Тийтайм се взираше замислено във вратата.
— Защо пък да не я отворя? Тъй и тъй стигнахме чак дотук…
— Придобил си власт над децата чрез зъбите им — ледено промълви Сюзън.
— Ами като го казваш по този начин, наистина звучи чудато. Въздействие чрез сходство. Ама че магия! Все пак не мислиш ли, че дядо ти ще се опита да те спаси? Само че… Не може. Това място е недостъпно за него. Значи затова е пратил теб…
— Изобщо не е вярно! Той…
Сюзън млъкна. Почувства се глупаво. Смърт наистина я бе подтикнал да дойде. Нямаше спор, той научаваше все повече неща за хората. И понякога се оказваше учудващо лукав за един крачещ скелет…
Но… Колко прозорлив беше Тийтайм? Малко прекалено радостен, за да му хрумне, че щом Смърт не може… Помъчи се да потисне мисълта, за да не я прочете той в очите й.
— Не ми се вярва да опита — промълви тя равнодушно. — Не е умен като теб, господин Тийтайм.
— Жалко.
— А ти мислиш ли, че всичко това ще ти се размине безнаказано?
— Ох… Надявах се, че хората говорят така само в книгите. — Изведнъж лицето му се озова съвсем близо до нейното. — Вече ми се размина. Край на Дядо Прас! А това е само началото. Разбира се, ще продължим да събираме зъбчетата. Какви възможности са скрити в…
Сякаш някъде далеч се срути лавина. Кротуващият Банджо се пробуди и тялото му се разтресе. Великанските ръце, опрени на коленете му, започнаха да се свиват.
— Туй к’во беше?
Тийтайм се озадачи искрено.
— Какво те безпокои?
— Ти каза: „Край на Дядо Прас.“
Банджо се изправи като планински връх, издигнат плавно от сблъскващи се тектонични плочи. Пръстите му си останаха близо до коленете.
Убиецът го позагледа с любопитство и се обърна към брат му.
— Нали знае с какво се занимаваме тук? Не му ли обясни?
Средния Дейв само вдигна рамене.
— Требе да има Дядо Прас — отсъди Банджо. — Отколе си има Дядо Прас.
Сюзън пък се взираше в пода. Сиви петна се стрелкаха по белия мрамор. Тя стоеше в истинска локва от безплътна сивота. Банджо също. А около Тийтайм точиците се събираха и отскачаха като оси от бурканче с мармалад.
Явно търсеха нещо.
— Ей, ама ти още ли вярваш в Дядо Прас? — подсмихва се Тийтайм. — А уж си такова голямо момче…
— Ъхъ, вярвам си. Та ти що каза: „Край на Дядо Прас“?
Убиецът небрежно посочи Сюзън.
— Тя го направи. Тя уби Дядо Прас.
Гувернантката в нея освирепя от тази простодушна наглост, присъща на детската площадка.
— Не бях аз! Той е…
— Ти го направи!
— Не бях аз!
— Ти го направи!
Бръснатата глава на Банджо се завъртя тежко към нея.
— Та к’во става с Дядо Прас?
— Не вярвам да е мъртъв. Но Тийтайм го е разболял много лошо…
— На кого му пука? — отпърха назад убиецът. — Банджо, като приключим тук, ще имаш подаръци колкото си искаш! Довери ми се!
— Требе да има Дядо Прас — затътна великанът. — Иначе нема да има Прасоколеда…
— Най-обикновен празник в чест на слънцето — махна с ръка Тийтайм. — И с нищо не е…
Средния Дейв се изправи. Дясната му ръка опипваше дръжката на меча.
— Ние ще си ходим. Двамата с Банджо. Не ми харесва тая история. Грабил съм и пак ще грабя, ама туй не е честно. Банджо, тръгвай с мене веднага!
— Ама как тъй „Край на Дядо Прас“?
Убиецът упорито сочеше Сюзън.
— Хвани я, Банджо. Тя е виновна за всичко!
Колосът се затътри тежко, но спря още на първата крачка.
— Мамчето ни разправяше да не пипаме момичетата и с пръстче — избоботи той. — И без скубане!
Тийтайм вдигна към тавана единственото си здраво око. Около ботушите му сивотата сякаш кипеше в камъка. И около Банджо.
„Търси пролука, опипва за слабо място!“ — прозря Сюзън.
— Знам ги аз момчетата като теб, Тийтайм — подхвана с най-сладникавия си глас заради великана. — Ти си побърканото хлапенце, от което всички странят, нали?
— Банджо! — обади се по-остро убиецът. — Казах ти да я хванеш!
— Ама мамчето не ни даваше да…
— Онова, което все се киска налудничаво и дори най-нахаканите биячи го отбягват, защото тутакси побеснява, рита и хапе по-зле от бясно куче — продължи Сюзън. — Момченцето, което тъй и не е проумяло разликата между мятането на камък по котка и подпалването й.
За нейно огромно удоволствие той се вторачи яростно.
— Млъкни!
— Обзалагам се, че никой никога не е искал да си играе с теб. Хлапето без приятелчета. Децата надушват смахнатите, ако ще и още да не знаят подходящите думи…
— Казах ти да млъкнеш! Банджо!
Чудесно… Чуваше желаната трепкаща нотка в гласа му.
— Отвратителното момченце, което е повдигало дори рокличките на куклите, за да надникне отдолу…
— Никога не съм го правил!
Банджо сви вежди разтревожено.
— Ама мамчето ни забраняваше…
— Не искам да слушам и думичка повече за препиканото ти мамче! — кресна Тийтайм.
Мечът на Средния Дейв излетя със сърдито съскане от ножницата.
— Ти май каза нещо за майка ни? — прошепна по-възрастният брат.
„Ха, вече трябва да внимава за трима едновременно…“
— Да, сигурна съм, че никой не е искал да си играе с теб. И са се случвали разни неприятности, които е трябвало да се потулват, нали?
— Банджо, направи най-сетне каквото искам от теб! — запищя Тийтайм.
Колосът стоеше до нея, но лицето му се кривеше в агонията на раздвоените чувства. Огромните пръсти ту се свиваха, ту се разтваряха, а устните му мърдаха, сякаш в главата му се вихреше ужасен спор.
— Наш’то мамче… казваше… нивгаш да не…
Сивите точици се стекоха по пода и се събраха в кълбо от сянка, което потъмня и се извиси с невероятна бързина. Надвеси се над тримата мъже и придоби форма.
— Ей, хаймани, пак ли почнахте с вашите белички?!
Чудовищната жена държеше в едната си ръка сноп върбови клони, по-дебели от мъжки крак.
Явлението изръмжа гърлено.
Средния Дейв отметна глава, за да срещне погледа на Мамчето Лилиуайт. Всяка пора по лицето й беше като яма. Всеки кафеникав зъб напомняше за надгробна плоча.
— Значи тъй, Дейви? Оставяш го да се набърква в мръсотийки, а?
Той заотстъпва.
— Не, мамче… Не, мамче…
— Банджо, пак ли искаш да ти съдера задника от бой? Ще ми се занасяш с момичета, а?
Великанът тупна на колене, жалки сълзи на окаяно послушание се стекоха по бузите му.
— Прости ми, мамче, прости ми, прости ми… Не-е-е-е… Прости ми, мамче…
Фигурата пак се наведе към Средния Дейв.
Мечът падна от безсилната му ръка. И лицето му сякаш се стичаше надолу. Средния Дейв заплака.
После изграчи, хвана се за гърдите и падна възнак. И изчезна.
А Тийтайм се разкикоти.
Сюзън го потупа по рамото и когато той се озърна, му нанесе тежък удар с разтворена длан.
Поне такъв беше замисълът й. Неговата ръка се стрелна по-бързо и улови китката й. Стори й се, че се е блъснала в стоманен прът.
— А, не може…
С периферното си зрение тя наблюдаваше как Банджо пълзи към мястото, заемано допреди миг от брат му. Мамчето Лилиуайт не се виждаше никаква.
— Тази кула ти се просмуква в душата — подхвърли весело убиецът. — Тършува, ровичка, за да те докопа накрая. Аз обаче изобщо не съм потискал детето в себе си…
Протегна другата си ръка и я сграбчи за косата. Дръпна главата й надолу.
Сюзън изпищя.
— И така ми е много по-забавно… — прошепна той в лицето й.
Изведнъж хватката му отслабна. Разнесе се мокър плясък на стоварена върху дъска пържола и Тийтайм се просна по гръб.
— Нема да скубеш момичета! — назидателно изгъгна Банджо. — Туй е лошо.
Убиецът подскочи като на пружина и се подпря за миг на парапета.
После измъкна меча. Острието изобщо не личеше в ярката светлина на кулата.
— Охо, в приказките имало зрънце истина! Толкова е тънко, че не го виждаш. Как ще се позабавлявам с него… — Размаха оръжието насреща им. — И колко е лекичко!
— Не би посмял да го използваш — вдигна рамене Сюзън. — Дядо ми ще те докопа.
Направи крачка към него. Едното му око се сви в нервен тик.
— Той докопва всекиго. Но аз ще бъда готов за срещата с него.
— Не е зле да знаеш, че дядо ми е извънредно целеустремено създание — напомни Сюзън и го доближи още малко.
— О, значи ще си допаднем.
— Едва ли…
Нямаше време дори да се наведе. И изобщо не се опита да избегне втория удар.
— Тук е безсилно — обясни мило на изумения убиец. — Острието не съществува в кулата. Тук няма Смърт! — Ръката й се стовари върху бузата му. — Ти си още дете, аз пък вече съм гувернантка!
Не го удари, а мушна напред с другата ръка и го улучи под брадичката. Тийтайм прелетя с гърба напред над парапета.
И направи задно салто, макар да й изглеждаше невъзможно. Някак успя да стъпи във въздуха.
Лявата му ръка се впи в ръкава й, Сюзън изгуби опора под краката си и също се преметна през парапета. Улови се навреме, макар по-късно да й се стори, че всъщност парапетът я е хванал.
Убиецът се люлееше и зяпаше замислено. После стисна меча със зъби и посегна към колана си…
Щом си зададе въпроса: „Този идиот достатъчно луд ли е да намушка човека, от когото зависи да не се пребие?“, Сюзън си отговори. И с все сила стовари едната си обувка върху ухото му.
Платът на ръкава започна да се разкъсва. Тийтайм се опита да се хване по-нагоре. Тя го ритна отново и ръкавът се съдра. Още миг убиецът остана уловен за нищото, а после — с унесеното изражение на човек, решаващ сложна главоблъсканица — полетя надолу, запремята се, смали се…
Стовари се върху купчината зъби и ги пръсна по мрамора. Сгърчи се…
И изчезна.
Пръсти като прекалено наедрели банани хванаха внимателно Сюзън и я върнаха на площадката.
— Момчетата загазват, като вземат да пляскат момичета — обобщи убедено Банджо. — Затуй не бива да вършат тия бели.
Нещо щракна зад тях.
Вратата в извитата стена се отвори сама. Студена бяла мъгла се стелеше по пода.
— Наш’то мамче беше тука… — Банджо очевидно се мъчеше да проумее случката. — Да, тука беше…
— Вярно — поощри го Сюзън.
— Ама не беше наш’то мамче, щото нея я погребахме…
— Разбирам.
— Гледахме ги, като затрупаха гроба, и си беше както требе.
— Аха.
„Не се и съмнявам, че до последния момент не сте смеели да повярвате…“
— А де се дяна нашият Дейви?
— Банджо… Виж какво, той вече е другаде.
— Там дали му е хубаво? — неуверено попита колосът.
Сюзън се вкопчи с облекчение за възможността да каже истината или поне да не излъже направо.
— Може и да му е хубаво.
— По-добре ли е оттука?
— Не се знае. Някои хора казват, че и това не е изключено.
Банджо впи розовите си прасешки очички в нея. За частица от секундата тридесет и пет годишен мъж надникна през облаците в главата на петгодишното хлапе.
— Е, тъй бива. Пак ще се види с наш’то мамче. — Разговорът го изтощи видимо. Раменете му увиснаха. — Искам да си ходя вкъщи.
Тя огледа огромното изцапано лице, вдигна рамене безпомощно, извади кърпичка от джоба си и изтри най-лошите петна. После тикна кърпичката в ръката му.
— Издухай си носа.
Отмести се благоразумно, докато затихне ехото от могъщия тръбен звук.
— Задръж кърпичката. Моля те — каза му от сърце. — И си прибери ризата в панталона.
— Добре, госпойце.
— А сега слез долу и измети всички зъби извън кръга. Ще се справиш ли?
Банджо кимна.
— Какво трябва да направиш? — провери Сюзън. Той се съсредоточи.
— Ще измета зъбите от кръга.
— Браво на теб. Върви.
Сюзън го съпроводи с поглед и се озърна към отворената врата. Помнеше отлично, че магьосникът бе стигнал до шестата ключалка.
Стаята вътре беше само в бяло, а кълбящата се до коленете й мъгла поглъщаше звуците.
Имаше легло — голямо, с прашен стар балдахин.
Отначало й се привидя, че е празно, но след миг съзря тялото, загубило се сред хълмовете от възглавници. Изглеждаше досущ като престаряла дама с дантелено боне.
Старицата й се усмихна.
— Здравей, Сюзън.
Тя не помнеше да е имала баба. Майката на баща й бе починала малко след раждането на Сюзън, а по другата родова линия… Каква ти баба?! Но би искала да си има тъкмо такава баба. „В кошмарите си“ — добави непоносимо разсъдливата част от съзнанието й.
Причуваше й се детски смях. Някъде си играеха хлапета. Звукът открай време й действаше успокояващо.
Разбира се, стига да не чуваше думите, излитащи от малките устнички.
— Не — изрече с равен глас.
— Извинявай, миличка, не те разбрах — промълви старата дама.
— Ти не си феята на зъбчетата.
— Заблуждаваш се, скъпа. Именно феята на зъбчетата съм.
— „О, бабо, какви големи зъби имаш…“ Ама че работа, дори пухения шал не си забравила!
— Сладурчето ми, не схващам…
— Пропуснала си люлеещия се стол — ухили се Сюзън. — Винаги съм си представяла, че ще има и люлеещ се стол…
Лек пукот зад гърба й. И затихващо „скръц-скръц“. Сюзън не си направи труда да погледне.
— Ако си добавила и котенце, което си играе с кълбо прежда, лошо ти се пише! — изсъска свирепо и стисна бронзовия свещник на шкафа. Беше задоволително тежък. — Не вярвам да си истинска — сподели още по-равнодушно. — Никаква дребна старица с пухен шал не властва тук. Излязла си от главата ми. Така се браниш… Бъркаш в главите на хората и откриваш какво ще ги довърши… — Замахна, но свещникът мина през фигурата на леглото. — Видя ли? Дори не съществуваш.
— Аз съществувам, миличка — увери я старицата, а очертанията й вече се меняха. — Но не и свещникът.
Сюзън разгледа новото видение.
— Не става. Ужасно е, но не ме плаши. И така нищо не постигаш. — Метаморфозата не спираше нито за миг. — И с образа на баща ми няма да ме стреснеш. Охо, ти май остъргваш дънцето? А паяците ги харесвам. Змиите не ме притесняват. И плъховете са големи симпатяги. Кучета? Не. Извинявай, но нима някой може да се страхува от това!
Тя сграбчи нещото и този път видът му се запази. Приличаше на малка съсухрена маймунка, само че с големи хлътнали очи под издаденото като тераса чело. Сивата козина висеше на оклюмали кичури. Създанието мърдаше безсилно в ръцете й и гърдите му свиреха.
— Не се плаша лесно — осведоми го Сюзън, — затова пък ще се смаеш, като се убедиш колко се ядосвам.
Създанието се отпусна примирено.
— Аз… Аз…
Тя го остави на леглото.
— Караконджол си, нали?
— Не кой да е… Караконджолът…
— Това какво означава?
— Първият…
Сюзън забелязваше колко е кльощав, как бялото и сивото прошарват козината му, как се е изопнала кожата върху костите…
— Първият ли?
— Аз… Някога имаше… Помня времето, когато всичко беше друго. Ледове. Много пъти ледове. И… как ги наричате сега? — Създанието се задави. — Земите, големите земи… Бяха различни…
Сюзън седна на края на леглото.
— За континентите ли говориш?
— …да, различни, — Хлътналите черни очи светнаха срещу нея, изведнъж караконджолът се поизпъчи и размаха хилавите си ръце. — Аз бях тъмата в пещерите! Аз бях сенките в клонаците! — Пак се сви и се разкашля. — А после… онова нещо… сещаш се… светло, ярко… Сияние, което носиш… Малко горещо слънце в ръцете… Вече нямаше мрак, само сенки. Вие си направихте секири и ги размахахте в горите… И след това…
— Все още има изобилие от караконджоли — напомни тя без особено съчувствие.
— Спотайват се под леглата! Крият се в кухненските шкафове! Но… — Създанието се пребори мъчително да си поеме дъх. — Да ме беше видяла в старото време… Когато те идваха в дълбоките пещери… да драскат по стените, за да им върви в лова… Можех да изрева направо в главите им… Чак червата им да паднат през задниците…
— Да, старите умения се забравят — сериозно потвърди Сюзън.
— О, после се навъдиха други… Но не познаваха онзи първичен, възхитителен ужас… Бяха им достъпни — дори в шепота си караконджолът вложи унищожителен кикот — само тъмните ъгълчета… Аз бях мракът! Аз бях… първият… А вече не правех… нищо повече от тях… Плашех слугините, вкисвах сметаната… Дебнех в сенките, щом от старата година останеше последната огризка… И една нощ… се попитах: „Защо?“
— Чудеше се какъв е смисълът да продължаваш ли?
— …да плаша децата… да се спотайвам… и тогава започнах да се вглеждам в тях. Когато имаше ледове, нямаше деца… Само големи и малки човеци, а не деца… И… и в техните глави съществуваше друг свят… Там остана предишното време. Когато всичко беше младо.
— Ясно. Ти излезе изпод леглото…
— Наглеждах ги… Стараех се да не ги сполети зло…
Сюзън пък се постара да не потрепери.
— Ами зъбчетата?
— Аз… ами не бива да се въргалят навсякъде, всеки би могъл да ги прибере, да извърши страшни злини. А аз ги харесвах, не исках да страдат… — хриптеше и бълбукаше създанието. — Не съм се блазнил да ги нараня, само ги гледах… И пазех зъбите… Понякога сядах тук да ги послушам…
Мрънкаше с увлечение. Сюзън го слушаше и смутена, и изумена. Не знаеше дали да го съжали или — както все по-силно се изкушаваше — да го размаже по пода.
— …и зъбите… Те помнят предишното…
Създанието се разтресе.
— Ами парите? — подсказа Сюзън. — Не съм срещала караконджоли-богаташи.
— …парите… пари има навсякъде… Заровени в дупки… Стари иманета… Паднали зад дивана… Трупат се… И инвестиции… Важно е да се дадат пари за зъба. Част от магията, за да бъде почтена, иначе е кражба… После… остарях, но намерих хора… — Невероятната фея на зъбчетата се закиска и за миг на Сюзън й дожаля за хората в древните пещери. — Не задават въпроси! Дай им пари и ще ти свършат работата, а за нищо не питат… Накрая нахълтаха онези… За да откраднат…
Сюзън мислено махна с ръка. Старите богове си намираха нови места.
— Много си жалък.
— …благодаря… каква любезност…
— Тоест болен.
— …да, старост… И онези хора… Изтощих се… — Караконджолът изстена. — Тук не умираш… Само остаряваш и слушаш смеха…
Сюзън кимаше. И тя чуваше далечното оживено бърборене като от другия край на дълъг коридор.
— …това място… се натрупа полека около мен…
— Дърветата. И небето. Всичко си взел от главите им.
— …умирам… А дечицата… Ти си длъжна да…
Създанието избледня. Сюзън поседя още малко. Чуваше далечния смях.
Питаше се защо ли тези светове на вярата й напомнят за мидите. Парченце боклук, а около него расте бисер…
Стана и слезе долу.
Банджо бе измъкнал незнайно откъде метла и парцал. Кръгът беше празен. Огромният мъж по свое желание изтриваше усърдно тебеширените следи.
— Банджо…
— Да, госпойце.
— Харесва ли ти тук?
— Има дървета, госпойце.
Сюзън реши, че може да сметне това за „да“.
— Небето не те ли дразни?
Великанът я погледна учудено.
— Не, госпойце. Що?
— А ти можеш ли да броиш? Той засия самодоволно.
— Да, госпойце. На пръсти.
— И до колко стигаш?…
— До тринайсет, госпойце.
Тя се стресна и огледа по-внимателно ръчищата му.
— Ох, замалко да се подлъжа…
„А защо не? Той е грамаден, човек може да му се довери… И какъв друг живот има?“
— Банджо, според мен ще направиш голямо добро, ако засега вършиш работата на феята на зъбчетата.
— Ама, госпойце, тъй редно ли е? Тя да не ми се сърди после?
— Е… Ще я заместваш, докато се върне.
— Разбрах, госпойце.
— А аз… ще се погрижа да ти помага някой, докато свикнеш. Мисля, че с каруцата докарват и храна. Не позволявай да те мамят. — Тя полека обхвана с поглед горните склонове на живата планина и добави: — Не че ще посмеят, но знае ли човек…
— Добре, госпойце. Ще гледам да е чисто и подредено. А, таквоз…
— Слушам те.
— Госпойце, може ли да си имам кученце? Едно време си имах котенце, ама мамчето го удави, щото цапало.
Паметта й подсказа услужливо името.
— Искаш да бъде Шаро, нали?
— Да, госпойце. Шаро.
— Банджо, сигурно кученцето ти ще се появи съвсем скоро.
Той явно й повярва на секундата.
— Благодаря, госпойце.
— Време е да си вървя.
— Добре, госпойце.
Тя се озърна към висините на кулата. Земята на Смърт е мрачна, но ако попаднеш там, вече си мислиш, че нищо лошо не може да те сполети. Далеч си от местата, където това се случва. А тук…
Пораснеш ли, започваш да се боиш само от… ами от логичните неща. От бедността. От болестта. От разобличаването. Поне не пощуряваш от безумен страх, че нещо те дебне под стълбите. И светът ти не е претъпкан със съмнително преливащи се светлини и сенки. Ха, чудесният свят на детството!… Изобщо не е съкратена версия на света на възрастните. Да, прилича донякъде на техния, но е изписан с големи тежки букви. Всичко е… в повече.
Остави Банджо да мете безгрижно и излезе в света на вечното слънце.
Хленчо и Вайълет се втурнаха към нея. О, Богът размахваше откършен клон.
— Не ти е нужен — смънка Сюзън. Спеше й се.
— Обсъдихме положението — подхвана Хленчо — и решихме, че сме длъжни да се върнем и да ти помогнем.
— А, разбрах. Демократична храброст. Само че онези изчезнаха. Пренесоха се където смятаха, че им е мястото.
О, Богът пусна клона и си отдъхна.
— Виж, не сме искали да…
— Двамата можете да бъдете много полезни — прекъсна го Сюзън. — Вътре е голяма бъркотия. Вървете да помогнете на Банджо.
— Банджо ли?!
— Той… се разпорежда тук. Общо взето.
Вайълет се разсмя.
— Но той е…
— …главният тук — уморено довърши Сюзън.
— Щом казваш — вдигна рамене Хленчо. — Все едно. Можем да му обясняваме какво трябва да се направи…
— Не! Всички само са му обяснявали досега. Той знае кое е правилно. Помогнете му да започне. Разбрахме ли се? Но…
„Ако Дядо Прас се върне, ти ще изчезнеш, нали?“ Не знаеше как би могла да зададе такъв въпрос.
— Аз… напускам досегашната си работа — смънка той. — Аз… да де, ще продължа да замествам други богове през отпуските им.
Втренчи се умолително в очите й.
— Сериозно ли си го решил?
Сюзън се озърна към Вайълет. Е, ако поне тя вярва в него… Може и да им провърви. Нищо не се знае предварително.
— Както си решите. Наслаждавайте се на живота. А аз се прибирам вкъщи. Ама че Прасоколеда ми се падна!
Ревизорите трепкаха от напрежение. И както им е присъщо, ако нещо се оплете много, ама много зле, пък и се нуждае от незабавно разнищване, накрая се успокоиха и се захванаха със задачата да определят кой е виновен.
„Беше…“
Спряха дотук. Ревизорите оцеляваха с консенсус, а това превръща намирането на черната овца в сериозен проблем. И в края на краищата щом не можеха да посочат виновник, значи никой не бе сбъркал. Нали точно в това е смисълът на колективната отговорност? По нещичко прилича на лошия късмет…
„За съжаление хората могат да останат с неправилни представи за събитията. И да задават ненужни въпроси.“
„Ами Смърт? Той се намеси.“
„Е… Всъщност не е така.“
„Хайде, де! Той замеси и момичето.“
„А, не. Тя сама го реши.“
„Да, но той й каза…“
„Не. Напротив. Нареди й изобщо да не… Ох, проклятие!“
„От друга страна…“
Всички роби се обърнаха в очакване.
„Да?“
„Няма никакви улики. Особено в писмен вид. Някакви хора се ядосали и нападнали страната на феята на зъбчетата. Това е печално произшествие, но няма нищо общо с нас. Ние сме потресени, разбира се.“
„Не сме решили въпроса с Дядо Прас. Някои неща ще бъдат забелязани неизбежно. И пак ще предизвикат въпроси.“
Помълчаха, зареяни във въздуха.
„Може би ще се наложи да поемем…“
Дори не им се искаше да помислят думата, но успяха да продължат.
„…риск.“
Мъглата се кълбеше около Сюзън, а тя си мечтаеше за легло. И сутринта — порядъчни човешки удоволствия като кафе и закуска. Преди всичко леглото! Истинските неща…
Бинки спря. Тя погледа сънено ушите му, после го смуши с пети да продължи напред. Конят изцвили и не помръдна.
Костелива ръка бе хванала поводите. Смърт се появи пред очите й.
— ТОВА НЕ Е КРАЯТ. ТРЯБВА ДА НАПРАВИМ ОЩЕ НЕЩО. ТЕ ПРОДЪЛЖАВАТ ДА ГО ИЗМЪЧВАТ.
Сюзън провеси глава.
— Кои? Кого?
— ПРЕМЕСТИ СЕ ПО-НАПРЕД.
Смърт се метна на седлото и се пресегна покрай нея да хване юздата.
— Слушай, аз отидох…
— ЗНАМ. КОНТРОЛЪТ НАД ВЯРАТА. САМО ИЗВЪНРЕДНО ПРОСТОДУШЕН УМ БИ СЕ СЕТИЛ ЗА ТОВА. ТОЛКОВА ДРЕВНА МАГИЯ, ЧЕ НИКОЙ ВЕЧЕ НЕ Я СМЯТА ЗА МАГИЯ. КАКЪВ ЛЕСЕН НАЧИН ДА ОТНЕМЕШ ВЯРАТА НА МИЛИОНИ ДЕЦА В ДЯДО ПРАС.
— А ти с какво се занимаваше?
— АЗ СЪЩО СТОРИХ ОНОВА, КОЕТО БЯХ РЕШИЛ. ЗАПАЗИХ ПРОСТРАНСТВО. МИЛИОНИ КИЛИМИ С ПЕТНА ОТ САЖДИ, МИЛИОНИ НАПЪЛНЕНИ ЧОРАПИ, ПОКРИВИ СЪС СЛЕДИ ОТ ШЕЙНА… НЕВЕРИЕТО ТРУДНО ЩЕ СЕ НАМЕСТИ ПРИ ТАКИВА ДОКАЗАТЕЛСТВА. А АЛБЪРТ ТВЪРДИ, ЧЕ ДНИ НАРЕД НЯМАЛО ДА ПИЙНЕ ВЕРМУТ. ТАКА ДЯДО ПРАС ПОНЕ ИМА КЪДЕ ДА СЕ ВЪРНЕ.
— Какво трябва да правя сега?
— ДА ВЪРНЕШ ДЯДО ПРАС.
— О, нима? Заради спокойствието на хората, добрината в душите им и приятния звън на камбанките? Да не би да е толкова важно? Та той е някакъв си дебел стар смешник, който кара хората да се чувстват противно самодоволни на Прасоколеда! Значи преживях всичко това заради един дъртак, който се промъква в детските стаи?
— НЕ. СТОРИ ГО, ЗА ДА СЕ ИЗДИГНЕ СЛЪНЦЕТО В НЕБЕТО.
— Какво общо има астрономията с Дядо Прас?
— СТАРИТЕ БОГОВЕ СИ НАМИРАТ НОВИ МЕСТА.
В Голямата зала една от масите вече се бе счупила под тежестта на гозбите.
— Как си, драги? — попита Деканът седящия до него Ковчежник. — Пак ли гълташ хапчета от сушени жаби?
— Аз… е… не. Не се чувствам зле. Разбира се, беше много стъписващо, когато…
— Жалко, защото съм ти приготвил подарък за Прасоколеда — прекъсна го Деканът. Подаде му опакована кутийка, в която нещо потракваше. — Разгледай го, ако искаш.
— О, колко мило… И хубаво…
— Купих го с мои пари, да знаеш.
— И хартията е толкова приятна…
— Струваше ми повече от долар.
— Нима?
Ковчежникът извади кутийката.
— Можеш да си слагаш в нея хапчетата от сушени жаби. Виждаш ли, написано е: „Хапчета от сушени жаби“.
Ковчежникът разклати кутийката.
— Много си грижлив — промълви безпомощно. — Сложил си хапчета вътре. Ще ми свършат работа.
— Взех ги от нощното ти шкафче. И без това се охарчих за кутийката.
Ковчежникът кимна с признателност и остави кутийката до чинията си. Тази вечер дори му позволиха да си служи с ножове. Можеше да хапне и нещо друго освен онова, което се гребе с дървена лъжица.
Взираше се с нервна наслада в най-близкото печено прасенце. Решително нагласи ленената салфетка под брадичката си.
— Господин Стибънс… — потрепна гласът му. — Ще бъдете ли така добър да ми подадете ябълковия сос?
Някъде във въздуха пред него сякаш се сцепи груб плат, после някой се стовари върху печеното прасенце. Разхвърчаха се задушени картофки. Лимончето се изстреля от устата на прасенцето и цапна Ковчежника по челото.
Той примига, погледна надолу и установи, че се кани да бодне с вилицата човешка глава.
— А-ха-ха…
Очите му започнаха да се изцъклят. Другите магьосници избутаха встрани преобърнатите съдове.
— Ама той откъде се изтърси?
— Облечен е като убиец! Пак ли студентски хумор?
— И защо държи меч без острие?
— Мъртъв ли е?
— Така изглежда.
— Още не бях опитал салатата от сьомга, а той си топна крака в нея! Колега, ще ядеш ли твоята или да я взема?
Пондър Стибънс разблъска навалицата. Знаеше какво става, когато по-старшите магьосници решат да помогнат някому. Все едно подаваш чаша вода на удавник.
Притисна ухо към гърдите на проснатия младеж.
— Но той не диша!
— Как беше заклинанието?… — мърмореше Професорът по неопределени изследвания. — Ами да, Принудителният респиратор на Сполт! Само че къде го записах?
Ридкъли се пресегна над раменете им, хвана единия обут в черно крак и дръпна нагоре. Обърна пострадалия с главата надолу и го прасна по гърба.
Чак тогава забеляза изумените погледи.
— Тъй правехме във фермата — обясни невъзмутимо. — С малките козлета няма грешка.
— О, що за методи! — възмути се Деканът. — Аз не бих…
Лъжемъртвецът издаде задавен звук.
— Я разчистете малко! — сопна се Архиканцлерът и без да ги чака, помете масата със свободната си ръка.
— Тъкмо се канех да си взема от скаридите! — разсърди се Лекторът по съвременни руни.
Тийтайм отвори очи. Несъмнено беше издръжлив, щом оцеля и след като видя съвсем отблизо носа на надвесилия се над него Ридкъли. Запълваше личната му Вселена като гигантска розова планета.
— Извинете. — Пондър беше разтворил бележника си и се канеше да записва. — Приносът ви ще бъде изключително важен за напредъка на натурфилософията. Видяхте ли ярки светлини? Попаднахте ли в сияещ тунел? Някой от вашите покойни роднини опита ли се да ви заговори? Коя дума би описала най-точно?…
Ридкъли го побутна назад.
— Какви ги вършиш, господин Стибънс?
— Сър, непременно трябва да поговоря с него. Та той се е разминал на косъм със смъртта!
— Всички го правим. Нарича се „живот“, ако още не си наясно. Прибери проклетия молив и се погрижи да сипеш нещо ободряващо за горкото момче.
— Уф… Това трябва да е Невидимият университет, нали? — опомни се Тийтайм. — А всички вие сте магьосници?
— Лежи си спокойно, рано ти е да ставаш — посъветва го Архиканцлерът.
Тийтайм вече се надигаше на лакти.
— Имах един меч…
— А, паднал е на пода. — Деканът се наведе. — Струва ми се, че няма… Ей, аз ли го направих?!
Всички се облещиха към падащото парче от масата. Нещо бе срязало всичко — дърво, покривка, чинии, прибори, храна… По-късно Деканът се кълнеше, че и една свещ била с половин пламъче за миг, докато фитилът не се сетил, че се държи неприлично.
Той вдигна ръка. Околните се пръснаха като пилци.
— Аха, видях го най-сетне! Прилича на тънка синя линия…
— Извинете ме, господине. — Тийтайм си взе оръжието. — Съжалявам, но бързам.
Напусна залата тичешком.
— Накъде си мисли, че е тръгнал? — вдигна рамене Лекторът по съвременни руни. — Нали главният вход е заключен съгласно указа, издаден още от Архиканцлер Споуд?
— Е, да, но момчето има чудесен шперц… — поклати глава Ридкъли, щом отекна трясъкът от падащи врати.
— Що за странна случка? — намеси се Професорът по неопределени изследвания, но вече оглеждаше критично остатъците от трапезата. — Я, колко хубаво е срязан този бут!
— Бу-бу-бу…
Всички впиха погледи в Ковчежника. Държеше половинка от вилица.
— Добре, че моят подарък ще му послужи веднага — отдъхна си Деканът. — Но най-важна е проявата на внимание, нали?