, ако не саван, отхвърлен от тленното тяло? Всички те: и страхът, който го преследваше денем и нощем, и сковаващата го неувереност, и срамът, който го терзаеше извътре и извън? Саван. Погребална плащаница.
Душата му, възкръснала от гроба на юношеството, се бе отърсила от погребалните повивки. Да!
Да! Да! Той гордо ще сътвори от силата и свободата на душата си, като великия майстор, чието име носеше, нещо живо, нещо ново, възвишено и красиво, неосезаемо и нетленно.
Той скочи възбудено от каменния блок, безсилен да обуздае пламъка в кръвта си. Почувства, че лицето му пламва, а в гърлото напира песен. Нозете му, обладани от скитническа страст, изгаряха от желание да се впуснат в път до края на света. Напред! Напред! — зовеше сякаш сърцето. Над морето ще припадне вечер, равнините ще потънат в мрака, зора ще зазори и пред странника ще се открият нови, непознати хълмове, поля, лица… Накъде?
Погледна на север към Хоут. Морето бе спаднало под линията на водораслите откъм полегатата стена на вълнолома и вече бързо отстъпваше по продължение на целия бряг. Сред вълничките вече се бе очертала дълга ивица пясък, суха и топла. Тук-там в ниската вода се показваха пясъчни островчета; около тях покрай дългата оголена плитчина и сред малките поточета на плажа газеха фигури, облечени в леки пъстри дрешки, газеха и се ровеха в пясъка.
Тутакси той се събу, напъха чорапите в джобовете си, върза платненките си за връзките и ги провеси през рамо; сетне измъкна от плавота между скалите островърха, проядена от сол пръчка и се спусна надолу по склона на вълнолома.
По оголеното от отлива дъно струеше дълго поточе; той бавно зацапа нагоре по течението, захласнат в плавея от водорасли: изумруден, чер, ръждив, маслинен, нескончаем низ се люшкаше и виеше в нозете му, понесен от потока. Водата тъмнееше и в нея се оглеждаха облаците, плаващи във висините. Облаците безмълвно плаваха над него, безмълвно плаваха и водораслите под него; притихнал бе и сивкавият топъл въздух, но в жилите му волно пееше развихрен нов живот.
Къде отлитнаха момчешките години? Душата му, която бягаше от своята съдба, за да се рови насаме в срамните си струпеи и да се кипри в своя дом на низост и притворство с прогнили плащаници и венци, които станаха на прах при първи допир? Къде най-сетне бе самият той? Къде?
Той стоеше сам, без надзор, щастлив, досами волното сърце на живота. Стоеше сам: млад, непокорен, волен, сам всред тая пустош, всред волните стихии и солените талази, купищата морски тор и раковини и забуления слънчев зрак, всред облечените в леки пъстри дрешки деца и девойки и звънките детски и девичи гласове.
Една девойка стоеше пред него посред поточето, сама и бездвижна, загледана в морето. Сякаш някаква вълшебна сила я бе превърнала в красива морска птица. Тънка, стройна, дългонога, нежна, жеравонога, с крака голи и девствено чисти, с едничка изумрудена лента водорасли около прасеца като някакъв знак. Бедрата й, закръглени и с нежния оттенък на слонова кост, бяха оголени почти до хълбоците и дантелите на гащичките й се провиждаха като пухкава бяла перушина. Полите на сивосинкавата й рокля бяха дръзко запретнати около кръста и се спускаха отзад като птича опашка. Гръдта й бе малка и мека като гръд на птичка, мека и малка гръд на тъмнопереста гугутка. Но Дългите й руси коси бяха на момиченце; момичешко бе и нейното лице, осенено от чудото на тленната красота.
Стоеше сама, бездвижна, загледана в морето; но щом усети неговото присъствие и благоговението в очите му, очите й се обърнаха към него и спокойно срещнаха погледа му, чисти и невинни. Дълго, много дълго изтрая тя на погледа му, сетне спокойно извърна очи, сведе ги и започна леко да разплисква с крак насам-натам водата на поточето. Лек плисък на вода заромоли нечуто в тишината: изтихо, леко, шепнешком, като камбанки, звъннали насън, плис-пляс, плис-пляс, и нежен руменец затрепка по лицето й.
— Милосърдни боже! — възкликна душата на Стивън в порив на земна радост.
Той рязко се извърна и бързо закрачи към морето. Лицето му пламтеше; огън обливаше тялото му; цял бе разтреперан. Напред, напред, напред и все напред го носеха нозете му, той неистово възпяваше морето, с възторжен вик приветстваше знамението на новия живот, чийто зов бе доловил.
Образът й навеки бе влязъл в душата му, без ни една дума да смути свещената тишина на неговия екстаз. Очите й го бяха позовали и тутакси душата му откликна. Живей, греши, падай, тържествувай! Пресъздай живота в нов живот! Волен ангел се бе явил пред него, ангелът на тленната красота и младост, и този пратеник от дивните чертози на живота в един възторжен миг бе разтворил пред него врати към пътя на заблуди и на слава. Напред! Напред! Напред и все напред!
Внезапно той се спря и чу в тишината биенето на собственото си сърце. Докъде бе стигнал? Колко ли бе часът?
Наоколо нямаше жива душа, не се чуваше никакъв звук. Денят угасваше и скоро щеше да настъпи прилив. Той се обърна и побягна обратно към брега, тичешком изкачи полегатия пясъчен склон, без да обръща внимание на острите камъчета, намери една падинка, скътана сред обраслите с трева дюни, и легна на пясъка с надежда, че вечерният мир и прохлада ще укротят кипежа на кръвта му.
Небосводът се разстилаше над него необятен и невъзмутим и той усещаше спокойния ход на небесните тела; усещаше и земята под себе си, майката земя, приласкала го в своите пазви.
В сънен унес затвори очи. Клепките му трепкаха, сякаш усещаха необятния кръговрат на земята и нейните стражи, трепкаха, сякаш усещаха странното сияние на някакъв нов свят. Душата му чезнеше, потънала в някакъв нов свят: призрачен, здрачен, мрачен като морска глъб, кръстосвана от смътни същества и сенки. Неведом свят, проблясък или цвете?288 Той блещукаше и трепкаше, трепкаше и се разпукваше като плах предутринен светлик, като отваряща се цветна пъпка, растеше безпределен, лумваше с карминен блясък и гаснеше в бледа розовина, разлистваше се лист по лист, избликваше вълна светлина след вълна светлина и меките му зари заливаха цялото небе, все по-тъмни и по-тъмни.
Когато се събуди, вече се свечеряваше и пясъкът и прежурените треви на ложето му не тлееха. Той бавно се надигна и като си спомни преживяното насън блаженство, въздъхна от радост.
Покатери се до гребена на дюната и се огледа. Свечеряваше. Младият месец делеше бледата небесна пустиня като сребрен обръч, забит в сивия пясък, а вълните на прилива бързо настъпваха към брега с глух шепот и ограждаха последните закъснели силуети на далечните пясъчни островчета.
Той изпи до капка и третата си чаша воднист чай и се захвана да гризе коричките пържена филия, разпилени по масата, вторачен в мътилката на дъното на буркана. Жълтеникавата мас бе изгребана като яма в торфище и тая мътилка сега му напомняше за тинестия цвят на водата в клонгоуската баня. Току-що бе направил тараш на кутията с разписките за заложени вещи, която стоеше досам лакътя му, и почна да вади с омазнени пръсти една по една покритите с драскулки, изцапани и смачкани, сини и бели квитанции с печат „Дейли“ или „Макивой“.
1 ч. обуща.
1 фрак.
3 бр. билйо.
1 м. панталони.
После ги сложи настрана, погледна унесено капака на кутията, целият покрит с петънца от размазани гниди, и разсеяно попита:
— С колко е напред часовникът?
Майка му изправи разнебитения будилник, кипнат на една страна върху кухненската етажерка — стрелките показваха дванайсет без четвърт, — и отново го положи на една страна.
— Час и двайсет и пет минути — рече тя. — Сега е точно десет и двайсет. Кога, от кумова срама, веднъж ще отидеш навреме на лекции?
— Налей ми да се измия — каза Стивън.
— Кейти, налей на Стивън да се измие.
— Буди, налей на Стивън да се измие.
— Не мога, отивам за синка. Маги, налей му ти.
Когато най-сетне закрепиха емайлирания леген в мивката и някой метна старата тривка на ръба му, той позволи на майка си да му изтрие врата и да изчисти гънките на ушите му и ноздрите.
— Срам и позор — рече тя, — коскоджамити студент да ходи толкова мръсен, че майка му да трябва да го мие.
— Щом ти доставя удоволствие… — спокойно отвърна Стивън.
Оглушително изсвирване разцепи въздуха; майка му бутна в ръцете му влажната хавлия и рече:
— Обърши се и, за бога, по-бързо да те няма.
Отгоре долетя второ пронизително, вече гневно изсвирване и едно от момичетата тутакси се озова до стълбата.
— Кажи, татко?
— Тая мързелива мърда, брат ви, още ли е тук?
— Не, татко.
— Да не лъжеш?
— Съвсем не, татко.
— Хм!
Сестра му се върна, правейки отчаяни знаци да побърза и да се измъкне тихо през задната врата. Стивън се засмя и каза:
— Малко странни са му представите за граматиката, щом си мисли, че мърда̀ е от мъжки род.
— Как не те е срам, Стивън — рече майка му. — Ще дойде ден да се каеш, че си пристъпил прага на това място289. Човек не може да те познае!
— Довиждане на всички — каза Стивън, усмихна се и им прати въздушна целувка за сбогом.
Проходът зад дома им бе целият наводнен. Той бавно тръгна надолу по уличката, провирайки се сред подгизналите купчини смет, но изведнъж чу от манастира-лудница до тях неистови вопли:
— Исусе! О, Исусе, Исусе!
Той ядно тръсна глава, за да отърси от ушите си крясъците на безумната монахиня, и забърза надолу, препъвайки се в мокрите купчини гнилоч. Сърцето му се свиваше в горчива болка и отврата. Изсвирването на баща му, мърморенето на майка му и воплите на лудата отвъд стената се бяха слели в оскърбителен хор, който хвърляше унижение върху гордата му младост. С омерзение пъдеше дори отгласите им от сърцето си, но когато излезе на булеварда, погален от сивкавия утринен зрак, който се процеждаше през клоните на росните дървета, той вдъхна тайнствения опияняващ мирис на мокри листи и дървесна кора и душата му забрави горестта си.
Окъпани от дъжда, дърветата на булеварда както винаги събудиха в съзнанието му спомени за героините от драматургията на Герхарт Хауптман и сега споменът за тяхната печална бледност и благоуханието, което бликаше от мокрите клони, се сляха в тихо радостно чувство. Всяка сутрин той прекосяваше града по този път и отнапред знаеше, че когато мине покрай Феървюското мочурище, в мисълта му ще изплува монашески строгата среброткана проза на Нюман, а щом тръгне по Северния кей, поглеждайки разсеяно витрините на гастрономите, ще си спомни мрачния хумор на Гуидо Кавалканти290 и ще се усмихне; знаеше, че когато стигне до каменоделската работилница „Беърд“ на „Толбътска“, духът на Ибсен — дух на непокорна юношеска красота — ще прониже снагата му като остър вятър, а щом мине покрай мръсния склад за корабни припаси отвъд Лифи, ще замълви на себе си мадригала на Бен Джонсън:
Когато умът му се уморяваше да дири същността на красотата в мъглявите слова на Аристотел и Тома Аквински, той често намираше разтуха в грациозната елизабетинска лирика. Хвърлил расото като усъмнил се във вярата монах, умът му често скришом заставаше в сянка под прозорците на тоя век и се вслушваше в тъжните или насмешливи звуци на лютните и безсрамния смях на кокотките, но скоро някой прекалено вулгарен кикот, някое изтъркано от времето словце на похот и престорено целомъдрие жегваше монашеската му гордост и го прогонваше от тъмното, където се спотайваше.
Многоучените книги, над които се смяташе, че денем и нощем седи прехласнат, забравил приятели и връстници, бяха всичко на всичко едно постно сборниче извадки от поетиката и психологията на Аристотел и един Synopsis Philosophiae Scholasticae ad mentem divi Thomae291. Мисълта му бе изтъкана от съмнения и неверие в самия него и само навремени нейният сумрак биваше озаряван от мълниите на интуицията, но те проблясваха с такова ослепително великолепие, че в подобни мигове земята сякаш пропадаше под нозете му, погълната от пламъци; подир това езикът му задебеляваше и той гледаше другите с невиждащи очи, защото чувстваше, че духът на красотата го обгръща в своята мантия и че поне в мечтанията си е успял да познае света на възвишеното. Но щом краткият миг на горделиво мълчание отлитнеше, той с радост забелязваше, че все още се намира всред кипежа на всекидневния живот и продължава да следва своя път сред мръсотата, пустославието и леността на града с дръзко и леко сърце.
Близо до таблото за афиши пред канала срещна охтичавия с лице на восъчна кукла, който ситнеше насреща му по дъгата на моста, нахлупил дрипавата си шапка, закопчал догоре шоколаденокафявото си палто и хванал сгънатия си чадър на педя-две пред себе си като пръчка за откриване на подземна вода. Сигурно има единайсет, помисли си той и надникна в една млекарница да види колко е часът. Часовникът в дюкяна показваше пет без пет, но едва се бе обърнал да продължи, и чу недалеч от себе си някакъв часовник, който удари единайсет часа. Напуши го смях: часовникът му напомняше за Маккан и той си го представи с трътлестата му фигура и руса козя брадичка — застанал на ветровития ъгъл пред „Хопкинс & Хопкинс“ в ловджийска куртка и бричове и говори:
— Вие сте антисоциално, самовлюбено същество, Дедалус. Но аз не съм. Аз съм демократ и затова ще отдам всичките си сили в борбата за социална свобода и равноправие на класите и половете в бъдещите Европейски съединени щати.
Единадесет! Значи закъсня и за тая лекция. Кой ден от седмицата беше? Той се спря до една будка да прочете афиша. Четвъртък: 10–11 английски; 11–12 френски; 12–13 физика. Представи си лекцията по английска литература и ако и да бе далеч, се почувства неспокоен и безсилен. Видя хрисимо сведените глави на колегите си, които прилежно записваха в своите тетрадки всичко, което лекторът им диктуваше — определения по име и по същество, примери, дати на раждане и смърт, основни произведения, положителни и отрицателни критически оценки. Той самият обаче не е преклонил глава, защото мислите му се реят нейде надалече, но независимо дали наблюдава малката група студенти около себе си, или гледа през прозореца запустелия парк на университета, в ноздрите му все лъхти някаква потискаща миризма на избена влага и гниене. Право пред него, над приведените студенти от първите банки, стърчи друга глава — на йерей, който без капка смирение се моли пред престола за своето смирено стадо. Защо, когато мислеше за Кранли, така и не успяваше да си го представи в цял ръст, а виждаше само главата и лицето му? Ето и сега на фона на сивата пелена на утрото пред очите му изплува като кошмарно съновидение отсечена глава292, посмъртна маска, чиято щръкнала черна четинеста коса стърчеше като железен венец. Той виждаше пред себе си лицето на свещеник — монашески бледо, с широки ноздри и със сенки под очите и покрай челюстите, — лице на свещеник с тънки, безкръвни, едва усмихнати устни. Стивън тутакси си припомни как дни и нощи наред надълго и нашироко бе разказвал на Кранли за бурите, безпокойството и копненията на своята душа, без да получи друг отговор освен мълчанието на своя приятел, и сега бе на път да си каже, че това може да бъде само лицето на терзан от вина свещеник, който изслушва изповеди, без да има право да опрощава, но отново почувства в паметта си внимателния поглед на неговите тъмни женствени очи.
Зад това видение зееше входът на тайнствен и тъмен лабиринт от размишления, но той мигновено се отвърна от него, защото усещаше, че още не бе ударил часът да прекрачи прага му. Ала равнодушието на приятеля му като отровно биле пръскаше край него неуловими смъртоносни изпарения и той изведнъж се усети, че погледът му шари наляво-надясно в тъпа почуда защо случайно попадналите пред него думи в миг безшумно се изпразват от смисъл; скоро пошлите фирми на магазинчетата замъглиха съзнанието му като заклинателни слова, душата му се спаружи; задъхан от старост, той крачеше по уличката сред купчини мъртъв език. Капка по капка собственото му езиково чувство изтичаше от мозъка, изливайки се в думи, които се сплитаха и разплитаха в произволни ритми:
Всемогъщи боже, каква бълвоч! Къде се е чуло бръшлян да стене по стената?! Бръшлян да се жълтее — това иди-дойди. Слонова кост да се жълтее — също. Ами слонова кост да се стеле?
В съзнанието му засияха думи, по-светли и по-ярки от изящните изделия, изработвани от пъстрите слонови бивни. Ivori, ivoire, avorio, ebur293. Един от първите примери, които бе научил в час по латински, гласеше: India mittit ebur294, и сега той си спомни суровото северняшко лице на ректора, който ги учеше да превеждат Овидиевите „Метаморфози“ на изискан английски, макар че думи като шопар, чирен или джолан придаваха твърде чудато звучене на преводите. Малкото, което знаеше за законите на латинското стихосложение, го дължеше на парцаливата книжка, написана от някакъв португалски монах295.
Кризите, победите и междуособните борби в римската история достигаха до него, предадени с баналните думи in tanto discrimine297, и той дълго се бе мъчил да надзърне в града на градовете и неговия обществен живот, скрит зад словата implere ollam denariorum, които ректорът с особено задоволство превеждаше — „пълнене на гърне с динарии“. Страниците на неговия овехтял „Хораций“ никога не бяха студени при допир, дори когато ги докосваше с вкочанени пръсти — човешки страници бяха те и човешки пръсти ги бяха прелиствали още преди петдесет години пръстите на Джон Дънкан Инверарити и неговия брат Уилям Малкъм Инверарити298. Да, благородните им имена бяха останали на пожълтялата титулна страница и дори за посредствен латинист като него от избледнелите редове лъхаше благоухание, сякаш през тия години те бяха лежали сред мирта, лавандула и върбинка. И все пак болно му ставаше при мисълта, че завинаги ще си остане само стеснителен гост на пира на световната култура и че монашеската премъдрост, с помощта на чиито категории се опитваше да изкалъпи някаква естетическа философия, се ценеше от собствения му век не повече от хитроумната и причудлива словесна галиматия на хералдиката и соколарството.
Сивата грамада на колежа „Света Троица“ вляво от него, тежко побита в невежеството на града като голям опушен камък, вграден в масивен пръстен, отново потисна духа му и докато напрягаше сили да освободи нозете си от прангите на протестантизма, той изведнъж се озова пред нелепия паметник на националния поет на Ирландия299.
Погледна статуята без гняв, защото, макар че бе потънала в телесна и духовна лен, която като невидима гад пълзеше по тромавите нозе, по гънките на мантията и около раболепната глава, тя сякаш сама смирено съзнаваше своя позор. Това бе фирболг, взел на заем милезийска тога300; и той си спомни своя приятел Дейвин, студента от село. Понякога Стивън на шега го наричаше „фирболг“, но младият селянин не се обиждаше.
— Давай, Стиви — отвръщаше той, — нали сам казваш, че съм дебелокож. Можеш да ми викаш, както ти скимне.
Това селско умалително от името му бе развълнувало Стивън, когато за пръв път го чу от устата на своя приятел, защото сам той никога не се обръщаше фамилиарно към другите студенти, нито те към него. Стивън често се застояваше в квартирата на Дейвин на улица „Грантъм“ и без да може да се начуди на неговите хубави яки обуща, наредени чифт по чифт до стената, облагородяваше слуха на своя приятел със стихове и напеви от различни поети, зад които се криеха собствените му копнения и горест. Простоватата фирболгска душевност на неговия слушател винаги събуждаше противоречиви чувства в сърцето му; Дейвин ту го привличаше със своята непринудена вродена вежливост и внимание, с причудливите старинни изрази в речта си, с възторженото си преклонение пред грубата физическа сила и ловкост — той бе страстен поклонник на Майкъл Кюсак, Гала301, — ту внезапно го отблъскваше с недодялания си ум, с примитивните си чувства, с оня тъп ужас, който навремени проблясваше в очите му — ужаса на гладното ирландско село, което всяка вечер тръпне от страх, щом удари комендантският час302.
Наред със спомена за доблестните дела на своя чичо, атлета Мат Дейвин, младият селянин въздигаше в култ и скръбните ирландски сказания. На другите студенти, които всячески се мъчеха да създават сензации от каквото и да е в сивия живот на колежа, им беше душа и свят да мислят Дейвин за таен фенианец. Неговата бавачка от малък го бе научила на ирландски език и бе закърмила примитивното му въображение със здрачните легенди на ирландската митология. Към тази митология, с всичките й първобитни и объркано разклонени цикли, от които никой поет не бе успял да извлече дори един красив стих303, Дейвин се отнасяше по същия начин, както към католическата вяра — с тъпо рабско преклонение. Неговият дух приемаше на нож всяка мисъл и настроение, които идеха от Англия или чрез посредничеството на английската култура, сякаш се подчиняваше на някаква парола; а що се отнася до света отвъд пределите на Англия, той бе чувал само за Френския чуждестранен легион и споменаваше, че се кани да постъпи на служба в него.
Стивън съпоставяше честолюбивите помисли на младежа с неговия характер и често му предсказваше, че ще си остане домашна гъска304; това прозвище съдържаше дори нотка на раздразнение от думите и делата на Дейвин, чиято мудност толкова често се изпречваше като преграда между любознателния дух на Стивън и скритите пътечки на ирландския живот.
Една вечер, жегнат от пламенните и високопарни слова, с които Стивън се опитваше да избяга от хладното мълчание на своя метежен разум, младият селянин бе извикал в съзнанието му странно видение. Двамата бавно крачеха към квартирата на Дейвин по тъмните тесни улички на бедния еврейски квартал.
— Лани есента, Стиви, къде зимата, стана с мен такава една, дето на жив човек не съм казвал и на теб сега пръв ти я разправям. Не ти помня вече октомври ли беше или ноември, но комай октомври е било, щото стана тъкмо преди да дода тук да запиша първи курс.
Стивън усмихнато погледна в лицето приятеля си, който го бе поласкал със своето доверие и спечелил симпатията му с просторечния си говор.
— Него ден, значи, бях на мач в Бътивант, не знам дали го знаеш къде е; играеха „Кроукските момчета“ и „Безстрашните“ от Търлес. Ей богу, Стиви, яка игра беше! На братовчед ми Фонзи Дейвин направо му съдраха дрехите — той пазеше на Лимърик, но все тичаше напред и крещеше като луд! Тоя ден не мога го забрави! А по едно време един от „Кроукс“, като замахна с оная ми ти гега — бог ми е свидетел, Стиви, — на косъм от главата му. Да беше го докачил — бога ми, — просваше го на място!
— Много се радвам, че се е отървал — каза Стивън и се разсмя, — но не ми се вярва точно това да е твоята странна история.
— Е, теб за тия работи не те е еня, значи, но след мача стана такава дандания, че си изтървах влака, а не можах да намеря и някоя кола да ме качи накъм дома — пусти късмет, него ден в Каслтаунрош имаше голям събор и всичко се беше дигнало нататък. Та не ми оставаше друго, ами да карам нощта там или да го отпраша пешачката. Реших да тръгна и по мръкнало стигнах Балихауърските възвишения; оттам до Килмалок има поне десетина мили, ако не и повече — един глух път — мъртвило. Не се види християнска къща, ни нещо се чуе. Веднъж-дваж поспирах в храстите край пътя да си пална лулата на завет и да не беше такава роса, сигурно щях да се опъна и да поспя. Не щеш ли, подир един завой гледам — малка къщичка и прозорецът свети. Отидох и почуках на портата. Някакъв глас пита кой е, аз отговарям, че съм ходил в Бътивант на мача и сега се връщам у дома — ако може да ми даде чаша водица, че ожаднях. Не мина много, вратата се отваря и една млада жена ми подава голямо канче мляко. Съблечена беше — по риза, — сякаш се е тъкмяла да си легне, когато съм почукал, а косите й — разпуснати. Стори ми се — по косата и по очите й, — че беше трудна. Заприказва ме и дълго време останахме така на прага, а аз си мисля — колко странно, защото гърдите и раменете й бяха голи. Сигурно си уморен, казва, не искаш ли да пренощуваш тук? Сам-саменичка била — мъжът й сутринта отишъл да изпрати сестра си в Куинстаун. Говори ми, Стиви, а с очи — да ме изяде, и така близо стоеше, че усещах дъха й. Когато й върнах канчето, хвана ме за ръката да ме потегли вътре и вика: Влез да пренощуваш. От какво те е страх? Освен нас няма никой… Ама не влязох, Стиви. Поблагодарих и си продължих пътя, ама целият треперя като в треска. Обръщам се на първия завой, а тя още стои на прага.
Последните думи на Дейвин отново отекнаха в паметта му и жената от разказа изникна пред очите му в облика на селянките от Клейн, които като нея стоеха на прага на къщите в селцето, загледани в екипажите на колежа; образ, въплътил в себе си нейния и неговия народ; душа, подобна на прилеп, чието самосъзнание скришом се пробуждаше само под покрова на нощния мрак и самота и с невинния поглед, гласа и движенията на простодушна селянка мамеше пътника в леглото си.
Нечия ръка го хвана за ръкава и в ушите му долитна звънък глас:
— Ей, господине, брат да си ми! Сефте сте ми, господине! Виж к’во хубаво букетче! Вземи го бе, господине!
Сините цветя, протегнати към него, и сините детски очи за миг му се сториха олицетворение на самата невинност; той се спря, докато това впечатление се разнесе и пред него останаха само нейната одрипана рокля, влажни сплъстени коси и нагло лице.
— Хайде, господине!
— Нямам пари — каза Стивън.
— Вижте ги, господине, колко са хубави! Само пени струва!
— Не чу ли какво ти казах? — попита Стивън, снишавайки глава над нея. — Казах ти, че нямам пари. И пак ти го повтарям.
— Е, какво пък, някой ден, дай боже, сигурно ще имате, сър — отвърна момичето след кратко мълчание.
— Възможно е — каза Стивън, — но не е много вероятно.
Той се отдалечи от нея бързешком, уплашен, че фамилиарността й може да се обърне на подигравка; искаше да се махне, преди тя да е предложила стоката си на друг минувач — някой английски турист или студент от „Света Троица“. Улица „Графтън“305, по която вървеше, още повече изостри болката му от безутешната бедност. В горния край, на самото платно, стоеше основният камък за паметника на Улф Тоун306 и той си спомни, че заедно с баща си бе присъствал на церемонията по полагането му. Споменът за тая пошла сцена на почит го изпълваше с горчивина. Четиримата френски делегати така и не слязоха от своята карета, а един от тях — дебел захилен младеж — държеше побит на върлина плакат, на който стояха думите: Vive l’Irlande!307
Дърветата в парка на университета благоухаеха след падналия дъжд, а от подгизналата земя лъхаше мирис на тлен, който като неуловим аромат на тимиан струеше от безброй сърца, затрупани под гнилите листи. Нищо друго не бе останало от душата на някога храбрия и продажен град, за който му бяха разказвали възрастните, освен неуловимия мирис на тлен, излъчван от дъхавата земя, и той знаеше, че щом след миг влезе в мрачното здание на колежа, ще започне да усеща и друг дъх на загнило, което нямаше да иде от Бесния Игън и Уейли Палежа308.
Твърде късно беше вече за лекцията по френски. Той прекоси фоайето и свърна вляво по коридора, който водеше към аудиторията по физика. Коридорът беше тъмен и тих и все му се струваше, че в него се таи нещо. Защо изпитваше чувството, че го шпионират? Дали защото бе чувал, че по времето на Уейли тук някъде е имало тайна стълба? Или домът на ордена беше екстратериториален и той вървеше сред чужденци? Ирландия на Тоун и Парнел бе сякаш безвъзвратно изчезнала.
Той отвори вратата на аудиторията и се спря в студената сивкава светлина, която се процеждаше през прашните прозорци. Някакъв човек стоеше приклекнал пред широкото огнище и палеше камината. Стивън тутакси позна декана на колежа по неговото мършаво тяло и прошарени коси, затвори тихо вратата и се приближи към камината.
— Добро утро, сър! Мога ли да ви помогна?
Свещеникът бързо вдигна очи и каза:
— Само минутка търпение, господин Дедалус, и ще видите как става. Да запалиш камина е цяла наука. Има хуманитарни науки, но има и полезни науки. Ето това е една от полезните науки.
— Ще се постарая да я изуча — каза Стивън.
— Умерена доза въглища — каза деканът и продължи чевръсто да работи, — това е първата тайна.
Той извади четири вощени угарки от страничните джобове на сутана си и сръчно ги намести сред буците въглища и смачканите вестници. Стивън следеше действията му мълчешком. Коленичил на каменната плоча пред камината, за да натъкми хартията и угарките, преди да запали огъня, деканът повече от всякога имаше вид на смирен слуга, който приготвя жертвеника за всесъжение в безлюден храм — истински левит господен. Като дреха на левит от грубо платно беше и избелелият износен сутан, който обгръщаше коленичилата фигура; той би се чувствал тягостно и неудобно в одеянията на свещеник или в обшит със звънчета ефод. Плътта му се бе състарила в смирено служение господу — да поддържа огъня на олтара и предава секретни сведения, да се грижи за миряните и бързо да нанася удара, щом му се заповяда — но въпреки всичко това бе останал несподобен дори с капчица от красотата, която озарява светии и прелати. Нещо повече, самата му душа се бе състарила в своето служение, но не бе успяла нито да се приближи до светлината и красотата, нито да добие сладостния дъх на светостта; останала бе само умъртвената му воля, вече безчувствена дори към радостта от своето послушание, както бе безчувствено към радостите на любовта и борбата неговото старческо тяло, изпосталяло, жилесто и увенчано със сребрист мъх.
Приклекнал пред камината, деканът наблюдаваше разгарящите се подпалки. Стивън реши да наруши настъпилото мълчание и рече:
— Аз едва ли бих могъл да запаля такава камина…
— Вие, господин Дедалус, сте художник, нали така? — каза деканът и примигвайки, го погледна с безцветните си очи. — Целта на художника е да създава красиви предмети. Отделен въпрос е какво всъщност представлява красотата.
Той бавно и иронично потри ръце пред сложната проблема.
— Може би вече сте намерили отговора? — попита той.
— Тома Аквински казва: Pulcra sunt quae visa placent309 — отвърна Стивън.
— Добре. Да вземем например огъня, който гори пред нас — подзе деканът. — Не ще и съмнение, приятен е за зрението, но следва ли от това, че е красив?
— Доколкото го съзерцаваме посредством зрението си, а в дадения случай това означава естетическо възприятие, огънят е красив. Но Тома Аквински казва още: Вопит est in quod tendit appeti-tus310. Следователно, доколкото огънят удовлетворява животинската ни потребност от топлина, той е благо. В ада обаче огънят е зло.
— Точно така — каза деканът. — Ударихте право в целта.
Той пъргаво стана, отиде до вратата, открехна я и рече:
— Казват, че течението помагало в тоя случай.
Когато деканът чевръсто, макар и с леко накуцване, се запъти назад, Стивън усети върху себе си безизразния студен поглед на непроницаемата йезуитска душа. Като Игнатий и той бе хром, но в очите му не гореше ни искрица от ентусиазма на основателя. Дори легендарното коварство на ордена, много по-тънко, тайно и непостижимо от мъдростта, която се съдържаше в прословутите им книги, не бе запалило в душата му апостолски плам. Той сякаш по задължение си служеше със светските хитрости, ученост и лукавство в името на по-голямата слава господня, без те да предизвикват у него радост или ненавист и без да се замисля над злото, което съдържат, с непреклонно послушание ги обръщаше против самите тях; но независимо от всичката си безгласна изпълнителност, сякаш не обичаше нито господаря, нито може би целите, на които служеше. Similiter atque senis baculus311 — бе точно такъв, какъвто го бе замислил основателят, като тояга в ръката на старец; тояга, която можеш да забравиш в някой ъгъл, но на която ще се опреш, когато падне мрак или в лошо време; бастун, който можеш да положиш на градинската пейка редом с букета на дамата, но също така заплашително да размахаш.
Деканът се върна при камината и започна да глади брадичката си.
— Кога бихме могли да чуем нещо от вас по въпросите на естетиката? — попита той.
— От мен ли?! — каза Стивън с удивление. — Аз само от дъжд на вятър имам щастието да се натъкна на някоя идея.
— Тези въпроси са истинска бездна, господин Дедалус — каза деканът. — Все едно че човек застава на Моърските скали и поглежда надолу към морето. Мнозина са дръзнали да се спуснат в тая бездна и вече не са се върнали. Само обученият гмуркач би могъл да навлезе в тези глъбини, да ги изследва и отново да изплува на повърхността.
— Ако имате предвид спекулативното мислене, сър — каза Стивън, — аз също съм убеден, че не съществува никакво свободно съждение дотолкова, доколкото всяко мислене трябва да бъде подчинено и ограничено от собствените си закони.
— Ха!
— Понастоящем на мен ми стига да работя в светлината на някои идеи, изказани от Аристотел и Тома Аквински.
— Разбирам. Напълно ви разбирам.
— Те са ми нужни само като помощно средство и ръководство в моята работа, докато сам не създам нещо свое в светлината на техните идеи. Ако лампата започне да дими или мирише, ще подрежа фитила. Ако не хвърля достатъчно светлина — ще я продам и ще си купя друга.
— И Епиктет е имал лампа — каза деканът, — която била продадена на баснословна цена след смъртта му312. Под светлината на същата лампа бил написал философските си трактати. Чели ли сте Епиктет?
— Достолепен старец, който казва, че душата била като ведро вода — рязко отвърна Стивън.
— С присъщата си простота — продължи деканът — той ни разказва как веднъж сложил своята желязна лампа пред статуята на един от боговете, но не щеш ли, крадец откраднал лампата. И какво направил тогава философът? Разсъдил и заключил, че в природата на крадеца е да краде, затова на следващия ден отишъл и си купил не желязна, а глинена лампа.
Замириса на разтопена лой и в съзнанието на Стивън този мирис се сля със звънтежа на думите: ведро и лампа, лампа и ведро. В гласа на свещеника също звучеше рязък металически звън. Мисълта му инстинктивно се спря, сепната от странния тон, образите и лицето на свещеника, което напомняше незапалена лампа или разфокусиран рефлектор. Какво се таеше зад него? Или в него самото?
Дали мрачна душевна апатия или мрачината на буреносен облак, зареден с интелект и гняв господен?
— Аз имах предвид друг вид лампа, сър — каза Стивън.
— Несъмнено — каза деканът.
— Една от трудностите в областта на естетиката — каза Стивън — е да разберем какъв точно смисъл се влага в думите — литературен или пазарски. Спомням си една фраза на Нюман, която гласи, че светата Дева била задържана в многолюдния сонм на светците313. Пазарският смисъл на тази дума е съвсем различен. Надявам се, че не ви задържам.
— Ни най-малко — любезно каза деканът.
— Не, не — каза Стивън, усмихвайки се, — аз имах предвид…
— Да, да; разбирам — бързо рече деканът. — Имахте предвид различните отсенки на глагола „задържам“.
Той издаде напред долната си челюст и сухо се прокашля.
— Да се върнем към лампата — каза той. — Нейното пълнене също не е лесна работа. Маслото трябва да бъде чисто и да наливаме внимателно, за да не прелее; не бива да се налива повече, отколкото побира фунията.
— Каква фуния? — попита Стивън.
— Фунията, през която се налива маслото в лампата.
— Но… Нима това се нарича фуния? — каза Стивън — Не е ли хинка?
— Какво е хинка?
— Ами, такова… фуния.
— Нима в Ирландия й казват хинка? — попита деканът. — За пръв път в живота си чувам тази дума.
— Хинка казват в Долна Дръмкондра — отвърна Стивън и се засмя, — а там говорят най-чист английски език314.
— Хинка… — замислено повтори деканът. — Много любопитна дума. Трябва да я погледна в речника. На всяка цена ще проверя.
Неговата любезност прозвуча малко пресилено и Стивън погледна английския конвертит със същите очи, с каквито по-старият син от притчата навярно бе изгледал блудния си брат. Смирен следовник, тръгнал по дирите на отдавна стихналото трактарианство315, този жалък англичанин в Ирландия сякаш бе излязъл на сцената на ордена в момент, когато странната историческа драма на интриги и страдания, на зависти, борби и безчестие вече бе навлязла в своя епилог: късен пришълец, закъснял муден дух. Какво го бе накарало да поеме този път? Може би бе роден и израснал в семейство на върли сектанти, уповавали се единствено на Исуса и презрели суетния церемониал на официалната църква? Дали бе почувствал вътрешна потребност от вселенската вяра всред бъркотията на сектантството и разноезичието на неговите размирни схизми, всевъзможните шестопринципници, собственонародници, баптисти, сеячи на семето, и баптисти, настъпващи на змии, или пък супралапсариански догматици? Дали не бе намерил правата църква съвсем ненадейно — когато е размотавал като макара някоя тънко сплетена нишка от разсъждения върху смисъла на вдъхването, ръкополагането или изхождането на светия дух316? Или господ Исус го бе докоснал и му бе казал да върви подире му, когато е седял на входа на някоя църквица с поцинкован покрив и прозявайки се, е броял църковните грошове, както бе станало с ученика317, седящ на митницата?
Деканът повтори думата още веднъж.
— Хинка! Да, наистина е много интересно!
— Въпросът, който ми зададохте преди малко, според мен е по-интересен. Какво всъщност е красотата, която ваятелят се стреми да вдъхне на буците глина? — хладно каза Стивън.
Малката думичка сякаш бе насочила язвителното острие на неговата чувствителност срещу галантния и бдителен враг. С горест на сърцето той си спомни, че човекът, с когото беседва, е сънародник на Бен Джонсън, и си помисли:
— Езикът, на който говорим, е по-скоро негов, нежели мой. Колко различно звучат думите home, Christ, ale, master318 в неговите и в моите уста. Не мога спокойно да произнеса или напиша тези думи. Неговият език, толкова близък и толкова чужд, никога няма да бъде матерно слово за мен. Не аз съм създавал и не аз съм приемал неговите думи. Гласът ми се пази от тях. Душата ми се задушава в сянката на неговата реч.
— А освен това, какво е различието между прекрасното и възвишеното? — добави деканът. — Или какво е различието между моралната и материалната красота? Какъв вид красота е свойствена за всяко отделно изкуство? Ето цяла група от интересни въпроси, към които бихме могли да се върнем.
Обезкуражен от сухия и твърд тон на декана, Стивън мълчеше. Замълча и деканът; в настъпилата тишина откъм стълбата се дочу неясен шум от гласове и тропот на обуща.
— Но ако човек се отдаде на тези спекулативни разсъждения — заключи деканът, — съществува опасността да умре от глад. Най-напред трябва да си вземете изпитите. Поставете си това за първа цел. После лека-полека ще намерите своя път. Говоря ви в най-общ смисъл — свой път в живота, свой начин на мислене. В началото може би ще ви се види нанагорно, ще трябва да натискате педали. Вижте, да речем, господин Мунан. Доста време му трябваше, докато се изкачи на върха. И все пак успя.
— Може би не притежавам неговия талант — тихо каза Стивън.
— А, това не се знае — оживено добави деканът. — Човек трудно може да каже какво носи в себе си. Но винаги — горе главата! Per aspera ad astra.319
Той бързо се отдръпна от камината и се запъти към стълбите, за да посрещне първокурсниците литератори.
Облегнат на камината, Стивън слушаше как той еднакво стегнато и еднакво безстрастно поздравява всеки поотделно и сякаш виждаше откровената насмешка в лицата на грубоватите студенти. Безутешна жал ороси и смекчи докачливото му сърце — мъчно му стана за този верен оръженосец на рицарствения Лойола, за този доведен брат на клира, който бе по-компромисен в слово, но по-непреклонен в дух, когото той никога нямаше да нарече свой духовен отец; спомни си как този човек и събратята му от ордена си бяха спечелили име на монаси със светска обхода не само сред отреклите се от светската суета, но и сред света за това, че в продължение на цялата си история се бяха застъпвали пред трона на божието правосъдие за неустойчивите, хладките и пресметливите.
Влизането на преподавателя бе възвестено с канонаден грохот от тежко подкованите обуща на студентите, седнали най-горе в унилата амфитеатрална аудитория, точно под потъналите в паяжини прозорци. Започна поименната проверка и отговорите звучаха във всички възможни тоналности, докато не дойде ред на Питър Бърн.
— Тук! — избоботи нисък басов глас от връхния ред и тутакси го последваха няколко недоволни прокашляния от другите банки.
Преподавателят изчака няколко секунди и извика следващото име.
— Кранли!
Мълчание.
— Господин Кранли!
По лицето на Стивън пробягна усмивка, когато си представи заниманията на своя приятел.
— Потърсете го на хиподрума! — разнесе се глас от задната банка.
Стивън бързо се обърна, но зурлестото лице на Мойнихан, което се открояваше в сивкавата светлина, бе невъзмутимо. Преподавателят продиктува една формула. Тетрадките наоколо зашумоляха. Стивън отново се обърна и каза:
— За бога, дай някаква хартия.
— Голяма нужда ли имаш? — попита Мойнихан широко ухилен.
Той откъсна един лист от тетрадката си и го подаде шепнешком:
— В случай на нужда всеки мирянин или жена има това право320.
Формулата, която послушно си записа на листа, забърканата плетеница от изчисления, призрачните символи на сила и скорост хипнотизираха и обезсилваха неговия дух. Чувал бе да казват, че старецът бил атеист и франкмасон. О, какъв скучен сив ден! Безболезнено, безропотно душата му като че ли потъваше в някакво преддверие на ада, населено от сонм математици, които проектират безкрайни паяжинни построения върху равнини от все по-дрезгава и сумрачна здрачевина и излъчват бързи вихрови токове към крайните предели на огромната и все по-необятна и неосезаема вселена.
— И така, господа, трябва да разграничаваме понятията елипсовиден и елипсоиден. Някои от вас сигурно познават творчеството на У Ш. Гилбърт321. В една от своите песни той говори за мошеник, който бил осъден да играе билярд:
Той има предвид топки с формата на елипсоид, чиито главни оси току-що ви описах.
Мойнихан се надвеси над ухото на Стивън и прошепна:
— Добре ли си с елипсоидните топки? Погвайте ме, дамички, аз съм кавалерист!
Грубата шега премина като вихър през монашеските килии на неговото съзнание, раздруса весело свещеническите одеяния, които висяха оклюмали по стените, завъртя ги, разлюля ги в буен валпургиев танец. Един подир друг изпод издутите от вихъра одежди изплуваха братята от общината: деканът; едрият червендалест ковчежник с прошарената си коса, подобна на шапчица; ректорът; дребничкият свещеник с пухкава косица, който пишеше благочестива лирика; тантурестата селяшка фигура на преподавателя по икономика; длъгнестата снага на младия преподавател по етика, който обсъждаше на площадката на стълбището някакъв проблем на съвестта със своя клас, като жираф, който хрупа високия листак над стадо антилопи; важният, загрижен префект на братството; пълният кръглолик преподавател по италиански с дяволитите си очички. Те се друскаха и люшкаха, клатушкаха и чушкаха, пощурели, пощръклели, рипаха един през друг на прескочикобила, после се прегръщаха, разтресли се в необуздан гърлен смях, пляскаха се изотдире и се кискаха на буйните си лудории, викаха си на прякор и сегиз-тогиз, оскърбени от някоя грубост, тайнешком си шепнеха, потулили с ръце устата си.
Преподавателят се приближи към стъклените шкафове до стената, взе от рафта комплект бобини, духна оттук-оттам праха по тях, сложи ги внимателно на масата и продължи лекцията, сочейки ги с показалеца си. Той обясни, че в съвременните бобини жичката се правела от сплав, която се нарича платиноид, неотдавна изобретена от Ф. У. Мартино.
Той отчетливо произнесе инициалите и фамилното име на изобретателя. Мойнихан прошепна изотзад:
— Ех, Мартине, юдин сине!
— Я го попитай — прошепна Стивън с вяла насмешка — дали не му трябва доброволец за опити на електрическия стол. Аз съм на разположение.
Мойнихан, издебнал мига, когато преподавателят се наведе над бобините, стана от своята банка, щракна беззвучно с пръстите на дясната си ръка и захленчи като разплакан пакостник:
— Господин учителю! Господин учителю! Това момче говори лоши думи!
— Платиноидът — невъзмутимо каза преподавателят — е за предпочитане пред нойзилбера, защото има по-нисък коефициент на променливо съпротивление при колебания в температурата. За изолация на платиноидната жичка се използва копринено покритие, което се намотава върху ебонитовата макара ето тук, където сочи пръстът ми. Без тази изолация в намотките биха се индуктирали паразитни токове. Бобините се импрегнират с горещ парафин.
От по-долната банка се разнесе рязък глас с ълстърски акцент:
— Да не би и приложните науки да влизат в изпита?
Преподавателят дълбокомислено започна да жонглира с понятията „чиста“ и „приложна“ наука. Един широкоплещест студент със златни очила озадачено изгледа питащия. Мойнихан отново прошепна с нормален глас:
— Тоя дявол Макалистър жив ще те одере за своя фунт месо!
Стивън хладно погледна към продълговатия череп под себе си, обраснал със сплъстени коси с цвят на кълчища. Гласът, акцентът и манталитетът на ълстъреца го дразнеха и той даде воля на своето раздразнение, като си помисли със злонамерена неприязън, че бащата на тогова би постъпил по-разумно, ако изпратеше сина си да учи в Белфаст, спестявайки си по такъв начин цената на влаковия билет.
Продълговатият череп обаче не се обърна и вместо да порази целта, мислено пуснатата от Стивън стрела се върна обратно на своята тетива, защото за миг пред очите му се мярна тебеширенобледото лице на студента.
— Това не беше моя мисъл — тутакси си рече той. — Внуши ми я смешният ирландец от задната банка. Търпение. Мигар можеш със сигурност да кажеш кой продаде душата на твоя народ и предаде неговите избраници — този, който зададе въпроса, или онзи, който се глуми над него? Търпение. Спомни си Епиктет. Вероятно и в неговата природа е да зададе точно такъв въпрос, в точно такъв момент, с точно такъв тон и да изговори наука с ударение на първата сричка.
Монотонният глас на преподавателя продължаваше да се вие бавно и напевно около намотката, удвоявайки, утроявайки, учетворявайки сънотворната си енергия, докато бобината умножаваше омовете на своето съпротивление.
Гласът на Мойнихан отекна изотзад като ехо на далечен звънец:
— Заведението затваря, ще метем!
Фоайето на колежа бе претъпкано от шумно гъмжило. На масата до вратата стояха две фотографии322 в рамка, а между тях лежеше дълъг свитък хартия, покрит с неравна колонка подписи. Маккан пъргаво сновеше насам-натам из тълпата, говореше, увещаваше, възразяваше на отказите и един подир друг водеше студентите при масата. Застанал в дъното на фоайето, деканът разговаряше с един млад преподавател, гладеше замислено брадичката си и кимаше с глава.
Притиснат още на входа от тълпата, Стивън нерешително се спря. Изпод широката прихлупена периферия на една мека шапка зорко го гледаха тъмните очи на Кранли.
— Подписа ли? — попита Стивън.
Кранли присви тънките си устни, за миг потъна в размисъл, сетне отвърна:
— Ego habeo.323
— За какво става въпрос?
— Quod?324
— За какво става въпрос?
Кранли извърна бледото си лице към Стивън и каза снизходително и жлъчно:
— Per pax universalis.325
Стивън посочи с пръст фотографията на руския цар и каза:
— Тоя има мутрата на видиотен Христос.
Прозрението и яростта, които прозвучаха в гласа му, принудиха Кранли да откъсне апатичния си поглед от стените на преддверието.
— Това дразни ли те?
— Не — отговори Стивън.
— Значи си в лошо настроение.
— Не.
— Credo ut vos excrementalis mendax esits — каза Кранли, — quia facies vostra monstrat ut vos in damno malo humore estis.326
Мойнихан, който си пробиваше път към масата, прошепна на ухото на Стивън:
— Маккан е в стихията си: готов да даде и последната си капка кръв. Нов-новеничък свят. Край на възбудителните средства. Право на глас за кучките.
Стивън се усмихна на поверителния му тон и щом Мойнихан отмина, отново обърна глава и срещна погледа на Кранли.
— Може би ще ми обясниш защо тоя все гледа да си излее душата на ухото ми. Хайде, опитай се.
Мрачна бразда проряза челото на Кранли. Той погледна към масата, над която Мойнихан се бе навел, за да се подпише, и решително отсече:
— Диария!
— Quis est in malo humore — каза Стивън — ego aut vos?327
Кранли не реагира на задявката. Остана начумерен, като че обмисляше своята присъда, сетне повтори със същия решителен глас:
— Вонлива рядка диария и нищо друго!
Това бе обичайната епитафия, с която той погребваше бившите си приятели, и Стивън се запита дали някога същите думи ще бъдат произнесени и в негова памет. Тежката груба фраза бавно потъна в слуха му и се изгуби като камък в блато. Стивън я изпроводи, тъй както бе сторил и с много други, но тежестта й остана да гнети сърцето му. За разлика от Дейвин Кранли не си служеше нито със старинни думи от елизабетинската епоха, нито със забавно преиначени на английски език ирландски изрази. Неговият провлачен говор бе ехо от дъблинските кейове, достигнало до родното му, тъжно и запустяло пристанищно градче, а патосът му — ехо от витиеватото свещенословие на Дъблин, преповтаряно от амвона в Уиклоу на местно наречие.
Дълбоката бразда изчезна от челото на Кранли, когато той съзря Маккан с бодра стъпка да подхожда към тях откъм другия край на преддверието.
— А, ето ви и вас — весело каза Маккан.
— Да, ето ме и мен — каза Стивън.
— Както винаги със закъснение. Защо не се опитате да съчетаете веянията на прогреса с известно уважение към точността?
— Този въпрос не влиза в дневния ред — отвърна Стивън. — Следващата точка, моля?
Засмените му очи бяха вторачени в малкото джобче на пропагандиста, откъдето се подаваше завито в станиол блокче млечен шоколад. Околовръст се събра малък кръг слушатели, жадни да чуят схватката между двамата словоборци. Мършав студент с мургава кожа и гладки черни коси, напъхал глава между тях, при всяка реплика поглеждаше ту към единия, ту към другия опонент, сякаш искаше да улови с отворената си влажна уста всяка прехвърчаща дума. Кранли извади от джоба си малка сива топка и взе внимателно да я разглежда, като я въртеше в ръцете си.
— Следващата точка, тъй ли? — каза Маккан. — Хм! Я виж ти!
Той шумно се изкашля на подбив, ухили се до уши и поподръпна своята сламеноруса козя брадичка.
— Следващата точка е да подпишете петицията.
— И какво ще ми заплатите в такъв случай? — попита Стивън.
— Аз ви мислех за идеалист — каза Маккан.
Смуглият като циганин студент огледа събралата се публика и изблея с неясен глас:
— По дяволите, какво странно гледище! Според мен това е чисто мер-кан-тил-но гледище.
Гласът му заглъхна, без някой да обърне внимание на неговите думи. Той извърна мургавото си конско лице към Стивън, сякаш го подканваше да отговори нещо.
Маккан с вдъхновено красноречие заговори за рескрипта на царя, за Стед328, за всеобщо разоръжаване, за арбитраж в случаи на международни конфликти, за знаменията на времето, за новия хуманизъм и новото евангелие на живота, което щяло да вмени в дълг на обществото, да обезпечи с минимален разход на средства най-голямото щастие за най-голям брой хора.
Студентът с циганското лице откликна на заключителните му думи с възгласа:
— Да живее всемирното братство! Хип-хип ура!
— Давай, Темпъл — каза румен здравеняк, застанал до него, — после имаш една халба от мене.
— Аз съм сторонник на всемирното братство — рече Темпъл, — поглеждайки около себе си с тъмните си продълговати очи. — А Маркс е мръсен мошеник.
Кранли здраво го сграбчи за ръката, за да го обуздае, и каза с пресилена усмивка:
— По-полека, по-полека!
Темпъл се помъчи да изтръгне ръката си, сетне продължи да крещи с пяна на устата:
— Социализмът е основан от един ирландец329 и първият човек, проповядвал свобода на мисълта в Европа, е Колинс330. Още преди двеста години този мидълсекски философ разобличи попщината. Да живее Джон Антъни Колинс!
Тъничък гласец от задната редица отговори:
— Пиу-пиу!
Мойнихан прошепна в ухото на Стивън:
— А какво ще кажеш за горкичката сестричка на сър Джон?
Стивън се разсмя и Мойнихан, доволен от себе си, отново прошепна:
— Да заложим по една петарка за победа или призово място на Джон Антъни Колинс!
— Чакам вашия отговор — лаконично каза Маккан.
— Тази история ни най-малко не ме интересува — уморено рече Стивън — и това ви е много добре известно. Кому е нужно да правите такива сцени?
— Добре! — каза Маккан и примляска. — Значи да ви смятаме за реакционер?
— Няма особено да ме впечатлите, като размахвате дървена сабя — рече Стивън.
— Метафори! — рязко каза Маккан. — Слезте при фактите.
Стивън поруменя и обърна гръб. Маккан не се помръдна.
— Е, какво да се прави — добави той с враждебна насмешка, — посредствените поети поставят себе си над нищожните въпроси, като въпроса за световния мир.
Кранли вдигна глава, протегна топката между двамата студенти като умиротворителна жертва и каза:
— Рах super totum excrementalem globum.331
Стивън разбута навалицата и сърдито посочи с рамо фотографията на руския цар:
— Тази икона си я дръжте за себе си. Един Исус ни е предостатъчен.
— Чудесен отговор, дявол да го вземе! — каза мургавият студент. — Великолепен. Падна ми на сърцето.
Той преглътна слюнката, сякаш преглъщаше самата фраза, подръпна козирката на каскета си и се обърна към Стивън:
— Извинете ме, сър, какво точно искахте да кажете с тези думи?
Усетил лактите на студентите, той им каза:
— Любопитен съм да узная какво точно искаше да каже с тези думи.
После отново се обърна към Стивън и шепнешком добави:
— Вярвате ли в Исуса? Аз вярвам в човека. Естествено, не мога да знам дали вие вярвате в човека. Аз ви се възхищавам, сър. Възхищавам се на човешкия разум, независим от всяка религия. Кажете, вие така ли мислите за разума на Исуса?
— Давай, Темпъл — каза руменият здравеняк, който често повтаряше едно и също нещо по няколко пъти. — Бирата вече те чака на масата.
— Той ме смята за малоумен — поясни Темпъл на Стивън, — защото вярвам в могъществото на разума.
Кранли хвана под ръка Стивън и неговия поклонник и рече:
— Nos ad manum ballum jocabimus.332
Миг преди Стивън да бъде изведен навън, той зърна почервенялото грубовато лице на Маккан.
— Моят подпис няма никакво значение — учтиво каза той. — Вие сте прав да вървите по своя път. Оставете ме да следвам моя.
— Дедалус — отривисто рече Маккан, — не се съмнявам, че вие сте свестен момък, но на вас ви липсва алтруизъм и високо чувство за лична отговорност.
— На движението не са нужни интелектуални маниаци — обади се нечий глас.
Стивън позна сипкавия глас на Макалистър, но не обърна глава към него. Кранли достолепно си пробиваше път през навалицата, хванал Стивън и Темпъл под ръка като свещеник, който върви към престола, съпровождан от двоица дякони.
Темпъл припряно се наклони пред Кранли и каза на Стивън:
— Чухте ли го какво каза Макалистър. Ще се пукне от завист тоя младок. Видяхте ли? Бас държа, че Кранли нищо не забелязва. Веднага го усетих, дявол да го вземе!
Минавайки през вътрешната зала на фоайето, те видяха декана, който тъкмо се опитваше да се отскубне от студента333, с когото бе завързал разговор. Застанал в подножието на стълбището и поставил крак върху първото стъпало, той кокетливо бе събрал полите на износения си сутан и кимайки с глава, повтаряше:
— Съвършено правилно, господин Хакет! Много добре! Съвършено правилно!
В средата на залата префектът на братството тихо, с недоволен наставнически тон разговаряше с някакъв студент от интерната. При всяка дума той леко бърчеше луничавото си чело, а в паузите между фразите си погризваше тънко костено моливче.
— Надявам се първокурсниците да дойдат до един. На първи хуманитарен можем да разчитаме. На втори — също. Трябва обаче да подсигурим новите.
На вратата Темпъл отново се наведе към Стивън и бързо зашепна:
— Знаете ли, че той е женен? Оженил се е още преди да приеме католицизма. И сега има някъде жена и деца. Дявол да го вземе, това е най-странното становище, което изобщо съм чувал! Мм?
Шепотът му премина в хитро кудкудякащо хихикане. Едва излезли навън, Кранли грубо го сграби за врата, разтърси го и процеди:
— Скапан смотан тъпак! Кълна се в последното си причастие, че в целия скапан дрислив свят, разбираш ли, в целия скапан дрислив свят няма втора такава досадна дрислива маймуна!
Гърчейки се в ръцете му, Темпъл продължаваше хитричко и самодоволно да си хихика, докато Кранли с всяка дума го разтърсваше още по-силно:
— Скапан досадлив дрислив кретен!
Тримата прекосиха заедно буренясалия парк. По една от пътечките, загърнат в тежка широка мантия, насреща им се зададе ректорът, който мълвеше ежедневната си молитва. Той се спря в края й и преди да се върне обратно, вдигна очи. Студентите го поздравиха, при което Темпъл както преди непохватно побара козирката на каскета си. Продължиха нататък мълчешком. Когато наближиха спортната площадка, Стивън дочу глухата бъхтаница на играчите, мокрия плюсък на топката, гласа на Дейвин, който разпалено крещеше при всеки удар.
Тримата се спряха до сандъчето, на което бе седнал погълнатият от играта Дейвин. След малко Темпъл боязливо се присламчи към Стивън и каза:
— Извинете, исках да ви попитам дали считате, че Жан-Жак Русо е бил искрен човек?
Стивън прихна да се смее. Кранли взе една счупена дъга от бъчва, която лежеше в тревата до крака му, обърна се бързо и заплашително изръмжа.
— Темпъл, кълна се во единаго бога, че ако още веднъж си отвориш устата, разбираш ли, ако само още веднъж си отвориш устата, ще те убия super spottum334.
— Струва ми се, че подобно на вас — каза Стивън — той е бил преди всичко човек на чувствата.
— Защо не му теглиш една майна, да се пръждосва! — отсече Кранли. — Какво си седнал да говориш с него. Все едно че говориш с посрано гърне, разбираш ли, с посрано пукало! Измитай се, Темпъл! За бога, измитай се на часа!
— И плюнката си не давам за тебе, Кранли — отговори Темпъл и като се отдръпна от вдигнатата дъска, посочи към Стивън, — но в този институт не познавам друг индивид освен него, който да мисли със собствената си глава.
— Институт! Индивид! — извика Кранли. — Измитай се, дявол да те вземе, защото аз пък не познавам по-безнадежден дрисльо от тебе!
— Може да съм човек на чувствата — каза Темпъл, — това беше съвсем точно казано. Но аз се гордея, че съм такъв.
Той заднишком се изтегли от игрището с лукава усмивчица. Кранли го съпроводи с празен безизразен поглед.
— Погледни го — каза той, — ако не си виждал стенен гущер!
Думите му бяха посрещнати със странен кикот от студента, който стоеше небрежно облегнат на стената, нахлупил ниско своя каскет. Пискливият смях, който излизаше от такова грамадно туловще, напомняше слонско скимуцане. Цялата му снага се тресеше и той с видимо удоволствие търкаше с ръце слабините си.
— Линч се събуди — рече Кранли.
В отговор Линч се изправи и изпъчи гърди.
— Изпъчените гърди на Линч — каза Стивън — изразяват критично отношение към живота.
Линч шумно се удари по гърдите и заяви:
— Кой ще премери гръдната ми обиколка?
Кранли прие предизвикателството и двамата се сборичкаха. Когато лицата им се зачервиха от схватката, те се разделиха задъхани. Стивън се наклони към Дейвин, който, захласнат в играта, не обръщаше внимание на разговора около себе си.
— Как е днес домашното ми гъсенце? — попита той. — Сложи ли си подписа?
Дейвин кимна и каза:
— А ти, Стиви?
Стивън поклати глава.
— Ужасен човек си ти, Стиви — каза Дейвин и извади луличката от устата си. — Все сам.
— Е, щом подписа петицията за всеобщ мир — каза Стивън, — предполагам, че ще хвърлиш в огъня оная малка тетрадка, която видях в стаята ти.
Дейвин мълчеше, затова Стивън започна да цитира:
— Фиана, хо-дом марш! Дясното рамо, Фиана! Фиана, за среща, преброй се по двама, първи втори!335
— Това е съвсем друго — рече Дейвин. — Преди всичко аз съм ирландски патриот. А от теб друго не може да се очаква. Ти си роден подигравчия, Стиви.
— Когато вдигнете поредното си въстание, въоръжени с хокейни стикове — каза Стивън, — и ви липсва дежурният доносник, можете да ми се обадите. Веднага ще ви издиря неколцина, и то в този колеж.
— Не мога те разбра, Стиви — рече Дейвин. — Веднъж ти е крива английската литература, друг път — ирландските доносчици. И името ти е едно такова… и идеите… Какъв ирландец си ти?
— Ела с мен в хералдическия институт и ще ти покажа родословието на моето семейство — каза Стивън.
— Хубаво. Бъди с нас — рече Дейвин. — Що не учиш ирландски? Що напусна курса на лигата още след първия урок?
— Много добре знаеш причината — отвърна Стивън.
Дейвин тръсна глава и се засмя.
— Хайде, хайде — каза той. — В тази работа сигур имат пръст една млада дама336 и отец Моран, а? Въобразяваш си, Стиви. Та те чисто и просто си приказваха и се смееха.
Стивън помълча, сетне приятелски сложи ръка на рамото на Дейвин.
— Помниш ли — подзе той — как се запознахме? Онази сутрин, когато за пръв път те срещнах, ти ме попита къде е аудиторията на първи курс и силно натърти на петата сричка. Помниш ли? И все говореше на йезуитите — отче, отче. Помниш ли? Тогава си зададох въпроса: Нима наистина е простодушен като своя говор?
— Аз съм просто момче — рече Дейвин, — знаеш го. Оная вечер, като ми разказа на улица „Харкорт“ за своя… личен живот, честна дума, Стиви, после залъкът ми засядаше на гърлото. Като болен бях. Нея нощ не можах да мигна. Защо ми разказа всичко това?
— Благодаря за откровеността — каза Стивън. — Намекваш, че съм чудовище?
— Не — рече Дейвин, — но по-добре да не ми ги беше разказвал.
Зад приветливата външност на Стивън бавно започна да се надига буреносен облак.
— Аз съм продукт на този народ, на тази страна и на този живот — каза той. — И ще продължавам да изразявам себе си такъв, какъвто съм.
— Бъди с нас, помъчи се — повтори Дейвин. — Дълбоко в сърцето ти си ирландец, но си прекалено горделив.
— Предците ми са се отрекли от своя език и са приели друг — каза Стивън. — Позволили са на шепа чужденци да ги поробят. Не си въобразявай, че ще отдам своя живот и самия себе си, за да изплащам техните дългове. В името на какво?
— На нашата свобода — отвърна Дейвин.
— Всеки честен и искрен човек — каза Стивън, — отдал ви своя живот, своята младост и своята любов, от Улф Тоун до Парнел, е бил продаден на врага, изоставен в нужда, охулен или отритнат от вас заради някой друг. И ти ми предлагаш да бъда с вас. Проклети да сте всички!
— Те са загинали за своите идеали, Стиви — рече Дейвин. — Но нашият ден ще дойде, повярвай ми.
Погълнат от своите мисли, Стивън мълчеше.
— Душата се ражда — унесено подзе той — именно в онези мигове, за които ти говорих. Ражда се бавно, в мрак, и нейното раждане е много по-тайнствено от това на тялото. В тази страна, още щом се роди, върху душата на човека хвърлят мрежи, за да не й позволят да литне. Говориш ми за националност, език, религия. Аз ще сторя всичко, за да се изплъзна от тези мрежи.
Дейвин изтръска пепелта от лулата си.
— Много е сложно за мен всичко това, Стиви — каза той. — Но родината идва преди всичко. Преди всичко идва Ирландия, Стиви. А после си бъди поет или мистик.
— Ти знаеш ли какво е Ирландия? — попита Стивън с яростна студенина. — Стара свиня, която пояжда своето прасило.
Дейвин стана от сандъчето и тъжно клатейки глава, се запъти към площадката. Само след миг обаче тъгата го напусна и той вече разпалено спореше с Кранли и двамата играчи, които бяха завършили своята партия. Решиха да направят четворка, но Кранли настоя да използват неговата топка. Той я тупна два-три пъти в земята, сетне силно и ловко я запрати в дъното на площадката и възкликна в отговор на глухия удар:
— Твойта кожа!
Стивън остана до Линч, докато резултатът не започна да нараства, сетне го дръпна за ръкава да си вървят. Линч се съгласи и каза:
— Хайде, тръгнахме, както казва Кранли.
Стивън се усмихна на неговата насмешка. Върнаха се обратно през парка, прекосиха фоайето, където грохналият стар портиер тъкмо забождаше някаква обява на таблото, и се спряха в подножието на стълбите. Стивън извади от джоба си пакетче цигари и ги протегна към своя спътник.
— Знам, че нямаш пукнат грош — каза той.
— Я си затваряй нахалната жълта уста! — отговори Линч.
Това повторно доказателство за речевото богатство на Линч отново предизвика усмивката на Стивън.
— Европейската култура ще те запомни — каза той — като родоначалник на ругатните в жълта гама.
Запушиха и тръгнаха вдясно. Помълчаха известно време, сетне Стивън подхвана:
— Аристотел не е успял да даде определения на състраданието и страха. Аз успях. Според мен…
Линч се спря и грубо го прекъсна:
— Стига! Не ми се слуша! Лошо ми става! Нощеска с Хоран и Гогинс се натряскахме до жълто.
Стивън продължи:
— Състраданието е онова чувство, което приковава нашата мисъл върху всичко съдбовно и непреходно в човешките страдания и ни съединява със страдащия герой. Страхът е онова чувство, което задържа нашата мисъл върху всичко съдбовно и непреходно в човешките страдания и ни съединява с тяхната тайна причина.
— Я повтори — каза Линч.
Стивън бавно повтори определенията.
— Преди известно време в Лондон — продължи той — някакво момиче пътувало с фиакър. Отивало на среща със своята майка, която не било виждало дълги години. На едно кръстовище прозорецът на фиакъра бил разбит от стръката на минаваща товарна кола. Парче стъкло, дълго и изострено като игла, пронизало сърцето на момичето. То умряло на място. Репортерът нарича това трагична смърт. Но тя не е трагична. Инцидентът няма нищо общо с моите определения на състраданието и страха.
Трагическата емоция всъщност представлява лице, което гледа едновременно в две посоки — към страха и към състраданието; а те от своя страна са нейните две фази. Забележи, че използвам думата „приковава“. По такъв начин подчертавам, че трагическата емоция е статична. Или, още по-точно, драматическата емоция е статична. Истинското изкуство никога не възбужда в нас кинетични чувства — желание или отвращение. Желанието ни тласка да се приближим към нещо, да го обладаем; отвращението ни тласка да се отдалечим от нещо, да го отхвърлим. Това са кинетични емоции. Следователно в случаите, когато са налице — при порнографията и дидактиката, — не можем да говорим за истинско изкуство. Ето защо естетическата емоция (в общия смисъл на думата) е статична. Мисълта бива задържана и издигната високо над желанието или отвращението.
— Ти твърдиш, че изкуството не бивало да възбужда желание — каза Линч. — Веднъж, мисля, ти казах, че в музея се подписах с молив върху задника на Праксителовата Венера. Нима това не е било желание?
— Аз имам предвид нормалната човешка природа — отвърна Стивън. — Ти също си ми разказвал как като момче в твоето чудесно кармелитско училище си ял сухи кравешки лепешки.
Линч отново зацвили от смях и започна да търка слабините си, без да извади ръце от джобовете.
— О, да! Имаше такова нещо! — възкликна той.
Стивън се обърна към своя спътник и за миг изпитателно се взря в очите му. Линч престана да се кикоти и отвърна на погледа с унизени очи. Длъгнестата, тясна и сплескана глава под изострената козирка на каскета извикваше в съзнанието на Стивън образа на някакво качулато влечуго. Бляскавите и втренчени очи на Линч също напомняха влечуго. Само някаква едва забележима човешка искрица за миг озари този унизен и тревожен поглед — прозорчето на сгърчена, изтерзана и озлобена срещу самата себе си душа.
— Що се отнася до това — учтиво подметна Стивън, — всички ние сме животни. И аз също.
— То се знае — каза Линч.
— Сега обаче се намираме в света на духовното — продължи Стивън. — Желанието и отвращението, възбуждани от чужди на изкуството средства, не могат да бъдат наречени естетически емоции не само защото по природа са кинетични, но и защото не са нищо повече от прости физически усещания. Нашата плът се свива, когато нещо я заплашва, или отговаря на дразнителя, който възбужда в нея желание, посредством чисто рефлекторната дейност на нервната система. Клепачите ни сами се затварят още преди да осъзнаем, че в окото ни ще влети някоя мушица.
— Невинаги — критично забеляза Линч.
— По същия начин — каза Стивън — и твоята плът е отговорила на дразнението, дошло от голотата на статуята, но това, повтарям, е било чисто и просто рефлекторна реакция на организма. Красотата, изразена от художника, не може да възбуди в нас нито кинетични емоции, нито чисто физически усещания. Красотата възбужда или би следвало да възбуди, поражда или би следвало да породи естетически стазис — идеално състрадание или идеален страх, — стазис, който бива предизвикан, поддържан и в крайна сметка разтворен от това, което аз наричам ритъм на красотата.
— И какво по-точно е това? — попита Линч.
— Ритъмът — каза Стивън — е първото формално-естетическо съотношение между отделните части в рамките на естетическото цяло или отношението на естетическото цяло към една или повече от съставните му части, или отношението на всяка отделна съставка към естетическото цяло, част от която е самата тя.
— Ако това е твоето определение за ритъм — рече Линч, — нека чуем сега какво ти наричаш красота; но не забравяй, моля те, че макар веднъж да изядох цяла лепешка, все пак аз се прекланям само пред красотата.
Стивън вдигна каскета си в знак на поздрав, сетне леко се изчерви и хвана Линч за ръкава на неговото дебело карирано сако.
— Правото е на наша страна — каза той, — всички други грешат. Беседата за тези неща и опитът да проникнеш в тяхната природа, а веднъж успял да проникнеш, бавно, смирено и неотклонно да изтръгваш, да пресъздаваш от грубата земна материя или от онова, което тя поражда, от звуците, от формите и от багрите — тези тъмнични двери, зад които е заключена душата ни — образа на красотата, в чиято тайна си съумял да проникнеш — ето това е изкуството.
Достигнали до моста над канала, те свърнаха встрани и продължиха по крайбрежната алея. Мръсната сивкава светлина, която се отразяваше в неподвижната вода, и мирисът на мокри клони над главите им сякаш бяха обявили война на мислите в душата на Стивън.
— Но ти така и не отговори на въпроса ми — каза Линч. — Какво е изкуството? Какво представлява изразяваната от него красота?
— Това бе първото определение, което налях в сънливата ти тиква още когато започнах да размишлявам над тия въпроси — продължи Стивън. — Помниш ли онази вечер? Тогава Кранли се вбеси и започна да разказва каква сланина правели в Уиклоу.
— Спомням си — рече Линч. — Как бих могъл да ги забравя тия негови тлъсти дрисливи свине!
— Изкуството — каза Стивън — е подредба на сетивно възприемани или мисловно осъзнавани образи с естетическа цел.337 Свинете си запомнил, а това си забравил. Отчайваща двоица сте вие двамата с Кранли.
Вперил поглед в мътното сиво небе, Линч се намуси и каза:
— Ако ще продължаваш да ме занимаваш с естетическата си философия, дай поне още една цигара. Тия работи изобщо не ме интересуват. Вървете по дяволите и ти, и всичко останало. На мен ми е нужна служба за пет стотака годишно. Но ти не можеш да ми дадеш такава.
Стивън му подаде пакетчето. Линч взе последната цигара, която бе останала, и безразлично каза:
— Карай нататък!
— Тома Аквински — започна Стивън — казва: Красиво е това, което е приятно за зрението.
Линч кимна:
— Това го помня — каза той. — Pulchra sunt quae visa placent.
— Той си служи с думата visa — каза Стивън, — за да обхване всички типове естетическо възприятие, било то зрителното, слуховото или посредством някой друг канал. Тази дума, макар че е доста неопределена, все пак е достатъчно ясна и изключва благото и злото, които събуждат съответно желание и отвращение, и очевидно тя означава стазис, а не кинезис. Но нека вземем истината. Тя също така предизвиква стазис на съзнанието. Ти не би се подписал върху хипотенузата на един правоъгълен триъгълник, нали?
— Не — каза Линч, — ама кам да ми се охипотенузи Венера!
— Оттук следва, че истината е статична — продължи Стивън. — Платон, мисля, беше казал, че красотата е сияние на истината. Според мен това не може да означава нищо друго, освен че истината и красотата са сродни по характер. Истината е достояние на разума, който бива успокоен само от най-съвършените съотношения в сферата на мислимото; красотата е достояние на въображението, което бива успокоено само от най-съвършените съотношения в сферата на сетивното. Първата крачка по пътя към истината е да разберем границите и възможностите на самия разум, да схванем природата на самия познавателен акт. Цялата философска система на Аристотел почива върху неговия психологически трактат, а той от своя страна според мен почива върху твърдението, че един и същ атрибут не може едновременно и в едно и също отношение да принадлежи и да не принадлежи на даден субект. Първата крачка по пътя към красотата е да разберем границите и възможностите на въображението, да схванем природата на самото естетическо възприятие. Стана ли ти ясно?
— Но какво е красотата? — нетърпеливо попита Линч. — Я дай някое друго определение. Нещо, което било приятно за гледане! Нима нищо по-свястно не можахте да измислите двамцата с Томата?
— Да вземем жената — каза Стивън.
— Дадено! — въодушеви се Линч.
— Гърците, турците, китайците, коптите и хотентотите — каза Стивън, — всички те си имат свой идеал за женска красота. Това прилича на лабиринт, от който няма никакъв изход. Аз обаче виждам два възможни пътя. Първият от тях е следната хипотеза: всяко физическо качество на жената, което буди възхищение у мъжа, е пряко свързано с нейните многообразни функции при продължаването на рода. Това е напълно възможно. Светът, изглежда, е по-скучен, отколкото дори ти, Линч, можеш да си представиш. Лично на мен обаче този изход не ми се нрави. Той води по-скоро към евгениката, отколкото към естетиката. Извежда те от лабиринта право в една нова-новеничка и пошло украсена аудитория, където Маккан, положил една ръка върху „Произход на видовете“, а другата върху своето Ново евангелие, ще ти обясни, че възхищението ти от пищните бедра на Венера се дължи на чувството ти, че тя ще ти роди яки наследници, а възхищението ти от пищните й гърди — на чувството, че те ще дават хубаво мляко за вашите деца.
— Тогава тоя жълт гъз Маккан е проклет лъжец — решително заяви Линч.
— Остава ни вторият път — смеейки се, каза Стивън.
— А именно? — попита Линч.
— Следната хипотеза… — започна Стивън.
Дълга каруца, натоварена със старо желязо, зави иззад болницата на сър Патрик Дън и последните думи на Стивън се изгубиха сред оглушителния трясък на тракащите тенекии. Линч си запуши ушите и занарежда попържня след попържня, докато каруцата не отмина, сетне рязко се завъртя на токове. Стивън също се обърна и изчака няколко мига да премине раздразнението на спътника му.
— Следната хипотеза — повтори той — предлага втория възможен изход. Един и същ предмет може и да не изглежда красив на всички хора, но всеки, който изпитва възхищение от някакъв красив предмет, непременно намира в него известни удовлетворителни съотношения, тъждествени на самите стадии на естетическото възприятие. Оттук следва, че тези съотношения на сетивното, видими за теб в една форма, а за мен в някоя друга, са необходимо присъщите качества на красотата. А сега можем пак да се върнем при нашия стар приятел свети Тома за още някой драм мъдрост.
Линч се разсмя.
— Безкрайно ме забавлява, че на всяка крачка го цитираш като някое весело закръглено попче — каза той. — Ти на сериозно ли говориш?
— Макалистър — отговори Стивън — би нарекъл моята естетическа теория приложен томизъм. В пределите на този дял от естетическата философия аз изцяло следвам Тома Аквински. Когато обаче навлезем в проблемите на художествения замисъл и творческия процес или художественото зачатие, износване на плода и възпроизводството, тогава ще ми бъде нужна нова терминология и нов личен опит.
— Разбира се — каза Линч. — В края на краищата, независимо от своя изключителен интелект, Тома Аквински си остава едно благо закръглено попче. Но за новия личен опит и новата терминология ще ми разказваш друг път. А сега по-скоро свършвай с първата част.
— Кой знае? — каза Стивън и се усмихна. — Тома сигурно би ме разбрал по-добре от теб. Той самият е бил поет. Написал е един Химн на Велики четвъртък. Започва с думите Pange lingua glo-riosi.338 Казват, че този химн бил най-величественото славословие. Той е сложно построен и съдържа голяма утеха. Много ми харесва. И все пак никой химн не може да се сравни със скръбната тържествена песен от Великия вход — Vexilla Regis339, на Венаций Фортунат.
Линч тихичко и тържествено запя с дълбок басов глас!
— Голяма работа! — със задоволство отбеляза той. — Голяма музика!
Свърнаха по „Лоуър маунт“. На няколко крачки от ъгъла пред тях се спря въздебел младеж с копринено шалче, поздрави ги и попита:
— Чухте ли резултатите от изпитите? Грифин е спукан. Холпин и О’Флин издържаха за вътрешно гражданското. Мунан е пети поред за индийското ведомство. О’Шонъси е четиринадесети. Снощи членовете на братството им дали банкет в магазина на Кларк и всички яли къри.341
Бледото му подпухнало лице излъчваше добродушно ехидство и в края на този поменик от триумфални постижения неговите мънички, плувнали в лой очички и тънък хъхрещ гласец съвсем се изгубиха.
В отговор на въпроса, зададен от Стивън, очичките и гласът отново се показаха на бял свят.
— Да, Маккалъх и аз — каза той. — Маккалъх избра теоретична математика, а аз — естествена история. В програмата има двайсет предмета. Избрах още и ботаника. Нали знаете, че съм член на полевъдното дружество.
Той достопочтено отстъпи на крачка от своите събеседници и положи дебелата си, покрита с вълнена ръкавица ръка върху гърдите, откъдето се изтръгна сподавен хъхрещ смях.
— Следващия път, като се връщаш от полето, не забравяй да ни донесеш малко ряпа и лук — сухо рече Стивън, — да си сготвим яхния.
Дебелият студент снизходително се засмя и каза:
— В нашето дружество членуват само почтени хора. Миналата събота седмина ходихме на излет до Гленмалур.
— Имаше ли женски, Донован? — попита Линч.
Донован отново положи ръка на гърдите си и каза:
— Нашата цел е усвояването на знания.
Сетне бързо добави:
— Чух, че пишеш нещо по естетика.
Стивън направи неопределено отрицателен жест.
— Гьоте и Лесинг — каза Донован — много са писали по тази тема — класицизъм, романтизъм и така нататък. „Лаокоон“ ми се видя много интересен, като го четох. Разбира се, това е чист идеализъм, немска проба, свръхдълбокомислено.
Не последва отговор. Донован учтиво се сбогува с тях.
— Трябва да си вървя — каза той меко и благодушно. — Гризе ме съмнение, което граничи с увереност, че сестра ми е решила днес да украси масата на семейство Донован с палачинки.
— Довиждане — извика Стивън подир него. — И да не забравиш ряпата!
Загледан след него, Линч бавно и презрително изкриви устни и лицето му заприлича на дяволска маска.
— Като си помисля само, че това жълто палачинкоядно лайно може да си намери добра работа — най-сетне каза той, — а аз съм принуден да пуша най-скапаните цигари!
Те се насочиха към площад „Мериън“ и известно време повървяха мълчешком.
— За да завърша с разсъжденията за красотата — каза Стивън, — ще добавя, че най-удовлетворителните съотношения на сетивната материя трябва следователно да съответстват на необходимите фази на естетическото възприятие. Намерим ли ги, значи сме намерили свойствата на универсалната красота. Тома казва: ad pulchritudinem tria requiruntur: integritas, consonantia, claritas342. Моят превод е следният: за красотата са нужни три условия — цялостност, хармония и сияние. Да видим сега дали те съответстват на фазите на възприятието. Следиш ли мисълта ми?
— Разбира се — каза Линч. — Ако мислиш, че главата ми е пълна с лайна, тичай след Донован и го хвани него за слушател.
Стивън посочи кошницата, която едно чираче от близката касапница бе нахлупило на главата си.
— Погледни тази кошница — каза той.
— Хубаво, погледнах я — рече Линч.
— За да можеш да видиш тази кошница — каза Стивън, — твоето съзнание най-напред трябва да я отдели от останалата видима вселена, от всичко, което не е кошница. Първата фаза на възприятието е една демаркационна линия, която отграничава възприемаемия обект. Естетическият образ съществува за нас или в пространството, или във времето, това, което се възприема посредством слуха, бива представено във времето, а онова, което се възприема посредством зрението, бива представено в пространството. Но бил той временен или пространствен, естетическият образ най-напред отчетливо се възприема като самоограничен и самостоен върху необятния фон на пространството или времето, които не са този образ. Ти го възприемаш като отделно нещо. Виждаш го като едно цяло. Възприемаш неговата цялостност. Ето това е integritas.
— Улучи! — смеейки се, каза Линч. — Карай нататък.
— След това — продължи Стивън — ти започваш да преминаваш от една точка към друга, следвайки очертанията на формата, и го възприемаш в равновесието на частите, заключени в неговите граници; усещаш ритъма на неговия строеж. С други думи, след синтеза на непосредствената перцепция идва анализът на аперцепцията. Почувствал първоначално, че това е нещо отделно, сега ти чувстваш, че това е нещо. И го възприемаш като сложно, многосъставно, делимо, дискретно единство от части, като резултат от неговите части и тяхната сума, като нещо хармонично. Това е consonantia-та.
— Пак улучи! — пошегува се Линч — Кажи сега какво е claritas и печелиш пура.
— Съдържанието на този термин — заяви Стивън — е твърде мъгляво. Тома Аквински използва понятие, което изглежда неточно. Доста дълго си блъсках главата над него. Този термин навежда на мисълта, че Тома е имал предвид някакъв символизъм или идеализъм, че най-висшето свойство на красотата е светлина, която иде от някакъв друг свят, че материята не е нищо друго освен сянка на неговия образ, нищо друго освен символ на неговата реалност. Мислех, че под думата claritas той може би разбира художественото откритие и изобразяване на божествения промисъл в нещата или че claritas е някаква обобщаваща сила, която придава универсалност на естетическия образ и му позволява да засияе далеч извън своите собствени предели. Но всичко това са книжни приказки. Дойдох до следния извод. Щом възприемеш кошницата като отделен предмет, а сетне я подложиш на анализ в съответствие с нейната форма и я познаеш като предмет, ти извършваш единствения допустим от логическа и естетическа гледна точка синтез: виждаш, че това е именно този предмет и никой друг. Сиянието, за което говори Тома, в схоластиката се нарича quidditas — същината на предмета. Художникът усеща това най-висше качество едва тогава, когато неговото въображение зачене естетическия образ. Шели прекрасно сравнява състоянието на съзнанието в този тайнствен миг с догарящ въглен. Мигът, когато това най-висше качество на красотата, ясното сияние на естетическия образ, отчетливо се възприема от съзнанието, пленено от неговата цялостност и очаровано от неговата хармония — това е лъчезарният ням стазис на естетическото удоволствие; състояние на духа, поразително сходство с онова състояние на сърдечния мускул, за което италианският физиолог Луиджи Галвани намери думи не по-малко прекрасни от сравнението на Шели343, като го нарече омая на сърцето.
Стивън замлъкна и макар че неговият спътник не каза нищо, усети как думите му ги обвиват в омагьосана от мисли тишина.
— Това, което казах — подзе отново той, — се отнася до красотата в широкия смисъл на думата, тоест този, който е залегнал в литературната традиция. На пазара в нея се влага друг смисъл. Когато говорим за красота във второто значение на термина, нашето съждение бива повлияно както от самото изкуство, така и от неговите формални особености. Очевидно е, че образът трябва да посредничи между съзнанието и сетивата на самия художник и съзнанието и сетивата на другите хора. Ако вземеш предвид това, неизбежно ще стигнеш до извода, че в изкуството съществува последователна градация от три жанрови форми. Те са следните: лирическата форма или формата, при която художникът представя своя образ в непосредствено отношение спрямо самия себе си; епическата форма или формата, при която художникът представя своя образ в опосредствано отношение спрямо себе си и спрямо другите; и драматическата форма или формата, при която художникът представя своя образ в непосредствено отношение спрямо другите.
— Това вече ми го обясни преди няколко вечери — каза Линч, — когато завързахме този знаменит спор.
— Вкъщи имам тетрадка — каза Стивън, — в която съм си записал въпроси далеч по-забавни, отколкото бяха твоите. Ето някои от тези въпроси: Трагичен ли е един изящно изработен стол или комичен? Благо ли е портретът на Мона Лиза, щом изпитвам желание да го гледам? Лиричен, епичен или трагичен е бюстът на сър Филип Крамптън344? Може ли едно изпражнение, дете или втика да бъдат произведения на изкуството? Ако не, то защо не?
— Защо пък не наистина? — смеейки се, рече Линч.
— Ако един човек, който в пристъп на ярост цепи някакъв пън — продължи Стивън, — изсече в него изображението на крава345, ще бъде ли този образ произведение на изкуството? Ако не, то защо?
— Този си го бива — каза Линч и отново се разсмя. — Подушвам неподправена схоластична пръдня.
— Лесинг — продължи Стивън — не е трябвало да пише за някаква си скулптурна група. Скулптурата е по-низше изкуство, затова в нея жанровите форми, за които говорих, не са ясно разграничени една от друга. Дори в литературата — най-висшето и най-духовното изкуство — тези форми често са смесени и объркани. Лирическата форма е всъщност най-простото словесно одеяние на едно емоционално мигновение, ритмичен възклик, като онези, които още преди хилядолетия са насърчавали човека, когато теглел веслата или влачел камъни в планината. Този, от когото се изтръгва подобен вик, съзнава не толкова себе си като преживяващ субект, колкото самото емоционално мигновение. Най-простата епическа форма възниква на базата на лирическата литература, когато художникът по-продължително се вдълбочи в размисъл над самия себе си като средоточие на някакво епическо събитие; нейната еволюция трае, докато центърът на емоционалната тежест не се окаже равноотстоящ от самия художник и от другите. Тогава повествованието престава да бъде чисто лично. Личността на художника преминава в повествованието и се разлива в него като някакво живително море, което безспир клокочи около персонажите и действието. Именно такова развитие се забелязва в старинната английска балада „Търпин-Хероя“.346 В нея разказът в началото се води от първо лице, а в края — от трето. Драматическата форма се ражда тогава, когато стихията, в която е потопен всеки отделен персонаж, изпълни всички персонажи с такава жизнена сила, че те придобият свое собствено неприкосновено естетическо битие. Личността на художника — изпърво само вик, мелодия или настроение, а сетне широк искрометен поток — в края на краищата сублимира своето битие или, другояче казано, се импресонализира. Естетическият образ в драматичната жанрова форма — това е самият живот, пречистен и повторно обективиран от човешкото въображение. Тайнството на естетическото творчество, подобно на сътворяването на света, е осъществено. Художникът, като самия Бог-Творец, остава във, зад, отвъд или над творението на своите ръце и невидим, сублимирал извън битието, равнодушен — си почиства ноктите.347
— И се опитва да сублимира и тяхното битие — каза Линч.
От високото заоблачено небе запръскаха ситни капчици и те свърнаха напряко през моравата пред двореца на херцог Линстър, за да се доберат до Националната библиотека, преди да е плиснал пороен дъжд.
— Как изобщо ти идва наум — троснато рече Линч — да дрънкаш за красота и за въображение на тоя нещастен, прокълнат от бога остров. Нищо чудно, че художникът се е оттеглил във или над творението на своите ръце, щом ни е оставил за вечно ползване тая гадост.
Дъждът се усили. Когато завиха покрай Ирландската кралска академия, видяха цяла група студенти, които се бяха подслонили от дъжда под аркадата на библиотеката. Облегнат на една колона, Кранли си човъркаше зъбите с подострена кибритка и слушаше разговора на съседите си. Няколко девойки стояха до входната врата. Линч прошепна на Стивън:
— Скив — твоята възлюблена.
Без да обръща внимание на поройния дъжд, Стивън мълком застана на стъпалото под младежите, сегиз-тогиз поглеждайки крадешком към нея. Тя също стоеше мълчалива сред своите другарки. Да видим сега с кого ще флиртува, като го няма нейния свещеник — смутено си помисли той, обзет от горчивина при спомена за последната им среща. Линч беше прав. Смелостта му бе секнала, когато напусна пределите на своите теории, и сега душата му отново потъна в морен унес.
До ушите му дойде разговорът на студентите. Те си приказваха за двамина свои приятели от медицинския факултет, които току-що изкарали последните изпити, за възможностите да постъпят на някой презокеански параход и за доходна или недоходна практика.
— Това са детинщини. Практиката в ирландското село е далеч по-доходна.
— Хайнс изкара две години в Ливърпул и твърди същото. Ужасна дупка, казва. Само акушерство. И нищо не пада.
— Да не би да искаш да кажеш, че е по-добре да работиш тук, на село, отколкото в такъв богат град? Един мой приятел…
— Хайнс няма капчица мозък. Избута само със зубрене, само зубрене и нищо друго.
— Него го остави. В един голям търговски град падат луди пари.
— Зависи от практиката.
— Ego credo ut vita pauperum est simpliciter at-rox, simpliciter excrementalis atrox, in Liverpoolio.348
Гласовете им достигаха до ушите му сякаш издалеч и на пресекулки. Тя се готвеше да си върви със своите приятелки.
Краткотрайният проливен дъжд се бе разнесъл, обкичвайки живия плет край моравата с диамантени гирлянди, а от почернялата земя вече струеше пара. Токчетата им потракваха по стъпалата на колонадата, те си приказваха тихичко и весело, поглеждаха към облаците, чевръсто разтваряха чадъри, за да се бранят от последните косо падащи дъждовни капки, сетне пак ги затваряха и свенливо събираха полите на роклите си.
Не я ли съдеше прекалено строго? Ами ако животът й бе просто броеничка от часове и дни, прост и загадъчен като живота на птица — весела утром, палава през целия ден и уморена по заник-слънце? Ако сърцето й бе невинно и непокорно като сърцето на птица?
Събуди се призори.
Ах, каква сладостна музика! Душата му бе цяла окъпана в роса. Прохладна бледа светлина разливаше вълни по сънното му тяло. Лежеше неподвижен, сякаш душата му бе потънала в прохладни води, в тиха сладостна музика. Умът му бавно се пробуждаше в ранно утринно познание, в ранно вдъхновение. Изпълваше го дух, чист като пречиста вода, благ като роса, нежен като музика. О, как ефирно, безметежно преливаше в него този дух, сякаш самите серафими го осеняваха със своето дихание! Душата му бавно се пробуждаше, боеше се съвсем да се разсъни. Това бе оня стихнал час на съмване, когато се пробужда лудостта, когато странни цветове разтварят пъпки да посрещнат първите зари и от пашкула хвръква пеперуда.
Омая на сърцето! Нощта бе омагьосана. В своя сън или видение той бе познал небесното блаженство. Но мигар всичко бе един-едничък миг на омая? Или бе сънувал дълги часове, дни, години, столетия?
Мигът на вдъхновението сега сякаш изведнъж засия отвред, отразен от множеството смътни спомени за онова, което бе станало или би могло да стане. Този миг пламна в светла точка и през мъглявините на бледите спомени някакъв неясен ореол бавно обгърна нейното меко сияние. О! В девствената утроба на въображението словото стана плът.349 Архангел Гавриил бе влязъл в девичата горница. Сиянието на белия пламък, избликнал в неговия дух, постепенно потъмня и преля в розова и жарка светлина. Тя струеше от нейното загадъчно непокорно сърце, мъж непознало, от мъж непознаваемо, непостижимо-тайнствено и непокорно от предвечни времена. За ангелския сонм, запял осанна във висините, това жарко розово зарево бе съблазън и падение.
От глъбините на съзнанието стиховете напираха на устните му, той ги повтаряше шепнешком и усещаше в тях ритмичния строй на виланелата. Розовото зарево бликаше лъчи от рими: жар, чар, пожар, олтар, тропар. Те изгаряха света, изпепеляваха човешките и ангелски сърца: лъчи, избликнали от розата, нейното непокорно сърце.
А по-нататък? Ритъмът заглъхна, секна, сетне отново проигра и запулсира. А по-нататък? Дим, тамянен дим струеше от олтара на света.
Тамянен дим се въздигаше от цялата земя, от замъглените морета: тамянен дим-хвала, кадение ней. Земята бе като разлюляна, разжарена, разлюшкана кадилница, като огромна топка тамян, елипсоидна топка. Внезапно ритъмът замря, сърдечният възклик секна. Устата му заповтаряха отново първите стихове, сетне той неуверено промълви още няколко полустишия и замлъкна, онемял и объркан. Сърдечният възклик бе секнал.
Тихият предутринен здрач се бе стопил и зад стъклата на голите прозорци настъпваше денят. Нейде далеч-далеч заби камбана. Изчурулика птица, втора… трета… Звънът и чуруликането стихнаха, а мътната белезникава светлина се разля на изток и на запад и застла с пелената си света и розовото зарево в сърцето му.
От страх да не забрави всичко, той се подигна на лакът и се огледа за лист и молив. Но на масата нямаше: видя само празната паница, от която бе ял ориз на вечеря, и свещника с лоените висулки и обгорената от последния пламък хартиена обвивка. Той уморено протегна ръка към таблата на кревата, където висеше куртката му, и затършува в джобовете й. Напипа молив, сетне кутия цигари. Легна отново, разкъса кутията, остави последната цигара на перваза и със ситен ясен почерк започна да записва тристишията на виланелата върху грапавата мукава.
Щом записа стиховете, той се отпусна върху твърдата неравна възглавка и отново започна да си ги мълви. Буците сплъстена дреб под главата му спомниха буците сплъстен конски косъм на дивана в нейната гостна. Колко често бе седял на него, усмихнат или умислен, без да знае защо е дошъл, ядосан и на нея, и на самия себе си и смутен от литографията на Светото Сърце над празния бюфет! Пред очите му се мярна стаята, притихналите за миг гости… Ето, тя се приближава към него и го моли да изпее някоя от забавните си песнички. Той сяда на старото пиано, пръстите му докосват пожълтелите клавиши и вземат няколко тихи акорда. Тя стои, облегната на камината, а той пее за нея всред гълчавата на подновения разговор, пее красива песен от елизабетинско време, песен прощална, пропита с тъга и нега, сетне баладата за победата при Азенкур и веселата мелодия „Грийнлийвс“. Докато пее тия старинни песни, а тя го слуша или се прави, че слуша, сърцето му е спокойно, но щом спре и гласовете в стаята отново достигнат до ушите му, той си спомня собствените си саркастични думи: в тоя дом комай твърде скоро се обръщат към младите мъже на малко име.
Понякога му се струваше, че очите й всеки миг ще му се доверят, но той бе чакал напразно. Сега тя се понесе през спомените му в лек танц, както онази нощ, когато я бе зърнал на карнавала с развята бяла рокля и цъфнала бяла клонка в косите. Тя играеше в кръг, танцът я носеше към него и щом приближи, той отново съзря леко извърнатите й очи и нежния руменец по бузите й. В края на танца, когато всички пуснаха ръце, в неговата за миг бе останала нейната ръка: драгоценен задморски дар.
— Напоследък сте станали същински отшелник.
— Да. Аз съм монах по природа.
— Боя се, че сте еретик.
— А много ли се боите?
Вместо отговор тя се бе отдалечила от него покрай хванатите за ръце танцьори, грациозна и свенлива, но без да отдаде ръката си в ничия друга. Бялата клонка потрепваше в косите й, а колчем попаднеше в сянка, по бузите й избиваше още по-гъст руменец.
Монах! Пред него изникна собственият му образ: осквернител на монашеския обет, еретик-францисканец, раздвоен между своето желание да служи, който плете, като Джерардино да Борго Сан Домино350, тънка паяжина от софизми и ги нашепва в нейното ухо.
Не, това не бе той. Това бе по-скоро образът на младия свещеник, на когото тя правеше мили очи, когато я видя за последен път, а пръстите й прехвърляха страниците на ирландския й лексикон.
— Да, да, и дамите вече се отзовават на нашето дело. Ежедневно забелязвам това. Дамите са с нас. Те са най-надеждната опора на нашия език.
— Ами църквата, отец Моран?
— Църквата също. И тя се отзовава. Сега и там работата бързо напредва. Изобщо не се безпокойте за църквата.
Пфу! Добре стори, че тогава презрително си излезе от стаята. Добре стори, че не я поздрави на стъпалата на библиотеката. Добре стори, че я остави да флиртува със своя свещеник, да кокетничи с една църква, станала фараш на християнския свят.
Див яростен бяс прогони и сетните блажени мигове от духа му, разби на парчета нейния прекрасен образ и запокити отломките на всички страни. И от всички страни в паметта му сега заизникваха разкривените отражения на този прекрасен образ: цветарката с одрипаната рокля, влажни сплъстени коси и нагло лице, която го бе замолила брат да й е, да купи за сефте; слугинята на съседите, която по селски извиваше глас, когато тракаше с чиниите в кухнята и пееше „Хълми и езера в Киларни“; девойката, която прихна да се смее, когато скъсаната му подметка се закачи на желязната решетка на тротоара недалеч от Корк Хил и той се препъна пред очите й; работничката, която бе позагледал, привлечен от малката й сочна уста, когато я зърна да излиза от сладкарската фабрика „Джейкъбс“ и която му викна през рамо:
— Как е, рошльо? Очи пълни, ръце празни!
И все пак, с каквито хули и подигравки да обсипваше образа й, той усещаше, че яростта му е същевременно израз на преклонение пред нея. Тогава си бе излязъл от класната стая изпълнен с презрение, но то не бе съвсем искрено, защото сам чувстваше, че зад тъмните й очи, премрежени от дълги мигли, може би се крие тайната на нейния народ. Вървеше по улиците и си казваше, че тя е въплъщение на женската природа в страната им, душа, чието самосъзнание, подобно на прилеп, се пробужда скришом само под покрова на нощния мрак и самотата, която за миг поспира, безстрастна и безгрешна, при своя смирен поклонник и скоро го напуска, за да нашепне невинните си прегрешения в скритото зад решетката на изповеднята свещеническо ухо. Яростта му се изля в груба насмешка над нейния възлюблен, чието име, глас и лице оскърбяваха ранената му гордост: един запопен селяк, брат на дъблински полицай и кръчмарски слуга в Мойкалън! И пред този човек тя щеше да разбули свенливата голота на своята душа, пред едного, обучен само да изпълнява предписани обреди, а не пред него, жреца на безсмъртното въображение, чиито ръце превръщат насъщния хляб на опита в сияйно присносъщо битие!
Сияйният образ на причастието мигом съедини скръбните му и отчаяни мисли с неговото преклонение и те се изляха в празничен тропар.
Той започна да си мълви стиховете от самото начало и скоро тяхната мелодия и ритъм омаяха духа му и го изпълниха с кротка благост; сетне старателно ги записа, за да може още по-добре да ги почувства, като ги прочете, и отново се отпусна на възглавката.
Вече бе съвсем светло. Не се чуваше никакъв звук, но той знаеше, че всеки миг животът край него ще се пробуди с привичния шум, грубите гласове, сънните молитви. Отвратен от този живот, той се обърна с лице към стената, закачули се с одеялото и се загледа в големите избледнели алени цветя по опърпаните тапети. Опита се да съживи гаснещата си радост и си представи пътека от рози, която води до самите небеса, цялата обсипана с алени цветя. Морен! И той бе морен от разблудна жар.
Омотал глава в одеялото, почувства как топлината бавно се разлива надолу по гръбначния му стълб и го унася в сладостна премала. Представи си своята поза и се усмихна. Унасяше го на сън.
Отново бе прописал стихове за нея след цели десет години. А преди десет години тя бе наметнала шала връз главата си като качулка, топлият й дъх се кълбеше в нощния въздух и токчетата й потракваха по заледената като стъкло улица. Беше последният трамвай; мършавите кафяви коне знаеха това и предупредително похлопваха звънчетата си в ясната нощ. Кондукторът и кочияшът си бъбреха и кимаха с глави под зелената светлина на фенера. Те стояха на стъпалата на трамвая: той на горното, тя на долното. Тя неведнъж се покачваше на неговото стъпало, сетне, когато млъкваха, слизаше на своето, а един-два пъти забрави да го стори и за миг-два остана съвсем близо до него и после слезе. Стига! Стига спомени!
Цели десет години от тогавашната детинска мъдрост до сегашното му безумие. Ами ако й изпрати стиховете? Ще бъдат прочетени на всеослушание, на закуска, посред шума от чупенето на яйцата. Боже мой, какво безумие! Братята й ще се смеят и ще дърпат един от друг листа със силните си груби пръсти. А оня мазен поп, чичо й, ще се разположи в своето кресло и хванал листа с протегната ръка, ще ги прочете усмихнат и ще похвали литературната форма.
Не, не, глупости. Дори да й изпрати стиховете, тя никому не би ги показала.
Започна да му се струва, че е несправедлив към нея, и му стана мъчно, защото почувства нейната невинност; невинност, за която сам не бе имал никаква представа, преди да я познае по пътя на греха; невинност, за която и тя не бе имала представа, преди да я загуби или преди за пръв път да познае странната унизителна слабост на своя пол. Едва тогава душата й се бе пробудила за нов живот, подобно на неговата, когато за пръв път бе съгрешил; и сърцето му се изпълни с нежно състрадание, като си спомни нейната крехка бледина и очите й, унизени и натъжени от тъмния срам на женската природа.
Къде ли е била тя, докато душата му преминаваше от екстаз към сънна премала? Може би, следвайки неведомите пътища на духовния живот, в същите тия мигове душата й бе чувствала неговото преклонение? Може би.
Огънят на желанието отново обхвана душата му, запламтя и забушува в цялото му тяло. Усетила неговото желание, тя се събуждаше от своя дъхав сън: тя, изкусителката от неговата виланела. Очите й се отваряха и го посрещаха с притомен тъмен поглед. Сияйна, топла, дъхава, примамна, тя му отдаваше наготата си, обгръщаше го като светлозарен облак, обгръщаше го като жива вода: и като из бухлат дъждовен облак, като водите кръготечни над твърдта небесна в ума му рукна порой от плавни звуци351, символи на тайнствени стихии:
Какви бяха тия птици? Той се спря на стъпалата пред библиотеката, за да ги погледа, и морно се подпря на ясеновия си бастун. Те непрекъснато кръжеха около издадения над улица „Молзуърт“ еркер на една къща. Тъмни, тръпни, поривисти, телцата им се стрелкаха стремглаво и се открояваха върху ясното небе на късната мартенска вечер като върху леките дипли на някакъв ефирен опушеносин воал.
Той се загледа в летежа им: птица след птица, мерне се черна, извие, изпърха, стрелне се, свие и отново изпляска с криле. Опита се да ги преброи, преди целият рояк тъмни поривисти телца да се изгуби от очи: шест, десет, единайсет, четно или нечетно бе числото им? Дванайсет, тринайсет: защото нови две плавно се спускаха от висините. Летяха ниско и високо, но все околовръст, ту чертаеха прави линии, ту описваха дъги, и все от ляво на дясно, сякаш се въртяха около въздушен храм.
Той се заслуша в крясъците им: като писукането на мишките зад ламперията — остър, пресеклив тон. Но за разлика от мишето писукане тия тонове бяха дълги и остри, свистяха, падаха в терца или кварта и се разливаха в кръшни трели, когато човките пореха въздуха. Остър, ясен, звънък крясък припадаше от висините, както нишки свилена светлина се размотават от свистящи макари.
Птичата врява успокояваше ушите му, в които настойчиво звучаха риданията и укорите на майка му, а тия тъмни крехки поривисти телца, виещи се, пърхащи и стрелкащи се край въздушния храм от ефирни небеса, успокояваха очите му, пред които все още стоеше образът на майка му.
Защо се взираше във висините от стъпалата на портика? Защо се вслушваше в острите пресекливи крясъци? Защо гледаше летежа им? Какво знамение очакваше, за добро или за зло? В ума му се стрелна една фраза на Корнелий Агрипа353, а подир нея се разхвърчаха насам-натам рояк откъслечни мисли на Сведенборг за съответствието между птиците и духовния мир и за мъдростта на небесните създания, които знаят своя час и своето време, защото за разлика от човека спазват ред в живота си и не са извратили тоя ред с разума си.354
Векове наред човекът се е взирал във висините, както той сега се взираше в птичия летеж. Колонадата над него смътно му напомняше древен храм, а ясеновият бастун, на който морно се подпираше — извит птицегадателски жезъл. Някакъв страх от неизвестното потрепна в дълбините на неговата умора, страх от символи и поличби, от човека-ястреб, чието име носеше, дръзнал да избяга от пленничеството си с криле от сплетени върбови клонки, от бога на писмената Тот с тясната, увенчана с двурог полумесец глава и плочица, върху която пише с тръст.
Той се усмихна при мисълта за изображението на древния бог, защото си представи съдия с месест нос и перука, който държи на метър от очите си някакъв документ и поставя в него запетайки: знаеше, че името не би му дошло наум, ако не звучеше като ирландска ругатня. Каква щуротия! И заради тая щуротия ли се готвеше завинаги да напусне дома на молитва и благоразумие и средата, в която бе израсъл?
Те се върнаха и прелетяха с остри крясъци над еркера на къщата, черни на фона на бледнеещото небе. Какви бяха тия птици? Вероятно ластовици, завърнали се от юг. Тогава време му бе да замине и той, като тия птици, които цял живот прелитат и отлитат, цял живот строят недълговечен дом под стрехите на човешките къщи, а после го напускат, за да странстват по света.
Мека плавка радост, като глас на много води, заля паметта му, а смълчаните, бледи и ефирни надморски простори, мълчанието на океана и ластовиците, полетели по здрач над пенливата шир, изпълниха сърцето му с мир и покой.
Мека плавка радост се лееше от тия слова и беззвучно нежни дълги гласни се надигаха и падаха, плискаха се и прииждаха, разлюлели белите звънчета на вълните си в безмълвен звън, в безмълвен екот и безсилен тихоглъхнещ вик; и той почувства, че знамението, което бе дирил във виещите се, стрелкащи птици и бледите небеса над него, бе излитнало от собственото му сърце като птица, изхвръкнала тихо и устремно от висока кула.
Символ на раздяла или на самота? Стиховете, зазвучали в паметта му, бавно извикаха пред душевния му взор залата на Националния театър при откриването му. Той стоеше сам на страничния балкон и унило гледаше дъблинския културен елит в партера, просташката украса и живите чучела, озарени от ярките светлини на рампата. Зад гърба му се потеше набит полицай, готов всеки миг да пристъпи към действие. Пръснати из залата, състудентите му дюдюкаха, свиркаха и обсипваха сцената с подигравателни възгласи:
— Клевета!
— Гавра с Ирландия!
— Никога не сме продавали вярата си!
— Ирландка не би извършила това!
— Дилетанти! Атеисти!356
— Вън будистките присадки!
Изведнъж от прозорците над него се разнесе кратко свистене: значи в читалнята бяха запалили лампите. Той свърна покрай колоните във фоайето, потънало вече в мека светлина, качи се по стълбата и мина през въртележката, която щракна зад гърба му.
Кранли седеше до рафтовете с речниците. На дървената поставка пред него лежеше дебела книга, отворена на титулната страница. Облегнат на стола си, той бе наклонил ухо на изповедник към лицето на студента медик, който му четеше някаква задача от шахматната колона на вестника. Стивън седна от дясната му страна, а свещеникът в другия край на масата шумно затвори своя брой на „Таблит“357 и ядно се изправи.
Кранли го сподири с нехаен снизходителен поглед. Медикът продължи, снишил глас:
— Пешка на е4.
— По-добре да си ходим, Диксън — предупредително рече Стивън. — Тоя отиде да се оплаква.
Диксън сгъна вестника, изправи се достолепно и заяви:
— Нашите части се изтеглиха в пълен боен ред.
— Ведно с оръдията и обозните волове — добави Стивън, сочейки заглавието на книгата пред Кранли: „Болести по воловете“.
Докато се промъкваха през редицата от маси, Стивън каза:
— Искам да говоря с тебе, Кранли.
Кранли не отговори, дори не се обърна. Остави книгата на гишето и излезе от читалнята: яките му обуща глухо кънтяха по пода. При стълбата той се спря и вперил разсеян поглед в Диксън, повтори:
— Пешка на ц5.
— Щом си рекъл! — отвърна Диксън.
Той имаше тих безизразен глас, изискани обноски и сегиз-тогиз излагаше на показ пръстена с печат върху един от пръстите на пълничката си чиста ръка.
Във фоайето към тях се приближи човече с пигмейски ръст и мъничко бомбе. По небръснатото му лице заигра доволна усмивка, устата му замълмоли. Очите му бяха тъжни като на маймуна.
— Добър вечер, капитане — каза Кранли и се спря.
— Добър вечер, господа — отвърна четинестата маймунска муцунка.
— Доста топло за март — подзе Кранли. — Горе са отворили прозорците.
Диксън се усмихна и превъртя пръстена си. Смуглото маймунско сбръчкано личице присви човешките си устица с кротко задоволство, а гласът му измърка:
— За март е разкошно време! Действително разкошно!
— Две очарователни млади дами вече се умориха да ви чакат горе, капитане — каза Диксън.
Кранли се усмихна и любезно каза:
— Капитанът има само една любов: сър Уолтър Скот. Нали така, капитане?
— Какво четете сега, капитане? — попита Диксън. — „Ламермурската невеста“?
— Аз съм влюбен в Уолтър Скот — подзеха подвижните устица. — Очарователен писател! Никой не може да се мери с него!
Той леко размахваше тънката си съсухрена кафява ръка в такт с хвалебствията, а тънките му клепачи бързичко примигваха и скриваха тъжните му очи.
Но по-тъжно му бе на Стивън, като го слушаше как предвзето и неясно изговаря думите, пръска слюнки и прави грешка след грешка: и той се питаше вярна ли е мълвата, че слабата кръв, която тече в това съсухрено тяло, е благородна и плод на кръвосмесителна любов.
Дърветата в парка са вече подгизнали, а дъждът все тъй тихо и неспирно се сипеше над езерото, кръгло и сиво като щит. Прелетяха ято лебеди и омърсиха водата и брега под себе си с белезникавозелени курешки. Те нежно се прегърнаха, възбудени от сивия дъждовен зрак, безмълвните мокри дървеса, лебедите и езерото, което ги закриляше и следеше. Прегърнаха се безрадостно, безстрастно, ръка на брат обви сестринската шия. Сив вълнен шал, небрежно заметнат връз раменете й, я загръщаше до кръста, а русокосата й глава бе склонена в срамежлива охота. Той имаше разпилени рижо-кестеняви коси и нежни изваяни силни луничави ръце. Лице. Лицето не се виждаше. Лицето на брата бе склонено над русите й, уханни от дъжда коси, а ръката — луничава, силна, изваяна, гальовна — бе ръката на Дейвин.
Той гневно се навъси на видението си и на спаружения пигмей, който го бе извикал. В паметта му изскочиха подигравките на баща му над кликата от Бантри358. Той ги отпъди от себе си и отново угнетено се вглъби в собствените си мисли. А защо не ръцете на Кранли? Нима простодушието и невинността на Дейвин го бяха жегнали по-надълбоко?
Двамата с Диксън тръгнаха към входа, оставяйки на Кранли сам да се измъкне от джуджето.
Под колонадата стоеше Темпъл, обграден от групичка студенти. Един от тях извика:
— Ей, Диксън, ела и слушай! Темпъл е в страшна форма.
Темпъл извърна към него тъмните си цигански очи.
— Ти си лицемер, О’Кийф, а Диксън е дяволичник — каза той. — Майка му стара, какво поетично прозвище измислих!
Той се изсмя лукаво, погледна Стивън в лицето и повтори:
— Майка му стара, това прозвище дяволичник ми обира точките.
Едрият набит студент, застанал на по-долното стъпало, рече:
— Доразправи за любовницата, Темпъл. Това е по-интересно.
— Имал е, кълна се — подзе Темпъл, — на туй отгоре е бил и женен. И всичките попчета ходели да вечерят у него. Дявол ги взел, май всички са топнали!
— Яхай крантата, кобилката за лов пази! — добави Диксън.
— Я си кажи, колко халби обърна днес, Темпъл? — обади се О’Кийф.
— В тая фраза е цялата ти интелектуална душица,359 О’Кийф — отвърна Темпъл с нескрито презрение.
Той тромаво се потътри покрай групата и се обърна към Стивън.
— Знаеш ли, че Фостъровци са крале на Белгия? — попита той.
Килнал шапка назад, Кранли излезе през вратата на фоайето, старателно човъркайки с клечка зъбите си.
— Ето го нашия всезнайко — каза Темпъл. — Кажи, знаеш ли това нещо за Фостъровците?
Той почака за отговор. С подострената си кибритка Кранли извади от зъбите си едно смокиново семенце и се вторачи в него.
— Родът Фостър води началото си от Балдуин I Фландърски, наречен Форестие, сиреч Горски360 — каза Темпъл. — Форестие и Фостър е едно и също име. Капитан Франсис Фостър, потомък на Балдуин I, се заселил в Ирландия и се оженил за дъщерята на последния вожд на клана Брасил. А освен това има и Блейк-Фостъровци, но те са друг клон.
— От Балдуин Плешиви, крал Фландърски — повтори Кранли и отново настървено зачовърка ослепително белите си зъби.
— Откъде я изрови тая история? — попита О’Кийф.
— Аз знам историята и на вашия род — каза Темпъл, обръщайки се към Стивън. — Знаеш ли какво казва за него Гиралд Камбрийски?
— И той ли е потомък на Балдуин? — попита висок охтичав студент с тъмни очи.
— Да, на Балдуин Плешиви — повтори Кранли и смукна слюнка през зъби.
— Pernobilis et pervetusta familia361, — каза Темпъл на Стивън.
Набитият студент на долното стъпало пръдна. Диксън се обърна към него и меко рече:
— Ангел небесен ли чух?
Кранли също се обърна и поривисто, но без гняв отсъди:
— Слушай, Гогинс, ти си най-гнусното изчадие в целия свят, от мен да го знаеш!
— Не можех повече да сдържам мнението си за себе си — спокойно отвърна Гогинс. — Потърпевши няма, нали?
— Да се надяваме, че то не принадлежи към разреда paolo post futurum362 — благовъзпитано добави Диксън.
— Казах ли ви, че е дяволичник? — рече Темпъл и се заобръща наляво-надясно. — Нали аз го нарекох така!
— Чухме де, не сме глухи! — отвърна охтичавият дългун.
Кранли продължаваше да се въси на набития студент под него. После изсумтя с отвращение и грубо го блъсна надолу по стъпалата.
— Веднага се разкарвай, вонящ цукал такъв! — изруга той. — Пръдльо с пръдльо!
Гогинс отскочи на пътечката, но тутакси се върна на мястото си, захилен до уши. Темпъл пак се извърна към Стивън и попита:
— Вярваш ли в теорията за наследствеността?
— Ти какво, пиян ли си, що ли? — запита Кранли и слисано го изгледа.
— Няма по-дълбока мисъл от оная, с която завършва учебникът по зоология — разпалено продължи Темпъл. — Размножаването е началото на смъртта.
Той плахо докосна Стивън за лакътя и припряно добави:
— Ти като поет усещаш ли колко е дълбока?
Кранли посочи с дългия си показалец.
— Вижте го! Вижте надеждата на Ирландия! — презрително процеди той.
Думите и жестът му предизвикаха всеобщ смях. Темпъл храбро се извърна към него и каза:
— Ти винаги се подиграваш с мене, Кранли, добре го виждам. Но аз с нищо не падам по-долу от тебе. И знаеш ли какво си мисля сега, като те сравнявам със себе си?
— Любезни мой — галантно отвърна Кранли, — ти си неспособен, разбираш ли, напълно неспособен да мислиш.
— Но знаеш ли какво си мисля за теб и мен, когато сравнявам нас двамата?
— Изплюй камъчето, Темпъл — провикна се набитият студен от стъпалата, — хайде, изплюй го де!
Темпъл взе да се върти насам-натам, ръкомахайки безпомощно.
— Аз съм дупендер — каза той, съкрушено клатейки глава. — Такъв съм, знам си го и си го признавам.
Диксън леко го потупа по рамото и кротко рече:
— Това ти прави голяма чест, Темпъл.
— А тоя — подзе Темпъл и посочи Кранли, — той е също такъв дупендер като мен. Само че не го знае. Това е единствената разлика между нас.
Взрив от смях заглуши думите му. Но той отново се извърна към Стивън и припряно добави:
— Това е много любопитна дума, знаеш ли й етимологията?
— А? — разсеяно отвърна Стивън.
Той наблюдаваше мъжественото страдалческо лице на Кранли, по което сега играеше престорено-търпелива усмивка. Грубата дума бе преминала по него като мръсна вода, плисната връз обръгнал на оскърбления древен истукан; и както го наблюдаваше, той видя, че Кранли поздрави някого с повдигане на шапка и откри черната си коса, стърчаща над челото му като железен венец363.
Тя излезе от портика на библиотеката и подминавайки Стивън, отвърна на поздрава на Кранли. Нима и той? Какво, май леко се изчерви! Защо? От думите на Темпъл? Мръкваше. Не можеше да види.
На това ли се дължеше мълчаливото безразличие на приятеля, острите му забележки и неочаквани груби нападки, с които така често прекъсваше жарките своенравни изповеди на Стивън? Стивън великодушно му бе прощавал, защото сам проявяваше същата грубост към себе си. Спомни си как една вечер слезе от взетото на заем раздрънкано колело в горичката край Малахайд, за да се помоли. Вдигнал ръце, се бе молил в екстаз пред тъмния олтар от дървеса с мисълта, че се намира на свята земя и в свят час. Но когато иззад завоя на смрачения път се показаха двама полицаи, прекъсна молитвата и започна да си свирука мелодия от модна тогава пантомима.
Взе да почуква по цокъла на колоната с разнищения край на бастуна си. Може би Кранли не бе го чул? Нищо, ще почака. За миг разговорът край него стихна: от горния прозорец отново се разнесе тихо свистене. Не се чуваше никакъв друг звук, а ластовиците, чийто полет бе следил с празен поглед, вече спяха.
Тя отмина в здрача. И затова наоколо бе пълна тишина, само тихичко отгоре се разнасяше свистене. И затова замлъкнаха бъбривите езици. Над земята се спускаше мрак.
Тръпна радост, засияла като плах светлик, се изви край него във фееричен танец. Но защо? Дали защото тя отмина в сумрака или от тъмните гласни и пищния начален тон на тоя стих, звучен като звън на лютня?
Той бавно тръгна към потъналия в пълна сянка край на колонадата, като леко почукваше с бастуна си по каменните плочи, за да скрие от студентите, останали назад, мечтателния си унес, и даде воля на въображението си да възкреси епохата на Даулънд, Бърд и Наш.364
Очи: очи, разтворили се от сумрака на страстта, затъмняваха зарите на деня. Какво друго бе притомната им прелест освен нега на плътта? Какво друго бе блясъкът им, ако не отблясък от мръсната вода в отходната яма при двора на оня мочко Стюарт365? С езика на паметта той вкусваше вина с аромат на амбра, глъхнещи откъслеци от сладостни мелодии, гордата павана, а очите на паметта му виждаха благосклонни дворянки, чиито сладострастни уста мамят от ложите на „Ковънт Гардън“, сипаничави проститутки от кръчмите и млади невести, които радостно се отдават на своите похитители и ги обнемат до премала.
Тия образи, извикани от миналото, не му доставиха никакво удоволствие. Бяха тайнствени и възпламеняващи, но сред тях не бе вплетен нейният образ. Не, не биваше да мисли така за нея, а той и не мислеше така. Нима умът му не се доверяваше на самия себе си? Стари изрази, които услаждат с разтленна сладост, като смокиновите семенца, които Кранли вади от ослепително белите си зъби.
Не бе ни мисъл, ни видение, макар той смътно да съзнаваше, че в този миг тя върви през града накъм къщи. Отпърво смътно, после все по-силно той започна да усеща мириса на тялото й. Кръвта му кипна от познатото вълнение. Да, той подушваше тялото й: влудяващ томителен мирис, топлото тяло, облъхано от страстната музика на стиховете, и недостъпното нежно бельо, наситено с благоуханията и росата на плътта й.
Въшка пропълзя по тила му, но той ловко пъхна палец и показалец под отворената си яка и я хвана. Превъртя за миг нежното и все пак твърдо като оризово зрънце телце между пръстите си, после я пусна да падне и се почуди ще живее ли или не. Спомни си една забавна фраза на Корнелий а Лапид, според когото въшките, завъдени от човешката пот, не били създадени от бога заедно с другите твари в шестия ден.366 Но от сърбежа по врата сякаш умът му се възпали. Мисълта за тялото му — бедно облечено, недохранено, въшливо — изведнъж го накара да затвори очи в пристъп на отчаяние и в мрака той видя как твърдите светли телца на въшките падат и се премятат във въздуха. Ами да: не мрак се спускаше от небето. А зрак.
Не бе могъл да си спомни правилно дори стиха на Наш! Всички образи, събудени от него, бяха лъжливи. Умът му бе завъдил гниди. Мислите му бяха въшки, наплодени от потта на леността.
Той се обърна и бързо закрачи обратно към групата. Добре, много й здраве и да върви по дяволите! Нека се влюби в някой чистоплътен атлет с черни власести гърди, който всяка сутрин се мие до кръста. Прав й път!
Кранли бе извадил друга сушена смокиня от джоба си и бавно я жвакаше. Темпъл седеше, облегнат на една от колоните, нахлупил каскет връз сънените си очи. От портика излезе шишкав младеж с кожена папка под мишница и се запъти към компанията. Налчетата на обувките и железният шип на тежкия му чадър гръмко чаткаха по плочите. Той вдигна чадъра за поздрав и каза на всички:
— Добър ден, господа.
Чукна отново с чадъра по плочите и захихика, а главата му леко се затресе. Охтичавият дългун, Диксън и О’Кийф си говореха на ирландски и не му отвърнаха. Тогава той се обърна към Кранли и каза:
— Добър ден специално на теб!
Посочи го с чадъра и отново захихика. Кранли, който все още си дъвчеше смокинята, отвърна с шумен млясък:
— Добър ли? Да, денят е добър.
Шишкото го погледна сериозно и укорно поклати чадъра си.
— Виждам, че си решил да оригиналничиш — каза той.
— Мммм! — отвърна Кранли и размаха остатъка от полусдъвканата смокиня под носа на шишкото, сякаш му даваше да си хапне.
Шишкото не я лапна, но все в същия дух важно запита, като продължаваше да хихика и почуква с чадъра:
— Трябва ли да разбирам, че искаш да ми я…
Той замлъкна, посочи сдъвканата огризка от смокинята и високо добави:
— Имам предвид нея.
— Мммм — отново измуча Кранли.
— Как да те разбирам, ipso facto или иносказателно? — попита шишкото.
Диксън се отдели от събеседниците си и рече:
— Гогинс те чакаше, Глин. Отиде в „Аделфи“ да ви търси с Мойнихан. Какво носиш тука? — попита той и потупа папката под мишницата на Глин.
— Контролни — отвърна Глин. — Всеки месец им давам контролни, за да видя плодовете от своя педагогически метод.
Той също потупа папката, прокашля се леко и се усмихна.
— Педагог! — грубо се намеси Кранли. — Клетите босоноги дечица, щом им преподава такава дрислива маймуна като теб! Бог да им е на помощ!
Той отхапа от смокинята и хвърли огризката.
— Аз оставям децата да дойдат при мене — ласкаво рече Глин.
— Дрислива маймуна! — натъртено повтори Кранли. — Дрислива богохулна маймуна!
Темпъл стана, избута Кранли встрани и се обърна към Глин:
— Думите, които изрекохте, са на Христос от Евангелието: Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене.367
— Я си върви да спиш, Темпъл — обади се О’Кийф.
— Ето какво искам да попитам — продължи Темпъл, — щом Исус е оставял децата да дохождат при него, защо църквата ги праща всички в ада, ако умрат некръстени? Защо, а?
— Ти самият кръстен ли си бе, Темпъл? — попита охтичавият дългун.
— Защо, питам, ги праща всичките в ада, щом Исус е рекъл всички да дойдат при него? — повтори Темпъл и изпитателно погледна Глин в очите.
Глин се изкашля и тихо заговори, като с мъка удържаше нервното хихикане и при всяка дума размахваше чадъра си:
— Ако е така, както казваш, то аз настоятелно питам, защо е така?
— Защото църквата е жестока като всички стари грешници — отвърна Темпъл.
— Придържаш ли се към ортодоксалния възглед по въпроса, Темпъл? — лукаво запита Диксън.
— Свети Августин казва, че некръстените деца отиват в ада, защото и самият той е би жесток стар грешник — отвърна Темпъл.
— Свалям ти шапка — каза Диксън, — но доколкото си спомням, за подобни случаи съществуваше преддверието на ада!
— Какво си седнал да спориш с него, Диксън — грубо се намеси Кранли. — Хич не му говори и не го гледай, ами му надени въжето на шията и го отведи в кошарата тоя разблеял се козел!
— Преддверието! — възкликна Темпъл. — Забележително изобретение! Не отстъпва на ада.
— Но е без неговите неудобства — добави Диксън.
Той се обърна усмихнат към другите и каза:
— Надявам се, че изразих мнението на всички присъстващи.
— Разбира се — решително потвърди Глин. — По този въпрос Ирландия е единодушна.
Той чукна с върха на чадъра си по каменния под на колонадата.
— Аз уважавам ада, изобретен от сивокосата съпруга на сатаната.368 Адът е римска работа, як и грозен като римските стени — продължи Темпъл. — Но какво е преддверието му?
— Я сложи бебето в количката му, Кранли — подвикна О’Кийф.
Кранли се спусна към Темпъл, тропна с крак и викна като на кокошка:
— Къш!
Темпъл пъргаво отскочи.
— Знаете ли какво е преддверието? — извика той. — Да ви кажа ли как им викаме на тия работи у нас в Роскомън?
— Къш! Мамицата ти! — изруга Кранли, пляскайки с ръце.
— Ни задник, ни предник! — презрително извика Темпъл. — Ето какво е вашето преддверие!
— Я дай бастуна — каза Кранли.
Той грубо изтръгна бастуна от ръцете на Стивън и се спусна надолу по стъпалата; но чул, че го гонят, Темпъл се стрелна в тъмното, пъргав и бързоног като диво животно. Тежките обуща на Кранли затопуркаха из двора, после, претърпял поражение, той тежко се потътри обратно, като разпръсваше чакъла на всяка крачка.
Крачката му беше ядна и той ядно тикна бастуна обратно в ръцете на Стивън. Стивън чувстваше, че зад тоя яд има друга причина, но прикрил нетърпението си, леко го докосна за ръката и тихо рече:
— Казах ти, че искам да говоря с тебе, Кранли. Ела с мен.
Кранли го гледа миг-два, после попита:
— Сега ли?
— Да — отвърна Стивън. — Тук не можем да говорим. Хайде, ела с мен.
Двамата мълчаливо тръгнаха през двора. От стъпалата тихо ги сподири мотивът на горската птица от „Зигфрид“369. Кранли се обърна, Диксън престана да свирука и подвикна:
— Накъде се запътихте? Какво става с нашата партия, Кранли?
Те започнаха да се уговарят за партия билярд в хотел „Аделфи“, като си подвикваха в тихия здрач. Стивън продължи сам, излезе на тихата улица „Килдеърска“, спря се пред хотел „Клен“ и отново търпеливо зачака. Хотелът с името на безцветното лъскаво дърво и неговата безцветна фасада го жегнаха като презрително-любезен поглед. Той ядосано се загледа в меко осветеното фоайе и си представи мирния и охолен живот на ирландските патриции в него. Те мислеха само за военни чинове и за управителите на своите имения; селяните им се кланяха по кръстопътищата; знаеха названията на няколко френски ястия и даваха заповеди на кочияшите си с кресливия надменен глас на лустросани провинциалисти.
Как да събуди съвестта им? Как да оплоди въображението на дъщерите им, преди да са заченали от дворянското семе, че да родят потомство недотам жалко като тях самите? И в сгъстилия се сумрак той почувства как мислите и въжделенията на народа, към който принадлежеше, прехвърчат като прилепи над тъмните селца, над клоните на дърветата край потоците, над езерцата и блатата. Една жена чака Дейвин на прага в тъмната нощ. Предлага му чаша мляко и почти го приласкава в леглото си; защото Дейвин има кротките очи на човек, който умее да пази тайна. А него самия женски очи още не са приласкавали.
Някой здраво го хвана под ръка и гласът на Кранли каза:
— Хайде, тръгнахме.
Двамата мълчаливо се запътиха в южна посока. По едно време Кранли каза:
— Тоя проклет идиот Темпъл! Кълна се в Моисея, ще го убия, разбираш ли, ще го убия!
Но гласът му вече не беше яден и Стивън се запита дали той не мисли за нейния поздрав пред портала.
Свърнаха вляво и пак продължиха мълчешком. След известно време Стивън рече:
— Днес следобед имах много неприятна разправия, Кранли.
— С вашите ли? — попита Кранли.
— С майка ми.
— На религиозна тема ли?
— Да — отвърна Стивън.
Кранли помълча, после попита:
— Колко годишна е майка ти?
— Не е много стара — каза Стивън. — Иска да се причестя за Великден.
— А ти?
— Аз не искам — рече Стивън.
— Защо? — попита Кранли.
— Non serviam — отвърна Стивън.
— Това го е казал и друг — спокойно забеляза Кранли.
— Но сега го казвам аз — избухна Стивън.
Кранли сложи ръка на рамото му и рече:
— Спокойно, мой човек. Ама че си нервозен, дявол да го вземе.
Той се изсмя пресилено, после погледна Стивън съчувствено и сърдечно и добави:
— Знаеш ли, че си много нервозен?
— Предполагам, че знам — отвърна Стивън и също се засмя.
Отчуждени напоследък, сега двамата сякаш изведнъж отново се бяха сближили.
— Ти вярваш ли в причастието? — попита Кранли.
— Не — отвърна Стивън.
— Значи го отричаш.
— Нито вярвам, нито го отричам — отвърна Стивън.
— Много хора, дори вярващи, имат религиозни съмнения, но или ги преодоляват, или чисто и просто не им обръщат внимание — каза Кранли. — Може би съмненията ти са прекалено силни?
— Аз не искам да ги преодолявам — отвърна Стивън.
Смутен за миг, Кранли извади от джоба си една смокиня и тъкмо се готвеше да я лапне, когато Стивън каза:
— Недей, моля ти се. Как разговаряш по тоя въпрос с пълна уста?
Кранли взе да разглежда смокинята под светлината на фенера, до който се бе спрял. После я подуши с всяка ноздра поотделно, отхапа малко парченце, изплю го, захвърли смокинята в канавката и я изпрати с думите:
— Иди си от мене, проклета, в огъня вечний!
Хвана отново Стивън под ръка и двамата продължиха.
— Не те ли е страх, че може да чуеш тия слова в деня на Страшния съд? — каза той.
— А какво ми се предлага в замяна? — попита Стивън. — Вечно блаженство в компанията на нашия декан?
— Не забравяй, той ще се спаси — рече Кранли.
— Е, да — горчиво подхвърли Стивън, — нали е буден, бърз, безчувствен и най-вече изкусен.
— Знаеш ли, любопитно е, че мозъкът ти е до дъно пропит от религията, която казваш, че отричаш — спокойно забеляза Кранли. — Добре, а когато беше в колежа, вярваше ли? Бас държа, че да.
— Да — отвърна Стивън.
— И беше ли щастлив тогава? — меко попита Кранли. — По-щастлив, да речем, отколкото си сега?
— Често пъти да, често не — каза Стивън. — Тогава аз бях друг човек.
— Как така друг човек? Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че не бях такъв, какъвто съм сега и какъвто трябваше да стана.
— Не такъв, какъвто си сега и какъвто трябвало да станеш — повтори Кранли. — Ще ти задам още един въпрос. Обичаш ли майка си?
Стивън бавно поклати глава.
— Не разбирам какво означават думите ти — просто рече той.
— Ти никога никого ли не си обичал? — попита Кранли.
— Имаш предвид жени ли?
— Не, не тях — по-хладно каза Кранли. — Питам те, изпитвал ли си някога любов към някого или нещо?
Стивън вървеше до приятеля си, мрачно забил поглед в земята.
— Опитах се да обичам бога — рече той най-сетне. — Сега ми се струва, че не успях. Много е трудно. Миг по миг се мъчех да сливам волята си с волята божия. Понякога ми се удаваше. Може би и сега бих могъл…
Кранли рязко го прекъсна:
— Щастлив ли е бил животът на майка ти?
— Откъде да знам? — отвърна Стивън.
— Колко деца е имала?
— Девет или десет — каза Стивън. — Няколко умряха.370
— А баща ти… — За миг Кранли млъкна, после добави: — Не че искам да се меся в семейните ти работи, но баща ти беше ли, както се казва, заможен човек? Имам предвид, когато си бил малък.
— Да — отговори Стивън.
— А какъв е бивал? — попита Кранли след малко. Стивън бързо започна да изброява заниманията на баща си:
— Студент медик, гребец, тенор, любител актьор, върл политикан, дребен чифликчия, дребен акционер, пияница, наше момче, вицаджия, нечий секретар, нещо в спиртоварната, бирник, фалирал длъжник, а понастоящем венцехвалител на собственото си минало.371
Кранли се разсмя, стисна още по-здраво ръката на Стивън и каза:
— В спиртоварната е много гот.
— Още нещо да искаш да знаеш? — попита Стивън.
— Сега как сте с парите?
— Като ме гледаш, не личи ли? — рязко каза Стивън.
— Е, значи в златна люлка си бил роден — замислено продължи Кранли.
Той произнесе тия думи високо и натъртено, както често произнасяше технически термини, ако искаше да покаже на слушателя си, че не е напълно убеден в тях.
— Майка ти сигурно много е претеглила — прибави той. — Защо не се помъчиш да й спестиш излишните огорчения, дори ако… Или не искаш?
— Стига да можех — отвърна Стивън. — Нищо нямаше да ми струва.
— Ами че направи го де — каза Кранли. — Направи каквото иска. Нищо няма да ти струва. Не вярваш. Добре, но това е чиста формалност, нищо повече. Така ще я успокоиш.
Той млъкна и тъй като Стивън не отговори, продължи да мълчи. После подзе, сякаш продължаваше да мисли на глас:
— Тоя свят е една воняща купчина тор и всичко в него е несигурно, само не и майчината любов. Майката те ражда на света, а преди това те носи в утробата си. Какво знаеш ти за майчините чувства? Каквито и да са те, поне трябва да са истински. Трябва. Какво са нашите идеи и амбиции? Игра. Идеи! Ами че и тоя блеещ дрислив козел Темпъл също има идеи. Маккан и той има идеи. Всяко магаре на улицата си мисли, че има идеи.
Стивън, който се мъчеше да отгатне какво се крие зад изречените от Кранли думи, подхвърли с престорено безразличие:
— Паскал, ако не се лъжа, толкова се боял от допира на жена, че не позволявал на майка си да го целува.
— Паскал е бил свиня — каза Кранли.
— И Алойзий Гонзага, доколкото си спомням, е мислел като него — продължи Стивън.
— Значи и той е бил свиня — рече Кранли.
— Църквата го има за светец — възрази Стивън.
— Много ми дреме за какъв го имат! — грубо каза Кранли. — За мене той е свиня.
Внимателно обмислил думите си, Стивън продължи:
— По всичко изглежда, че Исус също не е бил особено учтив към майка си пред хората372, но Суарес, йезуитът богослов и испански благородник, го оправдава.
— Минавало ли ти е през ум, че Исус не е бил такъв, за какъвто се е представял? — попита Кранли.
— Първият човек, на когото това е минало през ума, е самият Исус — отвърна Стивън.
— Искам да кажа — продължи Кранли, повишил тон, — минавало ли ти е през ум, че той е бил съзнателен лицемер, варосана гробница, както сам е наричал юдеите, или по-просто казано, мошеник?
— Признавам, никога не ми е идвало наум — отвърна Стивън. — Но много ми е интересно какво целиш: мене да спасиш или себе си да оскотиш?
Той го погледна в лицето и видя, че приятелят му се мъчи да придаде тънка многозначителност на дебелашката си усмивка.
Внезапно Кранли го попита просто и делово:
— Кажи ми истината, много ли те смутиха думите ми?
— Донякъде — рече Стивън.
— А защо те смутиха — продължи Кранли със същия тон, — щом си сигурен, че нашата религия е лъжлива и Исус не е син божи?
— Та аз съвсем не съм сигурен — отвърна Стивън. — Той по̀ прилича на син божи, отколкото на син Мариин.
— Значи затова не искаш да се причестиш? — попита Кранли. — Защото и в това не си сигурен. Защото чувстваш, че хостията може наистина да е тяло и кръв на сина божи, а не обикновена просфора? Защото се боиш, че може и така да е, а?
— Да — тихо отвърна Стивън. — Чувствам това и се боя.
— Ясно — заключи Кранли.
Учуден от тона му, Стивън поднови разговора:
— Аз се боя от много неща: от кучета, коне, пушки, от морето, от гръмотевици, от машини и от тъмни селски пътища.
— Но защо се боиш от едно парченце хляб?
— Струва ми се, че зад нещата, от които се боя, се таи някаква злонамерена сила — отвърна Стивън.
— Следователно ти се боиш, че богът на римокатолическата църква би те погубил и прокълнал, ако кощунствено приемеш причастието? — попита Кранли.
— Богът на римокатолиците би могъл да го стори още сега — отвърна Стивън. — Но аз повече се боя от химическата реакция, която ще настъпи в душата ми от лъжливото преклонение пред един символ, зад който са струпани двайсет века могъщество и почит.
— А би ли извършил това светотатство, ако се намираше в смъртна опасност? — попита Кранли. — Ако живееше, да речем, по време на наказателните закони?373
— Не мога да отговарям за миналото — рече Стивън. — Вероятно не.
— Значи все пак нямаш намерение да ставаш протестант? — каза Кранли.
— Казах, че съм загубил вярата, но не и самоуважението си — отвърна Стивън. — Що за освобождение би било да отхвърля една логична и последователна безсмислица заради друга, която не е нито логична, нито последователна?
Стигнали Пемброук, те забавиха крачки, а дърветата и редките светлинки във вилите успокоиха духовете им. Тоя кът на разкош и спокойствие сякаш ги поразтуши за тяхната бедност. В кухненския прозорец зад един жив плет блещукаше светлинка и оттам се носеше отривистият глас на слугиня, която, точейки ножове, пееше „Роузи О’Трейди“.
Кранли се спря да послуша и каза:
— Mulier cantat.374
Нежната красота на латинското слово докосна с магическа пръчка вечерния мрак, докосна го по-леко и по-властно от музика или женска ръка. Бурята в умовете им бе стихнала. В мрака мълчешком се мярна фигурата на жена както при литургията: облечена в бяло, малка и стройна като момче, с развързан пояс. Гласът й се открои от далечния хор, по момчешки висок и трепетлив, запял първите слова на жената, които пронизват мрака и виковете при първия плач от Страстите господни:
— Et tu cum Jesu Galilaeo eras.375
Развълнувани, всички сърца се устремиха към тоя глас, сияен като млада звезда, която се разискря, щом гласът подеме пропарокситона, и отслабва в края на мелодията.
Песента секна. Те продължиха пътя си. Кранли запя края на припева, като силно натъртваше ударените срички:
— Ето ти истинска поезия — каза той. — И истинска любов.
Той погледна Стивън изкосо със странна усмивка и добави:
— Поезия ли е това според теб? Изобщо знаеш ли какво значат тия думи?
— Първо трябва да я видя тая Роузи — отвърна Стивън.
— Не е трудно да я намериш — каза Кранли.
Шапката му бе паднала връз челото. Той я бутна назад и под сянката на дърветата Стивън зърна бледото му, обрамчено от тъмнината лице и големите му тъмни очи. Да, лицето му бе красиво, а тялото — силно и мъжествено. Той говореше за майчина любов. Значи разбираше страданията на жените, телесните и духовните им слабости: и щеше да ги закриля със силна и решителна ръка, да преклони разума си пред тях.
Е, тогава сбогом, време е да си върви. Някакъв глас тихо замълви в самото сърце на Стивън: нареждаше му да си иде, внушаваше му, че приятелството им е вече свършило. Да, ще се махне. Неспособен бе да се бори с другиго. Знаеше съдбата си.
— Вероятно аз ще се махам — рече той.
— Къде? — попита Кранли.
— Където мога — отвърна Стивън.
— Да, може би ще ти бъде вече трудно да живееш тук — каза Кранли. — Но нима затова искаш да се махнеш?
— Трябва — отговори Стивън.
— Разбери, че ако сам не искаш да заминеш, никой не те гони — продължи Кранли. — И не се прави на еретик или изгнаник. Мнозина вярващи католици мислят като теб. Учудваш ли се? Църквата не е само каменното здание, нито дори духовенството с неговите догми, а всички хора, родени в нея. Не знам какво искаш от живота. Може би онова, за което ми говореше през нощта, когато стояхме на спирката на улица „Харкорт“?
— Да — отвърна Стивън и неволно се усмихна на неговата склонност да си спомня думи във връзка с определени места. — Нея вечер половин час се карахте с Дохърти кой е най-прекият път от Салигап до Ларас.
— Сламена глава! Какво знае той за пътя от Салигап за Ларас! — каза Кранли със сдържано презрение. — Какво изобщо може да знае тоя попикан тюфлек.
Той се разсмя гръмогласно.
— Е? — рече Стивън. — Помниш ли останалото?
— Онова, което каза ти ли? — попита Кранли. — Да, помня. Че се стремиш към такъв живот и творчество, които биха дали на духа ти неограничена свобода.
Стивън повдигна каскета си в знак на признателност.
— Свобода! — повтори Кранли. — Къде е свободата ти, щом едно светотатство не смееш да извършиш? Кажи, би ли откраднал?
— Първо бих тръгнал да прося — рече Стивън.
— А ако не получиш нищо, би ли откраднал?
— Държиш да кажа, че правото на собственост е условно и че при известни обстоятелства кражбата не е престъпление — отговори Стивън. — Тогава всички биха станали крадци, затова няма да ти отговоря. Обърни се към йезуитския богослов Хуан Марина де Талавера, който ще ти обясни при какви обстоятелства е законно да убиеш своя крал и как: като му сипеш отрова в чашата или му намажеш с отрова дрехата или седлото.376 По-добре ме питай, бих ли търпял да ме ограбват и бих ли предал крадеца в ръцете на правосъдието?
— Би ли го сторил?
— Мисля, че ако го сторя, ще ме заболи, също както и ако ме ограбеха — отвърна Стивън.
— Разбирам — рече Кранли.
Той извади кибритка и започна да си чопли зъбите. После небрежно попита:
— Кажи, би ли могъл, да речем, да обезчестиш девственица?
— Прощавай — вежливо каза Стивън, — но не е ли това скромната амбиция на болшинството младежи?
— Чудесно, но ти на какво мнение си?
Като тягостен възкисел мирис на дървени въглища тези думи удариха Стивън в главата и той не издържа, сякаш замаян от отровата:
— Слушай, Кранли. Питаш ме какво бих и какво не бих сторил. Ще ти кажа. Аз не желая да служа на нещо, в което вече не вярвам, било то семейство, родина или църква; ще се мъча да изразя себе си в живота или изкуството по най-свободния и пълноценен начин и единствените оръжия, които ще си позволя да използвам за самозащита, са мълчанието, изгнанието и хитростта.
Кранли го хвана за ръка и го поведе обратно към Лийсънпарк. После се засмя лукаво и стисна ръката на Стивън с покровителствена топлота.
— Хитрост, а? У теб? Горкото ми поетче! — каза той — И ме накара да ти се изповядам, както вече за толкова други неща! — рече Стивън, трогнат от жеста му.
— Да, чадо мое — все още шеговито отвърна Кранли.
— Накара ме да ти изповядам страховете си. Но сега ще ти кажа и от какво не се боя. Не се боя да остана сам, да ме отритнат заради другиго, да напусна всичко, което съм принуден да напусна. И не се боя, че мога да направя грешка, дори страшна грешка, за цял живот, а може би за цяла вечност.
Кранли забави крачки и вече сериозен каза:
— Сам, съвсем сам… И не се боиш? А знаеш ли какво значи тая дума? Не само да си откъснат от всички, но да нямаш ни един приятел.
— Готов съм и на това — отвърна Стивън.
— И да си нямаш никого, който би бил повече от приятел — продължи Кранли, — повече от най-благородния и най-верния приятел на света?
Думите му сякаш бяха докоснали някаква съкровена струна в собственото му сърце. Себе си ли имаше предвид, какъвто бе или какъвто искаше да бъде? Няколко мига Стивън мълчаливо гледа лицето му, по което се четеше само студена печал. Имал бе предвид себе си и собствената си самота, от която се боеше.
— Кого имаш предвид? — попита накрая Стивън.
Кранли не отговори.
20 март. Дълъг разговор с Кранли относно моя бунт. Пак беше самата важност. Аз, гъвкав и любезен. Подбра ме на тема синовна обич. Помъчих се да си представя майка му: не мога. Изпусна се, без да иска, че баща му бил на 61, като се родил. Него си представям. Здравеняк фермер. Сако рибена кост. Четвъртити лопатари. Чорлава сива брада. Сигурно си пада по кучешки надбягвания. Редовно се черкува при отец Дуайър от Ларас, но не е от щедрите. От време на време позанася момите след мръкнало. А майка му? Много млада или много стара? Едва ли първото. Иначе Кранли не би ги наговорил такива. Значи стара. Вероятно. И самотна. Оттук и отчаяният дух: син на изсъхнали чресла.
21 март, сутринта. Това ми хрумна снощи, преди да заспя, но ме домързя да го добавя. Чувствах се така свободен. Да, свободен. Изсъхналите чресла — Елисавета и Захария. Значи Кранли е Предтеча. Item: храни се главно с пушена сланина и сушени смокини, разбирай акриди и див мед.377 Още: когато е в ума ми, непрекъснато виждам очертанията на строга отсечена глава или посмъртна маска върху някаква сива завеса или обрус господен. Посичане на св. Йоан Кръстител — сиреч обезглавяване. В недоумение от св. Йоан пред Латинските врата. Какво виждам? Обезглавеният Предтеча опитва ключалката с шперц?!378
21 март, вечерта. Свобода! Със свободна душа и свободна фантазия. Остави мъртвите да погребват своите мъртви.379 Тъй! И остави мъртвите да се женят за мъртви.
22 март. Заедно с Линч подгонихме една цоца. Болногледачка. На него му скимна. Нищо особено. Юница с два мършави изгладнели хръта подире й.
23 март. Не съм я виждал от онази нощ. Болна? Може би сега седи пред камината, наметнала майчиния си шал. Поне не е някоя цупла. Попарка един път! Ще я опиташ ли?
24 март. Първо спор с мама. Тема: B. V. M.380 Аз натясно поради своя пол и младост. За да се измъкна, противопоставих отношенията между Исус и неговото тате на тези между Мария & син. Казах, че религията не е родилен дом. Мама снизходителна. Вита глава си ми ти — рече — и си се помлял от четене. Съвсем не. Малко съм чел и още по-малко разбирам. Сетне добави, че ще се върна към вярата, защото съм имал безпокоен ум. Виж ти, напускаш църквата през черния вход на греха и се завръщаш през капандурата на покаянието! Аз да се покая?! Невъзможно. Рекох й го и си поисках шест пенса. Даде три.
После отидох в университета. Пак се спречках с Геци: какви лукави оченца има тоя кръглоглав шушук! Поводът този път — Джордано Бруно. Почнахме на италиански, свършихме на просташки жаргон. Той го нарече чудовищен еретик. Отвърнах, че чудовища са тия, дето го сложиха на кладата. От немай-къде се посъгласи, горкият. После ми даде рецептата на неговия risotto alla bergamasca381. Когато произнася мекото о, той издава напред месестите си бърни, сякаш целува гласната. Защо пък не? А би ли могъл да се покае? И още как: дори ще пусне две кръгли крокодилски сълзи, по една от оче.
Като пресичах парка, моя парк382, ми дойде наум, че не моите, а неговите сънародници са изнамерили нашата вяра, както я нарече Кранли оная вечер. Четворица солдати от 97-и пехотен, седнали в подножието на кръста, хвърлят зар за хитона на разпнатия.383
Отидох в библиотеката. Помъчих се да прочета три рецензии. Тя още не се е показала. Нима се тревожа? За какво? Че никога вече няма да се покаже.
Блейк казва:
Уви, бедни Уилям!385
Веднъж ходих на диорама в Ротондата. Сеансът завърши с портрети на важни клечки, в това число Уилям Юарт Гладстон, присноусопши. Оркестърът свиреше: О, Уили, как ни липсваш, мили386.
Народ от лапнишарани.
25 март, сутринта. Цяла нощ кошмари. Как да се отърся?
Дълга извита галерия. От пода се вдигат стълбове тъмни пари. Околовръст множество каменни истукани на легендарни крале. Ръцете им са морно скръстени на коленете, погледът им е помътен, защото са принудени навеки да гледат човешките заблуждения, които се вдигат пред тях като тъмни пари.
Пещера. Отвътре излизат странни същества. Приближават. На ръст по-малки от хора. Изглеждат прилепени едно о друго. Фосфоресциращите им лица са набраздени от тъмни ивици. Взират се в мен и очите им сякаш ме питат нещо. Мълчат.
30 март. Надвечер среща с Кранли пред библиотеката. Постави задача на Диксън и брат й. Една майка (той още не мирясва на тая тема) изпуснала детето си в Нил. Някакъв крокодил сграбчил детето. Върни ми го, помолила се майката. Дадено, казал крокодилът, стига да отгатнеш ще го изям ли или не.
Наистина този манталитет, би казал Лепид, излюпва се в калта от топлината на нилското ви слънце под лъчите.387
А моят? И той оттам. Да си върви тогава в нилската кал.
1 април. Не ми се нрави последната фраза.
2 април. Видях я: пиеше чай със сладки в „Джонстън, Муни & О’Брайън“. По-точно Линч с рисовите ириси я зърна през витрината. Каза ми, че брат й поканил Кранли на гости. Дали си е взел крокодила? Сега той ли е светлината на света? Какво пък, аз го открих. Истина ви казвам, аз. Той мирно и тихо си светликаше зад шиник уиклоуски трици.388
3 април. Срещнах Дейвин пред магазина за пури срещу Финдлейтърската църква. Беше с черен пуловер, носеше хокеен стик. Попита вярно ли е, че заминавам и защо. Отговорих, че най-прекият път за Тара389 е през Холихед. Не щеш ли, баща ми. Представям ги. Баща ми учтив и внимателен. Покани го да си разквасят устата. Дейвин благодари, бързал за събрание. Щом се разделихме, татко каза, че имал открито и честно лице. Пита защо не се запиша в някой гребен клуб. Обещах да помисля.
После взе да разказва как разбил сърцето на Пенифедър. Иска да запиша право. Роден съм бил за адвокат. Пак кал и крокодили!
5 април. Луда пролет. Разпилени облаци. Какъв живот! Буен поток от тъмни блатисти води, обсипан с нежен ябълков цвят. Сред листака очи на девойки. Кокетки и лудетини. Само руси или кестеняви, ни една тъмнокоса. Руменецът по̀ отива на блондинките. Хоп-па-ла!
6 април. Несъмнено тя помни миналото. Като всички жени, както казва Линч. Значи помни и детството си, нашето детство. Нима и аз съм бил дете? Миналото се разтваря в настоящето, а настоящето живее само защото поражда бъдещето. Ако Линч има право, всички статуи на жени трябва винаги да бъдат покрити с драперия, а едната им ръка прискърбно да опипва задните части.
6 април, по-късно. Майкъл Робартес390 си припомня забравената красота, прегръща я и му се струва, че ръцете му притискат хубостта, изчезнала отдавна от света. Не, не и не. Аз искам да притисна в ръце хубостта, още неродена на тоя свят.
10 април. Глухо, изпод катрана на нощта, в тишината на града, потънал в безпаметен сън, като морен любовник вече безчувствен за ласки, тропот на копита. Усилва се: ето, вече са близо до моста: миг — пронасят се под тъмните прозорци, тишината е раздрана от тревога като от стрела, после се изгубват в далнината. Искрометни копита пръскат елмази всред катранения мрак и препускат, устремени отвъд заспалите поля — накъде, към чие сърце, с каква вест?
11 април. Прочетох снощните писания. Мъгляви слова за мъгляво чувство. А тя би ли ги харесала? Мисля, да. Тъй че и аз ще трябва да ги харесам.
13 април. Тая хинка все не може да ми излезе от главата. Проверих в речника: хубава стара безизкуствена дума. По дяволите деканът с неговата фуния! За какво всъщност е дошъл — да ни учи на езика си, или той да учи от нас? Все едно, да върви по дяволите!
14 април. Джон Алфонсус Мълренън391 току-що се завърна от Западна Ирландия. (До всички европейски и азиатски вестници: молим, дайте гласност.) Разказа ни, че срещнал там един старец, който живеел в планинска колиба. Старец със зачервени очи и къса луличка. Говорел ирландски. Мълренън също. После и двамата заговорили на английски. Мълренън му разказал за вселената и звездите. Старецът си поседял, послушал, попушил, па плюнал и рекъл:
— Бозна ’кви твари има на оня край на света.
Боя се от него. Боя се от тия зачервени оцъклени очи. Цяла нощ трябва да се боря с него, до съмване, докато един от нас не умре, ще стискам жилестата му шия, докато… докато какво?392 Докато не отстъпи? Не. Не му мисля злото.
15 април. Днес ненадейно я срещнах на „Графтън“. Тълпата просто ни сблъска. Спряхме. Пита ме защо никакъв не се вестявам, какво ли не била чувала за мен. Мъчеше се да печели време. Пита пиша ли стихове. За кого — попитах. Това съвсем я смути. Стана ми жал и се почувствах подъл. Тутакси спрях тоя кран и пуснах в действие духовно-героичния освежителен механизъм, изобретен и патентован във всички страни от Данте Алигиери. Заговорих бързо за себе си и плановете си. За нещастие насред разговора внезапно направих бунтарски жест. Сигурно съм имал вид на човек, който хвърля във въздуха шепа грах. Започнаха да ни гледат. В следващия миг тя подаде ръка и тръгвайки, изрази надежда, че ще постигна всичко, за което говорих.
Много мило, няма що!
Да, днес тя ми се хареса. Малко или много? Не знам. Хареса ми, а това чувство е някак ново за мен. Значи, в такъв случай всичко останало, всичко, което мислех, че мисля, и всичко, което чувствах, че чувствам, с една дума, всичко досега… Я се откажи, брат! Поспи си, да ти мине!
16 април. На път! На път!
Чародейство на ръце и гласове: бели пътища, разперили ръце с обет за пламенни прегръдки, и стройномачти платноходи, протегнали черни ръце към луната, с разказ за далечни земи. Протягат се към мен и искат да ми кажат: ние сме сами. Ела. А гласовете подемат след тях: ние сме твоя кръв. Те изпълват целия простор, зоват ме, мене, тяхната кръв, готвят се да литнат и размахват крилете на своята възторжена и страшна младост.
26 април. Мама привежда в ред моя нов битпазарски костюм. За едно се моля, казва — дано животът далеч от родния дом и приятелите те научи какво е сърцето и какво чувства то. Амин. Дай боже. Здравей, живот! За милионен път потеглям аз на среща с истинния опит и ще изкова в горнилото на душата си несътворената съвест на моя ирландски род.
27 април. Отче мой, древни майсторе, опора ми бъди, сега и сявга, вовеки веков.393
Дъблин, 1904
Триест, 1914
Et ignotas aniimim dimittit in artes (лат.). С дух, устремен към изкуство незнайно (прев. Г. Батаклиев). Става дума за Дедал (гр. „художник“): епиграфът свързва заглавието на романа, фамилното име на героя, основната тема и един от най-важните митологични пластове. Епиграфът обаче крие и подводни камъни. Някои коментатори считат, че пропуснатият подлог подсказва намерението на Джойс иронично да визира своя читател, комуто предстои да навлезе в Дедаловия лабиринт на неговото изкуство, а „незнайното изкуство“ е творческото четене. По-нататък в Овидиевия стих става дума за крилете, които Дедал измайсторява за себе си и Икар — „нова природа твори“. Това обаче далеч не е първият опит на митологичния майстор да се състезава с природата. Независимо че героят на Джойс се идентифицира с романтичната страна на древния художник, той добре знае (и намеква в гл. V) за другото негово изобретение — дървената крава, скрита в която Пазифая зачева Минотавър от свирепия бик. Тия два „творчески“ акта на Дедал са пряко свързани, защото след раждането на Минотавър той построява за него лабиринта, а цар Минос го задържа в плен, за да не издаде тайната на лабиринта. Някои моменти от мита са вплетени в символиката на романа. Вж. Овидий, „Метаморфози“, VIII, 1 — 285.
Със сложната си многопластова структура, оригинални стилови решения, символи и алюзии встъплението към глава I е не само важен подстъп към целия роман, но илюстрира и съществени черти на Джойсовия метод, затова предлагаме малко по-подробен коментар на някои моменти от него.Встъплението е свързано с най-ранното детство на Джойс. В писмо от 1931 г. баща му, Джон Джойс, го пита: „Помниш ли старото време, когато живеехме на Брайтънския площад и ти беше Baby Tuckoo (в превода Аги-баги)… а аз ти разказвах за муката, която слиза от планината?“ Семейството на Джойс живее на тоя адрес до 1884 г., следователно в началото героят е двегодишен, а „приказката“ на бащата — отговор на детския въпрос „Кой носи децата?“. Коментаторите предлагат различни тълкувания на Baby Tuckoo: първо, бащата имитира детския говор (английските деца понякога бъркат „к“ и „т“) и казват Tuckoo вм. cuckoo (кукувиче) — ранен намек за конфликта между героя и семейството му (чуждото гнездо!); второ, Tuckoo е детска дума, производна от съществителното tuck (локомотив); трето, Tuckoo е детска дума, производна от глагола tuck (повивам).Ние тръгнахме по четвърти път, като запазихме стилистиката на пасажа и „закачихме“ името за дълбоко скритата в началните редове, но по-нататък прозрачна аналогия с евангелската история от Лука, 1,36–42. Бети е умалително име от англ. Елизабет (Елисавета), а Бърн е фамилията на Джойсовия студент Дж. Ф. Бърн, прототип на Кранли от гл. V. В края на романа Стивън идентифицира Кранли като „Предтеча“, сиреч син на Захария и Елизабет; муката-майка, която минава край дома на Бети Бърн, в такъв случай е Мария (в автобиографичен план майката на Джойс също се казва Мария!), а синът й — Агнецът Божи. В края на романа героят неколкократно гледа на себе си като на „предаден“ Христос.Кравата (муката) е традиционен символ на Ирландия, който свързва първия абзац със стиховете от популярната сантиментална песен „Ах, цъфнала ми й дива роза“. Джойс внася многозначителна промяна във втория стих, който в песента гласи „на гроба малък и зелен“. Тъй като пее пред малко дете, бащата сменя „гроб“ с неутралното place (място), но полученият в резултат образ е друга традиционна емблема на Ирландия — малкото зелено „място“, или както е в превода — остров. Опитът на детето, все още неовладяло езика, да запее „своята“ песен, е първият творчески акт на бъдещия художник, който създава оригинален образ — зеената (зелена!) роза (ср. „синьото цвете“ на романтиците). Дивата роза, израснала от гроб, подсказва характера на бъдещия художник и средата, в която той израства.Появата на чичо Чарлз и Данте сигнализира нова възраст. Прототип на чичо Чарлз е братът на дядото на Джойс, Уилям О’Конъл (далечен сродник на Даниъл О’Конъл), който живее със семейството от 1887 до смъртта си, следователно героят е вече на пет години.Данте е детска амалгама от думата aunt (леля), името Райордан и „танте“, избрана от Джойс заради богатия на асоциации ореол на името.Имената на Парнел и Майкъл Давит (ирландски патриот, известно време сподвижник на Парнел) подсказват първия контакт с политическата действителност. Засега двете „четки“ живеят в мир и сговор, защото до скандала с Парнел има още няколко години (вж. коментара към „В деня на бръшляновия лист“).Бурната реакция на Данте спрямо думите на малкия Стивън, че като порасне, ще бъде мъж и жена с Айлин, се дължи на обстоятелството, че семейство Ванс са протестанти; затова Данте заплашва Стивън с орлите — традиционен символ на католицизма. Заплахата неслучайно е отправена към очите; и по-нататък в сблъсъците си с католицизма героят няколкократно „ослепява“, а слабото му зрение е един от лайтмотивите, които го сродяват с неговия създател. Наказанието на „художника“, който не иска да помоли за прошка, естествено, намеква и за Прометей.Встъплението представя първия контакт на детето с околния свят, затова в него откриваме пълен каталог на сетивата; слух (приказката и песента); зрение (лицето на бащата — „космато“, защото детето не знае думата „брада“, както не знае и думата „монокъл“ в предното изречение); вкус (бонки-лимонки); осезание (мокро-топло-студено); и обоняние (мушамата). Гъстотата на сетивните образи, подборът на ситуациите, простата синтактична структура и детската лексика, наивното мислене взаимно се допълват и изграждат психологическия и стилистичния модел на най-ранния стадий от емоционалното и интелектуалното развитие на героя. Като прибавим към всичко това латентната тема за художника, за морално-религиозните предразсъдъци и вражди, отпратката към един от най-драматичните моменти от политическата история на Ирландия и борбата за национална независимост на страната в края на XIX век, става ясно, че встъплението е не само микрокосмосът, който съдържа и предвещава цялото по-нататъшно действие в романа (Хю Кенър), но и центърът на Джойсовата творческа вселена.
В глава I са споменати 22 момчета, повечето от които по име съвпадат със съучениците на Джойс в „Клонгоус“; чисто фикционални персонажи са Саймън Мунан, Корк, Бойл Гривната и Кориган.
Вид плодов сладкиш. В думите на Рош обаче се крие кощунствена шега, характерна за католически пансион: анаграмата на dog (куче) е god (бог), оттук и реакцията на героя. Анаграмата става лайтмотив в „Одисеи“.
Св. Стефан (Стивън) е първият християнски мъченик, убит с камъни за богохулство. Дедалус (макар и с леко изменена ортография, поради което запазихме графиката на името — иначе би било Дедал) е доста необичайно за английския език име. Стивън Дедалус е псевдоним на младия Джойс. Името подсказва, че героят е мъченик, творец, изгнаник и пр.
Сутан е обичайна за йезуитския орден монашеска дреха.
Джойс постъпва в „Клонгоус“ на 1 септември 1888, следователно героят е на шест години, а денят по всяка вероятност — 4 октомври.
Хамилтън Рауън е герой на ирландското националноосвободително движение. Гонен от английските войници, той се скрива в замъка и успява да затвори вратата, когато те вече стрелят по него. После хвърля шапката си върху оградата, за да ги заблуди, и избягва във Франция. Джойс дава името Рауън на главния си герой в „Изгнаници“.
Някои от думите в оригинала имат трудна ортография. До неотдавна например думи от типа Лестър, Глостър и пр. и у нас се пишеха според графиката — Лейчестер, а не както се четат. Томас Уолси е кардинал от времето на Хенри VIII. Несъгласен с бракоразводния процес на краля, той изпада в немилост и умира на път за Лондон, където е трябвало да бъде съден по обвинение в държавна измяна. Изреченията се запомнят с нелепицата си.
Става дума за популярна детска игра: кестените се връзват и двамата противници ги удрят един о друг до счупване.
Уроците на Данте са свързани с дейността на католически монаси. Мозамбик е първата спирка на св. Франциск Ксаверий (вж. глава III) по пътя му към Индиите; река Мисисипи е изследвана от френски католически мисионери; наблюденията на луната са дело на йезуитите Ричиоли и Грималди от Болоня.
Вж. бел. 1 към „Сестрите“.
Момчетата са разделени според двете партии във войната на Розите. Отец Арнал е безпристрастен, но Стивън неслучайно носи бялата роза на Йорк — ирландската страна.
Тулабег е седалището на йезуитската семинария; възпитателят явно иска да събуди отрано интерес към ордена у питомците си.
Издевателството над Стивън съдържа скрита шега. Св. Алойзий Гонзага (патрон на Джойс, защото пълното му име е Джеймс Алойзий Августин Джойс) бил толкова непорочен и чист, че не смеел дори да целуне майка си според св. Алфонс Лигуори.
Забележете, Великобритания не съществува във вселената на Стивън.
Зад наивните мисли на детето в този абзац стои един от най-сложните религиозно-философски въпроси — за името и същността на бога. Отношението между предмета и името (понятието) в процеса на познанието — основен лайтмотив в глава I — е централен проблем за всяка философия.
Пс. 50, 17.
Пс. 69, I.
Преди да стане собственост на йезуитския орден, замъкът „Клонгоус“ е принадлежал на рода Браун; негов потомък загива като маршал от австрийската армия в битката под Прага в 1757 и оттогава според легендата призракът му се явявал на слугите в деня на годишнината от смъртта му.
Там се намира гробището, където е погребан Теобалд Улф Тоун (1763–1796), един от вождовете на ирландското националноосвободително движение по времето на Френската революция. Тоун прави опит да дебаркира в Ирландия с френски войски, но десантът се оказва неуспешен и той завършва живота си със самоубийство.
Хълмът се свързва с ирландския митологичен герой Фин Маккул.
Традиционни коледни украшения.
Стивън си представя грандиозното погребение на Парнел, починал на 6 октомври 1891.
Прототип на Кейси е Джон Кели, ирландски патриот и близък приятел на семейството, няколкократно хвърлян в затвора, където осакатял от плетене на кълчища.
Намек, че човекът е правел бомби за Фенианското братство.
Много реномиран и все още съществуващ в Дъблин магазин. Цялата сцена на коледната трапеза показва, че семейството още живее в благополучие, но в действителност финансовите затруднения на Джон Джойс започват тъкмо по това време.
Намек за манифеста на ирландското духовенство срещу Парнел. Вж. коментара към „В деня на бръшляновия лист“.
Лук., 17, 1 — 2.
Били Бърната е дъблинският архиепископ Уилям Уолш, активен участник в кампанията против Парнел. В едно от сатиричните си стихотворения Джойс пише:Не смее папата да се оригне,без Били благосклонно да му смигне.Майкъл Лоуг, архиепископ на Арма, също е бил враг на Парнел.
Лорд Литрим, прословут изедник, бива убит от селяните в Донигол през 1877 г., след като изнасилил дъщерята на един фермер. Двамата му коняри безуспешно се опитали да го защитят от народа. Дедалус намеква, че ирландската църква служи на английската власт.
„Елате всички…“ е традиционният призив на ирландските улични певци на балади.
Литанията на св. Дева обикновено се казва като вечерна молитва; в романа са цитирани редица наименования на св. Дева, взети от нея — „мистична роза“, „кула от слонова кост“, „чертог от злато“, „утринна звезда“ и др., — повечето от които водят началото си от „Песен на песните“.
Обвинявали са Парнел, че е присвоил средствата на организацията, т.нар. Парижка каса. Г-н Фокс е едно от имената, които той е използвал в кореспонденцията си с Кити О’Шей.
Белодрешковците са тайна организация на ирландското селячество, възникнала в средата на XVIII в. като реакция срещу масовото изгонване на селяни от общинските земи. Законът предвиждал смъртно наказание за белодрешковците.
Не съвсем точен цитат от Книга на пророка Захария, 2,8.
Кейси изрежда следните драматични моменти от ирландската борба за независимост.През 1799 английското правителство решава да разпусне ирландския парламент донякъде като наказателна мярка срещу въстанието от 1798; така Ирландия изгубва и номиналната си политическа независимост. Ирландското духовенство подкрепя Унията на английския и ирландския парламент. Чарлз Корнуолис е вицекрал на Ирландия в края на XVIII в., отличил се при потушаване на въстанието и предложил обединението на последната сесия на ирландския парламент.В 1829 г. в резултат на кампанията, организирана от Даниъл О’Конъл, Уелингтън, тогава министър-председател, скланя Джордж IV да приеме закона за еманципацията на католиците, който ги освобождава от ограниченията, наложени още по времето на кралица Елизабет (XVI в.). Декретът обаче подсигурява британското владичество, защото, ако католиците получават правото да избират депутати от своето вероизповедание, въведеният ценз практически лишава от избирателни права неколкостотин хиляди дребни и средни фермери, всъщност основната маса избиратели. Терънс Белю Макмейнъс (1823?-1860) — ирландски патриот, депортиран за държавна измяна; умира в Сан Франциско; в 1861 тленните му останки са пренесени в Ирландия и погребани при масови демонстрации. Архиепископ Пол Калън, заклет враг на ирландското освободително движение, осъжда демонстрациите около погребването на Макмейнъс.
Смисълът на надписа под нецензурната рисунка е неясен. Някои го свързват с писмото на Цицерон, където той осъжда римляните, които безгрижно пирували през смутната 47 г.пр.н.е., и Балб, който си строял къща. Други свързват името с тъмния грях на Вавилон, трети — с Цезаровия приятел Балб.
Нецензурен каламбур със заглавието на Цезаровите „Записки за Галската война“.
При наказание учителят написва на бележката броя на пръчките на латински и изпраща ученика с нея при префекта. Префектът е нещо като заместник-ректор, който се грижи за учебната и възпитателната работа в колежа.
В действителност Наполеон е бил отстъпник и прословут грешник от църковна гледна точка.
Mare (лат.) — „море“, е съществително от среден род, което се скланя по трето склонение, където повечето съществителни са от женски род, затова учениците се объркват.
Представата на Стивън за йерархията в ордена е точна, но йезуитите си избират изповедници помежду си. Английската дума „order“ — ред, строй, орден, йерархия — i за съжаление няма еднозначно съответствие в нашия език, поради което един от най-важните вербални лайтмотиви — бунтът на героя срещу всеки вид order, социален, политически, църковен, морален, семеен — по необходимост е разфокусиран в превода.
„Макбет“, V, 19.
Р. Магнол е автор на много популярен през миналия век учебник по история и география. П. Парли (псевд. на Самюъл Гудрич) е писал десетки книги за деца с подчертано познавателен характер.
Игнатий Лойола (1491–1556) — основателят на йезуитския орден. (Вж. бел. 31 към гл. III.) Ad majorem Dei Gloriam — „За по-голямата слава господня“, е девизът на ордена. Св. Франциск Ксаверий (1506–1552) — първият сподвижник на Лойола (животът му е разказан в началото на гл. III). Лоренцо Ричи — генерал на ордена през XVIII в. Св. Станислав Костка, св. Алойзий Гонзага и блаж. Йохан Берхманс са били членове на братството на св. Дева Мария и негови патрони. Отец Питър Кени е йезуит, купил „Клонгоус“ от семейство Браун за ордена през 1813 г.
През 1892 г. семейството на Джойс също живее в Блакрок (крайбрежно предградие на Дъблин) на Карисфорт авеню №23.
Според католическата есхатология в Чистилището попадат душите на умрелите без смъртни грехове. Срокът на тяхното наказание (доочистване) може да бъде съкратен чрез молитвите на живите. Щастлива смърт ще рече всички грехове на покойника да бъдат опростени. Тогава той е праведник и душата му отива в Рая.
Мънстър е югозападната провинция на Ирландия. Населението й оказва ожесточена съпротива срещу английското нашествие и бива жестоко репресирано. Родът на Джойс води началото си от западната провинция Конахт, но баща му и дядо му са били родени в Корк, главния град на Мънстър.
Докато в глава I доминират образът и трагичната съдба на Парнел, с приближаването и настъпването на пубертета съзнанието на Стивън е завладяно от романтиците — Байрон, Шели, Мур и др. — и от някои популярни метежни герои на романтичната литература — граф Моите Кристо, Клод Мелнот и др., — също жертви на предателство.
Зад инициалите се крие Ема Клиъри, „изкусителката“ от виланелата на Стивън (гл. V). Тя присъства много по-осезаемо и с пълното си име в първоначалния вариант на романа. Тук Стивън подражава на Байроновото стихотворение „На очите на г-ца А. Х.“. Отношението му към Е. К. силно напомня Байроновия лирически герой.
Laus Deo Semper (Вечна хвала на Бога) и A.M.D.G. са задължителни формули за началото и края на ученическите съчинения в колежа.
Джон Конми (ректорът на „Клонгоус“ от гл. I). В действителност той става провинциал на ордена доста по-късно. Джойс променя хронологията, за да засили ефекта от „предателството“ му спрямо Стивън.
„Белведере“ е йезуитски колеж в Дъблин, където Джойс учи от 1893 до 1898. Малко по-долу бащата на Стивън казва, че за нищо на света няма да прати сина си при Христовите братя, но в действителност през 1893 Джойс за кратко време посещава училището им. Става дума за социален престиж.
Морис е фикционалното име на Станислас Джойс, тук само споменат, но един от главните персонажи в първоначалния вариант на романа.
Като ученик в „Белведере“ Джойс също заема тая почетна длъжност.
Мат., 18, 17.
Английската дума „heron“ значи чапла.
Първата дума от покайната молитва при римокатолиците.
В съчинението си Стивън е засегнал сложния богословски въпрос за отношението между благодатта и свободната воля. Учителят го обвинява, че отрича догмата за всеобщността на благодатта. Според думите на ап. Павел бог „ни спаси и повика към свето звание не заради нашите дела, а по Свое благоволение и благодат, дадена нам в Исуса Христа преди вечни времена“ (2 Тим., 1, 9). Всеки обаче приема всеобщата благодат по своя свободна воля. Грешниците, които погиват, сами са отхвърлили благодатта. Така сцената предвещава интереса на Стивън към бунта на Луцифер (гл. III). Тук героят получава добър урок по покорство (кардиналната добродетел в йезуитския орден), но умението, с което се изплъзва, показва, че сам е усвоил оръжията на схоластиката.
Фредерик Мариът (1792–1848) — много популярен автор на приключенски романи.
Джон Хенри Нюман (1801–1890) — английски богослов и писател, един от водачите на прокатолическото Оксфордско движение. Романът съдържа няколко цитата и множество вербални отгласи от творчеството на Нюман и има известно жанрово сходство със знаменитата му автобиография „Apologia pro Vita Sua“. Джойс е считал Нюман за най-добрия стилист в английската проза.
Творчеството на Алфред Тенисън (1809–1890) — поета-лауреат на викторианската епоха — става обект на остри нападки и присмех към края на века от страна на младото поколение писатели.
Стиховете са от известна навремето непристойна балада и намекват за влизането на Христос в Йерусалим (Мат., 21).
Според Станислас Джойс този епизод не е нито измислен, нито преувеличен. Същата вечер Джим (тоест Джеймс) се върнал у дома с толкова изпокъсани дрехи, че майка им цяла нощ трябвало да го изкърпва, за да може да отиде сутринта на училище.
Вж. бел. 3 към „Майка“.
Из опера на Джулиъс Бенедикт. Романът, залегнал в либретото, е с ирландски сюжет, построен върху мотива предателство. Вж. бел.4.
Джойс също придружава баща си до Корк през февруари 1894, когато тамошният имот на Джон Джойс бива продаден на търг.
В оригинала думата „Америка“ се отклонява от нормалното произношение заради римата.
Зародиш (лат.).
В бакалницата се е продавало алкохол.
„Дилектус“-ът е сборник с латински сентенции. Вторият вариант на фразата е известната сентенция „Времената се менят и ние се меним с тях“.
Графство Кери се намира в Югозападна Ирландия. Кери Бой е известен персонаж от романа на Питър Дън „Господин Дули“.
Поезията и естетиката на Шели оказват значително влияние върху младия Джойс/Стивън. Много от бравурните пасажи в романа (в края на гл. II и IV) силно напомнят (и пародират) Шелиевата поетична дикция.
Твърде голяма сума за времето. Джойс печели наградата няколко години поред, но едва в 1897 г. получава цялата сума.
Вж. бел. 35 към гл. I.
Хили Хъчинсън, Хенри Флъд, Чарлз Кендъл Буш и особено Хенри Гратън са видни ирландски политически дейци от края на XVIII и началото на XIX в., борци за национална независимост и католическо равноправие.
Саймън Дедалус пародира популярна навремето песен.
„Ингомар“ е мелодрама от Фридрих Хан. „Дамата от Лион“ е романтична драма от Булвър-Литън. Героят й, Клод Мелнот, е беден поет, който бива отхвърлен от любимата си, Полин, в резултат на „предателство“, тръгва с Наполеон и се връща увенчан със слава, за да разгроми враговете си и спечели отново Полин. Вж. бел.4
Най-високото отличие за учениците в колежа. Джойс е избран префект през 1896 г.
Службата е посветена на св. Дева Мария.
„Славословия на Мария“ е заглавие на книга от св. Алфонс Лигуори и на проповед от Нюман. По-нататък са цитирани няколко откъса от Нюман.
Възвисих се като кедър ливански и като кипарис на планините Ермонски; възвисих се като палма в Енгади и като трендафилово храстие в Йерихон; като гиздава маслина в долина и като явор се възвисих. Като дарчин и аспалат издадох благоуханен мирис и като отбор смирна пръснах благоухание. (Книга Премъдрост на Исуса, син Сирахов, 24; 14 — 17.)
Цитат от Нюман, вж. бел. 3.
Стих от либретото на популярна оперета.
Яков, 2, 10.
„Блажени нищите духом, защото тяхно е царството небесно“ и „Блажени кротките, защото те ще наследят земята“ — Мат., 5, 3 и 5.
Тези чудновати въпроси се въртят около централния за догматиката проблем за „преосъществяването“. Ортодоксалното мнение е, че евхаристийните дарове са истински тяло и кръв Христови и че във всяка частица от хляба и виното се намира цялото тяло Христово, винаги цяло и във всичките частици единно. Терминът „преосъществяване“ показва, че хлябът и виното реално и по същина се превръщат в тяло и кръв Христови, без, естествено, да обяснява как се извършва тайнството. Въпросът е достатъчно сложен, за да ангажира цялото внимание на ректора, което е и целта на учениците.
Сиреч свещеник, на когото каещият се е добре познат.
Шега с името на ученика. „Lawles“ на английски означава „беззаконен“,„разюздан“.
Мат., 17, 20.
Мат., 4, 19.
Текстът е от Книга на Исуса, Син Сирахов (7, 39). Грешката на проповедника се дължи на сходството в латинските заглавия на двете книги. Джойс неколкократно ще вложи в устата му грешки или неуместни думи с цел иронично да дистанцира читателя от проповедта, въпреки че Стивън, естествено, не ги забелязва.
От притчата за неверния пристойник (Лук., 16, 2).
Знаменитата проповед за Четирите сетни неща не е напълно оригинална. Джойс използва няколко сходни трактата от XVII и XVIII в., които възхождат към „Духовните упражнения“ на Лойола. Сравнението на текстовете показва, че той плътно се придържа към традиционната схема, образност и библейски цитати, но внася несравнимо по-голяма въздействена сила, прави ги по-непосредствени и ги нагажда към юношеското възприятие на слушателите. Проповедта изпълнява своето предназначение — довежда Стивън до състояние на ужас и разкаяние, но, от друга страна, с гротескните преувеличения, опита за „научна“ (всъщност типично схоластична) систематизация на адските мъки и с грешките на свещеника тя е блестящ пример за Джойсовата стилова мимикрия и пародийно майсторство. Прави впечатление също така, че отец Арнал обещава да говори върху четири сетни неща, но не стига до небето…
Мат., 16, 26.
Пасажът е моделиран по Апокалипсиса (Откр., 6, 12 — 14).
Мат., 25,41.
Мат., 23, 27.
Мат, 24, 44.
1 Кор., 15, 55. Предходният пасаж е дълбоко ироничен. Джоузеф Адисън (1672–1719) е виден английски писател, есеист и драматург, но свещеникът „забравя“, че Адисън е бил и ласкател на Уилям Орански, завършил колонизацията на Ирландия и затвърдил господството на протестантизма. По негово време бива прокарано специално законодателство срещу католиците. Ироничен е и цитатът, защото проповедникът цитира не Писанията, а английския поет Поуп.
Цитат по Нюман, вж. бел. 3.
Ема Клиъри, вж. бел. 5 към гл. II.
Анселм Кентърберийски (1033–1109) — богослов, виден представител на схоластиката.
Едно от названията на Ада в Евангелието (Мат., 22, 13).
Историята за трите отрока, хвърлени в горящата пещ от Навуходоносор, защото отказали да се поклонят на златния истукан, е разказана в неканоническата част от Книга на пророка Даниил, гл. 3.
Изход, 10, 21 — 2.
Св. Бонавентура (1221–1274) — богослов и кардинал, един от най-видните представители на късната схоластика.
Св. Катерина Сиенска е монахиня от XIV в., прочута с мистичните си видения. Трудовете й са писани под диктовка, защото самата тя не знаела да пише.
„Тялото ви е храм на Духа Светаго“ — 1 Кор., 6, 19.
Лойола завършва своите „Духовни упражнения“ в 1548 г.Предназначението им е да насочват християнина към размисъл над греха, божествената справедливост и Страшния съд. Трактатът стои в началото на дълга традиция (вж. бел. 15). Методът на Лойола — compos itioloci — се заключава в това, че човек се поставя пред бога, като извиква в съзнанието си материални вещи, свързани с Христос — дървото на кръста, мириса на кръвта и потта му и пр. Оттук идва поразителната (често комична) материалност на Ада в проповедта на отец Арнал.
Деянието на разкаяние е покайна молитва. Джойс дава своя версия.
Решението на Блудния син (Лук., 15, 18 — 19).
Цитат по Нюман, вж. бел. 3.
Джойс/Стивън не се изповядва в капелата на колежа — преголямо би било унижението да падне на колене именно пред отец Арнал (учителя по латински от гл. I).
Мат., 11, 30.
В по-ново време епитимията, налагана след изповед, обикновено се свежда до прочитането на определен брой молитви. Това определя началото на следващата глава.
Тялото на нашия Господ (лат.).
В живот вечен. Амин (лат.).
Покайните подвизи на Стивън, разказани в първата част на гл. IV, отново подемат темата за „духовното счетоводство“ от разказа „Благодат“, но вече с много по-сгъстени краски. Те са моделирани по наръчника на братството, където индулгенциите са подробно обяснени и към всяка молитва или молитвен възглас е означен точният брой дни, които те изкупват за душите в Чистилището.
Броеницата е разделена на три части, всяка от които съответства на определен брой молитви.
Гръцкото и латинското име на св. Дух.
„Всеки грях и хула ще се прости на човеците; но хулата против Духа няма да се прости на човеците“ (Мат., 12, 31). Католическото богословие не е съвсем.наясно по същността на тоя грях, предполага се, че това е отчаянието, окончателната и безвъзвратна загуба на надежда, че човек ще се домогне до състояние на благодат. Ср. бел. 14 към гл. II. Мисълта отдавна вълнува Стивън.
Пародийна парафраза из вероопределенията на вселенските събори.
Св. Алфонс Лигуори (1696–1789) — монах, основател на сектата на редемптористите. Джойс използва неговия трактат „Пътят към спасението или подготовка за смъртта“ в проповедта от гл. III.
(Моят възлюбен) стои на гърдите ми (лат.).
Цитат от „Песен на песните“ — 2, 13; 4, 8; 1, 13.
Стивън няма повече смъртни грехове за изповядане, но свещеникът го връща към миналото, защото, за да му даде опрощение, е нужен някакъв смъртен грях.
Фустите (фр.).
Послушанието се смята за кардинална добродетел в йезуитския орден.
Още един невеж свещеник! Първо, по определение, всеки смъртен грях е съзнателен, а животът на английския историк и писател Томас Бабингтън Маколи далеч не е бил безгрешен. Освен това Маколи е бил крайно враждебен към англокатолицизма и още повече към римокатолицизма.
Луи Вейо (1813–1883) — посредствен френски писател, поддръжник на католицизма.
Мат., 16, 19. Става дума за ключовете от царството небесно.
Кръгъл плосък съд, върху който по време на литургията се нареждат частиците от просфората.
С тези думи завършва литургията, а двусмислицата в отговора — Deo gratias (= слава богу) — е традиционна шега. Стивън обаче приема ролята си сериозно.
1 Кор., 11,29.
Евр., 7, 21.
Девет дни.
S.J. (Societas Jesu) — инициалите на йезуитския орден.
Стихотворение от Т. Мур.
Джойс завършва „Белведере“ в 1898 и същата година постъпва в Дъблинския университет.
Пясъчен остров, който затваря Дъблинския залив откъм север. „Бул“ на англ. значи „бик“.
Цитат от известното есе на Нюман „Университетската идея“. Нюман е свързан с борбите за основаване на католически университет в Дъблин. Вж. бел. 5 към „Мъртвите“.
Мат., 22, 39. Думи на Исус към законника.
Фразата е от романа на Хю Милър „Свидетелството на скалите“ (1869), в който се описва сътворението на света.
Пасажът има пряка връзка с творческия метод на писателя.
Викингите завладяват Дъблин и част от Ирландия през VIII — IX в. Това е началото на многовековното чуждестранно господство.
„Стефанос“ (гр.) значи цветен венец, а „бус“ (гр.) — бик. Приветствията имат символичен смисъл. Bous Stephanoumenos означава, че Стивън има душа на бик, намек, според някои коментатори, за увлечението му по Тома Аквински, който бил мълчалив и упорит като бик. Bous Stephaneforos ще рече бик, украсен с цветен венец, сиреч жертвено животно.
Дедал. Стивън последователно се идентифицира с Дедал и Икар. Смъртта на Икар е причината за смътната му неприязън и страх от водата.
Английският глагол „forge“ означава „кова“, „прековавам“, но и „подправям“, „фалшифицирам“. Същият глагол е използван и в самия край на романа, където Стивън отбелязва в дневника си, че ще изкове в горнилото на душата си несътворената съвест на своя ирландски род. Няма съмнение, че Джойс умишлено търси двусмислицата, защото във Finnegans Wake пародийният двойник на Стивън, Шем, неколкократно е назован „фалшификатор“, а писателстването му — „епически подправен чек“.
Дивното видение на Стивън напомня заключителните песни от Дантевия „Рай“ и приповдигнатия стил на Уолтър Пейтър.
Университетът. Ревностна католичка, майката е мечтаела да види най-големия си син свещеник.
Италиански поет, приятел на Данте.
„Очерк на схоластичната философия по учението на св. Тома“ (Тома Аквински). Вж. бел.16.
Стивън асоциира Кранли с Йоан Предтеча.
Слонова кост (на английски, френски, италиански, латински).
Индия доставя слонова кост (лат.).
„Прозодия“ от Мануел Алвариш.
Ораторът е кратък, певците — пространни в стиховете (лат).
В такъв критичен момент (лат.).
Неидентифицирани имена, вероятно предишните собственици на книгата.
Томас Мур. След „Ирландски напеви“ (1807) в творчеството на поета настъпва спад, той преминава към умерен либерализъм, който явно не удовлетворява бунтарски настроения Стивън.
Фирболгите са легендарното коренно население на Ирландия — дребни на ръст, груби и жестоки. В I в.пр.н.е. те биват покорени от друга митична народност — милезийците, които са пълната им противоположност — високи, красиви, ценители на изкуството. На статуята Мур е в милезийска тога.
М. Кюсак е основателят на Галската спортна асоциация. Представителите на движението за национално възраждане са отдавали голямо значение на традиционните ирландски спортове, напр. ирландския хокей, за който става дума по-нататък.
Намек за комендантския час, въведен в гладните години 1845–1848.
Нападката е срещу групата на келтските поети, но Стивън не е съвсем справедлив към тях, а още по-малко към интересната и богата ирландска митология. Самият Джойс, особено в късното си творчество, широко използва мотиви от нея.
За разлика от „дивите гъски“, тоест ирландската емиграция.] Политическият терор, социалният гнет и особено гладът принуждават милиони ирландци да емигрират от родината си през XIX век.
Главната търговска улица в Дъблин.
Вж. бел. 19 към гл. 1.
Да живее Ирландия! (фр.)
Сградата на католическия колеж по-рано е била собственост на семейство Уейли, прословуто с безчинствата си.
Красиво е онова, което е приятно за зрението (лат.).Тома Аквински, Summa Theologica, I, q. 5, а. 4. Цялата естетическа философия на Стивън Дедалус е дериват от възгледите на Тома Аквински. В джойсологията отдавна се води спор доколко задълбочено Джойс е познавал философията на Тома и доколко теориите на Стивън имат връзка с естетическите възгледи и художествения метод на Джойс. Младият Джойс е бил под влиянието на томизма, което е напълно обяснимо, като се има предвид, че цялото му образование минава в католически колежи. Художественият му метод обаче трудно може да бъде вместен в системата на Тома. Що се отнася до възгледите на Стивън, независимо от честите цитати в текста недвусмислено е казано, че той познава философията на Тома бегло и не от първа ръка (вж. бел. 3). Освен това интерпретацията на Тома в разговора с Линч по-нататък е съвсем произволна. Integritas consonantia и claritas според Тома са качества на познавания предмет, а не „стадии“ в процеса на познанието! Интересното е, че разсъжденията на Стивън изпреварват с няколко десетилетия възраждането на томистката естетика от школата на Маритен.
Благо е онова, към което се стреми желанието (лат.).
Цитат от регулите на ордена. Преводът е даден в текста.
Епиктет е гръцки философ-стоик от I — II в. Лукиан се подиграва на един от поклонниците му, който купил неговата лампа с надежда, че ще му помогне да стане философ.
Нюман превежда буквално пасаж от Книга на Исус, Син Сирахов, 24/13; в бълг. превод той гласи: „аз се вкорених в прославения народ“.
В Ирландия, както неколкократно става дума в текста, са запазени много старинни английски думи и изрази (от XVI в.). Това наложи в редица случаи да прибягваме до позабравени български думи, за да спазим стилистичния колорит на ирландския говор.
Става дума за оксфордското движение, вж. бел. 16, гл. II.
Римокатолиците допускат изхождане на св. Дух и от Сина; спорът датира от древността.
Матей (Мат., 9, 9).
Дом, Христос, бира, господар (англ.).
Чрез мъчнотии към звездите (лат.).
Намек за кръщението; думите са от католическия катехизис.
У. Ш. Гилбърт (1838–1911) — английски драматург и либретист, създал заедно с композитора Съливан много популярни в края на века оперети.
Николай II и жена му Александра, внучка на кралица Виктория. В 1898 той издава циркулярна нота за всеобщ мир.
Подписах (лат.).
Какво? (Лат.)
За всеобщ мир (лат.).
Мисля, че сте мръсен лъжец, защото по лицето ви се вижда, че сте в дяволски гадно настроение (лат.).
Кой е в лошо настроение — аз или вие? (лат.)
Английски журналист, лансирал идеята за Европейски съединени щати.
Темпъл намеква за Джеймс О’Брайън, ирландски адвокат и чартист със социалистически идеи.
Джон Антъни Колинс (1676–1729) — английски философ-волнодумец, приятел на Лок.
Мир в целия дрислив свят (лат.).
Хайде да играем на топка (лат.).
Грешка на Джойс. В началото на епизода деканът говори с „млад преподавател“.
На място (лат.).
Намек за връзката на Дейвин с фенианците. Стивън вероятно цитира команди от строевия устав на братството.
Ема Клиъри.
Дефиницията отговаря на стадиите на познанието при Тома.
Слави, език мой (тайната на) преславното (тяло) (лат.).
Царските хоругви (лат.).
Изпълниха се песнитеДавидови, пророческивестили на народите:царува от дървото Бог(лат.).
Магазинът е бил явка на фенианците. Пасажът е иронично насочен спрямо „патриотите“, които празнуват получаването на британски служби в Индия.
Summa Theologica, I, q. 39, а. 8.
„В защита на поезията“: „Умът на твореца е като догарящ въглен, който навремени мигом лумва, разпален от някаква невидима сила: тя иде отвътре.“
Известен дъблински лекар.
Намек за кравата, изработена от Дедал. Вж. коментара към епиграфа на романа.
Вероятно под влияние на тая балада Джойс озаглавява първоначалния вариант на романа „Стивън хероят“.
Стивън преразказва известен пасаж от писмата на Флобер.
Според мен животът на бедняците в Ливърпул е просто чудовищен (лат.).
Йоан, 1, 14. Героят „жрец на безсмъртното въображение“, както сам се нарича, използва Благовещението като метафора за творческия акт — зачатието на поетичното Слово.
Монах-францисканец от XIII в., съден като еретик; в действителност обаче той е бил аскет-реформатор, който настоявал за още по-строги порядки в ордена.
В оригинала 17-ият стих съдържа четворна алитерация върху „л“.
„Виланелата на изкусителката“ е кардинален проблем в интерпретацията на романа. Можем ли да приемем, че чрез нея Джойс иска да ни убеди в таланта на Стивън? Едва ли. Ситуацията на създаването й е дълбоко иронична, а самата виланела — силно подражателна: Стивън изгражда образа на базата на Августиновата типология и си служи с клишета от декадентската поезия в края на века, заимствани от Бодлер и символистите. Младият Джойс има подобни поетични опити, но не ги включва в стихосбирката си „Камерна музика“.
Ренесансов философ, алхимик, окултист. Според него четният брой птици, които кацат надясно, е щастлива поличба.
Парафраза от книгата „Небе и ад“ на шведския философ-мистик Емануел Сведенборг (1688–1772).
Това са прощалните думи на графиня Катлин от едноименната драма на Уилям Б. Йейтс. Тя умира, продала душата си на дявола, за да спаси своите селяни, които също са му продали душите си от бедност.
Скандалът около премиерата на „Графиня Катлин“ не е преувеличен. Ирландските националисти и духовенството подлагат Йейтс на ожесточена критика, че е изопачил националния характер и богохулства. Веднага след представлението състудентите на Джойс пишат протестно писмо срещу Йейтс до печата и настояват Джойс да го подпише, но той отказва.
Консервативен католически седмичник.
Тоест враговете на парнелизма. Тим Хийли е роден в Бантри.
Схоластиката разграничава интелектуална, животинска и вегетативна душа.
Твърденията на Темпъл не почиват на истина. Прозвището на Балдуин I е Желязната ръка.
Благороден древен род (лат.).Летописецът нарича така английския род Фицстивън. Стивън Дедалус няма никаква връзка с него. Думите на Темпъл са намек за нежеланието на Стивън да се присъедини към националното движение.
Малко преждевременно (лат.).
Средновековен уред за мъчения.
Джон Даулънд и Уилям Бърд са композитори от елизабетинската епоха. Томас Наш е поет и белетрист от същото време.
Джеймс I Стюарт напълно заслужава това прозвище с колебливата си и противоречива политика и покварата на дворцовите нрави през време на владичеството му.
Корнелий а Лапид (1567–1637) твърди това в обширния си „Коментар на Библията“.
Мат., 19, 14.
Според Милтън — Грях, съпруга и дъщеря на сатаната.
Опера от Вагнер. Намек, че Стивън предстои да извърши нещо героично.
Семейството на Джойс е било многолюдно. Според Станислас Джойс децата са били седемнадесет, от които осем умират; според първия биограф на Джойс, X. Горман, Мери Джойс ражда шестнадесет или седемнадесет деца, от които пет умират невръстни.
Този портрет точно съответства на бащата на писателя.
На сватбата в Кана Исус пита майка си: „Какво имаш ти с мене, жено?“ (Йоан, 2, 4); в Марк., 3, 33, когато му съобщават, че вън са майка му и братята му, Исус отговаря: „Коя е майка ми…“ Стивън настойчиво се идентифицира с Христос.
Наказателното законодателство е прокарано от Уилям Орански и протестантския парламент в Дъблин в края на XVH в. То става причина цветът на нацията да емигрира: на католиците е забранено да носят оръжие, да проповядват публично, да бъдат на служба в съдопроизводството.
Жената пее (лат.).
И ти беше с Исуса Галилееца (лат.).Видението показва, че Стивън отново се идентифицира с Христос. Думите на жената „И ти беше с Исуса Галилееца“ са отправени към Петър непосредствено след залавянето на Исус. Символично Кранли (тук Петър) е първият, който се отрича от Стивън (Христос) — „тая нощ, преди още петел да пропее, три пъти ще се отречеш от Мене“ (Мат., 26, 34).
Испанският йезуит Хуан Мария от Талавера (1536–1623) подробно разглежда въпроси от тоя род в трактата си „За краля и кралския институт“.
Марк, 1,6.
Стивън смесва Йоан Кръстител с Йоан Евангелист.
Мат., 8, 22.
Beata Virgo Maria — св. Дева Мария.
Ориз по бергамски.
Паркът носи името „Св. Стефан“.
„Войниците пък, като разпнаха Исуса, взеха дрехите му (и ги разделиха на четири дяла, по един дял на всеки войник) и хитона“ (Йоан, 19, 23).
От стихотворението „Уилям Бонд“ в превод на Спас Николов. Момчето е болно от любов.
Стивън парафразира Хамлетовото „Уви, бедни Йорик“.
Вж. коментара към „В деня на бръшляновия лист“. „О, Уили, как ни липсваш, мили“ е песен от американския композитор Стивън Фостър, няма нищо общо с Гладстон.
Шекспир, „Антоний и Клеопатра“, II, 7.
Евангелски образ, вж. напр. Мат, 5, 15.
Тара е древната столица на Ирландия. Стивън иска да каже, че човек трябва да напусне Ирландия, за да я намери. В отговор на въпроса ще се върне ли в Дъблин Джойс е казвал: „Нима някога съм го напускал?“
Майкъл Робартес е една от „маските“ на У. Б. Йейтс, тип на творец.
Фикционално име. Историята иронично намеква за дейността на Галската лига.
Намек за борбата на Яков с Бога: „И остана Яков сам. И с него се бори Някой до зори“ (Бит., 32, 24). Образът на стареца събира за Стивън Ирландия, семейство, религия.
Обръщението е към Дедал. Романът започва и завършва с него: художника.