Смърт стоеше насред занималнята, а възглавницата се плъзгаше полека надолу под червената му мантия. По килима падаха и се топяха бучици мърляв сняг.
А лицето на Сюзън аленееше от неудържим гняв.
— И защо? — възклицаваше, обикаляйки го с котешки стъпки. — Та това е Прасоколеда! Уж трябва да е весело! Хората искат да си отпуснат душите, да плюскат до пръсване! И да се видят с роднини… — Преглътна набързо изречението. — Тоест време хората наистина да се почувстват хора. Но нямат нужда от скелет до празничната трапеза! Особено, искам да подчертая това, ако носи фалшива брада и си е пъхнал идиотска възглавница под мантията! Питам те — защо?!
Смърт губеше самообладание.
— АЛБЪРТ ТВЪРДИ, ЧЕ ТАКА СЪМ ЩЯЛ ДА ВЛЯЗА В РОЛЯТА. Ъ-Ъ… РАДВАМ СЕ ДА ТЕ ВИДЯ…
Чу се влажен звук и Сюзън се извъртя бясно, доволна да отприщи напрежението за миг.
— Не си мисли, че можеш да го правиш зад гърба ми! Това пред теб е грозде, разбра ли? Махни се веднага от купата с плодовете!
— Защо пък да не проверя? — тросна се птицата откъм масата.
— А ти не пипай ядките!
— ПИШУК — съгласи се малко неясно Смърт на мишките и преглътна припряно.
Тя отново се вторачи в големия предрешен скелет. Пухеното му шкембе висеше малко над коленете.
— Това е много приятен дом — подхвана тя с плашещо спокойствие. — И работата ми харесва. Истинска е, среща ме с нормални хора. Така се надявах да живея обикновено! И изведнъж старият цирк пак се изтърсва в града. Погледнете се само! Не знам какво сте намислили, но най-добре е всички да си тръгвате, ясно? Това си е моят живот. Не ви е работа да ми се бъркате. Няма да ви…
Глуха псувня, дъжд от сажди… и кльощав старец падна в камината.
— Бум! — подвикна шеговито той.
— Ами да, защо ли не се сетих! — избухна Сюзън. — Ето ви го и гномчето Албърт! Каква приятна компания! Но ако дойде и истинският Дядо Прас, май няма да има място за него!
— ТОЙ НЯМА ДА СЕ ПРИСЪЕДИНИ КЪМ НАС — увери я Смърт.
Възглавницата полегна мудно на килима.
— А защо? И двете деца му писаха. Има си правила, между другото.
— ДА, ИМА ПРАВИЛА. СЪСТАВИХ СИ СПИСЪК. НИТО ЕДНО НЕ ПРОПУСНАХ.
Албърт смъкна зелената шапчица от главата си и изтръска саждите.
— Вярно е, дори провери два пъти да не е забравил нещо. Тук намира ли се нещо за пиене?
— Добре де, защо се появи? — нахвърли се пак Сюзън срещу Смърт. — Ако си дошъл по работа, тази премяна издава невероятно лош вкус…
— ДЯДО ПРАС Е… ВЪЗПРЕПЯТСТВАН.
— Точно на Прасоколеда ли?!
— ДА.
— Какво стана?
— ТОЙ Е… ХМ, НЕКА ПОМИСЛЯ МАЛКО… НЯМА СЪОТВЕТСТВАЩА ЧОВЕШКА ДУМА, ТАКА ЧЕ… ЩЕ СЕ ЗАДОВОЛИМ С „МЪРТЪВ“. ДА. ТОЙ Е МЪРТЪВ.
Сюзън никога не бе окачала дълъг чорап пред камината. Не защото нейните родители не вярваха в Дядо Прас. Или във феята на зъбчетата. Нямаше нужда. Знаеха, че той и подобните нему съществуват, обаче им се искаше да не е така.
Тя си получаваше подаръците при всеки подходящ повод, само че и с грижливо надписана картичка от кого са. А с падналите млечни зъби припечелваше по цял долар на парче от баща си, платени без никакви пазарлъци.9 Но всичко беше съвсем разсъдливо и практично.
Вече съзнаваше, че са се опитвали да я предпазят. Като малка не подозираше, че баща й е бил чирак при Смърт, а майка й — негова осиновена дъщеря. Имаше смътни спомени, че няколко пъти я водеха на гости при забавно, макар и костеливо същество. После посещенията бяха прекратени. Като по-голяма го срещна отново. Опитваше се да бъде обективна — и той си имаше добрите страни. Питаше се защо родителите й са проявили такова бездушие спрямо него…
Сега знаеше, че са искали да предотвратят неизбежното. Наследствеността не се състои само от мънички, неописуемо сложни спиралки в клетките.
Ако наистина бързаше, Сюзън можеше да мине през стена. И беше способна да си служи с глас, който вместо думи изричаше окончателно предопределение, проникваше направо в мозъците на хората и ги правеше стъписващо сговорчиви. А косата й…
Е, това започна напоследък. Отначало беше неподатлива дори на просто сресване, но към седемнадесетата й година момичето откри, че прическата й си има собствени приумици.
Което пък отпъди от нея неколцина младежи. Ако пред очите ти косата на младата дама започне да се фризира самичка, нежните ти чувства повяхват и без намесата на разума.
Поне се насърчаваше, че отскоро постигна похвален напредък. Случваше се дни наред да се чувства само нормален човек.
Все така се объркват нещата, нали? Навлизаш в живота, гониш успеха със собствени сили, но рано или късно се пръква отнякъде стар смахнат роднина и ти съсипва плановете.
С пъшкане и ругатни гномът се измъкна от поредната водосточна тръба, намести решително шапката си и нарами чувала.
— Ей тая си я биваше! — изсумтя доволен. — Колко седмици ще ги мъчи!
Извади смачкано листче от джоба си и се вторачи късогледо в него. Чак тогава вдигна глава и зърна застаряващия мъж, който спокойно вършеше нещо до съседната къща. Всъщност стоеше пред един прозорец и съсредоточено рисуваше по стъклото. Гномът се примъкна любопитно и огледа критично творението.
— Ама защо само папрати? — попита нелюбезно — Хубавички са, няма спор, но като е все същото навсякъде…
Мъжът отдели четката от стъклото и се обърна.
— Аз пък харесвам папратите — изрече студено Джек Скрежко.
— Да де, ама хората очакват да видят и хлапета с големи печални очи, котенца, подаващи се от ботуш, симпатични кученца и тям подобни…
— Аз рисувам папрати.
— Или големи вази със слънчогледи, прелестни крайморски пейзажи…
— …и папрати.
— Ясно, ама какво ще правиш, ако някой важен главен жрец пожелае да му изрисуваш храма с богове и ангелчета?
— Ще има колкото му душа иска богове и ангелчета, стига да…
— …приличат на папрати, нали?
— Не ми харесва намекът ти, че съм се вманиачил на тема папрати! — сопна се Джек Скрежко. — Мога да рисувам и много приятни за окото абстрактни десени.
— И как изглеждат?
— Е… предубеденият зрител би могъл да ги сбърка и с папрати. — Скрежко сви вежди. — А ти кой си? — Гномът отстъпи една крачка. — Явно не си феята на зъбчетата. Те са много мили момичета и май стават все повече напоследък.
— О, не се занимавам със зъби.
— А с какво?
Гномът му обясни.
— Сериозно?! — изненада се Джек. — Защо ли съм се заблуждавал до днес, че си израстват сами?
— Като ще се заяждаме, аз също вярвах, че скрежът по прозорците се образува напълно естествено. А не ти личи да си природна стихия. И дори подозирам, че обичаш да си поспиваш в меко легло.
— Никога не спя — ледено отрече Джек Скрежко и му обърна гръб. — Извинявай, но останаха още много прозорци, а не е лесно да рисуваш папрати. Искат се точно око и твърда ръка.
— Как тъй мъртъв? — упорстваше Сюзън. — Нима Дядо Прас може да умре?! Нали е… същият като теб? Ан…
— АНТРОПОМОРФНА ПЕРСОНИФИКАЦИЯ. ПРАВИЛНО. ИМЕННО В ТОВА СЕ ПРЕВЪРНА ДУХЪТ НА ПРАСОКОЛЕДА.
— Но… как би успял някой да го погуби? С отровен вермут? С шипове в комина?
— Има и… по-изтънчени средства.
— Хър. Хър. Хър — напъна се Албърт. — Ох, тези сажди! Ще ме задушат.
— А ти реши да го заместиш? — вълнуваше се Сюзън, без да слуша стареца. — Ами че това е налудничаво!
Смърт успя някак да си придаде изражение на оскърбена невинност.
— Ще изляза да подишам чист въздух — задавено изхъхри Албърт и посегна към дръжката на вратата. Сюзън му се изпречи.
— А ти защо си тук? Нали уж си щял да умреш, ако се върнеш в нормалния свят?
— О, ТОВА Е НЕДОРАЗУМЕНИЕ — намеси се Смърт. — НИЕ НЕ СЕ НАМИРАМЕ В НОРМАЛНИЯ СВЯТ, А В ОСОБЕНАТА КОНГРУЕНТНА РЕАЛНОСТ, СЪТВОРЕНА СПЕЦИАЛНО ЗА ДЯДО ПРАС. ТУК ОБЩИТЕ ЗАКОНОМЕРНОСТИ СА НЕВАЛИДНИ. ИНАЧЕ БИ БИЛО НЕМИСЛИМО ТОЙ ДА ОБИКОЛИ ЦЕЛИЯ СВЯТ ЗА ЕДНА-ЕДИНСТВЕНА НОЩ.
— Вярно си е — ухили се грозно Албърт — Аз съм един от малките помагачи на Дядо Прас. Официална длъжност. Имам си и островърха зелена шапчица.
Той откри с поглед чашата вермут и двете репи, които децата бяха оставили на масата, и се втурна натам.
Сюзън го зяпаше втрещена. Преди два дни заведе момчето и момичето в Пещерата на Дядо Прас. Беше направена в един от най-големите магазини по Стъргалото. И актьорът с червената мантия и брадата се оказа доста способен. Имаше и по-дребнички мъже, преоблечени като гномове, но разбира се, изобщо не приличаха на Албърт, иначе хората биха влизали в магазина само въоръжени.
— А ти, миличка, послушна ли беше? — подсмихна се старецът и плю в камината.
Сюзън още се блещеше насреща му. Смърт се наведе към нея и тя видя синьото сияние на очите му.
— СПРАВЯШ СЕ С ЖИВОТА, НАДЯВАМ СЕ
— Да.
— И РАЗЧИТАШ САМО НА СЕБЕ СИ? ПРОПРАВЯШ СИ СОБСТВЕН ПЪТ В СВЕТА?
— Да.
— ДОБРЕ. ХАЙДЕ, АЛБЪРТ. ДА НАПЪЛНИМ ЧОРАПИТЕ И ДА ПРОДЪЛЖИМ НАТАТЪК.
Две писма сякаш скочиха сами в костеливите пръсти на Смърт.
— ЗНАЧИ НЯКОМУ Е ХРУМНАЛО ДА НАРЕЧЕ ТОВА ДЕТЕ ТУАЙЛА?
— Боя се, че е факт, но защо толкова се…
— А ДРУГОТО Е ГАУЕЙН?
— Да. Виж, как успя да…
— И ЗАЩО ТЪКМО ГАУЕЙН?
— Ами… Предполагам, че понеже е име на древен могъщ боец…
— РАЗБИРАМ. ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕ, КОЕТО САМО ЩЕ СЕ ПОГРИЖИ ЗА СБЪДВАНЕТО СИ. И КАКТО ВИЖДАМ, МОМИЧЕТО ПИШЕ СЪС ЗЕЛЕН ПАСТЕЛ НА РОЗОВА ХАРТИЯ, В ЧИЙТО ГОРЕН ЛЯВ ЪГЪЛ Е НАРИСУВАЛО МИШКА С РОКЛИЧКА.
— Налага се да изтъкна, че тя стори това, за да си каже Дядо Прас: „Ау, колко е сладичка тази Туайла!“ Със същото предназначение е и нарочно сбърканият правопис. Все пак да те попитам защо си…
— НО В ПИСМОТО СИ МОМИЧЕТО ТВЪРДИ, ЧЕ Е НА ПЕТ ГОДИНИ.
— На възраст — да. В цинизма си е на тридесет и пет. Добре де, защото точно ти си се захванал?…
— НО ТЯ НАИСТИНА ЛИ ВЯРВА В ДЯДО ПРАС?
— Ще повярва във всекиго, от когото би могла да изкрънка следващата кукла. О, не, няма да си тръгнеш, без да ми обясниш защо…
Смърт внимателно окачи пълните чорапи до камината.
— ВРЕМЕ Е ДА ПОТЕГЛЯМЕ. ЖЕЛАЯ ТИ ВЕСЕЛА ПРАСОКОЛЕДА. Ъ-Ъ… ДА, ЩЯХ ДА ЗАБРАВЯ. ХО-ХО-ХО.
— Страхотен вермут имат в тази къща — одобри Албърт и си изтри устата с ръкава.
Яростта на Сюзън успя да надмине по скорост на реакцията любопитството й, което вероятно означаваше, че е поставен нов световен рекорд.
— Албърт! Ти имаш наглостта да опразваш чашите, които дечицата са приготвили за истинския Дядо Прас?!
— Защо пък не? Той няма да ги изпие. Не и там, където се е отнесъл.
— И колко чаши обърна досега, ако смея да попитам?
— Де да знам. Откъде накъде ще ги броя? — щастливо вдигна рамене старецът.
— ЕДИН МИЛИОН ОСЕМСТОТИН ХИЛЯДИ СЕДЕМСТОТИН И ШЕСТ — вметна Смърт. — ИЗЯДЕ ШЕСТДЕСЕТ И ОСЕМ ХИЛЯДИ ТРИСТА И ДЕВЕТНАДЕСЕТ СВИНСКИ ПАЯ. И ЕДНА РЯПА.
— Сбърках я със свински пай — обясни Албърт. — Случва се, като попрекалиш.
— Защо още не си се пръснал на парченца?
— И това не знам. Винаги съм бил добре с храносмилането.
— ЗА ДЯДО ПРАС ВСИЧКИ ТЕ СА ЕДИН СИМВОЛИЧЕН СВИНСКИ ПАЙ. ХАЙДЕ, АЛБЪРТ, ВЕЧЕ ЗЛОУПОТРЕБЯВАМЕ С ВРЕМЕТО НА СЮЗЪН.
— Защо правиш това?! — изпищя тя диво.
— СЪЖАЛЯВАМ, НО НЕ МОГА ДА СПОДЕЛЯ С ТЕБ. ЗАБРАВИ, ЧЕ СИ МЕ СРЕЩАЛА. А И НЕ Е ТВОЯ РАБОТА.
— Как да не е моя работа? Нима бих…
— НИЕ СИ ТРЪГВАМЕ.
— Спокойни сънища — мило пожела Албърт.
Часовникът отброи два къси удара за изминали тридесет минути. Още беше шест и половина. А двамата вече не бяха в стаята.
Шейната летеше в небето.
— Нали знаете, че тя ще се заинати да разрови всичко до последната подробност? — промърмори Албърт.
— НИМА? ОЛЕЛЕ.
— Особено след като й натрихте носа, че не е нейна работа.
— УБЕДЕН ЛИ СИ?
— Ъхъ — изсумтя старецът.
— АУ, КАКВА ГРЕШКА ОТ МОЯ СТРАНА. ОЩЕ МНОГО ИМАМ ДА УЧА ЗА НРАВА НА ХОРАТА, НАЛИ?
— Ох… Това не знам…
— ОЧЕВИДНО Е, ЧЕ БИ БИЛО КРАЙНО НЕУМЕСТНО ДА НАМЕСВАМЕ И ЧОВЕК В ТАЗИ ИСТОРИЯ. ЗАТОВА, АКО НЕ СИ ЗАБРАВИЛ, АЗ Й ЗАБРАНИХ КАТЕГОРИЧНО ДА СЕ НАБЪРКВА.
— Да, бе…
— ПЪК И ТОВА НЕ Е СЪГЛАСНО ПРАВИЛАТА.
— Ама нали все се ядосвате, че онези сиви гнусници тъкмо това правят — нарушават правилата до последното.
— ВЯРНО Е, НО НЕ МОГА ДА РАЗМАХАМ МАГИЧЕСКА ПРЪЧКА И ДА ВЪЗСТАНОВЯ РЕДА. ИМА ЗАДЪЛЖИТЕЛНИ ПРОЦЕДУРИ. — Смърт се загледа някъде напред, после вдигна рамене. — ЗАСЕГА И БЕЗ ТОВА СМЕ ТВЪРДЕ ЗАЕТИ. ИМАМЕ ДА СБЪДВАМЕ НАДЕЖДИ И ДА ОПРАВДАВАМЕ ДОВЕРИЕ.
Сюзън стърчеше вцепенена до камината.
Не че Смърт й беше неприятен. Погледнат като личност, а не в ролята на неизбежния край, той будеше у нея симпатия, макар и малко особена.
Въпреки това…
Долови тихо прашене откъм саксията с празничното дръвче. Гарванът отстъпи неловко от парчетата на доскорошната стъклена топка.
— Моля за извинение — смънка птицата. — Инстинктивна видова реакция. Нали разбираш — кръгло, блестящо, как да не го клъвнеш?
— Онези шоколадови монети са за децата!
— ПИСУК?
Смърт на мишките все пак се дръпна по-настрани от лъскавите кръгчета.
— И защо го прави?
— ПИСУК.
— Значи и ти не знаеш?
— ПИСУК.
— Да не се е сплескал? Да не е сторил нещо на истинския Дядо Прас, без да иска?
— ПИСУК.
— А защо не ми казва?
— ПИСУК…
— Ох, много ми помогна, сърдечно благодаря!
Сюзън седна и протегна ръка. Смърт на мишките скочи върху дланта й. Усещаше ноктите му като иглички.
— Наистина ли нещо се е объркало в главата му?
— ПИСУК — вдигна рамене скелетчето.
— Но би могло да се случи, нали? Той е прастар и предполагам, че се е нагледал на ужасни случки.
— ПИСУК.
— Споделил е цялата мъка на този свят — преведе гарванът.
— Чух вече — промърмори тя.
И това беше вродена способност. Разбираше не това, което се опитваше да каже плъхчето, а направо смисъла.
— Значи нещо се е объркало, а той не иска да ми каже? — Ядоса се още повече. — Но е взел Албърт да му помага.
Мислеше си: „Хиляди… не, милиони години върши все едно и също. А работата не е от най-приятните. Далеч не винаги среща невъзмутими старци, посрещащи спокойно края си на преклонна възраст. Рано или късно всеки би рухнал.“
Някой трябваше да направи нещо. А Сюзън беше достатъчно проницателна, за да е разбрала вече, че тази фраза с нищо не помага. Хората, които я изричаха, никога не добавяха: „И този някой съм аз.“ Да, обаче някой трябваше да направи нещо, а в момента множеството, обхващащо съдържанието на „някой“, се състоеше единствено от нея.
Тя се съсредоточи. Тази дарба пък беше най-лесна за използване от всички. Затвори очи, изпъна напред ръцете си с дланите надолу, разпери пръсти и полека отпусна ръце.
Още преди да ги допре в тялото си, чу как часовникът престана да цъка. Последното „тик-так“ много приличаше на протяжно предсмъртно хриптене.
Времето спря, но за нея последователността на събитията се съхрани. Като малка се чудеше защо гостуването при дядо й може да трае цели седмици, а когато се върнат вкъщи, календарът си е пак на датата, когато бяха тръгнали.
Вече знаеше отговора на „защо“, само че отговорът на „как“ вероятно бе недостъпен за човешкия ум. Някога някъде и някак циферблатът на часовника просто нямаше никакво значение.
А между два логични момента се вместваха милиарди ирационални. Зад часовете имаше и място, където Дядо Прас фучеше на шейната си, феите на зъбчетата се катереха по стълби, опрени в прозорците на детските стаи, а Джек Скрежко рисуваше по стъклата. В безкрайните пролуки между тромавите секунди и Смърт минаваше като вещица между капките на пороя.
И хората можеха да жив… А, не да живеят. Ако ще да разтвориш чаша вино в цистерна с вода, ще имаш повече течност, но същото количество вино.
Все пак хората можеха да съществуват тук.
Не беше непоносимо студено, макар въздухът да щипеше бузите като зимен мраз в слънчев ден. По стар навик обаче Сюзън извади палтото си от гардероба.
— ПИСУК.
— Няма ли плъхове и мишки, с които да се занимаваш?
— Доста му е спокойничко в часовете преди Прасоколеда — отбеляза гарванът, който се опитваше да сгъне с ноктите си парче лъскавочервена опаковъчна хартия. — Ама след няколко дни ще го затрупат с работа разни хамстери и морски свинчета, щом хлапетата забравят да ги хранят или поискат да видят какво има в тях.
Сюзън се сети, че оставя децата сами. Но какво ли можеше да ги сполети? Нямаше време да се случи нещо лошо.
Спусна се забързано по стълбата и излезе през предната врата. Сняг висеше във въздуха. Ако някоя снежинка докоснеше бузата й, стапяше се със синкав проблясък.
Имаше истинско гъмжило по улиците, но сковано от спрялото време. Тя се провираше внимателно между хората и накрая стигна до парка.
Снегът постигна замалко онова, което оставаше непосилно дори за магьосниците и Стражата — почисти Анкх-Морпорк. Не бе имал време да се изцапа. Сутринта сигурно щеше да изглежда като утайката от машина за еспресо, но засега превръщаше дърветата и храстите в искрящо бели абстрактни скулптури.
Нямаше никакъв шум, а застиналите бели пелени скриваха светлините на града. Сюзън пъхна два пръста в устата си и изсвири оглушително.
— Ей, можеше да го направиш и с някой по-мрачен и тайнствен ритуал — заяде се гарванът, току-що отръскал снега от гол клон.
— Млъкни. Впрочем защо открадна онова парче червена хартия от подаръка на момичето?
— Имам си планове — отвърна птицата някак зловещо.
Зачакаха. Сюзън се питаше какво би станало, ако замисълът й се провали. Чудеше се дали плъхчето ще се киска. Имаше най-дразнещия кикот във Вселената.
После затропаха копита, завесата от застинал сняг се разкъса и конят изникна пред нея.
Бинки я обиколи в кръг и спря. Не беше оседлан. Жребецът на Смърт не те оставяше да паднеш от гърба му.
„Ако се кача, всичко ще се върне в стария коловоз. Пак ще се гмурна в света отвъд този. Ще падна от въжето.“
А едно гласче в нея се обади иронично: „Да, правилно, обаче много ти се иска…“
Десет секунди по-късно на мястото й имаше само сняг. Гарванът изграчи към Смърт на мишките:
— Ще ми подскажеш ли откъде да намеря парче канап?
— ПИСУК.
Наблюдаваха я.
„Коя е тя?“
„Не помним ли, че Смърт отгледа едно момиче като своя дъщеря? Тази млада жена е нейната дъщеря.“
„Човек ли е?“
„Горе-долу.“
„Възможно ли е да бъде убита?“
„О, да!“
„Е, тогава всичко е наред.“
„Хм… Не бихме се въвлекли в допълнителни неприятности заради нея, нали? Всичко това не е съвсем… позволено. Благоразумно е да избягваме излишните въпроси.“
„Наш дълг е да отървем Вселената от мърлявото мислене.“
„Всички ще ни бъдат признателни, когато открият какво сме извършили.“
Бинки стъпи леко и плавно върху поляната пред дома на Смърт.
Сюзън заобиколи и влезе през задната врата, която никога не се заключваше.
Тук имаше някои промени. И една от тях я стъписа. Долу във вратата забеляза капаче на пружини, за да минава котка.
Сюзън примига.
И наистина, след секунда-две една рижа котка отмести капачето, стрелна я с поглед от типа „не съм гладна, а ти си скучна“ и се запиля някъде из градината.
Момичето поклати глава и влезе в кухнята. Котки с всякакви размери и разцветки сякаш покриваха която и да е водоравна повърхност. Стотици чифтове очи се вторачиха в нея.
„Ох, и тук ли попадам на госпожа Гамидж!“ Бабата редовно навестяваше „Ковчезите“ в търсене на компания. Поначало си беше смахната, но един от симптомите на окончателното й побъркване беше изобилието от котки около нея. И то животинки, които се справяха отлично с всяка клопка на всекидневието, но никога не научаваха за какво е сандъчето с пясък.
Няколко дребосъци бяха натопили муцунките си в паничка със сметана.
Сюзън тъй и не проумя с какво котките са толкова привлекателниза хората.
— Я се разкарайте, противни твари! — промърмори тя — Изобщо не съм допускала, че той ще си завъди домашни любимци!
Те й внушиха безмълвно, че и без това не смятат да се навъртат около нея, после се разотидоха невъзмутимо, облизвайки мустаците си.
А паницата бавно се напълни догоре.
Несъмнено не бяха призраци. Само живите твари имаха цвят тук. Всичко друго беше създадено от Смърт. Но и цветът също като канализацията и музиката си оставаше малко извън обсега на творческия му гений.
Сюзън се запъти към кабинета. И тук имаше промени. Смърт май пак бе упорствал в опитите си да свири на цигулка. Той не проумяваше защо музиката не му се удава.
Върху бюрото завари хаос. Разтворени книги се трупаха една връз друга. Бяха от онези, които Сюзън тъй и не се научи да разгадава. Някои букви се рееха над страниците, други се скупчваха в сложни фигури, които те четяха, докато и ти четеш тях.
Странни уреди бяха пръснати навсякъде. Малко напомняха за навигационни инструменти, но за кой ли океан и под кое небе?
Имаше няколко пергамента. Веднага се познаваше, че ги е запълнила ръката на Смърт. Сюзън тъй и не бе срещнала досега човек, който да пише с шрифт „Таймс Роман“.
Май се бе опитвал да състави програма.
„Клач — не. Хоуондаленд — не. Ахатовата империя — не.
Приблизително 20 милиона деца, по около килограм играчки на дете.
Тоест 20 000 тона, значи 2000 тона на час.
Да не забравя следите от сажди по килима. И да се упражнявам в «Хо-хо-хо!».
Възглавницата!“
Тя грижливо остави листа на мястото му.
Задълбаваш в работата и рано или късно тя също задълбава в теб. Смърт бе отдавна запленен от хората, но изследването никога не е едностранно занимание. Някой би могъл да си прекара живота, като наблюдава личния живот на елементарните частици, а накрая изведнъж открива, че е в състояние или да знае кой е, или да осъзнава къде се намира, но не и двете неща едновременно. Смърт се бе заразил от… човещината. Не от съвсем истинската, а от приемливо нейно подобие, стига да не се вглеждаш прекалено придирчиво.
Дори къщата му приличаше донякъде на човешките. Смърт си обзаведе и спалня, макар никога да не мигваше. Е, щом подражаваше в какво ли не на хората, дали не бе опитал и каква е на вкус лудостта? В края на краищата и тя беше сред най-популярните увлечения на човечеството.
Или пък след толкова хилядолетия ненадейно е решил да се държи мило.
Сюзън влезе в Залата на животомерите. Като малка харесваше звука им. Съскането на пясъка в милионите стъклени часовници, тихият звън, с който изчезваха пълните и се появяваха празните, вече не я радваха кой знае колко. Сега разбираше какво става тук. Вярно, на всеки му идва времето. Просто й се струваше непристойно и да се заслушаш, когато се случи.
Огледа наоколо и щеше да се махне, но зърна отворена врата на място, където досега бе имало само стена. Аха, била е замаскирана с цял шкаф шепнещи пясъчни часовници.
Вътре имаше несравнимо по-тясно помещение, горе-долу с размерите на катедрален храм. И неговите стени бяха запълнени от пода до тавана с рафтове, на които се мъдреха животомери. Не ги виждаше добре в едва проникващата мъждива светлина. Застана по средата и щракна с пръсти.
— По-светло! — заповяда небрежно.
Пламнаха още няколко свещи.
В тези часовници имаше нещо… сбъркано.
Другите в голямата зала, макар да представляваха една метафора, наглед бяха плътни вещи от дърво, бронз и стъкло. А тук сякаш се състояха от отблясъци и сенки.
Сюзън доближи един от по-големите и прочете табелата: „ОФЛЪР“.
— Ха, богът-крокодил ли?!
Е, вероятно и за божествата можеше да се каже, че живеят в някакъв смисъл. Но доколкото и беше известно, те никога не умираха. Само се смаляваха до призрачен глас, носен от вятъра, и до бележки под линия в трактати за религията.
Имаше още много животомери на богове и тя разпозна някои имена.
По рафтовете обаче се редяха и по-малки часовници. Щом започна да чете табелите, Сюзън едва потисна истеричния си кикот.
— Феята на зъбчетата? Джек Скрежко? Богът на… Какво?!
Тя отстъпи стъписана и нещо хрусна под краката й. По пода имаше парченца стъкло. Наведе се и вдигна най-едрото с табелата…
„ДЯДО ПРАС.“
— О, не! Вярно било… Дядо, какво направи…
Когато тя излезе, свещите угаснаха. Мракът отново изскочи от ъглите. А в тъмата нещо припука по разпиления пясък и засия мъничка искрица…
Муструм Ридкъли нагласи по-стегнато хавлията около кръста си.
— Е, господин Модо, докъде стигнахме с подготовката?
Градинарят на Невидимия университет отдаде чест.
— Цистерните са пълни, господин Архиканцлер, сър, господарю! — докладва бодро. — От сутринта грея бойлерите!
Другите старши магьосници се тълпяха предпазливо на прага.
— Муструм — направи последен опит Лекторът по съвременни руни, — все пак мисля, че постъпваш крайно неблагоразумно. Щом банята бе затворена толкова старателно, имало е някаква сериозна причина.
— Спомни си надписа на вратата — мрачно натърти Деканът.
— А, къде ли не изписват такива страхотии, та да отпъждат досадниците — махна с ръка Ридкъли и взе ново калъпче сапун.
— Обикновено е за тяхно добро — подхвърли Професорът по неопределени изследвания.
— Това е баня — подчерта търпеливо Архиканцлерът. — А всички се държите, сякаш влизам в стая за изтезания.
— Баня, проектирана от Скапания тъпанар Джонсън! — възкликна Деканът. — Предишният Архиканцлер я използва само веднъж и веднага заповяда да я заковат. Муструм, моля те да размислиш! Ще си имаш работа с творение на самия Джонсън!
Последва неловка пауза, защото дори на Ридкъли му се наложи да призове на помощ волята, за да прогони страха от мислите си.
Намерилият вечен покой (за което всички се надяваха) Бергхолт Стътли Джонсън беше всепризнат като най-окаяния изобретател в света, и то в особен смисъл, отнасящ се по-скоро за жертвите на неговия талант. Обикновените лоши изобретатели правят неща, които никога не проработват. Джонсън не беше от тези дребни риби. Всеки кретен ще ти сглоби набързо джаджа, която остава безопасно инертна, колкото и да натискаш копчетата. Скапания тъпанар презираше такива аматьори. Всичко направено от него действаше, само не и по начина, обяснен подробно в указанието за употреба. Ако някой например би поискал да се снабди с малка ракета „земя-въздух“, би трябвало да поръча на Джонсън декоративен градински фонтан. Неочакваните резултати никога не успяваха да обезсърчат изобретателя. Музика, градини, архитектура… Обсегът на хищната му дарба сякаш не признаваше граници.
Все пак беше лека изненада откритието, че той се е посветил и на проектирането на бани. Но пък всички знаеха, че е изградил няколко грамадни органа, а по същество те не се отличаваха много — пак сложна система тръбопроводи, нали?
— Знаете ли, отдавна си мисля, че господин Джонсън е оплюван незаслужено — промълви накрая Ридкъли. — Не всичко създадено от него е лошо — добави той стоически, стиснал в ръка гъбата за баня. — Вижте колко безотказно работи онова устройство за белене на картофи в кухните.
— А, говориш за нещото, на чиято бронзова табела е гравирано: „Усъвършенстван автомат за маникюр“?
— Слушайте, хора, това е всичко на всичко вода! — озъби се Архиканцлерът. — Дори Джонсън не би измислил как да направи щуротия от нея! Хайде, Модо, отвори крановете!
Другите побързаха да отстъпят в коридора, щом градинарят завъртя две изящно украсени бронзови колела.
— Писна ми да си подаваме сапунчето! — кресна Ридкъли, за да надвика рева на водата, втурнала се по потайните си пътища. — В хигиената е разковничето!
— Само не мрънкай после, че не сме те предупредили — тросна се Деканът и затвори вратата.
— Ъ-ъ, сър, още не съм проследил накъде водят някои от тръбите — престраши се Модо.
— Ще открием, не се притеснявай — жизнерадостно го увери Архиканцлерът.
Свали магьосническата си шапка и нахлупи шапчица за баня по негов проект. И тя беше островърха. Взе от един рафт жълто гумено пате.
— Заеми се с помпите, Модо.
— Слушам, сър!
Джуджето дръпна един лост. Тръбите сякаш заекнаха, от няколко муфи изскочиха струйки пара.
Ридкъли още веднъж огледа с удоволствие банята. Бе попаднал наистинско съкровище. Онези дръвници да се заяждат колкото си щат, но Джонсън все нещо трябваше да е налучкал, макар и неволно. Цялото просторно помещение беше облицовано с теракота в бяло, синьо и зелено. А по средата под оплетената си корона от тръби беше Патентованият хигиенизатор на Джонсън тип „Тайфун“ с автоматична поставка за сапун — санитарна поема в махагон, розово дърво и излъскана мед.
Ридкъли затвори вратата с матови стъкла.
Изобретателят на това хигиенно чудо бе решил да превърне обикновеното отбиване под душа в напълно поддаващо се на контрол преживяване. На едната стена имаше великолепен комплект бронзови кранчета във формата на русалки, раковини и — незнайно защо — нарове. Имаше отделни регулатори за солена, варовита и мека вода, също и огромни колела за постигане на желаната температура. Архиканцлерът за кой ли път съсредоточено прочете надписите.
Накрая застана насред банята, погледна превъзходно орнаментираните плочки и изпя:
— Ми, ми, ми!
Гласът му се върна към ушите още по-звучен.
— Ах, какво прекрасно ехо! — зарадва се Ридкъли, един от най-запалените баритони в баня.
Наведе се към разговорната тръба, предназначена операторът да получава указания по време на процеса.
— Пълно налягане в цистерните, Модо!
— Слушам, сър!
Архиканцлерът завъртя кранчето с надпис „Пулверизатор“ и пъргаво се долепи до стената. Все пак не си позволяваше да забрави, че изобретенията на Джонсън бяха не просто смахнати, а се намираха в областта отвъд хоризонта на здравия разум.
Обгърнаха го нежни топли пръски, едва ли не гальовна мъглица.
— Ех, че кеф! — провикна се той и опита следващия кран.
„Душ“ се оказа по-ободряващ. „Порой“ го накара да се задъха малко, а след секунда под струята на „Потоп“ напипа слепешком кранчето и го затвори, защото му се струваше, че главата му ей сега ще отхвърчи. „Прибой“ предизвика топла солена вълна от едната стена до другата, която веднага се стече през решетките за отводняване.
— Сър, наред ли е всичко? — провикна се Модо зад вратата.
— Великолепно е! А има още десетина кранчета за опитване!
Джуджето кимна и отвори още един клапан. Нечленоразделното тананикане на Архиканцлера прекъсна рязко, чуваше се само свиреп шум като от планински водопад.
— Господарю?
Гласът долетя някъде изпод тавана. Беше забележимо писклив и неуверен.
— А-а… драги, ще бъдеш ли така добър да спреш водата? И-и… съвсем плавно, ако обичаш…
Модо започна да върти предпазливо едно от големите колела. Шумът също намаляваше постепенно.
— Справи се отлично — похвали го гласът вече откъм пода. — Определено може да се нарече успех. Имаш ли нещо против да ме хванеш подръка засега, защото краката май не ме държат…
Модо побърза да отвори вратата, помогна на Ридкъли да излезе и го настани на дървената скамейка до стената. Архиканцлерът беше видимо пребледнял.
— Несъмнено — продължи той поизцъклен — изумително постижение… Модо, има само една дреболия за оправяне…
— Да, сър?
— Може би е за предпочитане да не докосваме онова кранче поне в близко бъдеще. Ще ми направиш ли услугата да окачиш малка табела на него?
— Каква, сър?
— Ами нека да гласи: „Не пипай за нищо на света!“ Или да е още по-строга.
— Непременно, сър.
— Окачи я на кранчето с надпис „Гейзер“.
— Добре, сър.
— И няма нужда да споменаваш за това пред другите.
— Разбира се, сър.
— О, богове, никога не съм се чувствал толкова почистен.
От пошловатата ивица цветна мозайка близо до тавана малък гном с широкопола шапка следеше съсредоточено всяко движение на архиканцлера.
Когато Модо излезе да изпълни заръката, Ридкъли започна да се суши полека с голяма мъхната хавлия. Възвърна си самочувствието и си замрънка нова мелодийка под носа.
Гномът се плъзна по плочките на стената и се прокрадна към тресящата се фигура. Архиканцлерът се извъртя и го плесна немилостиво с края на влажната хавлия. Дребосъкът се просна по гръб и се хлъзна сред пукащи се сапунени мехури.
— Видях те как ме дебнеш! — изрева Ридкъли. — Какво си намислил, а? Аман от кокошкари!
— Ами ти, господинчо, как тъй ме виждаш?
— Магьосник съм. Ние виждаме реалното. А Ковчежникът дори вижда и иреалното. Ти какво носиш в чувала?
— Господине, изобщо не ви трябва да го отваряте!
— Защо? Казвай какво има вътре!
Гномът провеси глава.
— Ама не е важно какво има вътре, а какво може да изскочи. Трябва да ги вадя една по една, не се знае що за беля ще стане, ако ги пусна всичките наведнъж!
Очите на Ридкъли светнаха от любопитство, пръстите му се захванаха чевръсто с фльонгата на въженцето.
— Ще ви се иска да не сте го направил! — примоли се дребосъкът.
— Да, бе! Ти защо се вмъкна тук, младежо?
Гномът се предаде.
— Ами… Нали познавате феята на зъбчетата?
— Разбира се! — отсече Архиканцлерът.
— Е… не съм аз. Само че… общо взето, в същия занаят съм.
— Аха, отмъкваш това-онова, нали?
— Не… По-скоро нося.
— Я да помисля. Нови зъби ли?
— Ъ-ъ… Не. Аз съм по брадавиците.
Смърт метна чувала в шейната и се качи отпред.
— Господарю, добре се справяте — похвали го Албърт.
— ВЪПРЕКИ ТОВА ВЪЗГЛАВНИЦАТА МИ СЪЗДАВА НЕУДОБСТВА — оплака се Смърт и позатегна колана си. — НЕПРИЯТНА МИ Е ИДЕЯТА ДА ИМАМ ТЛЪСТО ШКЕМБЕ.
— Е, натъкмих го както мога. Пък и като на заместник ще ви се простят някои дреболии.
Албърт отпуши шише студен чай. От толкова вермут ожадняваше непрекъснато.
— Бива си ви, господарю — продължи насърчително. — Сажди по килима, празни чаши, следи от шейна по покрива… Номерът трябва да мине.
— УБЕДЕН ЛИ СИ?
— Напълно.
— ПОСТАРАХ СЕ И НЯКОИ ОТ ТЯХ ДА МЕ ЗЪРНАТ. УСЕЩАМ КОГАТО НАДНИЧАТ — гордо добави Смърт.
— Чудесно, сър. Но ако позволите да ви подскажа… И „Хо-хо-хо“ е предостатъчно. Не е нужно да добавяте: „Треперете, смъртни!“
— ХО. ХО. ХО.
— Аха, вече схващате. — Албърт побърза да забоде нос в бележника си, за да не види Смърт изражението на лицето му. — Впрочем, господарю, ще имаме още по-голяма полза и от някаква публична изява.
— НИМА? ОБИКНОВЕНО НЕ ПОСТЪПВАМ ТАКА.
— Сър, Дядо Прас е общественик, така да се каже. А и една изява от този род ще наложи присъствието ви много по-впечатляващо от уж случайните срещи с любопитни дечица. Да затвърдим вярата, нали разбирате?
— МИСЛИШ ЛИ? ХО. ХО. ХО.
— Правилно, правилно, напредвате. Какво щях да… А, да. Магазините ще бъдат отворени до късно. Там водят много деца да видят Дядо Прас. Не истинския, разбира се, а някой дъртак с топка парцали под пуловера. Не става дума за вас, господарю, да не се засегнете…
— НЕ Е ИСТИНСКИЯТ ЛИ? ХО. ХО. ХО.
— Именно. И няма нужда да…
— А ДЕЦАТА ЗНАЯТ ЛИ ТОВА? ХО. ХО. ХО.
Албърт се почеса по носа.
— Предполагам.
— ТАКА НЕ БИВА. НИЩО ЧУДНО, ЧЕ ВЪЗНИКНАХА… ЗАТРУДНЕНИЯ. ЗНАЧИ ПОДРОНВАТ ВЯРАТА ИМ. ХО. ХО. ХО.
— Много правдоподобно обяснение. Между другото това „Хо-хо-хо“…
— И КЪДЕ ОСЪЩЕСТВЯВАТ ТАЗИ ГАВРА? ХО. ХО. ХО.
Албърт се прегърби.
— Например в магазина на Кръмли на Стъргалото. Тяхната Пещера на Дядо Прас е особено популярна. Явно имат добър изпълнител на ролята.
— АМИ ДА ОТИДЕМ И ДА ГИ ПОРАЗДРУСАМЕ МАЛКО. ХО. ХО. ХО.
Архиканцлерът Ридкъли се ухили.
Често го правеше. Беше от хората, които се подсмиват и от раздразнение, но в момента се дължеше на гордостта му, ненаранена и от няколкото синини.
— Изумителна баня, какво ще кажеш? — надуваше се пред гнома. — А я бяха заковали, представи си! Що за глупост! Е, сигурно е имало две-три проблемчета — добави замислено, — ама да ги бяха оправили навреме, вместо да се плашат. И всичко си има, нали виждаш? Ето, коритце за крака във формата на раковина. Цял гардероб за хавлии и халати. А в онази вана ей там има някакво духало, та цялата вода е на мехурчета, без преди това да си хапвал тежка храна. Това тук с русалките е специално гърненце за изрязаните нокти. Да, всичко си има.
— Специално гърненце за ноктите?
Гномът на брадавиците се почеса по главата под шапката.
— А, предпазливостта никога не е излишна — увери го Ридкъли и вдигна капака на изящно украсена кофа с надпис „Соли за вана“. Извади отвътре бутилка вино. — Докопаш ли нечии изрязани нокти, все едно човечето вече ти е в ноктите, ха-ха! Истинска прастара магия. Още от зората на времето.
Вдигна бутилката към светлината.
— Добро е, пък и се е изстудило както трябва. — Отпуши бутилката и промърмори: — Та казваш брадавици, значи?
— Ами не знам как стана — вдигна рамене гномът. — Изведнъж се събудих за пръв път и… ето ме Гном на брадавиците.
— Да, загадка — поклати глава Архиканцлерът. — Татко ми разправяше, че Гномът на брадавиците почвал да те тормози, ако шляпаш бос по пода. Ама изобщо не ми е хрумвало, че съществуваш. Виках си: „Само ме плаши.“ Да, за феите на зъбчетата знам, но брадавиците…
Отпи замислено глътка и се вторачи в гномчето над гърлото на бутилката. Няма как да си Архиканцлер и да не развиеш усет и за най-трудно забележимите признаци на опасност. Всъщност… Няма как да оцелееш дълго като Архиканцлер без този усет.
— Допада ли ти работата? — попита лукаво.
— Ех, да беше поне пърхут! — печално промълви гномът. — Повечко време щях да прекарвам на чист въздух.
— Хм, трябва да разнищим тази история. Разбира се, може и да не излезе нищо особено.
— Благодаря — мрачно отвърна Гномът на брадавиците.
Върнън Кръмли се тупаше мислено по рамото — тази година Пещерата беше великолепна. Хората му поработиха много усърдно. Шейната на Дядо Прас заслужаваше да я смятат за произведение на изкуството, а пък прасетата бяха направо неотличими от истински, да не говорим за прелестния им розов цвят.
Пещерата заемаше почти целия първи етаж. Един от гномовете беше сурово смъмрен и глобен с удръжка от надницата, защото се скри да пуши зад Вълшебния пеещ водопад и куклите с часовников механизъм, изобразяващи Всички народи на света. Е, движенията на куклите се отличаваха с тромава рязкост, а и механизмите честичко запъваха, но, общо взето, гледката би трябвало да възрадва детските сърца.
Дечицата наистина се тълпяха наоколо заедно с родителите си и зяпаха омаяни.
А парите прииждаха като пълноводна река. О, какви приходи само!
За да не подлага служителите си на излишни изкушения, господин Кръмли бе наредил да опънат сложна плетеница от тел под тавана на всеки етаж. По средата седеше касиер в малко гише. Продавачите вземаха парите на клиентите, слагаха ги в малко механично вагонче и го пускаха към касиера, който пък връщаше рестото по същия начин. Никакви съблазни, а вагончетата се стрелкаха напред-назад като ракети.
Господин Кръмли обожаваше Прасоколеда. В края на краищата най-важното е да зарадваме хлапетата, нали?
Затова сияеше, пъхнал небрежно палци в джобчетата на жилетката си.
— Госпожице Хардинг, всичко наред ли е?
— Да, господин Кръмли — смирено потвърди касиерката.
— Прекрасно, прекрасно… — промълви той, загледан в струпаните на купчинки монети.
По тях плъзна ослепителен зигзаг и със съскане се заземи в рамката на гишето. Господин Кръмли примига втрещен, а от металните рамки на очилата на госпожица Хардинг изскачаха искри.
Пещерата се промени зашеметяващо. За частица от секундата го споходи впечатлението за огромна скорост, сякаш новото явление бе долетяло отнякъде и спряло изведнъж. Ама че нелепост…
А четирите розови прасета сякаш се взривиха. Картонена зурличка халоса господин Кръмли по главата.
На мястото им със сумтене се настаниха… е, трябваше да са шопари, защото хипопотамите нямат малки заострени ушички и халки в зурлите. Само че тварите бяха с колосални размери и обрасли с щръкнала сива четина, а около тях се разнасяше лютива воня.
Изобщо не изглеждаха сладички. В тях не се забелязваше и следа от очарование. Едно от животните се вторачи в господин Кръмли с кръвясалите си очички и изгрухтя диво.
От предишната шейна нямаше и помен, а той толкова си я харесваше… Украсяваха я сребърни завъртулки. Господин Кръмли лично проследи лепенето на всяка блещукаща звездичка. Уви, само жалки останки от това великолепие бяха пръснати около шейна, която май бе скована грубо от небрежно одялани дънери върху два грамадни плъзгача. Видът й подсказваше колко е древна, а по всяка повърхност бяха издялани лица — противни ухилени маски, които съвсем не подхождаха на милия празник.
Родители врещяха и дърпаха децата си, но не постигаха нищо особено. Хлапетата се лепяха около прекрасната изненада като мухи на мед.
Господин Кръмли се втурна към този ужас, размахал панически ръце.
— Спрете! Спрете! — крещеше гневно. — Ще подплашите клиентите ми!
— Ама те си имат и бивни! — възторжено възкликна едно момченце до него. — Страхотия!
А сестра му се провикна:
— Гледай бе, едното прасе пишка! — Наистина се издигаше огромен облак от жълти изпарения. — Ха, потече и към стълбата. Ей, хора, ако не можете да плувате, дръжте се за парапета!
— Който е лош, направо го изяждат — съобщи с явно одобрение едно момиченце. — Целия. С костите. Схрускват го, да знаете!
Намеси се по-голямо дете:
— Я не дрънкай като някое бебче! Тия не са истински. Докарали са някой магьосник да ни баламосва с трикове. Или са направени с пружинки и колелца. Всички знаят, че не са истин…
Един от шопарите го изгледа безстрастно. Нахаканото хлапе побърза да се скрие зад гърба на майка си.
Господин Кръмли се бореше с тълпата, а по лицето му се стичаха сълзи на безсилна ярост. Децата не се отделяха от колосалните прасета, колкото и да ги дърпаха майките им. Дребно момиченце им подаваше портокали.
А куклите, представящи Всички народи, бяха в жалко състояние. Свързаните с шарнири пръти в тях се бяха поизкривили от произшествието, затова момчето от Клач ритмично налагаше с церемониалното си копие главата на момичето от Омния, а пък момичето от Ахатовата империя риташе по ухото малък друид от Ламедон. Дребосъците наоколо крякаха радостно при всеки удар.
Мъж в червено и бяло си проби път през гъмжилото и сърдито тикна фалшивата си брада в ръцете на господин Кръмли.
— До гуша ми дойде! — изръмжа старецът, пременен като Дядо Прас. — Нямам нищо против мокрите гащи на тия пикльовци, но това е прекалено!
Отдалечи се с изражение на накърнено достойнство.
Някой обаче седеше в голямото кресло, а на коляното му беше кацнало момче. Фигурата изглеждаше… смущаващо. Несъмнено и тя носеше костюм на Дядо Прас, само че очите на господин Кръмли тъй и не успяваха да я уловят във фокус, ами все се извръщаха, сякаш се опитваше да погледне крайчеца на собственото си ухо.
— Но какво става тук?! — жално изохка собственикът на магазина.
Нечии пръсти се впиха в рамото му. Обърна се и едва не се блъсна в лицето на поредния от помагачите на Дядо Прас. Е, поне носеше съответния костюм.
— Вие пък кой сте?
Гномът извади влажната угарка от устата си и му се озъби приветливо.
— Можеш да ме наричаш чичо Фрас.
— Но ти не си гном!
— Позна, аз съм малка фея.
Откъм Пещерата се разнесе глас:
— И КАКВО СИ ПОЖЕЛА ЗА ПРАЗНИКА, МАЛКО ЧОВЕЧЕ?
Господин Кръмли бавно се загледа натам, разтресен до петите от ужас. Пред… узурпатора Дядо Прас стърчеше детенце от неясен пол, което наглед се състоеше предимно от огромна мъхеста шапка.
Собственикът на магазина отдавна знаеше наизуст неизбежния сценарий: детето онемява срамежливо, майката намига съучастнически на актьора и изрича натъртено, както правят възрастните, влизайки в заговор против невръстните си жертви: „Дорийн, искаш плачеща кукла, нали? И онзи кухненски комплект «Готвя с мама», който видяхме на витрината. Нали? Какво трябваше да кажеш на Дядо Прас?“
Зашеметеното отроче измънква: „Блъдъря“, накрая получава от актьора балонче или портокал.
Този път всичко се обърна наопаки. Майката едва успя да започне:
— Искаш…
— ДЕТЕ, ЗАЩО РЪЦЕТЕ ТИ СА ВЪРЗАНИ С ШНУРЧЕТА?
Мъничето сведе поглед към еднопръстите ръкавици, поклащащи се от ръкавите му.
— Т’а ша рък’ички.
— РАЗБИРАМ. МНОГО ПРАКТИЧНО.
— Ти ищиншки ли ши?
— А ТИ КАК МИСЛИШ?
Под шапката разцъфтя лукава усмивка.
— Видях един твой прашчо да пишка.
Тонът подсказваше, че нищо в обозримото бъдеще няма да заличи това незабравимо събитие от паметта му.
— О, ТЪЙ ЛИ… ХМ, ДОБРЕ.
— И ши има отжад един голям…
— ВСЕ ПАК КАКВО СИ ПОЖЕЛА ЗА ПРАЗНИКА? — побърза да попита Дядо Прас.
Майката съзря удобния момент да подхване репликата си.
— Тя иска…
Дядо Прас нетърпеливо щракна с пръсти и устните й като че залепнаха. А детето пък се вкопчи свирепо в уникалния шанс.
— Ишкам армия. И голям жамък ш ощри кули. И меч.
— ОЩЕ КАКВО ТРЯБВА ДА МИ КАЖЕШ?
— Голя-я-ям меч — добави дребосъчето след напрегнат размисъл.
— ПРАВИЛНО! — одобри Дядо Прас.
Чичо Фрас обаче се примъкна до него и го побутна.
— От тях се очаква да ви благодарят — прошепна настойчиво.
— СИГУРЕН ЛИ СИ? ХОРАТА ОБИКНОВЕНО НЕ НАМИРАТ ПРИЧИНИ ДА ГО ПРАВЯТ.
— Исках да кажа, че децата благодарят на Дядо Прас! — изсъска Албърт. — Тоест в момента на вас, ясно?
— ДА, РАЗБИРА СЕ. ХМ. СЛУШАЙ, ОТ ТЕБ СЕ ОЧАКВА ДА МИ БЛАГОДАРИШ.
— Блъдъря.
— И БЪДИ ПОСЛУШНА. ТОВА Е ЕДНО ОТ УСЛОВИЯТА.
— ’бре.
— ЗНАЧИ СЕ СПОРАЗУМЯХМЕ.
Дядо Прас бръкна в чувала си и извади…
…внушителен модел на замък с остри сини покриви на кулите, които изглеждаха много подходящи за затваряне на принцеси в най-горните стаи…
…огромна кутия с няколкостотин удивително правдоподобни фигурки на рицари и войници…
…и меч. Острието му беше дълго четири стъпки и блестеше страховито.
А майката си пое дъх…
— Как ще й дадете това! — писна с все сила. — Опасно е!
— МЕЧОВЕТЕ ВИНАГИ СА ОПАСНИ — напомни Дядо Прас. — С ТАЗИ ЦЕЛ СА ИЗРАБОТЕНИ.
— Тя е още малка! — викна невъздържано и Кръмли.
— ЩЕ Й ПОСЛУЖИ ДОБРЕ В УСКОРЕНОТО УМСТВЕНО РАЗВИТИЕ.
— Ами ако се пореже?!
— ЩЕ СИ ИЗВЛЕЧЕ ВАЖНА ПОУКА ЗА ЖИВОТА.
Чичо Фрас зашепна трескаво.
— НИМА? Е, ДОБРЕ. НЕ СЪМ НАПЪЛНО КОМПЕТЕНТЕН И НЯМА ДА СПОРЯ.
Острието вече беше дървено.
— А и дъщеря ми не иска тези неща! — опита се да стъпче фактите майката на Дорийн. — Тя е момиче! И не мога да си позволя тези нафукани скъпи играчки!
— НО НАЛИ СЕ ПОДРАЗБИРА, ЧЕ ГИ ПОДАРЯВАМ? — озадачи се Дядо Прас.
— Хайде, де! — усмихна се неприятно майката.
— Подарявате ги, а? — намеси се потресен и Кръмли. — Не може! Това е наша стока! Как тъй ще я раздавате?! Подаръците за Прасоколеда да не са безплатни! — Изведнъж осъзна, че все повече родители, тоест потенциални клиенти, се обръщат и впиват в него неразгадаеми погледи. — Е… вярно, подаръкът си е подарък, но… първо трябва да се купи. — Закиска се нервно във все по-тежката тишина наоколо. — Играчките не се правят от малки елфи, ха-ха…
— Адски си прав — мъдро се съгласи чичо Фрас. — Трябва да си луд, за да пъхнеш остър инструмент в ръката на елф. Тутакси ще ти издълбае инициалите на челото.
— Значи всичко това е безплатно? — рязко попита майката на Дорийн.
Не би позволила да отвлекат вниманието й от същността. Господин Кръмли се вторачи безпомощно в играчките. Изобщо не приличаха на онези, които предлагаше в своя магазин. Отново се опита да огледа внимателно новия Дядо Прас. Всяка клетка в мозъка му твърдеше, че вижда весел дебелак в червено-бяла премяна.
Е… почти всяка клетка. Няколко по-схватливи забелязваха друго, само че не успяваха да разберат точно какво. Две-три — най-благоразумните — изобщо отказваха да свършат някаква работа.
И думите сами се изплъзнаха между зъбите му.
— Ами… както изглежда, подаръците са безплатни.
Малко след като навърши осем години, Сюзън откри в една зарязана мансарда колекция от животински черепи — реликва от хобито на някой херцог. По онова време баща й беше излишно зает с държавните дела и тя успя да събере двадесет и седем долара, преди да я разобличат. По-късно си признаваше, че с кътника от хипопотам допусна непростима грешка.