Вятърът духаше като циганин. Сякаш се бе заел да разпали някъде огромен огън, за да стопли света. Защото светът мръзнеше. Мръзнеше светът през тази есен. Мръзнеше като грешник. Мръзнеха и къщите на този град. Те бяха се сгушили там горе, в скута на планината, още от стари времена и сега бяха се разкаяли. Но беше много късно. Вече бяха станали град. Лесно ли се вдига и се премества цял един град?
Но да си признаем и истината, студът нямаше право да довтаса толкова рано. И вечният календар дори не беше съгласен с такова нещо. Студовете трябваше да дойдат много по-късно. Водата замръзваше и реките се сковаваха. А това беше работа на ветровете през зимата. Но през месец септември тези неща не бяха редни… Та по това време ветровете са още топли. Ухаят на зрели плодове, не носят облаци със себе си и са лекокрили като боси момчета.
Ето като това босоного момче, което тича тази вечер по пътя, който води към града. То тича, защото зъзне и защото вятърът го блъска като някаква малка дрипа. Името му е Мельос, но това не е важно, защото никой не го пита. Ето сега то върви по широкия път с акации, който разделя града на две части. Хубав е този път. През лятото ухае силно от акациите и градините, които се простират край него. Всяка неделя дори го поливат с вода с един пробит варел, натоварен на двуколка, за да не се прашат роклите на момичетата. Хубав навик… Защото иначе момичетата може би нямаше да излизат на разходка, а тогава каква прелест би имало едно шосе!
Босото момче сега е стигнало до моста, където пътят се среща и се кръстосва с реката. Оттук ще мине то и ще потъне сред сивите квартали по този стар мост, чиито основи треперят от бързоструйните води. Тази река от утре ще влезе в малкия му живот. Защото по-надолу тя напоява младите тополи, които обграждат двора на училището. Тя струи и обикаля белоснежната сграда, опасвайки я като син пояс. Оттук се вижда добре червеният покрив на училището, двете колони, изправени пред входа, и широките му прозорци. Колко хубаво ще бъде там вътре от утре!… Момчетата ще имат право да носят фуражка на главата си с емблема кукумявка1 и ще говорят важно-важно.
Това училище приличаше напълно на училището от неговите мечти. Също така се белееха стените му, така блестяха и прозорците му през самотните нощи. Такова го виждаше той в сламената си постеля…
Кое беше това момче? Ами че кое друго, освен Кривия. То още усещаше на езика си неприятната стипчивост на самотата, с която бяха го напоили страниците на една друга книга… „Заоблачава се“, но тя сега вече е останала назад. Кривия сега е голям. Скоро лицето му ще се покрие с мъх. Точно три години изминаха оттогава. Момчето порасна, порасна и стана по-бледо, но не наддаде на тегло. То изстрада още много и не вкуси никаква радост. През всички тези години то търсеше топлота. За хляба си заплати твърде рано с пот, която миришеше още на мляко. Ето кое беше това момче. Кривия от старата книга, който не намери селото с радостните деца, защото облаците, подир които той тичаше, бяха волни и непрекъснато бягаха.
Какво прави той впрочем през всички тези години? Нищо. Трупаше знания и горчивини. Искаше да стане добър човек, но не знаеше как? Търсеше Майково, но пътищата го заблудиха. Какво можеше да прави впрочем? Един ден дълго блъска главата си над това. Блъска я, въртя я, тъй както циганите въртят плетените кошници, и най-после реши: ще се сприятели с книгите. В тях ще потърси онова, което възрастните криеха ревниво зад мустаците си. Ще се сприятели с картинките и с приказките, които тези мънички дядовци — книгите, седнали на колената ти, разказват просто и без молби.
Но в селото, гдето бяха го взели ратайче, нямаше книжарници. Затова трябваше да помоли някой от онези чичовци, които слизаха в града и продаваха царевицата си, да му донесе една книжка. И един ден това стана. Той помоли един такъв старик, сложи в ръката му две-три монети и му каза: „Моля ти се… ако намериш там, дето отиваш, някоя книга, в която да се разправят хубави приказки, купи ми я. Нали ще ми я купиш, много те моля…“
Дядката сложи монетите на дланта си, попипа ги с пръст, обърна една, за да й види опаката страна… поглади мустаците си… и му ги върна. „Вземи си ги — му каза той. — Ако книгата разказва хубави приказки… ти ще ми ги разправиш и така ще се разплатим. Ако ли пък не са хубави… ще ти отрежа едното ухо. Съгласен ли си?…“
Момчето се изплаши. Старецът тогава прихна да се смее… „Хайде, хайде… успокой се… — рече му той. — Няма да ти отрежа ухото, ще ми дадеш една паричка. Съгласен ли си?“
След три дни старикът донесе една книга, малко по-дебела от евангелието, и му я даде.
— Въртях я отвсякъде, но нищо не можах да разбера — каза той на момчето. — Я вземи я ти, може би ще те познае и ще се разберете с нея.
Момчето я отвори разтреперано. Тя приличаше на малка къщичка. „История на Севах моряка“ — пишеше върху корицата. Само това. Детето се нахвърли жадно на книгата. Чете я, чете я цяла зима. Четеше я и я препрочиташе и пак я препрочиташе и я научи наизуст. Дядката, който беше му я донесъл, слушаше и мустаците му потрепваха. Хубава книга. Само че си имаше една особеност — разправяше своята история само на този, на когото си искаше.
Докато се измине годината, момчето беше погълнало още около десетина книги. Тогава именно почна да се говори за ратайчето из всички къщи. Научи за него и учителят. И един ден заръча на момчето да дойде при него в училището. То си облече чиста риза и отиде…
— Я ела тук… — каза му учителят. — Ти ли си този, който разправя приказките?
— Не съм аз виновен… — промълви детето.
— Та кой ти каза, че си виновен? Това, което вършиш, е много добре. Но защо не дойдеш да те запишем в училището да учиш писмо при нас? Е… защо? Не искаш ли?
Да се учи писмо в училището! Дали обича училището! Ами че имаше ли нещо по-хубаво от училището! Но как да се учи в училище? То, ратайчето, учеше писмо на крак, тичайки, тук прочиташе един ред, там — друг. Говедарче. Вървеше подир юниците. Те си пасяха трева, а то поглъщаше книгата. Дали обичал писмото, казва! Какви са тези думи, господин учителю! Ами че на колко парчета може да се разкъса едно такова малко човече? Виждаш, че училищата на този свят са отворени през деня. Те отварят своите врати, когато се отварят и вратите на кошарите. Къде да върви? Там или тук?
То върви, разбира се, със стадото. И срещу това получава малко пари, които му струват много пот. То ги събира малко по малко, както мравката — зърната. Намислило е нещо… има намерение, като събере достатъчно пари, да отиде при някой учител и да му каже: „Ето вземи тези пари и ми дай писмо, но хубаво писмо, училищно…“ Момчето се надяваше, че няма да го изпъдят. То беше чувало за учителите, че са хора приветливи и че няма да го нахокат.
И ето сега учителят сам дойде при него. Щастливата му звезда му го изпрати. И то какъв!… Истински учител, с очила! Вика го и в училището! Време беше впрочем. Момчето се потупа по джоба на сакото.
— Какво е това? — запита го учителят.
— Пари.
— Отде ги имаш?
— Спечелих си ги.
— А защо така ги подрънкваш?
— Те са, за да ме учиш на писмо. Но не са много. Като събера повече, ще ти ги донеса тук, за да ме учиш. Може ли да стане това, даскале?
Дали може?…
Учителят вдигна ръка, за да махне една прашинка от окото си. После погледна момчето дълбоко в очите.
— Тъй… — каза му той. Гласът на учителя беше някак си променен, нещо като че ли малко дрезгав. — Остави ги там и си върви… Утре, след като прибереш от паша юниците, ела!
— Да си донеса ли и плоча, и калем, даскале? Да си донеса ли и хартия, и молив?
— Не, не, момчето ми… Как се казваш?
— Мельос.
— Не, Мельос — гласът му пак се беше поизменил.
Но сега беше още по-променен и по-дрезгав.
Момчето се поспря. После изпразни джоба си върху масата и си отиде. Учителят не се и обърна да го погледне.
Беше се загледал втренчено през прозореца, като че ли там навън внезапно беше изникнал някакъв свят и той го разучаваше.
От следващата вечер Мельос започна да отива при учителя. Прибираше говедата, поеше ги, слагаше им кърма, изливаше кана вода върху главата си, избърсваше се, пъхваше в пазвата си книгите и тайно се промъкваше в дома на учителя. Бяха се уговорили да не се узнае тайният им план.
Една вечер, докато затваряше вратата на плевника, за да отиде да си легне на одъра, момчето видя, че светилничето му гори. Кой можеше да бъде? То запристъпя на пръсти. Изкачи няколко стъпала…
— Я ела тук — чу един дебел глас то.
Краката на Мельос се подкосиха. Там на одърчето, със скръстени крака и пъхната сред мустаците лула, го чакаше господарят му.
— Ела тук… — извика му той отново. — Приближи се! Седни! Къде скиташ нощно време?
Момчето трепереше.
— И оставяш отворена вратата на обора. Защо правиш това?
— За да не… За да не дигам шум и ви събудя — отговори му момчето.
— Ами ако ни откраднат добитъка? А? Можеш ли да ми отговориш, а? Ако дойдат, непрокопсанико, и ни откраднат говедата, от кого ще ги търся после? А?
— Аз… — промълви момчето.
— Ти ли? Ето ти богаташ! И с какво ще ги платиш? А? Можеш ли да ми отговориш и на това?
— Няма да ги откраднат… — осмели се да отговори момчето.
— Виж ти!… А откъде знаеш това? Нима имаш вземане-даване с крадците? Така ли е работата, а? С тях, изглежда, хаймануваш, а? С тях се събираш значи? Чакай да видиш ти, утре ще се разберем. Утре ще те предам на полицията, ще видим тогава.
— Не!… — отговори момчето и гласът му затрепери. — Не, не ходя с тези, за които говориш. Аз…
— А къде по дяволите ходиш тогава?
— Ходя на училище.
— На училище ли? Я виж ти! На училище ли, каза? Е, обърка се светът! Добре де, глупчо… значи, науката не може без твоята мутра. Значи, така да се каже, ако ти не се изучиш, науката ще изостане, а? Искам да ми отговориш на това! Така. Слушай сега, без много приказки: от утре край. Или орач, или поп! За говедар съм те главил, а не за писар! Разбрахме ли се? Хайде сега върви да си легнеш, че утре работа те чака. А освен това гориш и толкова олио…
Момчето загаси светилничето, тръшна се върху сламата и плака чак до сутринта.
На другия ден заряза всичко, захвърли книгите на бунището и не ги погледна вече. Беше взело решение. Орисията му беше такава — да дружи с говедата.
Такива мисли минаваха през ума му. Но беше се излъгало. На третия ден, когато се връщаше от паша, учителят го спря.
— Научих всичко, нещастно дете! — каза му той. — Но няма да те оставя да се затриеш. Слушай сега! Ще ти дам, каквато книга и да ти потрябва. Ще четеш значи, докато преминеш всички класове. И като изкараш основното училище и имаш кураж и за гимназията, не се спирай. Един ритник на чорбаджията и карай. А сега вземи тази торбичка. В нея са книгите. Хайде не плачи сега! Пожелавам ти добър успех!…
Учителят си отиде. Момчето го проследи дълго с поглед, докато той се изгуби зад облака прах, който стадото дигаше.
Както му заръча учителят, така и направи. Прочете от край до край книгите, които той му даде. Всичко научи наизуст.
Един ден през лятото учителят се запъти към ливадите.
— Дойдох да видя напредъка ти — каза му той.
Седнаха там под една дива круша и си поговориха. Попрелистиха и книгите. Поговориха и за намеренията си. Огън беше това дете. Учителят се смая. Когато се разделиха, всичко беше наред. През есента можеше да се яви на изпит в града. Учителят беше готов да му даде свидетелство — че е преминал всички уроци, „целия материал“, както той се изрази, че поведението му е примерно и пр. и пр. И че успехът му е отличен.
Сега нищо не бе в състояние да спре нашия приятел! Последният месец изтече сред луди вълнения и безкрайни мечти, докато настъпи най-после есента, натежала от плод, с благоухания, които гърдите му за първи път вдишваха. Поръча си при селския шивач и една горна дреха — каквато и да е, все пак беше нещо ново! Даде и обувките си на обущаря да им сложи подметки. Изпра долните си дрехи на коритото при водопоя. Уреди и сметките си с чорбаджията. Всичко беше наред. Учителят го придружи до кръстопътя. Тук те се ръкуваха… но учителят държеше нещо в ръката си и не можеше да стисне здраво.
— Какво е това, господин учителю?
— Вземи ги. Това са твоите пари. Вземи ги, за да имаш там в града малко пари на ръка. Животът там е тежък. Там ще ти трябват пари за наем, за храна, за тетрадки. Вземи ги.
Поиска да целуне ръката на учителя, но не я виждаше, защото очите му бяха се замъглили от сълзи.
И ето сега тази привечер Мельос седи на моста и гледа голямото училище. Оттук започва старият град с плесенясалите си, струпани една до друга къщи и с калдъръмите си… Той седна на перилата на моста, взе малко вода, да измие краката си от праха, и обу обущата си. После метна през рамо торбичката си и изчезна в тесните улички.
Къде отиваше той? И на самия него това не му беше още ясно. Търсеше квартира. Търсеше някоя бедна къща с добродушна хазайка и нисък наем, тъй че когато й го плаща, да не прави кисело лице.
Но как можеше да открие това? Нима беше написано на вратата на всяка къща каква е, кой е собственикът й и какъв характер има? Всички къщи са каменни, с потъмнели дъски и камъни и стари, изгубили цвета си прозорци. Всички имаха застарял вид. И всички през това време бяха тихи. И така Мельос потропваше с новите си подметки по каменната настилка и се вглеждаше във вратите — дали няма да намери някоя отворена, дали няма да се появи някоя домакиня с благ поглед на прага. Напразни надежди. Тези планински градове се страхуват от студа като котките. Още с първото есенно захлаждане те опустяват. Улиците се опразват, сякаш са погълнали хората. Щом слънцето залезе, всички врати се залостват, сякаш има карантина.
Нещастният Мельос обикаляше нагоре-надолу по сокаците и не смееше да почука на никоя врата. Но къде щеше да преспи? След малко щеше да се мръкне съвсем и безстопанствените кучета щяха да го подгонят. Той забеляза да се белее някаква стена и се приближи към нея. Вратата беше затворена като уста на мъртвец. Дали не беше гробище този град? Стори му се, че нещо се движи по улицата. Мельос се спря като прикован. След малко пред него се изправи една едра жена.
— Какво чакаш? — запита го тя.
Очите й бяха кръгли, долните й клепачи бяха малко подути. Беше неприветлива.
— Добър вечер… — каза Мельос.
Тя се приближи да го види по-добре.
— А… добър вечер… Е, какво чакаш?
— Къща. Търся къща.
— Къща ли? За какво ти е къща?
— Искам стаичка под наем.
— Тъй, стаичка… Под наем… Ами с какво ще плащаш за нея?
— С парите си…
И той подрънка джоба си.
— Тъй, с парите си… Е… не знам.
Тя си отиде. Дали не беше призрак?
Мельос започна да тича. Ами ако сега го нападне цяла тълпа от призраци и му отнеме говора? Беше чувал за подобни неща от възрастни хора. Но както и да е. Трябваше на всяка цена да влезе в някоя къща, макар и непозната, и затворена. И то час по-скоро.
Той затвори очи и се стовари върху една врата… Отвътре се чуха стъпки.
— Кой е? — попита един глас.
— Аз… — отговори Мельос.
Измина се половин минута.
— Кой аз?
— Ами аз… един непознат. Отвори, лельо!
Зад вратата настъпи тишина. Навярно някой размишляваше.
— Момче ли си?
— Да, момче…
Отново настъпи тишина зад вратата. После стъпките се чуха много наблизо.
— Почакай…
Издърпа се едно резе. После вратата се открехна. През пролуката се появиха две старчески очи, които се спряха върху него и го заоглеждаха. Тези очи го пробождаха като игла, сякаш нещастното момче беше някаква дреха, която зашиваха.
— Студено е… — казва момчето отвън с тънкото си гласче.
— Да, студено е… — отговаря жената. — Но какво да те правя. Сама съм. Мъжа ми го няма, на оран е.
— Нека вляза вътре, лельо. Ще го почакам. С пари ще живея у вас. Търся стая под наем. Не съм крадец. Дойдох за училището.
— Добре… — отговаря неприветливо жената. — Влез, докато той си дойде. Но нямаме стая за даване под наем. Ела, влез, но да сме наясно, не съм ти обещала нищо. Само временно ти позволих да влезеш, за да не мръзнеш навън като птиче. Свали вързопчето си. Остави го там и седни. Където и да е, скоро ще си дойде. Да, да, там. Ако пък искаш… виж, ако искаш, на, ела тук. На, влез в тази стаичка. Вземи и вързопчето си. Тъй. Седни там временно и ще видим. Аз ще отида да погледна вечерята. Нищо не сме се уговорили, нали? Разбрано, нали?…
Мельос се пъхна в стаичката, която жената му посочи. Нямаше светлина. Само няколко лъчи от лампата на кухнята се промъкваха в нея. Той постави вързопчето си в един ъгъл и седна. Беше много изморен. А сърцето му биеше, сякаш отвътре удряше някакво чукче. Един щурец прояждаше някакво старо дърво на покрива. Да е жив и здрав този щурец, загдето му прави компания. Щастлив беше той, щом можеше да яде, колкото си иска, и да спи на сухо местенце. А той!… Кой знае къде ще мръзне утре…
Домакинята се колебаеше между „да“ и „не“. А отде да знаеш какъв е и мъжът й? Орач бил, казва. Истина е, че земеделците не са коравосърдечни хора, но все пак отде да знаеш какви са земеделците от града. Ако домакинята беше някоя милостива жена, разбирам, щеше да го подхване с добро, щеше да го помоли, щеше да го склони. Но тя беше колеблива, мнителна, с плахи очи. Какво добро можеше да ти направи тя? Къде да намери толкова доброта, та и за ближния й да има. Виждал е майки да изхвърлят децата си на улицата като помия, виждал е братя да се ядат един друг.
Непозната е къщата, дето той влезе, при това като нощен гост. Домакинята не успя да му види добре дори очите, та как тогава да го посрещне гостоприемно? Нима го познаваше отпреди? Пак добре, че не го подгони с някоя главня. Да си признаем… пак добре!…
Щурецът непрестанно стържеше като часовник, който гризе времето. Най-после откъм улицата се чу продължително цвилене. Жената захлупи припряно тенджерата. Бързите й стъпки отекнаха в преддверието.
Мельос, който до този миг се ослушваше нагоре към тавана, сега започна да следи и шума от стъпките долу в двора.
Жената слезе с лампа да светне на мъжа си.
— Закъсня… — чу Мельос гласа й. — Какво ти се е случило?
Мельос напрегна още повече слуха си, за да чуе гласа на домакина. Надяваше се да долови нещо. Беше свикнал да познава човека по гласа му.
— Бъди благодарна, че успях да се прибера… — рече мъжът й.
— Какво ти се е случило? Пази, боже!
— Фотяс!
— Е, какво се е случило? Христе боже и света Богородице!
— Уплаши се от една невестулка и насмалко щеше да ме хвърли от самара. На, виж го! Още трепери, сякаш го биеш с пръчка. Трябваше да сляза и го доведох, като го теглех.
— Фотяс… Фотяс… — каза му гальовно жената. — Пруст…
Чу се шум от копита. Две животни влязоха вътре и спряха точно под стаичката.
— Да го вържа ли на яслите? — запита жена му.
— Да, но донеси ми първо нишадъра и после му стопли малко трици.
— Да го намажем ли с малко оцет?
— Добре се сети, дай!
След това се чу как мъжът й започна да успокоява животното с гальовни думи и да му разтрива гърба с оцет.
— Прави му удоволствие… — каза жената.
— Харесват му такива работи на дявола. Фотяс… На, смръкни!
Чу се как животното пръхна.
— Така! Браво! Така, юначето ми! Ето виждаш ли, Арети… мина му.
— Еее! Слава богу. Знаеш ли…
— Какво?
— Горе имаме гост.
— А! Добре ни дошъл. Направи ли нужното?
— Чакай де!…
— Какво?
— Още не съм ти казала кой е.
— Който и да е, добър е. Почука ли, преди да влезе?
— Почука.
— А, тогава е добър. Лошите не почукват.
— Чуй най-напред де!…
— Казвай!
— Момченце е. Почука на вратата и потърси стаичка. Искал стая под наем, казва, защото щял да ходи на училище тук.
— Що за дете е?
— Измъчено изглежда. Не го разпитах подробно. Носи си и едно вързопче с дрешки.
— Изглежда, че ще ходи в гимназията.
— Така изглежда.
— Е, какво му каза?
— Казах му: „Седни там на торбичката си, докато дойде мъжът ми“.
— Добре си направила…
— Да прекара нощта… пък утре, много му здраве.
— Не бързай… За да почука на нашата врата, ще рече, че няма свои близки тук.
— Така мисля и аз.
— Така… Остави сега, ще видим после…
— Какво? Ще го приемеш ли?
— Казах: остави сега, ще видим после. Да го видим какво представлява. Какво друго исках? А, да… Какво сготви за вечеря?
— Потърсих малко зарзават, но… не намерих. Имах за едно варене боб и го сложих в тенджерата.
— Готов ли е?
— Отдавна ври. Да вървим ли?
— Да вървим, да вървим. Само ако имаш малко… топла вода.
— Качвай се, всичко съм ти приготвила.
Стъпките им се чуха по стълбата. Мельос стана от пода и седна отново върху вързопчето си. Добър беше чичото… Думите му излизаха направо от сърцето. И колкото повече го слушаше, толкова по-леко му ставаше. Стана му топло. Горната му дреха започна да го топли като кожух. След това започнаха да сипват от ястието и миризмата му изпълни къщата. Ех, топла сготвена храна… и един дом да те гощава с нея! И домът да бъде топъл като майчина пазва. Да. Но дали ще го поканят? Ще му кажат ли гостоприемното „заповядай“? Или ще го оставят да се насити от миризмата? Млъкни, Кривия, не се отчайвай. Сега, ето след малко… Ето това не са ли стъпки? Не спряха ли пред вратата ти? Да, да, така е.
— Момче…
Да, вярно. Това е гласът на домакина. Момчето се размърда.
— Спиш ли, момченце? Стани, стани. Ела да вечеряме, пък и да се запознаем. Бре! Бре!… Така сам ли седиш там в тъмното? Ще загубиш очите си.
Мельос се изправи, пооправи се уж и излезе.
— Бре! — извика старецът, като излязоха на светло. — Та ти си бил цял юнак, бе! Как ти беше името?
— Мельос…
— Ето това ще рече име! Да си жив и здрав дълги години да му се радваш, момчето ми! Аз съм бай Анестис. А тази тук е леля Арети. Седни. Тук, тук, на софрата. Така! А… такъв ли срамежлив си ти? Ами че така ще умреш от глад. Жено, лъжица за Мельос! Хай добре си ни дошъл. Бръкни дълбоко да хванеш и боб. А така, браво! Ееех… Арети, тази вечер си сготвила ядене като за везири!
След малко се чуваше само шумът на лъжиците, които работеха здравата.
Старецът поиска да му досипят.
— Студът ми отвори апетита… — оправда се той. — Искаш ли и ти, момчето ми? Не? Добре, няма да те насилвам.
Като привършиха с яденето, старецът се оригна, оттегли се и се облегна в ъгъла.
— Ела сега при мене. Аз ще си свия една цигара, а ти ще ми разкажеш житието си. Нали за гимназията си дошъл? Аз се сетих. Видя ли, нали ти казах, бабо… И тъй?
— Ще държа изпити… — рече момчето. — Цяло лято и цяла зима съм работил. И сега съм дошъл на изпит.
— Ех, ех, ех…
— Спестих малко пари за книги и за наем. Ще ям сухоежбина.
— Много скъпо купуваш учението си, момченце! И какво намерение имаш да правиш с това учение?
Тук Мельос се обърка. Какво щял да прави с учението ли? И питат още! Просто искаше да се учи! Не можеше без учение. Ето… копнееше за учението, ей тъй… както за хляб, как да го каже?
— Искам да се уча… за… да чета книги.
— Е, добре де, научил си се да четеш. После? Каква полза ще имаш от това?
— Искам да се отърва от говедата. Да мога да нося чисти дрехи. Да пиша кръгли букви като учителя и да мога да говоря хубаво. Да не ми се смеят… После искам да узная тайните, които книгите крият… и да мога да ги казвам на хората.
— Само за това ли искаш да учиш?
— Казват, че като не си знаел писмо, бил си като сляп.
— Е, та сляп ли си ти?
— Не зная. Може би съм…
— Не виждаш ли всичко, което е пред теб?
— Виждам. Но може би има и други неща, които не виждам… сега… а утре ще мога да ги видя.
— Много отрано си се натоварил с големи грижи, синко. Млад си още за такива главоболия.
— Другите деца ходят на училище. А аз не можах да ходя навремето. Трябваше да си спестя пари. Сам съм, нямам никого.
— Какво? Я повтори това! Езика ще ти изтръгна! Нямал никого, казва! Ами аз какъв съм? А!… Аз не съм ли ти чичо? Какво приказвахме толкова време? Забрави ли вече?
— Ще… ще… ме приемете ли?
Анестис се престори на сърдит.
— Арети, я откачи точилката оттам да го понатупам! Я виж ти, дали ще го приемем! Утре рано-рано да вървиш да се запишеш. И ако нещо искат да ти попречат, кажи им: „Ще кажа на чичо си“. Ходи, момчето ми, на училище! Не обръщай внимание на това, което преди малко ти говорих. Така на смях ти го приказвах. Ходи, па може и моите очи да отвориш, защото останах сляп за този свят. Хайде върви сега да спиш. Постлала ли си му, Арети? Хайде лека нощ. Аз ще изляза рано, още в зори. Ако ти потрябва нещо сутринта, поискай го от леля си. Хайде, агнето ми, и дано те видя да преуспяваш.
Мельос се оттегли, без да продума. Искаше да каже сума ти неща, но не можеше да си отвори устата. Но и да беше успял да я отвори, пак нищо нямаше да излезе от нея, защото нямаше глас. Странни неща започна да върши той, когато се намери сам в стаичката. Съблече се да си легне и забрави да си събуе обущата. Ръцете му трепереха. После му дойде да избухне в смях. И най-после заспа с насълзени очи. Насън Мельос видя една златна къща, построена на един връх, с желязна ограда наоколо. С години обикаляше той около нея и не можеше да влезе. Най-после прескочи оградата и се намери вътре.
Голямото училище още отрано сутринта беше отворило вратите си. Дядо Тодос Цагалос работи дни наред с бабичката си Зумбуля, за да го постегне. Почистваха паяжините по таваните и се караха.
Старицата беше станала от праха като овалян в брашно херинг. Старецът запушваше цепнатинките с едно заострено дърво. Той беше съдрал една своя стара кавадия2 и два дни наред се занимаваше с тази работа. Да, трябва да кажем това, дядо Тодос не беше облечен като другите старчета. Не носеше панталони, потури или беневреци. Той носеше кавадия. Значи нещо като синя антерия, каквато носят поповете в къщи, но по-хубава и с изящни цепки отляво и отдясно. Бай Тодос харесваше много тази си дреха. Не би я заменил нито с владишки епитрахил, нито пък с царски одежди. И Зумбуля си имаше своя особена носия. Кафява атлазена фуста моаре, къса връхна дреха без ръкави, извезана около шията, и бебешка шапка с копче отгоре като калимавка на арменски поп. Двамата напомняха на двойка пъстри птици, която бог знае каква буря бе довеяла тук в този град. Живееха в сутерена на голямото училище в една стаичка, построена нарочно за двамата.
В този последен ден от ваканцията и двамата станаха рано сутринта — с птиците. Изметоха, поръсиха двора и зачакаха да пристигнат „козленцата“ и да обърнат всичко с главата надолу.
Те имаха ежедневни разправии с дечурлигата, които наричаха „изчадия на Луцифера“, но горко на тях, старите, ако децата биха мирясали… През лятото, когато никой не идваше да ги безпокои, те се караха помежду си и с нетърпение очакваха да пристигнат „палавниците“ да ги пораздвижат. Бяха навикнали да се гонят и да се дърлят постоянно с тях. И така, като отвори училището, бай Тодос отиде и седна зад вратата и задебна да пристигне някой палавник, който да му даде повод да се поскара. И ето че случаят не закъсня!
От първата уличка се зададе едно слабичко момче. То носеше мастилница и учебници. Момчето отиде и се опря на колоната — не посмя да влезе вътре. Старецът зачака то да влезе и да му изцапа мрамора… Но напразно. Най-после, като се увери, че нищо няма да излезе и че момчето е теле, бай Тодос тръгна сам да го предизвика. Поизкашля се два-три пъти, изсекна се в една шарена кърпа и отиде на другата колона.
— Какво насам, джеременце? — запита го старецът с полузатворени очи.
— Добро утро… — рече момчето.
Напразно. Това дете е добре възпитано. То не ми върши работа. Виж ти обноски, келешът му с келеш!… Виж ти смирен поглед!…
— За изпит ли? — запита го той.
— Да.
Както си каза, тъй и излезе. Крайно учтиво, говори на „вие“.
— Добре де, чиновете ли сънува, та не можа да дочакаш да се съмне?
— Нямам часовник господине — отговори плахо момчето. — Рано ли е? Не знаех. Тогава да дойда по-късно?
— Ела… ела тук! Хайде! Такъв ли си бил ти! Плахо гущерче, като девойче! Седни тук! Сега след малко, където и да са, учителите ще дойдат… Селянче ли си?
— Да.
— Не се ли насити на учене в селото си, та и тук дойде да събираш знание? Ела насам! Ела тук! Къде бягаш? Обиди ли се?… Добре де, взимам си думите назад. Имаш ли родители? Добре де, добре, не се цупи!… Какъв мъж си ти! Готов си да се надуеш като мляко на огън. Няма вече да те разпитвам. Гледай само да я караме двамата с тебе добре. Аз съм училищният надзирател. Не ща никакви гюрултии. Виждаш ли онова прозорче? Ето виж… виж какъв тел, на!… С такъв дебел тел съм замрежил прозореца, но „луциферчетата“ пак чупят стъклата с топката си. Ти играеш ли на топка?
— Не.
— Ще те видим. Казвам ти всичко това предварително, защото аз съм… Седни сега там и мълчи… защото идва учителят. Господин Анахоридис.
И двамата се скриха зад колоните. След малко пристигна и друг учител.
— Виждаш ли го този? Това е господин Скамвурас. Той ще те изпита.
Едно дребничко човече с маслинен костюм и с пеперудка се приближи към училищната врата. Мельос му каза „добър ден“. (Но какво му трябваше?) Учителят се спря и го погледна със скрито смущение.
— Добър ден, господин Скамвурас… — рече прислужникът и протегна ръка усмихнато и стеснително същевременно. — Честито новата учебна година.
Учителят каза „благодаря“ и също се смути. След това се обърна към момчето.
— За… за писмен изпит ли? — запита го той. И веднага пак се смути. — Как се казваш?
— Да, за изпити… Мельос Кадрас.
— Ела след малко! Доведи го, бай Тодос! Позакъснял си, но…
— Нямах възможност през юни, господине… — каза момчето.
— Добре, ще видим. Като дойде и господин директорът…
Учителят се изкачи по стълбата и влезе вътре.
— Добър ли е? — запита момчето с несигурен глас.
— А!… Куме! Много разпитваш. Нищо няма да ти кажа. Сам го открий. И е, и не е… както сам го прецениш. За всички хора е така — както сам го прецениш. И моя милост съм добър, но кой ми признава добротата. И ти си добър, но къде ти е палтенцето, та да не зъзнеш в туй есенно време! Зная какво ще ми кажеш. Нямаш, защото си беден. Но защо си беден? Това не зная. Дотука ми стига умът. Когато пораснеш, помъчи се да откриеш това ти и заради мен. Аз съм си изял вече хляба. Сега мълчи… Че директорът пристига. Виждаш ли го този високия? Този, този, русия, с червеното лице… Ето този е господин директорът. Пожелавам ти добър успех. Аз отивам в мазето си.
— Лош ли е, дядо?
— Не знам! Открий го сам.
Старецът дигна полите на кавадията си и си отиде. Директорът се приближи и гледайки надуто, се изкачи по стълбата и влезе вътре.
Той беше тежък човек с права стойка и бели вежди. След малко отвътре се появи дядо Тодос със своята кавадия.
— Пст… момче! Момче, на теб казвам… ей, смокварче3… Ела! Господин учителят те чака вътре. Стъпвай тихо! Я ми кажи! Почакай… На кое казват „тихо“ във вашето село?
— Тежки са подметките… — отговори момчето. — Не мога по-тихо.
— Преди да си опитал, никога не казвай „не мога“.
— Опитах се, но не мога.
— Тогава хайде влез! И добър успех!
Мельос отвори вратата, която бай Тодос му показа. Вътре беше тихо. Чиновете бяха подредени и чакаха като празни кошери.
Учителят гледаше навън през прозореца. Момчето успя да зърне профила му. Лице сухо, с цвят на дървени въглища. Коса права, гъста, ниско подстригана. Възраст — трудно определима.
— Пристигна ли?… — каза той по едно време. — Седни там. Не там, на първия.
После се подпря на катедрата и го загледа.
— Имаш ли свидетелство?
Момчето издърпа внимателно свидетелството изсред другите документи и го разгъна.
— А… — извика учудено учителят и се наведе да види по-добре. — Бележките ти са добри. Също и поведението ти. Добре.
Той сгъна документа и почна да потупва с него лявата си длан. После отиде отново към прозореца и погледна навън. На Мельос му се стори, че учителят няма вече да се дръпне от прозореца, че там ще го завари нощта. Колко време се измина така? Сам не знаеше. Един петел изкукурига. Най-сетне и сега ли не ще се пробуди?
Не, и сега не се пробуди. Да не би да се е отказал от намерението си? Или пък е забравил, че е учител! Докога ще продължи това?
Но не, не продължи много. Малко преди Мельос да се отчае, учителят се извърна.
— Къде са настойниците ти?
Мельос се поколеба.
— Никъде… — каза той най-сетне.
— Тогава… кой се грижи за теб?
— Аз.
— А кой те научи да четеш?
— Аз…
Внезапно пеперудката мръдна странно нагоре-надолу по гърлото му. Учителят отиде на катедрата и отвори една книга. Измъкна един лист, написа двадесетина реда и му го подаде.
— Това са „въпросите“ — каза му той. — Препиши ги на чисто един по един на листа си и отдолу отговори. Работи спокойно.
След това се изкачи на катедрата, отвори една книга и се зачете в нея.
За Мельос тези въпроси бяха играчка. Залови се и веднага ги преписа. После написа и отговорите, сгъна листа и почна да гледа учителя.
— Какво има? — запита той, като се сепна по едно време. — Защо не пишеш?
— Написах ги.
— Прекрасно. Напиши тогава отговорите.
— Написах ги.
— Как?!
Учителят с един скок се намери долу.
— Невъзможно! Не може да бъде! Я дай да видя!
Взе листа, прегледа набързо написаното, тупна се един-два пъти по устата и постави листа на катедрата.
— Поздравявам те… — рече той сериозно и някак си мрачно. — Страхувам се обаче да не би да си назубрил уроците за шести клас. Харесвам силната памет въобще, но никога не поощрявам механичното зубрене. Учил ли си правопис?
— Не.
— Но въпреки това грешките ти са малко. Сега нека минем към устния…
Половин час по-късно в класната стая влезе директорът.
— Господин директоре… — рече учителят стеснително. — Приключихме.
— Как изкара? — запита той рязко и измери с недоверчив поглед момчето.
— Добре… Мога да кажа… общо взето, много добре.
— М-м… Я да видя… — и взе листа, за да провери. — Мм… — отново измънка той. — Да… А устният?
— Също… мога да кажа…
— Добре. Оттук ли си, момче? Защо се явяваш със закъснение?
— Господине… — рече Мельос и преглътна. — Не… не… знаех. Дойдох от село.
— Няма значение! Трябваше да знаеш. Повтарял ли си някой клас? Защо не отговаряш?
— Н… не…
— Защо се запъваш? Посещавал ли си редовно и шестте класа?
— Не… не съм…
— Какво „не“?
— Не съм посещавал никакво училище.
— Никое ли? Как? Господин Скамвурас!… Какво откривам тук?
Горкият господин Скамвурас… би предпочел самият той да бъде на мястото на момчето. Пеперудката му помръдна нагоре-надолу и се затегна около врата му до задушаване. Учителят стоеше облегнат на катедрата и поглеждаше ту директора, ту момчето.
— Не можех да допусна подобно нещо, господин директоре. Наистина трябва да се признае, че това е нещо удивително.
— Какво „удивително“ има тук, господин Скамвурас? Касае се за едно нечувано мошеничество! Да се отбележи името на учителя.
После се обърна към момчето:
— Как посмя ти, младежо, да измамиш цяла една гимназия? А?… Мълчиш, е? Мълчанието на… виновника! Престани веднага да плачеш!
Внезапно момчето вдигна високо глава и двамата учители се намериха пред едно разярено тигърче.
— Не… не плача! Защо да плача? Не съм виновен. Нито пък съм излъгал. Защо не ми признавате знанията, господин директоре? Това ми показаха — това научих. Защо не ми ги признавате сега? Нима училищните знания са по-други? Нямах пари да посещавам училище и съм се учил на полето. Нима това е лошо? Сега вие ми казвате, че моите знания не важат…
— Млък!!
Директорът беше посинял от яд.
— Ще си вървя… — рече момчето. — И който ме попита, ще казвам, че бях събрал малко пари да уча в гимназия, но ме изпъдиха, понеже това, което знаех, го бях учил на полето и затуй не важало.
— Я виж ти наглост! Я виж ти нечувана дързост! Питам те за името на учителя, за да отнеса въпроса до министерството. На тоя въпрос искам да ми отговориш.
— Вероятно… — учителят направи опит да се намеси. — Вероятно е забравил името на учителя. Нали, момче?
— Не — отговори Мельос. — Помня го!
— А защо тогава не го кажеш?
И директорът протегна ръка да му дръпне ухото.
— Не съм Юда! — извика Мельос и си плю на петите.
Директорът се спусна като вълк след него.
— Ела тук!… Ти! Тук Хей… Ти!…
Мельос вече се спускаше по стълбището.
— Надзирателю!… Хей!… Хвани го!…
Мельос летеше по стъпалата. Вратата е пред него. Но нещо я затули. Една синя кавадия.
— Я ела тук, бръмбарче! Ти ли беше тихият?
— Дръжте го! — крещи отгоре директорът.
— Пусни ме… — моли се с насълзени очи момчето. — Бай Тодос, ти поне си добричък… пусни ме.
— Бих те освободил, пилето ми, но после и мен биха ме освободили от служба… а после какво ще яде бабичката ми? Ту-у-ук! Не ритай, защото ще ти сложа юзда!…
— Дядо, пусни ме, иначе ще те ухапя.
— Мирно-о-о!
— За последен път ти казвам… Пусни ме.
— Млъ-ъ-ък, казах.
— Е, тогава на, пък и аз!
Както държеше мастилницата си, Мельос плисна с все сила мастилото в очите на бай Тодос. Старецът го пусна, за да защити очите си, и малкият пакостник изчезна. Само за миг, преди да завие по сокака, той успя да зърне директора, който ръкомахаше като луд горе на мраморното стълбище.
Мельос изчезна в уличките. Крясъците на директора го гонеха чак до горните махали. Там горе не живееха хора с колосани яки, хора с очила — всички онези, които години наред тичаха като вълци подир него. Там горе живееха отрудени, бедни хора с набръчкани чела, жени, тънещи в мизерия, с немити бебета на гърди.
Там горе можеше да седне на някой камък, да хване главата си и да помисли за сполетялата го беда. Ето значи как всичко рухна. И учение, и мечти. Всичко… Вратата на голямото училище се затвори, сякаш я бе преградила цяла планина. Сега, Кривия, положението стана по-лошо. Сега всички пътища свършиха и само тази река, която тече пред тебе, ти остава…
Подпри се малко на това черничево дърво… хвани сърцето си и му кажи да млъкне. Ето погледни онова момче, което те гледа там от водата. Усмихни му се… ще видиш… че ще ти се усмихне и то!
Една жена малко по-нагоре яростно тупаше една черга. Ето така го биеше и него животът години наред, непрекъснато. Не плачи, срамота е… А освен това-онова светлокафяво кученце те гледа…
Да, там до него беше застанало едно кученце и го гледаше. Преди малко то мина замислено, после се поспря, за да размисли по-добре, и изведнъж се върна обратно и седна да го гледа. Сега, когато директорът се беше разсърдил толкова много, трябваше да минат години, докато се успокои. И докато на директора му минеше ядът, Мельос щеше да порасне и нямаше да го приемат в училището. Като си помисли това, той не можа да се сдържи повече и почна да плаче. Реката поемаше сълзите му и ги отнасяше в морето.
Днес водата нямаше настроение. Беше мътна.
Старо приятелство свързваше Мельос с реките. Обичаше той водите им, познаваха се. И може би затова реката се бе огорчила и течеше мътна. Всичко, което Мельос виждаше днес, беше потъмняло — и дърветата, и кокошките, които шляпаха из водата, и патките, които плуваха като параходчета…
Дори и един чичо, който носеше някакви тенджери и ръчни мелници, му се видя тъмен. Колко черен беше! Беше провисил една торба през рамо и вървеше, като тракаше с тенджерите си и хвалеше достойнствата им. На главата си носеше шапка, покрита с разноцветни кръпки.
По едно време спря пред жената, която тупаше чергата, и започна да я увещава:
— Вземи, госпожа… — казваше й той. — Бакърът ми е злато… кълна се в хляба си! Хайде вземи. Какво са два наполеона? Две парчета хляб. Децата ми са гладни… и са ми дребни. На, кълна ти се в месеца ни май! Хайде купи си една мелница да правиш сутрин на пашата си каймаклия кафе, та да върви и да благоухае. Хайде, госпожо! Ех, нямаш ли сърце, бе! Даром ти я давам… Вземи една тенджера да готвиш чорбата си…
Жената се слиса и не знаеше какво да му каже.
— Няма го стопанина ми… — каза му тя.
— Тъкмо! Вземи стоката! Като си дойде стопанинът на обед да яде чорбата, „аман“ да каже: „Услади ми се залъкът. Какво чудо чорба си направила днес, жено?“ Вземи я, госпожа. Безценна стока ти давам.
— Върви си сега, на обед, като си дойде мъжът ми.
— Таман!… Вземаш тенджерата сега, сготвяш и на обед ще дойда за парите! Хайде дръж!… Вземи я! Вземи я, ти казвам… хайде, ето оставям я и ще си вървя… Приятен обед, госпожа, хаирлия да е…
Той направи две крачки…
— Чакай! — извика домакинята. — Почакай да ти дам парите. Белята си намерих с тебе!
Циганинът се смее и показва всичките си жълти зъби.
— Хаирлия, хаирлия да е!… Злато купи, госпожа, а не бакър…
Жената избърсва ръцете си, влиза в дома си и му донася парите, две монети от по двадесет драхми.
Циганинът ги взима, притваря очи и потърква парите по брадата си.
— Да ти е честита, госпожа. Евала4.
Той отвори кесията си и ги пъхна вътре. После дойде близо до момчето. Там имаше една пейка от бял камък; циганинът седна на нея, сложи шапката си на земята и избърса с длан потта си. После пъхна ръка в пазвата си и извади парче черен сух хляб, но много черен… Кой знае… Може би беше почернял от кожата му. Той взе хляба, топна го в реката и после го сложи върху камъка да се размекне. След това пъхна отново ръка в пазвата си и извади оттам някаква хартия. Имаше нещо увито в нея и както изглеждаше, мазно, защото беше го увил в много хартии. Той започна да го отвива. Най-после се появи едно парче халва.
Отчупи си с лявата ръка хляб, отвори уста и метна вътре парчето. После метна и парче халва… Затвори очи и почна да дъвче. Мляскаше… мляскаше сладко-сладко… а мустаците му мърдаха като на заек.
Наслаждението му обаче не продължи дълго време. Внезапно той забеляза, че момчето го наблюдава с такива едни опулени очи… Побърза да глътне хапката си и му изпрати с мустаците си една усмивка. Очите му се покриха с толкова много бръчки, че напълно ги закриха.
— Искаш ли хляб? — запита го той.
И без да дочака отговор, отчупи едно голямо парче и му го подаде.
Момчето се засрами и зачупи пръсти от стеснение.
— Вземи… — каза му циганинът. — На, яж… яж…
Момчето не помръдна.
— Яж… яж… — настоя циганинът. — Берекетлия…
Очите на циганина са изпълнени с толкова благост, че момчето се срамува да не приеме хляба. Протяга ръка и го взема.
— Искаш ли халва? — запитва отново циганинът. — Вземи халва… Яж… яж… Берекетлия…
Двамата ядат — седнали там под черничевото дърво. Кученцето — онова светлокафявото — гледа завистливо и идва и то да си изпроси нещичко. Циганинът и момчето му подхвърлят трохички…
Тримата образуват щастлива компания. След малко, позавидели на щастието им, пристигат, клатушкайки се, и патките, за да получат своя дял. Приятна гледка представляват те, тъй както проточват шиите си, за да хванат залъка… И когато го изпуснат, крякайки, тичат и се гмуркат да го уловят във водата.
Като се наядоха, циганинът сви шепите си, гребна вода от реката и се напи. После изми ръцете си, напълни отново шепите си с вода… и:
— Буйрум… — каза той на момчето. — Пий… пий. Берекетлия!
Мельос не се церемони много, нито пък погледна да види дали ръцете му бяха чисти. Те бяха честни ръце — това знаеше той… Ръце бедни, но жилави от въртенето на чука. Водата дори му се услади — сърцето му беше попарено и затуй бе жадно.
— Ааа… — рече циганинът и се облегна на черницата — Да свием сега и по една цигара… Ти пушиш ли?
— Не…
— Добре правиш. Не пуши!… Ще станеш жълт.
Той порови в торбата си и извади стиска тютюн. Почисти го от трохи и влакна, след това издуха праха от камъка и сложи тютюна върху него. После бръкна с два пръста в едно джобче на жилетката си, извади цигарена хартия, подуха, за да отдели едно листче, наплюнчи пръста си, изтегли листчето и почна да свива с мерак цигарата.
Мельос и кученцето го следяха с най-голямо внимание.
След малко цигарата беше готова. Той запуши единия отвор на цигарата, после извади от пояса си огнивото, кремъка и праханта, запали и отново ги пъхна в пояса си, след това се облегна по-удобно на черничевото дърво.
— Ти ходиш ли на училище? — запита той Мельос, издухвайки пушека.
Вместо отговор очите на Мельос плувнаха в сълзи. Циганинът се смути. Загледа момчето натъжен, много натъжен… Той приличаше на опушен светия в някоя стара черква.
— О-о-о-о! Какво ти стана?… — запита той момчето. — С какво те обидих, та плачеш? Ето сега… плачеш. С какво те обидих, а? Добре де. Не искаш — не искаш. Добре. Щом като не искаш, няма да ходиш. Какво плачеш. И моите дечурлига не ходят. Плачат ли те? Е добре, нека не отиват. Видях една книга. Нищо не видях в нея. Една хартия, пълна с въшки. Е, де! Казах ти, не ходи! Защо плачеш още. Вай! Не си добър аркадаш ти.
Момчето продължи да плаче още по-сърцераздирателно…
— Свършено е с училището, чичо, свършено е с училището за мене, свършено, свършено е…
Циганинът хвърли в реката цигарата си, която се разтопи във водата, и се наведе над момчето.
— Брей, чорбаджи… Бе, кой те е обидил? Аз съм тук! Ей, погледни. Аз съм тук! Който смее, да дойде… Кълна се в бога! Главата ще му строша. Ето тъй! Виж! — И той почна да тъпче земята с продупчените си обувки. — Знаеш ли кой съм аз? Аз съм Битрос… ха-ха-ха…
Мельос беше неутешим. Закрил очи с ръце, той плачеше горчиво. Циганинът се приближи още повече и седна до него със скръстени крака. Дори и кученцето се разтревожи и дойде и то по-наблизо.
— Ах, яврум… Голяма мъка ми причиняваш… Какво има, сърце мое? Кажи го на мене. На мене го кажи…
— Изпъдиха ме от училището, чичо. Днес ме изпъдиха и свършено вече. Няма вече да ме приемат… Затвориха ми вратата. А да знае човек писмо е много хубаво нещо, чичо… Аз много обичам писмото.
— Изпъдиха ли те? Бре!… Кажи на баща си тогава да им удари един бой. Ако пък си нямаш баща, аз, Битрос, ще ги натупам. На, виж. Ето тъй, тъй. Учителю, ти ли направи това? На ти сега — пух, пух, пух! Хайде сега ставай… хайде върви у дома си. Ако пък си нямаш дом, ела при мен. У чичо си Битрос. Аз ще те взема. Е, недей така! Какво ти трябва писмо? То разваля очите. Не е ли така?
— Аз обичам писмото.
— Тогава ще ходиш. И ако не те иска учителят, ето сопата ми. Не плачи… Хайде така. Хайде край…
Наведе се, гребна малко вода от реката и му изми очите. После го вдигна, постави го на пейката и му посочи с тоягата си една самотна къщурка сред дърветата.
— Ето… виждаш ли е-е-е-е оная къща? Ето най-малкото сега си играе. Виждаш ли го… ето сега си играе. Мършавичко е малко, но нейсе… Ето сега си играе…
Едно циганче без гащи си играеше пред колибата с пръстта. Мельос погледна очите на циганина. Колко милно гледаха!
— Ето сега пак се заигра… — рече отново циганинът с щастлив глас. — А горката жена пере ли, пере. Виждаш ли го? Това е най-малкото! Имам и други. Ето тъй… Когато нещо ти домъчнее, ела у нас. А? Няма да забравиш. Ще дойдеш. А? Хайде сега. Аз ще пообиколя да изкарам нещо за дечурлигата. Хайде, хаирола5.
Циганинът се запъти към долните махали, като постоянно се обръщаше и поглеждаше към момчето, правейки му знак с тоягата си — да не забрави къщата му. После се загуби из сокаците. След малко глухо се чу песента му и тракането на тенджерите из махалата.
Мельос постоя и погледа колибата му. Тя беше малка, сгушена сред дърветата. Детенцето с черното коремче продължаваше да си играе… Взимаше пръст от едно място и я пренасяше, после пак се връщаше, взимаше отново и пак я пренасяше.
Дълго време той гледа детето. После лека-полека взе да слиза надолу, да слиза заедно с реката…
Напразно чакаха през целия ден у дома на бай Анестис да се завърне момчето. Леля Арети поддържаше огъня и току излизаше на прозореца. „Какво ли се е случило с това дете?“ — казваше си тя постоянно. Най-после, като удари обед и момчето не се яви, тя остави храната в стаичката му, покри я с една кърпа, седна и зачака. Свечери се, а момчето все още го нямаше. След малко се стъмни, по дюкяните запалиха лампите. Но детето все го нямаше.
Първата дума на бай Анестис, когато се завърна отвън, бе за него.
— Как изкара момчето, Арети?
— Че как да е изкарало!… — отговори тя изтръпнала. — Нима съм го видяла?
— Какво?
— Изчезна. От сутринта го няма.
— Пази, боже! Ами че защо не си излязла да видиш?
— Къде да отида? Едно момче, което мина край нас, ми каза, че училището било затворено. И все си казвах, че всеки миг може да дойде.
Бай Анестис се позамисли.
— Да не би да си го обидила, бабичко? Познавам те аз тебе… Правиш ги ти тези работи.
— Боже господи! Защо ще го обидя? Отлетя като птиче и ето няма го вече…
Бай Анестис вкара конете вътре. Беше потънал в размисъл. Приготви без настроение зобта и им окачи торбите. Нито ги почеса, нито ги погали… Къде ти друг път! Забавляваше се с тях, сякаш бяха деца! Сега махна бавно партенките си и като пъшкаше, се изкачи горе. Палеше цигара от цигара, клатеше постоянно глава и цъкаше: „Цъ… цъ… цъ…“. Къщата му се стори студена и той каза на Арети да запали огън. Дори не я запита, както обикновено всяка вечер: „Какво ще ядем тази вечер“. Беше сит, като че ли беше преял.
Спомни си, че някога, когато беше малък, една птичка беше влязла веднъж у тях и бе кацнала на полицата при огнището. И тогава бе есенно време, беше се захладило. Птичката стоеше на полицата и ги гледаше. Подскачаше насам-натам, за да се сприятели с тях. На обед слезе на пода и почна да кълве трохичките. Опитоми се. До вечерта беше се сприятелила с всички. Но най-много я обикна Анестис. Забавляваше се с нея, правеше й разни игри и до вечерта станаха просто неразделни. Но когато се събуди на сутринта и се затече да й даде захар и да й каже „добро утро“, птичката беше отлетяла.
Беше видяла навън слънчевия ден и беше хвръкнала да му се порадва. И не се върна вече у тях.
Какво отчаяние почувствува тогава момчето!… Два дни нито говореше, нито се смееше. Езикът му се свърза и то загуби напълно апетита си. Цяла седмица бе като отровено.
Ето такава скръб чувствуваше той и тази вечер. Чувствуваше същата болка сега в сърцето си. И си спомни след толкова години за птичката… И Мельос бе влязъл така в дома му, преспал бе една вечер и сутринта бе отлетял.
Арети се мъчеше да го поуспокои. Казваше му, че не е сигурно дали е избягал. Може би е забравил къде се намира къщата и сега търси да я намери в тъмното, но не може.
— Къде ще пренощува, Арети? — повтаряше той всеки миг. — Къде ще се спре клетото дете? Мислиш, че има много като Анестис да го приютят ли? Ще мръзне в някое мазе и на сутринта ще го намерят вкочанено.
— Може би се е промъкнал в някоя плевня и се е пъхнал в сламата, а сутринта рано-рано ще тръгне да си дойде, отде да знаеш…
— Каквото и да ми казваш, няма да ме успокоиш. Честолюбиво момче беше то и го е било срам да не ни бъде в тежест, така си е въобразило сигурно.
Седнали до огъня, двамата разговаряха до полунощ все около същия въпрос. Опитаха се да поговорят за друго нещо, но все момчето им бе на езика.
По едно време старецът се сети за нещо.
— Арети, излизала ли си днес от къщи? — запита той жена си.
— Не… Само една крачка направих тук до Севдини, да й поискам ръчната мелница за кафе.
— Я ми кажи оставяла ли си вратата отворена?
— Да… Какво, една крачка съм направила.
— Това е! — каза той високо. — Към обед ли беше?
— Около обед ще да е било.
— Точно така е станало. През това време то е дошло, влязло е, взело си е бохчата и си е отишло. Запали светилника!
— Къде ще вървиш?
— Запали го, ти казвам! Ще отида да проверя за нещата му.
Той стана възбудено и влезе със светилника вътре. Но щом отвори вратата, пламъкът изгасна. Изглежда, че прозорецът беше отворен. Той погледна през него звездите и се замисли. По едно време се сепна. Някой дишаше в тъмното. Старецът се хвана за сърцето.
— Мельос!… — извика той. — Момче! Ти ли си?
Нещо черно мръдна долу. Постелката позашумоли.
— Мельос! — извика той отново. — Защо не се обаждаш, сине? Ти ли си? Няма ли да проговориш? Аз съм, чичо ти…
Лежащият не се обади. Вместо отговор почна плач.
— Арети!… Светни веднага! Тук е!
Арети донесе веднага лампата и намериха момчето, плувнало в сълзи.
— Какво ти се е случило, момчето ми? — запита го благо старецът. — Какво пострада, милото ми? Стани… стани. Да вървим вътре. Всичко ще ми разправиш. Арети! Сложи масата. Момчето е гладно.
— Не… — обажда се тъжно Мельос. — Не искам.
— Я ставай! Като ми разкажеш всичко и ти поолекне, ще видиш, че и мене ще изядеш. Арети, стопли храната. И аз ще ям. Огладнях. Хайде, момчето ми. Да вървим!
Старият го заведе вътре, като го прегърна през рамо. Мельос търкаше очите си със свити юмруци, за да избърше сълзите.
— Седни тук, тук… Облегни се на възглавницата. Виждаш ли, имаме и огън. Хайде сега… Ще се наядем добре и после ще ми разкажеш всичко. Какво си сготвила, Арети? Нещо на запържено ми мирише.
— Малко говеждо с кромид лук — яхния направих…
— Ех, златни ръце си имала!… Напълни каната от червеното. Ще отпразнуваме случая.
— Не, чичо! Аз няма да ям.
— Ето ти пак. А бе, ще ядеш, та ушите ти ще плющят. Затова ли те държа тук, а? За да стоиш гладен ли? Не го слушай, Арети… Сложи софрата. Ако не ядеш, какви сили ще имаш утре за училището?
Какво му хрумна да спомене за училището! Очите на Мельос отново плувнаха в сълзи.
— Ето ти пак! А, няма ли да ни кажеш какво ти се е случило?
— Няма вече училище, чичо Анестис. Изпъдиха ме. Свършено…
— Изпъдиха ли те? Та кой разбойник стори това нещо?
— Директорът на училището…
— Я виж ти! Та теб ли намериха да изпъдят, проклетниците! Златото ли? Не плачи… Аз съм тук. Всичко ще оправя. И на училище ще ходиш, и писмо ще учиш. Не плачи!
— Няма! Няма вече… — казваше непрекъснато Мельос. — Никой вече няма да ме приеме в училище.
— Е, добре де, тогава ни разкажи какво се е случило?
Мельос избърса очите си и му разказа всичко. За учителя с пеперудката, за директора. За голямата обида, която директорът му нанесе пред очите на учителя… И накрая за стария прислужник на училището, онзи с кавадията, и за мастилото, с което опръска лицето му.
Така му поолекна малко на сърцето.
След това старецът поглади мустаците си и размисли отново за това, което чу. Подложи на преценка и кривото, и правото. В какво беше се провинило момчето и в какво другите. Накратко казано — за всичко беше виновен директорът. Той беше обидил момчето, той го беше подгонил. И какво можеше да стори клетото момче? За да не го хванат, плисна мастилото в лицето на стареца.
— Е, не беше право и това, не. Старецът не ти е бил виновен. Да си кажем правичката… не е дребна работа това, което си сторил… цяла мастилница в лицето му! Ето кое обърка всичко. Всичко друго може да се оправи. Цялата трудност сега се състои в това, как да се подхване старецът. Ти каза, че той живее в сутерена и носи кавадия, нали? Добре, с него ще се оправя, но с директора няма да мога да се справя, а пък заради него е станало всичко. Беден с беден ще се разберат, но с другия какво може да се направи… Но слушай да ти кажа, този господин няма никакво основание да се сърди. Той е обидил детето. Свършено! Арети, утре сутринта рано-рано ще ми приготвиш другите дрехи. Ще отида и ще оправя всичко. Хайде сега свършено. Станалото — станало. Арети, сложи да ядем!
Както каза, така и стори бай Анестис. Сутринта, преди още да се съмне добре, той се приготви и се запъти към сутерена. Почука няколко пъти на вратичката. Отвътре се чуваше хъркане. Несполука. Готвеше се да пообиколи из двора, докато се събудят, но в този миг вратичката се отвори и се появи една глава, изцапана с мастило.
— Какво обичаш, куме? — запита го прислужникът. — Мене ли търсиш?
— Тебе, куме, тебе. Ако обичаш, моля ти се, направи си труда да дойдеш да поговорим за нещо.
— Почакай…
Бай Тодос издърпа напълно резето, плисна малко вода на лицето си, тури в джоба на кавадията огнивото си и излезе. Бай Анестис беше се оттеглил на края на двора, там, дето течеше реката, и беше се подпрял на една от тополите, които растяха край брега. Като патките са тези дървета. Където има вода и прохлада, там са и те.
— Е, какво ви носи насам? — запита го старият училищен надзирател и очите му сред изцапаното с мастило лице се стараеха да го познаят.
— Не се познаваме… — каза му Анестис. — Напразно се мъчиш. Дойдох при теб с една молба… за едно…
— Остави… — каза му старият — разбрах. Ти си бащата на вчерашния дявол. Виждаш ли ме? Като не се научих аз на писмо, научиха се очите ми. Ти ли го тъй отгледа и възпита? Да ти са живи и здрави ръцете!
— Ха… ха… — позасмя се добродушно Анестис. — Не, не е мое. Даже и не го познавам достатъчно. Не желая и да го извиня. Виновен е.
— Я повтори това още веднъж! Така значи, виновен е! И сега аз трябва да му простя. И утре да дойде и да ми повтори пак същото! Съседче ли ти е?
— Не! То е едно нещастно сираче. Но му съчувствувам, сватанак, жал ми е за него, как да ти кажа… ето тъй, сякаш бабичката ми го е родила. Нямам си свое, бездетни си останахме. Завчера дойде и кацна в дома ми като птиче на покрив. Дава ли ти сърце да го изпъдиш? Не, кажи ми… Ти какво би направил, куме?
— Ще ти изпръска лицето с мастило, помни ми думата! Опърничаво хлапе е то.
— Не е такова. Ти не знаеш какво са му правили там горе онези с оглавниците на врата, големците. Обидили са го грозно, наранили са го точно, дето най-много го боли, и при това са го погнали. А ти си се опитал да му препречиш пътя… и то какво да прави, клетото. Да се остави в ръцете им ли? Всеки би направил същото, камо ли то, което е толкова чувствително.
— Е, какво искаш да сторя сега, куме? И да му благодаря ли отгоре. От вчера насам бабичката се мъчи да изчисти лицето ми и не може да го измие. Добре, че не ослепях…
— Слушай, сватанак… и двамата сме от една черга — бедни сме, за хляба се борим… ще оставим ли едно сираче да го сполети нашата съдба? Да не може да научи малко писмо и да прогледне? Грях ще ти тежи на душата…
— Недей ми казва такова нещо, куме… сърцето ми не познава жестокостта. На, кълна се в душата си, която ще предам. Аз дори съм му простил… Но каква полза? Агите, онези горе, няма да му простят… Но това не значи, че всички аги са същите. Например… един от тях — Скамвурас се казва — днес дойде и ме запита съвсем отдалече дали не се е явило това момче… дали не съм го виждал някъде… и дали не съм знаел къде живее…
— Какво разправяш, сватанак?
— Искрено, точно така е. И беше така нажален, така нажален… Сякаш беше изгубил човек от семейството си. После ме запита за очите ми и дали не са пострадали нещо. „Изпръскани са с мастило само, нищо повече — му казвам. — Но какво да ти кажа, господин учителю, му казвам, кълна ти се… знаеш ли какво кротко момче беше сутринта… Колко възпитано!… Възпитание да видиш ти, не шега. Сега как стана всичко това? Просто умът ми не го побира…“ — „Така е, правилно е — каза той. — Сега, ако можеш… гледай да го намериш.“
Анестис се зарадва от сърце.
— Имал си значи такива хубави новини да ми кажеш, а си мълчиш?
— Имах си свой план. Исках да те поизпитам… Да узная как се държи в къщи. Дали не вдига скандали. Дали не е урсузин… Ето сега ти казах всичко. Вземи сърцето ми — кажи какво друго искаш да сторя?
— Желая ти щастливи старини, сватанак, и бог да пази бабичката ти. Нямаш представа как ме облекчи. Благодаря ти от все сърце. Сега, ако обичаш, кажи ми къде се намира къщата на оня милостив учител. Ще отида да го помоля.
— Няма нужда. О!… — изведнъж бай Тодос пъхна ръка в джобчето на кавадията си и извади един часовник. — Куме, изгорях! Време е да отворя вратата. Ако не е отворена в определеното време, оня, „големецът“, реве като говедо… Господи боже, сгреших.
— Приятна работа… — каза му бай Анестис. — Ние сме вече приятели. Някой ден вземи стопанката си и намини при нас, ела ни на гости.
— Да, някой неделен ден.
— Ще ти известя чрез момчето.
Двамата старци се разделиха. Стиснаха здраво коравите си ръце и всеки тръгна по своята си работа.
Домът на учителя беше скромна приземна къща с тесни прозорци, които гледаха към една разрушена стена. Нито един гост не беше прекрачил дотогава прага й. Потиснатост царуваше навсякъде, в цялата къща, дори и в душите, които я обитаваха. Преди малко оттук беше излязъл Анестис. Той се връщаше изпотен и с бързи крачки в къщи. За час време беше уредил всичко. Беше намерил един скъп на думи човек със спокоен поглед, който го изслуша, без да го прекъсне, и най-после се изправи и с тих глас каза на своя посетител, че с готовност ще направи необходимото.
Даже му каза и „моля“. „Моля нека момчето дойде следобед“ или по-добре след приключването на предобедните занятия, за да го види. Тук, в къщи. После придружи госта си до външната врата и му рече „прощавайте“. Защо пък му каза „прощавайте“. Старецът не можеше да проумее това. Държеше каскета си в ръка… Излезе… и продължи все тъй да го държи по пътя от смущение. Изкачи се у дома си, стъпвайки шумно по стъпалата, и още насред стълбата извика на Арети да му приготви всичко за излизане.
„Всичко се нареди“ — каза той на старицата. После отиде при момчето, накара го да седне на един стол и му разказа всичко тихо — кротко, сякаш хранеше някое птиче със сусам.
След това обу обущата си и излезе. Преди това напомни на момчето да не забрави да отиде там… „Следобед“ да отиде там, дето му каза. Има един звънец на външната врата, който като го врътнеш, звъни като звънец на велосипед. Да не се заплесне… „Следобед“.
Когато остана сам, учителят попрелисти набързо и някак си разсеяно „материала“, който имаше да предава днес. Изпи чая, който сестра му донесе, и изяде един сухар. Върза пеперудката си и излезе.
Тази негова сестра беше ангел плашило на дома. Висока, кокалеста, със суха изпъната кожа, тя се разпореждаше из целия дом, затворена между четирите стени. Слънце я не виждаше. И за какво й трябваше слънце? За да й разкрие истината ли? За женитба не можеше и дума да става — дори ако всички момичета на света биха изчезнали. И годините бяха я засенчили. Сега цялата й радост се състоеше в това, да пере, да четка дрехите на скъпия си брат, да му приготви яденето… а вечерно време, докато той чете, тя да плете мълчаливо. Целият смисъл на живота й беше този брат. Тя го беше отгледала, тя го беше изпратила на училище, тя му беше и баща, и брат, и род.
Тя се бе посветила като монахиня в служба на домашния си Христос и на него поднасяше благовонията на кухнята си. Обичаше го с цялата любов и привързаност, на които бе способна. Само от време на време, още преди годините да натежат на гърба й, нещо тайнствено се обаждаше вътре в нея и я измъчваше известно време… после тя пак се отдаваше на готвенето и на плетенето си.
Днес, след като брат й излезе за училище, тя се поспря на прозореца, който от години гледаше все към стената, изпусна една тъжна въздишка, после го затвори и надяна отново ярема си. Избърса праха, изми чиниите, подреди къщата, взе след това една тепсия и сипа малко леща, за да я изчисти. Едно добре приготвено ястие щеше да достави удоволствие на изморения. И днешният ден щеше да протече все така сив като рало все в една и съща бразда. Но на обед, както стоеше в кухнята и режеше на ситно кромид за запръжка на яденето, неочаквано се случи нещо — едно тихо почукване на вратата накара сърцето й да подскочи. Кой можеше да тропа по това време на вратата? Такова нещо никога не се бе случвало. Дали не се е случило нещо на брат й и е напуснал посред час училището. Избърса очите си, които бяха се насълзили от лука, и забърза да отвори. Най-напред се опря за малко зад вратата и зачака. Отново се почука… Не, не беше брат й, познаваше тя чукането му. Ами сега какво да прави? Да отвори ли? Но кой можеше да е там пред вратата? Такова ненадейно нещо не беше й се случвало никога. Тя се приближи внимателно и погледна през ключалката. Нищо не се виждаше. Ами сега какво да прави? Отиде към прозореца да открехне капаците му. Те скръцнаха жално, сякаш се сърдеха, че ги събуждат от дълбокия им сън. Едно слабичко момче стоеше пред вратата. Тя затвори прозореца и отиде да му отвори.
— Какво има?… — това беше първата й дума, като му отвори.
— Господин… господин… учителят? — запита момченцето, като хвана илика на копчето си. — Господин учителят тук ли живее?
— Да, тук… За какво ти е?
— Заръча ми… заръча ми да дойда и… — гласът му се схвана. — Заръча ми да дойда — каза то и млъкна.
— Заръча ли ти? Добре. Но… — размисли жената. — Най-после… — каза тя — добре. Ще се позабави малко. Но влез да го почакаш.
Мельос избърса обувките си и тръгна след нея. Покани го да седне на един стол и се затече в кухнята. След малко дойде и го почерпи със сладко. Но гледаше много подозрително нещастния Мельос. Той се уплаши от тази затворена къща и по едно време му хрумна да офейка. Но тогава какво щеше да стане? Не. За нищо на света не трябваше да направи това. Ще чака. Нека го е страх. Нямаше да го изядат, я! Но защо го гледа така тази кранта? И колко тъмно беше всичко тук! Завеси, стени, мебели, всичко беше мрачно — в тъмнокафяв цвят. Стори му се, че падна в някакъв гроб.
Най-после по някое време вратата се хлопна. В коридора се чуха провлачени стъпки и след малко познатият на Мельос масленоцветен костюм влезе в стаята. С една свенлива благост учителят дойде и застана до момчето. Даже му се усмихна колебливо и седна на стола. Свали очилата си и почна да ги върти, да ги върти, да ги върти безцелно.
— Разбира се… — каза той след малко. — Значи… Във всеки случай не трябваше да избягаш. Господин директорът, разбира се, бе засегнат. Сега, разбира се… и прочее. Всичко ще се уреди. А относно бягството ти… не мога да се начудя. Защо стана това нещо?
— Нали, учителя ми… — рече детето. — Нали искаха да изпъдят учителя ми, понеже ми даде свидетелството.
— Ааа!…
Той почна да бърше очилата си с една кърпичка. Смая се от чувствителността на момчето. На трогателната му преданост към оня човек, учителя, който го бе облагодетелствувал. Не беше свикнал да среща такава признателност.
Толкова години, застанал пред чиновете, той беше свикнал да слуша само шушукания и скрити подигравки. Всичко това беше натрупало постепенно огорчение в душата му. Не, той не беше успял да спечели детската душа въпреки всичките си усилия, въпреки всичките си бащински чувства. Не беше успял да разбере болката й. Смущаваше се пред децата, сякаш го улавяха в някаква нередност. Сравняваше себе си с другите свои колеги и виждаше разстоянието, което го делеше от тях. Със своята суровост, с грубото си и често пъти варварско отношение те печелеха повече. Може би децата не ги обичаха и тях, но не им се подиграваха. Слушаха ги със страх и уважение. Те, колегите му, обикаляха из стаите с пръчка или линия в ръка. Той не беше взел никога в ръка не само линия, но дори някой по-голям молив, за да не изплаши децата и го намразят. Но каква беше ползата от това? Изведнъж сред урока всички биваха обхванати от кашлица… Или пък се правеха на разсеяни и пишеха с молив на черната дъска! Или пък всички чанти падаха едновременно от чиновете и децата, навеждайки се да ги вземат, му се плезеха.
И само това да беше!
Един път посред урока внезапно всички се изправиха. „Господин учителю, звънецът удари! Междучасие!“ — завикаха те. А той, вместо да извади часовника си и да ги смъмри, каза… „извинете“ и ги пусна на двора, за да вдигнат там целия свят на главата си и да принудят директора да се покаже на прозореца и да ги нахока, но с поглед, отправен към него, за да му даде да разбере грешката, която бе допуснал. О, каква мъка и каква скръб му причини този случай!…
А любопитното е там, че вместо да им направи забележка и да ги накаже, им поиска извинение. „Извинете, допуснахме грешка“ — каза им. И те неочаквано започнаха да кашлят…
Но трагедията на Скамвурас не свършваше дотук. Отдавна беше подушил, че бяха му измислили прякор, но се преструваше, че не чува и не вижда. Когато за пръв път чу новото си име, дълбока скръб засенчи цялото му лице. „Момчета!… — беше извикал някой, който го бе забелязал пред вратата. — Пристига Песпес6.“ На обед се прибра в къщи, потънал в скръб, и не сложи нито залък в устата си. Защо и отде накъде му измислиха този прякор? Какво искаха да кажат с това? На какъв недостатък му се присмиваха? Беше изминало много време, без да узнае това, когато един ден му го казаха направо в лицето. Имаше урок по естествознание. Не беше негов предмет — заместваше учителя по физика и математика, който беше заболял от грип. Урокът им беше за твърдокрилите насекоми.
— Кажете ми едно твърдокрило насекомо — казва учителят.
— Пеперудата! — обажда се зевзекът на класа.
— Браво. Можеш ли да ми покажеш една пеперуда?
— Не мога, господин учителю… — отговаря зевзекът.
— Защо, момчето ми, кажи ми. Хайде кажи… кажи…
— Не мога, господин Песпес…
Внезапно му притъмня пред очите.
— Защо? — запита той ученика, преструвайки се, че не е разбрал нищо.
— Защото е долу под брадичката ви, господин Песпес.
Той дигна несъзнателно ръка до брадичката и напипа пеперудката си.
Поизкашля се, посмути се, почука с моливчето по катедрата и премина към друга глава от урока.
На другия ден сутринта той върза, после развърза и след това отново върза пеперудката си… Най-после я захвърли и си сложи вратовръзка. Но още щом влезе в класната стая, децата се развикаха: „Господин учителю, господин учителю! Развърза се! Развърза се и виси!“
— Какво виси? — запита той добродушно.
— Пеперудката ви, господин учителю.
Пръстите му се насочиха към вратовръзката, после грабна дневника и вдигна един да разкаже урока. Само този единствен път той направи опит да се разсърди, но се разкая, защото стана още по-зле. Всички почнаха да треперят… и така силно трепереха… че цялото училище се разтърси и директорът бе принуден да дотича, за да види какво става.
На другия ден той пак си сложи пеперудката и се преструваше на глух.
Как стана това?… Как се стигна дотам да го вземат на подбив? Как започна това? Той не можа да разбере. То дойде някак си от само себе си, постепенно, естествено, като неизбежно последствие.
Нито веднъж не успя да спечели поне един ученик. В ничий поглед не можа да види многожеланото уважение. Дори едно обикновено съчувствие. Беше се убедил вече окончателно, че някои от добродетелите бяха напуснали завинаги душата на днешната младеж.
Но ето сега вижте! Пред очите му стои едно ей такова дребно същество и защищава своя учител… И то с какъв жар! Какъв човек беше този учител? Как бе успял да извърши такъв подвиг? Какво е правил? С какъв метод е постигнал това нещо?
След всичко това не му оставаше нищо друго, освен да се помъчи да открие тайната. Най-сетне той спря да трие очилата си и запита момчето с интерес:
— Значи обичаш учителя си?
— Разбира се, господине.
Позамисли се, преди да му зададе втория въпрос.
— А защо, момчето ми?… Защо?
— Не знам… — отговори то смутено — Защото… ме учеше.
— Тъй, за това значи… Дали не го обичаш… понеже и той те е обичал?
— Да, господине!… — отговори момчето разпалено.
Само за това ли?… Но защо не се бе случило такова нещо и с него? Нима той не обичаше децата? Нима вършеше нещо друго, освен да ги обича? Защо тогава го огорчаваха толкова много? „Добродетелта… — прошепна един глас вътре в него — добродетелта не е умряла още.“
— И така, Кадрас… няма нищо повече. Утре ще дойдеш направо в класа си.
— Господине… — извика момчето и очите му плувнаха в сълзи. — Бла… Благодаря ви много.
— Няма защо… няма защо… — каза той смутено.
— А… директорът? — запита с разтреперан глас Мельос.
— Разбира се! Господин директорът ме помоли…
Значи директорът бил добър, толкова добър?… А той се държа така с него. О! Не е познавал никак, никак не е познавал големците! Мельос стана. Да му целуне ли ръка? Дали трябваше? Ами ако пък учителят се отвращаваше от него. Дали нямаше да го сметне за раболепен? Не му целуна ръка. Каза му само „благодаря, господин учителю“ и си тръгна, но в този миг забеляза, че учителят му подава ръка. Какво да прави сега с тази протегната ръка? Да я стисне… Но досега не е правил такова нещо… Струваше му се, че не подхожда за възрастта му. Само големите се „здрависват“. След като почнат да пушат. Какво да направи сега?… Но щом учителят се здрависа с него, значи, че е пораснал. Той пое подадената му ръка и… вместо да я стисне… я целуна, без да се усети.
После вдига глава целият засрамен. И какво да види?
Учителят беше се изчервил много повече.
— Значи… утре… — каза му той и не знаеше къде да си дене ръцете.
Сестрата на учителя го придружи до вратата. Щом стъпи на прага, той хукна с такава бързина по улицата, че птиче дори не би го настигнало.
Когато се завърна вътре, сестрата завари учителя да търка ръцете си. Нечувано нещо!… Какво беше това? От толкова години вече не му се бе случвало такова нещо. Не можеше да си спомни да е правил такова нещо.
— Сложи да ядем!… — каза учителят с нотка на тържество в гласа. — Гладен съм.
И почна да барабани с пръсти. Сестра му просто литна. Но докато сипваше храната в чиниите, насмалко не почна да се кръсти. Някой вътре в стаята… си подсвиркваше!
Лъжицата падна от ръката й. И изведнъж сестрата вдигна престилката и избърса очите си.
Ядоха, като сърбаха шумно супата. И това се случваше за пръв път. Досега стъпваха безшумно, ядяха тихо и се разбираха почти само със знаци.
След малко тя го изпрати до външната врата за следобедния му урок. Учителят вървеше след нея в коридора; неволно погледът му се спря на огледалото и изведнъж… той се опули! Там в това старо стъкло един мургав мъж се усмихваше. Попипва за миг пеперудката си… опитва се да я развърже… После се приближи до огледалото, дигна ръце и я стегна, радостен, горд! Пеперудката се напери на врата му като петленце, което прави първите си горди стъпки.
Първите дни протичаха объркано. Трябваше да влезе в ред това и онова. Тук в първи клас7 вратлетата не бяха още свикнали на ярема. Необходима беше някоя и друга седмица, за да се сдушат, за да се създадат приятелства. Дните все още не минават гладко, закачат се като зъбци, почукват с тояжката си, опипват наоколо, за да разберат накъде вървят.
Стаята на първокласниците има западно изложение. Сутрин е сенчеста, но следобед слънцето я пече убийствено. Накараха всички ученици да се острижат. Двама-трима зевзеци обаче, подучени от по-големите ученици, се престориха, че страдат от очи, и така спасиха косите си. Тези зевзеци седяха на задните чинове и всички повтаряха класа. Попът ги наричаше „перси“8. Един от задния чин пошушна тайната и на Мельос. Беше едно немирно момче с опърлена коса като бялка, който се смяташе за „Цар на персите“.
— Не ме болят очите — отговори му Мельос.
— А нима мен ме болят?
— Тогава защо не я острижеш?
— За да не изглеждам като таралеж, затуй.
— Добре, но мен не ме болят очите… — повтори Мельос и наведе глава над читанката си.
— Аз не съм сополанче като тези от долните класове! — каза отново бялката… — Разбра ли?
— Разбрах, но аз ще я острижа.
— Е, острижи я! Щом като си овен. Какво мога да сторя аз? Острижи я!…
Това момче беше се родило заедно с вироглавието. Всичко вършеше наопаки. Казваше се Дакридзикос или Христидис, но учителят по вероучение го прекръсти Ахристидис9 и този прякор му остана. Странеше от ученето, сякаш то беше някаква лоша пъпка. Телохранители му бяха двама други зевзеци — Куркулос и Хамоляс.
Сега вече почнаха лека-полека да се очертават „звездите“ на класа. Едно тихо и жълтеникаво като кашкавал момче беше първо по вероучение, но последно по всички други предмети. Казваше се Хадзиастериу. Майка му сигурно беше скъперница и набожна. Това заключение можеше да се направи от много неща. Книгите му миришеха на кандило. Майка му острига косата му, преди да кажат това. Чорапите му бяха плетени на ръка — домашна работа, а облеклото му беше от преправени износени дрехи. По география Евантия Мускура туряше всички в „джоба“ си. Тя беше брюнетка с намръщени очи. Седеше заедно с другите на задните чинове и не говореше с никого. Впрочем всички момичета се държаха надуто и важничеха. Евантия почваше урока си винаги с израза „А пък…“
— А пък Полигирос е главен околийски град на Халкидическия полуостров. И произвежда зехтин. А Ормилия пък…
— Достатъчно, Мускура. Отлично…
„Отлично!… Отлично!… Мускура…“ — съскаха зевзеците, когато минаваше край тях, за да седне на мястото си… — „А пък… отлично, Мускура!“
Класът си имаше и своя велик математик. Аргириос Евангелу. Той беше едно тромаво мургаво момче с гъсти вежди, син на бакалин, което през свободното си време седеше зад тезгяха на бакалницата им. Беше нисък, плещест, преждевременно сериозен и имаше белег от рана на долната част на брадичката. Той просто знаеше на пръсти задачите.
По старогръцки си съперничеха обаче други — Артемиос Лаинос и Ньоня Лянгура. По латински Апосперитис — Христофорос Апосперитис, дошъл някъде отдалече и малко темерут. По френски език Алики Спавери имаше такова произношение, че караше учителя да се възхищава.
По съчинение се отличаваше Велико Принола, най-голямата в класа. Тя имаше коси с цвета на житото и кафяви очи и беше готова всеки миг да се превърне в жена. Звездата на Мельос беше още мъждива, забулена от вродената му срамежливост. Но денят, когато той засенчи всички, не закъсня да дойде. Класът си имаше и други две звезди: Хамоляс — шило и закачлив, — малцина имаше като него в училището, и Куркулос.
Изпъкваха още неколцина със своята необоснована индивидуалност — Неархос Кандарихос, Статис Каламизос и Тетида Иереми. Начело обаче стоеше, както казахме, Дакридзикос със своята външност на бялка. Пред него другите „перси“ бяха сбирщина. Бройки и имена — нищо повече. Но там, дето бройките и имената свършваха, имаше и една бройка, която почваше под нулата. Фолос — „юдата“ на класа.
На учителя по френски просто му идваше да се пръсне от тяхното дебелоглавие. Той беше особен екземпляр. Анемичен, проскубан, грохнал, готов за оня свят. Едно комарче с име на човек, казваше се Алберт Анахоридис. Един много изстрадал човечец, който се усмихваше добродушно и измъчено, каквото и да му правеха. Беше нисък, изпит — някакво подобие на човек.
През междучасията момчетата се сгромолясваха по стълбите като камъни от планина. Юрваха се с викове още от вратата и заливаха двора като масло. Дворът беше просторен, опасан от реката. Тя служеше като ограда; а покрай водата, отсам и оттатък, имаше друга ограда от стройни тополи. Водорасли и ментови храсти се зеленееха и ухаеха край водата, а сред тях играеха, подскачаха и крякаха малки пъстри жабчета.
Момчетата крещяха като лодкари. Бай Тодос, застанал пред вратата на своето мазе, се кръстеше.
— Ех! Боже, божичко всемогъщи! Що за магарешки бодили са тези!… Какви ли не деца са виждали очите ми, но това са луцифери триж проклети… Ех, царство твое небесно и силата на отца… Богородичке мила!
И точно тогава един удар с футболна топка по главата просваше бай Тодос на земята. Старицата взимаше светена вода и поръсваше двора, за да пропъди злите „духове“. И именно през това време зевзеците намираха удобен случай да прережат с пила телената мрежа, която предпазваше стъклата. Ако не чуеха да се трошат стъкла, сърцето им не можеше да намери мира. Разболяваха се.
Момичетата си имаха свой отделен двор. И те си имаха своите тополи и обрасъл с ментови храсти и водорасли бряг. Едни големи момичета от последния клас се облягаха на тополите и се замисляха. Преподавателското тяло излизаше на големия балкон. Учителите пушеха безгрижно и се преструваха, че не чуват крясъците и писъците, които идваха отдолу. Господин Скамвурас оставаше най-отзад. Стесняваше се да застане до другите, сякаш беше от друга категория, сякаш беше излишен. Страхуваше се да се покаже, за да не го забележат децата и да го засегнат пак с някоя от онези непоносими закачки. Не можеше да забрави онова, което му бяха устроили миналата пролет. Под балкона се бяха насъбрали около десетина души от зевзеците и играеха на „хвърчи… хвърчи…“ Случи се тъй, че той се намираше там съвсем сам през това време. Долу под него учениците крещяха:
— Хвърчи… хвърчи… щъркелът!
— Хвърчи… хвърчи… метлата!
— Хвърчи… хвърчи… пеперудката!… — извика най-после един, а другите почнаха да се превиват от смях…
Господин Скамвурас се прибра в къщи посърнал. А на обед не яде.
Тазгодишната есен се влачеше лениво. Тя беше една от онези недъгави и болнави есени, които покашлюват, покашлюват и после увяхват и окапват. Земята не се зеленее, прави се на умряла. Но животът дебне изпод пръстта, както лисицата се спотайва зад храста с полузатворени очи. В дома на бай Анестис се приготовляват за зимуване. По ъглите са сложени дебели миндери с възглавници — всичко е покрито в калъфи от домашна тъкан. Дори и прозорците са облекли зимните си дрехи. Един ден кира Арети стъпи на един стол и окачи домашните завеси, които придадоха на стаите възтъмен оттенък. Купът на чеиза понамаля, защото Арети извади от него килими и черги и ги постла. Тя беше способна жена — домакиня и в кръвта си… Но криеше нещо в сърцето си и беше като вцепенена понякога. На никого не казваше нищо. Мельос се мъчеше да открие това „нещо“ в погледа й, но тя изплашено го отместваше.
През вечерите момчето четеше под светлината на лампата, а сърцето на бай Анестис пърхаше като лястовица. Цялата къща беше залята от някакво сладостно, непознато досега ухание. Ухаеше на момче, ухаеше на наука… На стареца му идваше да отиде някъде и тайно да се наплаче. Това щеше да бъде нещо като благодарност, като молитва.
През такива часове, когато се случваше Арети да отсъствува, старецът се шмугваше при момчето и му казваше с умолителен глас:
— Ех… няма ли да ми дадеш и на мен от тези твои златни буквички?
Момчето се усмихваше щастливо и погалваше набръчкания му врат.
— Да ти ги дам всички, бай Анестис.
— Чакай. Би ли ги побрала всички главата ми. Колко са?
— Двадесет и четири.
— Ех… — въздъхваше старецът. — Много са ги направили. Учените не са ни имали никак предвид нас, бедните. Гледали са само своята угода!… Всичко за свое удобство!…
— Толкова са буквите, бай Анестис. Те не са виновни. С по-малко букви не бихме могли да напишем всички думи.
— За какво ми са на мене всички думи? Аз искам да напиша две думи. Анестис Кальоритис. Нищо повече. Чакай… колко букви са нужни за тези две думи?
— Пак двадесет и четири.
— Видиш ли? Видиш ли как са объркали работата? Да не би да вземеш тяхната страна! Но нека… Както изглежда, нищо не става. Научи ме поне алфата. Я ми я покажи, да я науча, та да не ми се изплъзва. Има ли в тази книга някоя такава буква?
— Пълна е.
— Видиш ли… — каза пак притеснено бай Анестис. — Наблъскват ти безброй алфи и хич не ги е грижа как ще се оправиш. Я ми покажи сега една.
— Малка или главна искаш?
— Ех… Така ли било сега? Ето ти беля! За всички букви ли е така? Двойни ли са?
— Всички са двойни.
— Ами че тогава те не са двадесет и четири, момчето ми, а четиридесет и осем. Свършено. Сега вече напълно се отчаях. Не е за мен да уча писмо. Но нищо… Щом като се залових, я ми покажи буквата „а“.
— Коя от двете искаш? Голямата или малката?
— Ами… че като ще уча една, поне голямата да науча. Хайде покажи ми голямата.
Мельос избра една главна буква „А“ и му я показа.
— Я дай тук! — каза старецът и дръпна книгата към себе си. — Тази ли е?
Погледа я, погледа я… Нищо не можеше да проумее. Най-после се помъчи да я оприличи на някое от сечивата си. Почна да търка и да пули очите си… Но нищо. Най-после отсече:
— Виждаш ли я, пустата!? — каза той. — Прилича на стълбата на клисаря, на която се качва да гаси кандилата. Кажи ми, момчето ми… как се пише „Анестис Кальоритис“? Разбира се, искаше ми се да науча повече. Искаше ми се да науча повече, за да ти пиша писмо, когато пораснеш и отидеш далече и те загубя… Да мога да те намеря, когато ми потрябваш… Но нищо. Няма да успея. Времето не ми стига. Но научи ме поне да пиша името си. Ще ми потрябва.
— Добре, бай Анестис. Ще те науча. За една седмица ще се научиш.
— Искам да си напиша името на един кръст и да го оставя настрана и когато склопя очи, да го забият на гроба ми.
— Недей така, бай Анестис.
— Мълчи… — каза старецът и почна да се смее, като бършеше тайно сълзите от очите си. — Как ще умра, щом ти си при мен! Питай, когото щеш. Това няма никога да стане!…
Подобни радости не траеха дълго време. След малко Арети се връщаше от мазето или от някоя съседка и ги накарваше да станат, за да сложи софрата. В тенджерата имаше винаги нещо, което подскачаше нетърпеливо и след малко се разливаше в чиниите, дигайки пара. Хранеха се мълчаливо. Или понякога спираха за миг, държейки лъжицата в ръка като сопа, за да чуят фученето на вятъра и да му се заканят, задето се мъчи да срути колибата на бедняка.
След като се нахранеха, кира Арети раздигаше софрата и се залавяше с някакво плетиво… Мельос отново разтваряше книгите си… А старецът измъкваше кесийката си с тютюн, свиваше цигара и се облягаше на стената, за да се любува на момчето си.
— С-с-с-с… — прошепваше той на Арети, без тя да му е казала нещо. — Чете…
И притваряше очи, за да почувствува отново голямото, много голямото си семейно щастие…
Всеки ден звънецът пееше, увиснал на слабите ръце на дядо Тодос. Този звънец беше една микроскопична ръчна камбана, чието езиче висеше като на запъхтяно куче. Затова и старецът казваше „лае“, а не „звъни“. Преструваше се, че се отвращава от звънеца, че му е дотегнал, и го наричаше „дрънкало“, но само да посмееше някой да позвъни с него. Дори и на бабичката си не даваше. „Остави, не знаеш ти…“ — й казваше той, сякаш това беше някаква голяма наука. Долу в подземното си царство те имаха един котлон за дървени въглища, на който си готвеха ястията, тоест боба, защото никой не помнеше да са готвили някога нещо друго. Цялото училище ухаеше на фасул, напук на попа — учителя по вероучение. Брадата му се умирисваше на боб („храбростта му“10, както казваше скришом учителката по гимнастика, за да го ядоса, понеже се перчеше с нея като със сабя).
Един ден, хванал брадата си с ръка, попът слезе да види бай Тодос. Бабата се изплаши, защото помисли, че идва „да я вземе“.
— Всички сме добре… — каза тя.
— Добре сте, но няма да сте… — рече й пророчески попът.
— Пази боже! Защо, отче?
Попът я погледна сурово в очите и изля в ухото й една дума, изгаряща като разтопено олово.
— Целулозата.
— Божичко! Какво е това, отче?
— Смърт.
— Господи, помилуй!
— Скорбялата…
— А това пък какво е? Богородичке!…
— Друга смърт.
— Бог да простре ръчичката си над нас!…
Бай Тодос, който четкаше в ъгъла кавадията си и му беше прекипяло, се приближи и застана почти до брадата на попа.
— Къде са тези първа смърт и втора смърт, отче даскале?
— В боба.
Старецът поклати насам-натам глава.
— Шегуваш се… — каза му той.
Попът повдигна веждите си. Те приличаха на две змийчета, готови да се нахвърлят едно върху друго.
— Не чух добре.
— Шегуваш се… казах. През червата ми, отче, досега са минали тридесет декара боб. Нищо не ми стана. Глава дори не ме е заболяла.
— Да, но стомната много пъти…
— Стомната си е стомна, а бобът си е боб. Защо плашиш бабичката ми, попе? Това имаме, това ядем. Дай ни овнешко, овнешко ще ядем.
— Да, но еднообразието на храната…
— Колко пари ми струва… „еднообразието на храната“? Аз искам гърненцето ми да пее. Ако ти пък искаш да ти пее псалми, хвърли му вътре мръвки.
Попът стисна брадата си в шепите и си отиде. И беше толкова ядосан, че на урока, вместо да говори за „Пътя към Емаус“, почна да развива пред учениците теории за „гибелните последици от прекалената употреба на бобовидните растения“.
Той беше един заядлив поп, само нерви и косми. Очите му бяха малки, злобни и подвижни. Когато почваше да се ядосва, смесваше псувни с черковни изрази, тъй че човек не можеше да различи дали се моли или ругае. Той не обичаше своя предмет. Често пъти го смесваше с уроците на другите преподаватели. Веднъж дори предаде на учениците пеене, но по мелодии на византийски тропари. Разбира се, другите преподаватели узнаваха за тези неща, но не смееха да обелят дума, защото той се хвалеше пред тях, че имал „високопоставени покровители“.
Галеше брадата си като козината на някое малко животно; тя му служеше и за играчка, и за броеница. Ако би се случило да загуби ръцете си на война, би прекарал живота си в дълбока скръб, затуй че нямаше да има с какво да гали брадата си.
— Не мога… — казваше той. — Откакто се родих на света, така съм си свикнал. Стар навик…
— Добре де, отче свети… — казваше му учителката по телесно възпитание, която според него беше „дъщеря на сатаната“ — добре де, преподобни колега… ами преди да пуснеш брада, какво си галил?
— Имах си коте… — отговаряше й той, като движеше брадата си нагоре-надолу като физармоника.
Тази му слабост към космите го бе накарала да стане поп. Усещаше някакъв болезнен сърбеж по пръстите си.
— Едни имат слабост към шах… — казваше той. — Други — слабост към…
— А вие слабост към брада… — казваше му сатаната в рокля.
По отношение на бележките беше стиснат като скъперник. Никога не пишеше отличен. Смяташе това за светотатство.
— Никой не е отличен, освен бог! — казваше той с особен глас, сякаш афоресваше.
Свещената му брада се навирваше нагоре, за да потвърди това. Тя приличаше на дълга и тясна разноцветна метла. По средата й се очертаваше една бяла линия, чиято горна половина беше жълта от тютюна, сякаш бяха я залели с йод. Това караше децата да приковават очите си върху нея и да се развличат с цветовете й.
Този поп издаваше една особена миризма. Той не миришеше на тамян както всички попове по света. От него лъхаше миризма на смокини. А това беше още по-чудно, защото никой никога не го бе виждал да яде смокини.
Общо взето, този учител в расо имаше малко на брой, но силни страсти. Мразеше от дън душа боба, вероучението и децата — зла орисия, защото и с трите неща се бе сблъскал на едно и също място.
Той имаше майка, която бе расла, стигнала бе до старостта и тук бе спряла. Нямаше намерение да продължи по-нататък.
„Тук ще стоя — казваше тя упорито — и ще чакам второто пришествие!…“
Живота си прекарваше на прозореца. Оттук изсмукваше тя живота, сякаш беше разтворен във въздуха.
— Защо не я поразкарате навън, колега свети! — запитваше го „изкушението“.
— Много й са годините… — отговаряше й той — затова.
— На колко е?
— Никой не знае. Аз съм й „изтърсакът“.
Смях бликваше като водоскок.
Дори и директорът се опитваше да се усмихне и сурово поглеждаше учителите със сините си очи. Той не знаеше как се смеят хората.
Попът се изправяше като разярена вълна.
— Оттеглям се… — казваше той. — Тук тържествува безсрамието! — И хвърляше свиреп поглед към гимнастичката с такъв устрем, сякаш запращаше и очите си върху нея.
Учителят по математика се смееше, като мучеше и щипеше врата си, сякаш искаше да хване някаква невидима муха; Скамвурас се замисляше… и го беше срам за всичко това. Страхуваше се да не разсърди някого, да не обиди някого, да не би някой да си помисли нещо лошо.
— Госпожице — казваше той.
— Да — отговаряше „изкушението“. — Вие защо не се смеете?
— Въобще…
— Въобще, да, но отчасти би трябвало от време на време да се смеете, колега.
Скамвурас се изчервяваше. Адамовата му ябълка подскачаше като момиче с панделка.
— Извинете… — казваше той.
Учителят по математика наблюдаваше замечтано гимнастичката иззад мазните си клепачи. Тя му изглеждаше като нар, като възкиселичко грозде. Но той таеше дълбоко, много дълбоко чувството си. Каквото имаше да каже, той го изразяваше с погледа си и с едни неуместни ръмжения.
Винаги когато някой й направеше някаква забележка, той изцвилеше високо и вземаше страната й. Тогава в миг игривите й очи се насочваха към него и му отговаряха гаменски: „Благодаря, чичко“. Така получаваше той своето възнаграждение.
Тя се казваше Хлоиду. Госпожица Аглаица Хлоиду.
— Гальовно име… — казваше с влажни уста математикът.
— „Харесва ли ви?“ — запитваха синеоките гамени под сенника на веждите й.
— „Извънредно много“ — изръмжаваха два искрящи вълка от своя гъсталак.
През време на междучасията говореха винаги за една екскурзия, която беше минала в царството на легендите.
— Разбира се, че ще направим екскурзия… но… — казваше директорът.
„Изкушението“ почваше да се закача. Най-много се занасяше с най-нерешителния.
— Вие, господин Скамвурас — казваше му тя. — Вие трябва пръв да гласувате.
— Но защо, госпожице, защо аз, колежке? — запитваше свенливо той.
— Защо… Защото, колега, пеперудката ви — и посочваше връзката му — и тя, горката, се нуждае от малко въздух, малко цветя…
— Чудесно — изреваваше математикът.
— Неприлично… — протестираше попът.
Скамвурас ги гледаше, потънал в срам и отчаяние. Другите се люлееха смутено на столовете си. И само неудържимото възхищение на математика ечеше в стаята на директора.
Брадата на попа се тресеше като чердже, което изтърсват от балкона.
— Ах, министерството… Министерството… — казваше той.
— И законодателите!! — подшушваше някой тихо.
— Разбира се, и те — повтаряше и попът — покваряват учащата се младеж. Тази крехка…
— Не се залавяй с нея — отговаряше му математикът, — щом като не обичаш тази младеж.
— Мразя младежта! — пенеше се той.
— Видя ли? Какво са виновни законодателите тогава? Нямат какво да правят и коват закони, за да не ги обвиняват в лентяйство.
— Лентяи са!
Директорът се обаждаше: „Господа… Господа…“ — и спорът утихваше. След малко биеше и звънецът. Тогава един след друг всеки угасваше цигарата си, слагаше линията в дневника си, вземаше го под мишница и се отправяше към своя клас.
Децата нахлуваха в сградата като вълни, които заливат мазетата на крайбрежните къщи.
„Беее…“ — блееха зевзеците и влизаха като овце в кошара.
Бай Тодос със звънец в ръка се заканваше с мустаците си. Напразно ги заплашваше. В такива мигове нищо не можеше да спре „зверчетата“. По-лесно би било да кажеш на морето „спри“, отколкото на тях.
— „Рожби на Луцифера — мърмореше под мустаците си старецът. Беше чул тези думи от попа. — Изроди!“ — продължаваше той. — „Ненужни мебели и нечестивци“. „Луциферчета…“ — почваше сега той със своите епитети. — „Козленца мои… пакостничета мои мили… с-с-с!…“
— „С-с-с-с-с-с-с…“ — се чуваше из цялото училище… сякаш всички чешми се бяха отворили и изпускаха въздух.
Старецът закриваше с ръка мустаците си, за да го не видят, че се смее.
След малко всички влизаха в клас и училището утихваше, сякаш се бе опразнило.
От дясната си страна на чина Мельос имаше за съсед едно дребно мургаво момченце, което ухаеше на бонбони. Казваше се Стамирис. Мимакис Стамирис. Той носеше блестящо чисти дрехи и когато се смееше, на брадичката му се образуваше трапчинка.
Полека-лека Мельос, без да усети, се сприятели с него. То не беше покварено момче. Както изглежда, още не беше разбрало какво значи богат и какво — беден. Смяташе, че в училище всички са равни, че са само ученици и нищо повече. В неделя двамата отиваха из лозята и заедно търсеха костенурки. Къпинаците гъмжаха от тях. Те писукаха по цял ден в храстите или пък се кюскаха една друга като овни. Когато ги хванеше някой с ръце, те се попикаваха и Мельос предупреждаваше приятеля си да внимава, защото казваха, че ако те напикае костенурка, гушата ти се покривала с неизлечими пъпки. Ами че нали такива пъпки ги наричали „костенурки“11. И Стамирис внимаваше. И се чудеше даже, че Мельос знаеше толкова работи. Мельос му обясни един въпрос, който го измъчваше — защо погребват умрелите легнали. Той му каза, че това се прави, за да не ходят нощно време и да не влизат в домовете на живите. „Не гледай, че са мъртви… нощно време оживяват.“
— Но аз не вярвам на тези неща… — добавяше Мельос. — Бабите разправят това, селянките.
— А ти какво ще кажеш, а, Кадрас?
— Мисля, че… ами че как могат да се изправят, щом като са умрели. Те нямат сила да дишат, та ще имат сила да ходят! Нали е така?
— Де да зная аз. Само това зная — че умрелите са лоши. Каза ми го баба ми… няма какво да се спори.
Мельос се позамисли.
— Имаш ли дядо? — запита го той.
— Не, умря.
— А завари ли го жив?
— Че как да не го заваря?
— Е, приживе беше ли лош?
— Не.
— Тогава как може?… Не вярвам на баба ти. Тя приказва, каквото й скимне. Аз вярвам, че… няма умрели!… — каза Мельос изведнъж и сам се изплаши от куража си.
Стамирис опули очи.
— Няма ли — каза той. — Тогава какво има в гробищата?
— Кости. Виждал съм ги с очите си.
И двамата се гледаха уплашени. А Мельос, за да покаже, че никак не го е страх, почна да си подсвирква. Стамирис се почувствува горд със своя приятел. Сега той разбра защо Мельос беше изпреварил всички в уроците.
— Ще го кажа на сестра си… — каза му той — и тя да знае това.
— Имаш ли сестра?
— Имам.
— Как е?
— Какво „Как е?“ Просто… сестра, момиче… Как искаш да е? Ако искаш, можем да станем другари и тримата. Нещо сме намислили. Ще я попитам дали бива да ти го кажа и на тебе.
— Не ходи ли тя на училище?
— Как да не ходи! Но тя е още в основното, в пети клас. Знаеш ли какъв хубав глас има? Майка ни я нарича „славейче“.
Щом като има такъв глас, добре я нарича. Ами… ще приеме ли да другарува с мене?
— Защо да не приеме? Какво ти липсва на тебе?
— Аз зная какво ми липсва… но щом на тебе не ти пречи…
— Какво да ми пречи? Аз не виждам нищо лошо. Какво ти липсва?
— Аз съм селянин!… Това е.
— Селянин ли?… Тя казва, че ще се омъжи за селянин, за да язди коне… Луда е за коне. На мен никак не ми харесват. Аз ще построя един параход! Ще взема един параход, за да псуват моряците му. Знаеш ли какви ругатни изричат? Чух ги веднъж, като се връщахме от Пирея. Ругаят и плюят по цял ден и виждаш, че тези хора не се страхуват от нищо.
Мельос го слушаше и не можеше да разбере какво искаше да каже.
— Нямам кон… — каза Мельос. — Нито пък има някакво село, за което да мога да кажа, че е мое. Аз съм селянин, защото нося селски дрехи. Както и да е, нека оставим въпроса за твоята сестра. Освен това… аз няма да правя вече приятелство с момичета.
— Защо?… Те умират за това!…
— Каквото щат, да правят. На мен не ми е приятно.
— Тя разправя, че… нали и без туй ще се омъжи, защо да не си вземе мъж още отсега? Тя има и известни планове.
— Е, и какво ще го прави, като го вземе?
— Какво ще го прави ли? Фий-й-й-й!… Е, добре сме… ти значи нищо не разбираш от тези работи? Ще си го вземе, за да го има за себе си, и ще си имат своя къща, и ще готви, за да ядат. И когато им е студено, ще спят един до друг, за да се топлят. Великолепно! Добре де, ти не знаеш ли това?
— Аз зная други работи.
— Какви работи?
— Ако трябва да се ожениш, ще се ожениш, ако имаш любов… Ако нямаш любов, по-добре момичето да си остане в къщи. Ще се обикнат ли сестра ти и онзи, за когото ще се омъжи?
— Като й позволят да се омъжи, ще се обикнат. Как няма да се обикнат! Мама й каза да почака и тя чака. Ти ще се ожениш ли?
— Не. Най-напред да ми покарат мустаци. Докато не ти покарат хе-е-е… такива големи мустаци, нямаш желание да се ожениш.
— Глупости. Сестра ми няма никакви мустаци, а желае.
— Шашав!… Нали е момиче, как може да има мустаци? Никога няма да има.
— И когато порасне ли?
— И когато порасне.
— Тогава ти си шашав. Баба ми има мустаци. Глупчо!… А се правиш, че всичко знаеш.
— А бре, я ми кажи жените имат ли мустаци?
— Ами баба ми защо има тогава?
— Защо ли? Защото… сигурно не е жена, затова.
— Не е жена ли? Ами че нали носи рокля! Даже един ден й я подръпнах.
— Срамота… Не те ли е срам?
— Тя ме наби…
— Добре е направила.
— Но мустаци си има, кълна ти се. Зъби може и да няма, но колкото за мустаци — има си доста. Ако искаш, даже ще преброя космите й и ще ти кажа колко са. Ако искаш да знаеш, има си и брада. На брадичката си тя има една черна бенка и върху нея е поникнала брада, да ослепея, ако те лъжа!
— Не съм чувал за женска мутра с брада.
— Е, тогава тя как може да има?
— Не зная… — отвърна Мельос. — Знам ли аз! Може би се е намазала с някакъв мехлем и така да й е поникнала. Как се казва сестра ти?
— Аграмбели… Харесва ли ти такова име?
— Не.
— И на мене не. А майка ми лудее за него. Казва, че по-хубаво име нямало. Аграмбели… пф… Нито да го изречеш не можеш. Аз всеки ден я подигравам.
— Щом като е добро момиче, защо се подиграваш с нея?
— Добро е. Колкото за добро момиче, много е добро… Искаш ли тогава да другаруваме и тримата?
— Не.
— Защо, бе Кадрас? Знаеш ли колко добро момиче е! Даже ще я караме да ни пее. Знае и френски… Искаш ли?
— Не.
— Виж ти пак „не“. Защо, бе Кадрас?
— Клетва съм дал да не другарувам никога с момичета…
С това момче другаруваше Мельос То беше най-тихото момче в класа. Стамирис не беше най-добър в уроците, но по поведение беше първи. Само по краснопис беше ненадминат. А по рисуване пък учителката казваше, че щяла да изпрати рисунките му в Атина, за да му изпратят награди. В чантата си носеше винаги сладкиши, но Мельос беше доста труден в почерпушките. Не приемаше от никого нищо.
— Вземи ги, бе глупчо!… И ще ги дадеш на мене — обаждаше се зад него Хамоляс, който следеше разговора им.
Хамоляс не беше момче за другаруване. На всичко се подиграваше и в нищо не се отличаваше. Попът направо му го казваше:
— Хамоляс… няма да хванеш и „минимума“. Главата ти е един огромен хамбар за трици и нищо повече.
Хамоляс не се интересуваше много от това сега. Той гледаше да му е пълен джобът със семки и да дъвче, та ако ще, светът да пропада. Искаше Стамирис да му нарисува носа. Те не се спогаждаха никак помежду си. Хамоляс постоянно плюеше под чина и правеше кал или пък чоплеше носа си и лепеше сополите си по тетрадките на околните ученици. Пъхаше люспите от семки в джобовете на Мельос. Всеки ден подканяше и двамата да се присъединят към „бандата“ им.
— Ние имаме най-добрия водач, бе! — казваше им той.
— Кого имате за водач?
— Дакридзикос!
— Няма да дойда… — каза му Стамирис. — А какво правите?
— Изкопаваме дупки в планината, после палим огън вътре и печем кестени.
— Лъжеш. Колко пъти досега сте пекли?
— Нито един път. Къде да намерим кестени?
— Е, тогава защо казваш „печем“?
— А, бе глупчо! Ако имахме кестени, нямаше ли да печем?
— Не, няма да дойдем — каза Стамирис. — Ние си имаме наша „банда“.
— Кой ви е водачът?
— Кадрас.
Хамоляс се скъса от смях.
— Ха!… Става ли той за водач, бе? Кадрас никога не се е бил и нито един път не се е задирял с Песпес. Такъв може ли да стане водач? Кои други са в бандата ви?
— Никой друг. Аз, Кадрас и сестра ми.
— Не ви ли е срам, бе, да имате момичета в бандата си? Тю! Добре, че не ви приемам в бандата ни. Хубава ли е сестра ти?
— Че какво те интересува това?
— Не… Ако е хубава, да дойдем да я откраднем.
Мельос и Стамирис се надумаха никога вече да не му проговорят и се обърнаха на другата страна. Хамоляс щеше да се пръсне. Секнеше се шумно, риташе чина. После пък започна със своите щуротии Дакридзикос. Пъхна в носа си една съвсем малка свирка, която свиреше, когато той дишаше. Попът се помъчи да я открие, накара ги да вдигнат ръцете си високо, прегледа устата им… Нищо. Свиренето продължаваше. Богословът просто полудя. Какво ли не направи, за да открие кой свири. Но напразно… Най-после се реши на следното: строи всички ученици и почна да ги разпитва един по един.
— Знаеш ли кой свири?
— Не.
— Ти?
— Не…
Никой не знаеше. Най-после стигна и до Мельос. Смръщи вежди, впи в него два шиша и го запита свирепо.
— Ти знаеш ли кой свири?
— Да, господин учителю! — отговори Мельос.
— Слава на твоята дълготърпеливост, господи… Слава тебе… — извика възрадван попът. — Браво, младежо! Винаги съм те сочил за пример. Ето един прилежен и безупречен ученик. Браво!… Кой е той, моето момче?
— Няма да кажа.
Очите на попа заиграха като пумпалчета.
— Нечувано! — изкрещя той. — Това просто… Не, ти не разбра какво отговори, нали?
— Разбрах, господин учителю. Зная кой е, не мога да лъжа. Но не искам да го издам.
— Ужас! И ти се наричаш ученик? И ти се наричаш младеж? И носиш името грък? Ще доложа случая на съвета и ще поставя въпроса за твоето изключване! Чу ли ме?
— Да.
— И не се каеш?
— Не.
— Вън!… Вън, нечестивецо! Юда! Нищожество!
Крясъците му го преследваха чак до стълбището. Мельос беше вече излязъл на двора, а гласът на попа още се чуваше. През междучасието „персите“ го заобиколиха. Викаха около него като бесни и не можеше да се разбере какво казваха. Едни го псуваха, други му казваха „браво“. Във всеки случай самият той нямаше причина да обвини себе си за нещо. Постъпи така, както трябваше да постъпи. Другояче не можеше. Нека го изпъдят.
На другата сутрин Мельос рано-рано се изправи пред мазето на бай Тодос. Той му се закани с глава.
— Какво си направил пак, немирнико? Големи бели отвори ти на нещастния господин Скамвурас. Чакай да видиш какво им казал. А! Сетих се: „Трябва да поощряваме искреността, а не да я осъждаме“. Ето това е учител. Хайде, пиленце, пак се отърва… Разказа ли всичко на чичо си?
— Всичко му разправих.
— И какво ти каза?
— Каза ми, че правилно съм постъпил.
— Така, а? Значи и той се води по акъла на децата? Значи тъй, а? Тъй ти е казал?
— Да.
— Добре ти е казал. И всеки честен чичо би трябвало да каже това. Искаш ли сега да те почерпя с градински чай, за да ти дойде сърце на място?
— Искам.
— Ето тъй те искам да ми отговаряш. Кой е пък този, който сега затули вратата? Приятел ли ти е?
Пред прага беше застанал Стамирис. Мельос излезе навън и двамата се отправиха към тополите. Облегнаха се на един ствол и изядоха двата геврека, които Мельос беше донесъл в торбичката си. Каквото му даваше бай Анестис, Мельос го донасяше тук и го изяждаше заедно със Стамирис.
— Знаеш ли… — каза Стамирис — разказах в къщи това, което стана вчера, и всички останаха много доволни. „Браво!… — казаха. — Това ни хареса“.
Той замълча за миг, като се колебаеше, но после му каза решително:
— Сестра ми каза да ти обадя нещо.
— Та откъде ме познава тя мене?
— Аз й приказвам всеки ден за теб, как тъй откъде те познава?
— Е, какво ти каза?
— Каза ми да ти обадя… да се ожените!
— Какво ми влиза на мен в работата!
— Тя ми каза това и ми заръча да ти го кажа.
— Ами че нали тя не ме е виждала, бе, какво разправя тогава.
— Нищо от това. Аз й казах същото. Но тя ми каза, че това не е важно. Стига, казва, ти да я искаш, тя е готова. Иска само да знае дали я искаш. А аз й казах, че няма да ти кажа.
— Добре си казал.
— Да, но се притесни.
— Какво да й правим? Тя ще иска да се жени всеки ден. Ти ли ще трябва да й намираш мъж?
— Не, това не е истина. За първи път си избира мъж. Тебе.
Мельос се намери в голямо затруднение и наведе глава.
В този миг бай Тодос ги повика за чая. Тръгнаха към сутерена. Вървейки, Мельос разсъждаваше за прищявката на сестрата на своя приятел. Какво искаше да каже тя с тези думи… Да се подиграе ли с него? Не. Няма го майстора!
— Висока ли е? — запита той замислено Стамирис.
— Не. Ей такова дребосъче е.
— И иска да се омъжи!
— Щом като иска, какво да й правим?… Най-напред искаше някой си Мърморко от една приказка. Настояваше баба да й го намери, за да се омъжи за него. Сега иска теб.
— Утре ще си намери друг и ще ме зареже като Мърморко. Я да ни остави на мира!… Познавам ги аз всички тези…
— Само едно ще ти кажа аз на теб. Тя не е като другите. Познавам я добре. Каквото каже, казва го от сърце. И щом като казва, че те иска, то значи, че наистина те иска. Още от отдавна ме кара да й говоря за тебе. Сега вече иска да се омъжи за теб. Обмислила, казва, добре това…
— Аграмбели, каза, че се казва, нали?
— Да.
— Е, та име ли е това? Признай, моля ти се и ти!
— Съгласен съм. Но тя казва, че името й няма да ти пречи, та чак да разтурите женитбата си. Значи… какво да й кажа?
Мельос поразмисли.
— Кажи й, че трябва да пообмисля въпроса. И че добре ще бъде да знае, че аз не съм като онези мърморковци, които познава. И че ако тя иска женитба, то аз не искам, защото за мен е важно да имам любов. Това ще й кажеш. Да вървим сега, че дядото ни чака с чая.
Още от началото училището закипя здравата и сега казанът вреше по цял ден. Класните стаи шумяха като кутии, пълни с насекоми. От време на време само откъм двора се чуваше като ехо гласът на гимнастичката, която даваше команди „Ръце-е-е на кръст — едно!“
Хамоляс подсмърча, сякаш носът му е наргиленце. До катедрата се е изправил, тежък като планина, господин Карлафтис. Той търси със зачервени очи „дръвници“.
— Знаете ли всички урока си? — запитва той.
— Да! — извикват всички и най-силно „царят на персите“.
Хамоляс е изненадан и се обръща назад:
— Наистина ли знаеш урока? — запитва той Дакридзикос.
— Зная на баба ти хвърчилото! — отговаря му той с потъмнели от яд очи.
— Ами защо каза, че го знаеш?
— Така, от яд… Искам да ядосам Карумбалос, затова.
(Такъв прякор бяха измислили на математика.)
— Ще те чуе, бе.
— Нека ме чуе, това искам! Да ме чуе и да ме изпъди. Но не, не ме изпъжда.
— И аз искам, но не ни пъдят.
Учителят протяга ръка и сочи с косматия си пръст Хадзиастериу. „Кашкавала“ става и се отправя към черната дъска. Мухите също се вдигат и го следват дотам. Ама че странни са тези гадинки… Навсякъде мраз, а те още живуркат.
Кашкавала пише една дроб — „три четвърти“. Карумбалос го запитва, като го поизпръсква със слюнки, за да го събуди. Той беше „дръвник“ по математика, всички знаеха това.
— Кое число е по-голямо, Хадзиастериу? Числителят или знаменателят?
— Ммм… ммм… ммм… — почна да мънка Кашкавала.
Той мразеше числата, както хората ненавиждат митниците.
— Какво ще ни каже там горе господин Хамоляс? — запитва преподавателят.
— Числителят!… Господин учителю!…
— А защо числителят, господине!
— Защото той е по-голям, господин учителю?
— А защо е по-голям, господине?
Дакридзикос дигна ръката си като копие.
— Кажи, плачевни Дакридзикос12.
— Защото, господин учителю, числителят яха знаменателя! А знаменателят е по-малък, защото числителят е по-голям и е яхнал знаменателя!…
— Браво, плачевни Дакридзикос! Заслужена двойка!… Отличник измежду отличниците!
Всички около него се кикотят, а Дакридзикос скърца със зъби като заек.
Мельос не може да проумее как тъй този негов съученик, от когото всички треперят и го признават за велик водач, се оставя да се резили пред очите на всички.
По едно време Мельос вижда как той се обръща към Куркулос и му казва побеснял:
— И ти ли, бе, ми се смееш? Добре, почакай сега, като излезем. Ще видиш. Ухото ти ще изям.
Като го вижда да говори така сериозно, Мельос му повярва. Всички прихват сега да се смеят още повече. Учителят също продължава да му се смее… и класът вече не може да се сдържи. Дакридзикос провира ръката си под чина и ощипва Мельос.
— Ти защо не се смееш, бе?
Мельос го поглежда изненадано.
— Защото не желая… — му отговаря. — Защо да се смея?
— Само ти се държиш надуто. Какво, само ти ли ще си тук умникът?
— Не знам защо… Но не ми е до смях.
— Знаеш ли какво ги правя аз такива вирнати носове като тебе? Питай да ти кажат.
— Не искам да ти се подигравам… — казва му Мельос.
— Значи? Защо не искаш? Не съм ли достоен?
— Да.
— Тъй ли!… Ти ли си келявият горделивец, за когото говореха? Глупчо! Казали са ти, че лайното ти е мед и ти — хап! — в устата. Хайде навън, бе, да те науча аз тебе.
— Без причина не се бия.
— Виж ти, без причина, казва глупакът!… Нали те ощипах, бе, нали те напсувах!
— Нищо от това. Ти не си виновен. Грешката е в тези.
— Ех!… Божичко!… Дайте ми нож да го намушкам! А бе, на тебе казвам… на кой език да ти го кажа… Не ми харесва да ме съжаляват. Как да ти обясня това?
— Не те съжалявам, кой ти каза, че те съжалявам.
— Ами защо тогава не се смееш?
Мельос сега повиши малко тон.
— Защото съм ядосан, затова! Яд ме е на тези, на Карумбалос. Ето това!
Учителят забеляза разправията им и почука с линията.
— Какво става там, Кадрас? Заканва ли ти се?
Мельос се притесни, че трябва да излъже.
— Не, господин учителю… — отвърна той. — Говорехме за урока.
Сега Дакридзикос го ощипа още по-силно.
— Защо го излъга, бе? Нали ти никога не лъжеш?
— Не искам да те издам… — каза му Мельос.
— А… тъй значи, съжаляваш ме? А ти пита ли ме мене дали искам да ме съжаляват?
— Кой ти каза, че те съжалявам? Да не си някакъв клетник, та да те съжалявам…
— Тъй те искам! Ами тогава защо ме защищаваш?
— Защото… защото…
— Хайде кажи де!… „Защото… Защото“… Кажи де!
— Защото те онеправдават! Затова.
Дакридзикос не намери думи да му отговори на това.
— Хайде млък!… — каза му той. — Не искам да приказвам с теб. Нека да бие междучасие и ще ти кажа аз на тебе. Хайде сега гледай пред носа си, че ще ти тегля някоя по-силна. Не си ти виновен. Какво да те правя? Виновен е Песпес, който ти наду главата.
Урокът продължи сред викове и задявания от страна на Карумбалос. След Каламизос и Лянгура, които също получиха бележка „под минимума“, учителят дигна своя „любимец“ Евангелу, после удари по катедрата с юмрук и им държа едно конско:
— Слушайте… — каза им той. — Всички сте мулета!… Училището не е „почитам, почиташ… и гладен съм, гладен си…“, защото ако вие мислите така, тогава и аз „бия, бия и ритам, ритам“. Нали сме наясно? Наложително е да се разберем, защото ако настоявате да не се разберем, тогава ще останете и догодина всички да правите компания на уважаемия господин Дакридзикос! Математиката, господа, не е празни приказки и бълвочи. Нали разбрано? Математиката е положителна и практична наука. Ха сега махайте се! Звънецът би!
През междучасието, щом като слязоха в двора, Дакридзикос се спусна и сграбчи за яката Хамоляс и Куркулос.
— Дръжте ме, бе!… — каза им той отчаяно. — Дръжте ме, че ще го пребия…
Телохранителите се извърнаха и погледнаха Мельос. Куркулос тръгна, за да набие Мельос. Но Дакридзикос го сграби.
— Закъде си тръгнал, бе? — каза му той. — Аз нямам ли ръце?
— Е, тогава защо не му нанесеш няколко бързи?
— На теб ли сметка ще давам? — Но след това се засрами… — Оставете го — каза им, — пазя го, за да го удавя в реката.
Мельос се запъти към тополите. След малко и Стамирис тръгна към него. Но Куркулос го спря.
— Не отивай, бе — каза му той. — Не отивай при него.
— Защо? Нали ми е водач… — отговори решително момчето и тръгна.
Щяха да ядат леблебия. Напълниха си шепите и почнаха да хвърлят в устата си зърно след зърно.
— От сестра ми са… — каза му Стамирис. — Харесват ли ти?
— Хубави са.
— Каза ми да ти предам, че няма никакъв Мърморко, нито някой друг… и бъди спокоен.
— Пак същото ли почна? Нали ти казах. Щом като нямам мустаци, за какво ми трябват женитби?
— Нея не я интересува това. Тя ми каза: „По-добре, че няма, щеше да прилича на котарак“. Самата тя каза това.
— Тя няма ли си книги да чете, а? Само за женитби ли ще говори.
— Харесва й. Затова се е омъжила няколко пъти досега.
Мельос опули очи.
— Омъжила ли се?… И друг път ли се е омъжвала?
— Много пъти.
— Добре де… От коя възраст е започнала да се омъжва тя, а?
— Още от съвсем малка. Първия път се омъжи в един и същи ден с Марина.
— Че коя е пък тази Марина?
— Куклата й.
— И… за кого се омъжи?
— Кой, Марина ли?
— Не, бе, сестра ти!
— За мене!
Мельос се разсърди.
— Я се махай, бе!… Ами че може ли брат и сестра да се женят?
— Така ни казаха и други, че не можело… но ние се оженихме и нищо не ни стана.
— Щом като сте се оженили на шега, какво искаш да ви стане?
— Да, но сега тя не иска да се омъжи на шега. Сега иска наистина.
— За кого?
— За тебе.
— Нямам намерение, така й кажи. Това й кажи и край.
— Да, но ще плаче…
— Че какво да й правим? Ще напуснем училището си сега и ще го ударим на женитби ли?
— Тя е готова да го напусне…
— Нека го напусне. Та каквото прави едно хлапе, и ние ли ще го правим? Хайде сега да вървим, че звънецът удари.
Следващия час имаха пеене. Урокът по пеене представляваше една линия, която ръката на преподавателката размахваше наляво-надясно. Да, но днес госпожа Раул, вместо да бъде преподавателка, стана разпоредителка. Щом като влезе, първата й работа бе да се отправи към първия чин и да каже да направят едно място. После застана до катедрата, погледна към задните чинове и извика името на приятеля на Мельос.
— Стамирис! Вземи си чантата и ела тук.
Момчето не разбра. Взе си книгите и се изправи. Преподавателката го хвана за ръка и го настани на първия чин.
— От днес… — каза му тя — това ще бъде мястото ти.
— Защо, госпожо? — запита я наскърбено момчето. — Мястото ми беше там.
— Мълчи. Ти не знаеш къде е мястото ти. Отсега нататък ще седиш при тези деца. И те ще бъдат твоите приятели.
— Не. Аз си имам приятел — Кадрас.
— Нали ти казах, мълчи! Кадрас да се сприятели с подобните си. Изисквам послушност! А освен това твоите родители ми поискаха това…
Стамирис се поспря и я погледна смаяно. После скръсти ръце върху чина, скри лицето си в тях и почна тихо и безутешно да плаче.
Плачеше като скромен гражданин за детронирания си любим крал. Сега училището щеше да му изглежда като празен дом.
В началото Мельос седеше безмълвен на мястото си. После полека-лека започна да разбира… Някои хора, които той не познаваше и не знаеше защо вършеха това, копаеха пропасти между хората, издигаха непристъпни планини. Кои бяха те и защо вършеха това! Досега той не беше видял никого от тях. Само едно долавяше — че на този свят всеки си има своето място и че то не е еднакво за всички. Сега кой беше този, кой разпределяше местата?… Нима бог? Но големите, освен другите злини, които правеха, бяха извършили и това зло: бяха създали бога според своя ръст и нищо не оставаше за децата от тоя бог.
Мина му през ума да изкрещи това пред някого. Да изкрещи за извършената неправда. Но не намери никого, който да е достатъчно силен. После сви юмруци. И тогава за пръв път — за пръв път тогава той откри, че единствената сила, на която можеше да се уповава, беше в неговите ръце. Тя беше неговото аз. Беше малкото, бедното негово аз. И никой друг.
Мазето на бай Тодос побираше хиляда деца. Хиляда и нещо дори. По тавана се редяха такива едни дебели греди и от тридесетина години насам той все бесеше децата по тях… и нито едно не беше обесил досега.
Всяка есен, когато в училището пристигне новата реколта, старецът води децата да видят този таван.
— Елате тук, смокварчета… Виждате ли тези дебели керестета по тавана?… Виждате ли ги?
— Виждаме ги, дядо! — отговарят уплашено децата.
— Не сте ги видели добре. Я ги погледнете още един път.
— Погледнахме ги.
— Е… какво са?
— Греди.
— Правилно. Ха сега да вземем другия урок. Ами за какво служат там горе тези греди? Мога ли да зная?
— Можеш. Те са, за да крепят тавана.
— А… Така са ви казали, нали? Имате грешка. Не… съвсем не са за това. Тези греди — рожби на Луцифера и семе на сатаната, — тези греди са, за да беся непослушните деца.
Тук взима думата другият „преподавател“ от мазето — кира Зумбуля, бабичката му.
— Кълна ви се в името на Христа… дядото ви казва самата истина. Милиони дечурлига е обесил досега.
— Нали го видяхте? — казва старецът. — Това исках да ви кажа. А сега пръждосвайте се… междучасие. И още нещо… Има едни деца, дето правят от обувките си носилки за кал и домъкват калта чак горе! Не искам да погледна дори такива деца! А има пък и едни други, които чупят стъклата с топката си, та вятърът влиза вътре и бабичката ми изстива. Чакайте, не си тръгвайте още, има и други неща… Навън е дворът, камъче дори няма по него. Казвам ви това да го знаете, защото утре, ако видя камъни, ще ме накарате да обеся някого. Това исках да ви кажа. А сега махайте се! Свършихме.
Децата се юрват навън, бръмчейки като рояк пчели.
— Казваш им всичко, каквото са правили другите, за да го направят и те.
— Бабо! — извика разярено бай Тодос. — Не искам никой да ми се меси в занаята.
— Май че ти харесват дяволиите им — продължава бабичката, — търсиш ги като емфие. Така ми се струва на мене!
— Е, та какво? Какво ти пречи на тебе!… Мой дерт, твой касавет13 ли? Я виж ти!
— Търсиш си го и си го намираш… Това ти казвам аз.
— Искаш да се вкочанясаме тук вътре като костенурки ли? Или мъките на лятото искаш — пак да прегракваме от викане? Хайде да ти видя гърба сега! Свърших и с теб.
Мельос седи на чина си с други две деца, но като че ли седи съвсем сам. От деня, в който го разделиха с най-добрия му приятел, нито играе, нито говори. Първия ден той се опита да отиде при него през междучасието, но учителката веднага дотича и го изпъди. Колко зла беше станала тя.
А преди не можеше да му се нарадва. Още недовършила песента, и Мельос я започваше и я изпяваше по-сладко от нея. „Моето славейче“ го наричаше тя. А сега го гонеше като някакво кутре. Но това не беше най-тежкото. Най-лошото и най-горчивото за него бе това, че и приятелят му се съгласи с нея. През първия ден след края на часовете Мельос го изчака, за да отидат заедно към реката и да си поговорят за бедата, която ги бе сполетяла. Но приятелят му го отбягна и оттогава започна да прави всичко възможно да не бъдат заедно. Той промени напълно своето държане. Сега играеше с богаташките момчета от своя чин — едни охранени, сресани момчета — и всеки намираше, че тъкмо те му подхождат.
Хамоляс каза на Мельос да отидат към лозята да си отрежат тояги. „Ще ги обгорим даже, му каза… Знаеш ли колко тежки стават?“
— Ами какво ще ги правим?
— Ще бием хамбурите.
— Че какво ти пречат те. Нямат даже какво да ядат…
— Пречат ми, мръсниците! Не си ли виждал какви черни тумбаци имат?
— Та затова ли трябва да ги биеш?
— Трябва.
Би ли могъл такъв човек да стане негов приятел? Мельос не виждаше защо да не търпи циганчетата и дори се сърдеше много, задето ги наричаха „хамбури“. Повечето от тях имаха черни майки с жълти нокти от пушене на тютюн. Един байчо беше му казал, че пушат, защото „кахърите“ им са много. А освен това най-добрият му приятел, Битрос, беше циганин; защо да им се присмива?
— Няма да дойда… — каза той на Хамоляс.
Тогава Хамоляс му направи друго предложение. Да отидат да потърсят едни такива тръстики, от които да си направят „пикала“.
— Какво е това?
— Пикала ли, бе? Не знаеш ли? Едно такова нещо, което се напълва с вода и с една пръчица се бута и то пикае. Ако искаш, можем да направим и „цевки“ с фунийки и ще стреляме.
— По кого ще стреляме?
— По циганките… по кого другиго?
— Защо? Какво са ни направили?
— А бе, ти! Виждал ли си човек да не е закачал циганка? Откъде да зная аз какво са и сторили. Защото… продават сита, затова.
— Аз не закачам циганки — каза му Мельос. — Те имат „кахъри“. Така ми каза един байчо. Намери си друг.
— Ами, разбира се, че ще си потърся друг. Ти си мърша, за какво си ми?
Дакридзикос като техен „главатар“ проточи шия от задния чин.
— Остави го, бе! — каза той на Хамоляс. — Нали този прие момиче в „бандата“ си? За какво ни е дотрябвал тогава?
Хамоляс се замисли.
След малко обаче го побутна с лакътя си и му каза тихо на ухото:
— Хайде за момичета!
— Какво ще ги правим?
— Ще ги откраднем!
— Ами къде ще ги заведем, като ги откраднем?
— В планината!
— Не, няма да дойда. После ще дойдат майките им и ще ни закарат в полицията.
— Та това искам аз! Не си ли виждал как правят на киното?
— Добре… Какво ще правим момичетата, като ги откраднем?
— Питаш какво ще ги правим ли?… Ще ги караме да ни пекат кестени, а после ще ги щипем до посиняване.
— Такива работи не върша. Само уличниците вършат това.
— Ще ме обадиш ли?
— Няма.
Хамоляс стана сериозен.
— А бе Кадрас… — каза му той замислен. — Ти никога не обаждаш. Защо не обаждаш?
— Не съм издайник.
— Виждам го… но защо не си?
— Та ти издайник ли си?
— Ами че как да не съм! Умирам да обаждам!… И после обадените да ми се сърдят, а аз да почна да ги бъхтя с юмруци.
— Лъжеш… Аз никога не съм те виждал да обаждаш.
— Не си ме виждал, защото не се е случвало. Чакай да се случи, та да видиш какъв издайник съм аз.
— Не, не си такъв.
— Глупчо! Ти ли ще ми кажеш какъв съм? Аз си зная! Направи нещо, та ще видиш дали няма да те обадя!
— Не, няма нищо да направя. Нито пък ще ме обадиш.
— Хайде, бе Кадрас… Кажи нещо да те обадя… Ще се пръсна, не виждаш ли?
— Лъжеш. Нито си пък издайник.
Учителката по рисуване им подвикна да пазят тишина. Хамоляс млъкна за малко и после почна отново, но по-тихо:
— Я ми кажи… мъчно ли ти е, че ти отнеха „бандита“?
— Не. Добре направи, че тръгна с другите. И никак не ме интересува, че ходи с тях.
— Ние воним като ярета… те са богаташки деца. Напръскват дрехите им с парфюм.
— Кой ти каза, че воним?
— Е, какво сега? Трябва да си признаем: воним като умрели котки. Ето питай и Дакридзикос… Да не вземеш сега да кажеш, че дори благоухаем. Благоухаеш ли, бе Дакридзикос?
— Бабината ти трънкина! Аз воня като кучешко лайно! А той, благоухаел съм, ми разправя!
— Така е.
— Глупак! Нали ти казах да не дружиш с него!
Мельос млъкна и не им проговори до края на часа. Дори и през междучасието не се приближи до някого. Когато се качваха да влязат в клас, към него се приближи съученичката му Мускура.
— А бе Кадрас… — каза му тя — какво ти разправяха „персите“ през време на урока.
— Нищо… — отговори й той, като се изчерви. — Какво ви интересува?
— Не ми казвай… Аз зная какво разправяха. Но ти не правиш добре, дето говориш с тях. Те са хаймани… Говорят за момичета.
Мельос не знаеше как да се държи с нея. За пръв път говореше с голямо момиче.
— Ние, момичетата, те смятаме за най-доброто момче в класа ни… — продължи Мускура. — И затова не искаме да дружиш с тях.
— Не говорехме за вас… — каза й Мельос.
— Заклеваш ли се?
— Да. Говорехме за едни момичета, които те искат да откраднат.
— Кои? Те ли?
— Да, те. Но аз им казах, че това не е хубаво.
— Вярвам ти. Ти си добро момче.
— Но след това разбрах, че се шегуват.
— Наистина ли?…
— Не че им прави удоволствие да крадат момичета, ами искали да ядат кестени… но нямали.
— Ааа… ти значи полека-лека ще ни кажеш сега, че са добри момчета?
— Ами че такива са.
— Жалко, Кадрас… Ние те смятахме за по-друг.
— Какво да ви правя…
Мельос се отдалечи и отиде на чина си. Не можеше да търпи Мускура. Тя беше като автомат, който казваше уроци. Гласът й беше провлечен, монотонен… Така беше свикнала да зубри, че умът й не си правеше труда да каже нещо свое. Всичките й думи бяха взети в заем от книгите. И сега беше дошла да му се прави на умна. Явно беше, че искаше да се сприятели с него. Но Мельос не възнамеряваше да си създава нови неприятности.
Някой ден щеше да се случи и с нея същото, каквото и със Стамирис. Госпожа Раул щеше да дойде и щеше да й каже: „Мускура! Не ти прилича с него.“
Щом като Мельос седна на чина си, Хамоляс подаде бледата си като платно муцуна.
— Какво ти разправяше тая, бе Кадрас?
— Какво те интересува?
— Интересувам се… Защото тя умира от желание да узнае дали говорим за момичета. Иска да я откраднат.
— Е, защо не я откраднете?
— Голяма е, не може да се открадне. Ако беше по-малка, щеше да видиш.
— Само мене не ме месете.
— Зная, че си бъзльо. Само като видиш нещо… напълваш гащите от страх.
— Тъй ли мислиш? А, имаш грешка и ще ти го докажа.
— Та това искам и аз!
— Ще видиш!
— Ако ти беше мъж, слушаш ли, бе, щеше да хвърлиш Стамирис в реката, задето измени на приятелството ви.
— Не се унижавам дотолкова, затова не го направих.
— Не се унижаваш ли? На друг разправяй тези приказки… Искаш ли да ти кажа защо другаруваше ти с него?
— Защо?
— Защото те хрантутеше, бе! За това!
Мельос се изправи, извърна се назад и удари с юмрук наведената, бледа като платно мутра на Хамоляс. От нея рукна веднага кръв.
Всички „перси“ се спуснаха към него да го пребият, но в този миг влезе учителят. Скамвурас се поспря на катедрата, поогледа се и забеляза окървавения нос на Хамоляс.
— Кой ти направи това, Хамоляс? — запита го той.
— Кадрас, господин учителю — обади се Фолос.
— Това, което казваш, не е за вярване… — каза му учителят.
Хамоляс ритна Фолос.
— Аз направих това, господин учителю — каза смирено Мельос.
Учителят стана жълт като восък.
— Добре… — каза му той. — През междучасието остани тук.
През целия час Дакридзикос и Хамоляс отзад ритаха най-ожесточено Мельос. Скамвурас поглеждаше своя малък приятел със смутено изражение. Най-после звънецът би и двамата останаха сами в класната стая.
— Истина ли е това, което твърдеше твоят съученик, Кадрас? Просто е невероятно. Защо направи това, момчето ми? Надявам се, че си се разкаял.
— Не, не съм се разкаял, господин учителю.
— Не? Какво значи това?
— Не, защото ме обиди. Той ми каза, че съм бил приятел със Стамирис, защото ме хранел със сладкиши.
Скамвурас прехапа замислено устните си. Той стържеше с линията едно петно от мастило върху масата, мъчейки се да го изтрие.
— Не… не мога да те обвиня, момчето ми. Ти имаш чувство за чест. Поздравявам те. Но от друга страна, ти си ученик. Трябва да се съгласиш, дете мое, че училището има свой закон, който не обръща внимание на причините, а разглежда само делата. Поради същата причина, за която ти наказа Хамоляс, аз съм длъжен да те накажа, за да запазя достойнството си. Трябва да те накажа, момчето ми. Ако аз не направя това… някои хора, разбира се, те няма да бъдат нито Дакридзикос, нито пък Хамоляс, при все че бих предпочел да бъдат те, някои хора ще засегнат достойнството ми. Ще ме обвинят, че проявявам благоразположение, че не съм безпристрастен. Нали ме разбираш сега, дете мое?… Какво ще кажеш сега, Кадрас?
— Трябва да бъда наказан, господин учителю.
Скамвурас помисли още малко, дълбоко натъжен.
— Добре, момчето ми… Отивай си сега. Ще… ще докладвам за наказанието ти.
Мельос веднага хукна да бяга, за да не види учителя си още по-натъжен.
Зимата вече си отиваше, тътрейки към планината премръзналите си крака. Настъпи пролетта. Цъфнаха като малки пламъчета цветчетата на прасковите. Бай Тодос хвърли полушубката си и обикаляше из двора по антерия.
Мельос си нямаше приятели. С „персите“ не можеше да другарува. Умът им беше все в градините. Мислеха как да намерят някоя стълба и щом настъпеше пролетта, да си построят колиба върху някое дърво и там да живеят. Някоя вечер, когато нямало да духа вятър, щели да запалят, казваха, една свещ и после щели да тичат из целия град и да разправят, че една звезда се е отронила от небето и паднала върху дървото. Дакридзикос искаше да поставят и едно знаме, което щеше да им послужи и за война. Защото те възнамеряваха да обявят голяма война. Имаше едни селянчета от съседното село, които идваха в града с едни ей такива сопи, биеха „персите“ и после побягваха към селото си. Ако им стискаше, нека дойдеха открито, през деня, та да си премерят честно силите с камъни, а не да нападат със сопи! Такова беше мнението на Дакридзикос. И цялата „банда“ беше съгласна с него. Фолос, който все се увърташе около главатаря с надежда, че той ще приеме и него в „бандата“, се приближи до Дакридзикос и му предложи да отидат някой неделен ден в черквата, където отиват старците, и да откраднат тоягите им.
— Я млъкни, бе! — каза му Дакридзикос. — Ако искам да крада, та теб ли ще чакам да ми кажеш?
— Нашата банда не краде — обади се Хамоляс.
— Ами каква банда е тогава тя?
— Тя е банда, за да яде кестени.
— Лъжец!… Не крадели, казва… А момичетата, дето искахте да откраднете? Не крадели, казва.
— Момичетата… Момичетата, бе глупчо, ни трябваха, за да играем на „кино!“
— Не сме банда за кражби… — каза сериозно Дакридзикос.
— Ами дето се задявате с „Полата“, с бай Тодос, та това честно ли е! Ами дето окачвате на гърба на Песпес листчета? Хайде де, кажи ми, че и това е честно?
— Това е съвсем друго нещо. Това не е кражба. Нито пък безчестие. Ето питай този. Аз не му говоря, но питай го да ти каже.
Мельос беше се опрял на стената и слушаше, без да взема участие в разговора им.
— Защо не говориш сега? — нахвърли се Хамоляс срещу Мельос. — Там дето не трябва, си пъхаш гагата, а сега, дето се налага — мълчиш!
— Не, не е безчестие… — каза сериозно Мельос.
— Чуваш ли? — нахвърли се той сега на Фолос. — Хайде върви при майка си да те накърми.
— Да кажа ли на „Полата“, че вие затворихте кучето в мазето?
Дакридзикос се отправи към Фолос и го хвана за яката.
— Слушай! Ако още сега не му кажеш, не си мъж! Хайде върви вътре. Вътре, вътре!… Ей сега му го кажи!
Главатарят го заблъска към мазето. Като обли камъчета се търкулнаха всички след тях.
Старецът излезе учуден от стаичката си.
— Какво има пак? Какво има пак? На караконджули ли си играете?
— Кажи му, бе! — извика Дакридзикос, като продължаваше да го държи за гушата.
Дечурлигата бяха възбудени.
— Да не ме уплашиш нещо!
— Не, не! Кажи го сега!
— Казах го вече!
— Казвай го!
— Байчо… — каза злорадо Фолос.
— Какво има? — запита подозрително старецът.
— Ей този затвори кучето тук… Ето казах го!…
Всички забелязаха как мустаците на стареца настръхнаха. Изведнъж той се отправи към вратата и я затвори. После се върна и сграбчи Фолос за гушата.
— Какво! — изрева той. — Значи ти си издайник? Значи си предател, а?
И после каза една хубава своя приказка, която никой не разбра, но която много му се харесваше.
— Дини-мани… пир мейдани! Ти си значи мръсната люспа! Юда неден! Падна вече в ръцете ми, Искариотски! Дай въжето, бабо! Бързо въжето на гредата!
Бабичката излезе с въже в ръце и го преметна през една греда. След това старецът сграбчи предателя за косата:
— Настъпи часът ти вече, Юда, ще те обеся! Две хиляди години ми се изплъзваш из ръцете.
— Ще обадя на директора, ще видиш!… — ревеше Фолос.
— Две въжета!… — изкомандува бай Тодос.
Но в този миг, без той да разбере как стана това, Фолос се измъкна от ръцете му. Всички хукнаха след него, но предателят офейка.
Разправията в мазето продължаваше. Бай Тодос схвана, че моментът е много удобен, за да даде един урок.
— Слушайте — започна той, — от предателството… от предателството се отвращавам като от сопола си. Ами скандалът хубаво нещо ли е? — ще ме запиташ. — Не. Но предателството…
Внезапно старецът млъкна и хвана едно момче за ухото.
— Ти, бе, ела тук… Знаеш ли какво е предателство?
— Предателство… — започна, запъвайки се момчето. — Предателство е да си издайник и да обадиш, че кучето, което беше затворено, Дакридзикос беше… и…
— Чакай. Ще повторя още един път всичко отначало. Предателство е: седя на софрата си и ям тайната си вечеря, а ти не си пъхаш гагата и не лапаш с лъжица в ръка думите ми, а лапаш фасула си — правилно постъпваш… пристигат злодеите Юди. Кой е учителят тук? Ти дума не обелваш. Това предателство ли е? Не. Я повторете и вие това заедно с мене: „Не“.
— Не!…
— Е, тогава, какво, по дяволите, е предателство? Не бързайте… И това ще научим. Всичко ще научим полека-лека. Предателство, значи, е…
В този миг обаче едно от големите момичета от последния клас подаде глава през прозорчето и го прекъсна.
— Какво има, дъще? — запита го бай Тодос.
Така се обръщаше той към големите. Всички бяха „дъщери“ за него.
— Господин директорът… — каза момичето.
— Какво? — каза бай Тодос, който веднага схвана за какво се отнася. — Да отидем горе ли? Добре, ще отидем.
Влезе в стаичката, облече сакото си върху кавадията и излезе.
— Урока — каза той на децата и изглеждаше малко смутен, — урока ще вземем друг час. Сега имаме съдилище.
Спокойно, смело, с трезвен ум и крепко сърце бай Тодос влезе в канцеларията. Тя беше пълна. Директорът, прав, застинал в зеления си костюм, с червендалесто лице, приличаше на домат върху стъблото си.
— Ела по-насам, дядо… — каза му той. — Това момче — и посочи Фолос — те клевети. И затова искаме ти да определиш какво наказание трябва да му наложим. Конкретно той те обвинява в страхотни неща…
— За да сме наясно, господин директоре… що за обвинения ми отправя?
— Казва, че си направил опит да го обесиш поради това, че извършил едно похвално деяние.
— Какво деяние, господин директоре?
— Обаждане на виновника, който извършил деяние, противно на училищния правилник.
Бай Тодос се поизкашля в една червена кърпа за нос, за да прочисти гърлото си.
— На писмо… — започна спокойно той. — На писмо, господин директоре, баща ми не ме е научил. От това, което каза, може би нищо не разбрах. Аз… на честност не съм се учил в никакво училище. Какво е добро и какво зло, съм го открил сам с малкия си ум. Дето срещна Христос, веднага го познавам. „Ето, казвам си, този е Исус Христос“. А където пък срещна Юда, и него пак познавам. „Този е, казвам си, злодеят Юда, който предаде Христос. Да му сера на брадата…“ Боже, прости ме!…
— Много далече… много далече отиваш… — каза му нетърпеливо попът.
— Ще дойда и по-отблизо. И Танасис Ваяс14 знам кой е. „Този е, казвам, онова магаре, дето се отрече от рода си и служи на турчина.“
— По въпроса… по въпроса… — обади се Карлафтис.
— Ето и друга приказка, която не разбирам. Ще дойда, където искаш. Но с това, дето казваш… значи, че предателството е добро нещо — няма да се съглася никога. Отпиши ме.
„Браво!“ — чуха се два-три гласа. И тогава се дигна такъв шум, че училището се разтърси. По-късно бай Тодос разправяше, че дори и вълците в мъгла не се нахвърлят така един срещу друг, както те се сдавили помежду си с думи. Старецът нямаше вече какво да прави там вътре. Събра полите на кавадията си и излезе.
Децата не бяха си отишли; чакаха го още там, за да узнаят какво го е сполетяло. Бяха почнали вече да се тревожат. И ето че след малко той се появи на вратата побледнял, с посинели устни и ги разбута, за да мине.
— Направете път!… — извика старецът, като ги блъскаше. — Отдръпнете се да мина!
Никой не посмя да го запита. Старецът влезе с големи крачки в стаичката си, взе звънеца… после отиде до гредата, откачи ключа и повика Зумбуля.
— Слушай, бабо… — каза й той. — Вземи този ключ. Взе го, нали? Добре. Сега вземи и този звънец. Взе ли го и него? Добре. Върви сега да ги предадеш на директора. Господин Тодос, кажи му, ми ги даде да ти ги предам и да си намериш друг надзирател. Защото той, кажи му, си дава оставката. Господин Тодос, кажи, ми заповяда това. Няма да ме учат те мене на старини какво значи честност, не! Нито ще ме научат да казвам „браво“ на предателчетата и да наказвам честните момчета — няма значение, че са палави. Разбра ли? Няма значение това! Ако не дойдат, кажи им, да ми се извинят тук… няма да пипна повече звънеца. Ха сега върви!
После се обърна към момчетата. Старецът се запъна за миг. Опита се да каже нещо, но го преглътна, сякаш преглътна сълзи. Но бързо се съвзе.
— Марш сега и вие! — каза им той. — От утре лудориите си ще правите другаде. Мазето се затваря. Марш! Още ли сте тук? Затворено е вече, не чувате ли? Мазето приключи. Изпитите свършиха!
Виждаше се, че се мъчи да се представи за лош.
— Марш! Казах!…
„Взззз…“ — забръмча за миг мазето, сякаш някой беше отворил бъчва с шира.
— Не искаме училище без мазе! — извика едно от децата и всички останали се съгласиха с това.
Старецът се разпени.
— Кое е това гущерче, което посмя да ми отвърне? А вие, „големите“, какво сте се натрупали тук? Засрамете се — връзки носите вече! Нека излезе пред мене този храбрец, та да го заведа вързан при баща му. Всички вънка!
Мазето бързо се опразни и бай Тодос се залости вътре, като затвори и капаците на прозорците.
Минутка след това звънецът удари, но този път съвсем объркано. Тежко мълчание легна над целия двор. Дори и момичетата, които бяха узнали какво се бе случило, също млъкнаха. Звънецът ги подкани отново сърдито с променен с глас. Долу продължаваше да цари мълчание. Кой ги беше подучил? Никой. Всички обаче бяха съгласни да не мръднат нито с пръст. Дворът беше изпълнен с вкаменени деца. Звънецът се измори да вика сам отвътре и излезе на балкона. Тогава всички видяха, че той висеше на широкия ръкав на попа. Напразен труд. Колкото и да се напъваше попът със звънеца си, никой не се помръдна. Даже сега децата направиха и нещо друго. Всички се обърнаха с гръб към училището и продължиха да мълчат по този презрителен начин. Кой ги научи и на това? Никой. Сами се досетиха. Брадата на попа се тресеше като слама, развявана от северняка.
— Безочието достигна своята връхна точка! — каза той. Остави звънеца на пода и почна да пляска с ръце. — Учениците и ученичките — извика той — да влязат незабавно в класните си стаи!
Никакъв отзив.
— Училище ли е това? — изписка той.
Нито дума.
— Това е обор! Обор за глухонеми!
И влезе вътре, като ритна звънеца, който той беше оставил на прага. Зловещото упорито мълчание продължаваше. Никой не се и запита докога. Очите на децата се бяха приковали на отсрещния покрив, сякаш той беше съсредоточил върху себе си — оня полусрутен покрив! — целия смисъл на живота.
Това мълчание се наруши по един най-неочакван начин. Чу се звън, но не онзи отблъскващ и намръщен звън на широкия ръкав, а познатият напевен звън на бай Тодос. Мустаците му мърдаха в такт със звъненето. Едно „ааа!“ се разнесе из целия двор и дечурлигата се юрнаха като прилив.
— Полека-а-а! — викаше усмихнат старецът и мустаците му трептяха от радост. — Полека… Дяволчета!… Луциферчета… Рожби на сатаната!
От няколко дни насам в училището цари голямо оживление. Приготовления, сноване насам-натам, бъркотия, ужас. Наближаваше националният празник. „Празникът на нашето национално възраждане“, както го наричаше Карлафтис. Попът обаче го наричаше иначе, и то с много думи. „Денят на благовещението Богородично, т.е. историческият ден на непорочното зачатие на нашата пресвета божия майка и света дева Мария.“15 Разбра ли, Дакридзикос?
— Разбрах, господин учителю… (Бабината ти трънкина разбрах).
— А ти, господин Хамоляс?
— И аз, господин учителю.
— Какво и ти, господине?
— И аз разбрах.
— Какво разбра?
— Ами… зачатието на благовещението… И на Пелагия16.
— Кажи целия израз, както аз го казах.
— Целия ли?
— Точно така, целия!
Хамоляс беше изпаднал в лошо положение.
— Целият израз е… на благовещението… на зачатието… на…
— … на нашата света дева Мария — подсказа му Мельос.
Хамоляс не го чу.
— На госпожица Мария, господин учителю! Нейното беше! — извика тържествуващ Дакридзикос.
Попът се тресеше цял от смях като планина, разтърсвана от земетресение.
— Стига, Ахристидис, осветли ни. Седни, защото ще се пръснем. Мулета! Ах, мулета… Ще повторя всичко отначало, за да го запомните.
Този празник значи беше причината за голямото раздвижване в училището.
Приготовленията бяха започнали седмица по-рано. Едни огъваха парчета тел, правеха от тях букви, а след това ги обкичваха с лаврови листа. Други боядисваха. Трети чистеха двора и рисуваха с кръгли камъчета знамена, дати и израза „да живее“.
Карлафтис беше избрал за „персите“ най-неприятната работа. Беше ги изпратил да се ровят в прахта на склада и да изровят оттам портретите на героите от въстанието пред 1821 година17. Тези портрети всеки път се захвърляха безразборно в склада и веднъж в годината ги изваждаха, почистваха ги с благоговение от прахта и ги окачваха по стените на големия салон, където ставаше тържеството. Дакридзикос намери и тук удобен случай да покаже своето главатарство. След като разгледа добре портретите, той се обърна към другите и каза:
— А, бе, какво, по дяволите, е това!… Братя ли са били всички тези? Браво, майко гелада18!…
— Защо, бе?
— Как защо? Не виждаш ли? Я погледни какво пише тук? — Аспьотис. Тук пак: Аспьотис. Всички са братя.
„Персите“ се почесаха по главата. Дакридзикос даваше нареждания. Катереше се по гредите и размахваше като велик художник четката, с която почистваше прахта от суровите образи на героите. По едно време се спря пред образа на стария мореец19, почисти добре картината и прочете: „Теодорос Колокотронис“20.
— Хей, слушайте! — извика той на другарите си. — Този носи моето име!
Бандата на „персите“ се юрна и се спря пред войнствения лик на „Стария“.
— Чакай, че май прилича на теб даже… — каза Куркулос.
Хамоляс кимна утвърдително.
— Дали не е дядо ти бе, Тори?
— Краставици на търкалета! Ами че дядо ми е още жив, бе.
— Че какво от това! Нима не може да е дядото на майка ти?
— Значи — каза Дакридзикос, на когото много му се искаше да повярва на това… — чакайте, че колкото повече гледам портрета, толкова повече ми се струва, че прилича на мен.
— Да, но презимето… — внесе внезапно съмнение Куркулос. — От къде на къде? Той — Колокотронис, а ти Дакридзикос.
Хамоляс обаче нямаше намерение да се откаже от своето откритие.
— А бе, сменяват си имената! Някои имат манията да не носят дълго време едно и също име. Ето например! Как ти от Христидис стана Дакридзикос! Може би пък Христидис да е станало от Колокотронис.
— Мискини недни!… — рече Дакридзикос. — Да не оставят имената на хората по местата им!
— Да… — продължи Хамоляс — ако обръснеш мустаците му, напълно ще заприличаш на него. Освен това нали и ти си главатар?
— Та що за лайно съм аз!
— Аз мисля… — продължи пак Хамоляс — че и без туй ще станеш като този, когато пораснеш. Защо тогава да не станеш още отсега? Кажи, че си станал вече като него.
— Да, но не виждаш ли, че той носи друго име?
— Ами защо не му го промениш! Изтрий го и напиши своето. Аз мисля да си го напишеш.
Куркулос си чоплеше носа.
— Когато пораснеш, напиши си го… — рече той.
— Защо да го не напиша още отсега?
— Наистина ли ще го напишеш?
— Какво мислиш, че няма да го напиша ли! Дай ми един молив, бе! Но химически да е.
„Възстановяването“ на историческата истина стана там, на самото място. „Главатарят“ изтри с мерак името на войводата и написа с главни тлъсти букви: „ТЕОДОРОС ДАКРИДЗИКОС“.
Но ето че Хамоляс му завидя. Той потърси сред купчината картини и измъкна една.
— Ето, бе — каза им той. — Я погледнете! Кажете сега, че не прилича на баба ми.
Куркулос го чумоса.
— А бе, глупчо! Този е Мяулис. Я прочети! Адмирал Мяулис.
— Адмирал ли? Ех, тогава още по-добре. Казват, че баща ми, преди да почине, бил каикчия.
— Не ми се вярва сега и ти да напишеш името си.
— Вече съм го написал. Дай си молива, бе, Дакридзикос.
На другия ден настъпи часът да окачат портретите. Рано-рано още в класа влезе Карлафтис. Зад него вървяха бай Тодос и Зумбуля, носейки портретите. Старецът имаше вид на бито дете.
— Я да видим, деца… — каза Карумбалос — помните ли въобще нещо от гръцката история? — Протегна ръка, взе един портрет и закри надписа му. — Знаете ли кой е този? — запита той, като обърна портрета към децата.
— Колокотронис! — извикаха те в един глас.
— Я да видя и аз… — с престорено съмнение каза Карлафтис. — Хм… И аз така мислех, но изглежда, че всички сме сбъркали. Е, значи всичките грешите. Я погледнете по-внимателно.
— Колокотронис е, господин учителю! — извикаха упорито децата.
— Казвам ви, че правите грешка. Това е Теодорос…
— … Нали казахме — Колокотронис!
— Не бързайте. Този е Теодорос Дакридзикос!
Стаята гръмна от викове и шум.
— Всички сте боси по история… — извика Карлафтис. — Я да опитаме още веднъж.
Той остави Колокотронис настрани и взе друг портрет.
— Дали знаете кой е този?
— Знаем! Мяулис.
— Краставици на търкалета! Пак направихте грешка. Този е негово превъзходителство господин Хамоляс!
После се изправи пред катедрата и промени внезапно шеговитото си изражение.
— Ще отмъстя! — изрева той с кървясали от гняв очи, сякаш бяха изругали целия му род. — Ще залича от лицето на земята тези нищожества, дето светотатствуват! И небесата дори да се застъпят за вас, пак няма да ви спасят!
После той се обърна към бай Тодос, който му пошушна нещо на ухото: „Недей… Недей, господин учителю… зелени са още, не разбират. Като узреят, сами ще се накажат…“
— Старче! — изрева той като ранен звяр. — Достатъчно е и това, че те улових в момента, когато се мъчеше да изтриеш написаното. Добре, че сварих навреме да спася веществените доказателства. Не ме гледай така, защото ме вбесяваш повече! Веднага върви да ми донесеш пет тояги от онези, които имаш в мазето. Избери само чепати!
— Отидоха… — рече старецът и махна с ръце. — Отидоха, бабата ги изгори. Изгори ги, без да разбере, за да свари бобеца си.
— Без да разбера… — рече умърлушено и старицата.
— А, тъй ли?… — изрева побеснял Карумбалос. — Е, природата обаче се е погрижила да ме дари със зверски юмруци! Излез, Дакридзикос! Ела насам! И ти, Хамоляс! Удари часът да избавя света от бреме като вас.
— Не мога да гледам… — каза старецът.
— Ще припадна… — рече старицата.
— Тогава махайте се! Аз сам ще раздам правосъдие.
И трагедията започна. Карумбалос се нахвърли като побеснял върху децата. Старецът се спусна да ги спасява… а Зумбуля — да спасява стареца, но и двамата получиха своя дял. Карумбалос беше толкова разярен, че цяла армия дори не би могла да го възпре.
Цели пет дни „персите“ не дойдоха на училище. И когато се явиха, отново бяха се свили като старци. Беше в навечерието на празника. Героите се мъдреха един до друг на стената с вирнати мустаци, с изключение на Бубулина21, която беше голобрада като яйце. Дисхармония. Но за щастие художническото око на Дакридзикос, въпреки че беше подуто и затворено, забеляза несъответствието.
И ето, дойде най-сетне великият исторически ден. Сутринта всички бяха отишли под строй на парада. А следобед се състоя тържество в училището. Реч по случай празника държа попът. Всички учители стояха прави, гърбом към героите, и слушаха речта.
Седем пъти се изкашля попът, преди да почне. После тежко, сякаш ковеше желязо, започна да произнася историческите слова. Той започна с две стихчета:
„Точно тъй. Паметният ден на нацията. Защото историческата нация, гръцката нация, нацията на прославените наши деди, е паметна нация. Нация на Богородицата, християнска. На този ден божията майка зачена и роди син…“
Полека-лека попът се увлече и забрави историческата половина на празника и се ограничи само в християнската му страна. Той се увлече дотолкова, че когато се готвеше да завърши, учителите бяха принудени да му напомнят тихо да каже нещо и за нацията.
— Свърших… — каза тихо попът и продължи: — Това, значи, беше историческото съдържание на този светъл, паметен ден. Затова… („Нацията“, му пошушнаха отново неговите колеги.) Затова… (продължи той с лице, обърнато към слушателите, хвърляйки кос поглед към колегите си) затова нека всички извикаме с цялата си душа („Нацията!“, напомниха му отново). Да живее нацията!… — извика той.
— Ура! — извикаха с облекчение всички.
— Да живее Отечеството! — продължи той.
— Да живее… — съгласи се малко сухо и господин Алберт, а след него и другите.
Но попът не можеше да им прости, че го объркаха. Прочисти гърлото си значи и извика с най-тържествен глас:
— Ура и за непорочното зачатие на пресветата наша божия майка и света дева Мария!
— Ура… — измънкаха засрамени колегите му и се обърнаха, за да скрият усмивките си.
Но там ги очакваше друга, по-страшна изненада. Те откриха, че там сред наперените герои на въстанието от 1821 година ги следяха войнствените мустаци на Бубулина!…
Дакридзикос зад гърба на своите съученици следеше трагедията със спокойна съвест, че е изпълнил напълно своя естетически дълг.
Преподавателите излязоха навън, задушавайки се от смях. Господин Алберт изтича да закрие резила и да спаси тържествения дух на този ден. Събра набързо портретите на героите като колода карти за игра и ги постави на масата.
— Тържеството завърши… — рече той на децата.
— Господин Анахоридис… извикаха те — празникът продължава довечера.
— Ще отпразнувате останалата част от деня без героите.
— Може ли празник без герои?
— Може… може… — казваше господин Алберт, като претърсваше всичките си джобчета.
Най-после откри в един от тях гумичка и се надвеси над портрета. „Пардон, мадам“, рече той на Бубулина и почна да изтрива мустаците й.
И после:
— Елате… — каза той на децата. — Хайде нищо, елате да ги окачим отново. Но внимавайте… Аз съм на мнение, че жените са си жени, а мъжете — мъже… N’est-ce-pas?22 Умният ще разбере… Дакридзикос, ела за малко.
„Главатарят“ отиде с готовност. Двамата седнаха в един ъгъл и заприказваха тихичко. Алберт погледна жално Дакридзикос с наскърбените си очички.
— Съжалявам… — каза му той. — Съжалявам за това, което си изпати. Строги сме, защото ни е мъчно. И господин Скамвурас много… много съжалява. Боят не възпитава, не, не възпитава. И не помага. Ето за доказателство: ти извърши още по-голяма простъпка. Защо направи това, момчето ми? Трябва да тачим свещените традиции. Защо промени пола на Бубулина?
— Господин учителю, не съм променил листа23 й… — отвърна наивно Дакридзикос. — Поставих й само мустаци.
— Именно за това говоря. Защо го направи?
— Отвращавам се, като гледам тези кози да се месят в работите на мъжете.
— Дакридзикос!
— Накажи ме… Признавам се за виновен.
— Не… Не… Аз… аз… те обичам, дете мое. А ти ми причиняваш толкова мъка… Защо правиш така?
— Защото… защото… и аз, господин учителю, и аз… и аз те об… Ай, по дяволите!
— Дакридзикос!
Скоро настъпи и пролетта начело с палавия април. Той ту се мръщеше, ту се смееше. Лудетина! Всеки негов ден изваждаше на показ и по едно ново цвете. А след това срокът му се свърши и той отиде да спи, прегърнат с март. На календара се появи друг месец. Май… който раздвижи цялото училище за излет. Но на сутринта се дигна такава силна буря, че хвърли на легло половината град. Поизстина и Мельос и лежа десет дни в къщи. През това време той разбра, че въпреки всичко, което кира Арети правеше, за да му угоди, тя не го обичаше. Вършеше всичко само за да не огорчи бай Анестис. Вечерно време той му носеше леблебии, сядаше до възглавето му и разказваше разни случки. Един ден донесе пълна шапка с череши. Това бяха първите плодове, които градините даваха…
Колко топъл щеше да бъде домът, ако очите на кира Арети гледаха малко по-благо… Тогава светът на момчето щеше да бъде по-спокоен. И то би могло за първи път през малкия си живот да каже, че онези, които са създали света, са го създали за всички хора, а не само за половината от тях. И че бог, където и да се намираше, сега беше почнал да простира ръка и над малките хора. Ех, че хубаво щеше да бъде, ако имаше за четене и някаква книга с приказки! Затова, тъй като нямаше какво да прави, Мельос рисуваше с поглед по тавана. Чертаеше по изронената мазилка лодки и влакове, които бързаха да пристигнат, за да не ги изпревари нощта. Те взимаха вода и въглища от гарите и тръгваха отново, оставяйки зад себе си бели и синкави кълба дим.
Един от тези влакове, боядисан с черна боя, нарочно се бе отправил за гората да издири едно момче, което беше се заблудило. Но разните там зверчета бяха се сприятелили с това момче и не искаха да им го вземе. Затова те поставяха препятствия пред влака, за да го преобърнат. После влакът се разсърди, почна да плюе вряла вода и ги опари…
Бай Анестис от това и онова, което Мельос му казваше, разбираше, че детето беше още трескаво и че трябваше да постои още в къщи. Като чу това, кира Арети отиде пред иконостаса и коленичила, плачеше… и молеше бога да я закриля и да не й позволи да изругае.
Но Мельос не долавяше нищо от всичко това и продължаваше да чертае по мазилката своите приказки. Дори понякога това, което рисуваше, беше толкова хубаво, че самият той се прехласваше от красотата му и се тревожеше да не би да изчезне. А мазилката беше невярна. Тя променяше всеки миг своите приказки. На Мельос му идваше да се пръсне от мъка, че беше така непостоянна. Той напрегна малката си главичка, за да измисли нещо. Потисна я, подхвана я с кротост… трябваше да намери някакъв начин да връзва приказките, за да не му се изплъзнат. Но таванът, колкото и да беше добре настроен към него, не можеше да му даде нищо повече. Беше му дал изронената мазилка, изпълнена с рисунки и палячовци. „Е… Мельос, за другото вече ти сам трябва да помислиш.“ Така е, имаше право таванът. И така, Мельос почна отново да напряга и да измъчва главичката си.
И един ден Мельос с малката си болна главичка откри съвсем сам начина, който хората бяха открили преди хиляди години. Начинът, по който човек можеше да стане писател. Притегли молив и тетрадка до постелката си и започна да записва приказките, които му разказваше таванът. Ничия друга ръка обаче не се намеси, никой друг не му помогна. Полека-лека той почна да не чувствува нужда дори от тавана и захвана да ги съчинява съвсем сам. Това бяха негови приказки, от неговата глава, и нищо повече.
Една вечер се случи тъй, че останаха само двамата с бай Анестис, и Мельос, без много да му мисли, издаде тайната си.
— Какво разправяш, момчето ми? — извика старецът. — Я ми обясни!
— Ето ги тук.
— Повери ги значи на тетрадката?… А защо не ги даде на мен?
— Да, чичо, но… ако ги загубиш?
— Да… Да… Имаш право. Ако ги загубех? Нали тетрадката ги пази здраво, а? Пази ли ги? Това искам да знам.
— Пази ги. И са изцяло мои. Аз ги написах с моите ръце.
— Ами кой ти ги даде, момчето ми?
— Главата ми.
— Ето! — извика зарадван до немай-къде старецът. — Нали казвах аз! Той има глава! Голяма глава ще стане момчето. Е… ще ми прочетеш ли някоя? Прочети ми, че искам да ти кажа една идея. Сега ми хрумна, като те слушах да ми приказваш. Но първо ми прочети нещо.
Мельос притегли тетрадката към себе си и почна да му чете последната си приказка. „Имало една мравчица тя била настинала била и куцичка и отишла пред една къща и казала отворете ми студено ми е и ще умра, а жената била разчорлена с коса паднала пред очите й ходиш и се скиташ по тухларните и по трапищата казва му тя, а после идваш и чукаш по чужди врати не съм си играл казало момчето работел съм да си изкарам хляба и да се уча на писмо на писмо ли какво разправя този парцаланко за учене. За твоята мутра ли е учене виж ти ученето е за онези, които имат големи къщи богати и ядат месо и имат много дрехи и детето си отиде и не научи писмо стана говедарче… дойде пак време за училище и пак почука по чужди врати почука и по една дето живееше един добър чичо, който се казваше бай Анестис и той беше много добър, а каза той ти си много бедничко на теб ти трябва учение… Но трябва ми къща рече момчето трябват ми и дрехи трябват ми и… мълчи рече бай Анестис, щом като си почукал на моята врата ще имаш къща и каквото друго ти трябва и детето поиска да му целуне ръката, а го беше срам… и…“ Но тук Мельос спря, защото бай Анестис беше почнал да плаче.
— Както го казвах… — рече той, — както го казвах, така излезе. Глава! А има и душичка… и душичка.
Избърса отново очите си с голямата червена кърпа.
— И сега… — каза му той — ето каква идея ми хрумна. Тук наблизо в бежанските къщи живее кир Стамос. Чувал ли си за него? Но къде ще чуеш. Та той, разправят, че живеел от такива писания. Пишел, пращал ги в Атина и станал голям човек.
— Много голям ли?
— Представи си! Щом като е станал и окръжен управител! Това мога да ти потвърдя с клетва. Препиши си ги на чисто и върви да му ги дадеш.
— Не, няма да отида… — каза Мельос. — Срам ме е.
— Тъй ли… Тогава… добре тогава. Препиши ги, а пък аз ще отида. Отде да знаеш, може и окръжен управител да станеш.
„Окръжният“ още на другия ден седна и ги преписа на чисто с мерак, като ги украси наоколо и с разни шарки. Бай Анестис ги взе и развълнуван, отиде и почука на вратата на кир Стамос. Отвориха му и той влезе вътре като крадец. Измина се цял час. И по едно време ето го, че излиза от вратата замаян, но така стремително, че събори момиченцето, което му отвори. Все тъй забързан влезе той и в дома си, и в стаята на Мельос.
— Ставай!… — каза му той запъхтяно. — Ставай. Облечи се! Нали казвах… Бабо… А, забравих, няма я. Нали казвах. Още ли си тук?
— Какво да правя?… — запита смаяно момчето.
— Какво да правя, казва… Гледа ме и ме пита „какво да правя“, а не става да отиде у човека, който го чака!…
— … У човека, който…
— … който те чака! Нали казах. Ех, как не зная писмо! Виж го ти! Пак легна. Как да ти обясня „чака те?“ Няма време, защото се мръква вече. Кога ще вървиш?
Мельос се изправи така, сякаш му бяха дали да пие някаква билка, която предизвиква виене на свят. Изми се, облече чисти дрехи, само чисти, защото нови нямаше, и излязоха заедно.
Бай Анестис го придружи до прага на къщата.
— Търся господин Стамос, ще кажеш, така се казва той. Аз съм момчето Мельос, което чакаш. Ще те чакам в къщи.
Мельос позвъни. Едно момиченце, по-малко от него, с кафяви очи и смолисточерна коса, му отвори, застана пред него и го загледа.
— Тър… тър… — каза Мельос и разбра, че няма да доизрече думата, защото ще припадне.
— Търсиш татко, нали?… — каза момиченцето, за да му помогне.
Мельос я гледаше като пън.
— Да не би да си момчето, за което ни говори един старик, дето беше тук?
— Да… — едва успя да изговори Мельос.
Момиченцето отвори широко вратата.
— Татко е тук… — каза му то.
Мельос тръгна след него. То беше приветливо момиченце с разплетени коси, приветливо и мило като малка богородичка.
— Татко… момчето дойде — каза радостно то на баща си.
Един висок човек с черна коса, сресана на път по средата, се изправи с блага усмивка и му подаде ръка.
— А, ти ли си? — каза му той. — И тъй добре дошъл, Мельос. Подай ми ръката си.
После седна зад бюрото си. Тогава Мельос откри с детския си усет, че този човек имаше нещо, което го караше да вехне.
Никога, нито по-късно, Мельос не успя да открие какво беше то. Може би никой никога не е успял въобще да го открие.
Момиченцето си печеше кестени на печката и когато се навеждаше, косата му падаше отпред.
— И тъй, Мельос… — каза му кир Стамос — много хубави са тези неща, които си написал!… Няма да те питам кой ти ги разказа, защото всички са от тебе, нали?
„Да“, поклати глава Мельос.
— И тъй… без много приказки: би ли ми ги продал?
Мельос целият се изчерви.
— Ето — каза кир Стамос. — Виждаш ли това момиченце? То ще ги откупи с пари от своята спестовна каса. И ако някога, Мельос, станеш голям, много-много голям… тогава тези листа ще струват много повече от парите, които то ще ти даде сега. Съгласен ли си?
Момиченцето се изправи с пълна шепа кестени. Пареха го и подскачаше като сърничка.
— Татко… — каза то — може ли?
— Какво, пиленце?
— Може ли да дам на това момче няколко кестена?
— Ела да те целуна… — каза баща му и го дигна на колената си.
После се обърна към Мельос и гласът му беше много тъжен:
— Ето, Мельос… — каза му той. — В такива добри ръчички ще попаднат твоите ръкописи. А сега слушай това, което искам да ти кажа. Обичай книгите, момчето ми… каквито и книги да са. Освен това след уроците си пиши… пиши… пиши… Когато станеш мъж — само тази услуга искам от тебе, — когато пораснеш и станеш мъж, и напишеш книги, да ми изпратиш някоя, за да я прочета и да се радвам. Тъй, нали? А сега вземи си парите, момчето ми.
Той извади и му даде сто драхми и му стисна ръка със стоте драхми заедно. Стиска ръката му дълго време… без да говори. После се оттегли смутен в съседната стая с плувнали в сълзи очи.
След малко Мельос излезе от този дом, сякаш бяха го отвързали от някакво колело, което се въртеше… въртеше… въртеше… и променяше пред очите му цветовете и формите на света.
Той пое надолу, надолу… и навлезе в нивите. Когато станеш голям… голям когато станеш… боже мой! Изтегна се върху тревата. Вечерта беше тиха, приветлива, небето — като извезана със злато приказка. Кривия… ти си голям! Дължиш около двадесетина приказки, седни да ги напишеш. Кажи: „Аз, длъжникът, се предавам. Дойдох да ви разкажа всичко, което ви дължах. Дойдох да си разплатя дълговете.“ Но кой ще ти ги даде обаче? Кой ще ти ги каже, Кривия.
Кривия… трябва да ги съчиниш тази вечер. Тъкмо си легнал добре така по гръб. Ти беше свикнал да ги взимаш от таваните. Ето… вземи ги сега от небето. И то е като таван!… Но голям и мазилката му е от звезди. Смеси тогава твоите историйки със звезди. Направи малки фигурки и палячовци… „Имало едно време една птица тя ядяла мравчици една мравчица казала смили се имам гладни дечица в гнездото я виж ти си интересна майка рече птицата няма да те изям благодаря каква птица си ти, че си толкова добра желая да го разкажа на всички моля рече птицата наричай ме качулата и нищо повече ям звезди всяка сутрин отивам на небето и ям звезди, но моля ти се да остане между нас добре казала мравчицата ти, която отиваш на небето я ми кажи дали тези звезди са царевични зърна само това искам да ми кажеш с удоволствие казва птицата и така това, което виждаш са най-интересните неща в света това са царевични зърна, но никому нищо не казвай, защото ще се качат горе всички качулати и ще ги изядат и небето ще потъмнее бъди спокойна каза момчето и тъй благодаря ти много и лека нощ…“
Мельос започна отново да ходи на училище със свой, повишен дух. Никога вече не срещна оня човек, оня странен човек, който хвърли тогава парите си, за да му откупи онези драскулки. И често пъти съжаляваше заради този човек, че го беше преценил така погрешно.
Той възмъжа, започна да се бръсне… и не само че не отпечата никакви книги, но дори не се заемаше да дращи вече. „Жалко“, казваха онези, които го познаваха и които очакваха толкова много от него. Той мразеше хартията и моливите. До деня, когато встъпи в деветнадесетата си година… И тогава…
Но много избързахме. Момчето си е още дете. Годините не са настроени да бързат, дните се влачат бавно като костенурки.
Сега ни предстоят изпити. Докато траеха изпитите, („изпитанията“, както ги наричаше директорът), бай Тодос беше строг като министър.
— Сега не е време за лудории… — казваше той — това не е футбол. Това са „изпити“, не е шега работа. Измий се, изтрий се и хайде! — на книгата. Всички ви искам — огън! Не искам да ме посрамите. За какво ни бяха толкова уроци! Сут! Всички на книгите си!…
След няколко дни, като затвориха училището, бай Тодос облече новата си кавадия, взе тояжката си и пристигна в дома на Анестис.
Горкият бай Анестис се изплаши. През всичките тези дни той очакваше това посещение.
— Какво ново? — не се стърпя той.
— Хабер и новини добри. Вече е лято. Земята плува в слънце. Полето благоухае на праскови и круши.
— Момчето, куме!… — запита нетърпеливо бай Анестис.
— Вестниците пишат и за война. Някои казват, че нямало да има… още по-добре.
— Момчето, куме!…
— Много поздрави от бабичката.
— Момчето, куме, момчето!
— Момчето ли!… Гръм да го порази! Всички момчета засрами, удари всички оземи. По всичко е пръв!
Училищата отново отварят своите врати. Тази дума е пълна с грижи и трепет, мечти и отчаяние. За едни се отварят вратите на рая, за други — на ада.
Бай Тодос смаза бравата. После откачи големия ключ от дирека, избърса го от прахта, смаза и него и го опита на бравата, за да провери дали работи добре.
— Като часовник… — обади той на старицата.
Бабичката се загледа как старецът врътваше и отвъртваше ключа. Бай Тодос заключваше и отключваше, сякаш не можеше да се насити на това. Те седяха, с часове загледани в ключа, и му се радваха като деца. Най-после бай Тодос провеси ключа на ръката си и дръпна бабичката за дрехата.
— А сега да вървим — каза й той — да оправим пресипналия звънец.
Измъчената двойка беше изпълнена с безкрайна радост. През лятото те се караха за нищо, всичко ги дразнеше. Плашеше ги безкрайната тишина на училището. Но сега бяха като двойка гугутки. Пустият двор ще гръмне от шум и глъч и мазето ще прелее от дечурлига. Ще почне своите „занятия“ подземното училище на бай Тодос. Ще пристигнат и новите фиданки от основното. Пак нови главоболия, нови караници, нови „наставнически речи“. И други деца ще научат нагледно какво значи „предателство“ и какво „честност“.
Мельос тази година щеше да остави „малячетата“. Преминаваше към големите. Той приключи и с уроците в мазето. Всеки минаваше по тоя ред. Но той нямаше намерение да завърши училището.
През лятото всички деца се скитаха безделни насам-нататък и забравяха и това, което бяха научили. Сега бяха пренесли своите лудории из сокаците на града, из околните хълмове и гробищата. Там чупеха главите си с камъни, обираха градините или пък копаеха дупки по баирите и се завираха в тях като къртици. Богаташките деца отидоха на море или по планински курорти, откъдето се завърнаха почернели, сякаш им бяха сменили кожата.
Мельос не отиде никъде. Той не беше нито за курорти, нито за войни с камъни. Но и говедар не отиде тази година. Още през зимата кроеше планове не само за това лято, но и за целия си живот. Време беше да си избере някакъв занаят. Какъв щеше да стане? С ученето виждаше, че не можеше да продължи. С болести, с напрежение, с мъка и пот най-много можеше да изкара и тази година. Друга — едва ли. В началото помисли да стане обущар. Заседнала работа и зимно време няма да те вали дъжд. Освен това този занаят имаше и други добри страни, а най-важното — правеше човека добродушен. Ама ще ми кажеш — откъде знаеш това? Беше го забелязал у един свой приятел кърпач. Той беше побратим на бай Тодос, който беше го запознал с него.
Обущарят беше добродушен, сърдечен човек, същински бай Тодос по ум и разсъждение. Като почнеше да приказва, отиваше ти надницата да го слушаш. Казваше се Ангели или по-точно „дядо Ангелос“. Беше решил да отиде при него.
И затова първата му работа, след като занятията в училището свършиха, беше да отиде да се срещне с него. Завари го да пъха пирончета в устата си и да смазва конци с восък. Седна и му разказа всичко — „как“ и „защо“, — за да не го повтаряме пак отначало.
— Какво разправяш, бе, пишман майсторе! — извика старецът, сякаш го боднаха с шило. — Ще зарежеш ученето ли? Да не си посмял да ми повториш това, защото ще те проклинам дори и от гроба. Остави това. Остави тези приказки и ми кажи нещо за Тодос, че отдавна не съм го виждал. Как я кара? Какво прави неговата Зумбуля? Линее ли, линее ли?… Ех, когато човек почне да се топи, няма спиране. Изхабява се полека-лека ей като това точило. Ядеш ли леблебии? Виж го ти! Какво ме гледаш като празна делва? Понеже нямам зъби ли? Слагам ги в устата, наквасват се и сами отиват в стомаха. Не се тревожи, не съм ги купил аз. Донесе ги едно дяволче, което дойде да му закърпя сандалите, и ги забрави на масата. Пази се само да не кажеш на побратима ми, че ще зарежеш училището, защото жив ще те опее. Махай се сега, да те не гледат очите ми… И да ми дойдеш пак, когато скъсаш подметките си. Хайде лека нощ.
Нищо не ставаше с обущарството. Той разправи всичко на бай Анестис. Старецът се поболя от мъка. „Не — каза той. — Кожата си ще одера и ще я продам, но няма да ти позволя да напуснеш училището. Край.“
След това Мельос му разказа подробно какво е говорил с дядо Ангелос.
— Добре ти е сторил!… — отвърна му той.
— Да, но затова пък аз… — продължи детето — затова пък аз реших да стана дърводелец, да правя долапи и столове.
— Какво? — извика бай Анестис. — Дограмаджия ли ще ми ставаш? Никога. Да не си посмял да ми споменеш още веднъж за това.
Мельос не му говори повече по въпроса. Но след това той отиде при един шивач и му стана чирак. Майсторът беше добър. Върза му пръста с едно парцалче, за да привикне да стои свит, и му сложи като фесче един напръстник.
Разсърди се бай Анестис, огорчи се, посърна, но Мельос беше твърдо решил. Докато настъпи есента и се отворят училищата, той беше доста напреднал в занаята. Беше свикнал вече да подгъва, да зашива копчета, да глади, без да прави гънки, даже сам уши панталон на един селянин, който му даде и почерпушка.
Но училището отвори вратите си и шивачът „благодари“ на майстора си и се завърна при уроците.
Мельос пъхна в пазвата си нова дебела тетрадка и отиде да се запише.
Освен Хадзиастериу, който заболя, и едни селянчета, които бяха изключени, всички други преминаха във втори гимназиален клас24. „Персите“ продължаваха да са си все същите дръвници, но понеже се бяха заседели в първи клас, издигнаха ги и тях в по-горния и ги оставиха тук. И през тази година никой не потърси приятелството на Мельос, но пък и той не потърси никого за приятел. „Персите“ го смятаха за надменен и горделив и не го търсеха. Стамирис се правеше, че дори не го познава. Но Мельос не се засягаше от това. Само от време на време се сещаше за онова момиче Аграмбели, което беше го поискало за мъж. Дали беше добродушно? Дали беше дружелюбно? Или пък приличаше на неверния си брат? Доста време си спомняше за нея и се стараеше да сравни думите й с нейното поведение, за да си представи очите й, пръстите й… Кой знае… Може би тя не приличаше на своя брат. После друга мисъл го караше да променя мнението си. Същата ще да е… същата като своя брат, без разлика.
Учителите му бяха останали и те същите. Повечето от тях бяха напълнели и надебелели. Попът беше притурил още тлъстина. Сега той приличаше на същинска подвижна черна къща. Също и Карумбалос, и той пъшкаше от тлъстини като угоено домашно животно.
Скамвурас беше почнал малко да се поправя. Разбира се, продължаваше да носи пеперудката си. Но беше почнал някак си да се поотпуска. От деня, в който се бе изпречил с целия си ръст пред Карлафтис, някаква тайна, неизвестна сила беше заработила в него. Поопита се дори да предприеме още нещо, но смелостта му го напускаше насред път. Не може така лесно да се промени човек. Но истина беше, че уважението и любовта, които оня малък ученик проявяваше към него, му вдъхваха малко сила, чувство на самоувереност. Злобната бръчка между веждите на директора все повече се врязваше. Беше настигнала и надминала бръчката на Карумбалос. И от ден на ден директорът все повече и повече зъзнеше в костюма си.
Бай Анестис се стараеше да доставя всеки ден все повече радост на момчето. Но сърцето на Арети беше студено като лед. Тя гледаше на Мельос като на неприятел, който е дошъл да открадне маслото от кандилото й. Губеше време, за да се грижи за него, време, което й беше нужно за коленичене, за молитви. И накрая… две чужди очи проникнаха в тайните им, пъхна се един нос, който подушваше това и онова като коте.
Когато момчето отсъствуваше и кира Арети оставаше сама със своя стопанин, тя подсмърчаше непрекъснато, нещо, което означаваше, че е сърдита. Днес обаче тя прекали.
— Какво ти направиха пак? — каза й Анестис. — Кой те е наскърбил? Ела насам…
— Какво са ми направили ли?… — обади се тя намусена. — Нужно ли е да се разправяме и повтаряме все същото… Загубих си спокойствието, свършено.
— Арети… размисли ли?… Какво са те учили? Не помниш ли какво казваше Христос? „Обичайте децата“…
— Обичайте децата, но не е казал да бъдат и болни.
— Именно тогава още повече.
— Нито пък е казал да му не знаеш рода.
— Аз зная. И той е от майка роден. Майчица го е раждала. В това съм сигурен.
— Как се е казвала.
— Е!… Все ще е имала някакво име. Нима е била без име? За името й ли сега ще се караме? Хайде аз ще кажа, че се е наричала Гаруфаля, а ти кажи — Крусталя. Ножове ли ще вземем да се изколим? Във всеки случай непременно… е имала име на жена. Хайде аз предлагам да я наречем Лемоня и да спрем или пък ти искаш Вангелица? Нали знаеш… аз хатър не чупя.
— Ето… — рече Арети. — За това и онова ще разтурим дома си. Знаеш, че… брашното се свършва.
— Затова ли се ядосваш? О-о-хо!… Ще стигне и ще остане.
— С един излишен корем ли?
— А… не ти ли казах? Сватанакът Зафирис прочел във вечния календар, че щели сме да имаме, казва, голям берекет през тази година. Дъжд колкото трябва, и изобилен плод… Видя ли? Аз очаквах това. Нали ти казвах. Това дете ще ми донесе щастие.
— Ами сега какво ще ядем?
— Кюспе, трици, уров25… каквото се намери.
— Ами добитъкът?
— Ще се гощаваме с него.
— Глупости разправяш. Трябва да варя и жито за помен през тази година. За родителите ти, за моите… Петохлебие, литургии…
— Е… и мъртвите ще ни гощават със своите помени.
— Какво? — сопна се Арети и се изправи с опулени очи. — Я повтори това пак! Виж ти поръки! Ще зарежа сега аз помените си заради едно циганче, нали? Върви пред иконите и коленичи. Осем метани ще направиш. Само това ми липсваше да чуя! Да натъпча чужд търбух и да оставя гладни душите на покойниците…
— Кои души бе, Арети? Тумбаците, искаш да кажеш. Тумбаците на попа и на попадията.
— Грешнико!… — изписка Арети. — Ох, какво да правя сега? Ще занеса един литър олио на поп Ангелос и ще го помоля да се застъпи пред бога за опрощение на греха ти! Пръждосвай се, махай се… от очите ми! Върви в кафенето. Да те не гледам, че изпадам в грях!
Анестис отстъпи пред гнева, взе шапката и броеницата си и се запъти към пазара, за да се разсее.
На обед Арети беше като онемяла. Анестис влезе, сякаш нищо не беше се случило. Завари момчето наведено над книгите си.
— Арети!… — извика той още от стълбата. — Сготви ли нещо? Гладен съм като вълк.
Тя го стрелна с такъв поглед, който го прободе като игла.
— Прихванали са я… — каза той на момчето, като му смигна и го погали по главата. — Хайде ела да ядем! Но какво е това, защо само две чинии си сложила? Къде е твоята?
Арети, която тъкмеше огъня, вдигна очи, зачервени от дима, пък кой знае и от какво друго, и отново го бодна в сърцето.
— Яжте, пийте и се веселете… — каза му тя. — Аз ядох ругатни и пих оцет… „отрова“, дето казват.
— Няма ли да млъкнеш?
— Млъкнах вече. Но искам да знаете и двамата, че тук аз командувам!
— А аз пък нося!
— Тогава живейте си двамата. Аз отивам при сестра си.
— Арети… — каза й кротко Анестис, мъчейки се да я умири. — А, бе, Аретинце, а, бе, душичке. Какво става днес с тебе? Ела да ядеш!
— Яжте двамата. Ако ядем и тримата, какво ще ядем утре?
Мельос се чувствуваше все по-тежко. Държеше лъжицата в ръка, без да може да я помръдне към устата си. Беше усетил накъде биеше кира Арети, но не можеше да повярва. Но това беше явно. Той смъкна кърпата за ядене и се изправи. Задушаваше се. Докато старецът се опомни, момчето се намери на улицата. Той изтича по чорапи до външната врата, погледна нагоре-надолу из сокака, извика… но от момчето нямаше и следа.
И тогава бай Анестис видя целия си живот празен, почувствува сърцето си разбито. Разбра, че напразно се е потил, бдял и изнемогвал. И тогава си спомни как баща му веднъж казваше на съседа си — един самотник, ненужен и бездетен като него. „Защо си дошъл на света, бе? Пратиха те да напълниш цяла кошара с деца, а ти напълни цяла кошара с тор. Без полза стърчиш в света. Пръждосай се!“
В крайните квартали има едни колибки, сред чиито дворове горят огньове. „Цигански махали“ ги наричат на своя език големеещите се от града. Вонят, казват те, на фъшкии и парцали; и никой не влиза в тях. Тук хората се движат раздърпани, с голи кореми, боси, неподстригани. Всичко им липсва. Удобства, облекло, хляб. Само децата са в изобилие. Тези махали произвеждат дечурлига — цели стада. Смъртта покосява всяка година много от тях, но все пак остават и доста за живота.
На малко баирче под едно черничево дърво, голямо като явор, пуши разкривена къщурка. Свита, бедна, тя чака тъжно бели дни, които не идват. Стопанинът й, Битрос, седи до огъня, грее ръцете си и играе с децата. Поплясква ги по задниците, милва коремчетата им и позволява да му дърпат мустаците. Стопанката му пресява царевично брашно, за да забърка качамак.
Добродушна беше жена му, с възчерна кожа и бадемовидни очи. Само едно нещо я дразнеше на тоя свят. Закачките, които й подхвърляха долномахаленци и особено техните деца. Не смееше да се подаде навън, защото, щом мръднеше надолу, те почваха след нея: Циганко, скитничко, вземи баклата си и ела. Гръц — връц.
И когато се завръщаше в колибката си, беше толкова развълнувана, че не виждаше къде стъпва, и газеше децата, като минаваше.
— Жено… — казваше й Битрос — хаирола… мъка е легнала пак на душата ти… Какво ти направиха?
— Сдавиха ме пак рожбите на вълка! Прости ми, господи…
— Разкай се. Какво ти сториха?
— Взеха ме на майтап… Гръц, та връц!
— Деца са бе, жено. Детинщини — играят си. Остави ги. Тук дори и жабчетата си играят, та дечурлигата ли не искаш да си играят? Съвсем каменно сърце ли имаш бе, жено!… Не ти ли е жал!
— Жал ми е… Но сърцето ми кипва и не мога да търпя повече.
— Дръж се. Утре ще пораснат…
— Да, но други ще се народят.
— Е, какво да се прави?… И други ще се народят. Какво, ялови ли искаш да станат майките им, а? Добре… Моли се да станат ялови. Но какво ще спечелиш? Или пък искаш да измрат децата им? Моли се да измрат.
— Не, не искам…
— Виждаш ли? Седни сега да се успокоиш. Хайде хаирола! Свари малко кускус да нахраним нашите деца. Остави другите да си играят. Не озорвай така сърцето си, че ще го пръснеш.
— Гонят ме с плюскалата си и плющят в ушите ми и ме стряскат.
— Ех, та това е добре… Ако не правеха това, щяха да изпочупят прозорците и тогава щеше да бъде още по-зле.
— Ами че къде прозорци у нас, нали нямаме!
— Ние нямаме, но другите имат… Остави ги да си играят, та да пораснат. Ако не играят, ще си останат малки като мравките. Искаш ли да стане така?
— Не, не искам.
— А така. Седни сега да си отпочинеш и да нахраним нашите. Зная аз… Там долу в града хората са шегаджии. Какво можем да направим? Полека-лека ще се оправят…
Добър като теленце беше бедният Битрос, с душа кротка и нежна като ружа. Най-малките деца както всякога и тази вечер играеха на конче върху колената му. Покатерваха се на тях, възсядаха ги и дърпаха мустаците му вместо юзди.
— Дий! Конче! — пискаха те. — Хайде… хайде… цъ… цъ…
Най-малкото от момичетата, с тънки като червейчета плитчици, пъхаше главичката си в черната пазва на баща си и играеше на „дза“.
— Вдетинил си се… — каза жена му.
— Какво да правя? Мъча се да ги отгледам…
— Така не растат. Не ставай шашкънин.
— И така растат. Малко смях и игра, малко ядене… Таман… Играта и смехът ги правят яшни. Сега ще излапат по една паница. Ой! Ой! Ой! Мустаците ми. Ей-й-й… жено… цяло снопче косми ми отскубна!
— Ишаллах… Падаше ти се…
Момчето се късаше от смях, размахвайки космите в шепата си като трофей. В този момент една мъничка, плаха сянка се появи пред вратата.
Когато се намери на улицата, Мельос почувствува, че му притъмнява пред очите. Краката му не го слушаха. Това беше краят. Сега вече нямаше грешка. Пъдеха го. Това, което говореха очите на Арети, сега му го каза и устата й. Той беше бреме за тях. „Махай се. Ядеш хляба ни, а той не ни достига. Върви да обремениш и други. Не го ли разбираш? Внесе раздор в дома ми.“ Да, беше го разбрал. Най-напред го беше доловил във всички нейни обноски. Четеше го в упоритото й мълчание, в поклоните й пред иконите, в начина, по който подсмърчаше и изричаше „слава тебе, боже“. Сега вече беше чул всичко това. Не беше теле я, не беше направен от тенекия. Отново да влезе в този дом!… По-добре да се хвърли в реката.
Той почна пак да се страхува от хората. Разтреперваше се, като си помислеше за тях. Тогава си спомни за една крава. Когато навън валеше и севернякът режеше като остър нож, сънят не го спохождаше. В малкия обор нощите му се струваха безкрайни.
Но дори и да имаха някакъв край, Мельос не можеше да узнае това. Оборът му нямаше прозорец, пък и нямаше нужда от такъв. Животните виждат и през нощта. Човечетата… не трябваше да виждат дори през деня. Господарят му беше доволен, че слугата му зъзне. „Ако не мръзне, ще спи, казваше си той… А ако той спи, ще трябва аз да бдя.“
Господарят имаше една сестра. Едно красиво момиче, което бе изпратено от село с музика и хора, но се завърна скоро след това съвсем само. Мельос не знаеше какво беше й се случило. Дочуваше само да казват за нея, че „не сполучи с женитбата си“. Тази сестра на господаря го съжаляваше. Често му оставяше на дъската над вратата на обора някоя и друга смокиня или бадемче, както хората оставят зимно време трохички на птичките. Когато снегът беше дълбок и говедата не излизаха на паша, сестрата все поглеждаше притеснено към обора.
— Горкичкото… — казваше тя на брат си.
— Какво ти е пак? Какво ти става пак? — питаше я той. — Пак ли почна да се трогваш.
— Няма ли да подивее така… съвсем самичко?
— Че защо „съвсем самичко“? Нали си има телетата, тора и буболечките по него…
— Да, но мръзне…
— О, де и ние да имахме неговото отопление! Торът е топъл като жар. Освен това има си и говедата. Дъхът им е като баня. Остави ти него, гледай своя хал…
Сестрата изведнъж побягваше и отиваше в стаята си, за да си поплаче. Да… имаше значи една крава, както казахме, чието теленце беше се изгубило. Беше го отнесла водата при един порой на сухата река. При тази именно крава отиваше Мельос през големите студове и се сгушваше до нея, за да се стопли. А тя го пускаше при себе си и дори му решеше косата с езика си…
Той си спомни отново за тази крава. Почувствува нужда от нея сега, когато отново го сполетя неволя, почувствува отново нужда от топлината и любовта й. Искаше му се пак да усети дъха й край своето ухо, онзи дъх, който беше тъй майчински…
Той вървеше съвсем покрай брега на реката. В ушите му беше останал, сякаш се бе залепил там, тревожният и отчаян глас на бай Анестис, когато се спускаше по стълбата, за да го настигне.
Прекрасно сърце… Колко сговорчив и добродушен беше той! С всички се погаждаше. Само кира Арети не се погаждаше с никого, дори и със себе си.
Той вървеше съвсем покрай брега на реката.
Сега в училище вече е почнал следобедният урок. Имаха вероучение и пеене. Учителката със своя напевен глас и подвижния си поглед ще отмерва с линията такта. — „А сега отново, деца. Да капо26!“
Сега вече са ги пуснали. „Кадрас отсъствува“. Къде отива той? Реката няма да се свърши и след двадесет години дори. Но къде най-сетне отива той? Къде отива? Ето, след малко ще се мръкне. А тази вечер ще се стъмни повече, повече от всеки друг път. Иска му се да се свие някъде. Доспа му се. Оборът с кравите беше далече. Толкова далече, че сега му се стори, че беше прочел всичко това в книгите.
Патките излязоха от водата. Измиха добре краката си, постояха там край брега на реката, да поизсъхнат, и след това влязоха в курниците си. Той си спомни как прекараха заедно веднъж… Имаше и едно кученце, и един циганин тогава. А! Да, тъкмо той!… Битрос, неговият приятел. При него трябваше да отиде… Само той му оставаше. Не знаеше къде е къщата му. Но реката ще го изведе там.
Бяха се срещнали веднъж в горните махали, помнеше добре това. Да, Битрос беше. И му беше казал съвсем направо да дойде да живее при него. Беше протегнал своята черна ръка и му бе посочил къщата си. Отдалечаваше се и изчезваше вече сред къщите, но още продължаваше да му я показва.
Мельос си спомни сега колко добър беше Битрос. И какви добри приятели бяха станали. За няколко минути те бяха станали най-добрите приятели на света. Детенцето му беше с черно коремче…
Другите хора не искат и да погледнат такива деца. Изплезват цяла педя езика си и плюят… Фту!… казват и мръщят очи. Наричат ги „хамбури“, кой знае защо… И като ги запиташ „защо“, сърдят се дори. — „Как защо?“ — казват. — Хамбури ще рече хамбури и край. Кутретата защо ги наричат кутрета? Има ли „защо?“ Не. Тогава млък… Казват ги хамбури, защото са хамбури, което значи хамбури… свършено. Приятелят му, циганинът, знае това, но глади голите си гърди и се смее. Един циганин има да се тревожи за толкова много неща, че ако почне да се притеснява за всяко нещо поотделно, ще се пръсне. Наричат ги и мръсници, защото носят черни ризи…
Мельос стигна до оня камък, на който циганинът беше го покачил, за да му покаже дома си. Ето, видя го. Отдалече се виждаше димът от огъня, който бяха запалили вътре, за да се стоплят — а може би и за да сготвят. Той се приближи тихо. Сянката му се изправи разтреперана пред вратата.
Малкото момче, което беше яхнало „кончето“, спря да се смее и посочи с пръст. Битрос извърна поглед към вратата.
— Хаирола… какво има?
Битрос сложи ръка над очите си като тиган и запита:
— А ти ли си, бе джамбекир? Заповядай, бе. Мер хаба!27 Влез вътре. Пушекът ослепява очите, но хора не яде.
И внезапно скочи като в треска.
— Брей… Къде съм виждал аз това момче? — извика той с топлия си глас. — Ела тук, татковото. Ех… козленцето ми! Жено… брак28. Ела, яврум, ела, дуду… Остави ситото. Мусафир си имаме. Ето че дойде. Мелос… седни… Седни. Ето и дечурлигата… Гуреливи са, но нищо. Това е най-малкото. Здравата дърпа мустаците ми!… Ох!… Дуду… Ето почна. Ела, даскале… хайде седни… Каквото е мое, то е и твое… Любов ни дай на нас. Това ни стига. Берекет е за нас, ааа! Хайде седни! Ял ли си? Ние ще те нагостим. Дотегна ти, а? Ха-ха-ха… Празна работа е учението. Аз нали ти казвах: вади-очи е то. И с акъла е същото. Акъла си дори загубваш. Ядеш ли кускус?… Ех, че е вкусен. Лапнеш лъжица, лапнеш и един пръст! Ха-ха-ха! Дуду, ето го! Този е моят аркадаш. Ееех… че приятелство си имаме ние! Нали е така? Заедно го вързахме — хе там на реката. Нали е така? Холан! Я се ръкувай сега с дечурлигата. Това е най-малкото. Не се страхувай. Нямаш още мустаци, но то дърпа — здравата!
Жената спусна запретнатата си рокля, за да закрие черните си крака, пристъпи към Мельос и сложи ръка върху главата му. После я повдигна нагоре, както я държеше така.
— Правиш ли „плюскала?“ — запита го тя.
Мельос разбра за какво го питаше. Долу в града това беше на мода сега. Децата правеха топчета от сдъвкана хартия, слагаха ги в плюскалата и замерваха с тях хората.
— Не… — отговори й той.
Дуду го изгледа изпитателно в очите.
— Подиграваш ли се?… Подиграваш ли се с хамбурите?
— Не… — рече отново Мельос.
Битрос се разсърди. Плесна се по бедрата и дигна цял облак прах.
— Ах… — каза той. — Дуду, шербетчето ми… Какво му правиш на приятеля ми? Та той е един малък светец… Обича патките, и змийчетата дори обича… какво го мъчиш?
Циганката посочи огнището.
— Ето… — каза му тя. — Черно, съвсем черно са ми направили сърцето. Имам тук парче тръстика. Ще ти го дам да ми направиш сега едно „плюскало“. Но недей навън, чу ли? Тук ще ме плашиш. Недей навън, нали? Защото всички шейтани29 се сбират и викат „циганко“. Ти викаш ли „циганко-миганко“?
— Не.
— Прави ли ти удоволствие? Извикай. Но тук, чу ли? Не навънка. Навън всички викат заедно и те шашардисват.
— Играят си… — каза Битрос. — Те не са виновни. И в техните къщи е влязла грижата. Бащите им не могат да им купят свирки и те си играят с „хамбурите“. Млъкни сега, жено. Ела сега да сготвим кускуса и да нагостим приятеля ни. Ела, Мелос, седни. Тук, тук. Пречи ли ти пушекът? Седни там.
Циганчетата се домъкнаха с голите си коремчета и го заопипваха. Дори му се усмихнаха, сякаш им беше братче.
След малко Битрос вдигна очи и погледна Мельос. Той беше с насълзени очи.
— Хм… хм… — рече с променен глас Битрос. — Виждаш ли какво прави пушекът на очите? — И като се поизвърна, незабелязано навря черния си юмрук в очите си, за да ги избърше.
— Проклет пушек — рече той пак.
Жена му не разбра нищо…
Едно малко облаче, което ухае на боб, излиза от мазето на бай Тодос. Старците ще изпият първата вода от боба, за да се сгреят, и после ще налеят друга, за да се свари яденето. Преди малко настъпи ветровита зора. Рекичката под тополите ромоли изплашена. Дръвчетата въздишат и губят своите листа.
Старецът гледа унесено листопада. Затова не долови нечии стъпки, които се приближиха зад него. Внезапно той се извърна и сложи ръка на къдриците си.
— А… — извика той. — А, ти ли си? Какво прави пакостничето, куме? Сигурно е болно, нали? Треската коси, коси. Няма какво да се прави… търпение… Загледал съм се тук в тази поразия. Зима, нали?… Хайде да влезем вътре! Разтревожен ми се виждаш.
— Да, разтревожен съм.
— Ех, по-скоро да минава; какво ти се е случило? Да те почерпя ли малко бобена вода? Полезна била, казват, за черния дроб. Така казват хората. Но за нас е полезна за кесията ни.
— Да ви донеса ли — рече Анестис, — да ви донеса ли една стиска планински чай?
— Планински чай ли… балсам!… Но… не желая да те лиша от него.
— Какво разправяш, куме? Нима съм го купувал! Набрал съм си го саморъчно.
— А тъй ли, значи не е купен… Е, щом като не е купен… добре.
— Набрах си го, като отивах за дърва.
— Е, щом като е така, още по-добре тогава. Защото купеният… първо, не струва, после, плаща се прескъпо. И тъй, какво ти се е случило?
— Момчето…
— Е, какво?
— Изчезна!
— Недей приказва такива неща! Защо побягна? Да не би да го е обидил някой? Какво да ти кажа, куме! Какви ли не деца са виждали очите ми! От всякакъв род, но такова чувствително дете за първи път виждам. Да не си го обидил?
— Аз ли?…
— Твоята бабичка, нали? Разбрах го. Мъжете направиха света, а жените го разтуриха.
— Дали не си го виждал вчера?… На следобедния урок.
— Не, не е идвал. Нито вчера, нито завчера. Ако беше дошъл, щях да го видя. Наистина очите ми са били насочени към лудетините, към пакостниците… но хвърлям по някой поглед и на него. Не, разбира се, дали прави пакост, пази боже. Ето тъй… следя го, понеже е… понеже е малко болнав. Ела вътре, де. Ето, чакай да ти донеса едно столче и да седнем тук до огнището. Старата пак е малко болна. Съсипва се, горката. Къде може човек да се справи с такава огромна сграда! Всеки ден изхвърляме по двеста оки пръст. Кал, куме, кал да видят очите ти! Боже господи, къде намират толкова кал?
— Ами… зазимява се, куме. Земята се размекна вече. Я питай ти мене, дето се боря с нея навън?…
— Ех, не ги познаваш ти, сватанак, не ги познаваш ти велзевулчетата. Каквото ти подсказва доброто ти сърце, това казваш ти. Те, ако не намерят кал, ще вземат пръст и вода и ще направят кал!
Бай Анестис учудено зацъка с език — тц, тц, тц…
— Я погледни там… моля ти се! Виждаш ли? Тлъста земя, чернозем, пръхкава като пяна. Да я пресееш, камъче няма да намериш. Е, тогава къде намират онези дяволи камъните? Цели скали, брате… сякаш ги докарват нарочно от планината! Умът ми се смая. Ах, куме, да ми прости господ, дойдох до едно заключение.
— До кое, куме?
— До следното: или няма бог, или ако има, той е само за нас — възрастните. Децата ги командува дяволът.
— Ами защо не си смениш занаята, сватанак? Това исках да ти кажа.
Бай Тодос скочи от стола си.
— Ех… исках, куме, кълна се във всемогъщия, който сега ни чува, исках. Но не мога, не мога, не ми е по силите. Ще посърна полека-лека като славей, затворен в клетка. То ми стана вече като страст.
Отвън се чу лек шум. После едно плахо добър ден. Едно момче се изправи пред вратата, но в стаичката беше полутъмно, пък и от парата на фасула беше станало още по-тъмно… и не можаха да различат кой е.
— Училището ли си сънувал — сопнато се обади бай Тодос. — Хайде ела сега насам. Ела да се стоплиш… да видим каква муцуна има дяволът… прости ми, боже… рано-рано.
Момчето се приближи. И двамата онемяха. С изпомачкани дрешки, бледен от лошото спане, пред тях стоеше виновникът за скръбта им — Мельос.
Бай Тодос веднага излезе навън и се изсекна шумно. Духаше, духаше, просто край нямаше секненето му.
Като се върна вътре, той видя момчето, облегнало се на гърдите на Анестис, който не можеше да отрони ни дума.
Беше чувал да казват „скръбта го вкамени“, но не беше виждал това досега.
— Хайде… ето го… — каза училищният прислужник. — Това беше то… Видя ли го? Ето това беше то.
Кое беше „това“, което „беше“? Бай Тодос си бъбреше и сам не знаеше какво приказва.
— Върви при леля си… как се казваше, куме Анестис, леля му?
— Арети.
— Върви при леля си Арети. Къде се скиташ нощно време по пустите сокаци? Ще те изядат таласъмите. Знаеш ли ти колко таласъми има в този град? Ти не знаеш това. Я попитай нас, старите, дето знаем. Еее… насмалко на мене, дето ме виждаш… Насмалко щяха да ми вземат гласа. На, заклевам ти се в името на Христа, който сега ме слуша. Трайте си сега… това беше то… Мълчете, да чуем какво става горе. Отдавна дочувам нещо. Нещо става горе.
Бай Тодос се наведе и обу ботинките си — някакви стари обуща, които не можеха повече да остареят, и излезе навън, като си бъбреше за това, което „става горе“. На пояса си носеше и грамадния ключ от голямата врата.
— Ето виж! — каза на момчето бай Анестис, когато двамата останаха сами, и извади от джоба си няколко затворени плика. — Писма! Където минех, оставях и по едно. Е!… Виждаш ли?… Ненапразно ме научи.
Мельос ги взе и ги скри в пазвата си, защото бай Тодос се връщаше. Той беше извън себе си от яд. Мустаците му играеха.
— Нали ви казах, че нещо става?! Е!… Нещо стана…
— Какво се е случило, куме?
— Бяха затворили куче в училището.
— Какво думаш?
— Можеш ли да си представиш? И да не мислиш, че беше някакво кутре… Не… един такъв пес, два метра дълъг. Добре, че не се нахвърли върху мен. Пак късмет съм имал. Същото бяха ми погодили и миналата година.
— А сега къде е?
— Хукна към гарата… сякаш бързаше, пръчът му с пръч, да не изпусне влака.
Анестис го беше зяпнал.
— Просто главата ми не побира това нещо… — каза той. — Какво печелят?
— Два удара по задника. Какво да спечелят? Злото е в душицата им. Самият сатана се е настанил в главата им и ги командува. Не си ли бил и ти дете? Бил си. И аз също… Правили ли сме ние такива чудесии и поразии? Не.
— Аз мисля, сватанак, да напуснеш. Да си намериш друга работа. Все ще си изкараш два залъка хляб и шепа бобец.
— Недей!… Ако имаш сърце, не ми повтаряй тези думи. Накарай ме да отида и да се върна бос до Цариград, постави ме на слънце, намазан с петмез. Ще издържа. Но да бягам оттук… Не ми споменавай за това. Няма да мога.
— Добре, добре… Разбирам те. Нали ми разправяше надълго и широко. Е… Време е и аз да си вървя при добичетата си. Погрижи се само че за момчето. Щом свърши уроците си… и после право в къщи. А, нали, Мельос?
— Не… — отговори тихо момчето.
— Какво?
Анестис се наведе да вземе каскета си.
— А, бе момчето ми… — каза бай Анестис. Погледът му бе влажен и изпълнен само с молба.
— Разбирам те… — каза му училищният прислужник — но нищо няма да направиш. Остави го. Сега ако ще реката да потече нагоре, то пак няма да се върне в къщи. Ах, защо ги разбирам така добре тези дечурлига! Ех, майчице… майчице… — каза той на себе си — защо си ме такъв сърцевед родила? Куме, остави го. Аз ще го оправя. — Той се обърна сега към момчето: — Ела тук… мирно… виж къде държа сопата… заедно със смокините! И да знаеш какви самоски смокини са!… Но ги давам само на оня, когото обичам. Само гледай да не ни подуши директорът. Защото все ме пита кое момче е мирно и кое — лудо. Е, обаждаш ли ги, ще кажеш? Мм… Когато е някое приятелче като тебе, не го обаждам. Юда ли съм? Не. Кажи де! Позволявам ли на някое друго луциферче да се грее толкова много на мангала както на тебе? Не. Хващал ли съм те някога за ухото, за да те заведа при директора? Кажи си направо… водил ли съм те? Не. Кажи го де!
— Не… Но и другите не ги водиш.
— Какво? Хм… Не съм ги водил, казва! Какво, няма пред очите ти да ги водя? Водя ги тайно. Знаеш ли колко съм лош!
— Не си… — отговори му уверено момчето.
— Я слушай! Ти ли по-добре ме познаваш, или аз? Виж ти! Говориш така, защото не знаеш. Знаеш ли колко джеременца съм изгорил? Чакай! Не си ли виждал някого с поведение „много лошо“. Е, аз съм го наредил. Вземи сега смокинята. Зная, че ще я вземеш…
Момчето не я взимаше.
— … освен ако не ме обичаш.
Мельос я взе.
— Ах, майчице, майчице… защо си ме родила такъв сърцевед? Чичо си Анестис не обичаш ли? С чисто сърце искам да ми кажеш! Казвай. Обичаш ли го?
— Да.
— Ето. И това знаех. Гледай си работата, куме, и двама ни обича той. Тогава ясно е вече като бял ден. Нещо трябва да му е направила бабичката ти. Ах, зная ги аз… зная ги… Хър… Мър… Хър… Мър… Нали е бездеткиня? Знам я. Това вони, онова смърди… Ааах… познавам ги, нещастнико, познавам ги. Слушай, Анестис… То няма да дойде сега. Напразно си хабиш думите. Ако имаш някоя сестра, някоя племенница… Най-после някоя твоя близка… дай го там… а по-късно ще видим. Нали?
— Да, това ще направя. Още утре ще го наредя. Но къде да остане тази вечер?
— Остави го, ще преспи тук при мен.
— Аз ще вървя при Битрос… — каза момчето.
— Какъв е този? — запита сопнато бай Тодос.
— Мой приятел…
— Приятеля си ли ще предпочетеш, или чичо си Тодос?
— Не мога да го напусна, без да го предупредя. Приятел ми е.
— Добре де, предупреди го… Предупреди го, даже можеш и да преспиш. Но утре ще отидеш в къщата, която ще ти намери чичо ти, нали?
— Да — отговори момчето.
Когато остана сам, Мельос отиде край реката и отвори първото писмо на бай Анестис Простичко писмо. Вместо думи по листа имаше само черти… черти… и после името Анестис Кальоритис… но колко голямо и трогателно писмо!…
После отвори и другото… И то беше същото. После и третото… всички бяха еднакви… еднакви… Големи, кротки и трогателни писма!
Лоша е тази зима в този град. Безмилостна, хаплива. Реките струят, нямат желание да погледнат нищо. Струят начумерени, забързани. Бързат час по-скоро да се хвърлят в морето, да се удавят. Нямат време. Как можа тъй да погрознее този град!… Пушекът излиза изплашено от комините, кучетата са си загубили опашките. Тъга покрива всичко. Гарги ровят като циганки в боклука. Открадват по някое парцалче и отлитат към гнездата си. Неприятни птици, с грозен саркастичен глас, с глава, покрита със сива чалма, и клюн от долнокачествена мед… Цяла нощ грачат на покрива ти. С хората нямат много разправии — най-много да разсърдят някоя домакиня, на която са откраднали сапуна. Нито с врабците имат особени разногласия, въпреки че кълват в един и същи харман. Но помежду си се ядат като снахи. Какво имат да делят? Неизвестно… Но може би имат някаква наследствена кавга, защото новите поколения искат на всяка цена да се подслонят под бащиния си покрив. Обаче зетьовете и снахите не се съгласяват, защото развалят спокойствието им. Освен това притесняват и старите, които, каквото щеш, кажи, заядливостта си я имат като мезе… На това отгоре прибави и студовете, прибави и старостта.
Бог не може да се побере под стряхата им, за да ги помири. И затова те сами се мъчат да разрешат споровете си. Под стрехите има гарги от всички възрасти. Под един и същ покрив можеш да намериш пет поколения — от старчоци до младоци… но по ум всички са еднакви. Когато са будни, гледаш ги и си казваш: „Ето тези са новоизлюпени, онези стари“… Но когато спят, всички изглеждат стари. Когато спят, всички изглеждат болни, нещастни и стари. В новата квартира, в която се настани Мельос, беше си създал връзки с гаргите, разбира се, не приятелство, а ей така, познанство. Преструваше се понякога, че е забравил на перваза някое вълнено парцалче, парче мухлясал хляб, някой лист тютюн, някоя счупена кафена чашка… Те не разваляха никому хатъра. И шапката на бабата да беше оставил, и нея щяха да задигнат. Един ден задигнаха кафеничето.
Имаше една гарга с шия, опръскала с мастило — сигурно беше откраднала някоя мастилница. Беше съседка на Мельос и той я познаваше най-добре. Дори беше я кръстил „Факьоло“. Много го занимаваха тези кражби на гаргите и веднъж запита за това старата собственица на дома, която ходеше все начумерена. Тя беше се скарала със себе си от години насам и не можеше да се помири.
— Мамо-стринко… — каза й той един ден. — Пак дойде оная крадла гарга и ми задигна едно копче.
— Какво да ти правя?… — каза му навъсено старицата. — Да не ми е сватя, та да й го поискам обратно? Къде са ти очите?
— Не мога да разбера за какво й са толкова неща?
— Ами… сигурно има щерки.
— Че какво от това?
— Как какво? Събира им чеиз. Това значи да си майка. Събираш, събираш… приготвяш зестра на дъщеря си, а после идва зетят и те изхвърля на улицата.
— Не е ли добра дъщеря ти? — запита я Мельос, който също имаше собствено мнение.
— Докато тя имаше нужда от мене, беше добра… Сега, когато аз имам нужда от нея, стана лоша. Но нищо. Няма да я прокълна. Ще го намери от дъщерите си. Спокойна съм.
— Да, но ти каза, че зетят ти е виновен.
— Така ли ти казах? Грешка направих. Тя го насъсква. Но не се тревожа, спокойна съм. От дъщерите си ще го намери.
Една-две гарги си позволяваха да влизат и вътре в стаята му; беше им разрешил това.
Но какво да ги правиш… Непризнателни птици бяха те. Влизаха в стаята му, тършуваха навсякъде и не му обръщаха никакво внимание. „Щом не ни закача, сигурно е умрял“ — казваха си те. Нито една от тях не помисли, че може да е „незлобив“, „дружелюбен“, нито една не помисли това…
Всички воняха като мръсни баби. Сигурно в корема си имаха някоя мърша — сигурно. Съвсем невъзможно е да вони толкова много една плът, ако вътре няма леш.
Някои от тях бяха непрокопсани. Само ядяха и скитореха насам-натам. Гладници и лоши къщовници. Изглежда, че бяха вдовици или бездетни. Никога не носеха нещо в гнездата си. Каквото намираха, изяждаха го и после кацваха на някоя суха клонка, мързелуваха и си гледаха рахатлъка. Момчето се чудеше… Никаква работа ли нямаха? Така ли прекарваха живота си? В седене и в спане ли?
Мельос отиде отново при бабата. Тя сигурно знаеше.
— Бабо, я ми кажи, тези не носят ли яйца?
— Какво каза? Каква я мислиш ти? Могат ли всички да носят яйца? Нали старите не носят.
— А какво правят старите?
— Ядат и пърдят… като мене. Ядат значи, ако намерят нещо, защото повечето от тях не намират нищо и пукват.
— Ами защо? Не ги ли хранят дъщерите им?
— Защото са като моята Урана, затова. Но нека! От своите дъщери ще си го намерят. Къде ще отидат? Всичко на този свят се плаща.
— Искам да запитам още нещо…
— Ами защо не питаш? Аз всичко зная.
— Език нямат… Как се разбират помежду си? Само с „гаа“… какво може човек да разбере?
— С „гаа“-то ли? Не им бери грижата ти, това „гаа“ им стига, та и оттатък минава. Едно „гаа“ ще рече „искам храна“. Две „гаа“ ще рече „искам мъж“. Три „гаа“ е „махай се от главата ми! Аз открих първа умрялата мишка!“
— Добре, де… Но… нещо друго не желаят ли да си кажат?
— Всичко друго е излишно. Това им стига и дори им е в повече. Дъщеря ми бръщолеви по цял ден и се изморява. Какво печели? Нека ми каже: „Махай се, майко! Не те искам!“ аз ще го разбера. Но тя не го казва.
Дъщеря й е една разчорлена вещица, която се мотае из къщи и ругае по цял ден. И не само че не се насища на ругатните, но още повече се раздразва. Не се бе заяла досега с Мельос, но нямаше и причини за това. Бай Анестис й плаща добре и за наема, и за храната. Тя е едра жена, силна като буря и червендалеста като ябълка. По полите й висят като гроздове едно-две сополанчета. Мъжът й е прегърбен, неразговорлив, бледен. Не се е случило досега Мельос да чуе гласа му, а може би и никой друг да не го е чувал никога. Урана се държеше с него като със слуга. Пращаше го ту тук, ту там, като крещеше с ужасен глас, а той навеждаше глава и тръгваше, издавайки някакъв провлачен звук, подобен на звука, който кучетата издават, когато почват да скимтят.
Този човек никога не разговаряше дори с Мельос. Страхуваше се да го поздрави, да не би да го види жена му. И с тъща си даже не разменяше дума. Само когато се случи Урана да слезе в мазето, двамата се свиват един до друг и си разменят по някоя и друга задавена дума с уши, обърнати към стълбата. Старата казва „шу-шу-шу…“, а той клати глава на всичко. Или пък чупи ръце и шепне „ах, ах, ах…“
На децата си обаче тя не се караше. Само ги галеше и им пееше песни. Гласът й беше като звъна на катедралната камбана, когато биеше за вечерня.
Истински ужас беше животът в този дом. Когато Урана ставаше сутрин, сякаш „буря“ се надигаше. Тя беше ранобудница. Хранеше кокошките си, като яростно гонеше чуждите, и после обхождаше всички полози и се качваше горе, носейки пет-шест яйца, още топли и налепени със сламки. След това почваше като същинска крава да гали и си играе с телетата си, като се разтапяше от нежности и ласки. Пееше им и от време на време хвърляше по някой страшен поглед към чардака да види дали няма да си подаде носа старата. Запазваше едно яйце за Мельос. Така беше уговорено. И винаги избираше най-малкото. Но съмнително беше дали Мельос през цялата зима беше изял поне едно яйце. Той го даваше тайно на бабата, защото беше забелязал, че отдавна я хранеха само с каша.
Този град, казваше бабата, е с пробито небе, затова вали през цялата зима. Към обед спираше за малко, но сутрин винаги валеше, валеше непрекъснато. Мельос си нямаше мушама. Само това му липсваше! Бабата измисли нещо. Взе един чувал, направи му го като качулка и го съветваше да върви покрай стрехите. Но и това не помагаше. Тръстиковидните му крака пак се накисваха. Обущата му пропускаха и Мельос чакаше да дойде събота, за да отиде при дядо Ангелос да му ги закърпи. Дядо Ангелос беше умна глава, но мнителен и се караше на децата. Понеже накуцваше, не позволяваше на нито едно дете да се приближи до него, защото се страхуваше да не му се присмее. Говореше ти умни бащински приказки, но ги казваше тъй, сякаш те хокаше, за да не би да престанеш да се страхуваш от него. Щом старецът вземаше в ръка обувката на Мельос, първата му работа беше да подсвирне.
— Фий-й-й-й-й-й-й-й! — подсвирваше той. — Оттук цяла река с притоците си може да мине. Как успяваш така да ги съсипеш, бе, пишман майсторе? Кожа ли ядеш, бе? Гладен ли те държат онези? Заповядай, влез в колибката ми, че навън ще станеш на попара.
Взимаше канап, наплюнчваше го, после го намазваше добре с восък и го вдяваше на обущарската си игла. След това грабваше цяла шепа клечки и ги налапваше.
— Искаш ли и ти? — запитваше той момчето. — Черпя. Много са хранителни. Я дай сега обувката си да видим къде си я изял. Ааа! Не те искам такъв гладник! Фий! А бе, ти си я оглозгал цялата. Ааа! Не сме казали чак дотолкова!
— Не може ли да се поправи?
— А! Поправя се. Поправя се, но й трябва цяла седянка. Остави я и ела утре рано.
— Не… — казва момчето.
— Не? Виж ти инат Петко. А защо?
— За нищо. Няма да дойда.
— Я виж ти? Защо, бе?
— Така.
Обущарят кипваше. Грабваше цяла шепа пирончета, лапваше ги и почваше да ги плюе. Удряше с чука разнебитената си обущарска маса и всичко подскачаше. Мъчеше се да си свие цигара и не можеше. Беше много нервиран. Накрая изпуфтя един-два пъти и рече на момчето:
— Седни. Тъй да бъде! Нека стане твоето. Но с този твой инат ще си развалиш характера. Зная аз. Зная и какво трябва да направя, но няма да го направя. Виждал съм и друг един такъв палячо като теб. Зная аз какво ви трябва на вас. Но не ми е работа. Нека се погрижат за това родителите ви. Не ви се сърдя, не. Зная, че вие не сте виновни. Виновно е обществото. Ако то не беше виновно, сега щеше да си имаш и втори чифт обуща и нямаше да ми се мусиш, когато ти казах да дойдеш утре рано. За всичко е виновно то, нали казах. Знаеш ли какво ще рече общество30?
— Зная… причастие.
— Дрън-дрън-ярина! Обърни сега внимание и остави настрани шмекериите, защото няма да ти бъдат от полза.
— Е, какво значи?
— Мене ли ще ме учиш? Значи… Искаш да ме объркаш, виждам аз това. Дяволчета недни! Научавате някоя и друга буква и се надувате! Мислиш, че не се досещам ли? Толкова време вече се опитваш полекичка да ме объркаш. Общество… Ха!… Ти ли ще ме учиш сега какво значи общество? Полека, да не паднеш. Мислят как да изядат правото на бедняка. Един работи с ръцете си земята, а друг му казва: „Наведи се да стъпя на гърбицата ти, за да възседна коня си!“ Проклятие! Джобовете ти са пълни с пари… остави ме в хала ми!… Не мога да си купя дори прост тютюнец да залъжа мъката си! Безчестие… Пълни ти са джобовете с пари. Да, но и аз ще напълня моите с камъни!… Обувката ти е готова. Нищо не струва… Ти ли ще ме учиш мене какво значи общество! Хайде върви си сега в къщи, защото ще затворя. Я виж ти! Виж ти, глупави знания. Десет години даскалът те учи с пръчка в ръка, приема те вол и те връща обратно теле. Ех!… Да знаех две-три букви. Не повече. Само две-три! Да взема после един тебешир и да почна от врата на врата: „Крадци!“ „Крадци!“ „Крадци!“ Хайде сега! Върви си, че ще затворя! Ти ли ще ми кажеш на мене какво значи Общество.
Мазето се пълни с премръзнали деца. Навън дъждът се лее. Колената им са целите опръскани с ледена кал. Отвратителни дни. Бай Тодос се кара, сякаш плаче. Децата така са се наблъскали, че той не може да се помръдне. Не стига, че му тъпчат кавадията, но някои и го ядосват. Виковете му се чуват надалече. Повечето от тях, за да „станат по-високи“, излизат на двора, скачат като кончета и по обущата им се налепва по десет сантиметра кал. След малко калта се втвърдява и се споява с обувките.
Бай Тодос знае какво ще стане и още отсега оплаква дните си. Преди да си отидат, децата ще оставят под чиновете всички тези токове от кал. И ще трябва да мете три денонощия, за да очисти пода.
В такива дни мазето освен на фасул миришеше и на дъждовна влага — оня особен лъх, който издават напоените с вода дрехи. Бай Тодос запушва ушите си с пръсти и се качва на един сандък.
— С-с-с-с-с!… — вика той.
Но никой не му обръща внимание. Бай Тодос повишава още повече глас.
— С-с-с-с-с… казах. Пукнете! Слушайте тук. Тези, чиито палтенца са най-мокри, да се приближат до мангала.
Всички, които носят палтенца, се приближават до огъня. Тогава бай Тодос се мушва сред останалите и дири онези от момчетата, които не носят въобще палто.
— Да се махнат… — извиква той — онези, които носят палта, да ги няма. Марш! Така, а? Ненаситни такива!… Хем палтенце, хем огън, а? Тези, които имате палта, махайте се. Нали казах? Сега ще се стоплят голичките, онези, които въобще нямат палта. Зная аз… Хм… Онези, които си имат палта, имат си и огън в къщи. Греша ли? Не, не греша. Марш! Още ли сте тук? Аз командувам мазето! Или се пръснете, или ще загася огъня и тогава всички да ви няма. Аз съм тук директорът. Марш! Как мислите вие? Джеремета с джеремета недни!
Бай Тодос беше пропит с дълбок дух на справедливост. Всичко вършеше някак си грубо, малко недодялано. „Не съм образован“, казваше той. Но действуваше справедливо. „Навремето, когато другите учеха писмо — продължаваше той, — аз се учех да откривам гнезда. После по мое време да се учи писмо беше и малко срамно. И затова ние се учехме на неща, които подхождаха на възрастта ни. Но… слушайте, не зная какво ви учат там горе даскалите, аз обаче тук долу искам честни работи. Слушате ли? Искам честност! Свършено.“
— Ами какво значи честност? — извикваха бърборковците.
— Какво значи ли? Не знаете, нали? И искате да ви повярвам. Е, значи честност, ще рече, когато бях малък, веднъж валеше лапавица — ето както сега, — а аз изтребвах птиците с едно сито, под което слагах червейчета и трици, и така беше нагласено, че като дръпна връвта иззад маслиновото дърво, откъдето дебнех, захлупвах и улавях птичето, което идваше да си клъвне от триците, а майка ми ме питаше за училището и аз й казвах: „Боже, че труден беше урокът днес“, а вие сега мислите, че това ще рече честност? А, не! Това е онова, което не ще рече честност?
— Е, какво значи честност? — питаха пак онези. — Ние нищо не разбрахме.
— … Казват ти точно, обясняват ти го с най-големи подробности, за да го разбереш, а ти… „нищо не разбрах“. Да, и това не значи честност.
— Ами какво значи честност? — изпискваха те пак.
— Изчезна тя. Да свърши междучасието, та да ви изпратя горе и да се отърва от вас. Всичко разбирате и все на дръвници се преструвате. Ела ти тук, врабченце… на тебе казвам, джеременце. Нали Мельос се казваш?
— Да.
— Нали ти намери преди няколко дни три драхми на улицата и вместо да си купиш бонбони, както правят другите деца, отиде и си купи моливи и тетрадки?
— Не… — отговори Мельос. — Не съм си купил тетрадки. Бонбони си купих.
— Ето… на! Това значи честност. Хайде сега махайте се от главата ми и да се отърва от вас. Звънецът ми! Къде е звънецът ми, та да ви подгоня, както Исус подгони демоните!… Луцифери! Луциферчета на сатаната!…
Докато долу в мазето продължаваше „семинарът“ на бай Тодос, горе около печката в стаята на директора пламваха клюките, които учителите наричаха коментари. Директорът беше отишъл до пощата. Преподавателят по гръцки език отсъствуваше по болест — беше настинал. Той именно беше прицелът заради неговото застъпване в полза на „народния идиом“31.
— … Представяте ли си значи, господа, изумлението ми — казваше Карлафтис, — когато вместо пред ученици се намерих пред някакви малки рошави същества, които кълчеха езика си по най-отвратителен начин!
— И какво правеха, колега? Играеха танци с копия и лъкове ли? — запита невинно Аглаица.
„Колегата“ я изгледа с поглед, от който изскачаха зелени пламъци.
— Танцът, госпожице… — отговори той, побеснял от яд, — един вид танц… и конкретно хорото на Исай32, е единствената надежда това учебно заведение да придобие отново своя сериозен вид.
— Значи ми правите предложение за женитба, колега? — попита с най-невинен тон учителката по гимнастика.
— Не възнамерявам да превърна дома си на парфюмерия! Не!
Внезапно настъпи мълчание. Гимнастичката пребледня. Устните й от червени станаха бели като платно. Погледът й питаше всички: „Никой ли, значи, няма да ме защити, господа?“
Сред групата се помръдна вдървено като мъртвец Скамвурас.
— Въобще… — опита се да каже той, но езикът му не беше в състояние да изрече още нещо.
— Никой ли, значи — запита отново учителката по гимнастика с очи, готови да се разплачат.
Всички мълчаха враждебно.
— Завчера именно… — започна Скамвурас, запъвайки се и покашлювайки — Жан-Жак Русо… в труда си „Общественият договор“… за жалост паметта често ми изневерява. Във всеки случай не е от значение. Въпреки всичко рицарското държане спрямо дамите е една задължителна добродетел. Бих желал да наблегна специално върху думата „задължителна“. Не искам да се прикрия зад името на Жан-Жак Русо… мнението ми, колега… накратко… най-сетне, не одобрявам вашето държане, като съм огорчен, задето…
Вдъхновението му бе прекъснато от задавени смехове. Внезапно Скамвурас откри, че положението му е ужасно. Госпожица Аглая го остави и си отиде, без да му благодари.
Сега като останаха сами, всички почнаха така да крещят, че нищо не можеше да се разбере.
Богословът протегна ръка към каната.
— Малко вода, драги колега… — каза той на Скамвурас. — Ето ти олицетворение на непризнателността. Отказа се от тъй безкористната ви… защита. Или греша?
Отвън се чу нервно потропване на малки токчета. Госпожица Аглая, без да продума, все още доста развълнувана, влезе да вземе маншона си.
Всички се извърнаха и я проследиха мълчаливо с очи. Гимнастичката откачи маншона си и пъхна в него неспокойните си ръце… вероятно за да ги успокои от силната тревога.
В този миг възмущението на попа избухна.
— Модата вече нахлу и в този храм на просветата. Кожа и за ръцете… Отвратителна мода… Къде се е чуло и видяло? Кожа за ръцете! Виждал ли е някой такова нещо?
Аглаица се извърна и го жигоса само с една фраза:
— Всички са виждали. Но кожени украшения по челюстите никой не е виждал.
Попът сграбчи брадата си, за да я предпази.
Тогава преподавателката по пеене бавно се изправи на мястото си и се поизкашля. Госпожа Раул беше същинска червенокожа.
— Въздържах се да говоря пред нея… — каза тя — за да не си помисли, че прося приятелството й. Известно е вече на всички, че разривът помежду ни е окончателен. Обаче вашето поведение, колеги, носи белезите на някакво… извинете ме… на някакво типично малодушие.
— Подиграва се с нас! — извика извън себе си попът.
— Детинщини… това е всичко… — рече учителката. — Представя се на немирно девойче. Може би това не е приятно, и наистина е тъй, но не е и престъпно.
— Тя е непризнателна!… — изръмжа математикът.
— Добре, че ме подсетихте за вашето присъствие, господин Карлафтис Какво стана със стария добър съюзник на госпожицата? Така ли бързо изстина въодушевлението ви?
— Тя става жертва на чудатостите си. Всеки си има по някой недостатък и господин Скамвурас си има една пеперудка… но това не значи, че той трябва да бъде ежедневният й прицел.
— Моля… — обади се, изчервявайки се господин Скамвурас. — Неудобно ми е да съм предмет на вашето покровителство. Въобще… госпожица Хлоиду е имала… и има пълната свобода да се ползува от интимността, която й позволявам. Следователно…
— Следователно достоен сте за съжаление. И млъквам.
— Аз очаквах да се съгласите с мене, че госпожицата е една нотка на живот.
— Една нотка на нетърпим живот, разбира се.
— От жена се роди злото! — изрева попът.
Учителката се изчерви като божур.
— Ще държа устата си затворена… — каза тя и устните й пребледняваха. — Това е женомразство!… Вие бихте обожавали всички жени, ако поне една ви беше обърнала внимание. Аз зная откога госпожица Хлоиду загуби вашата благосклонност.
— Чудесно „държите устата си затворена“…
— И ще я държа, докато не настоявате да я отворя. Освен ако настоявате…
— Аз настоявам!… — извика попът.
— Моля! — нахвърли се на него математикът. — Моля! Моля! — като все повече и повече повишаваше тон. — Това не засяга вас.
— Засяга обаче морала!… И това е по-важно.
— Не се позовавайте на понятия, с които нямате нищо общо.
— Госпожа Раул… Вашият дълг ви повелява да отворите устата си — изписка попът.
— За да дам материал на вашата злоба ли? Не!
— Вие сте длъжна да направите това.
— Добре. Ще отворя устата си… но за всичко.
Буйността на богослова внезапно се пресече. Учителката взе дневника и линията си.
— Струва ми се, че не настоявате вече… — каза тя с мек тон. — Мълчанието е злато. Господа, междучасието свърши! Как не усетихте това?
Всички загасиха така нервно цигарите си, че покривката на масата се покри с пепел. Някои забравиха да вземат линията си, други — дневника си. По стълбата математикът, който издухваше носа си — нещо, което вдигаше на крак целия квартал, срещна директора.
Проницателният поглед на директора веднага усети наелектризираната атмосфера. Избелелите му очи запитаха повелително „какво става?“.
— Запалителен материал има винаги… постоянно. А повод се намира.
— Зная. И най-запалителното вещество е…
— … аз — извика, настигайки ги, попът. — И такъв ще бъда, господа! Докато тук ще господствува тази морална бъркотия! И докато не направите изложението, което ми обещахте.
— Търпение… Всичко ще се нареди. Ето това е неизбежната беда от закона за смесените гимназии. Докато има ученички, ще има и учителки.
— Именно това… дето има ученички! Но защо да има ученички, господа? Какво печели човечеството от това, че женските губят по седем часа на ден и се мотаят като изкушения в краката ни. Отвратителна епоха!…
Попът ги остави, като прекрачваше стъпалата през две, и се втурна в първата врата, която се изпречи пред него.
— Сбъркахте — каза му госпожа Раул, която беше дигнала линията, за да даде сигнал за почване на песента.
— Действително!… — отвърна й попът и излезе. — Действително сбърках… — процеди през зъби той, прекосявайки коридора — вместо да вляза в класна стая, влязох в кафе-шантан.
През януари водите бяха вече замръзнали. Нивите бяха се покрили с ледени стъкла. Гаргите грачеха тъжно и болно. Окапваше на човека носът, ако го оставеше открит. Ручейчетата, които бяха се образували от есенните води, бяха загубили майка си. Сега те се бяха сковали по вадичките и господ дори не знаеше дали ще грейне някога слънцето, за да ги размрази.
В училището през часовете децата непрекъснато духаха ръцете си, за да ги стоплят. Стаята се изпълваше със силен шум.
— Не помага… Не помага… — казваше им боязливо господин Скамвурас.
Черните му очи се силеха да гледат уж строго, но не успяваха. Беше се намръщил по подражание и на челото му се бе врязала една отвесна бръчка — точно между веждите. Подражаваше на господин Карлафтис, защото виждаше колко го „уважаваха“ така намръщен децата. „Няма уважение, хвалеше се Карлафтис пред другите, има само чист страх, който върши по-добре своята работа. Онези, които се надяват на уважение, има много да чакат. Учителите почват да бъдат уважавани само след шестдесетата си година, но тогава вече е късно, защото си отиват.“
Обаче личеше още отдалече, че тази бръчка на господин Скамвурас беше чужда. И затова децата се хилеха. В подобни моменти той намираше спасение в дневника, затваряше го тогава внезапно и извикваше първото име, което попадаше пред очите му. Така постъпи и сега, разтвори го по средата и извика едно име.
— Принола… — каза той, но веднага се засрами. — Да дойде госпожица Принола… — поправи се после.
Велико Принола подръпна престилката си, за да я оправи, и излезе. Единствена тя правеше това нещо. От катедрата учителят забелязваше особеното й движение, без да може да си обясни дали от стеснение вършеше това, или от кокетност. Миналата година обаче той помнеше добре, тя не правеше това. Принола, разбира се, беше по-голяма и готова да стане „госпожица“, но не беше станала още. Понеже я глезеха прекалено, тя почна да ходи на училище много късно, едва когато беше навършила вече осемгодишна възраст. Беше най-голямата от съученичките си и знаеше това. Но знаеше по-добре нещо друго — че беше най-хубавата. Говореше с бавен, замислен глас, като се поспираше постоянно, за да намери следващата дума… и именно в такъв момент казваше най-много. Поглеждаше те с големите си блестящи очи, които сякаш казваха: „Не ми помагай, ще се оправя и сама… но ти трябваше досега да се досетиш’’. Тя живееше в една къща с учителката по гимнастика, но нищо не беше успяла да усвои от нейните хитрини. На последните чинове седят «персите» — повтарачите, заварени там от миналата година. Всички имат диви мутри, гризат ноктите си, измислят прякори на своите съученици и кроят планове за утрешните лудории. Всички са «огън» момчета, но не обичат училището. Само един от повтарачите е тих и унесен като патка. От носа му като от чучур постоянно текат сополи. Сякаш принадлежи към оня особен вид същества, които са разрешили въпроса за своето препитание по най-простия начин. Ядат сополите си. И тогава си обясняваш защо творецът е поставил устата точно под носа.“
— Какво казва там долу негово превъзходителство — запитва учителят.
— Да — отговаря Яяс.
— Тоест какво „да“.
— Ето… това…
— Тоест… кое…
— Ами… нищо.
— Браво. Седни.
Момчето потърква ръцете си. И после сяда. А на края на годината се чуди… защо не минава в по-горния клас.
На „персите“ не им е студено. Духат ръцете си така, че се дига шум чак до небето. Но на никого не му е студено. Никой няма време, пък и не му минава и през ум да му е студено… Има да върши толкова неща, да се задиря с толкова хора. Вчера през часа по френски донесоха дафинови топчета, поставиха ги под токовете си и почнаха да ги търкалят по пода, докато те заскърцаха до полуда. Цялото училище се дигна на крак. Качи се горе и бай Тодос, който имаше свой начин да открива „изобретенията“ им… Но нищо не излезе. И едва на другата сутрин, когато отиде да измете, събра цяла шепа дафинови топчета и ги занесе на господин Алберт Анахоридис.
— Ето… — каза му той. — Вземи „свирките“ им.
— Невероятно! — извика господин Алберт. — С тях ли свиреха?
— Когато ги прихванат дяволите да свирят, могат да свирят и с майчиното си мляко. Ааах… кир Хараламби…
— Алберт, моля!
— Ти знаеш… Когато, дето казваш, господине…
— Monsieur, моля!
— Ааа… господин учителю. Една френска дума мога… Две френски думи обаче не мога да ги кажа една след друга.
— Трябва, господин Теодулос, трябва.
— „Трябва“ толкова много работи, господин учителю, че не знаеш кое първо да направиш и накрая нищо не правиш. Да ти сваря ли един градински чай. Бабичката преди малко запали огъня. А, ето и господин Скамвурас.
Загърнат в късо сиво палто, Скамвурас пристигна със ситни крачки пред вратата на канцеларията и ги поздрави скромно с „добър ден!“.
— Някак си сте подранили днес, господин Скамвурас… — каза му бай Тодос.
— Времето предвещава дъжд, та…
— Пак ли дъжд? Ох! Горко ми — нещастник аз. Луциферчетата пак ще ми домъкнат цялата ханаанска земя… Нали правилно казвам?
Двамата дребни на ръст колеги се усмихват добродушно и някак си срамежливо. Те бяха свикнали да се погаждат. Слабички и смирени и двамата, по природа вежливи и срамежливи, те образуваха подходяща двойка. И може би тъкмо това нещо ги караше да идват така рано там, а не „изгледите за дъжд“.
— Тъкмо казвах — каза бай Тодос на господин Скамвурас, — тъкмо сега казвах да направя по един градински чай. Понеже бабичката е запалила огън… нали разбирате?
Господин Скамвурас потърси внимателно в джобовете на жилетката си.
— Не… — каза му той плахо и извади една хартийка, която веднага накара носа на бай Тодос да потръпне.
— Разбрах… — усмихна се виновно старецът. — Ще имаме пак онова с „малко“ захар и другото „средно сварено“.
— И твоето „тежко“ — каза Скамвурас.
— Пак ли? — запротестира старецът. — Пак ли черпни на стареца? Полека-лека искате да ме направите равен и подобен на вас. Какво съм аз? Един обикновен работник.
— Всички сме еднакви, бай Теодулос, създания на един и същ бог и жертви на една и съща съдба… — рече философски господин Анахоридис.
— Не, моля, мосю кир Алберт.
— Наричай ме Бамби… — каза му тихо „французинът“. — Когато сме „entre nous“33, можем, струва ми се, да бъдем естествени.
— Ако не спреш да ме наричаш „Теодулос“, кир Бамби, напразно си хабиш думите. Ще държа за „мосю“, пък ако ще, и светът да пропадне. Нали добре го казах? Сега ще вървя за кафенцата.
Бай Тодос се запъти към мазето, като тътреше крака и покашлюваше; той каза на бабичката си с малко разтреперан от гордост глас:
— Донеси джезвето. Ще пием кафе горе — нашата компания!
— Много нависоко хвърчиш… — каза му бабата.
— Хайде, хайде…
Горе „компанията“ пушеше…
— Пак ново повишение на цените… — каза Алберт, като извади ножчето си, за да раздели цигарата на две.
— То да беше само на цигарите…
— Това не е най-лошото… ами дето си длъжен да пушиш пред тях цели. Чу ли какво ми се случи?
— Да, но как стана?
— Изглежда, че са ме следили отдавна и някой е забелязал ножчето ми. И то, по-точно, черното расо.
— Да… и какво стана?
— Не подозирах нищо… Внезапно завчера през първото междучасие, когато ставаше дума за благочестие, Хлоиду…
Скамвурас се размърда неспокойно на стола си.
— Да… да…
— Но най-добре ще бъде да ти разкажа всичко поред. Колегата Големис каза — говорехме за възпитанието, — че човек по-скоро се оформя сам, отколкото другите да го оформят, и че ролята на педагога била повече да насочва и да подпомага оформянето на характера, отколкото да се намесва възпиращо в развитието му.
— Правилно.
— Мнението ти е и мое мнение. Черното расо обаче се нахвърли като хиена. „Това е противохристиянско!“, изрева той. Позволих си съвсем плахо да не се съглася. „Не съм на същото мнение“, казах, и тогава едната хиена се превърна в десет. „Кое е вашето мнение?“ — каза ми той. — „Вие не сте православен, вие сте копт34!… Да! Вие сте копт.“ Тогава се намеси колежката по пеене. „Не знаете каква има той в сърцето си“, каза тя. „Зная обаче какво има в табакерата си“ — извика попът. Какъв вой само се вдигна тогава отвсякъде! Нали знаеш, там горе няма пощада.
— Никой ли не те защити? — запита Скамвурас.
— Не, никой. Но не и никоя.
— Сещам се — каза Скамвурас, — колежката Хлоиду.
— Да, тя. С оня свойствен на нея прелестен начин.
— Зная…
— … тя каза на черното расо: „За предпочитане е да реже човек на две цигарите си, вместо да разкъсва невинните същества!“
— Браво на нея.
— Да, но не знаеш какво последва!
— Досещам се.
— Изправи се черното расо и почна да крещи невъздържано. „На вас не ви прилича да говорите. Вие сте безбожно същество!“ Всички зашумяха. Госпожа Раул настоя пред Аглаица да го опровергае. Тя каза едно „пфъ…“ и дигна златния кичур, който падаше пред очите й. „Може би има право светият колега“ — каза тя. „Какво е пък това, което казваш сега? — извика учудена музикантката. — Нима не обичаш бога?“ „Обичам всичко, което прилича на бога, отговаря тя, но никак не обичам самия бог.“ Последва гняв, отчаяние и ужас. Черното расо почувствува наложителна нужда да се помоли. Госпожа Раул през всичкото останало време мълчеше. Господин Карлафтис пискаше, че министерството не проявява никакъв живот. А онова смело и прелестно същество…
— Да…
— Слезе с гъвкавата си походка в двора и отиде при ученичките.
— Действително… — започна господин Скамвурас, но не продължи, защото се уплаши от това, което дръзна да си помисли.
В този миг се появи и бай Тодос с поднос в ръка.
— Ето и подкрепителното ви — каза той.
Кафетата изпускаха пара от своите мехурчета и ароматът им достигаше чак до ноздрите на бай Тодос и дразнеше нетърпеливите му мустаци. Тук те останаха до осем часа, приказвайки си за това и за онова, с поглед прикован в далечината на улицата, откъдето всеки миг се очакваше да се появят светотатците.
Двамата бяха станали вече неразделни. Възрастта, разбира се, не спомагаше за това неподходящо приятелство. Спомагаше обаче самата съдба. Господин Скамвурас беше един малък Киринеец35 в живота. Трябваше да приготви зестра на сестра си, чиито години непрестанно се увеличаваха. А зестрата и възрастта са две величини „право пропорционални“. Колкото повече се увеличава възрастта, толкова повече се чувствува нужда да се увеличава и зестрата. А освен това имаше и дългове, които трябваше да се изплатят.
Господин Алберт пък имаше някаква къща, пълна със старци в един далечен град, един брат пияница и още много други неща.
— Прибирайте! — извика по едно време бай Тодос, който забеляза на улицата първия „неприятел“.
Малко по-късно канцеларията се изпълни, а още малко по-късно — и училището. Докато най-после бай Тодос би звънеца с повече строгост и умение, и утринните занятия започнаха.
— И тъй моля, госпожице Принола… — каза тихо от катедрата си господин Скамвурас на момичето, което стоеше пред него.
— Да, господин Скамвурас.
— Само „господин учителю“ е достатъчно… — каза й той с явно стеснение.
— Да, господин учителю.
— Прекрасно…
„Прекрасно“… — но по-нататък той не можа да продължи. Тази нейна готовност за подчинение го постави в затруднение. Загадка беше това момиче. Не помнеше нито веднъж да се е изсмяло на някое от многобройните му патила. Винаги когато другите му се смееха, тя го гледаше с очи, пълни с укор и скръб. Какво означаваше това? Беше ли искрена тази скръб, или пък беше някакъв своеобразен начин на подигравка? Изключено беше тясното й общуване с Аглаица да не й е повлияло. Това момиче с разумното си държание, с неучастието си в задевките и с необяснимата боязън, която проявяваше, винаги когато я вдигаше на урок, беше станало за него причина за една скрита грижа. Дотогава единствените очи, които го ободряваха със своето плахо съчувствие, бяха очите на Мельос. Но какъвто беше недоверчив, и на тях дори не вярваше. И сега полека-лека по неподозиран от него начин един нов, загадъчен съюзник се очертаваше на хоризонта.
Скамвурас сам не знаеше защо се страхуваше от този съюзник повече, отколкото от своите „неприятели“. Дотогава той приемаше всичко с онази болезнена търпеливост, която беше известна в цялото училище. Знаеше, че ученикът беше за него едно същество, което се държеше несправедливо и го нараняваше, което го преследваше като малък кошмар. Това беше ученикът за него. И този „неприятел“ нямаше особено разнообразни прояви. Той носеше характерните детски черти на грубото и немирно дете — познатата еднообразна история във всички училища по света, където има немирни деца и безволеви учители.
Какъв вид „неприятел“ беше тогава това момиче? Какво се криеше под тази хубава и послушна маска?
Колегата по вероучение беше прекрасно опростил нещата. Изключил беше от живота ангелите, беше останал само със сатаните и се справяше с тях по един лек и много прост начин. Има само „луцифери, казваше, луцифери от всякакъв вид и възраст и нищо повече“.
И сега пред него стоеше този преобразен сатана.
Той устреми изпитателно черните си очи към нея. Помъчи се да я разрови с поглед, да изстърже обвивката й, да открие истинското същество, което се криеше зад тези сладки и малки очи, зад лъскавата абаносова коса и тъмносинята престилка… Не. Нещата не можеха така лесно да се опростят. Луцифер се беше добре прикрил зад ангела.
— И тъй, госпожице… госпожице Принола… Какъв урок… значи имаме днес? Искам да кажа… тоест какво имаме този час?
— География, господин учителю!
География! Значи география са имали? Колко нещастен свят… До такава степен ли беше го объркал този „неприятел“?
— Да… География. Разбира се, география… Но това се разбира от само себе си. Искам да кажа кой урок по география?…
Тогава сред гората от деца се дигна една вражеска ръка.
— Какво има, Дакридзикос? — запита учителят от катедрата, готов да отбие атаката.
— Принола е лъжкиня, господин учителю. Нямаме география. История имаме.
Там на последните чинове, в царството на „персите“, се размахваха бясно ръце.
— Тишина!… — извика Скамвурас, обзет от страшни предчувствия.
Всички викаха „история“. А това същество, което стоеше пред него, никога досега не беше му дало повод да го заподозре в лъжа. Тогава кой казваше истината? Потърси скришом с ръка в чекмеджето на катедрата „програмата“, но за негова зла участ нямаше я там. Кой тогава казваше истината?
Нападението беше започнато от зевзеците. Това даваше повод да не им вярва. Момичето го гледаше право в очите… Искаше му се да се намира далече, сред нивите, да бъде едно обикновено селянче и да не губи всеки ден вяра в себе си и своето мъжко достойнство.
Сражението продължаваше из целия клас, без да може да се разбере кой какво приказваше. Какво най-сетне имаха този час? Кого да запита? Паметта му не беше в състояние да му помогне. Беше изчезнала. Беше го завладяла пак оная паника, която го превръщаше в нула.
В този миг той се сети за единствения си покровител. Бледото момче, което някога бе му целунало ръка. Потърси да го открие сред олелията. Намери го засрамено, с наведена глава да гледа надолу към чина. Напразно почака да вдигне очи, за да го попита. Момчето мълчеше, сякаш го презираше, сякаш го осъждаше.
Учителят започна да чука настойчиво по масата и да вика: „Тишина!“ Кого най-сетне да запита? Внезапно забеляза, че Апосперитис го наблюдава.
— Я ми кажи ти, Апосперитис… — рече той. — Какво имаме този час?
— История, господин учителю! — извика с чувство момчето.
— Мускура, ти?
— История… — рече и тя, скривайки усмивката си зад своя учебник.
Положението му беше станало отчаяно.
— Излезте вън и тримата! — извика той. — И Дакридзикос! Да! И ти, Христидис. Да, да… И тъй. Ще запитам още един и ще продължим с урока. Кадрас!…
— Тук… — обади се със слаб глас Мельос.
— Я ми кажи ти, Кадрас… Ценя високо твоята искреност и съдбата на часа ще зависи от твоя отговор. И тъй казвай, момчето ми. Какво имаме този час? История ли, или география?
Мельос застана неподвижен. Всички се изненадаха от мълчанието му. Знаеха какви чувства изпитваше той към своя учител. И очакваха да отговори веднага, без протакане: „география“. Защо мълчеше? Всички бяха приковали поглед върху него.
— И тъй, кажи, Кадрас!
Мельос се изправи на чина си, събра малко сили и отговори решително:
— История… господин учителю.
Целият клас гръмна от врява. Скамвурас на катедрата си приличаше на малък труп.
— Браво, Кадрас! — викаха всички. — Така те искаме!
Мельос излезе, без да почака да му кажат, и се запъти към другите наказани.
Скамвурас се стресна от зашеметяването си и почна отчаяно да чука по катедрата.
— Тишина! — извика той. — Млъкнете всички! Имам пълно право да разместя часовете, дори ако трябва да имаме този час история. Говорете, Принола. Идете към глобуса. Един момент. Вие двамата донесете земното кълбо… Тъй. За кой от континентите ще говорим днес? Обърни континента, който разглеждаме, към учениците. Тъй. Кой е значи този континент.
— Африка.
— Чудесно. Би ли могла да уподобиш формата му с някой познат предмет.
— Господин учителю!… — обажда, се един от зевзеците. — Италия прилича на ботуш!
— Тишина!… Италия няма нищо общо с урока ни. А освен това изпитвам госпожица Принола. И тъй, Принола… — казва той и запитва мургавото момиче — на какво прилича Африка?
Велико слага пръст на устните си. Замисля се малко. И после се обръща и казва смело:
— На сърце… господин учителю!…
Учителят внезапно откри, че момичето е станало вече жена.
Тази скрита зрялост, която всеки ден отлагаше изявата си, пристъпи към авансцената и каза името си. Скамвурас се изплаши и хвърли неспокоен поглед наоколо. Никой не разбра нищо…
Неочаквано той се улови, че оправя косата си, и свали уплашено ръката си. Дали някой е подушил нещо? Отново се огледа. За щастие никой… Поизкашля се.
— … Въобще… — каза той.
Никаква дума не му идваше на ум. Защо не се превърне на въздух, та да не го виждат? И очите им да не го питат всеки миг така обидно!
Той бе учил двадесет години. Беше научил хиляди думи. И винаги когато трябваше да каже нещо, езикът му търсеше, търсеше и се спираше все на една и съща дума.
— Въобще… добре, госпожице… Благодаря. Седнете…
Половин час по-късно децата бяха спрели да следят урока и всички внимателно гледаха как едно от наказаните момчета притискаше гърдите си около сърдечната област и се превиваше с израз на болка.
Скамвурас прекъсна веднага урока и изтича обезпокоен при момчето.
— Какво ти е, Христидис? — запита го той. — Какво ти се е случило, момчето ми?
— Господин учителю… — рече Дакридзикос и се сви, колкото можеше. — Господин…
— Какво ти стана, момчето ми?
— Боли ме моята Африка!
Дигна се неописуем шум, но в този миг удари звънецът. Вън пред самата врата беше застанал бай Тодос с пръчка в ръка.
— Я слушайте малко! — каза им той. — Досега бях добър. Но който посмее да си отвори устата чак до дома си, кълна се във всемогъщия, че ще осакатя някого, за да отида в пъкъла и да се отърва!
Той говореше сериозно. Очите му гледаха така диво и тъй заканително държеше пръчката, че децата снишиха глас и си отидоха. Бай Тодос стоеше там мълчаливо, докато и последното дете си излезе. То беше Мельос.
— Я ела тук!… — каза му той, когато Мельос прекрачи прага. — Смокварче!… Защо не казваш добър ден на дядо си! Ела насам, само ти ще ми кажеш истината. Какво се случи днес тук?
Пръстите му обаче, които държаха здраво Мельос, се разхлабиха и детето му се изплъзна и изчезна сред другите деца. Той успя само да види, че очите му бяха плувнали в сълзи.
Бай Тодос влезе в класната стая. Учителят седеше на катедрата, подпрял главата си с ръце.
Старецът се поизкашля.
— Извини ме… — каза той. — Повече не можех да сторя.
— Благодаря… — отговори с признателност учителят.
— Извинете ме… — продължи старецът. — Тук се е случило нещо, което не прилича на нищо друго, случило се през някой от другите дни. Видях преди малко и онова смокварче… Но вие, извинете ме още веднъж, но вие сте жълт като восък, като мъртвец…
— Оставете… бай Тодос — каза му той. — Мина ми, заради онова момче…
— Е, какво се е случило? Ще полудея.
— Не желая вече никой да ми говори… никога…
Той отиде до прозореца и опря челото си на стъклото. Старецът се затътри безцелно насам-натам. После почна да ругае през зъби.
— Луциферчета… Все нещо да направите, за да уморите стареца. Кой дявол пък извади сега и тази топка тук по средата?
— Имахме география… — обади се откъм прозореца Скамвурас.
Долу на улицата той следеше Мельос, който вървеше бавно с тъжно лице.
— Не мога да разбера! — извика старецът. — В сряда имаме история, в четвъртък — география!… Утре.
Скамвурас скочи от мястото си. Тогава всичко му стана ясно. Да, така беше. Затече се разтреперан към прозореца. Момчето обаче беше изчезнало. Той застана неподвижен и една нова скръбна бръчка набразди лицето му. Отправи се бавно към катедрата, отвори дневника и намери името Принола. Наведе се и написа на нейния ред — „поведение — лошо“ и затвори дневника. Но се почувствува още по-нещастен…
Когато учителят тръгна да си излиза, старецът откачи едно листче, което беше забодено на гърба му, и му го подаде. На хартийката пишеше: Континентите са пет: „Европа, Азия, Америка, Австралия и Сърце!“
Пет минути по-късно, когато завиваше по уличката за към дома си, Мельос забеляза на моста трима „перси“, които още отдалече имаха вид, че чакат нещо. Те стояха, без да говорят, с крака прострени напред — така че да преграждат пътя. Сигурно чакаха някого, а по мутрите им съвсем не личеше да имат добри намерения. Първоначално Мельос помисли да избяга, но след това се засрами. Най-после защо трябваше да се страхува от тях. Никога ме беше им направил зло.
Стисна под мишницата си книгите и продължи. Когато стигна на половин метър от краката им, те си ги отдръпнаха. Никой не отвори уста да продума. Мостчето заигра, после утихна. Мельос беше вече отминал, когато Дакридзикос стана и се затече след него.
— Ей, Кадрас… — извика му той. — Я почакай малко!
Мельос спря. Всички тръгнаха към него.
— Сега си наред… — каза му той. — Това исках да ти кажа. Също и момчетата.
Мельос не отговори нищо.
— Сега вече край, нали? — продължи Дакридзикос. — Наш си… принадлежиш на групата ни значи… нали? Сега ще можем да нареждаме Песпес както трябва. Ами че така трябваше да постъпиш, разбира се. Просто се отвращавах от теб като от носа си, когато те гледах да му се правиш на добър. Има един в махалата ни, който държи жезъла на владиката; през живота си не съм се отвращавал толкова от човек, колкото от този. Дойдохме да те пресрещнем, защото решихме да те вземем на нашия чин. Няма да откажеш. Ето и момчетата, и те… Нали така, бе?
— Тъй… — отговориха те.
— Свършено… — каза Дакридзикос. — Да си вървим сега. Съгласни, нали?
— Не… — отговори Мельос.
И тримата се върнаха обратно.
— Нямам никакви причини да напусна чина си… — продължи Мельос. — Никой от съседите ми не ме е закачил. Защо да ги напусна?
— Добре… Тогава само ще влезеш в групата ни. Знаеш ли… Ние отиваме и на кино, дето се бият с юмруци. Ще изпуснеш тези неща. Сега вече няма да откажеш. Нито ще обидиш някого, нито нищо. Значи споразумението ни е сключено. Нали?
— Не… — отговори Мельос. — Не мога да закъснявам. А освен това… и не искам.
— Ето сега говориш честно. Нас ни харесват честните хора. Честност, бе! Нали чу какво казваше старецът в мазето? Значи „дигайте си парцалите и пръждосвайте се другаде, за мене, Кадрас, не струвате пет пари“. Ето това се казва да се говори откровено. Добре, бе Кадрас… защо? Не може ли да знаем това нещо? Не, ще ни отговориш на това…
— Ей тъй. Не искам да имам другари. Ако ми потрябват, сам ще си намеря.
Тогава един от „персите“, с изпоцапани колене, хвана Дакридзикос за ръка.
— Да си вървим, бе… — каза му той. — До гуша ни дойде.
— Не… — отговори Дакридзикос. — Преди да си отидем, искам да узная нещо. Я ми кажи, бе Кадрас, видя ли днес на гърба на Песпес някаква хартийка — но честно отговори, нали? Казвай: видя ли?
— Видях…
— Дотук добре… А сега… Видя ли кой я закачи? Тук ще се види дали си честен!
— Видях!…
— Чудесно. И кой беше?
— Ти.
— Много ти благодаря. Хайде да си вървим, момчета. Със здраве!…
Извърнаха се, изгледаха го право в очите и си отидоха. Вървяха като големи. Единият в средата, а другите двама отляво и отдясно като телохранители. Преди да завият на ъгъла, извърнаха се и го изгледаха още веднъж враждебно и някак си любопитно.
Мельос се завърна в къщи с мрачни предчувствия и изяде сухия си царевичник без голяма охота.
Целия следобед той очакваше да се случи нещо в училище. Но нищо не се случи. Забеляза само, че лицето на господин Скамвурас беше много мрачно и че за пръв път „персите“ бяха кротки, кротки като никой друг път дотогава. Малко преди да завърши вторият час, учителят повика Дакридзикос.
— Болен бях… — каза водачът на „персите“ — и не съм чел.
— Нищо от това. Зная. Ела насам. Слушай, Дакридзикос, и сега нямам намерение да ти се карам. Ще бъде безполезно. Не ти се карам значи, но ще ти дам за първи път възможност да покажеш малко искреността си. Обещавам ти, че това не само няма да ти навреди, но напротив — ще повлияе благоприятно и върху твоето поведение. Ела по-насам, момчето ми. Погледни тази хартийка. Ако ми кажеш истината, ще забравя цялото ти минало. И тъй, казвай, Христидис. Тази хартийка твоя ли е?
— Не.
— Не си я видял добре, затова казваш не. Ела по-насам. Вземи я, разгледай я по-добре. И тъй, какво ще кажеш? Внимавай, Христидис… това е последната ти възможност да станеш добър човек. Кажи, момчето ми… Твоя ли е?
— Не. Не е моя.
Скамвурас го погледна с болка.
— Добре… — каза му той с отпаднал глас. — Седни. Не ми трябваш повече.
На Мельос внезапно му се стори, че учителят му, който преди имаше маслиненочерни лъскави коси, сега беше остарял. До момента, когато звънецът удари, той остана все тъй мълчалив. И щом го чу да бие, въздъхна, сякаш бяха го затворили някъде, където нямаше въздух. Мельос забеляза, че Принола беше загубила нещо и го търсеше, така че остана последна. Като забеляза това, учителят стана и веднага излезе преди нея. Девойката се завтече след него, цялата поруменяла.
— Господин учителю… — каза му тя на стълбата, а краката й едва я крепяха.
Скамвурас не се спря. Той разбра. Комедията на „ангела“ продължаваше.
— Няма защо… — отговори й той със студен глас и ускори крачките си.
Принола остана посред стълбата като поругана статуя. Стори й се, че ще се срине ей сега там и щяха да съберат парчетата й долу в подножието на стълбата.
При перилата на моста тримата „перси“ и днес чакаха Мельос. Те пак бяха прострели крака, но сега не ги отдръпнаха, когато той мина. Дакридзикос се затече и го хвана за сакото.
— Ей ти!… — каза му той. — Не те ли е срам? Пфу… Тъй, а!
Момчето не разбра. Не разбра нищо.
— Сега ми се преструваш, че нищо не знаеш, а?
Другите двама бяха го обкръжили.
— Какво съм ви направил? — запита ги той.
Тримата се спогледаха и се разбраха.
— Ела, хайде да отидем малко по-нагоре и ще ти кажем.
Тръгнаха нагоре по улицата, като вървяха край самия бряг на реката. Той не се опита да им избяга. Първо, защото му се видя недостойно, а освен това щяха да го хванат. И тримата бяха по-големи и по-бързи в краката. Но и да не бяха, пак нямаше да направи това. Не му приличаше да се покаже малодушен. Той се досети, че го замъкваха нагоре в пустите махали. След малко щяха да стигнат и при черничевото дърво, дето беше седнал веднъж с Битрос и светлокафявото кученце.
— Стой! — извика главатарят.
Спряха тук. Дакридзикос си съблече сакото.
— Слушай… — каза му той и навря мутрата си под очите на Мельос. — Търсим начин да ни изпъдят от училището, а мръсниците им недни не искат. Сега вече намерихме начин, а имаме и право. А бе, ти защо каза на Песпес, че аз му закачих хартийката?
— Това, което ти направи… не беше хубаво… — каза му Мельос. — Аз обаче не му обадих.
— Ти му каза! — изрева Дакридзикос. — Друга „патерица“ няма в класа ни!
Мельос, без много да му мисли какво щеше да му струва и как щеше да го заплати, вдигна ръка и му зашлеви един плесник. Но още преди да се опомни, се намери в реката.
Някакви жени, които бяха малко по-нагоре, изпискаха. Малките злодеи го удариха на бяг. При бягството си обаче те налетяха на един изпотен черен човек, който бързаше нагоре срещу течението на реката. Човекът веднага разпери ръчищата си и сграбчи един от тях. Другите двама му се изплъзнаха. Този, когото беше сграбчил, пискаше като безстопанствено куче.
— В реката… — извикаха жените. — Хвърли го в реката, та да се научи! Какво го държиш още, бе, циганино?
Мельос излезе от водата. Тогава видя Дакридзикос да се гърчи под една черна ръка. И черната ръка — Мельос се смая — беше на приятеля му, на Битрос…
— Битрос!… — извика той.
Циганинът гордо доведе Дакридзикос пред краката на Мельос.
— Ето го, Мелос… — каза му той. — Таман, нося ти го подарък.
— Хвърли го в реката, бе, циганино! — пискаха жените. — Какво го държиш?
— Сус!… — каза Битрос! — Този, когото е намокрил, той ще реши. Мелос… нали този те хвърли в реката? Нали е този? Аз го видях.
— Не, не е този… — рече решително Мельос.
— Вай!… Холан ти преди не лъжеше… как сега лъжеш?
— Той е!… — изпискаха жените. — Ние го видяхме със собствените си очи. Хвърли го, бе, циганино! Какво го държиш? Виж ти работа!…
— Млъкнете, бе, жени!… Не ме шашардисвайте. Ела тук, Мелос… ефенди… Погледни… Виждаш ли това? Това са очи. Е, тези очи го видяха! Защо сега лъжеш? Ей, жени!… Видяхте ли го?
— Видяхме го.
— Този ли беше?
— Този.
— Свършено. Този беше. Сега и той ще отиде в дерето да се понатопи.
Битрос вдигна детето, което крещеше, и се приготви да го запрати в реката. Мельос обаче се хвърли върху циганина и го сграбчи.
— Не… — каза му той. — Не, Битрос!… Не искам това да стане. Ако направиш това, ще ме загубиш като приятел. Ето, аз си отивам. Ако искаш, направи го, но няма вече да си ми приятел.
Циганинът се обърка. Не можеше да разбере.
— Я ела тук… — каза му той. — Мелос… Да не би да ти е приятел тази бялка?
— Да, приятел ми е.
— А защо те хвърли в дерето?
— Не ме хвърли той. А освен това ние си играехме.
За първи път циганинът се беше объркал така много.
— Ееее… та игра ли беше това, я… С дерето игра олур ми36? Бива ли това, бе? Защо ходиш с такива белалии приятели? Това ще го арестуват полицаи. Това само пакости прави и нищо повече. Какво ти трябва такъв приятел? Я ме остави да го топна малко във водата.
— Недей!… — изписка отново Мельос.
— Ех!… — обърна се циганинът към жените. — Това момченце има сърце като памук. Не позволява… Какво да направя?
— Хвърли го в реката!… Това ще направиш. Хайде, бре, циганино, не слушай това хлапе. Направи това, което трябва. Хвърляй го.
— Ах… — извика циганинът. — Не мога… Това момченце ми е пръв приятел. Пст… Мелос. Погледни… Да го топна само малко, а? Ето бе, малко само… Ей толкова… един пръст. Какво ще му стане? За хатър на жените да го сторя, за госпожите… защото всичките са ми мющерии… Утре ще купят от мен бакъри и джезвета… Нали, госпожи?… Само едно пръстче да го топна.
— Не… — рече Мельос.
Битрос свали от рамото си Дакридзикос. Жените щяха да се пръснат. Всички го гледаха с отвращение.
— Водата е много студена… — каза им Мельос, чиито зъби тракаха. — После може би не знае да плува и ще се удави.
— Нека! Пада му се.
— Не, аз не искам.
Битрос остави бялката на земята. Жените си отидоха разсърдени.
— Хайде, бре!… — каза той на Дакридзикос. — Бягай. Мелос, ела, ела да вървим у дома. Ще накараме жената да запали огън да се изсушиш. Хайде да вървим. Ще видиш… Малкото е вече с гащи. Ха-ха-ха!… Хайде да вървим.
Тъкмо се готвеха да тръгнат, когато зад тях се чу някакъв шум и те се извърнаха.
Дакридзикос беше се засилил и се хвърли в реката. Битрос почна да се смее.
— Ха-ха-ха! Мелос… Ха-ха-ха! Виждаш ли? Господ си знае по-добре работата. Ти се показа милостив, нали? Е… и той пък си извърши своята работа. Ха-ха-ха!
Дакридзикос плуваше като делфин; стигна на отсрещния бряг, излезе на сухо и седна на един камък. От него капеше вода и той си подсвиркваше, обаче без настроение.
— Защо, бе? — запита го Битрос. — Защо се хвърли във водата?
— Подхлъзнах се… — отговори с кротък глас Дакридзикос.
Битрос взе със себе си Мельос и заедно си отидоха. Никой нищо не каза. Но и двамата разбраха какво беше станало…
Бяха се изминали пет дни. „Свършено вече, казваха всички. Дакридзикос няма да стъпи в училище, напусна.“ Но всички се излъгаха. Дакридзикос дойде отново. Но не беше вече същият. Не риташе, не крещеше, не се подиграваше. Беше сериозен като болен и с очи, изпълнени с омраза. Хамоляс и Куркулос, като го видяха, се спуснаха към него. Но той се отдръпна от тях съвсем студено и отиде и се подпря на една топола в двора. „Какво му се е случило?“ — запита се всеки. Всички се спотаиха и го зазяпаха отдалече. И гледаха как „царят на персите“ мълчеше като пън. Бай Тодос се подпря на рамката на вратата и зачопли с ножче зъбите си.
— Лисичи преструвки… — рече той и се намръщи, сякаш ядеше зелени сливи. — Ще се преструва… ще се преструва… и после пак ще почне своето и ще обърне училището наопаки. Зная ги аз тези работи. Баща ми беше ловец на лисици.
Дакридзикос стоеше там и дъвчеше една гума. Намираше я много вкусна и непрекъснато я дъвчеше, за да я изяде… Но не се решаваше нито да я глътне, нито да я изплюе. Само когато звънецът удари с все сила, той отиде до самата река, изплю гумата, повърна и после съвсем бавно и неохотно повлече краката си — удряйки ги един о друг — и влезе в класната стая. Когато минаваше край Мельос, забеляза крака му и се вбеси. Затвори очи и го настъпи.
Никой нищо не разбра. Мельос захапа ръката си, за да не изреве от болка. Това беше варварско. Дакридзикос се накани да седне на мястото си, но се отказа и отново отиде при Мельос и навря муцуната си в ухото му.
— Аз те настъпих… — каза му той злобно. — Ще ме обадиш ли? Казвай де! Ще ме обадиш ли?
— Не.
— Е, тогава ето ти още веднъж. Ще ме обадиш ли?
— Не.
— Мръсник… — каза му той и веднага почна да плаче.
Учителят не беше още влязъл в класа. Дакридзикос грабна набързо книгите си и изчезна в коридора. След малко го видяха през прозореца да тича по улицата. Тичаше уплашено, въпреки че улицата беше празна и никой не го гонеше и той знаеше това. Но Дакридзикос бягаше, бягаше… сякаш го беше погнала нощта и той се страхуваше да не би да го хване.
След малко вътре влезе господин Алберт, който още от вратата се помъчи да изправи стойката си. Всички се объркаха. Какво търсеше в часа по вероучение господин Анахоридис? В този момент той сам се досети и се обърка още повече. Тъкмо тогава едно черно расо закри вратата и го върна към действителността.
— Аз съм при луциферчетата… — каза му богословът. — Вие сте при сатаните.
— Действително… — рече господин Анахоридис. — Pardon, как сте, колега? Как е госпожата?
— Госпожата ли!… — извика попът, сякаш се бе запалила брадата му. — Госпожата почина, колега! Почина и аз нося роклята й.
— Pardon… Помислих… че сте господин Скамвурас…
— Сестрата на господин Скамвурас е в отлично здраве!… Ха-ха! В отлично здраве… В отлично здраве… и жених очаква!
Господин Алберт пламна. Какво искаше да каже този поп? Да! Какво именно искаше да каже? Разбира се, господин Скамвурас имаше сестра, това беше известно. Но каква работа имаше черното расо в тази история?
Той поскръцна с малкото зъби, които му бяха останали. Свети Маврикий, какво ли му готвят? Душата му беше мъничка като на невестулчица и нямаше сили. За нея беше истински героизъм да се крепи в живота. А децата бяха превърнали този живот в малък ад. На това отгоре и този поп се мотаеше около него като инквизитор. Женитбата беше един непребродим океан. Но какво искаше да каже той с тези си думи? Има някои попове, които изтръгват съвестта ти и я карат да говори чрез тяхната уста. Сестрата на господин Скамвурас… безсъмнено беше едно домашно същество. Да, една забравена дама от нечии мечти. Тя беше и тъжна… Носеше рокля, която подхождаше за погребение. Никой обаче нямаше основание да каже за нея това или онова. Гозбите й бяха леки, уханни. „Вие готвите извънредно вкусно.“ „Благодаря, господин Анахоридис. Чест е за трапезата ни…“ „Чест е за мен, госпожице Екатерина“. „Ако зная, че другиден ще дойдете… има едни… освен ако…“
Какво искаше да каже попът? „И жених очаква…“ „Participe passee“ от глагола avoir — имам. Да разправи урока Камонас. Колко спомагателни глаголи има, момчето ми?
— Два, господин Анахоридис.
— Точно. А сега преобърни го. Постави му сега point d’interrogation. Питаш, момчето ми, питаш!… Постави му, значи въпросителна! Постави въпросителна! Ще ви изкарам всички навън. Иди на мястото си, черно расо… Камонас. Иди на мястото си, Камонас.
През междучасието той хукна да настигне господин Скамвурас в коридора.
— Вече не зная какво… — рече той.
— Какво става?
— Нищо, нищо. Попът разпространява глупости сред хората. Но ще трябва да оправим това, драги, да оправим това.
Скамвурас го погледна озадачено.
— Съжалявам… — рече му той — бих желал да бъдете по-ясен…
— Би желал… Ами че аз тъкмо такъв искам да бъда. И затова…
— Какво става впрочем?
— Нищо. Сега вече никой не може да му затвори устата. До това заключение стигнах: никой. Вие сте наивен, не разбирате… За жалост човек трябва да израсне, да придобие свои лични лоши качества, за да открие злото в другите! Вие сте наивен.
— Нима черното расо ви е засегнал?
— Засегна ни… Точно тъй, в този именно смисъл на думата. Засегна ни. Или по-добре — засегна едно лице, което той няма право да засегне, не, няма право. Ще трябва да оправим това, разбира се. Разбира се, това ще сторим! Естествено!
Скамвурас сега се обърка още повече. Знаеше, че неговият приятел Алберт не беше особено умел събеседник. Той пренебрегваше правия път и стигаше до целта по пътеките. Но днес беше прекалил.
— Значи… — каза му той — да. Тъй. Но за да сме наясно — не разбрах. Черното расо има склонност да се присмива на хората; да се завира, да се завира навсякъде и да се присмива. Но всяко търпение има граници… Понякога… Освен това… уважението…
Скамвурас беше много объркан напоследък. Умът му беше разсеян и младият човек не можеше да се съсредоточи. Една ученичка го измъчваше повече, отколкото целият клас. Той беше нещастен, много нещастен. Напрягаше вниманието си, за да чуе какво му говорят, и не можеше да чуе. Впиваше поглед в теб… а очите му виждаха друго. Ето какво беше се случило:
Един ден, има-няма седмица оттогава, като влезе в къщи, сестра му го посрещна с едно писмо.
— Преди малко го донесоха… — каза му тя — една ученичка от училището.
Той го взе, претегли го с ръка, помириса го… Какво ли е пък това сега. Влезе в малкия си кабинет, взе ножа за разрязване на хартия и го отвори.
Буквите бяха написани от жена, бяха продълговати, неспокойни. Прочете го седем пъти. Какво означаваше пък сега това? Досега трябваше да се оправя с подигравките, с клопките, с цял един поход от малки и големи коварства. Подмятания, грубости, прякори. Той вече познаваше тези неща и ги очакваше. Приемаше ги като неизбежни малки драми в ежедневната велика драма на живота. „Врагът“ му беше известен и знаеше откъде да го очаква и как да го посрещне. Това обаче? Това днешното? Тук се появяваше една нова опасност с нова система, с непозната и сатанинска метода.
Сестра му го повика отвътре „да седне на трапезата“. Той скри писмото в джоба си и се запъти към столовата, хапейки устните си. Хранеше се унесено, сякаш дъвчеше въздух. Сестра му забеляза, че беше много тъжен! Какво са му направили пак!… Умът й се пренесе при зверовете — колегите му, и малките зверчета — децата. Не, сега сигурно беше нещо друго, по-лошо. Скамвурас не яде. Стана, оставяйки чинията пълна пред себе си, и отиде да се затвори в кабинета си. Трябваше да открие неприятеля. Да открие уязвимото му място и да му нанесе удар. Той свали всички книги от библиотеката си и започна да се рови в тях. Трябваше да намери нишката на заговора. Явно беше, че писмото, което държеше в ръцете си — едно сърцераздирателно, отчаяно писмо, — беше една открадната страница от някой именит писател. Подозренията му още от началото го бяха насочили към Достоевски. Само неговите герои се измъчват така.
Това беше една неочаквана страница, отправена към него от едно същество, което с нечувана дързост се подписваше със собственото си име. „И сега чакам своята гибел. Велико Принола“.
О, ограничени небеса на отчаяните, от какво безчувствено тесто беше направена тази девойка! И защо толкова безмилостно го измъчваше? Той би предпочел и тя да окачва разни хартийки на гърба му. Да му скроява, както всички други, познатите шеги. Не искаше да си играят с чувствата. Не искаше, не позволяваше да го докосват там, където го докосна тази… жестока Велико. Велико… Колко сладко и непоносимо име…
— Екатерина… едно кафе!
Сестрата, която се движеше из къщата тихо, сякаш беше от памук, му донесе кафето и го погали по главата.
— Сото… — каза му тя. — Сотираки… какво ти направиха пак.
— Остави… — каза й той. — Нищо, Катино. Благодаря.
— Винаги когато си огорчен, струва ми се, че мама ми се кара. Снощи пак я видях насън и ме питаше от гроба: „Какво му сториха на нашия Сото? Какво му сториха?… Друго ми обеща ти, Катерина…“
— Мълчи, Катинго. Нищо, нищо, ти казвам… нищо…
— Днес… — каза тя посърнала. — Днес щеше да доведеш гост… (Изчерви се и гласът й затрепери.) Дори и това забрави. Помисли само колко те е заболяло това, което са ти сторили!
Той я погледна унесено. Гост ли?…
— А, да… — рече той. — Забравих. Господин Анахоридис…
— Какво?
— Каза… А, да, помоли ме да го извиня. Щял да обядва у сестра си.
Катинго посърна още повече.
— Разбрах… — рече тя. — Не иска да дойде. Има право. За какво ли пък да дойде?…
— Как тъй не иска? Какво е пък това сега?
— … Той няма сестра. Няма никого тук. Никого.
Скамвурас подигна главата си.
— Катинго… — рече той сладко с черните си очи. — Катерина… прости ми. Несправедлив брат съм, невнимателен.
— Не, мили Сото. Никой не е невнимателен. Само че аз съм без късмет.
Скамвурас наведе главата си, за да не го гледа сестра му.
— Цяла сутрин все ме питаше — каза й той, говорейки сякаш на себе си. — Аз съм отвратителен. Беше се облякъл в новия си костюм. И не можех да отгатна защо. А когато се разделихме, беше тъжен… тъжен… Сигурно е почувствувал колко самотен е и той на този свят. Сега може би е гладен… Слушай, Катерина…
Но беше вече късно — сестрата не беше там. Като чу последните му думи, тя избяга в кухнята, удари се с две ръце силно, жестоко върху сърцето си и отчаяно се мъчеше да го накара да млъкне.
Два часа по-късно Скамвурас се изправи с тежка въздишка. Тайната беше разгадана. Суфльор в онова отчаяно писмо на девойката беше самият Достоевски. Сравни го още веднъж. Прибави две думи, които тя беше пропуснала. После взе мастилото, зачеркна името на жестоката Велико и написа ясно името на ограбения писател: Феодор Достоевски. След това запечата отново писмото и на обед, когато учениците си отиваха, й го подаде просто, студено. Обаче като слизаше да си върви, той зърна на края на коридора Велико да разговаря тайно с учителката по физическо възпитание. Това беше като гръм от ясно небе за него. И оттогава беше като замаян.
— Уважението впрочем към човека…
— Да…
Господин Скамвурас беше все тъй навъсен.
— Това исках да кажа. Че то не е някаква плячка. Уважението към човека, comprenez-vous37?… Не е, не, не е плячка на всеки случаен… Да не говорим, разбира се, за колегиалния такт…
— А!… — рече смутено господин Скамвурас. — Извинете ме, че ви прекъсвам. Завчера трябваше да обядваме заедно, но съвсем изумих. Нещо постоянно ме тормозеше тогава, нещо, което, разбира се, няма абсолютно никаква връзка с вас. Една душевна криза, която нямаше никакъв училищен характер… Но както виждате, звънецът удари, а имам старогръцки в първи клас.
— Да, но нещо казвахте… Какво казвахте?
Скамвурас се хвана за слепите очи.
— О, къде мога да си спомня вече… Във всеки случай, ако желаете, елате да ядем заедно.
— Благодаря. Да, ще дойда. Жалко, че не можахте да си спомните това, което искахте да ми кажете.
— Жалко… Но мисля, че беше това: елате да ядем заедно.
Господин Алберт влезе в класа си като завоевател. И децата пред този решителен мъж онемяха.
Във всеки случай това беше почнало съвсем непринудено. Седенките бяха тихи и потайни. Те почваха с малко леблебии и ракия и завършваха с кафе или сушени смокини. Сестрата присъствуваше на разговорите им с плетката си. Темите, върху които те говореха, бяха малко, но разговорите протичаха приятно. И тримата чувствуваха да се създава една чудесна задушевност помежду им. Разказваха си това и онова с тих тон, сигурни един в друг, сякаш се бяха сродили чрез една и съща утроба. В началото разговорът вървеше мудно, езикът им се връзваше от свенливост.
Но по-късно полека-лека той все повече и повече се развързваше. Сестрата беше като домашна стенна картина. Тя шъташе из къщи мълчаливо, отдавайки се изцяло на това, което вършеше. Приличаше на някаква чудотворна икона с изпит образ, която ежедневно вършеше по някое и друго чудо. С три гроша гърнето й вреше. За какво по-напред можеше да стигне заплатата? Щом паднеше в ръцете на брата, тя поемаше петнадесет различни посоки. Те живееха само с миризмата на заплатата. А трябваше и чеиз… Но напоследък това перо стана за нея редовната й месечна отрова… В началото брат й казваше безстрашно с топъл глас:
— А това е за чеиза ти…
Но скоро той откри, че този миг всеки път ставаше все по-неприятен за сестра му. И така, братът почна да отделя парите мълчаливо, без да казва дума. Един ден обаче… сестра му бавно и тъжно — сякаш със собствените си ръце убиваше надеждата си, бутна парите обратно към големия куп на масата. За миг и двамата постояха мълчаливи. Единият издаваше присъдата… а другият я потвърждаваше.
Брат й погледна часовника си — единствено той можеше да го измъкне от това положение… Изправи се. Глухо, с тъжни стъпки, той стигна до вратата и излезе. Сестрата се отправи, без да мисли, към сандъка с чеиза. Отвори го, строполи се върху събираното и почна горчиво да нарежда и да плаче. След това с подпухнали от плач очи заключи отново сандъка и захвърли ключа в канала на умивалника. Така траурно, така мълчаливо и гордо тя извърши погребението на последната си надежда.
Оттук нататък дните се вкамениха. Те протичаха бавно като вечността.
Животът бе едно мрачно чудовище, което беше дошло да изяде мечтите. Щастието й беше скърпено от вехтории. Домът живееше в полутъмнина. Някога беше минало като слънчев лъч едно момче, което се бе опитало да целуне нечия ръка… То си отиде и не се яви вече. А един ден прекрачи прага като предвестник на друга беда и господин Анахоридис. И тримата положиха усилия, помъчиха се да си припомнят, че са хора. И тримата констатираха, че вървят по засенчените места на живота. Можеха обаче да се разберат и да споделят своите страхове. Да можеш да говориш, без да подбираш думите си. Да гледаш право в очите своя събеседник и да му казваш това, което желаеш, а не само онова, „което трябва“… това вече е победа, един вид избавление.
Посетителят им беше едно пребито животно, което някога бе загубило самоувереността си и оттогава бе помислило, че е загубило всичко. Сега беше намерил двама души, които бяха го приели като равен, бяха го погледнали с искрените си очи и бяха му казали „правите ни чест“.
Още след първата вечер, прекарана с тях, той се осмели да ревизира своя живот. Дали не беше сбъркал в живота? След това дойде второ разочарование. И тази вечер…
Той беше облякъл пак тъмния си костюм. Изчетка го добре, но внимателно, за да не го протърка. Обръсна се… А, да, беше отишъл и при зъболекар. Не беше стар, разбира се! Зад себе си, естествено, бе оставил доста години, но и пред себе си имаше още доста живот.
Стигна пред вратата и влезе с безупречен финес в антрето. „О!…“ — каза той, като видя, че са само двамата.
— О!… Госпожице Екатерина. Изглежда, че съм подранил!
Сестрата носеше нещо като огърлица с черна връв. Косата й беше гъста и красиво вчесана.
Господин Анахоридис беше се разтреперил.
— Очаквахме ви още по-рано… — каза му тя и той се успокои.
След това изтри усърдно, с педантичност, краката си. Той направи това, сякаш се мъчеше да стъпче смущението си.
— Заповядайте.
Той я гледаше как върви пред него. Тялото й издаваше скрита жизненост. Нещо едновременно и топло, и интимно. Първоначално не беше посмял да се надява. А сега се отчая напълно. Седнаха. Тежък момент. И двамата бяха толкова стеснителни, че времето дори не можа да им помогне да завържат разговор. Господин Анахоридис беше толкова погълнат от това посещение, че не забеляза дори какво беше времето навън. А що се отнася до дома… в този дом нямаше никакви атмосферни промени. Какво нещастие, че нямаха котка… Тя щеше да влезе сега в салона, Екатерина щеше да се опита да я изгони… Така щеше да се намери някаква тема за разговор. Може би котката щеше да направи и някоя пакост. Отде да знаеш! Може би пък щеше и да го одраска и Екатерина щеше да изтича да му донесе йод. По едно време му хрумна да я запита дали говори френски. Да, но ако не знаеше и се засрамеше?… Не. Започна да трие ръцете си, за да ги стопли. И едва тогава си спомни, че навън беше истинска божия благодат.
— „Enfin“38… — изтърва той из устата си и се учуди сам на смелостта си.
Тя се усмихна в знак на съгласие. Той също се усмихна, понеже и тя се бе усмихнала. Оскъдно.
— Дърветата навън… — каза й той… — Дърветата…
Искаше да й каже колко красиво бяха се разцъфтели.
Каква опияняваща мечта беше полето… И за насекомите, които плуваха в чашките на цветчетата. Но не можа.
— Време им е… — рече тя с лека тъга.
— Време им е… — произнесе и той като ехо. — Във Франция всичко е сиво, тъмно… Никъде не е както тук. Там е хубаво през есента. Тогава, когато дърветата ронят листата си… Ходили ли сте?
— Не… Във всеки случай сигурно е така, както разправяте вие.
— Би могло да бъде по-другояче, госпожице. Би могло да бъде по-другояче… ако аз бях… малко по-различен.
Хареса й тъй, както й говореше. Той притежаваше особено, свое произношение. Думите му звучаха някак си чуждестранно. После, хареса й тонът, с който й говореше, стеснението му.
— След войната… всичко е динамично… — продължи Анахоридис, уплашен от мигновеното си мълчание. — Във всеки случай Франция е една незабравима страна.
— Ще отидете ли пак?… — запита го тя вежливо.
— Нищо друго не желая повече от това, но и нищо друго няма по-несигурно от това. Често пъти се отричаме от това, което най-много обичаме. Франция е страна, която може да те плени… опасна е като сирените39. Много желая… Но не, няма да отида. Франция е страна, където хората отиват, за да разстроят живота си. Там всички са загубили живота си, никой не го е намерил отново. Не преувеличавам. Станах нещастен. В пълния смисъл на думата. Загубих собственото си „аз“. Затова и се завърнах в отечеството си, за да го намеря.
— Е… намерихте ли го? — запита го със затаен дъх старата мома.
— Не. Загубих себе си още повече. И съм по-нещастен.
— Защо тогава не отидете отново?
— Страхувам се, че ще стана още по-нещастен. Както виждате, трябва да избирам между две злини. Но не зная кое е по-малкото зло.
Известно време и двамата мълчаха. Най-сетне Алберт наруши мълчанието.
— А вие, госпожице Екатерина… Вие?
— Аз… господин Анахоридис… Аз не съм дори нещастна. Нямам да правя никакъв избор…
— Аз ви считах за щастлива… — усмихна се горчиво той.
— Също и аз смятах вас за щастлив.
— Но как… защо?
— Бяха ме заблудили вашите любезни обноски, вашата снизходителност към всичко…
Алберт откри сега със скрита радост, че момата не беше само добродушна, гостоприемна… Беше и разсъдлива, умна. И нещо повече, най-важното: че и тя беше открила още от първия момент, че събеседникът й не беше някакъв „палячо“, един вид училищен смешник, за какъвто го смятаха повечето хора.
— Страхувам се обаче, че злоупотребявам с времето ви… — рече той, опипвайки верижката на часовника си. — А освен това… и колегата се позабави.
— Ще съжалява, ако не ви завари тук. Той настояваше да ви задържа. Ще видите колко много ще се зарадва, като ви завари да го чакате.
Обаче братът не се зарадва никак. Той не можеше вече да се радва на нищо. Пеперудката му беше клюмнала като наранена птица. Очите му бяха блуждаещи и неспокойни. Каза „добър вечер“ с угаснала усмивка. Сред малката компания настъпи много неловко положение.
Алберт се изправи и с отпаднал глас се сбогува. Всичко вече говореше, че той си отиваше завинаги от този дом. Ръцете му бяха ледени. Дори не протегна ръка при сбогуването. Поклони се само като тежко ранен рицар и закрачи по коридора.
— Merci40… — каза само със сух глас. — Merci за всичко. И adieu41.
Това беше всичко. Върху къщата легна тежко мъртвило. Братът побърза, сякаш го гонеха, да се затвори в кабинета си. Примусът, който пееше в кухнята, замлъкна. Сестрата загаси светлините, седна на един стол и остана там до сутринта, без да се помръдне, без дори да заплаче…
Скамвурас, като видя, че е сам и че никой не застрашава самотата му, пъхна ръка в джоба си и извади едно писмо. Той не очакваше това нещо. След като беше дал поучителен урок на „литературния крадец писмописец“, той беше уверен, че оная отвратителна история не можеше да има никакво продължение. Надяваше се, че безразсъдната девойка ще скъса необмисленото писмо, ще поумнее и ще се отдаде отсега нататък само на уроците си.
Напразна надежда. Съвременният женски пол беше по-упорит, отколкото си въобразяваше бедният учител по гръцки език.
Не бяха изтекли и двадесет и четири часа и униженото девическо сърце даваше за втори път сражение, и то със свои средства сега. То не потърси помощта на Достоевски, нито упътванията на някой друг учител. Не прибягна до съюзи. Надвеси над масата маслиненочерната коса на буйната си глава и държейки в една ръка писалката, а в другата сърцето си, изля върху хартията своята мъка.
„Аз съм безумна отдавна и от вчера наказвам себе си всеки миг. Не се нуждая от книги, нито пък ме е грижа по какъв начин другите изразяват своята болка. Аз имам своя лична мъка. Сега вече няма да зачеркнете името ми от писмото. Няма да можете. Най-много можете да ме заведете при директора или да повикате моя настойник. И това ще бъде едно средство да се излекувам, защото никоя жена не може да обикне страхливец. Но вие няма да направите това, защото не сте такъв… Как не можахте да разберете? Нужно ли е да отида по-далече? Напоследък бях станала невнимателна ученичка. Обърквах уроците… а вие нищо не усетихте. Казах «сърце». Казах това, което имате. След това открих, че бяхте засегнат. И оттогава роня сълзи върху учебниците си. Искам да ми повярвате. Не съм вече онази, която преписа страницата от Достоевски. Онова го направи една ученичка — лудетина. А сега това върши една изтерзана жена. Плаках толкова много, че ми се струва, че колкото пъти съм плакала преди това през живота си, съм плакала за сега. Дори и първия път, когато съм плакала — в първия ден, когато съм дошла на този свят — струва ми се, че съм плакала заради това, което предстоеше да ми се случи след шестнадесет години. Ще ми повярвате ли? Няма да можете да не ми повярвате. Не. Вие не можете да сте безсърдечен, вие.
Подписвам се със собственото си име и този път не прикривам някое чуждо име, нито някоя чужда страница. Сега съм самата аз, поела цялата отговорност, аз съм, с всичките си грешки и с цялата си любов.
Велико Принола“
О, любов… Името ти е безсъние. Цяла нощ в стаята си учителят по гръцки език бродеше по планини, преминаваше над стръмни пропасти, озоваваше се сред раззеленени нивя. Сънят обаче не идваше. Какво беше направил на това момиче, че то искаше да го измъчи толкова много.
Любов ли?
Не. Не можеше да повярва това. Никоя никога не го беше погледнала любовно… Но нека кажем самата истина, нима той беше погледнал някоя, за да види какво говорят очите й?
Не, изключено. Не е възможно. Девойчето се забавляваше. То продължаваше по свой начин „номерата“, които момчетата му правеха. Жестока игра. А девойката имаше такива черни къдрави и дълги коси!… И такива дълбоки и честни очи. Лицемерие. Не, малка Велико… Въпреки че си проляла горещи и пленителни сълзи върху въдицата си, зад страдалческото ти лице се плези немирното дяволче. Бедният учител ще се отбранява! Няма да се остави да стане пумпал в изцапаните ти с мастило ръце. Ще задуши всички трепети на сърцето си. Много ще страда. Но ще се справи!
През последното междучасие Велико тича към реката с развети коси. Обляга се на една топола и изважда скришом едно писмо, което получи преди две минути, като минаваше — последна — край катедрата на учителя си. Отваря го. Жалко, връща писмото й. Но има нещо отбелязано на края. Наведе се и прочете.
„Десет (10). Отлично.“
Сега се отдръпва от тополата и отива да седне до самия край на брега. Косата й покрива лицето. Дълбоко в дъното се виждат някакви рибки, които си играят. Виждат се и снопчета от нежни водорасли… След това нищо не се вижда. Реката вече не тече. Текат очите на Велико…
Този ден Мельос нямаше какво да прави на обед. Бяха ги пуснали рано от училище. Сви тетрадката си и я пъхна в пазвата си. Тази дебела синя тетрадка беше и „чанта“, и книги за него. Един негов съученик, който изкара зимата с домашна платнена риза, му каза, че ако отиде да се „примоли“ в общината, щели да му дадат книги.
— Аз не се моля… — рече Мельос.
— Да, но ще останеш на… поправителен.
— Нека да остана. Няма да отида.
— Ти си горделивец…
— Такъв съм. На колцина са дали книги.
— На никого. Но на мене дадоха.
— Колко дни си просил?
— Два месеца. Но ми дадоха.
— При кравите ще се върна пак, но при онези няма да отида.
— Ясно е. Затова пък ще останеш на поправителен.
— Не можеш дори правилно да произнесеш думата! Нека остана на поправителен.
— Остани, какво съм аз виновен?
Мельос пъхна „книгите“ в пазвата си и се запъти към гарата. Харесваше му да гледа влаковете как сноват неспокойни, как изпускат дим, как се движат напред-назад по линиите, там дето бяха стрелките. Някога беше решил да работи по железниците, но те бяха премазали един негов приятел и той се бе отвратил от тях. Влакът, който пристигаше от Битоля, имаше все още сняг на покрива си. Що за град беше тази Битоля, дето и през април вали сняг? Мельос беше намислил да запита бай Тодос, който много хвалеше града си, да му обясни какво търсеше през това време сняг.
Едно босо момче, което услужваше на пътниците, се покатери на покрива на един вагон и почна да яде сняг. Един железничар го подгони.
— Махай се оттам, бе! — извика му той. — Ще те хване дрисък, проклетнико!
Момчето напълни шепата си със сняг и побягна откъм другата страна на влака към градините.
Влакът избълва още малко огън и тръгна. Сега Мельос нямаше къде да отиде и беше страшно притеснен. Той имаше една грижа, една много голяма грижа.
Бай Анестис, който идваше два, а понякога и три пъти седмично да го види, от десет дни насам беше изчезнал. Какво се бе случило с него? В дома му Мельос не искаше да отиде, ако ще и светът да пропаднеше! Позаинтересува се само да узнае дали не е болен.
Не, не бил болен — казаха му. Виждали са го да излиза от дома си. Какво се е случило тогава? Дали не му е отстинал от сърцето? Но защо? Какво беше му сторил? Той си нямаше другиго на света. Не. Излъгали са го, че не е болен. Бай Анестис сигурно е болен, туй то. Изключено беше да е здрав и да не дойде да го види.
През първите дни той питаше всеки обед хазайката:
— Урана… идвал ли е чичо ми?
Тя го поглеждаше тежко, сякаш го притискаше с очи:
— Не, пак не дойде. Чу ли? Искам да чуеш добре: пак не дойде.
Какво искаше да каже с това? И защо му говореше с такъв тон? Добре, не се е вестявал, не се е вестявал. Чухме това! Мельос напрягаше ума си да отгатне причината, но не успяваше. Дали не са се скарали с Урана. Тя беше такава кавгаджийка, че човек можеше всичко да очаква от нея. Дъщеря, която оставя майка си гладна и се държи с мъжа си като със слуга, всичко може да направи.
А днес, тъкмо беше турил крак на първото стъпало, за да се качи горе, и тя му се обади, без да я запита за нещо.
— Хей!… — извика му тя. — Чичо ти те забрави.
Мельос се замая, сякаш му удариха плесник…
— Не ме интересува… — продължи тя. — Нека те забрави теб, мене да не забрави. Това ме интересува. Мене да не забрави.
Мельос не можа нищо да разбере от това й ново поведение. Изгледа я в очите и се качи в стаичката си. Много скърцаха напоследък стъпалата. Всички до едно пищяха, сякаш във всяко от тях имаше по едно коте, което измяукваше, щом човек го настъпеше.
По-късно той чу крясъците на Урана, която ругаеше бабата. Тя й беше постоянно на върха на езика и на върха на обувката. Наяде се, приспа децата си и излезе като вятър.
Тогава бабата се затътри бавно и влезе в стаичката на Мельос. Седна на миндера и избърса очите си с кърпа. Те бяха навикнали… и сега плачеха и без причина.
— Разтревожен си… — каза тя на момчето.
— Да, разтревожен съм.
— Пак те ядоса тази. Всичко чух. И на другия свят ще продължавам да я чувам. Ах, защо не послушах стареца си. Още когато тя беше бебе, той ми казваше: „Удуши го“. Не го послушах. Не спря да го ругае чак до гроба му. Погреба го и още го ругае. Тя не трябваше да се казва Урана42, сине. Трябваше да се казва Хамко43. Изглежда, че съм я заченала от куче, без да… съм усетила. Само така трябва да е. Това ми казваше и старецът, а аз му се карах. От куче съм я заченала, без да съм усетила. Ето какво си изпатих, а сега няма цяр. Ами какво ти има на теб, пилето ми? Защо очите ти са така тъжни?
— Чичо ми ме забрави… — каза й той.
Бабата избърса с кърпата дясното си око, което беше по-плачливо от другото.
— Забравил те е… — каза му тя. — Не, нещастно момче, не те е забравил! Слушай ти мен.
— Какво важи това, дето ми казваш? Аз виждам, че той не идва. Това гледам аз.
— Не идва ли? А пък аз ти казвам, че идва!
— Кога? — запита момчето и я хвана за чембера.
— Полека, ще ми скъсаш шамията, а я пазя за умиралка.
— Лъжеш!
— Да… лъжа… какво ме питаш тогава?
— Питам те, но ти лъжеш. Кога е идвал?
— Днес.
— Ето видя ли каква си лъжкиня! Той идва, след като аз се върна от училище.
— Ами че той не дойде за теб, даскале, мълчи си там…
— Ето че ти хванах лъжата! Да дойде тук, пък да не дойде за мене! Ами че тогава за кого е идвал, за Урана ли? Полека!
— Да, за нея. Мълчи. Пусни сега дрехата ми и седни да ти разправя. Пусни ми само шамията, че не искам да ме погребат незабрадена. Ти беше послушен преди… Какво стана с теб, та сега не слушаш?
— Добре, казвай! Слушам те.
Тя извади кърпата си и избърса и двете си очи този път.
— Два часа се караха долу в мазето. Лепнах ухото си като пеперуда на пода, за да чуя. Чичо ти я молеше да потърпи малко. Лоша година го сполетяла, казваше й той. Конят му умрял, а и зърното не могъл да продаде. Дължал и десятък. Пък и вода заляла нивата му. Да имала, казва, малко търпение. Догодина щяла да получи двойно. Само момчето да не остане неуко. Нали и тя имала деца.
— А… какво каза тя?
— Пищеше, сякаш я печаха на скара. Не зная какво стана. После почнаха да говорят много тихо и не можах да чуя. Пък и ухото ми бучи… Друго нямам какво да ти кажа. Е, какво правиш пък сега? Я мълчи де… (Какво исках да му кажа още…) Да не би да си бебе? Плачеш, защото няма да се учиш ли? Ех, пък и ти. Ексик да е. Остави ученето. (Какво исках да му кажа още…)
— Не… Не плача за това.
— Ами за какво плачеш тогава?…
— За чичо си. Не исках да го сполети такова зло.
— Добрият добро не вижда, не знаеш ли ти това? Хайде, не плачи сега! Не плачи, защото очите ти ще свикнат да плачат и после няма да можеш да ги спреш. Не виждаш ли моите! Хайде мълчи!
Момчето се сви в яката си и остана така дълго време. После избърса с юмруци очите си, стегна панталона си и излезе на улицата и закрачи по нея като възрастен човек. Беше взело голямо решение.
Мельос си спомни, че по пътя за училището минаваше край две фурни. В едната от тях печаха гевреци, едни хрупкави, обсипани със сусам гевреци, за които местните жители лудееха. Хлебарница „Фурната“ пишеше неграмотно на една напукана табела.
Особено се прекаляваше с рекламата: „Симиди, по-превъзходни от всичките. Сладкиши и различни деликатеси. На вдовицата Евморфия Дака-Калиспери и наследници.“
И понеже табелата не беше побрала всичко, художникът беше продължил и на стената. „Фабрика за печени изделия. Хляб черен, бял и тъмен.“ А вдовицата Дака-Калиспери стоеше вътре невъзмутима като картина сред облак от мухи. В тази фурна имаше и едно момиченце, което всяка сутрин, когато Мельос минаваше, стоеше немито на вратата и му се плезеше. Той не му се сърдеше. То беше толкова мръсно, че сигурно му се плезеше, за да се защити. Фурнаджийката много уважаваше тлъстините си и не се унижаваше да ги накара да се потрудят малко и да се погрижат за момиченцето. Когато Мельос се опита да влезе, малката му препречи пътя.
— Как се казваш? — запита я Мельос.
Тя го заплю.
Един от хлебарските работници я дигна и я сложи на лопатата си.
— Пак ли плюеш?… — каза й той. — Ще те хвърля във фурната!
Тя му се изплези с малкото си като листче от роза езиче. Работникът залюля върху лопатата си малката и тя завика: „люли-люли, люли-люли!“ Мельос каза на господарката „добър ден, какво правите“, после се поизкашля, потърка с подметката си по пода, попреглътна, отново преглътна. Преглътна още веднъж… И почна да й излага своя план. Фурнаджийката стоеше така неподвижно, че той губеше нишката на мислите си. Тя го слуша, слуша… и после почна да пробива дупчици с молива си.
— Хъм… — каза жената и проби три дупчици. — Ще рече… хъм… — и проби други три дупчици с молива си.
Харесваше думите си толкова много, че ги скъпеше, дъвчеше ги и едва ги отронваше.
— Защо не вземеш да продаваш сладкиши — каза му най-после тя.
Мельос й обясни, че тази стока „не се харчи“. Беднотията иска да яде сутрин рано нещо, което да й хване място.
— Хъм… да й хване място… хъм… Ами… бил ли си друг път геврекчия?…
Тя проби седем дупчици поред.
— Не.
— Хъм… не…
Сега фурнаджийката се зае да пробие с молива една голяма дупка и накара и самия Мельос да следи усилията й.
— Не става… — отговори му тя. — Хъм… Имаш ли кошница?
— Имам.
— Мм… Не става… Мини сутринта…
— Утре ли?
— Мм… утре…
Дъската на тезгяха стана като решето.
— С кошницата ли?
— Мм… с кошницата.
Мельос беше така щастлив, че му се дощя да грабне молива, с който тя правеше дупчиците, и да го глътне.
Едва беше направил две крачки навън, и момиченцето го повика.
— Какво има, малката? — запита го Мельос.
— Казвам се Келасия… — рече момиченцето.
— Наистина ли? Тъкмо това исках да зная.
— Тебе какво те казват?
— Мене ли?… Мене ме казват Пататия44…
Момиченцето примря от смях. То беше цялото като някакво звънченце, което се смееше.
Слабите крака на Мельос крепяха едно дребно телце и една голяма кошница. Тялото беше му дал бог, кошницата — бай Тодос. Така го научи старецът да каже на фурнаджийката, за да й внуши респект. Керасица го посрещна рано-рано пред вратата, плезейки езичето си.
— Ти си лъжец… — каза му тя — лъжец… лъжец… Не се казваш „Пататия“, ти се казваш „Мели“. Аз зная вече.
Госпожа Евморфия Дака-Калиспери преброи с благоговение гевреците си, както калугер броеницата си.
— Няма да позволяваш на мющериите да ги мачкат. Ръцете им ще пречупиш! Така са свикнали те — само да мачкат, да мачкат…
Наброи му седемдесет парчета и после поиска да си ги отбележи. Това беше цяла трагедия. Написа една седморка като плашило. А след това една нула, прилична на змийче, което се извива да види кой закача опашката му. Но тя беше много доволна от краснописа си.
Изпроводи го чак до вратата и изпъди Керасица, за да мине Мельос. А Керасица така много искаше да погледа новия си приятел!
— Слушай… — каза му фурнаджийката. — Отваряй си очите на четири — гледай ръцете им, че онези са свикнали да посягат. И викай „парят, парят“. Баяти гевреци не взимат дори и за кучетата си. Хайде сега да видим какви печалби ще донесеш. Приятна работа.
Мельос пое по калдъръмите, като настояваше, че гевреците „парят“. И успяваше да продаде тук-таме по някой геврек. Все пак продажбата беше слаба. На един малък площад един салепаджия, който също викаше „пари“, го покани да отиде при него.
— Я ела тук — каза му той. — Защо открадна думата ми? Дай ми един препечен геврек, а пък аз ще ти дам един салеп. Трампа да направим. Може ли?
— Не… — отговори Мельос.
— Я виж ти! А защо? Стока ми даваш, стока ти давам. Какво губиш?
— Печалбата си.
Салепаджията измери с поглед малкия си колега.
— Бедняче си — каза му той. — Нали? Разбрах го. Хайде продай ми тогава едно геврече и вземи парите си. Взе ли ги? Всичко е наред, нали? А сега изпий един салеп. Аз те черпя. Хайде де! Не се надувай такъв. Нали уж сме еснаф? Тъй ли е?
Мельос взе чашата със салеп след дълги молби и почна да пие, като не изпускаше из очи кошницата си.
— Наздраве… — каза му салепаджията. — Накъде си се запътил? Ела тук. Седни до мене, златна работа ще направиш. Всеки, който спре да пие салеп, ще си каже, че добре ще бъде да топне в него и едно геврече. Ха! Ха!… Виждаш ли, че ти намерих колая?
Салепаджията имаше право. Едната стока помагаше на другата. Но той продаде много скоро стоката си, дигна приборите си и тръгна да си върви.
— Утре ела пак… — каза му той. — Сега накъде ще вървиш?
— Към училището.
— Браво. Огън момче си бил ти! Даскалята са много яшни. Хайде, приятна работа.
Окачи самовара на рамото си и си отиде. Носеше бял фес и грамадни обувки с едри кабари. Панталонът му беше много тесен на колената, а широк около бедрата. Джобовете му, обшити с черен гайтан, вместо да са отстрани, бяха отпред. Носеше и един цепнат елек със сини топчести копчета, направени от конци. Беше много доволен от своята носия и каза на Мельос да не го гледа с такива ококорени очи, защото бил преспанец, обаче с голямо семейство, и че изкарва прехраната си в Гърция, и то, е-е-е, от тридесет години насам и че се казва Милован… Милован Мундосалевич и че прави най-хубавото малеби, най-хубавата боза, най-хубавия салеп, най-хубавите курабии и най-хубавия казандип… Мельос преглъщаше с усилие слюнката си. Той се измъчваше непоносимо и не му беше удобно да каже на салепаджията да млъкне.
След малко, когато остана сам, той се запъти бавно към гимназията. Имаше още половин час до биенето на звънеца. Бай Тодос го посрещна като голям търговец, когато го видя да подпира стоката си на стената.
— Ах… — рече той по едно време. — Едни ги молят да се учат, а други плащат за същото със собствената си кръв. Ето несправедливост! Ето безчувствие! Ето несправедлив и прокълнат свят. Подпри ги тук до стената. И продавай! Продавай, без да се стесняваш, и горе главата. Труд е това, не е позор!
— Благодаря ти, бай Тодос.
— Благодари. Благодари на горния свят, дето гледа тези неща и не се трогва. Мъка ми е. Нека видя поне един безсърдечен бедняк. Един да видя — за пример. Седни тук! Тук до вратичката. Вземай парата, давай геврек. Аз ще пообиколя сградата, преди да почнат да прииждат луциферчетата.
Но те бяха вече почнали да прииждат.
Мечка да беше и да бяха я довели открай света, нямаше да я гледат така, както гледаха Мельос. Никой не му правеше алъш-вериш. Само Дакридзикос, който го гледаше отдалече с неутолима омраза, изпрати Хамоляс да му купи един геврек и когато той му го донесе, взе го и го ритна.
Колкото повече наближаваше времето да бие звънецът, толкова повече деца се трупаха около Мельос. Бай Тодос ги пъдеше като мухи, но те пак се натрупваха.
— А бе, не сте ли виждали гевреци! — казваше им той. — Същи са като онези, дето се продават във фурната.
Мельос стоеше пред кошницата си замислен и унил. Много го засегна това „любопитство“ на децата. Просто го задушаваше. Добре де… Толкова срамно ли беше това, което вършеше. Нито през ум не беше му минало, че ще стане така за „смях“ пред всички, понеже се реши да печели хляба си.
След като удари звънеца, бай Тодос прибра кошницата в стаичката си и изпрати Мельос в клас.
Когато се намери горе сред съучениците си, той веднага разбра, че те никога няма да му простят това.
Класът си имаше свой постоянен дежурен — едно охранено момче, което блестеше като ново автомобилче. Всяка сутрин той рапортуваше. „Ученици — шестдесет. Отсъствуват — трима.“ И ето как рапортува той днес: „Ученици — 59, геврекчия — 1, отсъствуват — 3“. Смехът се разнесе чак оттатък реката. До катедрата беше застанал попът.
— Ще сляза и ще изхвърля през прозореца тези от предните чинове, та да утихнат и останалите. Смеете се без причина. Какво се е случило?
— Така е, господин учителю.
— Какво „така е, господин учителю“?
— Класът си има един геврекчия.
— Къде е? Я да се изправи. Хм… — каза той, като видя Мельос. — Много зайци гониш. Или поп, или воденичар. Ще изгубиш ученическия си нрав. Тук са нужни ученици, а не продавачи. По този случай… я ни разкажи урока.
Горкият Мельос… Един поне да беше изпитал попът преди него, тогава той щеше да изпее урока. За него беше достатъчно да знае началото и края, и думите му щяха да се леят като вода на бистър поток. Той притежаваше тази дарба. Но сега беше толкова смутен, толкова убит от всичко, че не само не знаеше урока, но като гледаше пред себе си попа, огромен в черното си расо, не можеше да каже дори какво имаха през този час.
Помоли някои очи да му кажат заглавието на урока… с надежда, че езикът му щеше да съчини нещо, но никой не му помогна. И тогава реши да се предаде на съдбата.
— Не зная, господин учителю… — каза той.
— Ето виж — доказателство!… — извика попът тържествуващ. — Ето потвърждение на думите ми. Разбира се, че няма да знаеш. Предупредил съм ви — аз не съм учител по физическо възпитание, за да се интересувам дали краката ви са застанали мирно, или не. Нито дали ножчето се казва „каниф“ или прозорецът „фенетр“. Дали ще го наречеш прозорец, „фенетр“, или Кападокия… прозорецът си е прозорец! Тук ние учим за бога. И който не знае урока си, е… Знаеш ли, младежо, какво е: е-зич-ник. А сега нека ти поставим съответната бележка. Колко геврека си взел за продан?
— Седемдесет.
— И един в дневника — 71. Напредваш блестящо! Браво, браво! Отлично! Блестящо!… Хе… Хе-е-е-е!…
Мельос чакаше с нетърпение да свърши часът, за да отиде да се сгуши в кавадията на бай Тодос. Или да отиде да прегърне някоя топола край реката. Главата го болеше, а очите му горяха, сякаш бяха хвърлили пипер в тях.
На неговия чин седяха двама малки денди. Още от началото на часа те си зашушукаха нещо помежду си. После това нещо се предаде от чин на чин. И по едно време те се измъкнаха и го оставиха сам. Не искаха да имат никакъв досег с него. Какви връзки можеха да имат те с него. Той беше работник, геврекчия, не беше вече ученик.
Сърцето му тръпнеше от болка. Той се опираше с гърди на чина и му се струваше, че се опира върху бодли. Стори му се дори, че и брадата на попа беше направена от бодли. Поне един приятел… един приятел поне да имаше… поне един приятелски поглед отнякъде… а и часът не се свършваше. Ах, ако бай Тодос знаеше, би ударил час по-скоро звънеца. Щеше да го спаси.
Другите продължаваха спокойно урока си, говореха за „възкресението на Лазар“. Попът им разказа най-подробно всичко с грубоват глас и после запита дали някой има някакъв въпрос.
— Аз!… — чу се един глас откъм края на „персите“.
— Казвай, Ахристидис…
— Господин учителю… — каза Дакридзикос, — беше ли терекия45 Лазар?
— Терекия в какво?
— Терекия в пушенето… Защото баща ми е терекия и казва, че без хляб, без вода, без въздух можел да издържи пет дни, но без цигара не можел да издържи нито час.
— И какво искаш да кажеш с това, о, глупако на глупците?
— Искам да кажа, че ако Лазар е бил терекия, как е издържал четири дни без цигари?
Попът се изправи като черна планина.
— Вън, светотатецо! Юда, предател! Бележка — нула. Поведение — неприлично.
Дакридзикос се изправи разсърден.
— Ще отида да се оплача на директора. От една страна, казвате, дали имаме някакъв въпрос… а после пък…
— Вън! Безсрамнико! Езичник такъв!
Космите му настръхнаха и закриха цялото му лице. Целият беше потъмнял. А очите му светеха като два огъня, които горят в мрака на някой лес. Звънецът удари.
— Вън от Преториума46! Всички!… — извика попът за последен път и счупи с юмрука си една дъска на катедрата.
Мельос не знаеше за кое да скърби повече. Направиха го на парцалче и го захвърлиха там в един ъгъл. Той искаше да знае: защо им пречеше бедността му? И кого обиждаше, като продаваше гевреци. Ти пък стани, ако искаш, тютюнопродавец, какво ме интересува това? Толкова свят хранеше той със своите гевреци. Защо да си харчат парите за топчета? Купи си геврече със сусам, та и господ да те види. Да те види и птичето и да дойде и то при теб. Защо се заяждат, защо се заяждат толкова много с него? Беше вече загубил цялото си настроение за работа. Работеше без желание, със сломено сърце. Дори и Морфия усети това и един ден му каза:
— Без настроение я караш… — рече му тя. — Изпари се меракът ти. Тежи ли ти? Остави гевреците и почни със сладкишите. Нали ти казах и друг път.
Госпожа Морфия Дака-Калиспери, откакто узна, че Мельос е ученик в гимназията, се залови да му покаже своето образование.
— Ако не ми изневерява грешката ми… — каза му тя, — сладкишите предоставят по-големи печалби и освен другото не стават и баяти дори. Или нима допускам грешка?
— Сладкиши ядат децата от първоначалното училище — каза Мельос. — А това е гимназия.
Госпожа Евморфия започна да прави дупки с молива по тезгяха.
— Паметта ми не го запомни — каза му тя. — Виждаш ли, понякога съм забраванка и паметта ми забравя малко.
Керасица се мотаеше в краката му и дърпаше сакото му. Искаше да му каже нещо. Искаше да го накара да си затвори очите.
— Добре… — каза й той, — ето, затварям ги. Вече съм ги затворил. Сега какво искаш?
Чу се детски смях.
— Намери ме къде съм!… Мели, Мели! Хайде, намери ме къде съм се скрила…
Мельос отвори очите си. Детето беше се похлупило с кошницата му. Тя го беше закрила едва до половина.
— Къде ли се е скрило това немирниче Керасица? — каза уж учуден Мельос.
Смях избухна зад кошницата, която беше закрила момиченцето едва до половина. От кръста надолу то беше съвсем открито — виждаше се червената му рокличка с дипли и нашарените му с въглени от фурната крачета… Тя пишеше по краката си с въглени като с молив буквата „а“.
— Брей!… — каза майка й. — Такова криене не съм виждала друг път! Бре! Бре! Бре!…
Тогава Керасица подаде нослето си и го погледна хитро.
— Като вземеш сладкиши… — каза тя на приятеля си — ще ми ги дадеш всичките на мене. Нали? Ще ми ги дадеш всичките… всичките… всичките… Нали? Нито един няма да дадеш на Фотика… нали?
— Да, Керасица. Излез сега от кошницата, защото ще сложа гевреците си.
През това време госпожа Дака-Калиспери избираше гевреците, нанизваше ги по десет на ръка като гривни и ги нареждаше като халки по пръчките на кошницата.
Керасица завидя.
— И аз гливни… мамо — почна да хленчи тя. — Ма-мо-о-о-о!
— Какво има, мари охтико, рано-рано?
— И аз искам гливни!…
— Плесница искаш ли?… Ето това искаш ти… Къде спряхме, Мельос?
— На четиридесет.
— Искаш ли да отстъпим нагоре или тези ти стигат.
— Сложи още десет, госпожа Морфия.
— Слагам ти двадесет. Ако не ги продадеш, ще ми ги върнеш при връщането си от продажбата… тъй, нали?
— Разбрано, госпожа Морфия.
Мельос нарами кошницата и излезе. Настъпил беше вече месец април и градът плуваше в леки изпарения. В такова време гласът ти ечи, сякаш се намираш в празна черква. Милован го чакаше на малкия площад вече с друга стока.
— Виж… — каза му той. — Свърши се със салепа. Свърши се, свърши се, бог да го прости. Сега продавам друга „стока“. Погледни. Знаеш ли какво е това?
— Боза!
— Ха-ха! Какво разправяш, бе будала! Такава ли е бозата?
— Ами каква е?
— Бозата е шербет… който е малко възкисел, който е малко сладък, който е малко тръпчив, който е малко гъст… който е и малко…
— … горчив.
— Не, бе. Не е горчив… Резлив е, не е горчив.
— Значи не е боза…
— Какво търси нишесте в бозата, е? Какво търсят бадемите? Какво търси канела? Какво търсят лешници в бозата? А?
— Откъде да зная аз?…
— Не е боза.
— А какво е? Умори ме.
— Това е сапун халва. Ето това е!
— Яде ли се?
— Не. Купуват я жените, за да перат дрипите си.
Точно в това време ето и един мющерия.
— Сладка ли е? — запита той и посочи сапун халвата с пръст, който трепереше от нетърпение.
— Баялдисваш от сладко… — отговори Милован.
— Отрежи ми за драхма.
Милован му отмери, както попът мери нафора, и отряза едно парче с резачката. Мющерията грабна парчето и го лапна лакомо.
— Подиграваш се с мене… — каза Мельос на Милован. — Защо ми каза, че не се яде и че с нея се перат дрехи? Виж го този как я лапна като локум!
— Ха-ха-ха! — скъса се от смях мющерията. — Така ли ти каза? Ха-ха-ха-ха-ха!
И си ближеше пръстите.
— Така му казах… — рече Милован. — Така му казвам и го ядосвам… И после правя така (той отряза едно парче) и го подслаждам. Вземи, бе Мелко. Сега и да не се пошегуваме ли малко? Какъв еснаф сме тогава…
Мельос взе парчето, но не го лапна веднага. Сложи го в джоба си, като го уви в една хартийка. След това отиде и седна настрани на една каменна пейка и почна да яде халвата малко по малко, за да усети сладостта й. Накрая остави и едно малко парченце за приятелката си Керасица.
После почна да обикаля със стоката. Но малко по-нататък — минавайки по моста, Мельос срещна треската. В началото не можа да я познае. Помисли, че са само тръпки, причинени от водата, която беше пил рано сутринта от един кладенец. Челюстта му затрака като кречетало. Къде да отиде да се стопли? Стаичката му беше такава, че вместо да се стопли, щеше още повече да измръзне. Оставаше му само бай Тодос. Там, само там, къде другаде да отиде.
Изпотрепа се старецът да му угоди, да му свари градински чай.
— Треска е, не се страхувай… — каза му той. — Малария. Ще ти дам хинин и ще ти мине. Нищо не е. Къде е хининът, Зумбуля?
Старицата се покачи на едно столче и пъхна ръка зад иконите. Дадоха му да пие чай. След това му постлаха да легне и го завиха с всичките си черги.
— Ще ти мине… — рече старецът и му се усмихна, а после излезе навън и потъна в тъжен размисъл.
На другия ден му стана по-добре. Тръпки го побиваха от време на време, но бързо му минаваха…
Но на следващия ден дойде най-лошото. Беше през третия час. Зад катедрата седеше като вседържител, но от много долен произход, Карлафтис. Внезапно на един чин беше започнал лек земетръс. В началото беше много слаб като люлеене. Но после започна да се усилва. По същото време из класа захвана да се шушука. Математикът, който през това време се занимаваше на дъската с решаването на една задача, се обърна.
— Кое муле рита там на задните чинове?
— Кадрас, господин учителю… — обади се един от съседния на Мельос чин.
— А защо рита?
— Хвана го треска, господин учителю.
Карлафтис почеса цирея, който имаше на врата си, и заповяда на Мельос да излезе. „Да остави яслите си и да дойде на дъската“.
Мельос излезе, но му беше невъзможно да се държи на краката си. Учителят, вместо да изрази съчувствие, почна да го ругае.
— От малария ли страдаш? — запита го той.
— Не зна… я… го… спо… ди… не — рече Мельос, треперейки непрекъснато.
— Но знаеш да ядеш неузрели плодове. От тях си пострадал! А сега?… Какво искаш да те правя? Тук е училище, не е болница.
Едно добре облечено момче от първия чин вдигна ръка.
— Господин учителю… — каза то — ще зарази и нас.
— Правилно! — отговори Карлафтис, който търсеше съюзници. — Какво да го правя тогава?
— Да го изпъдиш, господин учителю.
Карлафтис погали доволен цирея си.
— Радвам се, че сами проявявате грижа за здравето си… — рече той. — И тъй, Кадрас…
— Недейте, господин учителю! — изписка момчето. — Не ме пъдете от училището. Извинете ме, че съм болен… Ще се постарая да оздравея. Оставете ме и тази година… После няма да дойда вече. Два месеца остават само…
И трепереше!… Трепереше… Трепереше…
Там горе при „персите“ се чу шушукане. След това едно грозничко момче се изправи по заповед на „царя“ и вдигна ръка.
— Господин учителю… — каза то.
— Какво има, Куркулос?
— Ние не се заразяваме.
— Какво значи това? Какво ще рече „не се заразяваме“?
— Ето… то значи, че ние… Кадрас…
— Я говори по-ясно.
— Да дойде при нас.
— Какво „да дойде при нас“?
— Кадрас, господин учителю, да дойде при нас, защото ние, господин учителю… ние не се заразяваме от болести… Това е, господин учителю.
Карлафтис стъпи на пръсти, за да огледа по-добре тъмното „царство на персите“. Действително той видя някаква чудновати мутри… но в очите на всички се четеше единодушие и решителност.
— Но какво ще каже дълголетният цар на „персите“? Казвай, Дакридзикос.
— Ние не се заразяваме… — отговори рязко „главатарят“.
Карумбалос се изчерви.
— Великодушие на глупаци… — рече той. — Тези прояви не ми харесват… Чувате ли? Никак не ми харесват. Разбойниците нямат чувства. Ако някой ученик не може да бъде приет по някакви причини, настояването на шепа глупаци не би могло да промени последиците.
— Да се махне, господин учителю!… — изпискаха в този миг всички от първите чинове.
— Не!… — изреваха „персите“.
Карумбалос тресна линията и я счупи.
— Млък всички! Всички, казах!
Сред тази врява Дакридзикос се наведе и прошепна нещо на ухото на Хамоляс. Телохранителят веднага се изправи и се приближи превит до катедрата.
— Господин учителю… — каза той и запристъпя от крак на крак.
— Какво има, Хамоляс?
— Господин учителю… искам да отида да уринирам… урината ми… по малка…
— Сядай веднага на мястото си!
— Господин учителю… Не мога да се стискам повече… урината ми… иска да я изпикая.
— Махай се, върви!… И веднага се връщай.
Хамоляс не беше успял да направи и десет крачки в коридора, и звънецът удари. Но в класа олелията продължаваше. Мельос, без да дочака резултата от спора, взе тетрадката си и излезе. На площадката пред стълбището той видя Хамоляс да разправя нещо на Скамвурас и изведнъж този дребен човек се извиси и стана гигант. Той се запъти с огромни крачки към класната стая. В коридора срещна и замъкна със себе си и Мельос. Отвори вратата, без да почука, и се втурна вътре като отприщена вода.
— Това е невъзможно! — извика той пребледнял… — Не е възможно да е възможно!
— Кое, колега?
— Това е нечувано! Вие сте се отнесли безмилостно към едно болно дете!
Карлафтис се нахвърли на него с най-ужасен глас:
— Нима бихте желали да видите заразен от малария целия клас?
— Това не е вярно. Маларията не е заразителна.
— А вие с какво право сте дошли да ми правите забележки? Каква е ролята ви в дадения случай? Да не би да сте повишен в длъжност директор и ние да не сме узнали още това?
— Говоря ви с правото на един обикновен човек, който не е загубил окончателно това си качество…
— И какво искате да кажете, господин… Песпес?
Скамвурас се вкамени, сякаш гръм падна върху него. Обърна се пребледнял към децата:
— Извинете ме… — рече им той. — А що се отнася до нас — продължи, обръщайки се към Карлафтис, — съществува учителска колегия, а по-нагоре — министерството.
— И още по-нагоре?
Отговорът дойде неочакван и силен:
— А по-нагоре — честта, господине!…
И Скамвурас си отиде…
След него излезе и Карлафтис, плюейки с безгранично отвращение в една огромна кърпа.
Смаяните деца останаха сами в класната стая. Най-напред се съвзеха богаташките и станаха да излязат. В този миг Дакридзикос стана и се изпречи на вратата.
— Хей, вие! — каза им той с най-груб глас. — Хей, вие!…
Всички спряха. Дакридзикос застана с един скок до катедрата. Никога не го бяха виждали толкова грозен.
— Слушайте тук, бе! Който от вас каже друг път „Песпес“, ще му счупя зъбите!… Нали? Разбрано ли е?… А сега марш!
Начело на класа вървеше Хамоляс, който притежаваше и най-звънливия глас. Той беше натоварен като конче. Учителката по телесно възпитание държеше за езичето един звънец, обърнат наопаки, и вървеше със стройни стъпки като Аура47.
Попът върви разкрачен, сякаш прескача гробове. Хубав, блестящ като свила ден. Всички бяха сключили примирие.
Господин Скамвурас носеше бял баясон48 и се беше нагласил пак с пеперудката си. Аглаица му каза, че му „отива чудесно“ и погледна накриво учителя по математика, който беше готов да се изсмее.
Директорът вървеше напред. Беше облечен като за черква. През воднистосините си очи той виждаше света малък и грозен. Учителката по пеене тичаше възбудено насам-натам, за да поддържа такта. Под мишница държеше мандолината си. Какъв незабравим ден!…
Дакридзикос беше откраднал от дома си един черен чадър. Никой не знаеше за какво го беше взел. После разбраха. Той натъпка чадъра с хляб и други неща за ядене, върза го с канап и го метна през рамо.
— Защо не си взел някоя торбичка? — го запитаха.
— Ще видите. Искам да скачам от дърветата. Като разтвориш чадъра и скочиш отгоре, слизаш като самолетче.
Учителят по математика беше плувнал целият в пот. Пуфтеше, бършеше постоянно с кърпата си врата и пръхтеше като изпотен кон.
Мельос повървя с тях известно време, но после се отказа и се върна обратно. Никой не го удостои дори с поглед. Беше жълт като восък. А освен това нямаше и какво да яде. Беше пъхнал в джоба си пет баяти гевреци… Но какво щеше да яде утре? Когато минаваха край някакъв плет, той се скри зад едни къпинаци и изчака да се отдалечат всички. След това се върна в града. От полето се издигаха леки изпарения и всичко беше красиво. Нивята се пъстрееха, сякаш по тях бяха накацали разноцветни птици.
Градът беше останал вече далеч назад. Тук човек придобиваше смелост, която иначе не му достигаше.
По едно време учителката по телесно възпитание, без да си даде вид, че отива нарочно при него, но пък и без да покаже, че го отбягва, се намери до Скамвурас. Всички се бяха пръснали из една голяма ливада.
— Наистина… колега — каза му тя, — аз ви дължа една благодарност, която ето вече толкова време не можах да ви изкажа.
Скамвурас се поспря и я погледна право в очите. Той не беше вече оня впаничен човек. Нещо беше го преобразило неочаквано. Разбира се, не много. Но ето че това нещо бе успяло да прогони безкрайната му нерешителност и да я замести със самообладание.
— Повярвайте ми… повярвайте ми… — отвърна й той. — Никой никога за нищо не ми е бил длъжен, госпожице… а най-малко вие.
— Моля, не! — каза му тя малко засегната. — Тогава изглежда, че животът на уважаемия колега е пълен с рицарски постъпки… щом не помни една, която той направи за някаква незначителна гимнастичка.
Какво искаше сега от него тази надменна самка? Тя беше жизнерадостна, стъпваше като някакъв розовобузест офицер. Презираше затворените в себе си хора… Беше гореща поклонница на природата. Какво искаше от него? Какво друго?… Беше загубила своя шут и сега скучаеше. По пътя през цялото време беше играла на топка с ученичките си. А сега беше им оставила топката и беше дошла да си поиграе с него на „смешник“. Тогава той взе едно ужасно решение — да разкрие всичките си карти и да я направи на пух и прах.
— Бих желал да ви запитам нещо, госпожице… — започна той.
— Ъ?
— Харесват ли ви искрените хора? Много искрените хора?
— Извънредно много.
— Тогава ето един удобен случай да ви кажа някои мои мисли… сега, когато при нас няма безочливи свидетели.
— И вие ли, колега, ще ми направите declaration49?
Тя го погледна право в очите и неочаквано забеляза, че тези очи я гледаха с жесток упрек.
— Аз казах „мисли“, госпожице, а не чувства.
— Жалко. Но въпреки това продължете.
— Жалко… Вие губите един глупак, който би ви забавлявал през време на излета. Но както и да е. Значи исках да ви кажа някои мои мисли. И ето кои.
— Извинете… Ако възнамерявате да ме нараните, оставете за друг път.
— Не. Сега ще ги чуете. Не съм никакъв проповедник, госпожице… А радостните хора ми харесват. Те са солта на живота.
— Какво искате да кажете? Моля кажете го час по-скоро!
— Искам да кажа следното, госпожице. Ако е долно да се забавлява някой с наивността на един човек, то да се забавлява с трагедията му е пък жестоко!
Аглаица запуши с длан ушите си, после защипа лицето си. Тя беше много смутена.
— Боже мой… Какво… какво искате да кажете? Какво?…
— Това, което казах. И още нещо, което е още по-лошо… и което, като го осъзнаете, госпожице, не ще ви остане нищо друго, освен веднага да си подадете оставката.
— Кое? — запита тя отново. — Но кое?…
Внезапно обаче в нея се пробуди гордият воин. Тя отметна косите си, които се развяха като раздухван от южняка пламък, и извика с гневен глас:
— Какво искате да кажете най-после, господине? Какво искате да кажете?
Скамвурас пребледня, но с желязна решителност изрече тези няколко сбити недвусмислени думи:
— Когато пишете писма на „Идиота“ от Достоевски, госпожице Настася Филиповна, трябва да имате смелостта вие лично да ги изпращате, а не да си служите с девойчето Аглая Ивановна. Ето това исках да ви кажа… И сега сбогом, госпожице… Сбогом завинаги.
До един явор, сгушен в един дол, шуртеше тъжно малка чешмичка. По-долу се намираше една падинка. Водата се изливаше там и бъбриво бълбукаше. Скамвурас избра това място, за да се усамоти и да прекара деня си. Наяде се. Пи студена вода в шепата си и се изтегна под дървото да си отпочине. След малко, люлян от песента на водата, той затвори очи. Но едно яворово топче тупна до него и го събуди. Скамвурас отвори очи. Още едно яворово топче тупна до него и пропъди напълно съня му. Но то не беше само — влачеше след себе си една хартийка, вързана за него с конец. Той скочи на крака и почна да търси навсякъде, за да открие този, който му го беше изпратил. Навред наоколо не се помръдваше нито листче. Развърза конеца, разгъна хартийката и прочете следното: „Няма да направя опит да ви разкрия цялата истина. Няма да ми повярвате. Но трябва да знаете само това: че няма да се успокоя, докато не я научите. Ще ви преследвам навсякъде, докато не ми позволите да ви поискам извинение. И тогава ще си отида. Дотогава обаче ще упорствувам. И нека ме изключат от училище. Не ме е грижа. Сега вече не се страхувам от нищо. Това пиша днес на 1-ви май на излета. Велико Принола, ученичка от осми клас“.
Развълнуван, той се приготви да си върви. Тръгна по една пътека, по която едва можеше да се провира. Ненадейно сред къпинаците тя му препречи пътя. Цялата сияеше като зора, окъпала току-що полето. Смела и виновна… тя лъхаше любов, само любов. Любов моминска… Защото само тя е любов. Момичето, което не е станало още жена, обича два пъти повече от жената. Жената носи половината от любовта си в сърцето, а другата половина в корема. Момичето носи цялата си любов в сърцето. Той се приближи и се изправи решително пред нея. Смелостта на девойката изведнъж се изпари. Пред него не стоеше гордата Велико, а едно отчаяно и съкрушено същество, което трепереше. Тя държеше в ръцете си един букет като птичка.
Но въпреки това Скамвурас не можа да разбере. При все че се въздържаше, той бе повече смутен от своята ученичка. Стояха един срещу друг, без да продумат. Беше станал изведнъж много бледен. Почувствува, че става пред нея дете, дете, което се обърква пред една зряла жена. А тя пък стоеше там, изгубила цялата си вяра, изпълнена с отчаяние, отчаянието, което чувствува зрялата жена, когато изгубва любовта на един много по-млад от нея мъж.
— Кажете ми… Какво да правя?… Какво да правя… — каза му тя трепереща, със светнали, сладки и гибелни очи… — Какво да правя? Какво да правя?…
Учителят задуши гласа на сърцето си… Като дете, което счупва любимата си играчка… Като мъж, който ругае, а иска да погали.
А тя… като момиче, което изпъжда, защото не знае как да задържи… Като жена, която си отива, а така много обича…
— Кажете ми тогава… Какво да правя?… Какво да правя?
— Престанете… да четете романи… — каза й той студено. — И правете всяка сутрин шведска гимнастика.
Победената русалка се олюля и се опря на къпинаците. А учителят й мина край нея като победител… Но той беше по-победен от нея…
Мельос се завърна в града и се луташе из улицата като заблудена овца. Дъвчеше малко по малко гевреците си и в джобовете му сега бяха останали само трохи. По едно време, завивайки по една тясна уличка, чу някакви гласове, които пееха песен, която той чуваше за пръв път в живота си. Бяха седем души, повечето младежи, наредени в редица „по един“, с някакво особено знаме начело, на което бяха нарисувани инструменти; носеше го един нисък човек с потури, който също пееше с много тънък глас. Около тях бяха се струпали хора и ги гледаха учудено. Малко по-нататък бяха залегнали стражари, които чакаха да свърши песента, за да стрелят. Дълго време лежаха по корем и се прицелваха.
Но тяхна милост певците, си караха своята. Те пееха все по-силно песента си, която се състоеше всичко на всичко от два стиха, в които се говореше за труд, за работничество и за други подобни неща.
На Мельос много му се хареса песента. Даже ако имаше още някой стих, щеше да му се хареса още повече. Проправи си път сред хората и се приближи към певците. А! Какво става там сега? Какво търси онзи стар дявол, обущарят, в тази група? Мельос толкова се слиса и се обърка, че залитна като замаяно пате.
Сред певците последен в редицата беше старият кърпач, който му поправяше обувките. Мельос се запъти към него и го дръпна за сакото.
— Добре, добре… видях те… — каза му старецът. — Отдръпни се по-настрани само, защото тези няма много да му мислят и току-виж, почнали „бам-бум“.
— Но защо? — запита момчето. — Да дойда ли и аз с вас да пея?
— Още не. Почакай още малко… Върви си сега и ела след десетина години.
В това време се чу:
— Огън!…
Вдигна се дим. Гръмнаха пушки… Жени припаднаха. Когато димът се разнесе, мястото беше се опразнило както в приказките.
Другият ден беше събота.
Мельос се изпотрепа да отиде час по-скоро при стария обущар, за да му обясни какво значеше всичко това.
— Първи май беше — каза му старецът. — Какво друго искаш да стане?
— Ами защо пеехте?
— Защото беше Първи май.
— Ами защо стреляха по вас?
— Пак за това. Разбира се, пак за това, защото беше Първи май. Искаш да ме объркаш, а, дяволче? Ех, да имах езика на оня, който държеше знамето. Та да ти разправя за Чикаго и тям подобни… Аз само ги разбирам тези неща. Но той може и да ги разправя. Оставяш ме долу!… Ти само ядеш, а аз само работя. Богатият изсмуква бедняка, а беднякът изсмуква себе си. Не казвам ли право? Дай ми осем часа сън. Дай ми осем часа четмо и писмо. Халал да ти са другите осем — ще ти работя… Ех, погледни и ти малко към бога. Уволняваш ме. Какво ще ям? А имам и семейство. Кокошката пие вода, казва се, но поглежда към бога. Ти нито бога поглеждаш… нито закона. Но и аз съм му намерил колая. Слизам на площада и те нареждам, както трябва… Не съм сам… аха!… Излъгали са те!… Сега ли?… Аха-а-а-а-а! Но… ти какво си помисли? Предизвикваш ме, а? Разпръснете се, викаш. Ето стражарите ми… Тези тук искат хляб — къде се е чуло и видяло това? Искат и да се учат. Я виж ти мутра? Огън… Гръмват кримките. Покосяват робите. Първи май… Ти върви за цветя… Аз ще дигна знаменцето си и ще сляза в Чикаго. Знаеш ли къде се намира Чикаго? Чак в Америка и още по-нататък!… Ще ме стрелят ли? Е… нека ме стрелят!…
— Да, но се разбягваш…
— Разбягвам се. Разбягвам се, защото съм една шепа. Утре ще стана цял харман, а другиден цяло поле. И ако посмее някой, нека стреля. Хайде сега върви. Останалото ще научиш от улицата. Смееш се, а? Какво ли си казваш сега с ума си… обърках стареца. Хайде махай се от очите ми! На мене ли ще ми кажеш! Първи май! — казва. „Месец май пристигна, пристигна с бодри крачки напред“… Краставици на търкалета! Това е Първи май! Като възкресение господне… Възкръсва бог, за да съди земята. Гладен ли си? Гладен съм. Викай, за да се наситиш. Ти, другият, гладен ли си? И аз съм гладен. Зареви, за да се наситиш. Онеправдаха ли те? Онеправдаха ме. Ела с мене. Тебе, другия, онеправдаха ли те? И мене ме онеправдаха. Ела и ти с мен. Всички заедно, дружно, а келявият настрани. Знаеш ли кой е келявият?
— Не.
— Страхливецът. Егоистът. Той е. Виждам, че искаш да се изсмееш на стареца под мустака си, а? Но нямаш мустаци и не можеш… Хайде махай се сега от главата ми!… Експлоататор на работничеството и на масите? Още ли си тук? Дребнобуржоазна утайка50 от масите?
— Хм!! Не се казва така. Аз съм чувал това. Казва се дребнобуржоазен остатък.
— Я се махай! Я го виж ти! Той ще ме учи мене сега! Дребнобуржоазна помия… Вън!…
Сполетя го това, от което Мельос се страхуваше най-много. Малария. Блатистите места, калджийниците и изпълненият му с лишения живот предразположиха тялото му. После дойдоха и комарите и го заразиха с болестта. Малария. Тя значи земетръс, който изтезава тялото. Измъчва го, измъчва го и после с един удар го събаря долу.
Стаята на Мельос подскачаше, а цялата къща се люлееше като люлка. Застанала над него, Урана го ругаеше високо и настървено, както обикновено правят сприхавите капитани. Качваше се и слизаше по стълбата, като ревеше с такъв гръмък глас, че децата от махалата занемяваха от страх. Тази жена беше същинска втора малария, която караше тялото на Мельос да трепери двойно повече. Сега вече нямаше защо да говори с недомлъвки. Момчето, което й бяха довели, не беше момче, а машина, която произвеждаше земетресение. На това отгоре и не плащаше. За това пък и тя взе съответните мерки. Най-напред престана да му дава яйцето, сетне боба и най-после царевичния хляб. Сега Мельос се хранеше с баяти гевречета, които фурнаджийката му даваше на половин цена. Само от време на време разнообразяваше храната си и с малко сиренце или с някоя ябълка или дюля — понякога и с грозде.
Плодовете тук не липсват през цялата зима. Местните жители знаят начин да ги запазят непокътнати дори и посред зима. Можеш да видиш огромни гроздове да издържат юнашки зимата и да посрещат новите си братя. Но местните жители пазят изкуството си в тайна.
Едни казват, че покривали гроздето със слама, а други разправят, че го потапяли във вода, в която са разтворили вар.
Тези добавки към храната обаче, вместо да спрат маларията, я подсилваха. И колкото по-силна ставаше болестта на Мельос, толкова по-злобен ставаше гласът на Урана. Жена — звяр… Всеки път, когато се разсърдваше, като че ли пожар обхващаше къщата.
Един ден, след като руга, руга, руга, тя сложи ръце на кръста си и затули с огромния си ръст вратата.
— Нямаш ли уши ти? — каза му тя.
Мельос не отговори. Какво да й каже? Почака да види докъде ще стигне.
— Защото, ако имаше… щеше да чуеш какво ти приказвам — продължи тя — и щеше да се дигнеш с маларията си и да се пръждосате и двамата оттук.
— Работя… — каза й той и челюстта му играеше. — Сега като дойда малко на себе си, ще направя една обиколка и ще ти донеса наемите.
— Купи си лекарства с тях… — каза му тя. — Не искам наеми от теб. Стаичката си искам. Опразни я и ще ти дам на туй отгоре и документ, в който да се казва, че съм ти длъжница. Малария ми донесе ти. Разбра ли? Аз не съм се спазарила за такава наемателка. Искам си стаята.
— Остави ме още два дена да пооздравея, да се помъча да си намеря стаичка. Сега нямам къде да отида.
— Върви при леля си.
— Не. Там няма да отида.
— Виждаш ли? Ако беше стока, леля ти щеше да те приеме. Нямаше да ти затвори вратата. А сега искаш аз да ти бера грижата! Защо аз да ти бера грижата? Не те искам. Махай се. Колко пъти искаш да ти го кажа? Стига ми белята със старата. Не ми стигаше самара, ами сега и пискюл отгоре! Виж ти беля!…
— Добре… — каза й Мельос с пресъхнали устни, целият изгаряш от температура. — Утре сутрин ще си вървя.
— Утре ли? Веднага, махай се още сега. Сега, сега. Нощта да не те завари тук. Отивам на черква. Когато се върна, да не те намеря тук. Свършено.
Тя си излезе и сякаш кошмар се махна от гърдите на Мельос. След малко се чуха стъпките й, под които стъпалата на стълбата пропукваха. Сетне вратата се тресна като изстрел. Мельос остана без душа в постелката си. Долу улицата гъмжеше от следобедното движение. От време на време до стаичката му долиташе някой глас, отделил се от общата глъч. Един щъркел затрака припряно с клюна си. Едно момиченце веднага подхвана песенчица:
— Мамо… мамо… мамо… той пие кафето си! Погледни… Сега пие кафето си! Пст!…
Внезапно подът почна да скърца. Провлачени старчески стъпки се приближиха към стаичката му.
— Ах… — рече бабичката. — Ах, бедното ми момче! Ах, завалията! Всичко чух. Няма спасение. Ставай и си отивай. Още сега, докато е светло. Тя ще те изхвърли навън и посред нощ. Само виж… измислих нещо — виж какво ще направиш! Виждаш ли това прозорче там? То гледа към покрива на обора. Оттатък има една дървена стълбичка; поставили са я съседите, за да се качват на сушилнята си. Като се стъмни, прибери се. Ще оставя прозорчето отворено. Само гледай да стъпваш на пръсти. Защото тя долавя и стъпките на мравката. С нищо друго не мога да ти помогна, сине. Ето тук — ето, виж — тук зад вратата ще оставя едно-две черджета. Вече идва лято. Ще прекараш. Ех, по дяволите! — почна да вали. Кога има намерение да се стопли това време! Влязохме вече в юни. Хайде, сине… върви си, преди да е влязла злата самовила.
Както го посъветва старата, така и направи. Поразходи се малко до яворите. Отиде и при госпожа Морфия. Каза й, че маларията го съборила и затова не е идвал.
— Вярвам ти — каза му тя. — Няма нужда да ми се кълнеш. Виждам, че си станал жълт като восък. Вземи някой геврек от тези, дето са останали, и върви в къщи да оздравееш. Махай се оттук, Керасица!
Малката искаше да го почерпи от своя „геврек“, който беше пресен.
— Кошницата ти е тук — каза му Морфия. — Чака те.
Той стана да си върви. „Мели се казваш, извика му момичето от вратата. Аз помня. Ти казвай, колкото си щеш, че се казваш Пататия. Мели се казваш!“ Той се зарадва на закачките й, но нямаше сили да й се усмихне.
През нощта Мельос се покатери горе. Всичко вървеше добре. Намери и дървената стълба, и обора, и постелката, която му беше приготвила бабата. Всичко мина добре — както се бяха уговорили. Но болестта беше останала извън уговорката им. Късно през нощта маларията се впи разярена в тялото му и борбата започна. Но тя беше толкова буйна, че събуди дори и мишките. Урана се втурна в стаята като буря. Ръцете й се протегнаха, за да го разкъсат. Съседите се събудиха и си помислиха — „крадци са влезли“.
След малко изпъденият Мельос се мъчеше да намери сред мрака пътя към единственото и най-топло убежище за него в целия свят — колибката на приятеля му Битрос.
За пръв път през живота си той рече „дотук беше всичко“. Издръжливостта му се изчерпа. Свършено, нямаше за него четмо и писмо. И ако упорствуваше да придобие знанията насила, щеше да се съсипе.
Когато след няколко дни почна да посещава отново училището, всички се изплашиха от вида му. Беше станал неузнаваем. Това беше добре дошло за надутите ученици от класа, които и без туй не искаха да имат нищо общо с него.
Когато господин Скамвурас го забеляза сред другите ученици, прикова върху него черните си очи и дълго време го гледа така с безкрайна нежност и мъка.
— Добре дошъл, Кадрас… — каза му той. — Как си, момчето ми?
Малко кръв запълзя по изпитите бузи на момчето, но не успя да ги зарумени. Някакви кикотения „хи-хи-хи“ започнаха да се промъкват като змийчета от чин на чин.
Скамвурас се престори, че не чува.
— Обезпокоихме се… — рече той на момчето. — А не знаехме къде живееш, за да пратим някого да те види.
— Благодаря, господин учителю… — промълви Мельос. — Благодаря ви много.
— Добре ли си сега, момчето ми?…
— По-добре, господин учителю… Благодаря.
Учителят почука с молива си по катедрата и започна да прелиства дневника. Внезапно той прекъсна заниманието си, за да им съобщи, че от понеделник почват писмените изпити. — Длъжен съм да ви предупредя, че онези, които са отсъствували повече от предвидения от правилника срок, ще останат да повтарят класа, независимо от техния успех.
Той замълча за миг и продължи смутено.
— За съжаление трябва да призная, че мярката е до известна степен сурова и несправедлива. Окръжното не дава възможност за никакво друго тълкуване. Кадрас… ще видим, момчето ми, какво може да се направи в твоя случай.
Учениците от първите чинове веднага скочиха на крак.
— Няма да правите хатъри, господин учителю!
— Всичко правите за геврекчията!
— Ще се оплачем!
— Всички сме равни!
— Няма изключения!
Скамвурас се изправи до катедрата и за пръв път застана заканително.
— Стига! — извика той. — Веднага седнете всички!
В отговор учениците започнаха да тропат яростно с крака. Вратата се отвори. Директорът влезе вътре, пламнал от възмущение.
— Каква е тази хавра!… — изкряска той.
— Господин директоре… тук се правят хатъри! — изпискаха двама-трима.
— Онеправдават ни!
— Протестираме!
Директорът удряше с всичка сила с длан по катедрата.
— Тишина!…
После се обърна към учителя:
— Какво значи всичко това? Как се е превърнал класът в зверилник, господин Скамвурас?
— Господин директоре — отговори задавено младият учител, — бях неочаквано изненадан от масова демонстрация на враждебност.
— Това е доста видно, господин учителю, но коя беше причината?
— Обяснявах новото окръжно относно отсъствията… И изяснявайки новите нареждания, отбелязах, че в случай на отсъствие по болест, а такъв случай имаме в класа ни, ще се има предвид особеното положение.
Директорът се позамисли.
— Кой е този случай? — запита той, като понижи гласа си.
— Кадрас… Стани, Кадрас. Заповядайте, случаят е явен.
— Мм… — изръмжа директорът, когато видя за кого се отнасяше. — А… представи ли бележка от своите настойници?
— Не, господин директоре.
— Не?! — повиши пак гласа си директорът. — И вие отдавате внимание на личните уверения на един уличник?
Скамвурас за момент се окопити.
— Не съм поискал и не съм получавал от страна на никого никакви уверения, господин директоре. Случаят е релефно изобразен по лицето му… и говори сам по себе си.
— Във всеки случай… — прекъсна го недоволно директорът — формалностите изискват бележка от настойника.
— Кадрас, господин директоре… — отговори учителят с разтреперан глас — Кадрас няма настойници…
— Как така? Нима е скитник?
Шушукане се разнесе из чиновете. За минута Мельос израсна с десет години. Той се отправи със стиснати зъби към катедрата. Очите му бяха насълзени, но нещо гореше в него и му придаваше огромна сила. Пристъпи решително и застана пред директора лице с лице.
— И друг път, господин директоре, ми затворихте пътя и съжалявам, че не ме оставихте да забравя това. Зная, че мразите бедния свят, че презирате нещастията на другите, че се отвращавате от сираците. Зная, че продавате знанията само на онези, които плащат скъпо за тях. Но, питам ви, познавате ли някого, който да е платил по-скъпо от мене? Заповядайте, това са моите „книги“, господин директоре. Поставям ги на катедрата. Те са всичко на всичко тази тетрадка. Подарявам ви я. За да ви спомня за едно бедно, бездомно и преследвано дете и за безчовечното отношение, което вие имахте. Сбогом!
Той остави след себе си мъртва тишина. Всички се споглеждаха мълчаливо — момчета, момичета и учители.
— Излезте, междучасие — рече по едно време, заеквайки, директорът. — На пръсти. И чакайте на двора. Не дигайте шум.
Директорът излезе. След него бавно почнаха да излизат и децата. Никой не се обърна да погледне към дъното на стаята. Там Велико плачеше, разтърсвана от ридания. Тя тръгна да излиза последна. Пред катедрата девойката се спря и го заля целия със светлина, любов и сълзи…
— Ето затова… — рече тя, — затова… Затова… ви об… сбогом!
Скамвурас почувствува, че подът под краката му пропада, и се хвана за катедрата.
През първите дни на месец юли господин Алберт, облечен в неудобен бял костюм, почука на външната врата на дома на господин Скамвурас. След малко му отвориха и той влезе вътре. Пристъпи във вестибюла и се спря неподвижен пред брата и сестрата.
— Бях се разколебал… — рече той. — Но кой знае… животът е пълен с отсъствия, студенина и скърби. Заминавам завинаги… и… може би няма да се видим вече. Посетих ви, за да ви кажа едно обикновено adieu.
Братът и сестрата стояха безмълвни. Най-после Скамвурас се опита да наруши тежкото мълчание.
— Наистина… — каза му той. — Много мъчно ми беше през цялото това време… И още повече, защото не можах да си обясня причините за това странене от ваша страна. Стари приятелю… много ни измъчваше това и мене, и Екатерина. Защо се отказахте от нас?
— Ето нещо… — каза Алберт и вътре в него почна да проблясва едва доловима надежда… — Ето нещо, което исках да узная още отдавна. От моя страна няма никаква промяна. Напротив, почувствувах, че от ваша страна поради причини, които не можах да си изясня, бях станал нежелан. И с най-дълбоко огорчение се отдръпнах тихо… И поради това сега се готвя да поискам… и преместване.
— Приятелю… — каза му развълнуван Скамвурас, — трябва да изключите всякакъв зъл умисъл от наша страна. Ние… повярвайте ми… от деня на последното ви посещение тук сме били в непрестанно очакване на този ден. Вие сте били винаги наш приятел.
Господин Алберт събра цялата си смелост, сякаш си каза: или сега, или никога.
— Именно един приятел… един брат и… и каквото може да има повече от това. Нещо по… И тъй… (внезапно обаче смелостта му го напусна) и тъй… adieu… — каза им той.
Подаде първо ръка на Скамвурас. После на Катинго. Но в този момент (какво чудо!) смелостта му се възвърна и докато държеше нещастната ръка на Катинго…
— Мога ли… — рече той на Скамвурас — мога ли, брате… тази ръка, тази ръка, която държа… да я задържа… да я задържа… завинаги?
Сестрата издърпа уплашено ръката си от ръката на Алберт и отиде да се скрие в кухнята.
— Не иска… — каза полумъртъв Алберт…
— Иска… иска… — рече Скамвурас и го прегърна. — Но влезе вътре… за да си поплаче… от щастие…
Двамата се хванаха под ръка и влязоха в салона.
— Боже господи!… — рече Скамвурас. — А ти си се готвил да заминеш! И то завинаги! Сега обаче не ми се вярва да настояваш за преместване?
— Където и да отидем вече… Където и да отидем сега, ще вървим всички заедно.
В това време позвъни звънецът. „Скамвурас!“ — чу се един глас отвън. Сотирис се завърна с едно писмо. Нямаше нужда да го отвори. Позна от кого е. Поиска пребледнял извинение и влезе в кабинета си… Капризи ли бяха това? Упоритост ли? Ирония ли? Любов ли? Какво беше? Кое от всички тях?
Писмото беше от нея. То почваше гладко, с някаква горда решителност:
„Богът на любовта нямаше сила да прекъсне зимата по средата. И така настъпи часът да ви загубя. Обаче, преди да взема утре влака — може би за кратко време, а може би и завинаги, — искам още веднъж да ви кажа това, което знаете. Искам да кажа една дума, но се страхувам да не би, щом почна да я казвам, да стане земетресение и да не успея да я изрека. Моля благото ви сърце да не ме упрекне. Само аз зная колко струвате вие, само аз и никой друг. А, да, и едно болно дете, което ме накара да се разплача… Сега, когато си отивам, искам да ви кажа още нещо: където и да отида, ще остана все същата. Където и да отида, ще чакам. Трябва да знаете това. Но горко ми… свършено е вече… Никога не ще обикна друг чин повече от оня намръщен чин в моя кът. И всички учители ще ми се виждат като същества с пружинки, които слагат и вадят от себе си знания. Отнесохте се несправедливо с една душа. Не мога да премълча това — с Аглаица. Истината, която открихте, не беше пълна. Бях отишла при нея отчаяна и я молех да ми помогне да поправя грешката, която допуснах спрямо вас през време на урока по география. Тя ми препоръча да ви напиша едно откровено писмо, пълно с извинения, любов и сълзи. Казах й, че нямам сили да напиша дори едно изречение. Тогава тя прибягна до Достоевски… Избра една страница и ме накара да я препиша. Дали направи това, за да ми помогне, или не — не зная. Може би и за да се позабавлява. Аз се смеех пред нея. Но когато изпратих писмото и останах сама, разбрах, че съм луда от любов. И оттогава съм все така и така ще остана до края на живота си. Зная, че и сега няма да ми отговорите, но сега поне няма да можете да ми върнете обратно писмото. Аз съм толкова щастлива, че ви обикнах, сякаш съм постигнала вече целта си в живота, сякаш съм изпълнила дълга си на този свят. Искам да си представям вас изправен, с безстрашен поглед. Напълно заслужавате това!
Господин учителю, любими мой… не заслужавах отличните бележки, които ми поставяхте, зная това. Но заслужавах малко внимание. Защо не ми отдадохте това внимание!
Късно през есента, когато училищата отново отворят вратите си и вие видите празен моя кът, може би тогава ще разберете, че нещастната Велико е заслужавала малко повече доброта. Няма да ви кажа сбогом. Зная, че ще ви видя пак. Любовта ми ще бди над живота ви до онзи миг, в който облакът ще се махне от вас и вие ще се засмеете… И единственото нещо, което бих искала, е — да видя първа това. Сбогом, блян мой. Мои шестнадесет години. От утре вече ще съм зряла жена. И ще чакам. Мълчаливо, храбро и търпеливо.
Велико“
Примирие! Всичко тази вечер има много официален вид. Навред се е разстлала тиха сладост. Всичко блести… очи, яки, коси. Просто поезия. Една масичка в ъгъла е потънала в цветя. Донесоха ги колегите в строги букети, държейки ги в обятията си като „божи рожби“. Върху устните на Алберт е кацнала една много френска и много щастлива усмивка, с която той дарява всички. Душата му е като душа на птица. Беше нощ… „нощ на хименея“51… но всичко сияеше като окъпано от слънце. Очите на невястата блестяха. Един малък орган свиреше нежно в сърцето й песента „Радостни дни“. Устата на всички щедро пилееха сърдечни пожелания.
— Щастлив живот…
— Живот без скърби…
— Живот, изпълнен с радост…
Устата на Алберт лепнеха като мед.
Попът носеше черно лъскаво расо и въпреки че мразеше „тайнството на брака“, дойде да хапне и той нещо и да „отправи горещи благословии“. В широкия ръкав на расото му радостно потракваше една бъбрива броеница… Карлафтис, стегнат в тясна твърда яка, пухтеше като „локомотив“, както скришом се изрази Аглаица. На три пъти се опита да я изгори с поглед, изпълнен с тъга и страст… но Аглаица като опитен пелтаст52 ги отби един след друг. И той, за да се утеши, минаваше често край малката кухня да вдъхне миризмата на ястията и да възбуди животинския си апетит.
Навсякъде се бе разляла приятна топлина. Но директорът зъзнеше, сякаш седеше непрекъснато на течение. Всичко това му изглеждаше необяснимо. А „тайнството на брака“ бе действително тайна за него… Сините му очи гледаха втренчено светлината, която трептеше по хлътналите бузички на Алберт… Ужас! За какво му трябваха такива „неподходящи неща!“… в тази неблагодарна възраст. Безсрамие!
Госпожа Раул беше облечена в тъмен тайор, който я стягаше до пръсване. Но въпреки това тя не се спираше нито за миг. Тичаше насам-натам да помогне на това, на онова, да донесе чаши, да налее каните с вино.
Попът гълташе питиетата като хапчета.
— Простено е… — казваше той — простено е… умереното пиене никак не вреди…
Устата на Карлафтис се изкривяваше от дълбоко съжаление към себе си и към попа.
— Хм… да… но въпреки това…
— И то при такива случаи… — добавяше попът.
— Хм… — продължаваше Карлафтис. — Случаи все се намират. Стига човек да желае. Веднага си ги създава. О, разбира се, създава си ги. Стига да не го възпират морални колебания.
И те гаврътваха чашите, следейки тайно изпод вежди директора, който се наслаждаваше на студенината си.
Само Скамвурас не пиеше. Той дигаше чашата с треперещи от вълнение пръсти, отговаряше „подобно“… или „благодаря“… или пък „същото ви пожелавам“ и я оставяше отново на масата.
Аглаица само топваше езичето си… И веднага от отсрещния край се чуваше дълбока въздишка, която излизаше от глъбините на душата на Карлафтис. Буйно чувство измъчваше вулкана, който кипеше под косматите гърди на учителя.
В девет часа дойде попът, „чредникът“53, както го наричаше учителят богослов, и сложи епитрахила си. Малките очички на Алберт се насълзиха. Невястата, възбудено извиваше до скъсване една малка кърпичка, която й беше подала Раул.
При тропара „Исай“ всички свенливо заиграха хоро. Само директорът зъзнеше и гледаше тавана, сякаш се молеше на някакъв снежен бог, в когото той вярваше, да го спаси от този срам.
Алберт, който играеше хоро за пръв път през живота си, залиташе като дете, което прави първите си стъпки. Смееха се и трапчинките, които се бяха образували по бузите му от падналите зъби… „Това е начало на един нов живот!“ — казваше очарован той по-късно. — „Tourbillon“54.
Струваше ти се, че всеки миг ще плесне с ръце. След „тайнството на брака“ всички седнаха на ядене и пиене. Попът сви епитрахила си, сведе очи и започна кротко и смирено да казва молитвата „Наситете се, бедни“. После протегна ръка към хлябовете. Вилиците заработиха като живи. Забълбука и виното в чашите. Разговорите ставаха все по-високи. От време на време смехове заглушаваха шума на вилиците. След това настъпи и часът на песента.
Чредникът изказа своите благопожелания и си отиде. Но кой пръв да почне песен? Богословът изпя с исо псалма „Непорочната невеста“. После Аглаица запя сред една атмосфера, изпълнена с натегнатост, песента „Сладки очи“, а отсреща й отговаряха страшни отчаяни ревове. Дует на птици! Настъпи полунощ. Високо горе звездите задрямаха, но сладостното бдение тук в този дом беше в своя апогей. Дори и малката вазичка с цветя се беше опила. Само очите на директора бяха по-безцветни от всеки друг път.
Учителят по математика непрекъснато белеше ябълки и ги поднасяше на Аглаица, сякаш поднасяше сърцето си, боднато на вилица. „Merci“ казваше тя, гледайки винаги в друга посока… винаги на друга страна… („безчувствено същество!… колко е безчувствена!…“)
— Песен!… — разнесе се изведнъж посред нощ гласът на богослова. — Песен да чуем от невястата! Господин Скамвурас, невястата има думата! Няма да приема никакви възражения!
Горката Катинго се сви до мъжлето си, за да не я набие попът.
— Не! — изкрещя попът. — Няма да приема никакви възражения!
Вилиците затракаха и също поискаха настойчиво да чуят песен. Невястата погледна умолително своя съпруг…
„Налага се, нищо не може да се направи“, казаха малките очички на Алберт.
Катерина се изправи, цялата поруменяла. Погледна мило и покорно и като облегна главата си на рамото на Алберт, запя един малък любовен романс. Всички пиха наздравица за „сладкопойната домакиня“.
— Действително… — рече попът. — Всички сме доволни… — И внезапно с диво изражение, което не търпеше никакво възражение, впи поглед в изпитото личице на Алберт.
— Младоженико! Всякакви опити да се изплъзнеш ще бъдат напразни. Жребият е хвърлен. Ставай! Песен!… И то веднага!
— De grace55!… — захленчи Албертчо. — Не съм се опитвал никога… никога… дори и като дете.
— Напрегнете паметта си! — извика попът с чаша в ръка, готов да я запрати. — Не се надявайте на ничия милост. Никой няма да може да ви спаси. Хората не ще бъдат в състояние, а бог се представлява от мене. Хайде!
— Кураж… — подхванаха го кротко другите.
— Не мога да си спомня… parbleu56! Не си спомням вече нищо… буквално нищо…
— Кураж, Алберт…
— Impossible57… не ме измъчвайте… Не си спомням нищо, абсолютно нищо… Само това:
— … Но това не е песен, mon dieu59. Това е детска игра.
— Хайде!… — крещеше непрекъснато попът и вилиците тракаха по чиниите, както крайбрежните камъчета през време на морска буря.
Малката главичка на Алберт водеше ужасна борба. Паметта му се ровеше из всички гънки на живота му, но не намираше нищо.
— Припомнете си… — казваха му умолително. — Възкресете в паметта си нявгашните дни от разцвета на вашата младост…
— Не мога… не мога… не мога… Ровя се и в най-тъмните глъбини на детската си възраст… impossible… Не намирам нищо… И най-слаба следа дори от някаква музика…
— Това е урсузлук!… — извикаха всички. — Урсузлук! Нещастието ще ви преследва през целия ви живот.
— Запейте… — обади му се мило Катерина.
— Mon dieu… загубен съм.
— Запей или те смазвам на място!… — избухна, разтърсен из основи, попът с кървясали очи.
— Милост…
— Няма милост.
Тогава настъпи тишина. Алберт се изправи. Всички седнаха, отдъхвайки си облекчено.
— Enfin… — рече Алберт и вплете ръце.
Всички зачакаха с нетърпение, което граничеше с истерия.
— Най-после… срам ме е… но… щом трябва…
Той затвори очи. Всички наведоха глави, сякаш минаваха светите дарове.
Гласецът на Алберт се изви в настъпилото религиозно мълчание плах, невзрачен, с неравни детски тремоли:
Един голям катинар, тежък около ока, затвори голямата външна врата на училището. Бай Тодос помете за последен път… Беше много отчаян, понеже нямаше с кого да се заяде!… Луциферчетата отидоха да измъчват други хора. Имаше и едни момчета, по чиито бузи бе покарал мъх — те нямаше да се върнат вече, но тях той никога не бе обикнал. Те не бяха способни за нищо — малко кал дори не можеха да му довлекат. На този свят бай Тодос беше обикнал само едно от „мирните“ деца. И беше го обикнал не защото беше мирно, а защото не беше мухльо, защото беше и справедливо, и „бесалия“61 като негова милост.
Тази година беше безрадостна за стареца. За пръв път през живота му настъпваше такова тъжно лято. След като постави всичко в ред, бай Тодос взе едно столче и седна в сянката на малката врата. Изключено беше… Мельос щеше да дойде да му каже „сбогом“. И тогава той трябваше да превърне сърцето си на камък и да му разкрие… През целия този месец бай Тодос криеше това. А бабата все го караше да му го каже.
— Не искам да го отровя… — казваше й той. — Ще зареже всичко по средата и ще тръгне, където му видят очите. Не, не, няма да му кажа, преди да са приключили изпитите. Зная аз каква душа носи той. Ще го нараня. Не. Ще почакам да вземе най-напред свидетелството си и после ще му кажа: „Ела, момчето ми, ще му кажа… превърни сърцето си на камък, така и така…“
— Ще се пръсне от мъка.
— Зная. Но иначе няма как. Обмислих въпроса всякак. Другояче не може.
Бай Тодос не се излъга. Една сутрин, целият пожълтял, сякаш го бяха хранили със сяра, Мельос пристигна с една бохчичка. Нямаше вече какво да прави в този безсърдечен град. Той беше едно дребосъче, един залък човек, а несретите бяха го смазали като лен. Беше намислил да отиде веднъж на кино, преди да си тръгне. Искаше да види какво беше станало онова момче, което играеше преди две-три години…
Дали беше още живо? Но нямаше пари. Преди да мине край бай Тодос, Мельос мина край Скамвурас, за да се сбогува с двамата — брат и сестра, — но ги намери трима. Беше нажален. Мина и през циганската махала. Битрос плака като дете при раздялата, също и стопанката му… Децата му зачесаха коремчетата си от скръб.
— Ах… — вайкаше се Битрос. — Дрипичка си още, къде отиваш? Вятърът „фу“, ще духне и ще те отнесе. Слушай… Ветровете… Чуваш ли? Карат се помежду си. Къде отиваш? Нито баща си имаш, нито майка, нито приятел… Къде отиваш? Я остани тук. Тук ще си имаш Битрос. Ако нямаме кускус, ще имаме мамалига, все ще се намери нещо да те нахраним… За малките поне не ти ли е мъчно?… Те непрекъснато ще плачат за тебе. Не виждаш ли? Ето виж! Стопанката не знае какво да прави. Вайка се „битти-гитти“62… казва. Виж, погледни очите й… плаче, плаче, само плаче. Остани, бе Мелос. Аман… Полека-лека всичко ще се нареди. Догодина пак ще отворят училището, ще ходиш да натъпчеш главата си с четмо и писмо! Ето… виж и стопанката…
„Стопанката“ се изправи и затвори вратата. Отдавна се мъчеше да се покаже спокойна, но сега не можа да издържи повече.
— Защо си отиваш?… Защо си отиваш?… — казва му тя. — Къде отиваш? Ако искаш да си правиш плюскала — направи си. Дадох ти най-хубавия миндер, най-дебелия. Други неща нямам. Какво ще правим без теб?… Малките „вря-вря“ плачат. Остани. Битрос, челебията, ще отиде да ти намери хубави дрехи. Ще ти потърси постеля кибарлия. Господарче ще ми станеш. Къде ще вървиш?…
— Я остани, бе — рече през сълзи Битрос.
Малките се вкопчиха о него и плачеха с глас.
Големи усилия бяха нужни на Мельос, за да се откачи от всички, а той обичаше всички… Мъчно му беше, но трябваше. Битрос го придружи пеша донякъде, а после го следваше с поглед…
Мельос мина и край фурната. Морфия седеше спокойна. Седеше на обичайното си място безмълвна, но в сърцето й тегнеше няма скръб…
Керасица му заръча да й донесе една майка, която „да не реже нокти“ и да „няма гребен“. Тя беше спокойна, но като видя Мельос да се отдалечава, започна отчаяно да плаче, сякаш й бяха грабнали хляба от ръцете.
Бай Тодос го притисна мълчаливо до гърдите си. После повика старицата да донесе това, което му бяха приготвили.
— Вземи ги… — каза му той. — Приготви ги лично старата. Я ми кажи сега. Мина ли край всички да се сбогуваш? Край всички?
— Не… — рече Мельос и внезапно се разплака. Беше му тежко още от сутринта.
— Искам да отидеш да ми доведеш моя чичо — каза през сълзи той. — Кажи му, какво съм му сторил, та не иска да ме види? Аз се разболях повече от това.
— Не плачи… не плачи… Зная всичко, всичко разбирам. Не плачи! Ще го срещнем по пътя. На края на града. Там на кръстопътя е и те чака… чака те… Отдавна. Хайде сега сбогувай се с леля си. Ще те изпроводя до края на града. Да вървим.
По пътя старецът го подпитваше, искаше да го подготви, да го подсети малко за нещастието, което щеше да му съобщи — за да не се изненада много момчето и да пострада.
— Догодина ще дойдеш, нали? — каза му той. — Училището ще те чака.
— Ако съм жив, ще дойда.
— Какво значи, ако съм жив? Ти си вчерашна фиданка! Виж, да кажеш за нас, старците, разбирам. Прекръстваш се да легнеш да спиш и на сутринта те намират със скръстени ръце. Затова човек да прави, да струва, но… смъртта да не забравя. Трябва да слагаш и смъртта в сметките си… Това зная аз. Винаги… Защото ето, повечето пъти тя идва, когато й е време, но има и случаи, дето се явява ненадейно и неканена. Слава на бога… Гледай в училище да се учиш, колкото може повече. Когато човек научи повече неща, казват… можел да се разбира и с умрелите. Учи се, сине… учи се много. Ще ти потрябват знанията.
Минаха по големия мост, оня, дето беше построен от желязо и камък. По него можеше да мине и каруца, дори и влак, без той да се срути. Градът скоро остана назад. След него почваше градът на мъртвите със своите гробове. Вратата беше желязна, с железен кръст отгоре. Тук бай Тодос се поспря.
— Нека минем и оттук да се сбогуваме… — рече той.
— Ще закъснеем… — каза му момчето. — Чичо ми ще чака.
— Имаме време, не се тревожи.
Минаха покрай едни каменни гробове. Върху тях се валяха кандилца и изпочупени фенери. Стърчаха разкривени кръстове.
— Какви забравани са живите… Какви забравани са… Ела насам, сине. Я погледни…
Бяха стигнали пред един дървен кръст, боядисан с черна боя. Старецът погледна момчето сериозно, право в очите.
— Сине… — каза му той със сломен глас. — Нещастни синко… Прости ми, че не съм ти казал това досега. Чаках да привършиш с уроците си. Сбогувай се сега с него. Той те чакаше да минеш…
Една птица прелетя и зачурулика. Изчурулика три ноти и отлетя. На кръста беше написано с несигурни букви:
Сълзите на Мельос закриха останалите букви. По-долу беше черният кръст и още по-долу всичко беше черно.
— Седни там на земята… — каза му бай Тодос. — Кажи му колко го обичаш. Той искаше да го обичаш… Ах, колко много искаше да го обичаш…
— Защо не ми казахте, бай Тодос?… — ридаеше момчето. — Защо не ми казахте, че е болен?
— Не беше болен, сине… — занарежда старецът. — Той умря внезапно. Сърцето му се пръсна през нощта от само себе си…
Птицата отново зачурулика. Старецът вдигна торбичката на момчето и я окачи на кръста.
— Оставям те да му разправиш всичко… — рече му той… — Всичко… Всичко… И после поеми пътя, който сърцето ти ще посочи.
Старецът тръгна да си отива. Вървеше бавно, провлачено, зашеметен от гласовете, които го зовяха. Вървеше като мъртвец, получил кратък отпуск.
По-нататък го залая едно куче. Той го помами с добро и отмина. После отново всичко утихна. Една птица дори, която плачеше, също млъкна. Една камбана искаше да каже нещо, но замълча и тя по средата. Мръкваше се.
Момчето продължи да плаче само…
Здрачът ставаше все по-гъст. Утихваше и шумът от кипарисовите дървета. Светнаха светилата по небосвода. Всичко беше като мляко… като мляко… като синка… и искри. Реката шепнеше в съня си тайните си копнежи. През тази нощ момчето не спа… не спа през цялата нощ и написа най-горчивата и най-голямата си приказка… оная, която то ще разкаже в другата, в следващата си книга.
Сутринта то тръгна. Беше се утешило. Беше успяло през цялата нощ да преброи всичките звезди… Да ги преброи всичките… бавно… една по една, всичките.
И намери, че бяха точно.
Кукумявка — символ на мъдрост за гърците. Б.пр.
Кавадия — дълга памучна роба. Б.пр.
Смокварче — южна птица, която кълве смокини. Б.пр.
Евала (тур.) — благодаря. Б.пр.
Хаирола (тур.) — на добро да е. Б.пр.
Песпес — кажи-кажи. Б.пр.
Касае се за първия гимназиален клас, съответствуващ на седми клас на българските училища. Б.р.
Игра на думи — на гръцки „перси“ значи също така „лани“. Б.р.
Ахристидис — „а“ е отрицателна приставка в сложни думи и значи „без“ или „не“. В случая прякорът „Ахристидис“ в буквален превод означава „ненужен“. Б.р.
Игра на думи; „гениас“ — дълга брада, и „генеос“ — храбър. Б.р.
Игра на думи — „хелони“ на гръцки значи и костенурка, и живеница, скрофули. Б.р.
Игра на думи — „Дакридзикос“ в буквален превод значи „плачльо, сълзльо“. Б.р.
Касавет (тур.) — грижа, мъка. Б.пр.
Танасис Ваяс — грък родоотстъпник, верен приятел на Али паша Янински. — Б.пр.
Националният празник на Гърция 25 март съвпада с християнския празник Благовещение. Бел. ladyofthesea.
„Пелагия“ и „панагия“ имат известно съзвучие и ученикът ги бърка; на български не може да се предаде игрословието. „Панагия“ значи „Богородица“. Б.пр.
Начало на въстанието против отоманското иго. Б.пр.
Елада — Гърция, „гелада“ — „крава“. Б.р.
От Морея (друго име на полуостров Пелопонес). Бел. ladyofthesea.
Видна личност от гръцкото въстание през 1821–1828 г. Б.пр.
Бубулина — героиня от гръцкото въстание през 1821 г. Б.пр.
Нали (фр.). Бел. ladyofthesea.
Игра на думи — „филон“ на гръцки значи и „пол“, и „лист“. Разликата между двете думи е само в правописа. Б.р.
Втори гимназиален клас се равнява на осми. Б.пр.
Уров — фий. Б.пр.
Да капо (итал.) — отначало. Б.пр.
Мер хаба (турско — циганско) — добре дошъл. Б.пр.
Брак (тур.) — остави. Б.пр.
Шейтани (тур.) — дяволи. Б.пр.
Общество — на гръцки „кинония“ значи едновременно и „общество“, и „причастие“. На български не може да се предаде. Б.пр.
Гърците си служат с два литературни езика (идиоми) — това са народният (димотики), на който говори народът, и официалният (катаревуса), на който се мъчат да говорят някои от интелигенцията. Този идиом е повече служебен, административен. Б.пр.; задължителната употреба на тази създадена от Адамандиос Кораис (1748–1833) архаизирана форма на новогръцкия е отменена през 1976 г. Бел. ladyofthesea.
Сватбено хоро. Б.пр.
Entre nous (фр.) — буквално „между нас“; „на четири очи“. Бел. ladyofthesea.
Копти (етн.) — потомци на расата, населявала в древността Египет. Те наброяват около един милион. В религиозно отношение са християни монофизити, тоест признават само божествената, но не и човешката природа на Христос. Б.пр.
Киринеец — Симон Киринеец, който според библията вдигнал кръста на Христос, когато той паднал под тежестта му на път за Голгота. Б.пр.
Олур ми (тур.) — бива ли? Б.пр.
Разбирате ли (фр.). Бел. ladyofthesea.
Най-после (фр.). Бел. ladyofthesea.
Сирени (мит.) — полужени-полуптици, които омайвали със своя чаровен глас. Б.пр.
Благодаря (фр.). Бел. ladyofthesea.
Сбогом (фр.). Бел. ladyofthesea.
Урана — Уранос — небе. Б.пр.
Хамко — майката на Янинския деспот Али паша, известна със своята жестокост. Б.пр.
Шеговито игрословие от „кераси“ — череша, и „патата“ — картоф. Б.р.
Терекия (гр.) — страстен любител на нещо. Б.р.
Преториум (лат.) — у древните римляни — палатката на най-висшия военачалник във военен лагер. Също така — гражданско съдилище. Б.р.
Аури — богини на утринните ветрове. Б.пр.
Баясон — сламена шапка. Б.пр.
Любовно признание. Б.пр.
В тази и в следващата му реплика старият неук кърпач неволно произнася изопачено някои думи, вследствие на което се получава забавно игрословие на гръцки, обаче съвсем непредаваемо на български. Б.р.
„Нощ на хименея“ — сватбена нощ. Б.пр.
Пелтаст (ст.гр.) — войник, въоръжен с лек щит — пелта. Б.р.
Дежурен свещеник. Б.р.
Вихрушка (фр.). Б.р.
Милост (фр.). Б.р.
Ей богу, бога ми (фр.). Б.р.
Невъзможно (фр.). Б.р.
Едно, две, три, ще отида в гората… (фр.). Б.р.
Боже мой (фр.). Б.р.
Началните думи на гръцкия национален химн. Б.р.
Бесалия (алб.) — верен, който държи на думата си Б.пр.
Битти-гитти (тур.) — свършено, отива си. Б.пр.