Две години минават, докато си поемеш два пъти дъх. Докато затвориш и отвориш очите си, събуждаш се с две години по-голям. Когато си малък, сякаш някой те гони с камъни и те кара по-скоро да растеш.
Хапваш малко хляб, пийваш малко вода, натрупваш малко горчивини… а после правиш ей тъй по бузите си и шепата ти се напълва с мъх.
Децата не броят годините си, големите ги броят за тяхна сметка.
Мельос обаче си нямаше никого. И затова самият живот се зае да му ги брои, без да го пита.
И тъй двете години отлетяха и изчезнаха като две камъчета, паднали в морето… Но се случиха и някои истории… И един ден през ноември Мельос се намери лице с лице с големия град на своите мечти. Всички обичат този град. Селяните тичат да го видят като ожаднели юници. Краката си изпочупват, сякаш тичат да видят някакъв парад. Хвърлят шапките си от радост… само да се пошляят по улиците му, да се заврат в кафенетата му, да позяпат електрическите лампи, които висят по стълбовете като зрели круши.
Мельос обаче не се интересуваше от тези чудесии на града. Кафенетата му не бяха за деца, а крушите му не се ядяха. Той гореше от желание за други неща — за училищата му! Защо, ще запиташ? И таз хубава! Тук ученето е задължително за всички. Ако не ходиш доброволно, ще те изпратят насила.
„Училището е храм…“ — дереше се до по-миналата година попът. „Краставици на търкалета“, както казваше пък великият клисар на черквата „Успение Богородично“ на име Пердикопулос…
Да, господине! Краставици на търкалета! Ако е храм, защо не ти позволяват да влезеш безплатно? А!… Кажи ми, де!… Само приказки…
В едната си ръка Мельос държеше куфар, подплатен с чувал, а в другата — връв, с която беше вързал едно червеникаво куче с бяло петно на гърба. Много си изпати с това куче Мельос, но не му даваше сърце да се раздели с него. Двама-трима умници дори го обидиха още от самото начало, когато кучето тръгна с него. „Не те ли е срам — казаха му те, — уж си гимназист, пък влачиш след себе си това улично куче? Ако ти дадем една драхма, би ли ни го дал да го удавим?“
По-нататък едни бежанчета му го поискаха, за да си го яздят. Какво им правеше кучето? При всеки подобен случай то се пъхваше разтреперано между краката на своя приятел, търсейки защита. Много неща бяха виждали очите му… А после ти разправят, че човекът бил „най-благородното животно“… Животно… това да, но не и най-благородното!… Най-свирепото, ето какво е, даже и това му е малко. Къде да имаше на света някакъв град на мечки или на вълци… та там да отиде човек да живее… Поне там нямаше да има едни мечки облечени, а други голи, нито пък едни вълци гладни, а други сити.
Мельос навлизаше в града в мрачно настроение. Колко години отсъствува той? Непълни две. Но въпреки това гледаше града с известен страх. Почна да си спомня за северните му ветрове, които режеха като ножове. Дълбоките му и неспокойни реки. Сега, разбира се, всичко благоухаеше още на праскови и на прясно опечен домашен хляб. Къщите бяха пълни с дърва — нека севернякът се заканва. Седиш си край огнището, печеш си хубавите кестени, пък той нека си фучи. Но ако си имаш дърва и кестени. Ако пък си нямаш, гушиш се в дрехата си и чакаш като циганин пролетта.
Добре, че споменахме за циганин. Какво ли прави наистина Битрос? Разбира се, най-напред ще отиде при него — та кой му е най-добрият приятел? И се запъти нататък…
На моста седеше, увиснал като звънец, гологлав човек и гледаше безмълвно реката. Беше се загледал във водата и мисълта му се носеше заедно с нея. Мельос не го запита какво ще намери там, дето отиваше. Каквото отмине, не се връща. Водата тече… Дойде един обущар и изля от кофата си мръсна вода. Мечтанието се прекъсна. Колко лошо нещо е мечтите ти да вонят на кожи…
— От полските села ли идеш? — запита го гологлавият човек.
Бузите му бяха хлътнали.
— Да, оттам…
— Има ли още купни там долу? А, има ли?
— Да, има. Но вече е свършено.
— Жалко…
Човекът пооправи косата си и тръгна. Какво искаше да каже за купните? Добре, да речем, че имаше още — та какво от това?
— Господине, има още купни! — извика му той.
— А, тъй ли, още ли има… Добре, благодаря… Благодаря ти, момчето ми, благодаря. Ще вървя за класове, за паберки…
Мельос беше угрижен. Тръгна нагоре срещу течението на реката. Водата блестеше и течеше тихо като мед.
Патките плуваха като дървени корабчета. Той си спомни за рекичката край училището с тополите околовръст. Сигурно бяха израснали. Тези дървета растат много бързо като момичетата. Но циганската махала не беше вече там. Повечето от колибите бяха срутени. Но и онези, които все още не бяха сринати, бяха празни. До колибата на Битрос гасяха вар в една яма. Бяха поставени основите на една къща. По-нататък друга се довършваше, а трета пък вече се готвеше да приеме своите стопани. Какво заселване беше това? Градът беше се изкатерил до там горе и погълнал колибите.
— Тук живееше един, на име Битрос… — каза Мельос на човека, който гасеше вар.
— Може…
— Къде отидоха?
— Че откъде да зная… Когато циганинът се дигне, целият свят е негов. Ти нещо се разтревожи?
— Той ми беше приятел.
— Изхвърлят ги отвсякъде като смрадливи дрипи. Усмърдявали, казват, градовете. Не си гледат своята воня, ами циганинът им пречел! Ех, да беше тук, когато ги пъдеха…
— Какво им пречеха циганите?
— Нищичко, бе. Когато дяволът си няма работа, крои дяволии. Не е ли гадно…
— Ти ли си купил мястото?
— Ама го каза. Аз нямам за гроб да си купя, а ти… Работник съм, не ме ли виждаш? Разпердушиниха циганите, за да си построят дворците.
— Кои?
— Разбира се, не ти и аз. Онези, дето са натъпкани с пари. Голям приятел ли ти беше този, как го каза?
— Пръв приятел…
— Погрижи се да си намериш друг. Този си отиде вече, няма го по тези места.
— Мислиш ли, че няма да дойде вече никога?
— Де да го знаеш… Едни, като напуснат някой град, не се и обръщат да погледнат назад, а други обикалят наоколо като призраци. На твоя може да му домъчнее за сянката на черницата и да дойде някой ден да изкара един сън. Отде знаеш… Най-различни мераци има по света.
Мельос нямаше какво повече да прави тук.
— Извинявай… — промърмори човекът. — Мога ли с нещо да ти помогна?…
— Искам да оставя някъде кучето си, за да потърся квартира. Мога ли да го оставя тук — в колибата на приятеля си?
— Разбира се, че можеш. Аз държа ключа. Те няма да я съборят по-рано от утре преди обед… имаш време. Ето виж къде ще оставя ключа. Под това камъче.
Скоро след това Мельос пое надолу. Душата му беше огорчена. Какъв град може да бъде един град без циганска махала? На Мельос му се стори, че облаците се надвесиха още по-ниско. И реките плачеха за тяхното заминаване.
Много беше обикнал той циганите. Нещо беше се случило в сърцето му и то беше се изпълнило с цигани. Сякаш съдбата… подбира, подбира… и най-после го свърза с тях. Защо и как, и самият той не знаеше. Ако можеш, седни и проучи тайните пътища на сърцето… Ще се объркаш.
Той беше тръгнал надолу покрай реката. Там долу, при входа на града, бяха гробищата. Сега той искаше да отиде там. Но не бързаше. Умрелите чакат… Само сърцето е нетърпеливо… На едно място реката, сякаш разколебана, правеше остър завой. Тук бяха гробищата и тя не искаше да наруши съня на покойниците. Тя знаеше… Водите унищожават бързо костите. А малко кости все са нещо…
Вратата на гробищата чакаше отворена. Бяха я забравили от години насам така отворена и никой не ставаше да я затвори. Че каква нужда имаше от това? Колкото и студен да беше севернякът, смъртта беше по-студена. Мельос прекрачи прага и в този миг чу черковни песнопения. Плановете му пропаднаха… Къде да намери сред толкова народ кръста на чичо си? Поповете пееха сякаш не черковни, а обикновени песни. И никак не се трогваха. Погребваха света като надничари… И бяха свикнали много с работата си. Едно момиче с разчорлени черни коси плачеше. Лицето й не се виждаше, но се чуваше как се караше на висок глас на майка си „защо й направи това нещо“.
На Мельос му стана тежко, че говорят така лошо на един умрял човек. Искаше да си върви. А освен това му развалиха и срещата с бай Анестис. Той искаше двамата да бъдат съвсем сами. Да си поприказват. И никой да не ги чува, нито дори птичките. Един младеж държеше стъкленица с черно вино. И таз хубава… да погребват, а после да го удрят на ядене и пиене, и то тук… сред умрелите.
Тръгна да си върви. Живите хора опорочават и смъртта. Премина по един дървен мост и стигна до широкото шосе. В този миг се чуха псалми и хлипания. Силна миризма на тамян изпълни въздуха. Напред вървяха хоругвите, след тях едно момче носеше кръста, който щяха да поставят на гроба. „Георгиос Левендакис, на 12 години“.
Майката вървеше с разпилени коси след покойника. Докато вървяха по широкия път, тя пристъпяше безмълвно… Но щом свиха по мостчето и навлязоха в пътя за гробищата, от устата й се изтръгнаха сърцераздирателни писъци.
— Не-е-е!… Не отивай, сине, по този път!… Недей по този път, синко!… Недей-й-й!…
Сърцето на Мельос се разби… Спря там, докато премине шествието, а после отново мина по моста, едва сдържайки сълзите си. Потърси гроба на чичо си и го намери. И тук остави сълзите, които отдавна пареха очите му, да се излеят горещи, задушаващи, отчаяни…
Едва след час можа да се изправи и тръгна по пътя за града…
Мельос не беше вече дете. През цялото това време, докато отсъствуваше, той упражняваше ума си, ровеше се, четеше… Пред него стърчаха планини от загадки, които трябваше да срине. Погълна цели десет коли книги. Къде ги намери?… Ами че той си ги купуваше със собствени пари!
Свършено беше вече с книгата „Севах морякът“, свършено бе и с нейната наслада, тя беше останала назад. Сега Мельос гълташе стипчивия мед на живота. Той се запозна с някакви измъчени учители, които разголваха света в своите ръце, пробиваха тайни прозорци в непрогледния мрак на живота. Чудни бяха имената на тези учители — Максим Горки. Никъде не беше видял лика му, но му се струваше, че щеше да прилича на бай Анестис. „Бай Максим“, тъй му идваше да го нарече. Един ден той попадна на една негова приказка, на чиято корица беше портретът му.
Беше такъв, какъвто и си го представяше. Същински бай Анестис! Друг път видя портрета на един негов приятел: Тодорос Достоевски се казваше. Този пък беше цял-целеничък бай Тодос. Дори и по име не се различаваше. Байовци с големи умове и кротки очи. Мельос се сприятели и с други учители, които носеха очила и ходеха с дълги коси и развързани вратовръзки.
Един ден пък попадна и на един куц, чийто пострадал крак много му пречеше. Беше изгорял там долу сред пламъците на Месолонги.63 Хубостта му изумявала хората. Така разправяха. А веднъж пък в ръцете му попадна книгата на един циганин. Казваше се Пушкин. Имаше къдрава черна коса и тъмна кожа — същински Битрос…
Безброй бяха приятелите на Мельос. Той прекарваше летата с тях, изтегнат под гъстолистите дървеса, като дъвчеше сламчици и четеше, четеше ненаситно…
Той се задълбочаваше в четенето, без да подбира книгите. Каквото му паднеше, това дъвчеше, като някои яшни юници, които изгризват всичко, каквото намират в яслите.
И така, когато пристигна отново в града и се приготви да седне пак на чина, главата му беше като някакво кълбо, в което се блъскаха всевъзможни идеи.
„Ученик от трети клас на осмокласната смесена гимназия…“ Браво! Ето това ще рече образование. Мельос беше решил да сложи вратовръзка в четвърти клас. Лесна работа. Вратовръзките бяха евтини. Парите бяха скъпи. Но той не беше много сигурен дали ще бъде в четвърти клас. Щяха ли да му стигнат спестените пари? Защото парите наистина нямаха глас, нямаха душа или нещо подобно… но имаха крила. Нямаха оглавник да ги вържеш и да им кажеш: „Почакайте ме вие тук, че ми трябвате за догодина“. Не!…
Горкият Мельос се учеше с прекъсвания. Една година работеше, една учеше. Но къде беше изчезнал през последните две лета и къде беше прекарал цялата зима? Това ще видим…
Къде беше той…
По-миналото лято, като тръгна на гурбет, Мельос се отправи отново към юниците, но не в същото село, нито със същата заплата. Той не беше някой от ония прости говедари. Сега той се спазари да получава освен храна и обувки, и хубава надница. Колкото за облеклото, задоволяваше се с това, което си имаше. От кого имаше да се срамува? Гората не му връзваше кусур, а кравите бяха негови приятелки.
В селото не беше останала полица, на която Мельос да не се бе покатерил, за да се рови за книги. Дори и в сандъците, където бабите си пазеха „булчинските“ премени, беше си завирал носа.
Повечето от книгите, които беше открил, бяха омазани, защото беше ги взел от клисаря. Този клисар беше голяма личност в селото. Знаеше по-добре от всеки друг черковните тропари и не премълчаваше това. Черквата гърмеше от псалмите му, докато той обикаляше от свещ на свещ и от икона на икона. Гласът му заглушаваше дори камбаната на черквата „Успение Богородично“, а сладостта му караше богобоязливите бабички на селото да примират. А поп Синефос го наричаше златен. „Хайде бе, благословени Пердикопулос! Стани черковен певец, бе! Удобен случай ти се отдава да се облекчиш малко от многото си грехове.“
— Благодаря ти, попе. Я ме остави, тъкмо съм си свикнал чудесно с пъкъла. Сега искаш да си разваля спокойствието ли? Пренасянето в небесата струва пари.
Попът поклащаше глава като разлютил се пушек.
— Свършено е вече! — изреваваше той с гръмкия си глас. — Ще кажа на настоятелите да те уволнят. Оскверняваш храма!
— Няма да ме уволнят… трай и не се престаравай. Да не са си загубили ума хората да си напуснат работата и да дойдат да станат клисари.
— Как, за клисар ли!
— Ех, свършено е вече, клисар бях някога, когато бях млад. Сега станах вехтория, мърша и тям подобни.
— Грешнико!…
— Благодаря ти, задължаваш ме.
— Ще им кажа да ти намалят заплатата.
— Недей, защото ще почна да крада свещите. Остави ме да бъда честен. Аз искам да съм такъв, но и вие ми помагайте по малко.
— Пердикопулос! Ще изгориш като тримата младенци в нажежената пещ!
— Не ми се вярва… Там долу е толкова студено, че дори фурната на Харвелена няма да ме загрее. Ееех, дано… къде такъв късмет!
Кавгите на попа с клисаря винаги завършваха със студено помирение. Но още през другата седмица кавгата започваше още по-настървено. Куполът на „Успение Богородично“ едва не се срутваше. За щастие те избираха време, когато нямаше богомолци — през утринната или през вечернята.
Пердикопулос не беше само клисар на черквата. Той беше и глашатай, и свидетел в съда, и разсилен, и душеприказчик. Често при големи празници стопаните го канеха на гости. Но той ядеше така нечисто, че те караше да се погнусиш от него. Бодваше с вилица месото, после го слагаше в шепата си и така го ръфаше. Пръстите му бяха по-мръсни и от боклука. Секнеше се с пръсти и изтърсваше сопола, където свари. Никого не слушаше и от никого не се срамуваше. Беше станал тиранин за цялото село. И кой смееше да му каже нещо? Заплашваше всички, че щял „да си подаде оставката“.
— Ще отида в Света гора… — казваше — и ще надяна „расото“. Хайде намерете друг на мое място.
Но къде можеха да намерят друг? Такъв ум не можеше да се намери нито по околните села, нито по паланките и градовете.
Глашатайството му пък безспорно нямаше равно на себе си по целия свят. Само че „глашатайските му хонорари“ бяха малко солени. (Онорарите му, както ги наричаха селяните.)
— Съграждани! Хей, гърци… Изчезнал е телец на цвят възчервеникав, собственост на съгражданина ни Цимбирликос Евангелос. Който го намери, ще бъде щедро възнаграден.
Стопанките бяха много доволни.
— Браво! — казваха му те… — Браво! Златна ти уста. Тежко и добре ги нареждаш, но какво искаше да кажеш?
— Изгуби се телицата на Вангелис Цимбирликос, сина на Мигдальо. Който я намери, ще получи богато „възнаграждение“ т.е. бакшиш. Имаш ли една капчица ракия? Умори ме, докато ти дам да ме разбереш!
Ето такъв беше клисарят Пердикопулос, първият библиотекар в селото. Какво ли нямаше? „Пътникът“, „Есме Туркинчето“, „Лудница или дом“, „Петнадесетгодишният капитан“, „След двадесет години“, „Двадесет хиляди левги под водата“, „Ужасната грешка“, „Коварство и любов“ от Шилер, „Вертер“ от Гьоте, „Цветята на злото“ от Бодлер. От Юго „Клетниците“… Всички омазнени, пълни с петна и драскотини, но човек можеше с голяма упоритост да ги прочете и умът му се взимаше.
След като книгите по библиотеките на селото се свършиха, Мельос почна да си купува собствени книги. Тогава именно си създаде големи приятелства. Достоевски, Горки, Флобер, Дикенс, Байрон, Зола, Балзак, Ламартин… това бяха най-добрите му приятели.
Лягаше под дивите круши, кога по корем, кога по гръб, и извличаше от книгите великите им тайни. Често пъти в тях завираха носа си и някакви любопитни мравки и се мъчеха на всяка цена да се просветят и узнаят и те тайните на света. Но кравите не бяха съгласни с тази голяма ученолюбивост на своя говедар. Имаше даже едни крави пакостници, които подвеждаха по лошия път и другите — кротките — и влизаха в чуждите посеви. И така Мельос бе принуден на два-три пъти да плати „глобални“ или джереме… както пъдарят наричаше глобата.
Мельос се чудеше как можеха да му сторят това нещо кравите, неговите най-добри приятелки. Изложиха го пред цялото село. Не че селото не го обичаше — напротив, но един говедар трябваше преди всичко да си бъде говедар и после всичко друго. Така си е. Да се учи човек на писмо е хубаво нещо, отварят му се очите, но всеки засяваше нивичката си, за да събере плода й, а не за да храни с него чуждите юници!
И така Мельос остави книгите настрани. Няма значение, нямаше да мухлясат. В това го увери и клисарят.
— Дълголетни са като гарваните… — каза му той. — Бъди търпелив с тях, за да те търпят и те. Прочете ли „Сърце под камък“… Чакай, малък си още за огъня на любовта. Я ми кажи, дава ли ти сърце да удавиш куче?
— Не.
— Не, а! Има ли някой кладенец навън по пасбищата?
— Какъв кладенец?
— Кладенец Яковов!… Как да ти обясня? Сух кладенец, пресъхнал кладенец. Има ли?
— За да хвърлиш в него кучето ли? Не, няма!
— Е, няма, няма, немци! За друго нещо ми трябва. Има ли?
— Има.
Пердикопулос се почеса по врата.
— Някой ден ще мина към ливадите да те намеря.
— Защо не? Ела!
— Така съм намислил и аз. Ще дойда. А колкото за давенето, не се тревожи. Става въпрос за Бальос, кучето на Пальостати, което трябва на всяка цена да се удави, но аз няма да направя това нещо. Бъди спокоен.
Изминаха се три дни. Пердикопулос пристигна на пасбището с тояга, която лъщеше от мазнина. Денят беше дъждовен. Но това не го спря. Горната му дреха беше станала като мушама от мазнина. Той поглади сивата мазна четка, която наричаше мустаци… поздрави само с пръст, като дигна и тоягата си, и рече:
— Здравейте, народи, и ликувайте! Къде се намира кладенецът? Не се страхувай. Ето виж… нито куче, нито котка водя с мене. Ако не ми покажеш къде се намира, ще си взема обратно всички книги.
Мельос извади книгите от кожената си торба и ги хвърли пред краката му.
— Вземи си ги… — каза му той. — Потрябвали са ми!
— Скритата си и тайна мъдрост ти ми изяви! Знаеш ли как се казвам аз? Пер-ди-ко-пу-лос, което, разтълкувано, значи — не ми трябваш. Ако тук има кладенец, аз ще го намеря, ако ще и в нивата на грънчаря64 да е сврян. Много ти здраве значи и довиждане.
Клисарят изчезна сред посевите. От време на време главата му се появяваше над класовете като главата на някой удавник, която ту потъва, ту изплува. Най-после тя изчезна напълно. На Мельос му се стори, че клисарят се удави. Но вечерта гласът му прозвуча тържествено:
— Хей, съграждани… гърци! Обърнете внимание. Лекарите пристигнаха. Утре с изгрева на слънцето ще има ваксинация, което значи шарене. Всички значи се пригответе!
Селяните се кръстеха с двете си ръце. Я виж ти, оставят хората далак да ги хваща, а ваксинират… кравите65… Боже пази…
Мельос събра стадото си на големия харман и зачака лекарите. Но те, вместо да се отправят към кравите, се запътиха към училището и почнаха да ваксинират децата. Ето че и хора от град да постъпят веднъж правилно.
Мельос подкара отново говедата към пасбището. Към обед обаче той долови там някакъв плач, но толкова глух, сякаш идваше от долния свят. Какво ли ставаше там сред тръстиките? Подкара говедата нататък и почна да търси… Плачът се усилваше все повече и повече и ставаше все по-отчаян. Мельос слагаше ухо на земята, катереше се по дивите круши… но нищо не можеше да открие. Там наблизо нямаше никакви гробища. Гробищата се намираха далеч от селото на една височинка с кипариси.
Тогава се сети за вчерашната разходка на клисаря. Сигурно Пердикопулос бе свършил работата си.
Той беше такава свиня, че сигурно не бе удържал на думата си и бе хвърлил кучето.
Мельос се запъти направо към кладенеца. Плачът сега се чуваше по-силно и по-отчаяно. Както си бе помислил, така и беше. Мельос се надвеси. Долу от кръглото дъно на кладенеца едно куче изпращаше отчаяния си и дрезгав лай към небето.
— Бальос, ти ли си?
— Ау-ау-ау!… — излая кучето.
Мельос му подхвърли парче хляб. То не се наведе дори да го помирише.
— Ау-ау-ау!… — продължи кучето.
Наистина кладенецът не беше дълбок. Я имаше, я нямаше пет разтега — но как да го спаси?
— Ау-ау-ау!… — дереше се кучето.
Мельос запуши ушите си.
— Млъкни, Бальос… Остави ме да си помисля. Така се обърквам.
Лаят на кучето го смущаваше. Мельос се запъти към стадото с надеждата, че ще може да помисли по-спокойно. Напразно. Не можеше да измисли начин. По едно време забеляза едно въже, намотано на рогата на Зумис, един едър, упорит вол. Помисли да вземе въжето и да го спусне в кладенеца. Добре де… Но къде може да дойде на ум на Бальос да се вкопчи за него и да го изтегли. Я да видим! Ако той сам слезе долу и вземе кучето на ръце? Точно тъй! Ами ако вместо те да излязат, паднеше в кладенеца и волът? Тогава Мельос се сети, че Зумис е страхлив и че никога не се приближава до ровове. Той се реши. Докара Зумис близо до кладенеца, върза се през кръста и се спусна. Кучето веднага спря да квичи и зачака задъхано. Мельос стъпи и прегърна животното. То почна да го души, треперейки, сякаш му казваше „спаси ме!“… После го сложи на рамото си, то прегърна послушно шията му и почна тихо и жално да скимти.
— Дий!… Зумис!… — диво извика Мельос отдолу. — Дий!…
Зумис се поуплаши, но не се помръдна. Студена пот изби Мельос. Но внезапно му мина през ума една спасителна идея. Наведе се с кучето на врата си, взе един камък и го метна срещу вола с псувни. Зумис побягна. Само след минутка те се намериха горе.
Мельос развърза въжето от кръста си и легна да си отдъхне. Кучето потърси мишницата му, подуши я, легна до него и затвори блажено очи.
От тоя ден то му стана роб. Само смъртта вече можеше да ги раздели. Бальос не беше неблагодарен приятел. Скоро свикна да изпълнява службата на помощник. Докато Мельос четеше под крушата, кучето пазеше кравите… и горко им, ако направеха някоя пакост! Ако се опитваха да се доближат до посевите, кучето се нахвърляше като пъдар срещу тях и ги връщаше назад.
Когато настъпи септември, Мельос се зае да обмисли всичко. Значи имаме: за книги… толкова, за записване… толкова… остават ни още… толкова… Я да прибавим и за наем… Я и за храна… Нищо не остава. Излизаше се на задънена улица. Посред годината пак щеше да закъса. А кой ще му се притече на помощ? Миналата година беше още жив бай му Анестис. Дядо Тодос сигурно е вече грохнал. А бог знае какво се е случило с приятеля му Битрос.
Не можеше така. Не, не — хиляди пъти не. Ще кажеш, че цяла година се губеше. Много й здраве. Не скърбеше ли за нея? — ще попиташ… Че как не… Но повече трябваше да скърби за себе си. Училищата не се сриват за година, нито пък буквите мухлясват. Това каза и Пердикопулос. Пердикопулос наистина беше мръсен и блуден син, както сам си казваше, ленивец, еша си нямаше, но каквото и да кажеш, познаваше света — правото си е право. Значи… какво значи? Въпросът беше ясен, нямаше повече нужда от умуване. Щеше да си продължи занаята: говедар. Слушай да ти кажа… — де да знаеш? — може би това щеше да му е за добро. Първо, щеше да си подсили кесията. Освен това щеше да сложи на гърба си най-после някаква по-свястна дреха, бе, брате!… Да му се не видяло! Че нали беше ученик от трети клас вече! И то в Смесената!… Я чакай! Какво ще рече впрочем това? „Какъв смисъл има това“, да се изразим като Пердикопулос. Я мирувай! „Сърце под камък“… „Малък си още за огъня на любовта“ (Пердикопулос). През тежките зимни дни, когато ветровете бръснеха тревата и ровът се засипваше със сняг, Мельос не излизаше на паша. Имаше опасност говедата да ядат сняг и да ги покоси дрисъкът. И затова всеки разумен стопанин си пазеше добичето и го хранеше в къщи. И ако нямаше ечемик или овес — нищо от това. Все ще се намереше малко слама или малко сухи царевичници.
През такива дни не само овчарите, но и всеки земеделец оставя ралото си и се свира в кафенето. Като кошери бръмчат кафенетата в такива дни. Играе се главно на „ксери“66. Но от време на време се чува и игра на табла или „кончина“. Тебеширът работи като автомат. „Курвулос — две напитки. Вересии шест. Сума осем. Канарьос Василакис три напитки, една на кума му Монахокоцис. Една подводница67. Три коняка, един липов и на сватанака Гифтогьорги — в брой три. Сума дванадесет“. Вечерта след училище отиваше и учителят да попрочете някой вестник. Тогава по-заможните от посетителите приближават столовете си до него, вадят броеници, за да убият времето си, и слушат какво пишат „вестниците“.
През една такава вечер даскалът, след като издуха добре носа си, им каза, „тук пише, че Индия била пострадала от наводнения. Населението било измъчвано от глад и епидемия.“68
Един от стопаните го хвана „благоговейно“ за ръката.
— Даскале… — каза му той. — Прости на бедните ни умове. Но какво са се заредили една след друга тези еднакви думи? „Какво означава това“? (Пердикопулос.)
Учителят остана много доволен от въпроса.
— Поздравявам те, кир Маникарос… — каза му той, — ти си любознателен човек. Тези думи не означават едно и също нещо. Едната значи епидемия, а другата — глад.
— Бре, как се изложих! Ами как ще ги различаваме, даскале?
— По правописа, кир Маникарос.
— Тоест? Коя от двете означава епитимия69, даскале?
— Не епитимия, а епидемия… което значи болест.
— Тъй ли? Че как ще ги различавам?
— Думата, която означава епидемия, се пише с йота.
Всички останаха със зяпнали уста. Я виж ти каква мъдрост притежавал този даскал!
В този момент отстрани се чу един тъничък глас.
— Не е вярно!… — рече той тихо.
Всички се извърнаха и погледнаха разсърдени. Учителят се стресна и очилата му паднаха.
— Кой е този? — запита той като попарен.
— Прости му, даскале… то е по рождение такова, да никне там, дето не го сееш. Пукни, бе!… Я виж ти! Ти ще учиш на четмо и писмо даскала! Виж ти сурат!
— Но кой е това? — запита отново учителят учудено. — Никога не съм го виждал.
— Понеже снеговете са го задържали в селото, та затова. Това е говедарчето ни.
Учителят измери с поглед момчето.
— Кой ти каза това, момчето ми?
— Никой, сам го научих.
— Да… вярно, то страда от тази мания… — рече Маникарос, — затова стадото опропасти посевите. Свършено е със света, напълно се е объркал.
Маникарос не бе някакъв прост стопанин. Неговото мнение тежеше и дето се кажеше то, падаше просто като печат. Всички впрочем се съгласиха, че говедарчето го прекали и че умът му е изветрял. Маникарос го наруга здравата. Първо — като момче, какво търси в кафенето. А второ — млък! Враната един път, а вранчетата сто и десет. Децата на твоята възраст по това време почистват оборите, а не киснат по кафенетата! Я виж ти!
— Правилно — обадиха се и другите.
Мельос посниши гласа си.
— Оборът ми е чист… — рече той.
— Върви тогава на по-заветни места да слагаш примки и да ловиш врабци. Какво си се заврял тук? Да обиждаш учителя ли?
— Не съм го обидил… — рече момчето.
Учителят се почеса притеснен по слепоочието.
— Не, той не ме обиди… — рече учителят. — Кой каза такова нещо?
— Наредихме я! — изписка Маникарос. — Няма да го защищаваш, я, сега, даскале… Кажи откровено. Той те обиди, какво сега го премълчаваш?
— Момчето има право… — рече, изчервявайки се, учителят. — И чудно как така сбърках. В бъдеще ще съм по-внимателен. Не е срамно, сгреших. Грешка щеше да бъде да не си призная грешката.
— А не! Не, ние не признаваме! — извика за сметка на всички Маникарос.
— Преди всичко откровеност, кир Маникарос… — рече учителят и стана. — Ще дойдеш ли да се поразходим, момче?
Мельос се изправи.
Маникарос плюна в мангала така, че пепел посипа чак мустаците му. Той беше глава на селото и не търпеше да му се противоречи. Тридесет години наред е бил първенец в село. Кога кмет, кога настоятел на черквата „Успение Богородично“. С богатството си можеше да храни две села. Говореше се, че в мазето си имал пет кюпа с лири. Беше известен на двеста мили наоколо заради „услугите“, които правеше на бедните хорица. Посевът ли ти е пострадал на нивата? Да е жив Маникарос. Кравичката ли ти е останала гладна? Мулето ти ли е пукнало? Стопанката ти ли е изкарала лоша пъпка? Да е жив Маникарос. Седем слуги имаше в магазина си и двама в складовете си и други пет на крак, за да събират зърното от чуждите хармани. Че какво си мислите… И ето сега това бръмбарче ти казва „грешка“! И то на кого? На даскала!
— Бог се отвратил от гладника горделивец и от бедняка самохвалко. Ще ги помета и двамата оттук, помнете ми думата! Не за първи път ви скроява такова нещо това краставо куче! Помните ли, бе, как се лепна като репей в краката на господин депутата тогава, когато с триста зора го доведох в селото?
— Дали помним, казва. Нали и мутрата му искаше да вземе думата.
— Но го отрязахме и си сви опашката.
— Че какво, на шикалки ли ще си играем!
Учителят и Мельос тръгнаха към училището. По пътя си разменяха и по някоя дума. Беше студено. Най-сетне стигнаха до конака му и учителят отвори вратата и каза на Мельос „заповядайте“.
Той влезе колебливо.
— Я му дръпни най-напред един ром… — каза учителят, сваляйки една бутилка, която постави пред него с две чаши. — Добър е за загряване. Аз пък през това време ще запаля печката. Но ти не ми каза името си.
— Мельос.
— Имаш ли близки?
— Не.
Той разцепи с един стар нож борина и я пъхна в печката.
— Лошо нещо… Един вид роднини, разбира се, са и… книгите, но, кажи го, както щеш… Ето и аз съм самотен тук.
От цялата обстановка в стаята вееше тъга.
— Значи тъй, с други думи, ти си образован… — каза му учителят след малко. — И откъде намираш книги?
— От клисаря.
— А!… Пердикопулос!
— … Някои съм си купувал.
Учителят драсна клечка кибрит и я хвърли в печката.
— Жалко, че не сме се познавали по-отрано… Щеше да спестиш доста разходи. Я погледни…
Полиците му бяха пълни с книги.
— По история, по литература, поезия… Горя от желание да отида да специализирам. А ти?
— Ще работя през цялата година и през есента ще отида отново на училище.
— В кой клас си?
— Трети.
— Добре ще бъдеш с уроците си… но… с учителите няма да си добре. Никога няма да ти простят начетеността ти.
— Но не всички… — рече Мельос плахо.
— Браво!… И тъй, приятелю, нали ставаме приятели? Ще ти кажа нещо… Струваше ми се, че съм корабокрушенец на някой необитаем остров и внезапно намирам човек. Сега всеки ден ще ми идваш на гости… нали?
— Аз съм говедар… — рече Мельос.
— А, да, аз пък забравих… Тогава всяка вечер. А? Нещо се колебаеш, виждам?
— А не… но… — каза Мельос, преглъщайки — като го остава само, то плаче…
— Кой?
— А, а… Бальос.
— Бальос ли? Какъв ти е пък този?
— Големи приятели сме.
— Някое овчарче ли?
— Не. Едно овчарско куче.
— Ха!… — рече учителят, някак си засегнат. — Значи ти си приятел на животните.
— Не… Спасих го от един кладенец и сега подивява, като остава само. Страх го е, да не го хвърлят отново.
— Извинявай… — рече учителят сериозно. — Милостиво сърце си имал. Но и аз не падам по-долу от тебе. Имам си един Мейданис под леглото. Мейданис, я излез…
Едно жалко на вид куче подаде недоверчиво муцуната си.
— Бяха му вързали една тенекия на опашката и му я махнах. Та оттогава се приюти тук. Ти къде го държиш?
Мельос наведе засрамено глава.
— Краката ми изстиват… — рече той, завирайки пръста си от смущение в чашата.
— Е, и какво?
— Идва при мен и се свива до краката ми.
Учителят го погледна развълнувано.
— Така, ти си имал значи голям приятел, Ме… Ме…
— Мельос.
— Мельос, завиждам ти… Вземи приятеля си някой ден и го доведи да си правят компания с Мейданис. Та и той, горкият, малко да подругарува. Какво ще кажеш?
— Съгласен съм — рече Мельос.
След това заприказваха за друго. Говориха за самотността, за снега, който затрупваше цели села, та чак се загубваха под него. Гаврътнаха още по чаша. Учителят разказа за едно пътуване, което беше предприел през лятото до Метеора. Това е една местност с огромни скали като острови посред полето. Навярно някога там ще да е било море. Изкачват те на тях с някакви мрежи. Но при слизането се объркваш. Никой не се съгласява да влезе отново в мрежата, щом веднъж погледне отгоре пропастта. Та значи преди слизането калугерите най-напред напиват посетителите, после ги турят в мрежата и ги спускат като вода в кофа.
След това учителят разказа за друго свое пътуване до остров Керкира70. Целият град пее и се смее толкова много, че и ти го удряш само на смях и песен. Грижите там се смятат за оскърбление.
— Много ли е хубаво там?
— Поповете не ти препоръчват да отидеш там. Защото има опасност да се откажеш от рая. А те нямат сметка.
Мельос се завърна много късно в своя обор. Още отдалеч той долови отчаяното скимтене на Бальос. Като отвори вратата, кучето се хвърли отгоре му, прегърна го с предните си крака… и почна да се смее и да пее, и да плаче.
— Полека, Бальос… Не сме стигнали още в Керкира.
Цяла нощ Мельос сънува само мрежи, които го издигаха високо горе на Метеора и го спускаха долу. И вино…
И попове, които го преследваха с кадилници, за да не отиде в Керкира.
Зимата мина бързо. После дойде лятото и си отиде и то. След това настъпи есента. Мельос си взе „сбогом“ с учителя, със стадото, с пасбищата… вдигна куфара с дрехите си, погали Бальос по шията и… сбогом. И двамата поеха пътя. Селото зад тях пушеше лениво като огнище. Искаше да се сбогува и с Пердикопулос, но великият клисар отсъствуваше от селото; беше отишъл в града да посребри кандила и свещници на черквата „Успение Богородично“ и изглежда, бе намерил хубава ракия и се бе забравил край някой тезгях.
И тъй излязоха на пътя.
Но такива пътници не приемаха нито влаковете, нито автомобилите. Не бяха изминали и миля и Мельос разбра, че беше по-леко да вземеш със себе си при пътуване една къща, отколкото едно куче.
— Двоен билет ще платя… — казваше той умолително.
Но напразно. Никой не приемаше. А градът беше далече… много далече… И тъй тръгнаха пеш. Шосето се простираше по полето като бяла водна ивица. На някои места то миришеше на конска пикоч, на друга — на бензин, а на трети — на плодове. Ту беше право като стрела, ту пък се извиваше като пръчка. Ту минаваше през нивя, засети с царевица, ту изчезваше сред храсталаци.
Към обед двамата приятели спряха да си поотдъхнат. Намериха край един бостан уютен кът. Птиците кръжаха над пъпешите, но не смееха да кацнат. Собственикът беше поставил някакви плашила, направени от дрипи, а посред бостана имаше една вятърна мелница, която вдигаше страшен шум с крилата си. Малко по-нататък се вееше някакво знаме. То беше издигнато върху една пъдарница. В средата й стоеше неподвижно някакъв човек и гледаше към шосето. Ако обаче някой се взреше, откриваше, че не е неподвижен. От време на време той помръдваше чудновато.
Мельос след дълго и търпеливо наблюдение откри, че този човек не беше истински. Въпреки че се помръдваше. Сигурно го бяха окачили с връв, та затова мърдаше.
Бальос направи една обиколка нататък, без да се страхува. Намери даже и една умряла гарга, която донесе и постави пред краката на Мельос, без да посегне на нея. Мельос се помъчи да му даде да разбере, че това беше негов късмет и трябва сам той да си я изяде. Напразно. Накрая захвърлиха гаргата в някакви къпинаци и седнаха да ядат хляб и сирене. Но Мельос не беше сложил още първата си хапка в уста и царевиците на отсрещната нива се разклатиха. Един мъж с намръщено лице излезе от царевиците и се приближи към тях.
— Колко си откраднал? — запита той Мельос.
Нито добър ден, нито нищо. Веднага „колко си откраднал“. Бальос се сви край своя приятел. — „Не се страхувай“ — каза му Мельос.
Пъдарят носеше чепата сопа, с която би утрепал и кон.
— Няма ли да отговориш?
— Не…
Сложи сопата си под мишница, приклекна и затарашува в торбата му. Мельос го гледаше мълчаливо и някак си много презрително.
— Хм!… — рече пъдарят. — Зная защо не си откраднал… Ха-ха! Видял си брат ми, който пази там горе, на пъдарницата, нали?
— Пази ли? — рече Мельос.
— Пази, разбира се, че какво прави!
— За първи път виждам сламен човек да пази.
— Сламен ли?
Пъдарят внезапно доби много нещастен вид. Пусна сопата си, свали смутен калпака си и избърса с опакото му изпотеното си чело. После простря несръчно ръката си да погали кучето. То се наежи.
— Хапе ли? — запита той.
— Не.
— Ами че тогава какво влачиш след себе си такава страхлива гад?
Мельос не отговори. Смущението на пъдаря все повече нарастваше.
— Добре де… — започна той отново. — Аз просто съм объркан. Как успя така бързо да усетиш, че „брат“ ми е сламен?
— Бальос отиде нататък… — рече Мельос.
— Това ли е Бальос? — запита пъдарят.
— Да.
Полека-лека човекът почна да се успокоява.
— А, тъй значи… — рече той. — Тъй значи. Ако не беше с тебе Бальос, значи нямаше да подушиш, че е сламен, нали? Тъй ли?
— Тъй.
Човекът се успокои напълно.
— Изяж си сиренцето… — рече му той. — Ако ожаднееш… виж!
Пъдарят посочи със сопата си едно дърво, което се зеленееше сред царевиците.
— … Иди там и пий вода, колкото искаш. Оттам се разхлаждам и аз. Много е лека. Ако някой ти каже нещо, кажи, че аз ти казах.
Пъдарят повлече сопата си като детско конче и влезе в бостана. Мельос прибра торбичката си и вървейки покрай ручея, се запъти към дървото. Бальос, щом видеше някое по-голямо царевично стебло, спираше за малко и го поливаше. В една глъбянка откри и малко вода и шумно залочи. След малко стигнаха при извора.
Водата бликаше от стеблото на едно дърво и се изливаше в една яма, бълбукайки като дете, което примира от смях. Малко по-нататък тихо, без да пуши, гореше огън. Мельос утоли жаждата си, после се облегна на дървото и се вслуша отново в смеха на водата. Царевиците наоколо си играеха, като се блъскаха една о друга. Чу се шум от разместени царевични листа и там наблизо се появи пъдарят. Той беше усмихнат. Хвърли пет-шест царевици пред краката на Мельос, после пъхна ръка в пазвата си и извади оттам два жълти пъпеша. Въздухът се изпълни с благоухание.
— Дойдох да те нагостя… — каза му той. — Не гледай, че са малки… Като мед са.
Постави ги като топки близначета до самото дърво и се зае с обелването на царевиците.
— Честен човек си… — рече му той. — Въпреки че си момченце още. Закъде със здраве?
— За училище.
— А!… Значи си тръгнал, така да се каже, да се жениш. Но… не си ли малко нещо подранил?
— Аз отивам да се уча… — отговори Мельос някак си засегнат.
— Хайде, хайде, не крий! И момичета, и момчета всички сте от един дол дренки! Не ме занасяй! Нима приличам на кутре?
— Вземи си пъпешите!… — каза му Мельос. — Аз отивам да се уча. На ти и царевиците, яж си ги ти! Хайде, Бальос!
Пъдарят го хвана за ръка.
— А бе! — каза му той. — Я виж ти!… Добре де… нито да се пошегува може човек с тебе? Брей… Я седни долу. Нарочно ти казах тъй. Ами че то се вижда, че отиваш да се учиш. Няма нужда и да ми го кажеш. Еее, то се вижда отдалече… Нали е така, бе, Бальос? Ето и кучето ти казва същото.
Бальос погледна приятеля си в очите. Съгласиха се и двамата. Пръв седна Мельос, а после и кучето. Цял час останаха там и прекараха много приятно. Ту ядяха, ту приказваха. Накрая се разделиха като стари приятели. В момента, когато си подаваха ръка, пъдарят посочи кучето.
— Просто в сърцето ми влезе… — каза той на Мельос — макар че е страхливо. Обикнах го. Би ли ми го дал?
— Няма да остане — каза му Мельос, галейки ушите на приятеля си. — Ще избяга. Ще дойде да ме намери.
— Ще го вържа.
— Тогава то ще умре.
— Имаш право… — каза замислено пъдарят. — Хайде на добър час.
По шосето минаваше една каруца. Пъдарят й направи знак със сопата си да спре.
Мельос ги настигна след малко и забеляза, че говорят нещо насаме. Коларят беше небръснат селянин на средна възраст, той погледна първо към каруцата си, а после отправи към Мельос очи, в които се четеше симпатия.
— Мятай се! — каза му той.
Мельос го погледна без особено желание.
— Не мога… — каза му той.
— Понеже не му дава сърце да остави кучето си, разбираш ли? — каза му пъдарят.
— Е, та защо не вземе и него със себе си?
— Може ли?
— Че защо да не може?
— Хайде тогава мятай се! — рече пъдарят и му помогна.
Колата заскрибуца. Едни загрубели и изкривени от работа ръце се вдигнаха нагоре. На добър час!
От гробищата Мельос се отправи към гимназията. Дали беше жива още Зумбуля?
Вратата на бай Тодос беше отворена и една кокошка поглеждаше крадливо навътре. От време на време някой я пъдеше и тя попляскваше с криле и отново се връщаше още по-упорито.
Мельос дочу отвътре ругатни:
— Дяволска птица! — беше гласът на бай Тодос.
После се чу да казва нещо на някого вътре.
— Ето свършвам!… — рече той. — Не ме оставя на мира тази кокошка!
„Жив е“ — каза си Мельос.
Сега се чуха удари на някакъв чук, Мельос се изправи пред вратата.
Старецът държеше в ръце една обувка и я оглеждаше. Мустаците му бяха увиснали над устата и гласът му се чуваше неясно.
— Шът!… — извика по едно време той към сянката, като помисли, че е кокошката. — Ха по дяволите, проклетнице!… — отново запсува бай Тодос. — По дяволите про… — и в този миг го видя.
— … Дяволче! — извика той и захвърли обувката. Разтвори ръце. — Бабо!…
Прегръдката му беше широка, пълна с блаженство… и старческа топлота.
След прегръдките застанаха един срещу друг и се погледнаха. Годините бяха издълбали… бяха издълбали още по-дълбоко лицето му.
— Какво хленчиш?… — обади се тихо отвътре бабата.
— Не хленча… ами плача. Сега ще видиш. Ела вътре да те целуне… — рече той на Мельос. — Още е болна.
Хвана го за ръка. Вътре беше мрачно. Старицата лежеше бледа под завивките.
— Пиленце… — каза му тя и простря ръце да го прегърне, но те отмаляха и се отпуснаха.
— Не иска да ме прибере господ… — рече тя.
— Добре, че не те взима! — отвърна старецът.
Мельос коленичи пред леглото й.
Старецът го задърпа нервно навън. Момчето го погледна учудено.
— Разчувствува се! — рече той. — Не трябва да плаче, сине… Отслабва, топи се.
Седнаха на две дървени ниски столчета. Мельос посочи обувката му.
— Защо не ги дадеш на брат си да ги закърпи?… — запита го той.
— Какво? — изписка старецът, сякаш го боднаха по корема с игла.
— Какво става, дядо?
— Е, добре де, не знаеш ли?
— Че откъде да зная… Какво?…
— Че остави живот и здраве на нас… Замина за там долу и ще ми съобщи: ако е добре, да отида и аз да се срещна с Анестис. Ако ли не… Отиде ли на гроба му?
— Имаше много народ… — рече Мельос — и не останах дълго.
— Ако отидеш пак наскоро, обади ми да отидем заедно. Преди време поразкопах пръстта на гроба му. Не искам да му тежи. Сън ме не хваща нощно време.
Той отново взе в ръка обувката. Преди обаче да почне да я кърпи, старецът се поспря и отново го загледа.
— Избуял си… — рече му той. — Надминал си ме. Цяло ергенче. Ех! Да беше жив… да ти се порадва. А пък и каква хубава дреха!…
Удари три пъти с чука. После му заговори за уроците. Внезапно прекъсна работата си и отново го загледа.
— Знаеш ли… — каза му той. — Миналата година през есента господин Скамвурас все ме питаше дали си се мярнал насам. Колко ли ще се зарадва…
— Ожени ли се?
— Не. Но сестра му се омъжи, оная, старата мома. Но какво съм седнал да ти разправям, ти нали беше още тук тогава? Чудесна двойка. Ех!… Горкият господин Анахоридис…
— Напълнял ли е?
— Сложил е две мръвки на себе си. Я виж ти!… Говоря толкова време с тебе и още не съм те питал. Нареди ли се някъде?
— Още не.
— Ела при нас.
— Не. Ще обезпокоим баба. А освен това… не съм и самичък.
— Какво? Да не си се оженил?
— Имам си куче.
Старецът почеса главата си с шилото.
— Впрочем… слушай… — каза му той. — В бежанския квартал — добре, че ми дойде на ум!
— Какво? Някоя стая се дава под наем ли?
— Добре, че се сетих. В бежанската махала, дето казваш, имам една позната, моя връстница. Тя ме питаше да й препоръчам някое ергенче. Би ли отишъл? Ще я намериш на третата редица. „Бежанския квартал — Нея Каликратия“. Блок трети… Би ли отишъл?
— Как се казва тя?
— Госпожа Матула. Ще си има и другар. Съвсем самотна е тя като уединен параклис. Върви още сега дори.
Мельос се сбогува. Старецът се изправи пред вратата да му се порадва още веднъж.
— Цяло ергенче… — изтръгна му се сякаш из сърцето. — Ах, Анестис, Анестис… защо избърза така скоро да си отидеш.
Мельос се запъти направо към бежанския квартал.
Бабичката беше само с едно око. Тя беше една изстрадала жена. Но беше най-симпатичната жена, която въобще Мельос бе срещал в живота си. Показа му стаичката, като гледаше в друга посока. Горкото й око не само че беше мъничко, но и кривогледо.
— Ето леглото. Ето и умивалника. Ето и кърпата за лице…
Едно казваше, пък друго посочваше.
— Да, но… със себе си водя и едно куче. Къде ще го държим?
— Ммм — рече бабичката. — Имам една кошница.
— И при какъв наем?
— Няма да се караме. Няколко петачета. Старите ядат по-малко. Нито дрехи, нито обувки хабят. Зъби, за да дъвча, нямам. Сто драхми на месец. Можеш ли? Ако не можеш, не значи, че не може да ги понамалим.
— А как! Мога… — рече Мельос.
Пазарлъкът се сключи.
Мельос се отправи за колибата на Битрос. Той вървеше нагоре и реката го приветствуваше „Здрасти… здрасти…“ Скимтенето на Бальос този път не се чуваше. Мельос се поразтревожи. Ключът беше под камъка. Взе го и пипнешком потърси ключалката. През пролуката се чуваше провлаченото, но плахо скимтене на приятеля му, което се долавяше и през вратата. Отвори. Бальос не подскочи. Сложи само глава пред него — ето тъй, като детенце — и млъкна. Месецът светеше мътно. В един ъгъл беше разстлан талаш. А в огнището имаше огън. Онзи работник беше се погрижил за всичко.
Мельос легна върху талаша. Но не можа да мигне. Споменът за Битрос го преследваше мъчително. Спомни си за циганчетата с голите коремчета, за приятеля си, който тихо плачеше край огнището.
— Битрос… Битрос…
Навън петлите започнаха да пеят…
Значи нямаше грешка. Това беше трети клас. Трети клас… Представи си! Трети клас… А казваха, че край — свършено е с приказките. Че каквото е имало да става, е станало през годините, когато дедите ни са били още хлапета. Много благодаря!
Всеки дядо изкарва другия лъжец и се успокоява. Тук беше станало чудо. И то чудо голямо и невероятно. Говедата останаха на ливадите. А тук не е пасбище, а училище. Шумът, който се чува, не е шум от стадото. Нито бученето на дола. Нито шумоленето на гората, което южните ветрове разнасят навред из нея. Тук е училище, училище. Стара мечта с чинове, с карти и черни дъски. Ето… тази топола, която се гали о прозореца, се напоява от реката край училището. Трети клас се намира точно над тази река и срещу слънцето. И реката пее по един много своеобразен начин. И този порой от поздрави в двора не пада от небето, а се излива от устата на децата и не може да се сравни с нищо. Това е приказката… Приказката, която самотата му разказваше навън по ливадите, която и щурците му разказваха през нощите — че има една сграда, едно огромно училище, където отиваш и си купуваш други очи, други уши и друг ум.
Децата в двора се надпреварват в приказки. А за какво ли нямат да говорят!… Всички в продължение на три месеца се правеха на големи. Скитаха се гологлави, където си искаха, без ширити и кукумявки на фуражките си. Езиците им мелят безспирно, сякаш се състезават по бързина. Звънецът удари. Първи влязоха в клас „персите“… Две години са го чакали. Те влязоха в строй като патрул от побойници. Ругаят обувките си, които ги стягат — нетърпима мода — да ти затварят краката! Дакридзикос е като разярен зъл дух. Той е пораснал. Хамоляс също, а и цялата компания. Те гледат наоколо си злобно. Не защото са останали да повтарят класа — напротив, а защото не са ги изпъдили. Те пак заеха последните редици. Още от първия миг обмислиха как и какво трябваше да направят, за да си осигурят неминуемо изключване от училището.
Дакридзикос пъхна носа си чак в ушите им и почна да развива своя план, но Хамоляс веднага го прекъсна. Дакридзикос се разсърди. Не беше свикнал да го прекъсват.
— Какво има, бе?
— Не виждаш ли? — каза му Хамоляс. — Ето Кадрас!
Главатарят се намуси.
— Не… Нищо не виждам — каза той с разстроен глас… — Не… Нищо не виждам.
Хамоляс обаче скочи и дори направи знак на Кадрас да дойде при тях.
— Не, нищо не виждам… — продължи кисело главатарят. — А бе, той е за първите чинове.
Хамоляс поогледа „облеклото“ му и се съгласи с него.
— Добре — каза му той. — Имаш право.
Мельос дочу разговора им и се поспря. Поколеба се за миг и после седна с един чин по-напред. Зад себе си долови тежкото дишане на Дакридзикос.
— Добре — каза Хамоляс, — щом като не желае при нас… Какво да го правим, нека не идва!
— Усети, че ще изяде ритник, та затова не дойде.
Мельос се извърна и го погледна право в очите. Той отмести ядосано погледа си в друга посока.
— Торис… — каза му Мельос.
— Не ме закачай! Ето стената, какво се обръщаш?
— Да ти подам ръка.
— Заври я в носа си!
Хамоляс се развълнува.
— Да му подам ли моята, а, бе, Торис?… — запита Хамоляс своя главатар.
— Не!
Ясно се чу как един юмрук се заби в ребрата на адютанта.
Мельос се извърна още един път.
— Не съм за първите чинове… Само това исках да ти кажа. А да знаеш, не бих се и унижил.
Отзад не се получи отговор. Само дишането им стана по-тежко.
И онези там, на първите чинове, и те си имаха своите разправии. Къде са били през лятото. Какво са правили. Само хвалби. За какво друго можеха да мислят? Други се грижеха за тях. За преминаването в друг клас ли? Никой не се тревожеше. Всички на края на годината щяха да бъдат обявени за „минаващи“, дори и дръвниците. Тежко и горко на „персите“. Колкото и способен да е някой от тях, бележката му ще се отмери, сякаш е злато — да не би да се даде някоя стотна от бележката повече.
От третия чин нататък никой не се обръщаше да погледне назад, сякаш зад тях беше страната на Лот71. Карумбалос забеляза това и един ден подхвърли язвително:
— Обръщайте се от време на време и назад — каза им той. Грешите, зад вас не е страната Гоморска72. Там е страна на магарета73!
Но те не го послушаха, за да не се превърнат в сол…74
По едно време шумът в класа внезапно затихна. Като ято пъстропери птици нахлуха вътре момичетата. Всички бяха сериозни като дами. И то с пълно право. Те не бяха вече сополанчетата от първи клас, които трепереха като котенца пред учителя. Моля! Това бяха госпожици! Мельос хвърли един поглед от мястото си. Освен Кальондзи — една дебелана с очила, която той помнеше още от по-миналата година — всички други бяха нови. Това момиче с очилата все дебелееше — закъде бе тръгнало? Първа влезе една русокоса девойка, която отметна косата си назад, сякаш да отърси сняг от нея, и цялата стая се изпълни с искри. Тя имаше надменни сини очи и съвсем бледо лице. „Свети Георги“! — казаха „персите“ и се прекръстиха. Момичето се поусмихна, пребледнявайки още повече. Всички други минаваха със сведен поглед. Сякаш внезапно се бяха умислили. Последно влезе едно неспокойно същество, което хапеше устните си. Прекрачи прага като кос и с бързи крачки се отправи към мястото си.
Мельос се стресна. Момичето беше тънко и мургаво като ръж. С премрежени очи и много черни мигли. По коренчетата на косите й блестяха ситни — ситни капчици пот, които изчезваха като невидима пара. Това момиче беше чисто като поточе в зори. Мельос, без да иска, улови погледа й, прикован върху него. И се изплаши. И само веднъж през целия си кратък живот беше се уплашил така. Това се случи една вечер, когато, докато се готвеше да спи на една ливада, една звезда стремглаво се насочи към него да го изгори. Но какво ставаше сега? Нищо. Едни развети коси минаваха край него. Коси ли? Добре де, всички момичета имаха черни коси! Но защо тогава очите му останаха така приковани върху тези коси? Да не би причината да беше панделката, която така нежно ги придържаше? Това беше една синя панделка, сякаш поточе сред гора. Нима заради това?… Не. Но нима пък… — не, не, изключено — нима, девойчето не обърка стъпките си, като минаваше край него? Ако беше се случило такова нещо, всички щяха да го забележат. Спокойствие! На края на краищата той не беше вече дете!
Един мъж трябваше да се държи като мъж. Най-после да уважи и… своята възраст! Преди малко пръстите му бяха спокойни. Какво ги прихвана сега, та почнаха да барабанят? А в очите му… — добре бяха очите му преди… кротки и тихи като на юнец. Те нямаха много работа. Гледаха, плачеха или се смееха. Какво се случи сега с тях? Светят демонично и блестят… И таз хубава! Я се овладей! Дойде някаква малка буря, ще премине! Ето погледни!… Девойчето е тихо, тихо, сякаш се плъзга по езеро. Може би се казва Параскевопулу… Артемисия Параскевопулу. Защо не? Или Ламбротея. Ламбротея Кастравецу. Я погледай по-добре „Свети Георги“. Я виж как блести в светлината на косата си. Прекръствай се и ти, когато тя минава. Остави ти Ламбротея. Какво ти пречи горкият кос? Кажи си, че и тя е една кравичка, която е дошла да попасе писмо. И се успокой. Я по-добре дай ухо към Дакридзикос, който пак нещо говори за тебе. Обзалага се на пет драхми, ако някой успее да ти „смъкне носа“.
— И какъв път на косата има!… — каза Куркулос.
— Къде е тоя път? — запита Дакридзикос. — Глупчо! Път ли е това?
— Че какво е?
— Пътека, за да се разхождат въшките!…
Мельос изведнъж почувствува, че би бил много нещастен, ако не го удари, но ако пък го удари, би станал още по-нещастен. Овладя се.
— А бе… Торис… — извърна се Мельос и само това му каза. Беше много тъжен…
Дакридзикос погледна настрани.
— Хамоляс… — обърна се Мельос към приятеля на главатаря, — я ми кажи ти какво съм му сторил?
Хамоляс влезе в борба със себе си. Най-после надви „персът“.
— Не знам… — отговори му той. — Питай самия него. Защо не питаш лично него? Отговори му бе, Торис… Не чуваш ли, че те пита? Какво ти е сторил?
Дакридзикос се изплю.
— Какво ми е сторил ли? Не виждаш ли, бе, че се прави на… на… Хай по дяволите! Не знам… Млък!
Мельос го погледна братски. Ех, и ти, Торис… Торис… Защо му се сърдиш? Знаеш ли ти колко му струва това сако? И знаеш ли какво бие под това сако? Знаеш ли какво тичане е било подир говедата и колко безсънни нощи и мръзнене му струва… и с каква безмълвна трагедия е заплатил, за да вкуси днес тази радост. Радостта, която е толкова леснопостижима за всички: да може да подпира лакти върху тази дъска, да гледа тази проядена и разкривена дъска? Да слуша цвиленето на Карумбалос и безсолната мъдрост на попа?… Ах, Торис… само да знаеше… Но Мельос не успя да продължи своите размишления. Откъм коридора се чу едно продължително „с-с-с-с…“ и всички се завтекоха към своите места. В класа влезе Скамвурас. Той беше се променил… беше станал много по-различен отпреди. Носеше, разбира се, още своята пеперудка… морскосиня с бели точици… Беше облечен в нов с маслинен цвят костюм… но очите му гледаха по-смело, ръцете си държеше по-свободно, по-естествено. Той отвори дневника върху катедрата и започна да чете имената на учениците.
— Аларихос Евангелос.
— Тук!
— Актипис Йоаким.
— Тук!
— Вурахмани Кальопи.
— Тук!
Сърцето на Мельос биеше до пръсване. Внезапно очите на учителя се присвиха. Гласът му прозвуча развълнувано.
— Кадрас… — рече той разтреперан и потърси с поглед да открие своя любим ученик.
— Тук… — чу се гласът на Мельос изпод сресаната му на път коса.
Бледен, учителят затърси от мястото си да го открие сред главите на момчетата. Беше се надигнал… После застана неподвижно и се постара да успокои гласа си.
— Много се радвам, Кадрас… момчето ми… — прошепна той и влажна светлинка просия в очите му.
— И аз, господин учителю… — отговори разтреперано щастливият глас на Мельос.
Скамвурас се наведе над катедрата си и се помъчи да намери изпуснатия ред в дневника. Гласът му още не беше се успокоил.
— Марнерис Александрос…
— Тук!
— Ксиполиту Евтерпи.
— Тук!
Списъкът на учениците вървеше гладко. Мельос наблюдаваше пеперудката, която след няколко неспокойни раздвижвания почна да утихва. Но в този момент се случи нещо друго, неочаквано. Един скок в живота, едно връщане в приказния живот и в света на детската фантазия. Списъкът съдържаше едно име, което беше се стопило в годините на миналото… което беше изчезнало завинаги от паметта и езика на Мельос. Едно късче само беше се спасило от пълната забрава… и винаги, когато той четеше някоя страница с нежности, то идваше да кацне като прелитаща птица на брега на сърцето му и отново отлиташе, като загадъчно размахваше криле. Закъде… за колко време? Той не знаеше. Едно име… И това име сега беше в списъка. Изглежда, че то си имаше своя особена мелодичност, затуй всички притаиха дъх да го чуят. Хареса се дори и на учителя и той го произнесе с по-звучен глас.
— Аграмбели Стамири…
— Тук…
Гласът беше по-звучен от името. Коя ли беше от всички тези момичета? Мельос подскочи неочаквано, сякаш го жегнаха с нажежено желязо, и се извърна назад. Едно лице, което две големи очи засенчваха, стоеше там зад него плахо, миловидно, послушно и… — о боже! — гледаше него!… Косенце… Да, тя беше. И само тя трябваше да бъде. Но кои богове се бяха пошегували тъй! Коя сляпа случайност беше нагласила това?
Аграмбели Стамири. Девойчето от приказката. Очите им веднага си казаха:
„Значи тази е?“
„Значи този е?“
Той ли? Той сега знаеше какъв беше. Беше щастлив… щастлив… А девойката, оная бърза и нетърпелива девойка, го бе чакала! Не се беше още… оженила? И самият той се чудеше как е могла да се овладее, след като толкова бързаше. И какъв ангел само беше тя, какъв невиждан ангел! Носеше както всички девойки синя престилка с набори. Една тънка, много тънка верижка на шията си, черен колан и нищо повече… Но и нищо друго не й трябваше. Имаше черна, много черна буйна коса и къдрите й падаха върху рамената. Тя хапеше — както в онзи миг, когато минаваше край него — устните си и ситните капчици изчезваха от челото й… И всичко, което беше на нея, беше фино и изваяно. Просто — краснопис.
Какви имена следваха по-нататък в списъка? Дали не бяха прочетени вече всички? Дали урокът не бе започнал? Мельос не разбра… Нещо говореха. Нещо разправяха. Може би по география. Може би по старогръцки. Може би да не беше още приключено с прочитането на списъка. Или пък учителят бе почнал да чете списъка пак отначало. Но Мельос не помнеше друго име. Не знаеше друг урок. Не виждаше друг образ.
„Значи тази е?“
„Значи този е?“
Аграмбели Стамири…
— Деца, вървете — междучасие…
„Продължение от предишното…“
Бабата си имаше една приятелка връстница. Тя носеше дрехи от свила и старомодни обуща половинки. Всяка вечер те се събираха и си правеха „седенки“. Имаха скрити в един сандък ракия, смокини и орехи. Чупеха орехи с едно чукче и нареждаха ядките на масата. Ракията миришеше предателски навсякъде, но старицата казваше, че е „лекарство“. Попийваха си сладко-сладко с внимание и любов — не много. Само за да разчистят ръждата и да изгонят от душата сланата. Приятелката й имаше съвсем бели коси и тъжни очи. Защо тъжни… Тя имаше свои причини. Хубавиците не трябва да се раждат на този свят, и ако се случи да се родят, не трябва да стареят. Тя беше хубава. Беше хубава и сега още, дето приказваме. Ръцете й бяха възпълнички, с трапчинки и с гривни, която издаваха приятен звън. Косата й беше прилично, добре вчесана. Годините не си казваше, тя казваше „… е… с… ет“. Пееше с ясен глас любовни песни. Наричаше ги „нови“, защото нямаше намерение да остарее. Това поне можеше да стори.
Старецът й живя с нея петдесет години. На петдесет и първата обаче той откри, че „няма да й дойде умът“, и я напусна. Тогава тя реши да започне отново своя живот. Облече пъстри копринени момински дрехи, направи си прическа по вкус, купи си огледало… беше уверена в себе си. Нека смъртта дойде, когато пожелае, но на старостта тя нямаше да позволи това. Захвърли старостта заедно с тъмните си дрехи. Казваше, че е млада и хубава и действително беше все още много хубава. Очите й бяха още съвсем бистри — макар че бяха тъжни. Бузите й бяха свежи. Песента й ехтеше чисто по момински и изпълваше къщата с младост.
Често пъти вечерта вместо ракия пиеха кафе… и тогава вместо песни си разказваха истории. Тя разправяше безброй подбрани истории, които продължаваха по цели нощи.
— … И тъй, „продължение от предишното“… Оставяме Янко да страда в къщурката на Халки и се връщаме отново при Еванто. Тя се тръшка и ридае… „Или Янко, или смърт“. Господин Аристидакис бей поема към Сен Жорж, среща господин Сгуридеос и… „Докторе, казва му, дойдох да те помоля…“
Кафето на бабичката беше прясно смляно и къщата ухаеше като черква. Когато нямаше да подготвя уроци, Мельос им правеше компания.
Обичаше да ги слуша.
И начинът, по който те пиеха кафето, беше много приятен. И начинът, по който Еразмо пееше „ах, младост… ах, младост…“ си имаше своя тъга. Имаше и една песен („Когато далеч бъдеш“), от която, като я пееше, очите й се наливаха с горещи сълзи. Късно нощем Мельос я придружаваше с един фенер — тя не живееше много далече, само на две крачки. Домът й беше една студена къщичка, където всичко беше остаряло. Всичко там старееше полека-полека, само тя се съпротивяваше.
— Познаваш ли някоя девойка с руса коса, момченце?
— Да… има една в класа ни. „Свети Георги“ я наричат.
— Наричаха ме „Горгона“76… Ах, младост… младост…
На Мельос му ставаше много мъчно, когато я чуваше да въздиша така. И когато му казваше „лека нощ, любезно момченце“, струваше му се, че внезапно изчезваше всякаква светлина и че само фосфорът на очите й оставаше да мъждука в тъмнината.
— Имах си едно детенце… свое дете, едно момиченце. Знаеш ли как изглеждаше? Ето… Представи си слънцето!… И тъй лека нощ, мило момче. Лека нощ.
Мельос не си отиваше веднага, връщаше се отново обратно и се ослушваше. Сега домът се изпълваше с жалби и въздишки. Щом Еразмо оставаше съвсем сама, старостта връхлиташе върху нея и я завладяваше.
Мельос се сприятели неусетно с тази наранена жена. Харесваше му, така както седеше, и я слушаше с отворени уста; и той също й се харесваше, като го слушаше да свири песните й с уста. „Имах си едно момиченце…“ Нищо нямаше, лъжеше. Кира Матула се кълнеше. „Бездетна е, ялова…“, уверяваше го тя. „Самозалъгва се, за да й минава мъката. Но трябваше бог да й даде едно момиченце. Нямаше да пропадне светът я!…“
Една вечер Мельос пак я придружаваше до дома й… Луната грееше, опиянена от сладостта на вечерния час. Тя го запита дали му се е харесала историята, която му разказа тази вечер, дали му се е харесала обаче изключително.
— Да, много. И… от нея ще напиша книга. Заклевам се. И после ще стана писател.
— Тимфристос77 обаче! Гледай Тимфристос, момчето ми, да станеш, нищо друго. „Хубавицата от Пера“78… Тогава живеех там.
— Дали не сте вие това?
— Не знам…
И тази вечер историята й беше много хубава. Тя я разказа с много подробности.
— Не забравяй лунната нощ. Не забравяй опаловите води на Босфора…
— Няма да я забравя.
— Имам една „дубля“… ще ти я дам. И една „махмудия“. Стигат ли ти?
— Казаха ми, че книгите стрували много пари.
Тя се спря и нежно хвана медальона, който висеше на шията й.
— Имам и този „Птоломей“. Ако не ти стигат „махмудиите“… Името й обаче искам да бъде Еразмия.
— Така ще бъде.
Поспря се и сякаш се мъчеше да изтръгне от луната тайните й. Една бегла усмивка засия в очите и. От устата й се отрони бавно-бавно горчива въздишка.
— Какво прави… Свети Георги?
— Добре е, благодаря.
— Храни ли симпатии към теб?
— Не знам. Но защо… За какво ми трябва?
— А!…
— Тя е слаба ученичка.
— А!…
Беше готова да се изсмее, а се изкашля.
— Я ми кажи: ревнува ли по малко? Ревнува ли?
— Защо?… Какво да ревнува?…
— Какво да ревнува ли? Всичко, моето момче! „Ревнувам цветето, което умира на бутониерата ми“. Мечтаеш ли въобще, момченце? Имаш ли тайни? „Ма-ма… малки тайни.“ Обичаш ли и обичан ли си? „Страстно…“ Какво е мнението ви за собственицата? „Тя е привлекателна като пролетта…“ Момченце… я ми кажи… какво желаеш да станеш?
— Поет.
— Поет… Да, но защо? Защо именно?…
— Искам да стана поет.
— Да, но… защо именно? Защо?
Мельос се засрами. Не знаеше какво да каже. Това беше нещо, което знаеше много добре. Обаче да го каже — не беше в състояние.
— Колко ще печелиш?
— Нищо… Не, не знам… Ще печеля… Е, много…
— Много… Я ме погледни… Сама ще открия защо: зная защо пишеш стихотворения. Искаш да ги чете „Свети Георги“… нали? Затова ли? Затова ли пишеш стихотворения?
— Не. Не съм помислил. Не пиша затова.
— Значи не затова?
Минаваха край една ограда и се опряха на нея.
— Ти си особено момче… Боже господи!… Какво особено момче си ти! Знаеш ли какво е любов!
— Не.
Лек ветрец отвея кичур коси в очите й и изведнъж тя се почувствува обхваната от някаква мъка. Сякаш се разби самият й живот.
— Знаеш ли!…
Напразно се измъчваше. Искаше да отвори една далечна врата. Вратата на младостта си, за да погледне какво беше останало. Искаше да открадне малко самозаблуда. Момчето обаче трудно се поддаваше, беше недостъпно.
— Кажи ми… Искаш ли всички да четат стихотворенията ти? Всички? Всички без изключение?
— Да.
— Всички наравно…
— Да.
— И никой повече? Хайде… не крий, момченце. Кажи ми. Сигурно има някой, който, ако не ги прочете, ще се почувствуваш много нещастен, нали? Ще бъдеш нещастен, нали?
— Да…
— А!… И кой е този някой? Не го крий от мен сега. Съжали ме… Хайде… Тя има име… Кажи ми го… Не го крий от мене, защото… какво ще стане с мене после, момчето ми?
— Добре…
Но внезапно Еразмо, развълнувана като дете, се вкопчи в него.
— Ах! Коя е? Коя… Не веднага! Почакай! Недей ми казва! Почакай. Малко да се съвзема. Да се съвзема малко по-напред…
Изминаха се три минути. Тя беше притиснала с ръка сърцето си. Почакай, докато се успокоя. След малко обаче розовият цвят, който обагряше бузите й, изчезна. Обхвана я страх.
— Каза ли ми го? — запита тя развълнувана.
— Не.
— Благодаря… Не, не искам. Не, върви си. Заведи ме в къщи. Не искам да чуя името й. Страх ме е…
— Но то е хубаво… — каза момчето, сякаш казваше това на луната.
— Заведи ме в къщи… Бързо… Бързо… Бързо… Тичешком!
— Аграмбели… — прошепна Мельос, като че ли беше съвсем сам.
Еразмо седна на прага.
Сякаш беше се спасила от удар на сабя, която беше изсвистяла току над самата й глава. Беше премаляла.
— Благодаря… — прошепна тя. — Благодаря ти, момченце. Аграмбели… Не, друго име не приляга за теб. Никое, никое друго име не приляга за теб. Благодаря.
Тя се опря на ръцете си и стана.
— А сега лека нощ. Лека нощ, любезно момченце. Утре… продължението от предишното.
Тя не светна лампата в дома си. Сякаш проби нощта и се пъхна в нея.
Аграмбели… той знаеше. По-хубаво име от това не можеше и да има. И ако щеше да стане поет, и ако нямаше да стане някакъв въобще… само задето името й съществуваше, щеше да има поезия в света. И никаква книга дори да не напишеше, и никакво стихотворение, и нито един стих да не излееше… все пак достатъчно беше името й. Животът си имаше своята поема.
Къщата остана тъмна и той си тръгна, стараейки се да долови стъпките си… Но нищо не чуваше. Но как тъй забрави, че върви върху облаци.
Фенерчето беше изгаснало… и сякаш държеше в ръка едно малко око, което беше ослепяло.
Мельос влезе в къщи, стъпвайки тихо. Бальос го бе подушил още отдалеч и дойде да му каже добър вечер, удряйки го приятелски с опашка.
— Бальос, тя се казва Аграмбели… Знам, че не би повярвал, че на света има момиче с толкова сладко име… И аз също не го вярвах. Но е истина… истина… истина… Аграмбели!
И тъй, лека нощ, момченце. Лека нощ, бленуващо момченце…
„Музиката на водите“. Свободно съчинение. Седнете на някой мост и послушайте музиката на водите. Внимавайте само да не паднете в реката. Господин Скамвурас дава с любов тази тема, с любов, но веднага се огорчава. Тази тема му харесва. Харесва му всяка тема, в която се говори за река. Но идва преподавателската колегия със своя суров глас и разрушава безмилостно поезията в сърцето на един беден учител.
Избери си, казва тя, каквато тема искаш — твое право, но относно езика — внимавай! „Що се отнася до езика“. И ето вратата се отваря и директорът на гимназията влиза. Очите му са толкова сурови, че и малкото син цвят в тях е изчезнал, избелял е съвсем.
— И тъй искам за няколко минути пълна тишина. Една препоръка. Обърнете внимание на езика. Свободни сте относно всичко останало. Но що се отнася до езика, в никакъв случай не може да се търпи какъвто и да е досег с разните варварски идиоми79, които завличат традиционното ни езиково средство в уличната тиня. И тъй налага се педантично отбягване от подобен допир и ревностно придържане към правилата на официалния език, придържане, значи, към официалния държавен език, тоест, катаревуса. Предупреждавам ви, значи, и заплашвам. Нарушителя ще накажем безпощадно! А сега продължете работата си.
Можеш ли ти, учителят, и то, ако си млад учител, който обожава тези „варварски идиоми“, да не се огорчиш… Децата обаче никак не чувствуват мъката на своя преподавател. Чувствуват само, че това съчинение няма да бъде като другите. Че е „свободна тема“, как да го кажем… Могат да развият своята тема, както си искат. Че няма да си блъскат главата, за да си припомнят как учителят разказа съдържанието, с какви думи и какви образи. Пишете, каквото ви харесва. Достатъчно е да изразите това с ваши думи. Само че… нали знаете… варвар… т.е. що се отнася до диалекта, нали знаете? О, разбира се, „знаем“, господин учителю! Ние вече сме образовани хора, а един образован човек трябва да уважава своето образование! Ами че, разбира се, как не, особено сега… разбира се, господин учителю, всичко е ясно.
— Имате на разположение два часа. Надявам се, че са ви достатъчни. Подчертавам, че не се поставя никакво ограничение относно дължината на съчинението. И още нещо — продължаваше да обяснява учителят, но Мельос не го слушаше вече.
Заби брадичка в юмрука си и се заслуша в тополата. (Нима тя говореше?) Той се понесе с ветреца, който повяваше сред листата й. Носеше се… А долу шумеше реката.
„Тече… носейки тъмносините си води надолу, все надолу, дето ги очакват моретата в своите неизследвани глъбини… Понякога водната повърхност се набраздява. Понякога става гладка, но пак тече…“
Мельос смачка листа в шепата си и го направи на топче. Не. Това беше едно мъртво съчинение! Той не можеше повече. И тогава го обхвана някаква дързост. Да каже всичко на майчиния си език. Пречеше ли това? Защо да пречи? С реката го свързваше приятелство. Той беше стар приятел с нея. И тъй ще разкаже всичко на езика, който и двамата знаеха, тъй както някога си приказваха лице с лице. И знаеше, че лицата им си приличаха. Колкото пъти се бе навеждал над водите й, беше виждал, че си приличат с реката като двама братя! Как обаче сега ще се разберат на този плесенясал език? Срам го беше дори. Почна да мечтае. Рекичке… вярна, незабравима моя дружке. Къде отиваш? Помниш ли един Йован? И върбата, от която скачахме и се гмуркахме в твоите води? Нали знаеш? Върбата отиде, Йован я насече на дърва. Това се случи през една дъждовна нощ, когато всички мръзнеха, а едно момче беше болно. Течи… течи… там, по-надолу, при един вир тръстиките са се хванали на хоро. Като минеш край тях, грабни си някоя песен. Някои птички, които обичат музиката, отиват там и вземат уроци по пеене. Чучулиги ли ги казват? Не, не зная. Те са малки като юмручета. Не, не. Те са като камъчета, които, чуруликайки, летят нагоре-надолу из небето. Тези птици много обичат музиката. И са свикнали да пеят много рано сутрин и затова имат на главата си качулки, за да не мръзнат. Някои чичовци потъркват брадичката си и казват: „Не разбирам нищо. Чучулиги ли? Не. Това са качулатки“.
Тече, тече водата; тя е като погребение — никога не се връща назад. Тя е като барабан, който не променя ритъма си. Върви, тече и не знае какво ще срещне по пътя си. Тревички и дива мента, риби, жаби или водни змии… Понякога преминава и през някоя пробита планина и скрито рони сълзи. По-нататък се разсърдва, но по-после пак запява своята незабравима песен… Чуй, рекичке, ти, която носиш вода… ако минеш край някой бостан, напой го, защото се заинатява, като не го напоиш, и не дава дини. Почерпи малко и някои царевици, почерпи ги, горките, защото тъкмо сега са станали млечни. Почерпи и жътваря, чието сърце гори. Спри се и край онези гладки камъни, където девойките перат мъхестите си покривки, и им направи пяна, защото си нямат сапун…
По-нататък е полето. Децата цамбуркат и пускат хартиени корабчета. Те пеят и песнички… нестройно, с неукрепнали още гласчета. По-надолу реката среща едни гробища и плаче. После се гали о корените на един стар явор, който разправя приказки на дребните рожби на цветята.
Музиката на водите — песента на реката — никога не свършва. Само когато стигне до морето, омайната й музика спира, защото няма накъде да отиде, и се удавя в рева на океана. Тук долу реката загубва своята музика. Загубва и своя цвят. Когато се влива в морето, водите й са тъмносини. Кой знае защо… И по-нататък златистосини. Пак кой знае защо.
Тя знае добре, че в началото водите й са сладки, но полека-лека стават солени. По целия си път тя събира всичката пот и всички сълзи. А светът лее много… А още повече лее бедният народец по полето.
Музиката на водите е тъжна. Такава музика е слушало от брега едно момче, което често е говорило с реката.
Мечтата свърши. Мельос премина към друга мечта… Той си спомни за къщата, където живя по-миналата година, за реката, която течеше край нея… после за една тежка нощ, когато умря старицата Севдо… И почна да описва всичко. Това беше темата му. И взе да пише. Перото му летеше като насекомо, което бърза, да не го превари нощта…
По едно време спря. Беше свършил.
Написа четливо, ясно датата и името си и затвори тетрадката. Да. Съчинението беше готово. Мельос се загледа пак в листата на тополата. На върха й един кичур се вееше, сякаш реката го поздравяваше с кърпичка. „Поздрави от приятелката ти“. Тогава внезапно почувствува желание да погледне назад. Аграмбели седеше и го гледаше с очи, пълни с нежност и покорство… Те бяха съвсем зелени. Как не беше забелязал по-рано това? Я виж ти, очите й бяха станали зелени. Те плаваха в листата на тополата!
— Госпожица Стамири защо не пише? — запита учителят.
— Пиша… — рече тя. — И после… — Свърших!
— Всички сме свършили, господин учителю! — обадиха се отвсякъде.
Привършили бяха. Тогава един ученик стана да събере тетрадките. Дебелата тетрадка на Мельос излезе топла от ръцете му. Тя имаше портокалов цвят. Виждаше я от чина си как му прави знак, различавайки се от всички други. Той знаеше, че ще получи двойка. Но беше спокоен. Не можеше другояче. Училището щеше да се дигне на крак — и това знаеше. А учителят му щеше да се поболее и да се натъжи, щеше да стане по-тъжен и от Христа. Всичко беше преценил. Но не можеше да постъпи иначе. Не можеше да говори на друг език на своята приятелка реката. След малко удари звънецът. Учителят взе тетрадките и излезе. Децата, бавейки се, останаха малко по-назад.
— Писах за една река, която влачи магарета и умрели котки — каза Хамоляс. — Ти какво писа, бе, Торис?
— Писах за бабината ми трънкина!
Куркулос поддържаше, че реките са, за да напояват бостаните.
Едно момче от задните чинове казваше, че реките са, за да плува човек в тях, а едно друго — че са, за да пускаш в тях корабчетата си.
— Глупости!… — каза Дакридзикос. — Реките са, за да изпразват бабоците нощните си гърнета.
Той плюна и даде знак на бандата да го последва. Край чина на Мельос литна оная… очилатата, която Мельос познаваше още от по-миналата година.
— Кадрас… — каза му тя — друг не знае да ни каже как се нарича цветът, който е смесица от черно и зелено?
— Тъмносин… — рече Мельос, изчервявайки се.
Очилатата се върна назад.
— Тъмносин… — обясни тя на една друга, която беше зад нея.
— Благодаря… — рече оная.
Мельос се стопи. Другата беше Аграмбели…
Но тя беше толкова смутена, че сякаш косата й трепереше.
— Ех… Кадрас — продължи очилатата, — представям си колко хубаво съчинение си написал… Нали си написал?
Мельос усети, че езикът му пресъхва.
— Двойка ще получа… — рече той.
— Боже! Какъв лъжец! — извика Кальондзи (Кальондзи се казваше тя). Ти? Ти двойка? Тогава какво ли ще стане с нас, дръвниците?
Тя си тръгна, защото отзад бяха почнали да я блъскат да върви напред.
— Отивам долу да се смея! — рече Кальондзи и отмина. След нея вървеше Аграмбели. Тя не го погледна. Само наведе глава още повече, толкова много, че брадичката й докосна верижката.
И това беше достатъчно. Мельос слезе за междучасието, сякаш носеше обувки, пълни с жар, сякаш стъпалата на стълбата бяха гумени… Долу ставаше нещо. Чуваше се голям шум вън и вътре в мазето. Бай Тодос обикаляше като замаяна кокошка, напоена с ракия.
Някакви хлапета пъхаха главите си сред другите и се късаха от смях.
— Проклетници… — викаше старецът. — Какво е това зло, дето ми се стовари сега, на края на живота ми?
Обикаляше нагоре-надолу, пускайки газове — същински мотоциклет. Ругаеше, скубеше се, мъчеше се да се сдържи… но невъзможно. Червото му работеше като картечница. Мельос стана бял като платно от яд.
— Какво са ти направили, дядо? — запита той загрижено стареца.
— Корк, сине… Овъглили корк и ми пуснали в кафето.
Червото му работеше непрекъснато като циганско „духало“. Мельос пообиколи сред децата и сграбчи за яката едно от тях.
— Кой те накара? — запита го той.
— Не беше мой коркът!… — каза Фолос.
— Кой ти го даде? Казвай, че главата ти ще строша о стълба!
Малкият трепереше. Тогава Мельос забеляза едни наконтени момчета да правят знак на Фолос да не ги обажда.
— Разбрах… — каза Мельос.
В този момент отвън се появи сянката на Дакридзикос.
— Торис! Иска да ме бие! — извика малкият и изведнъж се отскубна от ръцете на Мельос и се затече към Дакридзикос.
„Главатарят“ с готовност му даде своето покровителство. После го изтегли със себе си навън. Всички следяха да видят какво ще стане по-нататък. Дакридзикос го заведе настрани и двамата изчезнаха зад една стена. Минутка по-късно се чуха три плесника. Главатарят се появи отново намръщен и се запъти към тополите, отдето след малко се чу да си подсвирква песента „изгоро ле“, която много му харесваше.
Мельос проследи всичко, без да проговори. Познаваше типа на „главатаря“. Той не искаше да му се противопостави. Знаеше, че има работа с едно особено момче, нещо между уличник и ангел. Знаеше, че „главатарят“ е един нетърпим гамен, без милост, без възпитание, без стремеж да стане нещо… Един покварен характер. В глъбините му обаче се виждаше, че беше честолюбиво момче с дива гордост, каквато никой друг не притежаваше!
Мельос усещаше, че в него бликаше чувство на обич към този нехранимайко, към този уличник — това не му подхождаше, не биваше да бъде тъй, но той не можеше да го скрие.
Вечерта Мельос премисли още веднъж дързостта си. Ами ако го изпъдеха от гимназията? Това беше бунт! Кой си ти, младежо, който се осмеляваш да нарушиш по такъв начин наредбите на училището? Господин директорът на гимназията наричаше себе си „пазител“. Който не се съобразяваше с това, трябваше да напусне.
Господин Скамвурас дойде сутринта бледен, сякаш цяла нощ е бил трескав. С кого трябваше да се съгласи? С правилника ли, или със съвестта си? Първият поглед, който той хвърли, беше отправен към „бунтовника“. Погледът му беше объркан… „браво и горко“ казваше едновременно.
— Въобще… — каза той на учениците. — Работата ви беше интересна. Чувствувам се задължен да простя дори и известни вулгарности, господин Дакридзикос. Общо взето, никой не е прахосал времето си. Само че… наскърбен съм поради един случай, собствено не наскърбен… по-скоро съм в недоумение. Предоставям на вас да прецените. От гледна точка на строгия професионален дълг длъжен съм да порицая една постъпка, която, преценена от гледището на ограничените училищни рамки, представлява едно явно отклонение. Тоест, длъжен съм да напомня тук на вас възгледи, които произтичат от наредбите на училището. Съчинението, за което искам да ви говоря… за да съм по-точен, не бе преценено за лошо, но за неприемливо. Знаете, че в училището се спазват известни уставни правила, пред които няма място за никаква снизходителност. Всичко това, естествено, са идеи и понятия, задължителни за всички, дори и за онези, които са на противно мнение — казал бих, дори и за онези, които изпитват чувство на мъка. Не става въпрос за лоша бележка. Училището не дава лоша бележка, просто отказва да даде бележка. Да сме наясно, училището обаче… Но не и аз.
— За какво става въпрос, господин учителю? — обаждат се децата. — Не разбрахме.
Скамвурас ги погледна скръбно… Въздъхна.
— Ще се помъча да се изясня — рече той.
Натисна с пръст върху катедрата, като полагаше големи усилия да подбере думите си. Всички го гледаха с пламнали очи. Внезапно откъм последните чинове се чу шум. Скамвурас запита с поглед. Някакъв дрезгав, неясен глас започна да говори нещо. Скамвурас сложи ръка на ухото си.
— Виновен съм… — каза гласът. — Признавам цялата истина.
— Какво има, Дакридзикос? — запита учуден Скамвурас.
— Не можех иначе, господин учителю. Разказах, каквото видях. Едни баби изляха нощните си гърнета. В какво съм аз виновен? И как трябваше да го кажа? „Една стара жена се появи с нощно гърне в ръка“. Ако не струва, нека не струва. Видях и едно магаре, в тумбака на което бяха забили знаме. Видях и един пиян, който повръщаше в реката и казваше: „На добър час, бобче, на добър час, царевичке… Предайте много поздрави на нужника… И на тебе, винце, приятно пътуване.“ Че какво съм аз виновен, господин учителю?
Скамвурас се учуди.
— Христидис… — каза му с топъл глас той. — Благодаря ти! Аз съм… аз съм… Но не, не става въпрос за тебе, момчето ми. Разбира се, съгласен съм, че всичко, което си казал, не е красиво. Радвам се обаче, просто аз съм трогнат… че го признаваш… Благодаря ти. Обаче не става въпрос за това. Но те моля, продължавай и в бъдеще да си винаги искрен.
— Че какво съм аз виновен?… — обади се сега пък друг един глас.
(Що за ден беше това!)
— И ти ли, Хамоляс?
— Какво съм аз виновен? Щом като отиват и хвърлят умрели кокошки в реката… И дори пикаят… „Уринират по малка нужда!“ Ако други са луди и отиват да ловят в реката обувки, какво съм виновен аз? Един ден видях и един стол в реката — да не би някой да е накарал кафеджията да го постави до самата река? Аз само го докоснах… ето тъй само… с малкия си пръст… Отде да зная, че беше… куц и ще падне във водата? Ето… това е всичко.
Учителят го изслуша мълчаливо.
— Не те упреквам… — каза му той накрая. — Напротив, старая се да ви освободя от вашите угризения. Не, не става въпрос за това, деца. Съчинението, което имам предвид, не съдържа такива крайности. То е една образцова писмена работа, един истински училищен шедьовър. Вината му се състои, ако това може да се сметне за вина, в това, че е написано на идиом, който учителската колегия начело с господин директора отхвърля. За да стана по-ясен — това съчинение е написано на общонародния език… тоест на димотики… тоест на гръцки език.
— Извинете, господин учителю, но тогава става въпрос за мене! — извика Мельос и се изправи.
Очите му, преди да се изправи, бяха се извърнали като светкавица назад и бяха се изпълнили със светлина.
— Да, Кадрас… За тебе става дума, момчето ми. Няма да скрия душевното си вълнение. Но както и да е… Аз лично… въобще… и напук на всичко ще поставя бележка според… съвестта си.
Мельос тръгна, за да си получи тетрадката.
— Не… — рече Скамвурас. — Трябва да изпълня едно лично задължение както спрямо вашия клас, така и спрямо моята съвест. Седни впрочем, момчето ми, на чина си.
Мельос се спря посред пътеката и не знаеше накъде да отиде. Децата го дръпнаха за сакото. Той се обърна и тръгна. Насреща му сред черни коси очите й горяха като два пожара в нощта. Погледна ги… „Не… Няма друг човек, няма друг човек в живота ми…“ — казваха искрите й и го ръсеха като божество, което е слязло от небето.
Учителят избърса с кърпа слепите си очи. После погледна всички с кротка молба.
— Моля ви… — рече той — не дигайте никакъв шум.
После отвори тетрадката, поглади я с длан и почна да чете внимателно и с обич:
„Там далече от пурпурните, извисяващи се до небето планини извира реката, която минава край нашето село. Тя има да измине път, изпълнен с многобройни стъпала, за да се влее долу в нетърпеливото море. Някакви птици хвърчат след нея и после уморени спират. Но тя не спира. Тича и пее, тича и бълбука, тича и напоява. Тя минава край една къща… Къщата е стара и с посивели стени. И край едно дърво. Тя напоява дървото и къщата. Дървото иска водата, но къщата не я иска. Понеже в нея има една болна. Една болна, която привечер иска да умре, а сутринта вика «спасете ме». Казва се Севдо. Картината е такава. Отвън има едно дървено мостче. Един петел отива всеки ден на моста и измерва своя ръст и проверява дали би могъл да падне. От десет дни насам болната псува и ругае смъртта. Тя й се усмихва… «Да я оставим, казва си, тя ще дойде и ще ме моли даже».
Старицата прикова погледа си в тавана… «Ела, ангелче… на тебе казвам, милостиви, вземи ме». Ангелът разтваря крила навън, но не пристъпва вътре. Горката старица… а има и много мъчно име. Тя дойде на света да пие вода, но пи отрова. Вместо дъщеря тя роди един пъкъл, който я измъчи, както воденицата — житното зърно. Кръсти я Урана — жалко за името. Във вътрешната стаичка живее един малък гимназист. Той има малария. Никой не го лекува, нито пък някой се интересува за него. Той заболя повече поради болестта на старицата. Слуша жалбите й и не знае какво да прави. Тя му е най-добрата приятелка. Иска да я спаси, но не знае как.
Урана казва, че най-хубавите лекарства се продават на гробищата. Момчето чува това и му идва да пъхне главня в устата й. То иска да спаси своята приятелка, но как да стори това? Как да направи това, като няма нито счупена пара? То обикаля и продава с кошница гевреци, за да събере малко драхми и да й купи лекарство. Обикаля тъжно из улиците, викайки «взимайте гевреци… пресни гевреци». Гласът му е ридание, децата обаче му се подиграват. Те не разбират какво значи да умира приятелката му. Защо е толкова грозен светът? Прибира се и се затваря в стаичката си, а гласът му продължава да ридае по пътя глухо «вземете едно геврече, защото старицата умира…»
Към обед се чувствува притеснен до пръсване. Слиза на улицата. Върви край самия бряг на реката. Едно куче минава по моста с траур на крака си. То го има от рождение. Защо трябва да умират хората? То напразно пита реката. Тя тече, тече отчаяна и вика: «Давя се, давя се, давя се!» И с пълно право. По-нататък се сгромолясва от една скала и от устата й излиза пяна. Но хората не разбират нищо от това и го наричат «водопад». Смеят се. «Ех, че хубава река!…» — казват те. Кога ще станат по-добри хората? Кога ще станат малко по-състрадателни към другите? Защо сега не са никак милостиви?
Целият град е една Урана. Не ти дава поне спокойно да си умреш. Това, което наричат град, представлява едно безредие. Един тук копае ровове за умрели. А малко по-нататък друг копае ровове за кромид. По-нагоре на един харман омъжват една срамежлива девойка и я карат да свежда очи още по-ниско. А през това време стрелят, за да го узнаят всички. Край града минава и обедният влак. Целият влак трака като сандък, пълен със стъклария. Някакви търговци плюят през прозорците.
Защо е толкова лошо на този свят да продаваш гевреци. Това никой не му го е обяснил напълно.
«Музиката на водите» — казва учителят. Музиката няма вода! Умира Севдо. Това знаем. А водите плачат като малки внучета, които не знаят защо плачат и затова плачат още повече. «Бабо… само един лимон можах да купя»… — казва момчето натъжено на старицата. Не купуват гевреци. Както пеленачето търси да суче, така Севдо търси лимона, за да го смуче. Ах… защо да умира човек с толкова отрова в устата си?… Отново минава кучето с траура на крака си. Дали не служи в гробището — да изпълнява поръчки?
В дома на Севдо светна лампата. Урана се сърди на смъртта, задето се бави. Момчето се покрива презглава и плаче. Една камбана бие, сякаш страда. Севдо не може да се прекръсти и момчето направлява ръката й. В името на отца, на сина и на светия дух, амин. После момчето се вкопчва за дрехата й. «Не, не искам, Севдо… Недей! Не искам да умреш!»… Севдо чува и го моли да млъкне, «за да се ослуша». Урана обаче се сърди. Непрекъснато се сърди на смъртта. Кучето с траура отново минава за последен път през моста. Очите на момчето се зачервиха. Кой създаде тези Урани? А също и смъртта? И жестокостта? Кой създаде жестокостта? Смъртта е зла, щом като се споразумява с Урана. Лъжа е, че реките пеят. Реките са сълзите на планините. Те са капчици от сълзите на хората, които са изгубили своята радост. В полунощ дойде попът със своята кадилница.
— Какво е това? — запита Севдо и подскочи.
— Нищо, Севдо. Това е светото причастие.
— Лимон искам! Няма ли момчето друг лимон? Не искам причастие!
— Това е светото тайнство, Севдо… — рече отново попът.
— Лимон искам! Къде е момчето да ми даде лимон? Това искам. Изпрати твоето причастие на другия свят. Не искам!
Попът я причести без повече приказки, поръси малко свежест с розмарина и си отиде. Момчето се вкопчи в хлътналите й гърди и заплака така, сякаш го биеха. Сутринта Севдо тръгна полека-лека за другия свят; вкочани се. Момчето излезе гологлаво навън да плаче. То искаше да зареве. Да протегне ръце в тъмнината. Защо са направили всичко толкова грозно, толкова несправедливо, толкова горчиво? Попипа с ръце и намери тревата край реката. После коленичи. Наведе се към старата си приятелка и се помъчи да чуе песента й… Тя беше мътна, дълбока, същинска пустиня, самата смърт. И тогава то разбра, че това беше музиката на водите. Музиката, която издават нощно време тръстиките… песните, които майките пеят нощно време на болните си деца… гласовете, които издават в негостоприемния свят самотните деца…“
Гласът на учителя млъкна натъжен. Момичетата плачеха. Плачеха и момчетата. Само „персите“ ритаха, защото не знаят да плачат. Аграмбели е едно малко цветенце, което трепти от ветреца. Дребничкото й телце плаваше сред един топъл облак без ръце, без крака. Аграмбели… една мечта, обсипана с пролет. Мельос мечтае изправен. Мечтае за череши, песни с тънки гласове, лодки, които плават в злато. Внезапно отвсякъде избухват ръкопляскания. Учителят отпуска ръцете си. Звънецът удари. Класната стая се опразва бавно, тържествено. Фолос се измъква тайно и се запътва към стаята на директора. Скамвурас отива до вратата, заключва се отвътре и отново се връща на катедрата си. Той иска да остане сам, съвсем сам…
Покривката на масата от тъмна дамаска чака заседанието. Едно звънче като човка на птица гледа към тавана. Три пепелника са поставени на равни разстояния един от друг. А в средата има една ваза с намусени цветя. Бай Тодос хвърли още един поглед, избърса сълзите си с полата и си отиде. „Убийци… Убийци… Убийци…“ — ругаеше през зъби той. После се поразходи два пъти нагоре-надолу из големия коридор и слезе в мазето си.
— Ами това пък!… — продължаваше той да бъбри сам на себе си. — Та това дете ли е? Ученик ли е? Къде си тръгнал, бе, щиглец, с твоите клечици срещу тях? А и оня с широките ръкави, попът, който се преструваше, че те благославя, а ти копае гроба. Разбрахме те! Пепелянката имала една роза на устата си и я подарявала на всекиго, но никой не я приемал… Ще го изгорят пак гущерчето, като „полски плевел“ ще го изгорят! О, о, познавам ги добре! Хайде, Скамвурас, пак вади сам кестените от огъня. Я виж ти дяволчето какво е пощръкляло! Я виж ти! Такава ли послушност ми обеща ти? Ами че те са зверове, бе… Побеснели вълци. Накъде си тръгнал, а! На тебе казвам! Накъде си тръгнал бос по трънака?
Бай Тодос се отправи към мангала и поразрови жарта. Сложи кафеничето. Мустаците му заиграха като на заек.
— Какво си бръщолевиш, старо? — запита го отвътре старицата.
— Нищо, Зумбулке… Нареждам дяволчето. Онова дребосъче — нашата стока.
— Е, какво?
— Пак ги паникьосал. Скамвурас ми каза поверително.
— Боже, пази го!… А какво е направил?…
— Навири брадичката си до челото. Накарали го да каже „амин“, а той „господи помилуй“.
— Видиш ли!… А защо?
— Кажи ми, да ти кажа. Още няма нищо, но Скамвурас се досеща от погледите им.
Старецът сложи кафе в кафеничето и го забърка с една дървена лъжица. След това седна на ниско столче и почна да пие кафето глътка по глътка, пъшкайки, сякаш пиеше отрова.
През това време горе един по един всички заемаха местата си край масата. Директорът беше облечен чисто, толкова чисто, сякаш беше мъртвец. Всички бяха закопчали всички копчета на саката си. Скамвурас беше бледен, но изглеждаше решителен. Вените по ръцете му се очертаваха като черни линии. Видът на прическата му беше сериозен, почти сърдит. Господин Анахоридис го гледаше право в очите, за да се окуражава. Коремът на математика изпъваше безсрамно жилетката му, като заплашваше да скъса копчетата й. Попът си играеше с космите на брадата си, мъчейки се да ги преброи слепешком. Заседанието започна сред ледена атмосфера. Директорът дръпна към себе си звънчето, което се изкикоти, сякаш им се изплези.
— Преглед на случилото се през седмицата. Препоръчвам както винаги да сте кратки в изказванията си. Госпожа Раул…
Учителката задвижи пръста си нагоре-надолу по дължината на молива. Това беше едно упражнение, което тя правеше ловко и с удоволствие.
— Нищо особено, господин директоре.
Безцветният поглед на директора се премести към учителката по гимнастика.
— Повтарям отново молбата си за поправка на лостовете… — рече с бързия си говор Аглаица. — Завчера една от ученичките ми едва не си изкълчи ръката.
— Препоръчвайте им да са внимателни. Във всеки случай вземам си бележка. Вие, господин Карлафтис?
— Мм… да… — измънка Карумбалос, натискайки с пръст затлъстялата си гуша. — Обръщам вниманието на колегията върху следното явление. От време на време в коридора се носи уханието на някакъв парфюм. Полагам големи усилия да не бъда обладан от изкушението да проуча от кого произлиза. И обещавам, че и в бъдеще ще продължавам да полагам тези усилия… Нищо друго.
Започна да се чува някакъв глух тътен. Директорът удари звънеца.
— Стига. Всичко това е излишно. Не става въпрос за това, господа. Днешното ни заседание цели нещо друго, нещо, което, мога да кажа, е крайно сериозно. Нали е тъй, господин Скамвурас?
Скамвурас се изправи смутен. Той беше подушил. И очакваше това.
— Щастлив съм, колеги — така започна той. — Щастлив и едновременно много нещастен. Щастлив, защото между учениците си открих едно поразително дарование, един богат талант… талант, господа, който…
— Тогава защо сте нещастен, колега? — прекъсна го, поглаждайки брадата си, попът.
Скамвурас сбърчи сурово вежди.
— Моето нещастие, господине, се дължи на това, че докато класът ми издигна един такъв рядък ученик… от друга страна, в него се оказа и един отвратителен доносчик.
— Моля!… Моля!… — чуха се гласове отвсякъде.
— Това е плесник за един толкова добросъвестен ученик!… — изкряска Карлафтис.
Скамвурас повиши тон.
— Господин директоре…
— Позор!… И нищо повече… Само позор… — извика посинял богословът.
— Господин директоре, настоявам да си доизкажа думата, която ми дадохте! — рече отново повелително Скамвурас.
— Думата има господин Скамвурас. Правото да се защищава е неотменно за всекиго. Защищавайте се, господине!
— Не се защищавам! — извика натъртено Скамвурас. — Обвинявам!
— Сам поставихте себе си в положението на обвиняем — заяви директорът. — Във всеки случай продължете…
— Протестирам! — извика Аглаица. — Вие се впускате в неприемливи характеристики.
— Успокойте се, мила колежке… — рече язвително попът.
— Ще се успокоя само след като добиете съзнание за думите си.
— Хладнокръвие… — измънка страхливо господин Анахоридис.
Скамвурас извади от джоба си една жълта тетрадка.
— Ето в кой джоб е намерило убежище вещественото доказателство на престъплението… — рече Карлафтис.
— Ако притежавахте дарбата на търпението, бихте избягнали много неправди спрямо един престъпник като мене… Господа, не изисквам снизхождение, изисквам внимание. Изслушайте ме най-напред и после съдете.
— Превърнал съм се целият на уши… — рече флегматично Карумбалос.
Аглаица го погледна. Действително. Той беше само уши.
— Съгласна съм… — рече тя. — Но слушайте.
— Слушам! Но и душа! Душа даже, госпожице… особено когато минавам по коридорите…
— Моля — извика директорът.
Гимнастичката стана бледа като сянка. Приятелката й стисна успокоително ръка. Скамвурас се наведе над тетрадката си.
— Зная — рече той, — че е възможно този идиом да предизвика ужас у някои.
— У всички, господине, у всички — извика богословът.
— Укротете вашия гняв… — рече Скамвурас. — Накрая имате право да направите всякакви изказвания.
— Много сте любезен… — отговори злобно учителят по физика.
— Уверен съм, господа… — продължи Скамвурас — че накрая на краищата цялата ваша суровост ще се смекчи. Духът на тези страници е толкова топъл и от тях лъха толкова хуманност, че…
— Да не се отклоняваме… господине! Да не се отклоняваме…
— Хладнокръвие… моля… — измънка Алберт. — Преди всичко хладнокръвие.
— … От тях лъха, подчертавам, толкова човечност, че душата ви ще се трогне и заедно с мене ще поздравите една утрешна звезда…
Директорът удари звънеца.
— Без увещания моля! Да не се прибягва към чувствата!…
Богословът се съгласи.
— Оставете на мира небесните тела… — каза той сурово — и се върнете към земния позор на вашия ученик.
— Хладнокръвие моля! Хладнокръвие!… — измънка отново Алберт.
— Престанете най-после! Грамофонче! — изрева пламнал попът.
— Но няма ли тук някакъв ред! — запротестира госпожа Раул.
— Каква джунгла! — изчурулика Аглаица.
— Почвам… — каза студено Скамвурас.
Зацари тишина. Възбудените месища на Карлафтис заиграха един особен спазмодичен танц. Гласът на Скамвурас звучеше спокойно и трогателно. Но не за дълго. Изведнъж се дигнаха ревове и стаята заприлича напълно на зверилник.
— Ругатня! — изкрещя попът.
— Достатъчно — изръмжа директорът.
— Той е привърженик на малярисите80! — изрева с цяло гърло Карлафтис.
— Това е шедьовър!… — извика с насълзени очи гимнастичката.
— На същото мнение съм и аз… — рече тихо госпожа Раул.
— И аз също — чу се като отзвук разтрепераният от вълнение глас на Анахоридис.
Скамвурас дигна пламнали от яд и гордост очи.
— Настоявам да ме изслушате докрай.
— Не съм склонен да позволя това! — изписка попът. — Той хули светото причастие.
— Той предпочита лимонада… Позор!… — изрева Карлафтис.
— Предлагам изключването на безбожника! — изписка попът.
— Поддържам същото! — извика Карлафтис.
— Снизхождение, господа… — промърмори Алберт.
Подвижната фигура на Аглаица се изправи.
— Палачи! — извика тя.
Звънецът биеше лудо.
— Дайте ми думата, господин директоре… — помоли плахо госпожа Раул.
— Заповядайте…
— Имам едно предложение за процедурата. Преди изключването не би било вредно, ако се покани тук ученикът, нали? Допустимо е да даде някакво обяснение. Не виждам основание да го изключим от училището и да го лишим от възможност да се разкае и да се образова, ако осъди деянието си и обещае, че няма да го повтори. Хайде приемете…
— Добре… — рече директорът кисело.
— Във всеки случай… — рече Карлафтис.
— Да бъде… — рече богословът. — Но…
Духовете се успокоиха. С топло задоволство се изпълни и погледът на госпожа Раул. Всички извърнаха очи към господин Скамвурас. Чертите на лицето му бяха каменни.
— Господа… — рече им той. — Имам предимството да познавам издълбоко душата на това дете. То притежава толкова гордост и такъв плам, че за пръв път срещам такова нещо. И мога да ви уверя предварително, че всичко ще е напразно. То няма да приеме вашите условия.
— Как? — настръхна директорът.
— Тогава да си чупи главата! (Карлафтис.)
— Да се махат светотатците! — извика и попът.
Аглаица разтърси косата си, сякаш пламъци заиграха.
— Au-to-da-fe81 — извика тя.
Скамвурас протегна ръце, за да успокои колегите си.
— Моля, господа. За жалост между нас се създаде дълбока пропаст. Сега вече зная как ще се свърши всичко това. Няма да упорствувам да наложа моите възгледи. Във всеки случай в живота си съм се старал моите убеждения да имат винаги някакви нравствени устои. Ще ми позволите обаче да ви направя grosso modo82 кратка характеристика на въпросния ученик. Трябва да имате предвид, че това гордо момче се бори съвсем само в един свят, пълен с ужас и озвереност. Съвсем само. Намираме се пред един от най-редките случаи на младеж, който си проправя път сред едно общество, изпълнено с безчувствие и коравосърдечие.
— Дотук. Стига!… — извика директорът.
— Приключвайте… — рече нервно Карлафтис.
Аглаица го погледна с поглед, изпълнен с ярост.
— Не продължавайте… — каза тя на Сотиракис (Скамвурас). — Не виждате ли на какви врати хлопате?
— Безбожието се шири! Като масло!… — изрева попът.
— Ледени хора! — изстена Аглаица.
Скамвурас повиши още повече тон. Сега той беше станал още по-блед.
— Не! Няма да завърша по начина, по който вие желаете!
Той бръкна в джоба си.
— Понеже знаех какво несломимо упорство щях да срещна, предварително взех някои мерки. В ръката си държа две писмено направени предложения. С първото упорито настоявам за изключването на предателя.
— Нахалство!
— Дързост!
— … С другото правя доклад до министерството с всички подробности и накрая моля то да приеме оставката ми в случай, че не одобри мнението ми. С други думи, господа, се солидаризирам както със съвестта си, така и с онеправдания ученик. Сбогом!…
Нещастният Алберт… през цялото това време, миг след миг, припадаше по малко.
— И аз също… — промърмори и той и излезе.
Всички опулиха очи.
Аглаица се изправи, бледа и сериозна, и като постави настрана стола си, за да се оттегли, и тя рече отсечено:
— Поставям и моята оставка на ваше разположение, господа!
Издекламира грубо и блудкаво Карлафтис.
Аглаица не беше още излязла. Както беше още на прага, с бързина на антилопа тя се намери пред грубияна и с цялата сила на калената си ръка му зашлеви здрав плесник.
Карлафтис не можа да запази равновесие… и тялото му се намери като безформена маса на пода заедно със стола, вдигайки страшен трясък. Аглаица излезе навън изправена, опиянена като прекрасна девойка, която напуска Помпей…
На другата сутрин училището приличаше на бурно море. Момчетата сновяха насам-натам с разярени погледи. Раменете им бяха се извили като дъги. Случката беше напълно известна с всичките й подробности. Дори и момичетата бяха узнали за нея и сновяха неспокойни насам-натам в малкия си двор като сърдити кадънки.
По едно време Аграмбели сви юмруците си и се изправи пред другарката си с вирната глава, сякаш се молеше на слънцето.
— Аз ще пиша на димотики!
— Какво каза? — опули се смаяна Кальондзи. — Ах… ето една луда.
— Казах, че ще пиша на димотики!
— Е, ти си луда… Ясно е вече…
— Луда съм.
— Да обадя ли на момичетата?
— Кажи го, на когото искаш.
Кальондзи следеше объркано капризите й.
— Ама че глава си имала…
— Какво да правя?
— Просто насила търсиш да те изпъдят. Или си въобразяваш, че ще ти простят?
— Искам да ме изпъдят. Че за какво ми е гимназията вече?…
— Какво?
— Не искам нищо вече… Нищо…
— Ах… ето… тази вече полудя и е за връзване.
Аграмбели остави Кальондзи, отиде тичешком към една топола край реката, прегърна я и почна да плаче. Тя плачеше горчиво и безутешно, опряла лице на дървото.
— Тази ще се обеси — помнете ми думата! — рече на себе си Кальондзи. Тя се отправи към тополата и й каза: — Не те ли е срам?
После я съжали.
— На, вземи, хапни си фъстъчета… — рече й тя.
— Ти само за ядене… Само за ядене мислиш. А аз искам да се хвърля в реката.
— Я виж ти, не те ли е срам? Гледат те.
— Много ме интересува.
— Ами ако усетят?
Аграмбели избърса скришом със синята престилка очите си.
— Какво да усетят? — запита я спокойно тя.
— Че това… какво друго?
— Кое това?
— Кое това ли? Ох… това, което знаеш. Че… че си полудяла…
— Зная това… — отговори тя трагично.
— И не те ли е срам?
— Срам ме е, че още живея.
— Нещастнице, само, само ако усетят…
— Кои да усетят? Какво?… Какво да усетят?! А?… Защо не говориш?
— Че си ето… от главата до петите…
— Какво?…
— Нищо…
Аграмбели прегърна отново тополата и почна да плаче. После внезапно я пусна, завтече се и се скри зад стената. „Свършено… Сега вече ще се изложи“! — каза си на ум Кальондзи и отиде към група ученички от трети клас, които шумно разговаряха.
— Знаете ли, момичета? — извика тя. — Стамири отсега нататък ще пише на димотики!
— Ех! Да ми беше тук да я разцелувам! — извика Вурахмани.
— Защо? — запита глупаво Кальондзи.
— Защо ли? Ами че ние какво ще правим?
— Та и вие ли?
— Вече взехме решение и свършено.
— Тогава да съобщим и на момчетата! А?
— Добре, че дойде — рече Вурахмани. — Ти поддържаш приятелство с тях. Върви и им кажи. Но внимавай да не те види Карумбалос.
— Много ме е грижа от него.
— Хайде, хайде, върви!
Кальондзи се приближи към двора на момчетата. Но не можеше да намери никого от трети клас. Само Дакридзикос с компанията си обикаляше там край реката и риташе камъни във водата.
— Хей, Христидис… — извика му тя.
Главатарят я погледна студено.
— Я запитай тая какво иска? — каза той на Хамоляс.
Адютантът се извърна.
— Какво има, мари? — каза й той.
— Вие ще пишете ли на димотики?
Хамоляс погледна главатаря си.
— Ще пишеш ли, бе, Торис?
Дакридзикос погледна накриво.
— Че какво, по дяволите, ще правим, та няма да пишем!
— Ще пишем… — предаде й Хамоляс. — Върви да съобщиш и на другите.
Кальондзи почна да подскача като папуняк.
— И те се присъединиха към партията ни! — пискаше тя, тичайки.
— Ура!… — изчуруликаха всички и се прегърнаха.
Дакридзикос чоплеше една пъпчица, която беше му излязла на брадичката.
— Шугави кози!… — рече той.
Както крачеха тъй рамо до рамо, Куркулос се озова до главатаря.
— Торис, я ги погледни, бе…
— Какво има?
— Как да не ги обичаш?
— Кои? Тези ли?
— Да.
— Не мога да ги понасям…
Устните на Куркулос увиснаха огорчено.
— Защо, бе, Торис?
Дакридзикос най-после успя да отчопли коричката на пъпчицата си и я хвърли.
— Ще ми кажеш ли защо? — настояваше Куркулос.
— Няма „защо“ — отговори сурово главатарят. — Отвращавам се от всички тези гъски. Хайде сега върви си!
Всички бяха обърнали погледи към улицата. Мельос го нямаше никакъв. За пръв път закъсняваше. След малко щеше да бие и звънецът.
Но ето не е ли този, който се подаде иззад ъгъла? Да, той е.
Мельос се отправи направо към мазето. В миг всички се завтекоха след него. И веднага, без някой да извика „шт“, всички млъкнаха.
— Изключват ли те? — запита го някой.
— Не ме интересува. Друго по-голямо зло има. Напускат и трима от нашите учители.
— Няма да позволим! Всичко знаем.
— За мене не ми е толкова грижа… — рече той отново.
В това време едно момче от шести клас се изправи пред тях.
— Кадрас — каза му той, — не ме познаваш, но нищо. Аз те познавам. Казвам се Сикалос. Ако те изпъдят, ще сринем цялата тази сграда.
Той беше облечен в стари износени дрехи, нямаше палто и зъзнеше.
— Ние не сме съгласни!… — обадиха се страхливо няколко гласа.
Сред тези гласове Мельос можа да долови и гласа на някогашния си приятел Стамирис. Заболя го. Оттогава те не си бяха проговорили. Но сега, когато чу да се съгласява с „мамините синчета“, го заболя.
— Ще видим това! — обадиха се двама от „персите“.
— Какво ще направите? — запита сериозно Мельос.
— Ще изпотрошим прозорците — обадиха се два-три гласа.
— Ще удавим Карумбалос и компанията му в развалени яйца.
— Не съм съгласен… — рече Мельос. — Не. Предпочитам да ме изпъдят.
— Намерих! — извика Хамоляс. — Да окачим отзад на Карумбалос една карантия, та да тръгнат след него всички кучета и котки от пазара. Нали е хубаво?
— Пукни! — рече Дакридзикос.
— Имаш ли нещо по-хубаво? — запитаха го всички.
— Имам.
— Да чуем.
— Няма сега. Най-напред да дойде „Юдата“ да го нашаря и после.
— Тук е! — обадиха се двама от трети клас.
Фолос подуши опасността и побягна през вратата. Но „персите“ бяха бързоноги като стрели. С два скока го настигнаха, довлякоха го с ритници до реката и го хвърлиха във водата.
Главатарят се върна отново в мазето, бършейки ръцете си.
— Сега слушайте — рече той. — Да… виждам… тук са и „мамините“, но реката е много студена… попитайте Фолос да ви каже.
— Какво ще правим впрочем? — питат момчетата.
— Ще дойдем през нощта и ще зазидаме вратата. Ето това.
— Ще полудея! — извика Хамоляс въодушевено.
— Аз ще открадна мистрията на баща си! — обади се един.
— А ние ще носим камъни.
Мельос не отронваше ни дума.
— И това пак не му хареса… — рече Хамоляс отчаян. — Е, какво да правим? Казвай.
— Най-напред… Още не са ме изпъдили.
— Ами Песпес? Ами Алберт? Ами Аглаица?
— Всички остават по местата си. Ще чакаме отговор от министерството.
— Говори де!… — извика Хамоляс на Дакридзикос.
— Слушай, бе!… — намеси се Дакридзикос. — Тези са взели решение да пишат на димотики. Та тези чавки ли ще ни водят за носа?
— И ние ще направим същото? — извикаха всички.
Хамоляс се приближи към Мельос.
— Кадрас, всички се присъединихме към твоята партия, всички, всички, също и тези. Харесваш ли ги? Говори… Говори, бе!
Мельос беше нажален.
— Говори, де!…
— Не мога… не мога… да говоря… — рече Мельос.
— Нищо не разбрахме… — рекоха момчетата. — Какво каза, бе, Дакридзикос?
— Бабината ви трънкина каза! Щом като всички сте телета и не ви сече главата! Какво да ви правя аз? Хай по дяволите! С никого тук не мога да се разбера!
Той плюна и си отиде.
— Да живее димотики! — изреваха всички в един глас.
Аграмбели се разхождаше нагоре-надолу под тополите с широко отворени очи и разплетени коси като Геновева. Кальондзи, която сновеше непрекъснато до „предела“ и обратно и душеше като хрътка да долови нещо ново, по едно време пристигна при нея, тичайки в „галоп“.
— Аграмбели! — почна да вика тя отдалече. — Ах. Да знаеш какво ти нося.
— Какво?
Кальондзи стигна до нея задъхана и я улови за рамената.
— Какво има? — запита Аграмбели обезпокоена.
— Облегни се добре на тополата и не припадай.
— Казвай какво се е случило?
— Пристигна.
— Кой? — запита тя, мъчейки се да направи гласа си колкото се може по-студен. — Кой?… — повтори тя.
Кальондзи затаи дъх и почна да я опипва с поглед. „Лисица — рече тя в себе си. — Ах, каква лисица! Почакай, ще видиш ти!“
— Кой ли? — рече тя лукаво… — Песпес, кой друг?
— Не те ли е срам да го наричаш така? — рече Аграмбели с отчаян глас. — Какво ти е направил? Не е ли добър човек?
— Добър е. И именно затова искам да го наричам така. Виждаш ли ги? На мене никой не ми обръща внимание. Онези там образуват „банди“ за димотики, а нас ни оставят да гледаме като телета. Цялата гимназия е пълна с банди. А ти спиш… Узнах и нещо друго. Те искали да зазидат входната врата. Уговорили и за камъните. Но някой им казал „не“ и работата така останала по средата. И други неща зная. Изпратили писма в Атина. Ако оттам кажат, че Песпес имал право, добре. Песпес щял да остане. Ако кажат, че Песпес нямал право, тогава Песпес щял да си върви. Щял да си върви и мосю Алберт, и Аглаица.
— Нещо друго… не знаеш ли?
— Не… Не зная ли, казах? Зная, но няма да ти кажа… Виждала ли си бухал?
— Не…
— Е, не съм виждала! Нищо, че съм дръвник в ученето. Нека съм си. Това е мое право. Но не… нямам нищо друго да ти кажа.
Аграмбели я гледаше с молещи очи.
— Добре… — каза й тя. — Не искам нищо да ми кажеш.
Можеш ли да изядеш един мангал огън? Не. Обзалагам се, че ако сега ей тъй те духна, ще паднеш. Но те обичам. Никоя друга не съм обичала така… Моята майка е кинкалеристка и никое момиче не ме е приемало за приятелка. А нося и очила. Виждала ли си момиче с очила? Ти си по-друга. Имах сестра с очи като твоите. Ожени се тя вече. Когато я излъжех, гледаше ме… ето тъй, както ти сега ме гледаш, и не можех да издържа погледа й. Почвах да плача… „Прости ми…“ — й казах аз.
— Добре… Но защо сега плачеш?
— Ще ми простиш ли?… А, Стамирче?
— Защо плачеш?
— Искам да ми простиш. Кажи ми… прощаваш ли ми? И недей ме гледа с такъв поглед… Недей, моля ти се… Няма нищо вече да крия от тебе… Нито дори, че Кадрас е тук. Не търси, няма топола… Ето ела, подпри се тук на рамото ми… Стамирче!…
На другата сутрин стана нещо неочаквано. Цяло земетресение… Дори и попът, който се представяше за пророк, не очакваше такова нещо. Очите на директора изгубиха и малкото син цвят, който имаха. Алберт връзваше пеперудката си, когато чу това нещо — ръцете му отмаляха и се смъкнаха надолу с пеперудката. Някои само потъркаха ръце.
— Навреме идва! — рече Карлафтис. — Да бяхме поръчали, нямаше така да дойде.
— Бог ни го изпрати! — рече попът и поглади брадата си. — Нечестивите бог поразява, преди да са успели да се разкаят.
Какво беше се случило? Новината беше донесъл бай Тодос.
Тъкмо бил сложил, казва, да си свари чай, не бил отворил още външната врата — било много рано. На гарата изсвирил някакъв влак. Старецът налял, казва, чай в чашата, за да го поднесе на Зумбуля… и в това време пред вратата се изправил някакъв господин.
„Ти ли си училищният слуга?“ — пита ме той.
„Ако е рекъл бог… — му казвам — може да бъда… Дори и през идущата година!“
„Лаиос, инспектор…“ — казва ми той. Хванах се за рамката на вратата.
„Срам ме е… — му казвам — господин инспекторе, че ме завари в това положение… но извинявай.“
„Минавам оттук на път за хотела… — казва ми той — и рекох да ти кажа добро утро.“
„Добро и благословено да ти е, господин инспекторе… — му казвам. — Няма ли да вземеш един градински чай?“
„По-късно…“ — казва ми той.
„Както намираш за удобно…“ — му казвам аз.
„Довиждане“ — ми казва той.
„Та дойдох да ви предупредя, да не би да ви изненада, както се случи с моя милост…“ — така завършил бай Тодос.
— Действително ни изненадва… — рече директорът и захапа пребледнялата си устна… — Наистина ни изненадва, господин Теодулос.
След това старецът въпреки годините си тръгнал да съобщи и на другите по домовете.
— Защо да не знаят хората… Инспектор е това, да не би да е някакво си там даскалче.
В дома на попа бай Тодос подхвърли и някоя дума.
— Нещо радостен те гледам, попе даскале… — каза му той.
— В радост и блаженство съм!
— Бре… Ами по каква причина, ако е позволено да зная?
— Позволено е. Затуй че нечестивците ще бъдат разпръснати като пушек.
Бай Тодос си отиде, мърморейки си под мустак.
— Я ми кажи, боже господи… ако твоите хора са такива усойници, кой знае тогава какви са твоите врагове? Ами че как, бе, боже всемогъщи, си наредил така нещата?
В десет часа инспекторът прекрачи усмихнат прага на външната врата и влезе в канцеларията.
Всички го очакваха, застанали прави като вдървени, зъзнейки в черните си дрехи.
Директорът пристъпи пръв и го посрещна. После един по един представя своите „сътрудници“.
Инспекторът не се отказа от усмивката си. Изглежда, че някога, когато се е усмихнал, я намерил много сладка, и си я запазил за през целия си живот.
Той погледна змийската мутра на директора, дарявайки го с една усмивка, сякаш му казваше: „Поопитайте я и вие, много е сладка“. Напразен съвет! Лицето на директора беше една страна, над която никога не бе прелитала такава птица. Поръчаха на инспектора кафе. Като отпи една глътка, той каза на бай Тодос, който му го поднесе:
— Браво! Правиш го като академик!
Старецът му се усмихна като стар аркадаш.
— Ще пием двамата още по едно — каза му инспекторът. — Щом като свърша тук… нали? Съгласен ли си?
— Я виж ти!… — каза му старецът. — Защо не? И ще покажа цялото си изкуство!
Като слезе долу при бабичката си, старецът започна отново да се хвали.
— Ето… дай ми един такъв „мосю“, пък оскуби косъм по косъм косата ми! А бе защо, боже господи, си направил толкова малко разбрани хора?
— Какво си баеш пак сам? — обади се отвътре Зумбуля.
— Нищо… пообличам се малко, за да съм готов за компанията.
— Какви са пак тия „компании“, задето се готвиш?
— Нищо… с господин инспектора…
— Много нависоко хвърчиш…
— Бабо! Остави да си нареждам сам работите. Може да станем малко и приятели, та да му кажа някоя дума за онова вироглаво момче и да го спася от ударите им. Остави ме на мира по тези работи. Все нещо разбирам.
— Направи, каквото бог те осени… — каза старицата накрая.
Горе инспекторът им обясняваше нещо за ненадейното си посещение. Казваше, че минавал случайно и… тъй като бил вече тук, моли ги да му дадат възможност да поздрави учениците.
Това не беше трудно. Салонът за тържества побираше всички. След малко там се събраха всички класове. Инспекторът се изкачи с усмивка на катедрата.
— Добър ден, деца… — каза им той. — Минавам през града ви и рекох да остана няколко часа, за да се запознаем. Много ми е приятно, че насреща си виждам усмихнати лица. Само един час ми беше достатъчен, за да обикна града ви… Как може човек да не е усмихнат в такъв един град? Обещавам, че през ваканцията ще дойда при вас да прекарам лятото. И тогава ще ни се удаде случай да се запознаем по-добре и да станем по-добри приятели. Бих желал, деца, ей тъй, да се поразходим малко дружно, но коя улица би ни побрала всички наедно? Във всеки случай за краткото време, откакто съм с вас, разбрах едно нещо и то ми стига. Че вие сте деца с вдигнати чела. И как да не ви го кажа? Зарадвах се… Какъвто и ръст да има човек на този свят, той трябва да го покаже с дигнато чело. Нека да си е дребничък. В света няма джуджета. Джуджета са само малодушните и смазаните. В такава стойка човек не може нищо да постигне… защото му липсва гордостта. Жив човек… това значи горд човек! Най-кратката история на света е историята на малодушните хора. Гордите хора се уважават дори и мъртви, от малодушните се отвращават и докато са живи. От националния ни поет Костис Паламас има една поема в този дух, която бих желал да прочетем и да й се наслаждаваме заедно. Чакайте да я извадя от джоба си. Трябва да ви кажа по този случай, деца, че истинската поезия е моя настолна книга.
Той поглади малко с длан книгата, намери поемата и почна да декламира:
Инспекторът прочете поемата и почна да я декламира отначало:
— Защо, деца, смъртта води Дигенис на кон в ада? — запитва инспекторът. — Кой може да ни каже защо поетът е поставил един мъртвец да язди на кон? Кой ще ни обясни? Хайде… Кураж!… Хайде, деца… Хайде, много е просто.
Някъде в дъното най-после някой дигна ръка.
— Браво! — рече инспекторът. — Как се казвате?
— Пастрас.
— Какво ще кажете вие, драги Пастрас, защо смъртта води Дигенис на кон?
— Защото… Понеже бил умрял и не е могъл да ходи… затова. И тя го поставила на коня — да язди.
Инспекторът се усмихна.
— Хм… много практично обяснение, но мене ми се струва, че поетът няма да се съгласи с тебе. Някой друг, деца. Хайде…
Сега обаче никой не се помръдна. Инспекторът помоли, отново помоли… Нищо… Най-после се обърна към директора.
— Няма ли вие да ми посочите някого, господин директоре? Изглежда, че учениците са завладени от един вид… скромност. Нима никой от господа учителите не може да ми посочи някой от своите ученици?
Никой не се обади.
— Жалко… — рече той. — Но въпреки това все още имам скрита надежда дали няма някой… Я си помислете…
Тогава господин Скамвурас се помръдна срамежливо, изчервявайки се като ученик.
— Извинете, господин инспекторе… — рече той — ще ми позволите ли да посоча… Разбира се, малко се колебая, не поради евентуално незнание на ученика — не… аз съм сигурен в неговите знания!
— А за какво?… — запита заинтригуван инспекторът.
— Страхувам се да не би да се сблъскам с честолюбието на останалите ученици, понеже въпросният ученик е от сравнително по-долните класове… Кадрас! — развълнувано почна да вика той на всички страни. — Стани, момчето ми, Кадрас… Кадрас! Кадрас! Да не би да отсъствува?
— Не, господин учителю, тук е! — обадиха се някои от момчетата.
— Оставете на мене, аз ще го намеря… — каза инспекторът. — Драги Кадрас… — рече той и се отправя към чиновете. — Драги Кадрас… много е просто… Защо не ставате? Браво! Кажете ни сега вие, Кадрас, защо смъртта водеше Дигенис на кон в ада?
— Защото… Защото и мъртъв, й внушаваше страх, както всички действителни герои.
— Браво!! Браво още един път! Поздравявам те, драги. Доказателство за това е, че другите… кажи!
— … Доказателство за това е, че другите, които не бяха герои, ги влачеше като тълпа след коня си, като безволево стадо.
— Тъй! Много съм доволен, драги Кадрас. Искаш ли да продължим по-нататък заедно?
— С удоволствие…
Малко след това инспекторът се обърна към Скамвурас, който трепереше от смущение и вълнение:
— Господин…
— Скамвурас…
— Господин Скамвурас… ако не съм жертва на някакво моментно вдъхновение…
— Надявам се, че не, господин инспекторе…
— … Тогава този ученик е надарен с някакъв — не с някакъв — а с рядък талант! Той възбужда до крайна степен любопитството ми. Бих желал извънредно много да хвърля един поглед на някое негово съчинение.
— Тъкмо последното му съчинение… — промърмори Скамвурас… (Зад гърба му започнаха да съскат някакви змии.)
— Времето ми е разчетено, но бих желал да хвърля бегъл поглед на това съчинение. Пише ли четливо?
— Доста.
— Кадрас! Дай, момчето ми, последното си съчинение.
— Не… Не го нося със себе си… господин инспекторе… извинете, но не мог…
— У него е, господин инспекторе!! — обадиха се някои от съучениците му.
Инспекторът погледна Скамвурас.
— Той е скромен и се вълнува. Дай го, момчето ми!
От ръка на ръка тетрадката след малко стигна до ръцете на инспектора.
В началото господин Лаиос четеше прав. След малко обаче той поиска стол. Оная скромна тетрадка с портокалов цвят беше го завладяла изцяло.
И когато след малко завърши, той потърси с блеснали от радост очи „виновника“.
— Къде е този ученик?
Той се разтича из салона… и почна да го търси.
Приятелите ма Мельос, блъскайки го с юмруци, го избутаха навън.
— Тук е, господин инспекторе!
— Къде е?… Момчето ми… — каза му той и го прегърна. — Благодаря ти. Бих желал и ти някога да изпиташ такава радост… От години нищо не ме е развълнувало толкова много. Кадрас, този град е много малък, момчето ми… Господин Скамвурас… — рече той след това и отиде при него. — Поздравявам ви от все сърце… — и стисна и двете му ръце. — Господа!… — каза после и на другите. — Поздравявам ви всички! — И започна да се ръкува поред с всички.
Внезапно в салона гръмват неудържими ръкопляскания. Инспекторът бърше очите си.
Аграмбели плаче лудо в скута на Кальондзи.
— Глупачка… защо правиш тъй, ма? — казва й „автомобилът“, бършейки скришом големите си очи.
— Не чу ли какво каза? „Градът ни е много малък“. И сега ще ни напусне…
Попът излезе вънка… хвана една ръкойка от брадата си и я пъхна в устата си. Директорът чезнеше бавно-бавно, пръскайки последните зелени искри на злобата си. Алберт забрави своя френски, своя гръцки, всичко… и говореше на един нечуван досега език!
Незабравим… Велик… Покъртителен ден!…
Беше дошла страстната седмица. Улиците благоухаеха на умрял бог. Всички момичета бяха хубави със своите сведени очи. Държаха цветя, но те благоухаеха повече от цветята. Компанията на Дакридзикос се готвеше да гърми с малки бомбички. Правеха и един Юда, за да го изгорят в горната махала и да изплашат бабичките.
Главатарят лично, собственоръчно написа присъдата на Юда Искариотски: „Запалват ме, понеже предадох Исуса“.
— Вярваш ли, бе, Торис, на това? — запита Хамоляс.
— Гледай си кефа.
— Е, тогава защо го правиш?
— Защото Карумбалос ни забрани! Затова!
— Затова ли?… Ааа… затова ли?
— Ааа… Затова, ами за какво!
Куркулос открадна от техния обор слама, за да натъпчат панталоните на Юда. Тогава острият ум на главатаря измисли и нещо друго.
— Аз мисля да го залеем и с газ, за да пламне и светне още повече.
По улицата мина едно старче с мръсна колосана яка. Брадата му издаваше учудване.
— Какво правите, ваша милост, тук? — запита той.
Главатарят притвори едното си око и го погледна подигравателно.
— Да не би образ и подобие на Искариота? — продължи старчето.
Хамоляс побутна главатаря.
— Какво разправя тоя, бе, Торис?
— Бабината му трънкина разправя! Той говори попски, бе. Къде мога да му разбера?
— … Понеже… — продължи старчето — защото, ако искате да направите образа и подобието на Искариота, тогава допускате една сериозна историческа неточност.
— Защо, бе, дядка?
— Защото Юда Искариотски не е носел панталони…
— Какво?
— Не, не е носел панталони.
— Аман, изгоряхме! Ами какво е носел, бе, дядка? Рокля ли?
— Нещо подобно…
(В очите на Куркулос нещо светна.)
— А бе, вий! — извика той на другите. — Не искате ли да е „кавадията“ и да се пукне от яд!
Но още в същия миг Дакридзикос го блъсна и Куркулос падна, като навири крака нагоре.
— Глупак! Изпили са ти чавки акъла, та приказваш глупости! Кавадията е по-справедлив и от самия Христос, бе! Може ли да стане Юда?
Куркулос се поотдръпна, за да не отнесе и друг юмрук.
Тогава главатарят се обърна към стареца с брадичката.
— А бе, чичо… — рече му той — вреди ли, като е с панталони. Да ти е жива брадата, кажи ми.
— Ти ми напомняш историята на влаха с художника, който, волю-неволю, нарисувал на Христа червени ботуши…
— Не те разбирам какво приказваш. Но дали не би могъл да ми кажеш нещо друго? На колко години е бил Юда?
— Около… четиридесет.
— Добре. Каква работа е вършел?
— Дали не е бил надзирател? — обади се Куркулос.
— Пукни, бе! Казвай, чичо. Каква работа е вършел?
Старецът не се затрудни да отговори. Поглади брадичката си и с готовност отговори.
— Ученик…
Дакридзикос подскочи, сякаш го заляха с горещо масло.
— А бе, дядка… — каза му той с отвращение — няма ли да вървиш на гърнето си!… А? Хайде, хайде, че ще се нацвъкаш прав.
— Съжалявам за твоите изрази.
— Какво да те правя, като разправяш такива глупости?
Тогава се намеси Хамоляс.
— Чакай бе, Торис… може би Юда е повтарял много години. Я ми кажи бе, дядо… Лош ученик ли е бил Юда… А?…
— Много лош.
— Виждаш ли… „Персиец“ е бил той. Разбра ли? Все бързаш…
Старецът обаче възрази.
— Никакъв персиец…
— Какво каза?
— Казвам, че не е бил никакъв персиец, младежо. Той беше евреин…
— Сега го обърка.
Бандата се намери натясно. Всичко вървеше чудесно допреди малко. Какво му скимна сега на този старец да се меси?
Настроението им за Юда вече се изпари. Хамоляс беше на мнение да се откажат от Юда и да си вървят. Главатарят обаче имаше възражения.
— Чакай. Ще хванем някое куче и ще вържем Юда на опашката.
— Недей, бе, Торис… — обади се умолително Хамоляс. — Ще пометнат нещастните бременни жени.
— По-добре. Ще се отървем от копелетата. Хайде! Мърдайте!
— Ами къде ще намерим куче, бе, Торис?
— Улиците са пълни. Хванете някое безстопанствено и го донесете.
Бандата се пръсна по улиците. След малко домъкнаха едно червеникаво куче, което скимтеше, и вързаха Юда за опашката му.
След това главатарят му тегли един ритник и кучето тръгна.
Момчетата също тръгнаха и се заскитаха без настроение из града. Очите им бяха помътнели… замъгляваше ги една особена скръб. Не, това не беше поради страстната седмица. Нещо чезнеше бавно-бавно в тях. Ами я си представи, че не е имало никакъв Юда? Главатарят беше като попарен. Я си представи да е истина това… Ами цялата тази патърдия?… Ставаше значи за тоя, дето духа! За какво ни е тогава Великден? Само за да подпалваме плитките на момичетата ли? Е добре де! Нищо не казвам… и това е хубаво. Но само за това ли пък?
Преуморен и болен беше мозъкът на главатаря.
— Да бяхме хванали някоя котка… — рече Хамоляс.
— За какво ти е дотрябвала? — запита студено Дакридзикос.
— За да я убием. Но както виждаш, всички мачки са изчезнали! А бе, Торис… вие нали имахте една сива? Ха да я вземем.
— Не… — рече отсечено и без настроение главатарят.
Я си помисли, ако Юда не е съществувал!… Но тогава поповете за какво носят онези златни одежди и ни се перчат? По-добре да ни кажат ясно това. Така и така — Юда няма. Какво му споменават името така високо в черквата?
Куркулос прекъсна дълбокия размисъл на главатаря.
— А бе, Торис… дали не знаеш прякора на Христа?
— Все глупости ли ще разправяш ти, бе? Не.
— Няма… — рече Хамоляс.
— Все на умник се правиш. Чух го на два пъти от попа.
— Е, как се казва?
— Арматиас! Все на умници ми се правите. Псалтовете го дрънкат всеки ден като кречетала.
— Ще отнесеш пак някой! Така ми се струва…
— А на бас?
— Я си гледай работата…
На Куркулос му идваше да се пръсне. Насмалко щеше да се разплаче. Главатарят вървеше все напред и плюеше… Той беше онемял. По едно време се намериха пред черквата. Навред ухаеше на тамян. Псалтовете пищяха, сякаш ги бодяха с игла. Куркулос се сети за нещо и дръпна Дакридзикос за ръката.
— Сега ще видиш! — каза му той.
— Какво ти стана?
— Познавам клисаря. Идва да пие ракия в кафенето на вуйчо ми.
— Та какво?
— Как какво? Ще го извикам скришом да излезе навън и ще го запитаме.
Главатарят не възрази.
— Виждам, че имаш намерение да отнесеш и други… — рече му той. — Хайде, извикай го.
Куркулос се шмугна през вратичката на олтара и направи знак на клисаря да излезе за малко, че му трябвал.
— Веднага ще дойде… — обади той на другите. — Сега ще видим кой има право.
През вратичката се подаде като омазнена мишка клисарят на черквата. Очите му ронеха сълзи заради страданията, които Христос понасяше вътре.
— Бай Инатие… — рече му Куркулос.
— Игнатиос!
— Чичо ми те нарича иначе.
— Чичо ти си е чичо ти, а името ми е Игнатиос.
— Че какво съм аз виновен?
— Добре, не си виновен. Казвай. Оставих литургията по средата.
— Има ли прякор Христос?
— Бабината ти трънкина има посред страстната седмица. Песове недни! Нямате друга работа! Седнали сте прякори да измисляте на този и на онзи!
— Ами тогава Арматиас какво е? А?… Само да ругаеш знаеш пък ти. Кажи де! Какво е Арматиас?…
— Един момент… — рече клисарят и се почеса. — Арматиас ли каза? Не. Такова име няма вътре в черквата. А ако искаш да кажеш Ариматиас, то друг въпрос.
— Ами че какво казвам аз!
— Защо не го казваш правилно?
— Казвам го: какво е Ариматиас?
— Ариматиас ли?…
— Да.
Клисарят се намери в затруднено положение. Почна да се чеше по косата, която лъщеше на мазни фитили. Позаглади я горе-долу с дългите си пръсти и рече, но без да е сигурен.
— Гробар…
Главатарят плюна гръмко на земята.
— Я драсни една клечка кибрит и се самозапали бе, бай Игнатие, или как се казваше?
Игнатиос се засегна. Я виж ти, да го нарекат неграмотен тези хапльовци!
— Я почакайте малко… — каза им той. — След миг пристигам!
Влезе вътре и затвори вратичката.
— Дали не офейка! — рече Хамоляс.
— Щом като е бъзлив — каза главатарят.
Но не излязоха прави! След половин минутка омазнената мишка се появи отново и им направи знак да отидат при него.
— Е?… Какво става? — запита Куркулос. — Какъв е Ариматиас? Казвай!
— Село… — каза повелително клисарят и веднага влезе вътре, като затвори вратичката.
Куркулос получи по мутрата си плесник от главатаря.
— Ето ти! За да се научиш друг път да не разправяш глупости! — каза му той и плюна.
Бандата сега вървеше с още по-клюмнали уши. Боже, колко тежък беше денят! Христос нямаше никакъв прякор… А Юда беше без гащи и никой не можеше да ги увери дали е съществувал. Как да прекарат цялата страстна седмица тримата унили „перси“? Дакридзикос намери на пътя един кош и почна да го рита, докато го счупи. Щастлив беше той. Но другите какво да правят? Хамоляс ритна една-две врати, но кракът го заболя и той се отказа. По едно време Куркулос се досети пак нещо и им го изтърси.
— Слушайте, бе! — извика им той.
Дакридзикос го погледна като вкиснато ядене.
— Какво има?
— В кафенето на чичо ми един каза, че нямало бог!
Настроението на всички се развали.
— Много ме интересува!… — рече главатарят. — Друго нещо ме мъчи мене. Има ли Юда? Ето какво ме мъчи. Защото, ако няма, загубени сме.
— Загубени сме… и аз съм на същото мнение… — рече Хамоляс.
— А защо?
— Защо пита телето! А бе, глупчо!… Юда можеш да натъпчеш със слама. Можеш да го запалиш. Можеш да го вържеш на дървото и да стреляш по него. Тъй ли е? Тъй. А Христос можеш ли, бе?
— Не…
— Не, я!
— Е, та какво казах и аз? Нима казах, че можеш?
— А като не можеш, какво ще го правиш тогава? Христос е добро момче, „мирно“, как се казва, какво ще го правиш, а?
— Не ми е по кефа… — каза Хамоляс.
— На мене ми харесва… Има и брадичка… Много ми харесва.
Главатарят го погледна подозрително.
— Ти както си тръгнал… струва ми се, че скоро ще чупиш крак от бандата! Така ми се струва…
Хамоляс се съгласи с него.
— Почна да се разваляш… — каза му и той.
— Е, какво направих?
— Почна да се разваляш, бе! Как да ти го кажа? Почна да ставаш кротък, ставаш добро момче.
— Е, какво да правя?
— Кажи ми ясно: с Христос ли си, или с Юда?
— С Юда.
— Да, но… оня, брадатият пес, разправя, че „няма Юда“. И хайде сега да те видя как ще отидеш пак на черква.
— А и възкресението не идва, та да отидем да запалим някоя плитка…
— Да, и то се бави…
Куркулос почна да си тананика нещо под носа си. Тананикаше го като черковен тропар.
Велики понеделник — голям нож, велики вторник — Христос е скръбен, велика сряда — Христос се изгуби, велики четвъртък — Христос се намери, велики петък — Христос на пирона, велика събота — Христос умря, велика неделя — бам — тук, бум — там!
— Пукни, бе!…
— Майка ми ме научи.
— Че какво ме интересува мене?
— Казах ли аз, че те интересува?
Дакридзикос дръпна за ръкава Хамоляс.
— Пст!… Изпъди го! — каза му той с помътнял поглед. — Изпъди го, преди да съм те изпъдил и тебе. Изключвам го.
— Значи?
— Махам го от бандата. Изгони го.
Хамоляс се помъчи да позаглади нещата.
— Остави бе, Торис… — каза му той. — Почакай най-напред да отворят училищата и после ще видим… ако направи и други глупости, ще го изпъдим.
— Я виж ти, бам — тук, бум — там… — каза Дакридзикос.
— Не трябваше да кажеш бам — тук, бум — там… — рече Хамоляс на Куркулос.
— А какво трябваше да кажа?… — промълви изтръпнал Куркулос.
— Нищо. Дойде ли възкресение? Не. Още е велика сабо…
— Събота… — поправи го Куркулос.
И тогава бурята, която от дълго време тихомълком тлееше, избухна с все сила.
Главатарят, който кипеше от яд, го сграбчи за сакото, откъсна му яката и го изпъди.
Когато останаха двамата, Хамоляс започна кротко да му приказва нещо.
— Махна се шкартото… Съгласен съм. Но бандата не трябваше да се разтури. Лесно се дразниш…
Тогава главатарят пламна като огън, нахвърли се върху него и го хвана с две ръце за яката. Очите му бяха изпълнени с бяс и отчаяние.
— Има ли, бе, Юда? Или няма? А?
— Не зная!…
— Ето това е злото!… Хайде… Махай се сега и ти!…
Хамоляс се откопчи от ръцете на своя главатар и потъна безмълвно в нощта.
Сега Дакридзикос, съвсем сам и натъжен, с огромна тежест в обърканата си душа поема пътя към градините.
Нощните птици прелитат, сякаш е ден. Едно поточе пее „Всичките родове“84. Всички празнуват страстната седмица. Главатарят беше скръбен като Христос в Гетсиманската градина. Той губеше полека-лека своята слава. Не искаше да го признае, но се страхуваше от това. Нощта беше топла от безветрието. Но кой знае… може би и от запалените свещи, които бяха пръснати като месечинки навсякъде.
Дакридзикос забеляза, че една свещ се движеше в мрака.
Един едър мъж идваше към него, като пазеше свещта си, за да не угасне.
— Какво търсиш по тъмно тук? — запита той Дакридзикос, като се приближи до него. — Крадеш ли? Крадеш ли?
— Какво да открадна? Жълъди ли?
— А какво търсиш тогава? Всички добри хора са на черква.
— Аз не съм добър човек.
— Това се вижда. А какво търсиш, ако е позволено да запитам?
— Мъчно ми е.
— Какво ти се е случило?
Дакридзикос го измери мълчаливо с поглед.
— Ти, който си голям… я ми кажи защо няма Юда?
— Няма ли? За първи път чувам това. Добре де… Я почакай… Ти как узна това?
— Има ли? Какво те интересува как съм узнал това?
— А защо да няма? Има!
— Е, тогава върви да го кажеш на баба ми. Аз зная с положителност, че няма!
— Я почакай! Ти знаеш ли, че сега почнаха да ми се мотаят някакви мисли в главата… Бог да ни е на помощ, ако няма. Защото без Юда сложи кръст на всичко. И на предателството, и на разпятието, и на възкресението… Сложи кръст на всичко!
— Никак не ме е грижа мен за това. Мен Юда ме интересува за друго нещо. За да мога да го изгарям, да стрелям по него, да дигам врява. Ако е за да възкръсва и за всичко друго, дето ми каза, да се пръждосва.
— Познаваш ли лекаря Кардамитис?
— Не.
— Запитай къде живее и върви да го намериш.
— Защо?
— Върви… върви… Ще ти потрябва.
Дакридзикос остана съвсем сам. Никой не го разбираше.
В душата му беше тиня. Той не можеше да се спогоди с никого на този свят. Друг свят не съществуваше. Разбира се, баба му казваше, че имало, но такива неща той не признаваше.
Един влак изсвири… За миг… сякаш само за да изпъди съня си. Изглежда, че свирката му бе сбъркала, бе изсвирила сама и после пак бе потънала в сън. Ако можеше да избяга… Но където и да отидеше, и там щеше да бъде страстна седмица и нямаше да има Юда. Не, никъде. Тази вечер не искаше дори бандата си. Какво му беше впрочем? Какво му беше?… Нещо приятно замириса там наблизо. Той протегна ръка, напипа храст аграмбели85. Сега ноще уханието му беше по-силно. Аграмбели… той захапа яростно и разплакан ръката си. Аграмбели… никой не трябва да узнае. Беше готов да се хвърли във водопада. Погледът й пресичаше дъха ти! Аграмбели… Не, никой няма да узнае това. Хвърли се на земята и почна да хапе тревата. Тя беше солена и топла от сълзите му. След това захапа още по-яростно ръката си. Не, никой няма да го узнае! Но защо… защо да мисли за нея? А тя нищо не знаеше… Но и той не се досещаше. Как се случи пък това проклето цвете тука? Тю, по дяволите… Какъв живот е този! Да не можеш да обичаш, без да знаеш това? Не. Тя не трябваше да узнае това. Той можеше да се влачи тъй… без да усети какво бе станало… А сега… се изпречи това проклето цвете и откри сърцето му! Нужно ли беше, значи, да съществува в него тази дрънкалка? Нужно ли беше в този кучешки живот да съществува и любов… и да се лепва тъкмо върху тази дрънкалка? Нима не можеше да обичаме… да речем, с краката? И когато те назори много, отрязваш го и се успокояваш… Или пък даваш му един ритник и го запращаш там, отдето е дошъл!… Ха, по дяволите! Да няма нито един камък пък тук да го ритнеш!
Този град е като някаква картина, нарисувана от безумен художник. Там дето е подхождало да нарисува къща, е нарисувал работилница за точене на ножове. И там дето е трябвало да нарисува черква, е нарисувал някакъв явор, под който патките се надпреварват в песни с щурците.
А има много — ах, боже, колко много! — явори. И са много сенчести. Толкова много, че като седнеш под тях, слънцето е принудено да се наведе, за да те намери.
През тази лека пролет всичко тук беше разцъфтяло, за да мине бог, но любовта го изпревари и му пресече пътя. Всичко беше разцъфтяло, за да влее аромати в пролетта… Но тогава би било безполезно, ако не дойдеше любовта.
Дворчета, нивя и малки градинки, всичко… Полета, нивя и слогове бяха изпъстрени с червени, зелени и сини цветя. Светът цъфтеше. Сърцето на Мельос трептеше като росна капка. Благоухае дори и възглавницата му — макар че е сламена.
Там към края на всяка нощ пламват огньовете на изтока и го подлудяват. Ще издържи ли и днешния огън? Светът се е издигнал високо, на хиляди метра… И сега Мельос, вместо да ходи, плува във въздуха. Той знае… че щом очите на Аграмбели кажат „не“, ще падне и ще се разбие на хиляди парчета. Вчера тя носеше една жълта якичка — колко хубав е класът с жълта якичка!… Сякаш са й сложили венец, около шията. Никоя, никоя, никоя не е така хубава като нея. Чинът й сигурно благоухае. Той е уверен в това. Но все пак да го усети. Един ден той се престори, че е забравил нещо, и се върна в класа, за да го вземе. Всичко беше тихо. И сляп да беше, пак щеше да намери чина й… защото наистина — да, благоухаеше. Но нито на един от познатите му аромати. Той ухаеше на нея… изцяло на нея. Той се спря до чина, сякаш там беше място за молитва, и затвори очи. Отвън се чу леко тичане. Той отвори очи. В коридора изчезваше роклята на „Свети Георги“.
Изгоря. Защото на света „Свети Георги“ — макар че имаше огненоруси коси и бледи ланити, не можеше да й имаш доверие за такива работи. Ако искаше да те издаде, нямаше да й попречи бледостта.
Освен това Мельос може би не й беше много приятен. Допускаше това, защото само той не се кръстеше, когато тя минаваше край неговия чин. А на нея се харесваха такива неща.
Той слезе за междучасието с подкосени крака. Близо до тополите имаше една група момичета, които си бъбреха. Не. „Свети Георги“ не беше при тях. Видя я да дъвче спокойно някакви бонбони, да ги смуче и после да си мие ръцете в реката. После той потърси с поглед Аграмбели. Забеляза я до една топола — беше облегнала глава на нея и следеше някакви плуващи облаци. О, небеса!… Колко хубава беше тя!…
Мельос искаше всички да узнаят, че беше хубава. И че тя, най-хубавата, беше негова. Някакви байовци строяха с камъни една къща, а на него му се стори, че я строят с цветя. Големи чудеса ставаха в природата през това лято. Я си представи!… Ястребите… тези хищници, му се струваха като пеперуди! Една малка колкото кутия къщичка можеше да го побере… стига да имаше малък отвор, отдето можеше да я зърне, когато минава.
Дакридзикос гледаше отдалече с разстроен поглед към тополите, които момичетата бяха прегърнали. Много го бяха ударили на прегръщания през тази година. Главатарят искаше да знае какво приказваха… Хамоляс се кълнеше, че говорят за момчета. Краставици на търкалета! Нима можеше да знае този хапльо какво приказваха помежду си момичетата!… И тъкмо по това време ето и негова милост се приближава до главатаря.
— Виждаш ли ги? — каза му той. — Говорят за момчетата.
— Кои? Те ли?
— Че кой друг?
— Откъде знаеш това?
— Главата си режа.
— Отрежи я, защото почна да се разваля, бе, хищнико! Те гледат водата!
— Гледат водата и говорят за момчета. Ако искаш, да запитаме Кальондзи да ни каже.
— Тя прилича на кутре, на което са турили очила.
— Нека си прилича. Ако я запитам, ще ми каже.
— Тя мома ли е?
— Че какво е!
— Е, щом като я смяташ за мома, върви да я питаш, какво ме интересува мене?
Хамоляс се промъкна към границата, която делеше двата двора. Кальондзи, чиито късогледи очи не търсеха нищо друго, веднага се промъкна неусетно към него.
— Ей мари!… — каза й Хамоляс.
— Ще ме наругаеш ли? — запита го тя.
— Ако искам… какво, не мога ли?
— Да, но има и камъни.
— Какво приказват там тези кози, мари?
— Кои?
— Кьорава ли си? Ето тези, дето примират да прегръщат дърветата.
Кальондзи присви очите си и те станаха като юмручета.
— Кадрас те изпрати, нали? — каза му тя.
— Я ме остави на мира, да ти не кажа нещо! Всички се попикахте за него!
— А, такъв ли си? Чакай тогава и аз да ти кажа…
— Казвай!
— Приказвай ми така и ще има да чакаш да ти кажа!
— Те говорят за момчета! Ето аз че ти го казах. Греша ли?
— Няма да ти кажа…
— Патка!… Облекли са ти рокля и си въобразяваш, че си станала мома!
— Ти си гамен! Ще те обадя на господин учителя и ще видиш…
— Ех… къде такъв късмет!… Хайде върви да му кажеш… Хайде, мари, върви да му кажеш, та да ме изпъди и да се отърва!
Кальондзи го погледна объркана. Как да се оправи сега с този „персиец“?
Реши да обърне листа. Взе една пръчица и се престори, че рисува лодки.
Хамоляс плюна. По едно време Кальондзи насочи към него кръглите лещи на очилата си.
— А бе, Хамоляс… — каза му тя.
— А… сега почваш с добро? Хайде казвай. Какво искаш да кажеш?
— Защо вие, „персите“, го мразите толкова много? Аз зная с положителност, че той ви обича.
Хамоляс се позамисли. После й каза:
— Вие обичате ли го? Нали знаеш за кого казвам?
— Че как може да не зная. Разбира се, че го обичаме!
— Кози! А после искате да го обичаме и ние. Знаете ли какъв горделивец келеш е той? А!
— Не ми се вярва.
— „Не ми се вярва“, казва… Какво разбирате вие от неговите номера! Я ми кажи… твоята приятелка също ли го обича?
— Коя моя приятелка?
— Хайде!… Теле ли си? Имаш ли много първи приятелки?
— Защо не кажеш името й? Кажи го. За коя искаш да кажеш?
— Аз няма да се унижа да го кажа. Ти знаеш много добре за коя искам да кажа. Защо криеш?
— За Стамири ли?… За нея ли искаш да кажеш?
— Ами ти за коя мислиш?
— Друга първа приятелка нямам.
— Добре… нека да е за нея… Е, тя какво? Обича ли го? Казвай, мари! Помръдни езичето си!
Кальондзи се мъчеше да печели време.
— Тя ли?
— Да. За другите не ме интересува. Нека всички го обичат и да мрат, ако щат, за него, нека се попикават за него… счупена пара не даваме. Ние искаме тя да не го обича.
— Защо?
— Тъй!…
— Как тъй!…
— Как „тъй“?
— Какво общо има Стамири с вас?
— Ти, мари, искаш да ни преметнеш, а? Все изклинчваш. Кажи ми ясно: обича ли го, или не?
— Това мога да ти кажа: не.
Хамоляс изгуби ума и дума.
— Истина ли казваш? — рече й той с ококорени очи.
— Че тя за Кадрас ли е, бе? Чакай да се посмея! Ха-ха-ха! Полудели ли сте! Хайде сега си отивам, че „фустата“ ни гледа заканително.
Разделиха се. Хамоляс отиде, като подритваше ту едната, ту другата си пета, при главатаря. Дакридзикос все извиваше очи към тополите, дето бяха момичетата.
— Не го обичала… казва тя.
— Какво каза?
— Пукната пара не давала за него. „Та за него ли е тя — казва. — Чакай да се посмея — ха-ха-ха-ха!“
— А, бе, за какво те изпратих? Какво ми блееш сега?
— Нали така ми каза? Върви и питай, така ми каза, за какво говорят момичетата? Понеже ми каза, че говорят за момчета…
— Е, какво ти каза оня влак с фаровете?…
— Никак не го обича… — каза ми тя. — Нито пък я интересува.
Главатарят пламна.
— Пукни, бе! Хай по дяволите! Я се махай, да не нацапам пак някоя от ръцете си!…
Хамоляс се сви и се оттегли към стената. Той сам почувствува, че не му обясни добре. Главатарят се почеса, почеса… и след това тръгна, като тътреше краката си.
— Значи „не“… Тъй ли каза, бе?
— Пукната пара не давала… каза тя. Че за какво да го обича?
— Каза ли ясно това?
— Разбира се!…
— Ами ти… за коя искаш да кажеш, бе? Приказваш, приказваш… и нищо ясно не казваш?
— За коя ли? Ох!… Добре де, така само на вятъра ли питаш? Не знаеш ли?…
— Бабината ти трънкина зная!
— Тогава да ти кажа.
— Не, недей ми казва! Я си отвори гърнето и кажи, да видим как ще го кажеш. Хайде да не видя мутрата ти подута…
— А, бе, Торис…
— Какво ме интересува мене, бе, коя е тази и какво прави?
— Нали каза, че искаш да знаеш дали…
— Какво станахме ние, бе, да се месим с тези патки?
— Че какво, не сме ли мъже?
— Как да не сме! И затова… каква работа имаме ние да се бъркаме с тях?
— И аз казвам същото… Да ги оставим да умрат от мъка по нас и ние да си подсвиркваме. Нали е добре така?
— Добре е. Пукни сега, защото идва оня октопод.
Куркулос с вирнати като на заек уши пристигаше, като се пръскаше от любопитство да узнае какво се бе случило.
— Какво има, бе?… — запита ги той със сополив нос.
— Сополи в носа ти, това има. Я върви да се измиеш.
— Добре де… не сме казали да се сърдиш.
— Не се сърдя, но върви да се измиеш.
Кальондзи тичаше като бекас, за да пресрещне приятелката си.
— Те искат само ти да не го обичаш… каза ми той. Всички други момичета, ако щат, да умират за него (и ми рече едни мръсни думи). Само ти да не го обичаш, а другите нека правят, каквото искат.
Аграмбели изтръпна като птица, която вятър отнася обратно. Тя не продума нищо. Стоеше и гледаше зашеметена приятелката си.
— А аз им казах „какво ви интересува вас?… Каквото си иска, това ще направи“. Нали добре им казах?
— Да…
— А, не, ще ги оставя да си пъхат гагата в тайните ни! Нали добре го наредих?
— Да…
— Само „да“ казваш и не разбираш какво ти приказвам. Лисиците да ме изядат, ако си разбрала какво ти казах. Аз съм бухал, но все нещо разбирам. Те искат да узнаят дали го обичаш. Железа ще изядат! Цял час ме разпитваха да им кажа. Но не успяха. Няма ли… да кажеш нещо?
— Защо правят това?
— Обявили са му война. Не могат да го търпят. Щом чуят името му, и плюят. Искат и да го убият.
— Кого?
Кальондзи се обърка, просто й идваше да си оскубе косите.
— Ех, такава ли си гъба ти, ма? И аз съм… не отказвам… Казали са ми го. Мухи лапам, когато ми говорят. Но все нещо ми сече главата. Разбрах, че ми говореха за Кадрас. И разбрах, че не искат да го обичаш. И аз им казах „не, не го обича“. „Тя ли, им казах, тя ли с Кадрас? Чакай да се посмея! Ха-ха-ха-ха!“
— Тъй ли си казала?
— Казах истината.
— Истината ли?
— Да… Какво? Не е ли истината това? Нима го обичаш, мари, и хабер си нямаш? Стамирче… кажи ми го с добро. Аз не разбирам какво е любов… но ако любов е да ти кажат: „Ще го убием“ и ти да почнеш да плачеш… тогава… го обичам. Чух това с ушите си. „Ще го убием!“ — казаха те и се разплаках… Но… — заклевам се в очите си! — не плаках за себе си. Разплаках се, защото се уплаших да не би да узнаеш и ти и да почнеш да плачеш… а аз после как ще понеса това? Ето!… Сега аз как да се сдържа? На… вземи кърпата ми… Ех, мръсницата, пълна е със сополи! Извинявай, че говоря като „персите“, но те са виновни, защото ме заразиха… Да ти кажа ли нещо? Върви в клозета… Там няма никой. Наплачи се спокойно и като удари звънецът, ще дойда да ти обадя. На, вземи и кърпата ми. Тю, да му се не види!… Пълна е със сополи!…
Когато си гладен, знаеш това. Червата ти викат. Когато ти е студено, също знаеш това. Но когато обичаш, как да узнаеш това? Защото: какво е любов? Някой се е опитал да каже нещо и нищо не е казал. Казал, че била нещо като огън. Но така ли е? Някой си друг казал, че любовта е росна капка, а трети пък, че била като звук, изтръгнат от цигулка. Но какво е най-сетне… И ако любов е онова нещо, което наричат „любов“, това ли е любовта?
Представи си залез и лодка, която потъва в залеза. Красота! Но ако няма око да види това нещо — красота ли е тогава то?
Някаква птица чурулика съвсем сама в някоя пуста гора… Ако никой не я чуе… чуруликане ли е това? И възможно ли е да чурулика сладко една съвсем самотна птичка, ако зад някакъв лист не се е скрило ухото на някоя друга птица?
Заеха се и учените да кажат нещо и се объркаха. Те ще ми говорят за любов!… Децата знаят повече от тях.
Едно цвете е казало: „Любов ли? Това съм аз“. Просто да пощурееш от подобни приказки. Някой „персиец“ ще каже — това е „трици“. Някой лодкар ще пусне веслата, ще избърше челото си и няма да може да каже нищо. Може би тъкмо това е любов. Но дали това е любов. Кой да му каже?
Докато имаш нещо в себе си и не е нужно да го кажеш, пазиш си го и си спокоен. Гориш… Топиш се… Ти виждаш това. И вместо да плачеш, удряш го на песен. Ти си пиян, макар да не си пил дори вода!
За това „нещо“ трябва да издълбаеш в себе си една яма, да го заровиш. И каквото ще да става. Никому нищо не обаждай. Остави го да те изгори. Ще знаеш, че чезнеш полека-лека от болест, чието име не знаеш. Но ще знаеш, че е болест, която те прави хубав. Разхубавяваш се и умираш… И когато ще мислиш, че умираш, болестта ще е минала. Ще бъдеш жив, но ще бъдеш и грозен. Ти ще си погрознял ужасно. Наистина… това ли е любовта? Който люби, не може да го каже. А който не люби, не знае това.
Мельос само едно знае: че иска нещо да каже. И само едно иска той: да каже това нещо на нея.
Тя се казва Аграмбели, но това, което той иска да й каже, как се казва?
Нощно време пламъкът на светилничето трепти като пеперуда. Мельос се заема отново да мисли за нея. Трябва да й го каже. Но как? Мисълта му се върти все около нея, докато му се завива свят. След това сяда да й пише: „Аграмбели“. Колко хубаво би било да можеше да спре дотук… „В село сега е пролет… тревата е избуяла високо“. Защо пък каза сега това? Какво значение има, че тревата е високо избуяла? Да обичаш и тревата да е висока… „Искам да ти говоря за луната. Оттук е много хубава. Знаеш ли?…“
Един ден в селото пристигна един човек с цигулка. Вечерта той свири в кафенето. Селяните пиеха и казваха „ах“… Даже пееха с натъжени очи. Накрая музикантът прегърна цигулката си, почна да я целува и се разплака. „Поликсени… Ах, Поликсени…“ — казваше той и после заспа на стола. Но устните му продължаваха да произнасят сами… „Поликсени… Поликсени… Поликсени…“
На сутринта го запитаха какво беше му направила тази Поликсени, която споменаваше. Той отвърнал: „Тя ми открадна нещо“. За пръв път виждаха човек, когото са обрали, и той да обича крадеца.
Селяните се задоволиха от отговора му и не го разпитваха повече. Аз обаче горях от любопитство. Издебнах да го заваря сам. — „Чичо… какво ти открадна?“ — казвам му. — „Кой, Поликсени ли?“ — „Да, какво ти открадна, та правеше така?“ — „Какво ми открадна ли?… Една нишка?“ — „Че каква душа има една нишка“ — „Има, момчето ми, има… Почакай да пораснеш и ще узнаеш. Пушиш ли?“ — „Не“. — „Забелязал ли си пушекът да прави нещо?“ — „Да, кашлица…“ — „Почакай да пораснеш и ще разбереш…“ — „Не разбирам какво значи всичко това… но имам намерение, като порасна, да си купя цигулка. Кафенетата са пълни със селяни, които викат «ах… ах…»
Аграмбели… не знаех какво да правя. Но не можех да не ти пиша. Помня един Мърморко. Онази приказка сега е много далече, а навсякъде има толкова момчета… Не искам да ти напомня за брака ни, но аз никога няма да го забравя. Пиши ми дали още ти харесват конете… защото съм решил да купя кон. Ще напиша една книга и ще спечеля много пари и всичко това ще стане. Много те моля обаче не казвай на никого нищо. Искам да си имаме тайна, която ще знаем само ние двамата. Сега вече знаеш всичко. Каквото имам, всичко ще ти казвам.
Имам и друг голям план. През лятото, когато затворят училищата, ще отида в планината и ще даскалувам при децата на власите. Това е уредено вече и сега чакам само твоето мнение. Всичко ти разказах, Аграмбели… Завчера бях готов да сторя на един човек някакво зло. Но тогава си спомних за тебе и се засрамих. Искам да ми простиш, Аграмбели, за това, което направих, и аз ще върша, каквото кажеш ти. Искам да завърша писмото си, но не мога.
Само едно знай — че нямам никой друг на света… и че каквото зло и да ми направят, няма да се сърдя, защото ще си спомням за тебе. Няма да заспя през цялата нощ. Ще чакам отговора ти.“
Мельос сгъна писмото и го допря до сърцето си. Да става, каквото ще! Той щеше да й го даде, та ако ще всичко да рухне. Да й го даде, но как? Как?
Да я спре на улицата и да й каже: „Вземи го, това е за теб“, а тя ще се изчерви, ще стане божур, ще се объркат и двамата и няма да знаят какво да правят…
Невъзможно. Но тогава как? Нищо. Тук беше необходимо твърдо и бързо решение. Ще напише с едри букви името й върху плика и ще го пъхне скришом между книгите й… а оттук нататък нека бог и ангелите решат какво ще става, те, дето се преструват, че не знаят нищо, а всичко знаят. Така и стана. Обаче, след като нагласи всичко и слезе долу за междучасието, страхът започна да го преследва. Ако писмото се загубеше? Ако преди тя да го получи, преди да го вземе в ръцете си, преди да го види, го открие някой друг? Страхът сега започна да го боде като нажежен ръжен. Я си представи… Съкровените му „тайни“, за които не искаше дори да се досетят, да попаднат в чужди ръце, да ги разнасят зли езици, да ги оскверняват по улиците. Ето… сега онези момичета, дето са се събрали там, могат ли да правят нещо друго?… Те даже подготвят конспирацията си. Щеше да бъде невъзможно вече да продължи да учи в това училище. Трябваше да напусне непременно и града.
Сбогом… мило учение. Но не можеше да не й пише това писмо. Как се казва! Не можеше да не й го прати… Невъзможно беше цветята да благоухаят така приятно, реката да тече така бистра, той да възнамерява да напише книга, да купи кон, да си вземе цигулка… а тя да не знае нищо… Как може такова нещо? Не, по-добре, че се случи така. По-добре да го узнаят и всички други, отколкото и тя да не знае нищо.
В този момент тя не знае нищо. Разхожда се под ръка с Кальондзи и говори с нея много тихо. Какво ли й разправя, че приятелката й пули така очите си, та чак очилата й сякаш ще изхвръкнат? Ах… ако знаеше! Щеше да изтича още сега горе и щеше да се спусне към чина си като жадно агне на вода. Щеше ли да направи наистина това — я почакай! Щеше ли да направи това оная птичка за него? Защо? Какъв й беше той?
„Виждате ли този с шаячната дреха? Той ми изпрати писмо и ми предложи женитба. Аз да се омъжа за него! Чакай да се посмея — ха-ха-ха-ха…“ Това беше трагедията му… Ти, господине, си мислиш, че тя има толкова хубави очи, за да гледат тебе ли? Класът е пълен с хубави момчета. Джобовете им звънтят като черква. Това не е лъжа. Черпят целия клас и понякога хвърлят през прозореца някоя паста ей тъй, за да покажат, че не ги е грижа за парите.
Има един с хубав алаброс, руси коси, сиви очи и уста… на, сякаш червена череша. Той знае, че всички говорят за него. Оставя всяко момиче да го смята тайно за свой избраник, но той не избира никоя. Съзнава силата си и затова върви с вирнат нос и си подсвирква. Ако пожелае само ей тъй да направи… и ще накара Стамири да тича подир него като вързано с верига кутре.
Тя ще отиде да покаже писмото най-напред на него. „Я виж какво ми пише тоя. За какво се мисли тази мутра? Това искам да зная“. Контолеон ще прояви някакво надуто съжаление към него и ще го накара да раздере дрехите си от яд. Голямо нещастие сполетя горкия Мельос. Идваше му да се пръсне… Но бай Тодос го съжали и удари звънеца.
Докато стигна в класа, едва не му прилоша по стълбата. Седна на чина си като обвиняем. След малко дойде време да влязат и момичетата. Това беше най-важният миг в живота му. Погледът, който те щяха да си разменят при бързото й минаване, му стигаше за през целия ден и за през цялата нощ. Можеше да си легне гладен и да спи блажено като бог.
Тя мина… Напред вървеше нежното й ухание, а след него тя. Но… боже… погледна ли го? Какво стана? Как така се обърка днес той? Погледна ли го или не? Блъскаше си главата, мъчеше се да разбере. Как не забеляза това толкова важно нещо? Как така му се изплъзна като светкавица?
Той се извърна и я погледна развълнувано. Тя беше съвсем бледа и гледаше упорито и замислено отсрещната стена. Той се сви в яката си. Сега щеше да вдигне ръка и да го обади. Мельос я погледна отново. Тъкмо тогава Кальондзи се беше навела да й каже нещо, но Аграмбели я блъсна ядосано с лакътя. Не беше вече бледа. Сега беше станала червена като нар. Ех, да свършеше по-скоро и този час… Приятелят му бай Тодос гледа само да налива Зумбуля с чай и никак не помисля колко страда горе неговият приятел. Ех, да свършеше часът! Кога най-после ще свърши и този час? Как тъй всичко се отпусна и замря така внезапно? Колко странен стана светът? Ето сега би трябвало бай Тодос да стане, да отърси кавадията си, да пооглади мустаците си и да грабне звънеца. Виновен е Алберт… Откри! Той е виновен, дето протака урока си като кречетало. По едно време малките му очи се спряха върху него… „Какво ти е, mon ami86?“ „Побързай… Побързай… Побързай…“ — викаха очите на Мельос. „Побързай! Нищо повече“.
Очичките гледаха все тъй неспокойно и съчувствено. Жалко… толкова братски очи, а да не знаят добре гръцки.
Най-после звънецът издрънка с най-суровия си глас.
— Entract! — рече Алберт. — Излезте тихо за антракта.
„Персите“ се изсипаха навън като чакъл.
— Сладко… — извика Алберт. — Вървете сладко…
Никой не можеше да разбере какво значи това „сладко“.
Но всички се досещаха.
— Да… — рече Аграмбели, като минаваше.
Гласът й трептеше като струна. Мельос погледна да не би да казва това на Кальондзи. Не. Кальондзи беше далече… На него ли? Не. Не го казваше и на него. Класът се опразваше. Какво искаше да каже тя с това си „да“.
Той вървеше по улицата като сянка. Погледна очите си в огледало. Колко отпаднало гледаха те… Някога беше видял да колят една овца. Нейните очи дори не гледаха така отпаднало.
Мельос се скита цял ден като ослепена птица. Не хапна и троха дори, само се отби да се напие с вода на една-две чешми. Градските чешми течаха щедро за всички. Ледена беше водата им сега през пролетта. Някои от тях дори пееха някакви планински песнички. А през нощта пък бълбукаха като водни змии. Той се познаваше с тях… Още оттогава, когато вървеше ден и нощ, обременен преждевременно с грижите на живота.
Още оттогава, когато съдбата го беше принудила да се нагърби отрано с тегла, когато се мъчеше да отхвърли от себе си камъка, който го притискаше.
А сега беше дошла и любовта. Тя беше по-тежка. По-непоносима. Нещо като нажежен нож и като милувка на жълтуга и карамфили. Силна като буря, нежна като пяна. Песен, удар с нож и объркване. Несигурна като вълна, сигурна като изгрева на слънцето. Всичко, каквото ще кажеш и каквото няма да кажеш… Близка като ръката ти и далечна като звезда.
Старицата в къщи взе да му бае за „уроки“. По-добре човек да загине от куршум, отколкото от уроки. Така казваше тя. Наля в чиния чиста вода, прошепна нещо с мъка, после потопи пръста си в олио и капна от него в чинията. Очите й се опулиха изведнъж и тя почна да се кръсти и да благодари на бога.
— Слава тебе, боже!… Слава тебе, боже!… Слава тебе, боже!… — казваше тя. — Бре, бре, бре, я виж какво око! Тю, като мида да окьоравее, която и да те е урочасала — боже, прости ми!
— Какво има, бабо?
— Какво има ли… пита. Ами че не виждаш ли? Олиото се разпръсна като барут. Добре, че навреме взехме мерки, иначе щеше да „хвърлиш петалата“, виждала съм подобни случаи.
Довтаса и Еразмия като неспокойна птица и се наведе над него.
— Какво ти се е случило, милото ми? Ще ти направим нещо да оздравееш. Ти вече си пораснал. И такъв дживалия87, какъвто си станал, „привличаш“. Ами че може ли да те отмине лошото око? Че как да те отмине я!…
Мельос не за пръв път чуваше за „лошо око“, но самият той не беше пострадал дотогава. В селото юници умираха, жени помятаха, момичета като капки заболяваха. Казваха, че една вдовица, чийто род смъртта беше покосила изцяло, имала лошо око. Никой не позволяваше на вдовицата да стъпи в дома му. Обаче окото й работеше навън, на улицата.
След като свършиха с „баенето“, двете жени го подкадиха с христови цветя, взети от епитафията, и после го накараха да легне на миндера и почнаха да го милват.
— До утре сутринта ще си здрав като копринен конец — рече му Еразмо.
— Ами ако не оздравея?
Тогава Еразмо наведе главата си ниско.
— Тогава ще е севда, милото ми, севда, севда…
— Какво значи това?
— Любов, момчето ми… Любов… Любов… Ах…
Денят слезе смело от планината и обля града със светлина… Пеперудите летяха като парцалчета, откъснати от дрехата на пролетта. Ветрецът нахлуваше през прозорците на къщите и развяваше косите на момичетата. Колко хубави са сега през пролетта косите на момичетата… особено когато ветрецът ги развява…
Мельос не се събуди. Беше разтревожен още от снощи. Мъка го потискаше. Той беше изпълнен със страх и любов към една чернокоса девойка, която можеше да накара човека да си изгуби ума само като я видеше.
Какво ли е направила писмото му? На кого ли го е показала? Къде ли го е захвърлила? Или пък го е прибрала и го е скрила? И може би сега, след като е задоволила напълно злобата си, спи (колко ли хубава е със затворени очи!…). Но как може да е толкова злобна и пак да е хубава?
Колко си несправедлив, о, боже! Направи я поне грозна, та да заприлича на себе си!
Грозна ли каза той? Не грозна, не! Нека прави с него, каквото си иска, нека го разкъса, нека го унищожи. Но грозна да не я направи. Той не иска това. Предпочита бог да го направи ням или да го превърне на таралеж. Само като си мисли, че тя е хубава, и ще се утешава.
И тъй, Аграмбели… (боже, какви големи очи има тя!) Знаеш ли, че си аромат? Знаеш ли, че си като мед, о, ангелоподобна? Знаеш ли това?… Знаеш ли това?… Сигурно са те кръстили през месец май, не може иначе. Защото, като вървиш, от тебе се сипе цветен прашец. Ти си като вишна. Не се крий. Устните ти те издават…
Мельос лежи на леглото си като наранен. Хубостта и отчаянието могат да се понесат поотделно. Но как би могъл да надвиеш и двете заедно? Отиваш да убиеш отчаянието, а хубостта те хваща за ръката: „Ей! Ти какво мислиш да правиш?“… „Прощавай…“ — казваш и свеждаш глава и двете заедно те убиват.
Но беше се съмнало вече съвсем и трябваше да стане, да се измие и да тръгне на училище. Да, беше се съмнало. Денят беше слязъл в града, хванал слънцето за ръка.
Кокона Стаматия му свари чая и му го поднесе с триста молби. Той не искаше да я наскърби. Каза й: „Добре, ще го изпия“, но когато тя излезе, плисна го през прозореца. После пъхна книгите в пазвата си и тръгна. Вървеше по улиците като чужденец, попаднал в непознат град. Обърка улиците, оплете се. Най-после влезе в училището тъкмо в момента, когато звънецът биеше. Бай Тодос си рече: „Слава богу… слава богу…“, а после се престори на сърдит и го нахока.
— Очите ми изтекоха да гледам по улицата… А знаеш, че не виждат вече надалеч. Не гледай ти твоите, те са полилеи, а моите — кандилце… Къде беше досега, бре, че жлъчката ми щеше да се пукне, а? За пръв път закъсняваш. Какво стана?
— Нищо…
— Виж го ти. „Нищо“ казва и се успокоява. Щях да те наредя аз тебе, но се благодари, че почва урокът. Кажи ми само едно: добре ли си?
— Добре…
— Хайде върви, върви… Свършено вече, и ти стана лъжец…
Мельос влезе запъхтян в класа и отправи веднага поглед към чина на Аграмбели. Нищо не можа да открие. Птичката гледаше пред себе си със замечтани очи.
Защо си толкова сладка и неразгадаема?
Злоба ли? Не, такова нещо нямаше в тези открити очи. Тогава какво? Да не би да има любов в тях? О, това не може да се прочете. О, очи на любимата… защо сте толкова непроницаеми? Знаят всички езици, а се преструват, че не говорят нито един. Пеят всички песни, а ги държат заключени в гнезденцата им.
Този урок продължи сякаш цели векове. Минутките се влачеха като гаменчета, които майка им е изпратила по работа. Звънец!… Убий и този час! Скамвурас го следеше неспокоен от катедрата. Защо беше толкова разсеян днес, толкова много разсеян, този негов ученик? Но ето звънецът удари! Добре, де… хубаво… чухме те.
Удари… Е, и сега? Какво ще стане сега? Птицата продължава да е загадъчна. През междучасието пак ще отиде да се облегне на своята топола и ще гледа водата. И той напразно ще чака една дума, един знак. Дотолкова се беше унесъл, че щеше да остане на чина си… но една ръка го дръпна за ръката.
— А, бе, Кадрас…
Пред него беше застанала най-нахално грозната мутра на Кальондзи.
— А, бе, ти… — каза му „автомобилът“. — Все на умен ни се правиш, всичко знаеш, всичко четеш… Прочел ли си обаче тази книга?
Тя измъкна иззад гърба си една книга и му я показа тържествено. Мельос прочете: Октав Фьойе. „Историята на едно бедно момче“. Посегна да я вземе.
— Я виж ти!… Мислиш, че ще ти я дам ли? Полека да не ти я дам. Добре, добре… ето, вземи я. Но внимавай да не я изгубиш… Чу ли? Виж го ти, нито „благодаря“ не каза. Аз съм виновна, че ти я дадох. Хайде, Стамири, да си вървим…
Мельос гледаше книгата, сякаш пеперудка бе кацнала на ръката му. След малко класната стая се опразни. И тогава нашият герой, без да се пита защо, без да му мисли, грабна книгите си и изхвръкна на улицата. Той знаеше какво има в тази книга. Досещаше се. Листата й пареха! Имаше писмо. Но къде да го прочете? Всички щяха да го видят. Голям шум щеше да се вдигне. Но къде пък да го прочете? Страхуваше се да не би да го изтърве, докато си отиде. Освен това добре би било, ако писмото беше лошо, да има до него легло да се тръшне. Да, ще отиде на полето. Там сянката е тежка и черна. Би могъл да потъне в нея, ако стане нужда.
Внезапно, както си вървеше, насреща му лъхна прохлада. Дигна очи… Дърветата бяха го засенчили напълно. И бяха го закрили от очите на слънцето. Земята беше като зелен килим. Наблизо пееше водопадът. Мельос извади от пазвата си писмото. Ръцете му трепереха толкова много, че го отвори от опаката страна.
Буквичките бяха дребни, красиво нанизани като лястовички, накацали по телеграфни жици.
„Писмото ти ме накара да не спя — казваше косчето. — От вчера го чета непрекъснато. Колко хубаво! Аз не умея да пиша добре и затова се срамувам. Пишеш ми за нашата женитба. Как е възможно да забравя това нещо!… Но ти защо хвърляш погледи към Яламбука? Наричат я «Свети Георги». Аз бих се срамувала да стъпя вече в училище. Какво толкова намират в нея? Спокойна съм само, понеже ти не се кръстиш, когато тя минава.
Истина ли е, че ще си купиш цигулка? Колко се зарадвах… Но я ми кажи, нима и ти ще казваш: «Поликсени… Поликсени…» Пиши ми дали това е истина… И ако е истина, не зная какво ще стане с мене. Прочел ли си книгата, която ти пращам? Ако знаеш само колко плаках… особено там, дето героят се хвърля през прозореца. А за женитбата ни, за която пишеш, треперя… Три години вече се изминаха оттогава, откакто ти каза: «Тя да си гледа работата, нямам намерение да се женя, защото ако се оженя, ще се оженя само по любов, за какво ми е женитба без любов?» Нали така беше казал? И сега искам да зная. Държиш ли на това? Ах!… Колко хубаво би било, ако държиш още на това! Искам да държиш на това, дори и да не можем да се оженим. Аз вече не се занимавам с нищо друго. Ще получавам само двойки. Ех, да знаех, че поне малко ме съжаляваш. Ето толкова малко… Виждаш ли, че не мога да пиша хубаво като тебе? Не ме карай да се срамувам. Кажи ми, че това няма значение и че няма да ми се смееш.
Моля ти се. Слушай, не искам никой да узнае тайните ни. Ще умра, ако някой узнае нещо. Обади ми, че нямаш вече малария, защото бях чула, че си заболял и си треперел. Господи, какво ще правя, ако отново заболееш? Съжали ме и обещай ми, че ще се пазиш. Ще чакам ден и нощ писмо. Сега вече съм луда.“
Тя луда!… Но тогава той какъв е? Разумен ли? Разумен, който целува тревата, притиска очите си, сякаш иска да потънат навътре? И говори несвързано като развалено грамофонче. И таз хубава… да си разумен и да ядеш пръст, легнал по корем!
Всички се учудиха, когато той не се яви на училище този ден. Кадрас да отсъствува?… Аграмбели впи нокти в дланите си, за да не се разреве. Ето че болестта пак дойде. Девойката седеше и се чудеше, че още не е умряла. Карлафтис запита:
— Какво му се е случило на този селски младеж?
Никой не отговори нищо.
— Нима никой от многоуважаемите господа „персите“ не може да ни осведоми? Е? Какво ще кажеш, почтени Дакридзикос?
— Пукнах от скука… — рече главатарят.
— Език на гамени и свини. Млък, магарешки сине! Магаре! Петниш името ученик.
— Господине… — рече Хамоляс. — На обед той беше като сварен домат. Откъде да зная какво му се е случило? Може би се е разболял… Какво ме интересува?
— Кой?
— Кадрас, че кой друг?
— Рожба на тинята… Седни!
— Седнах.
— Седни, казах!
— Седнах! Ами че какво правя, нали седя?
Аграмбели притискаше блузичката си точно върху сърцето, за да не изписка.
В ушите й виеха някакви пронизителни звуци. Тъкмо сега ли, когато му каза всичко, когато му отдаде цялата си душа, тъкмо сега ли… намери да се разболее. Защо — боже! — да е толкова нещастна? Кой ще го лекува сега, като си няма никого на този свят?
След часовете, когато тръгнаха да си ходят, Кальондзи я прихвана през кръста. Разпитвахме я кротко какво й се беше случило? Какво й беше станало? Да не би да има някаква болчица?…
— На мене си кажи всичко. Какво криеш? Зная, че го…
— Мълчи…
— Добре, ще мълча… Само че ти дръж сърцето си. Дръж го, мила! Толкова ли е мъчно?
— Ти не знаеш!
— Аз ли не зная? Един ден, когато ти беше болна, щях да открадна хинина на баба си и да се отровя!
— Това не е едно и също.
— Никоя не знае по-добре от мене какво значи любов!
— Мълчи…
— Сега ли?… Сега вече тръгнах и не можеш да ме спреш.
Аграмбели запуши ушите си.
— Да… това е любовта — рече Кальондзи и се почувствува нещастна. — Имаш право. Аз не зная. Аз съм „автомобил“. Как мога да бъда залюбена? Успокой се… Ще отида да видя, да узная нещо. И утре ще ти кажа.
Аграмбели погледна страдалчески към небето.
— Аз дотогава няма да съм жива… Но какво ме интересува вече? Аз искам да умра.
Кальондзи почна да плаче.
— Стамирче… Ами за мене… За мене не мислиш ли? Я ме погледни…
— Защо ме създаде бог… — рече Аграмбели, потънала в сълзи, и кротко скръсти ръце, така както скръстват в ковчега ръцете на умрелите…
Ето там на чина сред страниците на книгата си ги държеше. Как са изчезнали? Да не би да са им израснали крака и да са избягали! Не бяха нещо живо! Пари бяха това. Очилата на Кальондзи едва не паднаха от носа й.
На катедрата попът спря да омотава и размотава брадата си, хвърли остър поглед към „крилото“ на момичетата:
— Какво се е случило там в колонията на „Изкушенията“? — запита той.
Никоя не се обади.
— Какво казва там очилатата Ева?
— Господин учителю — рече Кальондзи, — парите…
— Полезно нещо са парите, но какво са пострадали?
— Изгубиха се.
— Виж ти! А как са решили да направят такова нещо… Дали не са се превърнали на пасти и в различни други наслади за гърлото?
— Господин учителю, бяха сто драхми.
— О! И коя е тази потомка на Крез88, която ги е притежавала?
— Господин учителю, бяха на Стамири.
Попът сви устни.
— Гангстерство посред бял ден. Тихо! Случката ще се изясни. Престъпникът трябва да се открие. И то веднага. Станете! Ще се извърши обиск.
Бузите на Мельос внезапно пламнаха. Той почна да трепери. Устните му пребледняха.
— Срамно е, господин учителю! — извика той от място, преди да успее да прецени последиците от дързостта си.
Расото на попа промени своя цвят… Очите му се изпълниха с ужас.
— Оргия нечувана! Оргия на оргиите! Как се намери в училището тази улична измет! Веднага да излезе вън! Излез, непрокопсанико! За да видим отблизо гнусната му мутра! Излез вън! Тук на катедрата!
Мельос се изправи спокоен на мястото си и се приближи. Попът опули очи, за да го види. И после каза с отмъстително смирение.
— Нине отпущаеши раба твоего.89 Очите ми видяха чудовището на дъбравата. Я ела тук! Хей, ти, смрад. Откога си присвоил правото да налагаш свой ред в училището?
Мельос устоя спокоен пред този порой.
— Не вярвам да съществува някакъв закон, който да позволява да се тъпче така достойнството на ученика. Вие сам завчера ни разправяхте, че такива обиски са правели гонителите на християнството.
— Идолопоклонник! Ако не те изключа още днес, ще окача расото си на първото срещнато дърво на улицата. — Попът протегна ръцете си като винчове, сграбчи го за сакото и го изхвърли навън. После, изтърсвайки ръцете си, каза на един от първия чин.
— А сега отворете прозорците, за да нахлуе животворният полъх на очищението. Хубаво. Чудесно. И сега, като останахме само оглашените, да пристъпим към работа! Почва претърсването. Заповядайте. Най-напред да мине това крило. Бързо. Какво? Всички ли сте оглушали? Добре… нека ви извиквам по избор. Излез ти, скромни Дакридзикос.
— За какво ти трябвам? — каза с много лошо настроение главатарят.
— Да те претърся, дяволе…
— Нямам джобове… — отговори презрително главатарят. — Майка ми, нескопосницата, не ми е ушила джобове на панталона.
— Очаквана съпротива на улично куче. Вие, господин Хамоляс?
— Аз няма да изляза.
— А защо?
— Панталонът ми е продупчен и ще се види задникът ми!
— Би трябвало в училището да има лопата, с която да изхвърлим утайките. Излез вънка сам и затвори добре вратата, за да не влезе смрадта ти!
И в този момент отвсякъде се чу един и същ вик.
— Господин учителю, не искаме да ни претърсите. Срамно е!
Ако расото му се беше подпалило, попът би подскочил по-малко.
— Успя значи той! Успя Саул да ви зарази с езическата си смрад? Това е ужасно и същевременно подло. Ще дигна ръка над всеки, който не се подчини. Нека впрочем да действуваме внимателно. Стани ти, Стамири. Кога забеляза загубата?
Аграмбели се изправи, червена като утринна роза.
— През… сега… през последното междучасие, господин учителю.
— Добре. А съмняваш ли се в някого?
Птичката не се поколеба.
— Не, в никого, господин учителю.
— Не си ли виждала някой да се върти около чина ти?
— Не.
— За пръв път ли въобще губиш пари?
— Не.
— Значи и друг път си загубила… А защо не си обаждала?
— Защото… не ми харесва, господин учителю.
— Престъпна небрежност. Подобна снизходителност не ми се нрави.
Попът почна пак да играе с брадата си.
— Друг някой да е виждал съмнителни движения около чина й? Я си спомнете; всички!
Внезапно „Свети Георги“ сложи пръст в устата си и после дигна високо ръка.
Очите на попа блеснаха.
— Ти там долу със страшните къдрици имаш нещо да ни кажеш. Нека чуем.
— Господин учителю… — каза „Свети Георги“. — Господин учителю, аз видях веднъж един да обикаля около чина на Стамири!
Брадата на попа се отпусна като знаме от козина, което „се свежда“.
— А! Интересно. И кого?
— Ка…
(„Свети Георги“ се поколеба.)
— Хайде! Хайде… Кураж… Необходим е кураж!
— Кадрас, господине…
Из цялата стая екна едно „а-а-а-а-а-а“, изпълнено с учудване и скръб.
— Хммм! — изрева попът. — Сега ми е ясно какво е било „достойнството“, което му пречеше да приеме претърсването.
Аграмбели скочи от мястото си като луда.
— Не, господин учителю! — изписка тя. — Не беше той! Не, не беше той!
— А-а-а… Че как тъй знаеш това? И откога си придобила навика да избираш крадците си?
— Не е той, господин учителю. Изключено е!
— Много невъзможни неща се случват, защото станалото не може да се измени. По-важно е мнението на Яламбука, която… в края на краищата няма основание да лъже. Нали е така, Яламбука?
— Господин учителю — каза „Свети Георги“, попарена от хода на нещата… — аз не казах, че го видях да краде, казах, че го видях да гледа натам.
— Излишна поправка. Отказът на престъпника да бъде подложен на претърсване потвърждава със сигурност вината му.
— Господин учителю! — скочи като воин от чина си Кальондзи. — Тя лъже!
— Ето един доброволец лъжесвидетел… И защо, очилати сатана, защо е лъжкиня?
— Защото Яламбука, господин учителю, не може да търпи Кадрас, защото Кадрас, господин учителю, не се кръсти, когато Яламбука минава. Ето затова е!…
— Как?… Как?… Как?… Нови данни излизат наяве във вреда на младия нарушител. Я се изясни! Заповядвам ти! За какъв кръст ми говориш?
Кальондзи преглътна.
— Господин учителю… те се кръстят, когато тя минава.
— Кои „те“, коя „тя“!… Какви са тези неразбрани думи? Изясни се! Заповядвам ти!
— Това е, което зная. Нищо друго.
Попът обърна поглед към вратата.
— Да влезе крадецът. Двама здравеняци да изтичат да ми го доведат. Стани, царю!
Дакридзикос направи кисело лице, сякаш му дадоха неузряло грозде.
— Не ми се подчиняват, господин учителю… ръцете… значи…
— Защо?
— Изкълчих ги и се осакатих… понеже, като играех на „луд заек“, други ме научиха на тази игра. Слагаш глава под чатала си и гледаш небето. Ако успееш да преброиш тридесет звезди, без да си изкълчиш врата, ставал си цар!
— Стига, Баязид! Бич божи! Стани ти, Хамоляс!
— Господин учителю, и аз съм така… понеже… „лудият заек“ осакати и моите ръце…
— Добре тогава! Аз ще го доведа!
С два скока попът отвори вратата и извика в коридора:
— Наказаният да се върне! Заповядвам!
Мельос влезе вътре бледен, без да има представа за това, което го очаква.
Попът веднага изхрачи страшна ругатня.
— Господин моралисте… Ти си…
Аграмбели скочи разплакана от чина си като сирена сред разпенени вълни.
— Господин учителю… Грешка съм направила! Не съм загубила никакви пари. Така ми се е сторило…
— Така й се е сторило, господин учителю! — обади се и Кальондзи. — И на двете ни така ни се е сторило.
— Вашата снизходителност буди страшни съмнения в мене…
— Господин учителю… — каза Кадрас…
— Господине!… — прекъсна го богословът. — Бил си забелязан да оглеждаш чужд чин. Свидетелката Яламбука е достойна за доверие. Невъзможно е това нещо да не е в тясна връзка с изгубването на въпросните сто драхми. Ако жертвата на кражбата се мъчи да те прикрие, това е още по-съмнително, защото свидетелствува, че си обикалял заради други, още по-неморални цели около чина на твоята съученичка, като слънцето около медената луна. Страх ме е и не искам да си спомня за „Клетниците“ — „Проклетниците“, би трябвало да кажа на оня вреден Виктор Юго, който безсрамно поучава младежите как да си разменят престъпните си писма в съчинението „Сърце под камък“ и в други подобни пошлости… Обвиняеми! Призоваваш се на съд! Стани и се защищавай!
Мельос с пребледняло като сяра лице едва успя да каже едно „Да…“ с отпаднал глас.
— Какво да? На кого принадлежи това „Да…“? На крадеца или на любовника? Казвай! Спаси честта си. Признанието ти ще бъде сметнато като полуизкупление. Казвай и ще ти помогна. И вече съм склонен да повярвам, че оная глупачка Стамири и още по-глупавата Кальондзи, които са се усъмнили, че си откраднал, са изпаднали в заблуждение. Отхвърлям това нещо! Една ученичка, колкото и да е богата, невъзможно е, казвам, една ученичка… да носи в джобовете си такива големи суми. Казвай значи самата истина и само истината. Жертва на Юго ли си? Да?
— Господин учителю… — отговори Мельос и впи нокти в чина, за да не падне.
— Казвай. Друго предположение не може да се допусне. Или едното, или другото. Аз обаче отказвам да приема страшното подозрение, че един такъв ученик… образец на прилежност, може да се подхлъзне и да извърши ужасното деяние кражба. Казвай, Кадрас. Хайде имай смелостта и да си признаеш! Ще бъда снизходителен. Мога даже да ти обещая, че ще се застъпя за снизхождение и пред господин директора.
— Господин учителю… — каза Кадрас — защо ме измъчвате така?…
Там на последните чинове Аграмбели беше станала бяла като платно. Кальондзи плачеше и скимтеше като кутре.
— Защо?… — продължи с болка в гласа Кадрас. — Добре, ще напусна. Напускам сам училището. Оставете ме да си вървя…
— Да си вървиш ли? — изкрещя попът, черен като опушен параход. — Да си вървиш ли? И ти си въобразяваш, че човек може току-тъй да опетнява честта на едно момиче от почтено семейство и да изпросва милост само с едно обикновено напускане ли? И си въобразяваш, подлецо, че мога да позволя въпросът да приключи с едно напускане на училището ли? Лъжеш се! Ще те предам с вързани ръце на правосъдието, където пред много повече хора ще бъдеш заставен да направиш мръсното си признание!
— Аз съм виновна… Аз съм виновна… — хленчеше безутешно Яламбука и проливаше горчиви сълзи.
Попът се разпени като Черното море.
— Млъкни ти, светотатецо… „Свети Георги“! Скоро ще отговаряш за това си светотатство.
— Други ме кръстиха така, господин учителю…
— Ще наредим и кръстниците!… Спри сега с крокодилските си сълзи. Връщаме се на въпроса. Казвай, Кадрас. Бързо и кратко. Да или не? Крадец ли си, или любовник? Всичко е казано.
— Господин учителю… — произнесе съвсем блед Мельос.
— Казвай!… Кураж! Какво взе от чина? Стотарка ли, нещо, което не допускам… или писмо? Защото ще бъдеш претърсен и за едното, и за другото. Освен ако си признаеш…
Мельос събра сетните си сили. Той мислеше за писмото, което имаше в джоба си… Да бъде претърсен ли?
— … Стотарка, господин учителю.
И се тръшна на чина си съвсем отмалял. Попът го погледна крайно разочарован. Учениците, които седяха на задните чинове, дишаха тежко. „Персите“ почнаха да плюят от огорчение. Целият клас гледаше Мельос, като че ли беше смъртник. Стаята беше тиха като гробница. Едно мъртво море. И внезапно над това море се издигна като мачта в буря една мръсна ръка.
— Чия е оная ужасна сопа? — запита попът.
— Моя, господин учителю… — рече главатарят.
— Каква е тази неуместна постъпка? Какво искаш?
— Господин учителю, хванаха ме дяволите… изядох цяла кошница сливи и едва се стискам… и искам сега да отида замалко в нужника!
— Да, там е най-подходящото ти жилище. Върви и веднага се връщай.
Дакридзикос се изпари. Настъпилото мълчание в стаята ставаше все по-тежко. И то би продължило, ако не беше се завърнал Дакридзикос… Главатарят отиде на мястото си. И внезапно в царството на „персите“ започна кратко съвещание, което приключи за две минути. По мутрите им се четеше решителност и единодушие.
Като се окопити от разочарованието си, попът каза на Мельос:
— Тогава, крадецо… хайде… предай откраднатото.
— Я почакай, господин учителю! — прекъсна попа като с нож един неприятен глас.
— Какво иска пак този простак.
— Я почакай, господин учителю… — рече главатарят с още по-неприятен глас. — Ако този е крадецът, чакай — той се обърна внезапно към Кальондзи и каза спокойно, — кажи, мари, колко стотака загуби тая?
— Ох, да пукнеш дано, гамен! Един.
— Защото… Ако той — продължи главатарят, — ако той е откраднал стотака, какво е това, което аз намерих? А?…
— Стотарка ли си намерил? — запита попът смаян.
— Ами че, разбира се, стотак намерих!
— Къде?
— Ето тук под чина на тази — къде!… Бях тръгнал да излизам навън. И вървях превит, понеже щях да се надрискам…
— Млък!…
— Правя така… бре! Какво е това! — казвам си. — Гледам — стотакът се влачи полекичка като гущер…
— По-накратко!
— Я ела тук — му казвам, — ти ли си? И лява ръка — десен джоб!
— Млък! Това са думи на уличник!
— И откъде да зная, че той бил на тая, господин учителю.
— А ако си знаел, какво би направил?
— Нямаше да й ги дам, че какво друго щях да направя? Тя е богата.
— А къде са намерените пари?
— Какво?
— Къде е стотарката?
— Ето я! Напълно новичка е.
— Действително… — каза замислено попът. — Тъй трябва да стои въпросът. Иначе къде би намерил този голтак сто драхми?
Аграмбели се намери в ужасно положение. Тя погледна Мельос в очите. „Недей“ — казваха й те, изпълнени с мъка.
— Лъже, господин учителю! — извика тя. — Христидис лъже. Парите не са мои.
— (Виждаш ли каква си мръсница!) Нейни са, господин учителю!
— А ти откъде знаеш, Дакридзикос, та настояваш?
— Нейни са, господин учителю! Къде може да се намери друга толкова богата, че да ги загуби? Нейни са.
Аграмбели стоеше като прикована.
— Я й ги дай, бе — рече той на адютанта си.
Хамоляс ги пое и побутна Кальондзи.
— Вземи ги, мари. Пст! Кальондзи. Вземи ги и й ги дай.
Попът извади сива кърпа и избърса челото си.
— Вземи ги — рече той. — Наистина той не може да бъде обвинен в кражба… Аз го подозирам в нещо по-сериозно… Значи… господин Дакридзикос… — продължи попът, обръщайки се към главатаря… — Кадрас не е крадец… А?… Или е такъв?
— Щеше да бъде, господин учителю, че как нямаше да бъде, ако не бях ги намерил. Но както виждаш… дявол да ги вземе, намерих ги.
Попът отново избърса потта си. Всички откъм крайните чинове си отдъхнаха. Звънецът удари.
— Междучасие. Махайте се!
— Ах… — рече целият клас като човек, който се съвзема от припадък и поема първия си дъх.
Като излизаше, Дакридзикос се приближи тайно до „автомобила“.
— Я, мари… дай веднага стотака!
— Ами нали каза, че го намери?
— Бабината ти трънкина намерих! Взех го назаем за половин час от „фустата“. Дай го веднага!
— Лъжеш. Вземи го.
— Защо се преструвах на дрисльо, мари, толкова време? За да ми остане само вонята ли?
— Като не можеш да търпиш Кадрас, защо правиш това?
— Така, за кеф.
— Ти си гамен…
— Много ти здраве.
— Да пукнеш дано!
— Както кажеш.
Дакридзикос слезе, пъхнал ръце в джобовете си, като си подсвиркваше една неприлична песничка.
— Защо направи това, бе, Торис? — запита го и заместник — главатарят.
Дакридзикос прекъсна подсвиркването си и изпадна в дълбок размисъл.
— Не знам… — рече той, пуфкайки. И след малко добави: — Няма ли да пукнеш.
— Добре, добре, млъквам.
Двамата гамени слязоха на улицата, гледайки с притворени очи като котки сред някой сокак децата, които излизаха и си отиваха в къщи…
Пролетта замая и опияни всичко. Тя окичи вратите на къщите, нахлу и през прозорците на училището и очарова очите на момичетата. Обаче за „персите“ пролетта беше неприятна. И нищо повече.
Дакридзикос откачи венеца от входната врата и го понесе на едно магаре. Той не можеше да търпи подобни „лигавщини“. Но към една роза прояви милост. Тя беше толкова аленочервена, сякаш розово сладко, че сам той я изяде.
Учителката по пеене си върза червена кърпа на врата. Някакви птички скачаха от клон на клон като ноти.
Пролет. Бандата обаче си имаше свой начин за определяне на годишните времена.
Бос ли си? Тогава е пролет. Кестени ли ядеш? Тогава е зима. Плодове ли крадеш? Тогава е есен. Това, което разправяха учителите за „годишни времена“ и тям подобни, са сапунени мехури и празни приказки. Никой сериозен „перс“, който уважава себе си, не чака календарът да му каже кога настъпва пролетта. Самата му кожа усеща това. Горещо ли му е? Тогава е пролет. Настръхва ли? Тогава е зима.
Мельос обаче усети пролетта по благоуханието. Но най-добре прочете това в очите на Аграмбели. В тези очи беше цъфнала най-очарователната пролет в света. Той усети това и по много други неща. По водата… която стана като огледало. По вълните на реката, които бяха укротили своя гняв. И много други неща показваха, че пролетта е дошла. Химните, които се носеха из горите. И къпинаците. И пръстите, които лепнеха от плодовете. И приглушеният смях на царевиците по нивите в полето. Това беше пролетта.
Един ден привечер Мельос се разхождаше и си бъбреше „Аграмбели… Аграмбели…“ и без да иска, налетя точно на бандата. Дакридзикос го погледна намусено право в очите.
— Я ела тук, бе!… — каза му той. — На сгода си ми дошъл. Защо пишеш такива съчинения? Какви са тия сапунени мехури, бе, дето си седнал да пишеш?
Мельос освободи ръката си и го погледна кротко.
— Не съм ви засегнал… — каза му той.
— Мене ме засягаш… — извика главатарят.
— Всички ни засягаш… — допълни неговият адютант.
— С бълхи ни напълни, бе! — извика отново Дакридзикос.
Само Куркулос стоеше спокойно до стената.
— Ти защо не говориш, бе? — запита го главатарят. — Все на улав ли ще се правиш?
— Бълхи… — повтори Куркулос без настроение като ехо.
Вечерният ветрец развяваше косата на главатаря; един мръсен кичур падаше върху челото му. Дакридзикос гледаше диво и косите му бяха разрошени като козината на куче след сдавяне.
— Дотегна ни, бе! Как да ти го кажа? Някой ден Песпес ще си плати за това.
— Защо? — запита Мельос. — Какво ви прави той?
— Какво ни прави ли? Ами че чете ни съчиненията ти, бе, та ни се повръща. Умира да те хвали. Ето това ни прави. Но пази се! Предупреждавам те. Той ще падне някой ден в някоя яма… и ти ще си виновен за това. Значи… ела на себе си. Няма какво да кажа повече. Ти, Хамоляс, имаш ли нещо да кажеш?
— Ела на себе си… — рече заместник — главатарят.
Мельос ги погледна, без да трепне.
— Ще пиша… — отговори той кротко и тръгна да си върви.
— Ах!… — изпъшка главатарят и му идваше да се разплаче. — Кажете му и вие, бе. Кажи му нещо и ти, бе, теле!
— Прави му сметката… — рече Куркулос — Какво ще сме виновни, дето ще те хвърлим в реката?
Мельос не се и обърна да ги погледне.
— Да му сложа ли една марка? — запита Хамоляс.
Главатарят го мацна по мутрата с длан.
— Пукни, бе. Ние сме мъже. Безчестия не вършим. Ще го хвърлим в реката честно.
— Да… но… — каза през зъби адютантът му.
— Какво но?
— Право ли е, като сме трима срещу един?
— Право е… — избърза да се обади Куркулос — Ами той със съчинението си защо се заяжда с целия клас? Право е.
— Кой каза, че е „право“? — запита ядосан главатарят.
— Аз… — каза Куркулос с отпаднал глас.
— Не се ли гнусиш още от мутрата си ти, бе? А? Кой ти каза, че тримата ще го хвърлим? Един ще го хвърли. Доблест, бе! На какво ни учеше „фустата“? А?
— Така е… — рече смирено Куркулос. — Това е доблест първа класа.
— Бабината ти трънкина е…
Другите „перси“ се изненадаха. За първи път виждаха главатаря си такъв. Той отиде и седна на една каменна пейка и почна да чопли полека мазилката на стената.
После мушна мръсния си пръст в ухото си.
— Ние сме негодници… — рече той с отвращение.
Другите се оттеглиха настрана и почнаха да си приказват тихо.
— Разбираш ли нещо? — рече Куркулос. — Аз — нищо.
— И аз нищо…
— Едно искам да зная. Ще го хвърлим ли или не?
— Сега той казва „не“.
— Защо?
— Върви да го попиташ, де! Отде да зная аз. Да не съм телеграф.
— Свършено е с бандата… Това виждам аз…
Върнаха се отчаяни при главатаря. След малко всички тръгнаха и заскитаха безцелно. Не си продумваха нито дума. Само от време на време плюеха. Минаха край хубава висока къща. Сините й завеси я правеха да изглежда като приказна. Дакридзикос се спря и я загледа като болник.
— Да я замеря ли с камък? — рече Хамоляс.
— Пукни… — отговори главатарят, но веднага се разколеба.
Наведе се, взе един голям камък и бясно го запрати срещу къщата. Вратата изстена.
— Да си вървим!… — рече той ядосано на другите.
Отдалечиха се. След малко пак заскитаха по улиците като отчаяни бездомни кучета. Беше хладно. Никой не носеше горна дреха. И тримата бяха дигнали яки до ушите си и бяха пъхнали ръце дълбоко в джобовете на панталоните си.
— Доволен съм… — рече по едно време Хамоляс, така само, за да каже нещо.
— От какво, бе? — запита го главатарят.
— За камъка.
— Пукни!
Стигнаха пред една каменна пейка. Седнаха и тримата и почнаха да замерват с малки камъчета един курник, който беше точно насреща им. При всеки удар кокошките изкрякваха отвътре като тълпа от деца и жени. Но „персите“ се наситиха и на това.
— Торис… — промърмори по едно време Хамоляс, за да наруши мълчанието.
— Е… — обади му се без настроение главатарят. — Какво искаш?
— Знаеш ли чия беше оная къща, дето я удари с камъка?
— Пукни!
— Нали не съм ти казал още чия е? Казах ли ти?
— Ще кажеш.
— Откъде знаеш какво ще кажа?
— Зная.
— Виж… аз щях да кажа… — започна да го усуква Хамоляс. — Щях да кажа… ето… Вместо да я замерим с камък, да се изпикаем на прага й.
— Пукни!
Отново почнаха полека да замерват курника.
Куркулос побутна с лакът в ребрата заместник главатаря.
— Като не си знаял чия е тази къща, защо почна да разправяш?
Главатарят понечи да го сграбчи за шията. Хамоляс обаче се намеси.
— Остави го, бе Торис… — после се обърна към Куркулос и каза:
— А бе, глупчо, ти ли ще му кажеш, че къщата е на Аграмбели? Та Торис не го знае ли?
— Запуши си и твоята, бе! — нахвърли му се главатарят с кървясали очи. — Пукнете всички, бе! Махнете се! Не искам банда. Разтурвам я! Още ли сте тук?
Хамоляс хвана Куркулос под ръка.
— Да си вървим… — каза му тихо той. — Нито „гък“. Хайде.
Изтърсиха прахта от панталоните си и станаха. И тъй, хванати под ръка, те се отправиха към околните улици.
— Брей! Какво щяхме да си изпатим… — рече по едно време Хамоляс.
— Разбираш ли го въобще? Във всеки случай аз — не.
— Нито пък аз. Разваля се.
— Някой ден ще убие някого и ще го тикнат в дранголника.
— Все повече и повече се разваля.
— Да не би да е болна майка му?
— Преди малко я оставихме съвсем добре в дома й. Кърпеше, без да дигне глава.
— Да не му е излязъл някой цирей под мишницата?… Или пък някакви пъпчици в носа му и го дразнят.
— Пукни, бе! Все глупости разправяш, добре казваше главатарят.
— Е, добре, де, какво става с него?
— Характерът му се развали, бе! Нищо друго не виждам.
— Нито пък и аз… Хайде тогава лека нощ!
— Къде отиваш?
— Отивам да прочета малко… по геометрия.
Хамоляс кипна.
— А, бе, дръвник! Добре те наричаше така главатарят. Откога си станал примерен и почна да четеш?
— Краставици на търкалета ще чета…
— Ами тогава защо казваш?
— Всички така казват. „Отивам да чета по геометрия“.
— Те от бандата ли са, бе?
— Не.
— Тогава остави ги да казват, каквото си щат.
— А, бе, знаеш ли? В една къща играят куклен театър, хайде да идем!
— С пари ли е?
— Не.
— Тогава за какво да отидем? Виж… ако беше с пари, това е друго вече.
— Че как „друго е вече“? — запита телето.
— Ако е гратис, ще отидем, ще седнем и никой няма да ни закачи. А ако беше с пари, щеше да дойде някое копеле да ни изпъди, щяхме да го хванем за шията и щеше да стане бой… щяхме да се повеселим… А така гратис — мъртвило. Не, няма да отидем.
— Правилно… Я ми кажи. Идват ли в кафенето на чичо ти едни такива старчета, дето дремят?
— Да, идват. Но те дремят, за какво ни са?
— Ще им грабнем някоя броеница и ще я хвърлим в реката. Те дремят. Няма и да усетят, че сме им я грабнали. Ще вървим ли?
— Добре, да вървим.
Като остана сам, главатарят затвори очи и млъкна. Той беше като болно куче. След малко ги отвори отново и загледа студено луната. В сърцето му нямаше нито следа от радост. Денят му беше протекъл безполезно. Един беден ден. Празен откъм лудории. Няколко замервания с камъни, едно-две измъчвания на беззащитни кучета, малко плюене, малко псувни и това беше всичко. Той си спомни входната врата на дома й… как прокънтя, когато я удари с камък.
Защо стори това? Сега го измъчваше нещо друго: чувствуваше ли болка вратата? Дали пък и самата Аграмбели не се бе пробудила от страх и сега не можеше да заспи… На какви ли бели чаршафи лежи…
Торис, ти ще умреш от любов по нея, а тя ще помисли, че си умрял от треска или от далак. Всички подушиха, че има любов с друг, а тя и хабер си няма. Преструва се, че нищо не знае. А ти искаш да я направиш своя другарка. Да я дигнеш до небесата, да я направиш богиня, каквото пожелае. Нищо, че няма да има образование. Стига само тя да пожелае. Ще се казва Христиди… Хай по дяволите! Такова глупаво име ли ще носи? Защо?… Нима Дакридзикос е лошо презиме? Да-кри-дзи-кос. Като картина е.
Той ще се постарае да стане ловец, ездач или нещо друго… Това са мъжествени професии, пък и не изискват особено образование. Ще минава край вратата й „раван“ и от калдъръма ще изскачат искри.
Тя обаче не го и поглежда. Кадрас й открадва цял стотак, а тя казва: „Не, не е той“. Защо го прикрива сега? Нека го каже открито! Той е крадец! Ако не беше крадец, за какво обикаляше около чина й? Мръсник, Кадрас! Ти си крадец, бе! А тя го обича… Виждаш ли каква мръсница е? Презира него и предпочита крал… я помисли, бе, я си помисли, бе, Торис! Вярваш ли — ама така, мъжката, че Кадрас е крадец? Бабината ти трънкина вярвам! Та тъкмо той ли, бе, може да е крадец? Е, тогава светът е лудница, бе, един мръсен свят, от който няма нищо по-лошо! Имай доблест, бе! Кажи го без страх! За друго нещо отиде Кадрас до чина й. За какво отиде? Да… За какво отиде? За какво друго, бе! Нима не можеше да отиде за… друго нещо?
Ето нима не можеше да отиде, за да… за да вдъхне малко благоуханието му? За това, я, говедо недно? Защо си ми заразправял тогава „крадец“. Какво, ще станеш като Карумбалос ли? Да… Както го каза, така е. Отиде да вдъхне благоуханието му. Ето… както правиш сега… и ти…
Но какво прави той там? Къде се намира? Какво правиш, бе, Торис? Допираш се до вратата й и вдъхваш благоуханието й. Дръвник! Но кога, по дяволите, е дошъл тук? Виж ти до какъв хал е стигнал! Като Кадрас ли стана и ти, проклетнико, та си тръгнал да душиш вратите?
Беше готов да се изплюе. Тогава внезапно забеляза белега, който камъкът му беше оставил върху вратата. Недей… Ръката му се плъзна по раната върху боядисаната дъска… гальовно… нежно… Долу ръката! Какви са тия безсрамия, бе! Долу ръчището ти оттам! Върви, да го пъхнеш в нужника! Келеш! По дяволите!…
Той удари с юмрук върху стената и очите му се напълниха с прашинки. После се опита да ги махне с ръка… Но забеляза, че тя се намокри… А, по дяволите!
Бай Тодос тъпчеше лулата си с готов тютюн и ругаеше „бащите и майките“ на онези, които бяха забранили да се пуши домашно приготвеният. Човек си го береше от нивата, окачваше си го да се суши и той ставаше жълт като злато. После си взимаше от него, напълваше устата си с вода, напръскваше го, сядаше със скръстени крака и го нарязваше с кеф, а сетне запалваше от него и стаята му благоухаеше като черква.
— Кожодери! Говеда! Луцифери. Какво им пречи, ако изпуша цигарата си направо от божия лист? Не, кажи де!…
Внезапно той дигна ръка.
— А ти пък какво търсиш, та отнемаш слънцето на стареца? Око за око и зъб за зъб… Нали добре го казах? Ела, седни. Не се оправдавай. Научих всичко. Досега дяволът се е показвал всякак — и с рога, и с опашка… Но с расо… за пръв път го виждам. Очите ми видяха… как го казваха това учените, бе, пакостнико? Но хайде остави. По-удобно ми е така. Всички божии слова са добри. Само пази да не попаднат в устата на поповете. Лошо ли казвам? Един ден Исус вървял край една река и срещнал едно жабче. „Бре… казал си, я виж колко е меко…“ и го настъпил. Но жабчето изведнъж надало такъв крясък, сякаш стомахът му бил пълен с железария. „О, боже господи, колко мъдро си направил всичко — рекъл Исус. — Ако това жабче не притежаваше такъв глас, и мравките дори щяха да го изядат!“… Няма ли да влезеш вътре да кажеш добър ден на баба си?
— Казах й.
— Ето такъв глух кон съм станал. Седнал съм тук и си бъбря и не виждам кой влиза и кой излиза да види болната. Как я намираш?
— Добре е.
— Добре е, за да тръгне. И двамата си поставяме нещата в ред. Гласим се да не би смъртта да ни завари неподготвени и ни върне обратно без такса в света на муките. Добре ли го казах?
— На мъките.
— Нищо, злото е малко! Ела сега, седни да си поговорим по нашите работи. Научих, че Еразмо събира поздрави за другия свят. Истина ли е?
— Така разправят.
— Със същия кораб ще отпътуваме. Какво казва тя?
— Въздиша и търси жених.
— Виждаш ли каква проскубана кокошка е! Седи и мухлясва в собствената си кожа и щом се появи смъртта, „жених“ вика. Ама че безобразие е човекът.
— Но и преди все жених търсеше… — каза Мельос.
— Бре!… Тъй значи, а? А защо не си е взела? Ха-ха-ха. Добре казват, че лудостта и крастата са братовчедки. И двете все по човека ходят. Познаваш ли оня вдовец, дето продава трици тук малко по-нагоре, до лимонадената фабрика?
— Да.
— Не може да си помръдне краката: та и той търси булка. Я ми кажи… я ела по-насам. Това, което се разправя за тебе, истина ли е?
— Какво?
— Слушай! Какво става с твоята доблест? Напразно ли отиде толкова учение? Казвай сега, но… погледни ме, искрено ще ми кажеш: истина ли е, че си се влюбил? Защо, бе, пилето ми? Не знаеш ли какво казва и песента? „За мъката на любовта си малък още“. Или не си? Няма ли да ми отговориш? Е, добре, нека стане твоето. Но… погледни ме, каквото и да правиш, аз ще ти изтръгна тайната. Затова разправи ми всичко, преди да съм ти я откраднал. Кажи си я доброволно: влюбен ли си, или не?
Мельос беше ядосан и смутен.
Не знаеше какво да отговори. Нито пък искаше. Изръмжа нещо.
— И в мравя дупка да се скриеш, пак ще те намеря. Я ела тук! Закъде си тръгнал?
— Не искам да говоря за такива неща.
— А… Ами ако беше жив покойният ти чичо, щеше ли да скриеш и от него? А?
— Не зная. Пусни ме сега да си вървя.
— Да ти кажа ли аз какво щеше да направиш? Всичко щеше да си признаеш на него. И тъй, казвай! Нали знаеш, че той ме остави на негово място? Къде си тръгнал съвсем самичък в огъня, без да се обадиш на чичо си?
— Ти какво разбираш от тези работи?
— А! Та ти, вчерашният, ли знаеш по-добре? Я попитай леля си Зумбуля! Сега лежи и охка, но попитай я ти какво беше преди години… Севдата я подхвърляше като зрънце в сито. А-ах… Направи ме, боже, само мъничко по-млад. Не за нещо друго, но ей тъй, за да погоря още малко. Ето това е всичко на всичко, което липсва на дъртия. Сега съм угаснало огнище. Виждаш ли колко е лошо сега? Не ме е грижа, момчето ми, че толкова рано си навлязъл в мъките на любовта. Не. Мъчно ми е, че си залюбил една грозотия, една черна като тиган… една…
— Лъжа!
— Ех! Улових те! Виждаш ли? Нали ти казах? И в дупката на дявола да беше се скрил, пак щях да те намеря. Ах, боже, боже, защо така добре познавам пустите сърца? Видя ли! Докато кажа едно-две-три, и той се издаде. Накъде сега? Защо се дърпаш? Трябваш ми. Не се инати! За друга работа ми трябваш. Ела… Ето седни тук като добър ученик да ти кажа какво ми се случи и на мен. Не ми се подигравай. Сгреших. Какво да се прави. Нали сме хора. Преди някое време дойде тук един влах кехая, с когото се бях запознал по-миналата година в дома на един мой земляк. Запомнил ме, пръчът му с пръч. Дойде тук, сви цигара и ми разправи подробно. Там горе, казва, по планинските пасбища, дето отиваме с цялата си челяд, влачим и цяло стадо дребни деца, които остават неграмотни. „Ти — казва ми той, — дето управляваш това голямо школо, дали нямаш някое начетено момче, да го вземем горе, да дойде да учи дребосъчетата ни? С пари ще е“. Е, на, ето тук сглупих… Помислих си, че твоя милост ще се съгласи и му казах… „Бре, я виж ти късмет! Имам едно, дето е огън и пламък, и може и на владиката уроци да дава! Но е болнаво и чичо му няма да го пусне.“ — „Недей, бе сватанак! — казва ми той. — Ще му плащаме като на голям учител и ще има да яде масло и каймак, там ще стане като топка!“ — „Какво да те правя? — казвам му аз. — Болнаво е.“ Виждаш ли каква глупост направих?… Мислех, че не искаш…
Мельос тръгна да си върви с насълзени очи от яд и мъка.
— Я ела тук! — повика го старецът.
— Ти си лъжец! Кога съм ти казвал, че не ща?
— А? Искаш ли? Слава богу! Тогава работата е наред.
— Ами че нали каза, че си го изпъдил?
— Изпъдих ли го? Така ли казах? Я виж ти колко е изветрял умът ми! Че как може да съм го изпъдил, щом като се чукнахме и му взех аванс. Ела! Прекръсти се и вземи заплатата си. Я виж ти, изпъдил съм го! Ами ако бях го изпъдил, откъде щях да имам тази хилядарка в джоба?
Хилядарка! А, свършено, ако старецът не се е побъркал, тогава — влахът. Хилядарка ли? Ами какво ще прави с такова състояние? За да му я откраднат ли? Досега му беше мирна главата. Можеше спокойно да си спи. Сега щеше час по час да се събужда, за да проверява дали хилядарката си е на мястото. Ето ти главоболие!
— Хайде вземи я, вземи я. И я скътай на сигурно място. Уф! Вземи я, та и аз да се успокоя. Цяла нощ ме пареше като мангал. Хубаво нещо е парата, но трябва да имаш и един стражар да ти я пази.
Мельос взе хилядарката и я мушна в джоба си, но постоянно пъхаше ръка в него да проверява дали не е скъсан.
През нощта, и дума да не става, не можа да заспи — нито пък и на следващата. Но след няколко дни той свикна с хилядарката, както човек свиква полека-лека дори и със змия.
Беше чувал за тези власи, които взимаха учители за децата си. Веднъж беше отишъл един от шести клас и през есента се бе завърнал угоен като теленце.
Власите разправяха, че водата била „ледена“ и въздухът „балсам“. Мельос не вярваше на такива неща. На друг да разправят това. Приказват тъй, докато подмамят даскала и го отвлекат в планината. Но никой редовен учител не се е качвал досега там горе. И тъй власите се спираха на някои от по-големите гимназисти със зла съдба под слънцето… които нямаха „къде глава да подслонят“, както казваше кира Матула, която беше лапнала този израз бог знае откъде…
Но какво го интересуваше него това? Той имаше вяра в себе си. Освен туй, както казал влахът, всички деца били „дребосъчета“.
Свършено. Сега беше вече даскал! Само връзката му липсваше. Той си блъскаше главата и се питаше как ще може да бъде даскал без връзка. Бай Тодос му каза, че видял някога в селото си даскал без връзка, но лъжеше. Отдалеч се виждаше, че лъже, за да го утеши. Добре, нека оставим сега това. Дотогава, докато свърши с изпитите и поеме пътя за планината, можеха да се случат много неща. По-спешно сега беше нещо друго. Аграмбели трябваше да узнае това. Нощта го плашеше. Как ще прекара цяла нощ, без тя да го знае? Тук не ставаше въпрос за дребна работа. Връзката, колкото и да беше важна, не можеше да бъде пречка. „Аграмбели, да знаеш как ухае горе планината… Казаха ми го с положителност. И няма на света дървета, по чиито клони да има повече птици. Откакто ми казаха това, не мога да спя. Планината е близо до слънцето. И няма нито една овца без звънец. Всеки ден ще бъде като Великден. Влахът казал, че всички деца са дребосъчета. Но какво… Не съм ли ти казал, Аграмбели! Ще стана учител! Това не трябва да те тревожи. През зимата ще бъда пак в училище, отново ще стана ученик. Бъди спокойна. Всичко върви добре. Само не зная какво да правя с хилядарката. Защото — казах ли ти? — тя е вече в джоба ми. Имам една истинска хилядарка! Каквото си поискам, това мога да я направя. Но искам да я запазя за цигулката, за която ти говорих. Искаш ли още отсега да я купя? Питам те затуй, защото може да ми потрябва, за да си купим кон. Аграмбели, сега мисля колко е хубаво, дето дойдох на училище. Ако не бях дошъл, щяхме да се загубим завинаги. И животът щеше да бъде толкова грозен без тебе. И тополите при училището, и рекичката, и малкото мостче, което все пътува… и никъде не отива. Един дядо ми каза, че и тогава, когато и той е бил дете, все там го намерил. Не е имало обаче нито една топола край реката. Голямо щастие е за нас, че не сме се родили по онова време, нали? Какво ще кажеш, Аграмбели… Нямаше да си никак хубава, ако не беше се облегнала на тополата тогава, когато чакаше моето писмо. Аз ти го казвам. Щях да бъда много нещастен, ако бях се родил, преди да израстат тополите. Аграмбели, нищо още не съм ти казал. Чудно нещо. Когато взех перото в ръката си, бях сигурен, че имам толкова много неща да ти кажа, че просто ума си щеше да загубиш. През всички тези дни живеех с това, което исках да ти разправя, а сега, Аграмбели, перото ми пресъхна… Какво да правя? Прости на сърцето ми… то е опиянено… не зная сън… И тъй там, където отивам, Аграмбели, ти ще ми бъдеш и богинята, и цветето, и всичко. Само мисли и ти малко за мене, Аграмбели… Мисли… а аз няма да завърша това писмо, ще го продължа в ума си, когато няма да съм вече тук, когато ще бъда високо горе в планините… близо до небето и до птиците му… птичко моя, Аграмбели… Лека нощ…“
— Ще ядеш впрочем… мляко, впрочем… и ще наедрее впрочем търбуха ти… Харесва ли ти?
— Какво?
— О-о-о-о-ох… Аз ти говоря впрочем, а ти, впрочем гаргаленки броиш… Тъй ми се струва. Така ли село ще градим?
— Извинявай, кехая.
— Извинявам те… Извинявам те впрочем, дето казваш, но слушай ме малко и ти. Най-напред… с този ялелейли, който носиш на гърба си, ще умреш впрочем от студ.
— Кой ялелейли?
— Ох… Почна да се майтапиш ли с мене?
— Отде да зная аз какво значи „ялелейли“…
— Ето това, дрехата, която носиш… Как се казва?
— А, това ли е ялелейли?
— Ами че кое?
— Е, какво да се прави тогава, кехая.
— Най-напред впрочем… не искам да ме наричаш кехая. Ще ме наричаш с кръщелното ми име.
— А как е кръщелното ти име?
— От старинните имена е… Алкистос… Най-напред впрочем попът щял да го сбърка с Алкивиадис и тям подобни, но баща ми впрочем се намесил и го оправил впрочем.
— И така впрочем?
— И сега ме викат впрочем Кицос.
— Браво.
— Знаеш ли колко ученици ще учиш?
— Не. Колко казваш?
— Осемнадесет… Осемнадесет и нещо.
Мулетата сами намираха пътеките. Умни животни, с такава памет, че да се смаеш. Алкистос яздеше до него и си свиваше цигара.
— Да ти свия ли и на теб една? — рече той на Мельос.
— Не те ли преследват стражарите?
— Къде ще ме намерят? И да ги търся впрочем, няма да мога да ги намеря.
— Защо не си вземеш готови цигари?
— Те вонят впрочем на пръдня.
Добичетата почнаха да навлизат в пазвите на планината. Мулето на Мельос вървеше като влакче по релси. Време беше да подхване някоя песенчица. Когато песента свърши, Алкистос изцъка един-два пъти с език.
— Май не ти харесва, виждам, Кицос.
— Ммм… не мога да разбера… какво по дяволите има в гръкляна ви впрочем, та пеете песните си така впрочем, сякаш топчета има в него.
— Не си ли чувал друг път такава песен?
— И друг път впрочем слушах един, който клокочеше впрочем… и голям мерак имам да хвана някого за челюстта и да видя има ли в гръкляна му топче или няма?
— С други думи, песента не ти харесва, а?
— Цъ…
Хареса му се доблестта на Кицос. Думите му бяха по-груби и от обущата му, но бяха искрени.
— Я ми кажи, Кицос, вие кога пеете?
— Ка… като си попийнем впрочем…
— Хм… Не ми се вярва да е така. Защото, дето казваш, виждал съм някои овчари да пеят в пусти места, без да са пили дори и вода.
— А… те впрочем… са лапнали впрочем, дето казваш, кривака.
— Нищо не разбирам.
— Хайде де!
— Е какво, ще те лъжа ли? Не разбирам.
— Нещо… впрочем… гори, впрочем в сърцето им.
— Много те разбрах.
— Любов, де! Е, да му се не видяло! Аз ли впрочем ще ви уча вас отраканите? Там впрочем в града започвате да закачате женските още от майчината им люлка. Ееее… на много незнаещ ми се правиш? Я ми кажи… твоя милост оставил ли си някоя Мелеменя в града? Но искрено ще ми кажеш!
— Ммм… да. Тоест… да…
— А, бе, какво ги дъвчеш впрочем думите си впрочем? Срамно нещо ли е? Казвай.
— Е, да.
— А как се казва?
— Аграмбели.
— Аман!
— Какво аман?
— Ох, майчице! Че име на мома ли е това?
— Ами че какво е?
— Е, свършено е със света — каквото си търсеше, това си намери… Трябваше да пропадне и пропадна. Че аз нали го казвах това… Ох!… Добре да си пати…
— Слушай, Кицос. Ако искаш да сме добре, първо ще прекръстваш устата си с босилек и после ще произнасяш това име. Чу ли?
На Кицос му стана тясно около врата.
— Чакай, де… Чакай, де… Недей така… Тъкмо впрочем… бяхме почнали впрочем, да се побратимяваме… а сега какво, искаш да се скараме ли? Пошегувах се.
— Не искам такива шеги!
— Добре.
Кицос остана като попарен. Извади кесията си с тютюн и сви една дебела като луканка цигара. После я запали и напълни устата си с пушек.
— Пошегувах се… — рече той разкаяно. — Понякога впрочем… не меря впрочем… думите си. Хайде ела да се сдобрим. Не искам впрочем да ми се сърдиш.
Той сви и за Мельос цигара. Мельос я запали и насмалко не се задави.
— Ясно… Още си новак… Не си се научил да пушиш… Впрочем.
Смрачаваше се, когато се изкачиха на върха на планината. Враните майки викаха своите малки за спане. Направиха един-два кръга над скалите и след това нощта ги погълна. Всичко утихна. Нощният ветрец пронизваше. Под дрехите на Мельос пролазваха съвсем леки тръпки. Добре му казваше Алкистос, че ще измръзне с този „ялелейли“. Мельос се облегна на една скала. Тя беше още топла от слънчевите лъчи, но след малко и тя изстина. Алкистос се погрижи за него…
— След малко впрочем… устата ти ще затрака като кречетало. Но не се страхувай. Ще те наглася. Ти върви да събереш съчки. Аз ще потърся впрочем някоя суха фъшкия.
— Какво ще я правиш?
Алкистос го загледа отчаяно.
— Не знам впрочем… Може би да бъркам, но ми се струва, че онези там долу в училищата ви оставят слепи.
— Не мога да си спомня да са ни говорили нещо за фъшкии.
— Добре впрочем направих… че не се учих впрочем на писмо и четмо.
— Ами тогава това… образование, което имаш, искам да кажа думата „впрочем“, която употребяваш, откъде си я научил?
— А… научих я от моя ефрейтор, впрочем във войската, когато бях войник. Не е ли добра?
— Как не!… Но за фъшкията не ми каза нищо.
— Събери първо дърва и после ще видим.
След малко Алкистос се завърна с една много голяма фъшкия, като я поглаждаше, сякаш беше от велур.
— Готови ли са дървата? Наклади ги впрочем и ще ти кажа. Почакай… Най-отдолу впрочем ще сложиш подпалки. Тъй, гледай сега.
Той взе фъшкията и проби дупка в средата й. После извади от джоба на жилетката си прахан, откъсна парченце от нея, запали го с огнивото си, пъхна го в дупката на фъшкията, почна да я размахва насам-натам като кандилница. След малко от фъшкията почна да се дига пушек, а сетне се появи и пламък. Тогава той пъхна изведнъж запалената фъшкия под подпалките и огънят се подхвана.
След това те седнаха с кръстосани крака и вечеряха, с каквото имаха — какво друго? — хляб и сирене. Нима овчар яде друго нещо!
Като се нахраниха, удариха го на приказки.
— Я ми кажи впрочем… — рече Кицос по едно време… — искам да зная има ли край въобще писмото?
— Не.
— Тц-тц-тц-тц, какво разправяш, бе, момче… Я виж ти… Ама колко са, бе, тези дяволски букви, че не се свършват.
— Безброй.
— Какво? Ох, майчице, ама ме наредиха!
— Какво те наредиха?
— Знаеш ли колко ми беше казал, че са, да прощаваш, един мръсник?
— Колко?
— Двадесет и четири! Ах, че попара!
— Чакай, правилно ти казал. Буквите са толкова, но писмото, тоест… образованието.
— Я ме заплюй, че да се оправя. Остави. Чувал съм, че тези, които учат, се учат клас след клас. Истина ли е това?
— Вярно е.
— А ти за кой клас си сега?
— За четвърти.
— Разбрах. След това — пети, нали? Правилно ги казвам, а? Ето впрочем, че и аз нещо научих. А след това шести, нали? Ето… че другаруването ни не отиде напразно…
Полека-лека огънят се разгоря и камъните се нагряха. Щяха да прекарат нощта на топло. Мулетата пасяха край тях мирно и безгрижно. Докато каже: „Хайде лека нощ“, Алкистос почна да хърка. Щурците наоколо почнаха да го подиграват. Мельос не се ядоса. Огънят и мулетата го успокояваха. Присъствието им му вдъхваше сила. Нека планината си е огромна и дива и нека исполинските дървета издават тези пронизителни звуци, които никак не приличат на нежното шумолене на полето. Казват, че в такава доба излизали „таласъми“, изскачали всички духове — бродели и ръсели… Отнемали ти гласа, отнемали ти разсъдъка и тям подобни… Мельос, разбира се, не вярваше много на тези неща. Но все пак не можеше всичко да е лъжа. Това са му го казвали големи умове. Бай Тодос, Пердикопулос, Еразмо. Все нещо повече знаеха те от онзи педя — човек, Дакридзикос, който твърдеше, че всичко това са „бабини деветини“.
Нощта протичаше леко по върхарите на дърветата и пееше тихо. Алкистос й пригласяше с хъркането си. Мельос си спомни за нея. Цялата беше очи, светлина… благоухание. И той се наведе и ороси планинската тревица. Аграмбели! Ако не я обичаше, всичко би било безполезно. Хубавият свят нямаше да има някаква красота. И пролетта щеше да бъде пълна с плесен. И морето би било една локва. Аграмбели, благодаря ти, задето те обикнах сега, когато светът погрозня… защото какво щях да правя сред един грозен свят без Аграмбели…
Всевъзможни планове се мяркат и отминават един след друг. Мечти с мечти се сменяват… и огънят приятно пращи. Ще й поиска една снимка и ще поръча да я оградят наоколо със златна рамка, както са направили с иконата на Богородицата. Че защо, нима тя беше по-хубава?… Само гледай си добре даскалъка… Кадрас, момчето ми, гледай си го добре, защото за много неща си създаден. „Нашият град“ — ще каже някой ден господин кметът. Само се постегни и не се отпускай. „Не прави другиму това, което не искаш да ти правят“… Защо са те учили добрите старчета? Значи така… „нашият град“ — ще му каже кметът… Да… Но каква радост би било това за него, ако и тя не е наблизо, за да го чуе? Ние вече, Аграмбели, сме едно цяло. Добре му казваше някога Еразмо, а той не разбираше тогава: „една плът и една душа“. Да, но сега тя си спи сладко в пухеното легло, а той бодърствува край един огън на две хиляди метра над света.
Изглежда, че нещо се пъхна в ноздрата на някое от мулетата, защото то изпръхтя.
Алкистос скочи и се огледа объркано. После се обърна към бодърствуващия си приятел.
— Не спиш ли?… — запита го той.
— Сънят бяга от очите ми.
— Ти впрочем… още от сутринта впрочем те следя… много песни… малко сън. Ха… ха… сещам се!
— Какво се сещаш?
— Щом искаш… няма да те издам на никого. Но аз във всеки случай впрочем зная!
— Какво знаеш?
— Това, което знаеш впрочем и ти.
— Недей така, кажи ми ясно!
— Тези неща впрочем, дето казваш, не се изясняват впрочем повече.
Потърка ръцете си, протегна се шумно и измъкна кесията си с тютюн. Сви си цигара и я запали, без да проговори. После взе да рови огъня.
— Това впрочем, което и аз не зная, впрочем и ти не знаеш… — Той помълча и захвърли главнята.
— Е, какво?
— Е, ето това ще ни изяде главата на всички! Хайде ставай сега, защото се съмва!
Стегнаха отново подпругите, яхнаха и потеглиха. Мулетата вървяха сами, без да ги подканват.
Почна да се зазорява. Тих ветрец гонеше нощта и отваряше път на слънцето.
Косовете се ободриха и почнаха сладко да пеят утринните си мелодии.
Сега ездачите навлязоха в тъмна гора от буки и ели. Слънцето се промъкваше на редки снопчета, както прониква в мазетата.
— Сега впрочем, като стигнем на височината…
— Е… какво?
— Ще видим насреща впрочем къщите.
— Е, как изглеждат?
— И това ли не знаеш?… Ах, даскале… Та съвсем напусто ли отиде впрочем толкова учене?
Една коза, която се спускаше бързо надолу, се изпречи на пътя им, спря се за миг изненадана, после ритна във въздуха и изчезна.
— Ех, отиде един куршум… — рече Кицос.
— Защо?
— А, не разбра ли? Дива коза впрочем беше гостенката.
Казват, че месото й било кисело… а?
— Кисел е езикът им, защото не са го вкусили. Като локум е… Но ние го направихме кисело, защото не можахме впрочем да я ударим.
Е, тогава какво ми баеш за „куршум“ и „отиде“.
— Хм… Затова защото не нося със себе си пушка, затова.
След малко изминаха ската на планината и стигнаха пред нов гребен.
— Ето конаците! — извика му Кицос.
Там далече в седловината се появиха като някакви селски кошери колибите на „селото“.
Това бяха около десетина, сякаш обърнати наопаки, кошници, пръснати сред една нива. Около тях се издигаше тъмна гора…
Мельос се намери внезапно сред жива приказка.
Утро. Планината се пробужда като цвете. Небето е ясно. Само едно малко облаче като щрих се поспира над колибите и после и то изчезва заедно с птиците. Мельос се събужда в учителския „конак“ и вдишва ненаситно планинските благоухания.
Колибата училище се намираше малко по-настрани от другите. Тя е по-голяма, със здрави „стени“, за да може да издържи на „бури“ и лошо време. Училището приличаше на преобърната фуния, изплетена от букови клони. Всичко ухаеше на планина, на лек ветрец и прохлада.
Едно овчарче открехна вратата и му поднесе мляко, вода и кърпа, за да се измие.
— Да бия ли хлопката, господине? — запита го то.
— Каква хлопка… как се казваш?
— Дросос.
— Какво е това „хлопка“, Дросос?
— Ами… хлопката, дето е окачена на вилата, и я бием, за да се съберат учениците, да ги учиш.
— Ето една чудесна работа! Ще я биеш, разбира се…
Дросос обаче не си тръгна… Поспира се пред входа, измерва с очи Мельос и се подсмива.
— Защо се смееш… Дросос? Какво има?
— Ха… казаха ми на мене!
— Какво ти казаха?
— Казаха ми, че си малък.
— Малък ли? Какво значи това?
— Ами… малък, дребосъче, дете… как да ти го кажа?
— Аха… и къде бяхте вчера сутринта, когато пристигнах, та не ме видяхте?
— Всички бяхме с овцете! И сега се върнахме, за да учим… Да бия ли впрочем хлопката?
— (И този „впрочем“?) Добре, бий я.
Звънецът започна да вика децата с дрезгав глас и някак си без настроение. Някакви агнета пробляха там горе на рида. Държаха ги отделно, защото майките им бяха измрели при агненето.
Минута по-късно колибата се изпълни с някакви обгорели от слънцето момчета и намръщени момичета, които го гледаха с нетърпима насмешка. Мельос се изпоти. Пак добре, че не му се изплезиха. Бедни Мельос… прибързал си да станеш даскал. Не си втасал още, „малък“ си. Как ще се справиш с тези зверчета?
Той извади кърпата си и избърса ситната пот, избила по лицето му. Най-после реши да се престори, че нищо не е усетил, че всичко върви просто и тихо.
— Седнете, деца!…
Никой не се помръдна.
Принуди се да повтори подканата. Никой не мръдна. Тогава Мельос пристъпи към едно разрошено момче, което беше най-близо до него.
— Как се казваш? — запита го той.
— Както искам, ме казват… Теб как те казват?
— Къде отиваш?
— Където искам.
— Я се върни!
— А-ха! Не, няма да се върна! Отивам по малка нужда.
И то прекрачи прага и си излезе.
Още по-гъста пот изби по лицето на Мельос.
— Я ела ти, добро момченце… — каза той на друго дете.
— Не. Няма да дойда. Отивам по голяма нужда.
И изведнъж всички се юрнаха навън, спуснаха се към седловината и почнаха да си играят.
На Мельос му идваше да скрие лице в ръцете си и да се разплаче. Но тогава внезапно откри, че не е сам. Беше останало едно момче. Само едно-едничко момче. Това беше Дросос. Мельос не можеше да повярва на очите си. Нима си имаше съюзник?
— Ти защо не си отиваш, Дросос?
— А… защото… господин учител… защото на мен не ми се пикае.
— Добре, Дросос… Тогава… ако искаш, можем да вземем урока ние двамата. А? Какво ще кажеш… Може ли?
— Може.
Седнаха и двамата и взеха урока цели два часа. Дросос беше огън. Научи се да чете на глас и възприемаше всичко. Когато свършиха урока, Мельос каза на Дросос:
— Бий сега хлопката!
Дросос удари хлопката веднъж, дваж. Нищо. Нито едно дете от седловината не изтича насам. Тогава Мельос му каза да отиде и да им каже, че са свободни и да дойдат да си вземат „книгите“. Само за минутка цялото стадо нахлу като облак и излезе, без да каже „довиждане“. Последен си тръгна Дросос… Той стигна смутен до вратата, каза „довиждане“… понечи отново да си тръгне… но накрая наведе поглед и почна да дращи с ноктите на краката си земята.
— Какво има, Дросос? — запита го обезпокоен Мельос.
— Господине… — рече момчето. — Господин учител…
— Какво има, момчето ми?
— Нищо. Довиждане.
Но не беше се изминала и минутка и отвън се чу гласът му.
— Господин учител… Обичам те!… — извика му то, след това побягна и бърже се завря в колибата си.
Мельос хапна от сухарчетата, които беше си донесъл, постегна се и тръгна да търси Алкистос.
Щом го видяха пред входа, жените се отдръпнаха настрани в по-тъмната част на колибата и го запитаха дали не търси Алкистос.
— Ела, даскале… — извика откъм огнището приятелят му — заповядай! Я сложи джезвето, мари, майко!
Мельос не се впусна в дълги обяснения.
— Кицос! — каза му той веднага. — Тук става нещо… Така и така. Някой е подучил тези деца. Не могат сами да измислят това. Нали е тъй?
— Мм… даскале, впрочем ти си значи… дребен като гъбичка.
— Казвай! Така ли е?
— Така е. Не се тревожи. Главният кехая ги е подучил.
— А защо?
— Като те видя впрочем такова дребосъче… стана впрочем кисел като оцет. „Доведе ли го?“ — запита ме той. „Доведох го“ — отговорих. „Постави го сега на чина, каза ми той, и върви да доведеш учител.“
Мельос се изправи.
— Къде?
— Отивам да се поразходя.
— Почакай да дойда и аз.
— Не. Искам да съм сам.
Мельос изчезна в гората и се прибра за следобедните занятия. Дросос го очакваше пред училището.
— Бий хлопката! — каза му той.
В гласа му прозвуча твърда решителност.
Дросос заби силно хлопката. След малко децата наизлязоха и се изправиха пред него като зловещи мумии. Мельос пристъпи и затули с тялото си вратата.
— Седнете… — каза им той.
Всички се закашляха дрезгаво и упорито. Мельос повика при себе си първия.
— Как се казваш, момчето ми?… — запита го той кротко.
— Както искам, така се казвам!
Момчето не беше още доизрекло думата си, когато силен плесник го повали пред първобитния чин. Косата на Мельос беше настръхнала и очите му светеха.
— Друг! — извика той. — Ти! Как се казваш! Казвай!
— Ка… ка… — започна овчарчето.
И то на свой ред залитна, блъсна се в плетената стена и се строполи на пода.
— Ти!!… — извика Мельос на третото.
— Я… Анос… — рече то и дигна ръка да се предпази.
— А ти!!!
— Митракос…
— Седнете по местата си! Всички!
Мельос не беше още доизрекъл думата си, и всички бяха вече насядали и трепереха като изплашени зайци. Настана тишина. Мельос седна и хвана главата си с ръце.
Тогава той каза бавно, с разстроен глас:
— Мене ме заболя повече… И няма да ме боли само днес. А ще ме боли и утре, и през цялото лято, докато ще бъда с вас. Трябва да ви кажа, деца, че досега не съм ударил никого. Но трябва да знаете едно. Не съм дошъл тук, за да ми се подигравате. Никой няма да приеме това! Дойдох да ви науча на малко от това, което знам. И дойдох да ви уча не със заплашвания, а с добро. А вие какво направихте? Подиграхте ми се, сякаш съм някакъв смешник. Ако не ви харесах, можехте да ми го кажете… Щях да си отида. Казали са ви, че съм малък и не струвам за даскал. Нима всички големи са даскали? Но ако е така, тогава виене се нуждаете от даскал. Нека ви станат даскали бащите и дядовците ви. Взехме ли някакъв урок, който да не ви е харесал?
— Аз, господин учител — скочи Дросос, — взех един и много ми хареса.
— … Когато възседнах мулето, за да дойда във вашата планина, бях изпълнен само с радост. Ще намеря, казах си, двадесетина приятели и през време на заниманията ще се учим, а в неделни дни ще излизаме всички дружно… ето…
— Господин учителю, има ягоди! — обади се едно слабо по-голямо момче.
— Щяхме да берем ягоди, щяхме да пеем и щяхме така хубаво да прекараме, че през есента нямаше да ми се иска да си вървя… но сега не ща да остана нито час при вас…
— Не, господин учителю, не искаме да си отидеш… — молеха с насълзени очи всички деца. — Каквото ни кажеш, това ще правим… Кажи ни, господин учителю, че няма да си вървиш.
— Добре… ще си помисля.
Привечер Мельос отиде и намери Алкистос.
— Хайде да вървим на разходка… — каза му той. — Искам да си поговорим.
Приятелят му сложи опинците си, взе тютюн, прахан, огниво и се запътиха към конака на Мельос. Щом седнаха, Кицос извади шапката си и я удари с все сила върху коляното си.
— Вълци ги яли! — извика той.
— Случило ли се е нещо?
— Случи се и е свършено вече! Утре те освобождават.
Мельос се смръзна.
— Преди малко ги оставих впрочем под чардака. Решиха впрочем да забранят на децата да дойдат впрочем утре. На вятъра впрочем ще бие хлопката утре. Те впрочем ще се преструват на глухи.
— Отде знаеш това?
— Преди малко родителите взеха това решение. И аз, горкият, бях там. Опитах се да ги отклоня. Но не съм женен и думата ми не минава.
Мельос прехапа устните си. Внезапно той се почувствува силен.
— Слушай, Кицос… — каза му той. — Искам да ми направиш една услуга.
— Какво!
— Обиколи от конак на конак и узнай дали някое от децата е обадило, че съм го бил.
— А… Бил ли си ги? Е, тогава сам си изкопал впрочем гроба си. Сега нищо не може да се направи.
— Моля ти се, направи ми тази услуга и после ще видим.
— Впрочем… Добре, отивам.
Кицос си сложи шапката, изплю цигарата и тръгна. Мельос не яде и тази вечер. Бяха му донесли още отрано малко точена баница със сирене, но той не посегна към нея. Навън из кошарите скимтяха някакви кучета. Алкистос се завърна мрачен.
— Не, не те е издало никое дете впрочем, никое… Но от това няма никаква файда. Утре си заминаваш. Няма да позволят на нито едно малчуганче да дойде.
Очите на Мельос блеснаха.
— Гледам те впрочем… — продължи Кицос — че хич не ти е грижа.
— Това няма да стане, Кицос!
— Ай! Какво няма да стане? Няма да им забранят ли, впрочем?
— Ще им забранят. Но те ще дойдат!
— Ето! Имахме впрочем по миналата година, дето казваш, едно мързеливо куче… Едно черно куче… кой го знае отде се домъкна, и дойде то, дето казваш, и се спря в конака ни впрочем… В това време майка ми впрочем месеше. Дигна впрочем точилката и му тупна един по главата, та цял ден квича. Но не се разкара. А от всички други конаци го викаха впрочем и му даваха впрочем хляб… Брей!… Но то — нищо! На другия ден друг бой, камъни, тояги… Но то — нищо! Най-после се отказахме. Хайде, бе, остани, рече му майка ми… Един комат хляб ще ми струваш. Хе-хе-хе!… И сега впрочем, като те гледах впрочем така заинатен, ха-ха-ха!… си спомних за него… впрочем, за кучето!… Ха-ха-ха!…
— А къде е сега това куче?
— Яде… яде… впрочем около месец и си отиде и тръгна по друмищата. Куче просяк беше то.
Мельос избухна.
— И с това куче ли ме сравняваш?
— Ха-ха-ха!… Нарочно ти разправих това… ха-ха-ха! Не! Не ни напусна, стана пазач, дето казваш, пустият му пес, и сега пази овцете… Ха-ха-ха! Гледам впрочем, че пламваш като прахан!
После почнаха да приказват за друго. Навън свиреше хладен ветрец. От време на време някакви кучета се сдавяха горе по егреците.
— Писа ли на… Мелеменя?
Мельос се разсърди.
— Не се казва Мелеменя! Нали знаеш.
— Забравям… Я почакай малко… А! Сетих се! Агри… Агри!… Не!… Агриеля!… Не!… Открих! Агриамбели! Ха-ха-ха… Я да му се не види, ама име са измислили.
— Защо? Да не би на твоята да е по-хубаво?
— Шът! Че изгорях. Я почакай да погледна дали не са ни чули. Свети Илия! Запази ни!
Кицос изплашен излезе и направи една обиколка около колибата, ослуша се веднъж, дваж и зацъка от безпокойство…
Когато влезе отново вътре, беше го избило пот.
— Аман… Е, свършено е вече впрочем, няма спасение за мене през тази година… не.
— Защо?…
— Какво защо… бе… Ако се узнае впрочем, пиши ме загубен. Ех, майчице, от какво се спасих! Шът!… Нито думица! Аз сега си отивам. Хайде лека нощ. Нищо повече! Каквото имахме да си кажем, впрочем казахме си го. Ако на някое момиче „излезе“ име, никой няма да се ожени за него. Нито пък аз. Разбираш ли?
— Ами ако от тебе „излезе“ име за нея?
— Не… няма да я взема. Къде ще взема мома с „име“!
Кицос си тръгна, стъпвайки шумно с грубите си обуща. Насред пътя той се спря, изсекна се и пак продължи да върви. Мельос почна да се досеща коя може да бъде момата му. Сигурно беше една черноока, бяла като мляко девойка, която живееше на отсрещния конак близо до училището. Беше я виждал един-два пъти ту да преде, ту да пече хляб. Беше хубаво момиче. Имаше право бедният Алкистос.
Цяла нощ даскалът не можа да мигне. Стори му се, че това беше най-дългата нощ през живота му. Да, той беше казал на Кицос онова решително „ще дойдат“. Но вярваше ли сам той напълно в това? Не. Колкото и да беше успял да влезе в душите на онези зверчета, той беше разполагал с много късо време.
Сутринта Мельос отиде да бие хлопката, а ръката му трепереше. Но той удари звънеца решително и силно. Внезапно из всички конаци избухнаха някакви караници… ругатни, плачове. И след малко едно по едно децата започнаха да изскачат от домовете си и се запътват тичешком към училището…
След минута всички хлапета се бяха събрали там усмихнати и радостни.
— Добър ден!
— Добър ден!
— Добър ден!
— Добър ден!
— Добър ден!
Как можеше да не е „добър денят“? Очите на Мельос се наляха със сълзи.
Лятото възлизаше нагоре, натоварено със звънци, кавали и бистри бълбукащи води. Всичко ухаеше на прясна шума от бук и ела. Хората, които от време на време пристигаха от полето, бяха за окайване. Повехнали… пожълтели… подпухнали. Там долу маларията косеше. А тук всички дни са прохладни, сякаш навлизаме в месец май. А сме в август.
Мельос седи пред колибата си и се рови в книжата си. Едва преди малко се завърна от гората. Там откри един планински поток с кристална вода и се напи до насита. Той иска да пише на Аграмбели за голямата си любов. Да, но как ще й прати писмото? Не е така лесно. Ами ако писмото попадне в чужди ръце? Да, но и да мълчи не може. Той не остави долу само Аграмбели… Там с нея остави всичко. И сега тук, горе, му се струва, че е умрял и се е качил на небето. Хубаво щеше да бъде да се качи на небето умрял, защото когато си умрял, не носиш нищо. Живите измислиха красотата за себе си, а не за да я дадат на умрелите. Може, разбира се, да искаш, но само на един умрял, да дадеш много, да дадеш всичко. Умрелите обаче толкова си приличат помежду си, че човек не би могъл да ги различи.
Толкова много неща иска да й пише, че не знае откъде да почне. Първо, иска да й разкаже за планината. Тя благоухае така силно, че сигурно Аграмбели е минала някога оттук… После иска да й разкаже за едно особено откритие, което той направи тук. Че планината не е нещо, което щом изкачиш веднъж, и се успокояваш… че планината не е нещо, което свършва на върха. Не. Стигаш дотам и продължаваш да се качваш… Нещо те издига нагоре заедно с върха.
Къде ще стигнеш?
Един ден Алкистос му каза „ти стана впрочем мъж великан…“ И сега той иска да й напише това. Защото беше истина, и не само защото му го каза Алкистос, но защото сам го чувствуваше. Беше пораснал и напълнял.
Той иска да й разкаже и за ветреца, който упоява като дъха й… После за водите. Завчера, като отиде да пие вода от един извор и се наведе, стори му се, че чува гласа й, и пи… пи… и не му се искаше да стане.
Искаше да й каже още, че откакто я остави в града, мисълта му обикаля като просяк из улиците около тях с надежда да я зърне.
Сега е обед и всичко е много мило, макар че той се намира сред негостоприемни, диви канари и тъмни планини. Сега се сприятели вече с всички, дори и с кехаите, които искат да го изпъдят. Разбира се, не беше така лесно да се справи с тях. Всички са инатчии, вироглави, сурови и мнителни души.
Не беше се изминала и седмица от оная случка и една вечер ето ти ги пристигат бавно-бавно като тежки галери трима кехаи — главатарите на общината.
— Даскале… — казаха му те, — добър вечер…
— Добър вечер…
— Даскале… — взе думата главният кехая, — много думи няма да ти кажем, защото… не сме много учени, пък имаме и много работа. Носим тук една торба с храна за теб.
— Какво да я правя?
— Да си вървиш със здраве.
Мельос се смрази.
— Ще преспиш тази нощ и утре сутринта… измиваш се и си отиваш.
— Но… децата… — едва можа да промълви Мельос. — Децата… ме искат.
— Та кой тунеядец не искат децата? Даскале! Не сме те довели да учиш децата на чалъми и пехливанлъци и на някакви песнички! Стотинка по стотинка одираме от кожата си, за да ти платим! Чуваш ли?
— Но…
— Ще кажеш, че в „градовете…“ Плюя аз на градовете! Те изкарват все дармоеди.
— Слушай, кехая…
— Почакай, не съм свършил още… Цялата оная пасмина… адвокати, контета, попове, кожодери и душевадци… всички се събраха и се юрнаха наведнъж нагоре към овчаря, работния човек, да го доят… И ние си казваме… потърпи, душо, още малко и научи детето си на четмо и писмо и после никой няма да може да те излъже. А ти! Дошъл си, байно, да ги учиш на чалъми и някакви песнички! Не те искаме. Върви си с добро. Утре аз сам ще сляза да доведа учител. Сега свърших. Ако искаш, оправдавай се.
— Нямам какво да кажа… — рече с потъмняло лице Мельос. — Отивам си. Само ви моля… ако можете, да ми намерите един кон.
— Ще те сваля аз сам с мулето си, за да доведа и другия горе. Но… слушай. Не искаме никой нищо да узнае… Ще дойда призори.
Какъв ден беше този ден за Мельос! Той замина като мъртъв. И се закле никога вече да не мечтае. Никога вече да не вярва така много на себе си. Слизаше победен, смазан завинаги. Завря се в къщи и четири дни не излезе и не проговори на никого.
На петия ден някакъв дивак чукаше с ритници на външната врата и искаше да го види. Кира Матула го смъмри и му каза „най-напред да отиде да се научи на обноски и после да дойде да почука отново“.
Той пообиколи около къщата и пак дойде и почна да рита вратата още по-силно. Кира Матула разбра, че гостът е решен да събори дома й, затова слезе и му отвори. Отвори му, но го забра здравата. Мельос, изпаднал в летаргията си, не можа да разбере добре какво става. Успя само да долови, че човекът, който се караше със старата, повтаряше много често думата впрочем. Мельос ритна покривката и изскочи на прозореца. Светът беше такъв, какъвто го беше оставил преди четири дни.
Само до оградата на двора два черни коня се бранеха от мухите.
— Кицос!… — извика той.
— Ха-ха! Старицата впрочем хапе впрочем като усойница.
— Кога пристига, бе, Кицос?
— Ето сега. Свалих даскала… Добър човек, умна глава!…
— Ами тогава защо си го свалил?
— Подгониха го врабчетата с камъни. Разсипа се да бие хлопката… но нито едно не си подаде носа впрочем от конака. А после хванаха баирите. Ако не доведете нашия даскал, казаха те, няма да се върнем в къщи. Нямаше как… „Хайде, даскале, му казват, не е било късмет, догодина… Ще отидем да доведем оня дембел“. Но този даскал не беше никакъв пън. Беше глава. „Я почакайте… — каза той. — Така и така си отивам, но я ми кажете… какво става, та не ме искат децата?“ „Ааа… те обичат оня нехранимайковец, когото изпъдихме“ — му казаха. „Почакайте… — каза им той. — Учител, когото децата обичат, никога не е лош учител… Послушайте и мене, дето остарях по чиновете.“ „Прави им чалъми и театри — му казаха, — затова го обичат.“ „Да, но обичат и уроците му. Я ми доведете едно дете! Трябва ми. Искам да видя на какво ги е учил.“ Успяха да накарат впрочем едно врабче да отиде с книгите си. И след час „Докарайте ми муле — каза им той — да вървя да си гледам работата и вървете да доведете вашия даскал…“ Той е много умен, буден… почакай, каза и една друга дума… която прилича… на женско име.
— … София90!… — рече Мельос.
— Да пукнеш впрочем… Всичко знаеш впрочем! Хайде… сега! Ставай, да не замръкнем. Облечи се, обуй се и хоп! А ти стрино, сега като се сдобрихме впрочем, можеш ли впрочем да ни свариш по едно сладко кафенце?
Припомни си сега всичко това и се чуди как успя да се справи с онези зверчета. Сега минават край него и му казват добър вечер, даскале, и мед капе от устата им.
И тъй… Светът е сякаш от пух, когато ти си в него и в сърцето си имаш нещо, което се казва Аграмбели… „Вчера отидох да бера някакви цветя… не, че не зная, че не мога да ти ги изпратя, но ей тъй… само колкото да кажа, че бера цветя… «И това за Аграмбели… И това за Аграмбели…» Но не намерих нито едно… Каква ужасна планина! Щом като узна, че ще бера цветя за тебе, взе, че ги скри всичките. Алкистос обаче ми разправи други неща. «Не виреят впрочем толкова високо впрочем цветята, дето казваш». Ти знаеше ли досега, Аграмбели, че «не виреят впрочем» тук горе цветята? Не идвай никога тук горе, Аграмбели, никога, никога, защото тук горе цветята не виреят!… Мисля за реката, която минава край къщата ви. Един ден се бях спрял на по-горната махала и пусках оттам лодчици в реката. Не знаех какво да правя, Аграмбели. Все ще види, казвах си на ум, някоя лодчица и тя. Все ще зърне някоя, като ще се носят надолу. В училище ни учеха, че реките слизали от планините. Истина ли е впрочем това? Истина ли е сега, че в този момент се намирам там, отдето извира реката, която минава край вашата къща! Сега вече разбирам защо обичам така много водата на тази планина. Може да няма цветя, Аграмбели, тук горе, но всичко благоухае. Повечето треви имат приятна миризма. И буките дори благоухаят много хубаво. Отсега нататък ще обичам през целия си живот планините. И когато ще бъда в полето и ще ги гледам, ще казвам: «Ей там на онези планини мислех много за нея. И там горе разбрах колко велико нещо е любовта…» Сега вече е невъзможно да не ти изпратя това писмо. И ако не мога да ти го изпратя оттук, сам ще ти го дам, като сляза. Спомняш ли си, че…“
— Оп! Какво драскаш там? Ами че остави ги да си отпочинат малко тези пусти хартии!… Все кръц-кръц… Не се ли изморяваш?
Алкистос беше дошъл с буков лист в устата… Мельос го очакваше. Още отпреди беше забелязал съседката си да преде, седнала на пейката пред своята колиба.
— Защо дъвчеш този лист, Кицос? Нима си свършил тютюна?
— Ами! Имам. Листа впрочем държа за мерак!
— Я ми кажи!… Погледна ли те?
— Че на какво ще го обърнем тук? Не!
— Ами ти погледна ли я?
— Нали ти казах: не!
— Ами тогава каква е ползата, че мина край нея и каква е ползата, че тя седи на пейката?
— Хората знаят… че нито съм я погледнал, нито ме е погледнала.
— Е? Та?
— Хората ли сега ще гледаме? Ние във всеки случай сме се погледнали!
— И никой ли не ви видя?
— Нито господ. Ха-ха-ха-ха! Ха-ха-ха-ха-ха!
— Как се казва? Няма ли да ми кажеш?
— Ха-ха! Мислиш впрочем, че има някакво име като твоята Мелеменя?
— Защо… нима е по-добро нейното?
— Дали е по-добро!… Майчице, разбира се, че е!
— Е, как се казва?
— Агоро… — рече той и си облиза устните. — Видя ли, нали ти казах! Това е име!
— А какво значи Агоро91? Име на момиче ли е това?
— Ами че на какво? На коза ли?
— А какво значи?
— Какво значело, пита? Ами… Агоро… Агорасти!… Как да ти кажа?
— И докъде ще стигнете с тази любов? А, Алкистос?
— И аз не зная… Дето бог ни изведе.
— А няма ли да й кажеш?
— Да не си полудял?
— Ами тогава какво ще стане?
— Дето бог ни изведе…
Агоро. (Ама име! Наистина как са могли да й го измислят! Жалко за момичето…) Агоро впрочем гледаше само във вретеното, а умът й беше зает само с преденето. Клепките й дори не потрепваха.
Внезапно Алкистос въздъхна.
— Защо въздъхна така тежко, Кицос?
— Ааах… погледна ме… затова…
— Толкова време я гледам право в очите! Не е помръднала и клепките си дори! Я остави настрани лъжите.
— Какво разбираш ти от тези неща… Ааах… пак ме погледна…
— Хайде ставай да вървим, защото, както си почнал, ще събориш колибата ми от въздишки.
— А къде ще вървим?
— Ще отидем към височината да погледаме полето!
— Ами тогава впрочем ще трябва впрочем да отидем с атовете. (Колко добре беше толкова време без това впрочем, но за жалост, много рядко го забравяше…)
Запътиха се към по-горната ливада, където пасяха конете, и оседлаха два. После ги пришпориха и полетяха в галоп.
— Както виждаш впрочем… станал си вече баш ездач впрочем. Аз дори впрочем не мога да те настигна, дето съм джамбазин.
Малко по-нататък се чу думкането на тъпан. Мельос се зачуди.
— Какво става там, Алкистос? Мечки ли се женят?
— Ха-ха-ха… Там са впрочем мандрите, дето правят сиренето. Бият маслото.
— Хайде да отидем да видим!
— Па да отидем…
На сто метра по-нагоре се виждаше една пътечка. Двамата ездачи свиха по нея и се намериха пред сиренарницата. Там имаше пет-шест души, които смърдяха като кучета.
— Добре дошли — рече един небръснат старик, който вонеше най-много от всички. — С какво да ви нагостим?
— Нищо — рече Мельос. — Благодарим.
Старикът беше толкова мръсен, че на Мельос му се повръщаше, като го гледаше.
— Ааа!… Мене впрочем ще ме гостите… — рече Кицос.
— Какво иска душата ти? — запита го старикът.
— Душата ми иска впрочем кисело мляко с надробен хляб в него… Освен ако искаш да ме гостиш и с каймак от бъчвата си.
— На драго сърце… — рече старецът и веднага изпълни желанието му.
Алкистос изяде каймака, облиза пръстите си, оригна се и хвана юздата.
— Хайде, кехаи… Лека нощ и да ви даде бог добро здраве и добър берекет.
— Амин, да си жив и здрав… — рекоха сиренарите.
Ездачите се намериха отново на седлата си. Конете препуснаха напред. Една чешма ромолеше малко по-нататък в малка ладийка. Мельос слезе и лепна устата си на чучура.
— Зъбите ти ще се пукнат впрочем… — извика Алкистос.
Действително водата беше ледена. След малко те стигнаха на височината.
Полето беше истинска приказка…
Над селцата бавно се носеха изпарения. Всичко изглеждаше фантастично като мираж. Една сребърна линия прерязваше полето като лъскав нож.
— Ето… — рече Кицос. — Реката. Оттук извира.
Сребърната линия се проточваше надолу и се губеше сред първите къщи на града… И в една синкава къщичка с червени капаци на прозорците, в която се носеше най-благоуханният дъх в града.
— Как се казва? — запита Кицос.
— Кой?… Дъхът ли? Аграмбели!
— Не. Градът.
— А… градът ли? Градът, Кицос, се казва…
— Какво? Да не би и той да се казва Аграмбели? Ха… ха… ха…
— Може, Кицос… Може… Може…
Есен в планината. Когато е есен, няма планина. Мъглата я заличава. Протягаш ръката си и половината от нея изчезва. Всичко е овлажнено, отвсякъде капят малки тежки сълзи. Душата на Мельос е потисната. Отникъде не повява ни лъх, за да вдигне този саван.
Той не си спомня да е виждал някъде толкова скреж. Седи мълчалив в конака си като човек, откъснат от света, като самотен корабокрушенец върху блуждаеща лодка.
Мельос няма желание за нищо; в колибата е тъмно. Опита се да запали лампата, но на светло той почувствува още по-тежко самотата си и духна пламъка. Колко е часът? Той знае с положителност, че е неделя, но за да знае часа, трябва да има часовник… Един съсед има часовник и Мельос може да отиде при него да го запита, но се страхува да не би съседът му да каже, че е рано, защото ще се отчае още повече.
Отвън се чуват стъпки. Земята се е размекнала и стъпките се чуват по-глухо.
— Ееее!… Как сме тук с мъглата! — чу се отвън басовият глас на Кицос. (Това се казва приятел!…)
— Ела, Кицос.
Кицос отвори шумно вратата и влезе с тежки стъпки вътре.
— Тежко ти се вижда, а? Не си свикнал, затова! Утре сутринта впрочем ще свикнеш. И после… още някой и друг ден и ще свършиш и ще си вървиш.
— Ами как ще намеря пътя, за да сляза, Кицос?
— Не се страхувай. Мулетата ще го намерят сами.
Той извади кърпа и избърса влагата от лицето си.
— Ох! Без огън ли стоиш? Ще се схванеш. Виждал ли си как гегата гледа надолу като заклана овца? Така ще станеш.
— Нищо, нищо…
— А бре, няма да те оставя да станеш зян, не. Ще ти донеса дърва.
Мельос не се противопостави. Искаше му се огънец. Както щеш го кажи, но в такива мигове все вдъхва бодрост. Той отново запали лампата си. Сега му се стори, че тя свети по-силно. Отвън отново се чуха стъпки. Този път не бяха на Кицос. Едно момче му донесе пита. Трябва да е станало вече обед.
Чуха се и други стъпки. Тежки, неравномерни. Това беше Кицос с дървата си. Строполи ги на пръстения под и си съблече сакото.
— Сега ще видиш впрочем какъв огън ще запалим впрочем. Довечера ще видиш впрочем джумбуш… Ще нападнат значи „проклетниците“… нали разбираш?
— Какво е пък това „проклетниците“?
— Вълците…
— Оле… Я кажи, Алкистос… ядат ли хора?
— Че защо хора? Да не би да са се свършили агнетата? Ехе-е-е!… Не пасат трева те! Овчарите впрочем носят със себе си карабинки. Освен това и огъня впрочем не оставят. Вълците се плашат от огън. Ехеее! Добре сме ги научили тези неща.
— Истина ли е, Кицос, че вълците вървят на глутници?
— Че разбира се! Какво мислиш, че е лъжа ли?
— А защо? От страх ли?
— Ой, майчице… Не. Понеже „ограбват“, затова. По-добре да не попаднеш на тях тогава. Ще те разкъсат.
След малко огънят се разгоря. Пат… пат… взеха да пращят дървета.
— Знаеш ли защо пука огънят така? — запита го Кицос.
— Не.
— Ха! Иска кестени!… Почакай, ей сега ще дойда.
Облече си сакото и излезе. След малко пристигна с пълни джобове. Опразни ги и почна да захапва един по един кестените и да ги мята в огъня. Ако не ги захапеш, ще ти проглушат ушите с пукотевицата си.
След малко съвсем развързаха приказките. Алкистос не приличаше никак на другите от своя еснаф — подли, мнителни, вода под рогозка… Никога не приемаха думата ти така, както им я казваше. Душеха я, пресяваха я, опитваха я с език. Кицос беше доверчив човек. Те отново подхванаха разговора си.
— Та да знаеш… — продължи Алкистос — ако само те разкъсат, злото не е голямо.
— Нима има и по-голямо зло?
— Дали има, казва?… Повечето от вълците са бесни. И ако само те ухапят, оплачи ме, майко! Спомням си по-миналата година впрочем, като ухапаха впрочем Христос Гавоянис. Събудил се една сутрин впрочем и щял да изяде впрочем пеленачето си в люлката… Остави…
— Е, какво станало после?
— После го хванаха, заведоха го ето тук наблизо и го вързаха с въже за едно дърво. Цяла нощ лаеше. Сутринта, като отидоха да го видят, беше вече изял месата си. И още продължаваше да лае…
— И след това?
— Пинело впрочем на Спатулас каза да донесат едно сито. Донесоха впрочем ситото, поставиха го над побеснелия, изляха вода върху него и бог да го прости. Велики са делата впрочем на бога… нали? Ти какво ще кажеш?
Прекараха целия следобед така, като ядяха кестени и си разправяха случки из планината. Мельос се притесняваше, че мъглата му развали плановете. Той възнамеряваше, преди да си тръгне, да проведе изпити. Но такива изпити, че да ги помнят до второ… „пиршествие“, както казваше Алкистос.
— Не се притеснявай обаче — успокояваше го приятелят му. — Голямата мъгла впрочем е по-нататък. Слънцето впрочем дебне зад хълма. Щом подухне малко вятър, и ще пристигне веднага. На края на краищата не е олово, я! Мъгла е впрочем, пустата да опустее!…
Разговорът им продължи така до полунощ. Приключиха въпроса за вълците и почнаха приказки за „дертовете на сърцето“. После Алкистос се зае да си изясни каква е тази мания на Мельос, дето постоянно пише.
— Добре — каза той, — зная впрочем, че буквите нямат край. Те и без туй са много, а като пишеш и ти още върху тях, докъде ще стигнем. Искам да знам впрочем за Мелеменя ли пишеш всичко? Ще удавиш момичето, бе!
Мельос се усмихна…
— Не… Виж, мъча се… дето казваш, Алкистос, да пиша книги.
— Книги ли… Я почакай. Да не би да искаш да кажеш „учебници“, искам да кажа, книги за малките деца?
— Не, книги за големите.
Алкистос поклати глава натъжено.
— Виждаш ли? Вдетинили са се впрочем… онези там долу в градовете, това е, и детинщини вършат впрочем. Като не ги е срам! Но я почакай впрочем, бе, драги даскале. За каква книга ми говориш? Ами че листата ти са разпръснати! Да не би по-късно впрочем да събереш всички листа заедно и да ги натрупаш накуп?
— Така е!
— Виждаш ли? Може да съм впрочем неграмотен, но не съм впрочем пък и хептен!… А… Ха-ха!… Хайде лека нощ.
Мельос угаси лампата и легна да спи. Беше се покрил с черга. Над нея беше покривът на колибата и над покрива на колибата мъглата и над нея — мътната небесна покривка, която полека-лека беше почнала да се изяснява… И тъй тази зора беше същинско извезано със звезди наметало!
Сутринта слънцето дойде и огря и най-потайните кътчета на гората.
Алкистос му съобщи това, като стовари гегата си върху колибата.
— Не се надявай на много… — каза му той — слънцето скоро ще мине… мусафир… Ще си отиде. Каквото мислиш да направиш — изпити и тям подобни, за които ми разправяше, побързай. Хайде… А аз ще подкова и ще изчистя с чесалото мулето, та да е готово за път.
Мельос не се забави. Щом се изми, веднага удари хлопката.
— Днес, деца, ще направим последната репетиция. Значи напрегнете всичките си сили, та да се смаят.
Щяха да декламират стихотворения, да пеят… В програмата бяха предвидени и разни състезания, а накрая и една комедия, която сам Мельос беше написал на техен език и със сюжет из техния живот.
Щом се съмна добре, още рано-рано всички донесоха по една черга, за да направят сцената, завесата и парапетите.
Всички се чудеха много… какво ли им готвеше този пощурял даскал?
На определения час дойдоха на „театър“ дори и пеленачетата заедно с люлките си. Докато стана време да почне представлението, зрителите си изкривиха вратовете, за да открият какво става там в тази къща от черги, която учителят беше построил посред полянката. Най-после в определения час удари някакъв звънец и внезапно — боже, какво е това! — голямата черга на кира Мицена почна сама да се движи! И изведнъж пред тях се появи стая с канапета и посред нея маса, върху която имаше чаша със зеленина. Веднага след това излезе даскалът и им държа слово. Но такова слово, че всички се разплакаха безутешно. Кицос им пошушна тайно, че вместо да плачат, по-леко е да „пляскат с длани“… И те след това, като почнаха, не спряха вече.
Но най-големият джумбуш стана… когато коремите им заиграха от смях и зрителите принудиха учителя да спре играта по средата на представлението.
— Даскале!… — викаха те, легнали по гръб, и държаха коремите си… — Недей! Чакай!… Да си поемем най-напред дъх и после пак продължавай…
— А-а-а-й… Гривос! — викаха те… — Недей, Гривос!
Гривос беше „комикът“ на представлението — със сиви мустаци, сиви коси и сиви дрехи.
— Проклетнико, даскале! Дяволе! — викаха те. — И мустаци дори си посадил на децата!… Майчице… Гривос!… Гривос!… Ето го… Отново излиза! Синее! Пожалете ме, че умирам.
— Спри, даскале!… Съсипа ни!…
— Спри, даскале! Да си поотдъхнем мъничко и ще продължиш!… Ой-й-й!…
Този незабравим ден завърши с триумф на даскала.
— Я виж ти какъв даскал щяхме да изгоним… — казваха си те.
— Брей!… От какво зло се спасихме.
— Нищо!… И за догодина те наемаме, даскале, да не би да ни оставиш и отидеш другаде!…
— Даскале, дай дума, че няма да ни излъжеш.
На другата сутрин Мельос се приготви за път.
— Не! — извикаха родителите. — Ще те придружим всички до височината!
Така и стана. Всички яхнаха конете си, взеха кримките си и го изпратиха до височината. Децата го придружаваха, плачейки. Всички тези хора почнаха да стрелят, сякаш обявиха война на ястребите и облаците.
Плачът на децата се засилваше. Мельос извади кърпата си и почна да я размахва. Не виждаше нищо. Само чуваше изстрелите.
Алкистос ругаеше.
— Телета значи… Сега впрочем ми стрелят…
— Защо ги ругаеш?
— Остави ме!… Копаят ти гроба впрочем, бият толкова път надолу впрочем за друг даскал, а после блеят като овце.
— А защо ги ругаеш?…
— Защо ли… Защото и аз впрочем блея… като овца… Ето виж!
Изстрелите там горе се разредяваха. Гората ечеше. Пътниците заслизаха по лъкатушещите пътеки.
Алкистос си спомни за представлението и почна да подскача от смях на самара.
— Дявол да го вземе този Гривос! А ха-ха-ха-ха! Коремът ни заболя, бе, даскале. Знаеш ли впрочем каква беда впрочем щеше да ми направиш?
— Не. Какво?
— Видя ли я?
— Коя?
— Еее! Така ли се уговорихме? Нали казахме впрочем, че за такива впрочем неща… ще се досещаме?
— Разбрах…
— Ха така, да си ми жив!… Е, впрочем знаеш ли какво щеше да ми направиш с твоя Гривос?
— Какво?… Казвай!
— Насмалко впрочем да й пръснеш корема, а после с какво щеше да прави деца? Ха-ха-ха-ха ааа! Ех, този дявол Гривос!… Аман, от какво се спасих!… Ах!
Смутната страница на това лято се затвори. Това беше страница, изпълнена с чар и горчивина… самота… и лудории. Лятото жари и хора, и насекоми едновременно. Слънцето не пита за имена. То жари като неграмотно. Небето го е учило само аритметика. Ще изгряваш в еди-колко си часа и ще залязваш в толкова часа… Не ти позволявам да се занимаваш с този, когото си подлудил, или с онзи, когото си ожарил. След това идва есента с тежката си походка, подкажда света с леки ветрове и благоухания и изчезва отвъд планините… отдето се задава зимата с мразовития си дъх — зимата с недодяланите си обноски, която прегазва всичко, каквото се изпречи пред нея — цвете, листи или плод. В училищата обаче е още есен. През вратите им влизат и излизат възбудени деца; те ядат кестени и плюят люспите, където сварят. Бай Тодос ги гони с метлата. Че за какво смятат те тук „училището“!
— Къде да ги хвърлим? В джобовете си ли?
— Разбира се. Нима вонят и горят? Вън, рожби и мръсотии на сатаната, дето поглъщате камилата и разкъсвате комара! Вън, поколение невярно!
Когато го чуе да приказва така, попът пламва:
— Светотатецо! — вика той. — Отвратителният ти и гнусен език осквернява всички свещени писания!
— Тези списания, за които говориш, попе, може езикът ми да ги бърка, но умът ми ги разбира правилно.
— Ето и друго осквернение!
— Недей си разваля обеда, ами я по-добре ми обясни нещо. Как може те да не възприемат това, което ти всеки ден правилно им разправяш, а да попиват като гъби това, дето аз им казвам погрешно. А? Ето това исках да ми обясниш!
— Ставаш сто пъти по-голям светотатец! Защото сравняваш свещения урок по вероучение с шегите, която правиш за развлечение на учениците. Но стига вече! Това безобразие ще бъде наказано!
— Бог да ме убие, ако разбрах нещо от това, което каза. Но понеже и моята тиква все нещо сече и понеже познавам сърцето си, разбирам, че искаш да кажеш, че трябва да си дам оставката. Нали е така?
— Ти водиш учащата се младеж към гибел!
— Хоп! Чакай, попе! Към гибел я водят някои други… някакви настървени кръвници, някакви безчувствени хора, които обикалят тук като вълци и разкъсват сърцата на децата. Както искаш ме наречи. Говедо, дръвник, камък, но не ме наричай безсърдечен. Всичко честно съм почел и всичко безчестно съм потъпкал. Почитай баща си и майка си, за да… така е. Не, няма да си играем!…
— Спри!
— Сега, като казах вече всичко, ще спра, защо да не спра? Аз вече всичко си казах.
На попа му идваше да раздере расото си. Бай Тодос се наведе да събере люспите.
— Я виж ти дяволчета. На „боклукчийница“ са превърнали училището! Не че забравят… Не! Мерак им е да ме измъчват, да ме наскърбяват. Махай се, поколение невярно!
— Неверующо поколение — поправи го попът.
— Ти го кажи по попски, а мене остави да го кажа по човешки… Така го разбирам по-добре.
— Антихрист такъв!
— Аз съм виждал господа Исуса… той не носи расо… нито пък дрехите му са черни като твоите. Не. Христос носи сини дрехи и върху тях червена полушубка. Върви и виж по всички черкви. Ако видиш някъде, че носи расо, заплюй ме!
— Ако не се приеме предложението ми, ще подам оставката си — рече попът, повдигна полите на расото си и се изпари като черен пушек.
— Дано си подадеш оставката — промърмори старецът под мустак. — Тогава може би бихме успели да се разберем с бога.
Наведе се още един-два пъти, събра последните люспи, после се хвана за кръста, сякаш го връзваше, въздъхна и почна да слиза по стълбата.
— Да отидем сега за звънеца… — рече той, решейки с пръсти брадата си. — Бог да дава разум на поповете, на пашите и на псалтовете. Амин.
Мельос се запъти към училището; сърцето му беше изпълнено с топлота и нетърпение. Ризата му трепереше, сякаш беше скрил в пазвата си някакво птиче. Очите му пресъхваха от жажда да я зърне. Как ли ще бъде? Какво ще прави, когато тя го види след толкова време? Онези очи… как ще го посрещнат… онези очи? С колко нежност? С колко блясък? Ами ако са студени, ако са чужди, сърдити? Как ще издържи той?
Училище с чужда Аграмбели…
Бай Тодос не разбра нищо. Стисна го в прегръдките си… склони глава към него и замря. „Смокварчето“ беше добре заякнало. Това му беше достатъчно. Дертовете на сърцето са преходни като водите. Остави то. Ще се поопари… а после ще му мине. Но като го видя и му заговори… разбра, че огънят, който беше обхванал това бръмбарче, го изгаряше вече и отвътре, и отвън. Нови грижи легнаха на гърба на стареца. А той е вече стар и прегърбен.
— Разбрах… — каза му той — не ми казвай нищо. Всичко чета по лицето ти като на книга. Главата ми не знае и буквата „а“ дори, но душата ми е грамотна. Ще те оставя да се справиш сам. Какво войниче ще станеш ти? Излез на мегдана и замервай с камъни оня, който ти се противопостави. Любовта и смъртта се страхуват само от едно нещо: от себе си. Нищо няма да ти кажа.
Чакай. Сигурен ли си, че сърцето й ти принадлежи? Чакай! Не бързай да отговориш с „да“. Носи ли тя твоя лик в себе си? Какво е? Овен ли е? Момиче ли е? Не искам да лашкаш сърцето си насам-натам. Ти трябва да го пазиш като дископотир92. Поискат ли ти го? Почакай, разпитай, проучи. В каква градина ще пратиш сърцето си да се поразходи. На какви гърди ще се облегне то. Сърцето не е някаква мръсна паница, в която ядат случайни псета! То е „благоухаещо полско цвете…“ ето какво значи да си учен! Ако бях учил, нямаше сега да ги въртя и да ги суча. Щях направо да ти кажа така и така. Ето това е редно и правилно, това е добро и умно.
— Не разбирам за какво приказваш.
— Какво ме гледаш като птиче под капчук? Ако думите ми не ти харесват, върни ми ги обратно, да си ги запазя. Знаеш ли какво е любов? Веднъж две птички се бяха скарали. Кълвали се, кълвали се… и най-после легнали една до друга върху постелката, която си направили от собствения пух. Какво е любов? Откъде да зная аз? Нима съм птица, та да ти кажа. Но и ако бях птица, щях ли да мога да ти кажа? Какво било любов, казва? Я ела тук! Пак ли искаш да ми се изплъзнеш! Знаеш ли какво приказват помежду си говедата, като са две по две?… И какво приказват змиите помежду си, като са на двойки? Дума не продумваш. А искаш да го знаят хората. Да ти кажа ли аз какво си приказват? Нищо. Но думите пет пари не струват — пред това „нищо“. Свърши се този урок. Свърши ли се, казах? Много разбирам и аз. Може ли да свърши някога този урок? Но както и да е. Какво исках да кажа? Взе ли всичките си книги? Тетрадки — метрадки, всичко?
— Да.
— И оная… алгерата, взе ли я и нея?
— Каква алгера… Искаш да кажеш алгебра? Взех я.
— Кажи я, както искаш. Мене ми е по-удобно така да я казвам. И нещо друго… Я ми кажи… момичето… съученичка ли ти е?
— Какво значи това?
— Искам да кажа в същия… клас ли е?
— Кое… момиче?
— Това, което е под ризата ти и я надига като квас… Чакай, не бягай! Пак си готов да се измъкнеш!
— Не разбирам какво ми разправяш…
— Я остави, нищо, аз зная. Смяташ, че съм се вдетинил. Аз зная коя е. Онова, дето е като тъмна нафора; все търси нещо около тополите, но не знае какво е загубила. Нали е тя? Виж го ти, пак иска да бяга. Помня я още от миналата година; мъкне със себе си една „очилата“, за да й помага при търсенето. Какво търсят? Загубила е нещо и непрекъснато го търси, но не може да го намери, защото не знае какво е… Лудост…
Мельос се отскубна и побягна. Думите на бай Тодос го смутиха още повече. Жегнаха ума му… Сега вече не знаеше къде да се спре и какво да прави. Отправи се към рекичката… Насреща се зеленееха тополите, но там нямаше нито една ученичка. Всички се бяха събрали на мястото за гимнастика. Навесът гъмжеше като курник. Какво толкова си приказваха, та проглушаваха света с писъците си?
По едно време очилата на Кальондзи блеснаха на слънцето. Мельос забеляза как тя подръпна за престилката една от ученичките. Едно пламнало лице се мярна за миг, погледна с такива едни светнали очи… и изчезна зад навеса. То беше изпълнено с щастие и уплаха. Сякаш дрехите й се бяха подпалили. „Автомобилчето“ се спря и го загледа: „Виждаш ли я? Луда е от любов. Затова не знае какво прави и къде отива.“
Звънецът удари. Той удари малко по-силно от миналата година. Но ясно беше, че познаваше добре ръцете, които го държаха, и че старо приятелство го свързваше с тях.
Гласът на звънеца трепереше, сякаш зъзнеше… но канеше децата с любов. Мельос седна на чина си и зачака. В стаята влязоха момчетата. Беше рано още, имаше време. Удари вторият звънец. И веднага музиката на токчетата изпълни коридора. След малко две-три мушици затулиха вратата. След това на вратата се изправи „автомобила“ и зад нея — о, мили и прекрасни, боже! — класът се заля в светлина! На вратата се появи Аграмбели.
Живот, изпълнен с пролет и безкрайни лудории. И нощи — с бляскави мечти. Училището пее като двуетажен кафез. Настъпва есента, но никой не я усеща. Ветрецът, който ще стане северняк, е още пеленаче. Той се носи над тревата, която още не е увехнала. През тази година няма да се зазими… Стига ти да пожелаеш това, Аграмбели. Всичко ще бъде, както сърцето ти пожелае. Стига да поискаш това. Само ако поискаш, и реката — същата тази река, която зиме беснее и реве като змей — е готова да обвие като небесносиня панделка косите на града. Само ако поискаш това. И всичко ще стане весело. Само Дакридзикос е тъжен. Дакридзикос е пораснал още повече и сакото, което той носи още от по-миналата година, е сякаш един протест. Мельос го поглежда и радостта му изчезва. Лицето на главатаря е кисело и напрегнато. Той мълчи и гледа студено света. Няма настроение дори да плюе, нещо, което толкова много обичаше да прави. Седи на чина си, изпълнен с черни мисли. Прилича на петле, пренощувало на открито под дъжда. И другите „перси“ седят също намусени, като виждат лошото настроение на своя цар.
На Мельос му стана мъчно. Сега, когато Аграмбели се усмихваше, никой не трябваше да е намусен. Ето дори и облаците се разпръснаха. Торис… как можеш да издържиш пред такава нежна светлина? Аграмбели се смее… Като порасне, той ще напише една книга, която ще нарече: „Аграмбели се смее…“
Дакридзикос обаче става още по-мрачен. Някакви черни птици летят в главата му.
През междучасието Мельос отиде при адютанта и го дръпна настрани. Хамоляс го погледна подозрително.
— Слушай… — каза му Мельос.
— Чувам… Какво казах? Ако искам, няма да чувам! Сега си вирнал нос чак до камбанарията! Как се унижаваш да говориш с нас, гаменарията, бе? Но… ха-ха! Свършено с вирнатия ти нос… Хе-е!… Видя ли оня хубавец, дето седи на първия чин?
— Кого?
— Не се преструвай, че не разбираш, защото не ти прилича… Кого пък пита? Атинянина, бе, оня с къдравите коси, о когото се лепнаха като пеперуди очите на тези…
— Е, какво?
— Е, какво ли… Почакай и ще видиш. Знаеш ли какви съчинения пише той? Ще те сложи под подметката си, бе, и ще те смачка… Ха-ха! Искаше да се представиш за коч водач в класа ни, а? Е, хайде сега. Контолеон ще ти оправи носа…
— Контолеон ли се казва?
— Ами че… как се казва… Малко късно си намери ти майстора, но го намери с пискюл. Сега ще дойдеш да хленчиш да те приемем в бандата. Но на̀ да те вземем… Торис не иска да те види дори. Като те погледне, и му се повръща.
Мельос погледна Хамоляс с любов.
— Не е прав. Нищо не съм му направил. Завчера му подадох ръка, а той плю на нея. Ако не станахме приятели, какво съм аз виновен?
— А, бе, лъжльо! А, бе, ние сами не ти ли предложихме да влезеш в бандата ни, а ти не пожела да се унижиш?
— В бандата няма да вляза. Но не казах, че не искам да ви бъда приятел.
— Е… да речем, че станеш… Какво ще спечелиш от това? А, бе, я ми кажи, върви ли риба да прави приятелство със заек? Ти си от примерните момчета…
— Мери си думите…
— Да не ме биеш нещо?…
— Не знам какво ще направя, но мери си думите. Не дойдох да се карам с тебе. Нещо се е случило на Торис и дойдох да те питам. Да не би да е болен?
— Не.
— А какво му има?
— Каквото иска, това има. Да не би да си станал и лекар? Каквото му има, негово си е.
Мельос се пръскаше от яд, че не може да укроти този „перс“. Затова почна да му говори още по-любезно.
— Слушай… — каза му той братски.
— Слушам… Не е нужно да ме дърпаш за сакото! Да не съм глух? Чувам.
— Стаматис…
— Я виж ти… Сега почна да ми вика и Стаматис. Досега ме разсипа с „Хамоляс“, а сега „Стаматис“!… Какво искаш, бе? Казвай. Слушам.
— Най-напред обаче искам да си подадем ръце.
— Глупости… За какво са ти дотрябвали сега тези лигавщини? Ако искаш да кажеш нещо, кажи го като мъж. За какво са ти тези подмазвания?
— Настоявам… — рече Мельос с протегната ръка.
— Уф!… Е, добре де! Ето подавам ти я! Ти изглежда си се заел да ме скараш с главатаря. Знаеш ли как ще ме накастри, ако ме види? Отвращава се от подобни гевезлъци… Нали го знаеш. Хайде да свършваме, докато не ни е забелязал. Свърши ли? Казвай сега!
Мельос го хвана под ръка. „Персът“ се ядоса, но не си дръпна ръката.
— Той никога не е бил така… — каза му Мельос. — Не рита вече камъни, не псува. Нито пък плюе.
— Да, виждам го… — рече натъжен Хамоляс. — И аз виждам, че става нещо с него… Не съм кьорав я? Но нищо не казва.
— Запита ли го?
— Оха-а-а!… А, бе, Кадрас, не го ли знаеш какъв е? Казва ли ти нещо, ако сам не поиска да каже?
— Като не го питаш, защо искаш да ти каже? Така ли, без никакъв повод, ще те извика и ще ти каже: „Хей, Хамоляс, слушай това и това“?
— Да. Ти не го познаваш…
— Добре де, той не ти казва нищо. Но… ти не подозираш ли нещо? Ще ми кажеш ли?
— Не, нищо…
Мельос се замисли. Потърси с поглед главатаря. Видя го седнал на един камък да гледа унесено някъде.
— Аз мисля, Стаматис, да направиш за пръв път един опит. Да отидеш да го запиташ.
— Ти, изглежда, днес си решил да ме вкараш в някоя беля. Виждам го. Но няма да ти разваля хатъра. Ще отида, та каквото ще да стане.
— Каквото и да стане, все по-добре ще е от нищото.
— Добре. Отивам.
Главатарят видя, че адютантът му се приближи към него, но не помръдна и окото си дори.
— Кодошът му неден — рече Хамоляс.
Главатарят подигна очи.
— Ето той… добре, де, не се ли досещаш?
Погледът на главатаря запита „кой“.
— Кадрас. Какво му е хрумнало? Обхванало го е сега състрадание.
— Какво става, бе? — запитаха отново очите на главатаря.
— Тревожи се за тебе. Я го остави, бе, Торис. Какво общо имаме ние с тях? Нали е така?
Главатарят сви езика си и го захапа.
— Мутра… — продължи Хамоляс. — Виж го ти, келеш такъв! Самият аз дори не зная нищо, а той иска да узнае причината! Но си получи заслуженото и млъкна… „А, бе, щом като той, му казвам, на мен не казва нищо, та на тебе ли ще каже, бе, мръсник!“ Нали добре му казах?
— Краставици… — рече главатарят и се изплю.
Хамоляс полудя от радост. От толкова дни насам главатарят му не беше плюл.
— Нищо… — казах му. — Нищо му няма на Торис. Ако имаше нещо, той веднага щеше да го каже на мене. Нямаше така да ме остави. Нали добре му казах, а, Торис? Че разбира се… какво… така ли щеше да ме оставиш? Право ли казвам?
— Пукни… — рече навъсено главатарят и се сви още по-дълбоко в сакото си.
То беше късо, много късо и закърпено. Дългите му ръце висяха голи навън. Горкият главатар… колко жалко изглеждаше сакото му…
— Я ми кажи, бе, Торис?… Какво ти е? Какво ти е?
Главатарят вдигна поглед — той беше зъл и измъчен.
— Бабината ти трънкина ми е! — каза му той и отново се сви в сакото си.
Хамоляс отиде при Мельос.
— Нали ти казах… — рече му той. — Но ти още рано сутрин търсеше ругатни.
— Е, какво ти каза.
— И ти ли искаш да го чуеш? Слушай тогава! „Бабината ти трънкина ми е!“ — отговори ми той. Аз си знаех, но нали и ти искаше да знаеш. Е, доволен ли си сега?
Мельос се обърна и погледна Дакридзикос. Той седеше на камъка като някое поругано величие на стъпалата на двореца си.
— Трябва да се подхване с добро… — рече Мельос.
— Да, но мене пращаш! Хайде върви ти, де! Защо не отиваш ти?
— Ще отида.
Хамоляс се вдърви от учудване.
— Виж го ти, той ще върви… — рече през зъби.
— Не „да отида ли“, а ще отида!
— Отивай.
Мельос не му мисли много. С две крачки се намери пред главатаря.
— Торис! — каза му той. — Не зная какво ще направиш? Както искаш ме наречи, но не мога да те гледам така. Ако нещо съм те засегнал, вземам си думата обратно. Ако ли пък си болен, да вървя за лекар. Ако пък имаш нещо друго, кажи го, та да се помъчим всички заедно да го поправим. Все нещо ще направим. Чуваш ли?… Чуваш ли ме, Торис? Торис, слушай… макар че никога досега не съм ти го казвал. Аз те смятам за мой приятел. Макар че не съм в бандата. Какво значение има, че не съм в бандата? Освен това… защо я наричате банда? Вие не сте бандити. Вие сте добри момчета. Нищо, че сте малко слаби в ученето. Нима другите, „галените“, не са и те? Значи… тъй, Торис, аз съм ти приятел и трябва да ми повярваш. Ако искаш, сега можеш да ме напсуваш. Но аз ще съм ти пак приятел. Е, ще ми кажеш ли сега?
Мельос млъкна. Главатарят не се и помръдна. Беше пъхнал глава в ръцете си и стоеше безмълвен. Приличаше на статуя на някой „перс“, вкаменил се в момента, когато е псувал и зъзнел.
— Ще ми кажеш ли, Торис?
Статуята се помръдна.
— Върви по дяволите, бе!… — рече той, без да дигне глава, и пак млъкна.
Мельос погледна към тополите. Полата на Аграмбели се вееше като синьо знаменце.
— Торис! — извика развълнувано Кадрас.
Дакридзикос се изправи като хипнотизиран и тръгна бавно, спокойно… излезе от двора на училището и навлезе в улицата. Вървеше тежко, приведен… като че ли беше съвсем сам на света.
Под тополата Аграмбели продължаваше да залива с блясъка си този свят, който сигурно му изглеждаше сив и безрадостен като някоя страна, отнесена и потопена в тъмни глъбини. Аграмбели…
Звънецът удари. Мельос не отиде на чина си. Той седна до Хамоляс на мястото на отсъствуващия главатар. Не си казаха нищо. Всичко беше тъжно. След малко влезе Карумбалос.
— Е-е!… — рече той и посочи с пръст чина им. — Къде е уважаемият владетел?
Мельос кипна.
— Ученикът Христидис… — рече той — заболя внезапно и си отиде.
— Тъй ли? А ваше превъзходителство какво търси там? Веднага се върни на мястото си!
Мельос преглътна с големи усилия отговора, който дойде на езика му като стрела.
— Добре… — рече той. — Връщам се.
След това Карумбалос се усмихна приятелски на един ученик, който седеше на първия чин.
— Как сме?
— Благодаря… Добре… — отговори ученикът Контолеон.
— Приятно ли беше лятото в столицата?
— Много приятно. Благодаря.
Мельос го погледна. Хамоляс имаше право. Контолеон беше истински красавец и беше станал още по-хубав от миналата година. А носеше и такива дрехи… Мельос погледна момичетата. Очите им бяха приковани върху атинянина. Тази година всички бяха полудели по него. Дори и „автомобила“ беше насочил фаровете си нататък. Ами Аграмбели! Как се държеше тя? Той не смееше да погледне. Ако и тя го гледаше така, Мельос щеше да умре. Трябваше обаче да узнае това, ако ще светът да пропадне: трябваше да узнае това! И то още сега! Затвори очи и извърна лице към нея. И ги отвори изведнъж. Бездна… Сладките, безкрайно любимите очи гледаха също нататък. Как ще свърши сега този час? Кой ще изтегли часа и него от бездната, в която се бяха сгромолясали? Горчилка изпълни устата му. И тя ли значи? Че тогава какво е любовта? Муха, която вятърът отнася, където си пожелае? Или някакво пощуряло насекомо, което каца и върху цветя, и върху рани, и върху кал? Любовта… за него беше гибел. И плач, който не искаше да се излее. И ругатня, която не искаше да изскочи. Кой можеше да го убеди, че имаше грешка? Че Аграмбели не гледаше нататък? Той вече никога нямаше да я погледне, никога нямаше да й обърне внимание! Никога нямаше да й каже ни дума!
Няма да мине никога край дома й. Нито ще се усмихне отново на реката, която тече край вратата й. Ясно видя всичко. Улови я точно в момента, когато тя гледаше красавеца. Очите й бяха мили, както когато поглеждаше самия него. Че какво толкова имаше най-после този столичанин, та обърка умовете на всички момичета? Мельос се извърна и го погледна. Да, той беше много добре сложен. Как не беше забелязал това нещо още в първия момент? Дрехите му бяха ушити от най-хубав плат. Имаха право тези кози, но от къде на къде пък и тя? Беше вече, така да се каже, женена! Отде накъде ще гледа другиго? Че Мельос за какво беше тук? За да я гледа, когато тя гледа другиго ли? А, не! Той не беше от тия, които могат да бъдат отритнати така лесно! Ще я накара да се разкае горчиво за злото, което му направи. Ще я накара да страда. Не! Не може да се обиждат така сърцата. Щеше да види тя…
Хубавецът се извърна отново и я погледна. Мельос захапа дъската на чина си, за да не се обърне да види. Сякаш зад гърба му имаше някакъв нож, който щеше да се забие в него, щом се извърне. Убиецо! Часът минаваше бавно. Мельос искаше да се мръкне по-скоро, за да избяга в къщи и да се завие презглава…
Не искаше да има очи. Искаше да отиде да изскубне всички цветя, които носеха нейното име. Да изтръгне даже и езика си, който беше произнасял толкова пъти това име. Звънецът удари. Той излезе измежду първите. Друг път я чакаше да мине край него, да го докосне с престилката си, с дъха си… да му подхвърли някоя плаха дума, някой опияняващ поглед. Сега той излезе пръв, без да погледне назад. Слезе по стълбите, сякаш го гонеха. Искаше да намери някое тъмно място и да се свре в него, да не вижда нищо и никой да не го вижда. Изтича в мазето. Старецът поправяше нещо, приведен на прозореца. Не го усети, като влезе; продължаваше работата си, като тананикаше някаква песен или псувня, във всеки случай бръщолевеше си нещо, което приличаше и на песен, и на псувня и не беше нито едното, нито другото.
По едно време привърши работата си и се обърна. И едва тогава забеляза Мельос да седи в най-тъмния ъгъл на мазето. Той приличаше на угаснала свещ в мрачна черква. Старецът отиде при него, като влачеше крака, и го докосна.
— Маларията ли?… — запита го той.
Мельос не му отговори нищо. И старецът разбра, че не е това. Помисли да го запита отново, но се отказа. Беше разбрал вече.
— Жените… Знаеш ли защо бог е дал дълги коси на жените? За да се давят сами. Но никоя не се е удавила досега. Направиха от косите си въжета и с тях ту те възнасят, ту те смъкват надолу… ту в рая, ту в пъкъла. Заряза ли те?
Мельос не каза нищо. Нито пък чу добре, какво го питаха.
— Добре. Нищо няма да ти кажа… — продължи старецът. — Ако щеш, онемей, ако щеш, разплачи се… но чуй и от мене една истина. Ти сам притежаваш лекарството. Покажи се твърд! Презри я! Това му е лекарството… Ще отида сега да хвърля един поглед на стълбището. Струва ми се, че онези дяволи горе нещо готвят.
Старецът се измъкна навън, влачейки краката си като пречупени.
— Затворен кръг… — бъбреше си той. — Всичко стана затворен кръг… Зарежи!
Горе коридорът шумеше, сякаш пържеха нещо.
— Виж ти!… — продължаваше той да си бъбри. — Това не е училище. Това е хавра юдейска! Свършено, това е…
Докато в сърцето на Мельос ставаше всичко това, училището вървеше по своя път. „Всичко вървеше добре“ — както казваше попът. Животът нямаше да спре да диша, за да чуе как тупти измаменото сърце на едно момче. И да се приказва само за това. Ако на света нямаше безсърдечие, нямаше да има и живот. Животът трябва да се преструва на глух, ако иска да продължи своя път. Иначе… ако се спира ту тук, за да ободри някого, ту там, за да изрази съчувствие към другиго, няма да е живот, а някаква оплаквачка.
И тъй животът минаваше, бъбрейки като унесена монахиня, която безспирно реди молитвите си.
Времето почна да скрибуца. Зимата настъпваше и дивите гъски крещяха като клюкарки. Скоро ловците щяха да почнат да излизат нощем и да улучват по три на всеки изстрел. И тъй зимата настъпваше. Нека си настъпва. В сърцето на Мельос времето беше станало мрачно, още преди да настъпи зимата. Сърцето му беше заключено… тежък, затворен ковчег.
Стипчиви и блудкави бяха дните. Духът му убит. Напразно кира Матула му „баеше“, за да го излекува. Не беше от уроки — то се виждаше. Еразмо обаче откри причината. „Любовна мъка“ — рече тя и очите й светнаха мило.
— Какво са направили със сърцето ти, момченцето ми? Разкъсаха ли ти го? Зная аз. Никоя друга мъка не е като любовната мъка.
Мельос си запуши ушите. Не искаше даже да чуе тази дума. Любов… Аграмбели… Гледаше само гърба й! И книгите дори не искаше да погледне. Струваха му се като листа, оплюти от мухи.
Един ден той погледна Дакридзикос в очите — божичко!… Нима беше вече толкова болен? Толкова излишен, толкова изпаднал ли изглеждаше, че дори и Дакридзикос го съжаляваше!… Дакридзикос… чиито очи пробождаха като ножове… и чиято уста се изпълваше с храчки, само като го срещнеше…
— А, бе Кадрас… — рече му той — я ми кажи, би ли дошъл да те почерпя куркубини93? Разболя се и оня дръвник Куркулос и ме е хванал съклет. Няма да откажеш, нали?
Хамоляс дръпна Мельос за ръкава.
— Торис черпи… — рече той. — Продал е чекръка на майка си.
— С откраднати пари!… Не, няма да дойда.
— Хапльо! — нахвърли му се Хамоляс. — Научил си една песен и все нея ми пееш… Кога е бил крадец Торис? Не, кажи, де, сега! Няма да те оставя да ми ги извърташ!
— Не го закачай… — рече главатарят. — Той не искаше това да каже. Нали е така, бе, Кадрас?
— Да… така е… — рече смаян Мельос.
— Ще дойдеш ли значи?
— Ще дойда… нищо не ми се яде… но ще дойда.
— Сладки са!
— За куркубините няма да дойда… Но за компания ще дойда.
— Рекох и аз веднъж да те почерпя… Защо ми разваляш хатъра, бе, Кадрас?
— Добре… Да вървим. Ако мога, ще ям. Ако пък не мога… нищо… Ще дойда за компания.
— Сладки са… — повтори сега и Хамоляс и се облиза.
— Да вървим. Ако мога…
— У-у-у-у! Ще можеш! Даже си готов!
Хванаха го и двамата „под ръка“ и тръгнаха най-приятелски, ритайки камъни. Мельос беше като разглобен, не можеше да стои на краката си.
— Тези гивендийчета! — рече главатарят и се изхрачи върху обувката си, а после ритна, за да махне храчката.
Мельос го погледна умолително, отчаяно.
— Казах ли нещо?… — рече главатарят. — Нищо не казах. Има едни надути атиняни… това зная аз…
— Плюй на тях, бе, Кадрас… — рече и Хамоляс. — Имат там някакъв костюм и си въобразяват, че другите са въшки пред тях. Аз казах, но Торис не ми дава. Има една старица на горната махала, която… не, по-добре да мълча!
— Не, кажи!
— Тя ми казваше…
— Е, какво ти разправяше? Кажи!
— Взимаш пикоч от костенурка, плисваш я в лицето на хубавеца и го правиш на нищо. Но ти не позволяваш…
— Кога съм ти казал такова нещо, бе? Друга работа е, че не искам.
— Е, тогава защо не ми позволяваш?
— Защото… Защото… Не ти позволявам заради него! Кадрас е горд, бе! И не търпи такива неща. И освен това няма да влезе никога в бандата ни.
Хамоляс се намуси.
— Така ли е, бе, Кадрас?
Мельос потвърди с кимване на глава.
— По дяволите! — рече адютантът. — Тъкмо си намерил някакъв начин… И… Ето защо не ми харесваш, бе, Кадрас. Защото ми приличаш на тези, които се описват в книгите. Правиш се малко на… Христос! Отвращавам се от такива неща. Също и Торис. Не го гледай, че мълчи. Какво толкова ни тъпчат главите с него, бе! Бактисах… Плюеха го, а той все „прости им“ и шамари, и краставици на търкалета! Един истински мъж, бе, не се оставя да му надянат рокли; вместо да се ядоса и да ги почне с юмруци… взема и тояжка и се прави на цар уж… Хай по дяволите! Съгласен ли си, бе, Торис, с това?
— Ами че какво, по дяволите, правя?
— Тогава защо не му го кажеш?
— Аз днес дойдох за куркубини!… И ако не приеме да яде, да не ми се мерне вече пред очите. Казвам ти го, за да знаеш и ти това. Но на оня с „пеперудката“ искам да му направя мутрата като вкисната мамалига! Да го гледат онези мръсници и да повръщат от погнуса!
Мельос погали братски главатаря по гърба.
— Това няма да е от полза… — рече той с унил поглед. — Ако те го обичат истински…
— Тъкмо затова ще му наредя мутрата.
— … Тогава ще го обикнат още повече.
— Зарежи тогава. Да вървим за куркубини, а той нека си ги мъкне като патки. Да вървим за куркубини. Нямаш представа колко са сладки!
След малко те влизаха в малката сладкарница, която едва побираше две-три маси. Сладкарят наведе очилатата си глава и ги погледна под вежди.
— Какво обичате? Не продавам, всичко е откупено… — рече той.
— Защо, бе, чичо, не ти ли хващаме око за мющерии?
— Не.
Главатарят се изправи.
— Тогава прави си ги туршия и си ги яж сам. Ставайте, бе!
Сладкарят излезе иззад тезгяха си.
— Я да ви видя!… — рече той. — Изглежда, че не ви видях добре. О, разбира се, че не съм ви видял добре. Така е. Я влезте вътре. О, вие сте баш мющерии!… Я минете вътре, моля! Бре, каква беля щях да направя! Заповядайте, челебии!
„Персите“ се спогледаха като белки, които проточват шия, за да им дадат кестени.
— Хайде да си жив… — рече главатарят на стареца. — Да влизаме, бе. Хайде, Кадрас. Ако обаче сладките ти не са сладки, ще ги дам на шапката ти да ги яде.
— Вие сте мъничко… Така…
— Какви сме, бе, старче?
— Мъничко закачливички… Но колкото за мющерии, мющерии сте. Няма дума. Значи куркубини, а? Три порцийки… нали? Хубаво, много хубаво. Значи имаме: три порцийки по две драхми едната правят всичко шест драхми. Нали? Сега я покажете какви челебии сте… понеже — нали? — един челебия трябва да показва това! — тропнете в ръката ми драхмите и да отида да ви приготвя куркубините… Нали тъй, аги?
Тримата „аги“ скочиха наведнъж на крака. Един истински челебия не би търпял такава обида.
— Значи… — рече главатарят — искаш парите си в предплата, нали? Добре ли те разбрах?
— Я виж ти колко отракано момче си бил! — рече сладкарят учудено. — Веднага схвана!
— Защо не отидеш по малка нужда, бе, чичо? Защото гащите ти капят и тук стана много влажно… разбираш ли? Хайде да си вървим! — рече той сурово на компанията.
След половин минутка два камъка изпотрошиха витрината на сладкаря.
— А яж сега стъклата си! — рече главатарят. — На никое шкембе не съм позволил да ме обижда! Песове! Щом те видят с малко по-износено сако, и „плащай предварително!“. Яж сега стъклата си предварително и кротувай. Да вървим, момчета. Днес няма куркубини. Ще дам парата на старата да си купи терлици за зимата. Но… накъде да вървим.
— Тук наблизо се намира къщата на Кальондзи… — рече Хамоляс.
— Че какво ме интересува?
— Хайде да отидем да нарисуваме с тебешир на вратата й едно автомобилче.
— Обидила ли те е? — запита намусено главатарят.
— Не.
— Е, тогава защо ще й направиш това нещо?
— Понеже… Защото…
— Пукни… — рече главатарят. — Нали ти казах: днес искам да си по-различен. С нас е Кадрас.
— Ами тогава ти защо преди малко счупи стъклата на сладкаря, а?
— Това е друго. Засегнаха честта ми. Нали е така, бе, Кадрас?
— Да… — рече Мельос.
— Виждаш ли?
„Почна да се оправя…“ — си каза със задоволство Хамоляс.
След малко те минаха край дома на съученичката си. Никой нямаше желание да нарисува автомобилче на вратата й. Но… след малко самото „автомобилче“ се затече след тях.
— А, бе, Христидис! — извика тя плахо.
Главатарят се поспря.
— Я иди да видиш какво иска тая!… — рече той на адютанта си.
— Ако ме назори, да я почерпя ли с някой плесник?
— Хайде! Върви да видиш какво иска!
— Добре… отивам…
„Автомобила“ го чакаше, като се клатушкаше наляво-надясно.
— А, бе, ти!… — каза тя на Хамоляс, когато той се приближи до нея.
— Какво искаш пак, мари?
— Я ми кажи… Но хайде… хайде… нищо!
— Ще кажеш ли?
— Нищо. Исках да запитам… Дали Кадрас не е сърдит?
— На кого? На тебе ли?… Я виж ти мутра!…
— Аз си зная за мене… Какво има да ми се сърди? Исках да зная дали се сърди на някоя друга?
— Много го е грижа. Че той е горд, мари… Счупена пара не дава за никоя. Знаеш ли колко е горд? Приказвахме му за една, която седи на твоя чин, а той цял час не можеше да се сети за коя става дума!… „А бе, я ми кажете — рече той, — да не би да искате да кажете за една… която се казва Стамири? Струва ми се, че се казва Аграмбели? Наистина какво става с нея?“ Та на мене ли ще ми разправяш за Кадрас?
— Жалко… — рече „Автомобила“.
— Жалко, не жалко, какво да те правя. Такъв си е той. Не гледай, че ходи с нас. Ние сме приятели с него, затова.
Фасонът на „Автомобила“ се смачка като при катастрофа.
— Жалко… — каза тя глупаво. — А трябваше да му предам нещо.
— А… това е друго. Можеш да го предадеш на мене.
— Но… ще стигне ли до неговите ръце?
— Я виж ти! Е, какво, та няма да си играем? Я го дай тук!
— Да не го загубиш, че те убивам!
— Ти ли? Аман, съжали ме… Хайде, мари! Я го дай тук! Нали е за Кадрас? Дай го!
— Да, но… чакам отговор.
— Кога? Сега ли?
— Да…
— Уф!…
— Не че ни е грижа за него… Кой, нас ли да ни е грижа? Хайде холан!
— Добре, добре… стига. Познавам те като лигите си. Та като не ви е грижа, мари, защо настоявате за отговор, и то веднага? А?
— Ами ето… тъй. Щом като веднъж го срещнах… казах си: „А, бе, защо да не получа и отговора?“
Хамоляс я погледна с отвращение.
— Чакай, мари!… Я ми кажи… Ти за атинянина ли смяташ Кадрас? Че той е бандит, мари! Ако искаш да сме добре, върви кажи на приятелката си, че „не сме съгласни“.
— Жалко, бе, Хамоляс… А аз те смятах за добро момче.
— Кого? Мене ли?
— Че кого?
— Ниц, де… на друг разправяй това! Такива не ни минават. Ти, мари, не ме ли наричаше миналата година гамен?
— Аз ли? Да ослепея! Аз — гамен? Тебе? Тъкмо тебе… дето си от всички най… най-доблестният!
— Я виж ти! Че какво съм ти аз, ма, та да не ме наречеш така?
— Какво си ми ли? Ето… Уф! Ще вземеш ли сега писмото?
— Ще го взема, но не съм виждал по-подъл „автомобил“ от тебе!
— Гаменария!…
— Бой ли искаш да отнесеш сега?
— Ей, Христидис… той ме бие!
— Остави я, бе! — извика строго главатарят. — Глезльовци ли сме станали, та да бием „гъските“? Хайде, мари, свършвай си работата и се махай!
Кальондзи извади от джоба си писмото и му го даде.
— Гледай да не го загубиш… На ръка го дай. А отговора чакам тук.
— Нареди ни…
Хамоляс взе писмото, поразгледа го оттук-оттам… помириса го и го предаде на Мельос.
— Взимай го, бе… и влез в някоя врата да го прочетеш. Оная разправя, че ще чака отговор. Нека чака.
Мельос се отдръпна малко настрани и отвори писмото. Пръстите му трепереха… и сърцето му затуптя, сякаш се изкачваше на планина.
„Защо не искаш вече да ме погледнеш? Какво ти направих? Аз седя винаги на чина си и чакам да ме погледнеш. Не зная какво да мисля. Да не би да съм те обидила с нещо, без да съм искала? Много ми е тежко, че те загубих. Каквото и да стане, ние ще си останем добри приятели. Нали си съгласен? Кога ще мога да чета отново прекрасните ти писма? Никога няма да ги забравя. Когато се омъжа, ще ги сложа на иконостаса. Най-добрата ти приятелка: Аграмбели“.
Мельос смачка ядосано писмото в шепата си и продължи да стои мълчаливо. Очите му следяха някакви облаци, които се скитаха на воля по небето. Колко мръсно беше то — небето!… Сякаш някакъв варварски крак беше стъпил в локва и го бе окалял.
„Бандитите“ забелязаха в какво състояние е приятелят им и се приближиха към него.
— Какво става, бе, Кадрас? — запита го обезпокоен Хамоляс.
Мельос дори не помръдна.
— Я го запитай ти, бе, Торис… — рече след това адютантът на главатаря си. — Не иска да каже на мене.
Дакридзикос пристъпи тежко и официално.
— Какво съдържа това мръсно писмо, бе, та си тъй?…
Мельос се беше вкаменил.
— От нея ли е? — запита главатарят.
Мельос пусна писмото на земята. След това го стъпка. Хамоляс се приближи до падналото писмо и се изплю върху него. След това се наведе и взе един камък.
— Хайде, мари! — извика той на Кальондзи. — Я се махай по дяволите! Я се пръждосвай, че главата ти ще разбия. Хайде, мари!
„Автомобила“ стоеше като замислена кукумявка.
— Още ли стоиш, мари!… Ще ти накълцам главата. Не чуваш ли?
— Нека Кадрас ми каже да си вървя… — рече Кальондзи. — Да си вървя ли, Кадрас?
Мельос я погледна, сякаш я виждаше за пръв път.
— Няма ли да ми дадеш отговор?
— Не!… — извикаха всички.
— Жалко…
„Автомобила“ наведе глава и си отиде. Беше изтръпнала и зъзнеше.
Двамата „перси“ се наведоха и погледнаха стъпканото писмо.
— Защо го захрачи, бе? — запита смутено главатарят.
— Та стигат ли му такива малки храчки? За него трябват големи като юмруци!
— От нея ли беше?
— Да. Защо питаш, като знаеш?
Писмото лежеше на земята като победено знаме след битка. Главатарят мълчеше. После въздъхна продължително и хвана Мельос през рамо. „Да вървим“ — каза му той. „Хайде, бе!“ — рече след това и на адютанта си.
Всички минаха над писмото и го стъпкаха.
Те вървяха към реката. В главата на Дакридзикос се въртеше непрекъснато една непоносима мисъл. Той се спря пред моста.
— Вие си вървете! — каза им той. — Аз ще остана тук.
— Какво ще правиш? — запита го Хамоляс.
— Каквото искам, бе! Не мога ли да си направя кефа?
— Добре… ще си вървим.
Хамоляс дръпна Мельос и двамата тръгнаха. Главатарят се върна обратно. Писъмцето го чакаше в калта натъжено и безпомощно.
— Мръсница! — извика Торис и почна да го тъпче, стенейки. — Мръсница!… Мръсница!…
След това се облегна на една стена и го загледа с мъка. Но сетне се приближи към него и се наведе да го вземе. Хвана го внимателно, сякаш хващаше някаква ранена птица, пъхна го в пазвата си… и тръгна към реката. Отиде на моста, покатери се на перилата и оброни глава.
— Мръсница!… — произнасяше отново той с копнеж и болка. — Мръсница!… Мръсница!…
Очите му ронеха в реката най-горещите и горчиви сълзи през нерадостния му живот…
Това, което сполетя Мельос, беше по-силно и от свършека на света. Животът беше пълен с утешения, но липсваше само едно утешение. Тъкмо онова, което можеше да ободри душата на едно преждевременно зряло дете. Преждевременно зряло по ум, но не и на години… като пролетно грозде…
Нещо тежко беше легнало вътре в него и пъшкаше като животно, което са напоили с горчиви билки. Той вървеше към къщи съвсем самичък. По пътя си видя една птичка. Беше кацнала на една ограда и зъзнеше като просяче. По-нататък се сблъска с един свой съученик. Той носеше долнокачествено протъркано сако с разноцветни кръпки…
— Къде отиваш?… — запита го съученикът му.
Мельос се сви и понечи да го отмине. Момчето го погледна тежко.
— Направих ли ти нещо? — запита го то.
— Кой си ти? — каза Мельос без настроение.
Другият се скова и го погледна смутено.
— Сега… и аз не зная вече…
— Познах те. Ти си Сикалос. Ученик от шести клас.
— Сикалос се казвам. Но не съм вече ученик.
— Поради бедност ли?
— Не. Поради подлост. Но ще си отмъстя! Нямам дори трици за ядене… Обаче скъпо ще ми платят!
Мельос го гледаше съчувствено.
— Какво се е случило?
— Добре де! — рече Сикалос смаян. — Ти нищо ли не знаеш? Не живееш ли в този град? Не ходиш ли вече на училище?
— Ходя… но не зная нищо. Нито какво става, нито какво се приказва. Не настоявай. Не мога нищо да ти кажа. По-добре ме остави да си вървя.
— Ти имаш нещо… нещо те измъчва бясно. Но твоето не е нищо. Ако беше те сполетяла моята беда… щеше да тръгнеш направо за водопада.
— Да не са ти… да не са ти уловили нещо?…
— Доизкажи се… доизкажи се…
— Да не са ти уловили нещо… писма?
— Ето че знаеш. Как си узнал това?
— Сега си спомням, че се шушукаше… Нещо за писма се говореше…
— Истина е. Не можех да постъпя другояче. Ако не бях й писал, щях да умра. Ти не разбираш от тези работи, ти си още малък. А пък аз съм дръвник, задето съм седнал да ти ги разправям сега. Всякога, когато почвах да мисля за нея, загубвах представа за света. Ако ме запиташ сега: „Кой е написал тези писма?“ ще ти кажа: „Писалката ми… а не аз“. Но коя ръка, дано изсъхне, държеше перото!
— Любовта… — промърмори унесено Мельос.
— … Бих искал да не разбираш тези неща още от толкова малък — рече му тъжно Сикалос. — Но това, което каза, е истина. Така е, обичах я… толкова много, че и перото ми узна това! Проклето перо!
Мельос го слушаше и му съчувствуваше. Слушаше го и сякаш не Сикалос говореше, а самият той приказваше на себе си.
— Какво е направила с писмата ти?
— Предала ги на Карумбалос. Как иначе са могли да попаднат в неговите ръце?
— Недей казва това. Не си сигурен.
— Твърдя го!
— Ами ако той й ги е взел насила?
Сикалос се позамисли.
— Може… — рече той. — Не зная. После… защо да не му ги е дала самата тя? Защото тя се отвращава от мен и само като ме гледа…
— Ами тогава защо си й писал? — запита го учудено Мельос.
— За да не се самоубия… — отговори отчаяно Сикалос. — Но ми се струва, че и сега няма да се спася. Но и мъртъв дори да ме види, тя няма да се трогне ни най-малко. И това зная… Но въпреки туй не мога да не се самоубия… Но пък и да живея не мога… Кажи ми тогава какво да правя? А и оная с вирнатия нос…
— Но за коя става дума? Аз се обърках.
Сикалос го погледна учудено.
— Впрочем… имаш право, дето казваш, че нищо не си знаял. Иначе щеше да знаеш коя е. Карумбалос го разтръби навсякъде. Мръсникът неден! Не стига, че ме заплюха, че ме изключиха от училището… Но и разтръби всичко… Така принудиха и нея да напусне училището.
— Да, но още не си ми казал коя е.
— Най-хубавата, най…
— Е… добре, това зная.
— Откъде го знаеш?
— Щом като я обичаш!…
Сикалос пъхна пръст в ухото си. Очите му сега изглеждаха още по-отчаяни.
— Обичам я… — рече той. — Тоест… баба ми каза, че я обичам…
— Как? — запита го смаян Мельос и го докосна до слепоочието. — Не го ли почувствува сам, та си чакал баба ти да ти каже това?
— Аз усетих, че нещо става с мене, но откъде да зная, че това е любов? Беше дошла баба ми… Видя ме така като замаян керкенез… запита ме какво имам… И като й обясних, „не се тревожи — каза ми тя. — Любов е и ще ти мине.“ И тогава разбрах, че това, което имах, беше любов или лудост.
— И после?
— Сега разбрах, че е и едното, и другото… Изглежда, че любовта се страхува да върви сама и води и лудостта със себе си, за да не се срамува. И това ми го каза баба ми.
— И не ти ли каза някакво лекарство?
— Не. А ти знаеш ли някакво?
— Не.
Не. И той не знаеше. Ако знаеше, би го употребил и за себе си. За маларията знаеше, против нея се взема хинин. Но против любовта какво се вземаше? Някой му беше казал „пий вино“. За пръв път чуваше, че виното е лекарство. Той знаеше, че виното е, за да пееш и чупиш прозорци. Други бяха му казали, че безсънните нощи са лекарството, обаче някои други пък го бяха объркали, като му казаха, че сънят е по-хубаво лекарство. На кое от всичко това да повярва? Сега и приятелят му страдаше… Тогава той се сети, че една старица му беше казала: „Замини за чужди земи, друг цяр няма“. Но Сикалос беше гол като тояга, с какви пари да замине?
— Сикалос… — рече му той и почувствува мъка само дето произнесе името му. — Цяр не се намира.
— Аз съм намерил!… — извика отчаяно Сикалос.
— Познавам един старец, който всичко знае — рече Мельос, сякаш не го чу. — Той ми каза: „Бъди твърд“, нищо друго не знаеше.
— Аз зная… — рече с още по-голямо отчаяние Сикалос.
Мельос се вкопчи в парцаливата му дреха.
— Сикалос! — рече му той. — Кажи го и на мене, за да се отърва. Кой е? И аз страдам от същото… Друг й завъртя главата… Сикалос… Сикалос… Отвърна тя очи от мене… Отвращава се и от чина, дето седя. Кажи!…
Сикалос хвана лицето му с ръце. После почна да му говори. Погледът му беше обърнат към водопада. Там наблизо бяха и гробищата, сред които се извисяваха грамадни дървета.
— Ти… — каза му той. — Ти говориш като голям. Кога си пораснал?
— Вчера…
— Какво ти сториха?
Мельос стисна клепачи, за да не капне нещо.
— Събориха ме от… да, събориха ме от небето… — рече той. — Какво повече можеха да ми направят? Отнеха ми очите й и ме накараха да гледам гърба й. Казваш, че съм пораснал ли… аз съм остарял!
— Ех, къде да бях остарял и аз!… — рече Сикалос. — Дядо ми казваше, че колкото повече се замъглява погледът ти, толкова по-ясно виждаш. Къде да беше така! Тогава щях да виждам по-ясно и нямаше да я обичам.
— Толкова време говориш… а името й още не си ми казал.
— Да, нещастнико, не съм ти го казал още. Заплюй ме… Аглаица.
Мельос го прихвана, за да го закрепи на краката му… защото забеляза, че му се подкосяват.
— Нещастни Сикалос… — рече му той и погали измършавелия му гръб. — Уви, нищо няма да стане. За такива ние сме нищожества. Тя е и по-голяма от тебе… а и учителка ти е… Освен това има и нещо друго…
— Какво? — извика Сикалос, без да отвори очи.
— Подозирам… че обича друго лице… В началото не разбирах нищо. Но от деня, когато и аз се влюбих, научих се да разбирам.
— Ще те удуша!… — извика разярено Сикалос. — Ще те удуша, защото знаеш кой е и не искаш да ми го кажеш!
— Не, няма да ти го кажа. Имаш право. Ако искаш сега, удуши ме.
— Карумбалос ли е?
— В това мога да те уверя: не е той. И през ум дори да не ти минава, че тя му е дала писмата. Сигурно той ги е откраднал. Познавам го аз. Нищо не му се изплъзва от погледа. И няма нещо на този свят, дори и най-подлото, което той не би направил… И сега ето… Всичко ми разказа и аз с нищо не мога да ти помогна. Ти обаче ми говореше и за някакво лекарство. Какво лекарство е това? Защото, отде знаеш… може би се нуждая повече от тебе.
— Не искам да го опиташ… — рече той. — То е най-горчивото от всички лекарства. Дори и аз не съм се решил да го употребя.
— Но кое е това лекарство?
— Един мой чичо има пистолет. Ако не успея да го взема, ще отида да се хвърля във водопада…
— Недей, Сикалос! Недей това! Бъди твърд… Старецът, който ми каза това, е по-велик и от божество. Върви да я намериш. Говорил ли си въобще с нея?
— Не.
— Върви да я намериш.
Домът на Аглаица беше сгушен сред рози, чиито цветове завиждаха на бузите й. Той се намираше на тиха уличка. Околните къщи бяха потънали заедно с обитателите си в зеленина.
Аглаица всяка сутрин си правеше гимнастика, като се ловеше и увисваше по клоните на дърветата. След това отиваше на училище, аленочервена като цъфнала роза, която те кани да вдъхнеш благоуханието й. Всички искаха да вдъхнат аромата й с изключение само на един човек, който искаше да я изпие. А гимнастичката избягваше този човек както сърната ловеца. Но накрая тя не можа да се спаси. По някакви тъмни пътища този човек успя да тури ръка на кореспонденцията й и в училището никой не осъди грозното деяние на крадеца, а всички заклеймиха постъпката на учителката… „да получава и да приема любовни писма от учениците си“ — казаха те. Скамвурас, който се осмели да промълви нещо, бе грубо срязан и млъкна. Аглаица си отиде наранена, с очи плувнали в горди сълзи, и се затвори в къщи. Не искаше нито да яде, нито да приеме някого. Тя седеше неподвижна като восъчна статуя на някоя нежна богиня, изпила биле за забрава и смърт. Цели две нощи не мигна. Беше сигурна, че никой няма да дойде да я поздрави, да й поднесе цвете или малко храна. Никой. Само по едно време й се стори, че долови навън пред прозореца си плахото покашлюване на Алберт, но като отвори прозореца, не забеляза никого в градината. Само розите се усмихваха под лунната светлина, зъбейки се като скелети. Изминаха се още часове…
По едно време някакви удари, прилични на редки, разпръснати изстрели, се чуха в нощта. Аглаица, изтръпнала, се втурна към прозореца и го отвори. В светлината на лампата се появи съвсем бледото лице на Сикалос. Очите му бяха пълни с молба и… лудост…
— Сикалос… — извика сърцераздирателно гимнастичката — момчето ми… защо ми направи всичкото това зло?
— Обичам те!… — извика момчето, сякаш викаше „помощ“.
— Какво мога да направя, Сикалос, кажи ми… помогни ми… какво би направила сестра ти?
— Обичам те!… — извика с болка момчето още един път.
— Господи… кой ще ми помогне?… Помогни ми ти, Сикалос… Нуждая се от някого, който да ме защити. Съвсем сама съм в отчаянието си. Съвсем сама и отчаяна, а ти дойде, за да ме отчаеш още повече ли? Зная, Сикалос, че ние не сме виновни… Нито ти, че ме обикна… нито аз, че не трябва да те обичам. Но знай, че ти направи живота ми много труден. Не знаех как да постъпя с теб и загубих завинаги спокойствието си. Въпреки всичко аз ти благодаря… благодаря ти, мило момче, задето ме обикна. Благодаря ти, и дето дойде… Но кажи ми… какво мога да направя?
— Обичам те — извика със задавен глас момчето.
— Зная го и без да ми го кажеш… но само това не е достатъчно, Сикалос. Имам само едно сърце.
— Искам го!… — извика момчето. — То е мое!
— Да, но то е и мое! Защото — трябва да ти го кажа тази вечер, Сикалос, ти… ти си първият, който узнава това — отдавна вече, Сикалос, сърцето ми не принадлежи на мене… И аз, Сикалос, обичам и напълно те разбирам. Разбери ме и ти, щом ме обичаш.
— Обичам те! — извика Сикалос.
И гласът му сякаш казваше „спаси ме!“
— Как?… — изрече самото й сърце… — Как да те спася, нещастно момче?
Внезапно нещо лъсна на колана на Сикалос.
— Какво е това? — изписка, обезумяла от тъмни предчувствия, Аглаица. — Сикалос!!! Хвърли веднага това, което държиш в ръцете си! Какво мислиш да направиш? Боже!… Помощ!…
— Не тебе…
— Не се страхувам за себе си. Зная. Умолявам те… недей. Пожали себе си. Дай ми веднага това оръжие!
— Не… — рече Сикалос. — Сега вече ми остана да обичам само него и го обичам още повече… защото… то ще ме спаси от любовта ми към тебе. Аглао… Аглао… Аглаица…
Той се хвърли върху едно дърво, обгърна клоните му и почна горчиво да плаче.
Аглаица плачеше тихо в светлата рамка на прозореца, подобно на „плачещата Богородица“ на черковния олтар.
И двамата плакаха дълго… По едно време лек ветрец полъхна през прозореца и загаси лампата.
Сега се чуваха само хълцания, сякаш плач на призраци, които ридаеха в пустата градина.
По едно време Аглаица долови някакъв лек шум. Хълцанията се отдалечиха.
— Сикалос!!! — изписка тя, сякаш я душеха.
— Обичам те! — се чу задъханият глас на Сикалос далече по пътя.
Някакви птици запърхаха с крила в нощта.
— Помощ!… — извика Аглаица.
Там към гробищата тежко, като далечен лай се чу изстрелът на ученика. Аглаица се хвана за косите си и се строполи на пода.
Следващия ден за училището на този малък град не беше ден. Беше само тревога. Сикалос береше душа в болницата. Аглаица си даде оставката и взе влака… Скамвурас, Раул и Алберт се бяха затворили в къщи. Мельос, изправен на стълбището на училището, ръкомахаше.
— Ако не напусне… друг начин няма!
— Ще го убием! — извика със зачервени очи Дакридзикос.
— Долу Карумбалос! — изрева цялото училище.
Старецът държеше полите на антерията си.
— Боже всемогъщи! Свършено е, ще го пометат от училището. Какво зло ме сполетя? Слез, бе, бог да те убие. Погледни, господи Исусе Христе еднородни. Сине божий… какво да правя, като нямам сили да го спра? А, бре, ти! Свършено…
Множеството се люлееше долу като гора през буря.
— Смърт на престъпниците!
Старецът запуши ушите си и се пъхна в мазето.
— Пожарът вече пламна и гори. И онова, нещастното, бере душа в болницата. Искам да зная кой му даде пищова! А оня с широките ръкави — попът, и другият — Карумбалос, седнали да ми разправят за „грешници“. Грешници има, но кои са те? Сикалос и Аглао ли? Грешници сте вие, бе. Грешници и крадци! Да!…
Старицата, която лежеше вътре, се задави от кашлица.
— Какво кашляш пак, Зумбулчето ми?
— Добре съм. Вън какво става?
— Севернякът духа попътно на птичките. Нищо няма. Почивай си.
След това почна сам да си бъбри.
— Мравчицата ми… — забъбри си той.
— Какво се е случило пак с мравчицата? — запита заинтригувана старицата.
— Нищо. Когато бог поискал да погуби, казват, мравчицата, давал й крила. Чуваш ли как се дере? Като гамен… по сокаците!…
В двора непрестанно ревяха „долу“! По едно време на балкона се появи мъртвешката глава на директора.
Той беше злобен и студен като змия.
— Да се маха! — извикаха децата. — Вън убийците!
Сега директорът се показа с цял ръст. В двора екна рев.
— Бесилка-а-а!!!
— Тишина! — заповяда той. Гласът му беше твърд като стомана. — Надзирателят да се качи незабавно горе!
На балкона сега се появи и попът.
— Долу вестителите на смъртта! — ревяха децата.
— Семе на безбожници… Рожби на змията… — изсъска той през зъби и закри очи с широкия си ръкав. — Сганта беснее… — рече той на директора.
— Виждам.
— Проклятия на сатаната!… Млък! — изписка още по-строго сега директорът. — Надзирателят да се качи незабавно!
Бай Тодос стегна ремъка си.
— Добре… добре… качвам се, да те качат на бесилото дано, езуитин неден!
Старецът, влачейки крака, се изкачи в канцеларията.
— Тичай веднага в полицията! — извика му разтреперан Карлафтис.
— Да тичам ли? Хубава заповед. Но с какво? Дай ми краката си и ще тичам… иначе ще трябва да се влача като охлюв.
— Познавам те! — промърмори Карлафтис. — И ти си от онези, които наливат масло в огъня! Заповядвам ти! Чуваш ли?
— Старческите ми крака са глухи. И ако те послушам, каква полза ще имаш!
— Веднага да дойде полицията! И да арестува нарушителите на реда! Още сега!
— Ти казваш „още сега“, а аз ти казвам „лека нощ“… Докато дойде полицията, или те ще се изморят, или на вас ще ви мине… Защо се ядосваш?
Междувременно директорът се върна от балкона.
— Надзирателю! — извика му той. — Полицията! Бунтът се разширява.
— Тъкмо това казвах преди малко, господин директоре. Добре, ще доведем полицията. Но как ще я изпъдим? Там е трудността. Тези бръмбарчета не са зрели хора като твоя и моя милост. Те са още шира. Ако ти поразбъркаш, ще кипнат още повече. Аз зная добре тези неща, научил съм ги. Трябва да ги подхванеш со кротко, со благо… Послушайте стареца, чиято глава е побеляла от такива работи…
— Стига, съзаклятнико, и ти! Нихилист!
— Непонятни псувни… не ме засягат. Прощавам ти. Аз през живота си съм свикнал зле… да прощавам?
— Разбойник… — извика попът и изпъна побледнялата си шия над яката на расото.
— Бог ме осени, попе, и тъкмо сега си спомних една думичка, която ще ти прилича като калимавка. „Блажени смирените“. Как си забравил това, попе?
— Млъкни. Ще употребя насилие — извика попът и дигна ръка.
Тогава старецът пристъпи две крачки, изправи се пред него и му обърна гордо бузата си.
— Употреби насилие! Употреби насилие, де! Вампир!… Служител на сатаната и пъкъла! Какво стоиш? Това искам. Друг начин, за да се спаси расото от тебе, няма. Употреби насилие, де!
Директорът се затече и го хвана за антерията.
— Твоята длъжност, надзирателю — рече му той, — не е да се заяждаш, а да се подчиняваш. Заповядвам ти за последен път да съобщиш на полицията!
— Няма да отида никъде! Чувате ли? Изпъдете ме!… Изхвърлете ме на улицата заедно с бабичката ми!
— Оставката ти е приета — рече директорът задъхано.
— Очаквах това. Няма да се моля. Ще варя парцалите си, за да ям, но няма да се моля! Не!…
И той се обърна, да си върви. В този момент обаче долу нещо се строполи с трясък и порой от стъпки се понесе по стълбата. Старецът бе повлечен като сламка. Децата се юрнаха към канцеларията.
Директорът се изплаши. Отиде до площадката на стълбището и простря ръце срещу тях.
— Полека… — рече той. — Внимание! Бих желал това безумие да ви струва колкото може по-малко. Какво искате?
— Да се махне Карумбалос!
— Покажете държание на ученици, ако искате да ви изслушам. И най-напред не дигайте шум. Един да вземе думата. Кой от всички ви желае да говори?
— Аз! — извика Мельос.
— Кадрас… винаги, вечният Кадрас. И преди всичко: знай, че си изключен завинаги. Сега говори.
— Не искаме отмъщение… — рече спокойно Мельос — Но сме взели решение. Докато съученикът ни е жив, ще продължим занятията редовно. Ако обаче той умре…
— Е, какво?
— … Няма да се завърнем в училище, докато не си отиде господин Карлафтис.
— Вашият съученик е жив!
— Още е жив.
— Какво значи „още е жив“? Щом като е жив, значи е жив. И тъй приберете се по класните си стаи.
Децата не се помръднаха.
— Какво сте зяпнали? — изгрухтя директорът. — Нали казах! Приберете се по класните си стаи!
Около десетина деца тръгнаха да влязат. Начело беше Контолеон. И тогава морето се развълнува и ги заля. Дакридзикос пръв сграбчи атинянина, стисна го за шията и го залюшка като кол.
— Ще те удуша, бе, пеперудко!… Не искам да си умириша ръцете с парфюмиран сапун, но ако не се върнеш обратно, ще ти изям ушите!
Контето се уплаши.
— Аз не си отивах… — рече му той, преглъщайки. — Бях тръгнал… да се изсекна.
— Изсекни се тук и си изяж сопола! Нужно ли е да отидеш вътре?
— Добре…
След малко всички се върнаха към стълбището.
— Хайде! — рече им директорът. — Какво ме гледате така втренчено? Заповядвам ви да се приберете в класните си стаи!
— Всички ли? — чу се изведнъж като тръба гласът на Дакридзикос.
Директорът отговори „разбира се“.
— И Кадрас ли? — запита с още по-грозен глас Дакридзикос.
Директорът се замисли за миг. Погледна още веднъж решителните им погледи.
— Тъй да бъде… — рече той. — Добре. Временно и Кадрас. Хайде сега! Приберете се по класните си стаи. Теодулос!…
— Хм… Какво?… — рече бай Тодос. — Какво обичаш?
— Да бие звънецът… — каза му той сега с приятелски тон.
— С удоволствие… — рече старецът и погали с умиление дръжката на звънеца си. — Хайде вървете! Хайде всеки бързо на книгите си! И не стъпвайте така… сурлосано, защото ще ми срутите стълбата. Кротко.
След часовете неговите „съюзници“ чакаха Мельос долу пред стълбището.
— Махайте се, бе!… — рече им Дакридзикос. — Кадрас има работа. Да вървим, Кадрас. Имам нещо да ти кажа. — И като се наведе към ухото му, прошепна: — Имам харчлък за куркубини… — и се облиза.
— Да… — завря си носа и Хамоляс. — Искаш ли? Нямаш представа колко са сладки проклетите!…
— А терлици за майка му?
— Тя ще си ги направи от старо одеяло. Не се грижи ти, този харчлък е за куркубини. Въпросът е уреден. Хайде да вървим.
— Добре… щом е така… да вървим.
— Ех, бе, Кадрас! — рече с дрезгав глас Дакридзикос. — Как стана такъв, бе, а? Слушай. Виж… Слушай… чуваш ли… погледни… Ето: правя те… Правя те главатар! Вярваш ли ми? Не, искам да ми повярваш. Затова те извиках. Мене не ме интересуват куркубините! Кажи му и ти, бе, Хамоляс… Нали заедно взехме решението? Ти си най-добрият, бе, Кадрас, от всички най-първият. Хайде, бе, говори и ти, де!
— Ти си първият… — рече трогнат Хамоляс и се изсекна. — Щом веднъж те признавам за пръв, свършено е вече. Кадрас… слушай: не отказвай. Който каже „не“, ще умре!
Очите на „перса“ пронизваха като ножове. Дакридзикос го сграбчи за косата.
— Келеш! Имаш ли разрешение от мене, за да говориш така?
— Искам да влезе и той, бе, Торис… — рече адютантът с очи, плувнали в сълзи. — Ах, ако знаеш колко много искам да влезе в бандата ни… Ако не влезе… Ето казвам ти го, Кадрас, ако не влезеш, не искам и да зная вече за бандата.
Мельос погледна и двамата с нежност.
— Ние сме братя… — рече им той с мил глас. — За какво ви е банда? Има ли нещо по-хубаво от братя? Бандите са за кражби.
— Никога не сме крали! — скочи ядосано Хамоляс.
— Зная… затова именно не ни трябва банда. Ние сме братя и туй то. Който посмее да ни закачи, ще го удушим с шест ръце! Нали?
— Тъй е, но… — рече главатарят и се изплю.
— Тъй е… — рече и Хамоляс — но обичам бандата си, бе, Кадрас! Защото, както виждаш, ние си нямаме никаква… Аграмбели, за да я обичаме… затова си обичаме нея…
— Пукни! — изрева разтреперан главатарят и го сграбчи за главата. — Кадрас… — каза той, обръщайки към Мельос обидените си очи. — Ако искаш да не удуша това теле някой ден… влез в бандата… за да се спаси…
Мельос погали и двамата по мършавите им гърбове.
— Нека отидем най-напред да ядем куркубини… — рече той — после пак ще поговорим по въпроса.
— Ти си влязъл вече! — извика Хамоляс. — Знам го. Сега ти си наш главатар!… Ах, Куркулче… — рече той и си спомни с умиление за болния си другар. — Къде си да видиш новия ни главатар?
— Мръсни лекари!… — изсъска през зъби и Дакридзикос. — Два месеца разправят „няма му нищо“ и не му позволяват да дойде. Подлеци! Да вървим сега…
Те тръгнаха към своите свърталища. По пътя срещнаха една котка. Хамоляс се наведе да вземе камък… погледна Мельос и пъхна отново ръката си в джоба. „Ето това е лошото с този главатар… — рече на себе си той. — Но по-добре така — каза си пак след малко. — Какво са ни виновни тези нещастници?“
Влязоха в една млекарница, която вонеше на вкиснато. Държеше я един плешив албанец, който седеше зад тезгяха и събираше парите. Цялата работа вършеше слугата му — тичаше, поднасяше и викаше от време на време:
— Вземай две, майсторе.
„Майсторът“ отпушваше с пръст ухото си и запитваше още веднъж, за да разбере по-добре:
— Колко кажеш? Ай?
— Две!
— Дува!
— Пеки. Давай, господин… господин дува. Благодари!
Главатарят винаги кипваше, когато ги чуваше да се разбират така помежду си. „Някой ден ще му тупна една по тиквата и ще му я направя на пихтия!“
Куркубините му обаче бяха много сладки. След като ометоха до сухо чиниите и облизаха и пръстите си, бандитите станаха да си вървят.
Не бяха обаче направили и десет крачки към техния мост и насреща им се зададе Кальондзи.
— Виж пак „Автомобила!“ Просто ни дебне. Търси си боя…
„Персите“ минаха край нея, без да покажат, че са я забелязали.
„Автомобила“ се поизкашля.
— Няма да се обръщаш, че ще ти направя мутрата на петмез! — закани се свирепо главатарят.
Ускориха крачките си.
— Ще има да чакате пък и аз да ви кажа какво се случи!… — извика след тях Кальондзи. — На куково лято ще ви кажа!
— Аман, умираме да узнаем!… — отвърна Хамоляс.
— Какво ме е грижа мене… — рече „Автомобила“. — Вие губите!
— Какво губим, мари! — рече разярено Хамоляс и се обърна — А? Или ще ни кажеш още сега, или ще те пратя да цопнеш… И знаеш ли колко е студена водата?
— Заминава си… — рече Кальондзи и почна да плаче.
— Кой, мари?… Виж я ти тая овца… плаче и не казва нищо. Ще кажеш ли?
— Стамири… Нали каза, че ще ме хвърлиш в реката… Хайде! Защо не ме хвърлиш?
Хамоляс плюна от смущение. После каза с още по-строг глас:
— Защо?
— Защо ли-и-и?… Всички отишли в дома й. И попът, и Карумбалос. Отишъл и чичо й, окръжният управител. Отде да зная какво са й правили! Не излиза и да ми каже!
— Че тогава как си узнала?
— От нея.
— Нали казваш, че не излиза!
— Тя излезе през задния прозорец. Беше алена и плачеше… И нито можах да разбера какво й се е случило.
— Ами тогава как си узнала, че заминава?
— Това го каза ясно… И че не искала да замине… И това каза ясно… и той да знае, казва, че едва сега е разбрала, че само него, казва, е обичала… И никой друг… Едва сега… казва, разбрала това добре.
— Кого, мари?
— Няма да ти кажа!
— Виждаш ли реката?
— Хвърли ме… Нали сама те помолих? За какво ми е да живея вече? Хвърли ме, да се успокоя…
И „Автомобила“ почна отново да реве.
— Я виж ти очилатата!… И не се страхува, че ще се удави. Ще ми кажеш ли, мари, гъско?…
— Не.
— Добре де, ние пък го знаем. „Пеперудката“, Контолеон… Знаем ги вече тия…
— Краставици знаете…
— Е, кого друг? Кажи ми името му, де!
— Не мога да го търпя…
— Е, кой е той?
— Няма по-добър в класа ни. Никога не съм могла да го търпя… Нали го виждаш как ми обръща гръб…
— Той… — каза с опулени очи Хамоляс — Той ли? Той е горд, мари, затова.
— Затова не съм могла да го понасям.
— Я слушай — нахвърли се озверен „персът“. — Да не си посмяла да говориш вече така за главатаря ни, че ще те направя на кайма! Чу ли?
— Главатар ли в е станал? Станал и главатар! Ааах… Стамирче! Стамирче…
„Автомобила“ си тръгна разплакана, сякаш я бяха били с камъни.
Адютантът се завърна при бандата и направи своя „доклад“. Свечеряваше се необикновено. Слънцето потъваше бавно, опръскано с много кървави петна… сякаш бе минало през някаква сеч…
— И сега си отива… — завърши Хамоляс своя „доклад“ и погледна с мъка обувката си.
Един пръст, сякаш някакво измъчвано от жажда мръсно животинче, се показа през подметката му.
— И сега тя си заминава… — повтори той и не каза нищо друго.
Нито пък някой от другите каза нещо. Заминава.
Вътре у човека понякога се таят едни лъвчета, които не могат да се заситят само със сурово месо. Те искат да ядат и души, да развалят щастия, да разбият мечти.
Карумбалос сведе оръжието си, но не за да го сложи настрани, а за да се прицели по-добре. Душата му ревеше, задавена от бяс в бърлогата си. „Ще го направя на парчета!“ — ръмжеше той, поемайки въздух като разярен кон.
След училищните занятия Карумбалос се срещна с попа.
— Трябва да се действува светкавично… — рече му той, като го хвана за расото.
— Напред!… — извика попът. — Нападателен и отбранителен съюз.
Оттеглиха се в един ъгъл и почнаха да си шушукат с часове. След това се отправиха с широки крачки към окръжното управление при управителя. Никой не знаеше какви престъпни дела замисляха. Вечерта мина мрачно. Някакви неми предчувствия се носеха в атмосферата. Подли хора остреха ножовете си в нощта.
Зората настъпи начумерена. Децата се събраха под навесите, за да са на завет.
Скамвурас се събуди намръщен. Докато лежеше в леглото си, той се замисли още веднъж върху живота си, върху усилията си, върху смелите си постъпки. Беше потънал в един безчовечен свят. Намразил беше училището. Всеки ден то го караше да изпада във все по-дълбоко униние. Чувствуваше горчиво, непоносимо самотата си. Колкото и да го беше засегнала някога гимнастичката, колкото и подигравателно да се бе държала с него и да го беше направила и шут дори… дълбоко в гърдите му биеше едно сърце, пълно с нежно чувство и надежда за нея. Това беше нещо неизлечимо. До миналата година малка утеха му даваха детските писма на Принола. През тази година обаче и те почнаха полека-лека да се разредяват и най-после секнаха. Момичето, изглежда, си бе намерило друг идол. И така сърцето му остана да се бори съвсем само с един огън, който от ден на ден го обхващаше все по-отчайващо. На три пъти досега беше вземал решение да отиде рано сутрин пред дома й, да я спре и да й каже: „Зная… че рискувам всичко… и унищожавам всичко… но ви обичам… А сега, сбогом, госпожице… сбогом завинаги…“ и да отиде направо да се качи на влака. Но се страхуваше от смеха й.
Днес обаче отчаянието му беше толкова силно, че решението дойде само, неудържимо, неизбежно. Той се облече официално, нахлупи на главата си мека шапка и отвори вратата. Да, сега беше сигурен. Никой… и сам той дори, не би могъл да се спре. Затвори с трясък вратата след себе си и тръгна. Но в този момент някой слагаше ръка на звънеца.
— Какво желаеш? — запита го учителят.
— Едно препоръчано… — рече скромно човекът.
— За кого? — запита учителят.
— „Скамвурас Сотириос“…
— Аз съм… — рече той живо и се върна.
— Един подпис, моля.
Учителят се подписа така небрежно, че и сам не позна подписа си. После стисна писмото и се върна обратно… Той не можа да познае от кого е… Но се досети. Обърна плика. „Подател… Аглаица Хлоиду“. Влезе в кабинета си и се заключи отвътре.
„… Боже мой — така започваше писмото. — Ако знаех как да започна! Моля милиони пъти за извинение… Сега вече разбрах… повярвах… и го изживях… По-честен, по-благороден човек от вас сред този жесток свят няма и няма и да има. В този миг ми е така болно… и споменът за оная някогашна моя повърхностност ме прави още по-отчаяна… Наистина ли сте ми простили? Тогава аз бях виновна. Но сега ми се иска да изкрещя, сега не, не съм виновна. Не съм насърчавала онова нещастно момче. Грешката ми е, че просто исках да попреча на отчаяната му постъпка, а би трябвало изглежда — за нещастие — да го разочаровам. И това направих именно, за да предотвратя онова, което, горко ми, не можах да предотвратя. Сега съм с разбито сърце. Онова момче ми го беше поискало… Но ми беше невъзможно да го подаря на друг, на някой друг. То беше вече дадено на оня, към когото съдбата го тласкаше. Любими мой, това сърце е толкова ваше, че ми се струва, че никога не съм го притежавала… че съм дошла в живота със сърце в друго тяло. Сега вече всичко знаете. Наистина, кога ли съм ви обичала повече? Дали тогава, когато ви съчувствувах? Но сега вече, независимо от всичко и преди всичко се нуждая от вашето съчувствие. Към вас протягам ръце за опора… за да се наплача… и да чакам. Аглайя.“
Бедният учител по гръцки език отново се намери във въздуха. Унижение, съмнение, сладка надежда и обърканост… всички заедно водеха борба като противни една на друга вълни в едно и също сърце.
Той сгъна писмото с благоговение и го сложи в джоба си. Погледът му плуваше в розови мечти. Любов… която дойде толкова късно.
Защо, о боже, толкова щастие и толкова ужас заедно?
Долу в училището омразата нагло дебнеше. Преди да се е свършило с една катастрофа, друга се подготвяше. Колегата по математика изглеждаше винаги като стрела на лък. Влезе попът, изсъхнал като омразата. След него директорът, бял и студен като скелет. Свали шапката си и я постави с педантична точност на определеното място. Понечи да се обърне, но изведнъж се поклони почтително. В стаята на преподавателите влизаше господин окръжният управител. Поклони и усмивки… Директорът се отправи към перилата.
— Веднага да дойде ученикът Кадрас! — извика той.
Старецът затътри обувките си и отиде, да го намери.
— Качи се горе — каза му той. — Касапите те викат… Стисни зъби и върви. Работата е трудна. Виждам го. Но дръж се гордо! Дръж се! Нали говорихме…
Докато Мельос се изкачваше по стълбата, един глас го прикова на място.
— Кадрас! Сикалос издъхна!…
Почувствува нещо като удар с нож. Но горе го очакваше неговата Голгота… Той я изкачи.
Директорът отново се наведе през перилата.
— Да се качи ученичката Стамири!…
Старецът се отправи към двора на момичетата.
— Пст!… Дъще! — рече той на Аграмбели. — Каква е тази уплаха в очите ти? Не се страхувай. Ти обичаш едно момченце!… То няма да позволи да те засрамят. Върви горе. Викат те онези разбойници! Горе главата! Дръж се!… Нали казахме…
Като ябълки… и нарове… бяха бузите й. Аграмбели пристъпи вътре като девица върху огъня.
— Ела… всичко знаем… бог е с тебе… — рече великият инквизитор. — Подлъгал те е този мръсник и си приела гадните му писма. Ще ти бъде простено… Не се тревожи.
— Дайте ми ги! — изкрещя несдържано косчето. — Те са мои! Защо ми ги взехте?
— Какво иска тази безумница? — запита с опулени очи богословът и се приближи към нея като мрачна буря.
— Писмата си искам!… — извика момичето. — Защо ми ги откраднахте?
— Аграмбели!!! — изрева окръжният управител. — Ти ли посмя това?
— Искам писмата си, чичо!
— Ще те напляскам! Ще те напляскам, за да се опомниш и вразумиш! На ти!
И върху алените бузички се стовариха двете груби ръце на дивака. Веднага след това окръжният управител се обърна към Мельос.
— А ти! — изрева той… — Предай веднага нейните писма! Не се опитвай да ме измамиш! Тя сама ми призна.
— Нямам никакво писмо в себе си… — изрече спокойно Мельос. — Госпожица Стамири никога не ми е писала.
— Ти си лъжец и подлец! — нахвърли се върху него Карлафтис.
Скамвурас се изправи изведнъж.
— Стига! — рече той. — Това е нечувано!
— Нечувано е това, което вършите вие, покровителю на безбожници и уличници! — изрева попът.
Скамвурас пребледня като мъртвец… Опита се да каже нещо, но не успя. Карлафтис изрева и гласът му заглуши всичко.
— А ти, дръзки човече, си страхливец… По-страхлив и от оня мизерен Сикалос, който уж се „самоубил“… Ха-ха! Който иска да се самоубие, стреля в гърдите си, а не в горната си дреха!
Мельос беше до него. Очите му помътняха. Той не знаеше какво прави… Гласът му проехтя дрезгаво, изпълнен с мъка.
— Звяр! — изрева той, хълцайки. — Съученикът ни почина… А вие го ругаете мъртъв!…
Карлафтис чу думата „мъртъв“ една секунда по-късно… след като ръката му се беше вече стоварила върху главата на Мельос. Когато се обърна и видя потъмнелите лица на другите, едва тогава чу със закъснение фаталната дума на Мельос… и се тръшна на най-близкия до него стол. Последва ужасно мълчание. След това директорът с бавни крачки, сякаш беше самата съдба, се приближи до Мельос, спря се пред него като изправен на краката си мъртвец и му каза тежко, студено и безвъзвратно.
— Участта ти е решена окончателно. Ти си изключен завинаги от всички гимназии в страната. (Той се спря за малко, за да си поеме въздух.) Върви си!!! — изкрещя той и се тръшна на свой ред на стола си…
Докато се отдалечаваше като сомнамбул, Мельос чу зад себе си безутешния плач на Аграмбели, който го придружаваше като най-горчивата и най-сърцераздирателната траурна песен в живота му.
Пътят, който води към пропасти и гибел, започва отвсякъде. Сега вече други избраха за него пътища и съдбини, и гибел, и всичко… Наука ли? Не, той не можеше да продължи учението си. Значи ти, момче, можеш да построиш живота си с тухли, но с книги не ти е позволено. Ороси книгите с отрова, но с мастило не можеш да ги оросиш.
Мельос се събуди рано. Трябваше да направи много приготовления, да каже „сбогом“ на много хора. Мисълта му литна към мазето на бай Тодос. Знаеше, че това сбогуване ще бъде последното, че тази прегръдка, която щеше да го обгърне, скоро щеше да изстине завинаги…
Старецът го позна по стъпките му и се дотътри в най-тъмния ъгъл на мазето. Той не искаше момчето да го види така съсипан. „Защо да му обременявам душичката и с други сълзи?… Дълъг път има да измине…“
— Тук ли си, дядо?… Не мога да те намеря!
Старецът се престори, че се смее. И го обърна на шега.
— Ха-ха… И твоите очи ли изтекоха от старост? Тук съм, настрани. Навън е божи ден, а? Хм… божи ден и скръбен ден за човека… Защото, сине, ти си отиваш… отиваш си и няма да те видя вече.
— Аз ще дойда пак, дядо.
— Недей идва! — изохка старецът с болка. — Не искам!… Сълзите са солени, чедо, и ще увехне тревицата, която ще е поникнала на гроба ми. Не искам да дойдеш отново!
— Няма да мога да издържа, дядо… Ще дойда, пак…
— Кого ще намериш? И Зумбуля, и аз няма да сме вече тук… И девойчето… тъмните хора го изпратиха на края на света. Хайде сега… не се оставяй скръбта да те налегне. Ще сложиш момичето в глъбините на душата си и ще го носиш със себе си навсякъде, дето ще странствуваш. Внимавай само, защото любовта е трошлива. И не минавай през места, обрасли с тръни и бодили. Месцето на девойчето е много близо до кокала и лесно се разкъсва. И за много други неща искам да ти говоря… Върви по своя път като жребец! Не се навеждай. Долу е пълно с нечистотии и лешове. Пази ръцете си. Пази ги чисти и ги протягай, колкото трябва. Бог ни е дал благословената ръка, за да казваме „наздраве“, а не да я опетняваме с това или онова. И на още едно нещо обърни внимание, сине. Клепките са дадени, за да покрива човек очите си, когато спи, а не когато е буден! Гледай хората с отворени очи… и те ще те обикнат. Защото ти, сине, се нуждаеш най-много от обич. А сега върви си, без да се бавиш, и не се обръщай назад да ме погледнеш!
— Ами баба?…
— Добре. Върви, сбогувай се, дано издържи… бог на помощ…
Мельос прекрачи прага и се приближи до постелката й. Щом докосна старицата, тя се покри презглава и почна да плаче, хълцайки като момиченце, което големите са оставили самичко и са отишли на черква.
Мельос излезе навънка насълзен. Старецът седеше неподвижен на прага… замислен за нещо тъмно и неразгадаемо. Мельос не го обезпокои. Отдалечи се към тополите, прегърна една от тях и погали бузата си о нея. Струваше му се, че прегръща всички онези стари хора, които беше обикнал… всички самотни дървета… И още… че прегръща нежно, сърдечно оная, която изчезна завинаги от очите му.
После тръгна с провлечени стъпки край реката; водата и той вървяха заедно един до друг. Сега Мельос си имаше другар… Едно друго момче, съвсем подобно на него, вървеше в тайнствената стихия на водата… Той стигна в своя квартал и влезе в къщата, за да си вземе вързопчето. Очите на кира Матула бяха толкова подути, че изглеждаха като затворени и само кривогледото й око от време на време се разтваряше… сякаш за да покаже колко грозен щеше да бъде светът тук от утре. Еразмо почна да въздиша, щом Мельос се приближи до нея.
— Ах, момченце… слънчице мое… защо си заминаваш… Защо?
— Пак ще се върна. Заклевам се.
— О, аз вече ще лежа дълбоко в студения гроб. — И тъй както стоеше, тя скръсти ръце… и със затворени очи започна да пее с тъжен глас любимата си песен.
Еразмо избърса очите си, въздъхна още по-дълбоко и продължи:
Мельос се оттегли бавно, съвсем бавно… Отдалечи се от тази къща, която го обикна толкова много, и навлезе в широкия път. Той стигна долу при кипарисите… И тук имаше познанства… големи сърца… които се бяха превърнали на пръст… И други познанства… но нямаше други сълзи. След това отново пое по широкия път. Беше оставил града зад себе си. Внезапно зад едно сакъзово дърво се мярна свенливо една глава на бялка.
— Торис!… — извика Мельос.
Главатарят дойде при него, като ритна най-големия камък през живота си.
— Защо си отиваш, бе?… — каза му той огорчен.
Очите на Мельос се насълзиха. Не знаеше какво да му отговори и подсмръкна.
— Няма да те забравя ни…
— Я остави сега това скимтене! — извика главатарят през сълзи. — Ние сме мъже, бе! Само онова кутре, Хамоляс, не можа да издържи и отиде да плаче в мазето им. Но ние сме мъже, бе! Нали сме такива? Защо ни напускаш, бе, Кадрас? И оная си заминала… Научи ли?
— Да…
Главатарят хвана едно копче от палтото си и го откъсна.
— Знаеш ли, бе! — извика той с променен глас. — Обичах я! Да… обичах я повече от кокалите на майка си. И ако беше някой друг, щях да го убия.
— Сега разбирам какъв приятел си бил…
— Приятел ли?… Ти нямаш представа какъв приятел съм ти бил. Аз съм мяукал като коте, бе, в деня, когато те хвърлих в реката.
— А защо не си ми казвал, бе, Торис?
— Срам ме беше, мръсникът неден!
Мельос го прегърна.
— Сбогом!…
Дакридзикос се хвърли върху него… прегърна го… и после…
— Тю, да му се не видяло!… — рече той, готов да потърка с юмрук очите си. — Какво сме заподсмърчали като баби?… Ха, по дяволите! — ритна един камък и се запъти към града, като псуваше и плачеше.
Сега Мельос остана съвсем сам. Съвсем сам със стария си приятел чичо Път. Полето мълчеше, за да слухти. Планината отсреща беше замислена, мъглива. Някакво мъртвило се носеше във въздуха. Една птица мина нервно над главата му и издаде две тъжни нотки. Последните лъчи на слънцето прорязаха вечерния здрач.
Стори му се, че нещо пуши, нещо, което гореше в далечината… Когато мечтите горят, те издават много тежка миризма.
Мельос пое пътя бързешком — стисна устни и закрачи упорито. Сега той се нуждаеше от упоритост, за да удави и заглуши мъката си. Той бягаше… А градът тичаше след него — един непоносим спомен, който го преследваше като вълчица. Бягаше… Докато навлезе в нощта, и потъна в мрака й като писалка, която потъва в мастило. Нищо не чуваше вече. Само краката му му правеха компания…
По едно време — далече напред — Мельос забеляза да се издигат в нощта пламъците на някакви огньове. Сигурно някои прочистваха нивата си от бодили и тръни. Страшни бяха тези самотни огньове, които се открояваха в пустото поле, където не се чуваха ни гласове, ни стъпки. Но не… Някъде наблизо се чуха стъпки. Те бяха редки и объркани.
— Пст!… Хей! — чу се един глас, който прониза нощта като ръжен.
Мельос се спря. Човекът закрачи по-бързо с неравни стъпки.
— Е!… — чу се сега гласът отново на крачка от него. — Къде скиташ, бе, такъв педя — човек в нощта? Сега е часът на дявола!
Мельос не му отговори. Човекът вонеше на силна селска ракия. Той се помръдна малко, за да излезе на светлината на луната! Беше дълъг и сух като морски нос. Мельос нямаше настроение за приказки.
— Какво е това там? — запита го само и показа огньовете.
— Това там ли?… Хм… Сякаш… приличат ми много на огньове и затова… мисля, че са огньове…
— А кой ги запалва?
— Хъм… Рожбата на дявола. Циганите… Мръсниците!… Цял ден крадат, а нощно време вампирясват. Но тебе няма да те окрадат… Върви при тях да се постоплиш. Какво има да откраднат от тебе? Ти не струваш нито един рожков.
— Добре. Запази си мнението за себе си. Отивам.
— Да, да… върви, върви… защото така, както си, до утре ще се вкочанясаш.
Мельос ускори крачките си, за да стигне при огньовете. Студено му беше. Но докато стигне до огньовете, те се смалиха и угаснаха. Само един от тях още гореше. Той се приближи към него, целият схванат. Един почернял и немит човек пушеше под лунната светлина и издухваше с наслада пушека.
— Добър вечер… — рече Мельос.
Човекът извърна погледа си към гласа и засенчи с ръка очите си.
— Хаирола!… — рече той. — Божи човек си… Седни! Седни да се размръзнеш.
При този глас Мельос внезапно почувствува как краката му се огъват като свещи.
— Битрос!… — извика Мельос с насълзени очи.
— Аман!… — извика циганинът и подскочи като някакъв дрипав дявол. — Махай се, бе!… Махай се, бе, привидение! Какво търси тук този глас?
— Битрос!… Аз съм…
— Душата ми изкара!… Мелос!… Мелос!… Ти ли си, бе? Ти?… Жено! Баялдисвам… Излез!…
Изпод една изтъркана палатка се изправи тъмната сянка на Дуду… И тогава двамата дрипави, мили, сърдечни хора… се хвърлиха върху него… и почнаха да го опипват… и да го обливат с горещи немити сълзи… Никой не можеше и дума да изрече… Всичко си казаха с ръцете… и със сълзите. След малко, като възвърна говора си, Битрос рече на Дуду…
— Джиерим… Свари кускус… Донеси ракия… Донеси смокини. Донеси черги, завивки, да му направим постеля… тук до огъня… да гледа божието небе и да се радва…
Дуду прекара отново ръка по очите си, за да отвори път на погледа си, и влезе в палатката.
— Мелос… — рече сега Битрос — Къде се скиташ? Какво търсиш из света?… Напусна ли училището?… Добре си направил! Даскалите знаят да правят само глави на зевзеци! Буквите са като оси, бе! Да… Пробиват главата ти и целият ти мозък изтича. Ха-ха-ха-ха-а-а! Нали е така?
— Не е така, Битрос. Не…
Пламъците на огъня се издигаха нагоре… високо… небето се изпълваше с искри… които ставаха звезди… съзвездия…
— Не, Битрос… От писмото няма да се откажа. Отказах се от даскалите… Но от писмото няма никога да се откажа. Ще изтръгна сам знанието от… книгите… от устата… от сърцата на хората… и отново ще го направя писмо… знание… Ще го върна отново на хората!…
— Не те разбирам, яврум, Мелос… Не те разбирам… Това са приказки неразбираеми. Ти знаеш… Аз имам сърце… вземи го, ето… вземи и кускус… вземи и ракия, вземи и черги да си легнеш… огън да стоплиш… кокалите си… Ето вземи — небе пълно с пари, да си ги броиш… Беден съм… чурук човек… голтак… Нищо си нямам.
— Ти си най-богатият човек, когото съм срещал… Много богат, Битрос… Толкова много богат, че не мога да изтърпя на толкова много богатство и затова ще си вървя. Ще се помъча… Ще се помъча и аз да забогатея… като тебе!
Циганинът се обърква и се смее като луд…
— Холан… — рече той и си избърса сълзите. — Защо ме вземаш на майтап?… Какъв ти „богат“ казваш, та объркваш и брата си Битрос?… Аз нямам дори гащи… обуща…
— Само това ти липсва, Битрос… само това…
— Таман… Сега изпълни сърцето ми с мед…
— Да, само това ти липсва… Защото ако имаше и това, Битрос… тогава ще трябваше да вземем едно въже… да го хвърлим към небето и да свалим бога долу!…
Битрос внезапно опулва очи, после ляга по гръб… и се хваща за корема от смях… и почва да рита към небето с немитите си крака… и вика и жена си, та и тя да вземе участие в празника на смеха… и мълви „благодаря“… мълви… мълви… и плаче…
Благодаря ти и аз, Битрос. Благодаря ти много, от сърце и аз… Мельос… детето… мъжът… човекът… Благодаря ти, задето можеш да четеш по-дълбоко от всички учени… Да се смееш повече от всички щастливци… Да плачеш по-истински от всички скърбящи. И да обичаш… да обичаш, Битрос, както трябва да обичат един ден… всички хора. Амин!
Тук авторът подразбира Байрон, който жертвува живота си за свободата на Гърция през въстанието 1821–1828 г. срещу турското иго. Б.пр.
Нивата на грънчаря (библейско). Б.пр.
Игрословие с думите: дамалисмос — ваксинация и дамалис — крава, което не може да се предаде на български. Б.пр.
Ксери — игра с карти, трупаница. Б.пр.
Подводница — бяло сладко. Б.пр.
На гръцки „глад“ и „епидемия“ е „лимос“. Различават се по правописа. Б.пр.
Епитимия — наказание заради нарушение на църковните канони, налагано от духовния наставник по време на изповед — или многократно изричане на молитви, или по-строг пост, или поклони до земята пред икона и др.; смисълът на епитимията е да излекува душата по пътя на нейното спасение. Бел. ladyofthesea.
Керкира — гръцки остров в Йонийско море, който е известен под наименованието Корфу. Б.пр.
Страната на Лот (библейско) — страна на грешници. Б.пр.
Гоморска (библейско) — Содом и Гомор — страна на разврат. Б.пр.
На гръцки игрословие, което не се предава; гомари — магаре. Б.пр.
Жената на Лот, като бягала от Гоморската страна, погледнала назад, въпреки че й било забранено, и станала на сол. Б.пр.
Запион — парк в центъра на Атина. Б.пр.
Горгона — митическо същество. Б.пр.
Тимфристос — гръцки сантиментален романист. Б.пр.
„Хубавицата от Пера“ — роман, в който се разказва за нещастна, идилична любов. Пера — квартал в Цариград. Б.пр.
Варварски идиоми — народни говори — димотики. Б.пр.
Малярис — привърженик на народния говор. Б.пр.
Autodafe (порт.) — „акт на вярата“, основен атрибут на инквизицията, публично изгаряне на еретици или еретически произведения (книги, картини и други вещи). Бел. ladyofthesea.
Grosso modo (итал.) — повърхностно, отгоре-отгоре. Б.р.
Дигенис — легендарен герой от византийския епос (Х в.). Б.пр.
Песен, която се пее през страстната седмица. Б.пр.
Аграмбели — благоухаещ храст. Б.пр.
Mon ami (фр.) — приятелю. Бел. ladyofthesea.
Дживалия (тур.) — хубавец. — Б.пр.
Крез (VI век пр.н.е.) — пословично богатият последен цар на малоазиатската държава Лидия. Бел. ladyofthesea.
„Нине отпущаеши раба твоего“ (църк.слав.) — св. Симеон Богоприимец превеждал Стария завет, стигнал до думите „девица ще зачене и ще роди син“ и поискал да ги поправи, но ангел го спрял, казвайки му, че писаното е точно и той няма да умре, докато не види с очите си изпълнението на тези думи; щом видял младенеца Исус Христос в храма, изрекъл: „Сега отпускаш раба си, Господи“. Бел. ladyofthesea.
София (гр.) — мъдрост. Б.пр.
Игра на думи: „агори“ на гръцки значи „момче“. Б.р.
Дископотир — чашата, която съдържа виното за причастие. Б.р.
Куркубини — вид тестени сладкиши, залети със сироп. Б.пр.